И така, след пет минути бяхме пред Дик Ден Хаус. С нас крачеха и тримата полицаи.
— В бараката има много слама. Тя ще ни помогне да се запознаем и с последния свидетел — каза Холмс. — Моля, донесете малко слама. Вие, Уотсън, имате вероятно в джоба си кибрит. Благодаря ви. А сега, господин Лестрейд, ще ви помоля да ме последвате всички на горния етаж.
Както казах преди малко, на широкия коридор на горния етаж излизаха вратите на три неподредени стаи. В края на коридора Холмс ни строи всички в една редица. Полицаите се усмихваха подигравателно, а Лестрейд гледаше другаря ми със смесен израз на учудване, очакване и подигравка.
— Бъдете любезен да изпратите полицаите за две кофи вода. Сламата сложете тук на пода, така че да не допира стените… А сега изглежда всичко е готово…
Лестрейд почервеня и се разсърди.
— Не разбирам защо започнахте всички тези шеги с нас, господин Холмс! — каза той. — Ако знаете нещо, бихте могъл да ни го съобщите, без всичките тези дивотии!
— Уверявам ви, драги Лестрейд, че имам много важна причина да правя това така, както съм го намислил. Вие може би си спомняте, че преди няколко часа се шегувахте за моя сметка и тогава пееше вашият петел. Сега ще ме извините за този театър. Моля ви, Уотсън, отворете прозореца и след това запалете сламата!
Аз изпълних всичко и от нахлулия ветрец струя дим се изви по коридора, а сламата пламна и запращя.
— Сега ще видим ще се появи ли и последният свидетел, Лестрейд. Моля всички дружно да извикаме „пожар“! Хайде, раз, два, три…
— Пожар! — извикахме всички.
— Благодаря ви. Ще ви обезпокоя още веднъж!
— Пожар!
— Моля ви още веднъж, господа, и всички заедно!
— Пожар!
Този вик трябва да беше се разнесъл из целия Норуд.
Едва стихна викът и се случи нещо съвсем неочаквано. Стената в края на коридора се отмести и през отвора излезе едно мигащо, изплашено старче. Приличаше ми на заек, който излиза от дупката си.
— Невероятно — спокойно каза Холмс. — Уотсън, хвърляйте водата върху сламата. Достатъчно! Лестрейд, позволете да ви представя вашия главен свидетел — господин Джоунас Олдакр!
Детективът смутен и с неизказано вълнение изблещи очи към новопоявилия се. Не по-малко объркан изглеждаше и Олдакр — той мигаше от силната светлина в коридора и поглеждаше ту към нас, ту към гаснещия огън. Лицето му бе отвратително хитро, порочно, злобно, с неспокойни светли примигващи бели клепки.
— Но какво е това? — най-после се окопити Лестрейд. — Какво правехте вие през цялото време тук?
Олдакр се изсмя неловко, като се отдръпна бързо от ядосаното почервеняло лице на детектива.
— Не съм сторил нищо лошо.
— Нищо лошо ли? Вие сте направил всичко, зависещо от вас, за да бъде обесен един невинен човек. И ако не беше този господин, вие щяхте да постигнете целта си!
Подлото същество започна да хленчи.
— Уверявам ви, господине, това беше само шега от моя страна.
— Шега ли? Нима? Дълго ще се смеете над тази шега! Уверявам ви, господин Олдакр.
След като полицаите го отведоха, Лестрейд се обърна към моя приятел:
— Господин Холмс! Аз не мога да говоря пред останалите, но пред доктор Уотсън мога да изразя чувството си на възхищение от вашата работа и да изкажа мнението си, че това е най-блестящата ваша идея, която ще ви донесе безспорно признание! За мен е тайна как стигнахте до този извод, но както и да е, вие спасихте живота на един невинен човек и избегнахте един огромен скандал, който би зачеркнал името ми от списъците на Скотланд Ярд!
Холмс се усмихна и потупа Лестрейд по рамото.
— Не само, че името ви няма да пострада, ами ако измените малко рапорта си, бихте могъл да направите така, че то да се прослави!
— Как, нима не искате вашето име да бъде посочено като главно действуващо лице в цялата работа?
— За мен удоволствието беше да открия престъпника, Лестрейд. Може би след време, ако позволя на своя ревностен летописец — тук Холмс се обърна към мен, — той ще има грижата името ми да прогърми из целия континент. А сега да разгледаме леговището, което си е устроил нашият свидетел, или ако искате, Лестрейд, обвиняем?
С доста майсторство и въображение, с помощта на специално приспособени летви-, Олдакр беше измайсторил хитро укритие, което се снабдяваше с въздух от специални прорези на височината на горния корниз. Имаше легло и запас от храна и вода, няколко книги и листове за писане, както и няколко запечатани плика с документи. Когато напуснахме скривалището, Холмс каза:
— Ето ползата да бъдеш строител. Можеш сам да си направиш такова скривалище, без хората, които живеят наоколо, й да подозират. Освен, разбира се, твоите съучастници. Аз мисля, Лестрейд, че нашата икономка също попада в списъка на лицата, които трябва да задържите!
— Ще послушам съвета ви. Но по какъв начин, господин Холмс, открихте всичко това?
— Аз бях убеден, че нашият храбрец се крие в къщата. Когато премерих с крачки коридорите и видях, че горният е с шест крачки по-къс от съответния долен, на мен ми стана ясно къде е скривалището. Предположих, че Олдакр не ще има смелост да продължи да стои скрит след виковете за пожар и след миризмата на изгоряло, която постигнахме със сламата. Ние можехме да го хванем като разбием стената, но за мен беше по-забавен начинът, по който го принудихме да излезе сам. Освен това, трябваше да ви заплатя, драги Лестрейд, за сутрешното ви държане.
— Вие безспорно ми върнахте монетата, господин Холмс. Но по какъв начин разбрахте, че той изобщо се намира вкъщи?
— Отпечатъкът от пръста, Лестрейд! Вие казахте, че това е краят. То наистина беше краят, само че в обратен смисъл. Аз знаех, че предния ден този отпечатък не съществуваше. Винаги съм бил много внимателен към подробностите, затова бях изследвал предверието. Предния ден стената беше чиста. От това следва, че петното е било направено през нощта.
— Но по какъв начин?
— Много просто. Когато са обработвали книжата и са ги запечатвали в пликове, Олдакр е помолил Макфарлан да натисне с пръст мекия восък на някой от печатите. Сигурно това е било направено. Така бързо и естествено, че Макфарлан веднага е забравил за него. Можем да допуснем, че е сторено съвсем случайно и Олдакр изобщо да не е имал намерение да използува този отпечатък, но по-късно, когато сам в скривалището си е обмислял всичко, си е спомнил за восъчните печати и тогава му е хрумнала мисълта, че с този отпечатък може да създаде окончателна и необорима улика срещу младия Макфарлан. Нищо по-лесно няма от това, да използува такъв отпечатък и, зацапан с малко кръв, да го лепне на стената. Разгледайте запечатаните пликове в скривалището му и ще се уверите (ловя се на бас), че там съществува такъв плик с восъчен отпечатък. Разбира се, остава открит въпросът дали всичко това той е сторил сам, или със съдействието на своята икономка.
— Удивително! — извика Лестрейд. — Удивително! Когато вие излагате фактите и обстоятелствата, всичко става ясно като ден. Но в края на краищата, каква е била целта на тази хитро замислена история?
Забавно беше да се наблюдава Лестрейд в такива случаи. Високомерният и високопоставен детектив от Скотланд Ярд изведнъж се превръщаше в малък ученик, който задава въпроси на учителя си.
— Мисля, че това се обяснява лесно. Господинът, който ни очаква долу, е хитър, зъл и отмъстителен. Вие знаете ли, че някога майката на Макфарлан го е отблъснала като евентуален жених? Не? Затова ви казах, че отначало трябваше да се отиде в Блакхит и едва след това в Норуд. И така, нанесената обида гризе неговата зла, хитра душа; цял живот той жадува за отмъщение и не вижда такава възможност. През последните две години работите му взели лош обрат. (Благодарение, мисля, на тайни спекулации.) Той изпада в лошо положение. Решава да измами кредиторите си, като издава чекове за големи суми на някой си Корнилиъс — според мен измислено име. Още не съм проследил тези чекове. Според мен той е възнамерявал да промени името си, да изтегли парите, да изчезне и да започне нов живот някъде на друго място.
— Това звучи правдоподобно.
— Той е искал да съчетае изчезването си с отмъщението срещу жената, която навремето го е обидила жестоко. С две думи искал е синът на тази жена да бъде осъден като негов убиец. Това е бил шедьовър на подлостта и той го е изпълнил майсторски. Идеята за завещанието, която дава очевиден мотив за престъплението, тайното посещение на младежа без знанието дори на неговите родители, „невинното“ задържане на бастуна, кръвта, изгорелите органични остатъци, копчетата — всичко това е изиграно виртуозно. Така той беше оплел добре в мрежите си младия Макфарлан допреди няколко часа. Но, забележете, той няма онези високи качества на артистичност, които са необходими и при престъпленията. Той пожела още повече да уличи „престъпника“ с кървавия отпечатък и с това сбърка. Да слезем долу, Лестрейд, тъй като ми се ще да му задам един-два въпроса.
Злобното същество седеше в гостната си, в компанията на двама полицаи.
— Това беше шега, драги господине, нищо повече от шега — продължаваше да хленчи той. — Уверявам ви, че се скрих само за да видя какъв ефект ще произведе моето изчезване. Не допускам, че можете да бъдете несправедлив, за да твърдите, че съм искал да злепоставя бедния момък Макфарлан.
— По този въпрос ще се произнесат съдебните заседатели — отговори Лестрейд, — Във всеки случай аз ви задържам, а обвинението ще ви се представи след няколко часа.
Тук се намеси Холмс:
— Вероятно ще узнаете, че вашите кредитори ще наложат запор върху банковата сметка на господин Корнилиъс.
Старчето трепна и погледна злобно Холмс.
— Задължен съм ви и ми се струва, че ще имам случай да се разплатя и с вас.
Холмс се усмихна снизходително.
— Мисля, че в продължение на следващите няколко години времето ви ще бъде твърде заето — каза той. — А ще ни разкажете ли, освен старите си панталони какво друго бяхте хвърлили в огъня — умряло куче ли, зайци ли, какво? Не искате да ми отговорите? Боже мой, колко нелюбезно от ваша страна. Що се касае до мен, аз мисля, че два заека прекрасно ще обяснят присъствието и на кръвта и на органичните отпадъци, както и на миризмата от изгоряло месо по време на пожара. А вие, приятелю Уотсън, ако някога напишете разказ за този случай, не забравяйте да споменете и за зайците.