Приключенията на Гороломов

Една есен прилича на друга. Микадо

Като много други села, и Каралии беше се подслонило на завет в един дол. Селото беше събрано повечето на едната страна, върху по-полегатия бряг, отдето, обърнато на юг, приличаше къщите си на слънце. Долу в дола една гъста върволица от върби отбелязваше как лъкатуши вадата, която идеше от извора под селото. На другия бряг, по-стръмен и скалист, бяха кацнали само няколко къщи. Тая махала беше нова и я наричаха „Близнашката“, защото от седемте къщи, които бяха тук, в четирите имаше близнаци. Тук, малко по-настрана от другите, на левия край, беше къщата на учителя Йовча. Тя се виждаше почти отвсякъде, а това, по онуй време, значеше много нещо.

Откато учителката Ганка се пренесе да живее у Йовча (тя живееше наедно с учителката Фроса, но за нея толкоз не ставаше дума), къщата му доби нещо особено, нещо привлекателно и радостно, макар че учителят нито беше я преправял, нито беше я с нещо разхубавил — тя си оставаше същата малка едноетажна къщичка, жълто боядисана, простичка във всичко, и неоградена. Два прозореца гледаха към селото и селото гледаше към тях. Към тях гледаха и ония, които влизаха по пътя от града, и ония, които влизаха и излизаха от общината, и ония, които седяха отвън пред двете кръчми, отвъд върбите. Може Ганка да се покаже на прозореца или да се мерне из двора, може и съвсем да не се види, все едно — погледите на всички бяха навикнали да се насочват нататък. Това се знаеше, но за него отбягваха да приказват. Дори и жените, наместо да натякват на мъжете си, задоволяваха се, след като ги изпратят от къщи, да се притаят зад плета и да видят след колко крачки и колко пъти ще погледнат към къщата на учителя Йовча.

Само две седмици бяха се минали, откакто се започна новата учебна година и откакто учителката Ганка се прибра в старата си квартира, а на селяните не беше мъчно да забележат, че много неща се повтарят, много неща стават точно тъй, както е било и по-рано — миналата и по-миналата година. Най-напред времето — колко една есен може да прилича на друга! Меко, приятно слънце. Небето е избледняло и далечно, поляните — пожълтели. Върбите край реката дремят и нито едно листо не трепва по тях. Някъде са закъснели с вършитбата и тъй е тихо, че ясно се чува как пръхтят конете и как глухо тънти каменният валяк по хармана. На слънце, сред прашния мегдан, се е спряла каруца с един кон. „Грозде, сладко грозде!“ — вика брадат липованин и гласът му кънти из цялото село.

Наближава дванайсет часът. По пътя откъм града се задава пътник — пеш, нещо тъй необикновено за тукашните места, където се пътува винаги с каруца. Пътникът е вече на баирчето срещу Йовчовата къща, там пътят е засипан с бял пясък. Нещо блясва на слънцето в ръцете му, чува се тръба. Иде пощата! Тъй тържествено, два пъти в седмицата, влиза в Каралии Хараламби Чингов, пощенският куриер. Той е сиромах човек, назначен отскоро, още не е спечелил за кон и затуй разстоянието от града дотук и обратно, по трийсет километра насам и нататък, го взема пеш. При все туй малко по-надолу той започва да пее, колкото глас има, а някъде — както върви, и играе хоро. Той не е луд — весел човек е, иска да покаже, че е юнак и не се уморява. Зарад тая смехория довечера на кръчма селяните, които го обичат, ще го закачат и ще го почерпят. Но има и друго: като минава покрай къщата Йовча, Хараламби знае, че Ганка, ако не го види оттам, ще го види от училището и, като го срещне, ще му каже „Бай Ламбо, ти пак пееше днес. Какъв си! Не се уморяваш?“ То е нищо, но — Ганка е хубаво момиче.

Всичко, всичко си върви, както по-рано. Вчера тук беше армутлийският участъков лекар. Че Каралии е в неговия участък — това е вярно. Че докторът много се грижи де има болни и де не — и това е вярно. Но както стоеше пред Славювата кръчма и приказваше, селяните не можеха да не забележат, че той приказва, а пък е нещо замислен и твърде начесто поглежда към къщата на учителя Йовча. Най-после стана, каза, че ще трябва да прегледа децата, и отиде в училището. Отсега нататък той често ще дохожда в Каралии.

Тази сутрин тук беше и Дянков, лесничеят. И той е от Армутлии. Горите, които той обикаля, кой знае по кои села са, на всеки случай, далеч са, но пътят му винаги минава през тук. Пред кръчмата на Слави друг белег стои: два кръга от угризки от сено под двата салкъма — мястото, дето са били вързани конете на лесничея и на стражаря му. Дянков замина нанякъде, но още стъпките от копитата на коня му се чуваха, когато някой каза подире му: „Отива си той, ама довечера пак е тука!“

Най-обикновеното нещо, с което селяните са свикнали и често се шегуват, е, че всяка сряда и събота, следобед, когато няма училище, в Каралии пристигат двама-трима учители от околните села. „Мусубейският автомобил пристига!“ — казват на кръчмата, когато видят че Методи Добрилов влиза в село. „Още един автомобил иде, кой ли ще е?“ — казват пак и се мъчат да налучкат кой е, защото учителят, който иде сега не върви из пътя, а е ударил направо през полето и току-що се задава иззад някой баир. Учителите най-напред отиват в общината, където, както казват те, имали работа. След малко те са в училището и ако там няма никой, минават моста и отиват към къщата на Йовча.

В такива омагьосани кръгове, сред това златно есенно слънце, се движат още много други. Твърде често дохожда, например, пограничният офицер от Енидже-Хайдар. Понякога иде пеш, понякога с каруца, с хубави коне, със звънци, карана от войник. Срещу празник той довежда майка си, „за да отидела на черква“, и винаги я оставя да пренощува у Йовча. Понякога, нарядко и за малко, се мярваше и румънският офицер от насрещния на Енидже-Хайдар пост. Той дохождаше и си отиваше някак смутен и объркан, както всеки човек, който не се чувствува у дома си.

За кого дохождат всички тия хора? Селяните знаят. Ако беше за друга някоя учителка, кой знай какво щяха да направят. Но за Ганка — можеше ли инак. Най-после Ганка нищо лошо не правеше, беше хубава и оттук нататък всичко беше ясно. Нея всички я посрещаха със засмяно лице, всеки на драго сърце я взимаше в каруцата си, за да я заведе в града. Когато Ганка отидеше в общината, писарите се надпреварваха да й правят услуги и в същото време, ако пишеха нещо, правеха страшни грешки. Понякога идваше и училищният инспектор и селяните бяха забелязали — от тяхното око нищо не избягва, — че най-напред инспекторът ще се отбие у Атанаса берберина, ще се избръсне хубаво и тогава ще отиде в училището.

Като попя и поигра толкоз, колкото да се разбере, че е пристигнал, Хараламби мина моста, отби се при колата с гроздето, грабна един грозд без пари и като зобеше лакомо от него, отправи се към общината, която ще до самото училище. В това време отгоре, откъм орната мелница на дяда Стояна Златев, се заспущаха учениците, които последните два часа бяха прекарали, на полето. С тях бяха само двете учителки, защото главният учител Йовчо беше отишел в града, а другият, Баташки, както винаги, се отказа от разходката. Като навлязоха в училищния двор, учениците се закриха зад овошките на градината, но веднага там се дигна страшна врява. Тозчас звънецът заби тревожно и шумът заглъхна. Оставаше да четат молитва и да си идат. В общината бяха сварили да разпределят писмата и разсилният Ганю тичешката влезе в училището и почука на вратата на класната стая, дето беше Ганка. Вратата се отвори и се показа учителката. Лицето й позачервено от разходката, пламна още повече, като видя писмото. Тя погледна адреса, засмя се, погледна Ганя и каза: „Благодаря!“ „Мерси!“ — каза Ганю от своя страна и, смутен, щастлив, почака, докато вратата се затвори под носа му. Последното нещо, което остана в ума му, беше не цялото лице на учителката, а само очите й — черни, бляскави, засмени. Отпред на яката на дрехата й бяха забодени два-три стръка син есенен минзухар, набран през време на разходката.

Ганю тръгна да си ходи, срещна в коридора училищния слуга, Хаджият, подаде му още едно писмо и вече с друго лице, сърдит и строг, му каза:

— Дай туй пък на онази, на старата.

— Коя стара? На Фроса ли?

— На нея.

И все тъй намусен, Ганю излиза на двора, но под прозорците чува гласа на Ганка и пак се усмихва.

Като че пуснати от тъмница, децата хукват навън, най-напред момчетата, тичат по стълбите, тичат по двора, стигат до вратата и чак там някои се досещат за калпаците си и ги турят на главите си. Като си проправя път между момичетата, които излизат по-кротко, Ганка държи нависоко писмото в ръката ей и тича към другата учителка.

— Фроске! Писмо! От Зорка, сега го получих. Знаеш ли де била таз година? В Конак. Чакай, ще го прочета и ще ти разправя.

Фроса, застанала и тя вред децата, я поглежда, без да каже нещо. Тя е много по-възрастна, суха, с дебели съединени вежди, е изострен нос и хлътнали страни. Докато Ганка наднича над писмото, тя я гледа почти сърдито, със свити устни — може би е уморена от разходката или завистта и сега гложде сърцето й. Дохожда Хаджият и й подава нейното писмо. Тя го поглежда, сгъва го и го туря в ръкава ей. След туй и двете си тръгват към къщи, като минават, както винаги, през градината. Ганка остава назад и, усмихната, чете още писмото.

— А! Фроске, Фроске, я слушай! — казва тя и прочита с глас: — „Моят колега е младо, интелигентно момче. Богатско чедо, дошло в село колкото да си почине, а догодина — в Рим или в Париж. Много е интересен!“ А! — каза Ганка и се засмя. — Разбирам…

След няколко крачки тя прочете:

— „Прекарваме много весело. Всяка събота се събираме, учителите от околните села, и стоим до съмнало, без да спим. Селяните свикнаха с тия наши срещи и ни питат: «Кога пак ще имате „срешка“? Тъй им казват те.»“ Пуста Зорка, завиждам й. Хайде, ще го четем в къщи — каза Ганка и тури писмото в чантата си.

Веднага тя избърза напред, но след няколко крачки се обърна.

— Хайде-де, Фроске! Гладна съм.

Фроса беше се спряла, загледана настрани, като че се радваше на градината, пълна със слънце. Когато тя се обърна и погледна към Ганка, която забърза напред, в очите нямаше мисъл, нямаше и скръб, а някаква суха, горчива болка, скрита надълбоко. Тя тръгна по пътеката и изпод очи погледна Ганка: каква е тънка и стройна, около косите й слънце. Как леко върви, наведена само с главата си, като че се радва на стройните си нозе, в изопнати чорапи и малки пантофки.

Току-що излязла из вратата, Ганка пак се показа, засмяна, зарадвана.

— Фроске, грозде! Ела, ще си купим.

Около колата с гроздето бяха се насъбрали половината от учениците. Учителките си купиха грозде и продължиха пътя си към къщи. Ганка пак бързаше напред, спираше се да чака Фроса или се връщаше по няколко крачки към нея. Незабелязано тя беше успяла да погледне и към двете кръчми.

— Няма ги онези — каза тя.

— Кои?

— Добрилов и оня, Гороломов. Го-ро-ло-мов! — засмя се тя. — Какво име. И с таз брада! Дали не са си отишли. Много са ми потрябали пък.

— Не ти трябват — каза Фроса, — а когато додат, човек не може дума да каже от тебе.

— Фроске, как приказваш. Мислиш ли, че аз… Ще се разсърдя!

— Че тъй е — каза Фроса.

— Сърдя се, да знаеш. Че кой ти пречи да говориш? И отсега нататък и аз ако приказвам с някого. С никого няма да приказвам. С никого, с никого, с никого!

Като стигнаха в къщи, уморени още от разходката в полето, те седнаха най-напред да си починат. Отвъд, дето живееше учителят, изведнъж силно издрънка нещо — счупи се стъкло. Развика се Даринка, жената на Йовча. Тя се показа на вратата разчорлена, сърдита.

— Счупих джамаданата! — каза тя. — Ама Йовчо е крив! Каква хубава беше… Колко пъти съм му казала да я премести. Турил я на бъчовата в маазата и аз като влязох… Да си доде, аз ще му кажа нему. Каква хубава джамадана беше…

Без да каже нещо повече, тя си отиде.

— Пак бай Йовчо крив. Пък и децата бий — каза Ганка, като слушаше писъка в отвъдната стая.

Сложиха на масата каквото имаха за ядене и седнаха да обядват. Сръднята помежду им се забрави, приказваха за дребни неща, смяха се. Когато свършиха обяда Ганка скочи и се накани да излезе.

— Къде? — извика Фроса. — Кой ще прибира тука?

— Който остане последен — засмя се Ганка, но веднага прибави примирително: — Не, не. И аз ще ти помогна.

Тя прибра покривката на масата и излезе да я изтърси.

— Ония още са тука — каза тя, като се върна. — Видях Добрилов на Славювата кръчма. Вън беше, гледаше насам. После влезе вътре.

След малко Фроса, полегнала на леглото си, канеше се да прочете писмото си. Ганка беше седнала гърбом към Фроса и решеше косата си. Фроса я виждаше в огледалото, позагледа се в нея, след туй обърна погледа си към писмото, но не го зачете, а се замисли.

Гороломов и Методи наистина бяха в кръчмата. Те бяха дошли от Мусу-бей още тази сутрин, тъй като Методи, като частен учител, разполагаше по-свободно с времето си и можеше да отсъствува, когато си иска. Той заведе Гороломова на училище още като додоха и го запозна с учителките.

След случката със селяните от Саръджа и Дели-Исуф, Гороломов бързо се съвзе, едно, защото не беше злопаметен, и друго — когато вечерта стигна в кръчмата, наедно с Методи, завари и двама търговци-кашерджии. Те току-що бяха се разплатили със селяните за млякото и тъй като и двете страни бяха доволни, Гороломов можа да направи няколко застраховки. „По-добре да си гледам застраховките, не ми трябва политика“ — каза си той и забрави всичко.

Сега Гороломов, разположен, весел, се разхождаше из кръчмата и често поглеждаше навън. На пейката в един ъгъл беше сложена китарата му в червения калъф, фарът и палтото му. По земята около масите бяха разхвърляни динени кори и семки, около които бръмчаха рояци мухи. Иван, седнал до вещите на Гороломова, за да ги пази, се опитваше да подреме, но колчем затваряше очи, една муха дохождаше и кацаше на носа му, той се мръщеше и махаше с шепа, за да я улови. Гороломов и Методи се канеха да излязат, но не можаха да се откачат от стария, вече пенсиониран учител, Тодор Попов, даскал Тодор, както му казваха. Той беше голям оригинал: лице като на евреин, голям нос, кривнат малко на една страна, дълга бяла брада, която той постоянно разчесваше с ръка на две страни.

— Питаш ни, г-н Гороломов — говореше той, — как прекарваме, как сме с кризата. Не сме добре. Ама държим. Селянина, да ти кажа ли аз, е като бъкел: ако падне, не се троши, ако вземе да се излива, все ще свариш да го запушиш и пак ще остане вода в него. Така е, г-н Гороломов. Каква е разликата от по-рано? Спяхме на хасър, а сега сме на земята. Това е то.

Един млад селянин с поизтъркани потури, с каскет, влезе тихичко и седна до една маса.

— Пък и всички не са едно — продължи даскал Тодор — Който има прасе, той, може да се каже, е богат, който пък има овци, той все едно, че има спестовна книжка. А сиромасите, сиромасите, тях питай. Ето го Рачо — даскал Тодор посочи младия селянин — нека каже. Кажи, Рачо, кажи как живееш!

Селянинът се усмихна.

— Как ще живеем… Живеем по малко, колкото да има за всеки ден.

— Чакай аз да кажа зарад него — превари го даскал Тодор. — Рачо има петнайсет декара. Сметни сега какво е изкарал, какво ще продаде и какво ще вземе. Борч ли да плаща, данъци ли да плаща, какво. Е, изсипал е там малко жито в хамбара колкото за хляб. А за друго? На, нека каже той. Кажи, Рачо, кажи, не е срамота…

Рачо пак се позасмя.

— Какво да кажа?

— Кажи как живееш. Отде земаш за всеки ден, туй кажи.

— Отде ще вземам, отнийде не вземам. Турил съм в бъчвата четирийсет зелки, заровил съм двеста праза.

— И ряпа…

— Ряпа ли? За ряпа пари няма.

— Е, а друго?

— Друго, имам дванайсет кокошки. Като станем сутрин, чакаме ги да снесат. От яйцата жената дава на дечурлигата, кое за калем, кое за тетрадки. С яйца си купуваме едно-друго от дюкяна. Пък и на мене — усмихна се Рачо — жената на два дена ми купува една кутия тютюн.

— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Значи, жената каквото каже, тя върти всичко, а?

— Как мислиш ти? — каза даскал Тодор. — Че ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. Ето, г-н Гороломов, ето как живее бедния народ. Пък на туй отгоре бедят Рача, че бил комунист.

— Той кмета разправя туй — каза Рачо. — Едно време се карахме с него и оттогаз ме гони. Пък и аз съм против. Когато има избори, дето е кмета, аз на другата страна пущам гласа си, напротив.

— Ето това е положението — каза даскал Тодор и, доволен от разговора и от себе си, малко поразкрачен, започна пак да разчесва брадата си ту на една, ту на друга страна.

— Стига си скубал таз пущина! — каза Слави кръчмаринът. — Мязаш на евреин. Също като оня, Челебон от града, дето продава джамове.

Даскал Тодор се разсмя.

— Брадат човек — умен човек, нали тъй, г-н Гороломов? Аз като бях в Одеса…

— Бил си в Одеса? — учуди се Гороломов.

— Бай Попов е следвал в Одеса — каза Методи.

— Не, градинар бях. Та, като бях в Одеса, една година трябваше да се връщаме в България. В 1892 беше. В Кишинев се качих на трена, влизам във вагона — пълно с руски офицери, все млади такива, фитнета. Аз бях млад тогаз, двайсет и четири, двайсет и пет годишен, но пак бях с брада, само че беше по-малка, черничка. Като ме видя един от офицерите, скочи. „Пашоль вон — каза, — жид паршивый!“ — „Я не жид — рекъх, — ваше благородiе, я болхарин!“ — „Ну — каза — садись, садись!“

— Взе те за евреин, а? — смееше се Гороломов. — Холан, бай Тодоре! Виждаш ли, понякога брадите ни могат да ни докарат беля.

— Какво си вързал пръста си, какво имаш? — каза даскал Тодор.

— Убодох се. Дребна работа. Методи, хайде да вървим!

— Довечера ще се видим ли?

— Разбира се. Нали казахме, ще вечеряме наедно.

Гороломов и Методи се запътиха към училището. Същинското им намерение беше да срещнат пак учителите, но за да се прикрият, колкото за очи, отидоха да потърсят учителя Баташки. Баташки живееше в училището, но в друго здание в училищния двор — една полусрутена постройка, останала от вехтото училище. И тъй като къщата си имаше отделен двор, Баташки беше развъдил кокошки, построил беше и модерни курници. Намериха го, забутан из двора, с окаляни ръце — работеше нещо. Беше около четиридесетгодишен човек, слаб, бледен, със сини очи и с жълти мустаци, щръкнали настрана като четки. Малко говореше, малко се усмихваше, но лицето му не се променяше, оставаше си все същото. Гороломов го познаваше още от Варна.

— Как си, Баташки, как си? — посрещна го весело той. — Какво правиш?

Баташки не му отговори, а го разглеждаше внимателно.

— Много си напълнял. Поправил си се.

— Много кокошки имаш, Баташки — продължаваше Гороломов. — Породисти ли са?

— Кокошки… Остави кокошките, слушай, какво ядеш, че напълняваш.

— Какво ще яде — каза Методи. — Яде каквото му се падне. Само че каквото хапне, туря го на гърба си, нали, Станчо?

— Браво, Методи, хубаво го каза — засмя се Гороломов.

— Аз пък не мога да напълнея — каза замислено Баташки.

— Слушай бе, Баташки — рече Гороломов, — какво стана с държавния изпит, нали за него беше дохождал във Варна. Какво стана, издържа ли го?

— Скъсаха ме.

— Защо? Каква тема ви дадоха?

— Концентрично обучение в отделенията.

— Е, че какво — каза Гороломов, който някога също беше учител и разбираше от тия работи. — Не е мъчна тема, много хубава тема. Концентрично обучение значи да се разширява материята по някой предмет от едно отделение в друго, като концентрични кръгове. Нали тъй?

— Тъй е — каза Баташки. — И аз писах, че има концентрични кръгове, но не знам какво ми доде на ума, взех, та писах, че има и ексцентрични…

Гороломов и Методи захванаха да се смеят с глас.

— Помислих — продължи все тъй нисичко Баташки, че ако има концентрични кръгове, трябва да има и ексцентрични.

И като гледаше как Гороломов се смееше и как от смях се черви лицето и шията му, Баташки завистливо и все тъй нисичко каза:

— Много си напълнял ти. Аз не мога да напълнея.

Влязоха в стаята на Баташки — разхвърляна, неприметена. През отворения прозорец влизаше слънце и там, дето подът беше огрян, лежеше голям червен котарак.

— А, Микадо! — каза Добрилов и помилва котарака. — Как си, Микадо? Ти знаеш ли — каза Методи на Гороломова, — че Микадо знае да прави фокуси.

— Тъй ли? — заинтересува се Гороломов. — Баташки, я покажи!

— Остави. Нали го виждаш какъв се е отпуснал, спи му се — каза Баташки, но при все това извика: — Микадо! Микадо!

Котаракът се изправи, седна на задните си нозе, погледна Баташки и замижа. Баташки взе бастуна от Добрилов, препречи го хоризонтално пред котарака и извика:

— Хайде хоп! Хоп! Микадо, хоп!

Микадо гледаше лениво с полузатворени очи и не мърдаше. Изведнъж той се метна и прескочи бастуна.

— Още веднъж! Хоп! Хоп! Хоп!

С дигната опашка и извит гръб, Микадо се търкаше о Баташки и като че не искаше да изпълни заповедта, но пак, все тъй неочаквано, прескочи бастуна в обратна посока.

— Браво бе, Баташки — похвали го Гороломов. — Ти си бил цял звероукротител.

Отидоха в градината и седнаха в беседката.

— Баташки, знаеш ли какво — каза Гороломов. — Довечера искаме да дадем една вечеря в училището. Ще поканим госпожиците. Какво ще кажеш?

— Не знам. Селяните май…

— Какво селяните. Няма да бъдем сами. Ще поканим и даскал Тодора.

— Ако доде даскал Тодор, може. Той е училищен настоятел.

Веднага пратиха Хаджият да каже на учителките, че ги канят на вечеря и че ги молят, ако обичат, да додат до училището. След малко Хаджият се върна и донесе малка записка. Гороломов я разтвори и прочете: „Благодарим за поканата. Сега не можем да додем, защото сме заняти, но на вечерята ще додем. Г-н Гороломов да вземе китарата.“ Гороломов посочи двата нечетливи подписа отдолу, които значеха: Ганка Попова, Фроса Николова.

— Работата наред — каза той. — Сега да отидем да се поразходим малко. Баташки, ела и ти с нас, я виж какво хубаво време!

Излязоха вън от село, като вървяха все из дола, покрай върбите. Горе поляните, огрени от залеза, изглеждаха като златни. Изведнъж силен мъжки глас екна из дола. Пееше Гороломов.

Вечерта, когато се стъмни хубаво, прозорците на една от класните стаи на училището светнаха. Гороломов, Методи и Баташки бяха вече там. Додоха и учителките, а след тях откъм общината се зададе даскал Тодор. Но той не беше сам. С него беше кметът Алекси и секретар-бирникът, които той навярно беше поканил от своя страна. Между училището и кръчмата сновеше Хаджият и пренасяше едно-друго.

Право бяха предрекли някои, че ходи, де ходи, лесничеят Дянков пак ще се върне в Каралии. И наистина късно вечерта, към десет или единайсет часа, той идваше към село и още отдалеч забеляза, че в училището свети. Долу той се озова сред светлината, която идеше от две лампи, турени отвътре на единия прозорец. Любопитството му беше тъй голямо, че му се щеше да се приближи с коня си и да надникне. Но да прескочи дувара на оградата той не можеше и забърза към кръчмата.

— Какво има в училището, Славе? — попита той кръчмаря, без да слиза.

— Гуляй има.

— Кои са там?

— Кмета, даскал Тодор, учителките. И един гостенин има от града.

Без да разпитва повече, Дянков остави коня си на стражаря и тъй, както си беше с гетри и шпори, с навървен за ръката камшик, тръгна към училището. На стълбите той чу китара и мъжки глас, който пееше. На вратата пак се спря и се ослуша: вътре се смееха, позна гласа на Ганка. Почука и влезе.

Той беше чест гостенин на Каралии и затуй появяването му не учуди никого. Все пак го посрещнаха любезно, запознаха го с Гороломов, поканиха го да седне. Дянков предпочете да остане прав. Гороломов, с китара в ръцете, седеше между двете учителки. Ганка си беше хубава винаги, не личеше дали се е пременила, или не — само отпред на яката си имаше китка сини минзухари. Но Фроса, Фроса как се е докарала! Напудрена, с големи търкалета от червило на бузите си, а роклята й — червена като пламък. Тя беше се възвила срещу Гороломов, усмихваше се и гъсти бръчки се събираха около очите й. Кметът, даскал Тодор и секретар-бирникът нещо си приказваха, Баташки мълчеше, замислен, а Методи, дребен, потънал в стола, едва се виждаше от пушека на цигарата си.

— Аз свиря и пея — каза Гороломов, — а не ме питате, че гърлото ми пресъхна. Методи, защо не си напълнил чашите? Няма ли? Свърши ли се? Хаджи! Ей, Хаджи!

Хаджият, изправен гърбом в едно кьоше, доядаше останките от вечерята. Като чу, че го викат, обърна се, изтри се с ръкав и проточи посинелия си нос в светлината на лампата пред Гороломов.

— Тичай на Слави да напълниш джамаданата! — заповяда му Гороломов. — Хайде по-скоро! Пълна пара!

— Сега да ви изсвиря „Наполеоновия марш“ — каза Гороломов. — Искате ли?

— Искаме, искаме! — първа извика Фроса и като се завъртя на стола от нетърпение, обърна се повече към Гороломов и се приготви да слуша.

Раздадоха се гръмки, тържествени звуци. Гороломов не поглеждаше никого, съсредоточен, замислен. Той някак особено беше извъртял дланта си над жиците и пръстите му силно натискаха и бързо се местеха насам-нататък. Последните акорди замряха, както замира една буря. Гороломов се усмихна.

— Браво! Браво! — викаха учителките и ръкопляскаха.

— Ах, чудесно, чудесно! Ах, чудесно! — повтаряше Фроса.

— Да, хубаво е — каза Ганка. — Но, г-н Гороломов, защо не изсвирите нещо друго, нещо такова… нещо друго — забърка и тя, поизчерви се и очите й пламнаха.

— Разбирам ви, г-це! — каза Гороломов. — Знам. Сега.

И като гледаше усмихнат Ганка, която също му се усмихваше, Гороломов запя:

Тая песен привлече вниманието на всички. Никой вече не приказваше. Хаджият се показа на вратата с джамаданата, но Методи му направи такъв знак, че той веднага тръгна на пръсти. Методи напълни тихо шишето и също тъй тихо, като се пазеше да не направи и най-малкия шум, напълни чашата пред всекиго. Браво и ръкопляскания поздравиха края на песента. Кметът стана, взе чашата си и се чукна с Гороломова. Всички го последваха.

— Аз си я обичам тая песен — каза Гороломов, като остави чашата и седна, — с нея аз лаври съм брал. Веднъж я изпях на една гъркиня и знайте ли какво ми каза?

— А, гъркиня! Какво ви каза? — избърза Ганка.

— Чакайте, ще ви разправя. В Балканската война беше, в Дедеагач. Имаше там едно гъркинче, Хрисанта се казваше, красавица безподобна! Венера!…

— А, г-н Гороломов! — викаше Ганка и се смееше.

— Чакайте, ще ви разправя… Не мислете кой знай какво… Да, много хубаво момиче, живееше край морето. Веднъж аз и един мой приятел грабваме се, знайте, и отиваме към тях. Заставам аз под прозореца и започвам с китарата — тихо, тихо… А една лунна нощ беше, онуй море като светнало… Пък и аз бях наметнал една пелерина, също като испански плащ. Карам. По едно време пердето се дръпна — аз усилвам. Нямаше какво, отвори прозореца, засмя се. „Ефхаристо! Ефхаристо!“ — каза. Благодаря, благодаря. Аз продължавам, а пък казах ви я — оная луна онова море! Три пъти тя затваря прозореца и пак го отваря. Най-после се наведе, направи ей тъй ръцете си — Гореломов разгъна ръце — и каза: „Ах, фтани, фтани, паликара! Та пидисо апо то паратирон!“

— Какво значи то? — попитаха неколцина.

— Значи: Ах, стига, стига, младежо! Ще се хвърля от прозореца!

Засмяха се всички, засмя се и Баташки. Дори и Хаджият, макар че не разбра за какво става дума, и той се смееше. Посред смеха си Ганка питаше Гороломова:

— Право ли казвате? Тъй ли каза?

— Да, госпожице. Факт!

Престорено сериозна остана само Фроса. Тя погледна Гороломова и, укорително и галено в същото време, заплаши го с пръст и каза:

— Разбираме. Разбрахме, г-н Гороломов, какъв сте били вий!

Излезе, че и кметът също бил в Дедеагач, но през Балканската война. Започнаха да си разказват спомени и Гороломов тъй се увлече, че когато по едно време се обърна, видя, че Ганка беше станала и приказваше с лесничея. Досега Гороломов не беше обърнал внимание на Дянков и го разгледа по-добре: беше млад момък, със здраво румено лице, синеок, с гъста руса коса. Сякаш змия клъвна Гороломова по сърцето. Той престана да говори, взе чашата си и отпи само една глътка от нея. Искаше да се удържи, но не можа и стана. Завъртя се из стаята. След туй се насочи към лесничея Дянков. Идеше усмихнат, горд, високомерен.

— Какво има по гората, г-н лесничей — каза той. — Какво правят зайците. Не гризат ли фиданките?

Дянков се усмихна.

— Зайците не са опасна. Опасни са тия с брадвите. Гороломите.

— А! Туй камъче е в мойта градина. Да, аз се казвам Гороломов, но съм приятел на горите. А има лесничеи — това аз мога да ви го докажа, — които сами разоряват това национално богатство. Вие познавате ли лесничея Галов? Познавате ли го тоя вагабонтин. Той…

— Извинете! — каза Ганка и отиде настрана.

Красноречието на Гороломов изведнъж пресекна. Не той говореше вече, а Дянков. Гороломов уж го слушаше, а в същото време търсеше с очи Ганка и си мислеше: „Защо прави тя тъй? Как ми приказваше, като вечеряхме, как се смееше. Наведе се на ухото ми и ми каза: Г-н Гороломов, вие сте много симпатичен! А сега бяга.“

— Да, право е… да, тъй е, разбира се… — говореше разсеяно Гороломов, като слушаше лесничея.

Наедно те тръгнаха към масата. Гороломов постоя, колкото да остави лесничея на другите, а сам мина и седна на мястото си, между Ганка и Фроса. И пак беше весел, искаше му се да говори. Но още не беше успял да отвори уста и Ганка пак стана.

— Извинявайте — каза тя. — За минутка. Фроске, ела, ще ти кажа нещо!

Тоя път Гороломов се ядоса и не погледна подир двете учителки. Той погледна компанията, опита се да чуе какво приказват, но не разбра нищо. Взе пак чашата си и отпи глътка от нея. В същото време усети, като че ли го боли някъде, че не му е добре. „Да не съм болен? — помисли си той. — Не, не съм болен, нищо не ми е. Влюбен си, Станчо, влюбен си!“ — каза си той на ума и се усмихна.

След малко като се обърна, той срещна хубавите и дяволити очи на Ганка. Тя и Фроса бяха седнали отгоре на един чин.

— Елате при нас! — повика го Ганка.

Гороломов отиде при тях.

— Не, тук седнете — каза Ганка и му стори място. — Седнете между нас. Е, кажете сега, г-н Гороломов, доволни ли сте от вечерята?

— Много съм доволен, г-це.

— Истина ли?

— Да, факт!

Очите на Ганка се смееха. Гороломов гледаше в тях, после погледът му се спря върху трите стръкчета сини минзухари на яката й.

— Аз ще бъда още по-доволен, г-це, ако имам един материален спомен от тая вечер. Вие днес бяхте на разходка, там ли сте брали тия минзухари? Дайте ми ги.

— Да ви ги дам — каза Ганка; отбоде минзухарите и му ги даде.

— Благодаря, благодаря. Ето един хубав спомен, един вечен спомен.

Гороломов извади бележника си.

— Аз тук ще ги пазя. И ще си запиша да се знае.

Той написа датата, селото и след това: „Спомен от Ганка Попова“.

— И от Фроска Николова — каза Ганка.

— Да, и от Фроса Николова.

— Не Фроса, а Фроска.

— Да, Фроска.

— Извинявайте! — каза Ганка. — Искам да кажа нещо на Дянков.

Тя скочи от чина, но веднага се обърна:

— Вие няма да дохождате! — каза тя на Гороломов. — Стойте си там!

Гороломов рече да каже нещо, но се въздържа. Реши да търпи, затвори бележника си и го тури в джеба си. Фроса се премести по-близо до него.

— Вие утре заминавате, г-н Гороломов. Ще дойдете ли пак някога в наше село?

— Разбира се, г-це. Ще дойда. Непременно ще дойда.

— Отбийте се у нас. Аз, знайте, не обичам да ходя. Таз вечер съм дошла зарад Ганка и зарад вас. Аз обичам да си седя в къщи, аз преди всичко съм домакиня, г-н Гороломов. А като ми остане време, чета, аз обичам да чета. Толкоз е скучно тука! Колко хубаво е да ти дойде някой интелигентен човек, да размениш мисли с него. Аз сега чета „Страната на белите лилии“, от Григорий Петров. Познавате ли тоз писател?

— Да, чел съм нещо от него.

— Много добър писател! Какво перо!

— Да, добър писател… Добър писател е Григорий Петров.

Всички около масата настанаха.

— Време е да си ходим — каза кметът и погледна часовника си.

— Защо, кмете, защо? — завика Гороломов. — Още е рано.

— Трябва да си ходим — каза кметът. — Утре имаме работа.

— Но ние можем да останем. Г-це Ганке, ние можем да останем. Нали, г-це — обърна се Гороломов и към Фроса.

Но пред кмета и училищния настоятел и учителките искаха да се покажат по-благоразумни, отколкото си бяха, и колкото да настояваше Гороломов, те не се съгласиха да останат.

— Не, не, по никой начин! — викаше Ганка. — Фроске, хайде да си вървим!

Кметът не каза на учителките нито да останат, нито да си ходят, само се усмихваше, но тая инак добра усмивка значеше, че той по одобрява решението им да си отидат.

Изпратиха ги до моста. Оттам нататък щеше да ги придружи кметът, който също живееше в „Близнашката махала“.

Баташки незабелязано беше си отишел. Останалите тръгнаха надолу към кръчмата, покрай върбите, и скоро се изгубиха в тъмнината. Оттам като че прибръмчваха из мрака пчели, дочуваше се все по-тихо и все повече се отдалечаваше китарата на Гороломов.