Приключенията на Гороломов

В събота следобед. Подплашените коне през село. Под чимшира

Събота е, следобед. Двете училища в Каралии, основното и прогимназията, са празни, утихнали, с по някой отворен прозорец и отворени врати, като че набързо са били напуснати през време на земетресение. В прогимназията, като се надникне отвън, вижда се да зеят всички врати. Където няма отворен прозорец, въздухът е още топъл, миризлив, тежък. В една класна стая на черната дъска са написани изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“, в друга — черната дъска е покрита с цифри — решавана е била задача. Една забравена торба виси на закачалката. Картата на стената, бутната и откачена с единия си край, е паднала полегато.

В учителската стая също няма никой. На продълговата маса, вапцана зелено, без покривка, дневниците още стоят тъй, както са ги хвърлили учителите на излизане. Над библиотечния шкаф, до глобуса, един разрошен препариран бухал, със страшни кръгли очи, е разперил криле. На стената, близо до вратата, с четири кабарки е прикована седмичната програма. Написана е четливо с красив почерк от учител Йовча. Там в събота следобед наместо часове са теглени — с очевидна радост, смело — две чертици: няма занятия.

Ето тия тирета, тия две прости чертици са чудотворната сила, която тъй е преобразила сега двете училища. Защото и в основното училище, двайсетина крачки по-напред, е същата картина: като че напуснато през време на земетресение здание. И тук — забравени торби, трохи по пода, тежък въздух. На черната дъска в една класна стая и тук са написани (само с по-едри и разкривени букви) изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“. Но всичко — чинове, маси, столове — почива, отдъхва. Нещо празнично, весело, светло се разлива навред. Дори Хаджият, училищният слуга, не бърза да мете. Седнал на стълбите, срещу градината, той си пуши: най-напред трябва да се вкуси от почивката, че след туй ще се работи. До понеделник има време.

Сред двора още личи дупката, където момчетата са играли на челик. Близо до оградата са „къщите“ на момиченцата: наредени в кръг камъни представляват оградите, самите къщи са от пепел; покъщнината — късчета от стъкло и чинийки. Някои от кокошките на Баташки са прехвръкнали през оградата и се трупат там, дето някое дете е яло хляб. Като няма шум и вик, и косовете по покрива са по-свободни: застанали до самия край на стряхата, потрепкват с криле и пеят.

И градината диша с облекчение, живее: череши, сливи, ябълки, прецъфтели вече, подлагат на слънцето гъстите си клони и млади листа; от цъфналите салкъми като снежец се рони цвят; люляките са цъфнали, покрай оградата, на слънце, подал е месести кълнове синият крин. Тревата е избуяла, зелена, гъста. Като знаят, че сега никой не ги дебне с прашка от ластик, врабчетата цвърчат и се боричкат вътре в листака на някоя овошка, оттам падат като топка на земята, в тревата, и продължават да се хапят. По слънцето, в стопления въздух, лъкатушно прехвърча бяла пеперуда…

Градината е голяма. Особено, като се погледне под листата на дърветата, между стъблата, през сенките и огрените със слънце места, изглежда много просторна. Има и беседка, направена от клоне и покрита със сено. В дъното откъм пътя, една тясна, еднокрила врата почти цяла е заглъхнала във висок бурен. Зад тая врата се чува весел глас. Нещо се белее. Изведнъж там се появява весела, със светнало лице, учителката Ганка. Тичешката тя отива до беседката, сяда, но мястото не й харесва, връща се и се спира на една полянка, огряна със слънце.

— Тук, Фроске, тук! — вика тя. — Тук е хубаво.

Едвам сега на вратата се появява Фроса. Но Ганка не тъй лесно се запира на едно място: тича из тесните пътеки, гледа пъпките на трендафила, като ги държи между пръстите си, подскача леко, за да досегне някоя вейка, или, като се държи за стъблото на някоя овошка, върти се около нея. Фроса е уморена, равнодушна. Тя сяда на полянката, поизвръща се, за да не я грее слънцето право в лицето, и подръпва дрешката, с която е наметната.

До нея дохожда и сяда Ганка. Топлият въздух, който ги обкръжва, зеленината, тишината скоро ги разнежват. Те вече си говорят ниско и малко. Собствено говори само Ганка. От време на време Фроса я поглежда изпод око: иска й се да й се присмее, да я подиграе поне зарад глупостите, които брътви, но неволно я заглежда; каква простичка бяла блузка си е турила, нищо и никакъв парцал, а колко хубаво й стои: нежна и хубава е откритата й шия, бузите й леко са пламнали, продълговатите й черни очи горят. Колко светли, меки и гъсти са косите й! Това само младостта го притежава. А тя отзарана едва не счупи гребена: косите й са сплетени, корави като трева, обезцветени. Белите косми около ушите се увеличават. Фроса въздъхна.

Ганка все си приказваше:

— Набрали са се тетрадки от две класни, ама не ми се поглеждат. Бай Йовчо ми подметна. Не ща пък, не мога, по-хубаво да ме убият, но да не ме карат да поправям тетрадки. Тая сутрин чу ли — Даринка и Йовчо пак се караха. А знаеш ли, Фроске, кметката била в града. Нишан, арменецът, донесъл много хубави обуща. Аз ще си купя. А! една калинка! — извика тя. — Чакай, ще я питам накъде ще се оженя.

Фроса се усмихна.

— Какво ще я питаш, ти най-добре знаеш. Или ще речеш: не е един.

Малката кротка буболечица, червена, с черни капчици, като рисувана, пълзеше по ръкава на Ганка. Тя тъкмо се канеше да я вземе, да я тури на ръката си и да й каже: „Калинке, калинке, накъде ще се оженя?“ — буболечицата се спря и, преди да се разбере какво мисли да прави, отвори червената си черупчица, под нея се показаха меки крилца — и хвръкна.

— Ах, хвръкна! — извика Ганка. — Виж я, избяга проклетницата. А щях да я питам. Фроске, как мислиш ще се оженя ли скоро? Аз искам да се оженя за богат човек. Може да е по-стар, но да е богат. Не ща да тегля сиромашия.

Така тя сама си задаваше въпроси и сама им отговаряше. По едно време, както беше извърната настрана, Фроса каза:

— Лоша си ти, лоша. Не те обичам.

— Фроске! Какво приказваш? Докачам се…

— Докачай се. Аз ще ти го кажа направо: Гороломов ще доде, мислиш ли да се държиш с него, както по-рано? Гороломов за тебе е смешен, глупав, човек, който… само дрънка. Защо тогаз се занимаваш с него? Остави го. Ще ми направиш услуга. За мене Гороломов е добър, стига ми. За него аз бих се оженила…

— Но, Фроске, аз…

— А ти кокетничиш.

— Ако го погледна вече…

— Да вярвам ли?

— Няма да му продумам. Ако доде при мене, ще му обърна гръб. Пък и Дянков ще бъде тук, аз с Дянков ще приказвам. Много ми е притрябвал Гороломов. А дето говориш тъй, Фроске, докачам се. Ний вече приказвахме, аз не искам да ти преча. Ако мога, аз дори ще ти помогна. Ще видиш!

Учителките замълчаха. Ганка откъсваше ту някоя трева, ту някое цветче.

— Не съм болна, а не ми е и добре — заговори след малко Фроса. — Омръзнало ми е всичко, нищо не ми се похваща. Кметката казвала, че не съм работела като преди. Работила съм — съвети съм давала на майките, учила съм ги на хигиена, момите съм учила на шев, на ръкоделие. Сега не ща. Знам всичко, но искам да го употребя за себе си. Колко искам да имам семейство, деца, собствена къща. И да си я наредя аз…

— Их, Фроске, остави тез мисли сега…

Тясната дъсчена врата, заглъхнала в трева и бурен, се отвори, влезе Даринка, жената на учител Йовча. Тя идеше и плетеше вървешком. Даринка беше дребна, рано увехнала, болнава. Оплакваше се от „вятър“ в ставите, от постоянно главоболие, от разни други болести. Затуй и учител Йовчо доброволно беше поел върху си по-голямата част от къщната работа. Сега Даринка идеше да се поразходи, но всъщност искаше да види какво прави Йовчо. Един неин девер, весел момък, беше й казал:

— Бульо, ти стоиш тука, а чичо Йовчо цял ден приказва с младата даскалица в училището.

Даринка не вярваше, познаваше си мъжа. Но понякога я обземаше съмнение и, без да гледа кое време е, вземаше чорапа и дохождаше в училището. Освен туй, когато кокошките вземат да се трупат пред вратата и да мърсят, защото няма кой да ги нахрани, а прасето квичи, като че го колят — то е още една причина за Даринка да стане и да види къде е Йовчо и какво прави.

— У, какво хубаво било тука — каза тя, като огледа градината. — Райска градина… Там ли сте седнали? На слънце…

Тя доде и седна при учителките. После, като навираше на пръста си нишка от кълбото, което беше в престилката й, тя каза:

— Стоях, стоях, пък ми омръзна, рекох — да дода да се поразходя. Йовчо не е ли тука? Не е ли дохаждал тука? — каза тя, като хвърли поглед наоколо, като че Йовчо беше се скрил някъде.

Даринка беше хазайка на учителките, та нямаше какво особено да си кажат. По едно време наблизо се чу остро тракане и стъпки: показа се учител Йовчо с железни ножици в ръце. Той се поспирваше из пътя си поокастрюваше някоя овошка, някоя фиданка, вземаше отрязаните клонки и ги хвърляше към зида. Ръцете му бяха като на селянин, отпред в джоба на палтото си имаше калеми от присад. Сам той беше хубавеляк мъж: с гъсти черни коси, брадата му също тъй беше много гъсто поникнала, веждите му — дебели, а очите — зеленикави, с благ, някак срамежлив поглед.

— Намерили сте хубавото място — каза той — на тревата.

И Хаджият се показа отнякъде. По ръкави беше, със запретнати жилести ръце.

— Хаджи — каза Йовчо, — какво се потриваш, защо не метеш?

Хаджият, както не обичаше да приказва, тури ръце в джобовете си, после ги извади. После взе да се протяга, да се прозява, но все пак тръгна към училището. На вратата едно куче, дошло да търси хляб, оставен от децата из чиновете, се мушна под краката му. Хаджият, ако и да го мързеше доскоро и да гледа, взе да вика, да тропа, да удря с ръце по бедрата си. Като нямаше накъде, кучето се мушна през бодливия тел към градината, като се пооскуба малко. По тоя тел, като по тетивата на драндар, висяха фъндъчета от всякаква вълна: бяла, черна, желта. Хаджият беше прекарвал по същия начин много други кучета.

В селото беше тихо, слънце. От време на време ще прогърми каруца — връщаше се някой от града. Мина и попът на кон, с дисаги отзад седлото. По едно време затрополиха копита на много коне. Начело на пет-шест души горски стражари на коне, които вървяха подире му като войска, мина също на кон лесничеят Дянков. Хубаво му стоеше зелената шапка с възвърнати краища, с перо. Той се усмихна и поздрави, Фроса и Ганка му отговориха, после се спогледнаха и се позасмяха. След туй един особен шум се зачу откъм другия край на селото, по пътя откъм града: дрезгав, равен шум, като че се дереше плат. Докато се разбере какво е, шумът наближи, доде отпред оградата и спря: беше Пищялов, книжарят, който отскоро на колелото си беше турил малко моторче. Той влезе в градината, като вкара и колелото си.

Учител Йовчо и учителките веднага го посрещнаха с укори: както винаги, Пищялов ги беше дал под съд за учебниците, пък и сметките му не бяха дотам прави.

— Ти какъв човек си — викаше му Йовчо, — кога не сме ти платили? Защо са тия призовки? Ама че си…

— Браво, г-н Пищялов — каза Ганка, — уж ни подарихте, на мене и на Фроска, по един сапун и по една пудра, а пак сте ги турили в сметката. И на това отгоре под съд!

Пищялов не се смути ни най-малко.

— Сапун, пудра, голяма работа — говореше той. — Станало грешка. Аз ще ви дам други. Това не е важно. Вятър работи. Пудра мога да ви дам колкото искате. Я оставете туй, ами ми кажете какво знайте за Гороломов. Гороломов трябваше да бъде тук, а го няма. Аз го видях в Кара-Пелит, наговорихме се да се срещнем тук, а го няма. Изгубена Станка. Уж депутат ще го правим. Станка пердута.

Те отидоха настрана с Йовча и заговориха. До едно време бяха в градината, после се изгубиха и Даринка взе да попоглежда и да се безпокои: искаше да си отиде, пък се боеше, че може да стане нещо, което тя да не види. Изведнъж тя видя — от мястото, гдето стояха, се виждаше у тях, — че учител Йовчо беше грабнал кобилицата с менците и отиваше за вода. След малко тя го видя пък да цепи дърва на двора. Успокоена напълно, много любезна с учителките и усмихната, Даринка стана и си тръгна към къщи. Фроса и Ганка останаха сами в градината.

В това време към Каралии, не по пътя откъм града, а от противоположната страна, бързо идеше една каруца. Тя беше Ивановата, с Гороломов. Приближаването към Каралии го вълнуваше и той час по час подвикваше на Ивана: „Карай, Иване, карай!“ Извадил беше едно валчесто огледалце и го поднасяше ту пред едното си, ту пред другото си око, видя един бял косъм в едната си вежда, поиска да го отскубне, но каруцата друсаше и му пречеше. „Карай Иване!“ — извика пак той и скри огледалцето.

Като стигнаха до първите къщи на Каралии, Иван видя един познат селянин, слезе, остави каруцата и отиде да приказва с него. Гороломов пак извади огледалцето и счеса косата си, поотри се тук-там по лицето с пръст, поотупа се от праха, пак зърна белия косъм във веждата си и сега, необезпокояван от друсането, реши да го извади. Още първия път той го стисна и помисли, че го изскубна, но между пръстите си видя здрав, черен, в нищо невиновен косъм. По същия начин Гороломов напразно изскубна още няколко такива косми. Той се ожесточаваше, гледаше да залови добре косъма, дръпваше с все сила и ръката му отскачаше настрана.

Единият от конете на Ивана имаше лошия обичай да гледа назад. Докато Гороломов се мъчеше да отскубне белия косъм, едното око на коня — черно, светло, с недобър поглед око — го гледаше. Ръката, която отскачаше едно след друго нагоре, той помисли, че иска да го удари, затуй посви задницата си и тръгна. Тръгна и другият кон. Отначало конете вървяха полека, после се засилиха и тъй като никой не опъна юздите им, те се уплашиха и хукнаха да бягат, колкото могат. Каруцата затрещя. Иван се затече да я стигне, но напразно.

— Тпру! Тпру! — викаше Гороломов.

Конете бягаха, както бягат подплашени коне, стремглаво, слепешката. Гороломов и да искаше да ги спре, не можеше, тъй като юздите бяха се откачили, дето беше ги позавързал Иван, и бяха паднали. Гороломов свари само да се улови с две ръце за сандъка. Пребледнял, изплашен, той чакаше само де ще се обърне каруцата и де ще го изтърси.

В най-силен бяг конете преминаха през село. Деца и жени, които се случиха на пътя, бягаха настрана. Ганка и Фроса бяха излезли от училищната градина и отиваха надолу из селото. Като видяха насреща си подплашените коне, те изпищяха, уловиха се една о друга, избягаха и се прислониха до един плет. Каруцата префуча покрай тях, Гороломов ги погледна въпросително, отчаяно и замина. В следния миг те го виждаха само откъм гърба — приведен, натиснат на седалището и здраво заловен с две ръце за сандъка. И ако и да нямаше никаква полза, той все викаше:

— Тпру! Тпру! Тпру!

На това място пътят завиваше, но конете, увлечени в правата посока, по която бягаха, навлязоха в една уличка и през широко отворения вратник влязоха в един двор. Чу се силен трясък, но какво стана, учителите не можаха да видят, тъй като конете бяха се закрили. Разтревожени да не би да е станало нещо страшно, те се повърнаха, но скоро видяха, че, здрав и читав, Гороломов е вече слязъл, маха ръце и приказва. Наоколо му хора. Като видя Ганка и Фроса, Гороломов се затече към тях, усмихнат, с чанта в ръка.

— Нов живот! Нов живот! — говореше той. — Отсега нататък ще живея нов живот. Видяхте ли? А, страшна работа. Ама Иван, говедото, не си гледа конете, оставил ги. Аз, знайте, бях се отписал, рекох си: отивам!

— Как се спряха? — попита Ганка.

— Удариха се в един кош с мамули. Окът се заби, но нали отпред има две брънки, където прекарват каишите, тия брънки назад се препречват и окът не може да се извади. И те остават като вързани. Каква случайност! Какво щастие!…

Докато Гороломов разправяше, ето че се зададе Иван, зачервен, капнал.

— Ко-ко-ко-нете…

— Благополучно, Иване — каза му Гороломов. — Иди си прибери конете, ей там са.

— Ка-ка-руцата.

— И каруцата е там. Нов живот, Иване, нов живот. — Като поотмина Иван, Гороломов каза: — Уплашил се сиромахът. А пък беше ги оставил и отиде да приказва. Както и да е. Свърши се с добро и туй е главното…

Те се върнаха към училището, влязоха в градината и седнаха на беседката. Гороломов скоро се съвзе и забрави всичко. Той се развесели, разправяше къде бил, как прекарал. Разправи дори и случката с Гьоч Коля в Конак, но не каза, че Гьоч Кольо го надвил, а той бил надвил него.

— Разсърдих се, знайте, хванах го през кръста и го тръшнах на земята. На ти, казах, като искаш да се бориш.

— Но какво чуваме, г-н Гороломов — каза Ганка, — вие щели сте да се кандидатирате за народен представител?

— Поздравляваме ви — каза Фроса.

— Да, има такова нещо. Молиха ме, молиха ме, приех. Какво да ги правя, приятелите ми настояват. Да, това е истина — каза Гороломов, като поклати глава и прекара пръсти през косата си. — Истина е, истина е и туй, знайте, ми създава сериозни грижи. Защото аз не искам да бъда само депутат за форма — „бир тук, бир наполеон!“, както казваха едно време за депутатите турци.

— Какво е то? — попита Ганка.

— То ще рече… Ще рече, нищо да не работиш, да не вземаш думата, да не се изкачиш на трибуната, да не си изпълниш дълга. А като вземат да проверяват кой присъствува, да си дигнеш ръката и да кажеш: тук. След туй ще ти платят дневните — един наполеон! Един наполеон тогаз бяха много пари. Аз имам друго мнение за депутатския мандат. Отговорности… дълг… Мене, както знаете, много ме занимава моралната криза. Положението на България е най-лошо от гледна точка на морала. Продънени в моралната основа, на която трябва да лежи нашата държава, всичко по-нататък може да рухне.

— Така е… Така е — потвърдяваше Фроса, като гледаше Гороломова с пламнали очи.

— Вие знаете — продължи Гороломов, — че е имало големи империи, които са достигнали до широки територии, до големи икономически блага, но когато у тях моралната основа е рухвала, когато себеуважението е рухвало, когато са започвали да виждат един в други не човеци, а зверове, тия империи са пропадали…

— Колко вярно… как хубаво говорите! — каза Фроса. — Нещо такова аз бях чела в „Белите лилии“ от Григорий Петров.

— Но какво мислите да правите? — попита Ганка.

— Много работи. Всичко. Но най-напред да се изкорени това ужасно зло, което се казва рушветчилък. Вие знайте ли, че тия дни около мене се разигра една подобна афера. Един вагабонтин, един изнудвач, бил механик някакъв в една воденица, а се представи за фелдшер и под носа ми вземаше рушвет. Аз, знайте, съм възмутен. Взех му името, ще видя. Не, таз отровна мушица, рушветчийството, трябва да се треби. Съвестта за нея е като електрическа светлина, от която тя бяга.

Те станаха и взеха да се разхождат из градината.

— А за нас, г-н Гороломов — каза Ганка — за учителите какво ще направите?

— Всичко. Подобрение на заплатите, стабилитет. Всеки учител да се назначава, както прилича, не различни там биволици за рушвет. И главното: стабилитет.

— Общинското възнаграждение да се плаща редовно — обади се Фроса.

— Всичко, всичко. Аз съм бил учител, аз зная. Какво е учителят? — Фар. Народен просветител. Всичко, всичко трябва да се направи за него, не ми говорете, аз зная.

Ганка се наведе и откъсна една пъпка трендафил.

— Тогаз… ето туй в знак на благодарност. Чакайте, аз ще ви накича…

Тя туряше сръчно трендафила в петелката на палтото на Гороломова, а той, смутен от близостта й, от хубавото й лице, от черните й светли очи, които го гледаха съвсем отблизо, повтаряше:

— Благодаря… Благодаря…

По тясната пътечка не можеха да вървят повече от двама души и напред Гороломов вървеше с Ганка. Фроса остана назад. И без туй говореше повече Ганка. Тя ставаше все по-весела, по-жива, шегуваше се свободно с Гороломова, смееше се. Фроса сви устни и замълча.

Едно облаче затули слънцето и, както става пролетно време, изведнъж повя хладен вятър. Ганка потръпна и поприбра яката на блузката си.

— Хладно ми е — каза тя. — Не си взех шала.

Веднага Гороломов съблече пардесюто си и го наметна на Ганка. Отначало тя не искаше, но после се съгласи. Те пак тръгнаха напред, но забелязаха, че Фроса не ги следва. Ганка се обърна: Фроса гледаше настрана, навъсена. Изведнъж, като се извъртя, тя тръгна към вратата на градината.

— Фроске! — извика й Ганка, като се върна.

— Почакайте — каза нисичко Гороломов. — Искам да ви кажа нещо.

— После… После ще ми кажете — също тъй нисичко, като беше се извърнала, каза Ганка. — После ще ми кажете… Довечера. — И като поотстрани Гороломова, за да мине, тя се затича подир Фроса, стигна я и я прегърна през рамо. Фроса се върна, но между нея и Ганка се започна дълго обяснение. Като не искаше да им бърка и като се досещаше за какво говорят, Гороломов реши да отиде в общината, на две крачки от училището. При вратата той срещна лесничея Дянков и поручик Панков. Това го накара да бърза още повече. След малко, когато Пищялов доде при него, той го намери преоблечен в друг костюм, вчесан, напарфюмиран.

— А! Станчо! Какво е туй? — говореше Пищялов, като душеше въздуха. — Народен човек си, защитник на широките народните маси, а парфюми и разни галантерии. Не може тъй, как така… Какво ще каже народът… И какъв изконтен! А, разбрах! Видях нещо там в градината. Потайваш се ти, ама…

Гороломов се смееше.

— Нищо няма, друже, лъжеш се — говореше той, а в себе си мислеше: „Като са се влюбили и двете в мене, какво да им правя, не мога да се разчекна“… Набързо той изслуша Пищялова — отнасяше се до подробностите около съюза им с д-р Радков за изборите, обеща да поговорят пак довечера и излезе. Почти тичешката Гороломов влезе в училищната градина.

Дянков и офицерът, към които бяха се присъединили и учител Йовчо и Баташки, седяха наедно с учителките на беседката. Дянков беше седнал до Ганка. Двамата си приказваха и когато Ганка слушаше Дянкова, гледаше някак замислено настрана, очите й горяха, а бузите й леко бяха пламнали. Те дори не забелязаха Гороломов, когато той доде и седна. Нещо повече, Ганка и сега беше наметната с чуждо палто. По зелените кантове и по емблемите, които представляваха дъбови листа и желъди, се познаваше, че палтото е на лесничея. Гороломов изведнъж изгуби веселото си настроение.

— Горите са в ужасно положение — неочаквано избухна той. — Никакви грижи, никакъв контрол. Унищожава се едно народно богатство. Минах покрай Армутлийската гора, то не е гора, нищо не е. Окраставяла, оредяла, заек като бяга, вижда се. Наказания трябва.

Дянков и Ганка погледнаха Гороломова зачудено, огледнаха се след туй един друг в очите и се засмяха. На Гороломова стана още по-обидно.

— Г-це — каза той, — не ви прилича това палто. Не ви стои добре, уверявам ви.

— Не ми ли стои добре? — каза Ганка. — Вярно ли е?

Гороломов не каза нищо. Фроса се подсмиваше, тъй като Ганка и Дянков пак взеха да си шепнат, тя се приближи до замисления Гороломов.

— Г-н Гороломов, аз споделям вашите идеи. Аз държах реферат на тема „Съвременното училище и нуждите му“. Мога да ви го дам. Аз мога да ви бъда полезна. Жените в много случаи се явяват помощници на мъжа. Вий щяхте да дохождате у нас, бяхте обещали. Ще ви прочета нещо. Сега вече ще додете. Няма да ми откажете, нали? Нали?

Гороломов нищо не слушаше. Но не смееше, за да не страда, и да погледне към Ганка, а само мачкаше брадата си, с разгорени очи като въглени, мрачен.

На вратата на градината неочаквано се показа Иван, който носеше китарата на Гороломова, обвита в червената торба. Иван беше си помислил, че щом господата са се събрали, китарата ще трябва. Но Гороломов отдалеч му извика:

— Ресто, Иване, не трябва. Не му е сега времето.

Дянков каза:

— Г-н Гороломов е станал много сериозен. А днес някой е пристигнал като св. Илия, в огнена колесница. Кой е бил той?

Ганка се изправи. С усмихнат, весел поглед, който като че таеше нещо, тя погледна Дянкова, погледна Гороломова, след това взе Фроса подръка и, като си взеха сбогом, тръгнаха си към къщи. Мъжете станаха и се упътиха към кръчмата. Гороломов пак се развесели. В кръчмата той дълго говори настрана с Пищялова.

Една голяма дружина беше се събрала около Дянкова и офицера. Масите пред тях бяха покрити с чаши, със закуски. Разказваха смешни случки, смееха се. Като ги гледаше как се веселят от сърце, Гороломов се чудеше, че те могат да направят нещо, на което той не е способен: как можеха, след като са видели Ганка да я забравят и да мислят за друго. Сам той беше мислил и още мислеше все за нея.

Като се стъмни, Гороломов излезе. Насреща прозорците на учител Йовчовата къща светеха. Без да се бави, докато още не са разбрали де е, той тръгна нататък. Той мина мостчето, взе да се възкачва нагоре и когато беше вече близо, лампата в стаята на учителките угасна и прозорците потъмняха.

„Това е нарочно — помисли си Гороломов. — Видя ме.“

Наистина, единият прозорец беше отворен и на него, загърната с бял шал, стоеше жена, навярно Ганка. С бързи крачки, поуморен, Гороломов доде под прозореца. От бързането сърцето му биеше силно, но той помисли, че е от вълнение, реши да бъде смел и, като се допря до стената и дигна очи нагоре, заговори шепнешком:

— Г-це, вие ли сте? Обещах да ви кажа нещо. Ето, ще ви го кажа… казвам ви го. — Той се задъхваше повече и с по-нисък глас каза: — Обичам ви! Обичам ви много…

— Ах! — извика жената и се дръпна навътре.

Гороломов се завъртя засрамен, смутен. Той трепереше и не знаеше какво да прави. Но това „ах!“, тъй както тя беше го казала, не значеше ли съгласие? Без да се бави, като ставаше по-смел, готов да иде докрай, той заобиколи, за да влезе в къщи. Прозорците у учител Йовча светеха, чуваше се гласът на Даринка. Гороломов си спомни, че Ганка му бе казала да се пази, кога идва у тях, тъй като селяните го одумват. Изведнъж вратата на Йовчови се отвори, светна се и за да не го видят, Гороломов бързо се сниши и се скри зад големия чимшир, който като черно кълбо стоеше пред вратата.

Даринка говореше високо:

— Един мъж, който мисли за жена си, за децата си, се прибира рано. Днес, събота е, а ти пак си отишел на училището. Все на училището, все на училището. Че ти къща нямаш ли, не ти ли дохожда на ум, че има работа.

— Ех, и ти, Даринке, стига! — обади се учител Йовчо.

— Какво Даринке, какво стига. Ще приказвам, че ми е мъка. Нека чуят хората.

Гласът й доде по-близо. Чуваше се тракане, плискаше се вода — навярно Даринка стоеше на прага и миеше някаква съдина. Изведнъж връз чимшира се плисна вода. Гороломов едва не извика: по шапката му, по рамената му потече вода. Тя беше доста топла и Гороломов усети, че го припари тук-таме по шията. Освен туй чувствуваше нещо мазно и някакви дребни зрънца, навярно ориз.

Гласът на Даринка заглъхна навътре, но пак се приближи. И пак затрака и зазвъня някаква съдина. Даринка беше още по-сърдита.

— Казвам ти — викаше тя. — Ако още веднъж ме оставиш тъй, та да ходя да те търся, да му мислиш. Повече няма да търпя. Не, не, не мога…

Съдината звънеше. Гороломов помисли, че тоя път водата може да бъде още по-вряла, и затуй, както беше клекнал, взе да отстъпва назад, после се изправи и бързо се отдалечи.

— Ах, човек! Йовчо, човек! — извика Даринка. — Виж го там.

Учител Йовчо излезе, походи из двора и каза:

— Няма човек. Не е било човек. Куче ще е било…

Той си влезе вътре.

Гороломов беше се спрял в тъмнината, под стряхата на кметовата къща, извадил беше кърпичката си и бършеше лицето и шията си. Дрехите по рамената му бяха мокри. „Ще ме изгори, вещицата“ — помисли си Гороломов, като се пипаше по шията, за да види дали не са изскочили мехури. Втория път водата навярно е била по-гореща. Добре, че избяга.

Прозорецът на учителките светна. От учудване Гороломов остана като вцепенен, с кърпичката в ръка: в стаята се виждаше как ходи насам-нататък, наметната с бял шал, не Ганка, а Фроса! Значи, той беше говорил на Фроса, на нея беше казал, че я обича! Учудването на Гороломов още не беше минало, когато из пътя, по пясъка, заскърцаха обувки и мина друга жена, стройна, лека, пъргава. Тя доде до вратата и светлината я огря: беше Ганка. Тя каза нещо, засмя се високо и се втурна по стълбите.

Като все се бършеше с кърпичката си, Гороломов заслиза надолу в тъмнината.