Приключенията на Гороломов

Урок по география. Серенада на село. Влюбените са ревниви

Учителят Баташки имаше час по география. На черната дъска беше окачена картата на Европа — от тия карти, които тъй често се виждат в училищата: сини морета, черни реки, нагърчени като пиявици; за градовете — кръгчета с по една черна точка в средата, нещо като рибе око. След туй — кафяви планини и зелени равнини, особено това, голямо колкото половината свят, зелено поле в дясната страна на картата, което означава Русия. В един ъгъл е заделено бяло място с надпис: Хр. Г. Данов. Един ученик стоеше до картата и държеше издялана бяла пръчица, която му служеше за показалка.

— Кажи ми — каза Баташки, като се разхождаше из класната стая и тропаше тежко с обущата си, — кажи ми, Павле, какви протоци знаеш между Немското и Балтийското море?

Ученикът започна с висок глас:

— В Балтийско море има протоци… Протоците в Балтийско море са… те са… протоците…

На това място ученикът сниши гласа си, смутено взе да върти показалката в ръцете си и млъкна.

Баташки в туй време беше стигнал до отворения прозорец и се изправи там, гърбом към класа. Отвън полъхваше топъл вятър, в градината овошките бяха побелели от цвят. Не всички дървета там бяха се развили. Салкъмите още си стояха тъй, както през зимата, с черни, безлистни клоне. И земята долу беше още суха, гола, и само край оградата, по припека, беше набола зелена трева. Грееше топло слънце.

„Да ида ли за Великден в града? — мислеше си Баташки. — Ще надодат там учителки, в Желязовия салон ще има вечеринки. Може да доде и чернооката, оная, пълничката Шентова. Добре, но трябват пари: за каруца, за хотел, за гостилница. А тук няма да похарча нищо — учениците ще ми донесат краваи, червени яйца. Ще вземат да колят и курбани… А хубаво е да отида… В Желязовия салон какви вечеринки… Няма много церемонии: кой както слязъл от каруцата — с чизми, с гамаши… Весело…“

— Е, разправяй де, какво мълчиш? — обърна се Баташки към ученика. — Кои са протоците в Балтийско море? Не знаеш. Ти си най-мързеливият човек на света. Кой знае? — обърна се Баташки към другите ученици.

По чиновете имаше валчести, остригани глави, окаменели лица. Тихо — муха да бръмне, ще се чуе. Повечето от учениците се стараеха да направят лицата си невинни, страдалчески, за да умилостивят Баташки, бояха се да мръднат. Други хитруваха: обръщаха очи нагоре, към тавана, като на молитва, и мърдаха устни, като че шепнат — искаха да покажат, че знаят, но са позабравили нещо и ей сега ще си го спомнят. Никой не дигаше ръка.

Трябваше, щом никой от учениците не знае кои са протоците между Немско и Балтийско море, да ги каже Баташки. Но там беше лошото, че и Баташки не ги знаеше. Той не се смути — и без туй не беше в добро настроение: челото му, широко при веждите, а по-тясно горе, беше все намръщено, сините му малки очи гледаха недоволно, остро. Той тръгна между двата реда чинове, право към картата, наближи я и, когато да завие, скритом от учениците хвърли бърз поглед и напрегна зрението си, че можа да прочете: Скагерак и Категат.

Той отиде в другия ъгъл на стаята, до вратата, облегна се на стената и стоя тъй дълго време. Учениците го чувствуваха зад себе си, строг, сърдит. И той самодоволно, тържествено произнесе отсечено, сричка по сричка: Ска-ге-рак! Ка-те-гат!

И тръгна пак из стаята.

— Не учите, не! Две нищо и никакви думички: Скагерак и Категат, как не можахте да ги запомните? Голяма работа. Не учите… Не учите… Аз съм ви казал вам: ако учите, за вас е, ако не учите, пак е за вас. Ум царува, ум робува и ум патки пасе!…

Баташки пак застана до прозореца.

„Да отида ли в града, или не? — мислеше си. — Ако отида, трябва да си купя яка. И шапката ми е вехта…“

Прогимназията и основното училище бяха в един двор — ето го основното училище отпред, на двайсетина крачки. Отдясно беше дворът на общината, делеше ги само една каменна стена и на нея имаше врата. Из тая врата се зададе училищният слуга Хаджият. Той говореше малко, служеше си повече със знаци, та и сега, като замахна с ръка — искаше да каже, че някой е пристигнал и слязъл от каруцата, — каза кратко:

— Инспектора. Иде.

И пак направи един знак, като посочи към вратата на училището. Баташки, както стоеше на прозореца, изведнъж се обърна, като че завъртян от някаква сила, похвана се отвън по джобовете, похвана се по яката, по връзката и се затича към вратата. Учениците се оживиха, олекна им. Баташки от вратата се върна пак към прозореца. Искаше да разпита повече Хаджият. Но Хаджият го нямаше. Един висок господин, с брада, с широкопола шапка, добре облечен, идеше. Баташки не го позна.

„Тоз… нов инспектор…“ — помисли си той. Но веднага извика:

— А! Станчо! Гороломов!

Гороломов — той беше — погледна към прозореца, засмя се, махна с ръка и извика:

— Здравей, Баташки!

— А инспектора?

— Няма инспектор, не бой се. Аз съм инспектора. Пошегувах се, нали сме свои. Де са госпожиците?

Баташки го посрещна в коридора.

— Е, Баташки, живи бяхме да се видим — говореше Гороломов и друсаше ръката на приятеля си. — Какво правиш, друже, как си? Жив ли е Микадо? Тук ли са госпожиците?

Гороломов беше друг: изконтен, със зеленикави дрехи, български плат „рибя кост“, с тъмновишнева вратовръзка „папийон“. Загърнатото му на една страна палто и широките панталони го правеха по-едър, по-внушителен. Той би бил хубавец, ако не беше носът му — твърде широк в ноздрите. Големи бяха и устните му, ако и закрити донейде от брадата и от мустаците му. Той се смееше, говореше, а все се обръщаше, очите му търсеха другиго.

Удари звънецът и отведнъж, като из някаква клапа, избухна шум, високи гласове, песни и от двете страни на Баташки и Гороломова забягаха ученици. Коридорът се изпълни с глъчка.

— Мирно! Не дигайте прах! Бориславе!

Гласът, който изрече тия думи, беше нежен, звучен. И ето, стройна и тънка, с черни очи, светли, усмихнати, спуснала едната си ръка в джоба на сатенената си престилка, се показа учителката Ганка. Тя се сепна, учуди се.

— А! Г-н… Г-н…

— Гороломов!

— Ах, наистина, г-н Гороломов!

— Ето, пак дойдох. Ето, видяхме се пак — говореше Гороломов и, като се ръкуваше, сложи и другата си ръка върху ръката на Ганка.

Ганка се отдели, избяга някъде и след малко пак доде, като водеше Фроса. Водеше я за ръката, като че насила. С повехнало, доста застаряло лице, напудрена вред по лицето, но не и отзад по врата, Фроса протегна ръка на Гороломов, гледаше го, а мълчеше, полуизвърната назад, с издигнато рамо. Тя изглеждаше развълнувана, свенлива, като младо объркано момиче. Но след малко, като забеляза, че Гороломов не й обръща достатъчно внимание, а гледа все Ганка, тя сви дебелите си сключени вежди и сърдито го стрелна с очи. После се обърна и с гордо дигната глава влезе, без да каже нещо, в канцеларията. За да се отърват от любопитството на учениците, момчета и момичета, които бяха ги заградили, Гороломов, Баташки и Ганка също влязоха в канцеларията.

Гороломов все се усмихваше, доволен, зарадван. Фроса пак спря на него пламнали очи.

— Но де бяхте, г-н Гороломов — питаше Ганка. — Де се губихте толкоз време?

— Наистина — каза Фроса.

— Аз бях… знайте на… бях малко болен — избърза Гороломов и като че скри нещо. — Бях болен и освен туй трябваше да поработя над себе си. Четох много, прочетох всички съчинения на Джек Лондон. Спомних си, г-це, за вас — той погледна Фроса и нейните очи пламнаха още повече — и прочетох „Белите лилии“ от Григорий Петров. Четох много. Разни книги. Приготвил съм три сказки: първата — Животът, любовта и смъртта на Джек Лондон; втората — Димчо Дебелянов, живот, любов, смърт; мото: „Димчо беше живот, а животът му беше поезия“. Третата — Критическата възраст на мъжа. Тия сказки съм приготвил за по-широка публика. Ще ги държа по селата. Какво… Тоз народ трябва да се учи…

— Няма кой да те слуша по селата — каза Баташки.

— Не, Баташки, лъжеш се. Селото не е вече това, което беше преди войната. Селото сега е друго, кипи, вълнува се. Селянинът сега, знаеш ли, иска да разбере всичко, пита: защо? — и чака отговор.

Докато говореше, лицето на Гороломов беше сериозно, тържествено дори. Отведнъж той се усмихна, бръкна в джоба си, извади портфеля си, от портфеля си извади няколко визитни картички и, с поклон, с усмивка, даде по една на всички. Усмихнат, Гороломов наблюдаваше, докато ги четат. На картичките му беше писано: „Станислав Гороломов, инспектор-аквизитор и пр.“

— Станислав? — каза Ганка. — Тъй ли сте кръстени?

— Да! — потвърди Гороломов, а на ухото на Баташки пришепна: — Аз съм си Станчо, но от Станчо и Иванчо голям човек не става. Да, тъй съм кръстен — обърна се той към учителките. — Давам ви по една картичка, за да имате адреса ми.

— Хъм… — учуди се Баташки. — Поправил си се ти, напълнял си. — Неочаквано Баташки смръщи чело: — Инспектор, а? Какви са тез шеги? Тез шеги не ги обичам…

Гороломов се засмя с глас.

— Е, Баташки, голяма работа — каза Гороломов. Ний с Баташки сме стари приятели. Защо, друже мой, не доде таз година във Варна? Какво направи с държавния изпит? Една година Баташки идва във Варна да държи държавен изпит — заразправя Гороломов на Фроса и Ганка. — Отидох да го видя, аз тогаз бях в земеделската банка. Намирам го, знаете ли, в коридора на девическата гимназия, пред вратата на директора. Тъкмо ще пита за резултата, трепери. „Страх ли те е, Баташки?“ — питам го. А той: „Не ме е казва, страх, но малко съм наелектризиран.“

Ганка и Фроса се засмяха. Ниското чело на Баташки, под русия му, почти червеникав алаброс, все беше навъсено. Позасмян, като че озъбен, той каза:

— Приказвай си ти…

Гороломов постоя още, все тъй приказлив. Баташки беше излязъл преди малко, звънецът удари. Учителките грабнаха дневниците. Гороломов също стана.

— Ще се видим пак. Елате пак.

— Да, ще дода. Довиждане!

В коридора, когато беше вече до вратата, Гороломов чу стъпки: идеше след него Фроса.

— Г-н Гороломов — започна тя, — сърдита ви съм такова невнимание пък. Аз толкова съм мислила за вас. Откакто се разделихме, след вечеринката — нали помните? — аз съм си водила дневник. Не ми се смейте, казвам го само на вас. Елате да ви го прочета. Аз съм се изказала там, и за вас има, повечето е за вас. Елате… Нали ще додете…

— Да, да… ще дода — говореше Гороломов, а очите му, през рамото на Фроса, търсеха пак Ганка.

Развълнуван, усмихнат, Гороломов се върна в Славювата кръчма и седна вън на чардака. Не искаше да влиза вътре, по добре му беше тука. Какво слънце, какво синьо небе! „Пролет мила, животворна“ — прошепна си Горломов. По поляните се зеленееше чиста млада трева. Един щрък ходеше там, с червени крака и черно на крилата, важен. Над главата на Гороломов, на стряхата, се залепи лястовичка, обърна се и очичките й като черни светли точици, погледнаха Гороломова. „И засмяна, благотворна, пълна с драгост, с красота“ — тананикаше си, щастлив, Гороломов.

Цели шест месеца, откакто той не беше дохождал тука. След вечеринката в училището, за която сега спомена и Фроса, той замина още на другия ден, почти избяга: много крехко му се виждаше току-що поникналото цвете на любовта му и той трябваше за някое време да се отстрани. Отиде в Пчеларово, едно село на три часа от Каралии. Там стана онова глупаво събрание (когато Черното Павле го питаше защо е претоварил толкоз колата) и го арсетуваха. Токата беше помислил тогава, че е хванал голям престъпник, търсен от властите под дърво и камък. Той искаше да изпрати Гороломова пеш в града — „да му духа кон на врата“, т.е. Гороломов напред, а стражарят на кон зад него. С големи молби Гороломов едвам можа да склони Токата да му позволи да замине с колата на Ивана, като стражарят седне до него. Тъй и направиха.

Гороломов беше доведен под стража в съда във Варна. Ако той се съгласеше да се извини на Галов, делото щеше да се прекрати. Горд, Гороломов отказа всякаква спогодба. Осъдиха го и тъй като в залисията си — него време той все за това приказваше — пропусна срока за обжалване, присъдата влезе в сила: затвориха го и лежа в затвора четири месеца. По другото дело, задето в Саръджа, при една разправия за мера, беше се представил за съдия, Гороломов „по недоказаност“ беше оправдан.

И ето го Гороломов пак по същите тия места. Пак Иван, синът на Вълча Пелтека от Чамурлии, го води с колата си от село на село.

В тоя миг Иван, червен, ухилен, се показа на вратата на кръчмата.

— Ваша милост — каза, — хлябът огладня. Слави ни вика да ядем, че манджата ще изстине…!

Гороломов влезе вътре да се нахранят.

Един-два пъти същия тоя ден Гороломов се опитва да види учителките, но не можа. Те бяха разпуснали вече децата за Великден, нямаше ги ни в къщи, ни в училището. Надвечер Гороломов излезе с Баташки да поразходят вън от селото. Връз зелените поляни, помежду удължените черни сенки, се стелеха жълти ивици слънце. Едно стадо овце с агнетата си, доста големички вече, пасяха край пътя. Все черни агънца, само тук-таме някое съвсем бяло или вакло. Събрани накуп, като деца, те се надпреварваха — препускаха веднъж напред, после назад. Или се качеха на някое височко място и скачаха оттам едно след друго. Някои се подхвърляха: троп! троп! троп! — все на едно място, като че танцуваха.

— Гледай ги, Баташки, агънцата… — радваше се Гороломов.

Всичко му се виждаше хубаво. Мислеше си да остане тук, да живее тук, виждаше се (пак в мечтите си) оженен за Ганка — тя пак учителка, той — кмет. И нека да видят тогаз какво може да направи един интелигентен кмет.

— Каква е таз река, тез изрътени брегове, тез камънаци? Няма ли кой да залеси тез баири? А за какво са тия допотопни виранетини — каза Гороломов, като погледна двете полусрутени вятърни мелници горе на височината. — За тях трябва малко газ и кибрит!

Той беше готов да укори Баташки, че не работи, а развъжда кокошки и учи желтия си которак Микадо да прави фокуси, но си спомни, че Баташки е пестелив, скъперник и всички знаеха, че има пари. Веднага Гороломов се залови да го увещава да се застрахова, хвалеше му ту една, ту друга таблица. Баташки се подсмиваше. По едно време каза:

— Е, Станчо, таз ли нощ ще изгориш водениците?

— Как да ги изгоря? Аз само тъй казах…

— Де, де, не бой се! От мене дума не излиза.

Гороломов пак взе да хвали таблиците си. Може да се каже, че той изговори цялото съдържание на „Полезни съвети на деятелите по живот“ и „Настолна книга за осигурителния представител“. След доста време, увлечен в собствените си мисли, Баташки каза:

— Ти имаш воля, Станчо. А аз не мога да се реша да ида ли в града, или не. Е, таз нощ ли ще гориш водениците?

— Баташки…

— Де, де! От мене дума не излиза.

Върнаха се в село. Пред кръчмата на Слави видяха, че стои в здрача един дребничек човек и гледа към тях. Той беше Методи Добрилов.

— О, Методи, здравей! — извика Гороломов, като го видя и го прегърна. — Братко мой, друже! Живи бяхме да се видим. Ела, ела да влезем… Довиждане, Баташки! Остави го тоз простак — каза Гороломов, като погледна след Баташки, който си тръгна към училището. — Измъчи ме! Аз, знаеш, на шега казах: няма ли кой да запали тия допотопни вятърници, а той: кога, казва, ще ги запалиш, таз нощ ли? Тип!

Много нещо имаше да разказва Гороломов на Методи. По-късно додоха селяни, седнаха при тях познати, разприказваха се, развеселиха се. Иван донесе „червените гащи“, т.е. китарата. Канеха Гороломов да свири, подаваха му китарата. Но той я туряше пак в ъгъла и казваше:

— Не може. Сега не се свири. Сега е страстната седмица.

А на Методи, на ухото му, казваше:

— Друже! Ще видиш какво готвя!

Когато кръчмата се изпразни, Гороломов стана, извади калъфа — червената торба — на китарата и каза:

— Ела сега, Методи, с мене.

По мостчето тръгнаха към учител Йовчови. Небето, ясно, тъмно, пълно със звезди, като че беше се надвесило над земята. Ако и да нямаше месеца, толкоз беше видело, че можеха да се познават дори боите — кое е бяло, кое желто, кое синьо. Ясно се виждаха къщите на селото, неосветени, бели отпред, утихнали. Белееха се около им цъфналите овошки. Къщата на учител Йовча беше малко напред. И нейните прозорци не светеха, но отвътре, под стъклото, се виждаха белите пердета. Отстрани, до прозореца на стаята, дето живееха учителките, се виждаше една бъчва, купчина дърва, разни дреболии. Дворът, незаграден, беше като малка площадка: оттам надолу започваше стръмнина.

Гороломов и Методи, спрени отвън под стряхата на кметовата къща, която беше отвъд пътя, разгледаха добре мястото. След това Гороломов каза:

— Стой тук, Методи. И гледай сега аз какво ще направя.

Той пристъпи нагоре и се приближи на десетина крачки до прозореца на учителките. Спря се, изправен, висок. В тъмнината се чуха първите звукове на китарата, тихо, като че прибръмчаваха мухи. Горолемов запя, но ниско, въздържано:

Никакъв знак на живот не се показваше вътре. Отпред, отвъд камънаците на баира, които се белееха, като кадифе се тъмнееше небето. По-едрите звезди припламваха и гаснеха, като че мигаха очи. Едно куче от съседния двор се обади, но тъй като Гороломов пееше тихо, лаеше изрядко, без сърце. Това, което беше пял досега Гороломов, като че беше само за опит. Изведнъж гласът му се издигна, силният му бас зазвуча, разля се в нощта:

Кучето от съседния двор залая по-силно. Друго се обади до него, трето — по-натъй. Спуснатото перде на прозореца се раздвижи, една гола бяла ръка го прибра настрана и отвори прозореца. Като притискаше с ръка до шията си дрехата, с която беше се загърнала, показа се Ганка.

— А, г-н Гороломов! Благодарим! Благодарим!

— Кой е? Кой е? — чу се разтревоженият глас на Фроса. И тя се показа на прозореца. — Кой е, Ганке?

— Не бой се, Фроске, нищо няма. Г-н Станислав е. Г-н Станислав ни прави серенада. Благодарим! Благодарим!

Прав, без да се мръдне, с лице срещу прозореца, Гороломов повтори още веднъж целия куплет, след туй свали шапката си и поздрави:

— Добър вечер!

— Добър вечер. Благодарим. Благодарим. Слушайте, г-н Гороломов — говореше весело Ганка, но тъй като кучетата лаеха непрекъснато и нищо не можеше да се чуе, тя извика: — Елате тук! Елате по-близо!

Гороломов се доближи до прозореца. От тъмнината, под стряхата на кметовата къща, дето беше, Методи не можеше да чуе какво говорят. Не беше възможно и да се чуе, защото кучетата на цялата махала лаеха. Сегиз-тогиз се чуваше веселият смях на Ганка. По едно време Гороломов се отдели от прозореца.

— Лека нощ!

— Лека нощ! Лека нощ!

Прозорецът се затвори и същата бяла ръка дръпна пердето. Гороломов се връщаше.

— Какво приказвахте? — попита Методи.

— Методи, видя ли я? Ангел! Ангел! Какви проклети кучета — каза Гороломов, — как лаят. Ангел, Методи, ангел!

— Какво приказвахте?

— Остави се — каза малко загрижен Гороломов, — Ганка ми каза, че на първия или на втория ден на Великден щяла да иде в града, пък аз да съм седял при Фроса. Много ми е притрябвала тая дърта кукумявка…

Кучетата все лаеха. Взеха да се обаждат кучетата и от най-отдалечените краища на селото. Някои не само лаеха, но и виеха, както правят, когато опасността не им е твърде ясна. При моста пред Гороломов и Методи се изпречиха двама души с ямурлуци и с пушки. Беше нощната стража.

— Кои сте?

— Ние сме. Добри хора.

— Какво има? Защо лаят кучетата?

— Вълк трябва да е — пошегува се Гороломов, а след няколко крачки прибави: — Може да е Дочо Узунов.

Единият от караулите измърмори нещо под носа си. Гороломов беше весел, радостен, луд. Той пееше, дрънкаше на китарата, декламираше, гледаше към звездите, въздишаше. Изведнъж той прегърна с една ръка по-ниския от себе си Добрилов, щеше да го събори, и каза:

— Методи, друже! Влюбен съм, братко, влюбен съм!

А няколко крачки по-нататък той каза:

— Забеляза ли, Методи, когато Фроса питаше: кой е? кой е? — как Ганка рече: — Не бой се, Фроске, г-н Станислав е. Г-н Станислав! Как хубаво го каза!

— Кой е тоз Станислав? — попита Методи.

Наместо да му отговори, Гороломов, както държеше китарата с едната си ръка, с другата извади от джоба си една от новите си визитни картички и я тури в ръцете на Методи.

— Прочети я после на лампата — каза му той.

И двамата влязоха в общината, дето щяха да спят. Там имаше стая, с легла, с умивалник, определена за гости.

Така се минаха два-три деня. В събота вечер, срещу Великден, късно, по тъмно, Гороломов завари в Славювата кръчма лесничея Дянков, поручик Панков от границата, кмета Алекси, учител Йовчо. Дянков и поручикът бяха дошли за черква (Гороломов обаче разбираше за какво обикалят). Изглежда, че Дянков знаеше де беше се губил Гороломов, защото още като го видя, взе да му подхвърля разни закачки. Може би имаше и други причини да не го обича.

— Господин Гороломов — питаше го той, — как прекарахте зимата? Топла ли ви беше стаичката?

А на кмета казваше:

— Внимавай, кмете, из общината ходи инспектор!

Гороломов си помисли: той е бил, значи, у учител Йовча и е приказвал с учителките. От тях е чул за „инспектора“.

Веднъж Дянков се обърна към всички:

— Кой е имал, г-да, работа с наказателния закон? Искам да зная какво гласи чл. 285, т. 3 — обида и клевета чрез печатно произведение.

Гороломов мачкаше брадата си, хапеше я, тъй като си беше дал дума да мълчи, но не можа да се стърпи.

— Млади човече — каза той, — няма нужда от лицемерие, иносказания и пр., и пр. Кажете си направо. Да, аз съм имал работа с наказателния закон. Мене ме осъдиха и аз лежах в затвора четири месеца. Мога да ви уверя, г-н Дянков, че ми беше топла стаичката. Но за какво ме осъдиха? За кражба ли? За измама ли?

— Ний нищо не знаем — каза Дянков.

— Не — продължи Гороломов, — осъдиха ме за изпълнен граждански дълг. Защото посочих на обществото един хайдук. Аз не се срамувам, моето чело, г-не (Гороломов попляска с ръка челото си), е чисто. Проверете, хората знаят кой е Гороломов. Гороломов бил народен учител, учил е децата, учил е и народа. И сега идете по стъпките на Гороломов — ще видите: Гороломов прави застраховки, взема пари, но Гороломов държи сказки, учи, просвещава…

— Да, туй е вярно, тъй е — потвърди Алекси. Дянков се подсмиваше. Поручикът, черноок, мургав, с накривена фуражка, мълчеше.

— И ако види някой хайдук — продължи Гороломов, — Гороломов не прощава. Има един кмет в Пчеларово, Токата се казва. Ще се занимая и с него. Ще се яви скоро нещо във „Фар“.

— Трябват доказателства, че тогава да се обвинява — каза поручикът. После се изправи и понатисна фуражката си. — Стига толкоз. Време е да си ходим.

Ето от кое най-много се боеше Гороломов. Той не знаеше чии гости са Дянков и поручикът, но дето и да са, все е лошо: ако са у кмета, до учителките е крачка място, ако са у учителя Йовча, те са вече под един покрив — още по-лошо. Всичко може да се допусне.

— Но защо ще си ходите? — каза Гороломов. — Защо бързате? Кмете… бай Алексе, почакайте. Таз вечер не се спи, таз вечер се чака да ударят камбаните и се отива направо на черква. Седнете… Седнете…

— Който иска, да седи — каза офицерът. — Ние си отиваме.

— Довиждане! Лека нощ! — каза Дянков и дигна високо шапката си.

И те си излязоха. Вън някой каза:

— Остави го… дървен философ…

Гороломов разбра, че е за него, и се позамисли. Но то беше само за миг, той скочи, удари по масата и взе да се разхожда, като си подсвиркваше. След туй се прибра в общината.

Но той не си легна: стоя, чете, става и се разхожда из стаята. Изведнъж чукна камбана. Великденска камбана! Гороломов не искаше да бъде пръв в черква, но не можа да се удържи и изскочи вън. Камбаната — виждаше се, че беше малка селска камбанка — продължаваше да бие, често, радостно: бим-бам! бим-бам! Гороломов бързаше. Сега най-после Ганка и Фроса ще дойдат на черква, ще ги види (Гороломов мислеше само за Ганка). Ще дойдат и гостите — Дянков, поручикът.

Когато Гороломов стигна в черквата, там имаше само бабички и старци. При все туй, той се изправи при десния аналой, близо до псалта, и взе да държи исо. И тъй голямо беше усърдието му, и тъй бучеше гласът му, че отсрещният псалт, дядо Теофил, който беше беззъб, фъфлеше и затуй държеше лявата страна, все го поглеждаше. Веднъж дори, като изкара тропара си, дядо Теофил сне очилата си и, като ги държеше в ръка, внимателно и продължително се загледа в Гороломова.

— Кой е? — попита го един старец от съседния трон.

Дядо Теофил му пришепна:

— Списател.

Черквата бързо се напълни с хора. Имаше малки момичета — по три-четири в една редица, пременени, с червени рокли, издути като на кукли; гологлави, ниско остригани момчета, с нови ризи от шарена басма; млади, напети булки, моми, по-млади и по-стари жени. И всички държаха запалени големи великденски свещи и лицата им грееха в светлина. Някои имаха в ръцете си по пет-шест свещи — свещите и на ония, които отсъствуваха. Мъжете бяха се поизбръснали и на оголените им лица мустаците им изглеждаха по-големи и бръчките по-дълбоки. Новите им аби ги стесняваха и те бяха им позапретнали ръкавите.

Митьо Арнаутина, касапинът, който ходеше с мазни дрехи, кървав, а на пояса му стърчеше чиренът на нож, сега беше в чисти нови дрехи и смирено държеше свещта си. Йонко, налбантинът, беше с подсукани руси мустачки и с колосана яка. Момичетата се побутваха и се подсмиваха, като гледаха. По троновете, кое прави, кое седнали, се редяха беловласи, немощни старци. Малката черквица с тъмен опушен свод беше пълна със светлина и дим.

Гороломов се обръщаше и изглеждаше множеството. Радостта и благоговението на всички минаваше и у него. „Славен народ! Прекрасен народ! — мислеше си Гороломов. — Аз мога да им държа едно слово. Да, една хубава реч, с мото «Смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав». Ама ще кажат: Гороломов чернокапец, Гороломов реакционер. Нека. Аз мисля другояче: вред, където видиш народа събран, говори му, напътствувай го. Сега тук аз мога да им нарисувам картината на разпятието, мъките, гъбата с оцета, разбойниците отляво и отдясно и: Лама, лама, сабахтани! Трогателно. Има да плачат тия бабички. После — утрото и ангелите с бели дрехи. — «Няма го, той възкръсна»…“

Докато мислеше речта си, Гороломов придружаваше на псалта и поглеждаше назад: защо не дохаждат още учителките? Какво стана Дянков, офицерът? Нямаше ги и учителите — ни Баташки, ни Йовчо. Добра селска интелигенция! — мислеше си Гороломов. — Едно остричко антрефиле във „Фар“, тъй да ги жегне малко, не ще бъде лошо…

Излезе свещеникът с икона в ръце. Неговото почерняло и изгоряло лице, лице на работен човек, на селянин, каквито бяха всички, черните му корави и прави коси, цялата му глава — всичко беше чуждо на бляскавите златни одежди, които искряха в светлината на свещите, тежки, великолепни. Двата псалта запяха високо: „Воскресение Твое, Христе Спасе…“ — и начело с попа, с децата, които носеха хоругвите и сребърните серафими, а едно подрънкваше и кадеше с кандилницата, народът тръгна да излиза навън. Всеки пазеше с шепа свещта си. Вън гласовете на псалтовете като че отслабнаха и се разсеяха, пламъкът на свещите затрепера. Едно колебливо и трепетно сияние от свещите се издигна и подпря черната тъмнина, която се спущаше отгоре.

Гороломов вървеше до своя псалт. В двора имаше гробища, покрити с плочи, обраснали с някаква жилава трева, вървеше се мъчно. Отзад натискаха Гороломова, бутаха го, настъпваха го по краката. Стана му малко смешно и Гороломов се попита:

— Какво търся аз тука? Хората са дошли на черквата си, на Великдена си, а аз защо съм дошел!

Гороломов се замисли. Колкото и да гледаше наляво и надясно, назад — нямаше я Ганка. Не се виждаше ни Фроса, ни учител Йовчо. Дянков и поручика също ги нямаше.

На едно място дворът се стесни — от едната страна черквата, от друга — каменен дувар. Гороломов, притиснат отвсякъде, заплава като на вълни. Той пазеше само да не запали някого със свещта си и си мислеше:

„Може те да са се успали и още не могат да натъкмят тоалетите си, жени нали са. Или Дянков и поручикът са отишли да ги вземат и ги чакат, докато се облекат. Или — при тая мисъл змия сякаш ухапа Гороломова — те са дошли, почакали са, но са казали: какво ще ходим на черква? Я да си седим тука! Дайте да отговеем! И седят сега там, у Йовчови, ядат и се веселят…“

Намръщен, пребледнял с цялата си глава над всички други, Гороломов неочаквано се обърна и докато всички вървяха напред, той тръгна назад. Не беше лесно да се надвие течението. Гороломов се люлееше наляво-надясно, натискаха го до дувара, повличаха го назад. И тъй като той все силеше напред, като блъскаше наляво и надясно с лактите си, Митю Арнаутина му кресна: „Къдя? Къдя?“

Гороломов най-после успя да поизлезе към опашката на множеството. „Те седят сега и си ядат!“ — тая мисъл го подлудяваше. Той тъй се разбърза, че бутна свещта на една жена, блъсна друга и я завъртя.

— Илю! — извика жената. — Кой е тоз? Все ме изпотъпка.

Гороломов излезе на открито място и се спря. Свещта осветяваше намръщеното му лице, разбърканата му коса, брадата му. Няколко гологлави момчета със свещи в ръце, от които събираха топки от восък, го гледаха със светнали весели очи.

— Кой е? — каза едно.

— Учител!

А третото мушна главата си посред и каза ниско:

— Тоз е Иуда Искариотски… Гледай му брадата. Отива да се обеси…

Те се закикотиха, но Гороломов беше тъй замислен, че не ги забеляза. Той духна свещта си и с широки крачки тръгна към портата, излезе и в тъмнината забърза към учител Йовчови.

Той почти тичаше, сърцето му биеше като чук. И като че беше вече при прозореца и виждаше: Ганка, Фроса, Дянков, офицера. Чукат се с червени яйца, смеят се. Гороломов стисна зъби. „Ще взема един камък — помисли си той — и бух в прозореца.“

Той вече беше до учител Йовчови, проточи шия и погледна: не видя осветен прозорец, тъмно беше. Ни у Йовчови светеше, ни в стаята на учителките. „Може да са у кмета“ — помисли си Гороломов. Ходи и там — тъмно беше и у кметови.

Гороломов се поуспокои и вече щеше да си ходи, но друга мисъл се промъкна в ума му.

— Ами ако са рекли: дето ще ни гледат онез, дето отиват на черква, я да угасим лампата и тъй да си приказваме…

Значи, може да е тъмно, но те пак да са вътре, да са наедно. Колкото и да беше глупаво това, на Гороломов се струваше за вярване. Той се приближи до прозореца и се ослуша, стори му се, че чу шум, но после разбра, че копчетата на палтото му се търкат по стената. Горе на прозореца пердето отвътре малко беше препънато, тъй че, ако оттам се погледнеше, можеше да се види какво има вътре.

Гороломов се огледа, видя бъчвата, видя един празен газен сандък и планът му беше готов: изправи бъчвата с дъното нагоре и тури сандъка. Качи се най-напред на бъчвата, после стъпи на сандъка. Като се подигна на пръсти, той вече заничаше през оня разтрог, който правеше пердето. Изведнъж сандъкът изпращя под него, краката му хлътнаха. Гороломов приклекна да извади краката си и тъй като бързаше, понапъна се, измести се и, наедно със сандъка, който стягаше краката му като с букаи, свлече се и падна на земята. Последва нов по-голям шум. Бъчвата, тласната от Гороломов при падането, се търколи, доста полека, на две-три крачки, но стигна тъкмо на границата, отдето започваше стръмнината, залюля се, залюля и захвана да се търкаля надолу — търкаляше се и все гърмеше.

Уплашен от всичкия тоя шум, Гороломов, щом се отърва от сандъка, хукна да бяга, като накуцваше — десният хълбок страшно го болеше. Той искаше да бяга надолу към моста, но си спомни за нощната стража; да бяга нагоре, отдето беше дошел, също не можеше — цяла верига кучета бяха се наредили там и лаеха. Ще не ще, Гороломов, като все понакуцваше, удари направо през полето, слезе в дола и по друго мостче мина реката. Оттук, покрай върбите той тръгна към общината. Той все гледаше към учител Йовчови. И ето, светна един прозорец. Той беше на Йовча. Една светла точка, навярно фенер, тръгна надолу към моста, накъдето беше се търколила бъчвата. Светна още един прозорец — в стаята на учителките. Иззад върбите, в тъмнината, Гороломов наблюдаваше внимателно.

Светлата точка, която ходи надолу към моста, се върна, като се движеше пак тъй из тъмнината като светулка, пообиколи около къщата и се изгуби. След туй изгаснаха един след друг прозорците: най-напред Ганиният, после на Йовча. Гороломов се зарадва: учителите си бяха в къщи. Те бяха се събудили, колкото да видят какво има.

Успокоен напълно, ако и да усещаше още болки в хълбока си, Гороломов тръгна към общината. Долу от мегдана той погледна към черквата: в двора светеше сияние от свещите. Пееха „Христос воскресе“.

Като влезе в общинския двор, Гороломов забеляза, че един човек се мярна в тъмнината, отиваше към бараката, която беше зад общинското здание. Макар да беше уморен, смазан, със силни болки в хълбока, Гороломов пак намери сърце в себе си, тури ръка на задния си джоб, в който носеше един малък револвер, и извика:

— Кой си? Ще стрелям!

Един спокоен глас се обади:

— Защо ще стреляш бе? Вземам си ямурлука.

Беше училищният слуга Хаджият, който наистина отиваше да прибере ямурлука си, метнат върху стряхата на бараката.

Гороломов се прибра в общината, легна си и, след като се въртя дълго в леглото, заспа. Но той не спа повече от час-два. Като се събуди и излезе да се мие вън, тъкмо в тоя миг слънцето, голямо, червено, изгряваше зад баира, дето беше учител Йовчовата къща. Гороломов, както се плискаше със студена вода от една кофа, видя, че Дянков, офицерът и кметът излязоха от кметовия двор и тръгнаха към Йовчови. Отиваха на гости на учителките.

Гороломов престана да се мие, облече се набързо и, като поправяше връзката си из пътя, забърза нагоре към учител Йовчовата къща.