Примката на совата

33

На връщане към кея клетъчният му телефон забръмча. Беше оставил съобщение на Джей Уинстън и сега тя се обаждаше. Говореше много тихо и каза, че е у майка си. Маккейлъб почти не я чуваше, затова седна на една от пейките до казиното. Приведе се и подпря лакти върху коленете си. С едната ръка стискаше телефона, с другата закриваше свободното ухо.

— Нещо сме пропуснали — каза той. — Аз съм пропуснал нещо.

— Тери, какво говориш?

— В досието. В документите за убийството на Гън. Той е бил…

— Тери, какво правиш? Отстранен си от случая.

— Кой го каза, онези от ФБР ли? Вече не работя за тях, Джей.

— Тогава аз го казвам. Не искам да се забъркаш още…

— И за теб не работя, Джей. Забрави ли?

Настана мълчание.

— Тери, не знам какво правиш, но трябва да спреш. Вече нямаш пълномощия, нямаш никакво отношение към случая. Ако Туили и Фридман узнаят, че още ровичкаш наоколо, могат да те арестуват за възпрепятстване на разследването. Знаеш ги, ще го сторят, без да им мигне окото.

— Пълномощия ли искаш? Имам пълномощия.

— Какво? Още вчера ти казах, че повече не работим заедно. Не можеш да ме използваш.

Маккейлъб се поколеба, после реши да й каже.

— Имам пълномощия. В известен смисъл работя за обвиняемия.

Този път Уинстън мълча още по-дълго. Накрая заговори съвсем бавно.

— Искаш да ми кажеш, че си отишъл при Бош?

— Не. Той дойде при мен. Тази сутрин се появи на яхтата. Оказах се прав. Усетил е съвпадението — моето гостуване онази вечер и твоя разговор с партньорката му. А и репортерът от „Ню Таймс“ му се обадил. Знаеше какво става, без да му кажа и дума. Но всичко това няма значение, Джей. Важното е, че май съм прибързал с изводите за Бош. Пропуснал съм нещо и сега се колебая. Има вероятност всичко да се окаже инсценировка.

— Той те е убедил.

— Не, сам се убедих.

Раздадоха се нечии неясни гласове и Уинстън каза на Маккейлъб да изчака. Гласовете станаха още по-приглушени, изглежда бе закрила слушалката с длан. Стори му се, че се карат. Маккейлъб стана и продължи към кея. След няколко секунди Уинстън пак се обади.

— Извинявай. Моментът не е подходящ. Точно сега имам една история…

— Може ли да се срещнем утре сутрин?

Гласът на Уинстън изтъня едва ли не до писък.

— Какви ги говориш? Току-що ми каза, че работиш за заподозрения. Няма да се срещам с теб. Представи си как ще изглежда, мама му стара! Чакай малко…

Маккейлъб я чу да се извинява на някого за израза. След малко тя каза:

— Наистина трябва да свършвам.

— Слушай, изобщо не ми пука как ще изглежда. Интересува ме само истината. Мислех, че и за теб важи същото. Ако не искаш да се срещаме — твоя воля. Сам ще се справя.

— Тери, чакай.

Маккейлъб напрегна слух. Уинстън мълчеше. Той усети, че нещо я разсейва. — Кажи, Джей.

— Какво сме пропуснали?

— Беше в документите от последния арест на Гън. Сигурно си проучила всички сведения, след като Бош ти е казал за разговора си с него в участъка. Когато започнах работата по досието, аз ги прегледах отгоре-отгоре.

— Да, всичко проучих. Прекарал е в холивудския участък нощта на трийсети срещу трийсет и първи. Там го е посетил Бош.

— А сутринта са го пуснали под гаранция. В седем и половина.

— Да. И какво? Не те разбирам.

— Виж кой е внесъл гаранцията.

— Тери, в момента съм при родителите си. Не разполагам…

— Добре, извинявай. Сумата е внесена от Руди Таферо.

Тишина. Маккейлъб бе стигнал на пристанището. Отиде до мостчето, което водеше към плаващия кей, и се подпря на парапета. Отново закри ухото си с длан.

— Добре, значи го е освободил Руди Таферо — каза Уинстън. — Предполагам, че има разрешително да дава заеми за гаранция. Какво от това?

— Ти май не гледаш телевизия. Права си, Таферо има разрешително — или поне е вписал някакъв номер в документите за гаранция. Но също така е частен детектив и консултант по охраната. А освен това — дръж се здраво — работи за Дейвид Стори.

Уинстън не каза нищо, но Маккейлъб чуваше забързаното й дишане по телефона.

— Тери, успокой топката. Прекалено се впрягаш.

— Няма съвпадения, Джей.

— Какви съвпадения? На човека това му е работа — да внася гаранции. Измъква хората от затвора. Обзалагам се на кутия понички, че има кантора точно срещу холивудското управление. Сигурно вади от ареста всеки трети пияница и всяка четвърта проститутка.

— Сама не си вярваш, че е толкова просто.

— Не ми казвай какво вярвам.

— По това време Таферо се е подготвял с пълна пара за делото на Стори. От какъв зор ще ходи лично да помага на някакъв си пияница?

— Защото може да няма помощник. А и както ти казах, не е кой знае какъв труд. Само да мине на отсрещния тротоар.

— Не се хващам на тая въдица. Има и още нещо. В протокола е отбелязано, че разрешили на Гън да се обади по телефона в три след полунощ. Записали са номера — обадил се на сестра си в Лонг Бийч.

— Добре де. Отдавна го знаем.

— Днес й се обадих да питам дали е потърсила нечия помощ за гаранцията. Не е търсила. Каза, че й писнало Гън да я буди посред нощ с вопли за помощ. Рекла му да се оправя както може.

— И тогава е потърсил Таферо. Нещо да възразиш?

— Как го е потърсил? Вече е използвал правото на обаждане по телефона.

Уинстън нямаше отговор. Двамата помълчаха. Маккейлъб се загледа към залива. По един от фарватерите се движеше жълто водно такси. Вътре нямаше никого освен човека зад кормилото. Самотни мъже в своите кораби, помисли Маккейлъб.

— Какво смяташ да правиш? — попита най-сетне Уинстън. — Към кого ще се обърнеш?

— Довечера идвам с яхтата на континента. Може ли да се срещнем утре сутрин?

— Къде? Кога?

По гласа й личеше, че не е очарована от предстоящата среща.

— В седем и половина пред холивудското управление.

Уинстън помълча, после каза:

— Чакай малко. Не мога да го направя. Ако Хичънс надуши, с мен е свършено. Ще ме прехвърли в Палмдейл. До края на живота си има да вадя кокали от пясъците в пустинята.

Маккейлъб бе предвидил това възражение.

— Нали каза, че момчетата от Бюрото искат да върна досието? Като се срещнем, ще го нося. Какво може да възрази Хичънс?

Ново мълчание. Уинстън обмисляше идеята.

— Добре, става. Ще те чакам.