Примката на совата

45

Изкъпан и гладко избръснат, Бош излезе от асансьора и тръгна към входа на зала N. Крачеше енергично. Имаше чувството, че светът е негов. Само след няколко крачки Макавой изскочи насреща му от една ниша като койот, дебнещ неподозираща плячка.

— Детектив Бош, обмислихте ли последния ни разговор? Днес започвам да пиша.

Бош не забави крачка. Знаеше, че щом влезе в залата, трябва да действа бързо.

— Руди Таферо — каза той.

— Моля?

— Това е вашият източник. Руди Таферо. Тази сутрин разбрах.

— Детектив, казах ви, че не мога да разкривам…

— Да, знам. Но сам виждате, че аз го разкривам. Пък и вече няма значение.

— Защо?

Изведнъж Бош спря. Макавой направи няколко крачки по инерция, после се върна.

— Защо? — повтори той.

— Днес ти е щастлив ден, Джак. Имам за теб два добри съвета.

— Чудесно. Какви са?

Макавой посегна към задния си джоб за бележник. Бош го хвана за ръката.

— Недей да го вадиш. Ако видят другите репортери, ще разберат, че ти казвам нещо. — Той кимна към отворената врата на пресцентъра, където неколцина репортери се мотаеха в очакване на заседанието. — А като дойдат, ще трябва да кажа и на тях.

Макавой остави бележника на място.

— Добре. Какви са съветите?

— Първо, преметнали са те за онази история. Преди малко твоят източник бе арестуван за убийството на Едуард Гън и опит за убийство на Тери Маккейлъб.

— Какво? Той…

— Чакай. Не ме прекъсвай. Нямам много време. — Бош изчака репортерът да кимне. — Да, прибраха Руди на топло, Той е убил Гън. Искали са да го лепнат на мен и да пуснат слух по време на процеса.

— Да не би да намеквате, че Стори има пръст в…

— Точно така. От което следва съвет номер две. На твое място днес бих влязъл в залата час по-скоро. Още преди да е дошъл съдията. Виждаш ли онези момчета там? Те ще изтърват най-важното, Джак. Не искаш да си между тях, нали?

Бош обърна гръб на репортера и продължи към входа. Кимна на охраната и влезе.

Двама полицаи тъкмо водеха Дейвид Стори към масата на защитата. Фоукс вече седеше там. Лангуайзър и Крецлър седяха зад масата на обвинението. Влизайки, Бош погледна часовника си. Разполагаше с около петнайсет минути, преди съдията да се появи и да повика заседателите.

Отиде до масата на обвинението, но не седна. Приведе се опря длани и погледна двамата обвинители.

— Хари, готов ли си? — попита Лангуайзър. — Днес е големият ден.

— Днес е, но не заради онова, което си мислиш. Вие двамата сте готови да приемете самопризнание, нали? Ако признае и за двете — Джоди Кремънц и Адиша Лопес няма да му искате смъртна присъда, прав ли съм?

Двамата го изгледаха с недоумение.

— Хайде де, нямаме време. След малко ще дойде съдията. Какво ще речете, ако отида там и след пет минути ви донеса самопризнание за две убийства? Близките на Алиша Лопес ще ви носят на ръце. Нали им казахте, че нямате основания за обвинение.

— Хари, какви ги говориш? — възкликна Лангуайзър. Вече на два пъти му предлагахме да си признае. Фоукс отказва.

— А за Лопес нямаме никакви доказателства — добави Крецлър. — Сам знаеш, дори не успяхме да възбудим дело. Щом няма труп, няма и…

— Слушайте, искате ли самопризнание или не? Мисля, че мога да ви го донеса. Тази сутрин арестувах Руди Таферо за убийство. Било е заговор, организиран от Стори, за да натопят мен. Работата се провали и Таферо прие сделка. Ще говори.

— Мили Боже! — ахна Крецлър.

Изрече го твърде високо. Бош се озърна към масата на защитата. Фоукс и Стори ги гледаха. Точно зад тях Макавой сядаше на най-близкото място. Другите репортери още не бяха влезли.

— Хари, какво говориш? — попита Лангуайзър. — Какво убийство?

Бош не обърна внимание на въпроса.

— Позволете ми да отида там — настоя той. — Искам да гледам Стори в очите, когато му кажа.

Крецлър и Лангуайзър се спогледаха. Лангуайзър сви рамене и безпомощно вдигна ръце.

— Струва си да опитаме. И без това не сме се надявали на смъртна присъда.

— Добре — каза Бош. — Вижте дали няма начин секретарката малко да забави съдията.

Той заобиколи и застана пред масата на защитата, за да вижда едновременно Фоукс и Стори. Фоукс пишеше нещо в бележника си. Бош се изкашля и след малко адвокатът бавно надигна глава.

— Какво има, детектив? Не трябва ли да сте на вашата маса и да се готвите за…

— Къде е Руди Таферо?

Задавайки този въпрос, Бош гледаше Стори.

Фоукс се озърна назад към мястото, където седеше Таферо по време на заседанията.

— Сигурен съм, че е на път — каза той. — Има още няколко минути.

Бош се усмихна.

— На път? О, да, на път е. Към строгия тъмничен затвор в Коркоран. Или, ако има късмет, към Пеликан Коув. Никак не бих желал да съм бивш полицай в Коркоран.

Фоукс не се впечатли.

— Детектив, не знам за какво говорите. Мъча се да подготвя стратегия на защитата, защото очаквам днес обвинението да си събере багажа. Бъдете така добър…

Без да отделя поглед от Стори, Бош го прекъсна:

— Няма стратегия. Няма защита. Тази сутрин арестуваха Руди Таферо. Обвинен е в убийство и опит за убийство. Сигурен съм, че ще узнаете от клиента си всичко, господин адвокат. Ако вече не го знаете, разбира се.

Фоукс рязко стана, сякаш отправяше възражение към съдията.

— Сър, от ваша страна е крайно нередно да идвате тук и…

Бош продължаваше да гледа Стори.

— Преди два часа той прие споразумение. Ще разкаже всичко. Ето какво ви предлагаме. Разполагате с около пет минути, за да идете при Лангуайзър и Крецлър и да признаете две убийства — Кремънц и Лопес.

— Това е възмутително. Ще се оплача на съдията.

— Направете го. Но това не променя нищо. Пет минути.

Бош се отдръпна и отиде до масата на секретарката. На друга масичка отстрани лежаха веществените доказателства. Бош ги разрови, докато откри таблото, което търсеше. Измъкна го и се върна при масата на защитата. Фоукс все още стоеше прав, но се беше привел и Стори му шепнеше нещо, Бош захвърли пред тях таблото с увеличената снимка на библиотеката. Посочи с пръст две книги на горната лавица. Заглавията се виждаха съвсем ясно. Едното беше „Изкуството на мрака“, а другото просто „Бош“.

— Ето ви и доказателство за предумисъл.

Той остави таблото и тръгна към обвинителите. Но след две крачки внезапно се върна и опря длани в масата. Погледна Стори право в очите. Заговори високо, за да чуе и Макавой.

— Знаеш ли коя ти беше най-голямата грешка, Дейвид?

— Не — отвърна високомерно Стори. — Защо не ми кажеш?

Фоукс веднага сграбчи клиента си за ръката.

— Че си направил скиците за Таферо — обясни Бош. — А той взел, че прибрал хубавите картинки в сейфа си. Знаел е, че могат да се окажат полезни, и точно така излезе. Тази сутрин откупи с тях своя живот. А ти с какво ще се откупиш?

Бош зърна издайническия знак в очите на Стори. За момент той сякаш примига, макар че клепките му не трепнаха. В този миг Бош разбра, че всичко е свършило, защото и Стори вече го знаеше.

Бош се изправи и небрежно погледна часовника, после се обърна към Фоукс.

— Още около три минути, мистър Фоукс. Животът на клиента ви виси на косъм.

Върна се при обвинителите и седна. Крецлър и Лангуайзър трескаво шепнеха въпроси, но Бош не им обърна внимание.

— Чакайте и ще видите.

През следващите пет минути той не погледна нито веднъж към масата на защитата. Чуваше приглушен шепот, но не различаваше думите. Залата постепенно се пълнеше със зрители и журналисти.

Никаква реакция откъм масата на защитата.

Точно в девет вратата в дъното се отвори и съдия Хютън се изкачи към своето място. Седна и хвърли поглед към двете служебни маси.

— Дами и господа, готови ли сте за съдебните заседатели?

— Да, ваша чест — отговори Крецлър.

Над масата на защитата царуваше тишина. Хютън погледна натам с любопитна усмивка.

— Мистър Фоукс, можем ли да поканим съдебните заседатели?

Бош се приведе напред, за да вижда по-добре масата на защитата. Фоукс седеше отпуснат и смазан както никога през живота си. Беше опрял лакът върху подлакътника на стола и разсеяно размахваше пред очите си химикалка. Изглеждаше потънал в нерадостни мисли. До него клиентът му седеше изпънат и вцепенен.

— Мистър Фоукс, чакам отговор.

Най-сетне Фоукс вдигна очи към съдията. Стана и пристъпи до катедрата.

— Ваша чест, може ли да се приближим?

Съдията го гледаше едновременно заинтригуван и раздразнен. По традиция всички неофициални молби се представяха до осем и половина, за да бъдат обсъдени преди заседанието.

— Не можем ли да го обсъдим открито, мистър Фоукс?

— Не, ваша чест. Не и този път.

— Много добре. Елате.

Хютън размаха ръце към юристите, сякаш упътваше камион на заден ход.

Тримата юристи се приближиха и сведоха глави около съдията. Отстрани Бош виждаше лицата им и дори без да чува разбираше какво казват. Лицето на Фоукс бе станало пепеляво, а Крецлър и Лангуайзър сякаш се надуваха като балони. Лангуайзър дори се озърна победоносно към Бош.

Той обърна поглед към обвиняемия. Зачака, докато Дейвид Стори бавно завъртя глава и погледите им се кръстосаха за последен път. Бош не се усмихна. Не мигна. Само гледаше. Накрая Стори сведе очи към скръстените си ръце. Бош почувства как по тила му плъзват тръпки. Беше ги усещал и друг път, когато успяваше да зърне за миг скритото лице на чудовището.

Неофициалното съвещание приключи и двамата обвинители бързо се върнаха на масата. И стъпките, и лицата им издаваха колко са развълнувани. За разлика от тях Дж. Ризън Фоукс едва тътреше нозе.

— Свърши се, Фоукс — промърмори Бош.

Докато сядаше, Лангуайзър сграбчи Бош за рамото.

— Ще си признае — прошепна развълнувано тя. — И за двете. Кремънц и Лопес. Какви условия му предложи?

— Никакви.

— Добре. Тепърва ще обсъдим въпроса при съдията. Трябва официално да предявим обвинение за убийството на Лопес. Ще дойдеш ли да извършиш ареста?

— Както речеш. Ако искате.

Бош знаеше, че арестът е чиста формалност. Стори вече беше зад решетките.

— Заслужаваш го, Хари. Искаме да дойдеш.

— Чудесно.

Съдията удари с чукчето, за да привлече вниманието на публиката. Всички журналисти протягаха шии напред. Усещаха, че нещо става.

— Удължавам почивката до десет часа — обяви съдията. — Двете страни да се явят в кабинета ми.

Той стана, слезе по стъпалата на подиума и бързо напусна залата още преди приставът да се провикне: „Станете всички.“