Примката на совата

36

Пощенският клон на улица „Уилкокс“ представляваше голяма сграда от времето на Втората световна война с високи тавани и идилични сцени на братство и добродетели по стените. Докато влизаха, Маккейлъб огледа стенописите, но не заради тяхната артистична или философска стойност. Преброи три малки камери, монтирани над салоните. Посочи ги на Уинстън. Имаха шанс.

Изчакаха на опашка и когато дойде техният ред, Уинстън показа значката и поиска да говори с дежурния по охраната. Насочиха ги към една врата близо до автоматите за продажба на пликове. Чакаха почти пет минути, докато най-сетне отвътре надникна дребен негър с прошарена коса.

— Мистър Лукас? — попита Уинстън.

— Същият — отговори с усмивка негърът.

Уинстън отново показа значката и представи Маккейлъб само по име. На идване той й бе казал, че не върви да го нарича колега.

— Разследваме убийство, мистър Лукас, и едно от важните доказателства е платежно нареждане, изпратено от вашия клон на двайсет и втори декември.

— Двайсет и втори? Значи в най-голямата коледна лудница.

— Точно така, сър — каза Маккейлъб.

Уинстън се озърна към него.

— Забелязахме на стените видеокамери, мистър Лукас. Интересува ни дали имате видеозапис от двайсет и втори.

— Видеозапис — повтори Лукас, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Нали вие сте завеждащ охраната? — попита раздразнено Уинстън.

— Да, аз завеждам охраната. Занимавам се с камерите.

— Можете ли да ни покажете наблюдателните системи, мистър Лукас? — намеси се по-любезно Маккейлъб.

— Ами да. Само си вземете разрешение и веднага ви вкарвам вътре.

— Как и откъде можем да получим разрешение? — попита Уинстън.

— От областното управление. В центъра.

— Има ли конкретен човек, към когото да се обърнем? Разследваме убийство, мистър Лукас. Времето е изключително важно.

— Според мен не е зле да потърсите мистър Причнър, той е инспектор по пощите. Да, поговорете с него.

— Ще имате ли нещо против да отидем във вашия кабинет и заедно да се обадим на мистър Причнър? — предложи Маккейлъб. — Така ще спестим много време, а мистър Причнър ще ви каже веднага как да постъпите.

Лукас се замисли и реши, че идеята е добра. Кимна.

— Да видим какво ще излезе.

Лукас отвори вратата и ги поведе през лабиринт от грамадни пощенски контейнери към малка канцелария, където едва се сместваха две бюра. Върху едното имаше телевизионен монитор. Екранът му бе разделен на четири и показваше картини от салоните на пощата. Маккейлъб разбра, че не е забелязал една от камерите.

Лукас прегледа списъка с номера, залепен на стената, и посегна към телефона. Щом се свърза с началника си, той обясни положението, после подаде слушалката на Уинстън. Тя повтори обяснението и върна телефона на Лукас. Погледна Маккейлъб и кимна. Имаха разрешение.

— Добре — каза Лукас, след като остави слушалката. — Да видим какво е положението.

Той откачи от колана си връзка ключове. Мина в другия край на канцеларията и отключи висок шкаф. Вътре имаше няколко видеокасетофона и четири лавици с касети, номерирани от едно до трийсет и едно. Най-отдолу стояха кашони с нови касети.

Маккейлъб видя всичко това и изведнъж осъзна, че е двайсет и втори януари — точно един месец след изпращането на платежното нареждане.

— Мистър Лукас, спрете машините — каза той.

— Не мога. Машините трябва да работят през цялото време. Щом е отворено, лентата се върти.

— Не разбирате. Трябва ни двайсет и втори декември. В момента записвате точно върху деня, който искаме да видим.

— По-кротко, детектив Маккалън. Трябва да ви обясня как става това.

Маккейлъб не го поправи за името си. Нямаше време.

— Тогава побързайте, моля ви.

Маккейлъб погледна часовника си. Осем и четирийсет и осем. Пощата работеше от осем сутринта. Четирийсет и осем минути от двайсет и втори декември вече бяха изтрити и заменени с днешен запис.

Лукас се зае да обяснява процедурата. По един видеокасетофон за всяка от четирите камери. По една касета във всяка машина в началото на деня. Камерите заснимаха по трийсет кадъра в минута, за да се побере цял ден на една касета. Касетите се пазеха един месец, след това отново влизаха в употреба, ако пощенският инспекторат не ги потърсеше за разследване.

— Има много мошеници и какви ли не още. Знаете как е в Холивуд. Затрупваме се със стари касети. От време на време инспекторите идват да ги приберат. Или пък ги пращаме в склада.

— Разбираме, мистър Лукас — отговори напрегнато Уинстън, която очевидно бе стигнала до същите изводи като Маккейлъб. — Моля ви да изключите машините и да смените касетите. Може би в момента записваме върху важно веществено доказателство.

— Веднага — каза Лукас.

Но вместо да побърза, той бръкна в кашона и извади четири нови касети. Залепи им етикети, извади флумастер от джоба си и записа датите заедно с някакъв код. Най-сетне извади касетите от машините и ги замени с нови.

— А сега как ще желаете да постъпим? Тези касети са държавна собственост. Няма да излязат оттук. Мога да ви настаня на бюрото. Ако искате, имам портативен телевизор с вградено видео.

— Сигурен ли сте, че няма начин да ги вземем назаем за днес? — попита Уинстън. — Мога да ги върна до…

— Не и без съдебно нареждане. Така каза мистър Причнър.

Уинстън погледна Маккейлъб и сърдито тръсна глава.

— Е, значи нямаме избор.

Докато Лукас беше излязъл за телевизора, двамата се уговориха Маккейлъб да изгледа записа, а Уинстън да отиде в полицията, защото в единайсет имаше среща с Туили и Фридман. Тя каза, че засега няма да споменава новата линия на разследване и предположението на Маккейлъб, че може да е сгрешил. Щеше да върне касетата и досието за убийството на Гън.

— Знам, че не вярваш в съвпадения, Тери, но засега разполагаш само с догадки. Излезе ли нещо от тия касети, отивам при капитана и пращаме Туили и Фридман да се разкарат. Но дотогава… все още съм полицейски служител и не ми стига едно съвпадение, за да променя хода на следствието.

— Ами обаждането до Таферо?

— Какво обаждане?

— Отнякъде е разбрал за арестуването на Гън и е отишъл да внесе гаранцията… за да могат да го убият и да лепнат всичко на Бош.

— Не знам за обаждането. Ако не е бил Дзукър, сигурно Таферо има споразумение с някой друг от участъка. А останалите ти приказки са чиста фантазия без нито един факт.

— Мисля, че…

— Млъквай, Тери. Нищо не искам да чуя, докато не ми представиш поне някакво доказателство. Отивам на работа.

Сякаш за да я подкрепи, в този момент Лукас докара количка с малък телевизор.

— Сега ще ви го монтирам — каза той.

— Мистър Лукас, аз имам среща — каза Уинстън. — Моят колега ще прегледа записите. Благодаря ви за помощта.

— За мен е удоволствие, госпожо.

Уинстън погледна Маккейлъб.

— Обади се като свършиш.

— Искаш ли да те откарам до колата?

— Ще стигна пеш. Дотам са само няколко пресечки.

Той кимна.

— Наслука — добави Уинстън.

Маккейлъб не отговори. Вече веднъж му бе казала същото в един случай, който не завърши много щастливо за него.