Принцесата и Кралицата или Черните и Зелените

Част II

Девет дни, след като лордът изпратил своята молба, откъм морето се дочул шум на кожени криле. Над Гарванов покой се появила Мелеис Червената Кралица, наречена така, заради червените люспи, които я покривали. Гребенът, рогата и ноктите на женския дракон били ярки като мед, а мембраните на крилете й били розови. На гърба на Мелеис, в блестяща от слънцето стоманено-медна броня, яздела Почти кралицата, Ренис Таргариен.

Сър Кристън Коул не се разтревожил, защото разчитал точно на това. Барабаните забили, стрелците пристъпили напред с лъкове и арбалети и напълнили въздуха със стрели. Изведените балисти изстреляли железни болтове, като тези, които някога сразили Мераксес в Дорн. Мелеис получила десетки рани, но стрелите само я разярили. Тя се устремила надолу, бълвайки огън на всички страни. Рицарите горели в седлата си, гривите и сбруите на конете им били в пламъци. Въоръжените мъже хвърлили копията си и се разпръснали. Някои се опитали да се скрият зад щитовете си, но нито дъбът, нито желязото можели да устоят на драконовия дъх. Сър Кристън от седлото на белия си кон крещял през дим и пламък:

— Целете се в ездача!

А Мелеис изревала, от ноздрите й излизал дим, а в челюстите й се гърчел жребец, обхванат от пламъци.

Тогава се раздал ответен рев. Появили се още две крилати фигури: кралят, яздещ златния Слънчев огън, и брат му Емонд на Вхагар. Кристън Коул бил подготвил капана си и уловена на стръвта, в него попаднала Ренис. Сега, челюстите на капана се затворили зад нея.

Принцеса Ренис не направила никакъв опит да се спаси с бягство. С радостен вик и с удар на камшика си, тя обърнала Мелеис към противниците си. Ако се бе изправила само срещу Вхагар, принцесата можела да се надява на победа. Червената кралица била стара, коварна и опитна в битките. В битка срещу Вхагар и Слънчев огън обаче, била обречена. Драконите яростно се сблъскали на хиляда стъпки над бойното поле. Във въздуха изригвали и се взривявали толкова ярки огнени кълба, че по-късно хората се кълнели, че небето било обсипано с множество слънца. Алените челюсти на Мелеис се затворили около златната шия на Слънчев огън, но само за миг, защото върху тях се спуснала Вхагар. Вкопчени заедно трите звяра понесли надолу. Те се ударили в земята толкова силно, че от бойниците на Гарванов покой се разхвърчали камъни на разстояние половин левга.

Тези, които били най-близо до драконите, не оцелели, за да разкажат. А тези, които стояли по-далеч, можели да видят само пелена от дим и огън. Минали часове, преди да загасне пожара. От пепелта, невредима се издигнала само Вхагар. Мелеис била мъртва, смазана при падането и разпръсната на парчета върху земята. А Слънчев огън, великолепния златен звяр, останал с наполовина откъснато крило. Неговият царствен ездач бил с изпочупени ребра и бедро, а половината му тяло било покрито с изгаряния. Най-силно била пострадала лявата му ръка. Драконовият огън бил толкова силен, че металът на кралската броня се разтопил в плътта.

Тялото, което решили, че е Ренис Таргариен, било намерено по-късно редом с останките на дракона й, но то било дотолкова почерняло, че нямало никакъв начин да бъде разпознато със сигурност. Любимата дъщеря на лейди Джослин Баратеон и принц Емон Таргариен, вярната жена на лорд Корлис Веларион, майка и баба, Почти кралицата без страх живяла и умряла сред огън и кръв. Тя била на петдесет и пет години.

Осемстотин рицари, оръженосци и обикновени войници също изгубили живота си в този ден. Още стотина загинали по-късно, когато принц Емонд и сър Кристън Коул превзели Гарванов покой и изклали гарнизона му. Главата на лорд Стаунтън изпратили в Кралски чертог и я набучили над Старата порта… но именно главата на Мелеис, закарана през града в каруца, оставила безмълвни тълпите от хора. Хиляди избягали от Кралски чертог в този ден, докато овдовялата кралица Алисънт не заповядала да затворят и залостят градските порти.

Крал Егон II не загинал, въпреки, че изгарянията му причинили толкова силни болки, че някои разказват, как се молел за смъртта си. Докарали го в Кралски чертог на закрита носилка, която да запази в тайна тежките му рани. Негово величество не станал от леглото до края на годината. Септони се молели за него, майстери му давали отвари и маково мляко, но Егон спял девет часа от десет, събуждайки се само за да поеме оскъдна храна и да заспи отново. На никого не позволявали да тревожи покоя на краля, с изключение на майка му и Ръката, сър Кристън Коул. Съпругата му нито веднъж не го посетила, дотолкова Хелена била погълната от своята собствена мъка и безумие.

Драконът на краля, Слънчев огън, бил твърде голям и тежък, за да бъде преместен, а сам не можел да излети заради раненото си крило и останал на полетата край Гарванов покой. Там пълзял из пепелищата подобно на огромна златна змия. В началото се хранел с изгорелите тела на загиналите, но когато те свършили, мъжете, оставени от сър Кристън за охрана, започнали да му носят телета и овце.

— Вие трябва да управлявате кралството, докато вашия брат бъде отново достатъчно силен, за да поеме короната, — казал Ръката на принц Емонд.

Не се наложило на сър Кристън да повтаря. Едноокият Емонд Родоубиеца поел украсената с рубини желязна корона на Егон Завоевателя.

— На мен ми стои по-добре, отколкото някога е стояла на него, — заявил принцът.

Впрочем, Емонд не присвоил кралската титла, а само се обявил за Защитник на кралството и принц-регент. Сър Кристън Коул останал кралска Ръка.

В това време семената, които Джекерис Веларион посял по време на полета си на север, започнали да дават плодове: в Бароутън и в Бял пристан, в Зимен хребет, в Систъртън, в Града на Гларуса и в Лунната порта се събирали войски. Ако те се присъединели в Харънхъл със силите на речните лордове и принц Демън, даже яките стени на Кралски чертог вероятно нямало да устоят, предупредил сър Кристън новия принц-регент.

Безкрайно уверен в своята войнска храброст и в мощта на Вхагар, Емонд жадувал да срещне враговете си в битка.

— Курвата на Драконов камък не е голяма заплаха, — казал той. — Не по-голяма, от Роуан и останалите предатели в Планински рай. Истинската опасност е чичо ми. Когато Демън загине, всички глупаци, развяващи знамената на нашата сестра, ще се разбягат по замъците си и няма да ни тревожат повече.

На изток от залива на Черна вода, кралица Ренира също не се справяла добре. Смъртта на сина й Лусерис била опустошителен удар за жена, която вече била пречупена от бременността, родилните мъки и мъртвороденото дете. Когато вестта за гибелта на принцеса Ренис достигнала до Драконов камък, били разменени тежки думи между кралицата и лорд Веларион, който обвинявал нея за смъртта на жена си.

— Трябваше да си ти! — изкрещял й Морския змей. — Стаунтън изпрати молба до теб, но ти остави жена ми да се справя с това и забрани на синовете си да й помогнат!

Всички в замъка знаели, че Джек и Джоф имали силно желание да отлетят с принцеса Ренис до Гарванов покой с техните собствени дракони.

И тогава, в края на 129 година сл. З. Е., Джек бил този, който взел нещата в свои ръце. Първото нещо, което сторил, било да върне лорда на Приливите обратно в техните редици, посочвайки го за Ръка на кралицата. Заедно с лорд Корлис започнали да планират нападение над Кралски чертог.

Загрижен за обещанието, което бил дал на Девата от Долината, Джек наредил на принц Джофри да отлети към Града на Гларуса с Тираксес. Мункун предполага, че желанието на Джек да държи брат си далеч от сраженията, било от първостепенно значение в това решение. Това съвсем не устройвало Джофри, който бил решен да докаже себе си в битка. Едва когато му казали, че трябва да отиде да защити Долината от драконите на крал Егон, неохотно се съгласил. Рена — тринадесетгодишната дъщеря на принц Демън от Лена Веларион била избрана да го придружи. Известна като Рена от Пентос, от името града, в който била родена, тя не била драконов ездач. Нейният дракон умрял преди няколко години, още докато бил съвсем малък. Но Рена била взела три драконови яйца в Долината и всяка нощ се молела да се излюпят.

Принцът на Драконов камък се погрижил също и за безопасността на братята си — Егон Младия и Визерис, на девет и на седем години. Принц Демън, техния баща бил създал много приятелства в Свободния град Пентос по време на посещенията си там, така че Джекерис се свързал през Тясното море с пентоския принц, който се съгласил да приюти двете момчета, докато Ренира си осигури Железния трон. В последните дни на 129 година сл. З. Е., младите принцове — Егон с Буреносен облак, а Визерис стиснал яйцето си, се качили на рибарската лодка Весело увлечение, за да отплават към Есос. Морския змей им бил изпратил ескорт от седем бойни кораба, за да е сигурен, че са стигнали безопасно до Пентос.

Тъй като раненият и неспособен да лети Слънчев огън, се намирал в Гарванов покой, а Тесарион и принц Дерон били в Староград, за защита на Кралски чертог били останали само два възрастни дракона… а ездачът на единия от тях — Мечтан огън, била кралица Хелена, която прекарвала дните си в тъмнина и ридания и не можела да се счита за някаква заплаха. Така оставала само Вхагар. Нито един жив дракон не можел да се мери с големината или свирепостта на Вхагар, но Джек заключил, че ако Вермакс, Сиракс и Караксес се спуснат едновременно към Кралски чертог, дори „тази дърта кучка“ няма да е в състояние да им се противопостави. Но репутацията на Вхагар била толкова страховита, че принцът се колебаел и обмислял как да намери още дракони за атаката.

Домът Таргариен управлявал Драконов камък повече от 200 години, от времето, когато лорд Енар Таргариен пристигнал от Валирия с драконите си. Макар да имали обичай, да се женят брат за сестра и братовчед за братовчедка, младата кръв е гореща и било известно, че мъжете от семейството търсели удоволствия сред дъщерите (и дори жените) на своите поданици, жителите на селата в подножието на Драконов връх — фермери и рибари. Освен това, до управлението на Стария крал Джеерис и Добрата кралица Алисан, на Драконов камък, а и в цял Вестерос се практикувал древният обичай за право на първата нощ. Този обичай позволявал на лорда да вземе в леглото си всяка девойка от своите владения в нейната брачна нощ.

Въпреки, че в Седемте кралства този обичай предизвиквал силно негодувание у ревнивите мъже, които не разбирали оказваната им чест, на Драконов камък не изпитвали такива чувства, тъй като там Таргариен били смятани за по-близки до боговете, отколкото до обикновените хора. Тук завиждали на булките, които получавали тази благословия в брачната си нощ, а децата родени от подобни връзки били почитани повече от другите, още повече, че лордовете на Драконов камък често празнували раждането на извънбрачното си дете, поднасяйки щедри дарове във вид на злато, коприна и земи за майка му. Тези щастливи копелета били наричани „драконови семена“, а с времето станали известни просто като „семената“.

Дори след отмяната на правото на първата нощ, някои Таргариен продължавали да се развличат с дъщерите на кръчмарите и жените на рибарите, така че семената и синовете на семената били в изобилие на Драконов камък.

Именно към тях се обърнал принц Джекерис, който имал нужда от повече дракони, както и от ездачи за тях. Обещал им, че на всеки, който успее да овладее дракон, ще му бъдат предоставени земи и богатства и ще бъде помазан в рицарство. Синовете му щели да получат благородническа титла, дъщерите да бъдат омъжени за лордове, а самият драконов ездач, щял да има честта да се сражава редом с принца на Драконов камък срещу самозванеца Егон II Таргариен и неговите поддръжници — предатели.

Не всички, които се отзовали в отговор на принца били драконови семена, нито дори синове или внуци на семена.

Двадесет от придворните рицари на кралицата пожелали да станат драконови ездачи, сред тях и лорд-командира на Кралската гвардия сър Стефон Дарклин, както и много скуайъри, кухненски слуги, моряци, наемници, глумци и две девойки.

Драконите не са коне. Те не приемат лесно хора на гърбовете си, а когато са разгневени или усещат заплаха, атакуват. Шестнадесет мъже загубили живота си, опитвайки се да станат драконови ездачи, а още три пъти по толкова били обгорените и осакатените. Стефон Дарклин бил изгорен жив, докато се опитвал да яхне Морски дим. Лорд Гормън Маси имал същата участ, когато се доближил до Вермитор. Овцекрад откъснал ръката на мъж наричан Сребърния Денис, чиято коса и очи почти доказвали твърдението му, че е копеле на крал Мегор Жестокия. И докато синовете на Денис се опитвали да спрат кръвотечението от раната, към тях се спуснал Канибал и отпъждайки Овцекрад погълнал и бащата, и синовете.

Морски дим, Вермитор и Среброкрила вече били свикнали с хората и били по-търпеливи към тяхното присъствие. След като веднъж вече били яздени, те по-лесно приемали нови ездачи. Вермитор, личният дракон на Стария крал, свел врата си пред копелето на един ковач, висок мъж, наричан Коравия Хю Чука или Коравия Хю, докато един светлокос наемник наричан Улф Белия (заради косата) или Улф Пияндето (заради пиенето) обяздил Среброкрила — любимката на Добрата кралица Алисан.

А Морски дим, който бил язден веднъж от Ленор Веларион, понесъл на гърба си петнадесетгодишно момче, известно като Адам от град Корпус, чиито произход е предмет на спорове сред историците и до днес. Скоро след като Адам от Корпус доказал себе си, яхвайки Морски дим, лорд Корлис стигнал до там, да отправи молба до кралица Ренира, да премахне от него и брат му, клеймото на незаконното рождение. След като и принц Джекерис подкрепил идеята, кралицата се съгласила. Адам от Корпус, драконово семе и копеле, се превърнал в Адам Веларион, наследник на Дрифтмарк.

Трите диви дракона от Драконов камък били по-трудни за укротяване от тези, които били вече обяздвани, но все пак опитите за това не преставали. Овцекрад, забележително грозен дракон с тинесто-кафяв цвят, който бил излюпен, още когато Стария крал бил млад, обичал овнешко и нападал често овчите стада от Дрифтмарк чак до Отприщена вода. Той рядко наранявал овчарите — само когато се опитвали да му попречат, но понякога изяждал овчарските кучета. Сив дух, обитаващ един димящ кратер, високо в източната част на Драконов връх, предпочитал риба и доста често бил забелязван да лети ниско над Тясното море, сграбчил плячката си от водата. Този блед, сиво-бял звяр, с цвят на утринна мъгла, бил особено предпазлив и от години избягвал хората и техните дела.

Най-големият и най-старият от дивите дракони бил Канибал, наречен така, защото било известно, че се храни с труповете на мъртви дракони и се спускал към люпилните на Драконов камък, за да се натъпче с яйца и току-що излюпени дракончета. Желаещи да станат драконови ездачи били правили опити да го обяздят дузина пъти; бърлогата му била осеяна с техните кости.

Никой от драконовите семена не бил толкова глупав, че да закача Канибал (всеки, който бил опитал, не се върнал, за да разкаже историята си). Някои търсели Сив дух, но не можели да го намерят, той бил неуловимо създание. Овцекрад бил по-лесен за подмамване, но си оставал зъл и раздразнителен дракон, който бил убил повече семена от трите „дворцови дракона“ взети заедно.

Един от тези, които се надявали да го укротят (след като търсенето на Сив призрак се оказало безрезултатно) бил Алин от Корпус. Овцекрад го отхвърлил. Когато Алин се запрепъвал, бягайки от драконовата бърлога с подпален плащ, животът му бил спасен единствено от бързите действия на брат му. Морски Дим пропъдил дивия дракон, докато Адам гасял пламъците със собствения си плащ. До края на дългия си живот, Алин Веларион щял да носи по гърба и краката си белезите на тази схватка. Той се смятал за късметлия, защото бил оживял. Много други семена и обикновени кандидати за ездачи, опитвали да яхнат Овцекрад, но вместо това свършвали в търбуха му.

Най-накрая, кафявият дракон бил подчинен от хитростта и упорството на „малко кафяво момиче“ на шестнадесет, на име Нети (наричано от всички Коприва), което всяка сутрин му носело прясно заклана овца, докато Овцекрад не привикнал да я приема и очаква. Тя била с черна коса, кафяви очи, със смугла кожа, кльощава, устата, мърлява и безстрашна… и станала първият и последен ездач на дракона Овцекрад.

Така принц Джекерис постигнал целта си. С цената на причинените смърт и болка, с всичките овдовели жени и обгорени мъже, които щели да носят белезите до края на дните си, били намерени четирима нови ездачи на дракони. Когато наближил краят на 129 година сл. З. Е., принцът бил готов да отлети към Кралски чертог. Датата, която избрал за атаката, била по време на първото пълнолуние от новата година.

Но плановете на хората са забавление за боговете. И докато Джек чертаел плановете си, нова заплаха се задавала от изток. Усилията на Ото Хайтауър били възнаградени. На среща в Тирош, Висшият съвет на Триархията приел предложението му за съдружие. Деветдесет бойни кораба тръгнали от Каменни стъпала под знамената на Трите Сестри, държейки курс към Гърлото… а по волята на случая и боговете, пентоската лодка Весело увлечение, с двамата принцове Таргариен на борда, плавал право към устата им. Корабите изпратени да ескортират лодката, били потопени или превзети, а Весело увлечение пленена.

Историята за случая достигнала Драконов камък едва когато принц Егон пристигнал отчаяно вкопчен във врата на дракона си — Буреносен облак. Момчето било пребледняло, тресящо се като лист и вонящо на урина. Едва на девет, той никога не бил летял преди… и никога нямало да лети отново. Буреносен облак бил тежко ранен при бягството, безброй остатъци от стрели били забити в корема му, а стрела от балиста пронизвала врата му. Драконът съскал, а от раните му бликала и димяла гореща черна кръв; Буреносен облак умрял в рамките на час. По-малкият брат на Егон, принц Визерис, нямало начин да избяга от лодката. Но той бил умно момче — скрил драконовото си яйце и облякъл дрипави и опръскани с морска сол дрехи, преструвайки се, че е само обикновен юнга на лодката, но един от истинските юнги го предал и Визерис бил взет за заложник.

Първият, който осъзнал кого са заловили бил тирошкия капитан, но адмиралът на флотата, лисенецът Шарако Лоар скоро му измъкнал плячката.

Когато принц Джекерис на гърба на Вермакс се спуснал да помете флотилията лисенски галери, дъжд от копия и стрели се изсипал върху него. Моряците на Триархията и преди се били изправяли срещу дракони, по време на войната с принц Демън при Каменни стъпала. Никой не можело да ги обвини в липса на смелост; те били подготвени да се изправят срещу драконовия огън с всички налични средства, с които разполагали.

— Убийте ездача и драконът ще си тръгне, — казвали на моряците техните капитани и командири.

Един кораб бил подпален, след него втори. Но хората от Свободните градове продължавали битката… докато прокънтял вик и те погледнали нагоре, за да видят, че още крилати фигури се появили откъм Драконов връх и се насочвали към тях.

Едно е да се изправиш срещу един дракон, а съвсем друго срещу пет. Щом Среброкрила, Овцекрад, Морски дим и Вермитор се спуснали над тях, хората на Триархията почувствали как куражът им ги напуска. Строят на бойните кораби се разпаднал, след като една по една галерите обръщали курса. Драконите се стрелкали като мълнии от небето, бълвайки огнени кълба — сини и оранжеви, червени и златни, всяко следващо по-ярко от предишното. Кораб след кораб се пръскали на парчета или били поглъщани от огъня. Крещящи мъже, обвити в пламъци се хвърляли в морето.

Високи стълбове от черен дим се издигали от водата.

Всичко изглеждало загубено… всичко било загубено…

… докато Вермакс не полетял прекалено ниско и се разбил в морето.

Няколко различни истории били разказани за това как и защо е паднал драконът. Някои твърдели, че желязна стрела от арбалет е пронизала животното между очите, но тази версия подозрително напомняла смъртта на Мераксес преди много време в Дорн. Друг разказ твърдял, че моряк, хвърлил от марса на мирска галера кука за абордаж по Вермакс, точно когато той прелитал между корабите. Един от върховете на куката попаднал между две люспи и се забил дълбоко поради високата скорост на дракона. Морякът навил другия край на веригата за мачтата, и с помощта на теглото на кораба и мощта на крилете на Вермакс, куката разкъсала дълга, назъбена рана в корема на дракона. Яростният писък на дракона бил чут дори през грохота на битката чак в Града на Подправките.

Полетът му бил рязко прекъснат и Вермакс полетял надолу димейки и пищейки, драскайки с нокти по водата. Оцелелите казват, че се опитвал да се издигне, но само за да рухне с главата напред в горяща галера. Дървото се разцепило, мачтата се сринала отгоре му и борещият се дракон се оплел в такелажа. Когато корабът се наклонил и потънал, Вермакс потънал с него.

Говори се, че Джекерис Веларион успял да се измъкне и за няколко мига се бил вкопчил в една от димящите отломки, докато няколко арбалетчика от близкия мирски кораб не започнали да го обстрелват. Принцът бил улучен веднъж, след това отново. Все повече и повече арбалетчици се включвали в стрелбата. Накрая една стрела го пронизала в шията и Джек бил погълнат от морето.

Битката при Гърлото бушувала цяла нощ на север и на юг от Драконов камък, станала една от най-кървавите морски битки в историята. Адмиралът на Триархията Шарако Лохар повел от Каменни стъпала обединена флота от деветдесет бойни кораба от Мир, Лис и Тирош, от които само двадесет и осем се добрали до вкъщи.

Въпреки, че атаките подминали Драконов камък — несъмнено нападателите са счели древната крепост на Таргариен за твърде силна, за да бъде щурмувана, те взели от Дрифтмарк страшната си дан. Градът на Подправките бил зверски плячкосан; телата на изкланите мъже, жени и деца били оставени по улиците за храна на чайки, плъхове и врани. Сградите били изгорени и градът никога повече не бил построен.

Висок прилив също бил изгорен. Всички съкровища, които Морския змей бил донесъл от изток били погълнати от огъня, а слугите му посечени, докато се опитвали да се спасят от пожара. Флотата на Веларион загубила почти една трета от силата си. Хиляди умрели. Но нито една загуба не се усещала толкова остро, колкото загубата на Джекерис Веларион, принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Две седмици по-късно, в Предела, Ормунд Хайтауър се оказал притиснат между две армии. Тадеус Роуан, лорд на Златна дъбрава и Том Цветята, копелето на Горчив мост, напредвали към него от североизток с огромна рицарска войска, а сър Алън Бисбъри, лорд Алън Тарли и лорд Оуен Костейн обединили силите си, за да отрежат пътят му за отстъпление към Староград. Когато армиите им обкръжили лорд Ормунд на бреговете на Медовината и нападнали от двете страни едновременно, редиците на лорд Хайтауър били разбити пред очите му. Поражението изглеждало неизбежно, когато над бойното поле преминала сянка и страшен рев отекнал над главите им, заглушавайки грохота на стоманата. Долетял дракон.

Драконът бил Тесарион Синята кралица с цвят на кобалт и мед, а ездачът на гърба й бил най-младият от тримата синове на кралица Алисънт, петнадесетгодишния Дерон Таргариен, оръженосец на лорд Ормунд.

Появата на принц Дерон и неговия дракон обърнала хода на битката. Сега мъжете на лорд Ормунд атакували, сипейки проклятия върху врага, а мъжете на кралицата побягнали. Преди да залезе слънцето, лорд Роуан се оттеглил на север с войските си, Том Цветята лежал мъртъв и обгорен сред тръстиките, двамата Алън били пленени, а лорд Костейн бавно умирал от раните си, нанесени от черния меч на Храбрия Джон Рокстън, на име Оставящият сираци.

Докато вълците и гарваните пирували с телата на мъртвите, лорд Хайтауър гощавал принц Дерон с месо от зубър и силно вино и го посветил в рицарство с прочутия си дълъг меч от валирианска стомана наречен Бдителност. Дал му прозвището Дерон Дръзкия, но принцът скромно отвърнал:

— Ваше благородие е много любезен, но победата принадлежи на Тесарион.

Когато на Драконов камък узнали какво нещастие ги е сполетяло при Медовината, дух на отчаяние и провал надвиснал над двора на черните. Лорд Бар Емон дори стигнал дотам да допусне, че вероятно е дошло време да се преклонят пред Егон II. Но кралицата не искала и да чуе за подобно нещо. Само боговете знаят какво се случва в сърцата на хората, а жените са още по-необясними. Сломена от загубата на своя първороден син, Ренира Таргариен сякаш намерила нова сила след смъртта на втория. Смъртта на Джек закалила и изпепелила страховете й и всичко, което й останало били омраза и ярост.

Тъй като притежавала повече дракони от брат си, решила да ги използва с цената на всичко.

Заявила пред черния съвет, че ще сипе огън и смърт върху Егон и поддръжниците му докато го свали от Железния трон, или ще умре в борбата си.

Отвъд през залива, Емонд Таргариен също бил твърдо решен да управлява от името на брат си, докато Егон бил на легло.

Емонд Едноокия изпитвал презрение към природената си сестра и виждал много по-голяма заплаха в лицето на принц Демън и армиите му събрани в Харънхъл. След като свикал знаменосците и съвета си, принцът обявил своето намерение да нападне чичо си и даде урок на лордовете от Речните земи.

Не всички членове на зеления съвет одобрили смелият ход на принца. Емонд получил подкрепата на сър Кристън Коул, Ръката, и на сър Тиланд Ланистър, но архимайстер Орвил го подтикнал да извести Бурен край, за да получи подкрепата на рода Баратеон, а Железният прът, лорд Джаспър Уайлд го посъветвал да повика лорд Хайтауър и принц Дерон от юг, защото „два дракона са по-добре от един“. Овдовялата кралица се изказала в полза на предпазливостта и съветвала сина си да почака, докато брат му кралят и неговия дракон, златния Слънчев огън се възстановят, за да се присъединят към битката.

Ала отлагането не било по вкуса на Емонд. Рекъл им, че няма нужда нито от братята си, нито от драконите им. Егон бил тежко ранен, а Дерон твърде млад. Да, Караксес бил ужасен звяр — див, лукав, изпитан в битка… обаче Вхагар била по-стара, още по-свирепа и два пъти по-голяма.

Септон Юстас пише, че Родоубиецът бил решен победата да бъде изцяло негова. Нямал намерение да дели слава нито с братята си, нито с когото и да било.

Никой не могъл да отмени решението му. Докато Егон II не се възстановял и не хванел отново меч, регентството и властта били в ръцете на Емонд. Верен на решението си, две седмици по-късно принцът преминал през Портата на Боговете начело на четири хилядна конница.

Демън Таргариен бил стар и достатъчно опитен боец, за да бездейства между четири стени, дори да били масивни като стените на Харънхъл. Принцът все още имал приятели в Кралски чертог и узнал плановете на племенника си, още преди Емонд да тръгне към него. Когато му казали, че Емонд и сър Кристън Коул напуснали Кралски чертог, казват, че Демън се засмял и възкликнал: „Най-сетне!“, защото дълго чакал този момент да настъпи. Ято гарвани хвръкнало над изкривените кули на Харънхъл.

На друго място в кралството, лорд Уолис Мутън извел сто конни рицари от Девиче езеро, за да се присъедини към полудивите Краб и Брун от нос Краклоу и Селтигар от остров Нокът. Препускали към Гарванов покой през борови гори и хълмове обгърнати в мъгла, а внезапната им поява изненадала гарнизона. След като превзели замъка, лорд Мутън повел най-храбрите мъже към полето от пепел на запад от замъка, за да довършат дракона Слънчев огън.

Самозваните драконоубийци лесно отблъснали кордона от стражи, на които било поверено да хранят, пазят и охраняват дракона, но Слънчев огън се оказал много по-ужасяващ, отколкото очаквали. Драконите са тромави създания на суша, а разкъсаното му крило не позволило на огромния златен звяр да излети. Мъжете очаквали да го намерят полумъртъв. Вместо това го намерили спящ, но звънът от мечове и доспехи и тропотът на конски копита го разсънил. Първото копие, което го проболо го изпълнило с ярост.

Хлъзгав от калта, Слънчев огън се плъзнал между костите на безброй овце, започнал да се извива и намотава като змия, пляскал с опашка и бълвал кълба златен огън към врага, в опитите си да полети. Три пъти се вдигнал и три пъти паднал на земята. Хората на Мутън го обкръжили с мечове, копия и брадви, нанасяйки му тежки рани… но с всяка рана драконът побеснявал още повече. Оцелелите побягнали преди жертвите да станат шестдесет.

Между загиналите бил Уолис Мутън, лорд на Девиче езеро. Когато брат му Манфрид намерил тялото му две седмици по-късно, от него била останало само овъглена плът в разтопена броня пълна с червеи. Но в изпепеленото поле осеяно с телата на храбри мъже и стотина подути конски трупа, лорд Манфрид не намерил дракона на крал Егон. Слънчев огън бил изчезнал. Нямало дори следи, които би трябвало да останат, ако драконът се е завлякъл някъде недалеч. Изглеждало, че Слънчев огън, Златният дракон е отлетял отново. Накъде обаче, никой не знаел.

В същото време принц Демън Таргариен се отправил на юг на крилете на своя дракон Караксес. Летял високо над западния бряг на Божие око, далеч от позициите на пехотата на сър Кристън. Избягвайки вражеските войски прекосил Черна вода и поел на изток по течението на реката към Кралски чертог. А на Драконов камък, Ренира Таргариен облякла блестящи черни доспехи, яхнала Сиракс и полетяла, докато буря бушувала над залива Черна вода. Принцесата и нейният принц консорт се срещнали над града и закръжили над Високия хълм на Егон.

Появата им предизвикала ужас по градските улици, когато хората от града проумели, че е настъпил часът на нападението, от което така се страхували. Принц Емонд и сър Кристън лишили Кралски чертог от защитници, когато тръгнали да завземат Харънхъл… а Родоубиецът взел със себе си Вхагар, страшния звяр, оставяйки само Мечтан огън и шепа недорасли палета, да се противопоставят на драконите на кралицата. Малките дракони още не били обяздени, а тъй като ездачът на Мечтан огън — кралица Хелена била сломена жена, градът все едно останал без дракони.

Бегълците с хиляди се стичали към портите на града, носещи деца и покъщнина, с надеждата да намерят убежище в близките околности. Други копаели дупки и тунели под колибите си, тъмни и влажни ями, в които да се скрият докато градът гори. В Квартала на бълхите избухнали размирици. Когато в залива Черна вода били забелязани платната от корабите на Морския змей, които приближавали реката от изток, камбаните на всеки храм започнали да бият, а тълпите се втурнали по улиците, грабейки по пътя си. Десетки загинали, преди златните плащове да успеят да възстановят реда.

В отсъствието на принца регент и Ръката на краля, самият крал Егон обгорен, на легло и упоен от млякото на мака, се паднало на майка му, овдовялата кралица, да се погрижи за отбраната на града.

Кралица Алисънт приела предизвикателството като затворила портите на замъка и на града, наредила на златните плащове да пазят градските стени и изпратила ездачи на бързи коне да доведат обратно принц Емонд.

Също наредила на Великият майстер Орвил да прати гарвани на всички верни лордове, призовавайки ги да защитят своят истински крал. Когато Орвил се прибрал в покоите си, там го чакали златните плащове. Докато един му запушил устата, за да не вика, друг го пребил и завързал. Сложили му чувал на главата и го отвели в черните килии.

Ездачите на кралица Алисънт били задържани недалеч от градските порти, където били арестувани от други златни плащове. Без знанието на Нейна милост, седемте капитана командири на портите, избрани за своята вярност към крал Егон били арестувани или убити в момента, в който Караксес се появил в небето над Червената цитадела… защото в редиците на Градската стража все още обичали Демън Таргариен, който някога бил техен командир.

Братът на кралицата, сър Гуейн Хайтауър, вице командир на златните плащове се втурнал към конюшните с намерението да вдигне тревога. Там бил заловен, обезоръжен, и завлечен пред командир Лутор Ларджънт. Когато Хайтауър го обявил за обърни-плащ, сър Лутор се изсмял:

— Демън ни даде тези плащове, — рекъл. — Както и да ги обърнеш, остават все златни.

Тогава пронизал сър Гуейн в корема и заповядал да отворят градските порти пред мъжете, които прииждали от корабите на Морския змей.

Въпреки, че градските стени се славели с мощта си, Кралски чертог паднал в същия ден. Кратка и кървава схватка започнала при Речните порти, където тринадесет рицари на Хайтауър и стотина въоръжени мъже отблъснали златните плащове и бранили портата почти осем часа срещу атаки от двете страни, ала геройството им било напразно. Войниците на Ренира преминали през останалите шест порти, без да им бъде оказана съпротива.

Появата на драконите високо в небето накарала защитниците да изгубят кураж и останалите верни на крал Егон се изпокрили, побягнали, или подвили коляно.

Един след друг, драконите се приземили. Овцекрад кацнал на върха на Хълма на Висения, а Среброкрила и Вермитор на Хълма на Ренис пред Драконова яма. Принц Демън направил кръг над кулите на Червената цитадела, преди да приземи Караксес във външния двор. Когато бил напълно сигурен, че защитниците няма да го нападнат, дал сигнал на своята съпруга и кралица, да се снижи със Сиракс. Адам Веларион останал високо, кръжейки над градските стени на гърба на Морски дим, а биенето на кожени криле във въздуха служело като предупреждение за тези под него, че на всяко неподчинение ще бъде отвърнато с огън.

След като проумяла, че всякаква съпротива е вече безнадеждна, овдовялата кралица Алисънт излязла от Стегата на Мегор заедно с баща си сър Ото Хайтауър, сър Тиланд Ланистър и лорд Джаспър Уайлд, Железния прът. (Лорд Ларис Стронг не бил с тях. Началникът на слухарите някак успял да изчезне). Кралица Алисънт се опитала да преговаря със заварената си дъщеря.

— Нека свикаме голям съвет, както Старият крал някога — казала овдовялата кралица, — и да поставим въпросът с наследяването пред лордовете в кралството.

Но кралица Ренира с презрение отхвърлила предложението й.

— И двете знаем какво ще реши съвета.

И накарала мащехата си да избира: да се предаде, или да изгори.

Победена, кралица Алисънт преклонила глава, предала ключовете от замъка и наредила на своите рицари и стражи да предадат оръжията си.

— Градът е твой, принцесо — твърдят, че казала. — Но няма да е твой за дълго. Когато котката я няма, мишките танцуват, но синът ми Емонд ще се върне с огън и кръв.

Триумфът на Ренира далеч не бил пълен. Нейните хора намерили съпругата на съперника й, полудялата кралица Хелена заключена в покоите си… но когато разбили вратите на кралските апартаменти, намерили единствено „празно легло и пълно гърне“. Крал Егон II бил избягал. Децата му също избягали — шестгодишната принцеса Джеера и двегодишният принц Мелор, заедно с рицарите Уилис Фел и Рикард Торн от Кралската гвардия. Изглеждало, че дори овдовялата кралица не знаела къде са отишли, а Лутор Ларджънт се заклел, че никой не е преминавал през градските порти.

Не могли обаче да отнесат и Железния трон, а кралица Ренира нямало да заспи, преди да заеме престола на баща си. И тъй, факлите в тронната зала били запалени, кралицата изкачила железните стъпала и седнала там, където преди нея седял крал Визерис, и Старият крал преди него, и Мегор, и Енис, и Егон в далечното минало. Със строго изражение и все още облечена в доспехи, Ренира седяла високо, докато водели при нея всички хора, които се намирали в Червената цитадела, за да я молят на колене за прошка и да положат клетви обричайки своя живот, мечове и чест на нея — законната кралица.

Церемонията продължила цяла нощ. Когато кралицата станала от трона, вече отдавна се било разсъмнало. И докато нейният лорд-съпруг Демън Таргариен я съпровождал на излизане от тронната зала, били видени порязвания по краката и лявата длан на Нейна милост. Капки кръв капели по пода докато крачела, а мъдрите мъже се споглеждали, макар никой да не се осмелил да каже истината на глас: Железният трон я отхвърлил и дните й на престола били преброени.

Всичко това се случило докато принц Емонд и сър Кристън Коул напредвали към Речните земи. След деветнадесетдневен поход пристигнали в Харънхъл… за да намерят портите на замъка отворени, а от принц Демън и хората му нямало и следа.

По време на похода, принц Емонд държал Вхагар в основната колона, тъй като предполагал, че чичо му ще ги нападне с Караксес. Пристигнал в Харънхъл ден след Коул и в онази нощ била празнувана велика победа. Демън и „речната му сган“ предпочели да избягат, вместо да се изправят срещу гнева му, заявил Емонд. Нищо чудно, че като получил новините от Кралски чертог, принцът се почувствал като пълен глупак. Яростта му била страшна.

На запад от Харънхъл битката продължавала, където войските на Ланистър трудно напредвали. Заради възрастта и немощта на техния командир, лорд Лефърд, походът им заприличал на пълзене, а когато наближили западния бряг на Божие око, огромна нова армия препречила пътя им.

Роди Разрушителя и неговите Зимни вълци се съюзили с Форест Фрей, лорд на Бродовете и Червения Роб Реките, известен като Стрелеца от Гарваново дърво. Северняците наброявали две хиляди, Фрей командвал двеста рицари и три пъти толкова пехотинци. Реките довел триста стрелци, готови за битка. И преди лорд Лефърд да успее да застане и да посрещне врага, още повече неприятели се появили от юг, където към Лонглийф Лъвоубиеца и дрипавата му банда оцелели от предишните битки, се присъединили лордовете Бигълстоун, Чембърс и Перин.

Притиснат между двама врагове, Лефърд не се решавал да се впусне в битка, с който и да е от тях, за да не бъде нападнат в тил от другия. Затова се разположил с гръб към езерото, заел позиции и пратил гарвани на принц Емонд в Харънхъл, с молба за помощ. Въпреки че дузина птици излетели, нито една не стигнала до принца. Червеният Роб Реките, признат за най-изкусния стрелец в цял Вестерос, ги покосил в полет.

На следващия ден се появили още мъже от Речните земи, водени от сър Гарибалд Грей, лорд Джон Чарлтън и новия лорд на Гарваново дърво, единадесетгодишният Бенджикот Блекууд. След като увеличили своите редици с новите попълнения, хората на кралицата решили, че е дошло време за нападение.

— Най-добре да приключим с лъвовете, преди драконите да се появят — казал Роди Разрушителя.

Най-кървавата битка от Танца на драконите започнала на следващия ден при изгрев-слънце. В аналите на Цитаделата е записана като Битката край езерния бряг, но в паметта на оцелелите, завинаги останала като Храненето на рибите.

Нападнати от три страни, западняците постепенно били изтласкани във водите на Божие око. Стотици загинали сражавайки се сред тръстиките и стотици се удавили, опитвайки се да избягат. До залез-слънце две хиляди мъже били мъртви, сред тях и много благородници, включително лорд Фрей, лорд Лефърд, лорд Бигълстоун, лорд Чарлтън, лорд Суифт, лорд Рейн, сър Кларънт Крейкхол и сър Тайлър Хил, Копелето от Ланиспорт. Армията на Ланистър била разбита и унищожена, но на толкова висока цена, че младият Бен Блекууд, момчето-лорд на Гарваново дърво, заплакало щом видяло купищата мъртъвци.

Най-големи загуби претърпели армиите на Севера, тъй като Зимните вълци поискали да им бъде оказана честта да поведат атаката и пет пъти били щурмували копията на Ланистър. Над две трети от мъжете поели на юг с лорд Дъстин били убити или ранени.

В Харънхъл, Емонд Таргариен и Кристън Коул обсъждали, как най-добре да отвърнат на удара на кралицата. Въпреки, че седалището на Черния Харън било твърде солидно, за да бъде превзето при внезапна атака, а и лордовете от Речните земи не посмели да го обсадят, защото се страхували от Вхагар, запасите от вода и фураж били на привършване и хора и коне умирали от глад и болести. Отвъд масивните стени на замъка били останали само черни поля и изгорени селища, а излезлите да търсят плячка, не се връщали. Сър Кристън настоял да се оттеглят на юг, където подкрепата за Егон били най-силна, но принцът отказал с думите: „Само страхливците бягат от предатели“. Загубата на Кралски чертог и Железния трон го вбесила, а когато бил осведомен за Храненето на рибите, принцът-регент едва не удушил скуайъра, който донесъл новините. Единствено намесата на неговата любовница Алис Реките спасила живота на момчето. Принц Емонд настоял веднага да нападнат Кралски чертог. Според него, нито един от драконите на кралицата не можел да се мери с Вхагар.

Сър Кристън сметнал това за лудост.

— Един срещу шест е битка за глупци, принце мой — казал той.

И отново настоял да бъде оставен да поведе войските на юг, за да се присъедини към лорд Хайтауър. Посъветвал принц Емонд да се обедини с брат си Дерон и дракона му. Крал Егон успял да се изскубне от ноктите на кралицата, това го знаели, и сигурно щял да се присъедини към братята си със Слънчев огън. Дори било възможно приятелите им в Кралски чертог да намерят начин да освободят кралица Хелена и тя да долети с Мечтан огън. Тогава четири дракона биха могли да победят шест, щом един от тях е Вхагар.

Принц Емонд отказал дори да обсъжда такъв „страхлив ход“.

Сър Кристън и принц Емонд решили да се разделят. Коул щял да поведе войските на юг, за да се присъединят към Ормунд Хайтауър и принц Дерон, но принц-регентът нямало да тръгне с тях. Той бил решил да поведе собствена битка с изменниците сипейки от въздуха огън върху тях. Рано или късно, „кралицата кучка“ щяла да изпрати един-два дракона да го спрат, но Вхагар щяла да ги унищожи.

— Тя няма да се осмели да прати всичките си дракони — настоявал Емънд. — По този начин ще изложи Кралски чертог на опасност. Няма да рискува Сиракс или последният си скъпоценен син. Ренира може и да се мисли за кралица, но има женски части, плахо женско сърце и майчини страхове.

И така, Създателят на крале и Родоубиецът се разделили и всеки тръгнал към съдбата си. В същото време в Червената цитадела кралица Ренира Таргариен започнала да награждава своите приятели, а на онези, които служели на нейния брат да налага жестоки наказания.

Щедри награди били обявени за всички сведения, които могат да доведат до залавянето на „узурпатора наричащ себе си Егон II“, неговата дъщеря Джеера, синът му Мелор, „лъже-рицарите“ Уилис Фел и Рикард Торн, както и на Ларис Стронг, Кривото стъпало. Когато това не довело до желания резултат, Нейна милост изпратила отряди от „рицари — инквизитори“, които имали за задача да търсят онези „предатели и злодеи“, които избягали и да накажат всеки, за когото разберат, че им е помагал.

Оковали кралица Алисънт в златни вериги, но доведената й дъщеря пощадила живота й „заради нашия баща, който някога ви е обичал.“ Бащата на Алисънт обаче нямал това щастие. Сър Ото Хайтауър, служил като Ръка на трима крале, бил първият обезглавен предател. Железният прът го последвал на дръвника, все още настоявайки, че според закона синът на краля има предимство пред дъщерята. Сър Тиланд Ланистър бил подложен на мъчения, с надеждата да си възвърнат каквото е останало от кралската хазна.

Нито Егон, нито брат му Емонд били особено обичани от жителите на Кралски чертог и много от гражданите били приветствали завръщането на кралицата… но любовта и омразата са две страни на една и съща монета. Когато над градските порти ежедневно се появявали нови глави набучени на пики, а данъците ставали все по-високи, монетата се обърнала. Момичето, което народа някога с обич наричал „Радостта на кралството“ се превърнало в алчна и отмъстителна жена. Кралица, толкова жестока, както никой крал преди нея, казвали хората. Някакъв шегаджия нарекъл Ренира „Мегор с цици“ и през следващите сто години „циците на Мегор“ било популярна ругатня сред обитателите на Кралски чертог.

Сега, когато във властта на Ренира и под защитата на не по-малко от шест дракона се намирали града, замъка и престола, тя се почувствала в достатъчна безопасност и изпратила да повикат синовете й.

От Драконов камък отплавали дузина кораби, на които били придворните дами на кралицата и синът й — Егон Младия.

Ренира назначила момчето за свой виночерпец, за да го държи винаги редом с нея.

Друга флотилия напуснала Градът на Гларуса с принц Джофри, последния от тримата синове на Ренира от Ленор Веларион, както и с неговия дракон Тираксес.

Нейна милост започнала да обмисля пищни празненства в чест на провъзгласяването на Джофри за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Опиянена от победата Ренира Таргариен не подозирала колко малко дни са й останали. И всеки път, когато сядала върху Железния трон, жестоките му остриета изтръгвали кръв от нейните ръце и крака — знак, който всеки можел да прочете.

Зад стените на града, навсякъде в Седемте кралства боевете продължавали.

В Речните земи сър Кристън Коул напуснал Харънхъл и се отправил на юг по западния бряг на Божие око. Следвали го три хиляди и шестстотин мъже (тъй като смъртта, болестите и дезертьорството намалили редиците на войската тръгнала от Кралски чертог).

Принц Емонд бил напуснал по-рано на гърба на Вхагар. Сега едноокият принц не бил свързан нито със замък, нито с войска и бил свободен да лети, накъдето пожелае.

Вхагар отново и отново се спускала от есенното небе, опустошавайки земи, села и замъци. Това била война с драконов огън, същата, която някога била водена от Егон и сестрите му. Домът на Дари бил първия, който усетил гнева на принца; хората събиращи реколтата били изгорени живи или избягали още щом полетата били обхванати от пламъци, а самият замък бил погълнат от огнена буря. Лейди Дари и по-малките й деца оцелели криейки се в подземията на крепостта, но нейният лорд-съпруг и техния наследник загинали на бойниците заедно с четиридесет от техните заклети мечове и стрелци.

Три дни по-късно градът на лорд Хароуей бил оставен димящ. Господарска мелница, Копчило и Черно копчило, Глинен вир, Омагьосан брод, Паяков лес — един по един падали под яростта на Вхагар, докато половината от Речните земи не изглеждали запалени.

С пожарите се сблъскал и сър Кристън Коул. Когато водел хората си на юг по Речните земи, димът се издигал пред него и зад него. Всяко село, към което се отправял се оказвало опожарено и изоставено. Войската му преминавала през мъртви гори, там, където само няколко дни по-рано имало живи дървета, тъй като речните лордове запалвали всичко, което било на пътя на Създателя на крале. Във всеки ручей, всяко езерце и във всеки селски кладенец намирали смърт: водата била отровена от труповете на коне, крави и хора, подути и смърдящи.

На друго място съгледвачите му се натъкнали на отвратителна сцена — под дърветата, в гротескно подобие на пир, седели мъртъвци в доспехи и гниещи дрехи. Пируващите били мъже паднали в битка: под ръждясалите им шлемове се хилели черепи, а зелената им разложена плът се свличала от костите.

На четири дни път от Харънхъл започнали нападенията. Скрити сред дърветата стрелци с дълги лъкове покосявали мъжете от предните редици и изоставащите. Мъжете загивали. Тези, които оставали зад ариергарда, не били виждани повече. Някои бягали и захвърляйки щитовете и копията си изчезвали в гората, а някои преминавали към противника.

В пущинака край Кръстосани брястове съгледвачите на сър Кристън се натъкнали на още един мъртвешки пир. Това зрелище вече им било познато и те с гримаса го отминали, без да обръщат внимание на гниещите тела… когато труповете скочили и им се нахвърлили.

Дузина съгледвачи загинали, преди да разберат, че са попаднали в клопка.

Но това било само началото, тъй като лордовете на Тризъбеца още събирали силите си.

Когато сър Кристън оставил езерото зад гърба си и се придвижвал към Черна вода по суша, ги видял на върха на един каменист хребет: триста конни рицари в доспехи, толкова стрелци с дълги лъкове и три хиляди стрелци с обикновени. И още три хиляди дрипави копиеносеца от Речните земи, стотици северняци размахващи брадви, чукове, боздугани с шипове и древни железни мечове. Над главите им се развявали знамената на кралица Ренира.

Последвалата битка била толкова неравностойна, колкото никоя друга в Танца. Лорд Родрик Дастин поднесъл към устните си боен рог и дал сигнал за начало на щурма. Войниците на кралицата се спуснали с викове от хълма, водени от Зимните вълци на техните космати северни коне и рицарите на бронираните си дестриери.

Когато сър Кристън бил повален и паднал мъртъв на земята, мъжете, които го последвали от Харънхъл загубили бойния си дух. Те се разпръснали и побягнали захвърляйки щитовете си, а враговете им ги застигали и посекли стотици.

В Деня на Девата през 130 година сл. З. Е., Цитаделата в Староград разпратила триста бели гарвана да възвестят настъпването на зимата, но за кралица Ренира Таргариен това бил разгарът на лятото. Въпреки недоволството на жителите на Кралски чертог, градът и короната били нейни. Отвъд Тясното море, Триархията започвала да се разкъсва от междуособици. Домът Веларион владеел водните пътища. Макар проходите през Лунните планини да били затворени от снеговете, Девата от Долината удържала на думата си и изпратила по море хора, които да се присъединят към силите на кралицата. С други кораби пристигнали воини от Бял пристан, водени от синовете на лорд Мандърли, Медрик и Торен. Мощта на кралица Ренира растяла непрекъснато, докато тази на крал Егон се стопявала.

Но никоя война не бива да се счита за спечелена, докато враговете не бъдат покорени. Създателят на крале, сир Кристън Коул бил мъртъв, но някъде в кралството Егон II — кралят, когото създал, продължавал да е жив и свободен. Както и дъщерята на Егон — Джеера.

Ларис Стронг, Кривото стъпало — най-потайния и хитър член на зеления съвет бил изчезнал, а лорд Борос Баратеон все още държал Бурен край и не бил сред приятелите на кралицата. Ланистър също се числели към враговете на Ренира, въпреки че лорд Джейсън бил мъртъв, по-голямата част от войската на Запада била избита или разпръсната, а Скалата на Кастърли била оставена в хаос.

Принц Емонд се бил превърнал в ужаса на Тризъбеца, спускал се от небето сипейки огън и смърт върху Речните земи, после изчезвал, но само за да удари на следващия ден петдесет левги по-нататък. Пламъците на Вхагар превърнали Стара върба и Бяла върба в пепелища, а Хогхол в почернял камък. Във Весел дол тридесет мъже и триста овце загинали в драконовите пламъци. След това, Родоубиецът се върнал неочаквано в Харънхъл, където изгорил всичко що било направено от дърво в замъка. Шест рицаря и четиридесет въоръжени мъже загинали, опитвайки се да убият дракона му. Щом мълвата за тези атаки се понесла, останалите лордове се взирали със страх в небето, чудейки се кой може да е следващият. Лорд Мутън от Девиче езеро, Лейди Дарклин от Дъскъндейл и лорд Блекууд от Гарваново дърво изпратили спешни съобщения до кралицата, молейки я да прати дракони, които да защитят техните владения.

И все пак най-голямата заплаха за царуването на Ренира не бил Емонд Едноокия, а неговият по-малък брат, принц Дерон Дръзкия и огромната армия на Юга предвождана от лорд Ормунд Хайтауър.

Войските на Хайтауър прекосили Мандър и напредвали бавно към Кралски чертог, прегазвайки поддръжниците на кралицата, когато и където те се опитвали да им попречат и принуждавали всеки лорд превил коляно да присъедини силите си към тях. Летейки на Тесарион пред основната колона, принц Дерон се бил доказал като безценен съгледвач. Той предупреждавал лорд Ормунд за всяко вражеско движение или укрепление. В повечето случаи хората на кралицата предпочитали да изчезнат още щом съзрат крилата на Синята кралица, вместо да се изправят в битка срещу драконовия пламък.

Имайки предвид всички тези заплахи, Ръката на кралица Ренира, стария лорд Корлис Веларион, предложил на Нейно величество да започне мирни преговори. Той убеждавал кралицата да помилва лордовете Баратеон, Хайтауър и Ланистър, ако те подгънат коляно, закълнат се във вярност и предоставят заложници на Железния трон. Морският змей предложил да се позволи на Вярата да приеме в лоното си кралица Алисънт и кралица Хелена, така че двете да могат да прекарат остатъка от живота си в молитва и съзерцание.

Дъщерята на Хелена, Джеера да станела негова възпитаница и след време да бъде омъжена за младия принц Егон, свързвайки отново заедно двете половини на рода Таргариен.

— А моите природени братя? — попитала Ренира, когато Морския змей изложил своя план пред нея. — Какво да правя с фалшивия крал Егон и родоубиеца Емонд? Нима трябва да простя на тези, които откраднаха трона ми и убиха синовете ми?

— Пощади ги и ги изпрати на Вала — отговорил лорд Корлис. — Позволи им да облекат черното и да изживеят дните си като мъже на Нощния страж, обвързани от свещени клетви.

— Какво са обетите за клетвопрестъпниците? — пожелала да узнае Ренира. — Техните обети не им попречиха, когато взеха трона ми.

Принц Демън повторил опасенията на кралицата. Настоял, че опрощаването на бунтовници и предатели само засява семената на нови бунтове.

— Войната ще свърши само тогава, когато главите на предателите бъдат набучени на пики над Кралската порта. Егон II ще бъде заловен рано или късно „скрит под някой камък“, но сега можем и трябва да поведем война срещу Емонд и Дерон. Ланистър и Баратеон също трябва да бъдат унищожени, а техните замъци и земи раздадени на хора, доказали верността си. Дайте Бурен край на Улф Белия, а Скалата на Кастърли на Коравия Хю Чука — предложил принцът… за ужас на Морския змей.

— Половината от лордовете на Вестерос ще се обърнат срещу нас, ако бъдем толкова жестоки да унищожим два толкова древни и благородни дома — казал лорд Корлис.

Наложило се кралицата да избира между позицията на своя консорт и мнението на Ръката си. Ренира решила да поеме среден курс. Нейни пратеници щели да заминат в Бурен край и Скалата на Кастърли, с предложение за „справедливи условия“ и помилване… след като приключи с братята на узурпатора.

— Когато паднат мъртви, останалите ще превият коляно. Убийте техните дракони, за да мога да поставя главите им на стените на моята тронна зала. Нека хората се взират в тях през следващите години и да научат каква е цената на измяната.

Естествено Кралски чертог не трябвало да бъде оставен без защита. Кралица Ренира щяла да остане в града със Сиракс и синовете си Егон и Джофри, които не бивало да бъдат излагани на риск. Джофри, почти тринайсетгодишен, бил нетърпелив да се докаже като воин, но когато му казали, че Тираксес е нужен, за да помогне на майка му да удържи Червената цитадела в случай на атака, момчето се заклело тържествено да остане. Адам Веларион, наследникът на Морския змей, също щял да остане в града с Морски дим. Три дракона би трябвало да бъдат достатъчна защита за града; останалите щели да влязат в битка.

Самият принц Демън отвел Караксес до Тризъбеца, заедно с момичето Коприва и Овцекрад, за да намерят принц Емонд и Вхагар и да приключат с тях. Улф Белия и Коравия Хю Чука отлетели до Тъмбълтън, намиращ се на около 50 левги югозападно от Кралски чертог, за да помогнат в отбраната и да унищожат принц Дерон и Тесарион. Градът бил останал последната лоялна крепост стояща между лорд Хайтауър и столицата.

Принц Демън Таргариен и малкото смугло момиче наречено Коприва дълго издирвали Емонд Едноокия, но без успех. Били се установили в Девиче езеро по покана на лорд Манфрид Мутън, който живеел в страх от нападенията на Вхагар. Принц Емонд обаче ударил при Каменна глава в подножието на Лунните планини; при Сладка върба на Зелената вилка и Салиданс на Червената вилка; той съборил Лъкометния мост до основи, изгорил Старата ладия и Мелницата на Старицата, разрушил манастира при Бечестър и винаги изчезвал в небето преди преследвачите да пристигнат. Вхагар никога не се задържала дълго и често оцелелите не можели да постигнат съгласие в каква посока е отлетяла.

Всеки ден на зазоряване Караксес и Овцекрад излитали от Девиче езеро, издигали се над Речните земи и кръжали над тях с надеждата да видят Вхагар… само за да се върнат по здрач, без да са постигнали успех. Лорд Мутън дръзко предложил драконовите ездачи да се разделят и така да претърсват два пъти повече площ. Принц Демън отказал. Вхагар била последният от трите дракона, които дошли във Вестерос с Егон Таргариен и сестрите му, напомнил той на лорда. Въпреки, че била станала по-бавна отколкото преди сто години, Вхагар била увеличила размерите си, достигайки тези на Черния Ужас в миналото. Пламъците й били достатъчно горещи да разтопят камък, а нито Караксес, нито Овцекрад можели да се мерят с нейната свирепост. Само заедно можели да се надяват да й устоят. И така, принцът държал Коприва до себе си и денем и нощем, в небето и в замъка.

Междувременно на юг битката започнала да се приближава към Тъмбълтън — процъфтяващ търговски град по бреговете на Мандър. Крепостта над града била яка, но малка. Нейният гарнизон обичайно бил не повече от четиридесет души, но още хиляди били дошли по реката от Горчив мост, Дълга маса и от по-далеч на юг. Пристигането на войските на речните лордове, увеличавало допълнително броя на поддръжниците на кралицата и усилвало тяхната решимост. Казват, че армията, която се събрала под знамената на кралица Ренира в Тъмбълтън наброявала близо девет хиляди души. Хората на кралицата имали значително числено превъзходство пред тези на Хайтауър. Без съмнение пристигането на драконите Вермитор и Среброкрила и техните ездачи било горещо приветствано от защитниците на Тъмбълтън. Нямало как да знаят за ужаса, който ги очаквал.

Въпросите как, кога и защо са се случили събитията известни като Измяната от Тъмбълтън, са станали предмет на много спорове, а истината за всичко, което се е случило, вероятно никога няма да се узнае. Изглежда, че тези, които се стичали в града, бягайки от армията на Хайтауър, всъщност били част от тази армия и били изпратени, за да проникнат в редиците на защитниците. Но тяхното предателство нямало да има толкова голямо значение, ако сър Улф Белия и сър Хю Чука също не били избрали в този момент да променят верността си.

Тъй като никой от двамата не можел да чете и пише, ние никога няма да узнаем какво е подтикнало Двамата изменници (както историята ги нарекла), да направят това, което са направили. За битката при Тъмбълтън, обаче знаем много повече. Шест хиляди от хората на кралицата срещнали лорд Хайтауър на бойното поле и се сражавали храбро за известно време, но смъртоносният дъжд от стрели, на който ги подложил лорд Ормунд разредил линиите им, а унищожителния щурм на тежката му конница, накарал оцелелите да побегнат назад към градските стени. Когато повечето от тях били в безопасност зад портите, Роди Разрушителя и неговите Зимни вълци се втурнали през странична врата, надавайки ужасяващите бойни викове на Севера и помели левия фланг на атакуващите войски. В хаоса, който последвал, северняците си пробили път през превишаващ ги десет пъти числено враг, до мястото, където лорд Ормунд Хайтауър седял върху бойния си кон под златния дракон на крал Егон и знамената на Староград и Хайтауър. Певците разказват, че лорд Родрик бил в кръв от главата до петите, когато стигнал, щитът му бил разцепен, а шлемът спукан, но бил толкова опиянен от битката, че изглеждало дори не чувствал раните си. Братовчедът на лорд Ормунд, сър Бриндън Хайтауър застанал между северняка и своя сюзерен и отсякъл от рамото лявата ръка на Разрушителя с един ужасен удар на дългата си брадва… Въпреки това, освирепелият лорд на Бароутън не спрял да се сражава, посичайки сър Бриндън и лорд Ормунд, преди да умре. Знамената на лорд Хайтауър паднали и жителите на града надали радостни възгласи, мислейки, че ходът на битката се е обърнал. Дори появата на Тесарион на бойното поле не ги уплашила, защото знаели, че имат два дракона на тяхна страна… но когато Вермитор и Среброкрила се издигнали в небето и избълвали пламъците си над Тъмбълтън, тези възгласи се превърнали в писъци.

Тъмбълтън потънал в огън: дюкяни, домове, септи, хора, всичко. Горящи хора падали от укрепленията и бойниците или се препъвали пищейки по улиците — стълпотворение от живи факли. Двамата изменници бичували града, от единия край до другия, с камшици от пламък.

Последвалото опустошение било толкова свирепо, колкото никое друго в историята на Вестерос.