Принцесата и Кралицата или Черните и Зелените

Част IV

Така започнала Втората битка при Тъмбълтън.

Драконът бил Морски дим, а ездачът му сър Адам Веларион, решен да докаже, че не всички копелета са обърни-плащове. Какъв по-добър начин да направи това от превземането на Тъмбълтън от ръцете на Двамата изменници, чието предателство опетнило и него? Певците казват, че сър Адам бил полетял от Кралски чертог към Божие око, където се приземил на свещения Остров на ликовете и там се бил съветвал с горските чеда. Учените обаче, трябва да се придържат към наличните факти, а това, което знаем, е, че сър Адам бил полетял бързо и надалеч, отбивайки се в големи и малки замъци, чиито лордове били верни на кралицата, за да успее да събере армия.

Много битки и схватки били водени вече по земите, през които протича Тризъбеца, нямало крепост или село, което да е заплатило кървава дан… но Адам Веларион бил непреклонен, решителен и красноречив, а речните лордове знаели много и много за ужасите, които били сполетели Тъмбълтън. Когато сър Адам бил готов да нанесе удар върху града, имал близо четири хиляди мъже зад гърба си.

Огромната войска лагеруваща при стените на Тъмбълтън била по-многобройна от нападателите, но тя била вече твърде дълго на едно място. Дисциплината била отпусната, били плъзнали болести; смъртта на лорд Ормунд Хайтауър ги оставила без водач, а лордовете, които искали да командват на негово място не се спогаждали. Били толкова погълнати от своите конфликти и съперничества, че били забравили за истинските си врагове. Нощната атака на сър Адам ги заварила напълно неподготвени. Преди мъжете на принц Дерон да разберат, че има битка, враговете били вече сред тях посичайки ги, докато излизали олюлявайки се от палатките си, докато оседлавали конете си, докато се опитвали да поставят броните си, докато закопчавали коланите за мечовете си.

Най-опустошителен от всичко бил драконът. Морски дим се спускал многократно, отново и отново, бълвайки пламъци. Скоро стотина шатри били обхванати от огъня, в това число и прекрасните копринени павилиони на сър Хобърт Хайтауър, лорд Ънуин Пийк и на самия принц Дерон. Градът също не бил помилван. Тези магазини, домове и септи, които останали след първото нападение, били погълнати от драконовия огън.

Дерон Таргариен спял в шатрата си, когато започнала атаката. Улф Белия бил в Тъмбълтън спящ след пиянска нощ в превзета от него кръчма, наречена „Похотливият язовец“. Коравия Хю Чука бил също зад стените на града, в леглото на вдовицата на някакъв рицар убит по време на първата битка. И трите дракона били извън града, в полетата отвъд лагерите.

Въпреки, че били направени опити да се събуди Улф Белия от неговия пиянски сън, това се оказало невъзможно. Позорно той се търколил под масата и хъркал докато траела битката. Коравия Хю Чука реагирал по-бързо. Полуоблечен той се втурнал надолу по стълбите към двора, искайки чука, доспехите и коня си, за да може да излезе от града и оседлае Вермитор. Хората му се втурнали да изпълняват заповедите, дори когато Морски дим подпалил конюшните. Но лорд Рокстън бил вече на двора.

Когато забелязал Коравия Хю, Рокстън съзрял своя шанс и казал:

— Лорд Хю, моите съболезнования.

Чука се обърнал намръщено.

— За какво? — попитал той.

— Вие загинахте в битка, — отговорил Храбрия Джон изтегляйки Оставящият сираци и забивайки го дълбоко в корема на Чука, преди да разпори копелето от слабините до гърлото.

Дузина от мъжете на Коравия Хю дотичали навреме да го видят как умира. Дори острие от валирианска стомана като Оставящият сираци не е достатъчно, когато човек е сам срещу десет. Храбрия Джон Рокстън убил трима, преди да бъде убит на свой ред. Говори се, че той умрял, когато кракът му се подхлъзнал на купчина от вътрешностите на Хю Чука, но може би в тази подробност има твърде много ирония, за да е истина.

Съществуват три противоречащи си описания на смъртта на принц Дерон Таргариен. Най-известното твърдение е, че принцът препъвайки се излязъл от шатрата си с подпалена нощна риза, само за да се натъкне на мирския наемник Черния Тромбо, който размазал лицето му с един удар на шипестия си боздуган. Тази версия била предпочитана от Черния Тромбо, който я разказвал надлъж и нашир. Втората версия почти не се отличава от първата — в нея принцът бил убит с меч, а не с боздуган и неговият убиец не бил Черния Тромбо, а друг неизвестен войник, който дори не разбрал кого е убил. В третата история, смелото момче известно като Дерон Дръзкия дори не успяло да излезе от горящия си павилион, който се бил сринал върху него.

В небето отгоре, Адам Веларион можел да види как битката под краката му се превръща в разгром. Двама от тримата драконови ездачи били мъртви, но той нямало как да знае това. Без съмнение обаче, можел да види вражеските дракони свободни от веригите си, отвъд градските стени, където можели да летят и ловуват, когато решат. Среброкрила и Вермитор често сплитали телата си един около друг в полетата на юг от Тъмбълтън, докато Тесарион спяла и се хранела в лагера на принц Дерон на запад от града, на не повече от сто ярда от неговия павилион.

Драконите са създания от огън и кръв и всичките три били събудени от битката кипяща около тях. Говори се, че арбалетчик пуснал стрела към Среброкрила, а четиридесет конни рицари приближили Вермитор с мечове, копия и брадви, надявайки се да убият звяра докато е още полузаспал и на земята. Те заплатили с живота си за това безразсъдство. Някъде от полето, пищейки и бълвайки пламък, във въздуха се вдигнала Тесарион и Адам Веларион обърнал Морски дим, за да я пресрещне.

Драконовите люспи са в голяма степен устойчиви на огън (макар и не напълно); те защитават по-уязвимата плът и мускули намиращи се отдолу. С възрастта драконовите люспи стават по-плътни и твърди, предоставяйки още по-голяма защита, както и пламъците им стават по-горещи и силни (ако пламъците на новоизлюпено могат да запалят слама, то пламъците на Балерион или Вхагар в пълната им сила, могат да разтопят стомана и камък). Когато два дракона се срещнат в смъртоносна схватка, те често използват и оръжия различни от пламъци: нокти черни като желязо, дълги като мечове и остри като бръснач, челюсти толкова мощни, че могат да пробият стоманена броня, опашки като камшици, за чиито удари е известно, че могат да разпилеят фургони на трески, да строшат гръбнака на боен дестриер и да изхвърлят хора на петдесет стъпки във въздуха.

Битката между Тесарион и Морски дим била различна.

Историята нарича борбата между крал Егон II и неговата сестра Ренира Танцът на драконите, но само в Тъмбълтън драконите наистина танцували. Тесарион и Морски дим били по-пъргави във въздуха, отколкото техните по-стари събратя. Отново и отново те се устремявали един към друг, само за да се отклонят в последния момент. Извисявали се като орли, спускали се като ястреби, щракайки с челюсти и ревейки, бълвайки огън, но така и не се приближавали. Веднъж Синята кралица се скрила в облаците, само за да се появи миг по-късно, изскачайки откъм гърба на Морски дим и обгорила опашката му със струя кобалтов пламък. Междувременно Морски дим се въртял, преобръщал се и се отдръпвал. В един момент бил под своя враг, а в следващия се извил в небето и се оказал зад Тесарион. Все по-високо и по-високо се издигали двата дракона, докато стотици ги наблюдавали от покривите на Тъмбълтън.

Един от тях по-късно казва, че техният полет приличал повече на брачен танц, отколкото на битка.

Може би е било така.

Танцът свършил, когато Вермитор се вдигнал с рев към небесата.

Почти стогодишен и голям, колкото двата млади дракони взети заедно, бронзовият дракон с огромните жълто-кафяви криле бил разярен, когато полетял, а кръвта му димяла от дузина рани. Без ездач, той не можел да различи приятел от враг, затова изливал гнева си върху всички, бълвал пламък наляво и надясно, като се нахвърлял дивашки на всеки, който посмеел да хвърли копие към него. Един рицар се опитал да се спаси с бягство, но Вермитор го сграбчил в челюстите си въпреки, че конят му галопирал. Лордовете Пайпър и Дедингс заедно с техните обгорени скуайъри, слуги и заклети щитове се намирали на върха на нисък хълм, когато Бронзовият гняв ги забелязал. Миг по-късно Морски дим се хвърлил върху него.

От четирите дракона на полето в този ден, само Морски дим бил с ездач. Сър Адам Веларион бил дошъл да докаже своята вярност, разбивайки Двамата изменници и техните дракони, а под него имало един, който атакувал мъжете присъединили се към него за тази битка. Той би трябвало да се е чувствал задължен да ги защити, въпреки че сигурно в сърцето си е знаел, че Морски дим не би могъл да устои срещу по-старият дракон.

Това не било танц, а бой до смърт. Вермитор летял на не повече от двадесет стъпки над битката, когато Морски дим го блъснал отгоре, запращайки го пищящ в калта.

Мъже и момчета бягали в ужас или били премазвани, докато двата дракона се въртели и разкъсвали един друг. Опашки замахвали и криле биели във въздуха, но двата звяра били така сплетени, че не били способни да се освободят. Бенджикот Блекууд наблюдавал схватката яхнал коня си на петдесет ярда от мястото. Размерът и теглото на Вермитор били твърде големи, за да може Морски дим да се справи, казва лорд Блекууд много години по-късно, и сигурно сребристосивият дракон щял да бъде разкъсан на парчета… ако в този момент Тесарион не се била спуснала от небето, за да се присъедини към битката.

Кой може да познава сърцето на дракона? Било ли е просто жажда за кръв, това, което е подтикнало Синята кралица да атакува? Дали тя е дошла да помогне на един от бойците? Ако е така, на кого?

Някой ще потвърди, че връзката между дракона и ездача е толкова дълбока, че звярът споделя любовта и омразата на господаря си. Но кой бил съюзникът тук и кой врагът? А различава ли драконът без ездач приятел от враг?

Ние никога няма да разберем отговорите на тези въпроси. Всичко, което историята ни казва, е, че три дракона се биели сред кал и кръв, и дим при Втория Тъмбълтън. Морски дим загинал първи, когато Вермитор впил челюстите си във врата му и откъснал главата му. След това бронзовият дракон опитал да отлети, все още държейки трофея в челюстите си, но раздраните му криле, не можели да го повдигнат. Само след миг той рухнал и умрял. Тесарион, Синята кралица доживяла до изгрева. Три пъти се опитала да се вдигне в небето и три пъти не успяла. В късния следобед изглеждала изнемощяла от болки, така че лорд Блекууд извикал най-добрия си стрелец, познат като Били Барли, който заел позиция стотина ярда по-далеч (извън обхвата на драконовите пламъци) и пуснал три стрели с дългия си лък, в окото на Тесарион, докато лежала безпомощно на земята.

Привечер сражението приключило. Въпреки, че речните лордове били загубили по-малко от сто мъже, докато избили повече от хиляда от Староград и Предела, Втория Тъмбълтън, не се считал за пълна победа на нападателите, тъй като не могли да превземат града. Стените на Тъмбълтън били непокътнати и след като хората на краля се прибрали зад тях и залостили портите, силите на кралицата не можели да пробият, поради липсата на обсадни оръдия и дракони. Дори и така, те все пак устроили голяма касапница на техните объркани и дезорганизирани врагове, запалили шатрите им, изгорили или пленили почти всички техни фургони с фураж и провизии, унищожили три четвърти от бойните им коне, убили принца им и два от кралските дракони били мъртви.

На сутринта след битката завоевателите на Тъмбълтън погледнали от градските стени, само за да открият, че враговете им са заминали. Мъртвите били пръснати из целия град, а сред тях били проснати телата на трите дракона. Един останал: Среброкрила, яздена някога от Добрата кралица Алисан. Тя се била издигнала в небето, когато касапницата започнала, кръжала над бойното поле с часове, реейки се в горещия въздух издиган от пожарите отдолу. Едва по тъмно, тя се спуснала на земята до убитите си братовчеди. По-късно певците ще разказват как тя три пъти повдигала крилете на Вермитор с носа си, като че ли да го накара да полети отново, но това е по-скоро легенда. Изгряващото слънце щяло да я намери вяло прелитаща по полето, хранеща се с обгорените останки на коне, хора и волове.

Осем от тринайсетте „Шипа“ били мъртви, сред които лорд Оуен Фосоуей, Марк Амброуз и Храбрия Джон Рокстън. Ричард Родън бил улучен със стрела в шията и щял да умре на следващия ден. Четирима от съзаклятниците останали, сред тях сър Хобърт Хайтауър и лорд Ънуин Пийк. И макар Коравия Хю Чука да бил мъртъв и с него умрели мечтите му за кралство, вторият Изменник оставал. Улф Белия се бил събудил от пиянския си сън и установил, че е последният драконов ездач и притежател на последния дракон.

— Чука е мъртъв и вашето момче също — предполага се, че е заявил на лорд Пийк. — Аз съм всичко, което ви е останало.

Когато лорд Пийк попитал за намеренията му, Белия отговорил:

— Ще тръгнем в поход, точно както искахте. Вие вземете града. Аз ще взема проклетия трон, става ли?

На следващата сутрин той призовал сър Хобърт Хайтауър, за да обсъдят подробностите по превземането на Кралски чертог. Сър Хобърт донесъл със себе си като дар две бурета с вино, едно с дорнско червено и едно с арборско златно. И макар да нямало вино, което да не му харесва, Улф Пияндето се славел като любител на по-сладките вина. Без съмнение сър Хобърт се е надявал сам да пие киселото червено, докато Улф се налива с арборско златно. И все пак нещо в поведението на Хайтауър предизвикало подозрението на Белия (той се потял, заеквал и бил излишно любезен, както по-късно свидетелства скуайърът, който им прислужвал). Предпазливо, Чука се разпоредил да оставят дорнското червено за по-късно и настоял сър Хобърт да сподели с него арборското златно.

Историята може да каже малко добри неща за сър Хобърт Хайтауър, но никой не може да оспори обстоятелствата около неговата смърт. Вместо да предаде своите съучастници „шипове“, той оставил скуайърът да напълни чашата му, изпил до дъно и поискал още. След като видял, че Хайтауър пие, Улф Пияндето оправдал прякора си, пресушавайки три чаши, преди да започне да се прозява. Отровата във виното била упойваща. Когато лорд Улф отишъл да спи, за да не се събуди никога, сър Хобърт скочил на кралата си и се опитал да повърне, но било твърде късно. Сърцето му спряло да бие след час.

По-късно лорд Ънуин Пийк предложил хиляда златни дракона на всеки рицар с благородно потекло, който успее да подчини Среброкрила. Трима се отзовали. Когато на първия била откъсната ръката, а вторият бил обгорен до смърт, третият размислил. По това време войската на Пийк, останки от огромната армия, която принц Дерон и лорд Ормунд Хайтауър довели от Староград се била разпиляла. С десетки, дезертьорите напускали Тъмбълтън с цялата плячка, която можели да носят.

Примирен с поражението, лорд Ънуин призовал своите лордове и сержанти и наредил отстъпление. Обвиненият обърни-плащ Адам Веларион, роден като Адам от Корпус, бил спасил Кралски чертог от враговете на кралицата… с цената на собствения си живот.

Но кралицата не знаела нищо за неговата храброст. Бягството на Ренира от Кралски чертог било съпроводено с трудности. При Росби портите на крепостта били залостени, когато приближила. Младият лорд Стокуорт й предложил гостоприемството си, но само за нощ. Половината от златните й плащове дезертирали по пътя, а една нощ лагерът й бил нападнат от разбойници. Макар нейните рицари да били отблъснали нападателите, сър Белон Бърч бил покосен от стрела, а сър Лайънъл Бентли, младия рицар от Кралската гвардия получил удар в главата, от който шлемът му се пропукал. Той починал бълнувайки на следващия ден.

Кралицата побързала към Дъскъндейл.

Домът Дарклин бил сред най-силните поддръжници на Ренира, но цената на верността им била висока. Само ходатайството на сър Харолд Дарк могло да убеди лейди Мередит Дарклин да допусне кралицата в замъка си (Дарк били далечни родственици на Дарклин, а сър Харолд бил служил някога като скуайър на покойния сър Стефон) и то само при условие, че няма да остане дълго.

Кралица Ренира нямала нито злато, нито кораби. Хвърляйки сър Корлис в тъмниците, тя изгубила своята флота и от страх за живота си побягнала от Кралски чертог без пукнат грош. Отчаяна и уплашена Нейна светлост ставала все по мрачна и посърнала. Не можела нито да яде, нито да спи. Не понасяла да е разделена от принц Егон, последният й жив син. Ден и нощ момчето стояло край нея „като малка бледа сянка“.

Ренира се принудила да продаде своята корона, за да плати пътуването си с браавоския търговски кораб Виоланд. Сър Харолд Дарк настоявал тя да потърси убежище при лейди Арин в Долината. Сър Медрик Мандърли пък убеждавал Ренира да придружи него и брат му сър Торен до Бял пристан. Нейна светлост отказала и на двамата. Тя била решена да се върне на Драконов камък. Казвала на верноподаниците си, че там ще намери драконови яйца. Тя трябвало да се сдобие с друг дракон или всичко било изгубено.

Силен вятър принудил Виоланд да се приближи до бреговете на Дрифтмарк повече отколкото се харесвало на кралицата. Три пъти се разминавали съвсем близо с корабите на Морския змей, но Ренира се погрижила да остане скрита. Накрая браавоският кораб акостирал в пристанището под Драконов връх с вечерния прилив. Кралицата била изпратила гарван да извести за пристигането й и заварила ескорт, който я очаквал да слезе от кораба заедно със сина си Егон, придворните дами и тримата рицари от Кралската гвардия — всичко, което било останало от свитата й.

Навън валяло, когато свитата слязла на брега и пристанището било почти пусто. Дори крайбрежните бардаци изглеждали тъмни и изоставени, но Нейна светлост не забелязала. С премаляло тяло и душа разбита от предателството, Ренира Таргариен искала само да се върне в резиденцията си, където мислела, че със сина си ще бъдат в безопасност. Изобщо не подозирала, че й предстои последното и най-тежко предателство.

Ескортът й, наброяващ четиридесет души, бил командван от сър Алфред Брум, един от мъжете, които останали на острова, когато Ренира повела атаката си към Кралски чертог. Брум бил най-старшият от рицарите на Драконов камък — постъпил на служба още при управлението на Стария крал и очаквал да бъде повишен в кастелан, когато Ренира тръгнала на война, за да вземе Железния трон. Но вечно намръщеният и кисел сър Алфред Брум не умеел нито да извиква привързаност, нито да вдъхва доверие. Затова кралицата предпочела по-сърдечният сър Робърт Куинс.

На въпроса защо сър Робърт не я посреща лично, сър Алфред отговорил, че кралицата ще види „дебелият ни приятел“ в замъка. И тя го видяла… въпреки че овъгленото тяло на Куинс било изгорено до неузнаваемост и провесено от бойниците на портата редом със стюарда, оръжейника и капитана на стражите. Разпознали го единствено по размерите — сър Робърт бил ужасно дебел.

Казват, че кръвта се отдръпнала от лицето на кралицата, когато видяла телата, но младият принц Егон пръв осъзнал какво всъщност означават.

— Майко, бягай! — извикал той.

Но било твърде късно. Мъжете на сър Алфред се спуснали върху кралските стражи. Преди сър Харолд Дарк да успее да извади меча си от ножницата, брадва разцепила главата му, а копие проболо сър Адриан Редфорт в гърба. Единствено сър Лорет Лансдейл бил достатъчно бърз да защити кралицата съсичайки двама нападатели, преди самият той да бъде убит. Така загинал последният рицар от Кралската гвардия. Когато принц Егон грабнал меча на сър Харолд, сър Алфред отблъснал острието с презрение.

Момчето, кралицата и придворните дами били подкарани с върховете на копията през портите на Драконов камък към вътрешния двор. И там се озовали лице в лице с един мъртъв мъж и един умиращ дракон.

Люспите на Слънчев огън все още блестели на слънцето като ковано злато, но по начина, по който лежал на разтопения черен валирийски камък в двора било ясно, че е прекършен, той — най-великолепният дракон летял в небесата на Вестерос. Крилото му, разкъсано от Мелеис, стърчало под странен ъгъл, а пресните рани по гърба му пушели и кървели при всяко негово движение. Слънчев огън бил свит на кълбо, когато първоначално кралицата и хората й го видели. Когато помръднал и вдигнал глава, по врата му се открили рани, там, където другия дракон бил късал парчета от плътта му. По корема имало места, където струпеи на рани замествали люспите му, а на мястото на дясното му око имало празна дупка, покрита с черна засъхнала кръв.

Въпросът бил, както със сигурност се е запитала и Ренира, как се е случило всичко това.

Сега знаем много и много неща, които тогава не били известни на кралицата. Лорд Ларис Стронг, Кривото стъпало, бил този, който незабелязано измъкнал краля и децата му от града, когато драконите на кралицата се появили в небето над Кралски чертог. За да не ги види никой, лорд Ларис ги извел вместо през градските порти, през някой от тайните проходи на Мегор Жестокия, които само той знаел.

Лорд Ларис бил този, който заповядал бегълците да се разделят, така че ако някой попадне в плен, другите да се спасят. Сър Рикард Торн получил заповед да заведе двегодишният принц Мелор при лорд Хайтауър. Принцеса Джеера, мило и скромно момиче на шест, била поверена на грижата на сър Уилис Фел, който се заклел да я отведе невредима до Бурен край. Никой от тях не знаел къде се намирали другите, така че не можел да ги предаде, ако сам той е заловен.

И само лорд Ларис знаел, че кралят, сменил фините си дрехи с рибарско наметало с петна от сол, бил скрит сред товара от треска на една рибарска лодка, под грижите на един незаконороден рицар от Драконов камък. Кривото стъпало очаквал, че щом Ренира научи за бягството на краля, ще прати хора да го преследват. Но лодките не оставят следи по водата и малко преследвачи биха помислили да търсят Егон на острова на сестра му, защитен в собствената й крепост.

И там щял да остане Егон, скрит и в безопасност, притъпяващ болката си с вино и криещ изгарянията си под дебелото наметало, ако Слънчев огън не бил стигнал до Драконов камък. Можем да се запитаме, като мнозина други, какво го довело обратно до Драконов връх. Дали раненият дракон, със заздравяващото си счупено крило, бил воден от някакъв първичен инстинкт, който го карал да се върне на родното си мястото при димящата планина, където се бил излюпил? Или пък чувствал присъствието на крал Егон въпреки голямото разстояние и бурните морета, и бил долетял, за да бъде отново с ездача си? Някои дори казват, че Слънчев огън усещал отчаяната нужда на господаря си. Но кой би дръзнал да каже, че познава сърцето на един дракон?

След злочестата атака на лорд Уолис Мутън, която принудила дракона да напусне полето от пепел и кости при Гарванов покой, Слънчев огън изчезнал от погледа на историята за повече от половин година. В залите на Краб и Брун се разказвали истории, в които се предполагало, че за известно време драконът може да е намерил убежище в тъмните борови гори и пещерите на нос Краклоу. Въпреки, че счупеното му крило било заздравяло достатъчно, за да може да лети, било зараснало под лош ъгъл и оставало слабо. Слънчев огън вече не можел да се извиси, нито да остава във въздуха за дълго и били нужни много усилия да прелита дори кратки разстояния. И все пак някак успял да прекоси залива на Черна вода… защото точно Слънчев огън видели моряците на Несария да напада Сив дух. Сър Робърт Куинс обвинявал Канибал… но Том Пелтека, който слушал повече отколкото говорел, наливал волантинците с ейл и отбелязвал всяко споменаване на златните люспи на нападателя. Много добре знаел, че Канибал е черен като въглен. И така двамата Том и техните „братовчеди“ (наполовина истина, защото само сър Марстън бил от тяхната кръв, копеле на сестрата на Том Рошавата брада и рицаря, който отнел девствеността й) потеглили с малкия си кораб да търсят убиеца на Сив дух.

Изгореният крал и осакатеният дракон намерили нова цел един в друг. От скривалище на пустите източни склонове на Драконовата планина Егон тръгвал всеки ден по изгрев, излизайки в небето за пръв път след Гарванов покой, докато двамата Том и братовчед им Марстън Водите се върнали на другата страна на острова да търсят хора, съгласни да им помогнат да превземат замъка. Дори на Драконов камък, дългогодишното седалище на кралица Ренира, успели да намерят много, които имали причини, добри или лоши, да мразят кралицата. Някои скърбели за братя, синове и бащи, убити в Битката при Гърлото. Някои се надявали на плячка или издигане в службата. Докато други смятали, че правото на сина е преди това на дъщерята и правото на Егон е по-силно.

Кралицата била взела най-добрите си хора със себе си в Кралски чертог. На острова си, пазен от корабите на Морската змей и високите си валирийски стени, Драконов камък изглеждал непристъпен, така че гарнизонът, който Нейна светлост оставила бил малък, съставен от хора, от които нямало друга полза — посивели мъже или още зелени момчета, куците, бавните и сакатите, мъже, който се възстановявали от раните си, мъже със съмнителна вярност и смелост. Начело на тези хора Ренира поставила сър Робърт Куинс, способен мъж, но остарял и надебелял.

Куинс бил твърд поддръжник на кралицата, всички признават, но някои от мъжете, които командвал не били толкова лоялни. Таели омраза и недоволство за истински или въображаеми неправди. Сред тях изпъквал сър Алфред Брум. Брум охотно се съгласил да предаде кралицата си в замяна на обещание за титла, земи и злато, ако Егон II си върне трона. Дългата му служба в гарнизона позволявала да посочи на хората на краля силните и слабите страни на Драконов камък, кои стражи могат да бъдат купени и спечелени за каузата и кои трябвало да бъдат убити или затворени.

Когато дошъл моментът, превземането на Драконов камък отнело по-малко от час. Мъжете вербувани от Брум отворили задна вратичка в часа на призраците, за да позволят на сър Марстън Водите, Том Пелтека и хората им да се промъкнат в замъка незабелязано. Докато една група нападатели превземали оръжейната, а друга заловила верните на Драконов камък стражи и майстори на оръжието, сър Марстън изненадал майстер Хънимор в гарванарника, за да не може нито един гарван да излети с новината за случващото се в замъка. Сър Алфред повел мъжете, които нахлули в покоите на кастелана, за да изненадат сър Робърт Куинс. Докато Куинс се мъчел да стане от леглото си, Брум забил копие в огромния му блед корем. Удар толкова силен, че копието преминало през гърба на сър Робърт, пронизало пълния с пера и слама матрак и се забило в земята отдолу.

Само една част от нападението не минала по план. Когато Том Пелтека и главорезите му разбили вратата на спалнята на лейди Бела, за да я отведат като затворник, момичето се измъкнало през прозореца, изпълзяло по покривите и надолу по стените докато стигнало до двора. Хората на краля се били погрижили да пратят хора да пазят помещенията, където държали драконите, но Бела била израснала на Драконов камък и знаела пътища, които не били известни на тях. Когато преследвачите й я настигнали, тя вече била оседлала и освободила Лунен танц от веригите.

И когато крал Егон II излетял със Слънчев огън над обвития в дим Драконов връх и се спуснал, очаквайки да се появи триумфиращ в замъка и в безопасност сред своите собствени хора, докато поддръжниците на кралицата били избити или в плен, във въздуха го посрещнала Бела Таргариен, неустрашимата като баща си дъщеря на принц Демън и лейди Лена.

Лунен танц била млад светлозелен дракон, с перлени рога, гребен и кости на крилата. Като изключим големите й крила, тя не била по голяма от боен кон, а тежала дори по-малко. Била много бърза обаче и Слънчев огън, въпреки че бил много по-голям, все още имал проблем с кривото си крило, а и имал пресни рани оставени от Сив дух.

Срещнали се в тъмните часове преди зората, сенки в небето, които осветявали нощта с огъня си. Лунен танц избягвала пламъците на Слънчев огън, избягвала челюстите му, стрелкала се под грабливите му нокти и обстрелвала по-големия дракон отгоре, отваряйки голяма димяща рана по целия му гръб и разкъсвайки раненото му крило. Хората гледащи отдолу казвали, че Слънчев огън се люшкал като опиянен във въздуха, борейки се да се задържи високо, докато Лунен танц нападала отново и отново, бълвайки огън. Слънчев огън й отговорил с нажежена струя златист пламък, толкова ярка, че осветила двора като второ слънце, пламък, който улучил Лунен танц право в очите. Въпреки, че вероятно е била ослепена Лунен танц хвърлила яростно към Слънчев огън преплитайки се в него с криле и нокти. Докато падали, Лунен танц не спирала да впива зъби в шията на Слънчев огън, късайки парчета от плътта му, а по-възрастният дракон забивал ноктите си в корема й. Били обвити в огън и дим, ослепени и кървящи. Крилата на Лунен танц махали яростно докато се опитвала да се откъсне, но единственото, което постигала било да забави падането им.

Хората в двора се разбягали търсейки защита, когато драконите паднали на твърдия камък, все още сражавайки се. Бързината на Лунен танц не била от полза на земята срещу размера и тежестта на Слънчев огън. Зеленият дракон скоро се отпуснал неподвижен. Златният дракон наддал победен рев и се опитал да полети отново, но рухнал на земята, докато гореща кръв се изливала от раните му.

Крал Егон бил скочил от седлото още докато драконите били на двадесет стъпки от земята, строшавайки и двата си крака. Лейди Бела останала върху Лунен танц до самия край. Изгорена и пребита, девойката намерила сила да освободи веригите на седлото и да изпълзи встрани докато драконът й се свил на кълбо в последните си предсмъртни гърчове. Когато Алфред Брум извадил меча си, за да я съсече, Марстън Водите избил острието от ръцете му. Том Пелтека отнесъл момичето при майстера.

Така крал Егон II спечелил потомственото седалище на Таргариен, но цената, която платил била висока. Слънчев огън нямало да лети никога повече. Той останал в двора, където бил паднал, хранейки се с трупа на Лунен танц и после с труповете на овцете, които му носели хората от гарнизона. А Егон II изживял остатъка на дните си в страхотна болка. Въпреки че този път, трябва признаем, Негова светлост отказал маковия сок. „Няма да тръгна отново по този път“, казал.

Не след дълго, докато кралят лежал в голямата зала на Каменния тъпан, с превързани и шинирани крака, първият гарван на кралица Ренира пристигнал от Дъскъндейл. Когато Егон научил, че неговата сестра се връща с Виоланд, заповядал сир Алфред Брум да подготви „подобаващо посрещане“ за завръщането й у дома.

Всичко това ни е известно сега. Но кралицата не знаела нищо, когато стъпила на брега право в капана приготвен от брат й.

Ренира се засмяла, когато видяла развалината, която бил Слънчев огън, златния дракон.

— Кой е сторил това? — попитала. — Трябва да му благодарим.

— Сестро — извикал кралят от балкона.

Не можел да ходи, нито да стои прав, затова го носели в стол. Хълбокът му, счупен при Гарванов покой оставил тялото на Егон свито и разкривено, някога красивото му лице било подпухнало от маковия сок, белези от изгаряне покривали половината му тяло. Въпреки това Ренира го познала веднага и казала:

— Скъпи братко. Надявах се да си мъртъв.

— След теб — отговорил Егон. — Ти си по-голямата.

— Радвам се, че помниш това — отговорила Ренира. — Изглежда, че сме твои затворници. Но не мисли, че ще ни задържиш дълго. Моите верни лордове ще ме намерят.

— Ако претърсят седемте ада — може би — отвърнал кралят, докато хората му изтръгвали Ренира от ръцете на сина й. Някои казват, че сър Алфред Брум я сграбчил за ръката, други твърдят, че били двамата Том, бащата Рошавата брада и сина Пелтека. Сър Марстън Водите бил там също, заметнат с бял плащ, защото крал Егон го включил в Кралската си гвардия заради доблестта му.

И все пак нито Водите нито някои от другите рицари, които били в двора не изрекли и дума на протест, когато кралят дал своята сестра на дракона си. Казват, че отначало Слънчев огън не пожелал това, което му предлагат, докато сър Брум не убол гърдите на кралицата с кинжала си. Миризмата на кръв събудила дракона, който подушил Нейна светлост и после я окъпал в пламък толкова внезапно, че плаща на сър Алфред се подпалил, докато той отскачал встрани. Ренира Таргариен имала време да вдигне глава към небето и да изкрещи едно последно проклятие към своя брат преди челюстите на Слънчев огън да се сключат около нея, откъсвайки ръката й от рамото.

Златният дракон погълнал кралицата на шест залъка, оставяйки само левия й крак под пищяла „за Странника“. Синът на кралицата гледал ужасен, неспособен да помръдне. Ренира Таргариен, Радостта на кралството и кралица за половин година си отишла от този скръбен свят на двадесет и втория ден от десетата луна на 130 година сл. З. Е. Тя била на тридесет и три години.

Сър Алфред Брум настоявал да убият и принц Егон, но крал Егон забранил. Само на десет, момчето все още можело да бъде ценен заложник, заявил той. Въпреки че сестра му била мъртва, все още имала поддръжници, с които Негова светлост трябвало да се справи, преди да помисли да седне на Железния трон отново. Така че поставили окови на врата, китката и глезена на принц Егон и го отвели в подземията под Драконов камък. Придворните дами на покойната кралица, заради благородната си кръв, получили килии в кулата на Морския дракон, където да очакват да бъдат откупени.

— Времето да се крием свърши — заявил крал Егон II. — Пуснете гарваните да известят всички, че самозванката е мъртва и техният истински крал идва за бащиния си трон.

Но дори за истинските крале имало неща, които е по-лесно да кажеш, отколкото да направиш.

В дните след смъртта на своята сестра кралят все още бил вкопчен в надеждата, че Слънчев огън ще събере сили, за да полети пак. Вместо това драконът отслабвал все повече и скоро раните по врата му започнали да разпръскват зловоние. Дори димът, който издишвал бил зловонен и преди края си драконът спрял да се храни. На деветия ден от дванадесетата луна на 130 година сл. З. Е. великолепният дракон, който бил гордостта на крал Егон, издъхнал на двора на Драконов камък, където бил паднал. Негова светлост плакал.

Когато скръбта му отминала, крал Егон II повикал поддръжниците си и започнал да прави планове за завръщането си в Кралски чертог, за да вземе отново Железния трон и да бъде отново с лейди майка си, овдовялата кралица, която най-после триумфирала над съперницата си, дори и само заради това, че я е надживяла.

— Ренира никога не е била кралица — заявил кралят и заповядал от тук нататък във всички хроники и правни документи, неговата сестра да бъде наричана само „принцеса“, а титлата кралица да бъде използвана само за майка му Алисънт и неговата покойна съпруга и сестра Хелена, „истинските кралици“. И така било записано.

И все пак триумфът на Егон бил колкото кратък, толкова и горчив. Ренира била мъртва, но каузата й не изчезнала с нея и нови „черни“ армии се вдигали още преди кралят да се е завърнал в Червената цитадела. Егон II седнал на трона отново, но никога не се възстановил от раните си, нито познал радост и мир. Останал на трона само половин година.

Как паднал Вторият Егон и бил наследен от Третия, обаче е предмет на друг разказ.

Войната за трона продължавала, но съперничеството, започнало, когато на един дворцов бал една принцеса се облякла в черно, а една кралица в зелено, било приключило и с това завършва тази част от историята.