Принцесата и Кралицата или Черните и Зелените

Част III

От процъфтяващ търговски град Тъмбълтън бил стопен до пепел и въглени, за да не бъде никога възстановен. Хиляди изгорели, а мнозина се удавили опитвайки се да преплуват реката. По-късно някои щели да кажат, че това били късметлии, защото към оцелелите не била проявена никаква милост. Мъжете на лорд Футли хвърлили мечовете си и се предали, само за да бъдат вързани и обезглавени. Жените, които преживели пожарите били изнасилвани многократно, дори съвсем младите момичета на по осем и девет години. Старците и момчетата били посечени, докато драконите се хранели със сгърчените, пушещи трупове на своите жертви.

Това било приблизително по същото време, когато очукан търговски ког на име Несария доплавал в пристанището под Драконов камък за ремонт и продоволствия. Моряците разказвали, че буря ги отклонила от курса им, когато се връщали от Пентос към Стар Волантис… но към тази обичайна песен за опасностите в морето, волантинците добавили особена нотка. Когато Несария бил отклонен на запад, Драконов връх изникнал пред тях, огромен срещу залязващото слънце… и моряците съзрели битката на драконите, чиито рев отеквал в отвесните черни скали по източните склонове на Димящата планина. Във всеки хан, гостилница и бардак по крайбрежието, историята била разказвана, преразказвана и украсявана, докато всеки човек в Драконов камък не чул за нея.

Драконите били чудо за хората от Стар Волантис, а да видят два в битка, било нещо, което екипажът на Несария никога нямало да забрави. Хората живели на Драконов камък били отраснали с такива зверове… и все пак моряшката история възбудила интерес. На следващата сутрин няколко местни рибари обиколили с лодките си около Драконов връх и се върнали да разкажат, че видели изгорени и потрошени останки от мъртъв дракон в подножието на планината. По цвета на крилата и люспите му разбрали, че това бил трупът на Сив дух. Драконът бил разкъсан на две и частично изяден.

Чувайки тази новина сър Робърт Куинс, приветлив и доста дебел рицар, когото кралицата заминавайки била назначила за кастелан на Драконов камък, побързал да определи за убиец Канибал. Повечето се съгласили, защото за Канибал било известно, че е атакувал по-малки дракони в миналото, макар и рядко така свирепо. Някои от рибарите страхувайки се, че убиецът по-нататък може да се нахвърли върху тях, призовали Куинс да изпрати рицари в леговището на дракона, които да приключат с него, но кастеланът отказал.

— Ако ние не го безпокоим и Канибал няма да ни безпокои — заявил той.

За да бъде сигурен в това, Куинс забранил риболова покрай източния склон на Драконов връх, където лежало гниещото тяло на дракона.

Междувременно на западния бряг на залива Черна вода, мълвата за битката и предателството в Тъмбълтън достигнала Кралски чертог. Казват, че овдовялата кралица Алисънт се разсмяла, когато чула за това.

— Всичко, което са посели, сега ще пожънат — обещала тя.

На Железния трон, кралица Ренира бледа и отмаляла наредила да се затворят и залостят градските порти; от този момент на никого не било позволено да влезе или да напусне Кралски чертог.

— В моя град няма да се промъкнат обърни-плащове, които да отворят портите на бунтовниците — обявила тя.

Войските на лорд Ормунд можели да бъдат пред стените им утре или вдругиден, а Изменниците от кръвта на дракона можели да пристигнат още по-рано.

Тази перспектива развълнувала принц Джофри.

— Нека дойдат — обявило момчето. — Ще ги посрещна на Тираксес.

Тези думи разтревожили майка му.

— Няма да го направиш — заявила тя. — Ти си твърде млад за битка.

Все пак позволила на момчето да остане, докато Черния съвет обсъждал как най-добре да се справят с приближаващия враг.

Шест дракона били останали в Кралски чертог, но само един зад стените на Червената цитадела: личният дракон на кралицата, Сиракс. Конюшнята във външния двор била опразнена и там драконът бил привързан с тежки вериги за пода, достатъчно дълги, за да може да се придвижва от конюшнята до двора. Веригите предотвратявали възможността Сиракс да излети без ездач. Тя отдавна била свикнала с тях; бидейки добре хранена, не била ловувала от години.

Останалите дракони били държани в Драконова яма, колосална структура, която крал Мегор Жестокия построил за тази цел. Под нейния величествен купол четиридесет огромни ниши били изсечени в недрата на Хълма на Ренис образувайки гигантски пръстен. Дебели железни порти затваряли всеки край на тези създадени от човешка ръка пещери, вътрешните порти водели към пясъците на ямата, а външните се отваряли към хълма. Караксес, Вермитор, Среброкрила и Овцекрад били направили своите леговища там, преди да отлитат за битка. Пет дракона останали: Тираксес на принц Джофри, бледосивия Морски дим на Адам Веларион, младите дракони Моргул и Шрикос, обвързани с принцеса Джеера (избягала) и нейния близнак принц Джеерис (мъртъв)… и Мечтан огън, любимецът на кралица Хелена. Според стария обичай, поне един драконов ездач трябвало да остане при ямата, за да може да се издигне в защита на града, ако възникне такава необходимост. Тъй като кралица Ренира предпочитала да държи синовете си покрай нея, задължението се паднало на Адам Веларион.

Но сега от Черния съвет бил повдигнат въпроса за лоялността на сир Адам. Ездачите на дракони Улф Белия и Хю Чукар били преминали към врага… но дали това били единствените изменници сред тях? А Адам от Корпус и момичето Коприва? Те също били родени копелета. Можело ли да им се доверят?

Лорд Бартимос Селтигар не смятал така.

— Копелетата са коварни по природа — казал той. — Това е в кръвта им. — Предателството е така естествено за копелетата, както лоялността за законородените.

Той увещавал Нейно величество веднага да арестува двамата драконови ездачи с ниско потекло, преди те да могат да се присъединят към врага заедно със своите дракони. И други подкрепили мнението му, сред тях сър Лутор Ларджънт, командир на Градската стража и сър Лорънт Марбранд, лорд-командирът на Кралската гвардия. Дори двамата мъже от Бял пристан, страховитият рицар сър Медрик Мандърли и неговият умен, закръглен брат сър Торен призовавали кралицата да не се доверява.

— Най-добре не им давайте шанс — казал сър Торен. — Ако врагът спечели още два дракона, ние сме загубени.

Само лорд Корлис заговорил в защита на драконовите ездачи, твърдял, че сър Адам и неговият брат сър Алин били „истински Веларион“, достойни наследници на Дрифтмарк. Колкото до момичето, макар да била мърлява и грозновата, тя се била сражавала храбро в битката при Гърлото.

— Както и двамата изменници — контрирал лорд Селтигар.

Разпаленият протест на Ръката бил напразен. Всички страхове и подозрения на кралицата били събудени. Тя била предавана толкова често и от толкова много, че бързо повярвала в най-лошото. Предателството вече не можело да я изненада. То било нещо, което може да се очаква, дори и от тези, които й били най-скъпи.

Кралица Ренира разпоредила на сър Лутор Ларджънт да вземе двадесет златни плаща и да арестува сър Адам Веларион при Драконова яма. И така предателството било последвано от друго предателство, което довело до гибелта на кралицата. Докато сър Лутор Ларджънт и неговите златни плащове яздели нагоре по Хълма на Ренис със заповедта на кралицата, вратите на Драконова яма се отворили, Морски дим разперил бледосивите си криле над тях и полетял, а дим се виел от ноздрите му. Сър Адам Веларион бил предупреден навреме, за да избяга. Стреснат и гневен, сър Лутор се върнал веднага в Червената цитадела, нахлул в Кулата на Ръката и грубо се нахвърлил върху възрастния лорд Корлис, обвинявайки го в предателство. Старецът не отрекъл. Завързан и пребит, но все още мълчалив, той бил свален в тъмниците и заключен в черна килия в очакване на процес и екзекуция.

През това време разказите за клането в Тъмбълтън се разпространявали из града… а с тях и ужасът. Кралски чертог ще бъде следващия, си казвали хората. Дракон ще воюва срещу дракон и този път градът със сигурност ще изгори. Страхувайки се от идващите врагове, стотици се опитали да избягат, но били върнати при портите от златните плащове. Хванати в капан между стените на града, някои потърсили убежище от очакваната огнената стихия в дълбоките изби, а други в молитвите, в пиянството и в удоволствията, които могат да бъдат намерени между краката на жена.

По залез градските гостилници, бардаци и септи били пълни до пръсване с мъже и жени търсещи утеха или бягство и споделящи си ужасяващи слухове.

По-различен вид хаос царял в Тъмбълтън, шестдесет левги на югозапад. Докато Кралски чертог треперел от страх пред враговете, които трябвало да са на крачка от града, поддръжниците на крал Егон, останали без водач, се разкъсвали от разногласия, спорове и съмнения. Ормунд Хайтауър бил мъртъв, както и неговият братовчед сър Бриндън, първият рицар на Староград. Синовете на Ормунд били останали в Хайтауър, на хиляда левги назад и били още зелени момчета. И макар лорд Ормунд да бил нарекъл Дерон Таргариен „Дерон Дръзкия“ и хвалел смелостта му в битка, принцът бил още момче. Най-младият от синовете на крал Егон бил пораснал в сянката на по-големите си братя и бил свикнал повече да следва заповеди, отколкото да ги дава. Най-старшият Хайтауър, който бил останал с войската бил сър Хобърт, друг братовчед на лорд Ормунд, на когото досега бил поверяван само обозът. Мъж „колкото силен, толкова и глупав“, Хобърт Хайтауър живял шестдесет години, без да се отличи с нищо, а сега, поради родството си с кралица Алисънт на него се падало командването на войските.

Рядко е имало друг град в историята на Седемте кралства, който да е бил обект на толкова дълго, безжалостно и свирепо опустошение, като Тъмбълтън след Измяната. Принц Дерон бил отвратен от всичко, което видял и заповядал на сир Хобърт Хайтауър да сложи край на това, но усилията на Хайтауър били безполезни като самия него.

Най-тежките престъпления били тези извършени от Двамата изменници, копелетата драконови ездачи Хю Чука и Улф Белия. Сър Улф се бил отдал на пиянство, давейки се във вино и похот. Тези, които не успявали да му угодят ставали храна за дракона му. Рицарското звание, с което кралица Ренира го била удостоила, вече не било достатъчно. Не бил удовлетворен и когато принц Демън го посочил за лорд на Горчив мост. Белия си бил наумил по-голяма награда: той не искал нищо по-малко от Планински рай, заявявайки, че Тирел не са изиграли никаква роля в Танца и заради това трябвало да бъдат осъдени като предатели.

Амбициите на сър Улф, можели да се смятат за скромни, в сравнение с тези на неговия съучастник обърни-плащ, Хю Чука. Син на обикновен ковач, Чука бил огромен мъж с толкова силни ръце, че казват, че можел да огъва железни прътове в обръчи. Макар да не бил обучен в изкуството на войната, неговият размер и сила го правели страховит противник. Оръжието, което предпочитал да използва било боен чук, с който нанасял смъртоносни съкрушаващи удари. В битка той яздел Вермитор, който някога бил язден от самия крал. От всички дракони във Вестерос, само Вхагар бил по-голям и по-стар. Поради всичките тези причини, лорд Чука (както сам се титулувал сега), започнал да мечтае за корона.

— „Защо да си лорд, когато може да си крал?“ — казвал той на хората, които започвали да се събират около него.

Никой от Двамата изменници не бързал да помогне на принц Дерон да атакува Кралски чертог. Те имали голяма войска и три дракона също, но и кралицата имала три (както много добре знаели), и щяла да има пет, когато принц Демън се върнел с Коприва. Лорд Пийк предпочитал да забави настъплението, докато лорд Баратеон не присъединял силите си от Бурен край към тях. А сър Хобърт искал да се върне в Предела, за да могат да попълнят бързо намаляващите си припаси. Никой не изглеждал загрижен, че армията се смалявала всеки ден, изпарявала се като утринна роса, тъй като все повече мъже дезертирали, взимайки със себе си всичко, което можели да отнесат.

Много левги по-далеч на север, в замък издигнат над Рачешкия залив, друг лорд също се бил оказал между чука и наковалнята. От Кралски чертог долетял гарван носещ послание от кралицата за Манфрид Мутън, лорд на Девиче езеро. В него тя му заповядвала, да й донесе главата на копелдачката Коприва, за която се говорело, че е любовница на принц Демън и затова била осъдена от кралицата за измяна към трона.

„Съпругът ми лорд Демън от дома Таргариен да бъде пощаден“ — заповядвала Нейна милост. — „Изпратете го при мен, след като изпълните задачата, защото крайно се нуждаем от него.“

Майстер Норен, пазител на летописите на Девиче езеро твърди, че като прочел писмото, Негово благородие бил така потресен, че онемял от ужас и гласът му не се възвърнал докато не изпил три чаши вино. Тогава лорд Мутън повикал капитана на стражата, своите братя и първия си рицар сър Флориан Сивата стомана. На майстера също било заповядано да остане. След като се събрали всички, лордът прочел писмото и поискал съвет.

— Лесна работа — казал капитанът на стражата. — Принцът спи до нея, но е започнал да остарява. Трима мъже ще са достатъчни да го укротят, ако реши да се намеси, но с шестима ще е по-сигурно. Желае ли милорд да го направим тази нощ?

— Шестима или шестдесет, той все още е Демън Таргариен, — възразил братът на лорд Мутън. — По-мъдро е привечер да му сложим сънна отвара във виното. Нека я намери мъртва, когато се събуди.

— Момичето все още е дете, колкото и тежки да са престъпленията й — казал старият рицар сър Флориан, суров мъж с посивяла коса. — Старият крал никога не би поискал такова безчестно дело.

— Времената са тежки — рекъл лорд Мутън. — И кралицата ме е изправила пред тежък избор. Момичето е гост под покрива ми. Ако се подчиня, Девиче езеро ще е прокълнато завинаги. Откажа ли, осъдени сме на разруха.

Брат му отговорил:

— Може би ще загинем, каквото и решение да вземем. Принцът обича това смугло дете, а и драконът му е наблизо. Един мъдър лорд би убил и двамата, за да не може принцът да изгори Девиче езеро в гнева си.

— Кралицата е забранила косъм да падне от главата му — напомнил им лорд Мутън. — А убийството на двама гости в леглата им е двойно по-лошо от убийството на един. Ще съм два пъти проклет.

Сетне въздъхнал и казал:

— Иска ми се да не бях чел писмото!

Тогава заговорил майстер Норен:

— А може би не сте го прочел.

За какво са говорили после, не се знае. Знаем, че майстерът, млад мъж на двадесет и две години отишъл при принц Демън и Коприва докато вечеряли и им показал писмото. След като го прочел, принц Демън казал:

— Думи на кралица, дела на мръсница.

Извадил меча си и попитал дали зад вратите чакат мъжете на лорд Мутън, за да ги задържат. Като чул, че майстерът е дошъл сам и скришом, прибрал меча и казал:

— Лош майстер си, но добър човек.

Заръчал му да си иде, и му заповядал до сутринта и дума да не изрича за станалото.

Не е записано как принцът и момичето му са прекарали последната нощ под покрива на лорд Мутън, но на зазоряване се появили на двора заедно и принц Демън помогнал на Коприва да оседлае Овцекрад за последен път. Обичайно тя го хранела всеки ден преди да полети, защото когато драконите са с пълен стомах, по-лесно се подчиняват на волята на ездача си. В онази сутрин Коприва го нахранила с черен овен, най-големия в Девиче езеро, на когото тя сама била прерязала гърлото. Когато възседнала дракона, по кожените й дрехи се стичала кръв, записал майстер Норен, „а по лицето й се стичали сълзи.“

Мъжът и девойката не си казали и дума за сбогом, но когато Овцекрад ударил въздуха с кожените си кафяви криле и се издигнал в утринното небе, Караксес вдигнал глава и издал писък, който разбил всички прозорци в кулата на Джонквил.

Високо над града, Коприва насочила дракона към Рачешкия залив и изчезнала в утринните мъгли. Никой повече не я видял.

Демън Таргариен се върнал в замъка само за да закуси с лорд Мутън.

— За последен път ме виждате — казал на Негово благородие. — Благодаря ви за гостоприемството, кажете на всички, че отлитам към Харънхъл. Ако моят племенник Емонд се осмели да се изправи срещу мен, ще ме намери там, сам.

И така принц Демън излетял от Девиче езеро за последен път.

След като Демън бил далеч, майстер Норен отишъл при лорда си и му казал:

— Свалете веригата от шията ми и ми вържете ръцете. Трябва да ме предадете на кралицата. Като предупредих предателката и й помогнах да избяга, сам станах предател.

Лорд Мутън отказал.

— Запази веригата си — казал Негово благородие. — Тук всички сме предатели.

И в същата нощ знамената на кралица Ренира, които се веели над портите на Девиче езеро били свалени, а на тяхно място бил издигнат златния дракон на Егон II.

Над обгорелите кули и разрушените цитадели на Харънхъл не се веели знамена, когато принц Демън се спуснал от небето и завзел замъка в свое име. Няколко скитника се били приютили в дълбоките изби и подземия, но звукът на крилата на Караксес ги накарал да избягат. След като изчезнал и последния от тях, Демън Таргариен обхождал сам огромните като пещери зали, а единствен другар му бил драконът.

Всяка вечер, когато паднел здрача, отбелязвал изминалия ден с резка върху язовото дърво в гората на боговете. Тринадесетте резки все още могат да се видят: стари рани, дълбоки и тъмни, но всички лордове управлявали Харънхъл след Демън твърдят, че всяка пролет раните кървят като свежи.

На четиринадесетия ден от бдението на принца, сянка, по-черна от буреносен облак преминала над замъка. Всички птици от гората на боговете излетели уплашени, а горещ вятър помел нападалите листа в двора. Накрая се появила Вхагар, а на гърба й бил едноокият принц Емонд, в своята черна като нощ броня обкантена със злато.

Не бил сам. Алис Реките долетяла с него, дългата й черна коса се развявала зад нея, а коремът й бил издут от очакваното дете. Принц Емонд два пъти описал кръг около кулите на замъка и тогава приземил Вхагар във външния двор, на сто ярда от Караксес. Драконите се изгледали със злост, Караксес разперил криле, изсъскал, а между зъбите му заиграл огън.

Принцът помогнал на жена си да слезе от гърба на Вхагар, сетне се обърнал към чичо си.

— Чичо, научих, че ни търсиш.

— Само теб — отговорил Демън. — Кой ти каза къде да ме намериш?

— Моята дама — отговорил Емонд. — Видя те в бурен облак, при планинско езеро в здрача, видя те в огъня, който запалихме, за да си приготвим вечерята. Моята Алис вижда много неща. Сглупил си да дойдеш сам.

— Нямаше да дойдеш, ако не бях сам — казал Демън.

— Сам си и ето, аз дойдох. Живял си твърде дълго, чичо.

— Поне в това сме единодушни — отговорил Демън.

После дал знак на Караксес да наведе врата си и сковано го възседнал, а младият принц целунал жена си, леко се прехвърлил на гърба на Вхагар, и внимателно прикрепил четирите къси вериги на седлото към колана си. Демън оставил своите да висят. Караксес отново изсъскал, изпълвайки нощта с пламъци, а Вхагар отговорила с рев. Едновременно драконите се втурнали към небето.

Принц Демън бързо повел Караксес нагоре, удряйки го с камшик със стоманени накрайници, докато не се изгубили в облаците. По-старата и много по-едра Вхагар се издигала по-бавно и тромаво, описвайки все по-широки кръгове, докато се озовала заедно с ездача си над Божие око. Било късно и слънцето се канело да залязва. Езерото било спокойно, а повърхността му блестяла като лист от кована мед. Нагоре и все по-нагоре се издигали, търсейки Караксес, а Алис Реките ги наблюдавала от върха на кулата Кралска клада долу в Харънхъл.

Атаката била внезапна като мълния. Загърнат от блясъка на залязващото слънце, откъм сляпата страна на принц Емонд Караксес връхлетял Вхагар с пронизителен писък, който се чул нашир и длъж, Кървавият змей се блъснал в по-стария дракон с ужасяваща сила. Ревът им отеквал над Божие око, когато се вкопчили един в друг и започнали да се разкъсват, черни фигури на фона на кървавочервеното небе. Пламъците им били така ослепителни, че рибарите се страхували да не подпалят облаците. Драконите полетели към езерото в смъртоносна хватка. Кървавия змей бил сключил челюсти около врата на Вхагар, а черните му зъби били потънали в месото на по-стария звяр. Дори когато Вхагар разпорила корема му с нокти и откъснала крилото му, зъбите на Караксес се забивали все по-дълбоко и разкъсвали раната, докато езерото под тях се приближавало със страшна скорост.

Според историята, това бил моментът, в който принц Демън Таргариен преметнал крак над седлото и скочил от единия дракон върху другия. В ръката си държал Тъмна сестра, мечът на кралица Висения. Емонд Едноокия ужасен погледнал нагоре и задърпал веригите, с които бил вързан към седлото, но Демън свалил шлема от главата на племенника си и забил меча си в ослепеното око на принца с такава сила, че острието излязло от задната страна на гърлото му. В следващия миг драконите се ударили в езерото и вдигнали воден стълб, за който казват, че бил висок колкото кулата Кралска клада.

Нито мъж, нито дракон можел да оцелее след такъв сблъсък, твърдели по-късно рибарите, свидетели на зрелището. И така било.

Караксес доживял само колкото да успее да допълзи до сушата. Бил изкормен, с едно откъснато крило, а водите на езерото димели около него. И все пак Кървавия змей намерил сили да се довлече на брега и да издъхне под стените на Харънхъл. Трупът на Вхагар потънал в дълбините, а водите над мястото, където издъхнала, кипели от горещата кръв извираща от зеещата на врата й рана. Когато я намерили години по-късно след Танца на драконите, костите на принц Емонд облечени в броня били все още завързани към седлото му, а Тъмна сестра била забита в очната му кухина чак до дръжката.

Несъмнено принц Демън също е загинал. Останките му никога не били намерени, но в това езеро има странни подводни течения, както и гладни риби. Певците разказват, че старият принц оцелял след падането и отишъл при момичето си Коприва, за да прекара с нея остатъка от живота си. От подобни истории се създават великолепни балади, но не могат да се считат за достоверни.

Драконите загинали в танц над Божие око на двадесет и втория ден от петата луна на 130 година сл. З. Е. Демън Таргариен бил на четиридесет и девет години в деня на смъртта си, принц Емонд само на двадесет. Вхагар, най-внушителният от драконите на Таргариен след Балерион Черният ужас, бил на белия свят сто осемдесет и една години. Така загинала последната жива твар от дните на Завоеванието на Егон, когато мракът и тъмнината погълнали прокълнатия замък на Черния Харън. Свидетелите на това събитие били така малобройни, че изминало доста време, преди света да узнае за последната битка на принц Демън.

В Кралски Чертог кралица Ренира ставала все по-самотна с всяко ново предателство. Подозираният в измяна Адам Веларион избягал, преди да успеят да го разпитат. Заповядвайки ареста му, кралицата изгубила не само дракон и ездач, но и кралската си Ръка… а и повече от половината от армията, която била отплавала от Драконов Камък, за да превземе Железния трон се състояла от мъже, заклети на Дома Веларион. Щом станало известно, че лорд Корлис гние в тъмница под Червената цитадела, те започнали да напускат кралицата със стотици. Някои го правели през Площада на Обущаря, присламчвайки се към събралата се там тълпа, други се измъквали през страничните порти или дори през стените, с намерението да се върнат в Дрифтмарк. Но и на тези, които останали не можело да се има доверие.

В същия този ден, скоро след залеза, още едно нещастие постигнало двора на кралицата. Хелена Таргариен, сестрата, жена и кралица на Егон II, майка на децата му, се хвърлила през прозорец на Стегата на Мегор и загинала, пронизана от железните пики, които били наредени в сухия ров под стената. Тя била само на двадесет и една.

С падането на нощта по улиците и алеите на Кралски чертог, в гостилниците, бордеите и кръчмите, дори в свещените септи се разказвала по-мрачна история — кралица Хелена била убита, както и синовете й преди това, гласели слуховете. Принц Дерон и неговите дракони скоро щели да бъдат при портите и заедно с тях щял настъпи краят на властването на Ренира. Затова старата кралица била решила, че младата й сестра не трябва да живее, за да се наслаждава на провала й и изпратила при Хелена сир Лутор Ларджент, който я хванал с огромните си груби ръце и я хвърлил върху пиките долу.

Слухът за „убийството“ на кралица Хелена скоро се разнесъл из половината Кралски чертог. Бързината, с която хората повярвали в него, показва, как рязко градът се бил обърнал срещу своята някога любима кралица. Ренира била ненавиждана; Хелена — обичана. Жителите на столицата не били забравили и жестокото убийство на принц Джеерис, което извършили Кървавия и Сиренето. Краят на Хелена бил милостиво бърз: една от пиките била пронизала гърлото й и тя умряла, без да гъкне. В момента на смъртта й, в другия край на града, на Хълма на Ренис, нейният дракон Мечтан пламък издал рев, който разтресъл Драконова яма и успял да отскубне две от веригите, с които бил привързан. Кралица Алисънт, научавайки за смъртта на дъщеря си, разкъсала дрехите си и проклела своята съперница.

Тази нощ в Кралски чертог се надигнал кървав бунт.

Вълненията започнали по уличките на Квартала на Бълхите, където хората се стичали със стотици от дюкяните, кръчмите и плъшите ями — ядосани, пияни и уплашени. Оттам те се разпръснали из целия град, искайки справедливост за загиналите принцове и тяхната убита майка. Волски коли и фургони били преобръщани, магазини били плячкосвани, домове — ограбвани и подпалвани. Златните плащове, които се опитали да спрат безредиците, били жестоко пребивани. Никой не бил пощаден: нито високопоставените, нито обикновените хора. Лордовете били замервани с боклуци, рицарите били сваляни от седлата им. Лейди Дарла Дедингс, видяла как брат й Давос, бил промушен в окото, когато се опитал да я защити от трима пияни коняри, които се опитали да я изнасилят. Моряците, които не можели да се върнат по корабите си, атакували Речните порти и започнали яростна битка с Градската стража. За да бъдат разпръснати, се наложила намесата на сър Лутор Ларджънт и четиристотин копиеносеца. В това време портите били полуразрушени, а сто души били мъртви или умирали; една четвърт от тях били златни плащове.

На площада на Обущаря шумът от бунта можел да се чуе от всички страни. Силите на Градската стража се появили в пълно снаряжение: петстотин мъже в черни ризници, стоманени шлемове и златни плащове, въоръжени с къси мечове, копия и боздугани с шипове. Те се строили в южната част на площада, зад стена от щитове и копия. Предвождал ги сър Лутор Ларджънт яхнал брониран кон и с дълъг меч в ръка. Само видът му бил достатъчен, стотици да се разпръснат към уличките, пресечките и алеите. Още няколкостотин побягнали, когато сър Лутор заповядал на златните плащове да тръгнат напред.

Но десет хиляди останали. Тълпата била толкова гъста, че дори тези, които биха избягали с радост, се оказали неспособни да помръднат от мястото си, стъпкани, премазани, притиснати от всички страни. Други се втурнали напред, хванати за ръце и започнали да крещят и проклинат, докато копията приближавали под бавните удари на барабана.

— Направете път, проклети глупаци! — изревал сир Лутор. — Разотивайте се по домовете си! Никой няма да ви нарани! Разотивайте се!

Някои казват, че първият загинал бил пекар, който изгрухтял от изненада, когато острието на копие пронизало плътта му и той видял, как престилката му се оцветява в червено. Други твърдят, че е било малко момиче, което било премазано от бойния кон на сър Лутър. В отговор от тълпата полетял камък, който уцелил веждата на един от копиеносците. Раздали се крясъци и ругатни, прътове, камъни и нощни гърнета като дъжд се изсипали от покривите, а от другия край на площада някой започнал да пуска стрели. Факла била забита в един от стражниците и неговия златен плащ бързо пламнал.

Златните плащове били едри мъже, млади, силни, обучени, добре въоръжени и добре бронирани. Стената им от щитове ги провела около двайсет метра или малко повече и те изсекли кървава пътека през тълпата, оставяйки около себе си мъртви и умиращи. Но те били само петстотин, а бунтовниците — десетки хиляди. Паднал един от стражите, след него друг. И изведнъж от простолюдието започнали да се промъкват през пролуките в строя, атакувайки с ножове и камъни и дори със зъби. Тълпата като рояк обкръжила стражите, атакувайки ги по фланговете и в гръб, по тях били хвърляни керемиди от покриви и балкони.

Схватката се превърнала в бунт, а бунтът преминал в клане. Заобиколени от всички страни златните плащове били така плътно притиснати, че не могли да използват оръжията си в блъсканицата. Много паднали, пронизани от своите мечове. Други били разкъсвани на парчета, ритани до смърт с крака, тъпкани, посичани с мотики и касапски ножове. Дори страховитият сър Лутор Ларджънт не могъл да оцелее в клането. Мечът му бил изтръгнат от ръцете, Ларджънт бил свален от седлото, намушкан с нож в корема и пребит до смърт с паве. Неговият шлем и глава били така размазани, че когато на следващия ден дошли волски коли да съберат телата, успели да го разпознаят само по размера.

През тази дълга нощ хаосът владеел едната половина от града, докато странни лордове и рицари сеели анархия в другата. Странстващият рицар наречен сър Пъркин Бълхата короновал собственият си оръженосец Тристан, шестнадесетгодишен юноша, обявявайки, че е син на покойния крал Визерис.

Всеки рицар може да посвети друг в рицар. Когато сър Пъркин започнал да дава рицарски звания на всеки наемник, крадец или месарски чирак, който заставал под изпокъсаното знаме на Тристан, стотици мъже и момчета се явили, да му се врекат.

На разсъмване пожари горели из целия град. Площадът на Обущаря бил осеян с трупове. Банди разбойници бродели в Квартала на Бълхите, разбивали дюкяни и жилища и пребивали всеки срещнат почтен човек. Оцелелите златни плащове се оттеглили в казармите, докато по улиците властвали канални рицари, мними крале и безумни пророци. Подобно на хлебарките, на които приличали, най-лошите от тях се разбягали преди съмване, върнали се в скривалища и мазета, да си отспят след пиянството, да си разделят заграбеното и да отмият ръцете си от кръвта. Златните плащове излезли при Старите и Драконовите порти под командването на сър Бейлон Бърч и сър Гарт Заешката уста и към средата на деня успели да възстановят някакво подобие на порядък по улиците на север и изток от хълма на Висения. Сър Медрик Мандърли, повел стотина воини от Бял пристан, направил същото в района североизточно от Високия хълм на Егон, надолу до Железните порти.

Останалата част от Кралски чертог оставала в хаос. Когато сър Торен Мандърли повел своите северняци надолу по Куката, те открили, че Рибния пазар и Речната улица са залети от каналните рицари на сър Пъркин. При Речните порти над назъбените стени се веело прокъсаното знаме на „крал“ Тристан, а на самите врати висели телата на капитана на стражата и тримата му сержанти. Остатъците от гарнизона „Калните стъпала“ преминали на страната на сир Пъркин. Сър Торен изгубил една четвърт от хората си, докато си пробивал път обратно към Червената цитадела… и се отървал сравнително леко в сравнение със сър Лорънт Марбранд, който повел стотина рицари и въоръжени мъже в Квартала на бълхите. Върнали се шестнадесет. Сър Лорънт, лорд-командира на Кралската гвардия на Ренира, не бил сред тях.

Към залез Ренира Таргариен осъзнала, че бедите се сипят от всички страни, и цялото й царуване е сринато. Кралицата изпаднала в ярост, когато разбрала, че Девиче езеро било преминало към противника, девойката наричана Коприва била избягала, а възлюбеният й съпруг я бил предал. Тя се разтреперила, когато лейди Мисария я предупредила, че след падането на мрака, предстоящата нощ ще бъде още по-страшна от предишната. На разсъмване в тронната зала имало около стотина души, но те се измъквали един след друг.

Кралицата се люшкала между гняв и покруса и толкова отчаяно се вкопчвала в Железния трон, че към залез и двете й ръце били в кръв. Тя дала командването над златните плащове на сър Бейлон Бърч, капитана на стражата на Железните порти; изпратила гарвани с молби за помощ към Зимен хребет и Орлово гнездо; заповядала да бъде подготвен указ за обявяване извън закона и лишаване от всички права на дома Мутън от Девиче езеро; обявила младия сър Глендън Гуди за лорд-командир на нейната Кралска гвардия (макар че той бил само на двадесет и бил станал един от Белите плащове преди не повече от месец) — по-рано същия ден Гуди се отличил в боевете в Квартала на Бълхите. Именно той върнал тялото на сър Лорънт, като не дал на бунтовниците възможност да се гаврят с него.

Егон Младият постоянно се намирал около майка си, но рядко говорел. Тринадесетгодишният принц Джофри сложил доспехи на оръженосец и умолявал кралицата да му разреши да се добере на кон до Драконова яма и да оседлае Тираксес.

— Майко, аз искам да се бия за теб, като братята си. Позволи ми да докажа, че съм смел, като тях.

Но неговите думи само затвърдили решението на Ренира.

— Те бяха храбри, а сега и двамата са мъртви. Милите ми момчета.

И за пореден път кралицата забранила на принца да напуска замъка.

Със залеза на слънцето цялата паплач на Кралски чертог отново излязла от своите къртичини, дупки и мазета. И те били много повече от предишната нощ.

При Речните порти сър Пъркин направил пир за своите канални рицари със заграбените провизии. А след това ги повел към крайбрежната улица, за да плячкосат кейове, складове и всички кораби, които не били успели да излязат в морето. Макар че Кралски чертог се славел с дебелите си стени и укрепените си кули, те създавали защита за нападения отвън, не от вътрешната страна. Особено слаб бил гарнизонът на Божиите порти, тъй като неговият капитан и една трета от хората му били загинали със сър Лутор Ларджънт на площада на Обущаря. Останалите, сред които имало много ранени, били лесно прегазени от ордите на сър Пъркин.

Преди да изтече и час, Кралските порти и Лъвските порти били отворени. От първите златните плащове избягали, а при вторите „лъвовете“ се смесили с тълпата. Три от седемте врати на Кралски чертог били отворени пред враговете на Ренира.

Въпреки това най-ужасната заплаха за властта на кралицата била във вътрешността на града. С падането на нощта на площада на Обущаря се събрала нова тълпа, два пъти по-голяма и три пъти по-дръзка от предишната нощ. Също като презираната от тях кралица, тълпата с трепет се взирала в небето, опасявайки се, че драконите на крал Егон ще се появят преди разсъмване, с армия скоро след тях. Хората не вярвали вече, че кралицата ще може да ги защити.

И когато безумен еднорък пророк, наречен Пастира, започнал да проповядва срещу драконите — не само срещу тези, чието нападение те очаквали, но и против всички дракони навсякъде, тълпата, полуобезумяла, приела думите му.

— Когато дойдат драконите, — крещял пророка, — вашата плът ще се запали, ще закипи и ще се превърне в пепел! Жените ви ще затанцуват в огнени рокли, и ще крещят, докато горят, голи и непристойни в пламъците! И ще видите вие, как малките ви деца ще плачат и плачат, докато очите им не се разтопят и като желе не потекат по лицата им! Докато розовата им плът не почернее и не захрущи по костите им! Странникът ще дойде, ще дойде, ще дойде, за да ни накаже за греховете ни! И с молби не ще спрем неговия гняв, както не можем да загасим със сълзи пламъците драконови! Само кръвта е способна! Твоята кръв, моята кръв, тяхната кръв!

След това той посочил с чукана на десницата си и посочил към Хълма на Ренис зад гърба си, където под звездите чернеела Драконова яма.

— Ето я демонската обител, там горе! Това е техният град! Ако искате да бъде ваш, първо трябва да унищожите тях! Ако искате пречистване от греховете, първо в драконова кръв се потопете! Защото огньовете адски само кръвта може да потуши!

От десет хиляди гърла се изтръгнал вик: „Убийте ги! Убийте ги!“. И, като огромен звяр с десетки хиляди крака, стадото на Пастира потеглило. Те се бутали и блъскали, размахали факли и мечове, ножове и други груби оръжия, ходели и тичали по улиците и пресечките към Драконова яма. Някои размислили и незабелязано се измъкнали по домовете си, но на мястото на всеки избягал се появявали трима, които се присъединявали към драконоубийците. И когато тълпата достигнала Хълма на Ренис, числеността им се била удвоила.

На другия край на града, от върха на Високия хълм на Егон, кралицата, нейните синове и придворните наблюдавали нападението от покрива на Стегата на Мегор. Нощта била черна и облачна, а факлите толкова многобройни, че изглеждало сякаш всички звезди били слезли от небето, за да щурмуват Драконово гнездо. Още щом дошла вестта за придвижването на разярената тълпа, Ренира изпратила ездачи към сър Бейлон при Старата порта и към сър Гарт при Драконовата, със заповед да разгонят тълпата и да защитят кралските дракони… но при този хаос в града не било сигурно, че ездачите са преминали. А дори и да преминели, верните златни плащове били останали твърде малко, за да имат някаква надежда за успех. Когато принц Джофри започнал да умолява майка си да му разреши да излезе с придворните рицари и воините от Бял пристан, кралицата отказала.

— След като са завзели онзи хълм, то нашият ще е следващия, — казала тя. — Ще ни потрябва всеки меч, за да защитим замъка.

— Но те ще убият драконите, — измъчено казал принц Джофри.

— Или драконите ще убият тях, — непреклонно отговорила майка му. — Нека горят. Кралството няма да ги ожалва дълго.

— Майчице, а ако убият Тираксес? — попитал принцът.

Но кралицата не го вярвала.

— Те са паплач. Пияници, глупаци и канални плъхове. Веднъж да усетят драконов пламък и ще избягат.

Тогава проговорил придворния шут Гъбарко:

— Може да са пияници, но пияните хора не познават страха. Глупаци, да, но глупак може да убие краля! Плъхове, също е вярно, но хиляда плъха ще повалят мечка! Виждал съм го веднъж, там в Квартала на бълхите…

Нейно Величество отново се обърнала към парапета.

Едва когато зрителите на покрива чули рева на Сиракс, открили, че принцът се измъкнал незабелязан.

— Не — раздал се гласът на кралицата, — забранявам, забранявам…

Но в същия миг, когато произнасяла думите си, нейната Сиракс се издигнала от двора, за половин удар на сърцето кацнала върху бойниците на замъка — и изчезнала в нощта. Синът на кралицата, с меч в ръката, бил вкопчен в гърба й.

— След него! — извикала Ренира. — Всички мъже, всички момчета — на конете! На конете, след него! Върнете го, върнете! Той не знае! Сине, мой миличък… Сине!

Но вече било твърде късно.

Ние не претендираме да имаме понятие за връзката между дракон и ездач; над тази тайна мъдреците са размишлявали столетия. Ние знаем, обаче, че драконите не са коне, на които може да язди всеки, който метне седло на гърба им. Сиракс принадлежала на кралицата и никога не познавала друг ездач. Въпреки, че видът и мирисът на принца й били известни, и присъствието на някой познат, несръчно пипащ веригите й, не я разтревожило, огромната жълта драконка не желаела Джофри да я възсяда. Бързайки да излети, преди да успеят да го спрат, принцът скочил на Сиракс без седло и камшик. Вероятно неговото намерение било да полети върху Сиракс в битка, или, което е по-вероятно, да пресече града, за да се добере до Драконова яма и своя Тираксес. И може би е възнамерявал да пусне от Ямата и останалите дракони.

Джофри така и не стигнал до Хълма на Ренис. Във въздуха Сиракс се извивала под момчето, опитвайки се да се освободи от непривичния ездач. А летящите отдолу камъни, копия и стрели, които мятали бунтуващите се, още повече разярили дракона. Над квартала на Бълхите принц Джофри се изплъзнал от гърба на Сиракс и паднал на земята от височина двеста стъпки.

Принцът паднал до място, където се събират пет улички. Той се ударил в острия край на някакъв покрив, преди да се прекатури още четиридесет стъпки надолу. Съпровождал го дъжд от счупени керемиди. Разказвали, че при падането той си счупил гръбнака, и че парчетата кирпич се сипели върху него като ножове, че неговият собствен меч, излетял от ръката му и го пронизал в корема. В Квартала на Бълхите до ден-днешен твърдят, че дъщерята на свещар на име Робин взела наранения принц в своята прегръдка, за да даде на умиращия утеха, но това е по-скоро легенда, отколкото истина. Мнението е, че с последния си дъх Джофри казал: „Майчице, прости ми“… Въпреки, че хората и до сега спорят за това, дали принцът говорел на своята майка-кралица, или се е молил на Небесната Майка.

Така загинал Джофри Веларион, принцът на Драконов камък и наследник на Железния трон, последния син на кралица Ренира от Ленор Веларион… или последният от нейните копелета от сър Харвин Стронг, в зависимост от това, в кое всеки предпочита да вярва.

По същото време, докато кръв течала по улиците на Квартала на Бълхите, на върха на Хълма Ренис, около Драконова яма, се разгаряла друга битка.

Гъбарко не грешал: пълчища прегладнели плъхове, стига да са достатъчно многобройни, наистина събарят и бикове, и мечки, и лъвове. Не е важно, колко ще може да убие бикът или мечката — плъховете са винаги повече, ръфайки краката на голямото животно, впивайки се със зъби в корема му, катерейки се на гърба му. Така било и в тази нощ. Тези хора-плъхове имали копия, дълги брадви, боздугани с шипове и петдесетина други видове оръжия, включително дълги лъкове и арбалети.

Подчинилите се на повелята на кралицата, златни плащове от Драконовите порти тръгнали от казармите си да защитят хълма, но не успели да преминат през тълпата и се върнали обратно. Вестоносецът, изпратен към Старите порти, така и не се добрал. Драконова яма също била охранявана от стражи, но техният брой не бил голям и те били пометени и изклани, когато тълпата разбила вратите (огромната главна порта, обкована с бронз и желязо, би издържала, но сградата имала още няколко малки входове) и нахлула през прозорците.

Възможно е нападателите да са се надявали да заварят драконите спящи, но грохотът от щурма бил направил това невъзможно. Тези, които оживели, за да разправят по-късно за случилото се, разказват за вопли, крясъци, за мириса на кръв във въздуха, за врати от дъб и желязо разбивани на трески от грубо изработени тарани и ударите на безчислени брадви.

Великият майстер Мункун по-късно написал: „Рядкост е, толкова много хора да отиват на своята погребална клада с такава настървеност, но безумието било обхванало всички“.

В Драконова яма имало четири дракона. И в мига, когато първите нападатели се втурнали на пясъка, всичките четири били будни, раздразнени и сърдити.

Няма съгласие между хронистите за това, колко мъже и жени са загинали в тази нощ под огромния купол на Драконова яма: двеста или две хиляди. На всеки загинал се падали по десет обгорели, но оцелели. Драконите в Ямата се оказали в капан. Ограничени от стените и купола, оковани с тежки вериги, те не могли да отлетят, нито да използват крилете си, за да избегнат атаките, нито да се спуснат от високо върху противниците си. Вместо това им се налагало да се борят за живота си с рога, нокти и зъби, мятайки се насам и натам, като бикове в плъшите ями на Квартала на Бълхите… но тук биковете били огнедишащи. Драконова яма се превърнала в огнен ад, където горящи хора се клатушкали и крещели в дима, плътта падала от почернелите им кости, но след всеки загинал нови десет се появявали, крещейки, че драконите трябва да умрат. И един по един те умрели.

Първа паднала Шрикос. Тя била убита от дървар, известен като Хоб Секача, който скочил на шията й и със замах забил брадвата си в черепа на звяра, докато Шрикос се извивала и ревяла, опитвайки се да го изхвърли. Хоб й нанесъл седем удара, и всеки път замахвайки с брадвата, изкрещявал името на някой от Седемте. Седмият удар, ударът на Странника, бил ударът, който минал през люспите и костите, в мозъка на Шрикос и я убил.

Записано е, че Моргул е бил убит от Горящия рицар, огромен груб мъж в тежка броня, който с копие в ръката безразсъдно се хвърлил право в драконовия пламък пронизвайки окото на звяра многократно, дори когато огънят разтопил стоманената му броня и започнал да поглъща плътта му.

Тираксес, драконът на принц Джофри, както ни разказват, отстъпил в своето леговище. Той опекъл толкова много кандидати за драконоубийци, хвърлили се след него, че скоро заради купчината тела станало невъзможно да бъде достигнат. Но трябва да бъде напомнено, че във всяка от тези направени от човешка ръка пещери имало два входа: единия водел към пясъка на ямата, а втория — към склона на хълма. Скоро бунтовниците разбили „задния вход“, с вой преминали през дима с мечове, копия и брадви. Когато Тираксес се обърнал, неговите вериги се преплели, пристягайки го в стоманена паяжина, която фатално ограничила движенията му. Половин дузина мъже (и една жена) по-късно ще твърдят, че именно те са нанесли на звяра смъртоносния удар.

Последен от четите дракона в Ямата не загинал толкова лесно. Легендата твърди, че Мечтан огън се освободила от две от своите вериги след смъртта на кралица Хелена. От останалите окови тя се освободила сега, откъсвайки скобите от стените, когато тълпата тръгнала към нея, след това решително се хвърлила със зъби и нокти, раздирайки хората на части и откъсвайки техните крайници, докато бълвала ужасния си огън. Когато я обкръжили, тя излетяла и започнала да кръжи над пещерите на Драконова яма, внезапно снижавайки се, за да атакува хората отдолу. Тираксес, Шрикос и Моргул умъртвили мнозина, в това няма ни най-малко съмнение, но Мечтан огън погубила повече отколкото тримата останали заедно.

Стотици бягали в ужас от нейния огън… но стотици други били пияни или луди или обзети от смелостта на самия Воин. Дори под самия връх на купола Мечтан огън оставала лесна цел за стрелци с лъкове и арбалети — накъдето и да се обърнела, стрелите летели към нея, от толкова близко разстояние, че някои дори пробивали люспите й. Където и да се опитвала да се спусне, хората вкупом я нападали и гонели обратно във въздуха. Два пъти тя политала към големите бронзови врати на Драконова яма, но само за да открие, че те са затворени, залостени и охранявани от редици копия.

Нямайки възможност да се скрие, Мечтан огън отвърнала на атаката, без да щади своите мъчители. Пясъкът на ямата бил осеян с овъглени тела, а въздухът бил просмукан с дим и миризма на горяща плът, но копията и стрелите продължавали да летят. Краят настъпил, когато арбалетна стрела попаднала в окото на женския дракон. Полуослепялата и обезумяла от дузина по-леки рани, Мечтан огън разпънала крилете си и излетяла право към огромния купол в последен отчаян опит да пробие в открито небе. Вече отслабеният от струите драконов пламък, купол се разпукал от мощта на удара. И миг по-късно половината от него се срутила, погребвайки под тонове каменни отломъци и дракона, и драконоубийците.

Щурмът на Драконова яма приключил. Четири от драконите на Таргариен били мъртви, макар и на чудовищна цена. Но личният дракон на кралицата оставал още жив и свободен… и когато обгорените и окървавени хора, оцелели след касапницата в Ямата, препъвайки се, напускали димящите руини, Сиракс се спуснала отгоре им.

По целия град се понесло ехото на хиляди вопли и викове, смесени с драконски рев. На върха на Хълма на Ренис жълта огнена корона била увенчала Драконова яма, сияеща толкова ярко, сякаш изгрявало слънцето. Даже кралицата се разтреперила от видяното и на страните й заблестели сълзи. Мнозина от свитата на Ренира, които били с нея на покрива, избягали, опасявайки се, че огънят скоро ще обхване целия град, дори и Червената цитадела намираща се на върха на Високия хълм на Егон. Други се хвърлили в септата на замъка, да се молят за спасение. А самата Ренира здраво прегърнала, своя последен жив син, Егон Младия. Тя го притискала към гърдите си… до този ужасен миг, когато паднала Сиракс.

Свободна от окови и ездач, Сиракс лесно можела да се спаси от безумието. Небето било нейно. Тя можела да се върне в Червената цитадела или въобще да напусне града, отлитайки на Драконов камък. Дали шума или огъня я привлекли към Хълма на Ренис, ревовете и писъците на умиращите дракони, мириса на горяща плът? Ние не можем знаем, както не можем да знаем и защо Сиракс избрала да се нахвърли върху тълпата, разкъсвайки хора със зъби и нокти и изтребвайки ги с дузини, когато лесно можела да ги изпепели с огъня си отгоре, където в небето нито един човек не можел да я нарани. Ние можем да предадем само това, което се е случило.

Има много противоречиви истории за смъртта на дракона на кралицата. Някои вярват, че е била дело на Хоб Секача и неговата брадва, макар че това почти сигурно е грешно. Нима би могъл наистина един и същи човек да убие два дракона в една и съща нощ по един и същи начин? Някои говорят за безименен копиеносец, „подгизнал от кръв великан“, който скочил от срутения купол върху гърба на дракона. Други разказват, как рицар, на име сър Уорик Уитън, разсякъл крилото на Сиракс с меч от валирианска стомана. Стрелец с арбалет на име Бийн впоследствие си приписвал убийството, хвалейки се в много гостилници и винарни, докато на един привърженик на кралицата не му омръзнал дългият език на самохвалкото и му го отрязал. Истината никой никога няма да научи — освен това, че Сиракс в тази нощ загинала.

Загубата на дракона и сина оставили Ренира Таргариен, пребледняла и безутешна. Тя се оттеглила в покоите си, докато сподвижниците й се съветвали. Кралски чертог бил загубен, се съгласили всички; градът трябва да бъде изоставен. Насила убедили Нейно величество да напусне на разсъмване на настъпващия ден. Калните порти били в ръцете на враговете й, а всички кораби на реката били изгорели или потънали. Ренира с малка свита избягала през Драконовите порти, възнамерявайки да се придвижва покрай брега към Дъскъндейл. Кралицата била съпровождана от братята Мандърли, четирима оцелели кралски гвардейци, сър Бейлон Бърч с двадесет златни плаща, четири придворни дами и нейният последен останал жив син, Егон Младия.

По същото време в Тъмбълтън се случили множество събития, и точно натам сега ще насочим нашия поглед. Когато вестта за безредиците в Кралски чертог достигнала лагера на принц Дерон, много от по-младите лордове ставали все по-нетърпеливи да започнат настъпление към града. Главните сред тях били сър Джон Рокстън, сър Роджър Корн и лорд Ънуин Пийк. Но сър Хобърт Хайтауър съветвал да бъдат внимателни. А Двамата изменници отказвали да се присъединяват, към каквито и да е атаки, докато условията им не бъдели изпълнени. Улф Белия, ще припомним, искал да му предоставят великият замък в Планински рай с всички негови земи и приходи, докато Коравия Хю Чука искал за себе си нищо по-малко от корона.

Тези конфликти достигнали точката си на кипене, когато Тъмбълтън научил със закъснение за смъртта на Емонд Таргариен в Харънхъл. От крал Егон II нямало ни вест ни кост, откакто Кралски чертог бил паднал във властта на неговата полусестра Ренира, а много се опасявали, че кралицата го е погубила тайно и е укрила трупа му, за да не бъде осъждана като родоубийца. С гибелта на брат му Емонд, зелените останали без крал и без водач. Следващ в линията за наследяване бил принц Дерон. Лорд Пийк заявил, че трябва веднага да провъзгласят момчето за принц на Драконов камък; а тези, които вярвали в смъртта на Егон II искали да го короноват.

Двамата изменници също усещали нуждата от крал… но Демън Таргариен не бил кралят, който желаели.

— Имаме нужда от силен мъж да ни води, не от момче, — заявил Коравия Хю Чука. — Тронът трябва да бъде мой!

Когато Храбрия Джон Рокстън поискал от него да узнае с какво право претендира да се нарича крал, лорд Чука отвърнал:

— Със същото право като Завоевателя. Дракон.

И наистина, със смъртта на Вхагар, най-старият и най-голям дракон в цял Вестерос вече бил Вермитор, някога язден от Стария крал, а сега от Коравия Хю, копелето.

Вермитор бил три пъти по голям от Тесарион, която пък била яздена от принц Дерон.

Всеки, който ги бил зървал заедно, не можел да не забележи, че Вермитор бил по-страховития звяр.

Макар претенцията на Чука да била неуместна за човек с толкова ниско потекло, той имал безспорно някаква таргариенска кръв и се бил доказал като свиреп в битка и великодушен с тези, които го следват. Проявявал този тип щедрост, която привлича хората към водача, както трупът привлича мухите. А тези хора били несъмнено най-лошия вид: наемни мечове, рицари-разбойници и всякаква паплач, мъже с покварена кръв и неясен произход, които обичали битката заради самата нея и живеели от насилие и грабежи.

Лордовете и рицарите от Староград и Предела обаче били обидени от арогантността на претенцията на Изменника, а самият принц Дерон Таргариен най-силно. Той така се разгневил, че плиснал чаша вино в лицето на Коравия Хю. Лорд Белия видял в това единствено безсмислена загуба на добро вино. Лорд Чука казал:

— Малките момчета трябва да са по-възпитани, когато мъжете говорят. Мисля, че баща ти не те е бил достатъчно често. Внимавай, да не поправя този пропуск.

Двамата изменници си тръгнали заедно и започнали да правят планове за коронацията на Чука. Когато били видени на следващия ден, Коравия Хю носел корона от черно желязо за ярост на принц Дерон и неговите благородни лордове и рицари.

Един от тях, сър Роджър Корн се осмелил да събори короната от главата на Чука.

— Короната не прави човек крал — казал той, — трябва да сложиш подкова на главата си, ковачо.

Това била глупава постъпка. На лорд Хю не му било забавно. По негова команда хората му повалили сър Роджър на земята, а копелето на ковача заковал не една, а три подкови в черепа на рицаря. Когато приятелите на Корн опитали да се намесят, били извадени кинжали и изтеглени мечове, което оставило трима мъже мъртви и дузина ранени.

Това било повече отколкото лордовете поддържащи принц Дерон можели да понесат. Лорд Ънуин Пийк и Хобърт Хайтауър (последният не особено охотно) свикали единадесет други лорда и оземлени рицари на таен съвет в избата на един от хановете в Тъмбълтън, за да обсъдят как биха могли да обуздаят арогантността на двамата драконови ездачи. Заговорниците се съгласили, че ще е по-лесно да се разправят с Белия, защото бил по-често пиян, отколкото трезвен и никога не бил показвал особена воинска доблест. Чука изглеждал по-опасният, напоследък той бил заобиколен ден и нощ от блюдолизци, лагерни подлизурковци и наемници жадуващи благоразположението му. Нямало да им бъде много от полза да убият Белия, а да оставят Чука жив, отбелязал лорд Пийк; необходимо било Коравия Хю да умре пръв. Дълго и шумно лордовете спорели в хана на име „Кървавите шипове“ докато обсъждали как най-добре биха могли да постигнат това.

— Всеки човек може да бъде убит, — обявил сър Хобърт Хайтауър, — но как да се справим с драконите?

Взимайки предвид размириците в Кралски чертог, сър Тайлър Норкрос казал, че и само Тесарион щял да им бъде достатъчен да им помогне да си върнат Железният трон. Лорд Пийк отговорил, че победата би била по-сигурна с Вермитор и Среброкрила. Марк Амброуз предложил първо да завземат града и след като са сигурни в победата, тогава да се разправят с Белия и Чука. Но Ричард Родън настоял, че в този начин на действие няма чест.

— Не можем да искаме от тези хора да проливат кръвта си с нас, а след това да ги убием.

Храбрия Джон Рокстън успокоил спорещите.

— Ще убием копелетата сега, — казал той. — След това, нека най-смелите от нас ще вземат драконите им и полетят с тях в битка.

Никой от намиращите се в избата не се съмнявал, че Рокстън говорел за себе си.

Въпреки, че принц Дерон не присъствал на заседанието на Съвета на Шиповете (както съзаклятниците били наречени), те не желаели да действат без неговото съгласие и благословия. Оуен Фосоуей, лорд на Сайдърхол бил изпратен под прикритието на нощта да събуди принца и да го доведе в избата. Там заговорниците го информирали за техните планове. Някога благия принц не само не се поколебал, когато лорд Ънуин Пийк му подал указите за екзекуция на Хю Чука и Улф Белия, но и охотно поставил печата си върху тях.

Хората могат да обмислят, да плетат интриги и да съставят планове, но също така трябва и да се молят, защото никой човешки план не е устоял срещу капризите на боговете. Два дни по-късно, в същия ден, в който Шиповете били планирали да ударят, писъци и вопли разбудили Тъмбълтън още по тъмно. Пред стените на града горели лагерите. Колони от бронирани рицари се изсипвали от север и запад сеейки смърт и унищожение. От небето валял дъжд от стрели и дракон се спускал над града страховит и ужасяващ.