Принцът Жерико

ПЪРВА ГЛАВАКралят на Средиземноморието

Суматоха цареше на терасата на вила „Мирадор“, разположена над стръмния скосен бряг, ограждащ малък залив от фин чакъл, над който се издигаха червените скали на Естерел. Под развеселените погледи на две млади момичета, един слаб, елегантен млад мъж с жълтеникав тен командваше шофьора и домоуправителя, който сновяха весело между масивните колони на кръглата беседка. По дължината на парапета, по който пълзяха туфи от здравец и бръшлян, бяха подредени половин дузина аркебузи и тенджери с врящ катран.

— Стой! — изкомандва слабичкият млад мъж на име Максим Дютийол. — А сега аркебузите! Доминик… Александър… изберете си оръжия.

Това беше колекция от стари ловни пушки с предно пълнене, открити у някой търговец на вехтории — ръждясали, негодни и смешни.

— Заредени са, господине! — предупреди Александър. Максим подскочи.

— По дяволите! Бъдете предпазливи. Готови ли сте? Александър, разположете се отстрани на укреплението. Доминик, вляво. И двамата в положението на дебнещ стрелец. Отваряйте си очите като морски вълци, нали? И ако забележите в открито море и най-малката фрегата или невернически кораб, потопете ги без угризения на съвестта… А, забравих… оръдието модел Анри IV.

Той домъкна един кюнец, монтиран на две колелета, които издаваха стържещ звук, и го насочи към хоризонта.

— И най-вече внимавайте за вътрешността!

— Каква вътрешност, господине?

— Тази на оръдието. Това е най-деликатната част, душата. Не я докосвайте!

— А ако врагът се изкачи по брега?

— Тогава единият ще го залее с врящия катран, а другият ще го атакува на нож.

Максим подаде сигнал за атака. Той се вълнуваше, тичаше, грижеше се за всичко, поправяше положението на аркебузите, развихряше се като диригент на свръхнеобикновен джаз-оркестър и толкова се вживяваше, че накрая изтощен рухна в един фотьойл, обърнат с лице към момичетата и с гръб към морето.

— Уф! — въздъхна той. — Колко трудно е да си главнокомандуващ! Особено ако страдаш от лошо храносмилане и се храниш само със зеленчуци и макарони!

Слаби, с подстригани коси, придаващи им вид на момчета, Анриет и Жанин Годуен пушеха цигари.

— Май сте уморен, а, бедни приятелю? — каза Жанин.

— Като пребит съм — и повтори: — Като пребит, но спокоен. Ако Жерико, пиратът, атакува тази нощ, както предполагам, той ще се натъкне на моите войници и на моите оръдия. Когато Натали се върне от разходка, колко ще ми бъде благодарна за начина, по който подготвих нейната вила „Мирадор“ за защита! И Вобан не би го сторил по-добре. Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че Натали е луда, щом се е настанила в тази дупка. В разрушена къща, без електричество и телефон! Невъзможно е да повикаш някакъв работник, гарата е на два километра, и никакви къщи на поне петстотин метра наоколо!

Максим възрази:

— Да, но каква гледка!

— Обърнал сте й гръб.

— Именно така винаги трябва да се любуваме на хубавите гледки. И освен това аз ви гледам… Гледам ви и съм сериозно смутен.

— По какъв повод?

— За коя от вас двете трябва да се оженя? От четири месеца тримата флиртуваме в Сен Рафаел, от осем дни Натали Манолсен ни е поканила тук, за да се поразвлечем, а аз не мога да разбера коя от двете харесвам повече.

— Нито дори дали харесвате някоя от нас.

— И това е вярно.

— Тогава хвърлете жребий.

— Не бихте ли могли да ми помогнете?

— Да, като ви откажем и двете. Той сви рамене.

— Недопустима хипотеза. На Максим Дютийол не се отказва.

— Аз — каза Анриет — ще се оженя само за зает мъж. Не държа да ми висите на гърба от сутрин до вечер.

— Та аз тежа толкова малко! Четиридесет и осем килограма.

— От друга страна — каза Жанин, — нямате никакво положение.

— Напротив, даже е много добро. Строител на укрепления. Шут за обществото. Блюдолизец. Остава само да изберете. С малко късмет мога да се оженя и за двете.

— Това е лоша сделка. Нямаме пари. Оженете се по-добре за Натали, тя е сираче и притежава милиони.

— Натали? — извика Максим. — Познавам я много добре. Първо, ние сме далечни братовчеди по линия на майка й, която беше французойка, а освен това вече сме били сгодени.

— Хайде де!

— Тя ме обожаваше.

— Кой прекъсна връзката?

— Аз, по дяволите.

— Защо?

— Тя искаше да й отстъпя една марка от Коста Рика, която беше перлата на колекцията ми. Отказах. Тя ми удари шамар. Аз й развалих кока, а баща й ме ритна по задника.

— На колко години бяхте?

— На осемнадесет.

— На осемнадесет!

— Да, двамата заедно.

— А, добре. А сега, когато е сгодена за Форвил, не ревнувате ли?

Максим се намуси.

— Сгодена за Форвил? Никога. За това вулгарно същество, за този тежкотоварен камион. Това няма да стане, категорично се противопоставям.

Максим Дютийол разви атаката докрай. Обичайният му флегматизъм на фин шегобиец бе сменен от толкова силно възмущение, че съвсем не забеляза пристигането на високо и хубаво момиче, което застина за миг на прага с куп диви цветя в ръце.

То се усмихваше, докато слушаше. Момичето притежаваше този топъл тен, примесен с розов цвят, който упражненията, чистият въздух и слънцето придават на страните на някои жени. Човек можеше да я почувства силна и гъвкава като девойка.

— Добре, щом е тъй — каза тя, когато Максим завърши речта си. — Обичам, когато някой е категоричен и несправедлив. Анриет и Жанин, имайте добрината да подредите тези цветя. Вие сте по-сръчни от мен.

Но тя прекъсна думите си.

— Александър, какво правите там с вашата пушка? А вие, Доминик?

— Наблюдаваме хоризонта, госпожице.

— Хоризонта ли? Господи боже, обзалагам се, че това е пак някоя от вашите шеги, Максим!

Максим се надигна бързо.

— Шега ли, Натали? Но това е предпазливост! Най-елементарна предпазливост!

— По повод на какво?

— Когато човек живее на такова опасно място, където могат да му прережат гърлото, скъпа приятелко, трябва да се вземат мерки.

— Срещу кого?

— Срещу Жерико!

Той се доближи и глухо промълви:

— Безмилостният Жерико е действал миналата седмица по италианското крайбрежие. Предвидлив съм, нали? Е добре, открих съвсем подозрителни отпечатъци на стъпки около вилата. Дебнат ни. Жерико се подготвя за атака.

— Откъде, господи! — отвърна тя, смеейки се. — Та терасата е построена на отвесна скала.

— Ами стълбите, нещастнице? — извика Максим. — Щурмовите стълби! Абордаж откъм морето! Бесилки! Мъчения! Дяволът и цялата му шайка! Не мислите ли за това, Натали?

— Мисля за това, че съм вървяла три часа из Естерел, Максим, че умирам от глад, и че Доминик ще подреди всичко отново преди идването на Форвил.

— Идването на Форвил ли? Но това е катастрофа! — запротестира Максим. — Как, вашият тежкотоварен Форвил, това проклето същество ще ни се стовари на гърба.

— Да, с един мой приятел, по-скоро стар приятел на баща ми, доктор Шапро, когото вие познавате, Максим. Този, дето написа хубавите етюди по психология. Те ще продължат за Марсилия веднага след чая и след като чуят серенадата, която току-що организирах в чест на Форвил.

— Каква серенада?

— На италиански музиканти, които вече бях срещала в хотел Трайас.

Максим сграбчи ръцете й с ужас.

— Италиански певци? Искаш да кажеш шпиони на Жерико? Значи не сте чела вестниците и не знаете, че го предшестват пратеници, които разузнават местата?

Натали го погледна. Този път той говореше сериозно. Анриет и Жанин изглеждаха смутени.

— Чакай, Максим — каза едната от тях, — накрая ще ни разтревожиш.

— Няма да е напразно. Във всеки случай живо настоявам тези лица да бъдат отстранени.

— Много е късно — каза Натали.

— Много късно ли? Надявам се, че не сте ги поканили да влязат.

— Напротив.

— Какво?

— Богородице, та те звъняха на вратата. Разпоредих се да им отворят.

— Ах! — простена Максим с мелодраматичен тон. — Врагът е в крепостта. Ние сме загубени!

Красотата на Натали Манолсен се пораждаше както от абсолютната безупречност на чертите й, така и от техния израз. Високомерна и съблазнителна, тя предизвикваше възхищение, без сама да го търси. Без, никаква кокетност, тя имаше вид на разцъфнало цвете. В нея нямаше никаква поза, а гордостта и благородството намираха израз в простото й и естествено държане. Косите й изглеждаха кестеняви или руси в зависимост от отраженията на светлината. Хубавите й очи бяха сини.

Останала без майка, по произход французойка, още като дете тя беше оставена на грижите на гувернантки и учителки, докато баща й пътуваше безспир. Г-н Манолсен, швед по произход и американец по рождение, беше от тези влюбени във Франция люде, които имаха любезността по време на инфлацията да я облекчат от куп ненужни неща като картини, предмети на изкуството, антики, златни монети. Агентите му събираха безразборно тези неща и ги изпращаха в САЩ. Между другото почтен човек, но безсърдечен, той малко се занимаваше с дъщеря си, която виждаше рядко според случайностите на пътуванията му.

Един ден я заведе с яхтата си до Неапол, където тя остана три седмици при него, преди той да се отправи за Сицилия. Петнадесет дни по-късно, в Париж, тя научи, че баща й е починал от слънчев удар в околностите на Палермо.

По времето на тази смърт тя беше на двадесет и три години. С неспокоен дух, желаеща покой, който не можеше никъде да намери, много ухажвана, но пазеща се от любовта, търсеща господар, но бягаща при първия усет на превъзходство, тя бродеше от Париж до Виена и от Лондон до Египет. Съвсем наскоро, след един престой в Ориента, беше наела за април и май тази вила „Мирадор“, чийто изглед към Кан и Леринските острови я очароваше. След като задоволи каприза си, тя замалко щеше да се разкае, ако Максим и двете му годеници не бяха дошли да я поразвлекат.

В пет часа те привършваха с чая на терасата в компанията на доктор Шапро и Форвил. В рамката на скалите, които образуваха беседката, се виждаше яркосиньото море, блестящо под слънчевите лъчи, и огромната извивка, който, минавайки но дължината на брега при Кан и Жюан ле Пен, водеше до нос Антиб. Откъм градината, която се простираше пред другата фасада и се изкачваше на стъпала но склона на хълма, се дочуваше ниският и леко дрезгав глас на певица, чиято песен се съпровождаше от китара.

Доктор Шапро се отличаваше с класически вид на стар учен или на демодиран магистрат — с бакенбарди, бяла вратовръзка и очила със златни рамки. Пенсиониран военен лекар, голям пътешественик, той бе извършил многобройни пътувания с приятеля си Манолсен, а след смъртта му не пропускаше никога възможността да дойде да види дъщеря му Натали. Той притежаваше малко имение в околностите на Монте Карло, откъдето Форвил, който пътуваше от Италия с кола, пътьом го беше взел.

Що се отнася до Форвил, дългогодишен секретар, а след това съдружник на г-н Манолсен, а сега и сам ръководител на износната търговска къща, беше най-упоритият и може би най-влюбеният от претендентите, които Натали въртеше около себе си. Думата „тежкотоварен“ напълно му прилягаше. Ръстът му, широките рамене, стойката създаваха впечатлението за брутална сила, от която като че ли самият той се страхуваше, ако се съди по често обезпокоения му вид и притеснената му походка. Натали също не й се доверяваше и въпреки че тази прекалена любов, изпълнена с ревност, сурова до враждебност, й харесваше, тя винаги беше нащрек.

Все пак Максим, който искаше да проучи „тройката на шпионите“, повлече доктора и двете момичета към градината. Доста висока стена обграждаше нейните портокалови и маслинови дръвчета.

Натали ги последва и остана малко назад заедно с Форвил. Млада жена, висока, много мургава италианка, почти хубава, бедно облечена със стара пелерина без ръкави, чийто вид контрастираше с блясъка на жълт шал — пееше романс с уморен, често подрезгавяващ глас, като на тези, които пеят на открито. Двама мъже свиреха на цигулки — единият дебел, раболепен, непрекъснато кланящ се, търсещ комичните ефекти, другият, явно подчинен, беше слаб и бледен. Лицата им бяха подозрителни. Те бяха от онези хора, за които се казва, че не е препоръчително да ги срещнеш сам в гората. Форвил промърмори:

— Все още ли харесвате тази музика?

— Да — Отвърна Натали. — Това е простовата поезия, но е трогваща, а вие знаете, че съм останала старомодна, въобще не съм модерна в артистичните си вкусове. Срам ме е да ви го призная, но още ми е мъчно за латерните.

След кратко мълчание той промълви:

— Натали…

Тя отговори, смеейки се:

— Не.

— Какво не?

— Не нравете декларации.

— Нямам намерение да правя декларация, Натали. Вие познавате чувствата ми.

— Познавам ги. Вие винаги се възползвате от лунните нощи или от залезите, за да ги изразявате, защото ви липсва естественост в Нормални условия.

— В момента луната не свети.

— Да, но се носят трелите на китарата. Той въздъхна.

— Колко сте смущаваща! Човек трябва постоянно да ви завладява.

— Първо трябва да ме спечели.

— Струваше ми се, че…

— Не, не. Виждате ли, Форвил, когато едно лице не е завладяно след многогодишно ухажване, това ухажване рядко стига до успех.

— Кой може някога да ви трогне?

— Някой непознат.

— С какви средства?

— Любов от пръв поглед. Вярвам в любовта от пръв поглед.

Лицето на Форвил се намръщи. Той наистина страдаше.

— Значи никаква надежда?

— Човек винаги може да се надява.

— Вашият баща ми позволи, Натали. Той ме ценеше. Той знаеше колко съм привързан към вас, а вие си спомняте, че в Неапол но време на последната ни среща той се съгласи с молбата ми във ваше присъствие… и вие не казахте „не“.

Тя се пошегува:

— Има такова разстояние между „да“ и „не“, а вие сте толкова несръчен, бедни ми Форвил!

— В какво?

— Вие се движите пипнешком. Търсите слабото ми място.

— Вие нямате такова.

— Вие все пак го търсите… Бихте желал да ме хванете в примка като птичка. Впрочем, ако обичам силата и дързостта, то засадата, скритата атака, очите, горящи от желание, трескавата ръка, готова да ме сграбчи — всичко това ме ужасява.

Форвил, обзет от нетърпение, отвърна почти грубо:

— Но в края на краищата какво искате вие, Натали! Какво трябва да направя, за да успея? Признайте, че поведението ви към мен е отчайващо.

Девойката не отговори. Тя слушаше, люляна от музиката, и той имаше впечатлението, че думите му отиват напразно. Гласът на певицата я трогваше значително в по-голяма степен и тя се забавляваше с дебелащините на италианеца.

Когато музиката свърши, Максим почерпи музикантите с порто, после ги изпрати до решетката на градината, която затвори зад гърба им.

— Уф! — каза той на връщане. — Сега съм по-спокоен. Впрочем, разгледах обувките им. Те не отговарят на следите, които открих. Все пак да си отваряме очите.

Когато минаваше покрай Натали, той чу Форвил да повтаря:

— Кажете, Натали, какво желаете? Трябва да свършим с това. Какво желаете?

И Максим вметна:

— Любов, Форвил, но и уважение. Плам, но и подчинение. Действия, но и думи… Накратко, много противоречиви неща, сред които ще бъдете принуден да се изгубите. Жал ми е за вас, Форвил.

Те се върнаха на терасата и Форвил отново поде:

— Вие искате много от живота, Натали.

— Обвинявам се за това — отвърна тя, смеейки се. — Имам претенции и амбиции, които не отговарят никак на заслугите ми. Представям си, и то без никакъв повод, че съм предопределена за изключителна съдба и че целият свят е длъжен да ми доставя особени удоволствия.

— И това ви кара малко да презирате останалите — отбеляза Форвил.

— Напротив, другите ме интересуват много, но твърде бързо откривам, че са или много слаби, или много предпазливи, или много мъдри, или много ловки, а това ме отвръща от тях.

Докторът поклати глава.

— Вие никога няма да обичате, Натали.

— Започвам да го вярвам. Или ще трябва да открия синята птица.

— В какъв вид си представяте синята птица?

— Във вид на някакъв герой.

— Кого наричате герой?

— Наричам така тези, които прекрачват границите.

— Границите на какво? Тя избухна в смях.

— Границите на всичко, границите на правата им, границите на приличието, границите на задълженията им, даже предела на техните сили.

Форвил и се присмя.

— Вие сте романтичка, Натали.

— Не, аз съм мечтателка като в романите.

— Това е доста демодирано — каза Максим.

— Доста демодирано — съгласи се Натали. — Изоставам малко, даже много. За вас, Жанин, Анриет, любовта е чувство на разума, което се подчинява на необходимостите на живота. Що се отнася до мен, аз се придържам към някогашното юношеско схващане. През младежките си години поглъщах всички романи, които майка ми беше наследила от баба ми, и оттогава съм запазила пориви на ентусиазъм, които ще се сторят смешни за някои дръзки, личности, за някои персонажи като тези на Байрон.

— За героите на Уолтър Скот?

— Дори и за тези на Фенимор Купър.

— Вие не бихте желала все пак — каза Максим — да се ожените за последния мохикан.

— Да се оженя, не…

— Но да бъдете отвлечена от него, а? Или от един рицарствен корсар, от един мрачен пират?

— Точно така.

— Какво ще кажеш за Жерико?

— Нямам нищо против — отвърна весело тя. Форвил, който не разбираше съвсем шегата, се провикна:

— Но Жерико е само един прост бандит, убиец…

— Какво ли знаем ние? Никой не го познава. Няколко разкрития от избягали пленници или от арестувани съучастници, които между другото до едно си противоречат… За някои той е чудовище, за други — щедър човек… и казват, че всички жени го обожават. Има даже такива, които всичко са изоставили заради него.

— Преувеличения! — каза Форвил.

— Не всичко е преувеличено. А какъв размах разкрива това, което знаем за него?

— Да, обесвания, мъчения…

— Каква безразсъдна смелост! Какво пренебрежение към опасностите! Спомняте ли си абордажа на торпедоносеца „Аполон“! И атаката му на малкото селище на Мавърския бряг, когато събрал посред бял ден всички жители и ги принудил да му предадат всичкото злато на областта?

— Очарователно! — каза Максим.

— И колко още подвизи, доближаващи се до легендата! Кралят на Средиземноморието, както сам се нарича. „От Суец до Гибралтар, аз съм господарят на времето.“

— Господарят на убийствата — присмя се Форвил, — на изнасилванията, на кланетата, на мъченията, на грабежите… разбойник от средновековието!

— Не ви го представям като архангел. Но все пак, когато един човек става пират в наше време и с един май откраднат в Турция стар английски крайцер тероризира целия средиземноморски свят, то признайте, че този човек е забележителен!

Форвил сви рамене. Все пак доктор Шапро, който беше развеселен от разпалеността на Натали, подхвана отново:

— Добре тогава, щом желаете нещо приказно и екстравагантно, като не напускате действителността, тогава аз мога да ви предложа още по-странен герой, Натали.

— По-странен от Жерико?

— В много по-висока степен.

— Хайде де!

— Както имах честта да ви го кажа. Жерико е мит, личност, деформирана от въображението… докато моят герой е стъпил здраво на краката си.

— И как се нарича този ваш герой?

— Барон Елен Рок.

— Елен Рок ли? Та това не е име! Така може да се нарича градина, например фееричната градина на възвишението в Антиб.

— Във всеки случай той се назовава с това име.

— Но как в действителност се нарича той?

— Това никой не знае, и на първо място той самият.

— Какво? Вашият герой не знае истинското си име?

— Точно така.

— Но тогава какво представлява този индивид?

— Това е индивид, загубил миналото си.

ВТОРА ГЛАВАЧовекът, загубил миналото си

Всички се струпаха около доктор Шапро. Натали жадуваше да научи нещо повече. Максим си спомни, че му бяха говорили за този странен персонаж, а сестрите Годуен го бяха забелязали един ден в Ница на крайбрежния булевард сред тълпа от хора, желаещи да го видят.

— Това, което ще ви кажа или по-скоро ще резюмирам — започна докторът, — не почива на легенди и не произлиза от преувеличения както в случая с Жерико. Повтарям ви, че колкото и странно да изглежда, това е самата истина. Научих историята не от непознати, а от един свидетел, който е бил замесен в нея по най-пряк начин… един от моите колеги, пенсионер като мен и мой съсед, доктор Верлаж.

Значи преди някакви си двадесет или двадесет и два месеца кораб на Източната компания се връщал от Индокитай и навлизал във водите на Ница. Морето било развълнувано, а видимостта много лоша заради облаците. И ето дежурният офицер сигнализирал малко преди да достигнат нос Антиб, че вижда нещо да се носи по вълните, нещо като отломък. И почти веднага всички забелязали, че на отломъка се различава човешка фигура.

— На труп — прекъсна го Максим с мрачен вид.

— Бога ми — продължи докторът, — изглежда, че човешкото същество, което прибрали на борда десет минути по-късно, в безсъзнание, бледо, със струпеи кръв по брадата, не е било далеч от това състояние и е трябвало истинско чудо от енергия, за да може този умиращ да се вкопчи в останките на лодката, от които са го откъснали.

— И все пак — отбеляза Максим — този труп е бил жив…

— Бил е жив. Колегата ми Верлаж, който се е намирал на борда като лекар и това е било последното му пътуване, е констатирал, че сърцето бие и че въпреки изключително сериозните рани корабокрушенецът може би щял да оживее.

— Случайни наранявания или такива, предизвикани от престъпни намерения? — попита Максим, като се правеше на полицай.

— Престъпни намерения без никакво съмнение. Рана с нож в рамото, не много дълбока, а по черепа удар с бухалка, който би убил всяко същество, но не и изключителен човек като този.

— Изключителен с какво?

— Именно с издръжливостта си. Верлаж често ми е казвал, че не е виждал по-красив човешки екземпляр, надарен с такава мускулатура и с такава невероятна жизненост. Пренесен едва ли не в агония в една марсилска клиника, той се възстановил пред погледа на доктора с бързина, която почти се равнявала на чудо.

— Откъде идвал? — попита Натали. — Кой е бил?

— Загадка. Ударът, който е получил, е бил толкова силен, че нищо не си спомнял.

— В началото, да… Но след това?

— След това? След три седмици изчезнал.

— А? Какво казвате?

— Един късен следобед дежурната сестра, влизайки в стаята му, не намерила никого. Той напуснал леглото си и избягал през прозореца, разположен на първия етаж на една пуста улица.

— Без дума за сбогом? Без да остави нищо?

— Напротив, оставил запечатан плик е надпис: „Като благодарност.“ Вътре имало десет банкноти по хиляда франка. Впрочем, като го спасили, той бил облечен само в дрипи, а в тях нямало никакви банкноти, нито дори късче хартия. Освен това той не напускал леглото си и не говорел с никого.

— Откъде тогава е взел тези десет хиляди франка?

— Нямам никаква представа за това, както и за останалото. Още повече че върху парцала, служил му за риза по време на спасяването, открили бродирай герб. Оттам и титлата и прякора, дадени му в клиниката — барон Елен Рок — и така е бил назован от единствения вестник, отразил приключението. Тогава преживявахме финансова и политическа криза и събитията не предизвика шум. Но баронът трябва да е прочел статията, защото: една година по-късно моят съсед Верлаж видял да му се представя у тях един господин, който казал, усмихвайки се: „И какво сега, скъпи докторе, не ме ли разпознавате? Барон Елен Рок?…“

Настъпи мълчание. После Натали промърмори:

— Вашата история е завладяваща. И какво е станало с тази любопитна личност през тази година?

— Направил състояние.

— Състояние!

— Да, купувал, продавал, откупувал, препродавал места и къщи по Лазурния бряг и в Париж, и станал милионер.

— Но вашият приятел разпитвал ли го е за миналото му?

— Десет пъти. Двадесет пъти. Но без резултат. Елен Рок не може да каже нищо за истинското си име, за миналото си, за страната, където е роден, за държавите, в които е живял. Той не знае нищо.

— Възможно ли е това?

— Възможно и естествено. Ужасният удар, който е получил по главата, усложнен от мъченията, преживени на отломката, мъчения от глад и студ, е мотивирал у него унищожаването на някои способности, което би могло да се приеме за временно, но което изглежда окончателно. Феноменът е, повтарям, ясен и логичен. Необходимо е само — продължи доктор Шапро — леко случайно натискане, даже не и мозъчно увреждане, по някои групи от нервни клетки, за да предизвикаме забравата на дадени спомени, на дадени периоди от живота — забрава, която един ден бихме могли да предизвикваме и по изкуствен начин?

— Колко би било удобно! — каза Максим. — Ще изваждаме някой лош спомен като зъб.

Но Натали се увличаше все повече и повече, докато Форвил не криеше раздразнението си.

— Какво прави той сега? Къде живее? — подхвана отново младото момиче.

— В старото селище Ез, на самия връх на скалата… в разрушен замък, който е възстановил.

— Може ли да се види? Движи ли се сред хората?

— От шест месеца — да.

— А вие, докторе, видяхте ли го?

— Само един път преди осем дни. Той е висок, слаб, не е красив — далеч съм от такава мисъл — но каква енергия излъчва лицето му! И каква нежност в същото време!… Той остави у мен незабравимо впечатление. И след това, толкова много се говори за него в цялата околност!

— Какво се говори?

— Най-напред за неговия случай, който учудва, и след това за други неща.

— Какви неща? С какво се занимава?

— С добрини, нрави големи добрини. Натали остана смаяна.

— Тогава той е филантроп?

— Не съвсем.

— Апостол?

— Още по-малко. По-скоро изправител на грешки. От моя приятел знам за него изненадващи истории за разкрити злосторници, за мошеници, заловени в капан, трагични ситуации, избягнати за всеобща радост…

Форвил се изсмя.

— С една дума, Монте Кристо… принц Родолф. Всичко това е много банално и смешно.

— Не е, ако познаваш Елен Рок, както изглежда. Това е мъж, суров мъж.

— Да — каза Форвил подигравателно, — мъж, облечен в черно кадифе.

— Облечен като всички, но с особена елегантност. Има учудващ, расов силует.

— И мрачен вид? С фаталното изражение на низвергнат ангел? С една дума, героят на Байрон, когото Натали търси…

— Съвсем не.

— Тогава е светец? — каза Натали.

— Съвсем не — отвърна докторът. — Един светец няма този горделив вид, такава хитроумна приветливост и веселие в думите, такава прекалена жизненост.

— Казаха ни даже — отбеляза Жанин Годуен, — че правел чудеса.

— О, за да се забавлява — запротестира докторът, — и само привидно. Това е по-скоро случайно, бърза адаптация към обстоятелствата, и най-вече нечуваното и наистина тайнствено влияние, което той упражнява над всички, които са около него. Така безусловното му превъзходство в спортове като фехтовка и бокс произлиза повече от косвеното влияние над противниците му, отколкото от чудната му сила или от несравнимата му гъвкавост.

— Но защо съществува това косвено влияние?

— Защото неговото приключение го поставя настрана от другите хора. Всички с право си мислят, че той живее в друг свят и че мислите на човек, който всичко е забравил, не могат да бъдат същите като тези на обикновените простосмъртни. Както по всичко изглежда, в такъв индивид има нещо свръхчовешко и свръхестествено.

— Но аз искам да се запозная с този барон Елен Рок! — извика Натали. — Форвил се изсмя.

— Хайде, ето ви вече увлечена!

— Бога ми, има за какво!

— Преди малко беше пиратът Жерико. От сега нататък ще е Елен Рок… някакъв, старателен авантюрист, който играе ролята си на магьосник пред старите дами или малките момиченца.

— Какво искате, стара дама или малко момиченце, аз се интересувам от тази личност. Това именно е типът на героя, за който говорих.

— Герой на обществените площади! Шарлатанин!

— Толкова по-зле за мен, ако се разочаровам, но искам да се запозная с него.

— Какво, в края на краищата сега за него ли искате да се ожените?

— Искам просто да го опозная. Възможно ли е, докторе?

— Твърде възможно. Това не е господин, който се крие. Моят приятел Верлаж ще ви го представи.

Форвил сви рамене и се присмя.

— Но на него не му остава друго, освен сам да се представи. Магьосникът трябва да се появява като дявол, изскачащ от кутията си.

— Не бихте могли да го кажете по-добре. Елен Рок казва пред всички, които желаят да го чуят, че в случай на опасност е достатъчно три пъти да се плесне с ръце, после да се извика три пъти името му, като се гледа към земята.

— По посока на ада — пошегува се Максим.

— И вие вярвате ли, докторе — каза Натали, — че ще се появи?

— Можете да опитате.

— Но аз не см в опасност! Максим подскочи.

— Как така, не сте в опасност! Ами Жерико? Ами щурмовите стълби? И следите от стъпки, които открих?

— Глупости!

— Напротив! Не исках да ви плаша, но положението е ужасно.

— Тогава да го повикам ли?

— И то веднага. Още един защитник не е за пренебрегване. И то от такъв калибър! По дяволите, магьосник…

Всички се смееха и се забавляваха, с изключение на Форвил, който гледаше намръщен.

Натали застана нрава на ръба на терасата, надвеси се над ада и бавно, сериозно плесна три пъти с ръце.

— Нищо! — каза тя. — Няма пушеци! Няма бездна, която да се разтваря!

— По дяволите! — каза докторът. — Вие не го повикахте.

— Ах, вярно! — каза тя. — Така се притеснявам! Вярвате ли, че ще се появи сред пламъци?

Тя извика с тържествен глас, като разчленяваше всяка една от сричките:

— Елен Рок!… Елен Рок!… Елен Рок!…

На третия път от края на терасата се чу шум. Между два стълба на беседката се появи една фигура, която сякаш излизаше от бездната. Някакъв човек леко прескочи парапета и се приближи, като сваляше шапката си.

— Повикахте ли ме, госпожице?

ТРЕТА ГЛАВАНяколко чудеса

Смайването на всички, които станаха свидетели на този феномен, беше толкова голямо, че те не направиха никакъв жест, нито отрониха някаква въздишка. Приличаха на деца, играещи си с викане на дявола, които изведнъж са го видели сред тях. Гледаха Елен Рок като призрак и не бяха съвсем сигурни, че беше от плът и кръв.

Натали наивно попита:

— Откъде идвате? Човек не може да се изкачи оттам.

— Може, ако Натали Манолсен го повика.

Но тя не беше убедена, което личеше от тона, с който го обвини в действия, противоречащи на природните закони.

— Това е невъзможно. Скалата е отвесна.

А Максим Дютийол подчерта:

— Абсолютно невъзможно. Аз самият не мога да си представя…

Другият се усмихна.

— Уверявам ви, че не идвам от ада, както твърдяхте.

— А, значи сте подслушвали?

— Нямаше нужда да подслушвам, за да чуя, нито да гледам, за да видя.

Натали, която започваше да се съвзема и също вече се усмихваше, попита:

— Но все пак вие идвате отнякъде?

— Естествено.

— Откъде?

— От Ница — каза той.

— С плуване ли?

— Не, вървях по вълните.

— И вие наистина ли сте барон Елен Рок?

— Аз съм този, когото наричат така.

Той беше мъж на около тридесет и пет години, много висок, с мощна мускулатура, въпреки че изглеждаше слаб. Гърдите добре подчертани от синьо сако с два реда златни кончета, завършваха с квадратни рамене, а бицепсите му изпъкваха под плата. Носеше фуражка на яхтсмен. Дългите му мустаци висяха по галски маниер. Над тях орловият нос, изпъкналите скули, кожата му бяха с този мургав тен с цвета на латинските платна, боядисани в жълтеникава охра. Бледа черта от белег пресичаше дясната му буза.

Всичко това образуваше величествено цяло. Що се отнася до впечатлението на дуелист, на грубиян, този персонаж го оправдаваше с властния си вид и с гордостта, присъща на водач. Силуетът му смайваше с елегантността и с изтънчеността си, както и с тая сила, която създаваше впечатлението, че може да понесе всичко, без да се огъне — броня, шлем, прекрасен меч.

Натали весело му протегна ръка.

— Както и да е, барон Елен Рок, тъй като се отзовахте на повика ми, бъдете добре дошъл. Ние тъкмо говорехме за вас и бяхме очаровани от това, което докторът ни разказваше…

— Доктор Шапро — каза той, — изключителен приятел на моя приятел Верлаж и автор на толкова интересната книга със заглавие „Психоанализа“.

Той поздрави подред сестрите Годуен и Максим.

— Госпожица Анриет, нали? Госпожица Жанин?… Господин Дютийол?

Изненадата отново се появи.

— Нима познавате всички? — каза Натали.

— Не. Но си спомням… или отгатвам. Това е дарба, която се придобива с малко навици.

— Наистина ни бяха казали, че сте магьосник! — извика Жанин Годуен.

— Когато се налага, госпожице. Това влиза в малките ми таланти за пред обществото.

Младото момиче плесна C ръце.

— Магьосник! Господи, колко е интересно! Тогава ще можете да ми върнете кораловата огърлица, която загубих завчера на тази тераса?

— Нищо по-лесно, госпожице.

— Дайте я.

— Заповядайте.

И той измъкна от джоба си кораловата огърлица.

— Ах! — извика Жанин засрамена.

— Ами аз? Ами аз? Направете бързо едно чудо, моля ви, господине.

Елен Рок направи бърз жест, сякаш да сграбчи нещо върху китката на младото момиче, нещо, което смачка между пръстите си и хвърли надалеч.

— Какво е това? — попита леко обезпокоена тя.

— Пчела, тъкмо навреме я хванах.

— Дявол да го вземе! — извика Максим. — Какъв поглед! И твърдят, че сте изключително силен! Атлет…

— О, въпрос на тренировки — отвърна Елен Рок. Той взе колода карти от масата и я разкъса на две.

— Господи! — промълви смаяният Максим.

Всичко това стана много бързо, като Елен Рок изглеждаше така, сякаш се развличаше, забавлявайки Натали.

— А вие, Форвил — каза тя, — няма ли да разпитате барон Елен Рок?

Форвил, който дотогава беше стоял настрана, сви леко рамене и каза с подигравателен тон, примесен с враждебност:

— Виждам, че господинът притежава всички качества, които ни бяха изброени…

— Акробат, илюзионист… — прекъсна го Елен Рок.

— Не уточнявам — каза Форвил. — Но ако господинът случайно притежава способността да гледа в душата на човека, би ли могъл да прочете нещо в мен?

— Естествено — заяви Елен Рок.

— Тогава към кого са насочени мислите ми?

— Към една много красива жена.

Форвил погледна към Натали.

— Жена, чиято ръка желая ли?

— Жена, чиято снимка носите в портфейла си.

Натали се засмя.

— И тъй като не съм ви давала моята, Форвил, това доказва, че…

— Това доказва, че господинът се лъже… доброволно или не — декларира Форвил със сух тон.

— Тази снимка — поде отново Елен Рок твърде спокойно — е на красивата жена, която придружавахте вчера в операта на Монте Карло.

Лицето на Форвил почервеня от гняв. Натали, която го познаваше, се намеси, шегувайки се:

— Не се защитавайте, Форвил. Напълно допускам да бъда ухажвана.

— Като в същото време кокетираш с една мацка — довърши Максим. — Хайде, барон Елен Рок, вие сте майстор. Не ви остава нищо друго, освен да ни осветлите за душевното състояние на Натали Манолсен.

— Безсмислено е — каза Натали. — Споделям веднага, че душевното ми състояние се ограничава от необуздано любопитство.

— Мога ли да го задоволя? — каза Елен Рок. — Ще отговоря на всичките ви въпроси.

Натали се замисли, или по-скоро се опита да мисли. Тя, която винаги беше поддържала спрямо мъжете отношение на учтива незаинтересованост, сякаш нищо от думите или от действията им не можеше да я заинтригува, сега слушаше този тук с нарастващо вълнение, което не се опитваше да скрие.

— Три въпроса ще бъдат достатъчни — каза тя. — Най-напред най-незначителният. Защо сте напуснал клиниката в Марсилия?

— Скучаех.

— А десетте хиляди франка?

— Забелязах, че на пръста ми още се намираше един пръстен, чийто камък, много хубав рубин, беше обърнат навътре, и беше убягнал от вниманието на моите нападатели. Прозорецът гледаше към улицата. Дебнех някой минувач. Забелязах един с изключително почтена и наивна физиономия. Поверих му пръстена. Той го продаде на един бижутер и дойде да ми донесе парите. Оставих четвъртината като благодарност за оказаните ми грижи. С останалото се обогатих. Виждате същността на чудесата ми. Натали продължи:

— Втори въпрос. Вашето минало?

— Не го помня. Не зная нищо дори и за хората, които са ме ударили, за удара по главата, за мъченията, които са последвали след това, и за опасностите, на които съм бил подложен. Животът ми започва от момента, в който се събудих в клиниката. Съвсем нов живот, като този на дете, което отваря за пръв път очи и вижда пред себе си бяла стена, светли прозорци и медицинска сестра, която плете. Преди това, нищо… тъмнина… дълбока непроницаема тъмнина, в която се блъскам като в нещо масивно и твърдо.

— Все пак вашите способности не са били засегнати.

— Съвсем не, като изключим паметта. Всичко, което съм придобил като знания, се е запазило, освен това, свързано със собствената ми личност. Разсъждавам като нормален индивид, притежавам културата на образован човек. Наблюдавам. Представям си. Разбирам. Обожавам. Чета книги, които някога сигурно съм чел и от които съм се възползвал. Но първичното „аз“ е разрушено и не мога да го възстановя. Паметта за онова, което някога съм виждал, ми изглежда изгубена завинаги. Естествено, формите ми изглеждат естествени и видът на нещата не ме учудва. Но няма нито една, за която да мога да кажа: „Тази особена форма съм я виждал вече. Възхищавал съм се на този пейзаж.“

— Това трябва да е много мъчително.

— Най-вече е смешно.

— Смешно ли?

— Да, това крие един комичен елемент, на който аз пръв се смея. Някой разказа историята за човека, който изгубил сянката си. Но помислете си за човека, който е загубил миналото си и тича след него, сякаш гони избягалото си куче. И понякога това също е приятно. Разбира се, да не си обременен от спомени! Да търсиш себе си! Да бъдеш сам за себе си обект на неизчерпаемо любопитство! Кой съм аз?

— Французин във всеки случай, ако се съди по произношението ви.

— Първите дни си мислех същото. Но като чух един англичанин, разговорих се с него и той си помисли, че съм англичанин. По същия начин са ме смятали за германец или италианец.

— Но все пак вие имате някаква представа какво сте бил, като изхождате от настоящите си вкусове и инстинкти?

— Представа да, но е толкова странна и разнообразна, така объркана и противоречива! В мен е един хаос от идеи! Времето ми минава в подреждането и класирането им, с надеждата да открия изгубения порядък — това вдясно, това вляво. Напразно. Не мога повече да се оправям в моето царство. Всичките ми поданици тичат като луди и аз се питам дали този тук е мой, дали онзи там ми принадлежи. Каква бъркотия!

— Но все пак нещо доминира?

— Не зная. Имам чувството, че съм бойно поле, на което кръвожадни войски, дошли от миналото, се бият яростно. Това са моите предци, които се борят и които са в основата на кризите ми на горделивост и на гняв, на развихрянето на тези инстинкти, които ме ужасяват, или напротив — в поривите ми на добрина, в безкрайната нужда да се представям добре и да нападам всичко, което е несправедливо, мъчително, лошо, подозрително. Посред всичко това, кой съм аз самият?

— Все още неразрешима загадка — каза доктор Шапро, който погледна часовника си и стана, сякаш часът на тръгване приближаваше. — Травмата, чиято жертва сте станал, може наистина да е разстроила вашата индивидуалност до такава степен, че човечецът, който сте бил преди това, да се е превърнал в беглец от ада, или някогашният демон да се е трансформирал в свети Франциск д’Асизи.

Елен Рок избухна в смях.

— Ангел или демон ли? Ето две перспективи, които никак не ме привличат. Но да говорим сериозно. Според вас, докторе, как ще се спася от това?

— С лечение, иска ли питане?

— — Какво, да не би спомените да израстват като растения?

— Всичко зависи от силата на преживения шок. Ако е имало само мозъчно сътресение, т.е. обикновено раздрусване на молекулярното вещество — и това сътресение от електрически, колоиден или знам ли от какъв вид е било дълбоко в материята, обгръщаща клетките, или в самите клетки — в такъв случай израстването на спомените, както вие се изразявате, е възможно. Но при условие на истинска контузия нещата са по-сериозни.

— Защо? — попита Елен Рок.

— Защото причинените наранявания правят трайна загубата на способностите, наблюдавана след произшествието. Й това е естествено, защото самите клетки са разрушени.

— И как може да се постави диагнозата?

— С времето. Наблюдавано е след дълги години възстановяване на знанията, за които е имало научното право да се считат за загубени вследствие на мозъчни наранявания.

— Но цялостното забравяне на миналото от нараняване може ли да се съвмести с целостта на интелигентността?

— Защо не? Наблюдават се необясними прояви на злото. Един ранен оздравява, като забравя само един от многото езици, които е говорил. Затрудненията на говора на друг се ограничават само до няколко думи от речника му. Без да се усъмнява в грешката си, възстановеното същество заменя липсващите му термини с други термини със съвсем различно значение.

— А моят случай, докторе?

— Вашият случай, скъпи господине, ми се струва, че е от класа на ретроградните амнезии, така се нарича пълната забрава на това, което е било преди произшествието. Нищо не пречи да се счита, че някакво насилие може да отреже измежду мозъчните гънки именно тази, отнасяща се до миналото, като остави непокътнати всички останали сили, скрити в мозъка.

— Но тогава как ще се излекувам?

— Трудно е да се уточни. Но предполагам, че в един или друг ден ще получите нов удар…

— Благодаря ви!

— Говоря за морален удар. Утре, след месец, след година, случайността с някаква сила от емоционален характер може да насочи тока през безжизнените клетки, така както слаб експериментален удар възстановява тиктакането на спрял часовник. И тогава ще узнаем, че сте получил само сътресение.

— Хайде! — пошегува се Елен Рок. — Да се надяваме, че съм само със сътресение, а не съм контузен.

— Убеден съм в това — каза докторът. — Обстоятелствата внезапно ще ви изправят срещу вас самия и ще ви научат изведнъж кой сте бил. Тогава цялото ви минало ще изскочи от сянката. Бих разгледал дори и хипотезата, в случай че бъдете отведен на местата от вашето детство. Емоциите от миналото постепенно ще излизат на бял свят и, чудото неминуемо ще се осъществи.

В това време Форвил беше докарал колата си. Анриет и Жанин го помолиха да ги откара до Сен Рафаел при родителите им, където Натали щеше да прати да ги търсят на другия ден. Но Натали настоя отново:

— Барон Елен Рок, дължите ми третия отговор.

— Чакам, госпожице.

— Защо дойдохте тук? Това е доста любезна визита, чийто мотив обаче ни е неизвестен.

— Правилно, госпожице, не дойдох да говоря за себе си, както го сторих с благосклонност, нито да върна на госпожица Жанин кораловата огърлица, която открих закачена на един храст, послужил ми при изкачването до тази тераса, нито да спася госпожица Анриет от ухапване на несъществуваща пчела, нито да отгатна, че в джоба на г-н Форвил се намира снимката, която почти пред мен му връчи красивата дама, съпровождаща го в театъра. Но все пак… Позволявате ли да обясня? Само няколко думи…

Отново всички го обградиха.

— Тази сутрин бях отишъл да се поразходя до Ница с моторния си катер. Бях седнал в градската градина, когато чух от другата страна на храста, който ме прикриваше, двама испанци от простолюдието, може би матроси, да си говорят на тих глас. Имам остър слух…

— И говорите испански? — учуди се Максим.

— Достатъчно, за да разбера, че тези лица са членове на банда, която трябва тази вечер да ограби една крайбрежна вила.

Максим заяви категорично:

— Бандата на Жерико, без съмнение!

— Бих се съгласил с удоволствие, макар че не съм доловил нищо категорично по този повод. Но в осем и половина те трябва да се съберат в подножието на споменатата вила, която, изглежда, се вижда от морето и е на върха на стръмен бряг. Едно изсвирване, подадено в този точен час от близък хълм, ще ги предупреди, че всичко е наред. Пет минути по-късно ще има второ изсвирване. Тогава ще започне атаката.

— И това е всичко? — присмя се Форвил.

— Точно така. За нещастие тези двама здравеняци — изчезнаха и можах единствено да науча, че двама мъже с подобно на тяхното описание са взели влака за Кан и по този начин се доближават до. Естерел, където по време на моите разходки забелязах специфичното разположение на вила „Мирадор“. Дали не искат да оберат тази вила? За всеки случай взех моторния си катер и ето ме тук.

— Наистина, наистина — провикна се Максим, — „Мирадор“ е целта на тяхната експедиция. Не може да се отрече толкова очевидно нещо.

Натали и сестрите Годуен мълчаха. Форвил продължи да се подиграва.

— Види ми се смътно като данни, и е напълно възможно…

— Страховете ми да са напразни — каза Елен Рок. — Такова е моето мнение. Но все пак, поради прекалена предпазливост пожелах да дойда и да си дам сметка дали този отвесен бряг може да бъде изкачен при нужда. Трудно е, но както сами виждате, възможно.

Той взе отново фуражката си, поклони се и като човек, изпълнил задачата си, се отправи към парапета.

— Но нали не си отивате, господине? — каза Натали.

— Бога ми, госпожице…

— И по същия път ли?

— Лодката ми е съвсем наблизо оттук и…

— Моля ви, има друга пътека, и ние с Максим ще ви изпратим…

Докторът предложи:

— Ако съществува и най-малка опасност за вас, Натали, ние с Форвил бихме могли да тръгнем и утре.

— Действително — каза Форвил, — но би било детинско да се взема тази история на сериозно.

Двете сестри настояха:

— Не ви ли е страх, Натали?

— Страх от какво? — извика тя през смях. — Но вие сте невъзможни. Побързайте. Слънцето вече залязва.

Форвил погледна барон Елен Рок. Този човек му беше силно антипатичен. Той се опита да придърпа Натали настрана и да я предупреди. Но тя не се хвана на уловката му и ги подтикна всички към градината, където колата на Форвил ги очакваше.

— Жанин, да пратя да ви вземат и двете утре сутринта, нали? Кога ще се видим пак, Форвил? Ще бъда в Париж след петнадесет дни.

— Ще ме намерите там — каза Форвил. Тя целуна доктора.

— А вие, скъпи докторе?

— О, аз — отвърна той — няма да бъда там преди шест или седем седмици. Имам поредица от конференции в Германия и в Швеция.

Тя живо ги подкани да тръгват. Бързаше да се върне на терасата.

Там двамата мъже разговаряха близо до парапета. Видя се колата да се отдалечава вдясно по притиснатия от стръмни склонове път.

— Значи, господине — говореше не без известно безпокойство Максим Дютийол, — вие твърдите, че няма и сянка от опасност?

— Не вярвам наистина — каза Елен Рок. — Но винаги трябва да се предвижда най-лошото.

— Нали? — каза Максим, който търсеше повод да се пошегува, за да си възвърне малко смелостта. — Ето защо предложих средства за защита. Виждате, Натали, че бях нрав и че врящият катран и аркебузите може би няма да бъдат излишни.

— А! — рече Елен Рок. — Вие сте имал някакво предчувствие ли, господине?

— Ами, разбира се — заяви Максим, — опасявам се от Жерико. Извън съмнение е, че той действа но крайбрежието и това, което сте чул тази сутрин, го потвърждава. Освен това и този инцидент с италианските певци… Ах, каква непредпазливост, Натали!

Елен Рок се учуди и попита.

— Какви певци?

— Една скитаща трупа, която г-ца Манолсен покани да влезе преди малко в градината… Виждате ли някакви улики в това?

Настъпи мълчание. После Елен Рок промърмори:

— Моите испанци от градината говореха за някакви италиански певци, които трябвало да минат близо до вилата.

— А? Какво говорите? — каза Максим.

Елен Рок уточни:

— Те говореха за една жена и двама мъже.

— Една жена и двама мъже, точно така — промълви Максим.

Той рухна на един фотьойл. Натали беше леко бледа.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАИзсвирването

Слабостта на Максим трая само един миг. Той почувства веднага необходимостта да вземе героично решение, което в конкретния случай се състоеше в търсене на помощ.

— Обществените сили съществуват, за да ни защитават — формулира точно мисълта си.

— Полският пазач например — каза Натали, която се беше съвзела веднага и се забавляваше от объркването на Максим. — Не, но полицията! Ще взема колата и от Кан ще доведа дузина полицаи…

— Би било смешно. Не бива да се обезпокояват дузина полицаи, защото някой го е страх от нападение на пирати над вила, в която се намират двама слуги и вие, Максим.

— Независимо от това трябва да се действа — извика той. — Не можем да стоим така! Ще предупредя съседите.

— Няма такива.

— Ще намеря. И след това ще събера минувачите.

— Няма такива.

— Ще докарам! Вярвате ли, че ще се оставя да ме заколят като овен? Но каква е тази страна, по дяволите! Човек не може да живее във вила, обсадена от пирати.

Той се отдалечи на бегом към градината.

Елен Рок и Натали останаха сами. Мракът идваше да замени деня. На хоризонта светлото небе беше прорязано от дълги, червени и неподвижни облаци. Синевата на морето придобиваше тъмен оттенък.

Натали наблюдаваше барон Елен Рок така, както се наблюдава някой, от когото се очакват думи и дела, и тя, която имаше навика да се самоанализира, се учудваше от неговото състояние на духа.

Той се разхождаше тихо по терасата дълги и бавни крачки, с вид на човек, който знае какво прави въпреки някои разсеяни жестове. Той запали цигара, веднага я хвърли, запали нова, която незабавно запрати при другата до парапета. После, след като погледна часовника си, спря и каза, сякаш нравеше заключение от мислите си:

— В цялата тази работа има съвпадения, от които би било абсурдно да се безпокоим, но които не бива да пренебрегваме. Имате ли намерение да останете, госпожице?

Тя отвърна:

— Защо да напускам? Заради тази неясна заплаха ли?…

— Да.

— Няма да замина.

— В такъв случай ще ми разрешите ли и аз да остана? Часът е седем и четвърт. След два часа, ако нищо не се случи, както предполагам, че ще стане, ще си отида.

— Благодаря ви. Ще вечеряме тримата.

Те мълчаха доста продължително. Елен Рок беше подпрял високата си фигура на една от колоните на беседката и гледаше червените облаци, които потъмняваха. Той промърмори:

— Колко е красиво!

Натали веднага пое разговора от страх мълчанието да не се настани отново помежду им:

— Да, наистина е красиво! И си казвам, че у вас трябва да има някакви внезапни спомени… някои чувства, които изплуват на повърхността… и които разцъфват при подобни гледки.

— Наистина — съгласи се Елен Рок.

— Нали? Спомняте ли си часове като този тук?

— Може би — промълви той. — Във всеки случай, никакъв час не ми се струва толкова красив… иначе щях да си спомня.

Натали се овладя да не потрепери. Дали беше от вечерния хлад? Или от настъпващия мрак? Тя каза:

— Нощта пада. Ще трябва да запалим лампите.

Той се противопостави:

— Още не.

Това бе произнесено с категоричен тон, който засегна Натали. Тя очевидно не приемаше да я командват и затова повика домоуправителя.

— Запалете я, Доминик — каза, като посочи една висока петролна лампа, поставена на еднокрака масичка.

Но докато Доминик приготвяше на терасата втора лампа, Елен Рак го спря:

— По-късно. Достатъчно светло е.

— Бих предпочела… — вметна Натали.

— Моля ви. По-добре е да не се вижда никаква светлина.

Тя се предаде изведнъж и каза на домоуправителя:

— Можете да се оттеглите, Доминик.

Доминик не помръдна. Видно беше, че иска да каже нещо. Тя го запита:

— Но какво има? Какво чакате?

— Госпожицата ще ме извини — отговори прислужникът с неудобство, — но ние случайно открихме някои странни неща, които ни безпокоят… И след това г-н Максим ни информира.

— Информира за какво?

— За нападението, което ще започне след малко.

— Какво нападение? Няма да има нападение. Камериерката Сюзан също влезе, а Максим се появи още по-разтревожен, като викаше:

— Видях ги… Криеха се зад един храст… Нямаме време за губене… Видях ги и те избягаха.

— Но кого? — запита нетърпеливо Натали.

— Италианските певци… жената и двамата й придружители.

— Е и?

— Ами те именно ще подадат сигнала за бандата на Жерико. Барон Елен Рок няма да отрече… той е чул тази сутрин…

Той се мяташе като кукла и се мъчеше да бъде убедителен, но с толкова треперещ глас, че безпокойството на прислужниците ставаше все по-силно и едновременно с това комично. Шофьорът Александър на свой ред се втурна. Той беше открил, че ключалката на една малка врата, пред която бяха пели италианците, е счупена. Тогава настъпи паника. Шофьорът заяви, че трябва да се решат да заминат и направо предупреди Натали:

— Ако госпожицата държи да остане, това е неин проблем. Ние пък ще отидем в Кан с автомобила.

— Ще отидете с автомобила, ако ви позволя — отбеляза Натали.

— Госпожицата ще се убеди, че трябва да тръгнем незабавно. Това е един от случаите, когато човек трябва да мисли най-напред и главно за спасението си.

Вълнението на всички тези хора беше толкова силно, че Натали не се разсърди. Тя впрочем чувстваше, че нищо няма да ги спре.

— Така да бъде. Отидете в Кан. Готвачката ще сервира вечерята, освен ако и тя не се страхува. А, тя ще ви придружи? Добре. И кога ще се върнете?

— Към единадесет часа, госпожице.

— Да, когато всичко свърши. Вървете.

Още щом тръгнаха, Максим се приближи до нея и треперейки каза:

— Това е лудост. Не бива да се предизвиква съдбата. Да вървим.

— Аз оставам.

— И аз — каза той. — Ще откарам само персонала до Кан и веднага се връщам. Искам да съм до вас в опасния час. Но това е против волята ми й по задължение, тъй като сме изложени на най-големи опасности.

И той изчезна, докато Натали се смееше малко пресилено.

— Приятелят ми Максим не е самохвалко. Сигурно няма да се върне.

Цялата сцена продължи минута или две и беше сякаш изиграна от актьори, объркани от пристъп на лудост. Никакви разумни доводи не можеха да ги върнат в нормално състояние. За тях нямаше друго спасение, според думите на шофьора, освен незабавното бягство.

Елен Рок не беше произнесъл нито дума. Той се отправи към запалената лампа и намали леко фитила. Натали му каза:

— Щом се страхувате толкова от светлината, значи допускате, че сме наблюдавани?

— Допускам. В мен за сметка на изгубените ми способности съществува известна склонност да предчувствам… да отгатвам какво може да се случи…

— Предчувствията достатъчни ли са?

— Не. Но не липсват доказателства и се питам дали не би било по-предпазливо…

— Да се скрия ли?

— Да заминете с приятеля ви Максим.

— А вие, господине?

— Аз ще остана. Моят занаят и призванието ми са да търся злото навсякъде, където може да се срещне, и да се боря с него. И после, това ми харесва.

Тя каза закачливо:

— Вие сте мой гост, вашата визита имаше за цел да ми окажете услуга, нима искате да дезертирам? Впрочем много е късно… Чуйте, колата се отдалечава.

Така по стечение на обстоятелствата Натали се намираше сама в тази отдалечена вила в компанията на мъж, когото преди три часа не познаваше и при когото стоеше не толкова от учтивост или симпатия, колкото от горделивост. Ако беше тръгнала, щеше да признае страха си. А тя не искаше Елен Рок да забележи у нея чувството на страх, което не признаваше, както и смътното безпокойство, наложено от неизвестна опасност.

— Имате ли тук бижута? — попита Елен Рок.

— Никакви. Тогава защо е това нападение?

— Наистина, защо?…

Той отново се разхождаше надлъж и нашир по терасата с вид, който Натали намираше за тревожен. А най-много я притесняваха тишината и полусенките около тях. Как й се искаше да чуе някакъв шум, небето да се просветли, морето да се противопостави на настъпващия мрак!

— Нямам даже револвер в стаята си — каза през смях тя.

— Какво можем да направим с него? — каза Елен Рок. — Оръжията не служат за нищо.

— Ами ако нападението се осъществи?

— Достатъчно е да го предвидиш, за да го предотвратиш.

— Все пак не трябва ли да се вземат някакви предпазни мерки?

— В подходящия момент — да.

— А дотогава?

— Дотогава ли?…

Той се доближи до нея, натисна леко с върха на пръстите си раменете й, докато тя не се отпусна в един от ракитовите фотьойли на терасата, и довърши:

— Дотогава да поговорим, искате ли, госпожице?

Той отново заговори с весел и безгрижен глас. Натали тутакси се почувства освободена от тежестта, която я измъчваше, и любопитна за думите му.

— Няма да продължи дълго — започна той. — Само няколко минути търпение и ще разберете защо дойдох тук. Защото съществува друга причина освен желанието да ви предупредя и да ви предпазя… Не това беше претекстът, а възможността за една среща, която търсех и желаех… Слушайте ме добре и бъдете снизходителна, ако ви говоря за себе си и за драмата на личния ми живот… тази малко смешна драма, повтарям, на човек, загубил всякакво понятие за миналото си и който го търси навсякъде, както се търси изгубен предмет, свързан силно с цялото му съществувание. Защото за мен това е всичко: да се преоткрия, да позная детето, юношата и младежа, които съм бил преди, и да осветля загадъчните години, в които съм живял и действал по неизвестни за мен закони.

Той спря. Изглеждаше, че страда, и наистина призна:

— Да. Наистина, понякога е толкова болезнено! В продължение на часове в дните на криза аз живея затворен в себе си, надвесен над една бездна, в която очите ми се изтощават да търсят да видят невидимото. Или търся извън себе си със същата ожесточеност. Наблюдавам всички, които срещам. Дебна малкия жест на изненада, способен да ми разкрие, че не съм им непознат. Ах, как бих се привързал към непознатия, чиято памет би ми разкрила ключа на живота ми или чието лице, силует биха възстановили погребаното ми минало! Ето така един ден…

Натали почувства важността на това, което щеше да последва, и се стегна. Но той я отведе до запалената лампа, накара я да седне и като нагласи под светлината красивото лице на младото момиче, промълви:

— Беше преди девет дни. Разхождах се по площада на Монте Карло, когато изведнъж ви забелязах. Бяхте в костюм от бял фланелен плат и носехте шапката си в ръка. Залязващото слънце осветяваше лицето ви. Не бях имал подобно видение… Моля ви, не се отдръпвайте, не искам да ви изразя моето обожание, а моето объркване и вълнение. Имах чувството, че вече съм ви виждал, вас, чието име не знаех! Разбирате ли това? За първи път нещо трепна в мен. Бях изпитвал вече впечатлението от блестящата ви красота и сигурно съм бил силно развълнуван, защото екстазът ми отново оживя.

Той повдигна лампата за няколко секунди и, гледайки Натали, прошепна:

— Именно вас съм виждал някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред един фонтан в една градина, с венец цветя на челото.

— Венец ли?

— Виждам го ясно… той едва докосва косите ви.

Натали прошепна замислена:

— С цветя на главата… случвало ми се е един път, в една хотелска градина в Неапол, където бях с баща ми… Бяха портокалови цветове… Направих си плитка, за да се позабавлявам… спомням си… На другия ден баща ми замина за Сицилия, където почина.

— Да — повтори той, — беше в една градина. Господи, колко бяхте хубава! И колко сте хубава! Човек не може да ви забрави… Вашият образ се запечата в мен и заедно с него всичко, което беше около вас и на което вие давахте живот… мраморният фонтан с трите танцуващи деца, и блестящият на слънцето водоскок, и китката портокалови дръвчета, отразени във водата… Господи! Господи! Имам чувството, че целият ми живот възкръсва в дъното на зениците ви и само да можех да ви гледам непрекъснато…

Той млъкна. Усилието на спомена, изглежда, го уморяваше. Натали се отдаде на вниманието му. За нея заплахата, опасността от бандата на Жерико, невидимите лодки, които можеха да се доближат под прикритието на нощта, всичко това вече не съществуваше. Те се съзерцаваха, впили погледи един в друг. Накрая тя каза:

— Не ви познавам. Сигурна съм, че не съм ви познавала до днес.

Той повтори:

— Аз пък съм ви виждал… Видях ви… Моето убеждение е толкова силно, колкото и вашето. Една минута от миналото ви е част и от моето. Ето защо ви разпознах в Монте Карло и ето защо от една седмица живея около вас, очакващ възможността да ви срещна, наблюдаващ вилата ви, даже я посетих — стъпките, които приятелят ви Максим е открил, са моите. И ето защо съм тук. Той добави по-глухо:

— Цялата ми надежда е във вас. Не можете да разберете какво представлявате за мен. Моето съществувание зависи, от вашето…

Той беше твърде близо до нея. Натали леко се освободи и вдигна глава към небето, сякаш да се освободи от прегръдката на този живот, който се увиваше около нейния и го обвързваше с все по-засилващи се връзки. След кратък миг Елен Рок намали пламъка на лампата, докато остана само блясък като от кандило. Лек полъх ги освежи, времето течеше. Отново безпокойството от тишината и от страшната самота обхвана младото момиче.

Елен Рок се беше приближил до парапета. На Натали се стори, че той не се доверяваше на огромното спокойствие на вечерта. Тя се присъедини към него и попита:

— Нищо не чувате, нали?

— Струва ми се, че напротив… да… слушайте добре… чува се постоянен ритъм… равномерно пляскане…

— О — каза тя със свито сърце, — възможно ли е? Не е ли само плясъка на вълните?

Той отвърна с кратки разчленени изречения:

— Не… не… това е друго. Така съм свикнал с шумовете на морето!… Това е шум на весла, шум, който се стреми да се прикрие.

Тя заглуши една въздишка и потръпна.

— Скоро ще дойде часът, нали?

— Да, след няколко минути.

Натали напрегна цялата си воля, за да не трепери гласът й и да изглежда толкова спокойна, колкото Елен Рок.

— Значи ще дойдат?

— Те идват.

— Идват ли! — повтори Натали, като търсеше да разбере страховития смисъл на тези прости думи.

След минута или две тя отново се обади:

— Да, действително… Долавям приглушен шум… като раздвижена вода.

— Това са те — каза Елен Рок. — Нищо не може да им попречи да дебаркират на тесния чакълест плаж, който обгражда залива.

— Нищо не може да попречи на това ли? — каза тя. — Но напротив… Вижте, сигурна съм, че имате някакъв план.

— Никакъв план.

— Как? Вие не знаете какво да правите?

— Бога ми, не — каза той весело. — Знам само едно, че тъмнината и тишината са съучастници на нашите врагове. В противен случай не би имало никаква опасност.

Тя продума, възмутена от собствения си страх:

— Впрочем няма никаква опасност, защото при нападение можем да напуснем вилата през градината и планината.

— Ами италианските певци? — каза той. — Не мислите ли, че наблюдават вратата на градината? Всеки опит за бягство оттам е невъзможен.

— Това са само двама мъже.

— Да, но въоръжени и скрити в мрака.

— Следователно, ако има нападение, те ще влязат, защото вратата на градината дори не е затворена.

— Тя не трябва да бъде затворена — каза Елен Рок.

Те говореха тихо, надвесени над парапета сред листата на бръшляна. Сякаш някакви сенки преминаха през тъмнината. Шумове нарушаваха тишината.

— Приближават се, нали? — каза Натали.

— Да… да… виждам ги… имат две лодки.

— Да — каза Натали, — и аз ги виждам… вдигнаха веслата… лодките се движат една след друга. Виждам ги. Отгатвам ги…

Тя млъкна внезапно.

На хълма, от другата страна на вилата, се чу изсвирване.

ПЕТА ГЛАВАНападението

Пренесен над морето, повторен от ехото, сигналът отекна като най-злокобен боен вик. Барон Елен Рок обясни спокойно:

— Това е първият. След пет минути ще има втори сигнал. Тогава ще вдигнат стълбите си.

Тя повтаряше машинално думите:

— Ще вдигнат стълбите. Ще има второ изсвирване. Елен Рок я попита:

— Не ви е страх, нали?

— О, не — отвърна тя, свивайки юмруци.

Лъжеше. Потайният страх се проливаше в нея през всичките пори на кожата й и в същото време тя се възмущаваше от този чужденец, принуждаващ я да се подлага на изпитание, което можеше да бъде избягнато. Вее пак тя повтори почти ядосано:

— Но не, не ме е страх!

— Нали? — каза Елен Рок. — Хубаво нещо е това нападение, и колко възхитително е чувството за опасност! В продължение на векове съществата по това крайбрежие са живели в подобно злокобно очакване. Бягащата нощ ще им донесе ли нещастие? Пиратите ще ги нападнат ли? Дали ще има мъчения, грабежи? Ах, да преоткриеш днес подобни преживявания, при тази цивилизация!… Да знаеш, че в мрака те дебнат диви зверове… и да се защитаваш! Между тях и вас няма друга преграда освен мен самия!

Те леко се отдръпнаха. Стояха нрави един до друг. Трепереща, Натали промълви:

— Ние бихме могли да им се покажем…

— Нашите два силуета няма да ги спрат… Разберете добре, че те трябва да са се свързали със съучастниците си, италианските певци, и знаят, че сте тук сама и без прислуга…

— Да, те вярват, че съм сама… и идват… Ох, чувате ли?

— Да — каза той, — това е стържене на лодка по чакъла… Един от тях току-що скочи… Те са само на четиридесет метра от нас.

— Колко ужасно! — изстена тя.

Той се обърна към нея и се опита да я различи в тъмнината.

— Гласът ви леко трепери. Ако сте неспокойна, ако сърцето ви бие по-силно, можете да ми го кажете искрено.

— Това е женско сърце… то бие много силно… и тогава, нали?…

Тя се олюля. Наложи се той да я подкрепи за миг и тъй като тя веднага се изправи, мъжът се извини:

— Ох, извинете ме. Мислех само за собственото си удоволствие и забравих, че нервите на жените не бива много да се напрягат… Впрочем часът настъпи и тези вагабонти няма да ни изпуснат, ако им се оставим да ни изненадат.

— Наистина не биха ни пропуснали…

Той изведнъж взе решение и необходимостта от действие го преобрази… Засмя се и без да сниши глас заговори, като оглеждаше терасата.

— Да видим как да действаме? Аркебузите на приятеля ви Максим, врящият катран… малко е примитивно, нали? И съмнително като резултат? Не, по-добре е да възпрепятстваме нападението…

— Да, най добре е да възпрепятстваме нападението, Но вие можете ли? — каза Натали.

— Всеки може… стига да е сръчен…

— Побързайте.

— Ами, имаме време… Тридесет или четиридесет секунди.

— Не повече? Възможно ли е? Побързайте… — Натали броеше секундите наум и на всяка й се струваше, че нападателите са направили още един скок напред.

— Ох, моля ви… Моля ви… На края на силите съм. Вярвате ли…?

— Вярвам, че аз сега контролирам битката, а не те. Впрочем този, който контролира битката, я печели.

Той беше взел от една маса сноп вестници, които смачка един след друг на топка и ги захвърли на купчина до парапета. После поиска спирт. Натали намери малко сили в себе си и се затича до трапезарията, откъдето донесе една бутилка.

— Ракия от Шампан, реколта 1896, отлично! — извика той. — Да приготвим пунша.

Той отля от бутилката, запали хартията със запалката си и безразборно хвърли, в кладата всичко, което успя да намери — две кутии пури, кошница с ръкоделие, старо плетено от върбови клонки кошче за саксия, пръчките от стола, който разби, сламена рогозка. Пламъците лумнаха и запращяха, а той ги поливаше с ракията и с петрола от лампите.

— Това е елементарният сигнал за защита от отколешни времена — викаше той в състояние на възбуденост. — В случай на нападение са запалвани огньове по целия бряг, от нос до нос… поредица от пожари, командващи се един друг. И веднага във всяко село нощният наблюдател от върха на камбанарията биел камбаните отчаяно…

Той изтича до една камбана, с която се викаха за храна гостите и която беше закачена на фасадата, и започна да я бие продължително.

— Камбанният звън! Истинският глас на страната в опасност, която ляла се вдига за съпротива и победа! Звънете, бронзови камбани! Тишината е победена, както и тъмнината. Зовът на звука се присъединява към този на огъня. Цялата земя е развълнувана срещу объркания противник.

Той сновеше като капитан на корабния мостик. Това беше цялото буйство на същество, свикнало с опасността и придобило увереността, че нищо не може да устои на усилията му.

— Значи сме спасени? — каза Натали.

— Е, как искате тези днешни здравеняци да имат необходимата дързост да предприемат абордаж? Липсва вече сърцатост за големи начинания. За това са нужни специални люде, изключително здрави и закалени от векове енергия и варварство… като мен!

Сянката му изглеждаше огромна пред трептящия в небето пожар, и той повтори все със същия тон на приповдигната веселост, който смущаваше и разсмиваше Натали.

— Да, като мен! Ако съм изгубил миналото си на простосмъртен, чувствам друго, много по-далечно минало, свързващо ме чрез стоманени вериги с яростни векове. Да, аз съм там с цялото си тяло и с цялата си душа. Това, което най-сигурно усещам в мен, е тази жажда за предприемчивост и героизъм. Да наказвам лошите, да прогоня пиратите, да освободя красивите пленнички — ето елементите на живота и действието, с които се самоизграждам!

Той беше завързал бяла салфетка и червен парцал на края на една тояга, която размаха над огъня и после поби на парапета.

— Знамето на победата! Бягайте, маври и кастилци! Една кибритена клечка е достатъчна да прогони дивия звяр, една песен — да отблъсне нещастието!

Той биеше камбаната триумфално и забързано, като продължаваше:

— Край! Варварите си отиват! Ненужно е да чувате шума на греблата им! Те бягат само от един, мъж, а кралицата е спасена.

Кралицата, както той я наричаше, стоеше права, неподвижна, без сянка на страх да помрачи мислите й.

Този необикновен човек, който сякаш играеше театрална сцена — в такава степен запазваше непосредствеността си и толкова се забавляваше от собствения си ентусиазъм — и изглеждаше като защитник, срещу който и най-лошите заплахи се разбиваха.

Врагът бягаше. Тя беше сигурна в това само защото Елен Рок го беше казал. Освен това на съседния хълм гласът на италианската певица тихо се извиси. Звънът на китарата се отдалечи.

— Това е сигнал за оттегляне… Бихме могли да се завтечем след това трио. Но е рисковано, а имаме да вършим по-важни неща.

Те се заслушаха за момент в песента, донасяна с полъхванията на бриза. Отгласите утихваха. Нашествието на пиратите, изкачването, близкото нахлуване на дивите зверове — това бяха лоши спомени, прогонени от действителността! Тогава Елен Рок положи леко длан върху ръката на младото момиче и го поведе към къщата.

— Обещах ви да си отида веднага щом премине опасността, и тъй като не можете да останете тук сама, защо не ме придружите?

— Да ви придружа ли?

— Трябва да преследваме пиратите без минута почивка, докато не сме им изгубили следите.

Минавайки през вестибюла, той взе едно наметало, с което покри раменете й. Тя се оставяше Да я водят. След силния шок на мъчителното очакване беше замаяна и неспособна на съпротива. Впрочем той говореше с толкова почтителен глас, че тя не можеше да се усъмни, че има капан в молбата му или че не действа по уважителни причини. Той беше дошъл да я спаси, беше я спасил и продължаваше делото си. Тя дълбоко в себе ей чувстваше лоялността на този мъж.

Той отвори вратата на градината. Малко по-далеч вдясно се очертаваше скалистата пътека, която Натали често беше използвала и която слизаше до морето със стръмни завои. Елен Рок осветяваше пътя с електрически фенер, разпръсващ светлина пред краката на младото момиче сякаш беше разгърнат килим.

Долу, закотвен до един подмол, се люшкаше моторна лодка.

— Ето „Живо сребро“ — каза Елен Рок… — Един добър бегач, с чиято помощ осъществих добри експедиции. Бъдете моя пътничка, госпожице.

Тъй като тя се колебаеше, той настоя:

— Заклевам ви. Делото, което предприемам, ви засяга и вас самата, защото става въпрос да узнаете от кого сте била нападната. Какво е идвал да търси тук? Нямаше нито пари, нито бижута, а тези разбойници не действат слепешком. Тогава какво?… Целият ви живот от днес нататък ще бъде доминиран от ужасната заплаха, която Жерико насочва срещу вас, А това е прекрасен Противник, когото искам да демаскирам и да стисна за гърлото. Не понасям този вид чудовища.

Той повтори:

— Заклевам ви. Никога не бива да се прекъсва устремът на успеха. Заклевам ви.

Без да каже дума, тя слезе в лодката. Преди да запали мотора, той се ослуша и заключи:

— Не е сигурно, че ще ги открием. Нощта е много тъмна, а те трябва да са се закачили на буксир зад някоя лодка като моята, която ги е очаквала.

И той добави, с лека насмешка, от която Натали потрепери:

— Жалко! Щеше да е добре да потопим някоя от лодките им. Бих уловил някой от тези обесници за врата и бих го принудил да се изповяда.

Те се плъзгаха по невидимата вода. Елен Рок беше угасил лампата и се насочваше към открито море. Светлините, които на места очертаваха брега на Естерел, ставаха все по-неразличими. Натали си мислеше, че си отиваше не толкова като освободена кралица, колкото като пленничка. Но тя не изпитваше никакво чувство на бунт и в никакъв случай не би се оплакала или проронила дума. Той също мълчеше.

След петнадесет-двадесет минути те излязоха пред Кан, чиито светлини се уголемяваха, и влязоха в малкото пристанище. Елен Рок издигна четири пъти отново запалената лампа. Подобна светлина, размахана четири пъти, му отговори и застина.

Това беше целта. Той тутакси се приближи.

На кея стоеше един мъж, моряк. Фенерът освети лицето му — мургаво, със сиви бакенбарди.

— Представям ви Бертьо — каза Елен Рок, като хвърли едно въже и привърза лодката. — Той е служител от старата гвардия, комуто съм бил полезен и който представлява целият ми екипаж. Е, Бертьо, видя ли други лодки да акостират.

— Не шефе.

— Сигурен ли си?

— Да. Никаква лодка, нито голяма, нито малка… нито за разходка, нито риболовна… нищо от залез слънце насам.

— Отлично. Изпреварваме ги.

Елен Рок и Натали зачакаха мълчаливо в лодката. Но времето течеше и от камбанарията в стария Кан камбаните удариха единадесет часа, никаква лодка не се беше появила. Без съмнение бандата на Жерико е продължила до Антиб и може би чак до Ница.

Елен Рок не беше човек, който си губи времето. След половин час той каза на Натали:

— Не сте ли много уморена за едно последно усилие? Моля ви само за няколко минути. Тази сутрин, когато дочух разговора в градската градина в Ница, испанците споменаха една моряшка кръчма, където бандата се събира при възможност…

— Да вървим — каза Натали, все така подчиняваща се, сякаш и липсваха собствена воля и лични мисли.

Той вървеше бързо, забравил придружителката си, отдаден изцяло на действието.

Те пресякоха един площад и навлязоха в стария град. Поеха по една крива стръмна улица и след стотина, метра изкачване, мъжът спря и каза:

— Тук е… Виждате ли осветената витрина?… Слушайте… Пеят… Женски глас… и китара…

Натали наостри слух и прошепна:

— Това е гласът на италианката, която идва в „Мирадор“.

— А — каза той — то нещата се оправят. Тя трябва да e дошла с влака, придружена от двамата си другари.

Той се доближи до прозорците. Едно червено перде пречеше да се види вътрешността, затова реши да влезе — махна яката и вратовръзката си, хвърли фуражката на земята и разроши косите си с ръка. Непознат за членовете на бандата певци, той искаше да си даде сметка за положението и веднага да се върне.

Отвори вратата. Гласът на жената се издигна с тъжен и болезнен тембър. Песента свърши. Хората изръкопляскаха. След това последва олелията на разговорите, прекъсвани от време на време от акордите на китара.

Все пак един по-светъл лъч бе преминал през червените пердета, отместени без съмнение от някой пияч. Натали се наведе и цялата зала се представи пред очите й с двадесетте клиенти около масите. Сред тях тя не разпозна нито един от следобедните певци. Но вдясно забеляза италианката, седнала на една пейка, а до нея говореше, като я гледаше, барон Елен Рок.

Чак тогава Натали забеляза, че тя беше красива, с вулгарна и чувствена красота, когато иначе мрачното й лице се осеняваше от някаква идея. А думите на Елен Рок, изглежда, й доставяха удоволствие, защото смехът й се усилваше и разкриваше прекрасните й зъби. Пръстите й разсеяно докосваха струните на китара. Елен Рок се беше надвесил над нея с вид на дебнещ човек, бдителен и омагьосващ. Можеше да се отгатне, че всяка от произнесените от него думи има своя роля и цел и певицата изпитваше ласкателството и чара им. Натали усети, че се изчервява, и бе обзета от раздразнение, което не се помъчи да обуздае. Тази сцена на прелъстяване, отишло твърде далеч за толкова кратко време, вълнението на жената, страстното внимание, фалшиво или не, с което мъжът упражняваше властта си над едно същество, което двадесет минути по-рано не познаваше — всичко това смути Натали.

И изведнъж тя видя отстрани собственото си поведение в края на този ден. Тя също не познаваше Елен Рок, а ето че му се беше доверила като на най-добрия и най-сигурния приятел. Беше изоставила своя дом, за да го последвай нощна експедиция с неясни цели. Ето че го дебнеше през прозореца на една кръчма, цялата тръпнеща от възмущение. Възможно ли беше това?

Изведнъж се събуди от съня, в който несъзнателно се намираше и който внезапно й се стори като най-ужасния кошмар. Колкото повече си възвръщаше контрола над себе си, толкова повече я обземаше растящият гняв срещу Елен Рок. Тя мислеше само как да се измъкне от поробването и унижението. За последен път погледна залата. Без да стане или да мръдне от мястото си, с отметната назад глава и със затворени очи, италианката пееше бавна монотонна песен. Моряците мълчаха. Елен Рок мълчаливо слушаше…

Натали си тръгна.

Пред казиното чакаха автомобили. Тя се качи на първото такси и каза на шофьора:

— В Естерел… Два километра след Трайас… Вила „Мирадор“… Ще ви покажа пътя.

Колата беше открита. Ароматен бриз изпълваше нощта. Натали поемаше въздуха на големи глътки, който я освежаваха. Въпреки това в мозъка й царяха шум и безпорядък. Всички впечатления и чувства бушуваха и се блъскаха там. Страх, любопитство, унижение, горделивост, неосъзнато опиянение, — непознат бунт… Никога дотогава мъж не е бил причина за подобно объркване у нея.

И от всичко това се излъчваше бурно желание за бягство, непрестанно бягство, докато се намери в безопасност…