Принцът Жерико

ПЪРВА ГЛАВАНатали бяга

Максим Дютийол и прислужниците се бяха върнали в единадесет часа вечерта. Натали намери Максим силно разтревожен, зовящ я и търсещ я навсякъде с фенер в ръка.

— Е, какво? — извика той. — Какво стана с вас. Тъкмо се притеснявах. И този проклет барон… Значи ви изостави?

Като използва за предлог умората си, тя се затвори в покоите си, без да даде някакво обяснение.

Така постъпи и на другия ден, когато Жанин и Анриет бяха поставени в течение на нещата. Тя въобще не им отговори, още по-малко на Форвил, когато той се върна във вила „Мирадор“, обезпокоен също от инцидентите предишната вечер.

— Вижте, Натали — настоя Форвил, — обяснете какво се случи? Изглежда сте отсъствала от вилата. Къде бяхте? Този индивид насила ли ви отведе? И как успяхте да се измъкнете?

Тя сви рамене и отговори, че е свободна да действа по свое усмотрение.

— Е, добре, Натали, аз пък ще ви кажа каква идея ме е обсебила от вчера вечерта, накара ме да прекъсна пътуването си и да се върна тук. Аз съм убеден, че псевдобаронът е първокласен съучастник на цялата тази банда. Изгубил си паметта, полусъвзелият се граф! Начин да се направи по-интересен! Но вярвайте ми, тази личност е съмнителна и сигурно е във връзка с Жерико. Какво мислите за това, Максим?

— Иска ли питане! — каза последният със сериозен вид. — Направих се на очарован за момент, но само да прикрия съмнението си. Това е типичен безскрупулен авантюрист. И още повече не се доверявам на пътуващи музиканти. Да, всичко това е много съмнително и в такива случаи аз офейквам. Това е моята сила.

На по-следващия ден местните вестници донесоха новината, която засили вълнението и несигурността сред обитателите на вила „Мирадор“ и която можеше да бъде резюмирана в статията, прочетена от Максим на висок глас:

— Е, какво ще кажете за това, Натали? — извика Форвил след края на четенето.

Максим триумфираше без никаква скромност.

— Какво? Не съм се излъгал. Тази трупа пътуващи певци са били бандитите… майор Бонифас и помощниците му. Дявол да го вземе, имал съм нюх да избягам и започвам да вярвам, че съм надарен с някакви способности за чувствителност и проницателност, които ще ме отведат далеч в живота. И какво, Натали, чухте ли лодките? И вие с Елен Рок сте били камбаната за тревога и сте запалили големия огън? По дяволите, трябва да е било ужасно… Разкажете ни…

Натали не разказа нищо. Явно беше, че тя отказва да даде и най-малкото обяснение за вечерта.

— Нищо интересно — каза тя. — Не беше злокобно, а по-скоро неприятно и за момента ще ви помоля да не ме измъчвате с тази афера.

Но самото отношение на Натали дразнеше още повече Форвил. Той чувстваше, че между нея и барон Елен Рок съществува някаква тайна, нещо, което измъчва младото момиче.

— Дали го искате или не, Натали, ще трябва наистина да проговорите.

— Защо? — попита тя.

— Защото неминуемо разследването ще стигне дотук.

— Какво знаете вие за това?

— Прислужниците трябва да са се разбъбрили.

— Не. Те ми обещаха да мълчат. Аз им платих.

— Но ще се узнае за посещението на певците.

— Ще бъдете разпитвана.

— Ще отговоря, че нищо не знам.

— Ще премълчите ли и визитата на г-н Елен Рок? Няма ли да подпомогнете полицията да узнае кой е той и каква роля е изиграл в съучастие с бандитите?

Тя заяви:

— Нямам намерение да се меся в делата на барон Елен Рок.

— Ами ако правосъдието ви замеси в тях въпреки всичко? Ако вестниците публикуват вашето име, неговото?… Това ли желаете?

Тя сви отново рамене и млъкна.

Към три часа узнаха, че жандармеристите посещават вилите на изток и на запад от Естерел и че полицаи действат недалеч от Трайас. Обръчът се свиваше около „Мирадор“.

В пет часа Максим изтича за сведения. Върна се съвсем развълнуван.

— Видях го, както ви виждам вас.

— Кого?

— Елен Рок.

— Елен Рок е, тук? — извика Форвил. — Ах, дано не възнамерява!… Но вие съвсем сигурен ли сте, Максим?

— Абсолютно сигурен. Той се опита да се скрие. Твърде късно. Имам зорко око.

Цялата вечер Натали остана замислена. Тя се оттегли рано в стаята си и малко поспа. От този момент беше решила да замине.

На другия ден изпрати едно писмо до Форвил, в което му пишеше, че е леко болна и ще пази стаята. Молеше го да направи така, че подозренията на полицията да не бъдат събудени.

Към девет часа барон Елен Рок се представи на входа, докато Форвил за щастие тичаше да го открие в друга посока. Елен Рок искаше среща, за да съобщи сведение от изключителна важност. Натали отказа да го приеме.

През един от прозорците на първия етаж тя го видя да се разхожда из градината с ръце на гърба, като човек, решил да чака. В дъното, близо до бараките за инструменти, един жандармерист беседваше с прислужниците. Следователно Натали трябваше да се откаже от този изход.

Тя се върна в стаята си, поколеба се за миг, после нахвърли в една чанта пари, чекове, бельо, слезе и пресече терасата. Тази част на вилата беше пуста.

Няколко секунди остана наведена над парапета, който ограждаше терасата и който бе прескочен от Елен Рок предишната вечер. Съвсем спокойна, изчислила всички рискове и сигурна в успеха, тя го прекрачи.

Три минути по-късно, без нито едно погрешно движение, Натали пое по пътеката на брега с неподозирана ловкост и сигурност, изкачи я, стигна до широкия път на двеста стъпки оттатък „Мирадор“ и бързо премина разстоянието, което я делеше от гарата в Трайас.

Тя взе билет за Париж и се качи на първия влак. В Тулон слезе с обвито с воал лице и поиска да я откарат на пристанището.

Една красива яхта, фина, източена, чиито медни части и ценни дърворезби й придаваха изискан лукс, се люшкаше над вълните. Това беше „Лилия“, построена някога по личните планове на г-н Манолсен, винаги готова за тръгване на някое от пътуванията, които Натали предприемаше от време на време. Капитан Уилямс и шестимата от екипажа й бяха предани тялом и духом.

— На път, капитане — каза тя.

— В колко часа, госпожице?

— В два часа.

— Направление?

— Испания… Балеарските острови.

Точно в два часа „Лилия“ излезе от големия рейд и отплува в открито море.

Част от следобеда Натали прекара на палубата, излегната в шезлонг с вперени в брега очи. Тя не се опитваше да си обясни причините, които я отдалечаваха от Франция. Възможните неприятности от разследването, евентуалният разпит, вдигнатият шум около името й, точното възпроизвеждане на всичко, което се е случило — това бяха неща, които малко я вълнуваха и които тя не отчиташе в решенията си. Но мисълта да види отново Елен Рок беше непоносима за нея. Тя пазеше от срещата им чувство за поражение, което дълбоко нараняваше гордостта й, и то оставаше в нея толкова живо, че момичето се страхуваше от нова среща и от нов дуел на волите им.

Всъщност тя, която винаги е била много проницателна и волева, действаше подсъзнателно и, така да се каже, автоматично. Беше се спуснала по стръмния бряг като сомнамбул, разхождащ се, без да падне по ръба на стена. Чувстваше се по-слаба от противника си, предварително победена, и за да спечели малко поле за действие, да възвърне сигурността си и да се освободи от едно необяснимо влияние, тя бягаше.

Твърде справедлива към самата себе си, тя не се страхуваше да си го каже:

— Аз бягам. Няколко дни на самота и свобода и равновесието лесно ще се възстанови. Как ще се смея тогава на тази смешна тревога!

Бреговете на Франция се губеха в мъглата на хоризонта. В средата на деня вятърът се вдигна, морето леко се развълнува и от облаците заръмя. Натали се приюти в кабината си.

Очарователна и весела, цялата облицована с щампована басма от фабриките в Жуи, тази кабина с разнообразните си дребни украшения и полици с книги създаваше впечатлението за непрекъснато обитавана стая. Натали преоткри в нея живота в мига, в който го беше изоставила след едно пътуване в Турция. Тя взе една книга. Беше „Корсарят“ от лорд Байрон. В нея се виждаха пасажи, подчертани с червен молив. Зачете се напосоки:

Тя затвори нетърпеливо книгата. Отвори друга, не се зачете, отново взе „Корсарят“ и уцели следните думи: „Какъв е чарът, на който неговата разбойническа шайка се подчиняваше? Това беше силата на мисълта, магията на душата…“

Натали избухна в смях и каза на висок глас:

— Какво в края на краищата! Няма да се оставя да ме обземе мисълта за този човек.

Тя се изкачи отново на палубата и се заразхожда е нервни крачки. Все пак дъждът се усили, дъските бяха мокри, а корабът напредваше.

Наложи се да се облегне на една от мачтите, загърната в манто, и в такава романтична поза, че като си даде сметка за това, избухна в смях. Тя се отчайваше от себе си. Тогава изпита нужда да говори и като се приближи до капитанския мостик, каза на капитан Уилямс:

— Е, капитане, струва ми се, че напредваме с добър ход?

— С добър ход, госпожице. Ако няма буря, ще стигнем призори до целта.

— Мислите ли, че ще има буря?

— Не, но вятърът ще се засили.

Той се беше обърнал и отговаряйки на въпросите на Натали, насочваше далекогледа си назад, към посоката, от която бяха дошли.

— Любопитно — каза той през зъби.

— Какво ви изненадва, капитане?

Той отвърна:

— О, нищо.

— Какво има?

— Нищо, нищо… Един кораб се движи в същата посока, като нас.

— Е, какво, това е напълно естествено.

— Напълно естествено е. Това, което ме учудва, е че ни настига, макар че размерите му са по-малки от тези на „Лилия“.

— Така ли мислите?

— Погледнете сама, госпожице.

Тя долепи око до далекогледа, потърси и откри наистина една голяма тъмна точка, която се появяваше и изчезваше по вълните.

— Какво мислите, че е? — попита тя. — Торпедоносец?

— О, не!

— Може би подводница…

— Не, със сигурност не е…

Поговориха за други неща. Три или четири пъти капитанът повтори наблюденията си. Накрая каза:

— По дяволите, как ни застига! Човек би казал, че иска да ни догони… Не се отклонява от нашия фарватер.

— И вие знаете ли какво е това?

— Сега да.

— Е и?

— Моторна лодка.

— Какво?

— И се движи като стрела.

— Възможно ли е?

— Вижте тези две вълни отляво и отдясно, по-големи от самата лодка. Това е пяната, която я облива като два огромни мустака.

На свой ред тя погледна. Наблюдава дълго, приведена напред. Когато се изправи, беше много бледа и промълви:

— Има един изправен човек.

— Да, висок и слаб… Има и друг на кормилото… и има още някой…

— Значи са трима?

— Така ми се струва.

Лодката цепеше гребените на вълните, гмуркаше се, после изскачаше отново. Все по-близо и по-близо, тя действително следваше линията, по която се движеше „Лилия“.

Още десет минути минаха. Ясно можеха да се видят тримата пасажери на лодката.

— Двама мъже и една жена — промълви капитанът.

— Да, двама мъже и една жена — потвърди Натали. — Единият от мъжете и жената едва се различават. Но другият се вижда изцяло.

— Да, и човек може да се запита какво прави там, на понтона, сякаш се готви да скочи.

С намръщено лице, дълбоко в себе си Натали мислеше:

„Този правият е Елен Рок. Никакво съмнение… Това е Елен Рок.“

ВТОРА ГЛАВАПленничката

В продължение на една дълга минута Натали стана неподвижна, цялата вцепенена, в плен на това име, чиито три срички повтаряше непрекъснато, и ла образа на този човек, изправен в предната част на лодката.

— Елен Рок… Елен Рок…

Кой го беше предупредил за заминаването й? Как бе успял да я догони? Какви бяха намеренията му? Всички мисли на Натали се блъскаха в главата и и объркването й беше толкова голямо, че беше принудена да се довери на капитан Уилямс, и то с думи, на които самата тя се учуди.

— Преследват ме, капитане… Познавам този мъж. Той ревностно ме преследва и се страхувам…

Капитанът се усмихна:

— Могат да ви преследват, госпожице. Но не могат да ви настигнат на палубата на моя кораб.

— Сигурен ли сте в това? Той е способен на всякакви дързости и на всичко, за да успее.

— Освен да ни вземе на абордаж, госпожице. Не сме вече във времето на флибустиерите.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ами нищо.

— Нищо ли?

— Абсолютно нищо. Няма да стане дори нужда да се защитаваме. Една лодка с двама мъже едва ли ще нападне шестстотинтонен параход с пълен екипаж.

— Но ако все пак се опита?…

— Толкова по-зле за нея. Ще се самопотопи, а на нас няма да ни остане друго, освен да гледаме. Но има лудости, в които човек не се решава да се впусне.

Натали поклати глава.

— Този тук се впуска, за него лудости не съществуват…

Лодката напредваше с впечатляващо, упорство. С всяка секунда разстоянието намаляваше… Петдесет метра, четиридесет, тридесет… Натали различаваше дори лицето на Елен Рок. Изразът му не беше нито агресивен, нито намръщен, нито саркастичен, а просто замислен. С внимателен поглед Елен Рок измерваше разстоянието и избираше пътя си, като извикваше заповедите си със строг глас, надмогващ шума на вятъра.

Седнал на кормилото, морякът Бертьо се подчиняваше. До него се беше настанила жената — главата и раменете й бяха обвити с плетен шал от яркоцветна вълна. Натали знаеше, че тази жена можеше да бъде само италианската певица.

Когато приближи на двадесетина метра, лодката зави надясно, избягвайки дълбоката бразда и бушуващите вълни, които „Лилия“ оставяше след себе си. И почти веднага се изравни с яхтата.

— Проклет човек! — изръмжа капитан Уилямс. — Как може да се държи на ореховата си черупка, без да загуби равновесие? Стои като обтегнато въже, с ръце в джобовете.

Моряците от екипажа се бяха събрали около капитана си. Натали стискаше конвулсивно парапета и беше вперила поглед в бушуващата бездна, където подскачаше лодката. Елен Рок вдигна глава и свали фуражката си. Той изглеждаше все така безстрашен и наблюдаваше маневрата толкова спокойно, сякаш самото му присъствие отдалечаваше опасността. Лодката се доближи до яхтата.

— Това е лудост! — протестираше капитан Уилямс. — Какво прави? Ще потъне. На какво се надява?

На какво се надяваше Елен Рок ли? Да сграбчи едно въже, което висеше от яхтата. На два пъти за малко да го достигне. Но лодката силно се блъскаше в „Лилия“, която я отхвърляше надалеч като топка. Все пак на третия опит той подскочи, хвана се за въжето, остана увиснал над бездната, а после го видяха с невероятни усилия да се катери към парапета, помагайки си с крака.

Капитан Уилямс бе обзет от гняв. Преживяваха абордаж като в старите времена и това го отчайваше.

— А, не, не! Няма да стане, човече! Няма да разправят, че капитан Уилямс е позволил подобно безобразие!… Хайде, момчета, удар с брадва по въжето! И удряйте здраво! Ние сме си вкъщи тук, нали?

Подобен изблик на ярост обземаше и Натали и тя одобри заплахата на капитана. Тя също не искаше „проклетият човек“ да се появи до нея и окуражи моряците, като подсили заповедите на капитана.

— Побързайте де! Няма да се подчиним… Толкова по-зле за него!

Прекалената възбуда беше временна. След първия удар на брадвата върху въжето тя хвана ръката на този, който удряше, улови брадвата и я хвърли надалеч, след това се надвеси отново над бездната. Острието само беше докоснало въжето, без да наруши здравината му. Елен Рок беше достигнал металните напречници на парапета и се издигаше със силата на мишиите си.

Целият екипаж се събра, за да му прегради пътя! Някой насочи револвер.

— Стой или ще стрелям! — изкрещя капитанът, като доближи дулото до лицето на нападателя.

Но Натали се намеси. Без нито една дума, с протегнати ръце тя пазеше Елен Рок. Цялата група отстъпи под натиска й. Пред Елен Рок се отвори празно пространство, той скочи на палубата, смеейки се, повторно свали фуражката си и се поклони леко, изпълнен със същата веселост и по същия безгрижен начин както на терасата на вила „Мирадор“.

— Извинете ме — каза той. — Идвам тук като натрапник. Но се налагаше за ваше добро, госпожице.

За ваше добро, госпожице… Човек би карал, че той изпълняваше един от тези жестове на куртоазия и на банална привързаност, които един добре възпитан мъж трябваше да проявява към жената на своите симпатии. Веднага след това той се зае с друго дело. Краят на въжето беше увит около медна макара. Той го отвърза и го хвърли зад борда.

— Хайде — извика на съпровождащите го. — Готов ли си, Бертьо?

Бертьо беше изоставил кормилото, а жената се беше изправила. Морякът направи клуп, а тя пъхна в него краката си и хвана въжето, което Елен Рок намота около макарата и задърпа към себе си.

Сцената се разви като номер по акробатика в цирка без погрешни движения и ненужни жестове, без никакво усилие, сякаш е била репетирана много пъти над предпазна мрежа. Половин минута по-късно жената стъпи на палубата; шалът й беше паднал и разкриваше лицето й. Както беше предвидила Натали, това беше италианската певица.

Лодката по заповед на Елен Рок зави и се отправи към френския бряг.

Така Елен Рок извърши невероятен, немислим подвиг. Два пъти Натали беше бягала и ето че той беше отново пред нея, осуетил всички предпазни мерки, които тя беше взела. Победата му беше толкова явна, че тя дори не се опита да й се противопостави, а той от своя страна не изпита нужда да се оправдае. Нямаше никакво обяснение помежду им. Действията, които той щеше да предприеме, щяха да послужат за обяснение. Натали се отправи към кабината си, оставяйки свободно поле на победителя. Капитан Уилямс и екипажът трябваше да му се подчиняват.

Между другото веднага се видя, че той беше от тези хора, които имат правото да бъдат слушани, защото! умеят да командват. Начинът, по който той пое кормилото и заповяда да се промени посоката, беше на роден професионален водач. Десет минути след абордажа „Лилия“, изоставяйки югозападното направление, т.е. към Испания, се устреми на югоизток към Италия или по-точно към Сицилия. Елен Рок беше господар на кораба, а както изглежда, и над събитията.

Ако Натали не се беше овладяла, тя трябваше да изкрещи от ярост и унижение. Пленничка, истинска пленничка както по времето на пиратите и на неверническите кораби. Тя не беше освободената кралица, както каза Елен Рок през първия ден, а пленена робиня, подчинена на волята му. Тази певица от улиците и мръсните кръчми играеше ролята на кралицата, като фаворитка, от която не можеш да се отдалечиш и която водиш със себе си, за да присъства на триумфа.

Натали не разбираше. Затворена в кабината си, тя беше вперила поглед в кръглото прозорче, откъдето бледа светлина се мъчеше да се пребори е мрака на нощта, и отправяше мислите си към часовете на първата им среща във вила „Мирадор“. Тя забеляза, че помнеше точно всички думи, произнесени от Елен Рок, както помнеше и най-дребните подробности от тази вечер. Той беше повдигнал лампата и гледайки Натали в лицето, беше казал:

— Виждал съм ви някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред някакъв фонтан в една градина, с венец цветя на челото. Да, една минута от вашето минало присъства и в моето, и затова ви търся. Намесвайки се в живота ви, аз ще преоткрия себе си.

Той беше казал това и други неща, които днес отхвърляше, тъй като, изглежда, действаше като враг. В дъното на душата си, в объркването си тя очакваше неговото идване, сигурна, че той би желал да се оправдае, или напротив, да я упрекне за бягството и. Невъзможно беше той да се намира толкова близо до нея и да не я намери.

Тя се лъжеше. Той не се появи.

Тя позвъни и поръча да й сервират вечерята.

Минаха два часа. Когато предполагаше, че всички с изключение на дежурния спят, тя се промъкна на палубата. Два силуета стояха прави, облегнати на задната палуба. Близкият фенер позволяваше да бъдат различени лицата им: бяха Елен Рок и италианката. Изглежда не говореха. Най-много няколко разменени на тих глас думи. Натали се опита да чуе нещо. Никакъв звук не достигаше до слуха й.

Тогава тя се подчини на необмислен порив, който беше в такова противоречие с природата й, че тя имаше впечатлението, че извършва срамно и отвратително за нея нещо. Тя се хвърли върху Елен Рок и промълви:

— Каква е целта ви? Така ли следва да се държи един мъж? С толкова грубост спрямо мен!…

Тя не осъзнаваше какво говори и когато си даде сметка за това, избяга, без да довърши изречението си и без да си изясни целта на реакцията си. Тя се върна в кабината, хлопна резето и завъртя ключа, наранена, трепереща от гняв и омраза. Това беше страдание от горделивост, най-лошото за жена която никога не се е съмнявала в себе си и в своята власт.

В този миг, забелязвайки томчето на „Корсарят“, тя има детинщината да се зачете в него, както се четат книгите на пророците в момент на слабост, като избра Случайно една страница.

Любовна тайна! Нищо не можеше да я обиди повече. Тя отвори прозорчето и хвърли томчето в морето.

Заспа едва на сутринта дълбоко, без да сънува.

Когато се събуди към края на следобеда, „Лилия“ не се движеше повече. Бумтенето на машините беше спряло. През прозорчето тя видя кей, по който се движеха коли и зад който се издигаха къщи. След като се облече набързо, тя излезе и повика капитан Уилямс.

— Е, къде сме?

— В Палермо.

Тя потърси с очи и не видя нито Елен Рок, нито италианката.

— Къде е?

— Замина.

— Какво? Замина ли?

— Да, сбогува се просто така: „Благодаря ви, капитане“. Поиска да ми даде петстотин франка за екипажа? Отказах. Тогава той смачка петте банкноти и ги хвърли в морето. След това ми повери писмо за вас, госпожице. И след това се отдалечи със спътничката си, като някой пътник, извършил хубаво пътуване с кораба си. Ах, проклет човек!…

Капитанът извади от джоба си писмо, което подаде на младото момиче, и тя нервно го скъса. Няколкото реда бяха написани с молив.

Натали не се колеба въобще. Почувствала се свободна, не мислеше за нищо друго, освен да избяга за трети път и да отплува. Капитанът й каза, че трябва да изчакат част от екипажа, слязъл на брега. Тя се заразхожда нетърпелива и трескава по палубата.

Машината заработи. Трима моряци се върнаха, после и четвъртият, последен от слезлите на брега. Но когато се канеха да вдигнат трапа, Натали внезапно промени решението си, каза няколко думи на капитана, взе чантата си и се отдалечи със забързани стъпки.

Една кола под наем стоеше пред църквата. Шофьорът запита:

— Синьора Манолсен?

— Синьора Манолсен — потвърди Натали.

Настани се в колата.

Пътят бе неравен, осеян с локви от дъжда. Вълнообразният пейзаж беше осеян с плантации от фурми и портокали. Натали не гледаше и не виждаше нищо, замаяна от объркана замечтаност, в която изпитваше болезненото чувство че действа против волята си. Защо се съгласи на това пътуване? Защо се подчинява по такъв необясним начин? Това, че смъртта на баща й съвпадаше с престой на Жерико в Сицилия, беше случайност, която не можеше да повлияе на решенията й. Тогава?

Пътят се издигаше към хълмовете, потопени ох сянката на нощта. Натали пристигна късно в мръсна странноприемница, където двама мъже пиеха до огнището. Встрани друг пушеше цигара. Докато старата съдържателна търсеше регистъра на чужденците, Натали наблюдаваше разсеяно тримата, както и залата е потъмнели варосани стени. Тя записа името си в регистъра, после старицата я отведе в стая на първия етаж, където й бе сервирана вечерята.

Никога досега не беше изпитвала по-голямо отчаяние и такова желание да избухне в сълзи. Странноприемницата й изглеждаше злокобна и младото момиче се питаше дали не е попаднало в някаква клопка. Всички може би бяха съучастници — шофьорът на автомобила, съдържателната, тримата мъже на масата. В случай на убийство, кой някога щеше да узнае какво е станало с нея?

Тя реши да прекара нощта в един фотьойл. Опита се да подремне в него, неспокойна, непрекъснато с наострен слух, съжалявайки за угасената свещ и не намирайки смелост отново да я запали. Църковен часовник отмерваше времето. Двадесет минути след полунощ т трепна, убедена, че някой иска да отвори един от прозорците зад фотьойла. Не смееше да се обърне. Не смееше да извика, а и впрочем не можеше да го стори — страхът така стискаше гърлото й.

В същото време шумът стана по-ясен и тя можеше да проследи отделните фази — натиска върху рамката, стърженето на разрязваното стъкло, завъртането на… мартинката… Почувства полъх на студен въздух. Бяха отворили. Някой влезе.

Около нея се завъртя лъчът на електрическа лампа. Тя се надяваше, че седейки неподвижна, остава невидима, скрита: зад облегалото на стола. Но идваха към нея. Почти я докосваха. Тя почувства ужасяващото убеждение в това и обзета от енергия, изведнъж скочи, готова за борба.

Светлината на лампата веднага угасна преди Натали да има времето да различи силуета на нападателя си. Една ръка я сграбчи за гърлото. Тя седна, обзета от страх и неспособна да се съпротивлява. Това продължи най-много минута или две. Ръката не я стискаше повече. Натали можеше свободно да диша. Но другата ръка на мъжа търсеше около врата й. Развърза шала и. Разкопча едно копче от корсажа и. Натали трепереше от ужас и отвращение. Какво искаха от нея? Тя изведнъж разбра. Ръката беше сграбчила едно бижу, голям старинен медальон, който тя винаги носеше на гърдите ся като кръщелен медал.

С бързо дръпване мъжът скъса верижката и откъсна бижуто.

Натали не направи никакъв жест. Мъжът скочи през прозореца и изчезна.

ТРЕТА ГЛАВАРазкритията на Паскарела

В посочения от Елен Рок час, превъзмогвайки умората и чувствата си, Натали напусна странноприемницата. Селцето Кастелсерано, със старите си неравни и бедни наглед къщи, се е вкопчило в стръмния склон на един от хълмовете, конто оформят основата на широк амфитеатър, в чийто център се намира забележителният храм на Сегеста. Без да разпитва за пътя, като туристка, разхождаща се напосоки, тя изкачи стъпалата на зле павирана и крива уличка. От църквата нагоре тя се превръщаше в още по-стръмна пътека й се виеше сред лозя и малки градини. На най-високата точка от изкачването тя забеляза Елен Рок, който я беше изпреварил със стотина метра.

Страхувайки се от шума около себе си и от разследването, което би последвало, Натали въобще не разказа на хората от странноприемницата за среднощното нападение, чиято жертва стана. Но тя пазеше ужасния спомен за него и страхът я караше на моменти да потреперва и залита. Видът на Елен Рок изведнъж я успокои. Тя тутакси се почувства под закрила. Никаква опасност не можеше да я достигне и всичко се подреждаше, щом той се намираше там, на един вик разстояние. Тя малко се вълнуваше дали той беше или не беше любовник на италианската певица, и не чувстваше никакво неудобство отново да се срещне с тази жена.

Той премина близо до един кръст, побит на кръстовището, поколеба се, сякаш не знаеше правилния път, след това пое надясно и изчезна.

Натали ускори крачка и пресече кръстовището. Паянтова бариера, направена от палмови клонки, крепеше дървена плочка, на която се четеше: Вила „Долчи“. Момичето я отмести живо. Малко звънче проехтя на ъгъла на малка разнебитена къща, боядисана в светлорозов цвят, към която водеше алея от хилави и прашни кактуси. На прага Елен Рок разговаряше с италианската певица.

Той веднага се отправи към нея да я посрещне. Натали смътно го чу да се извинява за начина, по който е действал вследствие на обстоятелствата. Тя беше толкова уморена, че едва влязла в главното помещение на партера, се наложи да седне.

— Колко сте бледа! — каза Елен Рок. — Какво се е случило?

— Нищо… Нищо… — рече Натали, която след няколко минути слабост отново възвърна властта над чувствата си. — Нищо не се е случило… или нищо, което да ни безпокои в момента. След малко ще узнаете…

Той не настоя. За него очевидно целият интерес на тази среща се въртеше около Паскарела Долчи. Ако беше нагласил тази среща, то целта му беше да изправи това момиче срещу нея, Натали, и причините за това той щеше след малко да обясни.

Тя погледна и двамата. Сериозната физиономия на италианката показваше нещо още по-диво и упорито, което й придаваше борбено изражение. Той също беше приел враждебен и суров вид, съвсем различен от този — безгрижен и почти весел — който привлече Натали през първия ден. Беше вглъбен и следваше тайната си мисъл, сякаш нищо не можеше да го отклони от нея. Цялото му начинание се състоеше в настоящата среща. Единият от двамата трябваше да отстъпи — той или италианската певица.

— Говори — каза Елен Рок на италианката.

— Не! — възрази тя неочаквано бурно. — Не всичко, което направих до днес, беше против волята ми… Не искам повече да ви се подчинявам… Оставете ме.

Той я потупа лекичко по рамото.

— Слушай ме добре, Паскарела. Вечерта, когато говорихме в кръчмата в Кан, ти не се страхуваше от мен и не отрече връзката си с бандата на Жерико. Оттогава те разпитвах и ти направи и други признания, от които следва, че си видяла тук преди две години г-н Манолсен. Това е било по време, когато Жерико е играел повече или по-малко важна роля в твоя живот. Тези именно признания ти обеща да допълниш, щом пристигнем в твоя край. Ето ни, Паскарела. Дъщерята на г-н Манолсен е срещу теб. Сега е моментът да удържиш на обещанието си. Разкажи какво знаеш.

Той повтори по-нежно: „Разкажи, Паскарела. Няма от какво да се страхуваш, що се отнася до мен. Когато ни кажеш какво знаеш и аз науча самата истина, ти можеш да бъдеш сигурна, че ще действам само в твой интерес и в интерес на семейството ти. Разкажи, Паскарела.“

Натали четеше по лицето на младата италианка ефекта от гласа на Елен Рок. Чертите й се отпуснаха. Устата загубваше злата си гънка. Дали го желаеше или не, тя се предаваше на удоволствието да се подчинява и се виждаше, че онова, което тя отказваше да разкаже, ще излезе от нея в някакво състояние на неосъзнато опиянение. И Натали имаше същото чувство, когато усещаше да се разтопяват и изчезват собствените й решения.

Италианката промълви:

— Преди две години не бях напускала никога селцето Кастелсерано, където майка ми се беше оттеглила след смъртта на баща ми, италиански чиновник. Ние бяхме две сестри — по-голямата Летиция и аз. Ние трите преживявахме от малка рента, а майка ни, за да може да ни отгледа, плетеше дантели. Тя ни обожаваше, особено по-голямата ми сестра, която беше и все още е чудно красива. Сигурно след малко ще я видите, бедната Летиция, и ще разберете мъката ни… и нашата омраза… Да, омразата ни! Бяхме толкова щастливи, толкова весели и трите!… Летиция не спираше да се смее и да пее…

Младото момиче продължи след кратко мълчание:

— Един вторник в края на март се връщахме от работа от полето… от едно малко лозе, което ни принадлежи и което обичахме сами да обработваме… Нищо не ни безпокоеше… Нищо… въпреки че имахме причини заради двамата мъже, които се скриха в гъсталаците при приближаването ни. Но това понякога се случваше… нас много ни ухажваха… и не мислехме, че това може да ни причини зло. Вечеряхме с мама. През нощта старата ни кучка излая. Но това си беше неин навик и едва съм я чула в съня си. Едва на сутринта, като не видях Летиция да излиза от стаята си, предупредих мама, а тя се разтревожи и поиска да влезе. Стаята беше празна, прозорецът отворен, с едно счупено стъкло, и се виждаше краят на една стълба, подпряна зад къщата.

Елен Рок и Натали внимателно слушаха. Натали си мислеше, че и тя бе нападната през изминалата нощ по същия начин.

— Никакви следи ли нямаше? — попита Елен Рок.

— Никакви.

— Но вие нали се оплакахте? Направено ли бе разследване?

— Да.

— Какъв беше резултатът?

— Никакъв резултат. Търсенето не доведе до нищо. През нощта беше валяло и не откриха никакви следи навън.

— Двамата мъже?…

— Споменах за случая. Не ги откриха.

— И все пак ни казахте, че може би ще видим сестра ви днес?

— Да, тя се разхожда в полето с мама.

— Значи след отвличането тя се завърна?

— Върна се петнадесет дни след това. Видели я да пресича селцето. Тя пеела и леко танцувала, повдигайки малко полите си и смеейки се. Беше полудяла.

Паскарела плачеше. Натали чувстваше гърлото си свито.

— Мама се разболя — поде отново младото момиче. — В продължение на две седмици бяхме загубили надежда да я спасим. Вярвам, че това, което я възвърна към живота и ме подкрепи мен самата, беше безумното ни желание за отмъщение. Казвах й, надвесена над леглото:

„Оздравявай, мамо. Ще отмъстя за нея, кълна ти се. Ти ще се грижиш за бедната Летиция, а аз ще отмъстя за нея.“

Оттогава нямах друга мисъл и целият ми живот бе посветен на този дълг. Но как можех да успея там, където бе пропаднало правосъдието? Може би никога нямаше да науча по кой път да вървя, ако обстоятелствата не ми бяха помогнали. Един ден дойде при мен малко момиченце от името на майка си, богата фермерка от околностите, вдовица на име Анита, която доста добре познавахме. Анита от известно време беше болна от лоша треска. Лекарят я беше изоставил и тя чувствайки приближаването на смъртта, бе пожелала да ми довери една тайна и сведенията, придобити по случаен начин според думите й. Но оттогава все ми се струва, че не всичко е плод на случая…

Паскарела прекъсна думите си, сякаш устремът на разказа й беше пресечен от умора или скрупули. Елен Рок почувства необходимост да я попритисне и й постави въпроси:

— Тя поиска ли да пазиш тайна, Паскарела?

— Да, отчасти, и само за неща, които не успя да ми разкрие.

— Защо?

— Беше много слаба. Що се отнася до нашия въпрос, тя ми каза, че е имала възможността да научи името на единия от двамата мъже, които ни бяха следили, сестра ми и мен, около лозето й които бяха задигнали Летиция.

— А тя повери ли ти името на този мъж?

— Майор Бонифас.

— Майор Бонифас ли! — извика Елен Рок. — Странстващият певец? Този, който подготви нападението над вила „Мирадор“? Съучастникът на Жерико?

— Да.

— Ти познаваше ли го вече?

— Да. Той е корсиканец, бивш капитан на далечни плавания, и далечен братовчед на майка ми, която идваше да види понякога. Ние знаехме, че ръководи трупи на странстващи певци, и тъй като самата аз пеех и свирех на китара, той често ми е предлагал да ме отведе. Този път, когато се завърна при нас, два месеца след отвличането на сестра ми, аз приех предложението му.

— С каква цел? Да отмъстиш на него за сестра си ли?

— Не. А да стигна чрез него до Жерико.

— Ти смяташ, че е работил за Жерико, като е отвлякъл сестра ти?

— Твърдението на Анита по този повод беше съвсем ясно — Жерико бил забелязал на няколко пъти Летиция и е бил влюбен в нея.

— Значи истинският виновник е Жерико?

— Да, и него търся от две години, като живея в обкръжението на Бонифас. Съгласих се на всичко, за да успея, станах съучастничка на Бонифас в експедициите, които подготвяше. Но не можах да достигна до Жерико. Той живее настрана, ми каза Бонифас, и ръководи групата си отдалеч. Стои невидим. И все пак аз добре се потрудих!

Елен Рок промърмори:

— Ще го намерим, кълна ти се. Впрочем не е ли идвал насам едновременно с майор Бонифас?

— Да, по-късно узнах, че е бил в околностите, когато се свързах с Бонифас.

— По времето, когато г-н Манолсен пътуваше наоколо ли?

— По това време. Един ден, 18-и май, срещнах един господин, който идваше от гарата и ме попита дали има тук странноприемница. Посочих му тази, в която сте отседнала, госпожице, и той взе стаята над вашата. На, 19-и, го съзрях на пътя за храма на Сегеста да говори с майор Бонифас и един друг тип, чиито черти не можех да различа. Последвах ги, но на един заври на пътя този индивид изчезна. На 20-и май вечерта откриха чужденеца, умрял от кръвоизлив на стълбите на храма; научих името му, г-н Манолсен. А три дни по-късно прочетох във вестника за удар, осъществен от Жерико на брега Марсала.

Натали извади от чантата си фотография. Италианката веднага каза:

— Това именно е господинът, който ме заговори… Г-н Манолсен… Носеше голяма шапка от светлосив филц.

— Да… винаги… Наистина става въпросна баща ми. И според вас, госпожице, той се е срещнал с майор Бонифас и с другия индивид, който трябва да е бил Жерико?

— Потвърждавам го. Майор Бонифас след това ми е разказвал, че е предложил на г-н Манолсен да му служи за водач при посещението в храма. Г-н Манолсен отказал. Майорът бил заедно с Жерико.

Италианката беше казала всичко, което знаеше. Елен Рок й зададе още няколко въпроса и заключи, като се обръщаше към Натали:

— Както виждате, госпожице, бандата на Жерико е върлувала в тази област на същата дата, когато е умрял баща ви, а водачът на шайката се е въртял около него с намерения, който не можем да уточним, но ще ги разкрием и тогава ще разберем мотивите на атаката над вила „Мирадор“. Това Действително ще бъде крачка, огромна крачка. От моя страна…

Той млъкна. Мислеше внимателно, смръщвайки лице. Нищо не можеше да отвлече мисълта му от проблема, който проучваше:

— И за мен всичко е тук — каза той тихо. — Това е единствения факт, който ме свързва с миналото и ми дава поводи да се надявам. Виждал съм ви един път някога, госпожице, и имам дълбокото предчувствие, че животът ми е докоснал вашия в някаква точка. Като хвърлям светлина върху събитията, разразили се тук, може би извиквам на бял свят моя собствен някогашен живот… сигурно го извиквам, защото в края на краищата…

Той си говореше сам. Устата му произнасяше думите, които подхвана полугласно, като продължи започнатото изречение:

— Защото в края на краищата съм бил в Неапол в едно и също време с вас… и не е ли това едно съвпадение, достойно да бъде отбелязано? Вие с баща ви в Неапол, по същото време като мен… А после баща ви пътува за Сицилия, разговаря с Паскарела… с майор Бонифас… без съмнение с Жерико… Не са ли това сцени от една и съща драма, в която съм играл някаква роля и която трябва да възстановим?…

Стискаше с всичка сила юмруци и повтаряше настойчиво:

— Трябва… Трябва… По-рано можех да живея, без да знам кой съм… Не мога повече, откакто имам надежда да преоткрия себе си… Мисля само затова… Искам да проникна в тъмнината… Има проблясъци, които долавям… и искам те да осветят пътя ми и да ме водят.

Странно същество! Натали сега го разбираше по-добре. Противоречията и задръжките му придобиваха по-ясен смисъл. В действителност той преследваше само възстановяването на това, което вече не беше. Той би вървял неуморно по пътеката на спомените, докато преоткрие съществото, което е бил някога.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАОтблясъци от миналото

След дълго съзерцание Елен Рок заключи:

— Виждам само един пункт, чрез който би могла да се реши загадката. Как фермерката Анита е научила тази история и защо тя, изглежда, й придава толкова голямо значение? Тя е посочила майор Бонифас. Но не можем ли да предположим, че Бонифас е имал съучастник в областта и че този съучастник се е доверил на жената?

Колкото повече Елен Рок развиваше хипотезата си, толкова повече се убеждаваше в логиката и достоверността й. Той уточни: „Какъв живот е водила вдовицата Анита? Знаят ли се връзките й?“

— Доста — потвърди Паскарела.

— Включително в месеците преди смъртта й?

Тя отговори:

— Носеше се слух навремето, че два или три пъти са виждали у тях през нощта един човек, когото не поздравявала: при среща в селото… грък на име Зафирос, между другото с много лоша репутация.

— Какъв е бил занаятът му?

— Работил по малко от всичко — просбописец, лечител, зъболекар, но най-вече водач. Живее в колиба по пътя за храма и примамва чужденци да им го показва.

Елен Рок поклати глава.

— Водач!… Точно сподвижникът който е бил необходим на майор Бонифас, за да се добере до г-н Манолсен! Точно съучастникът, който най-добре е могъл да му помогне да отвлече сестра ти. Бонифас познаваше ли го?

— Мисля, че… Да… да… познаваше го… Спомням си.

Елен Рок изглеждаше доволен. Събитията се навързваха едно с друго и доказваха правилността на предположението му. Зафирос, любовник на Анита и почти предаден от нея… Зафирос, приятел на Бонифас и нает от него… всичко съвпадаше.

— Какъв живот води този Зафирос?

— На пръв поглед съвсем редовен. Почти винаги скита около колибата си в очакване на някакъв клиент или чужденец. Всяка вечер се храни в странноприемницата и пуши цигари до късно през нощта.

Натали, която си спомни за среднощния си нападател, потрепери и попита:

— Брюнет, гладко избръснат, а косите му са намазани с помада с път по средата?

— Точно така.

— Значи сте го забелязала? — каза Елен Рок на Натали.

— Да, вчера като пристигнах. Докато записвах името си в регистъра, той ме наблюдаваше.

— И вие се подписахте? Регистърът беше ли му под ръка?

— Предполагам… съдържателката го извади от един бюфет, където го върна след това.

— Значи този човек знае вашето име?

— Могъл е да го узнае. Но какво значение отдавате на това?

— Същото значение, което му отдавате и вие самата, и само вие, можете да ни осветлите. Какво точно се е случило и защо споменаването на това лице ви смущава в такава степен?

Тя не се поколеба да отговори и го стори с няколко думи.

— Тази нощ някой се вмъкна в моята стая през прозореца, който гледа към вътрешния двор на странноприемницата. Сграбчи ме за гърлото и след като ме ограби, избяга.

— Никого ли не предупредихте? — каза възбудено Елен Рок.

— Не, исках да ви видя преди това, и ето защо дойдох тук в такова състояние на отчаяние. Бях разстроена от този толкова странен обир…

— Какво и взеха?

— Едно старо бижу без стойност — баща ми в навечерието на смъртта си ми го беше изпратил от Палермо в препоръчана пратка. Беше един голям медальон или по-скоро кутийка за реликви, която носех винаги у мен, защото баща ми го беше поискал в писмото, съпровождащо пратката… последният път, когато ми писа.

Елен Рок промълви:

— Този Зафирос очевидно е вашият нападател през тази нощ, госпожице. Като съучастник на Бонифас е бил в течение на цялото приключение и е решил да го обърне в своя полза, когато е узнал, че дъщерята на г-н Манолсен е тук. Що се отнася до някогашната му роля, до причините, накарали го да действа днес, до причината за кражбата и до значението на бижуто, само той може да ни информира.

— Как?

— Ще съумея да го принудя. Главното е той да не е нащрек и да не е изчезнал.

Елен Рок се вълнуваше все повече и повече. Още един етап завършваше по пътя в търсене на истината. Часът на действие наближаваше, а за него действието винаги съдържаше един момент на сигурност, който го опияняваше с надежда.

Той даваше разпорежданията си на Натали и на Паскарела, когато звънчето проехтя от ъгъла на къщата. Майката и сестрата на Паскарела се връщаха от разходката. Елек Рок и Натали бяха вече на пътеката, водеща към бариерата, когато възрастна, бедно облечена дама, чието строго лице напомняше това на Паскарела, влезе в градината. После се появи млада жена с широкопола сламена шапка, която, веднага щом видя непознатите, повдигна леко полите си, държейки плата между палеца и показалеца си, и направи грациозно няколко танцови стъпки. Това беше лудата.

Тя се усмихваше мило. Лицето й не беше толкова сериозно като на майка й и на сестра й, а беше щастливо, весело, свежо и с неизразима хубост. Тя изтананика детска песничка, после застина със затворени очи.

Елен Рок я разглеждаше с изненада, сякаш виждаше познат образ, срещата с когото учудва. Без съмнение той откриваше някои черти на Паскарела.

— Поздрави, Летиция — каза майката.

Тя направи реверанс и тъй като Елен Рок се беше преместил и я наблюдаваше съвсем отблизо, отвори очи, погледна ги и изведнъж спря да се усмихва. Тя протегна ръце, за да го отблъсне с ужасен вид, после с внезапна смяна на настроението му се усмихна отново, но с меланхолична и болезнена усмивка, мъчителна за наблюдаване. Всичката й веселост изчезна и тя изглеждаше толкова уморена, че се наложи да облегне глава на рамото на Елен Рок. Остана така няколко секунди и се поолюля с изключително невинен жест. Накрая отново започна лекия си танц и затананика почти недоловимо рефрена на песента си.

— Вие ли се наричате Летиция? — силно развълнуван повита Елен Рок.

Тя размаха кърпичката си току пред лицето на барона. Той я пое и жадно и дълго вдишваше парфюма й. Но тя хвана ръката му и го поведе към другия край на градината, към един отвор в оградата, лошо замрежен с тел. Тя го посочи, сякаш му казваше: „Оттук минахме“. И показа също на връщане една стълба, окачена на Греда от хангара, вероятно стълбата, послужила на крадците да се доберат до стаята й. След това, тя се отпусна възнак на един насип и остана неподвижна.

Паскарела стенеше:

— Бедната ми сестра…

А майката Долчи промълви, изпълнена с омраза:

— Ако не вярвах, че един ден ще бъде отмъстена, бих предпочела да умра.

Елен Рок не изпускаше из поглед нещастницата и Натали си припомня вечерта, когато той я беше оглеждал по същия начин на светлината на лампата и казваше с вълнение:

— Виждал съм ви вече… вие сте част от живота ми.

Беше ли наистина виждал младото момиче? Кога? И при какви обстоятелства? Когато се откъсна от съзерцанието си, той се отдалечи, без да каже дума и без да се обърне.

Елен Рок с радост установи, че Зафирос не беше избягал. От малкото площадче на селото, което се извисяваше над долината на Сегеста, той накара да му покажат колибата, за която беше говорила Паскарела. Посочиха му също едно лице, съпровождащо двама посетители по пътя за храма.

Той започна да го наблюдава. Зафирос предложи услугите си на още един пътник, после в края на деня се изкачи до селото, завъртя се около странноприемницата, за да дебне Натали, после около градината на Долчи, за да дебне Паскарела, чието завръщане, съвпаднало е пристигането на Натали, изглежда, го безпокоеше.

Той вечеря в странноприемницата и излезе оттам късно. Елен Рок, който искаше срещата да се проведе в присъствието на Натали и на Паскарела, не го заговори. Но на другата сутрин, влизайки у Долчи, нареди на Паскарела да отиде да вземе Натали. Докато той самият се намираше в храма, двете трябваше да поемат по пътя към връх Барбаро, без да събудят подозрение и да стигнат до руините на античния театър. Той щеше да доведе там гръка.

Нещата станаха точно така. В девет часа Елен Рок пресече сухото корито на малък поток, стигна до къщата на пазача и се отправи към храма на Сегеста.

Той вървеше със замислен и в същото време дебнещ вид. Преоткриваше сътресението, почувствано в близост с лудата, като наблюдаваше чудесната гледка на амфитеатъра, образуван от обезлесени планински склонове, но по-малко съзерцаваше, отколкото търсеше вътре в себе си какви разбити спомени събуждаха някои елементи на тази гледка — извивката на планината, цветът на пейзажа, небето, нарязано от така чистите контури на паметника. И той едва забеляза, че Зафирос беше изскочил пред него и му предлага помощта си.

Той беше дребен гъвкав човек, още млад и удобно облечен в светли дрехи, с плетени ръкавици и сламена шапка. Без да дочака отговора на Елен Рок, се впусна в приказки за храма в стил чичероне: „Ето една от най-величествените постройки на дорийската архитектура. И в каква блестяща самота! Има тридесет и шест колони с височина девет метра…“

Елен Рок го остави да бърбори надуто. Сигурен, че гръкът нищо не подозира, той му зададе няколко въпроса от техническо естество, на които последният побърза да отговори, и така обиколиха храма, след което Зафирос живо настоя клиентът да посети и античния театър. Ето защо те слязоха към къщата на пазача и изкачиха връх Барбаро. Околностите бяха пусти. Никакви туристи не се забелязваха. Елен Рок се беше информирал и знаеше, че влакът от Палермо идваше доста късно.

— Тук сме на връх Барбаро — казваше гръкът, — на четиристотин метра височина. Благоволете да се насладите на панорамата, за която познавачите твърдят, че е от най-хубавите в света. Театърът има диаметър шестдесет и три метра с двадесетина реда скамейки…

Той изведнъж спря. По знак на Елен Рок, Натали и Паскарела, скрита встрани, се приближиха. Когато се обърна, Зафирос ги видя на три крачки от себе си. Нямаше никой около тях, нито из руините. Той отстъпи леко, почувствал опасност. Елен Рок допря револвер до слепоочието му и каза:

— Не казвай нито дума, Зафирос. Ти си обграден, преследван, без никаква защита. И най-вече не бягай. Впрочем, защо да бягаш? Не моят револвер те спира, а самото положение. Ако избягаш, ще те издам.

Неразбиращият грък се раздвижи с разтревожен вид и празен поглед.

— Какво има? Какво искате? Какво съм направил?

Елен Рок прибра револвера в джоба си. Щом Зафирос приемаше разговора, нямаше никакво съмнение, че ще бъде доведен до спогодба.

— Какво си направил ли?

Той изброи:

— Първо си измежду тия, които са отвлекли Летиция и които са отговорни за лудостта й. След това си участвал в преследването на г-н Манолсен и си измежду отговорните за това, което му се е случило… Но няма повече да говоря. Виждаш, че съм добре информиран за всичко, що се отнася до теб, и имаш сметка да се спогодиш с мен.

Гръкът въобще не възнамеряваше да приеме това предимство. Но той повярва, че опасността не е толкова голяма, колкото си беше помислил. Ето защо реши да изслуша какво имат да му кажат, като вземе най-подходящото решение.

Той се настани на едно от стъпалата, кръстоса крака и започна да говори спокойно:

— Забелязвам, че съм попаднал в капан, а и вие имате някаква връзка с това, Паскарела Долчи. Слушам.

ПЕТА ГЛАВАСмъртта на г-н Манолсен

Самоувереността на гръка постепенно се изпари. Елен Рок му отправи такъв свиреп поглед, че той стана и се усмихна.

— Освен ако не предпочитате аз да говоря, а вие да слушате. Аз само това искам. Моята професия е да говоря. Но за какво?

— За отвличането.

— Какво отвличане.

— Това на Летиция Долчи.

— Но аз нямам никакво участие в него, добри ми господине! Знам наистина, че нещастната госпожица е била отвлечена от злосторници. Но аз никога не съм се забърквал в тази лоша афера, и самото правосъдие…

Още един път безпокойство обзе Зафирос. Действително погледът на противника му действаше. Той реши да пожертва нещо в замяна на друго и да приеме разговор по едно произшествие, в което общо взето, го обвиняваха, че е играл ролята на съучастник.

— Тогава вие искате да бъда искрен? Това вече е друго нещо. Не отговарям на заплахи, но когато апелират за моята искреност! Значи участвах в тази мъчителна работа. О, въпреки волята ми! Бях в добри отношения с майор Бонифас, един тип, с който не ви съветвам да се запознавате, но който ми беше направил услуга, толкова огромна услуга, че един ден, когато дойде да ми каже: „Зафирос, имам нужда от теб.“, щях да съм най-големият неблагодарник, ако не отговорех: „На твое разположение съм.“ Всеки си има съвест, а моята е деликатна на тази тема. Още повече…

— Направо към целта — прекъсна го Елен Рок.

— Още повече — повтори Зафирос — това беше дребна работа… Почти нищо… Един господин измежду приятелите му, важен господин, го помолил да му заведе в Палермо, където живееше на времето, едно младо момиче от областта, което бил виждал неколкократно и в което се бил влюбил… Нищо по-естествено, нали? Все пак, тъй като изпитвам скрупули, поставих условие: „Да бъде! Но тези дами от дома Долчи са мои близки и не искам да бъде сторено зло на Летиция.“ „Какво зло могат да й сторят? — ми каза Бонифас. — Приятелят ми е джентълмен и се кълна в честта си, че Летиция ще се върне вкъщи на другия ден.“ Ето защо приех, повтарям — против волята си. Но животът ни поставя подобни изпитания. Вие знаете останалото…

— Останалото е, че Летиция Долчи се е върнала петнадесет дни след това и е била полудяла.

Зафирос вдигна ръце.

— Това по моя вина ли е? Можех ли да знам, че приятелят на Бонифас не бил джентълмен?

Той изглеждаше разстроен и търсеше съчувствие у Натали й Паскарела, като наблягаше върху непочтеността на похитителя.

— Това джентълмен ли е? Едни джентълмен злоупотребява ли с доверието, което му е оказано?

Елен Рок, който започваше да се нервира от тези увъртания, проговори:

— А после?

— А после какво?

— Другото нещо?

— Какво друго нещо?

— Това, дето е свързано с г-н Манолсен.

— Г-н Манолсен ли? Не го познавам.

— Не си ли чувал за един г-н Манолсен, който умрял от слънчев удар преди две години на стъпалата на храма?

— А, Манолсен ли се е казвал? Наистина, спомням си. Този ден отсъствах. Но на другия ден тукашни хора ми разказаха…

— Лъжеш.

Зафирос повтори:

— Отсъствах. Спомням си отлично. Един човек се нуждаеше от мен в Палермо. Мога да го докажа. Имате думата ми на почтен човек, наистина ме нямаше. Това е един от тези материални факти, които ясно решават нещата.

Изречението остана недовършено. Натали, която не го изпускаше от поглед, очаквайки с безпокойство разкритията, се учуди на внезапната му бледност и на сгърченото му лице. Той изпусна слаб стон, после нададе ужасен вик.

— Но какво ми правите? Какво ми правите?

Чак тогава Натали си даде сметка какво ставаше. Елен Рок държеше една от китките на Зафирос и я извиваше с такава сила, че болката ставаше непоносима.

Зафирос падна на колене, молейки:

— Не… това не… не, пуснете ме…

Въпреки всичко Елен Рок не помръдваше и, изглежда, че не правеше никакво усилие, но каква жестокост се четеше на безизразното му лице! Какъв вътрешен бяс разкриваха подутите му вени на челото! Натали, която го беше виждала само като абсолютен господар на чувствата си и слабо интересуващ се от препятствията по пътя му, беше потресена от варварския, вид на този човек и му каза:

— Оставете го. Не допускам подобни начини на действие.

С нечовешко усилие той укроти напрегнатите си мускули и се усмихна съвсем естествено.

— Това е най-добрият начин да се сложи край на глупостите и на лъжите на този чешит. Впрочем целта е постигната, нали, Зафирос?

Той извади от портфейла си банкнота от хиляда лири и произнесе отчетливо:

— Да свършваме. Решен си, нали?

Зафирос се беше решил. Той се беше изплашил и до такава степен се боеше този страшен човек да не бъде отново обзет от гняв, че не изпита никакво желание да се измъкне. Беше готов на всичко, отколкото да изтърпи още едно мъчение, което палачът би му приложил спокойно и без никаква милост. Ето защо прибра банкнотата в джоба си и започна веднага с такава разговорливост и с такова желание да освободи съвестта си от всички злини, с които тя можеше да бъде натоварена, че се наложи Елен Рок да въведе малко ред в приказките му.

— Без излишни думи. Говори за г-н Манолсен.

— Действително, действително — побърза да отговори гръкът. — Само за този добър господин ще говоря. Считам също като вас, че трябва всичко да се знае за него. Толкова по-зле за Бонифас. Що се отнася до мен, тук ми тежи една тайна и аз съм щастлив, наистина щастлив от случая, който ми предоставяте. Най-сетне! Ето…

Задъхан, той продължи по-бавно:

— Ето… Един ден този проклет Бонифас… Защо ли не ме остави да живея в мир?… Този проклет Бонифас отново ме вдигна и ме хвърли по следите на г-н Манолсен по повод, който ми разкри. Приятелят на майор Бонифас, нали знаете, джентълменът, задигнал Летиция Долчи, носел винаги в себе си една реликва, на която отдавал голямо значение… Защо? Не знам. Но е така… „Не може да мине без него — ми каза Бонифас. — Медальон без стойност, но който не би заменил за десет, за двадесет милиона! Чуваш ли, Зафирос, за двадесет милиона. Откраднали са му го и той е убеден, че кражбата е извършена от човек от неговото обкръжение. Ето защо моят приятел джентълмен предлага солидно възнаграждение.“

— Името на джентълмена? — попита Елен Рок.

— Бога ми, не го зная.

— Лъжеш. Става въпрос за Жерико, Жерико пиратът.

Зафирос остана озадачен. Как, по дяволите, това лице беше в течение на всичко, което го засягаше? Изведнъж му просветна и той извика с гняв:

— Анита ме е предала! Ах, тази мръсница! Ако беше още жива, щеше горчиво да се кае!

— Тя вече не е жива. Продължавай! И после?

— После ли? — продължи укротен Зафирос. — Тогава Жерико, защото за него става въпрос и за бандата му негодяи, обеща голямо възнаграждение за този, който разкрие крадеца. Бонифас посочи един от своите наемници, турчинът Ахмед, един от най-злите разбойници. Ахмед беше бит със сопа и накрая призна, че е продал медальона една седмица преди това на г-н Манолсен, когото беше срещнал в Неапол. Веднага Бонифас получи поръчение да възвърне медальона по какъвто и да е начин. Бонифас и аз се впуснахме в преследване. Два пъти в хотела, където пребиваваше г-н Манолсен, се провалихме. Жерико не беше доволен. Накрая, следен от нас, г-н Манолсен взе влака, за да дойде тук. Съшия ден с падането на нощта, Бонифас, придружен, както разказа, от Жерико, му предложил услугите си на водач, но не бил одобрен. На другия ден той ме повика отново. Двамата с Бонифас скитахме около храма, готови да се възползваме от случая, ако се ни представи такъв, ако не — трябваше да нахлуем същата вечер в хотелската стая.

— И представи ли се възможност? — попита Натали с безпокойство.

— Да — отвърна Зафирос. — Към единадесет часа г-н Манолсен дойде. Той се разходи в продължение на един час само с един пътеводител Baedeker. После келнерът от странноприемницата му донесе студен обяд. Ние бяхме залегнали ей там между камъните. Слънцето силно напичаше. Беше много горещо. Г-н Манолсен изпи шише с вино и чаша кафе. Виждахме го ясно. Той беше доста едър мъж със зачервено лице. Главата му клюмаше, видът му беше унесен. Очевидно имаше желание да спи. Тогава той се настани там долу между две колони и като се закри с един слънчобран, свали шапката си, наду една каучукова възглавница, която постави под главата си, и заспа.

Натали, съвсем разтревожена, попита:

— В този момент ли се възползвахте?…

— Не — отговори гръкът. — Аз исках. Бях сигурен, че няма нищо да забележи, щяхме да вземем медальона и всичко щеше да свърши добре. Но мина един селянин… а после група туристи направи обиколка на храма… а после Бонифас не искаше…

— Защо? — попита Елен Рок.

— Защо ли? — отвърна Зафирос, като се колебаеше, но от погледа на Елен Рок не можеше да се измъкне. — Защо ли? Ами… ами… Бонифас се промъкна до стъпалата на храма. Той отмести слънчобрана и се върна. Така г-н Манолсен беше изложен на слънцето… тъй че…

— Тъй че?

— Слънцето напичаше точно главата му.

— О, ужас! — промълви Натали. — Това е отвратително!

— Нали? — каза Зафирос, като прие възмутен вид. — Нали? Отначало не разбрах, добре намерението на Бонифас. След това протестирах. Исках наистина да се затичам на помощ на този беден господин. Но Бонифас ме прикова на място. Аз не съм много силен… не можех да мръдна… Между другото се надявах този беден господин да се събуди… Виждах го да се мята, сякаш се бореше с нещо, да се мъчи. Опитах се да изкрещя, но Бонифас ме стисна за гърлото. „Мълчи, идиот… Заповедите на Жерико са категорични. Ако по една случайност, ми каза той, можем да свършим с него, така ще бъде най-добре… Тогава, щом ни се представя случай да го довършим, без да вдигнем пръст, ще ме оставиш на мира.“ Какво можех да кажа? Нищо, нали? Затворих очи. Десет минути по-късно Бонифас изръмжа: „Трябва всичко да е готово.“

Натали тихо плачеше. Ужасната сцена се разиграваше пред очите й. Струваше й се, че баща й умира втори път, сега, когато научаваше как е загинал като жертва на убийство. Зафирос заекваше:

— Аз не съм виновен за нищо… това е ясно… невинен съм… Ако бях свободен, щях да попреча на това… Но Бонифас почти ме беше удушил… Това е най-злият от бандитите. Той няма за пет пари милост… за пет пари… повтарям го…

Елен Рок спря този поток от думи:

— Не си губи времето да се извиняваш, Зафирос. Сега продължението!

— Какво продължение?

— Медальонът? Взехте ли го?

— Не.

— Как не?

— Ами не, ето защо Бонифас беше толкова брутален. Медальонът не беше у г-н Манолсен.

— Може би никога не го е притежавал?

— Напротив.

— Откъде знаеш?

— Намерихме в портфейла му квитанция от пощата. Два дни преди това г-н Манолсен е изпратил пакет на дъщеря си, Натали Манолсен, „Палас хотел“, в Париж. С декларирана стойност дванадесет хиляди франка. Без никакво съмнение това е бил медальонът.

Настъпи доста дълго мълчание. После Елен Рок, посочвайки Натали, каза на Зафирос:

— Знаеш ли коя е госпожицата?

Зафирос се намираше в такова състояние на покорство и искреност, че отвърна:

— Да, госпожица Манолсен.

— Действително получих пратката — каза тя. — Тя беше придружена от тези няколко думи, които не съм забравила:

Два дни по-късно научих за смъртта на бедния ми баща. Никога не се разделях с бижуто.

— Ти си този, който го открадна миналата нощ в странноприемницата, нали? — каза Елен Рок на Зафирос. — Като си узнал от регистъра името на г-ца Манолсен, ти си си казал, че въпреки всичко може би предметът е в твоя обсег и че не бива да се пропуска подобен благоприятен случай, така ли?

Гръкът не направи усилие да отрича. Само знак с глава и това беше всичко.

— Какво направи с него?

— Продадох го.

Тъй като ръката на Елен Рок се намираше случайно до вече извиваната му китка, той размисли.

— Или поне имах намерението да го продам.

— Добре си направил, че си се отказал. Къде го скри?

— Зад къщата, в стара делва от зехтин под тухлени парчета.

— Заклеваш ли се?

— В честта си.

— Иди да го донесеш!

Подтикнат като от пружина, Зафирос стана и се спусна по склона до коритото на потока. След това го видяха да се изкачва към колибата си и да я заобикаля.

Нито Елен Рок, нито двете момичета допускаха за миг, че е възможно да избяга. Той действаше, сякаш му доставяше удоволствие да изпълнява получените заповеди. Единственото възможно поведение беше именно това. Всяко друго би му донесло ужасни неприятности.

Тъй като се връщаше с още по-голяма бързина и видима веселост, Елен Рок произнесе полугласно и като че ли на себе си:

— Очевидно именно притежанието на тази кутия за реликви е в основата на цялата авантюра. Експедицията в „Мирадор“ е била организирана от Жерико и бандата му, за да си я възвърнат, тъй като от пощенската бележка са узнали, че г-н Манолсен я е изпратил до Натали Манолсен. Това означава, че тази експедиция отново ще бъде организирана.

Развивайки идеята си, когато Зафирос се върна, той му каза:

— Ще запазиш ли тайната?

— Да — обеща другият убедително.

— Съветвам те да го сториш. В случай че бандата бъде предупредена какво се е случило между нас и е нащрек, то това може да е само твое или подпомогнато от теб дело. Тогава ще последва затвор.

Зафирос потвърди:

— Не зная какво става с Бонифас. Той винаги ме намира, без да ме предупреди.

— Толкова по-добре. Носиш ли бижуто?

— Ето го.

Елен Рок го взе и го разгледа. То представляваше диск от потъмнял, остарял и изтъркан метал, приличащ на злато, диск, издут в средата като часовник, чийто ръб беше покрит със скъпоценни камъни — аметисти, ахати и топази, очевидно византийска изработка.

От другата страна се намираше голям, мътен, надраскан и похабен кристал, разцепен като счупено огледало, през който се различаваше нещо да мърда във вътрешността. При разтърсването издаваше глух звук, сякаш затвореното вещество беше втвърден восък или прогнило дърво.

Елен Рок опипваше кутийката за реликви, въртеше я и я претегляше в ръцете си. У него започваше да се поражда странно чувство, което постепенно обземаше цялото му същество. Обикновено това се случва, когато бъде намерен загубен и забравен предмет, докосването до който събужда забравени усещания. Далечен живот се долавяше от материята. Нещо необяснимо избухваше в него.

Така понякога човек го налягат спомени. Не се знае откъде идват. Не се знае дали те са част от действителността или са сънища, стремящи се да оживеят, образи, които са забелязани и чийто проблясък още минава в съзнанието му.

И стана така, че опипвайки медальона, който Натали беше изследвала като него, той направи инстинктивен жест, съвсем неволен и необмислен, стисна го между палеца и показалеца на определено място и по определен начин. Стъкленият диск се отмести и отвори като капак на кутия, освобождавайки по този начин парченцето изгнило дърво или втвърден восък, което се намираше вътре.

Какво представляваше този къс материя, така старателно запазен в продължение на векове, може би?

Талисман? Реликва? Елен Рок си зададе този въпрос полугласно.

Зафирос потвърди, че нищо не знае. Бонифас също нищо не знаеше. Но защо тогава Жерико държеше на него с такова настървение? Защо са му го откраднали? Защо г-н Манолсен го беше купил и изпратил на дъщеря си със заръката да не се разделя с него? И защо бе тази експедиция в „Мирадор“?

Елен Рок разсъждаваше, объркан от тези тайни и може би още повече от тази изключителна загадка, която неговото растящо чувство предусещаше. Пръстите му трепваха при допира с грапавата повърхност на предмета. Очите му не можеха да се откъснат от него.

„Лилия“ се връщаше към Тулон.

Паскарела не пожела да се раздели с майка си и със сестра си. Тя щеше да дойде по-късно и да действа от своя страна. Натали, която беше спала и се беше хранила в кабината ей, излезе от нея към края на деня. Елен Рок, изтегнат на куп въжета или разхождащ се от единия край до другия, не беше напускал палубата.

Наближаваше вечерта. Бреговете на Франция се очертаваха на хоризонта. Погледът на Натали се спря върху високия силует на Елен Рок. Видяла го да действа, а и сега без маска и фалшива куртоазия, тя проникваше все повече и повече в тайната на тази душа и разбираше, че нищо не я интересува извън страстното, болезнено и всеобземащо разследване на неговото минало. Ако е още привързан към нея, Натали, то е, защото тя е била частица от това недоловимо минало и той се надява чрез нея да сложи ръка на загадката, която бяга от него като призрак.

Същото важи и за Паскарела. Италианката не е била и не е негова любовница. Натали не се съмняваше въобще. Също като нея самата той я владееше само за да я използва за проектите си. И двете са инструменти в ръцете му. Забъркани в някогашното му съществуване, те трябваше да го подпомогнат в задачата му като роби, неспособни да разчупят веригите си. Най-силно Натали беше почувствала това състояние на нещата предния ден в Кастелсерано, когато Паскарела оповести намерението си да остане при майка си.

— Така да бъде — беше отвърнал Елен Рок — но ще се присъединиш към нас, чуваш ли, Паскарела. Ние сме далеч от целта. Тук научих само малка част от това, което исках да узная. Всичко ще се разкрие в Париж, и то през следващите седмици. Ти ще дойдеш, Паскарела.

Натали се учуди, че е изпитала едно от тези смътни чувства, които човек не смее сам да признае на себе си, но които го разстройват, очароват и обезпокояват. Дали това беше любов? Или страх от любовта? Не, хиляди пъти не, тя никога не бе обичала Елен Рок. Елен Рок не е от тези, които могат да бъдат обичани. Човек обича живота и тези, които са част от живота. Но той, изглежда, е извън човечеството; това същество, което напразно разпитва за миналото си и по-скоро отблъсква, отколкото да привлича. Той налага инстинктивно, почти брутално подчинение на околните си и ги обърква, а мистерията е онова, който най-вече опиянява и отслабва силите. И ако волята се поколебае, сърцето се бунтува срещу любовта и даже срещу всяко чувство на привързаност или симпатия.

— Хайде — каза тя, като се изправи, — борбата не е свършила. Съдбата ни принуждава да се борим заедно, а също и един срещу друг. Но сега, когато познавам човека, магията е развалена. Аз съм свободна.