Принцът Жерико

ПЪРВА ГЛАВАФорвил опитва щастието си

Обядът беше весел, поне дотолкова, колкото може да е обяд с пет сътрапезници, от които само един говори, двама слушат и се смеят, а други двама мълчат.

Това ставаше в най-луксозния и най-модерния хотел на „Шан з’Елизе“, „Пари Палас“, в апартамента, нает от Натали Манолсен след завръщането й от Сицилия, т.е. от шест седмици. Сътрапезниците бяха Максим Дютийол, двете му годеници Анриет и Жанин Годуен и Форвил. Разбира се, този, който бърбореше надуто, беше Максим, а двете му годеници се смееха. Натали седеше загрижена. Мълчанието на Форвил беше злобно.

Максим демонстрираше неизтощима буйност, ядеше за четирима, пиеше на екс и не чакаше да му задават въпроси, за да им отговори.

— Дали ще си взема пак от лангустата? Иска ли питане! По-рано, доколкото си спомням, пазех диета — препечен хляб и юфка. Край! Максим Дютийол спира дотук и ще се напива при всеки случай. Хигиена, чист въздух, тотална активност, ето неговия девиз. Спасителят ми ли? Няма дума, това е Елен Рок.

Той вдигна чаша.

— За здравето на Елен Рок, професор по енергия, организатор, и ужас за виновните!

Натали замислено поклати глава за потвърждение.

— Наистина ви е променил, Максим.

— Той направи от мен мъж.

— Докато преди?… — запита Анриет.

— Бях мокра кокошка, изсъхнал плод.

— Истинско чудо! — поде Натали.

— Чудото датира от деня, когато, информиран за приключенията ни в Сицилия, си дадох сметка за собствената ми стойност. С Анриет и Жанин под моя команда аз бях този, който разкри всички следи и осъществи всички концепции на Елен Рок.

— Какъв поглед! — каза Жанин.

— Нечуван! Фотографирам с погледа си всички лица, срещнати на улицата. Щрак! Готово! Мозъкът ми е апарат „Кодак“. Сигнал. Снимка. Пръстови отпечатъци. Записвам всичко безразборно.

— А ние оправяме безпорядъка — отбеляза Жанин. — Аз класирам фишовете.

— А аз — каза Анриет — изготвям досиетата.

— Агенция Максим и Сие — извика Максим. — Частни детективи. Нелегални полицаи.

— А вашият брак с нас двете? — попита Жанин.

— Човек не се жени за подчинените си. Ще ви снабдя със съпрузи. Ето това е. Луксозни съпрузи. За вас, Анриет, джентълмен-крадец, а за Жанин — осъден на смърт. Ах, колко интересен живот!

— И винаги същата цел? — каза Натали.

— Залавянето на Жерико. Може ли да става въпрос за друго с Елен Рок? Жерико пиратът… Жерико разбойникът… Жерико, вашият преследвач.

— Напредват ли нещата?

— Нужни са още няколко часа.

— Какво?

— Бога ми, да.

— Значи след няколко часа?

— Драмата, т.е. целостта от машинации, изплетени около вас и чиято нещастна жертва можехте да станете, без моя помощ, ще се разиграе в две части, едната днес след обяд, другата тази вечер.

— Но вие не ме оставихте нищо да предвидя!

— Защо да се измъчвате? Хората на действието не предупреждават, те действат и запазват за себе си притеснението от подготовката и безпокойството от великата неизвестност.

— Значи остава известна част неизвестност?

— Никаква. Всичко е предвидено до милиметър и до милиграм. Иначе щях ли да говоря?

— Но това е истинско спасение! — извика Натали. — Така, че днес 14 юни…

— Днес, 14 юни — разрешение на загадката. Неприятелите ви ще бъдат обезоръжени, а Жерико ще се търкаля в праха.

— Ще видя ли това двойно събитие? — запита тя, усмихвайки се.

— Разбира се.

— Значи съм поканена?

— Другите са поканени.

— На кое място?

— Тази вечер, тук.

— А този следобед?

— Тайна и дискретност.

— Вие знаете, че този следобед ще отсъствам. Една измежду моите приятелки, която е болна, ми телефонира и трябва да отида да я видя във Версай.

— От колко до колко часа?

— От четири до осем.

— Просто антракт, съвпадащ с програмата ми. Ето защо на работа за последните детайли на мизансцена! Анриет, Жанин, гълъбчета, напускаме ли?

Той ги спря до вратата.

— Ах, забравих. Елен Рок ще бъде тук.

— Елен Рок ли? — каза Натали, смръщвайки вежди. — Пиесата не може да бъде изиграна без него.

— И двата пъти ли ще присъства?

— И двата пъти, и то в момента, когато присъствието му бъде наложително! Deus ex machina!1

Максим се приближи до Натали и й прошепна полугласно:

— Присмивам се, скъпа приятелко, защото ми е навик да се присмивам, дори и сред най-големи опасности. Но вярвайте ми и бъдете готова на всичко.

Тя усети, че предупреждението беше сериозно, но не успя да се въздържи да не се разсмее и тя.

— Готова съм на всичко, Максим.

— Доскоро виждане, Натали. Няма да си вземаме довиждане, Форвил. Форвил не помръдна. Максим си облече елегантното, много дълго и демодирано пардесю, вдигна яката му и извади от джоба стар каскет. С този каскет, нахлупен до очите, с лула в уста той се обърна към Форвил и изкрещя:

— Да живее Елен Рок!

След това, като избута навън спътничките си, изчезна.

— Каква марионетка! — измърмори Форвил.

Натали затвори вратата и позвъни на камериерката да раздигне масата. Без да обръща внимание на Форвил, отново потопи се в мълчание, тя се изтегна в един шезлонг и запали цигара.

След известно време Форвил, бесен затова, че тя не го разпитва въобще, забарабани с пръсти по съседната еднокрака масичка. Натали следваше с поглед дима от цигарата си. Той стана и се заразхожда, тропайки с крака. Това продължи няколко минути. Той се измъчваше от тишината и искаше да я наруши. Накрая взе един вестник, хвърли поглед в него и каза:

— Още един обир… Ето, даже в този хотел! Трябва да се пазите, Натали. Когато човек избира за жилище кервансараи, представящи се за луксозни хотели, тогава се излага на непредвидими опасности. Ето, вижте тази врата… Вие си мислите, че сте в безопасност, защото е заключена. Но не знаете дали там зад нея няма скрит злосторник, който ви дебне… Вестниците ежедневно дават доказателства за това.

Той сочеше статията и продължи да чете заглавието й.

— Грабеж в „Пари Палас“… Два милиона в бижута, откраднати от американка. Крадецът е заловен благодарение на барон Елен…

Натали завърши изречението с присмехулен тон:

— Благодарение на Елен Рок.

Той направи гневен жест. Тя настоя.

— Нямате късмет, Форвил. По време на обяда Максим и приятелките му говориха само за Елен Рок. Отваряте един вестник и първото име, което попада пред очите ви, е Елен Рок.

Той поднови разходката си и все по-нервен и по-нервен процеждаше през зъби:

— Какво прави там? Десет пъти го забелязах да обикаля по коридорите или около хотела. С какво право?

— Всеки има право да се разхожда около хотела, в който живея, дори Елен Рок.

— Най-вече Елен Рок.

— Защо най-вече?

— Защото бди над вас!… Взел е в ръце защитата ви! Той ви пази! Той преследва така наречените ви врагове! Ах, отвратителен човек! Подозрителен, самозванец, долнопробен магьосник… В Париж, както и в Ница, продължава да играе ролята на Калиостро за най-голямо възхищение на снобите. Вестниците: разгласяват разказа за подвизите и чудесата му. Един път скача върху гърбовете на развилнели се коне. На другия ден се хвърля в Сена да спаси възрастна дама. Лош актьор, вдигащ шум около себе си.

Натали произнесе много спокойно:

— Значи да спасиш една възрастна дама е вдигане на шум?

— Да, когато това се прави за зрителите от галерията.

— Строг сте.

— Ах — каза той, — колко развълнувана ви чувствам!

— Аз, развълнувана?

— Да. Цялото ви същество се промени изведнъж. Изразът, усмивката, интонацията, стойката — всичко у вас е ново.

— Ревността ви кара да изгубите разум, бедни ми Форвил — каза тя със снизхождение. — Вие много добре знаете, че Елен Рок дори не ме е посетил, два пъти го срещнах във фоайето на хотела, и то във ваша компания, и той само ме поздрави.

— Ах, наистина! Защо е тази прекалена дискретност? Кой му е забранявал да идва открито при вас и да ви говори?

— Попитайте него — възрази Натали. — Неговата доста неучтива дискретност, съгласна съм с вас, не ме интересува. Впрочем малко ме е грижа за него. Той е едно странно същество, към което изпитвам по-скоро антипатия.

— Привидно — отвърна на удара Форвил, чието вълнение нарастваше. — Но вътре у вас самата съществува постоянна екзалтация и както подозирам — вътрешен делириум, сякаш удар с вълшебна пръчица е променил вашата природа и е разрушил прекрасното ви равновесие. Да, зная, Натали, лудост е от моя страна да ви казвам всичко това. Но вие трябва да го знаете!

Тя продължи да се шегува.

— Признавам наистина, че толкова подвизи — това ме възхищава. Една възрастна дама, спасена от водите… укротени коне.

— Всичко ви възхищава, Натали. Да, да. Миналата вечер той влезе с Максим в ресторанта, където с вас вечеряхме, и видях устата ви да се присвива, а очите ви да заблестяват. Не казвам, че го обичате…

— Защо не?

— Не. Жена като вас не обича мъж от този тип. Но той ви измъчва, което е нещо повече от любовта. Вие търпите неговото презрително влияние, и то още от първата ви среща на терасата на „Мирадор“.

— Да, злото ме връхлетя внезапно. Очарование… като отвара от биле.

— Наистина — каза глухо Форвил, — отвара, която ви накара да си загубите разума. Иначе щяхте ли да избягате с този клетник, както го сторихте на другия ден?

— Аз съм избягала с Елен Рок, аз?

Форвил размаха свитите си юмруци.

— Ах, какво е ставало през тези няколко дни в Сицилия? Не мога да мисля за това без отчаяние. Разказът на Паскарела, историята за лудата сестра и гръка, и за Жерико, и за Бонифас — това са само лъжи, театрални номера, за да ви омаят и залъжат! Ах, да, един лош актьор, но той добре играе ролята си с тази комедия на изгубената памет и изчезналото минало. Мъж без минало — каква подправка е това за една авантюра! И какво предимство над един пират в очите на една романтична жена!

Натали бе обзета от нетърпение.

— Достатъчно! — нареди тя. — Разбирам ревността и несправедливостта, но не понасям да бъда обиждана.

Форвил не понижи тон.

— Толкова по-зле! По-добре да свършим с това!

— Какво разбирате под това да свършим? — попита Натали, като се разпалваше за борба.

— Да свършим, като направите своя избор.

— Но аз нямам да правя никакъв избор.

— Напротив, между него и мен. Ние почти бяхме сгодени. Вие не ми казахте „да“, но имах право на надежда. Ако вашето „не“ е категорично, не се колебайте. Бих предпочел всичко пред несигурността.

Тя го предизвикваше с поглед, без да отговаря, но с едва забележима усмивка, толкова жестока, че той се изплаши от това, което тя щеше да каже, а от тази неизбежна раздяла, за която вътре в себе си не се съмняваше. За да я предотврати, промълви:

— Мълчете… Зная… зная…

И съвсем близо до нея, треперещ и стегнат:

— Ах, как да ви пречупя? Понякога наистина си мисля, че би било нужно може би да ви нагрубя.

Тя отстъпи леко, веднага готова за защита, докато той шепнеше:

— Да, вие ми го казахте един ден: „Толкова съм горделива и така се самоуважавам, че бих се сметнала за обезчестена, ако някой ме целуне насила или с изненада, и бих приела може би поражението си.“ Тогава… понякога си мисля… питам се… Ах, да ви се противопоставя… да смачкам волята ви…

С импулсивен жест той я сграбчи за раменете. Тя остана безучастна, невярваща, че той ще се осмели. Но той беше изгубил контрол над действията си и с всички сили се опита да я приближи до себе си, търсейки лицето.

Тя се ужаси и протегна ръце. Той преодоля защитата им. Ръката му я притегли. Притисна я до гърдите си и почти докосна бягащите и е ужас устни. Тогава, отчаяна, тя извика:

— Елен Рок!… Елен Рок!…

Всичко това се случи в интервал от няколко секунди и в страшен безпорядък. Викът на Натали беше толкова неволен, колкото и атаката на Форвил. Той бе последван от мълчание и изумление. Майко по малко Форвил отслаби хватката си и докато Натали се освобождаваше, той прие израз на неспокойно очакване, сякаш действително беше повярвал, че Елен Рок ще се появи. А това беше толкова смешно, да повикаш инстинктивно скрит някъде противник, готов да изскочи, както го направи иззад парапета на „Мирадор“, че Натали, обзета от треска и с обтегнати нерви, избухна в смях.

— Виждате добре, че ме предпазва, бедни ми Форвил. Само името му е достатъчно, за да предотврати нещастното стечение на обстоятелствата… Ах, колко сте комичен! И колко ви е страх!

Той пристъпи към нея, бесен от гняв.

— Страх от този бандит ли? Съвсем не. Но си давам сметка какво представлява той за вас, Натали. Ако сте в опасност, именно него викате на помощ! Неговото име идва на устните ви! И вие се осмелявате да казвате, че ви е безразличен?

Той се задави, гласът му трепереше, а лицето му беше намръщено Натали позвъни.

— А? Какво правите? — извика Форвил…

Смехът й се усили.

— Бъдете спокоен. Не звъня за него. Викам камериерката.

— С какво намерение?

— О, господи, за да ви покаже пътя към изхода.

— О, не правете това — процеди гневно той. Прислужничката почука. Натали се поколеба. Но беше достатъчно да не остава сама и Форвил да го разбере, затова, като отвори вратата, каза простичко:

— Сюзан, телефонирайте в гаража да ми приготвят автомобила за четири часа.

— Добре, госпожо.

На свой ред тя пожела да се прибере в покоите си. Форвил, на пръв поглед по-спокоен, се опита да я задържи.

— Никога няма да ми простите, нали?

Тя отвърна с презрителен жест:

— Защо не? Просто бяхте смешен.

— Значи ще ви видя пак?

— Бога ми, не мога да се ангажирам отсега.

Той настоя:

— Напротив, можете да се ангажирате… Желая да се ангажирате или поне да ми дадете точен отговор, затова ви питам дали ще ви видя пак или не.

— Не — каза тя, оставайки на прага. Той отново се развихри.

— Заради този човек, нали? Заради този клетник?… Почакайте за миг, Натали. Не можем да се разделим така… Не сме си казали всичко, което трябваше.

— Казахме си абсолютно всичко.

— Останете, Натали, в противен случай разговорът отново ще започне, но в по-неблагоприятни за вас условия, кълна ви се!…

— Не се страхувам от вас.

— Защото той без съмнение ви закриля, нали?

— Кой?

Тя затвори вратата под носа му. Той чу шума от превъртането на ключа и от дърпането на резето.

— Ах, толкова по-зле за теб! — промърмори той, като вдигна юмрук, сякаш да счупи дървената преграда. — Не бях съвсем решен да действам. Но толкова по-зле за теб! Сама си виновна за това, което ще се случи.

Тръгвайки, той забеляза снимката на Елен Рок във вестника и си каза:

— Най-сетне, време е да свършим с това. Този мошеник действа в сянка не знам с каква цел и ако не искам да изостана…

Излезе.

Навън чакаха таксита. Той направи знак на шофьора, качи се и заповяда:

— Версай, по пътя за Вил д’Авре.

Таксито потегли. Един млад мъж с каскет, потънал в пардесюто си, който сякаш беше на пост на тротоара, дочу изречението. Той се затича към автомобила, паркиран на съседната пряка, в който се намираше друг мъж.

— Правилно сме отгатнали, че ударът е предвиден за днес, Елен Рок.

— За Версай ли замина?

— Да…

— Всичко е наред. А по кой път?

— За Вил д’Авре.

— Да минем но този през Севр. Ще стигнем преди него.

И барон Елен Рок добави:

— Ах, Максим! Ето една експедиция, която ми харесва! Без да смятаме факта, че това е още една крачка към истината!…

ВТОРА ГЛАВАЕдно!…

Натали винаги изпитваше удоволствие да се срещне с Мюриел Уотсьн, една от малкото й приятелки от пътувания и луксозни хотели. Преди няколко дни тя беше предупредена за скорошното й пристигане в Париж. Сутринта Мюриел й беше позвънила от Версай където бе отседнала в къща на булевард „Дьо Ла Рен“, току-що наета за през лятото.

В четири часа H ата ли се качи в колата си и даде необходимите разпореждания на шофьора. Тя избра трети път, по-дълъг, през Роканкур. Пътуването я отмори. Тя почти не мислеше за заплахите на Форвил, които по-скоро я разсмиваха. В действителност от цялата сцена, впрочем не продължила повече от тридесет или четиридесет минути, тя си спомняше само вика, който изпусна, когато Форвил я държеше в обятията си и беше заплашена от насилническата му целувка. Елен Рок!… Елен Рок!… Ужасът въобще не беше оставил следа у нея. Но този вик още звучеше в ушите й и въпреки че се стремеше да го оправдава като шега или като хитрост, много добре знаеше, че той беше израз на мъчителното й безпокойство и че цялата й надежда в продължение на секунда се вплиташе тези три срички: Елен Рок!…

Това я учудваше. Тя никак не беше излъгала, казвайки на Форвил, че Елен Рок й вдъхваше по-скоро отчуждение, а, от друга страна, не преставаше да открива безразличието на този човек към нея. Тогава защо го повика? Какво беше това необмислено доверие.? Дали тя не смяташе за естествено и нормално той да е неин телохранител и да е винаги готов да й помогне? А когато беше заплашена, неговото име изплуваше от дълбините на съзнанието й.

Тя пресече парка на Версай и като остави колата при оградата, тръгна бавно по булевард „Дьо Ла Рен“. Нямаше никакви съмнения или предчувствия. Въпреки това, като стигна до указания номер, тя се изненада да види стара двуетажна къща с мансарда, в която беше идвала някога с баща си. Беше сигурна, че не се лъже. Къщата принадлежеше на г-н Манолсен и по време на наследяването беше обявена за продажба и купена от неизвестен за нея клиент. Зад главната сграда, чиито щори бяха спуснати, беше разположена градина с няколко храста, а в дъното на двора се издигаше голям склад, използван от г-н Манолсен за хранилище, с излаз на успоредната на булеварда улица. И ето че случаят беше довел тук приятелката й Мюриел!

Тя позвъни весело. Беловласа жена с вид на компаньонка й отвори.

— Мис Мюриел? — попита Натали.

— Госпожицата ви очаква — каза дамата. — Бихте ли ме последвала до първия етаж?

Натали забеляза в дъното на вестибюла двора с храстите и позна тъмното стълбище с парапет от дебело въже от червено кадифе. По средата на пътя дамата даде път на Натали. Тя продължи да се изкачва и стигна до толкова тъмна площадка, че протегна напред ръце. В този момент я обзе леко безпокойство. Мина й през ум идеята да си отиде. Но една ръка хвана нейната. Запали се лампа и Форвил извика:

— Казах ви, Натали, че разговорът ни не е завършил и че ще свърши по съвсем друг начин! Какво мислите за това, красавице!

Тя не се опита да се съпротивлява. Не се опита също така и да вика. За какво? Възрастната дама беше изчезнала и никой не можеше да я чуе.

Впрочем Форвил я влачеше със злобна бруталност, като я ругаеше и й се присмиваше.

— Какво мислите за това, красавице? Дали ще станем малко по-достъпни?

На кръглата площадка имаше три врати. С рязък жест той блъсна Натали в лявата стая.

— Влез там — нареди той със заповеден тон.

Но когато се устреми след нея, той изведнъж се закова на прага и изруга.

В средата на стаята, осветена от силна лампа, тъй като щорите бяха плътно затворени, прав, с ръце в джобовете чакаше Елен Рок.

Цялото насилие на Форвил, цялото усилие, вложено от него в замисъла му, цялото му разочарование и унижение го хвърлиха с бясна омраза срещу този противник, когото ненавиждаше. По-нисък от Елен Рок, но по-тежък и по-масивен, той се устреми напред като бик, окрилен от мощта и гнева си.

Неуспехът го обърка. Ударът дори не беше помръднал противника му, който сякаш не го беше забелязал и се беше задоволил само да извади ръце от джобовете си и да ги протегне напред като стена.

— Какво правите тук, хулиган! — заекна Форвил, увлечен от грубата си природа. — С какво право се месите в моите работи? Ваша работа ли е да пазите Натали? С какво право, а? Като любовник ли?

Още преди да си даде сметка за отпора, той получи шамар, който го извади от равновесие и го остави треперещ.

Изненадан, непредвидил препятствието и непознаващ физическото превъзходство на Елен Рок, Форвил си отмъсти с груби ругатни, които се осмеляваше да произнася само с тих глас и от разстояние.

Вълнението беше парализирало Натали до такава степен, че тя не пожела да се намеси. Краката и отказваха да се подчиняват. Въпреки това тя не изпитваше никакъв страх, толкова спокоен й изглеждаше Елен Рок.

Нямаше да се случи нищо, което да не е нормално. От друга страна, Форвил, изгубил престижа си в очите й след неуспешния опит срещу нея още в „Пари-Палас“, сега беше заприличал на смешен и слабо опасен противник. Какво можеше да направи той пред Елен Рок?

Последният, давайки си вид, че не се интересува от победения, се обърна към Натали.

— Ще ме извините за намесата ми, госпожице, и за бруталния начин, по който този индивид ме принуди да действам. Дължа ви обяснение. Ще бъда кратък.

Пред Натали той отново бе възвърнал куртоазните си маниери от първия ден и не се изразяваше повече с този отнесен вид, който не го бе напуснал в Сицилия. Раздразнен от ръмженето на Форвил, той му подхвърли властно:

— Мълчи! Това, което можеш да кажеш, не служи за нищо! Тук си, за да се подчиняваш на решенията ми.

Форвил беше замаян колкото от интонацията, толкова и от фамилиарното обръщение на „ти“, и не помръдна повече. Тогава Елен Рок помоли Натали за разрешение да я разпита и започна:

— Пристигането на вашата приятелка Мюриел Уотсън в Париж беше оповестено, нали?

— Да.

— За кой ден?

— Чак за вдруги ден. Но тази сутрин нейната дама-компаньонка или жена, която се представи за такава и предполагам, че е лицето, което видях долу, ми телефонира, че Мюриел е ускорила пътуването си и че се е настанила тук във Версай.

— Тя не се е настанила тук. Предполагам даже, че не е във Франция.

— Значи това телефонно обаждане?…

— Е капан, в който задължително трябваше да попаднете.

— Капан ли? Наистина, не се усъмних в нищо.

— Виждате ли сега истината, госпожице? И не храните повече илюзии, за това лице?

— Никакви илюзии.

— Следователно ще ми бъде лесно да ви убедя и да ви го покажа не като отпратен влюбен, желаещ да получи реванш, а в истинската му светлина.

Форвил сви рамене и не намери за нужно да протестира. Елен Рок продължи:

— От един месец и аз, и Максим го наблюдаваме, ден и нощ. Още от първите минути усетих, че този човек е коварен и че един ден трябва се отървете от него. Неминуемо, след като не можеше да ви завладее и да ви наложи да се омъжите за него, той щеше да прибегне до сила. За да се предотврати това, трябваше да се узнае мястото на действието. Така вследствие на подробни разследвания Максим откри заедно с приятелките си, че след смъртта на баща ви Форвил е закупил чрез подставено лице тази къща и придадения към нея склад, за който ще ви разкажа за какво служи. Къщата е използвал като второ убежище, като гарсониера при случай, и е настанил за пазачка тази доста подозрителна жена, която от известно време е при мен на служба. Ето защо бях предупреден за засадата и бях въведен през склада.

Натали промърмори:

— Вие уверявате ли ме, че всичко това е точно?

— Най-доброто доказателство е това, което се случи. Впрочем Форвил го потвърждава, защото мълчи.

Форвил разпалено заяви:

— Признавам, че обичам Натали. Признавам, че не се спрях пред нищо, за да постигна целта си и да я принудя да се оженим.

— Да — извика Елен Рок, — да се ожените, защото бракът е притежание на богатството, това е окончателното присвояване на наследството, на всички акции и дела на г-н Манолсен, а това е последният ви шанс.

— Последният ми шанс ли?

— Вие сте изчерпал всички средства. Нека бъдат прегледани сметките ви първо като пълномощник на г-н Манолсен — който, уви, ви се е доверявал напълно — а после и като управител на фирмата, и ще бъдете тикнат в затвора, а може би и името на г-н Манолсен ще бъде опозорено.

Натали промълви:

— Какво говорите?

— Лъжи, Натали! — извика Форвил. — Нито една от тези оскърбителни думи не е вярна. Той ме обвинява за отмъщение и за да ме злепостави пред вас.

— Говорете — каза младото момиче на Елен Рок.

Тя си даваше сметка, че в този момент разговорът достигаше до най-сериозната си фаза. Останалото беше само въведение.

— Моля да ме извините — каза той — за разкритията, които ще направя пред вас, защото те са доста мъчителни за слушане. Но трябва. Ето. Фирмата „Манолсен“, основана от баща ви, притежава освен основното си седалище в Париж и сметни представителства в големите градове на Франция и Европа, където постъпват или по-точно постъпваха всички стоки, изнасяни за Америка. И тъй, според проучванията на Максим зад тази мощна организация, основана от г-н Манолсен чрез собствения му гений, е съществувало през последните години на живота му, а също и днес нелегално предприятие за износ в чужбина на стоки с престъпен произход… да си го кажем направо, които са плод на кражби.

Натали подскочи.

— Но това е невъзможно!… Такъв позор…

Форвил беше кръстосал ръце, като имитираше възмущение. Беше много блед. Промълви:

— Доказателство… поне едно доказателство.

— Първо един пример — каза Елен Рок. — Службата за антики на фирмата „Манолсен“ била централизирана във Версай, недалеч оттук в един голям гараж. И тъй, задната част на гаража е станала, без да знае г-н Манолсен, гараж, за откраднати автомобили, които се укриват и се преправят, за да бъдат изнесени с фалшиви документи.

Форвил повтори:

— Доказателства… изисквам доказателства… и ви предизвиквам…

Елен Рок натисна един звънец и извика:

— Максим!

В съседната стая се чу шум; Максим Дютийол се появи.

Независимо от ситуацията, в която играеше някаква роля, Максим не можеше да се намеси, без да привнесе живописна нотка, и важният му и сериозен вид граничеше с комичното. Този път той носеше дебела папка, а пардесюто, наметнато на раменете като пелерина, му придаваше вид на частен детектив като тези по афишите.

Той разстла папките си бавно, като се приготвяше да даде подробни обяснения.

— Документ 27. Писмо на г-н Форвил относно крадена открита кола. Документ 28, показание на началника на гаража. 29, инструкции на г-н Форвил за маскирането на автомобила. 30, складирани откраднати гуми. Заповед за опаковане. Заповед за експедиране. Всичко с почерка на г-н Форвил. Тук има петдесет и три неоспорими документа, които са чест за моята кариера.

— Фалшификации! — запротестира Форвил. — Долни клевети.

— Забранявам ви — извика възмутен Максим — да подозирате и един единствен документ от това досие. Аз го съставих със старание, заслужаващо възхищение.

— Фалшификации! — повтори другият.

Елен Рок го хвана за ръката.

— Мълчи. Тези доказателства са достатъчни. И има още петдесет. Взломни кражби, обири, измами, злоупотреба с доверие спрямо г-н Манолсен и след смъртта му — към госпожицата… Подправяне на подпис, отклоняване на средства. И още…

Натали действително страдаше. Без наистина да обича Форвил, тя му беше позволила да я ухажва и не забравяше, че баща й беше одобрил идеята за брак помежду им и беше подкрепил искането на Форвил.

— Привършвайте — каза тя на Елен Рок.

— Да, има още неща — повтори той. — Има писмо, което показва, че Форвил кореспондира с Жерико.

— Какво ви прихваща? — промълви Форвил.

— С Жерико. Ето писмото от твоята свръзка:

— Ето, гледай, това писмо беше взето от тайното чекмедже на един стар шкаф, в който хвърляш в безпорядък компрометиращите те писма — непредпазливост, за която днес си плащаш. Сега отговаряй.

Форвил не можеше да се противопостави. Избягвайки погледа на Натали, той промърмори:

— Е, и какво? Това какво показва? Може да съм бил в кореспонденция с някой господин, носещ името Жерико или когото са наричали Жерико, за да му се присмеят… Трябва да се установи дали този Жерико е въпросният бандит.

— Писмото е подписано от Бони, което естествено означава Бонифас, Бонифас, черният ангел на Жерико.

— Предположение!

— Така да бъде. Но датата ще ни осветли — каза Елен Рок. — Трети май. И тъй, ние знаем, че г-н Манолсен, твоят шеф, се е намирал в Неапол през месец май на същата година. Не се ли присъедини към него?

— Да — потвърди Натали, — той дойде да прекара осем дни в същия хотел като нас.

— Е, добре! — заключи Елен Рок. — От нашето разследване в Сицилия се разбра, че Жерико е идвал по същото време в Неапол и че се е навъртал около г-н Манолсен. Следващата седмица г-н Манолсен отива в Палермо. Две седмици по-късно умира в храма на Сегеста като жертва на убийство.

Този път Форвил се разбунтува по толкова спонтанен начин, че беше невъзможно да се отрече искреността му.

— А, това не — възкликна силно той… — Не съм замесен въобще в това. Изпитвах силни чувства на привързаност и на благодарност към г-н Манолсен. Той ми беше обещал ръката на Натали и никога подобна ужасяваща идея…

— Фактите са тук — каза Елен Рок.

— Но липсва истината. Да, признавам, имаше проект за среща между Жерико и мен, но той не се осъществи.

— Защо?

— Защото Жерико не дойде на срещата.

— Ти познаваше ли го?

— Не. Не познавах също така и Бонифас. За пръв път го видях в „Мирадор“ и тогава не знаех, че е съучастник на Жерико. С Жерико имах възможност да вляза във връзка благодарение на случайността пр повод общи сделки.

— Съгласен съм — каза Елен Рок — и съм склонен да вярвам, че целта на вашата среща не е била да посегнете на живота на г-н Манолсен. Само че ето, г-н Манолсен е пътувал с чанта бижута. Жерико го е знаел и сте имал намерение да се договорите за кражбата на тази чанта, която г-ца Манолсен е трябвало да занесе в Париж.

Форвил не отговори. Какво представляваше тази презумпция за преднамерен обир пред страшното обвинение в убийство? Той го беше отклонил. Не се противопостави на другото.

Разговорът беше завършен, този разговор, започнал в Париж между Натали и Форвил, и чийто край Форвил изискваше от Натали. Той приключи под непоколебимата воля на Елен Рок. Форвил беше победен и безсилен да продължи злото си дело. Елен Рок държеше в ръка всички необходими оръжия, за да го обезсили и погуби.

— Положението ти във фирмата „Манолсен“ ще бъде ликвидирано по такъв начин, че мошеничествата ти да останат в сянка. Максим ще се заеме с това и ще се разбере с главните чиновници. Максим, имате необходимите документи, нали? Актове, пълномощни? Подпиши, Форвил.

Другият подписа.

— Това е добре — каза Елен Рок, — свободен си. Махай се!

Форвил, неспокоен, посочи папката.

— Тези документи?

— Те ми принадлежат.

— Но…

— Но какво?

— Ще ми бъдат ли върнати?

— Не.

— Как, няма ли да ми бъдат върнати? Все пак аз се съгласих на всички условия.

— Няма никаква връзка между едното н другото.

— Значи трябва да живея под постоянната заплаха за разкриването ми?

Форвил упорстваше. Изискванията на Елен Рок го ужасяваха.

— Можеш да се съгласиш или не, както искаш — каза Елен Рок.

Форвил се приближи до него.

— Вижте, това означава да направите живота ми невъзможен и да ме подтикнете към действие на насилие, чиято жертва един ден ще сте вие, Натали и вие самият.

— Не се ангажирам с нищо.

— А ако откажа? — извика Форвил.

— Досието утре ще бъде у прокурора на Републиката.

Дилемата беше безмилостна. Оставаше само да се подчини.

Натали, която не изпускаше Форвил от погледа си, видя в очите му пламъка на ужасна омраза. Той се оглеждаше наоколо, сякаш чакаше да се случи чудо. Беше загубил всичко за един час — надеждите си за брак или за насилническа придобивка, няколкото останки от богатството си, положението си, най-малко — уважението на жената, която обичаше. Той приличаше на обградено животно, което се върти около себе си и тъпче сред нападателите си.

Максим беше отворил вратата и с широк жест му показваше пътя.

— Изходът е оттук, скъпи ми Форвил. И после един съвет — не упорствай. Имам чувството, че си тръгваш с не много почтени намерения. Това е грешка. Ще бъдеш смазан като червей между Елен Рок и мен. Който има уши, да слуша…

Той поздрави. Форвил премина пред него като стрела, почти бегом.

— Едно! — извика Максим. — Наистина вярвам, че сме му изтръгнали ноктите.

Той пое дълбоко въздух, направи едно-две боксови движения във въздуха, и заключи:

— Сега на работа. Елен Рок, ако вие имате време за губене, аз нямам. Отивам да взема колата, защото трябва да се бди и да се подготви продължението на драмата. Ах, не можеш да останеш без работа в тоя занаят! Натали, моите почитания…

ТРЕТА ГЛАВААтаки н контраатаки

— Само една дума — каза Елен Рок на Натали, която благодари и се приготвяше да тръгва. — Ще бъда кратък. Почувствах преди малко, че се разминаваме в мненията си.

— По какъв въпрос? — попита тя.

— В поведението ви се чувстваше учудване, може би упрек, когато отказах на Форвил някакви гаранции, които могат да го успокоят.

— Признавам си — каза тя.

— Да не би да искахте да му простя?

— Не, но можеше да се забравят делата му. След като вашите условия бяха приети, вие губите правата си.

— Не мисля така. Когато сме изправени срещу злосторник, имаме две задължения: най-напред да му попречим да вреди, а след това да го накажем.

— Да го накажем ли? Но ние нямаме това право.

— Ето защо нямам такова намерение.

— Тогава?

— Ще го предам на правосъдието.

Натали отстъпи назад, наистина шокирана от такава твърдост.

— Как? Вие хвърляте в затвора този човек, когото принудихте да се откаже от всичко и да поправи злото, което, е сторил?

— Наказанието е единственият начин да се поправи злото. Останалото са само допълнения. Форвил си остава негодяй, докато не изкупи престъплението си.

И добави със саркастичен тон:

— И след това бъдете сигурна, че Форвил никога няма да остане без средства и че въобще не възнамерява да се променя:

Натали понита:

— Ами… другите?

— Другите ли?

— Да… например този Зафирос, когото пощадихте…

— Пощадих го временно. Когато настъпи часът, Зафирос ще трябва да отговаря за деянията си.

— А кога ще настъпи този час?

— Когато хвана бандата, от най-низшите чинове до главатаря, от Банифас до Жерико. Този последният, е най-големият враг и е най-виновният. Нищо не може да ми попречи да го преследвам и да го стисна за гърлото.

Той произнесе тези думи с изключителна ожесточеност. Натали не възрази. Тя също ненавиждаше тази шайка бандити, убили баща й, а Жерико я изпълваше с ужас.

Елен Рок подхвана отново с глух глас, приковал поглед:

— Да, може би наистина преувеличавам мерките. С тази моя неуравновесеност, тъй като връзката на паметта липсва, аз съм загубил контрол над всичко и съм под въздействието на силите, които са ми останали. Ето защо никога не съм мразил така злото. Всички, които причиняват зло, ми се струват лични врагове. Изпитвам, почти болезнена нужда да ги видя в положение да не могат да започнат отново.

Добави още по-глухо:

— Особено тези тук, виждате ли… тези тук, които ви притискат от всички страни и се развихрят срещу вас.

За първи път той намекваше за разговора им на терасата на „Мирадор“ и това, изглежда, го успокояваше. Той продължи с приятелски тон:

— И после… и после… всичко, което предчувствах, се потвърждава. Да се боря за вас, значи да се боря за себе си. Като преоткрих чертите ви в мъртвата ми памет, така както слепецът вижда в съзнанието ек това, на което живите му очи са се любували, аз отгатнах, че образът ви ще ме отведе до самото ми някогашно съществуване. Днес имаме всички необходими доказателства за това, нали? В градината на Неапол, където си играехте да поставяте венец в косите си, съм минал покрай вас, както са минали в съответните дни Форвил и Жерико, Бонифас, други от бандата, дебнала баща ви. Като карам да излязат от сянката тези лица, аз виждам и възкресявам себе си. Какво дълбоко опиянение! Още няколко часа и ще знам. Призраците се разбуждат. Престъпленията, считани за забравени, отново се правят. Ако сега ги преследвам, то не съм ли ги преследвал и някога? И няма ли да имам правото с радост да заема мястото си в мен самия, т.е. в този, който ви зърна там и който може би в Неапол, в Палермо, в Сегеста се бореше за същата кауза!… За вас!… За вас!…

Натали потръпваше от погледа на този човек и от тихия му глас, разкриващ такъв страстен ентусиазъм, какъвто тя не се надяваше повече да почувства.

Но това бяха типични за него трескави пристъпи, които не траеха дълго, а тайната му мисъл не му позволяваше да се задържа в това състояние на кипеж. Светкавицата престана да осветява лицето му, а умората и оживлението се редуваха на все по-къси интервали в интензивния му живот. Почти веднага Елен Рок се отдръпна и отдалечи от нея, за да изпадне в състояние на съзерцание, което я дразнеше тъй силно.

Той не казваше нищо повече. Тя също стоеше мълчалива, като бързаше да излезе и да се отдалечи от него.

Той подреди папката и я върза с ремъка. После си тръгнаха. Той придружи Натали до колата и. Преди да се разделят, а каза:

— Развръзката е близка. Не се учудвайте на нищо, което може да се случи дотогава, и не си променяйте навиците. Всяка вечер в продължение вече на две седмици вечеряте в ресторанта на хотела, нали? Нека и днес да бъде така и се качете в същия час в апартамента си.

Този следобед Натали прекара в шезлонга си, обзета от нервно напрежение, породено от очакването на сериозни събития. Околните шумове я караха да потръпва, сякаш бяха сигнали срещу нея, можещи да доведат развръзката, спомената от Елен Рок: Тогава тя се стягаше, едновременно обезпокоена и любопитна.

Серия необясними инциденти увеличиха объркването и, докато го направиха наистина мъчително. Първо звънът на телефона, отекнал в стаята й в седем часа, я накара да подскочи. Тя изтича към него. Женски глас, сторил й се познат, може би този на Паскарела Долчи, промълви притеснено:

— Вие ли сте, господин Дютийол?

— Не — отвърна Натали. — Г-н Дютийол не е тук.

— Ах — каза гласът, — търсил ме е по телефона и е искал да разговаря с мен. Г-ца Манолсен ли е на телефона? В такъв случай мога да ви предупредя…

Но в този момент отекна звънецът във вестибюла. Камериерката отвори. Максим влезе забързано, сякаш е бил предупреден или е дочул разговора, и сграбчи слушалката.

— Ало!… Да, Паскарела, аз съм, Максим. Е, какво ново? Остава ли за тази вечер? Няма промени, нали? Сигурна ли сте?… Ало… Какво казвате?… Не трябва да се пие ли?… Ало… Обяснете… Но обяснете, по дяволите!… Ало… Ах, дявол да го вземе, връзката, прекъсна. Ало! Ало!… Пфу! Никой не отговаря.

Той окачи слушалката и изръмжа:

— Ето ви несполука! Какво искаше да каже?… Не трябва да се пие.

Със същата бързина, с която беше влетял в стаята, се устреми към вестибюла на апартамента. Натали се опита да го задържи, но той й подхвърли:

— Нямам никакво време за губене. Трябва да намеря Елен Рок… и най-вече Паскарела. Но къде е тя? И какво иска да каже с тези думи: „Не трябва да се пие?“

Неочакваната намеса на Максим, повторното влизане в играта на Паскарела, недовършеното предупреждение, установените връзки между младото момиче и Максим — всичко това обърка Натали, която почувства толкова ясно някакво незабавно нападение, че реши да вземе предпазни мерки, без да губи време. Револверът й ce намираше в малката масичка до леглото й. Тя отвори чекмеджето й веднага забеляза, че някои неща не са на местата си, а кобурът на револвера е отворен. Провери оръжието. Шестте патрона бяха извадени.

Тя възвърна спокойствието си с известно усилие, преди камериерката, която повика, да се появи.

— Никой ли не е идвал по време на отсъствието ми, Сюзан?

— Не, госпожо.

— Вие също ли не сте влизала?

— Не, госпожо.

— Къде бяхте?

— В моята стая от другата страна на коридора и излязох от нея само да отворя на г-н Максим. Да не би госпожицата да е констатирала някакви нередности?

— Бога ми, не — каза Натали, за да не разтревожи момичето. — Абсолютно нищо. Помогнете ми, Сюзан. Ще се облека.

Тя не смееше да остане сама, а безпокойството й беше толкова силно, че накара Сюзан да я придружи до ресторанта.

Там тя бе посрещната почтително с мълчаливо възхищение. Както винаги красотата й, начинът да носи и най-обикновения тоалет, благородството на походката й предизвикваха сензация. Няколко минути по-късно, повдигайки поглед, тя забеляза Елен Рок да влиза от противоположната врата. Носеше строго елегантен фрак, който не можеше да не бъде забелязан. Седна през няколко маси от нея, точно насреща й, и като наклони недоловимо глава, подсказа на Натали да не го поздравява.

Многократно погледите им се кръстосаха и беше очевидно, че Елен Рок искаше да поддържа така контакта с нея. Наистина изведнъж той й посочи с поглед виночерпеца, който обикновено я обслужваше и който отваряше специално за нея всяка вечер бутилка от едно и също вино бордо. Като си спомни веднага предупреждението на Паскарела по телефона, тя насочи вниманието си върху този човек и се убеди от начина на действията му, че бутилката е била вече отваряна. Докато той пълнеше наполовина чашата на Натали, тя го огледа. Полази я тръпка. Това беше спътникът на Бонифас, другият музикант от „Мирадор“, наречен Людовик.

Като се мъчеше да изглежда безгрижна, тя избра един момент, когато Людовик беше с гръб към нея, протегна ръка към съседната маса, остави там пълната си чаша и взе друга, в която наля малко бордо. Людовик остана по този начин с убеждението, че тя е погълнала три четвърти от наркотика. Между другото тя нито за мигне не си помисли, че са й сипали отрова. Беше убедена, че това е някакъв медикамент, който ще я потопи в дълбок сън, когато се върне в стаята си.

Значи бандитите бяха около нея, заговорът беше организиран, позициите бяха заети и ударът щеше да се осъществи на часа, на минутата и при условията, избрани от тях.

Както всяка вечер тя се настани в един фотьойл в хола, пуши цигари и чете вестници. Видя Елен Рок да си отива и се почувства ужасно самотна, толкова самотна, колкото би била на терасата на „Мирадор“, ако той не беше там, за да отблъсне нападението. Тя се запита дали не трябва да предупреди директора на хотела и да се довери на полицията. Но нищо и никой не можеше да спре развитието на нещата освен Елен Рок.

Тогава, събирайки всичките си сили, тя стана и взе асансьора за втория етаж.

Живееше в последния апартамент на края на дълъг коридор, толкова пуст, сякаш никой не минаваше по него. Отвори първо укрепващата преграда, след това двукрилата врата, чийто ключ носеше у себе си, Влезе във вестибюла, обслужващ три помещения: вдясно салона, в средата стаята й, вляво тоалетните помещения.

Натали отвори вратата на салона и сподави вика си на изненада, забелязвайки Елен Рок и Максим.

Цялата опустошена от преживяното, тя още един път в присъствието на Елен Рок изпита чувството на сигурност.

— Ах — каза тя, освободена от задушаващата я тежест, — това сте вие… толкова по-добре!… Но как успяхте да проникнете тук?

Максим веднага прие типичния си вид на важност и непринуденост.

— Ние проникваме, където пожелаем, скъпа приятелко; и мога да ви разкажа как преминахме през тавана. Но никога не искам да учудвам другите и просто ще ви обясня, че от един месец спя в съседната на вашия апартамент стая. През двойната врата, която ни разделя и чиито крила открехвах, аз можех да чувам у вас и да бдя над вашия живот. По този начин дебнех г-н Форвил. И по този начин също преди малко чух разговора ви с Паскарела, а това позвъняване беше предназначено за мен. Грешка в избирането на телефонния номер. Освен това моля ви да отбележите, че резето е дръпнато, а това ни позволи да се вмъкнем.

— Но кой го е дръпнал?

— Вашата вярна камериерка Сюзан, наша още по-вярна сътрудничка. Току-що я изпратих, уж по ваша заповед и както всяка събота, на кино, откъдето ще се прибере направо в стаята си. Следователно няма да се страхуваме от никаква намеса. Свободни сме да действаме, а другите са свободни да действат против нас.

— Те вече започнаха — каза Натали.

— Да, зная, наркотика в чашата с вино. Но вие успяхте да парирате удара.

— Освен това са изпразнили револвера ми, а това показва скорошно нападение.

— Дреболия. Колкото повече неприятелят напредва в подготовката си, толкова повече се оплита. Нашият план е точен. Атака? Париране… Капан? Капан на капана… Людовик излиза на сцената? Ще му противопоставя Паскарела.

Той погледна часовника си.

— Десет и двадесет. В и половина италианката ще ме чака вън. Ще отида да я взема и да я доведа тук с индиански хитрости, за да не я открият.

Излезе.

Елен Рок беше проучил апартамента и разположението на помещенията. Той изследваше накъде се отварят вратите. Търсеше електрическите ключове, палеше и гасеше лампите. Накрая каза на Натали:

— Къде оставяте бижутата си, госпожице?

— В една каса в банката, в Париж. Нося у мен само някои с незначителна стойност.

— И които са?…

— В това писалище, чийто ключ е у мен.

Тя извади от писалището малка кожена торбичка, която изпразни върху мраморната плоча на еднокраката масичка. От торбичката изпаднаха две гривни, пръстени, едно колие и византийският медальон.

— Не го ли носите повече у себе си? — попита Елен Рок.

— Не, откакто знам, че е причинил смъртта на баща ми.

Елен Рок то разглеждаше разсеяно. С молив начерта на лист прави линии, които се пресичаха безразборно, сякаш искаше да направи точна рисунка.

Натали, наведена до него, забеляза:

— Нарисувахте кръст… с два хоризонтални напречника… лотарингски кръст, нали?… Този знак има ли го на медальона?

Той повдигна капака и го поднесе към светлината. На обрамчената и надраскана плочка на кристала смътно се очертаваше кръст, подобен на нарисувания.

— Значи вие сте познавал вече това бижу? — попита Натали.

— Да — промърмори той. — Още в Сицилия имах чувството, че вече съм го държал в ръцете си и че то е било част от живота ми дълго дълго време… Пръстите ми си спомниха за този материал. Без съмнение Жерико ми го е откраднал и държи на него по причини… по причини, които не зная.

Усилието, което нравеше, за да реши загадката, дълбаеше дълбоки бръчки по челото му. Двамата млъкнаха до завръщането на Максим.

— Е и? — каза той, промушил глава през открехнатата врата на стаята… — Нищо ново ли няма? Паскарела може ли да влезе?

Той се обърна и въведе италианката, като я хокаше:

— Побързайте, Паскарела… И не треперете. Нима аз треперя?

През изминалите седмици лицето на италианката беше загубило от свежестта и блясъка си. Очите й блестяха по-твърдо. Облеклото беше по-бедно и по-занемарено. Тя имаше вид на объркана, почти полудяла жена.

— Ах — каза тя, — ако другите се усъмнят в нещо, бързо ще ми видят сметката. Способни са на всичко. Ето, за един момент си помислих, че искат да ви сипят отрова, госпожице. Един път видях човек да пада мъртъв от отрова, приготвена от тях. Ах, нещастниците…

— Хайде, Паскарела — каза Елен Рок, — ти си под моя защита. Нито Людовик, нито Бонифас могат да узнаят нещо, нито ще го узнаят. Впрочем, сигурна ли си, че са тук?

— Бонифас всеки момент ще дойде.

— Людовик?

— Той работи в хотела.

— А Жерико?

— Не ме разпитвайте още. Ще ви кажа всичко, което зная… което научих за Бонифас и за Жерико след пътуването ни в Сицилия.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАСянката на истината

Тя проговори малко по-късно. Още беше обзета от безпокойството и се ослушваше, сякаш чакаше да се отвори внезапно някоя врата. В нея живееше навикът да се страхува.

Все пак тя успя да се овладее и заразказва със задъхан глас, в който се чувстваше цялото отчаяние и всички ужаси от няколкото седмици, които беше преживяла.

— Ако не ви придружих на връщане, то беше, защото се страхувах да не допуснем непредпазливост. Когато сме много, привличаме вниманието, каквото и да правим, а аз не исках да се замесвам във вашите разследвания. Затова трябваше да действам сама. Не се съмнявах, че след нападението над „Мирадор“ и след изчезването ви, Бонифас ще започне да ви преследва, госпожице. Впрочем вие сте от тези личности, които не могат да минат незабелязани. Неизбежно вашето пристигане в Париж щеше да бъде отразено във вестниците, както и името на хотела ви. Следователно Бонифас и Людовик щяха да дотичат и тъй като познавах малкия хотел на Монмартр, където винаги отсядат, щях да ги намеря. Така и стана. Една седмица след пристигането ви те дойдоха в Париж. Аз бях тук.

Тя пое дъх и продължи:

— Бях тук, но най-напред нещата не тръгнаха сами. Бонифас не ми се доверяваше, повече по инстинкт отколкото по разум, тъй като не знаеше нищо за пътуването ми до Сицилия и също така не можеше да знае, че ми е позната ролята му в отвличането на сестра ми, а освен това не подозираше нищо за Елен Рок.

„Миришеш ми на предателство, Паскарела“ — ми казваше той.

Между другото той подозираше всички. Неуспехът му в „Мирадор“ го беше засегнал силно, а Людовик, който не беше човек, способен да му повдигне самочувствието, не спираше да повтаря:

— Лошото във всичко това, шефе, е, че Жерико не се грижи вече за нас. Аз никога не съм го познавал, защото винаги съм работил само с вас, но по-старите твърдят, че нещата са се развивали другояче, когато лично е ръководел.

— Ще дойде пак — заявяваше Бонифас. — Той иска да се заеме лично с аферата Манолсен и да открие медальо-на. Очаквам го всеки момент.

— Толкова по-добре — подиграваше се Людовик. — Моите уважения, ама той е по-различен от вас, шефе.

Оценките на Людовик отчайваха Бонифас. Те се караха и изливаха всичко върху мен. Сигурно щяха да ме изгонят или той щеше да се премести, за да му изгубя следите, ако не им бях полезна, като пеех с тях в малките кръчми от предградията или като извършвах удари, които по-рано не бих приела. Разбила съм доста ключалки и съм отмъкнала доста сребро. Какво искате? Бях се вкопчила здраво в Бонифас. Само чрез него можех да се запозная е Жерико и да накажа и двамата. А после… а после…

Тя се колебаеше, но все пак завърши:

— А после, още от първата седмица, ето че Бонифас промени мнението си… Нали? Живеехме в съседни мансарди. Виждаше ме всеки ден… Тогава той пожела… както Жерико за сестра ми… пожела да се възползва… Нали разбирате?… Многократно, ако не носех в себе си нож да се защитавам… Ах, какви часове съм преживяла! През нощта не спях… Как страдах! Спаси ме това, че подготовката им напредваше. Планът им беше готов. Тогава, един ден, телефонирах тук в хотела.

— Нищо не съм узнала — каза Натали.

— Не, — отвърна Максим, — аз случайно бях тук, и то сам. Ето защо отговорих и оттогава Паскарела ми телефонира от време на време и ме държи в течение на всичко, което е свързано със заговора, без обаче да иска да се среща с мен… Тя ни насочи по следата на Форвил и ни даде първите оръжия срещу него.

Паскарела поде отново:

— Никога не разпитвах Бонифас, защото въпросите ми щяха да го обезпокоят. Но Людовик го разпитваше, и то настървено, и не спираше да се оплаква от отсъствието на Жерико. Тогава с нежелание и като че ли със съжаление Бонифас отговаряше, а аз от моята мансарда слушах отчаяно. Често той припомняше полугласно някои от техните съвместни подвизи и говореше с гордост за тях. Но понякога, притиснат от Людовик и двамата опиянени от алкохола, той споделяше по-тайни неща, които едва долавях. Така с изненада научих името на този господин, когото видях във вила „Мирадор“, г-н Форвил, и ви изпратих едно писмо от Бонифас до Форвил, написано отдавна.

— Значи писмото наистина е от Бонифас? — попита Максим.

— Да. Бонифас беше накарал Форвил да дойде в Неапол. Двамата с Жерико искаха да се докопат до торбичка с бижута и голям пакет с акции, с които г-н Манолсен не се разделяше при пътуванията си. А после срещата се провали.

— По вина на Жерико, нали?

— Действително. Те трябваше да се срещнат тримата на брега на морето. Но Жерико, отишъл да се разходи по-рано в градината на хотела, останал там два часа.

— Но защо? — попита Елен Рок.

— Е добре, той забелязал г-ца Манолсен да седи близо до басейна и да, се забавлява, като къса цветя и плете венци.

— И тогава?

— Тогава той се забавил там, като забравил за срещата. А после отказал да се занимава с аферата, като не искал да ограби бащата на момичето, на което се е възхищавал.

Настъпи мълчание. Натали и Елен Рок разменяха по един поглед. Елен Рок каза на Паскарела:

— Съвсем сигурна ли сте? Жерико видял ли е г-ца Манолсен до басейна?

— Нищо чудно — отбеляза Натали. — Аз сядах там всеки ден.

— Действително — отвърна той глухо и Натали до него беше единствената, която го чу, — действително, има толкова съвпадения!… Аз бях също там, и ние може би сме се възхищавали от вас недалеч един от друг, когато сте си слагала венеца от цветя… Колко странно! Жерико и аз едновременно поразени от една и съща миловидна картина!

И като повиши тон, запита:

— Все пак, въпреки отказа си и добрите си решения Жерико е преследвал г-н Манолсен. Г-ца Манолсен се е завърнала в Париж, а Жерико заедно с Бонифас и Зафирос е отпътувал за Палермо.

— Да — каза Паскарела, — защото на всяка цена искаше да си възвърне медальона, откраднат му от един от неговите хора, турчина Ахмед. И тъй, в същия ден, когато г-н Манолсен отпътувал, Жерико разбрал, че бижуто е откупено от него.

— Така да е, но възхищението му от г-ца Манолсен не му е попречило да издаде заповед за убийство.

Паскарела отвърна:

— Людовик също забеляза това противоречие и го каза на Бонифас, който възрази: „Точно така, Жерико говореше само за нея, беше луд по нея и искаше да тича подире и.“ Тогава той си помислил, че като се отърве от бащата — това беше изразът на Бонифас — щяло да му е по-лесно да завладее дъщерята… както го сторил със сестра ми.

Натали потръпна.

— Защо искаше този медальон?

— Не зная, и Бонифас също не знаеше. Той повтори, че Жерико му казал на два пъти по това време: „Тази вещ струва над двадесет милиона. Тя е безценна.“ Бонифас вярва, че той е вложил в нея цялото си състояние. Тогава идеята да си възвърне медальона и да завладее г-ца Манолсен се превръща в негова цел. И двамата веднага се впуснали в преследване.

— Веднага ли? Как го узна, Паскарела?

— Ами, завчера Бонифас изчисти куфара си от купчина хартийки, които се въргаляха в него, и го чух да казва на Людовик: „Ето, моето момче, виж дали не бяхме добре организирани тогава и дали на Жерико му липсваше ред. Ето, написан с ръката му, маршрута на малката Манолсен след смъртта на баща й. На 15 юни напусна Париж. На 17 — Брюксел. На 20 — Берлин. На 22 — Букурещ… Ето, виждаш ли, Людовик, на 26 юни, в Константинопол трябваше да дебнем пристигането й, да я заловим и да я отвлечем с нас.“

Натали промълви:

— Да, така е… това е пътят, който изминах… и на 26 юни имах среща в Константинопол с приятелката ми Мюриел.

Тя четеше документа, мислейки си, че именно Жерико го е написал и че я е следвал ден след ден в странстванията й из Европа.

Максим се наведе над нея и каза:

— Ето нещо любопитно, Елен Рок.

— Какво? — попита последният.

— Почеркът на Жерико прилича на вашия.

Елен Рок проучи документа и заключи:

— Действително има някои аналогии. Но и колко различия!

— Не чак толкова — каза Максим. — Вижте… t-тата не са с напречни чертички… Никакви главни букви… Това са типични особености…

Елен Рок и Натали продължаваха да бъдат замислени и загрижени. Без никакво съмнение нито единият, нито другият беше осветлен от някакъв проблясък на истината, но и у двамата съществуваше, особено у Елен Рок, чувство на притеснение, което растеше все повече и повече. По такъв начин бурята предупреждава за себе си чрез феномени, които не винаги се забелязват, но които предварително създават състояние на задух и потиснатост.

Все пак Максим, който не отдаде кой знае какво внимание на забележката си, се обърна към Паскарела и формулира въпроса си със сериозността на човек, комуто нищо не се изплъзва:

— Един неясен момент: Жерико е по следите на г-ца Манолсен. За да завладее жената, която му е харесала, и бижуто, без което не може, той умножава усилията си. Всичко е готово. Той ще успее. А при все това какво ни показва действителността? Това, което е противно на всяка логика, а именно, че нападението се провежда двадесет месеца по-късно във вила „Мирадор“, в Естерел. Можете ли да ни дадете обяснение за тази аномалия?

— Да — каза тя с видимо притеснение, което показваше, че се навлиза в сърцето на загадката.

— И това обяснение е?

Тя произнесе:

— Нападението над „Мирадор“ не е било ръководено от Жерико.

— Какво значение има! Той го е замислил, той го е организирал.

— Не.

— Защо?

— Жерико е мъртъв.

— Какво?

Събеседниците на Паскарела подскочиха от изненада. Приключението променяше характера си. Сега то изглеждаше безинтересно, когато вече не го поддържаше фантастичното и легендарно същество — негов дух, израз и в известен смисъл символичен образ. Жерико беше мъртъв! И всичко, което дотогава можеше да има действително значение и се опираше на факти, ставаше нестабилно и несигурно.

— Но как е умрял? — попита Елен Рок. — При какви обстоятелства?

— Бил е убит.

— От кого?

— От Бонифас.

Настъпи още по-дълбоко мълчание, а Максим изложи заключенията си:

— Всичко е налице, виждате ли. Цялата история на бандата на Жерико от двадесет месеца насам е историята на шайка без главатар, която не подозира това и действа под тласъка на убиеца, човек без качества на командир, когото несполуките обезкуражават…

— И който е измъчван от угризения — довърши Паскарела.

— От угризения ли?

Тя бавно обясни:

— Винаги съм познавала Бонифас като човек, измъчван от терзанията си. Често през нощта съм се будила от виковете му. По повод на това един път Людовик го разпита пред мен, но не получи отговор. Все пак тези дни тук почувствах, че съпротивата му отслабва. Тъй като намеренията бяха за тази нощ, Людовик повтаряше безспир: „Е, какво? Жерико няма ли да дойде?… Ще видите, Бонифас, ударът ще се провали както във вила «Мирадор».“ Миналия вторник Бонифас беше мъртво пиян и се наложи Людовик да го сложи да си легне. Отново ни разбуди през нощта. Плачеше. И изведнъж започна да разказва и макар че вратата помежду ни беше затворена, а той говореше тихо, чух част от изповедта му.

Паскарела спря за миг и продължи с думите на Бонифас, сякаш те още звучаха в ушите и:

„По това време вече нещата не вървяха между мен и Жерико — казал Бонифас, — чувствах го. Жерико щеше да ме задържи, защото знаех много неща и му бях нужен… А аз също не можех да го напусна… Но ми беше писнало… Жерико беше твърде груб с мен… винаги ми се подиграваше и ме унижаваше… И после, защо той беше главатар? Защо не аз?… Ахмед, турчинът, който беше свил номера с медальона и затова получи двадесет удара със сопа по гърба, също ми казваше: «Защо вие не сте ни шеф, господин Бонифас? Не падате по-долу от Жерико.» Освен това си мислех за медальона, който Жерико щеше да си възвърне, като отвлече г-ца Манолсен в Константинопол… Десет, двадесет милиона най-малко… вероятно цялата негова част от плячката… двадесет милиона! А аз, майор Бонифас, нямах двадесет хиляди франка, макар че се бях бъхтил за негова сметка като каторжник… Тогава… тогава… направих номера с Ахмед… Един ден… с Ахмед скроихме номера на Жерико. Нямаше нужда да се търсят комбинации: толкова отдавна ме измъчваше това! Толкова жестоко мразех този Жерико, който правеше с мен каквото си пожелае! Бях като куче, подчиняващо се на първото изсвирване… Не, това не можеше да продължава повече… Трябваше да свърши при първия удобен случай. Той се беше усъмнил и ми беше казал: «Никога няма да посмееш, Бонифас. Е, представи ми се случай и посмях… Бяхме в една лодка край северния бряг на Сицилия… Турчинът гребеше. В момента, когато Жерико се навеждаше да прибере въжето, аз го ударих изотзад… ударих го по главата… като с боздуган…»“

Паскарела отново спря. Елен Рок я гледаше с очи, пълни с безпокойство, а това я притесняваше. Той отчетливо произнесе с променен глас:

— По главата… като с боздуган ли?… Бонифас е ударил Жерико по главата?

Тя повтори:

— Да, като удар с боздуган, обкован с желязо… Като с метална топка за игра, според израза на Бонифас. Изглежда Жерико е паднал на колене, зашеметен като вол и без да пророни звук. Ахмед се разсмял: „Добър удар беше, господин Бонифас.“ Те обискирали джобовете му, взели парите и портфейла. После, страхувайки се от идването на друга лодка от бандата, която можела да открие извършеното престъпление, те придърпали стар отломък, търкалящ се наблизо, и вързали за него трупа. След това се качили отново на лодката си и като взели на буксир отломъка, го закарали и изоставили в открито море. Никой не ги видял. Когато се върнали при другите, Бонифас им казал: „Жерико отплува. Ще го намерим другата седмица в Константинопол.“ Другите не се усъмнили в нищо. Не открили Жерико в Константинопол. И нищо не могли да предприемат срещу г-ца Манолсен.

Изповедта на Бонифас, разказана от италианката, завърши. Настъпи угнетяваща тишина, Максим, давайки си сметка за мислите, които можеха да произтекат от чутото, и Натали, съвсем бледа, наблюдаваха Елен Рок.

Той се държеше твърдо, със свити юмруци и стиснати челюсти. Но страните му хлътнаха, а очите му блестяха трескаво.

Те го чуха да мърмори:

— Не разбирам… не разбирам… Какво означава тази история?

Наистина той не разбираше. Не си спомняше нищо, настоящето и миналото нямаха връзка в неговото съзнание. Никакъв образ не изплуваше от бездънната пропаст. Но какви ужасяващи идеи бушуваха в измъчения му мозък!

Натали леко се отстрани от него. Съвсем омаломощена, тя си казваше:

„Не… не… това е невъзможно!… Той не е убил баща ми…“

ПЕТА ГЛАВАИстината

Елен Рок беше от хората, готови да започнат битка дори срещу истината, която ги притиска от всички страни. И дори за миг не си помисли, че може той да е Жерико. Да, допускаше хипотезата, наложена впрочем от събитията, че случайности, поредица от факти, развиващи се но съседни линии, можеха да смесят понякога съдбите на две същества. Но тези две същества да се окажат едно, това не!

С движение на главата той отхвърли подобна възможност. После седна срещу италианката, с колене допрени о нейните, с поглед, впит в очите й, и й каза:

— Нали нищо не си измислила, Паскарела? Нали не е разказ на някакъв кошмар? Да не би Бонифас да е бълнувал, говорейки това?

— Не — потвърди тя, — защото, издал може би неволно тайната си, на следващата нощ пак говори за нея много дълго и хладнокръвно.

— И нищо ново ли не научи?

— Нищо.

— Не се ли лъжеш? Някои подробности могат да имат значение. Например името на Жерико?… Дали това е истинското му име?

— Не вярвам — каза Паскарела.

— Но той не може да го е използвал пред лица, които не са му съучастници?

— Наистина. Той караше да го наричат г-н Льопренс (Принцът). И по този повод си спомням — според Бонифас той е истински принц. Жерико му го е признал, твърдейки, че е от стар благороднически род и че е живял в стар замък в Бретан. Но в действителност между Бонифас и Людовик е ставало въпрос само за угризенията на Бонифас. Той не може да си прости убийството на Жерико. Жерико остава за него нещо изключително, което го покорява още с надмощието си. Той го обожава и се страхува от него. Вижда призрака му навсякъде през нощта и даже през деня — ужасен призрак, чиито проклятия чува и който идва да му отмъсти, като на свой ред го удари по главата.

— Ти си измисляш, Паскарела, ти сънуваш…

— Не, кълна ви се.

— Значи те наистина са го зашеметили?

— Да.

— И са го вързали на един отломък?

— Да.

— И са го изоставили в открито море?

— Да.

— Но на коя дата? — извика Елен Рок, все повече възбуден. — Ти не каза датата…

— Пет седмици след смъртта на г-н Манолсен.

— Пет седмици ли? Значи към края на юни?

— Точно на 30-и.

— На 30 юни — повтори Елен Рок.

Млъкна. Изчисляваше наум. 30 юни… а на 6 юли са го прибрали при нос Антиб… седем дни след това… Седемте дни, от които един отломък се нуждае да преплува от бреговете на Сицилия до тези на Франция…

Елен Рок подпря лакти на коленете си, с юмруци, допрени до слепоочията. Натали изведнъж се ужаси от силата на светлината, която ги обливаше, и изгаси трите крушки. Остана да свети само една лампа, закрита от абажур.

Развълнуван, Максим пожела да наруши тишината и каза:

— В края на краищата това е много мътна история и не заслужава да си губим времето с нея. Вниманието ни трябва да се насочи единствено към тази вечер. Паскарела, след като Жерико е умрял, тогава не виждам защо ни събра.

— Защото Бонифас ще дойде.

— Е и?

— За мен сега Бонифас е този, който погуби сестра ми. За вас не е ли той убиецът на г-н Манолсен? Чрез него може да се узнае истината… и на него единствен да се отмъсти.

— Имаш право, Паскарела — каза Елен Рок, повдигайки глава. — И ти потвърждаваш, че ще дойде тази вечер?

— Да.

— Какъв е планът му?

— Най-накрая научих, че Людовик от две седмици е виночерпец тук и че…

— Людовик не е ли познавал Жерико?

— Не. Той е работел за Жерико, но отдалеч — като информатор и при подготовката на експедициите. Именно Бонифас по-късно го е прибрал при себе си. Следователно Людовик, след като се е наел тук, е следил г-ца Манолсен и е проучвал всичките й навици. Той даже е успял да проникне тук, в тоз апартамент, и знаейки, че камериерката ходи всяка събота на кино, е предвидил удара за тази вечер.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че ще въведе Бонифас в хотела, ще го прекара с помощта на асансьора за прислугата до малкия коридор, свързан с главния коридор срещу този апартамент. Людовик ще вземе ключа от офиса, където има копия от всички ключове, и ще остане в асансьора, готов да отведе Бонифас веднага щом той успее да си възвърне медальона.

— Става въпрос само за медальона ли?

— Да.

— Разбрали ли са се за някакъв час?

— Точно за единадесет часа и четиридесет минути. Той погледна стенния часовник, а след това и своя.

— Значи след петнадесет минути. Добре. Каква е твоята идея?…

— Да ви предам Бонифас, тъй като имаме възможност да го хванем в капана. Не ме интересува какво ще направите с него. Вие сте господарят.

— Ами ако го пусна?

Тя измъкна от корсажа си острието на малък кинжал.

— Ще си плати вместо Жерико — каза тя спокойно. — За мен той е едновременно Бонифас и Жерико.

Елен Рок придърпа Максим в неговата стая. Изглежда го беше обзело трескаво очакване.

— Имате право, Максим, всичко това е много мътно и без съмнение незначително. Има очевидно съвпадения:… почеркът… ударът по главата… отломъкът… и после всички объркани спомени, разбуждащи се у мен… Но в края на краищата нищо точно… Нали това е и ваше мнение, Максим? — каза той, но всъщност не очакваше неговия отговор, а сам си придаваше увереност.

След това довърши:

— Впрочем, ще получим потвърждение от Бонифас. Това потвърждението знам предварително. Все пак има неща, които се нуждаят от обяснение. Бонифас е познавал Жерико. Ще ни осведоми за този човек и аз ще узная какви са били връзките между него и мен. Ах, най-сетне ще зная.

Той обикаляше помещението и повтаряше, размахвайки ръце:

— Ще зная!… Може би Жерико ме е познавал!… Ще узная!… Ще узная! Какво опиянение!… Да зная!… Да зная!…

Изведнъж се овладя и спокойно, сякаш съдбата му не беше поставена на карта, каза:

— Още няколко минути. Да приготвим всичко, Максим.

Моментът наистина приближаваше. Защитата беше готова, но трябваше да бъде пригодена още по-добре към плана на противника. Елен Рок и Максим се върнаха в салона. Набързо баронът попита Паскарела:

— Уточни. Ти телефонира преди известно време, за да предпазиш г-ца Манолсен от виното, което щеше да бъде сервирано…

— Да, и ще повторя, че отначало си помислих за отрова. Но след това чух Бонифас. Той реши Людовик да разтвори в бутилката един грам от някаква субстанция, чието име не долових. Ефектът трябваше да се почувства час или два по-късно, когато г-ца Манолсен се е качила в покоите си.

Натали мълчеше, сякаш искаше да избегне думите, които Елен Рок можеше да й отправи. Все пак той и каза:

— Ако имате доверие в Максим и в мен, госпожице, ще отидете до края на това, което започнахте. След като сте изпила наркотика, както предполага Бонифас, ще се престорите на внезапно заспала, без дори да сте стигнала до стаята. Нали? Вие сте отворила шкафа, взела сте пътната чанта и сте сложила кутийката за реликви сред бижутата. А след това неизбежният сън ви е надвил и вие сте останала във фотьойла, където сте четяла.

Натали се подчиняваше последователно на командите. Тя разкопча верижката на кутийката за реликви и постави бижуто на съседната маса до пръстените. Книгата, която взе, се плъзна от коленете й на земята. Елен Рок смъкна още абажура, покриващ единствено светещата крушка, и промълви:

— Вие въобще не се страхувате, нали? Впрочем този човек идва само за да открадне…

— Да — потвърди Паскарела, — той се закле. Няма да носи никакво оръжие. Това е условието, поставено от Людовик.

— Няма значение! — каза Елен Рок. — Аз съм тук… Отговарям за всичко.

Стенният часовник показваше единадесет и четиридесет. Всеки зае поста си.

Паскарела премина в стаята на Максим и остави крилото притворено. Елен Рок се прикри зад един издатък във вестибюла, място, откъдето не можеше да бъде забелязан. Зад него Максим се настани на прага на банята.

Не се долавяше никакъв шум в тази част на хотела. Навън се чуваше нормалният шум на автомобилите. Максим прошепна:

— Няма да се забавят. Тези удари се осъществяват точно на часа. Иначе… Слушайте… Не… още не са те… хайде, Елен Рок, не сте ли малко зашеметен от приключението? Но не, но не… Бонифас ще изясни цялата работа. Хайде, какво, има неща, които не са съвсем невероятни… Ето например…

Елен Рок произнесе ясно, продължавайки мисълта си:

— Ще запаля всички светлини, когато реши да си тръгне, и по този начин ще си дам сметка за реакцията му, когато ме види.

— А после?

— После ли? Е, ще разбера, ако ме е разпознал — това е главното.

— На ваше място, скъпи приятелю…

— Тихо. Това трябва да са те.

Недалеч се чу шум от движението на асансьора. После тишина. Елен Рок прилепи ухо към вратата. Но килимът на коридора заглушаваше стъпките.

Измина една минута. Ако това наистина беше Бонифас, той трябваше да се намира в перпендикулярния коридор и да изследва централния, за да го пресече на спокойствие. Елен Рок отстъпи до входа на банята.

И изведнъж се чу леко изскърцване.

Всичко ставаше много бавно. Нападателят използваше безкрайни предпазни мерки, за да не се вдигне шум от бравата.

Малко светлина от коридора се промъкна в тъмния вестибюл. Лъчът увеличи размерите си. Плътен силует се вмъкна вътре. Светлината изцяло изчезна. А сянката се изправи пред вратата на стаята, в която чакаше Натали.

Същите действия бяха повторени, придружени от същите изключителни предпазни мерки. Никакво скърцане не се чу. Нищо освен тишина. И пак просветна лъч, по-слаб, идващ от стаята.

Силуетът премина. Веднага, докато той напредваше, Елен Рок излезе от скривалището си и се долепи до вратата.

Натали беше заела положението на жена, която наистина спи. Но между клепките си тя виждаше в едно огледало мъжа, който се приближаваше към нея, и разпозна в него Бонифас, т.е. пътуващия певец, когото беше видяла в „Мирадор“. Нямаше никакво съмнение. Лицето му беше изкривено от нечовешкото усилие да бъде по-тих от тишината и по-неподвижен от неодушевените предмети. Две дълбоки бразди разполовяваха напреки челото му. Погледът му беше жесток. Тъй като ръката на Натали, облегната на масата, беше трепнала леко, той пъхна ръка в джоба си, сякаш за да вземе оттам някакво оръжие. Натали не забеляза този жест.

Тя не се страхуваше. С цялата си воля налагаше на лицето си да изглежда спокойно, а на дишането си да прилича на това на обзета от спокоен сън жена.

Бонифас напредваше. На три крачки от себе си забеляза бижутата и кутийката за реликви. Това, изглежда, му се стори подозрително, защото спря за две секунди. После отново поднови движението си напред. Той протегна ръка, без да гледа предметите, които щеше да сграбчи. Очите му не се отделяха от спокойното лице на Натали. Ръката му трепереше, готова да граби или да убива в зависимост от поведението на момичето.

Елен Рок на свой ред беше открехнал вратата и съобразно своя план търсеше с ръка да напипа двата ключа. Искаше с един удар светлината да ги облее и противникът да го види с открито лице. Изпитанието щеше да бъде решаващо. И именно това той желаеше с всичка сила. Той, Елен Рок, да се окаже Жерико — разумът и инстинктът му не позволяваха да приеме това. Но толкова факти го дебнеха от всички страни, че му беше необходимо брутално уверение, за да избяга от измъчващото го съмнение.

Всичко се разви бързо. Алчността ускори действията на Бонифас. С риск да бъде чут и да разбуди Натали той събра с двете си грабливи ръце бижутата и медальона и задигна всичко.

Край. Опитът беше сполучлив. Той мислеше само как да се измъкне с плячката си и се обърна, за да се върне при съучастника си.

Точно в този момент полилеят и двата аплика светнаха. Помещението беше обляно в светлина.

Забелязвайки един мъж, който му преграждаше пътя, той се устреми към него. Но изведнъж рязко спря, сякаш получи шок. Тялото му се наклони назад. За малко не падна възнак. Лицето му прие израз на лудешки ужас. Адско видение! Дали не беше призрак? Не беше ли това човекът, който уби? Той промълви със задавен глас:

— Жерико!… Жерико!…

Проклетото име отекна в тишината. Елен Рок се олюля. После веднага се изправи, отчаян от това обвинение. То му изглеждаше като най-лошата от клеветите и цялото му същество се бунтуваше срещу него. Той се нахвърли върху Бонифас и го сграбчи с цяла ръка за гърлото.

— Лъжеш! Лъжеш!

Другият, с мораво лице, с обезумели очи, но все пак упорит, даже и страхът да умре не можеше да го накара да замълчи, бръщолевеше непрестанно с все по-намаляваща сила:

— Жерико… Жерико… още е жив… това е той… разпознавам го… Жерико… Жерико…

Максим притича, а също и Натали, и двамата се опитваха да отърват Бонифас. За момент Елен Рок отпусна хватката си, за да кресне на Натали:

— Лъже! Ако бях Жерико, щях да си спомня. Бонифас се възползва от това положение, за да се измъкне, затвори първата, след това втората врата, последван от Максим, който като добро ловно куче се устреми по следите му. А Елен Рок развихрен, без да знае какво върши, нито какво говори, ходеше като луд, събаряше столове и сякаш бягаше от бледото лице, отразено от огледалата — лицето на Жерико и неговото собствено. Той пелтечеше:

— Жерико ли? Но аз щях да го зная! Щеше да има нещо в мен, което да ме обвинява… Възможно ли е? Аз, Жерико?… Той лъже! Това е някаква прилика. Ах, нещастникът…

Думите му се объркваха. Ръцете му се мятаха из въздуха като тези на удавник, чувстващ, че потъва. Замаян, бълнуваш, той се завъртя около себе си, стиснал в ръце главата си, явно някогашната рана го караше да страда ужасно. Изведнъж се срина на килима.

Безучастна, Натали съзерцаваше дългото неподвижно тяло. Тя си казваше:

„Той е убил баща ми. Това е Жерико, убиецът и пиратът. Колко го мразя!“

Беше ли жив? Беше ли припаднал от шока? За нищо на света тя нямаше да се надвеси над него, нито да се погрижи, нито да преслуша дали бие сърцето му. Това беше същество, извършило много престъпления, едно от тези чудовища, които правосъдието довършва с револверен изстрел или обществото качва на ешафода. Тя го гледаше без капка милост.

Гледаше го също и Паскарела, която току-що беше влязла и се приближаваше с бавни стъпки към това, което беше труп или умиращ. Тя, италианката, намери смелост да се наведе и да потърси биенето на сърцето. Жерико беше жив.

Тогава изтегли ножа си.

Натали не се запита какво щеше да направи Паскарела. Тя го знаеше. Но това не влизаше в съзнанието и като действителен факт на път да се осъществи и за който трябваше да се погрижи. Впрочем нямаше да предприеме нищо, за да спре фаталния жест. Нека съдбата се осъществи без нейната намеса! Нека престъпникът понесе заслуженото си наказание! Тя не искаше и не можеше нито да помогне, нито да се противопостави.

Елен Рок помръдна и глухо въздъхна. Старата му рана трябваше да го измъчва ужасно, защото на два пъти удари главата си в килима, стенейки.

Паскарела вдигна ръка. Лицето и беше безпощадно. Беше настъпил часът да отмъсти за сестра си. Тя повдигна още малко ръка, а дланта и стисна конвулсивно дръжката на оръжието. Натали я оставяше да действа. Трябваше това да се случи. То беше съобразено с разума и със справедливостта, и тя изпитваше едновременно ужас и задоволство…

Но в момента, когато Паскарела се стегна за последното, усилие, у нея се почувства нещо като огъване на цялото й същество, непредвидено изгубване на волята й. Ръката омекна. Оръжието падна. Изразът изведнъж стана по-човешки и отчаян. В действителност актът превишаваше силите й. Тя не би могла, тя не можеше да удари този, когото обичаше в дъното на сърцето си. И започна да плаче на колене пред него, да плаче, без да разбира, без да прощава, но и без да мрази.

Когато Максим се върна от безплодното си преследване, Паскарела беше изчезнала. Натали се беше затворила в стаята си…