Принцът Жерико

ПЪРВА ГЛАВАОчакващата годеница

Старият Жофроа, пазач и единствен обитател на замъка Плуванек, чиито величествени руини са разположени на края на Бретан, близо до морето и в покрайнините на вековна гора, правеше всекидневната си обиколка. Куцукайки, подпирайки се на чепатия си бастун, облечен в късо сако с кадифени галони и изтъркан черен панталон, той премина през останките на разрушените кули и на срутената капела, хвърли поглед към централната кула и се добра до крепостната стена. Стигнал там, недалеч от постоянно отворената решетка, той се спря пред четвъртата бойница отдясно — защото наистина тази стена със зъбери и подпори имаше както прикрития, така и бойници — той се наведе и откри няколко пресни следи върху влажната земя.

След като ги преброи, се върна при главната кула, единственото му възможно убежище. Той спеше на тавана, като поддържаше на партера и на първия етаж залата на стражите и трите малки стаи, обитавани някога от починалите му господари. Жофроа изкачи петнадесетте стъпала, водещи към широка площадка, от която се влизаше в залата на стражите, и, изглежда не беше учуден да види там непознати нему лица. Това бяха посетители, господин и дама, влезли вътре, докато той е обикалял.

Той им каза с доверителен тон и с усмивка, огряваща цялото му прорязано от бръчки лице:

— Тази сутрин пак са идвали, за четвърти път… Видях следите им… Трима са… Това трябва да са тримата мародери, които са се настанили в празните колиби на дърварите, докато търсят работа.

Залата беше голяма, овална като кулата, а двата огромни прозореца сякаш пробиваха стените й. Те гледаха към останките на зле поддържана градина, в която гърбиците на заровените камъни надигаха килими от бръшлян. Залата беше уютна и като гледа огромната камина с горящите пънове, подредените мебели, свежите цветя, книгите, стария часовник, чието махало се движеше насам-натам, ловните рогове, чекръка, сбирките от саби, шпаги и пушки, както и колекцията стари портрети, наредени по стените, човек би казал, че тя винаги е била обитавана.

Ала от долната страна на стълбището женски глас извика:

— Жофроа!

— Ах, вие ли сте, госпожице Армел — отвърна старецът, като се върна на площадката. — С какво мога да ви услужа?

— Няма ли го там?

— Не, госпожице.

— Никакви новини ли няма?

— Никакви.

— Остава за утре. Днес слез да набереш цветя. Хвърли тези от вчера.

— Добре, госпожице.

Като се обърна към двамата туристи, им каза поверително:

— Това е госпожица д’Анилис… от замъка Анилис на един час оттук. Много красива дама! По-рано идваше с магарето си. Но то умря от старост.

След като каза това, той се отдалечи, без да се безпокои повече за господина и дамата.

Те чуха стъпките му и почукването на бастуна по стълбището, а през единия от прозорците го видяха да се отдалечава, придружавайки висока натежала жена, облечена в демодирани дрехи, даващи й вид на нещо средно между селянка и благородничка. Те разговаряха оживено.

Господинът и дамата започнаха да оглеждат залата, като четяха заглавията на книгите и надписите от портретите на предците.

— Искате ли да ви кажа какво мисля, Натали? — извика посетителят. — Ами ето, стаята създава впечатление, че не е обитавана, въпреки че благоговейно е поддържана във вида, сякаш някой живее в нея. Това между впрочем ни казаха и в хотела в Брест. Господарката на Плуванек се е споминала, синът й също, а старият управител, който не е с всичкия си, се грижи за имението, както може, т.е. зле.

Натали възрази:

— В такъв случай какво правим тук, Максим?

— Търсим. Търсим от четири дни насам, както пожелахте.

— Сведенията ни са толкова смътни.

— Какво искате? Паскарела смяташе, че е разбрала че замъкът, в който е отгледан Жерико, се е наричал Плувен… или нещо такова… Направих списък. Но си мисля, че и този път усилията ни са напразни.

— Да си ходим оттук. Тези руини навяват тъга…

— Както всички руини — отвърна Максим.

Той огледа колекцията, повъртя в ръце някои оръжия, после хвърли последен поглед върху работната маса. Тъкмо щеше да се откаже от проучванията си, когато изведнъж извика: „Ах, това е много любопитно, Натали. Не съм очаквал подобна находка!“

— За какво става дума? — каза Натали, учудена от вълнението му.

— Вижте — каза Максим — тази разтворена книга!… Вижте заглавието!… И в полето тази бележка с червен молив…

Тя се приближи бързо. Но едва прочела първите думи на цитата, тя отскочи назад.

— „Корсарят“!… Ох, да тръгваме, Максим… Той е тук… това е сигурно… Как бихте могъл да допуснете?…

Той обясни:

— Но не, Натали. Елен Рок е в Париж. Видях го пак в деня, когато тръгвахме.

— А тази книга?…

Тя не искаше нищо да слуша. Повлече Максим с такъв ужас, сякаш Елен Рок й се беше явил, и те излязоха в градината, а после напуснаха владението.

Автомобилът на Натали чакаше на триста стъпки оттам, на края на гората. Тя каза на шофьора:

— Връщаме се в Брест. Бързо. Искам да взема влака за Париж… или влака за Нант… не зная… Побързайте.

Две седмици след събитията, които я бяха разтърсили така силно, Натали помоли Максим да организира това пътуване в Бретан. Тя не можеше да се откаже да вярва, че Елен Рок е Жерико. Разумът и логиката й се прекланяха пред тази действителност, неоспорима поради многото факти. Но инстинктът й се бунтуваше. Тя искаше повече яснота. Търсеше очевидността и признанието на фактите.

От нейна страна това не беше проява на слабост или подлост, а още по-малко на онова желание за отмъщение, движило Паскарела и което, напускайки я във върховния момент, остави италианката без сили, ридаеща на колене пред този, когото обичаше. Не. Тя искаше да знае, просто да знае дали Елен Рок, т.е. Жерико, беше убиецът на баща й и дали имаше право да се отдаде на тази омраза, чиято ярост чувстваше в себе си.… Ето защо, веднъж завърнали се в Брест, Максим не изпита никаква трудност да я задържи.

— Не искам от вас да се срещате с Елен Рок и много добре разбрах объркването ви. Но следата е сериозна. Върнете се в Париж, ако това ви устройва, но първо ме изслушайте. Защото от петнадесет дни насам ние живеем, или по-скоро вие живеете в такова вълнение, че не можете да кажете една разумна дума и да развиете един разумен довод. Щом произнеса името Елен Рок или Жерико, и вие сте готова да припаднете. Детинщини! Напротив, трябва да ви говоря за Елен Рок и да ви кажа в какво физическо и морално състояние е в момента.

Натали слушаше. Максим се зарадва и продължи:

— Физически е много добре. Закален човек като него реагира веднага. Морално? Е, тук беше тежко. В продължение на два дни д-р Шапро, който за щастие беше в Париж, и аз се редувахме до него, тъй като се страхувахме от някое отчаяно действие. Това, което ни успокои, е, че на третия ден той ни изгони. Беше спасен.

Максим пое дъх.

— Спасен, но сломен. Тогава му беше хрумнало да се предаде като затворник. Щом другите са престъпници — повтаряше той, — какво съм аз самият? И ако желанието ми е било да ги предам на правосъдието, не бива ли пръв да се предам? — А после… после не ставаше повече дума за това. И малко по малко видяхме животът да се завръща у него, докато някои елементи от миналото му възкръсваха. Колкото и мълчалив да беше, някои фрази му се изплъзнаха и разкриха, че потокът на спомените отново потича. Сега той различава без никакво съмнение голяма част от съществуването си. Той се преоткрива. Повдига тази, после онази завеса. И скоро ще види всичко наведнъж. Спомените от детството му ще нахлуят. Ще узнае истинското си име. И ако това име е Плуванек, в което съм убеден, той ще дойде в замъка Плуванек, където спомените от детството му ще го излекуват напълно — така твърди д-р Шапро. Но той не е достигнал до този момент и няма да го достигне до няколко дни. В такъв случай защо да не се възползваме от случая да продължим нашето разследване докрай?

Младото момиче замълча, но не отпътува.

На другия ден Максим се свърза по телефона с Елен Рок. Следователно той не беше напуснал Париж.

Натали изчака още един ден, после се остави да бъде убедена и те се завърнаха в Плуванек. От предпазливост оставиха колата в гората и се приближиха по пътеката, от която се разкриваше цялата купчина руини. Вървейки, Максим говореше:

— Имайте ми доверие, Натали. Всичко се прави в пълна тайна, а това е необходимо за успеха на плановете ми, Елен Рок не знае откъде съм му телефонирал. Той не знае къде сте вие, къде съм аз, нито пък знаят Жанин и Анриет, не знае и докторът. Бонифас и Людовик след неуспеха на удара се укриват. Накрая разбрах от сигурен източник, че Форвил е отплувал за Америка. Следователно сме спокойни.

— А Паскарела? — попита Натали.

— Тя получи от майка си новини за душевното състояние на сестра си. От друга страна, няма сили да нанесе удар на Елен Рок. Ето защо се върна в Сицилия. Затова, повтарям ви, няма повод да се страхуваме от изненади. Имаме свобода за действие. До час или два ще изясня положението.

— А именно?

— Ще знаем дали Елен Рок произхожда от този край и какъв е бил преди.

Беше неделя. В девет часа сутринта те преминаха решетката и проникнаха в главната кула, чиято врата, изглежда, никога не беше затворена. Там откриха стария Жофроа да бърше праха в залата на стражите. Той ги посрещна с не по-голямо внимание или любопитство от предишния път и с весело убеждение, отговарящо на обърканите му мисли, им каза:

— До църквата в Плуванек има половин левга, една и половина левга е до морето, и три четвърти левга до гарата. Що се отнася до следите от стъпки, открих нови сред руините, но бяха само от двама души. През следващата лунна нощ ще стрелям по тях.

Максим го разпита, но Жофроа беше обзет от прищевките си и най-напред отговори наопаки. Чак след известно време той промърмори, като се почука по челото:

— Извинете, добри ми господине, главата ми не е съвсем наред. Трябва за това да говорите с г-ца Армел.

— Значи тя ще дойде?

— Идва. Чувам я.

Той сякаш изведнъж се разбуди и изприпквайки до площадката, се заслуша. Същите думи като предишния път бяха разменени. Отдолу женският глас извика:

— Пак ли никой?

— Да, госпожице Армел.

— Няма ли го там?

— Не.

— Никакви новини ли няма?

— Никакви.

— Ще остане за утре.

— Да е надяваме, госпожице Армел. Но колко сте порозовяла!

— Вървях по-бързо. Днес е неделя и искам да отида с теб на службата в селото. Ето, Жофроа, вземи тези цветя от градината ми.

— Колко са хубави! Не сте ли много уморена?

— Всеки ден ме питаш за това. Знаеш много добре, че имението д’Анилис е само на един час път.

— На отиване и връщане правят два часа.

— Какво да правя? Старото магаре умря.

— Баща ви беше обещал да купи друго.

— И така ни е трудно да свързваме двата края. Знаеш ли, че таванът в стаята ми тече?

— И тук е така! Всичко се руши от смъртта на скъпата ни господарка на Плуванек. Няма повече фермери, няма прислуга. Само аз, старият Жофроа, останах да пазя последната кула! Аз, старият учител по фехтовка, бившият адютант! Не е ли тъжно?

— Нищо не е тъжно в Плуванек.

— Ами, парчета стени и бръшлян!

— Да, ама е най-хубавият замък на областта!

— Докато продължаваше разговора, Армел д’Анилис стигна до площадката и даде цветята на Жофроа. Това действително беше жената, която Натали и Максим бяха видели в гръб — доста висока и здрава, с остарели дрехи и прическа, но с хубаво здраво лице, блестящи страни и красива усмивка. Забелязвайки Натали и Максим, тя каза:

— Извинете ме, госпожо…

— Госпожице — поправи я Натали. — А това е братовчед ми.

— Извинете ме, госпожице — поде отново Армел, — не знаех, че има посетители. Говорех каквото ми дойде на ума.

Тя върза около кръста си престилка, подмени цветята във вазите, избърса праха и подреди масата. Максим се приближи.

— Госпожица д’Анилис, нали? Ние дойдохме тук най—напред да посетим руините, а освен това името Плуванек ни е познато. Ние срещнахме в Париж преди няколко години един Плуванек.

— Не е нашият, господине — каза тя. — Жан дьо Плуванек бе убит през войната в 1914 година. И трябва да ви заявя, че беше последният с това име и че никой няма право да се назовава Плуванек.

— Този господин — добави Максим — се назоваваше освен това принц… принц на не знам какво си…

Армел заяви:

— Тук няма принцове на десет левги наоколо.

— Напротив — каза Жофроа. — Измежду титлите си Жан дьо Плуванек имаше и тази на принц. Един ден като подреждаше това чекмедже, той ми показа стар пергамент, където неговите предци бяха споменати по този начин.

Армел се разсмя:

— Ах, добри ми Жофроа, ти можещ понякога да се объркаш, и даже при възможност да дрънкаш глупости. Но когато става въпрос за твоя господар и за твоя замък, бързо се възстановяваш.

— Аз, така да се каже, съм го отгледал — каза старецът. — Уроците му по езда, по стрелба, по плуване, по езда… аз ръководех всичко. Ах, какъв суров човек беше, като тръгваше на война!

— На колко години щеше да бъде сега? — попита Натали.

— Тридесет и две години… — отвърна Армел.

— Висок ли беше?

— Да, висок, едновременно слаб и много силен… истински господар.

— Вие роднина ли сте му, госпожице?

— Аз съм годеницата му.

ВТОРА ГЛАВАЗасадата

Натали потрепери.

— Ах, вие сте била негова годеница?

— Да — каза Армел, усмихвайки се — …и все още съм.

— Но как така?

— Жан беше пленен през август 1914 година. Два месеца по-късно той фигурираше в немския списък на починалите пленници. Майка му се спомина, когато научи новината. Аз пък не й повярвах напълно.

— Защо?

— Защото, тръгвайки, той ми каза, че ще се върне: „Армел, при първия отпуск ще си дойда по коридора, който беше някога зазидан и който възстанових, и през тази малка вратичка. Искам да видя най-напред теб, Армел“. Ето, тази вратичка, скрита до големия шкаф за съдове. Коридорът води далеч навън в руините и е преграден с решетка, чийто ключ Жан криеше под един, голям камък.

Натали изглеждаше съвсем объркана. Попита:

— Достатъчно е било да ви обещае, че ще се върне, за да не приемете смъртта му, така ли?

— Да, госпожице.

— Вие сте му вярвала толкова…

— Напълно. И всички, които го познаваха, също му вярваха. Той беше различен от всички както по дух, така и в действията си. Тукашни селяни твърдяха, че бил „чудотворец“. Аз не… Но винаги ме е учудвал.

— С какво?

— Не зная точно. Може би с миловидната хитрост, начин да се забавлява, да покаже нещата под друг ъгъл, с дарбата да представи желаното от него за желано от всички. Нали, Жофроа?

— Няма друг мъж като нашия Жан — заяви старият управител.

— С една дума, без никакви недостатъци? — попита Натали, чийто глас се беше променил.

— Без недостатъци ли? О, напротив, и то големи. Нали, Жофроа?

Старецът отвърна с весела благосклонност:

— Негодяй, госпожице. Лекомислен… избухлив… побойник. На петнадесет години беше главатар на всички негодници от областта. Имаше си лодка и по море обикаляше крайбрежието да обира градините и курниците. И колко от другарите си е пребил, когато не го слушаха! И какво е ограбил! Ами как бракониерстваше! Непрокопсаник, какво! Но с дух на главатар!

— Както всичките му предци — допълни гордо Армел. — Погледнете портретите им. До един корсари, като всеки е оставил име в историята.

— А майка му? — запита Натали.

— Ах — извика г-ца д’Анилис — добрата господарка Дьо Плуванек страдаше от това. Понякога беше отчаяна, плачеше от мъка и му се караше с всичка сила. Но тя толкова го обичаше, а той знаеше да размеква сърцето й: „Наистина, мамо, синът ти е негодник. Само че слушай. Ето, осем дни съм се държал като бандит. За петнадесет ще изкупя вината си.“ Тогава отиваше при бедните. Работеше за тях, караше им колички сухи дърва. И най-вече разсмиваше добрата господарка! Водеше я при галерията с предците и въпреки че в замъка ги боготворяха, а той най-силно от всички, се провикваше: „Да поговорим за «морските касапи»“ (както ги назовават тук) и им се подиграваше, като импровизираше схихове:

Веселостта на Армел объркваше Натали. Можеше да се отгатне, че каквото и да е извършил Жан дьо Плуванек, то щеше да бъде одобрено от младото момиче.

— Значи — каза тя, — вие го очаквате?

— Идвам всеки ден — отвърна г-ца д’Анилис. — Идвайки тук, сърцето ми бие както първия път. Извиквам на Жофроа: „Там е, нали? — Не. — Добре, но е писал? — Не.“ Тогава подреждам цветята си. Преглеждам дали всичко е наред. Тук документите. Там лулите му. Портретът на майка му ето тук. И после, на тази маса, книгата, която четеше в момента, когато заби камбаната в селото за мобилизацията. „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“

— Да — прошепна Натали, — това е фикс-идеята у него.

— Но не — каза Армел, — това е от кръвта на Плуванек. Но у него имаше и друга, също толкова силна кръв, наследена от добрата господарка Дьо Плуванек, по баща Мари дьо Сен Мари. По такъв начин беше едновременно буен и много нежен, учтив и груб, разсъдлив, екзалтиран, готов на всякакви добри дела, мразещ злото, и в същото време непокорен на никаква дисциплина, и най-вече в плен на страстите си. Така един след друг поред ту Плуванек, ту Сен Мари вземаха надмощие. На лицето му се четеше двойното влияние. Погледнете портрета му, госпожице, и ще можете сама да констатирате това.

Тя измъкна изпод томчето на Байрон една снимка, обвита във фина хартия, и я подаде на Натали, добавяйки:

— Той винаги се обличаше така… двуредно синьо сако със златни копчета… и моряшка фуражка.

Натали не направи никакво движение от изненада. Тя знаеше предварително. Снимката на Жан дьо Плуванек беше тази на Елен Рок, с петнадесет години по-млад.

— Хайде, малка госпожице, не говорете прекалено за нашия Жан. Това са неща, които интересуват само нас.

— Наистина — каза тя. — Но не мога другояче, когато ме разпитват за него. Продължете посещението си, госпожице. Може би ще ви видя пак сред руините, когато мина оттук след края на службата.

Тя поздрави и последвана от Жофроа и Максим, който искаше да я доразпита, си отиде.

— Ще се върна да ви взема, Натали — извика Максим от стълбището.

— Върнете се с г-ца д’Анилис — отговори тя. — Нямаме бърза работа.

Натали остана сама както желаеше, а очите и не се откъсваха от снимката. Елен Рок! Това наистина беше той, с високия си слаб и здрав силует, страстното си лице с енергично изражение и с авторитетната си стойка. Но не можеха да се открият някои бръчки, издълбани от живота, нито твърдостта на погледа, нито тази загадъчна атмосфера, обгръщаща сегашния му лик.

Впрочем Натали, докато траеше съзерцанието й, се отдалечаваше постепенно от Елен Рок, който сякаш се разтваряше във все по-гъста сянка, за да отстъпи място на младия човек, описан от Армел д’Анилис. Образът на този младеж беше тъй жив, че тя виждаше само него. Никакъв знак на този портрет не разкриваше бъдещите Жерико и Елен Рок. Съществуваше само Жан дьо Плуванек, бретонски благородник, син на Мари дьо Сен Мари, годеник на милата Армел, герой от войната. Тя си казваше, гледайки жилките на малката и ниска дървена врата на другия край на залата срещу прозорците:

„В деня, когато той се върне на мястото на детството си и се приближи до крепостните стени, цялата истина ще се възроди у него. Той ще си припомни всяка от тези руини и всяко дърво, а когато влезе тук през тази малка врата, той ще знае цялото си минало. И може би неговата годеница ще бъде тук, за да го посрещне.“

Тя повтори в себе си:

„Неговата годеница… Армел д’Анилис…“

Тя изпита смътна тъга и за да се разсее, реши да се поразходи из владението. Преди това постави снимката в книгата, но там откри друга, показваща Жан дьо Плуванек на единадесет години, облечен в костюм за първо причастие. Той се усмихваше. Имаше весел и щастлив вид. Нищо не предвещаваше у него ужасните инстинкти, които щяха да разцъфтят.

Тя се насочи към площадката. В този момент й се счу шум, идващ откъм руините, шум на стъпки и пречупващи се клонки.

Тя се заслуша в продължение на една или две минути, обезпокоена и надаваща ухо и за най-лекия полъх навън.

Спомни си думите на стария Жофроа за следите в околността на решетката. Но какво означаваха тези следи? Какви врагове ги бяха оставили?

Шумът стана по-ясен, тя се приближи до единия от прозорците и се наведе, прошепвайки: „Ох, Господи! Възможно ли е?“

Надзърна предпазливо, за да не я забележат. Както и предполагаше, това беше Бонифас. Той излизаше на откритото пространство от тази страна на централната кула. Малко по-късно два мъжки гласа зашепнаха под прозореца. По-късно стъпки крадешком изкачиха стълбището. Тогава тя остана в амбразурата на прозореца и се скри зад гоблена, чиято изтъркана основа образуваше нещо като фина мрежа, позволяваща й да наблюдава новодошлите.

Имаше шанс, че те не излязоха на площадката. Тя разпозна Форвил, а Бонифас го следваше. Бяха облечени като селяни или по-скоро като дървари.

— Няма я тук — каза Бонифас, като хвърли бърз поглед, без да провери амбразурите.

— Така си и мислех — отвърна Форвил. — Максим тръгна с малката д’Анилис и с Жофроа. Но не мисля, че Натали е идвала тази сутрин.

— Във всеки случай защо тези двамата се месят? Кой ли е могъл да ги насочи към замъка? Ах, ако само ни досажда днес, толкова по-зле за нея!

Натали потрепери и беше готова да прекрачи отворения прозорец и да се спусне до земята. Но прецени, че бягството не беше наложително и че ще има достатъчно време да се измъкне.

Ето защо се заслуша. Бонифас се подиграваше:

— Не се притеснявайте, Форвил. Ние сме съвсем сами. Веднага щом дойде Людовик, ще го оставим на пост.

— Добра идея — одобри Форвил. — Разполагаме най-малко с два часа. Достатъчно е, но при условие, че никой не се намеси между нас и Елен Рок.

Бонифас отново се подигра:

— Забавлявам се, когато го наричате Елен Рок. Той много добре обаче знае кой е, след като му хвърлих оная вечер в лицето името му Жерико. А вие също го знаете, защото ви разказах цялата му история от А до Я.

Той потърка ръце.

— Ах, Форвил! Показахте нюх онази вечер, като се скрихте пред хотела и разпознахте двамата музиканти от „Мирадор“, господата Бонифас и Людовик. Създадени сме да се разбираме. А трябваше да сме трима, защото и те са трима: Елен Рок, Жерико и Плуванек!

— Да — промърмори Форвил, — но за тези тримата е достатъчен само един куршум, за да ги повали. Нали все още сме на едно мнение, Бонифас?

Бонифас не отговори. Ослушваше се.

— Шът! — заповяда той.

— Какво?

— Някой подсвирна.

— Е и?

— Това е Людовик.

— Май е подранил.

— Да, беше оставил велосипеда си в магазията на гарата. Та в случай, ако Жерико вземе същия влак като него, да го изпревари с четвърт час.

Чу се второ изсвирване, на което Бонифас отговори със същия сигнал. Почти веднага Людовик влезе задъхан.

— Идва! — каза той.

Вълнението на другите двама беше очевидно.

— Ах, сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

— Тогава разказвай, и по-живо — каза Бонифас.

— Няма нищо за разказване — каза Людовик. — Изпратихте ме в Париж тия дни, за да наблюдавам господина. Запознах се с шофьора му и от него разбрах, че Жерико е тръгнал на пътуване вчера вечер. Последвах го до Монпарнас, откъдето той взе влака за Бретан. Тогава ви изпратих телеграма, която трябва да сте получили тази сутрин, щом сте на позиция, и се качих на същия влак. На гарата в Плуванек той пое по един къс път, който го води към руините.

— Значи ще влезе оттук? — каза Форвил, като посочи ниската врата.

— Няма съмнение.

— След около двадесет минути може би?

— Вървеше бързо. Разчитайте на десет…

— По дяволите! — изръмжа Бонифас. — Вълнувам се силно, като си помисля, че ще го видя и ще… Но какво правите сега, Форвил?

Форвил откачи една от пушките от колекцията и попита:

— Донесохте ли ми патрони, Людовик?

— Да, една кутия, както беше уговорено.

Форвил разкъса опаковката, отвори кутията и зареди двете цеви на пушката си. След това приклекна, насочи оръжието, като се прицели във вратата.

— Добре — каза той с блеснал поглед. — Елен Рок е уреден. Сега да се разположим.

Те избраха за пост площадката, на прага на която висеше гоблен, който те спуснаха. Освен това, ако Елен Рок избереше невъзможния вариант да влезе през главния вход, те имаха преимуществото да владеят стълбището.

Очакването бе тежко. Натали, с ледени ръце и пламнала глава, не мислеше повече как да избяга, а, от друга страна, нямаше никакъв план. Краката й се огъваха под тежестта й. Тя слушаше и гледаше отчаяно.

Бонифас произнесе достатъчно силно, за да го чуе и тя:

— Няма веднага да стреляте, нали?

— Защо не?

— Това е глупаво. Защото в края на краищата той не може да ни се измъкне, а като го наблюдаваме, можем да видим какво ще прави, ако търси нещо.

— Ето това е идея!

— Разумна идея. Убеден съм, че има някъде скрит резерв злато.

— Абсурд!

— Напротив, напротив. Иначе защо да идва тук?

— Защото е открил изгубените си спомени… Защото вижда в миналото си Жерико пирата, а зад него Жан дьо Плуванек. Именно Жан дьо Плуванек идва да намери в замъка, където е живял преди войната.

— Няма значение! — настоя Бонифас. — Имаме интерес да видим какво ще прави.

Форвил отстъпи.

— Така да е. В края на краищата, както казвате, не може да ни се измъкне. Само че ви давам пет минути. Бързам да свърша с него.

Настъпи дълъг момент на мълчание. После Бонифас прошепна:

— Май го ненавиждате, а?

— Да — каза Форвил. — Той ме разби. Държи ме в ръцете си. Ще мога да дишам само като нанеса удара.

— Аз също — каза Бонифас. — Само че аз вече един път съм го убивал и ми се ще тази вечер да се опитате вие.

Просъска между зъби:

— Твърд човек е, нали знаете… Пазете се. Владее доста номера… Людовик?

— Какво има, шефе?

— Приготви ли си револвера?

— Разбирам!

Малък шум сякаш се разнесе от дълбините на централната кула. Те не размениха нито дума повече, а тишината беше белязана от болезнено очакване и тържественост.

На няколко пъти Натали виждаше цевта на пушката да се насочва към вратата, а после да се отпуска надолу. Форвил се упражняваше.

Тя нямаше повече сили да се държи и ако не се страхуваше, че някое движение може да я издаде, би припаднала, Все пак с усилие на цялата си отчаяна воля успя да се задържи права.

Шумът се усили, шум от стъпки по ситни камъчета, шум от ключ, който търси да влезе в ключалка, чиято ръжда пречи на хода му.

Още едно усилие. Ключът се превъртя със скърцане.

Изведнъж вратата се отвори.

Елен Рок…

ТРЕТА ГЛАВАГлаватарят

Той не влезе като човек, устремен към целта, която желае да достигне въпреки всичко и възможно най-бързо. Сигурно беше забавил хода си, задържан от спомените, извиращи от всички страни, и отново беше придобил власт над себе си едновременно с всички неща, които го посрещаха в този край на неговото детство.

Задържаме на прага. Той си беше у дома, господар на дома, напуснат толкова отдавна. Натали виждаше ясно спокойното му лице, озарено от известно чувство на задоволство, и в него откриваше не патетичния образ на Елен Рок, а този на Жан дьо Плуванек от снимката.

Поривите на бриза довяха камбанния звън, отбелязващ края на службата. Старият стенен часовник се оживи и отби единадесет удара, като изпълни стаята с познат звук. Елен Рок, без да помръдне, заразглежда стените, предметите и мебелите, очевидно някогашният му живот изплува на повърхността с целия си кортеж от големи радости, дребни мъки и чисти чувства. Спомените нахлуваха като благодатна вълна, оживяваща и освежаваща всичко, което още спеше в мозъка му. Какво успокоение! Какво възкресение!

Той пристъпи напред с няколко решителни крачки, знаещ къде отива и какво търси. Насочи се към масата и сграбчи фотографията на майка си, която дълго разглежда. Устните му промълвиха:

— 30 октомври 1914 година… денят на смъртта и… Да, научих за това там, в плен… Добрата господарка на Плуванек…

Той продължи да разглежда, като се върна към отдавна отминали времена. Взе отворения том и прочете на отбелязаното място: „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“

Не довърши. Спомни си и произнесе съвсем тихо:

— Армел… Армел д’Анилис.

Машинално повдигна моливите, перодръжката, добре подредените книжа, всички аксесоари на мъжко бюро. С бърз жест, под влиянието на внезапно хрумване, взе от една кутийка ключ, с който отвори едно чекмедже. Там откри пергамент, който разгърна. Изправи се и прочете на висок глас:

Той повтори притеснено: „Принц Дьо Жерико… Жерико…“ Мислите му фиксираха погледа. В далечината камбанният звън заглъхна.

В този момент Натали изпита внезапното и ужасяващо чувство, че развръзката е близка. Жан дьо Плуванек не можеше да остане дълго в тази стая, която беше само част от поклонничеството, в което го тласкаше неумолимо неговият устрем. Той щеше да се доближи до някой от прозорците, за да погледне пейзажа на руините, и тогава щеше да открие нея, Натали… или щеше да се насочи към стълбището, а тогава щеше да последва сблъсъкът с тримата бандити!

Неизбежна драма… Всяка от секундите, които часовникът измерваше, я приближаваше. Натали сега дебнеше гоблена на площадката. Убийците бяха там. Те се подготвяха. Тъканта леко трептеше. Цевта на пушката се показа между нея и рамката на вратата. И почти в същия миг се случиха две неща: Натали извика и проехтя изстрел, незабавно последван от втори.

— Елен Рок! — изкрещя младото момиче, хвърляйки се напред.

Отекна двоен изстрел. Но все пак, макар и за кратко, предупредителният вик беше изпреварил нападението на Форвил. Елен Рок се беше навел. Двата куршума разбиха стъклото на голямото огледало над еднокраката масичка.

Събитията последваха в бърза математическа последователност, като театрални сцени, командвани от режисьор. Въпреки че всичко зависеше от случайността и от безумните хрумвания на персонажите, човек би казал, че те изпълняват добре заучени и многократно повтаряни роли.

Елен Рок, отначало неразбрал добре ролята от намесата на младото момиче, се беше отдръпнал, за да се прикрие, но след това пристъпи напред, когато с един поглед разпозна Натали, Форвил и двамата му спътници. От друга страна, объркана от това, че е предупредила Елен Рок, Натали стоеше прикована на място, вместо да се затича срещу него.

Това двойно колебание беше гибелно за тях. Без дори да се уговарят, тримата съучастници се хвърлиха помежду им. Бонифас заплашваше Елен Рок с револвера си. Форвил сграбчи Натали за гърлото, мълвейки:

— Само да се намесиш и ти е спукана работата.

Тя не се възпротиви. Форвил даде разпореждания на Бонифас и Людовик да я наблюдават, а той самият с протегната ръка се обърна към Елен Рок.

— Горе ръцете!

Елен Рок не се подчини на заповедта. Той каза на Натали: „Вие спасихте живота ми, госпожице. Благодаря ви.“

После се обърна към Бонифас:

— А, това си ти, майор Бонифас? Значи си се сдушил с това нищожество Форвил? Не ти стигна миналия път, като ми счупи главата и ме хвърли в морето? Пусто да остане! Доста си лаком.

— Горе ръцете! — повтори Форвил.

— Не си струва труда — каза Елен Рок, — изгубих битката.

На признанието на барона за загубата Форвил отвърна с възгордяване.

— Изгубих — казваше човекът, от когото той се боеше най-силно на света. Победител по всички линии, Форвил се наду от важност и от суетност и протегна ръката си до краен предел.

— Оръжията ти!… — заповяда той. — Веднага… Хвърли ги на земята…

Елен Рок сви рамене и седна спокойно.

— Нямам такива. Нали не се съмнявах, че си се съюзил с Бонифас и че сте ми подготвили засада?

Другият пристъпи полека с насочен револвер. Искреността на Елен Рок го изкарваше извън търпение. Лицето му се изкриви в ужасна гримаса и той изломоти:

— Свършено е с теб, човече! Ще вървиш откъдето ти заповядам, иначе ще стрелям. Чуваш ли, измет? Нищо не може да ме спре да те пречукам като куче, ако не приемеш условията ми.

— Какви са те? — каза Елен Рок.

— Първо досието!… Никакъв шантаж повече срещу мен!… Искам пълната си свобода!… Никакво възможно разкриване… И на това отгоре петстотин хиляди франка.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита Елен Рок.

Форвил удари с юмрук по бюрото и извика гневно:

— Петстотин хиляди франка! Това е моята сума!… Петстотин хиляди…

Майор Бонифас се беше приближил и, обзет от внезапен световъртеж при огромната сума, крещеше едновременно с Форвил:

— Петстотин хиляди франка за всеки! Нито петак по-малко! Това е моята част! Достатъчно си ме грабил, докато бях на твоя служба!… Петстотин хиляди франка!

— В злато ли? — присмя се Елен Рок.

— В злато! — повтори глупаво Форвил, опиянен от триумфа си и неосъзнаващ добре какво приказва.

— Хайде — каза Елен Рок, ставайки, — виждам, че и двамата дрънкате несвързано и че няма да се измъкнете без помощта ми.

Форвил се ужаси при гледката на изправения пред него висок силует на Елен Рок и, като го взе на прицел с револвера си, нареди на Бонифас:

— Махай се! Върни се при Натали и ако мръдне, й прережи гърлото на тази кукличка.

Бонифас бързо изпълни заповедта и вдигна камата си над младото момиче, докато Форвил повтаряше:

— Петстотин хиляди франка! Два чека за петстотин хиляди франка!… С гаранция от Натали!… А, нали се разбираме така, Натали, ще се закълнеш ли?… И ще ми бъде върнато досието… Не ли? Ти казваш не, Елен Рок? Удряй, Бонифас! Удар в гърлото…

Елен Рок каза спокойно:

— Нито дума, госпожице… Не мърдайте и не се бойте от нищо.

— Удряй, Бонифас. Аз ще стрелям.

Дулото на броунинга се допираше в лицето на барона:

— Да или не, Елен Рок? Без големи приказки! Но и не да мълчиш. Да или не?

— Не.

— Тогава ще стрелям… Бонифас, готов ли си? Броя до три…

Той преброи бавно.

— Едно… две… три…

Елен Рок не помръдваше. Натали, заплашена от ножа, съвсем бледа, но изправена и неумолима, с прикован в Елен Рок поглед също не помръдваше. Изминаха няколко секунди. Никакъв изстрел.

— Хайде де — пошегува се Елен Рок, — да не се е повредил? Да не ви е шубе, вас двамата?

Зачака. Форвил и Бонифас изглеждаха вкаменени в позите си на убийци. Баронът направи жест към Бонифас.

— Остави г-ца Манолсен на мира и й подай стол.

После, обръщайки се към Форвил:

— И ти също недей да се мориш, Форвил. Изпусна мига, момчето ми. Изстрелвайки двата заряда на пушката си, ти изчерпа цялата сила, на която си способен. Не ме уцели. Толкова по-зле за теб! Свършено е. Тези неща не се правят на два пъти.

Форвил отстъпи, за да поеме дъх. Разделяше ги една маса. Елен Рок се подпря на нея с двете си ръце и произнесе бавно, с поглед, прикован в очите на противника:

— Няма да получиш и петак… и няма да си получиш досието. Когато човек държи в ръцете си подлец като теб, той не го изпуска! Досието е на сигурно място. Ако ме беше унищожил преди малко, утре, вдругиден правосъдието щеше да е по следите ти. Тогава защо да го правиш? Сега завършвам. Това е втората ни среща. Тя няма да свърши като тази във Версай. Ще изхвърчиш по стълбите с главата напред.

Форвил потрепери от унижението. Той заобиколи масата и застана пред Елен Рок, за да може по-добре да го предизвика:

— И може би ти ще ме изхвърлиш навън, така ли? — каза той, опитвайки се да говори със същия подигравателен тон като противника си.

— Защо да се цапам? — отвърна последният. — Имам хора за тази работа.

— Повикай ги.

— Няма нужда. Те са тук.

Форвил плъзна поглед към Бонифас и Людовик.

— Ти си луд — каза той.

— Ха, ха, започваш да се безпокоиш.

— Аз ли?

— Богородице! Ти чувстваш, че спечелих партията!

— Наистина!

— Бога ми, и то без насилие, миролюбиво.

— Какво ми пееш пък сега? — каза другият, явно чувстващ се неудобно.

— Аз не пея. Аз говоря. И тук е голямата ти грешка, виждаш ли? От момента, когато ме остави да говоря и да действам, положението коренно се промени.

— Какво?

— Ами да! Да не си мислиш, че съм си губил времето през тези пет минути и че думите ми са били отправени към теб, кретен такъв?

— Ами към кого тогава?

— Към тези двамата там — каза Елен Рок, посочвайки Бонифас и Людовик. — Аз не се боря като победен, а като главатар.

— Главатар на кого?

— Главатар на Бонифас, мой боен другар, който разпозна гласа ми. Хайде, не може да си работил десет години под командването на Жерико, за да можеш да ce измъкнеш от Елен Рок! Когато Жерико командваше, Бонифас се подчиняваше. Защо да не се подчини, когато командва Елен Рок? Даже не съм сигурен, че е разбрал! И защо ли! Той слуша моя глас, а това е гласът на главатаря, който го покорява. Нали го видя преди малко, когато му казах: „Подай стол за г-ца Манолсен.“? Тутакси Бонифас и Людовик подадоха фотьойла. Хайде, свършен си, Форвил. Преди малко бяхте трима срещу мен. Сега сме трима срещу теб. С двама в повече. Приготви се да летиш по стълбището.

Форвил се колебаеше, гледайки съучастниците си и стараейки се да се увери. Промърмори:

— Пак хитри приказки. Ние с моите приятели сме се разбрали. Нали, Бонифас? Нали, Людовик? А, Людовик? Нали вървим ръка за ръка?

Бонифас и Людовик не отговориха. Внезапно Форвил изпита точното предчувствие, че действително нещата се бяха обърнали срещу него и че той беше пленник на човека, когото беше държал на мушката си. Решението му бе светкавично. Той пристъпи към площадката.

Бонифас вече беше там като дежурен на пост.

Форвил се хвърли към единия от прозорците.

Людовик се беше изправил пред него.

Елен Рок извика в изблик на веселост:

— Този маньовър предвиден ли е? Каква сценична игра! Ех, че калпазани… Даже няма нужда да ги командвам, за да се подчиняват.

Той самият застана пред ниската вратичка. Трите изхода бяха завардени. Нямаше какво да се прави. Той заповяда:

— Десет крачки напред, приятели! Да предприемем заобиколен маньовър, за да обградим вонящия дивеч! Ха така! Браво!

Бонифас и Людовик напредваха, без да бързат, а Елен Рок се подиграваше:

— Готово! Ей сега ще те сграбчат! Ах, не е като във Версай, където излизането ти беше, така да се каже, достатъчно достойно. Сега ще изхвърчиш.

Форвил избухна в ругатни и се затича из стаята като животно, блъскащо се в решетките на клетката си. Тропаше с крака. Ругаеше Елен Рок. Докопа пушката и с треперещи ръце се опита безуспешно да я зареди отново. Накрая изчерпан, олюляващ се, с лице, обляно в пот, той застана отново пред барона и изпелтечи:

— Е, и ти ще минеш по реда си като мен. Ако ме издадеш, аз ще направя същото. Форвил ще отиде в затвора — добре, но и Жерико също. А това е добър улов — Жерико пирата… А теб те чака ешафод.

Човек би казал, че ще получи нервна криза. Подскачаше от крак на крак, викайки:

— Ешафод, да… ешафод!

Тогава се случи нещо удивително просто. Със същата лекота, с която би преместил стол, Елен Рок сграбчи с две ръце за врата масивния си противник, повдигна го и го положи в протегнатите ръце на Бонифас и Людовик.

— Хайде чупка! Плонжирай, и то бързо!

Чу се сгромолясването на нещастника, после няколко ругатни, последвани от заплахи, звукът от които се отдалечаваше.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАУбивал ли съм, Бонифас?

Няколко мига, преди да се изпълни тази операция, Максим Дютийол се беше появил на площадката. Свидетел на сцената, той остана слисан. Как беше възможно! Той беше взел всички предпазни мерки, за да не може никой да ги намери с Натали, а ето че всички противници се намираха в залата на старата кула! Елен Рок… Бонифас… Людовик… и самият Форвил. Форвил, за когото си мислеше, че пътува, и когото Бонифас и Людовик по заповед на Елен Рок изхвърляха по стълбището.

— Ето това е, скъпи ми Максим — каза весело Елен Рок. — А аз съм доволен, че идвате да чуете края на драмата…

И добави с по-сериозен тон:

— На най-патетичното място може би… във всеки случай на това място, което най-силно ме засяга.

Бонифас се приближаваше с фалшива усмивка. Никога бившият му господар не му беше изглеждал толкова страшен. Людовик също се усмихваше подло. И двамата се страхуваха от съдбата, която им беше определена.

Елен Рок пристъпи към тях и каза с режещ глас на човек, който иска да свърши с всичко:

— А вие, приятели, какво решавате? Вие чухте г-н Форвил, в чиято компания дойдохте да ме убиете. Аз съм във вашите ръце, така както и вие в моите, а правосъдието ще ни сложи в един кюп. Тогава какво, война или мир?

Бонифас клатеше рамене с объркан и разкаян вид.

— Можете ли да ни питате за това, Жерико? Да воюваме с главатаря си точно когато го намерихме отново!

— Ти доста добре го удари по главата с тоягата, твоя главатар!

— Ах, Жерико, да не говорим за това! Когато си спомня!

— Все пак и днес, заедно с Форвил…

— Бях луд. Този идиот ми завъртя главата.

— Значи няма да опитваш отново?

— Никога. Такова нещо се прави само един път…

— Да, за майтап. Е, да го забравим. Значи се разбрахме? Ще оставиш ли г-ца Манолсен на спокойствие?

— Да.

— От моя страна аз няма повече да се занимавам с вас. Безполезно е да се опитвам да те вкарам, в правия път и да те преобразя в почтен човек, нали? Ти си негодник и ще умреш като негодник. Но държа да те предупредя, че ако не спазваш обещанията си, аз ще бъда свободен да действам. Резултат: ще си имаш работа с полицаите. Разбрано ли е?

— Разбрано, Жерико. Имам само една честна дума.

— Добре. Сега ще ми кажеш цялата истина.

— Истината за какво?

— За мен. Трябва да си научил, че твоят удар с тояга ме накара почти да загубя разума си. Днес всичко е наред. Но имам нужда от твоите свидетелски показания. Г-ца Манолсен е тук. Говори направо пред нея… Чуваш ли, говори искрено… каквато и да е действителността, разкрий я.

— Питайте, Жерико.

— Аз ли убих г-н Манолсен?

— Не.

Отговорът беше даден поривисто, с грубо тропване на ток по паркета. Лицето на Елен Рок светна.

— Знаех си аз — каза той, — ти беше, нали? Не се колебай да отговаряш, тъй като знам истината.

— Знаете ли я?

— Да, изцяло.

— От кого? От Паскарела ли?

— Не, от Зафирос.

— Идиот! Е добре, щом е проговорил, безполезно е да шикалкавя. Да, аз извърших това дело.

— По моя заповед ли?

— Не. Напротив. Като ме пращахте по следите на г-н Манолсен да взема медальона, вие ми казахте: „Най-вече не му причинявай зло.“ И всеки път в Сицилия ми давахте същата препоръка.

— Тогава?

— Е, когато видях г-н Манолсен да спи на стълбите на храма, се оставих на изкушението. Отместих слънчобрана.

— Защо?

— Надявах се да намеря медальона у него… и да го оставя за себе си.

— Още един въпрос. Виждал си ме как действам, Бонифас. Ти живееше до мен и аз никога не съм се крил от теб, нали?

— Никога.

— Убивал ли съм?

— Вие ли? Никога.

— Никога ли не си ме виждал да убивам? Наистина ли няма никакво действие в живота ми, което да те е карало да подозираш, че съм извършил престъпление?

— Никога. Заповедите ви бяха категорични. Забранено е да се убива.

— Все пак по време на вашите експедиции е имало престъпления.

— Те не са свързани с вас.

— А аз знаех ли?

— Не. Узнахте го по-късно, по-точно след смъртта на г-н Манолсен. И искахте да се разделите с мен. Това е една от причините, заради конто ви ударих.

— Добре, разбрахме се. Протегни ръка.

Бонифас се подчини.

— Закълни се в спасението на душата си и в гроба на майка си, че каза цялата истина.

— Кълна се — каза сериозен Бонифас.

Елен Рок сякаш се издължи повече. Зле прикривана радост озаряваше лицето му. Тон се заразхожда напред-назад из стаята с големи крачки, като тропаше по паркета.

Човек би казал, че тялото му се е освободило от тежки вериги и че може да повдигне глава. Той изгледа портретите на някои от предците си с вид, сякаш им заявяваше гордо:

— Ако съм направил като вас глупости, то ръцете ми не са опетнени с кръв.

На два пъти пристъпи към Натали, сякаш се учудваше, че тя въобще не го поздрави за невинността му. Но младото момиче стоеше притеснено настрана и избягваше желания от него разговор, а той не се осмели да я заговори. Баронът сграбчи двамата бандити с толкова грубост и презрение, сякаш никога не са били на негова служба, заплаши ги с жестокото си наказание, ако пак нападнат г-ца Манолсен, и ги изтика към стълбището.

Максим, който дебнеше на прага, пропусна Бонифас и Людовик, но задържа Елен Рок.

— Те нека си ходят, но вие останете, Елен Рок.

— Защо?

Максим изчака другите двама да се отдалечат и произнесе тихо:

— Г-ца д’Анилис идва… Тя е със стария Жофроа…

Елен Рок извика с непринуден тон:

— Ах, вие я познавате? Нали е очарователна?

— Наистина очарователна.

— И колко щастлива ще бъде!

— Напротив, напротив. Тук ви смятат за мъртъв. Само г-ца д’Анилис се надява още и очаква завръщането ви. Всеки ден носи цветя на гроба ви… или по-скоро в тази зала… Ще ви обясня. Но помислете си, Елен Рок, ако ви види изведнъж! Натали и аз ще я подготвим полекичка.

Той хвана Натали под ръка и те слязоха бързо навън преди Елен Рок да се съвземе от изненадата си. Вече се чуваше гласът на младото момиче и този на Жофроа. Натали излезе от кулата, решена да наруши мълчанието, което беше пазила досега, и да открие цялата истина на г-ца д’Анилис. Последната се приближи насреща й и каза:

— Дойдох да се сбогувам с вас, госпожице, и също да ви помоля…

На лицето и грееше свежа и очарователна усмивка, примесена може би с малко меланхолия и притеснение.

— Да ме помолите ли?… — каза Натали със свито гърло.

Армел довърши:

— Мислих си за този господин, когото сте срещнали и който се е представил под името Плуванек… без съмнение е неизвестен братовчед… и би могъл да има новини от Жан… Ако съдбата го срещне пак с вас, кажете му… кажете му, че в Бретан има едно момиче, очакващо годеника си… и че този годеник се нарича Жан дьо Плуванек.

Натали се поколеба. Без съмнение не беше готова да говори и не го желаеше искрено. Дългът я задължаваше да събере двамата годеници, така че съдбата да се прояви. За Армел това беше щастие и награда, а за Жан дьо Плуванек — спасение. Все пак тя запази тайната. Нещо по-властно от волята й задържа устрема й и Максим, виждайки, че тя не проговаря, също замълча.

Каза единствено:

— Обещавам ви, госпожице…

Двете млади момичета си стиснаха ръце. Армел поздрави Максим и придружена от стария Жофроа, който я изпрати до пътя за имението, си отиде. Полата й, украсена с панделки от черно кадифе, се спущаше почти до глезените. Водопадът на кестенявите й коси скриваше тила й. Тя беше висока, на вид едра и стоеше здраво на краката си.

Със свито гърло Натали я гледаше как се отдалечава. Тя мислеше, че Елен Рок също я гледаше в сянката на стълбището и че беше чул думите на младото момиче. Защо не се беше показал?

Натали зададе въпроса на Максим. Но той се устреми към решетката в изблик на гняв от възмущение. От другата страна се появиха две млади жени и възрастен мъж. Максим изкрещя разярен:

— Анриет! Жанин! Какво правите тук? И с доктор Шапро! Това не го очаквах!… И така, кой ви каза?…

Натали знаеше, че Елен Рок нямаше да я остави да се отдалечи без обяснението между тях, което тя очакваше и от което се страхуваше. И наистина, веднага щом си тръгна, тя долови стъпки по тревата на пътя.

Не бързаше, защото отказваше да бяга, както го беше правила вече на няколко пъти. Впрочем, почти веднага той я настигна и те завървяха така, все по-бавно, сякаш и двамата се страхуваха да не достигнат до това място, където щеше да се проведе този може би последен разговор.

Във вълнението си Натали тръгна по един път между лавровите и дрянови храсти, водещ към върха на малък хълм, откъдето се виждаха всички руини и очертанията на крепостните стени. Там, недалеч от каменна пейка, тя спря, безсилна да продължи.

Красиво синьо небе, изпълнено с нежност и покой, се простираше над имението и над върховете на близките дървета. Топлината на слънцето се отличаваше с тази лекота, придавана от близостта на морето. Аромат на диви цветя, пръскан от бретонските пущинаци, се чувстваше в безкрайно чистия въздух. Никога от оная вечер в „Мирадор“ те не се бяха чувствали толкова сами и едновременно с това така далеч един от друг — настоящата минута им се струваше момент на раздяла. Натали беше обърнала гръб на Елен Рок, който я виждаше само в профил. Профил, закален от силна воля, решен да не се предава и да отговаря на всичко, което Елен Рок можеше да предложи като окончателно сбогуване.

Баронът интуитивно го почувства и тонът му веднага стана строг.

— Преди да се разделим, госпожице, — каза той ясно — някои неща между нас трябва да бъдат изяснени. Вие знаете това, както го знам и аз със същата сигурност. Но трябва също да знаете, че единственото ми желание е да ви оставя от мен истинския си образ, различен от този на човека, когото познавахте, и на авантюриста, когото разкрихте. Не защитавам нито единия, нито другия. Искам да ви се представя такъв, какъвто съм.

Тя сви вежди. Как се осмеляваше да говори така, с властен глас и с обичайния си начин на командване, когато самият той молеше за милост?

Той продължи без видимо чувство и по-скоро сякаш изискваше от нея да изслуша обясненията му, като ги приеме безрезервно.

— Помежду ни се разигра драма, която можеше да ни хвърли един срещу друг като най-злобни врагове и която мен самия ме опустоши така, че в началото не виждах друг изход, освен самоубийството. Ако още съм жив, то е защото в часа, когато спомените ми се разбудиха, аз се усъмних че действителността може да е толкова ужасна. Аз бях Жерико, но Жерико беше ли наистина такъв, какъвто го представяха? Във вестниците и разказите на жертвите не е ли имало преувеличение и лъжи? С това име, с този занаят на пират не са ли наложили на масовото въображение една легенда за злосторничества, която смесва моя живот с този на някогашните пирати? О, кълна ви се, че изживях ужасни дни. В безпорядъка на представящите се пред съзнанието ми разбъркани части и откъси от събития се питах дали нямаше да присъствам на спектакъла на това престъпление, от което се страхувах с цялата си възкръснала душа! Една капка кръв, пролята от мен, щеше да бъде присъда. Аз не видях никъде тази кръв. Разпитвах се така, както съдия-следовател не разпитва заподозрян. И ако нямам правото да се оправдая, имам поне правото да живея.

Той спря, сякаш довършваше изречението вътре в себе си:

— Имам право да живея и широко се ползвам от него. — Гърдите му се издуваха. Той вдъхваше родния въздух С безкрайна радост и сновеше по насипа над имението на предците си със сигурността на господар, който не можеше да бъде засегнат от никаква беда.

Натали не скриваше изненадата, която това безгрижие и това оживление пораждаха у нея. Той отгатна мисълта й и рече:

— Не е ли справедливо това? Това, което ме ужасяваше, беше да не съм Жерико такъв, какъвто го представяха и какъвто сам го виждах — безскрупулен убиец на вашия баща. Тъй като този кошмар свърши, как искате останалото да ми се привижда в толкова трагична светлина? Тук, където премина детството ми, Жерико за мен е само един непознат и виждам само Жан дьо Плуванек, син на Мари дьо Сен Мари, добрата господарка. Аз се намирам в моя замък, в моите земи, в моя край, в единственото ми истинско минало от детството ми до заминаването на война. Всичко, случило се по-късно — объркване, изгубване на равновесието, лудост, тъмни страни, на които всички Плуванек от Средновековието са се радвали до насита — сега е поставено извън въпрос. Това е войната. Ако ме е опиянила с героизъм и ако съм се бил като луд, за сметка на това тя е извикала в мен, от дълбините на душата ми, където спят инстинктите ми, всичко диво и варварско, което притежавам. Ако съм се пристрастил към злото, ако съм пребил двама часовои, за да избягам от Германия, ако съм грабил из Русия, грабил из Турция, откраднал първия си пиратски кораб — всичко това идва от лудостта на войната. Ето, всичко това свърши. Ударът с тояга на Бонифас ми върна разума. Аз съм и не мога да бъда друг освен Жан дьо Плуванек. А Жан дьо Плуванек иска да ви каже…

Слея кратко колебание той довърши мисълта си:

— …иска да ви каже какво сте вие за него и да ви попита какво е той за вас.

ПЕТА ГЛАВАСбогом, Натали

Натали, която дотогава беше слушала без нито един жест, почувства внезапен гняв. Подобни думи я караха да се бунтува, а може би още повече я ужасяваха.

— Нито една дума по този повод… Забранявам ви… Малко ме интересува какво представлявам за вас. И какво ме засяга също така дали сте Жерико или Жан дьо Плуванек!

— Трябва да ме изслушате — извика той с плам. — Две същества като нас, свързани така силно от съдбата, нямат право да се разделят, преди да са осветлили напълно душите си.

Тя отново запротестира:

— Не ви позволявам. В продължение на седмици не се ли отнасяхте с мен като чужденец?

— Чужденец, който ви обичаше — каза той с непредвидена възбуда, променила самия тон на разговора. — От деня, когато в Неапол вие се украсявахте с венец цветя, не виждам друга освен вас. Даже в нощта, преживявана в продължение на месеци от мен, с ум, обхванат от непроницаем мрак, само вашият образ остана непокътнат. Това видение на младост и на красота беше единственият ми водач. Възможно е по-късно да съм ви се сторил безразличен или враждебен, но в изтощителните ми усилия за търсене на истината мислех само за вас и се надявах само на вас. От градината в Неапол до вила „Мирадор“, и после от долината на Сегеста до настоящата минутка в себе си не откривам друго, освен любов — най-дълбока и светла любов. А сега вие, Натали, когато ви се разкрих такъв, какъвто съм бил, ще ми говорите ли за вашите тайни чувства?

— Аз ли?

— Да. Ние сме двама един срещу друг. Няма ли да бъдете искрена на свой ред, и ако трябва да се разделим, не е ли необходимо да чуя същите думи, които вие чухте?

С мощната си ръка той хвана двете китки на младото момиче и произнесе със сдържан плам:

— Спомнете си „Мирадор“… Колко бяхте развълнувана! Веднага у вас се предаде това екзалтиращо нещо, съдържащо се у мен. Щяхте ли да действате така, както го сторихте, ако не бяхте увлечена от същата чудна страст? Не бяхме ли повече от приятели, когато слушахме заедно шума от лодките и се надвесвахме над бездната? И чувствата, които изпитвахме близо един до друг при биенето на камбаната, при горящия над морето огън и при отдалечаващия се звън на китарата, не бяха ли най-бурните в целия ваш живот? Спомнете си, Натали… Бяхте ли безразлична през тази нощ, когато последвахте мен — чужденеца, и се качихте на лодката ми без да ме познавате?

— Мълчете! Мълчете! — промълви Натали, развълнувана от споменаването на тези часове. — Мълчете! Не допускам…

Тя правеше невъзможното да се освободи. Беше изчервена от срам и възмущение.

— Ще ме изслушате до края — нареди Елен Рок… — т.е. до признанието.

— Признание за какво? — извика отчаяна Натали. — За моето подчинение? Да, може би. Признание за вашата сила, която е по-голяма от моята… за волята ви, която ме смазва… Ето, вижте китките ми, които измъчвате. Ах, винаги е било така. Още от началото трябва да се подчинявам. Ако се измъкна, вие тичате след мен, сякаш съм ваша плячка. Е добре, не искам повече да се подчинявам, не искам! Не искам!

Той се усмихна.

— Това не е подчинение.

— Напротив — потвърди тя, — подчинявам се като робиня, както го сторих на кораба, който превзехте на абордаж. Събитията ме освободиха и няма да падна повече в плен.

— В такъв случай какво търсите из тези руини? — каза той. — Защо дойдохте тук, ако не да търсите спомен за мен, да задавате въпроси за мен, да се трогвате от детството ми и от невинното същество, което съм, бил тук? Мислите ли, че не отгатвам колко са ви развълнували откровенията на Армел? И мислите ли, че не ви видях да побледнявате, когато тя се върна и вие се запитахте дали няма да се затичам срещу моята някогашна годеница?

— Какво се осмелявате да говорите? — извика Натали извън себе си от гняв. — Кой ви попречи да се покажете?

— Любовта ми към вас. Но беше достатъчна една дума от вас и Армел щеше да узнае за присъствието ми.

— Защо не съм я казала? Какво ме възпираше?

— Вашата любов към мен.

Тя успя в един порив на бунт да отблъсне Елен Рок. Но тутакси се приближи до него, цялата трепереща.

— Това, което наричате любов, е омраза. Ненавиждам ви.

— Не — каза той. — В един момент вие сметнахте, че ще се измъкнете от мен, защото ви изглеждах като болен, като откъснат от човешкия род. Тази илюзия се разпръсна в деня, когато почувствахте страданието и ужаса ми.

— Ненавиждам ви — повтори тя с болка. — Чувате ли? Винаги съм бягала от вас…

Той отново я хвана за раменете и й подхвърли:

— Тогава, ако ме мразиш, защо ме спаси преди малко? В този момент ти мислеше, че аз съм убиецът на баща ти, и все пак, когато Бонифас стреля срещу мен, ти ме предупреди: „Елен Рок!“ Беше ли това вик на омраза или вик от любов? Отговори, Натали!

Сега тя отстъпваше. Усети зад краката си препятствието на каменната пейка. С две ръце Елен Рок я обгърна и я притисна до себе си.

— Осмели се да кажеш, че не ме обичаш, горделивке! Когато си дала на един ненавистен човек такова доказателство за любов, имаш ли право да мълчиш?

Тя нямаше повече сили да се бори срещу него, и още по-малко срещу себе си. Страстта на Елен Рок я изпълваше със слабост. Всички любовни слова бяха на устата и, но ако тя намираше убежище в мълчанието, то се дължеше на срамежливостта, която очите и опровергаваха.

Тя си спомни идеята за поражението, което свързваше с целувката, придобита с хитрост или сила. „Само да ме целуне по устата и съм загубена“ — помисли си тя. И чакаше, нетърпелива и ужасена.

С неподозиран порив на волята той се въздържа, и нищо не можеше да я засегне в по-голяма степен. Той отпусна прегръдката си, после полека и с безкрайно уважение я спусна на пейката и, полагайки коляно на земята, целуна плата на роклята й.

— Моля ви за извинение. Виждате ли, Жан дьо Плуванек е все още и задълго ще остане варварин. Но всичко ще се промени. Необходимо е. Вярвайте, че в себе си под прикритието на самохвалството не се гордея много с живота си, такъв, какъвто го познавам днес. Между миналото, което открих, и бъдещето, за което мечтая, трябва да има период на поправка и на съсредоточаване. Голямото приключение завърши, Натали, както това на Жерико, така и това на Елен Рок. И във втория имаше толкова горделивост и самоизтъкване, колкото й в първия. За да се превърна отново в Жан дьо Плуванек и да измоля милост от вас, трябва да се посветя на по-скромна задача.

Той беше станал и се забавляваше от собствените си думи.

— Ами да, трябва да работя, да водя стада и да разоравам земи. По-рано щях да стана монах. Днес ще се заточа и ще стана земеделец. Впрочем не трябва ли да изкарвам хляба си и да се впиша в правилата, за да разбера дали в мен е останало нещо от пирата и авантюриста и да науча дали кризата на безпаметството и лудостта, причинена от войната, е вече преминала?

Той поснова минута-две, после пак спря пред нея.

— И после, Натали, не знаем какви ще бъдат реакциите на един Форвил или на един Бонифас. Нито единият, нито другият ще се откажат от злото, бъдете сигурна в това, и нищо не гарантира, че един ден правосъдието няма да сложи ръка на тях и че няма да избухне скандал, в който миналото на Жерико ще изплува на повърхността. Не мога да рискувам името ви да бъде замесено в това. Да се разделям, Натали.

Тя криеше лице в шепите си. Плачеше ли? С безразличен поглед ли Щеше да отвърне на неговия? Той и каза:

— Във фамилията Плуванек има дълбока тайна, Натали, която се предава от баща на син, дамите от рода също я знаят и никога не са я издали. Юг дьо Плуванек, господар на Йерусалим и първи принц на Жерико, е получил като възнаграждение медальон, съдържащ парченце от истинския кръст. Уви! — добави той, усмихвайки се. — Тази реликва не ни дари нито мъдрост, нито покорство, а може би точно на нея дължим тази прекалена горделивост, която понякога ни погубва. Но тя е затворена в този стар медальон и аз притежавам на дъното на един сандък стари пергаменти, удостоверяващи абсолютната й автентичност. Пазете я, Натали. Ще ми я върнете един ден, когато се почувствам достоен за вас и вие ще можете да доведете тук, в неговото владение, Жан дьо Плуванек.

Натали промърмори с едва доловим глас:

— Ами Армел д’Анилис?…

Той отвърна:

— Надеждата й ще угасне от само себе си. Забелязах я преди малко и долових думите й. Това вече не е болезнено преживяваща годеница. Тя ще забрави.

Той откъсна от една туфа треви най-дебелия стрък, положи го по дължината на единия от показалците и го задържа с другия си обтегнат показалец. По такъв начин също като децата, долепяйки уста, силно изсвири. Отекна дрезгав и пронизителен вик, който той повтори три пъти.

— Послушайте — каза той. — Не чухте ли шум от стъпки? Да, шум от стъпки на някой, вървящ сред руините!…

Той изсвири отново. Стъпките забързаха. И изведнъж на върха на един склон на петдесет метра се появи старият Жофроа. Той беше задъхан. С объркан вид търсеше откъде идваше повикът.

За трети път Елен Рок изсвири с обтегнатия стрък трева, вибриращ между пръстите му.

— Това беше детският ми сигнал, когато се връщах от скиторенето си и исках помощ от Жофроа да премина стената.

Докато старият управител се приближаваше, походката му ставаше по-бавна. Ако разпознаваше някогашния сигнал, то той не различаваше отдалеч с умореното си зрение друго, освен силуета на господаря си. Само на десет крачки, той изпита съмнение, после веднага беше обзет от внезапна увереност и залитна. Елен Рок го прихвана в обятията си и старецът изломоти:

— Жан! Ах! Възможно ли е… малкият ми Жан!… Значи госпожица д’Анилис имаше право?… Малки ми Жан!

Елен Рок го доведе пред Натали и му рече:

— Ето твоята господарка, Жофроа… Ето господарката на Плуванек…

Старецът поздрави, веднага приемайки в себе си новата владетелка на замъка. Елен Рок, бързащ да приключи, се надвеси над него:

— Без излишни думи, Жофроа. Да, зная, ти много ме обичаш… и ти би желал да ми го кажеш, да ме оставиш при себе си. Това е невъзможно… Тръгвам. Слушай ме. Ще ти изпращам от време на време малко пари… Ще приведеш имението в ред доколкото е възможно, според стария план, който трябва да притежаваш. Един ден след четири или пет години то трябва да е обитаемо… Най-вече не казвай на госпожица д’Анилис, че си ме виждал.

Той го прегърна и се върна към Натали.

— Може би ще пожелаете да поправите част от злото, което съм сторил. Ето защо сигурен съм, че там долу, в Кастелсерано, посещението ви би било полезно у семейство Долчи… и после ще има други задачи за изпълнение, други задължения… ще ви пиша.

Тя обеща с кимване на глава. Той я загледа продължително. Очите й бяха влажни, а лицето разкриваше силно вълнение и любов.

— Сбогом, Натали.

— Довиждане — промълви тя.

— Обичате ме, нали?

— Обичам ви.

Не си казаха нищо повече. И той си отиде.

Тя го видя на няколко пъти по пътеката, водеща към решетката. Много и се искаше да го последва. Защо да се разделят? Необходими ли са още изпитания и толкова предпазни мерки срещу съдбата? Нима тя не го обичаше, бил той Жан дьо Плуванек, Елен Рок и даже Жерико?

До нея старецът трепереше като лист. С бастуна си започна да имитира фехтуване със защити и нападения. Тя пошушна:

— Няма да чакаме толкова дълго, добри ми Жофроа. Да приведем имението в ред. Да издигнем това, което може да се издигне. След няколко месеца ще отида да взема Жан дьо Плуванек.

Там долу, на пътя, водещ от решетката към гората, тя все още забелязваше високия му силует. Той вървеше с широки крачки, строен, полюляващ гръдния си кош и тежките рамене. Каква мощи каква странност се излъчваха от него!

Тя си припомни бурното родословие на господарите Плуванек. Мислеше си също, потръпвайки, без страх от това, което може да му се случи, че този човек беше Жерико. И си припомняше стиховете на поета: „Как можеше така да печели доверие? Това се дължеше на властта на мисълта, на магията на душата. Той моделираше по свое желание духа на другите…“