Присъдата на Борн

Първа глава

— Кой е Дейвид Уеб?

Мойра Тревър, застанала пред бюрото му в Джорджтаунския университет, зададе въпроса толкова сериозно, че Джейсън Борн се почувства длъжен да отговори:

— Странно — каза той. — Никой не ме е питал за това преди. Дейвид Уеб е експерт по лингвистика, човек с две деца, които живеят щастливо с баба си и дядо си — родителите на Мари — в ранчо в Канада.

Мойра се намръщи.

— Не ти ли липсват?

— Ужасно ми липсват — каза Борн. — Но истината е, че там им е много по-добре. Какъв живот можех да им предложа аз? А има и постоянна заплаха от самоличността ми като Борн. Мари беше отвлечена и заплашвана, за да ме накарат да направя нещо, което нямах намерение да правя. Няма да повторя тази грешка.

— Но със сигурност ги виждаш от време на време.

— Колкото мога по-често, но е трудно. Не мога да си позволя никой да ме проследи до тях.

— Съчувствам ти — каза Мойра и наистина го мислеше. Тя се усмихна. — Трябва да призная, че е странно да те видя тук, в университетско градче, зад бюро. — Тя се засмя. — Да ти купя ли лула и сако с кръпки на лактите?

Борн се усмихна.

— Тук съм добре, Мойра. Наистина.

— Радвам се за теб. И двамата трудно преживяхме смъртта на Мартин. Болкоуспокояващото ми е сигурно в работата на пълни обороти. Твоето очевидно е тук, в новия живот.

— Стар живот всъщност — Борн огледа кабинета. — Мари беше най-щастлива, когато преподавах, когато можеше да разчита, че ще се прибирам вкъщи всяка вечер навреме, за да вечерям с нея и децата.

— Ами ти? — попита Мойра. — Беше ли най-щастлив тук?

По лицето на Борн премина облак.

— Бях щастлив с Мари. — Той се обърна към Мойра. — Не мога да си представя, че ще успея да го кажа на някой друг, освен на теб.

— Рядък комплимент от теб, Джейсън.

— Такава рядкост ли са комплиментите ми?

— Като Мартин и ти си майстор в пазенето на тайни — каза тя. — Но имам съмнения доколко здравословно е това.

— Сигурен съм, че изобщо не е здравословно — отвърна Борн. — Но такъв живот сме си избрали.

— И като стана дума. — Тя седна на един стол срещу него. — Дойдох по-рано от уговорката ни за вечеря, за да говоря с теб по служебен въпрос, но сега, като виждам колко си доволен, не знам дали да продължавам.

Борн си спомни първия път, когато я видя — слабичка, стройна фигура в мъглата, с тъмна коса, която се виеше на къдрици около лицето й. Стоеше на парапета до „Клойстърс“, над реката Хъдсън. Двамата бяха дошли тук да кажат сбогом на общия си приятел Мартин Линдрос, когото Борн храбро се беше опитал да спаси, но не успя.

Днес Мойра беше облечена във вълнен костюм и копринена блуза, разтворена на врата й. Чертите й бяха волеви, с подчертан нос, доста раздалечени тъмнокафяви очи, интелигентни, леко извити по външните ъгълчета. Косата й падаше по раменете на вълни. У нея имаше необичайно спокойствие — жена, която знае какво прави, която не би се оставила да я заплашва или тормози никой, нито мъж, нито жена.

Може би заради последното Борн най-много я харесваше. В това отношение, макар и по никакъв друг начин, тя беше като Мари. Той никога не беше любопитствал за връзката й с Мартин, но предполагаше, че е била романтична, тъй като Мартин беше дал на Борн строги нареждания да й изпрати дузина червени рози, ако той някога умре. Борн беше изпълнил това с тъга, която беше толкова дълбока, че изненада дори и него.

Седнала на стола с кръстосани стройни крака, тя изглеждаше като европейска делова жена. Беше му казала, че е наполовина французойка, наполовина англичанка, но гените й още носеха отпечатъка на древни венециански и турски предци. Гордееше се с пламъка на смесената си кръв — резултат от войни, нашествия, бурна любов.

— Продължавай. — Той се наведе напред и сложи лакти на бюрото. — Искам да чуя какво имаш да казваш.

Тя кимна.

— Добре. Както ти казах, „Некст Джен Енърджи Сълушънс“ са завършили нашия нов терминал за течен природен газ в Лонг Бийч. Първата доставка се очаква след две седмици. Хрумна ми идея, която сега изглежда напълно налудничава, но искам ти да ръководиш процедурите по безопасността. Шефовете ми се тревожат, че терминалът ще се окаже притегателна мишена за всяка терористична група, и аз съм съгласна с тях. Честно, не се сещам за по-подходящ от теб, който да осигурява безопасността.

— Поласкан съм, Мойра. Но тук си имам задължения. Както знаеш, професор Спектър ме назначи за ръководител на факултета по сравнително езикознание. Не искам да го разочаровам.

— Харесвам Доминик Спектър, Джейсън. Ти каза, че той е твой наставник. Всъщност той е наставник на Дейвид Уеб, нали? Но аз първо се запознах с Джейсън Борн и имам чувството, че тези няколко месеца опознавах Джейсън Борн. Кой е наставникът на Джейсън Борн?

Лицето на Борн помръкна, както ставаше при споменаването на Мари.

— Алекс Конклин е мъртъв.

Мойра се размърда на стола си.

— Ако дойдеш да работиш с мен, към това няма да има прикрепен багаж. Помисли си. Това е шанс да загърбиш миналия си живот — и като Дейвид Уеб, и като Джейсън Борн. Скоро ще летя за Мюнхен, защото там изработват ключов елемент от терминала. Имам нужда от експертно мнение за него, когато проверявам спецификациите.

— Мойра, можеш да използваш безброй много експерти.

— Но на ничие мнение не вярвам толкова, колкото на твоето. Това е елемент с решаващо значение, Джейсън. Повече от половината стоки, доставяни в Съединените щати, идват през пристанището на Лонг Бийч, затова предпазните мерки трябва да са нещо специално. Правителството на САЩ вече показа, че няма нито време, нито склонност да обезопасява търговския трафик, затова сме принудени да го контролираме сами. Опасността за този терминал е истинска и сериозна. Знам колко си опитен в заобикалянето и на най-тайнствените охранителни системи. Ти си идеалният кандидат, който да приложи неконвенционални мерки на място.

Борн се изправи.

— Мойра, чуй ме. Мари беше най-големият ласкател на Дейвид Уеб. Откакто тя умря, аз го зарязах напълно. Но той не е мъртъв, не е инвалид. Продължава да живее в мен. Когато заспя, сънувам неговия живот, сякаш е бил нечий друг, и се събуждам плувнал в пот. Чувствам се така, сякаш част от мен е била отрязана. Не искам да се чувствам повече така. Време е да отдам дължимото на Дейвид Уеб.

Вероника Харт стъпваше леко и дори небрежно, докато й даваха достъп през поредния пропускателен пункт на път за бункера в западното крило на Белия дом. Работата, която щяха да й предложат — директор на ЦРУ, — беше страшна, особено след миналогодишния двоен провал от убийства и огромни нарушения в сигурността. Независимо от това тя никога не се бе чувствала по-щастлива. За нея беше жизненоважно да има усещане за предстояща цел; да я изберат на този важен пост беше най-голямото признание за целия й усилен труд, спънки и заплахи, които трябваше да понася заради своя пол.

Имаше проблем и с възрастта. На четиридесет и шест години тя беше най-младият директор на ЦРУ в съвременната история. Да е най-младата в нещо не беше новост за нея. Поразителната й интелигентност, заедно с ожесточената решителност й бяха осигурили тя да е най-младата завършила нейния колеж, най-младата, назначена във военното разузнаване, в централното военно командване, на много доходната позиция в частното разузнаване „Блек Ривър“ в Афганистан и на Африканския рог, където и до ден-днешен дори ръководителите на седемте дирекции в ЦРУ не знаеха точно къде е била разпределена, кого е командвала или каква е била мисията й.

Сега най-после беше само на някакви стъпки от най-високата точка, от върха на разузнавателната планина. Успешно беше прескочила всички препятствия, беше заобиколила всеки капан, беше се справила с всички лабиринти, вече знаеше с кого да се сприятелява и на кого да обърне гръб. Беше устояла на безмилостни сексуални инсинуации, слухове за непристойно поведение, истории, че разчита на своите подчинени мъже, които вероятно мислят вместо нея. Във всяка от ситуациите тя побеждаваше — решително рискуваше в ядрото на лъжите, а в някои случаи беше поваляла техните разпространители.

На този етап от живота си тя беше сила, с която трябваше да се съобразяват, и тя с право се наслаждаваше на този факт. Затова отиваше на срещата с президента с леко сърце. В куфарчето й имаше дебела папка с подробно описание на промените, които възнамеряваше да направи в ЦРУ, за да разчисти ужасната бъркотия, оставена след Карим ал Джамил и последващото убийство на нейния предшественик. Не беше чудно, че в ЦРУ цари пълен безпорядък, моралът никога не е бил по-нисък и, разбира се, в борда, съставен само от мъже директори, имаше негодувание, защото всеки от тях смяташе, че трябва да бъде издигнат за директор на ЦРУ.

Хаосът и ниският морал щяха да се променят и тя имаше един куп инициативи, за да го осигури. Беше абсолютно сигурна, че президентът ще е доволен не само от плановете й, но и от скоростта, с която тя щеше да ги приложи. Разузнавателна организация, важна и критична колкото ЦРУ, не можеше дълго да търпи отчаянието, в което беше потънала. Само антитерористичният черен наблюдателен пост „Тифон“, продукт на Мартин Линдрос, работеше нормално и за това тя трябваше да благодари на неговия нов директор Сорая Мур. Сорая пое командването незабелязано. Подчинените й я обичаха и щяха да я последват до пламъците на ада, ако тя го поискаше. Що се отнася до останалото ЦРУ, на Вероника се падаше да го излекува, да му вдъхне сили и да му даде по-друго усещане за предназначение.

Тя се изненада — може би шокира не беше твърде силна дума, — когато видя в Овалния кабинет не само президента, а също и Лутър Лавал, царя на разузнаването в Пентагона, и неговия заместник генерал Ричард П. Кендъл. Като пренебрегна другите, тя прекоси плюшения син американски килим, за да се здрависа с президента. Беше висока, с издължена шия и елегантна. Пепеляворусата й коса беше подстригана модно и прическата, с която не изглеждаше мъжествена, й придаваше делови вид. Носеше тъмносин костюм, обувки с нисък ток, малки златни обици и съвсем лек грим.

— Заповядай, седни, Вероника — каза президентът. — Познаваш Лутър Лавал и генерал Кендъл.

— Да — Вероника леко наклони глава. — Господа, радвам се да ви видя. — Макар че в думите й нямаше капка истина.

Тя мразеше Лавал. В много отношения той беше най-опасният човек в американското разузнаване и съвсем не защото зад него стоеше невъобразимо могъщият Ъ. Р. Бъд Холидей, министърът на отбраната. Лавал беше жаден за власт, самовлюбен тип, който вярваше, че той и хората му трябва да управляват американското разузнаване. Хранеше се с война така, както другите хора се хранеха с месо и картофи. И макар че никога не успя да го докаже, подозираше, че той стои зад някои от най-зловещите слухове, които се носеха за нея. Той с удоволствие съсипваше репутацията на други хора и се наслаждаваше да стои безцеремонно върху черепите на своите врагове.

След Афганистан и после след Ирак Лавал беше поел инициативата — под типично широкообхватната и мрачна рубрика на Пентагона „да подготвим бойното поле“ за идването на войските — да разшири сферата на действие на своето разузнаване и сега неприятно навлизаха в тази на ЦРУ. Сред американските разузнавателни кръгове беше обществена тайна, че той пускаше пипала към оперативните агенти на ЦРУ и към отдавна установените им международни мрежи. Сега, след като шефът и помазаният му наследник бяха мъртви, в стила на Лавал беше да се опита да заграби територия по възможно най-агресивния начин. Ето защо неговото присъствие и това на любимото му пале задействаха най-сериозно предупредителни звънци в ума на Вероника.

Пред бюрото на президента имаше три стола, наредени в неравен полукръг. Два от тях бяха заети. Вероника седна на третия стол, напълно наясно, че ще е обградена от двамата мъже, като не се съмняваше в намеренията им. Тя се засмя на себе си. Ако те смятаха да я сплашат, като я накарат да се чувства притисната, горчиво се заблуждаваха. Но после, когато президентът започна да говори, тя се помоли на Господ след един час този смях да не отеква кухо в главата й.

Доминик Спектър бързаше по коридора, докато Борн заключваше вратата на кабинета си. Силно смръщеното изражение, което набраздяваше високото му чело, изчезна в момента, в който видя Борн.

— Дейвид, толкова се радвам, че те хванах, преди да тръгнеш! — каза той въодушевено. После, като обърна специално внимание на придружителката на Борн, добави: — И на великолепната Мойра не по-малко. — Както винаги безупречен джентълмен, той й се поклони по маниера на Европа от стари времена.

После пак насочи вниманието си към Борн. Беше дребен мъж, пълен с енергия, независимо че беше на около седемдесет. Главата му изглеждаше идеално кръгла, увенчана от ореол коса, която лъкатушеше от едното до другото ухо. Очите му бяха тъмни и любопитни, а кожата с мургаво бронзов оттенък. Голямата му уста го правеше да изглежда смътно и комично като жаба, която всеки миг ще скочи от един лилиев лист на друг.

— Изникна малко тревожен въпрос и се нуждая от мнението ти. — Той се усмихна. — Виждам, че тази вечер не е подходяща. Удобно ли е да вечеряме утре?

Борн разпозна зад усмивката на Спектър нещо, което го накара да се замисли; нещо тревожеше стария му учител.

— Защо не се срещнем на закуска?

— Сигурен ли си, че не ти досаждам, Дейвид? — Но не можа да скрие облекчението, което се разля по лицето му.

— Всъщност по-удобно ми е на закуска — излъга Борн, за да улесни Спектър. — Осем часът?

— Чудесно! Ще се видим утре — кимна по посока на Мойра и си тръгна.

— Истински динамит — каза Мойра. — Де да имах професори като него.

Борн я изгледа.

— Колежанските ти години сигурно са били ужасни.

Тя се засмя.

— Не много по-лоши от това тук, но все пак изкарах само две години, преди да избягам в Берлин.

— Ако си имала преподаватели като Доминик Спектър, щеше да имаш много по-различни преживявания, вярвай ми. — Те заобиколиха няколко групички студенти, събрани да клюкарстват или да обменят въпроси за последните си лекции.

Прекосиха коридора, излязоха през вратите и слязоха по стълбите до вътрешния двор. Двамата с Мойра минаха бързо през кампуса по посока към ресторанта, където щяха да вечерят. Покрай тях на потоци вървяха студенти, забързани по алеите между дърветата и тревните площи. Някъде свиреше група във флегматичния, почти скучен ритъм, характерен за колежите и университетите. Небето беше отрупано с облаци, които се носеха отгоре като бързоходни кораби в небесното море. Откъм Потомак задуха влажен зимен вятър.

— По едно време бях затънал в дълбока депресия. Знаех го, но не исках да го приема — разбираш какво имам предвид. Единствен професор Спектър влезе в контакт с мен и успя да пропука черупката, която използвах, за да се защитя. И до ден-днешен нямам представа как го направи или дори защо упорстваше. Каза, че е видял у мен нещо от себе си. Във всеки случай, поиска да ми помогне.

Минаха край покритата с бръшлян сграда, където Спектър — сега председател на Училището за международни изследвания към Джорджтаун — имаше кабинет. През вратите влизаха и излизаха мъже в сака от туид или рипсено кадифе, а силно съсредоточените им лица изглеждаха смръщени.

— Професор Спектър ми даде да преподавам езикознание. Беше като спасителен пояс за давещия се. Онова, от което най-много се нуждаех тогава, беше чувството за ред и стабилност. Честно, не знам какво щеше да се случи с мен, ако не беше той. Единствен разбра, че потапянето в езика ме прави щастлив. Независимо кой съм, единствената постоянна величина за мен остава доброто владеене на езиците. Да учиш език е като да учиш историята отвътре. Той обхваща борбите за етническа принадлежност, религия, компромисите и политиката. От езика може да се научи много, защото е оформен от историята.

Междувременно бяха излезли от кампуса и вървяха надолу по Трийсет и шеста улица към „1789“ — любим ресторант на Мойра, който се намираше в една федерална сграда. Когато пристигнаха, показаха им маса до прозореца на втория етаж, в приглушено, облицовано с ламперия старовремско помещение със свещи, които горяха с ярък пламък по масите, подредени с фини порцеланови чинии и искрящи кристални чаши. Седнаха един срещу друг и си поръчаха питиета.

Борн се наведе през масата и каза с тих глас:

— Чуй ме, Мойра, защото ще ти кажа нещо, което много малко хора знаят. Самоличността на Борн продължава да ме преследва. Мари се тревожеше, че решенията, които съм принуден да взимам, действията, които трябва да предприемам като Джейсън Борн, накрая ще пресушат всяко чувство в мен и един ден ще се върна при нея и Дейвид Уеб ще си е отишъл завинаги. Не мога да позволя това да се случи.

— Джейсън, ти и аз прекарахме доста време заедно, откакто се срещнахме, за да разпръснем праха на Мартин. Не усетих дори и намек, че си изгубил някаква част от своята човешка същност.

Двамата се облегнаха назад и мълчаха, докато сервитьорът поставяше питиетата пред тях и им подаваше менюто. Щом той се отдалечи, Борн каза:

— Това ме успокоява, вярвай ми. За краткото време, от което те познавам, започнах да ценя мнението ти. Ти не приличаш на никой друг, когото познавам.

Мойра отпи от чашата си и я остави, без да сваля очи от него.

— Благодаря. Щом идва от теб, това е голям комплимент, особено след като знам какво означаваше за теб Мари.

Борн се втренчи в питието си.

Мойра се пресегна през колосаната бяла покривка и докосна ръката му.

— Съжалявам, вече се оставяш на течението.

Той погледна ръката й върху своята, но не се дръпна. Когато вдигна очи, каза:

— Разчитах на нея за много неща. Но сега откривам, че тези неща ми се изплъзват.

— Това хубаво ли е или е лошо?

— Просто е такова, каквото е — отвърна той. — Не знам.

Мойра видя страданието в изражението му и сърцето й се сви. Само преди няколко месеца го беше видяла да стои до парапета на „Клойстърс“. Беше се вкопчил в бронзовата урна с праха на Мартин, сякаш не искаше никога да се разделя с нея. Тогава бе разбрала, дори и Мартин да не й беше казал, колко много значеха двамата един за друг.

— Мартин беше твой приятел — обади се сега тя. — Ти се изложи на ужасна опасност, за да го спасиш. Не ми казвай, че не си изпитвал нищо към него. Освен това, както сам призна, вече не си Джейсън Борн. Ти си Дейвид Уеб.

Той се усмихна.

— Тук ме хвана натясно.

Лицето й помръкна.

— Искам да те питам нещо, но не знам дали имам право.

Той веднага отвърна на сериозното й изражение.

— Разбира се, че можеш да ме питаш, Мойра. Давай.

Тя си пое дълбоко въздух, после издиша.

— Джейсън, знам, ти каза, че си доволен в университета, и ако е така, добре. Но знам също, че се обвиняваш, задето не успя да спасиш Мартин. Но трябва да разбереш, че ако ти не си могъл да го спасиш, никой не е могъл. Ти даде всичко от себе си; той го е знаел, сигурна съм. И сега аз започвам да се чудя дали не смяташ, че си му изменил — след като вече не си способен да бъдеш Джейсън Борн. Чудя се дали някога ти е хрумвала идеята, че си приел предложението на професор Спектър в университета, за да се отвърнеш от живота на Джейсън Борн.

— Разбира се, че ми е хрумвала.

След смъртта на Мартин той отново беше решил да обърне гръб на живота като Джейсън Борн, на надбягването, на мъртвите — река, в която, изглежда, имаше толкова много тела, колкото и в Ганг. У него винаги се таяха спомени. Тъжните помнеше. Другите, сенчестите, които изпълваха пролуките на съзнанието му, сякаш имаха форма, докато не ги приближеше, тогава се отдръпваха като море при отлив. И оставаха само избелелите кости на всички онези, които беше убил или бяха убити заради неговата самоличност. Но със същата сигурност знаеше, че докато диша, самоличността на Борн няма да умре.

Погледът в очите му беше изтерзан.

— Трябва да разбереш колко е трудно да имаш две личности винаги във война помежду си. Желая с всяка фибра на съществото си да можех да изрежа едната от себе си.

Мойра каза:

— Коя ще е тя?

— Това е най-ужасното — отвърна Борн. — Всеки път, когато си мисля, че знам, разбирам, че не е така.

Втора глава

Лутър Лавал беше телегеничен колкото и президентът, но с една трета по-млад. Имаше сламеноруса коса, пригладена назад като на идол от киното на 30-те или 40-те, и неспокойни ръце. За разлика от него генерал Кендъл беше с четвъртита челюст и малки кръгли очи, същински дотиквач на снаряди. Беше едър и мускулест; вероятно беше играл като фул бек в Уисконсин или Охайо. Той погледна към Лавал по начина, по който тичащият бек поглежда куотърбека1 за инструкции.

— Лутър — каза президентът. — С оглед на това, че ти поиска тази среща, смятам за уместно ти да започнеш.

Лавал кимна, сякаш се разбираше от само себе си, че президентът ще му отстъпи.

— След скорошното поражение на ЦРУ, в което беше проникнато на най-високо ниво и отгоре на всичко беше убит бившият директор, трябва да бъдат приложени по-строги мерки за охрана и контрол. Само Пентагонът може да направи това.

Вероника се почувства длъжна да скочи, преди Лавал да е взел твърде голяма преднина.

— Моето мнение е различно, сър — каза тя, като насочи коментара си към президента. — Разузнавателната информация, която се събира от хора, винаги е била територия на ЦРУ. Нашите наземни мрежи нямат аналог, както и безчислените ни контакти, които се поддържат от десетилетия. Компетентността на Пентагона винаги е била в електронното наблюдение. Двете се различават и като цяло изискват различна методология и нагласа.

Лавал се усмихна толкова победоносно, колкото и по време на интервютата си по „Фокс ТВ“ в шоуто на Лари Кинг.

— Ще проявя небрежност, ако не отбележа, че пейзажът на разузнаването коренно се промени след 2001 година. Ние сме във война. По мое мнение това положение на нещата вероятно ще продължи безкрайно и затова Пентагонът наскоро разшири своята сфера на компетентност, като създаде таен персонал на агенцията за отбранително разузнаване и специални оперативни сили, които провеждат успешни контраразузнавателни мисии в Ирак и Афганистан.

— С цялото ми уважение, но господин Лавал и неговата военна машина горят от нетърпение да запълнят всеки доловен вакуум или да създадат такъв, ако е необходимо. На господин Лавал и генерал Кендъл им е необходимо ние да вярваме, че сме в постоянно състояние на война, независимо дали това е истина или не. — Вероника извади от куфарчето си папка, която разтвори и зачете. — Както показва това свидетелство, те систематично са насочвали експанзията на своите отряди за събиране на разузнавателни данни извън Афганистан и Ирак, на други територии — територии на ЦРУ, — често с катастрофални резултати. Подкупили са информатори и най-малко веднъж са застрашили дълбоко прикрита операция на ЦРУ, която е в ход.

След като президентът погледна страниците, които Вероника му подаде, каза:

— Въпреки че на това не може да се устои, Вероника, от Конгреса, изглежда, са на страната на Лутър. Предоставили са му двайсет и пет милиона долара годишно, за да плаща на информатори на място и да вербува наемници.

— Това е част от проблема, а не решение — категорично заяви Вероника. — Тяхната методология е губеща, същата, която са използвали още в Управлението на стратегическите служби в Берлин след Втората световна война. Нашите платени информатори отдавна се обръщат срещу нас — работят за отсрещната страна, подхранват ни с дезинформация. Що се отнася до наемниците, които сме вербували — като талибани и разни други мюсюлмански бунтовнически групи, — те всички до един накрая се обърнаха срещу нас и станаха наши безпощадни врагове.

— Тя има право — каза президентът.

— Миналото си е минало — гневно отвърна генерал Кендъл. Лицето му помръкваше с всяка следваща дума на Вероника. — Няма абсолютно никакво доказателство, че новите ни информатори или наемниците, които общо са от жизненоважно значение за победата ни в Близкия изток, някога ще се обърнат срещу нас. Напротив, разузнавателните данни, които предоставят, много помогнаха на хората ни на бойното поле.

— Наемниците по дефиниция са предани на онзи, който плати най-много — каза Вероника. — Столетия история от римско време насам доказват това твърдение отново и отново.

— Цялата тази размяна на реплики не е от значение — Лавал с неудобство се размърда на стола си. Явно не беше предвидил толкова разгорещена защита. Кендъл му подаде досие, което Лавал представи на президента. — Генерал Кендъл и аз прекарахме почти две седмици да подготвим това предложение как да се преструктурира по-нататъшната работа на ЦРУ. Пентагонът е готов да приложи този план в момента, в който получим вашето одобрение, господин президент.

За ужас на Вероника президентът прегледа предложението, после го подаде на нея.

— Какво ще кажеш за това?

Вероника почувства как се изпълва с гняв. Вече бяха подкопали позициите й. От друга страна, отбелязваше това като добър нагледен урок за себе си. Не се доверявай на никого, дори на онези, които привидно са ти съюзници. До този момент беше мислила, че има пълната подкрепа на президента. Фактът, че Лавал, който в края на краищата беше по същество говорител на министъра на отбраната Холидей, имаше влиянието да свика тази среща, не трябваше да я изненадва. Но това, че президентът искаше от нея да обмисли поглъщане от Пентагона, беше възмутително и направо казано, плашещо.

Без дори да поглежда към предложението, тя изправи рамене.

— Сър, това в най-добрия случай е неуместно. Възмутена съм от очевидния опит на господин Лавал да разшири разузнавателната си империя за сметка на ЦРУ. От една страна, както обясних, Пентагонът не е подходящ да направлява, камо ли да спечели доверието на огромния ни брой оперативни агенти. От друга страна, този ход може да създаде опасен прецедент за цялата разузнавателна общност. Ако попадне под контрола на въоръжените сили, потенциалът ни за събиране на разузнавателни данни няма да има полза. Напротив, традицията на Пентагона в явното незачитане на човешкия живот, наследството му от незаконни операции, комбинирано с добре документирано финансово разточителство, прави Пентагона изключително лош кандидат да нагазва в чиято и да е друга територия, особено на ЦРУ.

Единствено присъствието на президента накара Лавал да сдържи яростта си.

— Сър, в ЦРУ цари пълен хаос. Това трябва да се промени незабавно. Както казах, нашият план може да бъде приложен още днес.

Вероника издърпа дебелата папка, в която подробно беше описала плановете си за ЦРУ. Стана и я постави в ръцете на президента.

— Сър, чувствам се длъжна да повторя една от главните теми на предишната ни дискусия. Макар че съм служила при военните, идвам от частния сектор. ЦРУ се нуждае не само да се отърве от ненужното, но и от свежа перспектива, непокварена от закостенялото мислене, което преди всичко ни докара до това непоносимо положение.

Джейсън Борн се усмихна.

— Да си призная, тази вечер не знам кой съм. — Той се наведе напред и каза много мило: — Чуй ме. Искам да извадиш мобилния телефон от чантата си, без никой да види. Искам ма ми се обадиш. Може ли?

Мойра задържа очите си приковани в неговите, докато намери телефона си в дамската чанта и натисна съответния бутон за бързо избиране. Неговият телефон звънна. Той се облегна назад и се обади. Говори по телефона така, сякаш от другата страна на линията имаше някой. После затвори и каза:

— Трябва да тръгвам. Спешно е. Извинявай.

Мойра продължи да го гледа.

— Може ли да се престориш поне малко на разтревожен? — прошепна тя.

Устата му провисна.

— Наистина ли трябва да тръгваш? — каза тя с нормален глас. — Веднага?

— Веднага. — Борн хвърли няколко банкноти на масата. — Ще ти се обадя.

Тя кимна малко объркано, като се чудеше какво е видял или чул той.

Борн слезе по стълбите и излезе от ресторанта. Веднага зави надясно, подмина няколко пресечки, после влезе в магазин за ръчно изработена керамика. Като застана така, че да вижда улицата през дебелото стъкло на витрината, той се престори, че разглежда купите и подносите.

Навън минаваха хора — двойка младежи, възрастен мъж с бастун, три млади жени, които се смееха. Но мъжът, който седна в задния ъгъл на тяхното помещение точно деветдесет секунди след като те се настаниха, не се появи. Борн го забеляза още в мига, в който той влезе, и когато попита за маса отзад с лице към тях, вече не се съмняваше: някой го следеше. Внезапно почувства онази отдавнашна, изнервяща го тревожност, когато Мари и Мартин бяха в опасност. Беше изгубил Мартин, нямаше намерение да изгуби и Мойра.

Борн, чийто вътрешен радар беше обхождал салона на втория етаж в ресторанта приблизително на всеки няколко минути, не беше доловил никой друг с подозрителна външност, затова сега изчакваше в магазина за керамика опашката да се довлече. Щом това не се случи и след пет минути, Борн излезе през вратата и веднага прекоси улицата отсреща. Като използва светофарите и отражателните повърхности на прозорци и автомобилни огледала, той прекара още няколко минути в подробно разглеждане на района за всякаква следа от човека на масата отзад. След като се увери, че не се вижда никъде, Борн се върна в ресторанта.

Изкачи се по стълбите до втория етаж, но спря в тъмния вестибюл между стъпалата и салона. Ето го, мъжът беше на своята задна маса. За всеки случаен наблюдател той изглеждаше, че чете последния брой на „Вашингтон“ като всеки добър турист, но от време на време погледът му се стрелваше нагоре за част от секундата, фокусиран върху Мойра.

Борн усети как през него минава лек хлад. Този човек не следеше него; следеше Мойра.

Щом Вероника Харт се появи от най-външния пропускателен пункт на Западното крило, Лутър Лавал излезе от сенките и тръгна в крачка с нея.

— Добра работа — хладно каза той. — Следващия път ще съм по-добре подготвен.

— Няма да има следващ път — отвърна Вероника.

— Министър Холидей е убеден, че ще има. Аз също.

Бяха стигнали страничното преддверие с купола и колоните. Забързани президентски съветници целеустремено минаваха край тях в двете посоки. Също като хирурзи от тях се излъчваше крайна увереност и изключителност, сякаш членуваха в клуб, в който искаш да влезеш и ти, но това никога нямаше да стане.

— Къде е личният ти питбул? — попита Вероника. — Нищо чудно да души нечий задник.

— Ужасно си нахална за човек, чиято работа е да виси на косъм.

— Глупаво е, да не кажа опасно, господин Лавал, да бъркате увереността с нахалството.

Минаха през вратите и слязоха по стълбите до нивото на земята. Светлини от прожекторите изтикваха мрака към краищата на помещението. От външната страна трепкаха уличните светлини.

— Разбира се, че си права — каза Лавал. — Извинявай.

Вероника го изгледа доста скептично.

Лавал леко й се усмихна.

— Искрено съжалявам, че стъпихме накриво.

„Това, за което наистина съжалява — мислеше си Вероника, — е, че направих него и Кендъл на пух и прах пред президента. Съвсем разбираемо.“

Докато тя закопчаваше палтото си, Лавал каза:

— Вероятно ние и двамата подхождаме към ситуацията от погрешен ъгъл.

Вероника завърза шала си на врата над яката.

— Каква ситуация?

— Рухването на ЦРУ.

Съвсем наблизо, зад подсилените бетонни антитерористични прегради, се разхождаха туристи, бъбреха оживено, спираха за кратко, за да направят снимки, после продължаваха за вечеря в „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“.

— Струва ми се, че можем да постигнем повече, ако обединим сили, вместо да сме противници.

Вероника се обърна към него.

— Слушай, приятелче, ти си наглеждай твоето магазинче, а аз ще наглеждам моето. Дадоха ми да върша работа и ще я върша без твоята намеса или тази на министър Холидей. Лично на мен ми писна и се уморих да прокарвате линии все по-далеч и по-далеч, за да се разраства империята ви. Сега и завинаги ЦРУ е забранена зона за вас, ясно?

Лавал направи физиономия, сякаш се канеше да подсвирне. После каза много тихо:

— Ако бях на твое място, щях да внимавам малко повече. Вървиш по острието на бръснач. Една погрешна стъпка, малко колебание и щом паднеш, няма да има кой да те хване.

Гласът й стана твърд като стомана:

— А аз се наслушах на заплахите ти, мистър Лавал.

Той вдигна яката си да се защити от вятъра.

— Когато ме опознаеш по-добре, Вероника, ще разбереш, че не използвам заплахи. Правя предвиждания.

Трета глава

Яростта на Черно море пасваше на настроението на Леонид. Насред поройния дъжд той стигна до Севастопол от летище „Белбек“. Севастопол заемаше жадувана част от югозападния край на Кримския полуостров. Тъй като районът беше благословен със субтропичен климат, моретата му никога не замръзваха. Откакто беше основаван от древногръцки търговци с името Херсонес през 422 година преди Христа, Севастопол беше жизненоважен търговски и преден военен пост за риболовни флотилии, а също и за военноморски армади. След упадъка на Херсонес — „полуостров“ на старогръцки — областта потънала в развалини, докато през 1783 година не бил основан съвременният град Севастопол като военноморска база и крепост на южните граници на Руската империя. По-голямата част от историята на града беше свързана с неговата военна слава — името „Севастопол“ в превод от гръцки означава „августейши, царствен“. Името изглеждаше заслужено: градът беше оцелял след две кървави обсади през Кримската война от 1854–1855 година и Втората световна война, когато 250 дни издържал бомбардировките на Тристранния пакт. Макар че градът бил разрушен при два отделни случая, и двата пъти се възродил от пепелта. В резултат на това жителите му станали издръжливи, не лекомислени хора. Те презираха ерата на студената война, датираща горе-долу от 60-те години, когато заради военноморската база СССР постановил Севастопол да стане забранена зона. През 1997 година руснаците се съгласили да върнат града на Украйна, която отново го направила достъпен.

Аркадин пристигна на Приморския булевард в късния следобед. Небето беше мрачно с изключение на тънката червеникава линия по западния хоризонт. Пристанището беше претъпкано от рибарски кораби и лъскави военни съдове със стоманени корпуси. Една разбунена вълна се разби в Паметника на потопените кораби, възпоменание за отчаяната защита през 1855 година на града срещу обединените сили на британци, французи, турци и сардинци. Над фундамент от грубо изсечени гранитни блокове се издигаше триметрова коринтска колона, увенчана с орел, с широко разперени криле и сведена надолу горда глава, който държеше в човката си лавров венец. Срещу него, забити в дебелата морска дига, се виждаха котвите на руските кораби, които били потопени, за да направят пристанището недостъпно за нахлуващия враг.

Аркадин се регистрира в хотел „Област“, където всичко, включително и стените, изглеждаше като направено от хартия. Мебелите бяха покрити с дамаска на противни мотиви, чиито цветове се блъскаха като врагове на бойното поле. Струваше му се, че стаята всеки момент може да пламне като факла. Отбеляза си наум да не пуши в леглото.

На долния етаж, във фоайето, Аркадин помоли администратора, който приличаше на гризач, да му препоръча място с топла вечеря, после поиска телефонния указател. Взе го и се оттегли на един поизтърбушен тапициран стол до прозореца, от който се виждаше площад „Адмирал Нахимов“. А там, на великолепен плинт, беше и самият той, героят от предната отбрана на Севастопол, който се взираше в Аркадин с каменно лице, сякаш беше наясно какво предстои. Този град, както и много други в бившия Съветски съюз, беше пълен с паметници от миналото.

Като хвърли последен поглед към превилите рамене минувачи, които бързаха под проливния дъжд, Аркадин насочи вниманието си към указателя. Името, което Пьотър Зилбер беше издал, преди да се самоубие, беше Олег Шуменко. Аркадин съжаляваше, че не можа да измъкне повече от Зилбер, и сега трябваше да прелиства телефонния указател и да търси Шуменко. Той отбеляза петимата изброени, върна указателя на администратора и излезе отвън на вятъра в непрогледния мрак.

Първите трима Олег Шуменко не му вършеха работа. Аркадин се престори на близък приятел на Пьотър Зилбер и каза на всеки от тях, че има спешно съобщение от Пьотър и трябва да го предаде лично. Те го погледнаха безучастно и поклатиха глави. Аркадин четеше в очите им, че нямат никаква представа кой е Пьотър Зилбер.

Четвъртият Шуменко работеше в „Югрефтрансфлот“, който поддържаше най-голямата флотилия от хладилни кораби в Украйна. Тъй като „Югрефтрансфлот“ беше публична компания, на Аркадин му отне известно време само да влезе и да види Шуменко, който беше директор по транспорта. Както навсякъде в бившия Съветски съюз бюрократичните спънки бяха толкова големи, че спираха почти напълно работата. Аркадин недоумяваше как изобщо нещо се е вършело в обществения сектор.

Най-после Шуменко се появи и въведе Аркадин в тесния си кабинет, като се извиняваше за забавянето. Той беше дребен мъж с много тъмна коса, малки уши и ниско чело на неандерталец. Когато Аркадин се представи, Шуменко каза:

— Очевидно сте сбъркали човека. Не познавам Пьотър Зилбер.

Аркадин провери в списъка си.

— Остана ми само още един Олег Шуменко.

— Нека погледна — Шуменко се консултира със списъка. — Жалко, че не дойдохте първо при мен. Тези тримата са ми братовчеди. А петият, този, който още не сте видели, няма да ви е от полза. Почина. Инцидент по време на риболов преди шест месеца. — Той върна обратно списъка на Аркадин. — Но не всичко е изгубено. Има още един Олег Шуменко. Макар да не сме роднини, хората винаги ни бъркат, защото имаме едно и също бащино име, Иванович. Той няма стационарен телефон, ето защо постоянно се обаждат на мен.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Олег Иванович Шуменко погледна часовника си.

— По това време, да, трябва да е на работа. Той е винар, разбирате ли. Прави шампанско. Ясно ми е защо французите не искат да се разрешава употребата на този термин за вино, което не е произведено в техния регион Шампан. — Той се подсмихна. — И все пак севастополската винарна произвежда доста добро шампанско.

Той изведе Аркадин от кабинета си и го насочи през еднообразни коридори към огромното главно преддверие.

— Познавате ли града, господин Аркадин? Севастопол е разделен на пет района. Ние сме в Гагарински район, наречен на първия космонавт в света Юрий Алексеевич Гагарин. Това е западната част на града. На север е Нахимовски район, където са гигантските сухи докове. Вероятно сте слушали за тях. Не? Няма значение. В източната част, далеч от водата, е селскостопанската част на града — пасища и лозя, великолепни дори и по това време на годината.

Той прекоси мраморния под и отиде до дълга банка, зад която седяха половин дузина служители и гледаха така, сякаш са имали съвсем малко работа през последната година. От един от тях Шуменко получи карта на града, на която нарисува нещо. После я подаде на Аркадин и посочи звездата, която беше отбелязал.

— Тук е винарната. — Той погледна навън. — Небето се прояснява. Кой знае, докато стигнете дотам, може дори да се появи слънце.

Борн крачеше по улиците на Джорджтаун в безопасност под прикритието на тълпите колежани и студенти, които кръстосваха калдъръмената настилка и търсеха бира, момичета, момчета. Той дискретно вървеше по петите на мъжа от ресторанта, а мъжът на свой ред следеше Мойра.

След като се убеди, че мъжът е по петите й, той се оттегли и се върна на улицата, откъдето се обади на Мойра.

— Можеш ли да се сетиш за някой, който ще иска да те следи?

— Предполагам, че са няколко — каза тя. — Първо, моята собствена компания. Споменах ти, че откакто построихме станцията за природен газ в Лонг Бийч, ги подгони параноята. Другата може да е „Но Холд Енерджи“. От шест месеца ми предлагат да стана техен вицепрезидент. Сигурно искат да знаят повече за мен, за да подсладят предложението си.

— Други, освен първите две?

— Не.

Борн каза на Мойра какво иска тя да направи и сега, в нощния Джорджтаун, Мойра го изпълняваше. Винаги са имали навици, тези наблюдатели от сенките, малки странности, създадени от безбройните скучни часове, които прекарваха на самотния си пост. Този предпочиташе да е от вътрешната страна на тротоара, за да може бързо да се пъхне в някой вход, ако се наложеше.

След като вече беше разпознал особеностите на преследвача, време беше да го разкара. Но докато Борн си проправяше път сред множеството и се приближаваше до наблюдателя, той видя нещо друго. Мъжът не беше сам. На отсрещната страна на улицата беше заела позиции втора опашка, което беше логично. Ако Мойра решеше да пресече улицата в тази навалица, първият преследвач трудно можеше да я задържи в полезрението си. Тези хора, независимо кои бяха, не се оставяха на случайността.

Борн пак се сля с множеството и забави крачка с неговия ритъм. По същото време се обади на Мойра. Тя беше сложила в ухото си своето „блутуут“ устройство, за да отговори на обаждането незабелязано. Борн й даде подробни инструкции, после престана да следва наблюдателите й.

Мойра, чийто тил беше изтръпнал, сякаш беше на мушката на наемен убиец, пресече улицата и тръгна към „Ем Стрийт“. Главното нещо, което трябваше да помни, както й беше казал Джейсън, беше да се движи с нормална крачка, нито бързо, нито бавно. Джейсън я беше разтревожил с новината, че я следят. Само изглеждаше спокойна. Имаше много хора и от настоящето, и от миналото, които можеха да я следят — много от тях не спомена, когато Джейсън я попита. И все пак, след като откриването на терминала за природен газ предстоеше толкова скоро, това беше зловещ знак. Тя би искала да сподели с Джейсън разузнавателните данни, които бяха дошли до нея днес — за вероятността терминалът да стане мишена на терористи не на теория, а в действителност. Въпреки това не можеше, докато Джейсън не стане служител на компанията. Беше обвързана със строг договор да не издава на никого извън фирмата никаква поверителна информация.

На Североизточна трийсет и първа улица тя свърна на юг и тръгна към алеята покрай канала. На една трета от пътя до пресечката, от страната на Мойра, имаше дискретна табела с гравирана на нея думата „БИЖУ“. Тя отвори рубиненочервената врата и влезе в новия луксозен ресторант. Беше от местата, на които блюдата се гарнираха с мус от кафиров лайм, изсушен чрез замразяване джинджифил и рубинени перли грейпфрут.

Като се усмихна мило на управителя, тя му каза, че търси свой приятел. Преди той да успее да провери книгата си за резервации, Мойра му обясни, че приятелят й е с мъж, чието име тя не знае. Беше идвала тук няколко пъти, веднъж с Джейсън, така че познаваше разположението. Зад второто помещение имаше къс коридор. Срещу дясната стена имаше две унисекс тоалетни. Ако продължеше да върви, а тя направи точно това, отиваше към кухнята, обляна в ярки светлини, със съдове от неръждаема стомана, медни чайници и огромни плотове с нагорещени котлони. Млади мъже и жени сновяха из помещението с военна прецизност, както се стори на Мойра — помощник–готвачи, готвачи на топлата храна, разносвачи, сладкарката и нейните подчинени, — всички под строгите команди на главния готвач.

Бяха прекалено съсредоточени в своите задачи, за да обърнат внимание на Мойра. Докато наистина забележат присъствието й, тя вече бе изчезнала през задната врата. В една отдалечена алея, пълна с контейнери за боклук, чакаше такси на „Уайт Топ“ със запален двигател. Тя се качи и таксито потегли.

Аркадин шофираше през хълмовете на селскостопанската част от Нахимовски район, тучна дори и през зимата. Мина край пъстрите кръпки обработваема земя, опасана от горички с ниски дървета. Небето просветляваше, тъмните, натежали от дъжд облаци вече изчезваха, заместени от високи кълбести облаци, които светеха като жарава на слънчевите лъчи, проникващи отвсякъде. Докато приближаваше севастополската винарна, златисто сияние обгръщаше ширналите се наоколо лозя. По това време на годината, разбира се, нямаше листа или грозде, но извитите, подкастрени стъбла като хоботи на слонове живееха свой живот, който придаваше на лозята някаква тайнственост и мистериозен вид, сякаш заспалите лози се нуждаеха само от заклинанието на магьосник, за да се събудят.

Едра жена на име Етникова се представи като прекия началник на Олег Иванович Шуменко — явно във винарната началниците нямаха край. Раменете на жената бяха широки колкото и тези на Аркадин, а лицето й беше кръгло, червендалесто, със следи от злоупотребяване с водка, с необичайно дребни черти като на кукла. Носеше косата си вързана като руска бабичка от село, но явно беше важна началничка.

Щом поиска да узнае какво работи Аркадин, той извади един от многото документи за самоличност, които носеше. Този го определяше като полковник от украинските служби за сигурност. След като видя служебната му карта, Етникова клюмна като неполивано цвете и му показа къде да намери Шуменко.

Следвайки нейните указания, Аркадин тръгна от коридор на коридор. Отваряше вратите наред, надничаше в кабинети, малки стаички с инвентар, складове и всякакви подобни, след което се извиняваше на обитателите им.

Когато Аркадин го откри, Шуменко работеше във ферментационното помещение. Беше тънък като тръстика и много по-млад, отколкото Аркадин си представяше — на трийсетина години. Имаше гъста златиста коса, която стърчеше от главата му като множество петльови гребени. От един портативен плеър се носеше музика на британската група „Кюр“. Аркадин беше чувал много пъти песента в московските клубове, но тук, в земеделския край на Крим, му звучеше тревожно.

Шуменко стоеше върху тясно мостче на четири метра височина, превит над устройство от неръждаема стомана с размерите на син кит. Изглежда, душеше нещо, вероятно последната партида шампанско, което приготвяше. Вместо да спре музиката, Шуменко махна на Аркадин да се качи при него.

Без да се колебае, Аркадин изкачи отвесната стълба и бързо се метна на мостчето. Неясните, леко сладникави миризми на ферментацията погъделичкаха ноздрите му и го накараха енергично да потърка нос, за да не започне да киха. Тренираният му поглед светкавично обходи района в непосредствена близост и запомни най-малките подробности, независимо колко незначителни бяха.

— Олег Иванович Шуменко?

Тъничкият младеж остави настрана папката, върху която си водеше бележки.

— На вашите услуги. — Носеше костюм, който не му прилягаше. Сложи писалката, която използваше, в горния си джоб при още няколко подредени там. — А вие сте?

— Приятел на Пьотър Зилбер.

— Никога не съм чувал за него.

Но очите му вече го бяха издали. Аркадин се пресегна и усили музиката.

— Той е чувал за вас, Олег Иванович. Всъщност вие сте доста важен за него.

С фалшива усмивка на лицето Шуменко отговори:

— Нямам представа за какво говорите.

— Станала е фатална грешка. Той иска документът да се върне.

Шуменко, все още усмихнат, пъхна ръце в джобовете си.

— Още веднъж трябва да ви кажа…

Аркадин го сграбчи, но в дясната ръка на Шуменко се появи самозаряден ГШ-18, който сочеше в сърцето на Аркадин.

— Хм, в най-добрия случай прицелът им е приемлив — каза Аркадин.

— Моля, не мърдай. Който и да си — и не си прави труда да ми казваш име, което при всяко положение ще е фалшиво — ти не си приятел на Пьотър. Той сигурно е мъртъв. И то може би от твоята ръка.

— Но дръпването на спусъка е относително трудно — продължи Аркадин, сякаш не слушаше. — Така че това ще ми даде още една десета от секундата.

— Една десета от секундата е нищо.

— Само толкова ми трябва.

Шуменко се отдръпна, както на Аркадин му се искаше, към извитата част на контейнера, за да си осигури по-безопасна дистанция.

— Дори да скърбя за смъртта на Пьотър, ще защитавам нашата мрежа с живота си.

Той отстъпи по-назад, след като Аркадин направи още една крачка към него.

— Тук се пада от високо, затова те съветвам да се обърнеш, да слезеш обратно по стълбата и да изчезнеш в клоаката, от която си изпълзял.

Докато Шуменко отстъпваше, дясното му стъпало се подхлъзна на петно ферментирала каша, която Аркадин беше забелязал по-рано. Дясното коляно на Шуменко се огъна под него, ръката, която държеше пистолета, се вдигна в инстинктивно движение, за да не загуби равновесие.

С една голяма крачка Аркадин влезе в периметъра на своята защита. Замахна да грабне оръжието, но не успя. Юмрукът му удари Шуменко по дясната буза и запокити младежа назад в стената на контейнера, в пролуката между два издадени лоста. Шуменко замахна с ръка в хоризонтална дъга, мерникът върху цевта на пистолета одраска отгоре носа на Аркадин и го разкървави.

Аркадин отново замахна към оръжието и превити до изпъкналата стоманена повърхност, двамата мъже се вкопчиха един в друг. Шуменко беше изненадващо силен за толкова слаб човек и добре владееше ръкопашния бой. Имаше подходящ отговор на всяка атака, която Аркадин предприемаше срещу него. Сега бяха много близо един от друг, разделяше ги по-малко от педя. Крайниците им действаха бързо — изрязваха ръце, лакти, китки, дори рамене, за да причинят болка или да я сведат до минимум.

Постепенно Аркадин, изглежда, започна да надделява над своя съперник, но с двоен финт Шуменко успя да забие приклада на пистолета в гърлото му. Шуменко натисна навътре, като го използва за опорна точка, за да смачка трахеята на Аркадин. Едната ръка на Аркадин беше приклещена между телата им. С другата той блъсна Шуменко отстрани, но му липсваше опората на Шуменко и ударите му не нанесоха поражения. Когато опита да улучи бъбрека му, Шуменко изви хълбоците си встрани и ръката на Аркадин се отплесна в бедрената кост на Шуменко.

Шуменко засили преимуществото си, като преви Аркадин над парапета и се опита с приклада на оръжието и торса си да го изблъска от мостчето. Тъмни ивици заплуваха пред погледа на Аркадин — знак, че мозъкът му започваше да страда от липса на кислород. Беше подценил Шуменко и сега щеше да си плати за това.

Той се закашля и се дръпна в опит да си поеме дъх. След това вдигна свободната си ръка към предницата на сакото на Шуменко. На Шуменко сигурно му се стори, че Аркадин прави последен напразен опит да освободи заклещената си ръка. Той изобщо не усети кога Аркадин измъкна писалка от горния му джоб и я заби в лявото му око.

Шуменко веднага отстъпи. Аркадин хвана пистолета, падащ от безсилната ръка на ударения. Щом Шуменко се свлече на мостчето, Аркадин го сграбчи за предницата на ризата и коленичи, за да е на едно ниво с него.

— Документът — каза той. И когато главата на Шуменко започна да се отпуска, каза: — Олег Иванович, чуйте ме. Къде е документът?

Здравото око на мъжа проблесна, пълно със сълзи. Устата му се сви. Аркадин го разтресе, докато Шуменко не зави от болка.

— Къде е?

— Няма го.

Аркадин трябваше да наведе глава, за да чуе шепота на Шуменко заради силната музика. „Кюр“ бяха заместени от „Сиукс“, после от „Баншис“.

— Какво значи няма го?

— Тръгна по канала. — Устата на Шуменко се накъдри в нещо като усмивка. — Не това искаше да чуеш, нали, „приятелю на Пьотър Зилбер“? — От здравото му око потекоха сълзи. — Тъй като това е краят на линията за теб, наведи се по-близо и ще ти кажа една тайна. — Той облиза устни, щом Аркадин се съгласи, после повдигна глава и ухапа по месестата част дясното ухо на Аркадин.

Аркадин реагира, без да мисли. Той натика дулото на пистолета в устата на Шуменко и натисна спусъка. Почти едновременно с това осъзна грешката си и извика „По дяволите!“ на шест различни езика.

Четвърта глава

Потънал дълбоко в сенките срещу ресторант „Бижу“, Борн видя как се появяват двамата мъже. По раздразненото изражение на лицата им разбра, че са изгубили Мойра. Държеше ги под око, докато двамата се отдалечаваха заедно. Единият от тях се обади по мобилния телефон. Спря за момент да попита нещо колегата си, после продължи разговора по телефона. В този момент двамата вече бяха стигнали „Ем Стрийт“. Щом приключи разговора, мъжът прибра мобилния телефон. Чакаха на ъгъла и гледаха как покрай тях минават девойките на възраст за женене. Борн забеляза, че мъжете не се отпускат, а стоят изправени като бастуни, с ръце отстрани, които се виждаха. Изглежда, чакаха да ги вземат — необходимо позвъняване в подобна вечер, когато паркирането беше невъзможно, а трафикът по „Ем Стрийт“ — пределно гъст.

Борн, който нямаше кола на разположение, се огледа наоколо и видя един велосипедист да приближава Северозападна трийсет и първа улица откъм алеята край канала. Караше покрай водата, за да избегне задръстването. Борн тутакси се озова до него и застана пред колелото. Велосипедистът рязко спря с гневно възклицание.

— Трябва ми колелото ти — каза Борн.

— Ами, много ясно, че не може, човече — отвърна велосипедистът с тежък британски акцент.

На ъгъла на 31-ва и „Ем“, до бордюра, пред двамата мъже спираше черен джип на „Дженеръл Мотърс“.

Борн пъхна четиристотин долара в ръката на велосипедиста.

— Казах, веднага.

Младежът в миг погледна към парите. После бързо промени мнението си и каза:

— Заповядай.

Щом Борн се качи, той му подаде каската си.

— Ще останеш доволен, човече.

Двамата мъже вече бяха изчезнали вътре в колата и тя навлизаше в гъстия поток автомобили. Борн потегли, като остави зад гърба си недоумяващия велосипедист.

Като стигна ъгъла, Борн зави надясно по „Ем Стрийт“. Черният автомобил беше на три коли пред него. Борн си проправи път в задръстването и се премести в позиция, в която нямаше да изостава от колата. На Северозападна тридесета улица всички спряха на червен светофар. Борн беше принуден да пусне единия си крак и затова тръгна по-късно, когато колата потегли точно преди светофарът да светне зелено. Джипът изръмжа пред другите автомобили и Борн се изстреля напред. Бяла тойота завиваше от Тридесета улица в пряката и се насочваше вдясно от него под прав ъгъл. Борн внезапно се засили, свърна към ъгъла и се качи на тротоара, като избута група минувачи и отнесе серия ругатни. Тойотата гневно изсвири и го пропусна на косъм, докато се люшкаше през средата на „Ем Стрийт“.

Борн успя да вземе добра преднина, тъй като автомобилът се забави от мудния трафик, който се разделяше там, където „Ем Стрийт“ и „Пенсилвания Авеню“ се пресичаха на Двадесет и девета улица. Когато приближаваше светофара, видя как колата потегля и разбра, че са го забелязали. Колелото, което предизвика бъркотия и блъсканица на червен светофар, се набиваше на очи, макар че велосипедистът се боеше тъкмо от това.

Като направи най-доброто в тази влошаваща се ситуация, Борн обърна внимание на вятъра и последва засилващия се автомобилът по разклона, докато поемаше по „Пенсилвания авеню“. Задръстването попречи на черната кола да ускори още, а освен това попаднаха на още един червен светофар. Този път Борн беше подготвен, че колата ще тръгне направо. Като криволичеше между автомобилите, той пак засили колелото и прекоси на червено заедно с джипа. Но точно когато навлизаше в следващото кръстовище, една компания пияни тийнейджъри се изсипаха от бордюра и тръгнаха да пресичат улицата. Те препречиха пътя зад черната кола и вдигнаха такава врява, че или не чуха предупредителния вик на Борн, или не им пукаше. Той беше принуден рязко да свърне вдясно. Предната му гума удари бордюра и колелото се вдигна. Хората пред него се пръснаха, защото то се превърна в насочен снаряд. Борн успя да го удържи в движение, след като се приземи, но просто нямаше накъде да го обърне, без да се забие в друга група хлапета. Натисна спирачките, но без особен ефект. Като се наклони надясно, Борн остави колелото легнало настрани и докато то се влачеше по цимента, съдра десния си крачол.

— Добре ли сте?

— Какво се опитвахте да направите?

— Не видяхте ли червения светофар?

— Можеше да се убиете или пък някой друг!

Заля го буря от гласове, докато минувачите го обграждаха и се опитваха да му помогнат да се измъкне изпод колелото. Борн им благодари, докато се изправяше на крака. Той измина няколкостотин метра надолу по улицата, но както се опасяваше, черната кола отдавна беше изчезнала.

Като изригна порой от вулгарни ругатни, Аркадин затършува из джобовете на Шуменко, който лежеше и потреперваше на окървавеното мостче във ферментационното помещение на севастополската винарна. Докато ровеше, се чудеше как може да е такъв глупак. Беше направил точно каквото Шуменко поиска от него, тоест да го убие. Шуменко по-скоро би умрял, отколкото да разкрие името на следващия човек в мрежата на Пьотър Зилбер.

Все пак имаше шанс нещо в личните му вещи да отведе Аркадин по-нататък. Вече беше натрупал малка купчинка монети, банкноти, клечки за зъби и други дреболии. Разгъна всяко късче хартия, на което попадна, но никое не съдържаше име или адрес, а само списъци с химикали, вероятно тези, от които винарната се нуждаеше за ферментацията или периодичното почистване на цистерните.

Портфейлът на Шуменко беше жалка картинка — тъничък като треска. В него имаше избеляла снимка на възрастни мъж и жена, усмихващи се към слънцето и фотоапарата — Аркадин реши, че са родителите на Шуменко, — презерватив в износена станиолена опаковка, шофьорска книжка, регистрация на автомобил, членска карта за яхтклуб, полица за дължими десет хиляди хривни — малко под две хиляди американски долара, — две касови бележки, едната от ресторант, другата от нощен клуб, стара снимка на усмихнато младо момиче.

Докато прибираше разписките, единствените смислени следи, които беше открил, той небрежно подхвърли полицата. На обратната страна, написано с ясен, заострен женски почерк, стоеше името ДЕВРА. Аркадин искаше да потърси още, но чу пращене на електроника, а после и вресливия глас на Етникова. Той се огледа и видя старомодна радиостанция, която висеше на каишката си от парапета. Като набута хартийките в джоба си, той забърза по мостчето, спусна се по стълбата и излезе от помещението за ферментация на шампанско.

Началничката на Шуменко, Етникова, крачеше към него по лабиринта от коридори, сякаш беше начело на Червената армия и влизаше във Варшава. Дори от това разстояние той успя да види смръщеното й лице. За разлика от руските му документи за самоличност украинските бяха едни хартийки. Щяха да минат повърхностен тест, но всяка проверка би довела до арестуването му.

— Обадих се на органите на държавна сигурност в Киев. Малко се поровиха за теб, полковник. — Тонът на Етникова от сервилен беше станал враждебен. — Или който и да си. — Тя се наежи като бодливо прасе, което се готви да атакува. — Никога не са чували за…

Етникова леко изписка, когато с едната си ръка Аркадин затисна устата й и силно я удари в слънчевия сплит. Тя се отпусна в ръцете му като парцалена кукла и той я повлече по коридора, до близкото сервизно помещение. Отвори вратата, натика Етникова вътре и влезе след нея.

Просната на пода, тя бавно дойде на себе си. Веднага се развилня — с ругатни и закани, че ще има ужасни последствия за грубото оскърбление срещу нейната личност. Аркадин не я чуваше, дори не я виждаше. Опита се да отстрани миналото, но както винаги спомените го връхлитаха. Завладяха го, извадиха го от кожата му и също като опиат го вкараха в полусънно състояние, което с годините му беше станало познато като брат близнак.

Коленичил над Етникова, той избягваше ритниците и захапката на челюстта й. Издърпа автоматичен нож от калъф, пристегнат отстрани на десния му прасец. Когато щракна и извади дългото му тънко острие, лицето на Етникова най-после се сгърчи от страх. Очите й се отвориха и тя изпъшка, като инстинктивно вдигна ръце.

— Защо го правиш? — изплака тя. — Защо?

— Заради това, което ти направи.

— Какво? Какво съм направила? Аз дори не те познавам!

— Но аз те познавам. — Като отблъсна ръцете й, Аркадин се зае с нея.

Когато минути по-късно приключи, погледът му отново се проясни. Пое си дълбоко въздух на пресекулки, сякаш се отърсваше от действието на упойка. Вгледа се в обезглавения труп. После, като си спомни, ритна главата в ъгъла, затрупан с мръсни парцали. За миг тя се полюшна. Очите му се струваха посивели от възрастта, но по тях беше полепнал само прахоляк и освобождението, което търсеше, пак му се изплъзна.

— Кои бяха те? — попита Мойра.

— Не успях да разбера — отвърна Борн. — Щеше да е от полза, ако можеше да ми кажеш защо те следяха.

Мойра се намръщи.

— Предполагам, че има нещо общо с безопасността на терминала за природен газ.

Седяха един до друг във всекидневната на Мойра — малка, уютна стая в червена тухлена сграда в Джорджтаун, на „Кеймбридж Плейс“ близо до „Дъмбартън Оукс“. В камината огънят пращеше и облизваше стените; на масичката за кафе пред тях имаше еспресо и бренди. Диванът, с големи извити облегалки и висок гръб, беше покрит с плюш и достатъчно дълбок Мойра да се свие на кълбо.

— Само едно мога да ти кажа — обади се Борн. — Тези хора са професионалисти.

— Има логика — отвърна тя. — Всеки конкурент на фирмата ми би наел възможно най-добрите хора. Това не значи непременно, че съм в опасност.

Въпреки това Борн усети още един болезнен спазъм от загубата на Мари, после внимателно, почти благоговейно, потисна това чувство.

— Още кафе? — попита Мойра.

— Да, моля.

Борн й подаде чашата си. Когато Мойра се наведе, лекият пуловер с остро деколте откри стегнатите й гърди. В този миг тя вдигна поглед и се взря в очите му. В нейните имаше дяволит блясък.

— За какво мислиш?

— Вероятно за същото като теб. — Той се изправи и се огледа за палтото си. — Мисля, че е по-добре да тръгвам.

— Джейсън…

Той се спря. Светлината от лампата придаваше на лицето й златисто сияние.

— Недей — каза тя. — Остани. Моля те.

Той поклати глава.

— И двамата знаем, че това не е добра идея.

— Само за тази вечер. Не искам да съм сама. След това, което се случи. — Тя леко потрепери. — Преди бях смела, но аз не съм като теб. Преследването ме плаши.

Тя му подаде чашата с кафе.

— Ако така ще се чувстваш по-добре, предпочитам да спиш ето тук. Диванът е доста удобен.

Борн огледа топлите жълтеникаво-кафяви стени, тъмните дървени щори, пръснатите тук-там вази и саксии с цветя в ярки тонове. На махагонов бюфет беше поставена кутийка от ахат с позлатени крака. До нея тиктакаше малък месингов корабен часовник. Снимките на френската провинция през лятото и есента го караха да изпитва и печал, и носталгия. По какво точно, не можеше да каже. Макар че съзнанието му се мъчеше да улови някой спомен, нито един не изплува. Миналото му беше замръзнало черно езеро.

— Да, така е. — Той взе чашата и седна до Мойра.

Тя издърпа една възглавница към гърдите си.

— Ще говорим ли за това, което избягваме да изречем цялата вечер?

— Не съм много по приказките.

На пълните й устни се изписа усмивка.

— Кой от двама ви не е много по приказките, Дейвид Уеб или Джейсън Борн?

Борн се засмя и отпи от кафето си.

— Ами ако кажа, че и двамата?

— Ще трябва да те нарека лъжец.

— Не можем да си го позволим, нали?

— Изборът няма да е мой. — Тя подпря брадичката на ръката си и зачака. След като Борн не каза нищо повече, Мойра продължи: — Моля те, Джейсън. Просто ми говори.

Старият страх от сближаване с някой пак надигна глава, но в същото време Борн усети някакво затопляне в себе си, сякаш смразеното му сърце започваше да се съживява. В продължение на няколко години беше усвоил желязно правило да се държи на разстояние от хората. Алекс Конклин беше убит, Мари беше мъртва, Мартин Линдрос не се беше измъкнал от Миран Шах. Всички си бяха отишли, единствените му приятели и първата му любов. Стреснат, осъзна, че не го е привличал никой, освен Мари. Не беше си позволявал чувства, но сега не можеше да им се противи. Дали това беше функция на личността Дейвид Уеб или на самата Мойра? Тя беше силна и самоуверена. Борн разпознаваше у нея сродна душа, човек, който гледаше на света като него — като аутсайдер.

Той се взря в лицето й и каза това, което мислеше:

— Всеки човек, с който се сближа, умира.

Тя въздъхна и леко сложи ръка върху неговата.

— Аз няма да умра. — Тъмнокафявите й очи просветваха на светлината от лампата. — Така или иначе не е твоя работа да ме защитаваш.

Това беше другата причина, поради която Мойра го привличаше. Беше непримирима, боец, по свой си начин.

— Тогава ми кажи истината. Наистина ли си щастлив в университета?

Борн се замисли за момент, раздиран от вътрешни противоречия.

— Мисля, че съм. — След кратка пауза, добави: — Мислех, че съм.

В живота му Мари беше златна светлина, но Мари вече я нямаше и този живот беше останал в миналото. След като тя си отиде, Борн беше принуден да се изправи пред ужасния въпрос: какво е Дейвид Уеб без нея? Вече не беше семеен човек. Сега виждаше, че е бил в състояние да отглежда децата си само с нейната любов и подкрепа. И за първи път осъзна какво действително означаваше оттеглянето му в университета. Беше опитал да си възвърне този златен живот, който имаше с Мари. Не искаше да разочарова не само професор Спектър, но и Мари.

— За какво мислиш? — нежно попита Мойра.

— За нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо.

Тя го погледна внимателно. После кимна.

— Добре тогава. — Изправи се, наведе се и го целуна по бузата. — Ще приготвя дивана.

— Няма нужда, само ми кажи къде е шкафът със спалното бельо.

Тя му посочи.

— Ето там.

Борн кимна.

— Лека нощ, Джейсън.

— Ще се видим сутринта. Но рано. Трябва…

— Знам. Да закусваш с Доминик Спектър.

Борн легна по гръб, с едната ръка под главата си. Беше уморен и сигурен, че ще заспи веднага. Но и един час след като изгаси лампите, сънят му изглеждаше безкрайно далеч. От време на време червено-черните останки от огъня се стрелваха и леко се разпадаха от само себе си. Той се взираше в ивиците светлина, които се процеждаха през широките дървени щори, с надеждата, че ще го отведат на далечни места, което в неговия случай означаваше в миналото му. В известен смисъл беше като с ампутирана ръка, още я чувстваше, макар да беше отрязана. Усещането, че спомените са на косъм от способността му да ги извика, беше влудяващо, като сърбеж, който не можеше да облекчи. Често му се искаше да не си спомня абсолютно нищо и това беше една от причините предложението на Мойра да е толкова примамливо. Мислеше, че новото начало, без товара на тъгата и липсата, е голямо предимство. Това противоречие никога не го напускаше, заемаше голяма част от живота му, независимо дали е Дейвид Уеб или Джейсън Борн. И все пак, дали му харесваше или не, неговото минало беше там и го чакаше като вълк в нощта, само да успееше да прескочи мистериозната бариера, която мозъкът му беше издигнал. Не за първи път се чудеше какви други ужасни травми са го сполетели в миналото, че да накарат мозъка му да се защити от тях. Фактът, че отговорът се таеше в неговия собствен ум, смразяваше кръвта му, защото това беше неговият личен демон.

— Джейсън?

Вратата към стаята на Мойра беше отворена. Силното му зрение успя да различи и в мрака фигурата й, която бавно вървеше към него с боси ходила.

— Не можах да заспя — каза тя с дрезгав глас. Спря на няколко стъпки от мястото, на което беше легнал. Носеше копринен индийски халат, завързан на кръста, под който личаха сочните извивки на тялото й.

За кратко двамата останаха смълчани.

— Преди малко те излъгах — каза тихо тя. — Не искам да спиш там.

Борн се повдигна на лакът.

— И аз излъгах. Мислех за това какво съм имал някога и как отчаяно се опитвах да се хвана за него. Но него го няма, Мойра. Изчезна завинаги. — Той изпъна единия си крак. — Не искам да те изгубя.

Тя леко помръдна и един сноп светлина улови проблясъка на сълзи в очите й.

— Няма, Джейсън. Обещавам ти.

Отново потънаха в мълчание, този път толкова дълбоко, сякаш бяха единствените останали на света хора.

Накрая Борн подаде ръка и Мойра се приближи към него. Той стана от дивана и я прегърна. Мойра ухаеше на лимон и здравец. Борн прокара ръце през гъстата й коса и я прегърна. Лицето й се изви към него и устните им се долепиха, а от сърцето му се откърти още един слой лед. След малко той отпусна ръцете си и отстъпи назад.

Тя развърза колана, халатът се разтвори и се смъкна от раменете й. Голата й плът светеше с тъмнозлатисто сияние. В тялото й нямаше нищо, което той да не харесва. Сега тя пое ръката му и го поведе към леглото, където настървено се строполиха един върху друг.

Борн сънуваше, че стои на прозореца в спалнята на Мойра и се взира през дървените щори. Светлината от уличните лампи падаше по тротоара и настилката и хвърляше дълги полегати сенки. Докато гледаше, една от сенките се изправи от паважа, тръгна право към него, сякаш беше жива и можеше да го види през широките дървени летви.

Борн отвори очи, без да може да преодолее границата между съня и будното съзнание. Сънят изпълваше ума му; усещаше как сърцето му бие в гърдите по-силно, отколкото трябва в момента.

Ръката на Мойра лежеше върху бедрото му. Отмести я и тихо се изтърколи от леглото. Гол отиде на пръсти във всекидневната. В камината се стелеше студената сива пепел. Корабният часовник с тиктакане приближаваше четири часа сутринта. Точно както в съня си Борн се загледа в ивиците улична светлина и надникна. И също като в съня му светлините хвърляха полегати сенки по тротоара и настилката. Нямаше и преминаващи коли. Всичко беше тихо и неподвижно. Нужни му бяха само минута или две, за да усети движението — беше незначително, мимолетно, сякаш някой изправен беше понечил да се отпусне от единия върху другия си крак, но после се отказа. Борн изчака да види дали движението ще се повтори. Вместо това на светлината се очерта облаче издишан въздух и почти моментално се изпари.

Той бързо се облече. Избягвайки и входната, и задната врата, той се измъкна от къщата през един страничен прозорец. Беше много студено. Задържа дъха си, за да не излезе пара и да издаде присъствието му, както беше станало с наблюдателя.

Спря се преди ъгъла на сградата и предпазливо надникна иззад тухлената стена. Успя да види извивката на нечие рамо, но толкова ниско, че можеше да се сбърка наблюдателят с дете. Във всеки случай, не беше помръднал. Като се сля отново със сенките, Борн тръгна по Тридесета улица и зави наляво по „Дент Плейс“, която беше успоредна на „Кеймбридж Плейс“. Когато стигна края на пресечката, зави наляво по „Кеймбридж“ при пряката на Мойра. Сега можеше да види къде е застанал наблюдателят и се сви между две паркирани коли почти срещу къщата на Мойра от другата страна на улицата.

Внезапен порив на влажен вятър накара наблюдателя да се свие и той скри глава между раменете си като костенурка. Борн използва момента да пресече улицата и се придвижи покрай сградата бързо и тихо. Наблюдателят го забеляза твърде късно. Той още обръщаше глава, когато Борн го сграбчи за раменете откъм гърба и го тръшна върху капака на паркираната кола.

Светлината го огря. Борн видя черното му лице и разпозна чертите за част от секундата. Веднага изправи младия мъж и го избута обратно в сенките, където беше сигурен, че няма да ги видят други любопитни очи.

— Боже Господи, Тайрон — каза той. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Не мога да ти кажа. — Тайрон беше сърдит, вероятно защото го бяха разкрили.

— Какво значи не можеш да ми кажеш?

— Подписах споразумение за поверителност, затова.

Борн се навъси.

— Дерон не би те накарал да подпишеш такова нещо. — Дерон беше фалшификаторът, който Борн използваше за всички документи и понякога за уникални нови технологии или оръжия, с които Дерон експериментираше.

— Доун вече не работи за Дерон.

— Кой те накара да подпишеш споразумението, Тайрон? — Борн го хвана за реверите на сакото. — За кого работиш? Нямам време да играя игрички с теб. Отговори ми!

— Не мога! — Тайрон можеше да проявява магарешки инат, когато искаше, страничен ефект от това, че беше израснал по улиците на североизточните бедняшки квартали на Вашингтон. — Но сигурно мога да те заведа сам да се убедиш.

И той поведе Борн по алеята зад къщата на Мойра и спря до един най-обикновен черен шевролет. Като остави Борн, Тайрон почука на прозореца на шофьора. Стъклото се спусна. Борн се приближи и бутна Тайрон настрани, за да погледне вътре. Това, което видя, удиви дори и него. Човекът, който седеше зад волана, беше Сорая Мур.

Пета глава

— Наблюдаваме я вече от десетина дни — каза Сорая.

— ЦРУ? — попита Борн. — Защо?

Седяха в шевролета. Сорая беше включила двигателя, за да са постопли. Беше пратила Тайрон да си ходи, макар да беше ясно, че той иска да я охранява. Според Сорая сега той работеше за нея на неофициална длъжност — в някакъв личен екип за тайни операции.

— Знаеш, че не мога да ти кажа това.

— Не, Тайрон не може. Ти можеш.

Борн беше работил със Сорая, когато подготвяше мисията си да спаси Мартин Линдрос, основателят и директорът на „Тифон“. Тя беше от малкото хора, с които беше работил на терен, и двата пъти в Одеса.

— Предполагам, че мога — призна Сорая. — Но няма, защото излиза, че ти и Мойра Тревър имате интимна връзка.

Тя седеше, загледана през прозореца към безучастния блясък на улицата. Големите й тъмносини очи и масивният нос бяха най-важното в нейното самоуверено арабско лице с цвят на канела.

Когато пак се извърна, Борн видя, че не е доволна, задето е принудена да издаде информация на ЦРУ.

— В града има нов шериф — каза Сорая. — Името й е Вероника Харт.

— Някога чувала ли си за нея?

— Не, нито пък някой друг. — Тя сви рамене. — Съвсем сигурна съм, че това е бил въпросът. Тя идва от частния сектор, „Блек Ривър“. Президентът реши да назначи някой нов с дълга метла, за да оправи кашата, която всички забъркахме със събитията, довели до убийството на Стария.

— Какво представлява?

— Рано е да се каже, но за едно мога да се обзаложа: тя ще е дяволски по-добра от другия вариант.

— Който е?

— Министърът на отбраната Холидей от години вече се опитва да разшири кралството си. Действа чрез Лутър Лавал, царят на разузнаването в Пентагона. Според слуховете Лавал се е опитал да отмъкне директорския пост от Вероника Харт.

— И тя е победила — Борн кимна. — Това говори нещо за нея.

Сорая извади пакет цигари „Ламбърт и Бътлър“, почука една да излезе и я запали.

— Кога започна това? — попита Борн.

Сорая свали своя прозорец донякъде и издиша дима в чезнещата нощ.

— В деня, в който ме направиха директор на „Тифон“.

— Поздравления. — Той се облегна назад впечатлен. — Но сега вече имаме още по-голяма загадка. Защо директорът на „Тифон“ е с наблюдателен екип в четири часа сутринта? Според мен тази работа е за някой много по-долустоящ във веригата на ЦРУ.

— Така щеше да е при други обстоятелства. — Сорая дръпна от цигарата и пак издиша дима през прозореца. После хвърли това, което беше останало от цигарата, и се извърна към Борн. — Моята нова шефка ми каза сама да ръководя операцията. Това и правя.

— Какво общо има цялата тази тайна работа с Мойра? Тя е цивилна.

— Може би е — каза Сорая. — А може и да не е. — Огромните й очи изгледаха Борн да видят реакция. — Разрових се из купищата имейли между офисите и записите на телефонни разговори през последните две години. Попаднах на някои нередности и ги предадох на новата директорка. — Тя млъкна за момент, сякаш не беше сигурна дали да продължи. — Проблемът е, че нередностите засягат личната кореспонденция на Мартин с Мойра.

— Искаш да кажеш, че й е издавал класифицирани тайни на ЦРУ?

— Честно казано, не сме сигурни. Комуникацията не беше непокътната; трябваше да се събира парче по парче и електронно да се усилва. Някои думи бяха изопачени, други — разместени. Обаче беше ясно, че си сътрудничат в нещо, което заобикаля нормалните канали на ЦРУ. — Тя въздъхна. — Възможно е той просто да й е помагал със секретни материали за „Некст Джен Енърджи Сълушънс“. Но особено след многобройните нарушения на секретността, от които ЦРУ напоследък пострада, Харт ясно заяви, че не можем да си позволим да пренебрегнем вероятността тя да работи тайно за някаква друга единица, абсолютно неизвестна за Мартин.

— Искаш да кажеш, че го е използвала за разузнаване. Трудно ми е да повярвам.

— Точно така. Сега знаеш защо не исках да ти казвам за това.

— Бих искал да видя тази комуникация лично.

— За нея трябва да видиш директорката, което, съвсем честно, не бих ти препоръчала. В ЦРУ още има оперативни агенти на високо ниво, които обвиняват теб за смъртта на Стария.

— Това е абсурдно — каза Борн. — Нямах нищо общо със смъртта му.

Сорая прокара ръка през гъстата си коса.

— Ти беше човекът, който доведе Карим ал Джамил обратно в ЦРУ, като го мислеше за Мартин Линдрос.

— Той изглеждаше точно като Мартин, говореше точно като него.

— Ти гарантира за него.

— Така направиха и сума ти психиатри в ЦРУ.

— Ти си лесна мишена за ЦРУ. Роб Бат, който наскоро беше повишен в заместник-директор, е водачът на група, убедена, че ти си шизофреник и ненадежден агент изменник. Само ти казвам.

Борн затвори очи за момент. Беше чувал да се правят подобни изявления срещу него много пъти.

— Пропусна още една причина, поради която съм лесна мишена. Аз съм наследство, останало от епохата на Алекс Конклин. Стария му имаше доверие, но някой друг едва ли, предимно защото никой не знаеше какво прави, особено с програмата, която ме създаде.

— Още една причина за теб да останеш в сянка.

Борн погледна през прозореца.

— Имам среща за закуска рано сутринта.

Когато Борн понечи да излезе от колата, Сорая сложи ръка на рамото му.

— Стой настрани от това, Джейсън. Това е моят съвет.

— Оценявам загрижеността ти. — Той се наведе към нея и леко я целуна по бузата. После тръгна да пресича улицата. Миг по-късно изчезна в мрака.

Щом се скри от погледа на Сорая, Борн отвори мобилния телефон, който беше задигнал от нея в момента на целувката. Той бързо откри номера на Вероника Харт и се свърза с него. Чудеше се дали я изтръгва от съня, но когато тя отговори, звучеше съвсем будна.

— Как върви наблюдението? — Имаше плътен, топъл глас.

— Точно за това искам да говорим.

Тя замълча само за миг, преди да отговори.

— Кой се обажда?

— Джейсън Борн.

— Къде е Сорая Мур?

— Сорая е добре, директоре. Просто се нуждаех от начин да се свържа с вас, след като наруших наблюдението и бях съвсем сигурен, че Сорая няма да ми каже охотно.

— Затова откраднахте телефона й.

— Искам да се срещна с вас — каза Борн. Той нямаше много време. Всеки момент Сорая можеше да потърси телефона си, щеше да разбере, че го е отмъкнал, и да тръгне след него. — Искам да видя уликата, която ви накара да заповядате следенето на Мойра Тревър.

— Не приемам охотно да ми казват какво да правя, особено агент изменник.

— Но вие ще се срещнете с мен, директоре, защото аз съм единственият с достъп до Мойра. Аз съм вашата гореща следа, по която ще разберете дали тя наистина е издънка или вие гоните вятъра.

— Смятам да се придържам към изпитания начин. — Вероника Харт, която седеше в новия си кабинет с Роб Бат, произнесе беззвучно името „Джейсън Борн“ на своя заместник.

— Но не можете — каза Борн в ухото й. — След като разкрих следенето, ви гарантирам, че Мойра ще изчезне от погледа ви.

Харт се изправи.

— Освен това не реагирам добре на заплахи.

— Нямам нужда да ви заплашвам, директоре. Просто ви излагам фактите.

Бат изучаваше изражението й, както и нейните отговори, в опит да схване разговора. Работеха без прекъсване, откакто Харт се беше върнала след срещата с президента. Бат беше изтощен и на ръба да си тръгне, но това обаждане силно го заинтригува.

— Вижте — каза Борн. — Мартин ми беше приятел. Той беше герой. Не искам да се петни репутацията му.

— Добре — отвърна Харт. — Елате в кабинета ми по-късно тази сутрин, да кажем около единайсет.

— Няма да стъпя в щаба на ЦРУ — каза Борн. — Ще се срещнем тази вечер в пет на входа на галерия „Фриър“.

— Ами ако аз…?

Но Борн вече беше прекъснал връзката.

Когато Борн се върна, Мойра беше станала, облечена в своята мека индийска роба. Тя беше в кухнята и приготвяше прясно кафе. Погледна го без коментар. Беше по-проницателна, за да пита за неговите идвания и заминавания.

Борн свали палтото си.

— Само проверявах района за опашки.

Тя се спря.

— И откри ли някакви?

— Тихо като в гроб. — Той не вярваше, че Мойра е изцеждала от Мартин разузнавателни данни на ЦРУ, но прекомерното чувство за сигурност — за потайност, — втълпено му от Конклин, го предупреди да не й казва истината.

Тя видимо се успокои.

— Това е облекчение. — И като сложи чайника на котлона, каза: — Имаме ли време за по чаша заедно?

През щорите се процеждаше сивкава светлина, която от време на време се съживяваше от автомобилите, които плъзнаха по улицата. Някой за кратко повиши глас и излая куче. Утрото беше настъпило.

Двамата стояха един до друг в кухнята. Между тях на стената висеше часовник котка и вулгарните му котешки очи и опашка мърдаха напред–назад, докато времето минаваше.

— Джейсън, кажи ми, че не само общата самота и тъга ни мотивираха.

Когато я прегърна, той усети как през тялото й минава лека тръпка.

— Престоят за една нощ не е в стила ми, Мойра.

Тя сложи глава на гърдите му.

Борн отметна косата от бузата й.

— Точно сега не ми се пие кафе.

Тя се притисна в него.

— Нито на мен.

Професор Доминик Спектър разбъркваше захарта в силния турски чай, който винаги носеше със себе си, когато Дейвид Уеб влезе в ресторант „Уандърлейк“ на Северозападна тридесет и шеста улица. Помещението беше облицовано с дървена ламперия, на масите имаше дървени табли, неподходящите столове бяха серийно производство. По стените бяха наредени фотографии на дървари и просеки от сушата зад Северозападния бряг на Тихия океан, а между тях имаше истински дърварски сечива: куки на Пиви, ченгели за дялани трупи, разцепващи брадви и уреди за товарене на дървесина. Мястото беше любимо на студентите целогодишно заради работното време, евтината храна и неизбежната асоциация с „Песента на дърваря“ на Монти Пайтън.

Борн си поръча кафе веднага щом седна.

— Добро утро, Дейвид. — Спектър вирна глава като птица, кацнала на жица. — Изглеждаш така, сякаш не си спал.

Кафето беше точно каквото Борн го харесваше: силно, черно, без захар.

— Имах много да мисля.

Спектър вдигна глава.

— Дейвид, какво има? Мога ли да помогна с нещо? Вратата ми винаги е отворена.

— Благодаря ви. Винаги съм го ценил.

— Виждам, че нещо те тревожи. Каквото и да е, заедно можем да се справим.

Сервитьорът, облечен в бархетна риза на червени карета, дънки и ботуши „Тимбърленд“, остави менютата на масата и се отдалечи.

— Става дума за работата ми.

— Не е ли подходяща за теб? — Професорът разпери ръце. — Предполагам, че ти липсва преподаването. Добре, ще те върнем обратно в аудиторията.

— Опасявам се, че е по-сериозно от това.

След като той не продължи, професор Спектър се покашля.

— Забелязах известно безпокойство у теб през последните няколко седмици. Може ли да има нещо общо с това?

Борн кимна.

— Мисля, че се опитвах да си възвърна нещо, което не може да бъде хванато.

— Да не се тревожиш, че ще ме разочароваш, момчето ми? — Спектър потърка брадата си. — Знаеш ли, преди години, когато ми каза за самоличността на Борн, аз те посъветвах да потърсиш професионална помощ. Толкова сериозна душевна схизма неизбежно натрупва напрежение в личността.

— Търсил съм помощ преди. Затова знам как да се справям с напрежението.

— Не се съмнявам в това, Дейвид. — Спектър замълча. — Или трябва да те наричам Джейсън?

Борн продължи да пие кафето си и не отговори.

— Много ще се радвам да останеш, Джейсън, но само ако това е добре за теб.

Мобилният телефон на Спектър забръмча, но той не му обърна внимание.

— Разбери, искам само онова, което е най-добро за теб. Но животът ти е в драстичен катаклизъм. Първо, смъртта на Мари, после загубата на най-добрите ти приятели. — Телефонът му отново забръмча. — Мислех, че се нуждаеш от убежище, каквото винаги ще имаш тук. Но ако си решил да заминеш… — Спектър погледна номера, който светеше на екрана му. — Извинявай за момент.

Той вдигна телефона и се заслуша.

— Сделката не може да приключи без това?

Той кимна, дръпна телефона от ухото си и каза на Борн:

— Трябва да взема нещо от колата си. Моля те, поръчай и за мен. Бъркани яйца и черен препечен хляб.

Той стана и излезе от ресторанта. Неговата хонда беше паркирана точно отсреща на Трийсет и шеста улица. Спектър беше стигнал средата на улицата, когато отнякъде изникнаха двама мъже. Единият го сграбчи, а другият го удари няколко пъти по главата. Черен кадилак изскърца и спря зад тримата, а Борн вече беше скочил и тичаше. Мъжът пак удари Спектър и рязко отвори задната врата на колата.

Борн грабна една кука за трупи и изскочи от ресторанта. Мъжът натика Спектър на задната седалка на кадилака и скочи вътре до него, а първият се пъхна отпред на мястото до шофьора. Кадилакът потегли точно когато Борн стигна до него. Едва му стигна времето да замахне и забие куката в колата, преди да изгуби почва под краката си. Целеше се в покрива, но внезапното засилване на кадилака стана причина вместо това куката да се забие в задния прозорец. Острият край успя да се втъкне в горната част на задната седалка. Борн преметна краката си, които се влачеха, върху капака на багажника.

Задното обезопасено стъкло беше напълно натрошено, но тънкият слой пластмаса, вмъкнат между стъклените пластове, все още го задържаше. Щом шофьорът започна да движи колата като обезумял напред-назад, за да изтика Борн, от стъклото се откъртиха парченца и на Борн му ставаше все по-трудно да се задържи на кадилака.

Колата ускори още по-опасно през все по-сгъстяващото се движение. После кадилакът профуча зад един ъгъл така рязко, че на Борн му секна дъхът, изхлузи се от капака на багажника и сега тялото му се блъскаше в калника от страната на шофьора. Обувките му се удариха в настилката толкова силно, че едната се разпра. Преди да успее да си възвърне поне малко равновесието, чорапът и кожата му се свлякоха от петата. Като използва опората на стругованата дървена дръжка на куката, той повдигна краката си обратно върху багажника, но тогава шофьорът завъртя кадилака така, че Борн почти напълно изпадна от колата. Ходилата му се удариха в кофа за боклук и я запратиха да се търкаля надолу по тротоара, а ужасените пешеходци панически се разпръснаха. Болката го прониза и това може би щеше да го довърши, но шофьорът не можа да продължи повече въртенето на кадилака. Трафикът го принуди да изправи траекторията на колата. Борн използва момента да се метне обратно върху багажника. Десният му юмрук се заби през строшения заден прозорец, като търсеше по-сигурно място за хващане. Колата отново набираше скорост, докато подминаваше последните скупчени в местното задръстване коли, и се добра до завоя на автострадата „Уайтхърст“. Борн подви крака под себе си и се подпря на колене.

Докато влизаха в сянката под моста „Франсис Скот Кий“, мъжът, който беше натикал Спектър на задната седалка, пъхна пистолет „Таурус РТ140“ през пролуката в счупеното стъкло. Дулото на оръжието се насочи към Борн, докато мъжът се готвеше да стреля. Борн пусна дясната си ръка, сграбчи китката на мъжа и рязко я дръпна, като извади целия пистолет във въздуха. Това движение изтика назад ръкавите на сакото и ризата на мъжа. От вътрешната страна на ръката Борн видя любопитна татуировка: три конски глави, обединени от човешки череп в центъра. Той блъсна с дясното си коляно лакътя в сгъвката и в същото време удари ръката в рамката на колата. Чу се силно изпукване, костта се счупи, ръката се отвори и пистолетът изхвърча. Борн се опита да го хване, но не успя. Кадилакът свърна в лявото платно и куката, като разпра плата на задната седалка, беше изтикана от Борн. Той се вкопчи с две ръце в счупената ръка на стрелеца и я използва като опора да се вмъкне през строшеното задно стъкло с краката напред.

Намести се между мъжа със счупената ръка и Спектър, който се беше свил на кълбо до лявата врата. Мъжът на мястото до шофьора коленичеше върху седалката и се извърна към Борн. Той също имаше „Таурус“ и се прицели в Борн. Борн сграбчи мъжа до себе си, завъртя тялото му така, че куршумът проби брадата му и моментално го уби. Борн незабавно блъсна трупа към въоръжения на предната седалка. Мъжът удари трупа в рамото, за да го отмести, но само го стовари върху шофьора, който беше засилил колата и, изглежда, беше съсредоточен единствено да криволичи и да се измъква между другите автомобили.

Борн удари с юмрук въоръжения по носа. Плисна кръв, мъжът загуби опора в коленете и се блъсна в таблото на колата. Борн понечи да се възползва от предимството си, но в този момент мъжът насочи пистолета към Спектър.

— Дръпни се — изкрещя той. — Или ще го убия.

Борн прецени ситуацията. Ако тези хора искаха да убият Спектър, щяха да го застрелят още на улицата. След като го бяха отвлекли, значи сигурно им трябваше жив.

— Добре. — Незабелязано от въоръжения, дясната ръка на Борн се зарови из уплътнението на задната седалка. Щом вдигна ръце, Борн тръсна пълна шепа стъкълца в лицето на въоръжения. Ръцете на мъжа инстинктивно се вдигнаха и Борн го удари два пъти с мазолестата част на ръката си. Въоръженият измъкна нож за ръкопашен бой, зловещото острие стърчеше между второто и третото кокалче на юмрука му. Замахна право към лицето на Борн. Борн се сви, острието го последва и щом се приближи още, Борн отблъсна юмрука странично в главата на въоръжения. Главата на мъжа се разби в рамката на задната врата. Борн чу как вратът му изхрущя и се счупи. Мъжът облещи очи и се свлече до вратата.

Борн уви ръката си около врата на шофьора и я заклещи, като силно го дръпна назад. Шофьорът почна да се задушава. Мяташе глава напред-назад, като опитваше да се освободи. През това време колата криволичеше от едно платно в друго. Щом изгуби съзнание, криволиченето стана по-опасно. Борн се покатери над седалката, като избута шофьора долу пред седалката му, за да може да се вмъкне зад волана. Но макар да можеше да върти волана, тялото на шофьора блокираше педалите.

Кадилакът вече беше неконтролируем. Блъсна една кола в лявото платно и отскочи в дясното. Вместо да се бори срещу последвалото завъртане, Борн зави в същата посока. Тогава изключи лоста от скорост. Внезапно трансмисията спря; двигателят вече не се захранваше с гориво. Сега проблемът беше огромната набрана скорост. Насочи се надясно, с друсане качи колата на бордюра и влезе в огромен паркинг, който се простираше между автострадата и река Потомак.

Кадилакът удари странично един паркиран джип, а по-нататък се килна надясно в посока към водата. Борн ритна отпуснатото тяло на изгубилия съзнание шофьор с босия си ляв крак и най-после намери педала на спирачката. Колата забави ход, но недостатъчно — все още се движеха към Потомак. Силно завъртя волана надясно и гумите на кадилака изсвистяха, докато Борн се опитваше да извърти колата от ниската бариера, която отделяше паркинга от водата. Щом предният край на кадилака се вдигна над бариерата, Борн силно натисна педала на спирачката до пода и колата спря с една част над ръба. Залюля се несигурно напред-назад. Спектър, още свит на задната седалка зад Борн, тихо изохка. Десният ръкав на сакото му „Харис Туийд“ беше опръскан с кръв от счупения нос на неговия похитител.

Докато се опитваше да удържи кадилака да не падне в Потомак, Борн усети, че предните колела са още върху бариерата. Даде колата на заден ход. Кадилакът се стрелна назад и се удари в друга паркирана кола, преди Борн да успее да превключи обратно на нулева предавка.

Отдалеч чуваше колебливия вой на сирени.

— Професоре, добре ли сте?

Спектър изстена, но поне гласът му беше по-отчетлив.

— Трябва да се махаме оттук.

Борн освобождаваше педалите от краката на задушения.

— Тази татуировка, която видях върху ръката на стрелеца…

— Без полиция — успя да промълви дрезгаво той. — Можем да отидем на едно място. Ще ти кажа.

Борн излезе от кадилака, после помогна на Спектър да се измъкне. Стигна, накуцвайки, до друга кола и счупи прозореца й с лакът. Полицейските сирени се чуваха по-близо. Борн се вмъкна вътре, запали с късо съединение на жиците и двигателят на колата с покашляне се съживи. Отключи вратите. В мига, в който професорът се вмъкна на седалката до него, Борн потегли на изток към автострадата. Възможно най-бързо се измести в лявото платно. После рязко зави наляво. Колата прескочи средния бордюр и той ускори, вече в западна посока, противоположна на тази, от която се чуваха сирените.

Шеста глава

Аркадин вечеря в „Трактир“ на „Болшая морская“, на половината път по стръмния хълм — типично противно място с грубо лакирани дървени маси и столове. Почти една цяла стена беше заета от картина на тримачтови кораби в севастополското пристанище приблизително от 1900 година. Храната не струваше, но „Трактир“ беше ресторантът, чието име намери в портфейла на Олег Иванович Шуменко. Никой тук не познаваше човек на име Девра, затова след борша и блините Аркадин продължи нататък.

По крайбрежието имаше район, наречен „Омега“, пълен с кафенета и ресторанти. Като културен център на Севастополския нощен живот той се отличаваше с цялото разнообразие от клубове, които човек би търсил. Клуб „Кала“ се намираше на няколко крачки от открития паркинг. Нощта беше ясна и свежа. Черно море, както и небето, беше осеяно с малки светещи точки, които разкриваха смайваща гледка. Морето и небето сякаш бяха едно цяло.

„Кала“ беше на няколко метра надолу по тротоара — място, изпълнено със сладникавия дъх на марихуана и невъобразима врява. Приблизително квадратното помещение беше разделено между претъпкан дансинг и едно издигнато ниво, пълно с миниатюрни кръгли маси и метални бар столове. Мрежа от цветни светлини пулсираше в ритъм с хаус музиката, която въртеше тъничката като сламка жена диджей. Тя стоеше зад малка поставка, на която беше сложен плеър, включен в няколко устройства за дигитално миксиране.

Дансингът беше препълнен с мъже и жени. Виждаха се предимно полюшващи се бедра и лакти. Аркадин си проправи път до бара, който се простираше покрай дясната стена. На два пъти го пресрещаха млади блондинки с големи гърди, които желаеха компанията му и както предположи той, парите му. Мина бързо край тях и намери най-прекия път до изтормозения барман. На стената зад бара към огледало бяха прикрепени три стъклени полици с бутилки алкохол, за да могат клиентите да наблюдават действията на бармана или да се любуват на себе си, докато се тровят.

Аркадин беше длъжен да нагази през плътен кордон веселяци, преди да успее да си поръча „Столичная“ с лед. Когато след известно време барманът се върна с неговото питие, Аркадин го попита дали познава някоя си Девра.

— Да, разбира се. Ей там — каза той, като кимна по посока на тъничкото момиче диджей.

Девра си направи почивка едва към един часа. Имаше и други хора, които я чакаха да привърши — Аркадин предположи, че са фенове. Той имаше намерение да стигне до нея първи. Използва по-скоро въздействието на своята личност, отколкото фалшивите си документи. Не че тълпата тук щеше да ги постави под съмнение, но след инцидента във винарната той не искаше да оставя никаква следа, по която да тръгнат истинските украински тайни служби. Фалшивото име на служител от държавната полиция, което беше използвал там, вече беше опасно за него.

Девра беше блондинка и висока почти колкото Аркадин.

Не беше за вярване колко са тънки ръцете й. Изобщо не можеха да бъдат определени. Бедрата й не бяха по-широки от тези на малко момче и той виждаше лопатките на гърба й, докато се движи. Тя имаше големи очи и мъртвешки бяла кожа, сякаш рядко виждаше дневна светлина. Черният й гащеризон с бял череп и пресечени кости отпред на корема беше подгизнал от пот. Вероятно защото беше диджей, ръцете й постоянно се движеха, дори когато останалата част от нея оставаше сравнително неподвижна.

Девра го изгледа от главата до петите, докато той се представяше.

— Не изглеждаш като приятел на Олег — каза тя.

Но когато Аркадин размаха квитанцията с дължимата сума пред лицето й, нейното скептично отношение изчезна. „И така — мислеше Аркадин, докато тя го водеше в гримьорните, — продажността на човешкия род не може да се надценява.“

Стаята на изпълнителите, в която Девра почиваше между сетовете, повече заслужаваше да бъде оставена на пристанищните плъхове, които без съмнение бяха затворени зад стените, но точно сега това нямаше как да се избегне. Той се опита да не мисли за плъховете; така или иначе нямаше да остане дълго тук. Прозорци нямаше; стените и таванът бяха боядисани в черно, със сигурност за да се прикрият многобройни грехове.

Девра включи лампа с мижава четиридесетватова крушка и седна на дървен стол, надраскан с нож и изгорен от цигари. Едва ли имаше разлика между стаята на изпълнителите и някоя килия за разпити. Нямаше никакви други столове или мебели, с изключение на тясна дървена маса, опряна на едната стена, и на нея цареше бъркотия от гримове, дискове, цигари, кибрит, ръкавици и други натрупани дреболии, които Аркадин не си направи труда да разпознае.

Девра се облегна назад и запали цигара, която пъргаво грабна от масата, без да предложи и на него.

— Значи си дошъл да изплатиш дълга на Олег.

— В известен смисъл.

Очите й се присвиха и тя много заприлича на сибирска белка, каквато Аркадин веднъж беше отстрелял в покрайнините на Санкт Петербург.

— Какво точно значи това?

Аркадин извади банкнотите.

— Ето, нося на място парите, които той ти дължи. — Щом Девра посегна към тях, Аркадин ги дръпна. — В замяна бих искал малко информация.

Девра се засмя.

— На каква ти приличам, на телефонен оператор?

Аркадин я удари така силно с опакото на ръката си, че Девра се блъсна в масата. Тубичките червило и грим се затъркаляха и изпопадаха. Девра отмести ръка, за да се задържи, а пръстите й заровиха по масата.

Когато измъкна малък пистолет, Аркадин беше готов. Юмрукът му смаза деликатната й китка и той изтръгна оръжието от вцепенените й пръсти.

— Сега — каза той, като я върна обратно на стола — готова ли си да продължиш?

Девра мрачно го погледна.

— Знаех си, че това е прекалено хубаво, за да е истина. — Тя избухна. — По дяволите! Нито едно добро дело не остава ненаказано.

Аркадин се позабави, докато осмисляше това, което действително казваше Девра. После попита:

— Защо му трябваха на Шуменко десетте хиляди хривини?

— Значи бях права. Ти не си негов приятел.

— Има ли значение? — Аркадин изпразни пистолета, разглоби го, без да сваля поглед от нея, и остави частите на масата. — Сега всичко е между теб и мен.

— Мисля, че не е — обади се зад гърба му дълбок мъжки глас.

— Филя — въздъхна Девра. — Защо се забави толкова?

Аркадин не се обърна. Беше чул щракването на автоматичния нож и знаеше срещу какво е изправен. Обходи с ъгълчето на окото си бъркотията по масата и когато видя двете полукръгли дръжки на ножица, която се подаваше изпод малка купчина кутии за дискове, отбеляза местоположението й в ума си, а после се обърна.

Сякаш стреснат от едрия мъж със силно пъпчиво лице и допълнителни кичури коса, той се отдръпна към ръба на масата.

— Кой си ти, по дяволите? Това е частен разговор. — Аркадин говореше по-скоро за да отвлече вниманието на Филя от лявата си ръка, която се движеше зад гърба му по плота на масата.

— Девра е моя — Филя заплашително размаха дългото зловещо острие на саморъчно направения джобен нож. — Никой не говори с нея без мое разрешение.

Аркадин леко се усмихна.

— Не говорех с нея толкова, колкото я заплашвах.

Искаше да предизвика Филя дотолкова, че да направи нещо необмислено и следователно глупаво, и Аркадин прекрасно успя. Филя с ръмжене се втурна към него с извадено острие, леко вирнато нагоре.

Аркадин трябваше да направи най-доброто само с една изненадваща маневра. Пръстите на лявата му ръка бяха стиснали ножицата. Тя беше малка, толкова по-добре, защото Аркадин нямаше намерение пак да убива някой, който би дал полезна информация. Вдигна ножицата, като прецени тежестта й. После, докато я местеше около тялото си, отметна китката си с измамно леко движение, което въпреки това беше доста мощно. Освободена от хватката му, ножицата полетя във въздуха и се заби в меката част точно под гръдната кост на Филя.

Очите на Филя се облещиха, а неудържимият му устрем прекъсна на две крачки от Аркадин, после той продължи напред, размахвайки ножа. Аркадин се сви да избегне стремителния замах на острието. Той се вкопчи във Филя, като искаше само да го изтощи, да остави раната в гърдите да изцеди силите му, но Филя нямаше никакви сили. Намушкването само още повече го разяри. С нечовешка мощ той изби хватката на Аркадин от китката на ръката си, с която държеше ножа, замахна отдолу нагоре и проби защитата на Аркадин. Върхът на острието изгуби очертания пред лицето на Аркадин. Твърде закъснял да спре атаката, той реагира инстинктивно, като успя да го отклони в последния миг, така че върхът на ножа мина през гърлото на самия Филя.

Бликналата кръв накара Девра да запищи. Аркадин се втурна към нея и закри с едната си ръка устата й. Пепелявобледите й бузи и чело бяха изцапани с кръв. Аркадин подхвана Филя под мишницата. Филя умираше. Аркадин изобщо не искаше това да се случи. Първо Шуменко, а сега и Филя. Ако вярваше в подобни неща, би казал, че тази задача е прокълната.

— Филя! — Аркадин зашлеви мъжа, чиито очи бяха станали като стъклени. От увисналата уста на Филя потече кръв. — Пратката? Къде е тя?

За момент очите на Филя се съсредоточиха върху Аркадин. Когато той повтори въпроса си, една странна усмивка отнесе Филя в небитието. Аркадин го подържа още малко, преди да го подпре на стената.

Когато се обърна пак към Девра, видя как един плъх наднича кръвнишки от ъгъла и нещо в корема му се надигна. Костваше му цялата сила на волята да не остави момичето и да се втурне след него, за да го разкъса на парчета.

— Сега — каза той — сме само аз и ти.

Като се увери, че не са го проследили, Роб Бат влезе на паркинга близо до баптистката църква на „Тайсънс Корнер“. Остана да чака в колата. От време на време поглеждаше часовника си.

При покойния директор на ЦРУ той беше началник на операциите, най-влиятелният от седемте директори в ЦРУ. Беше от старата школа на Белтуей с връзки, които директно водеха назад към легендарния йейлски клуб „Череп и кости“, чиито секретар беше през годините си в колежа. Точно колко хора от „Череп и кости“ бяха вербувани в американските тайни служби — пазителите на тази загадка бяха способни да убиват, за да я опазят. Достатъчно беше да се каже, че са много и Бат беше един от тях. Беше особено оскърбително за него да свири втора цигулка на външен човек — и при това жена. Стария никога нямаше да разреши подобно нарушение, но Стария го нямаше, беше убит в собствения си дом, според слуховете, от своята продажна асистентка Ан Хелд. Макар че Бат и други от неговото братство имаха своите съмнения по въпроса.

Каква разлика от три месеца насам. Ако Стария още беше жив, Бат не би и помислил да се съгласи на тази среща. Бат беше лоялен човек, но неговата лоялност, както осъзна, се простираше до човека, който се беше свързал с него в колежа и го вербува за ЦРУ. Но тези дни бяха отминали. Властваше новият ред и това не беше честно. Бат не беше част от проблема, предизвикан от Мартин Линдрос и Джейсън Борн — той беше част от решението. Дори изпитваше подозрения към мъжа, който се беше оказал самозванец. Той щеше да го разкрие, ако Борн не се беше намесил. Това попадение, Бат знаеше, щеше да го постави на пътеката на победителя заедно със Стария.

Но след като Стария умря, Бат вече нямаше лоби за директорското място. Вместо това президентът беше избрал Вероника Харт. Един Господ знаеше защо. Това беше такава огромна грешка; тя просто щеше да срине ЦРУ със земята. Една жена не беше устроена да взима решенията, необходими за капитан на кораба ЦРУ. Жените подхождаха по различни начини и с други приоритети към проблемите. Помиярите на Агенцията за национална сигурност обграждаха ЦРУ и Бат не можеше да гледа как тази жена превръща всички, цялата институция, в мърша за тяхното угощение. Бат поне можеше да се присъедини към хората, които неизбежно щяха да поемат властта, когато Харт се издъни. Въпреки това го болеше, че е тук, че ще отплава в това непознато море.

В десет и половина вратите на църквата се отвориха, енориашите заслизаха по стълбите и застанаха на бледата слънчева светлина, като обръщаха главите си, сякаш бяха слънчогледи на зазоряване. Появиха се свещениците; те вървяха един до друг с Лутър Лавал. Лавал беше придружен от жена си и сина си тийнейджър. Двамата мъже останаха да бъбрят, а семействата се събираха свободно около тях. Жената на Лавал изглеждаше заинтригувана от разговора, но синът беше зает да отправя влюбени погледи към момиче горе-долу на неговата възраст, което подскачаше надолу по стълбите. Тя беше красива, Бат трябваше да го признае. После, стреснат, той осъзна, че тъй като Кендъл беше прегърнал тантурестата си жена, това беше една от трите им дъщери. Как те двамата са успели да родят трио от толкова хубави момичета, никой не знаеше. Дори Дарвин нямаше да може да го проумее, мислеше Бат.

Двете семейства — на Лавал и Кендъл — се скупчиха безразборно, сякаш бяха футболен отбор. После децата поеха по своите си задачи, едни с коли, други с велосипеди, защото църквата не беше далеч от домовете им. Двете жени благоприличие целунаха съпрузите си, пъхнаха се в един кадилак ескалад и потеглиха.

Останаха само двамата мъже, които се забавиха малко пред църквата, преди да завият към паркинга. Не размениха нито дума помежду си. Бат долови включването на мощен двигател.

Като лъскава акула на алеята се появи дълга черна бронирана лимузина. Спря за момент, докато Лавал и Кендъл се качат вътре. Двигателят й на празен ход изпращаше малки кълбета газове в хладния, свеж въздух. Бат преброи до трийсет и както беше инструктиран, излезе от своята кола. Щом го направи, задната врата на лимузината внезапно се отвори. Той пъхна глава вътре и влезе в слабо осветения плюшен интериор. Вратата зад него се затвори.

— Господа — каза той, като се сгъна на седалката срещу тях. Двамата мъже седяха един до друг в задната част на лимузината: Лутър Лавал, царят на разузнаването в Пентагона, и неговият заместник, генерал Ричард П. Кендъл.

— Много любезно от ваша страна да се присъедините към нас — каза Лавал.

Любезността нямаше нищо общо, помисли си Бат. Но сходство в целите имаше.

— За мен е удоволствие, господа. Поласкан съм и ако мога да бъда откровен, признателен съм, че се обърнахте към мен.

— Тук сме — отвърна Кендъл, — за да говорим откровено.

— Възразихме срещу назначението на Вероника Харт още от самото начало — каза Лавал. — Министърът на отбраната съвсем ясно изрази мнението си пред президента. Въпреки това други, включително съветникът по националната сигурност и държавният секретар — а както знаете, той е личен приятел на президента, — настояваха за външен човек от частния сектор по сигурността.

— Не стига това — отвърна Бат, — ами е и жена.

— Точно така — кимна генерал Кендъл. — Това е лудост.

Лавал се размърда.

— Това обаче е най-явният знак за разграждането на отбранителната ни мрежа, за което министър Холидей предупреждава вече от няколко години.

— Когато започнем да слушаме Конгреса и хората от народа, всяка надежда е изгубена — обади се Кендъл. — Вряща яхния от аматьори и всичките дялкат с малки брадвички, а нямат абсолютно никаква представа как се поддържа сигурност или се управляват разузнавателни служби.

По лицето на Лавал се плъзна смразяваща усмивка.

— Ето защо министърът на отбраната положи извънредно много усилия, за да запази действията в тайна.

— Колкото повече знаят, толкова по-малко разбират — каза генерал Кендъл. — И са по-склонни да се намесват чрез своите конгресни разглеждания и заплахи за орязване на бюджета.

— Надзорът е неприятен — съгласи се Лавал. — Ето защо определени сфери от Пентагона под мой контрол работят без него. — Той млъкна за момент, като изучаваше Бат. — Как ви звучи това, заместник-директоре?

— Като манна небесна.

— Олег оплеска страшно работата — каза Девра.

Аркадин се опита да познае.

— Забъркал се е и е загазил с някакви заложни къщи?

Тя поклати глава.

— Това беше миналата година. Имаше общо с Пьотър Зилбер.

Аркадин наостри уши.

— Какво за него?

— Не знам. — Очите й широко се разтвориха, щом Аркадин вдигна юмрука си. — Кълна се.

— Но ти си част от мрежата на Зилбер.

Тя извърна глава от него, сякаш не можеше да се понася.

— Незначителна част. Предавам неща насам-натам.

— Миналата седмица Шуменко ти е дал един документ.

— Даде ми пакет, не знам какво имаше в него — каза Девра. — Беше запечатан.

— Категоризация.

— Какво? — Тя вдигна поглед към него. Кървавите капчици по лицето й приличаха на лунички. Сълзите бяха размазали грима й и сега имаше тъмни полукръгове под очите.

— Първият принцип за създаване на структура. — Аркадин кимна. — Продължавай.

Тя сви рамене.

— Това е всичко, което знам.

— Ами пакетът?

— Предадох го нататък, както ми беше наредено.

Аркадин се наведе над нея.

— На кого го даде?

Тя бегло погледна сгърченото на пода тяло.

— Дадох го на Филя.

Лавал млъкна за момент, за да помисли.

— Така и не сме се запознали в Йейл.

— Вие бяхте две години по-напред от мен — каза Бат. — Но в „Череп и кости“ бяхте известен на всички.

Лавал се разсмя.

— Сега вие ме ласкаете.

— Едва ли. — Бат разкопча палтото си. — Чувал съм разни истории.

Лавал се навъси.

— Които никога не трябва да се издават.

Генерал Кендъл избухна в смях, който изпълни купето.

— Да ви оставя ли сами, момичета? По-добре не; някоя от вас може да си излезе бременна.

Забележката трябваше да прозвучи като шега, разбира се, но в нея имаше някаква противна недоизказана мисъл. Дали като военен се чувстваше обиден, че не е част от елитния клуб или заради връзката, която другите двама имаха чрез „Череп и кости“? Вероятно по малко и от двете. Във всеки случай Бат забеляза допълнителните нюанси в тона му и изолира възможните заключения на място, където можеше да ги изследва по-късно.

— Какво имахте предвид, господин Лавал?

— Търся начин да убедя президента, че неговите по-крайни съветници правят грешка, като препоръчват Вероника Харт за директор на ЦРУ. — Лавал сви устни. — Някакви идеи?

— На пръв поглед, много — отвърна Бат. — Каква е ползата за мен?

Сякаш тъкмо на място Лавал пусна още една усмивка.

— Ще изискаме нов директор на ЦРУ, когато успеем да разкараме Харт. Кого ще изберете на първо място?

— Сегашният заместник-директор изглежда логичният избор — отвърна Бат. — Това трябва да съм аз.

Лавал кимна.

— Точно това имаме предвид.

Бат потропа с върха на пръстите по коляното си.

— Ако вие двамата говорите сериозно.

— Така е, бъдете сигурен.

Умът на Бат бясно препускаше.

— На мен ми се стори неразумно да атакувате Харт директно на този ранен етап.

— По-добре не ни казвайте как да си вършим работата — обади се Кендъл.

Лавал вдигна ръка.

— Нека да чуем какво има да каже човекът, Ричард. — После добави към Бат: — Въпреки това нека изясня напълно едно нещо. Искаме Харт да се махне колкото се може по-бързо.

— Всички искаме това, но едва ли желаете да хвърлят подозренията върху вас… или върху министъра на отбраната.

Лавал и генерал Кендъл размениха бързи многозначителни погледи. Бяха като близнаци, способни да общуват един с друг, без да промълвят и дума.

— Така е наистина — каза Лавал.

— Тя ми каза как сте й устроили клопка на срещата с президента… и за заплахите, които сте й отправили извън Белия дом.

— Жените по-лесно се сплашват от мъжете — отбеляза Кендъл. — Това е добре известен факт.

Бат не обърна внимание на военния.

— Предупредили сте я. Приела е заплахите ви много лично. В „Блек Ривър“ е имала репутация на килър. Проверих през своите източници.

Лавал изглеждаше замислен.

— Вие как щяхте да се отнесете с нея?

— Щях да се държа добре, да я приветствам, да я уверя, че съм наоколо винаги, когато има нужда от помощта ми.

— Тя никога не би се вързала на това — каза Лавал. — Познава маниера ми.

— Няма значение. Идеята не е да й се противопоставяте. Не искате да я сварите с изваден нож, когато дойдете за нея.

Лавал кимна, сякаш виждаше мъдростта в подхода му.

— И как предлагате да действаме оттук нататък?

— Дайте ми малко време — каза Бат. — Харт едва сега започва в ЦРУ и тъй като съм неин заместник, знам всичко, което прави, наясно съм с всяко решение, което взима. Но когато е извън кабинета, следете я, гледайте къде ходи, с кого се среща. Като използвате параболични микрофони, може да подслушвате разговорите й. Помежду си ще я покриваме денонощно и постоянно.

— На мен ми звучи доста стандартно — скептично коментира Кендъл.

— Трябва да е просто, особено когато залогът е толкова голям, това е моят съвет — каза Бат.

— Ами ако тя се досети за наблюдението? — попита Кендъл.

Бат се усмихна.

— Толкова по-добре. Това още повече ще укрепи мандрата на ЦРУ, че Агенцията за национална сигурност се ръководи от некомпетентни.

Лавал се засмя.

— Бат, харесва ми начинът, по който мислите.

Бат кимна с благодарност за комплимента.

— Щом идва от частния сектор, Харт не е запозната с държавните процедури. Няма свободата на действие, на които се е радвала в „Блек Ривър“. Вече забелязвам това, за нея правилата и наредбите са създадени, за да се заобикалят, прескачат, а дори в някои случаи и да се нарушават. Помнете ми думите, по-скоро рано, отколкото късно директор Харт ще ни даде оръжието, от което се нуждаем, за да я изритаме от ЦРУ.

Седма глава

— Как е кракът ти, Джейсън?

Борн вдигна поглед към професор Спектър, чието лице беше подпухнало и пребледняло. Лявото му око беше полузатворено и потъмняло.

— Да — каза Спектър. — След това, което току-що се случи, съм принуден да те наричам с явно полагащото ти се име.

— Петата ми е добре — отвърна Борн. — Аз трябва да питам как сте.

Спектър предпазливо докосна бузата си.

— През живота си съм понасял и по-лоши побои.

Двамата мъже седяха в библиотека с висок таван, постлана с огромен великолепен исфахански килим и виненочервени мебели. Три от стените от пода до тавана бяха изпълнени с книги, в стройни редици върху махагонови рафтове. На четвъртата стена имаше огромен прозорец с желязна решетка. Той се издигаше над горичка от величествени ели върху хълмче, което се спускаше към малко езеро, пазено от плачеща върба, която потрепваше от вятъра.

Бяха повикали личния лекар на Спектър, но професорът настоя докторът първо да се погрижи за одраната пета на Борн.

— Сигурен съм, че можем да ти намерим чифт обувки някъде — каза Спектър, като изпрати един от половин дузината мъже да търси обувки за Борн.

Тази твърде голяма къща от камък и плочи, дълбоко в провинцията на Вирджиния, където Спектър беше завел Борн, нямаше нищо общо със скромния апартамент, който професорът държеше близо до университета. Борн беше ходил в апартамента безброй много пъти през годините, но тук не бе идвал никога. А и една особеност на персонала — тя заинтригува Борн и в същото време го изненада.

— Предполагам, че си учуден от всичко това — каза Спектър, сякаш четеше мислите на Борн. — Всичко с времето си, приятелю. — Той се усмихна. — Първо, трябва да ти благодаря, че ме спаси.

— Кои бяха тези хора? — попита Борн. — Защо се опитаха да ви отвлекат?

Докторът намаза антибиотичен крем, сложи тъничка марля и лепенка върху петата. После превърза петата с бинт.

— Това е дълга история — каза Спектър. Докторът вече беше приключил с Борн и стана, за да прегледа професора. — Предлагам да ти кажа за това по време на закуската, на която не се насладихме по-рано. — Той потръпваше, докато лекарят натискаше различни части от тялото му.

— Контузии, натъртвания — монотонно изреди докторът. — Но без счупени кости и фрактури.

Беше дребен, мургав човек с мустаци и тъмна, пригладена назад коса. Борн реши, че е турчин. Всъщност целият персонал изглеждаше от турски произход.

Докторът даде на Спектър малък пакет.

— Може да имате нужда от тези болкоуспокояващи, но само за следващите четиридесет и осем часа. — Той вече беше оставил тубичка от антибиотичния крем, както и наставления за Борн.

Докато преглеждаха Спектър, Борн използва мобилния си телефон да се обади на Дерон, художника имитатор, когото използваше за всичките си документи при пътуване. Борн издекламира регистрационния номер на черния кадилак, който беше задигнал от евентуалните похитители на професора.

— Искам да докладваш за регистрацията колкото може по-бързо.

— Добре ли си, Джейсън? — попита Дерон със своя носов лондонски акцент. Дерон беше подкрепял Борн в безброй опасни мисии. Винаги задаваше този въпрос.

— Добре съм — отвърна Борн. — Но не мога да кажа същото за пътниците в колата.

— Прекрасно.

Борн си го представи в неговата лаборатория в североизточния район на Вашингтон — висок, бликащ от енергия чернокож с ум на магьосник.

Когато лекарят си тръгна, Борн и Спектър останаха насаме.

— Вече знам кой ме преследваше — каза Спектър.

— Не обичам недовършени неща — отвърна Борн. — Регистрацията на кадилака ще ни каже нещо, вероятно нещо, което дори и вие не знаете.

Професорът кимна, явно впечатлен.

Борн седна на кожения диван и вдигна крака си на масичката за кафе. Спектър се отпусна на едно кресло отсреща. Облаците се гонеха един друг по бруленото от вятъра небе и изпъстряха с подвижни шарки персийския килим. Борн видя как по лицето на Спектър премина една по-различна сянка.

— Професоре, какво има?

Спектър поклати глава.

— Дължа ти най-искрено извинение, Джейсън. Опасявам се, че имах скрит мотив, като те помолих да се върнеш към университетския живот. — Погледът му беше изпълнен със съжаление. — Мислех, че ще е добре за теб, да, това е самата истина, абсолютно. Но освен това те исках близо до себе си, защото… — Той махна с ръка, сякаш да прочисти въздуха от измамата. — Защото се страхувах, че това, което се случи тази сутрин, ще се случи. Сега заради моя егоизъм много ме е страх, че изложих живота ти на опасност.

Турският чай, силен и с наситен аромат, беше сервиран пред тях с яйца, пушена риба, едрозърнест хляб и тъмножълто благоуханно масло.

Борн и Спектър седнаха на дълга маса, покрита с бяла, ръчно бродирана ленена покривка. Порцеланът и сребърната посуда бяха от най-високо качество. Отново странност в домакинството на университетски преподавател. Останаха мълчаливи, докато млад мъж, строен и стегнат, сервираше тяхната идеално приготвена, елегантно подредена закуска.

Когато Борн понечи да зададе въпрос, Спектър го прекъсна:

— Първо трябва да напълним стомасите си и да възстановим силите си, за да сме сигурни, че умовете ни ще работят с пълен капацитет.

Двамата проговориха отново едва след като привършиха, чиниите и приборите бяха прибрани и им наляха от чайник с прясно приготвен чай. Между тях лежеше малка купа с гигантски фурми и разполовени свежи нарове.

Щом отново останаха сами в трапезарията, Спектър без предисловия каза:

— По-предишната нощ получих вест, че един мой бивш студент, чийто баща ми беше близък приятел, е мъртъв. Убит по най-безмилостен начин. Този млад човек, Пьотър Зилбер, освен че беше мой бивш студент, ръководеше информационна мрежа, която се простираше в няколко държави. След няколко трудни и рисковани месеци маневри и преговори той успя да ми набави един жизненоважен документ. Пьотър беше разкрит, с неизбежните последствия. От такова събитие се опасявах. Може да звучи мелодраматично, но те уверявам, че е истина: войната, в която участвам от близо двайсет години, достигна финалната си фаза.

— Каква точно война, професоре? — попита Борн. — Срещу Кого?

— След малко ще стигна и до това. — Спектър се приведе напред. — Предполагам, че си любопитен, дори смаян, че един университетски професор ще е ангажиран с въпроси, които са повече от областта на Джейсън Борн. — Той вдигна за миг двете си ръце, за да обхване къщата. — Но както ти без съмнение си забелязал, животът ми е по-различен, отколкото на пръв поглед. — Той доста тъжно се усмихна. — Така ставаме двама, нали?

Като човек, който също води двойствен живот, те разбирам по-добре от повечето други хора. Нуждая се от една самоличност, когато влизам в студентското градче, но тук съм съвсем друг човек. — Той се потупа отстрани по носа с дебелия си показалец. — Обръщам внимание. Видях нещо познато у теб в мига, в който те срещнах — как очите ти улавят всяка подробност за хората и нещата около теб.

Мобилният телефон на Борн забръмча. Той го отвори, изслуша това, което Дерон имаше да му казва, после го прибра.

— Кадилакът е бил обявен за откраднат един час преди да се появи пред ресторанта.

— Това изобщо не ме учудва.

— Кой се опита да ви отвлече, професоре?

— Знам, че си нетърпелив да научиш фактите, Джейсън. И аз щях да бъда на твое място. Но те уверявам, че те нямат смисъл без малко предистория отначало. Когато казах, че животът ми е по-различен, отколкото е на пръв поглед, ето какво имах предвид: аз съм ловец на терористи. От много години — прикритието и убежището на моята позиция в университета ми го позволяват — съм изградил мрежа от хора, които събират разузнавателни данни точно както твоето ЦРУ. Но данните, които ме интересуват, са твърде специфични. Има хора, които ми отнеха съпругата. Посред нощ, докато ме нямаше, те я отвлякоха от дома ни, изтезаваха я, убиха я, после я изхвърлиха на прага ми. Като предупреждение, нали разбираш.

Борн усети как изтръпва тилът му. Той знаеше какво е това отмъстителност. Когато Мартин умря, Борн можеше да мисли само за това как да унищожи хората, които го бяха измъчвали. Той изпита нова, по-силна привързаност към Спектър, дори когато самоличността на Борн у него се възправи, яхнала разпенена вълна от чист адреналин. Изведнъж работата в университета му се стори пълен абсурд. Мойра беше права — заседналият живот вече го дразнеше. Как да се чувства след месеци академичен живот, лишен от приключения, от притока на адреналин, за който живееше?

— Баща ми беше заловен, защото планираше да свали водача на една организация. Наричат се Източното братство.

— Източното братство не пледира ли за мирно интегриране на мюсюлманите в западното общество?

— Това е официалната им позиция, така е, и публикациите им ще те накарат да повярваш в това. — Спектър остави чашата си. — Всъщност това изобщо не е истина. Аз ги познавам като Черния легион.

— Значи Черният легион накрая е решил да се заеме с вас.

— Само да беше толкова просто. — Той млъкна, щом чу дискретно почукване на вратата. — Влез.

Младият мъж, който беше изпратен с поръчка, влезе с широки крачки. Носеше кутия за обувки, която сложи пред Борн.

Спектър махна с ръка.

— Моля.

Като свали крака си от масата, Борн отвори кутията. Вътре имаше чифт много елегантни италиански мокасини, както и чифт чорапи.

— Лявата е с половин номер по-голяма, за да се побере превръзката, която ще пази петата ви — каза на немски младежът.

Борн обу чорапите и се пъхна в обувките. Пасваха му идеално. Като видя това, Спектър кимна към младия мъж, който се обърна и без нито дума повече напусна стаята.

— Говори ли английски? — попита Борн.

— О, да. Когато има нужда. — На лицето на Спектър цъфна дяволита усмивка. — А сега, скъпи ми Джейсън, се питаш защо той говори немски, щом е турчин.

— Предполагам, защото вашата мрежа се простира в много страни, включително и Германия, която също като Англия е развъдник на мюсюлманска терористична дейност.

Спектър се усмихна по-широко.

— Ти си като скала. Винаги мога да разчитам на теб. — Той вдигна показалец. — Но все пак има и друга причина. Има общо с Черния легион. Ела. Ще ти покажа нещо.

Филя, севастополският куриер на Пьотър, живееше в квартал от порутени жилища, останали от дните, в които Съветският съюз беше прекроил града в огромна казарма, за да подслони военноморския си контингент. Апартаментът, застинал във времето от седемдесетте, носеше всичкия чар на камера за замразено месо.

Аркадин отвори вратата с ключа, който беше намерил в джоба на Филя. Бутна Девра през прага и влезе вътре. Светна лампата и затвори вратата след себе си. Тя не искаше да идва, но нямаше право на глас, както и нямаше думата да му помогне да извлече трупа на Филя през задната врата на нощния клуб. Оставиха го подпрян на края на алеята, на стена, просмукана с незнайни секрети. Аркадин изля съдържанието на наполовина празна евтина водка върху Филя, после стисна пръстите му около гърлото на бутилката. Филя се превърна в един от многото пияници в града, чиято смърт при неизяснени обстоятелства ще бъде регистрирана от безрезултатната, претоварена бюрократична машина.

— Какво търсиш? — Девра застана по средата на всекидневната, като гледаше как Аркадин методично претърсва. — Какво си мислиш, че ще намериш? Документът? — Смехът й беше нещо като пискливо свирукане. — Заминал е.

Аркадин вдигна очи от кашата, в която автоматичният му нож беше превърнал възглавниците от дивана.

— Къде?

— Далеч от твоите ръце, това е сигурно.

Аркадин затвори ножа си и прекоси пространството между двамата с една широка крачка.

— Мислиш ли, че това тук е шега или пък си играем на някаква игричка?

Горната устна на Девра се сгърчи.

— Сега ще ме нараниш ли? Повярвай, нищо, което можеш да направиш, не е по-лошо от това, което вече ми е сторено.

Кръвта заблъска във вените на Аркадин и той се спря, за да обмисли думите й. Онова, което казваше, вероятно бе истина. Бог бе изоставил много украинци под съветския ботуш. Аркадин трябваше да възприеме съвсем друга тактика.

— Няма да те нараня, макар че си с противниците. — Той се завъртя кръгом и седна на един стол с дървени облегалки. Облегна се назад и прокара пръсти през косата си. — Виждал съм много гадости — излежал съм две присъди в затвора. Мога да си представя системното скотско отношение, което си търпяла.

— И аз, и майка ми, мир на праха й.

Светлините от фарове на преминаващи коли блеснаха за кратко в прозорците, после се стопиха. На улицата мързеливо излая куче. С бурен скандал отминаха двама души. Вътре в занемарения апартамент от неравномерната светлина на лампите, с накъсани или килнати сенки, Девра изглеждаше ужасно уязвима, като дребничко дете. Аркадин стана, силно се протегна, разходи се до прозореца и погледна към улицата. Очите му улавяха и най-дребната сянка, всеки проблясък на светлина, независимо колко кратка или слаба беше тя. Рано или късно хората на Пьотър щяха да го последват; беше нещо неизбежно, което двамата с Икупов обсъдиха, преди да тръгне от вилата. Икупов предложи да изпрати двама здравеняци да се спотайват в Севастопол, в случай че има нужда от тях, но Аркадин отказа, обясни, че предпочита да работи сам.

След като се увери, че за момента улицата е чиста, той се отдръпна от прозореца навътре в стаята.

— Майка ми умря мъчително — каза той. — Убиха я, зверски я пребиха и я оставиха в един килер да я глозгат плъховете. Поне така ми каза следователят.

— Къде беше баща ти?

Аркадин сви рамене.

— Кой знае? По това време кучият му син може да е бил в Шанхай, а може и да е бил мъртъв. Майка ми каза, че е бил от търговския флот, но аз силно се съмнявам. Тя се срамуваше, че е забременяла от абсолютно непознат.

Девра, която беше седнала върху разпраната облегалка на дивана, каза:

— Гадно е да не знаеш корените си, нали? Сякаш вълните винаги са те подмятали. Никога няма да познаеш своя дом, дори и да попаднеш на него.

— Моят дом — с усилие каза Аркадин. — Аз никога не мисля за него.

Девра улови нещо в гласа му.

— Но би искал, нали?

Той доби сърдито изражение. Провери отново улицата с обичайното усърдие.

— Какъв е смисълът?

— Защото като знаем кои са корените, можем да разберем кои сме. — Тя леко се удари в гърдите с юмрук. — Миналото ни е част от нас.

Аркадин се почувства така, сякаш го беше убола с игла. Във вените му бликна отрова.

— Моето минало е остров, от който отдавна съм отплувал.

— Няма значение, то още е с теб дори и да не го осъзнаваш — отвърна тя с такава енергия, сякаш дълго бе премисляла това. — Не можем да избягаме от миналото, независимо от усилията, които правим.

За разлика от него тя, изглежда, имаше силно желание да говори за миналото си. На него това му се стори любопитно. Дали Девра не мислеше, че тази тема е обща за тях? Ако е така, той трябваше да я запази, за да поддържа непрекъсната връзка с нея.

— Ами твоят баща?

— Тук съм родена, тук израснах. — Тя се загледа в ръцете си. — Баща ми беше корабен инженер. Изхвърлиха го от корабостроителницата, когато руснаците я конфискуваха. После една нощ дойдоха за него, казаха, че ги шпионирал, предавал техническа информация за корабите им на американците. Повече не го видях. Но руският служител от държавна сигурност си хареса майка ми. Когато й се насити, се захвана с мен.

Аркадин лесно можеше да си представи.

— Как свърши всичко?

— Един американец го уби. — Тя вдигна поглед към него. — Грозна ирония, защото този американец беше шпионин, пратен да заснеме руския флот. Когато американецът изпълни задачата си, трябваше да се върне в родината си. Но остана. Грижеше се за мен, гледаше ме, докато оздравея.

— Ти естествено се влюби в него.

Тя се засмя.

— Ако бях героиня в роман, със сигурност. Но той беше толкова мил с мен; бях му като дъщеря. Плаках, когато си замина.

Аркадин откри, че е смутен от изповедта й. За да се разсее, той огледа съсипания апартамент още веднъж.

Девра предпазливо го издебна.

— Хей. Умирам от глад.

Аркадин се засмя.

— Май важи за двамата.

Орловият му поглед пак обходи улицата. Този път, щом пристъпи встрани на прозореца, той настръхна. Една кола се приближи и спря пред блока. Разтревожена от внезапното напрежение в тялото му, Девра се приближи до прозореца зад Аркадин. Вниманието му беше привлечено от факта, че макар двигателят още да работеше, всички светлини бяха угасени. От колата излязоха трима мъже и се насочиха към входа. Беше крайно време да се махат.

Той се дръпна от прозореца.

— Тръгваме. Веднага.

— Хората на Пьотър. Нямаше как да не ни намерят.

За голяма изненада на Аркадин тя не възрази, когато той я избута навън от апартамента. Коридорът вече отекваше от ритъма на тежките обувки върху бетонния под.

Борн установи, че болката е неприятна, но не чак нетърпима. През живота си беше преживявал много по-лоши неща от одрана кожа на петата. Докато следваше професора надолу по металните стълби към мазето, си помисли, че не може да имаш абсолютна увереност, когато става дума за хора. Винаги е предполагал, че животът на Спектър е подреден, порядъчен, еднообразен и спокоен, ограничен в измеренията на университетското градче. Всичко това беше далеч от истината.

На половината път стълбата се превърна в каменни стъпала, изтъркани от десетилетия ползване. Пътя им направляваше изобилна светлина, идваща отдолу. Влязоха в добре устроено мазе с подвижни стени, които преграждаха нещо като офис клетки, всички с лаптопи, прикрепени към високоскоростни модеми. Навсякъде пред тях работеха хора.

Спектър спря при последната клетка, където млад мъж, изглежда, декодираше текст, течащ върху компютърния му екран. Когато видя Спектър, младият мъж извади лист хартия от принтера и му го даде. Професорът го зачете и настроението му веднага се промени. Макар по лицето му да се четеше безразличие, тялото му стана някак напрегнато.

— Добра работа. — Той кимна към младия човек, преди да въведе Борн в стая, която се оказа малка библиотека. Спектър се приближи до един от рафтовете и докосна подвързията на сборник със стихотворения хайку от големия поет Мацуо Башо. Отвори се един квадратен участък от книгите и разкри поредица чекмеджета. От едно чекмедже Спектър измъкна нещо, напомнящо фотоалбум. Всички страници бяха стари и всяка беше облечена в архивно фолио, за да се запази. Той показа една от тях на Борн.

Най-отгоре стоеше познатият военен орел, стиснал свастика в човката си — символът на германския Трети райх. Текстът беше на немски. Отдолу беше изписана думата „OSTLEGIONEN“, придружена от цветна снимка на преплетен овал, очевидно униформен отличителен знак, на свастика, заобиколена от лаврови листа. Около централния символ бяха разположени думите TREU, TAPFER, GEHORSAM2, които Борн преведе като „лоялен, смел, покорен“. Отдолу имаше още една цветна снимка на озъбена вълча глава, под която стоеше обозначението OSTMANISCHE SS-DIVISION3.

Борн забеляза датата върху страницата: 14 декември 1941 година.

— Никога не съм чувал за Източните легиони — каза Борн. — Какви са били те?

Спектър обърна страницата и там, забодено към нея, се видя квадратно парче маслиненозелен плат. Върху него беше нашит син щит с черна ивица. Отгоре стоеше думата BERGKAUKASIEN — планината Кавказ. Точно под нея в яркожълто беше емблемата на трите конски глави, обединени — както Борн вече знаеше — от череп, символа на нацисткия Schutzstaffel — охранителният отряд, — познат в разговорната реч като СС. Беше точно като татуировката върху ръката на въоръжения.

— Не са били, а са. — Очите на Спектър проблеснаха. — Те са хората, които се опитаха да ме отвлекат, Джейсън. Те искат да ме разпитат и да ме убият. Сега, след като знаят за теб, и с теб ще искат да направят същото.

Осма глава

— На покрива или в мазето? — попита Аркадин.

— На покрива — веднага каза тя. — В мазето има само един вход.

Побягнаха колкото могат по-бързо към стълбището, после взимаха стъпалата по две наведнъж. Сърцето на Аркадин силно заблъска, кръвта му се движеше ускорено, адреналинът се вливаше в него с всеки скок нагоре. Чуваше как долу преследвачите му с усилие се изкачват. Примката около него се затягаше. Като се втурна в далечния край на тесния коридор, той протегна нагоре дясната си ръка и дръпна надолу металната стълба, която водеше към покрива. Постройките от съветската епоха бяха прословути с паянтовите си врати. Той знаеше, че без проблеми ще излезе на покрива. Оттам — с неголям скок на съседната сграда, после на следващата и тогава на улицата, където щеше да е лесно да се изплъзне на преследвачите. Той повдигна тялото на Девра да мине през квадратния отвор на тавана и се провря след нея. Зад него се чуваха виковете на тримата мъже: бяха претърсили апартамента на Филя. Всички се бяха втурнали след Аркадин. Щом стъпи на тясната площадка, той застана срещу вратата към покрива, но когато се опита да натисне желязната решетка, тя не поддаде. Натисна по-силно, но пак безрезултатно. Изрови халка с тънки метални шперцове от джоба си, пъхна ги един след друг в ключалката, като ги въртеше нагоре-надолу, но така и не успя. Като разгледа по-отблизо, видя, че вътрешността на евтината брава беше слепнала от ръжда. Нямаше да се отвори.

Той се обърна и погледна надолу по стълбата. Преследвачите му наближаваха. Нямаше къде да избяга.

— На 22 юни 1941 година Германия нахлу в Съветския съюз — каза професор Спектър. — При нападението срещаха хиляди и хиляди вражески войници, които или се предаваха без съпротива, или много бързо дезертираха. До август същата година настъпващата армия беше интернирала половин милион съветски военнопленници. Много от тях бяха мюсюлмани — татари от Кавказ, турци, азербайджанци, узбеки, казахи и от други племена от Урал, Туркестан, Крим. Единственото общо между всички тези мюсюлмани беше омразата им към Съветския съюз и особено към Сталин. За да разкажа по-накратко тази много дълга история, мюсюлманите, взети за военнопленници, предложиха услугите си на нацистите да се бият заедно с тях на Източния фронт, където можеха да причинят най-големи щети и чрез подривна дейност, и чрез разшифроване на съветските разузнавателни съобщения. Фюрерът беше въодушевен. Източните легиони силно заинтригуваха райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер, който гледаше на исляма като на мъжествена, войнствена религия, притежаваща някои основни качества, общи с неговата СС философия — преди всичко сляпото подчинение, готовността за саможертва, пълна липса на състрадание към врага.

Борн попиваше всяка дума, всяка подробност от фотографиите.

— Неговите схващания за исляма не влизаха ли в противоречие с нацисткия расов ред?

— Ти познаваш хората по-добре от всеки, Джейсън. Те имат безкраен капацитет за рационализиране на реалността, за да пасва на собствените им идеи. Така беше и с Химлер, който беше убедил себе си, че славяните и евреите са низши човешки същества. Азиатският елемент в руската нация беше причина онези хора, които бяха потомци на великите воини Атила, Чингис хан, Тамерлан, да паснат на критериите му за превъзходство. Химлер се възползва от мюсюлманите по тези места, от потомците на монголите.

Тези хора станаха ядрото на нацистките Източни легиони, но най-хубавото парче от баницата Химлер запази за себе си, като ги обучи тайно с най-добрите си водачи в СС и усъвършенства уменията им не само на войници, но и на елитни бойци, шпиони и наемни убийци и според разпространеното мнение копнееше да ги командва. Той ги нарече Черния легион. Разбираш ли, аз направих щателно проучване на нацистите и техните Източни легиони. — Спектър посочи щита с трите конски глави, обединени от човешкия череп. — Това е тяхната емблема. От 1943 година нататък от нея се страхуваха дори повече, отколкото от двете светкавици на СС или от символа на техния придатък, Гестапо.

— Малко е късничко нацистите да бъдат сериозна заплаха — каза Борн. — Не мислите ли?

— Връзката на Черния легион с нацистите отдавна е изчезнала. Сега той е най-мощната и влиятелна ислямска терористична мрежа, за която никой не е чувал. Нейната анонимност е умишлена. Финансира се чрез законната фасада на Източното братство.

Спектър извади друг албум. Той беше пълен с изрезки от вестници за терористични атаки по целия свят: Лондон, Мадрид, Карачи, Фалуджа, Афганистан, Русия. Докато Борн прелистваше страниците, списъкът нарастваше.

— Както виждаш, за някои от тези атаки са поели отговорност различни познати терористични мрежи. За други никой не е поел отговорност, никой терорист изобщо не е бил свързан с тях. Но от своите източници знам, че всичките са извършени от Черния легион — каза Спектър. — И сега планират най-голямата си, най-зрелищна атака. Джейсън, ние мислим, че се прицелват в Ню Йорк. Казах ти, че Пьотър Зилбер, младежът, убит от Черния легион, беше специален. Той беше магьосник. Някак си успя да открадне плановете за целта на атаката на легиона. Разбира се, обикновено планирането се извършва изцяло устно. Но явно мишената на тази атака е толкова сложна, че Черният легион е трябвало да се сдобие с действителните планове на конструкцията. Затова смятам, че ще е голяма сграда във важен район на града. Абсолютно наложително е да намерим този документ. Това е единственият начин да узнаем къде смята да удари Черният легион.

Аркадин седна на пода на малката площадка, краката му висяха от двете страни на отвора над най-горния етаж.

— Извикай им — прошепна той. Сега, след като беше разположен на висока позиция, така да се каже, искаше да ги привлече към себе си. — Давай. Нека да знаят къде си.

Девра изкрещя.

Сега Аркадин чу как някой с глухо кънтене се качва по желязната стълба. Щом отдолу се подадоха глава и ръка, която държеше пистолет, Аркадин заби глезените си в ушите на мъжа. Той облещи очи и Аркадин дръпна пистолета от ръката му, подпря се и прекърши врата на мъжа.

В момента, в който го пусна, мъжът се изтърколи с трополене надолу по стълбата. Както се предполагаше, през квадратния отвор полетя порой изстрели и куршумите се забиха в тавана. Още щом утихнаха, Аркадин блъсна Девра през отвора и я последва, като се плъзна надолу по външния край на стълбата.

Както се надяваше, останалите двама мъже, шокирани от загубата на своя другар, прекратиха огъня. Аркадин простреля единия в дясното око. Другият се отдръпна зад един ъгъл, когато Аркадин стреля по него. Аркадин изправи момичето — натъртено, но иначе невредимо, — втурна се към първата врата и блъсна по нея. Като чу раздразнен мъжки глас, той заблъска по отсрещната врата. Никакъв отговор. Стреля с пистолета си в ключалката, разби вратата и я отвори.

Апартаментът беше необитаем и по купищата прах и мръсотия, разбра, че никой не беше живял тук от доста време. Аркадин се втурна към прозореца. Изведнъж чу познати писъци. Стъпи на купчина боклуци и оттам изскочи плъх, после още един и още един. Бяха из целия апартамент. Аркадин застреля първия, после се овладя и разтвори широко прозореца. Блъсна го леден дъжд, който се стичаше надолу по стената на сградата.

Като държеше Девра пред себе си, той прекрачи рамката на прозореца. В този момент чу как третият мъж вика подкрепление и изстреля три куршума през разбитата врата. Той грубо издърпа Девра навън върху тясната противопожарна площадка и двамата се промъкнаха наляво към отвесната стълба, която водеше към покрива.

С изключение на един-два охранителни прожектора севастополската нощ беше по-тъмна и от самия ад. Дъждът се изливаше на режещи талази и блъскаше в лицето и ръцете. Аркадин се беше приближил достатъчно, за да стигне стълбата, когато железните пръчки, по които ходеше, поддадоха.

Девра изпищя, когато двамата рязко се смъкнаха и се приземиха срещу парапета на аварийната площадка отдолу. Почти веднага разнебитеното съоръжение поддаде под тежестта им и те се олюляха над ръба. Аркадин се протегна и с лявата си ръка се хвана за една стъпенка на стълбата. С дясната ръка се държеше за Девра. Увиснаха във въздуха — земята беше твърде далеч, за да рискува и да се пусне. Освен това нямаше удобен, достатъчно пълен контейнер за боклук, който да омекоти падането им.

— Издърпай се нагоре — каза той. — Увий краката си около мен.

— Какво?

Той й изкрещя командата и уплашена, Девра изпълни заповедта.

— Сега сключи глезени здраво около кръста ми.

Този път тя не се поколеба.

— Добре — каза Аркадин. — Сега се протегни нагоре, ще улучиш най-долното стъпало — не, хвани се за него с две ръце.

Мокрото желязо беше хлъзгаво и при първия опит Девра пропусна стълбата.

— Отново — изкрещя Аркадин. — И този път не пропускай.

Явно ужасена, Девра сключи пръсти около стъпалото и се хвана толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. А лявото рамо на Аркадин бавно се изместваше от ставата. Ако не сменеше веднага позицията си, с него беше свършено.

— Сега какво? — попита Девра.

— Щом се хванеш сигурно за стъпалото, освободи глезените си и се издърпай нагоре по стълбата, докато успееш да застанеш на стъпало.

— Не знам дали имам толкова сила.

Той се повдигна нагоре и накрая стисна стъпалото под дясната си мишница. Не чувстваше лявата си ръка. Раздвижи пръсти и в пулсиращото му рамо сякаш се забиха игли.

— Продължавай — каза той, като я избута нагоре. Не можеше да позволи тя да види колко е силна болката му. Лявата му ръка мъчително се гърчеше, но той продължаваше да бута Девра.

Накрая тя застана на стълбата над него. Погледна надолу.

— Сега ти.

Цялата лява страна на Аркадин беше вцепенена, а тялото му гореше в треска.

Девра се протегна към него.

— Хайде.

— Нямам кой знае за какво да живея, умрях много отдавна.

— Разкарай се. — Тя пропълзя надолу и когато пак се протегна, хвана ръката му. В това време ходилото й се смъкна от стъпалото и се хлъзна надолу към Аркадин с такава сила, че Девра почти ги отскубна и двамата.

— Боже, ще падна! — изкрещя тя.

— Увий пак крака около кръста ми — викна той. — Точно така. Сега се пусни от стълбата първо с едната ръка, после с другата. Вместо за нея се хвани за мен.

Когато тя изпълни нарежданията му, Аркадин започна да се катери по стълбата. Щом стигна достатъчно високо, за да застане с обувки на стъпалата, качването стана по-лесно. Пренебрегна пламналото си ляво рамо — и двете ръце му трябваха, за да се изкачи.

Най-после стигнаха до покрива, прехвърлиха се през каменния парапет и легнаха без дъх върху смолата, залята с шуртяща вода. Изведнъж Аркадин усети, че дъждът вече не бие в лицето му. Погледна нагоре и видя човек — третият от групата — да стои над него с пистолет, насочен в лицето му.

Мъжът се ухили.

— Време е да умреш, копеле.

Професор Спектър прибра албумите. Преди да затвори чекмеджето обаче, извади две фотографии. Борн разгледа лицата на двама мъже. Мъжът на първата снимка беше приблизително на възрастта на професора. Очилата почти комично увеличаваха големи воднисти очи, над които се простираха забележително гъсти вежди. Иначе главата му беше плешива.

— Семьон Икупов — каза Спектър. — Водач на Черния легион.

Той поведе Борн от библиотеката нагоре по стълбите, навън зад къщата на свеж въздух. Пред тях се простираше безукорно подредена английска градина, опасана от нисък чемширов плет. Небето беше безбрежно синьо и бездънно, изпълнено с обещания за ранна пролет. Между голите клони на върбата изпърха птица, без да е сигурна къде да кацне.

— Джейсън, ние трябва да спрем Черния легион. Единственият начин да го направим, е да бъде убит Семьон Икупов. Вече изгубих трима от способните си хора в тази задача. Имам нужда от някой по-добър. Имам нужда от теб.

— Аз не съм наемен убиец.

— Джейсън, моля те, не се обиждай. Нуждая се от помощта ти, да спра тази атака. Икупов знае къде са плановете.

— Добре. Ще намеря и него, и плановете. — Борн поклати глава. — Но не е нужно да бъде убиван.

Професорът тъжно поклати глава.

— Благородно отношение, но ти не познаваш Семьон Икупов като мен. Ако не го убиеш ти, сигурно е, че той ще убие теб. Повярвай ми, като ти казвам, че се опитах да го заловя жив. Никой от хората ми не се е върнал от това поръчение.

Той се загледа в езерцето.

— Няма друг, към който мога да се обърна, никой толкова опитен, че да намери Икупов и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Убийството на Пьотър е признак за началото на решителната схватка между мен и Черния легион. Ако не ги спрем сега, те ще успеят да атакуват своята цел.

— Ако това, което казвате, е истина…

— Истина е, Джейсън. Кълна ти се.

— Къде е Икупов?

— Не знаем. Опитвахме се да го проследим през последните четиридесет и осем часа, но всичко се оказа напразно. Беше във вилата си в Кампионе д’Италия, Швейцария. Там смятаме, че е бил убит Пьотър. Но Икупов вече не е там.

Борн се втренчи в двете снимки, които държеше в ръка.

— Кой е по-младият мъж?

— Леонид Данилович Аркадин. Допреди няколко дни смятахме, че той е независим наемен убиец сред фамилиите на руските групировки. — Спектър чукна с показалец между очите на Аркадин. — Той е човекът, който заведе Пьотър при Икупов. Някак си — още се опитваме да разберем как — Икупов е разбрал, че Пьотър е човекът, откраднал плановете му. При всички положения тъкмо Аркадин, заедно с Икупов, е разпитвал Пьотър и го е убил.

— Изглежда така, сякаш имате предател в организацията си, професоре.

Спектър кимна.

— И аз с нежелание стигам до същото заключение.

Нещо, което беше тревожило Борн, сега изникна ясно в съзнанието му.

— Професоре, кой ви се обади, докато закусвахме?

— Един от хората ми. Нуждаеше се от потвърждение на информация. Тя беше в колата ми. Защо?

— Защото това обаждане ви извади отвън на улицата точно когато черният кадилак пристигна. Това не беше съвпадение.

Спектър свъси вежди.

— Не, не допускам, че може да е било така.

— Дайте ми име и адрес — каза Борн. — И ще разберем със сигурност.

Мъжът на покрива имаше на бузата си бенка, черна като грях. Аркадин се вторачи в нея, докато мъжът издърпваше Девра от покрития със смола покрив по-далеч от Аркадин.

— Каза ли му нещо? — попита мъжът, без да сваля очи от Аркадин.

— Разбира се, че не — сопна се в отговор Девра. — За каква ме мислиш?

— За слабо звено — отвърна мъжът с бенката. — Казах на Пьотър да не те използва. Сега заради теб Филя е мъртъв.

— Филя беше идиот!

Мъжът с бенката отклони очи от Аркадин и презрително каза на Девра:

— Той беше твоя отговорност, кучко.

Аркадин вряза крака между краката на мъжа и той изгуби равновесие. Пъргав като котка, Аркадин скочи върху него и започна да го удря. Мъжът с бенката отвърна, доколкото му позволяваше ситуацията. Аркадин се мъчеше да не издава болката в лявото си рамо, но то вече беше изкълчено и не действаше точно. Като видя това, мъжът с бенката го удари право в рамото колкото можеше по-силно.

Аркадин седна замаян, почти ослепял от болка. Мъжът с бенката затърси пистолета си, намери оръжието на Аркадин и го вдигна. Тъкмо беше готов да натисне спусъка, когато Девра го застреля в тила със собствения му пистолет.

Без да издаде и звук, мъжът рухна по лице. Тя стоеше, широко разкрачена, в класическата поза за стрелба, едната й ръка подкрепяше другата на дръжката. Застанал на колене и парализиран от ужасната болка, Аркадин я гледаше как извърта оръжието и го насочва към него. В очите й имаше нещо, което той не можеше да определи, камо ли да разбере.

После съвсем ненадейно тя изпусна дълбоката въздишка, която бе удържала вътре в себе си. Ръцете й се отпуснаха и оръжието се смъкна.

— Защо? — обади се Аркадин. — Защо го застреля?

— Той беше глупак. Мътните ме взели, всичките ги мразя.

Дъждът се изсипваше отгоре им и барабанеше по покрива. Небето, потънало в мрак, скриваше света около тях. Сякаш стояха на планински връх върху покрива на света. Аркадин я гледаше как се приближава към него с вдървена походка. Приличаше на диво животно — гневна, озлобена, извън естествената си среда, попаднала в цивилизования свят. Като него. Той беше обвързан с нея, но не я разбираше, не можеше да й се довери.

Когато му подаде ръката си, той я пое.

Девета глава

— Сънувам все един и същи кошмар — каза министърът на отбраната Ървин Рейнолдс „Бъд“ Холидей. — Седя точно тук, в „Аушак“ в „Бетезда“, изведнъж влиза Джейсън Борн и в стил „Кръстникът 2“ ме прострелва в гърлото, а после и между очите.

Холидей седеше на една маса в задната част на ресторанта заедно с Лутър Лавал и Роб Бат. „Аушак“, горе-долу на средата на пътя между Националния военноморски медицински център и кънтри клуб „Чеви Чейз“, беше негово любимо място за срещи. Понеже ресторантът се намираше в „Бетезда“ и особено защото беше афганистански, никой, когото Холидей познаваше или от когото искаше да запази тайна, не идваше тук. Министърът на отбраната се чувстваше най-удобно на не много популярни места. Той беше човек, презиращ Конгреса, но още повече презираше неговите надзорни комисии, защото винаги се ровеха в неща, които не ги засягаха и от които не разбираха, камо ли да са компетентни.

Тримата мъже бяха поръчали ястието, което беше специалитет на заведението: листове паста, пълнени с арпаджик, напоен в пикантен, задушен с месо, доматен сос. Всичко това беше залято с кисело мляко и украсено с листенца джоджен. Тримата бяха единодушни, че аушак е идеалното зимно ястие.

— Скоро този кошмар ще изчезне, сър — каза Лавал с онази сервилност, която караше Бат да скърца със зъби. — Не е ли така, Роб?

Бат уверено кимна.

— Точно така. Имам план, който е всъщност съвсем безопасен.

Може би трябваше да го каже другояче. Холидей се намръщи.

— Никой план не е безопасен, господин Бат, особено когато включва Джейсън Борн.

— Уверявам ви, никой не знае това по-добре от мен, господин министър.

Бат, като най-старши сред седемте директори, не се безпокоеше, когато му противоречат. Той играеше защитник на човек с голям опит в отблъскване на претендентите за короната. Все пак беше наясно, че стъпва по неизследвана земя, където се вихреше борба за власт с неясен изход.

Той отмести чинията си. След като си имаше работа с тези хора, знаеше, че играе с пресметнат риск; от друга страна, усещаше искрите, които прехвърчаха откъм министър Холидей. Бат беше навлязъл в истинската властова мрежа на нацията, място, на което тайно бе копнял да попадне, и почувства силно главозамайване.

— Тъй като планът се свежда до директор Харт — каза сега Бат, — надявам се, че ще успеем да ударим с един куршум два заека.

— Нито дума повече. — Холидей вдигна ръка. — Лутър и аз трябва да се придържаме към благоприлично опровержение. Не можем да си позволим изходът от тази операция да удари нас. Това ясно ли е, господин Бат?

— Пределно ясно, сър. Това чисто и просто си е моя операция.

Холидей се ухили.

— Синко, тези думи са музика за големите ми стари тексаски уши. — Той подръпна възглавничката на ухото си. — Сега, предполагам, че Лутър ти е казал за „Тифон“.

Бат премести поглед от министъра към Лавал и обратно.

— Не, сър, не е.

— Пропуснал съм — меко каза Лавал.

— Е, това е най-подходящият момент. — По лицето на Холидей все така грееше усмивка.

— Ние смятаме, че един от проблемите на ЦРУ е „Тифон“ — каза Лавал. — На директора му се събира твърде много — да преустрои правилно и да ръководи ЦРУ, и да държи юздите на „Тифон“. При това положение отговорността за „Тифон“ ще бъде свалена от плещите ви. Този отдел ще бъде контролиран пряко от мен.

Целият въпрос се разглеждаше спокойно, но Бат знаеше, че обмислено го заставят да се подчини. Тези хора бяха поискали контрол над „Тифон“ от самото начало.

— „Тифон“ е рожба на ЦРУ — каза той. — Той е продукт на Мартин Линдрос.

— Мартин Линдрос е мъртъв — отсече Лавал. — Сега директор на „Тифон“ е поредната жена. Трябва да се занимаем с това, както и с много други въпроси, които ще повлияят на бъдещето на „Тифон“. И ти ще трябва да вземеш съдбоносни решения, Роб, за цялото ЦРУ. Не искаш в чинията си повече, отколкото можеш да поемеш, нали? — Това не беше въпрос.

Бат се почувства така, сякаш губеше тяга на хлъзгав наклон.

— „Тифон“ е част от ЦРУ — каза той като последен, немощен опит да си възвърне контрола.

— Господин Бат — прекъсна го Холидей. — Ние обявихме своето решение. С нас ли сте или да вербуваме някой друг от ЦРУ?

Мъжът, който се обади на професор Спектър в ресторанта, беше Михаил Тарканян. Борн предложи за място на среща националния зоопарк и професорът се обади на Тарканян.

След това професорът позвъни на секретарката си в университета, за да й каже, че той и професор Уеб ще си вземат свободен ден. Качиха се в колата на Спектър и от имението потеглиха към зоопарка.

— Твоят проблем, Джейсън, е, че се нуждаеш от идеология — каза Спектър. — Идеологията ти дава основа. Тя е гръбнакът на обвързването.

Борн, който шофираше, поклати глава.

— Доколкото мога да си спомня, в миналото все са ме манипулирали идеолози. Засега мога да кажа, че идеологията дава единствено зрително поле като в тунел. Всичко, което не се вмества в самоналожените ти граници, или се пренебрегва, или се унищожава.

— Сега вече знам, че действително разговарям с Джейсън Борн — каза Спектър. — Защото опитах с всички сили да внуша на Дейвид Уеб чувството за пълноценност, което беше изгубил някъде в миналото. Когато дойде при мен, ти не беше просто изхвърлен зад борда, ти беше жестоко осакатен. Помъчих се да ти помогна да се излекуваш, като те подтикна да отхвърлиш всичко онова, което те е наранило толкова дълбоко. Но сега виждам, че съм сгрешил…

— Не сте сгрешили, професоре.

— Не, нека довърша. Все бързаш да ме защитиш, сигурен си, че винаги съм прав. Не мисли, че не оценявам чувствата ти към мен. Изобщо не искам това да се променя. Но от време на време аз наистина правя грешки и тази беше една от тях. Не знам какво се е случило при създаването на самоличността Борн и повярвай, казвам ти, че не искам да знам.

Обаче едно ми изглежда ясно — колкото и да не искаш да повярваш, нещо вътре в теб, нещо инстинктивно в природата на Борн, те отделя от всички други.

Насоката на разговора разтревожи Борн.

— Да не искате да кажете, че аз съм главно Джейсън Борн — че Дейвид Уеб щеше да се превърне в него, независимо от всичко?

— Не, съвсем не. Но от това, което си споделил с мен, действително смятам, че ако не е имало намеса, ако я нямаше самоличността на Борн, тогава Дейвид Уеб щеше да е много нещастен човек.

Това не беше нещо ново за Борн. Но винаги беше смятал, че такава мисъл му хрумва, защото знае прекалено малко за това кой е бил. Дейвид Уеб беше по-голяма загадка за него, отколкото Джейсън Борн. Щом осъзнаеше това, Борн се чувстваше преследван, сякаш Уеб беше привидение, призрачен скелет на самоличността на Борн, дарен с плът и кръв от Алекс Конклин.

Борн, който караше по „Кънектикът Авеню“, пресече „Кътидрал Авеню“. Пред тях се появи входът на зоологическата градина.

— Всъщност едва ли Дейвид Уеб щеше да изкара до края на учебната година.

— Тогава се радвам, че реших да те въвлека в истинската си страст. — Сякаш нещо у Спектър се беше успокоило. — Не се случва често човек да има възможност да поправи грешките си.

Денят беше достатъчно мек и навън се разхождаше семейството горили. В края на заграденото пространство, където седеше патриархът, заобиколен от домочадието си, шумно се тълпяха ученици. Мъжкарят с посивял гръб положи максимални усилия да не им обръща внимание, но когато непрестанното им бърборене му дойде в повече, той се премести в другия край на ограденото място, последван от семейството си. Остана да седи там, докато шумът стана непоносим. Тогава се помъкна обратно към мястото, където го видяха за пръв път.

Михаил Тарканян ги чакаше близо до клетката. Той огледа Спектър от главата до петите и се завайка за посиненото му око. После го пое в прегръдката си и го целуна по двете бузи.

— Аллах е добър, приятелю. Ти си жив и здрав.

— Благодарение на Джейсън. Той ме спаси. Дължа му живота си. — Спектър запозна двамата мъже.

Тарканян целуна Борн по двете бузи и прочувствено му благодари.

Сред семейството на горилата настъпи суматоха, някои започнаха да се пощят.

— Ужасно тъжен живот. — Тарканян посочи посивелия мъжкар.

Борн забеляза, че английският на Тарканян имаше тежък акцент, подобен на бандитския жаргон в пренаселения район „Соколники“ в североизточна Москва.

— Вижте горкото копеле — каза Тарканян.

Горилата имаше печално изражение — по-скоро примирено, отколкото непокорно.

Спектър каза:

— Джейсън е тук за изясняване на някои факти.

— Така ли? — Тарканян беше пълен като бивш атлет — с врат като на бик и дебнещи очи, хлътнали в жълтеникава плът. Държеше раменете си вдигнати към ушите, сякаш да предотврати очакван удар. Явно получените в Соколники силни удари му стигаха за цял живот.

— Искам да отговориш на въпросите му — каза Спектър.

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото мога.

— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Разкажи ми за Пьотър Зилбер.

Тарканян се престори на изненадан, погледна набързо Спектър, който се беше отдалечил на една крачка, за да насочи цялото внимание на своя човек върху Борн. После сви рамене.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Как разбра, че е бил убит?

— По обичайния начин. Чрез един от хората ни за връзка. — Тарканян поклати глава. — Бях съсипан. Пьотър беше ключова фигура за нас. Освен това ми беше приятел.

— Как според теб е бил разкрит?

Край тях някакви ученички вдигнаха врява. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Тарканян каза:

— Де да знаех. До него не беше лесно да се стигне, това ще ти кажа.

Борн небрежно попита:

— Пьотър имаше ли приятели?

— Разбира се, че имаше. Но никой от тях не би го предал, ако това питаш. — Тарканян издаде напред устни. — От друга страна… — думите му заглъхнаха.

Борн улови погледа му и прикова очи в него.

— Пьотър се срещаше с една жена. Гала Нематова. Беше влюбен до уши в нея.

— Предполагам, че е била сериозно проучена — каза Борн.

— Разбира се. Но… ами, Пьотър беше малко, хм, твърдоглав, що се отнася до жените.

— Всеизвестно ли беше?

— Сериозно се съмнявам — отвърна Тарканян.

Това беше грешка, помисли Борн. Навиците и наклонностите на врага винаги бяха за продан, ако си умен и достатъчно настоятелен. Тарканян трябваше да каже: „Не знам. Вероятно.“ Колкото се може по-неутрален отговор и по-близък до истината.

— Жените могат да са слабо звено — Борн за кратко се замисли за Мойра и облака несигурност, който висеше над нея заради разследването на ЦРУ. Идеята, че Мартин може да е бил прелъстен, за да разкрие тайни на ЦРУ, беше горчив за преглъщане хап. Той се надяваше, че щом провери комуникацията между нея и Мартин, която Сорая беше изровила, ще може да погребе този въпрос.

— Всички се поболяхме покрай смъртта на Пьотър — оплака се Тарканян. И пак погледна набързо Спектър.

— Без съмнение. — Борн се усмихна доста неопределено. — Убийството е сериозен въпрос, особено в този случай. Просто казвам, че се отнася за всеки.

— Естествено. Разбирам.

— Беше невероятно полезен. — Борн се усмихна и стисна ръката на Тарканян. Докато се здрависваше, каза с рязък тон: — Между другото, колко ти платиха хората на Икупов, за да се обадиш на професора по мобилния тази сутрин?

Вместо да се вцепени, Тарканян, изглежда, си отдъхна.

— По дяволите, какъв въпрос е това? Аз съм лоялен, такъв съм бил винаги.

Той се опита да издърпа ръката си, но хватката на Борн се затегна. Погледът на Тарканян срещна очите на Борн и се прикова в тях.

Отзад посивелият мъжкар вдигаше все по-тревожен шум. Звукът беше тих като внезапно полюшване на вятъра, смутил житна нива. Посланието от горилата беше толкова неуловимо, че Борн беше единственият, който го схвана. Той отбеляза движение в самия край на периферното си зрение и няколко секунди го следи. Наклони се към Спектър и каза с тих, настоятелен глас:

— Тръгвайте. Минете през къщата на дребните бозайници, после завийте наляво. На около сто метра ще видите малко павилионче за храна. Помолете за помощ как да стигнете до колата си. Върнете се вкъщи и стойте там, докато ви се обадя.

Професорът бързо се отдалечи и Борн блъсна Тарканян в обратната посока. Те се присъединиха към двайсетина шумни деца и техните родители. Двамата мъже, които проследяваше Борн, забързаха към тях. Точно тези двамата и тяхното внезапно безпокойство бяха събудили подозренията на посивялата горила, която предупреди Борн.

— Къде отиваме? — попита Тарканян. — Защо остави професора незащитен?

Добър въпрос. Решението на Борн беше мигновено, подтикнато от инстинкта. Мъжете се насочиха към Тарканян, не към професора. Сега, след като групата се изтегли към алеята „Олмстед“, Борн завлече Тарканян към центъра на влечугите. Там светлините бяха приглушени. Те бързо минаха край стъклени витрини, зад които имаше дремещи алигатори, крокодили с цепнати очи, трудноподвижни костенурки, зловещи на вид пепелянки и всякакви по размер, форми и пози гущери с набръчкана кожа. По-нагоре бяха витрините със змии. Един служител отвори вратата на такава витрина и се приготви да устрои пиршество с гризачи за зелените дървесни питони, които в глада си бяха излезли от своя унес и се плъзгаха по фалшивите клони в клетката. Тези змии използваха инфрачервени топлинни сензори, за да се прицелят в своята жертва.

Зад тях двамата мъже си проправяха път през множеството деца. Бяха мургави, но иначе чертите им не се открояваха.

Държаха ръцете си пъхнати в джобовете на палтата си и със сигурност стискаха някакво оръжие. Вече не бързаха. Нямаше смисъл да безпокоят посетителите.

Като минаха покрай безкракия жълтокоремник, Борн издърпа Тарканян в зоната на змиите. Точно в този момент Тарканян реши да действа. Извърна се встрани, като отскочи назад към приближаващите се мъже, и избута Борн около една крачка, но Борн стовари в слепоочието му зашеметяващ удар.

Някакъв работник бе коленичил с кутия инструменти пред една празна клетка и поправяше вентилационната решетка в долната й част. Борн отмъкна от кутията късо парче твърда тел.

— Кавалерията днес няма да те спаси — каза Борн, докато влачеше Тарканян към вратата. Вратата водеше към работната зона, скрита от посетителите. Един от преследвачите се приближаваше, когато Борн отключи бравата с парчето тел. Той отвори вратата и пристъпи вътре. Затвори я зад себе си и заключи.

Мъжете заблъскаха по вратата и тя се разтресе на пантите. Борн се озова в тесен служебен коридор, осветен от дълги флуоресцентни тръби, после се втурна зад клетките. По дясната стена на еднакво разстояние имаше врати, а при отровните змии — витрини за хранене.

Борн чу тихо изпращяване и ключалката се откърти от вратата. Мъжете бяха въоръжени с малокалибрени пистолети, снабдени със заглушители. Щом един от тях прекрачи прага, Борн блъсна препъващия се Тарканян пред себе си. Къде беше другият мъж? Борн погледна към далечния край на коридора, откъдето очакваше всеки момент да се появи вторият мъж.

Като усети, че Борн за миг измества вниманието си, Тарканян се завъртя и го удари странично с тялото си. Изгубил равновесие, Борн залитна през отворената врата и влезе в клетката на питона. С груб, лаещ смях Тарканян хукна нататък.

Херпетологът, дошъл в клетката да нагледа питона, се възмути от появата на Борн. Борн не му обърна внимание, пресегна се и разви един от гладните питони от най-близкия до него клон. Щом змията, усетила топлината му, се уви около протегнатата му ръка, Борн се извърна и се втурна по коридора точно навреме, за да замахне с юмрук в слънчевия сплит на въоръжения. Когато мъжът се преви на две, Борн изплъзна ръката си от намотката на питона и уви тялото му около гърдите на мъжа. Щом видя питона, мъжът изкрещя. Змията започна да стяга обръчите си около него.

Борн изтръгна пистолета със заглушител от ръката му и се втурна след Тарканян. Пистолетът беше „Глок“, а не „Таурус“. Както подозираше, тези двамата не бяха от същия отбор, отвлякъл професора. Тогава кои бяха? Членове на Черния легион, пратени да измъкнат Тарканян? Но ако беше така, откъде знаеха, че е загазил? Нямаше време за отговори: вторият мъж се беше появил в далечния край на коридора.

Щом стрелецът се прицели в Борн, той кръстоса ръце пред лицето си и се пъхна с главата напред в една от витрините за хранене. Стъклото се строши. Борн вдигна поглед и видя, че е застанал лице в лице с една габонска усойница, най-отровната и с най-дългите зъби от всички змии. Шарките й бяха в черно и охра. Грозната й триъгълна глава се изправи, езикът й се стрелна навън, преценяващ, в опит да определи дали съществото, проснато пред нея, е заплаха.

Борн лежеше неподвижен като камък. Усойницата започна да съска с равномерен ритъм, който сплескваше главата й при всяко свирепо дихание. Малките рогчета край ноздрите и потрепераха. Борн определено я беше обезпокоил. От дългите си пътувания из Африка той знаеше това-онова за навиците на влечугото. Не беше склонно да ухапе, освен ако не е сериозно провокирано. От друга страна, той изобщо не можеше да рискува и да раздвижи тялото си в този момент.

Като знаеше, че е уязвим отвсякъде, той бавно вдигна лявата си ръка. Постоянният ритъм на съскането не се промени. Без да откъсва поглед от влечугото, той продължи да движи ръката си нагоре над главата му. Беше чел за една техника за успокояване на този вид змии, но нямаше представа дали ще подейства. Докосна змията отгоре по главата с върха на пръста си. Съскането престана. Наистина подейства! Сграбчи я за врата. Пусна оръжието и подхвана с другата си ръка тялото на усойницата. Влечугото не оказа съпротива. Като премина предпазливо през клетката до другия край, той остави змията внимателно в един ъгъл. От другата страна на стъклото групичка деца се бяха вторачили в него с отворени уста. Борн се отдръпна от змията, без да откъсва очи от нея. Близо до строшената витрина за хранене той се спусна на колене и грабна глока.

Един глас зад него каза:

— Остави пистолета и бавно се обърни.

— Изкълчено е проклетото — каза Аркадин.

Девра се втренчи в изкривеното му рамо.

— Ще трябва да ми го наместиш.

Мокри до костите, те седяха в едно до късно отворено кафене в другия край на Севастопол и опитваха да се стоплят, доколкото могат. Газовата печка в кафенето съскаше и тревожно хълцаше, сякаш се разболяваше. Пред тях стояха наполовина празни чаши с димящ чай. Беше минал само час, откакто се бяха спасили на косъм.

— Шегуваш се — каза тя.

— Така ще направиш — отвърна той. — Не мога да ида на нормален лекар.

Аркадин поръча храна. Девра ядеше като животно, като пъхаше с пръсти парчета задушено в устата си. Изглеждаше така, сякаш от дни не беше яла. Сигурно беше така. Като видя как Девра опустошава храната, Аркадин поръча още. Той ядеше бавно и предпазливо, с внимание към всичко, което слага в устата си. Убийствата го научиха на това: всичките му сетива работеха извънредно. Цветовете бяха по-ярки, миризмите — по-силни, всичко имаше богат и усложнен вкус. Можеше да чуе парливия политически спор, който се водеше в отсрещния ъгъл между двама старци. Усещаше краищата на собствените си пръсти върху бузата като шкурка. Беше абсолютно наясно със своя сърдечен ритъм, с кръвта, която прииждаше във вените му. Накратко, той беше ходещ, говорещ оголен нерв.

Двамата едновременно и обичаха, и мразеха да са в това състояние. Усещането беше форма на екстаз. Той си спомни как му попадна книгата „Учението на Дон Хуан“ от Карлос Кастанеда с меки оръфани корици. Беше се научил да чете на английски от нея — дълъг, мъчителен път. Идеята за екстаз никога не му беше хрумвала, преди да прочете тази книга. По-късно, като подражаваше на Кастанеда, реши да пробва пейот — ако можеше да го намери, — но идеята за дрога, независимо каква дрога, го караше да настръхва. Вече беше загубил твърде много. Нямаше желание да открива място, от което можеше никога да не се върне.

Междувременно екстазът, в който се намираше, беше и товар, и откровение, но той знаеше, че не може дълго да остане такъв оголен нерв. Всичко, от пламък в ауспуха на колата до цвъртенето на щурец, се сгромолясваше върху Аркадин така болезнено, сякаш са го обърнали с хастара навън.

Той изучаваше Девра с почти маниакално съсредоточаване. Забеляза нещо, което не беше видял преди — вероятно го разсейваше нейното ръкомахане и не беше обърнал внимание. Но сега може би просто беше изтощена или се беше отпуснала в присъствието на Аркадин. Имаше тремор на ръцете — нервно състояние, което не беше съвсем нормално. Той тайно наблюдаваше треперенето и си мислеше, че то я прави да изглежда още по-уязвима.

— Не те разбирам — каза й сега той. — Защо се обърна срещу своите хора?

— Мислиш, че Пьотър Зилбер, Олег Шуменко и Филя бяха моите хора?

— Ти беше брънка в мрежата на Зилбер. Какво друго да мисля?

— Чу как тази свиня ми говореше горе, на покрива. Да им се не види, всичките бяха такива. — Тя избърса мазнината от устните и брадичката си. — Никога не съм харесвала Шуменко. Първо трябваше да го измъквам от дълговете му на комар, после пък от наркотиците.

Гласът на Аркадин беше рязък, когато каза:

— Ти ми каза, че не знаеш за какво е бил последният заем.

— Излъгах.

— Каза ли на Пьотър?

— Шегуваш се. Пьотър беше най-лошият от всички.

— Но и малък талантлив негодник.

Девра кимна.

— Така мислех и аз, когато бях в леглото му. Той си позволяваше безнаказано ужасно много гадости, защото беше шефът — пиене, партита и, боже, момичетата! Понякога по две, по три на нощ. Писна ми от него и помолих да ме върнат обратно у дома.

„Значи е била гадже на Пьотър за кратко“, помисли Аркадин.

— Ходенето по партита обаче е било част от работата му — за да създава контакти, да е сигурен, че ще се върнат за още.

— Така е. Проблемът е, че прекалено много му харесваше. И неизбежно този начин на мислене зарази онези, които бяха близо до него. От кого мислиш Шуменко се научи да живее така? От Пьотър, ето от кого.

— А Филя?

— Филя си мислеше, че съм негова собственост, като недвижим имот. Когато излизахме заедно, той се държеше, сякаш ми е сводник. Мразех го в червата.

— Защо не се отърва от него?

— Той снабдяваше Шуменко с кока.

Бърз като котка, Аркадин се надвеси над нея през масата.

— Виж какво, сладурче, изобщо не ми пука кого харесваш и кого не. Но да ме лъжеш, е съвсем друго нещо.

— Ти какво очакваше? — отвърна тя. — Нахлу тук като някаква вихрушка.

Тогава Аркадин се засмя и разчупи напрежението, което се беше обтегнало до скъсване. Това момиче имаше чувство за хумор, което означаваше, че е умна, както и находчива. В ума си я свързваше с една жена, която някога значеше много за него.

— Все още не те разбирам — поклати глава той. — Ние сме на различни страни в този конфликт.

— Ето тук грешиш. Аз никога не съм била част от този конфликт. Не ми харесваше, само се преструвах, че е така. Отначало си го поставих за цел — дали ще мога да заблудя Пьотър, а после и останалите. Щом успях, просто изглеждате по-лесно да продължавам така. Плащаха ми добре, учех се по-бързо от другите, имах доходи, които никога не бих спечелила като диджей.

— Можела си да напуснеш по всяко време.

— Можех ли? — Тя вирна глава. — Щяха да хукнат след мен, както сега преследват теб.

— Но сега промени решението си и ги напусна. — Той вирна глава. — Не ми казвай, че е заради мен.

— Защо не? Харесва ми да седя до вихрушка. Успокояващо е.

Аркадин изсумтя, отново смутен.

— Освен това последната сламка дойде, когато открих какво планират.

— Мислела си за своя американски спасител?

— Вероятно не можеш да разбереш, че един-единствен човек може да повлияе на живота ти.

— О, напротив, мога — каза Аркадин, като мислеше за Семьон Икупов. — В това отношение ти и аз сме еднакви.

Тя посочи с ръка.

— Изглеждаш толкова зле.

— Ела — каза той, като ставаше. Заведе я отзад, покрай кухнята, надникна вътре, после я вкара в мъжката тоалетна.

— Разкарай се — заповяда на някакъв мъж пред мивката.

Той огледа помещението, за да се увери, че са сами.

— Ще ти кажа как да наместиш това проклето рамо.

Когато й даде указания, тя попита:

— Ще боли ли?

В отговор той сложи дръжката на дървената лъжица, която беше свил от кухнята, между зъбите си.

Борн с голямо нежелание обърна гръб на габонската усойница. През ума му преминаха много неща, най-малкото свързани с Михаил Тарканян. Той беше къртицата в организацията на професора. Кой знае колко информация имаше за мрежата на Спектър; Борн не можеше да му позволи да избяга.

Мъжът, който сега стоеше пред него, имаше плоско лице и мазна кожа. Имаше двудневна брада и лоши зъби. Дъхът му вонеше от цигари и загниваща храна. Насочи своя глок със заглушител право в гърдите на Борн.

— Излез оттук — тихо каза той.

— Няма значение дали ще се подчиня или не — отвърна Борн. — Херпетологът надолу по коридора със сигурност се е обадил на охраната. Всички ще бъдем арестувани.

— Навън. Веднага.

Мъжът направи фатална грешка, че посочи с пистолета. Борн с лявата си ръка блъсна издължената цев настрани и тръшна въоръжения върху отсрещната стена на коридора, като заби коляно в слабините му. Докато стрелецът се дърпаше, Борн изби пистолета от ръката му, сграбчи го за палтото и стремително го запрати в клетката на габонската усойница с такава сила, че той се плъзна по пода към ъгъла, в който лежеше навита змията.

Като имитираше усойницата, Борн издаде ритмичен съскащ звук и змията повдигна глава. В мига, в който чу съскането на съперница, тя усети нещо живо, навлязло в нейната територия. И нападна ужасения стрелец.

Борн се втурна надолу по коридора. Вратата в далечния край зееше отворена и той се озова на дневна светлина. Тарканян го чакаше, ако се изплъзне на двамата въоръжени, за да не протака гонитбата. Той заби юмрук в бузата на Борн, а после му стовари ожесточен ритник. Но Борн хвана с ръце обувката му, усука ходилото и го събори на земята.

Борн чуваше викове, шляпане и скърцане на евтини подметки по бетона. Охраната беше тръгнала, макар че още не се виждаше.

— Тарканян — каза той и го цапардоса.

Тарканян тежко се стовари долу. Борн коленичи до него и започна да прави изкуствено дишане уста в уста, когато трима служители от охраната завиха зад ъгъла и се приближиха до него с тежки стъпки.

— Приятелят ми припадна, когато видяхме мъжете с пистолетите. — Борн даде вярно описание на двамата стрелци и посочи към отворената врата на центъра за влечуги. — Може ли да извикате помощ? Приятелят ми е алергичен към горчица. Мисля, че сигурно е имало малко в картофената салата, която ядохме на обяд.

Един от охранителите се обади на спешния телефон, а другите двама с извадени оръжия изчезнаха през вратата. Охранителят остана с Борн, докато пристигнат парамедиците. Те прегледаха Тарканян и го натовариха на носилката. Борн вървеше отстрани, докато си проправяха път през струпалите се зяпачи към линейката, която чакаше на „Кънектикът Авеню“. Борн им каза за алергичната реакция на Тарканян, както и че в това състояние е свръхчувствителен към светлина. Качи се в задната част на линейката. Един от парамедиците затвори вратите зад него, а другият приготви системата с фенотиазин. Возилото потегли с виеща сирена.

По лицето на Аркадин рукнаха сълзи, но той не издаде никакъв звук. Болката беше ужасна, но рамото се върна обратно в ставата си. Едва движеше пръстите на лявата си ръка. Обаче вцепенението премина в изтръпване, сякаш кръвта му се беше превърнала в шампанско.

Девра взе дървената лъжица в ръка.

— По дяволите, почти я прегриза на две. Трябва страшно да е боляло.

Аркадин, зашеметен, потискайки гаденето, изкриви болезнено лице.

— Сега не мога да хапна нито залък.

Девра метна настрани лъжицата, докато излизаха от мъжката тоалетна. Аркадин плати сметката им и те излязоха от кафенето. Дъждът беше спрял и улиците блестяха току-що измити, което толкова му напомняше старите американски филми от 40-те и 50-те години.

— Можем да идем у нас — предложи Девра. — Не е далеч от тук.

Аркадин поклати глава.

— Не е разумно.

Вървяха, привидно безцелно, докато стигнаха до малък хотел. Аркадин нае стая. Опърпаният нощен администратор бегло ги огледа. Интересуваше го само да вземе парите им.

Стаята беше скромна, в нея имаше само легло, стол с твърда облегалка, скрин с три крака и купчина книги, които подпираха четвъртия му ъгъл. В средата имаше кръгъл овехтял килим с петна и дупки от изгорено с цигара. Това, което приличаше на килер, беше тоалетната. Душът и мивката бяха в дъното на коридора.

Аркадин се приближи до прозореца. Беше поискал стая откъм фасадата, като знаеше, че ще е по-шумно, но ще има поглед към всеки, който влиза в хотела. Улицата беше пуста, не се виждаха коли. Светлините на Севастопол пулсираха в бавен, студен ритъм.

— Време е — каза той, като се обърна към стаята — да изясним някои неща.

— Сега ли? Не може ли да почака? — Девра лежеше напряко върху леглото, а стъпалата й висяха на пода. — Не си чувствам краката.

Беше посред нощ. Аркадин се чувстваше изтощен, но още не беше готов да заспи. Изрита обувките си и легна на леглото. Девра трябваше да стане, за да му направи място, но вместо да легне успоредно на него, тя се върна в старата си поза, с глава на корема му. Затвори очи.

— Искам да дойда с теб — тихо каза тя почти в съня си.

Аркадин веднага застана нащрек.

— Защо? — попита той. — Защо пък искаш да дойдеш с мен?

Тя не отговори — беше заспала.

Той лежа известно време, заслушан в равномерното й дишане. Не знаеше какво да прави с нея, но само тя му беше останала от този край на мрежата на Пьотър. Прекара известно време в обработване на онова, което му беше казала за Шуменко, Филя и Пьотър, като търсеше пропуски. Струваше му се неправдоподобно, че Пьотър може да е бил толкова недисциплиниран, но все пак беше предаден от приятелката си, която работеше за Икупов. Това говореше за човек, който не се контролира, чиито навици наистина може да повлияят зле на подчинените му. Аркадин нямаше представа дали Пьотър е имал комплекс от баща си, но като се имаше предвид кой е татко му, със сигурност не беше изключено.

Момичето беше странно. Наглед толкова много приличаше на други млади момичета, които беше срещал: неотстъпчива, цинична, безразсъдна и отчаяна. Но иначе беше различна. Под защитната й броня той можеше да види малкото изгубено момиченце, което някога е била и вероятно още беше. Той сложи ръка отстрани на врата й и усети бавния пулс на нейния живот. Разбира се, може и да грешеше. Всичко това можеше да е представление, изнасяно заради него. Но едва ли можеше да определи каква е нейната гледна точка.

Имаше и още нещо у нея, свързано с нейната крехкост, с преднамерената й уязвимост. Според него тя се нуждаеше от нещо, от което в края на краищата всички се нуждаем, дори и онези, които се самозалъгват, че не е така. Той знаеше за себе си от какво има нужда; просто беше избрал да не мисли за това. Тя се нуждаеше от баща, това беше съвсем ясно. Аркадин не преставаше да подозира, че у нея има нещо, което му убягва, нещо, което не му беше казала, но искаше той да разбере. Отговорът вече беше в ума му и се рееше като светулка. Но всеки път, щом понечеше да го улови, той просто отлиташе по-далеч. Това чувство го влудяваше, сякаш беше правил секс с жена, без да достигне оргазъм.

Тогава тя се размърда и в раздвижването произнесе неговото име. Сякаш светкавица огря стаята. Аркадин се озова обратно на дъждовния покрив, мъжът с бенката стоеше над него, а той слушаше разговора им с Девра.

— Той беше твоя отговорност — каза човекът с бенката, като имаше предвид Филя.

Сърцето на Аркадин започна да бие по-бързо. „Твоя отговорност.“ Защо мъжът с бенката ще казва това, ако Филя е куриерът в Севастопол? Пръстите му сякаш от само себе си погалиха кадифената кожа по врата на Девра. Коварна малка кучка! Филя беше войник, охрана. Тя беше куриерът в Севастопол. Тя е предала документа към следващото звено. Тя знаеше къде трябва да отиде Аркадин след това.

Като я държеше здраво, Аркадин най-после се остави на нощта, на стаята и настоящия момент. Преливащ от въодушевление, той потъна в съня, в подгизналите от кръв лапи на своето минало.

Аркадин щеше да се самоубие, това беше сигурно, ако не се беше намесил Семьон Икупов. Най-добрият и единствен приятел на Аркадин, Миша Тарканян, загрижен за живота му, се беше примолил на човека, за който работеше. Аркадин си спомни с пределна яснота деня, в който Икупов беше дошъл да го види. Беше влязъл и Аркадин, почти побъркан от желанието да умре, насочи пистолет „Макаров“ в главата му — същото оръжие, което щеше да използва, за да пръсне своя мозък.

Икупов, чест му прави, не помръдна. Стоеше сред разрухата в московския апартамент на Аркадин, без изобщо да го поглежда. Аркадин, завладян от кошмарното си минало, не беше в състояние да проумее нищо. Много по-късно той разбра. Както човек не гледа мечката в очите, за да не го нападне, Икупов беше приковал поглед в други неща — счупените рамки от снимки, натрошения кристал, преобърнатите столове, пепелта от огъня, който Аркадин беше запалил, за да изгори дрехите си.

— Миша ми каза, че си в труден период.

— Миша трябваше да си държи устата затворена.

Икупов разпери ръце.

— Някой трябва да ти спаси живота.

— Какво знаеш за него? — грубо попита Аркадин.

— Всъщност изобщо не знам какво се е случило с теб — отвърна Икупов.

Като притисна дулото на пистолета в слепоочието на Икупов, Аркадин пристъпи по-близо.

— Тогава млъквай, по дяволите.

Дори окото на Икупов не трепна, нито помръдна някой мускул.

— Да му се не види, синко, погледни се. Ако не се дръпнеш от ръба заради себе си, направи го заради Миша, който те обича повече от брат.

Аркадин изпусна накъсана въздишка, сякаш изхвърляше отрова. Махна пистолета от главата на Икупов.

Икупов протегна ръка. Аркадин се поколеба и той разчувстван каза.

— Това не е Нижни Тагил. Тук не си струва да нараняваш никого, Леонид Данилович.

Аркадин рязко кимна и пусна оръжието. Икупов подвикна и го предаде на един от двамата грамадни мъже, дошли по коридора от далечния му край, където стояха на пост, без да издадат звук. Аркадин се напрегна, ядосан на себе си, че не ги е усетил. Очевидно бяха бодигардове. В сегашното му състояние са можели да го заловят по всяко време. Той погледна Икупов, който кимна, и между тях се породи мълчалива привързаност.

— Сега за теб има само един път — каза Икупов.

Икупов се премести, за да седне на дивана в съсипания апартамент на Аркадин, после махна с ръка и бодигардът, който беше взел пистолета „Макаров“, му го подаде.

— Тук, сега, ще имаш свидетели на своя последен спазъм от нихилизъм. Ако го искаш.

Аркадин за пръв път в живота си пренебрегна оръжието и не откъсваше очи от Икупов.

— Не? — сви рамене Икупов. — Знаеш ли какво мисля, Леонид Данилович? Мисля, че като вярваш колко безсмислен е животът ти, това ти носи известно удобство. Повечето време се наслаждаваш на тази вяра; това те зарежда. Но има случаи като този, когато те хваща за гърлото и те разтърсва, докато зъбите ти не почнат да дрънчат в черепа. — Икупов беше облечен в тъмни всекидневни панталони, гълъбовосива риза и дълго черно кожено палто, с което изглеждаше някак зловещо, като германски есесовски щурмбанфюрер. — Но напротив, аз вярвам, че ти търсиш смисъла на живота си. — Тъмната му кожа блестеше като полиран бронз. Имаше вид на човек, който знае какво прави, на някой, с който преди всичко не бива да се шегуваш.

— Какъв път? — мрачно попита Аркадин, като се настани на дивана.

Икупов разпери ръце и посочи създадения от самия Аркадин хаос, който беше опустошил стаите.

— За теб миналото е мъртво, Леонид Данилович, не си ли съгласен?

— Господ ме наказа. Господ ме изостави — каза Аркадин, като механично възпроизведе жалбата на майка си.

Икупов се усмихна със съвършено невинно изражение, което вероятно можеше да се изтълкува погрешно. Той имаше тайнствената способност да привлича хората около себе си.

— И какъв е този Господ?

Аркадин нямаше отговор, защото този Бог, за който говореше, беше на майка му, на детството му, Бог, който беше останал загадка за него, сянка, Бог на злобата, на яростта, на раздори и разбит живот.

— Но не — каза той. — Небесният Бог е само в книгите. Тук, сега, има само ад.

Икупов поклати глава.

— Ти никога не си познавал Бог, Леонид Данилович. Отпусни се в моите ръце. С мен ти ще откриеш Бог и ще научиш какво бъдеще е подготвил за теб.

— Не мога да съм сам. — Аркадин осъзна, че това е най-истинското нещо, което някога е казвал.

— Нито пък ще бъдеш.

Икупов се обърна и пое поднос от единия бодигард. Докато разговаряха, той беше направил чай. Икупов напълни две чаши до горе, сложи захар и подаде едната на Аркадин.

— Пийни сега с мен, Леонид Данилович — каза той, като вдигна димящата си чаша. — За твоето възстановяване, за твое здраве, за бъдещето, което ще бъде толкова ярко, колкото сам пожелаеш да го направиш.

Двамата мъже отпиха от чая си, който бодигардът хитро беше подсилил със значително количество водка.

— Нека никога вече не съм сам — каза Леонид Данилович Аркадин.

Това се случи преди много време, на междинна спирка по река, която се беше превърнала в кръв. Беше ли станал много по-различен от почти лудия човек, който беше опрял дулото на пистолета в главата на Семьон Икупов? Кой можеше да каже? Но имаше дни с проливни дъждове, страховити бури и сумрачни часове, когато светът изглеждаше толкова безрадостен, колкото той знаеше, че може да бъде. Спомените изплуваха като трупове по река, изхвърлени от неговото минало. И той пак беше сам.

Тарканян идваше на себе си, но фенотиазинът, който му бяха сложили, вършеше работата си — леко го упояваше и понижаваше мисловните му функции дотолкова, че когато Борн се наведе над него и каза на руски: „Борн е мъртъв, в момента те извеждаме“, замаяният Тарканян го помисли за един от мъжете в помещението на влечугите.

— Икупов ви прати — Тарканян вдигна ръка и усети бинта, с който парамедиците бяха вързали очите му, за да ги предпазят от светлината. — Защо не мога да виждам?

— Лежи неподвижно — тихо каза Борн. — Наоколо има цивилни. Медицински екип. Така те измъкваме. Ще си в безопасност в болницата за няколко часа, докато уредим по-нататък пътуването ти.

Тарканян кимна.

— Икупов е в движение — прошепна Борн. — Знаеш ли къде е?

— Не.

— Иска да ти е възможно най-удобно, докато даваш информация. Къде трябва да те заведем?

— В Москва, разбира се. — Тарканян облиза устни. — От години не съм бил у дома. Имам апартамент на „Фрунзенская“ — Той, изглежда, все повече започваше да говори на себе си. — От прозореца на всекидневната ми можеш да видиш пешеходния мост към парка „Горки“. Такова спокойно място. Толкова отдавна не съм го виждал.

Пристигнаха в болницата, преди Борн да има възможност да продължи с въпросите. После всичко стана много бързо. Вратите с трясък се отвориха и парамедиците свалиха носилката и се втурнаха с нея през автоматичните стъклени врати към коридора, който водеше до спешното отделение. Вътре беше претъпкано с пациенти. Един от парамедиците говори с преуморен лекар стажант, който го насочи към малко помещение в дъното на коридора. Борн видя, че другите стаи са пълни.

Двамата парамедици избутаха количката на Тарканян в стаята, провериха системата и го откопчаха.

— След минута ще е в съзнание. Някой скоро ще дойде да го прегледа — каза единият с отработена усмивка, която не беше неприятна. — Не се безпокойте, приятелят ви ще се оправи.

След като излязоха, Борн се върна при Тарканян и каза:

— Михаил, познавам „Фрунзенская“ добре. Къде точно е твоят апартамент?

— Той няма да ти каже.

Борн се извъртя точно когато първият стрелец — онзи, около когото беше увил питона — се хвърли върху него. Борн се олюля и се стовари върху стената. Замахна към лицето на стрелеца. Стрелецът блокира удара и блъсна с юмрук Борн в слабините. Борн изстена, а мъжът му нанесе кос удар отстрани.

Свлечен на едно коляно, Борн видя как мъжът вади нож и замахва към него. Борн се дръпна назад. Стрелецът се опита да атакува, но Борн замахна с десен прав в лицето му и чу задоволителното изпукване от строшената скула. Разярен, стрелецът се приближи, острието профуча през ризата на Борн и остави кървава дъга като наниз мъниста.

Борн го цапардоса толкова силно, че той залитна назад и удари носилката, на която Тарканян се раздвижваше след наркотичното вцепенение. Мъжът извади своя пистолет със заглушител. Борн се вкопчи в него, като здраво го сграбчи и го лиши от възможност да насочи пистолета.

Тарканян разви бинта от очите си и с усилие примигна, като се оглеждаше.

— Какво става, по дяволите? — сънено се обърна към стрелеца той. — Ти ми каза, че Борн е мъртъв.

Мъжът беше прекалено зает да отблъсква атаката на Борн и не отговори. Като видя, че огнестрелното оръжие не му върши работа, той го пусна и го ритна по пода. Опита да пресече защитата на Борн с острието на ножа, но Борн отблъсна атаките, без да се заблуждава от маневрите, които стрелецът използваше, за да го разсее.

Тарканян се надигна, седна и се смъкна от носилката. Затрудняваше се да говори, затова се плъзна на колене и запълзя по хладния линолеум към мястото, където лежеше пистолетът.

Вкопчен с една ръка във врата на Борн, стрелецът освобождаваше ножа, за да го забие в корема на Борн.

— Дръпни се от него. — Тарканян насочваше оръжието към двамата мъже. — Ще стрелям направо.

Стрелецът го чу, заби опакото на ръката си в адамовата ябълка на Борн и го задави. После отметна тяло на една страна.

Преди Тарканян да успее да натисне спусъка, Борн стовари юмрук в бъбрека на стрелеца. Той изстена и Борн го дръпна между себе си и Тарканян. От закашлянето се разбра, че куршумът се е забил в гърдите на стрелеца.

Тарканян изпсува и се придвижи, за да върне Борн в полезрението си. През това време Борн издърпа ножа от увисналата ръка на стрелеца и го хвърли със смъртоносна точност. Силата му изтласка Тарканян назад. Борн избута стрелеца настрани, прекоси стаята и отиде до Тарканян, който лежеше в локва кръв. Ножът беше забит до дръжката в гърдите му. По положението на ножа Борн разбра, че е пробил белия дроб. След секунди Тарканян щеше да се удави в собствената си кръв.

Тарканян се втренчи в Борн. Засмя се в момента, в който каза:

— Сега си обречен.

Десета глава

Роб Бат направи подготовката чрез генерал Кендъл, заместникът на Лавал. Чрез него Бат получи възможност за достъп до определени подкрепления от черните операции в Агенцията за национална сигурност. Никакъв надзор от Конгреса, никаква врява и бъркотия. Що се отнасяше до федералното правителство, тези хора не съществуваха освен като помощен персонал, подчинен на Пентагона. За тях се смяташе, че се занимават с канцеларска работа в кабинет без прозорци някъде в недрата на сградата.

„Ето това е начинът, по който трябва да работят тайните служби“, каза на себе си Бат, докато излагаше операцията на осемте млади мъже, събрани в полукръг в една заседателна зала на Пентагона, предоставена на Бат от Кендъл. Без надзор, без дебнещи конгресни комисии, на които да докладваш.

Планът беше прост, такива бяха всички негови планове. Други хора може и да харесваха ударите под кръста и доносниците, но не и Бат. Мирише просто като ванилия, така беше казал Кендъл. Но колкото повече слагаш, толкова по-вероятно е да се объркат нещата, ето така разсъждаваше Бат. Освен това никой не проваляше простите планове; можеше да ги сглобиш и изпълниш за броени часове, ако се наложи, дори и с нови служители. Но истината бе, че той харесваше агентите на Агенцията за сигурност може би защото бяха военни. Бързо схващаха и дори още по-бързо се учеха. Никога не му се налагаше да повтаря казаното. Всички до един, изглежда, запаметяваха всичко, както им се представяше.

Още по-хубаво — заради военната им подготовка те безпрекословно се подчиняваха на заповеди, за разлика от агентите на ЦРУ. Сорая Мур беше подобен пример за човек, който винаги мислеше, че знае по-добър начин да се свърши работата. Освен това тези лоши момчета не се бояха от изпълнение; не се страхуваха да натиснат спусъка. Ако им се даде подходящата заповед, щяха да убият набелязания без колебания и без съжаление.

Бат се чувстваше донякъде доволен, като знаеше, че никой не наднича над рамото му, че не се налага да се обяснява на никого — дори на новата директорка на ЦРУ. Беше излязъл на съвсем различна арена, само негова, където можеше да взима важни решения, да измисля полеви операции и да ги провежда с увереността, че ще го подкрепят напълно, че никоя операция няма да се обърне като бумеранг срещу него, да го изправи лице в лице с конгресната комисия и позора. Когато приключи инструктажа преди мисията, лицето му пламтеше, пулсът му препускаше. Вътре в него се натрупвате топлина, която почти можеше да се нарече разпаленост.

Опита да не мисли за разговора си с министъра на отбраната, опита да не мисли как Лутър Лавал може да оглави „Тифон“, докато самият той гледа безпомощно отстрани. Бат по никакъв начин не искаше да предава контрола над такова мощно оръжие срещу тероризма, но Холидей не му беше оставил избор.

Всеки път само по една крачка. Ако имаше начин да спре Холидей и Лавал, Бат беше убеден, че ще го намери. Но за момента пак насочи вниманието си към непосредствената задача. Никой нямаше да прецака неговия план да залови Джейсън Борн. Знаеше това със сигурност. Само след часове Борн щеше да бъде задържан и така скрит, че дори Худини4 като него никога нямаше да може да излезе.

Сорая Мур вървеше към кабинета на Вероника Харт. Оттам излизаха двама мъже — Дик Саймс, шефът на разузнаването, и Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка. Саймс беше дребен, закръглен човек, чието червендалесто лице сякаш бе прикрепено направо към раменете. Фиър, няколко години по-млад от Саймс, беше русокос, с атлетично тяло и с изражение, непристъпно като банков трезор.

Двамата мъже сърдечно я поздравиха, но в усмивката на Саймс имаше отблъскващо снизхождение.

— Отиваш да скубеш лъвицата в бърлогата? — каза Фиърд.

— В лошо настроение ли е? — попита Сорая.

Фиър сви рамене.

— Рано е да се каже.

— Изчакваме да видим дали може да носи тежестта на света върху крехките си рамене — обади се Саймс. — Също както и при теб, директоре.

Сорая насила се усмихна през стиснатите си челюсти.

— Вие, господа, сте прекалено любезни.

Фиърд се засмя.

— Готови, мотивирани и способни да се подчиняваме, мадам.

Сорая ги гледаше как се отдалечават — и двамата от един дол дренки. После пъхна глава в светая светих на директорката на ЦРУ. За разлика от своя предшественик, Вероника Харт поддържаше политика на отворените врати, що се отнасяше до нейните служители от горните ешелони. Това пораждало чувство на доверие и другарство — както беше казала на Сорая, — което извънредно много липсвало на ЦРУ в миналото. Всъщност от огромното количество електронни данни, които беше прочела през последните два дни, й ставаше все по-ясно, че предишният бункерен манталитет в ЦРУ беше довел до атмосфера на цинизъм и отчуждение сред директорите. Стария изхождаше от доктрината да оставя седемте да се състезават един с друг, изпълнени с лицемерие, с непозволени удари и доколкото нея я засягаше, с откровено осъдително поведение.

Харт беше продукт на нова епоха, където ключовата дума беше сътрудничество. Събитията от 2001 година бяха доказали, че когато се отнася за разузнавателните служби, конкуренцията е убийствена. Доколкото това засягаше Сорая, тя смяташе, че всички промени са за добро.

— Откога се занимавате с това? — попита Сорая.

Харт погледна през прозореца.

— Сутрин ли е вече? Казах на Роб да се прибира преди часове.

— Късна сутрин — усмихна се Сорая. — Какво ще кажете да обядваме? Определено имате нужда да излезете от този кабинет.

Харт разпери ръце, за да покаже наредените досиета, струпани на компютъра й.

— Твърде много работа…

— Няма да се свърши, ако се стопите от глад и обезводняване.

— Добре, бюфетът…

— Денят е толкова хубав, мислех да ида пеша до един мой любим ресторант.

Като чу предупредителна нотка в иначе безгрижния й глас, Харт вдигна поглед. Да, определено имаше нещо, за което директорката на „Тифон“ искаше да говори с нея извън пределите на сградата на ЦРУ.

Харт кимна.

— Добре. Ще си взема палтото.

Сорая извади новия си мобилен телефон, който взе от ЦРУ тази сутрин. Беше намерила стария в канавката до колата си при мястото за наблюдение на Мойра Тревър и го беше зарязала в кабинета си. Сега написа съобщение.

Миг по-късно мобилният на Харт забръмча. В съобщението на Сорая пишеше: „ВАН ХУЛ“. Ван отсреща на улицата.

Харт затвори телефона си и почна да разказва дълга история, чийто край разсмя двете жени. После говориха кое е по-добро — обувките или ботушите, кожата или велурът, и кой модел на Джими Чу биха си купили, ако някога започнат да им плащат достатъчно.

И двете държаха под око малкия бус, без да поглеждат явно към него. Сорая поведе Харт по странична улица, където автомобилът не можеше да ги последва, защото би станал подозрителен. Излизаха от обхвата на електронните му уреди.

— Дойдохте от частния сектор — каза Сорая. — Само не разбирам защо се отказахте от онези хонорари и станахте директор на ЦРУ. Тази работа е толкова неблагодарна.

— Ти защо се съгласи да станеш директор на „Тифон“? — попита Харт.

— За мен това беше огромна крачка нагоре и като престиж, и като заплащане.

— Но всъщност не затова я прие, нали?

Сорая поклати глава.

— Не. Чувствах се много задължена на Мартин Линдрос. Бях включена още в началото. Понеже съм половин арабка, Мартин потърси сътрудничеството ми още при създаването на „Тифон“ и при вербуването на хора в него. Целта му беше „Тифон“ да е много различна организация за събиране на разузнавателни данни, съставена от хора, които разбират и арабския, и мюсюлманския манталитет. Той смяташе — и аз съм съгласна с цялото си сърце, — че единственият начин успешно да се води битка с плътните редици на екстремистките терористични клетки, е да разбереш какво ги мотивира. След като веднъж си влязъл в синхрон с тяхната мотивация, може да успееш да предугадиш действията им.

Харт кимна. Докато потъваше все по-дълбоко в размисъл, издълженото й лице изглеждаше безразлично.

— Моята собствена мотивация беше подобна на твоята. До гуша ми дойде от циничното отношение на частните фирми за безопасност. Всичките, не само „Блек Ривър“, където работех, бяха съсредоточени върху това колко пари могат да издоят от хаоса в Близкия изток. По време на война правителството е дойна крава, която дава кеш. Хвърля току-що напечатани пари във всяка ситуация, сякаш това само по себе си има значение. Но истината е, че всички замесени имат разрешително да грабят и крадат колкото им душа иска. Каквото се случва в Ирак, си остава в Ирак. Никой няма да ги даде под съд. Те са застраховани срещу наказанието, че извличат полза от нещастието на други хора.

Сорая заведе Харт в магазин за дрехи и те се престориха, че разглеждат камизоли, за да прикрие колко сериозен е разговорът.

— Дойдох в ЦРУ, защото не успях да променя „Блек Ривър“, но чувствах, че тук мога да направя нещо различно. Президентът ми даде мандат да променя организация, в която отдавна цари бъркотия.

Излязоха и пресякоха улицата. Вече бързаха надолу по пряката, на следващата свиха вляво, след още две преки — надясно, после пак наляво. Влязоха в просторен ресторант, които гъмжеше от хора. Идеално. Високото ниво на шум наоколо многобройните преплитащи се разговори щяха да направят техния разговор неуловим.

По искане на Харт ги настаниха на маса почти в дъното, откъдето имаха отлична видимост към вътрешността и към входната врата. Всеки, който влезеше, щеше да попадне в полезрението им.

— Добре замислено — каза Харт, когато седнаха. — Виждам, че си го правила и преди.

— Имаше моменти — особено когато работех с Джейсън Борн, — когато трябваше да заблудя някоя и друга опашка от ЦРУ.

Харт огледа обемистото меню.

— Мислиш ли, че това беше ван на ЦРУ?

— Не.

Харт погледна Сорая иззад менюто.

— Нито пък аз.

Те поръчаха речна пъстърва, салати „Цезар“ като начало, а за пиене — минерална вода. Редуваха се да проверяват хората, които влизаха в ресторанта.

Като преполови салатата, Сорая каза:

— През последните два дни засякохме необичайно бърборене. Не мисля, че „обезпокоително“ ще е прекалено силна дума.

Харт остави вилицата си.

— Как така?

— Много вероятно нова атака на американска земя да е във финалните си етапи.

Изражението на Харт веднага се промени. Явно беше потресена.

— Какво, по дяволите, правим тук? — гневно каза тя. — Защо не сме в кабинета, където да мобилизирам частите?

— Изчакайте да чуете цялата история — отвърна Сорая. — Спомнете си, че линиите и честотите, които „Тифон“ следи, са почти всичките отвъд океана. Така че за разлика от бъбренето, което другите разузнавания сканират, нашето е по-концентрирано. Но от това, което виждам, то е далеч по-точно. Както знаете, в обичайните разговори винаги има огромно количество дезинформация. С терористите, които подслушваме, не е така. Разбира се, ние проверяваме отново и отново точността на тези данни, но докато не се докаже обратното, се основаваме на предположението, че са истински. Обаче имаме два проблема и точно затова мобилизирането на ЦРУ не е най-мъдрият ход.

Влязоха три жени, които оживено разговаряха. Управителят ги поздрави като стари познати и им посочи кръгла маса близо до прозореца, където се настаниха.

— Първо, имаме съвсем кратък период от време, да кажем в рамките на една седмица, най-много десет дни. Обаче нямаме почти нищо на прицел, освен че според подслушването акцията е мащабна и сложна. Затова мислим, че е сграда. И пак, заради опита ни с мюсюлманите смятаме, че ще е обект и с икономическо, и със символно значение.

— Но нямате определено местоположение?

— Източният бряг, най-вероятно Ню Йорк.

— Нищо такова не е минавало през бюрото ми, което значи, че никоя от сродните ни агенции няма представа за тези данни.

— Това ви казвам — каза Сорая. — Те са само наши. На „Тифон“. Затова бяхме създадени.

— Още не си ми казала защо не трябва да информирам Вътрешна сигурност и да мобилизирам ЦРУ.

— Защото източникът на тези данни е съвсем нов. Сериозно ли мислите, че Вътрешна сигурност или Агенцията за национална сигурност ще вземат нашите данни за чиста монета? Те ще искат потвърждение — първо, няма да го вземат от собствените си източници и, второ, като се разровят в храсталака, ще застрашат каналите, които сме прокарали.

— Права си — отвърна Харт. — Те са внимателни колкото слон в стъкларски магазин.

Сорая се приведе напред.

— Проблемът е, че групата, която планира атаката, ни е непозната. Тоест ние не знаем нищо за тяхната мотивация, манталитет и методи на действие.

Един след друг влязоха двама мъже. Бяха облечени като цивилни, но маниерите им на военни ги издаваха. Бяха настанени на отделни маси в двата срещуположни края на ресторанта.

— Агенцията за национална сигурност — каза Харт.

Сорая се намръщи.

— Защо Агенцията за сигурност ще ни следи?

— Ще ти кажа след малко. Да продължим с това, което в момента е належащо. Искаш да кажеш, че си имаме работа с напълно непозната, необвързана терористична организация, която е в състояние да планира атака с голям мащаб? Това звучи пресилено.

— Представете си как ще звучи на директорите от борда. Освен това нашите оперативни са се убедили, че единственият начин да се доберем до още данни е да пазим информацията си в тайна. Веднага щом тази група усети намек за нашата мобилизация, ще отложи операцията за друг път.

— Да предположим, че определеният времеви период е верен, могат ли да я прекъснат или отложат на този късен етап?

— Ние не можем, това е сигурно. — Сорая я удостои с язвителна усмивка. — Но терористичните мрежи нямат инфраструктура или бюрокрация, които да ги забавят, затова кой знае? Част от трудността да ги засечеш и прихванеш, е тяхната безкрайна гъвкавост. Такъв по-съвършен начин на действие искаше Мартин от „Тифон“. За това е моят мандат.

Сервитьорът прибра наполовина изядените им салати. След минута пристигна основното ястие. Харт поиска още една бутилка минерална вода. Устата й беше пресъхнала. Сега, от една страна, я дебнеше Агенцията за национална сигурност, а от друга — необвързана с други мрежи терористична организация, която се канеше да атакува голяма сграда на Източното крайбрежие. Като Сцила и Харибда. Всяка от тях можеше да съсипе кариерата й в ЦРУ, преди още да е започнала. Харт не можеше да позволи това да се случи. И нямаше.

— Извинявай за момент — каза тя, като стана.

Сорая огледа ресторанта, но държеше в периферното си зрение поне единия от агентите. Тя видя как се напряга, когато директорката на ЦРУ тръгна към дамската тоалетна. Беше станал и си проправяше път към задната част, когато Харт се върна. Той смени посоката и пак седна.

Щом директорката се настани на стола, погледна Сорая в очите.

— След като си решила да ми предадеш тази информация тук, вместо в кабинета, предполагам, че имаш идея как да се действа по-нататък.

— Слушайте — каза Сорая. — Ситуацията е напечена и нямаме достатъчно данни, за да мобилизираме, камо ли да действаме. Имаме по-малко от седмица да разберем всичко за тази терористична организация, базирана един Господ знае къде, с кой знае колко членове.

Не е времето и мястото за обичайния протокол. Той с нищо няма да ни помогне — Сорая хвърли поглед към рибата, сякаш беше последното нещо, което искаше да сложи в устата си. Когато пак вдигна очи, каза: — За да намерим тази терористична група, ни е нужен Джейсън Борн. Ние ще се погрижим за останалото.

Харт я погледна така, сякаш беше побъркана.

— Дума да не става.

— Като се има предвид колко е спешна мисията — отвърна Сорая, — той е единственият, който има шанс да ги открие и да ги спре.

— Няма да остана и един ден на работа, ако излезе, че използвам Джейсън Борн.

— От друга страна — каза Сорая, — ако не се задействате по тази информация, ако тази група извърши нападението, ще изхвръкнете от ЦРУ още преди да си поемете дъх.

Харт се облегна назад и се засмя.

— Ти наистина си голяма работа. Искаш да разреша използването на агент изменник — на човек, който в най-добрия случай е неуравновесен и когото много могъщи хора в тази институция смятат за опасен, особено за ЦРУ — в мисия, която може да има ужасни последствия за страната и оцеляването на ЦРУ, каквото го познаваме?

Тръпка на безпокойство мина по гръбнака на Сорая.

— Чакайте малко, върнете назад. Какво имате предвид под оцеляването на ЦРУ, каквото го познаваме?

Харт хвърли поглед от единия агент на АНС към другия. После изпусна дълбока въздишка и разказа на Сорая всичко, което беше станало от момента, в който я извикаха в Овалния кабинет да се срещне с президента, и се беше озовал очи в очи с Лутър Лавал и генерал Кендъл.

— След като успях да се наложа над президента, Лавал ме хвана навън да си поговорим — завърши Харт. — Каза ми, че ако не се държа добре с него, ще ме атакува с всичките си средства. Той иска да завземе ЦРУ, Сорая, иска то да стане част от неговата вечно разширяваща се разузнавателна територия. Но не се борим само срещу Лавал, а срещу шефа му, министъра на отбраната. В дъното на целия план стои Бъд Холидей. „Блек Ривър“ си имаше вземане-даване с него, когато аз бях там, неприятни истории. Ако той успее да пъхне ЦРУ под шапката на Пентагона, можеш да бъдеш сигурна, че военните ще влязат и ще съсипят всичко с обичайния си войнствен характер.

— Значи тогава има още по-голям смисъл да ми позволите да въвлека Джейсън в това — тонът на Сорая беше придобил и настойчивост. — Той ще свърши работа, каквато и цяла група агенти няма да могат. Повярвайте ми, била съм с него два пъти на мисии. Всичко, което говорят за него в ЦРУ, е абсолютна лъжа. Със сигурност такива като Роб Бат, които цял живот са в системата, го мразят и в червата и защо не? Борн има свобода, каквато и на тях им се иска. Освен това има способности, за които те не са и мечтали.

— Сорая, в няколко разработки се споменава, че някога си имала връзка с Борн. Моля те, кажи ми истината — трябва да знам дали си повлияна от нещо друго, освен от онова, което мислиш, че е най-добро за страната и ЦРУ.

Сорая знаеше, че това ще изникне, и беше подготвена.

— Мислех, че Мартин е погребал този кабинетен слух. В него няма абсолютно никаква истина. Станахме приятели, когато бях шеф на клона в Одеса. Това беше много отдавна; той не си спомня. Когато се върна миналата година, за да спаси Мартин, нямаше представа коя съм.

— Миналата година пак си била на мисия с него.

— Заедно работим добре. Това е всичко — твърдо каза Сорая.

Харт продължаваше да наблюдава тайно агентите на АНС.

— Дори да смятах, че това, което предлагаш, ще подейства, той никога няма да се съгласи. От всичко, което съм прочела и чула, откакто дойдох в ЦРУ, знам, че той мрази тази институция.

— Доста вярно — каза Сорая. — Но след като разбере характера на заплахата, мисля, че мога да го убедя да се включи още веднъж.

Харт поклати глава.

— Не знам. Дори да се говори с него е ужасно голям риск, какъвто не съм сигурна, че искам да поема.

— Ако не използвате тази възможност, никога вече няма да можете. Ще е твърде късно.

Харт още се колебаеше в коя посока да поеме: проверената и правилната или неортодоксалната. „Не — помисли си тя. — Не неортодоксална, а безумна.“

— Мисля, че ползата от това място е надживяна — рязко каза тя. После даде знак на сервитьора. — Сорая, мисля, че трябва да си напудриш носа. И докато си там, моля те, обади се на градската полиция. Използвай телефонния автомат; той работи — проверих. Кажи на полицията, че в този ресторант има двама въоръжени мъже. После веднага се върни на масата и се приготви за бързо изтегляне.

Сорая заговорнически се подсмихна, после стана и се запровира към дамската тоалетна. Сервитьорът се приближи до масата намръщен.

— Не ви ли хареса речната пъстърва, мадам?

— Хареса ми — каза Харт.

Докато сервитьорът събираше чиниите, Харт извади пет банкноти по двайсет долара и ги пъхна в джоба му.

— Виждате ли онзи мъж там, с широко лице и рамене на футболист?

— Да, мадам.

— Какво ще кажете да се спънете, когато стигнете до неговата маса?

— Ако го направя — каза сервитьорът, — най-вероятно ще изсипя речните пъстърви в скута му.

— Точно така — отвърна Харт с победоносна усмивка.

— Но това може да ми коства работата.

— Не се безпокойте — Харт извади личната си карта и му я показа. — Ще уредя нещата с шефа ви.

Сервитьорът кимна и се обърна. Сорая пак се появи и тръгна към масата. Харт хвърли няколко банкноти на тяхната маса, но не стана, докато сервитьорът не се блъсна в един помощник-келнер. Олюля се и чиниите се изсипаха. Щом преследвачът от АНС скочи, Харт стана. Двете със Сорая тръгнаха към вратата. Преследвачът от АНС се караше на сервитьора, който го бършеше с няколко салфетки; всички гледаха и ръкомахаха. Двама души, които се оказаха най-близо до премеждието, на висок глас излагаха версиите си за случката. Насред разрастващия се хаос вторият агент от АНС беше станал да се притече на помощ на колегата си, но когато видя своята мишена да се насочва към него, промени решението си.

Харт и Сорая бяха стигнали до вратата и излизаха на улицата. Вторият преследвач от АНС тръгна след тях, но две яки градски ченгета нахълтаха в ресторанта и го спряха.

— Хей! Ами те! — викна агентът към двете жени.

С писък спряха още две патрулни коли и от тях изскочиха ченгета. Харт и Сорая вече бяха извадили картите си за самоличност. Ченгетата ги провериха.

— Закъсняваме за среща — отсечено и авторитетно каза Харт. — Национална сигурност.

Думите подействаха като „Сезам, отвори се!“. Ченгетата ги пуснаха да си вървят.

— Готино — каза Сорая впечатлена.

Харт кимна с благодарност, но изражението й беше мрачно. Победата в такава незначителна битка не означаваше нищо за нея, освен малко моментно удовлетворение. Беше се вторачила във войната.

Когато се отдалечиха на няколко преки и се убедиха, че са чисти от опашките на Лавал, Сорая каза:

— Поне ме оставете да уредя среща с Борн, за да можем да използваме идеите му.

— Много се съмнявам, че това ще свърши работа.

— Джейсън ми има доверие. Ще постъпи правилно — каза Сорая с абсолютна убеденост. — Винаги постъпва така. — Харт помисли малко. Сцила и Харибда хвърляха все същата заплашителна сянка върху потока на мислите й. Да умре от удавяне или при пожар, какво трябваше да избере? Но дори и сега не съжаляваше, че прие поста на директор. Ако имаше нещо, за което беше готова на този етап в живота си, то това беше предизвикателството. А по-голямо не можеше да си представи.

— Както без съмнение знаеш — каза Харт, — Борн иска да види файловете с разговорите между Линдрос и Мойра Тревър. — Тя млъкна, за да прецени реакцията на Сорая към жената, с която Борн в момента имаше връзка. — Аз се съгласих. — Лицето на Сорая дори не трепна. — Ще се срещна с него тази вечер в пет часа — бавно каза Харт, сякаш още премисляше идеята. После изведнъж решително добави: — Ела с мен. Така ще чуем мнението му за твоите данни.

Единадесета глава

— Великолепно изпълнение — каза Спектър на Борн. — Не мога да опиша колко съм впечатлен от това как се справи със ситуациите в зоопарка и в болницата.

— Михаил Тарканян е мъртъв — каза Борн. — Изобщо не съм искал това да се случи.

— Въпреки всичко се случи. — Почернялото от удара око на Спектър не беше силно отекло, но започваше да добива зловещ цвят. — Отново съм ти крайно задължен, скъпи ми Джейсън. Съвсем очевидно Тарканян беше предателят. Ако не беше ти, той щеше да стане причина да ме измъчват и вероятно да ме убият. Ще ме извиниш, че не скърбя за него.

Професорът потупа Борн по гърба, докато двамата вървяха към плачещата върба в имението на Спектър. С крайчеца на окото си Борн виждаше няколко млади мъже, които ги пазеха, въоръжени с автомати. След днешните събития Борн не завиждаше на професора за въоръжената охрана. Всъщност тя го караше да се чувства по-спокоен, че ще трябва да остави Спектър.

Под мъглявината на крехки жълти клонки двамата мъже се загледаха в езерото, чиято повърхност беше идеално гладка като лист стомана. Две сплашени врани литнаха от върбата със сърдити крясъци. Перата им проблеснаха в мимолетни отсенки на дъгата, докато отлитаха по-далеч от бързо залязващото слънце.

— Доколко познаваш Москва? — попита Спектър. Борн му беше предал думите на Тарканян и те се разбраха, че Борн трябва да започне търсенето на убиеца на Пьотър оттам.

— Достатъчно добре. Бил съм там няколко пъти.

— Въпреки това ще пратя един приятел, Лев Баронов, да те посрещне на „Шереметиево“. Каквото поискаш, той ще ти го осигури. Включително и оръжия.

— Работя сам — отвърна Борн. — Не искам и нямам нужда от партньор.

Спектър кимна с разбиране.

— Лев ще бъде там само за подкрепа, обещавам, че няма да е пречка.

Професорът за момент млъкна.

— Това, което ме тревожи, Джейсън, е връзката ти с госпожица Тревър. — Като се обърна така, че да не гледа към къщата, той заговори по-тихо: — Нямам намерение да надничам в личния ти живот, но ако заминаваш отвъд океана…

— И двамата заминаваме. Тя отива в Мюнхен тази вечер — каза Борн. — Оценявам вашата загриженост, но тя е най-упоритата жена, която някога съм срещал. Може да се грижи за себе си.

Спектър кимна с явно облекчение.

— Добре тогава. Остава само въпросът с информацията за Икупов. — Той извади един пакет. — Вътре са самолетните ти билети до Москва, както и документацията, която ще ти е нужна. Има пари за теб. Лев знае подробностите — коя банка, банковата сметка, прикрепена към сейфа в хранилището, и фалшива самоличност. Сметката е открита на това име, не на твоето.

— Отнело е време да се планира.

— Свърших го снощи, като се надявах, че ще се съгласиш да тръгнеш — каза Спектър. — Остава ни само да ти направим снимка за паспорта.

— Ами ако бях отказал?

— Друг човек вече предложи услугите си — усмихна се Спектър. — Но аз вярвах, Джейсън. И вярата ми беше възнаградена.

Обърнаха се и когато тръгнаха към къщата, професорът спря.

— Още нещо — каза той. — Ситуацията в Москва по отношение на групировките — престъпните фамилии — е в една от своите периодични точки на кипене. Казанская и Азерите си съперничат за пълен контрол над търговията с наркотици. Залогът е невероятно висок — за милиарди долари. Така че не заставай на пътя им. Ако влезеш в някакъв контакт с тях, моля те, не ги нападай. Вместо това обърни другата буза. Това е единственият начин да оцелееш там.

— Ще го запомня — каза Борн в момента, когато един от хората на Спектър излезе забързан от задната част на къщата.

— Една жена, Мойра Тревър, е тук, за да види господин Борн — каза той на турски с немски акцент.

Спектър се обърна към Борн, а веждите му се вдигнаха от изненада или тревога, а може би и от двете.

— Нямах друг избор — каза Борн. — Трябва да я видя, преди да замине, а след случилото се днес не бях склонен да ви оставя до последния момент.

Лицето на Спектър се проясни.

— Оценявам това, Джейсън. Наистина. — Той вдигна ръка и махна. — Иди да се видиш с приятелката си и после ще направим последните приготовления.

— Тръгнала съм за летището — каза Мойра, когато Борн я посрещна във вестибюла. — Самолетът излита след два часа. — Тя му даде цялата необходима информация.

— Аз също ще летя — отвърна Борн. — Трябва да свърша малко работа вместо професора.

По лицето й проблесна разочарование, което премина в усмивка. — Трябва да правиш това, което смяташ, че е най-добро за теб.

Борн усети лека дистанция в тона й, сякаш между тях се издигна стъклена преграда.

— Напускам университета. Ти беше права за това.

— Още малко добри новини.

— Мойра, не искам моето решение да създаде някакви проблеми между нас.

— Това изобщо не може да се случи, Джейсън, обещавам ти. — Тя го целуна по бузата. — Когато стигна в Мюнхен, имам организирани няколко срещи — хора по безопасността, с които успях да се свържа през тайни канали — двама германци, един израелец и германски мюсюлманин, който може да е най-обещаващият от всички.

Когато влязоха двама от младежите на Спектър, Борн заведе Мойра в една от двете всекидневни. Месинговият корабен часовник върху мраморната полица на камината звънна за смяна на стражата.

— Доста голям дворец за човек, който преподава в университет.

— Професорът е наследил много пари — излъга Борн. — Но е дискретен по въпроса.

— Гроб съм — каза Мойра. — Между другото, къде те изпраща?

— В Москва. Едни негови приятели имат малък проблем.

— С руската мафия?

— Нещо такова.

„Най-добре е да повярва на простото обяснение“, помисли си Борн. Той гледаше как светлината от лампата огрява лицето й. Добре познаваше двуличието, но сърцето му се свиваше при мисълта, че тя може да играе роля пред него, също както я подозираха, че е манипулирала Мартин. Някоко пъти днес той беше обмислял да пропусне срещата с новата директорка на ЦРУ, но трябваше да признае пред себе си, че за него бе важно да види въпросната кореспонденция между Мойра и Мартин. Щом веднъж видеше уликите, щеше да знае как да се отнася към Мойра. Дължеше го на Мартин — да разкрие истината за връзката му с нея. Освен това защо да се самозалъгва — вече имаше личен залог в тази ситуация. Чувствата му към нея усложняваха нещата за всички, не само за него. Борн горчиво се питаше — защо трябва да плаща за всяко удоволствие? Но сега вече беше ангажиран; нямаше връщане назад нито от Москва, нито от разкритието коя всъщност е Мойра.

Като се приближи до него, тя сложи ръка на рамото му.

— Джейсън, какво има? Струва ми се, че си притеснен.

Борн се помъчи да изглежда спокоен. Също като Мари тя имаше тайнствената способност да усеща какво чувства той, макар че за всички останали умееше да запазва непроницаемо изражение. Важното сега беше да не я лъже; тя щеше да улови това моментално.

— Мисията е невероятно деликатна. Професор Спектър вече ме предупреди, че ще скоча насред кървава вражда между две московски фамилии от групировките.

Тя го хвана малко по-здраво.

— Твоята лоялност към професора е възхитителна. В края на краищата Мартин най-много се възхищаваше на твоята лоялност. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Вдигна лице към неговото, устните й бяха меки и целувката й продължи сякаш цяла вечност.

Мойра тихо се засмя.

— Скъпи Джейсън, не се безпокой. Не съм от хората, които питат кога пак ще те видя.

После рязко се обърна и си тръгна. След малко Борн чу дрезгавия звук на мотора и скърцането на гумите, докато колата правеше завой по чакълестата алея към шосето.

Аркадин се събуди мръсен и схванат. Ризата му още беше подгизнала от пот след кошмара през нощта. През изкривените щори на прозореца се процеждаше сивкава светлина. Протегна врат, завъртя глава и си помисли, че има огромна нужда от гореща, продължителна вана, но хотелът имаше само душ в банята в коридора.

Той се обърна и разбра, че е сам в стаята — Девра я нямаше.

Седна в леглото, спусна крака от влажното, разхвърляно легло и потърка с длани грубото си лице. Рамото му пулсираше. Беше подуто и пареше.

Тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори. На прага стоеше Девра с хартиен плик в ръка.

— Липсвах ли ти? — каза тя с язвителна усмивка. — Виждам го изписано на лицето ти. Мислил си, че съм офейкала.

Тя влезе вътре и с ритник затвори вратата. Без да мигат, очите й срещнаха неговите. Ръката й стисна лявото му рамо нежно, но достатъчно здраво, за да му причини болка.

— Донесох кафе и пресни кифлички — спокойно каза тя. — Не се отнасяй грубо с мен.

Аркадин я погледна свирепо. Болката не значеше нищо за него, но предизвикателството на Девра го вбеси. Той беше прав. У нея имаше нещо много повече, отколкото личеше на повърхността.

Той се отпусна, тя също.

— Знам коя си. Не Филя е бил куриерът на Пьотър. А ти.

По лицето й пробягна язвителна усмивка.

— Чудех се колко време ти трябва да се сетиш. — Девра остави картонените чашки за кафе и подреди кифличките върху празния плик. Извади малка торбичка с лед и я хвърли към него.

— Още са топли. — Тя отхапа една и замислено започна да дъвче.

Аркадин сложи леда върху рамото си и изпита облекчение. Погълна своята кифличка на три хапки. После изля горещото кафе в гърлото си.

— Предполагам, че после ще сложиш дланта си над открит пламък. — Девра поклати глава. — Мъже.

— Защо си още тук? — попита Аркадин. — Можеше просто да избягаш.

— И къде да отида? Застрелях един от хората на Пьотър.

— Сигурно имаш приятели.

— На никого не мога да се доверя.

Което значеше, че вярва на него. Инстинктът му подсказваше, че не лъже за това. Беше измила тежкия пласт спирала, който се беше разтекъл и размазал предната нощ. Странно, но така очите й изглеждаха дори още по-големи. Сега по лицето й имаше руменина, след като беше изтрила белия театрален грим.

— Ще те заведа в Турция — каза тя. — В малък град на име Ескишехир. Там изпратих документа.

От това, което Аркадин знаеше, Турция — древната врата между Изтока и Запада — идеално се връзваше.

Торбичката с лед се изхлузи, когато Аркадин я дръпна за предницата на блузата. Макар че от рязкото движение рамото го заболя, това изобщо не му направи впечатление. Отиде до прозореца и широко го отвори. Връхлетяха ги уличните звуци на ранната утрин. Той я надвеси през прозореца така, че главата и торсът й излязоха навън.

— Какво ти казах, ако ме лъжеш?

— Сега най-добре да ме убиеш — каза тя с гласа на малкото момиченце. — Няма да търпя повече униженията ти.

Аркадин я издърпа обратно в стаята и я пусна.

— Какво ще направиш — каза той самодоволно. — Ще скочиш през прозореца?

Тя спокойно се приближи до прозореца и седна на перваза, като го гледаше през цялото време. Аркадин я сграбчи за краката и я изтегли от ръба.

Стояха, впили погледи един в друг, дишаха ускорено, сърцата им изпомпваха твърде много адреналин.

— Вчера, докато бяхме на стълбата, ти ми каза, че няма много за какво да живееш — каза Девра. — Това се отнася до голяма степен и за мен. Така че ние и двамата сме сродни по душа и нямаме нищо, освен другия.

— Откъде да знам, че следващото звено от веригата е Турция?

Девра отметна косата си от лицето.

— Уморих се да те лъжа — каза тя. — Сякаш лъжа себе си. Какъв е смисълът?

— На думи е лесно.

— Тогава ще ти го докажа. Когато стигнем в Турция, ще те заведа при документа.

Като се опитваше да не мисли прекалено за това, което е казала, Аркадин кимна в знак на признателност към тяхното неловко примирие.

— Повече няма да те докосна с пръст.

„Освен, за да те убия“, помисли си той.

Дванадесета глава

Художествената галерия „Фриър“ се намираше откъм южната страна на Националната алея, на запад граничеше с Вашингтонския монумент, а на изток — с Отражателното езеро, вход към необятната сграда на Капитолия. Намираше се на ъгъла на алея „Джеферсън“ и Дванадесета улица, близо до западния край на алеята.

Сградата, флорентински ренесансов палат, облицован с гранит от Стоуни Крийк, Кънектикът, е била поръчана от Чарлс Фриър, за да приюти огромната му колекция от близкоизточно и източноазиатско изкуство. Главният вход на северната страна на сградата, където трябваше да се състои срещата, беше оформен с три арки, подчертани с дорийски пиластри, които обграждаха централната лоджия. Тъй като архитектурата му беше обърната навътре, много критици смятаха, че фасадата е твърде неприветлива, особено когато се сравняваше с разкоша на близката Национална художествена галерия.

Въпреки всичко по рода си „Фриър“ беше водещият музей в страната и Сорая го обичаше не само заради безбройните произведения на изкуството, които пазеше, но и заради елегантните линии на самия палат. Особено много харесваше сдържаното открито пространство при входа му и факта, че дори както сега, когато алеята гъмжеше от орди туристи на отиване и връщане от метростанция „Смитсониън“ на Дванадесета улица, самата галерия „Фриър“ беше оазис на тишината и спокойствието. Когато през деня нещата в кабинета на Сорая стигнеха точката на кипене, тя идваше във „Фриър“, за да се отпусне. Десет минути с нефритените фигури от династия Сун и произведенията с японски лак й действаха като балсам за душата.

Като се приближи към северната страна на алеята, тя внимателно се вгледа в множеството пред входа на „Фриър“ и й се стори, че видя сред яките мъже от Средния запад с техния силен акцент и изядени срички, подскачащите деца и техните засмени майки, тийнейджърите с отсъстващ поглед, включени към своите плеъри, издължената, елегантна фигура на Вероника Харт, която мина през входа, а после се приведе.

Сорая слезе от бордюра, но рязко изсвирване на клаксон от приближаваща кола я стресна и тя се върна на тротоара. Точно в този момент мобилният й телефон забръмча.

— Според теб какво точно правиш? — каза Борн в ухото й.

— Джейсън?

— Защо идваш на тази среща?

Тя глупаво се огледа наоколо; никога нямаше да успее да го види и знаеше това.

— Харт ме покани. Трябва да говоря с теб. И аз, и директорката трябва.

— За какво?

Сорая си пое дълбоко въздух.

— Подслушвателните постове на „Тифон“ са засекли серия от обезпокоителни разговори, които подсказват за предстояща терористична атака в град на Източното крайбрежие. Проблемът е, че само това имам. По-лошо, кореспонденцията е между два кадъра на група, за която нямаме абсолютно никакви данни. Моя беше идеята да те привлека, за да ги намериш и да спреш атаката.

— Не е кой знае колко, за да продължиш — каза Борн. — Няма значение. Името на групата е Черният легион.

— По време на аспирантурата изучавах връзката между клон на мюсюлманския екстремизъм и Третия райх. Но това не може да е същият Черен легион. Когато нацистка Германия пада, те или са били убити, или разформировани.

— Може и е — каза Борн. — Не знам как е успял да оцелее, но е така. Трима техни членове опитаха да отвлекат професор Спектър тази сутрин. Видях емблемата им, татуирана на ръката на стрелеца.

— Трите конски глави, обединени от човешки череп?

— Да — Борн описа инцидента с подробности. — Провери тялото в моргата.

— Ще го направя — отвърна Сорая. — Но как е успял Черният легион да остане в дълбока нелегалност през всичкото това време, без да го засекат?

— Имат мощен международен фронт — каза Борн. — Източното братство.

— Това звучи невероятно — отвърна Сорая. — Източното братство има водещо място в отношенията между исляма и Запада.

— Независимо от това, моят източник е извън подозрение.

— Боже Господи, какво си правил, докато те нямаше в ЦРУ?

— Никога не съм бил в ЦРУ — рязко отвърна Борн. — Ето ти само една причина за това. Казваш, че искаш да говориш с мен, но едва ли ти трябват половин дузина агенти за това.

Сорая замръзна.

— Агенти? — Сега тя беше на самата алея и трябваше да се въздържи и да не се оглежда отново. — Тук няма агенти на ЦРУ.

— Откъде знаеш?

— Харт щеше да ми каже…

— Защо трябва да ти казва нещо? Ти и аз сме донякъде изменници.

— Това е доста вярно. — Тя продължи да върви. — Но днес по-рано се случи нещо и затова смятам, че агентите, които си забелязал, са от АНС. — Тя описа начина, по който ги бяха проследили с Харт от главната квартира на ЦРУ до ресторанта. Каза му за министър Холидей и Лутър Лавал и как двамата действаха, за да направят ЦРУ част от тайните служби на Пентагона.

— Това щеше да се връзва — отвърна Борн, — ако бяха само двама. Но шест души? Не, в ход е различен дневен ред, за който никой от нас не знае.

— Например?

— Агентите са разположени перфектно, в триъгълник спрямо входа на „Фриър“ — каза Борн. — Това означава, че сигурно знаят предварително за срещата. Освен това значи, че шестимата не са изпратени да следят Вероника Харт. Ако не са тук заради нея, трябва да са пратени за мен. Това е работа на Харт.

Сорая усети как по гърба й полазват ледени тръпки. Ами ако директорката я лъжеше? Ами ако през цялото време е искала да отведе Борн до капан? Имаше логика едно от първите й официални действия като директор на ЦРУ да е залавянето на Джейсън Борн. Така определено щеше да стъпи здраво до Роб Бат и другите, които презираха Борн, страхуваха се от него и се възмущаваха от Харт. Освен това залавянето на Борн щеше да й спечели много точки пред президента и да попречи на министър Холидей да трупа влияние. И все пак защо Харт беше позволила на Сорая евентуално да обърка първата й полева акция, като също присъства? Не, трябваше да вярва, че това е инициатива на АНС.

— Не го вярвам — категорично каза тя.

— Да речем, че си права. Другата възможност е просто ужасна. Ако не Харт е поставила капана, значи някой високопоставен в ЦРУ го е направил. Аз директно се обърнах към Харт, за да я помоля.

— Да — отвърна Сорая. — Като използва моя телефон, много ти благодаря.

— Намери ли го? Сега си с нов.

— Беше в канавката, където си го хвърлил.

— Тогава престани да се оплакваш — каза Борн, без да е груб. — Не мога да си представя, че Харт е казала на прекалено много хора за тази среща, но един от тях работи против нея и ако е така, много вероятно да е вербуван от Лавал.

Ако Борн беше прав… Ами естествено, че беше.

— Ти си голямата награда, Джейсън. Ако Лавал успее да те залови, след като никой в ЦРУ не е могъл, той ще е героят. След това ще може да завземе ЦРУ с песен — Сорая усети как над челото й избива пот. — При тези обстоятелства — продължи тя — мисля, че би трябвало да се оттеглиш.

— Трябва да видя кореспонденцията между Мартин и Мойра. И ако Харт организира този капан, тогава тя никога няма да ми даде достъп до тези файлове по друго време. Трябва да рискувам, но не и докато ти не се убедиш, че Харт носи материала.

Сорая, която беше почти до входа, изпусна дълбока въздишка.

— Джейсън, аз намерих разговорите. Мога да ти кажа какво има в тях.

— Мислиш ли, че можеш да ми ги цитираш дословно? — попита той. — Така или иначе, не е толкова просто. Карим ал Джамил е подправил стотици файлове, преди да замине. Познавам метода, който е използвал, за да ги промени. Трябва да ги видя с очите си.

— Явно няма начин да те разубедя.

— Така е — отвърна Борн. — Когато се увериш, че материалът е автентичен, звънни ми на мобилния веднъж. После искам да заведеш Харт в лоджията, далеч от самия вход.

— Защо? — попита тя. — Това само ще те затрудни да… Джейсън?

Но Борн вече беше затворил.

От своята наблюдателна позиция върху покрива на „Форестър Билдинг“ на „Индипендънс Авеню“ Борн придвижи своя мощен бинокъл за нощно виждане от Сорая, докато тя отиваше към директорката, покрай струпаните туристи, които се лутаха наоколо, до агентите на пост около западния край на алеята. Двама се размотаваха и бъбреха край североизточния ъгъл на северната сграда на земеделското министерство. Друг, с ръце в джобовете на шлифера, пресичаше диагонално на югозапад от „Медисън Драйв“ към „Смитсониън“. Четвърти беше зад колелото на неправилно паркирана кола на „Конститюшън Авеню“. Всъщност тъкмо той беше разкрил играта. Борн беше забелязал колата, паркирана на неразрешено място, точно когато патрулка на градската полиция спря успоредно на нея. Прозорците й се смъкнаха, последва разговор. Шофьорът на незаконно паркираната кола за кратко показа лична карта. Патрулката се отдалечи.

Петият и шестият агент бяха източно от „Фриър“, единият приблизително на средата между „Медисън“ и „Джеферсън Драйв“, а другият — пред сградата на музея за индустриално изкуство. Борн знаеше, че трябва да има поне още един.

Беше почти пет часът. Зимният полумрак се беше спуснал много бързо, подсилваха го блещукащите светлини, увити празнично около стълбовете на лампите. След като запамети поста на всеки агент, Борн се върна на земята, като използва первазите на прозорците, за да се задържа с ръце и крака.

В момента, в който се покажеше, агентите щяха да се раздвижат. Като прецени разстоянието, на което бяха от местоположението на директорката и Сорая, той изчисли, че няма повече от две минути, за да вземе папките от Харт.

Докато чакаше знак от Сорая, скрит в сенките, той се напрегна да разпознае останалите агенти. Не можеха да си позволят да оставят „Индипендънс Авеню“ непокрито. Ако Харт всъщност не носеше папките, тогава Борн щеше да постъпи, както Сорая беше предложила в началото, и незабелязано щеше да се махне от района.

Той си представи как на входа на „Фриър“ Сорая разговаря с директорката. Щеше да настъпи първият нервен миг на потвърждение, после Сорая трябваше да насочи разговора към папките. Трябваше да намери начин Харт да й ги покаже, за да се увери, че са автентични.

Телефонът му звънна веднъж и замлъкна. Папките бяха автентични.

Той влезе в интернет на път за станцията на метрото й провери най-новото разписание на движението, като преценяваше какви възможности има. Тази процедура му отне по-дълго време, отколкото би искал. Действителната и непосредствена опасност беше, че един от шестимата агенти поддържаше връзка със своята база — на ЦРУ или на Пентагона, — чиято фина електронна телеметрия можеше да закове в точка телефона му и още по-лошо, да шпионира какво теглил от интернет. Обаче това не можеше да се избегне. Достъпът трябваше да стане на място и веднага в случай на непредвидено закъснение в транспорта. Той прогони тревогата от ума си и се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Следващите пет минути бяха решаващи.

Време бе да тръгва.

Минута след като Сорая тайно се свърза с Борн, каза на Вероника Харт:

— Опасявам се, че може да имаме проблем.

Директорката рязко завъртя глава. Тя беше оглеждала района за всеки намек от присъствието на Борн. Множеството около „Фриър“ се беше сгъстило, тъй като много хора минаваха на път за станция „Смитсониън“ край ъгъла, връщаха се в хотелите си, за да се приготвят за вечеря.

— Какъв проблем?

— Мисля, че видях един от агентите на АНС, които засякохме на обяд.

— По дяволите, не искам Лавал да разбере, че се срещам с Борн. Ще изпадне в истерия и ще хукне при президента. — Тя се обърна. — Мисля, че трябва да се махнем, преди Борн да дойде тук.

— Ами моята информация? — попита Сорая. — Какъв шанс ще имаме без него? Според мен трябва да останем и да говорим с него. Като му покажем материала, по-лесно ще спечелим доверието му.

Директорката явно беше нервна.

— Това изобщо не ми харесва.

— Време е за основното — Сорая я хвана за лакътя. — Да минем тук отзад — каза тя, като сочеше лоджията. — Ще бъдем извън полезрението на преследвачите.

Харт неохотно влезе в откритото пространство. Лоджията беше изключително пълна с хора, които сновяха насам-натам и обсъждаха експонатите, плановете си за вечеря и за следващия ден. Галерията затваряше в пет и половина, затова сградата започваше да се изпразва.

— Къде всъщност е той, по дяволите? — раздразнено попита Харт.

— Ще дойде — увери я Сорая. — Иска материалите.

— Естествено, че ги иска. Засягат негов приятел.

— За него е изключително важно да изчисти името на Мартин.

— Говорех за Мойра Тревър — каза директорката.

Преди Сорая да успее да сглоби отговор, от предните врати се изсипа множество хора. Борн беше сред тях. Сорая можеше да го види, но той беше закрит от всеки отсреща на улицата.

— Ето го — промърмори тя, щом Борн дойде бързо и безшумно зад тях. Явно някак беше влязъл през входа от „Индипендънс Авеню“, през южната част на сградата, беше се приближил до посетителите и си беше проправил път през галериите до главния вход.

Директорката се обърна и впи пронизващ поглед в Борн.

— Значи все пак дойде.

— Казах, че ще дойда.

Той не мигна, изобщо не помръдна. Сорая помисли, че сигурно е безкрайно ужасен и с всички сили, до крайност е мобилизирал волята си.

— Имате нещо за мен.

— Казах, че може да го прочетеш. — Директорката му подаде малък кафяв плик за документи.

Борн го взе.

— Съжалявам, че нямам време да го прочета тук.

Той се извърна, промуши се в тълпата и изчезна във „Фриър“.

— Чакай! — извика Харт. — Чакай!

Но беше твърде късно и във всеки случай двама агенти на АНС бързо пристигнаха и влязоха през входа. Движението им се забави от хората, които излизаха от галерията, но избутаха много от тях настрани. Изприпкаха покрай Харт и Сорая, сякаш двете не съществуваха. Появи се трети агент и зае позиция точно в лоджията. Вторачи се в тях и леко се усмихна.

Борн се движеше из вътрешността толкова бързо, колкото смяташе за благоразумно. Беше запомнил разпределението от туристическа брошура и след като веднъж вече беше минал оттук, не направи нито една ненужна стъпка. Но едно нещо го тревожеше. Не беше видял никакви агенти, докато влизаше. Значи повече от вероятно щеше да си има работа с тях на излизане.

Близо до задния вход служител на охраната проверяваше галериите преди края на работното време. Борн трябваше да заобиколи покрай ъгъл с издадена напред противопожарна кутия и гасител. Чу тихия глас на охранителя, докато повеждаше някакво семейство към изхода отпред. Беше готов да се измъкне, когато чу други гласове — по-резки и отсечени. Потъна в сенките и видя двама стройни, беловласи китайски учени в костюми на фини райета и лъщящи обувки, които спореха за достойнствата на порцеланова ваза от династия Тан. Гласовете им заглъхнаха заедно със стъпките, докато се насочваха към „Джеферсън Драйв“.

Без да губи и миг, Борн провери шунта, който беше направил на алармената система. Дотук показваше, че всичко е нормално. Бутна вратата да се отвори. Нощният вятър удари в лицето му в мига, в който видя двама агенти да бързат нагоре по гранитните стълби с извадени револвери. Имаше време само да отчете колко странни са оръжията, преди да се свие обратно вътре и да отиде право до противопожарната кутия.

Те влязоха през вратата. Водещият отнесе в лицето струя от потушаваща огъня пяна. Борн се сгуши, за да избегне обезумелия куршум от втория агент. На практика нямаше шум, но нещо близо до рамото му звънна в стената, покрита с бял мрамор от Тенеси, после издрънча на пода. Той запрати пожарогасителя по стрелеца. Удари го в слепоочието и агентът падна. Борн счупи стъклото на противопожарната кутия и силно дръпна червената метална дръжка. Пожарната аларма веднага се включи и прониза всеки ъгъл на галерията.

Борн изхвърча от вратата и хукна диагонално по стъпалата, като се насочи на запад, право към Дванадесета улица. Очакваше да види още агенти при югозападния ъгъл на сградата, но щом излезе от „Индипендънс Авеню“ по Дванадесета улица, се озова срещу поток от хора, привлечени към сградата от алармата. Вече се чуваше как сирените на пожарните коли се носят над все по-шумната глъч на тълпата.

Той забърза надолу по улицата към входа на метростанция „Смитсониън“ и пътем влезе в интернет през мобилния си телефон. Отне му по-дълго време, отколкото би искал, но накрая натисна иконата с „Отметки“ и се върна в сайта на метрото. Като намери в менюто станция „Смитсониън“, той отиде до линка за пристигането на следващия влак, чиято информация се обновяваше на всеки трийсет секунди. Три минути до влак 6 от Оранжевата линия до „Виена/Феърфакс“. Той бързо съчини текстово съобщение „ФБ“ и го прати на номер, който беше уговорил предварително с професор Спектър.

Метростанцията, задръстена от хора, спрели на стълбите, за да гледат разигралите се събития, беше само на петдесет метра разстояние. Борн чу полицейски сирени и видя няколко немаркирани коли да се насочват по Дванадесета улица към „Джеферсън“. Щом стигнаха до кръстовището, всички завиха на изток освен една, която тръгна право на юг.

Борн се опита да побегне, но натискът на хората му попречи. Отскубна се и попадна в малка празна зона сред огромната блъсканица, когато стъклото на шофьора на патрулна кола се смъкна надолу. Един здравеняк с противно лице и почти плешива глава насочи същото такова странно оръжие към него.

Борн се извъртя и една от подпорите при входа на метростанцията го закри от въоръжения. Не чу никакъв звук — както не беше чул и във „Фриър“, но нещо закачи левия му прасец. Той погледна надолу и видя мъничка метална стрела, която лежеше на улицата. Само го одраска, това беше всичко. Борн заобиколи колоната и хукна надолу по стълбите към метрото, като си проправяше път през зяпачите. Имаше по-малко от две минути да свари Оранжева линия 6 до „Виена“. Следващият влак щеше да тръгне след четири минути — прекалено много време на платформата в очакване агентите от АНС да го хванат. Трябваше да успее за първия влак.

Купи си билет и влезе. Тълпите изтъняваха и се сгъстяваха като вълни, които се втурваха към брега. Той усети, че започна да се поти. Левият му крак се подхлъзна. Щом възвърна равновесие, предположи, че онова, което е било в малката стреличка, трябва да има и друго въздействие освен одраскването. Вдигна поглед към електронните знаци и трябваше да се придвижи, за да намери необходимата платформа. С усилие продължаваше да напредва, но не можеше да се довери на себе си, защото част от него му говореше: „Седни, затвори очи, остави се на съня.“ Като застана пред един автомат за закуски, той потърси дребни в джоба си и купи толкова шоколади, колкото можеше. После застана на опашката за ескалатора.

Малко по-надолу се спъна, не улучи подвижната платформа и се удари в двама души пред него. За миг беше изгубил съзнание. Когато се добра до платформата, се чувстваше разнебитен и дезориентиран. Покритият с бетонни плочи таван беше надвиснал като дъга и заглушаваше звуците на стотиците хора, които се трупаха на платформата.

Оставаше по-малко от минута. Той усещаше вибрацията на идващия влак и вятъра, който изтласкваше напред.

Беше изгълтал един шоколад и започваше втория, когато влакът спря на станцията. Борн пристъпи вътре и се остави на потока от хора да го понесе. Точно когато вратите се затваряха, в другия край на вагона връхлетя висок мъж с широки рамене и черен шлифер. Вратата се затвори и влакът потегли.

Тринадесета глава

Щом видя мъжа с черния шлифер да си проправя път към него от другия край на вагона, Борн изпита неприятно чувство на клаустрофобия. Докато стигнат следващата станция, ще е заклещен в това ограничено пространство. След първоначалното облекчение от шоколада Борн почувства отпадналост, която пълзеше нагоре по левия му крак, докато серумът влизаше в кръвообращението му. Той разкъса обвивката на един шоколад и го изгълта. Колкото по-бързо успееше да усвои захарта и кофеина в организма си, толкова по-добре тялото му щеше да се бори срещу въздействието на наркотика. Но този ефект щеше да е само временен, а после кръвната захар рязко щеше да падне и да изсмуче адреналина от организма.

Влакът достигна Федералния триъгълник и вратите с плъзгане се отвориха. Голяма тълпа от хора слезе, а друга се качи. Черния шлифер използва краткото разреждане на пътниците, за да напредне към мястото, където стоеше Борн, обгърнал една хромирана дръжка. Вратите се затвориха. Влакът ускори. Огромен мъж с татуировки върху опакото на ръцете препречи пътя на Черния шлифер. Той се опита да се промъкне напред, но татуираният го изгледа кръвнишки и отказа да помръдне. Черния шлифер можеше да използва своята служебна карта, за да отмести хората от пътя си, но не го направи, без съмнение за да не създава паника. Но дали беше от АНС или от ЦРУ, оставаше загадка. Като се опитваше да възстанови зрението си, Борн се взря в лицето на своя нов неприятел. Търсеше знаци, които загатват към кого принадлежи. Лицето на Черния шлифер беше квадратно, безинтересно, но с особената безчувствена жестокост, която военните изискваха от своите тайни агенти. „Сигурно е от АНС“, реши Борн. Въпреки замъгленото си съзнание той беше наясно, че трябва да се справи с Черния шлифер преди мястото на срещата във „Фоги Ботъм“.

Две деца залитнаха към Борн, докато влакът се накланяше на един завой. Той ги задържа прави и ги върна при майка им, която му се усмихна в знак на благодарност. Влакът с грохот влезе в „Метро Център“. Борн видя моментен проблясък от временни прожектори — група работници поправяха ескалатор. От другата му страна млада блондинка на ушите със слушалки, които водеха до MP3 плейър, притисна рамо в неговото, извади евтина пластмасова кутийка с пудра и провери състоянието на грима си. Като сви устни, тя пъхна пудрата обратно в чантата си и изрови ароматен блясък за устни. Докато момичето си слагаше блясъка, Борн взе пудрата и бързо я скри в дланта си, а на нейно място сложи двайсетдоларова банкнота.

Вратите се отвориха и Борн излезе навън с малка тълпа хора. Черния шлифер, хванат между вратите, изскочи от вагона и успя да стъпи на платформата точно навреме. Като лъкатушеше из забързаното множество, той последва Борн към асансьора. Повечето хора се насочваха към стълбите.

Борн провери местоположението на временните прожектори. Отправи се към тях с умерено бърза крачка, за да може Черния шлифер да навакса част от разстоянието между тях. Предполагаше, че той също има оръжие със стрелички. Ако някоя стрела улучеше Борн, където и да е, дори в крайник, това щеше да е краят. С кофеин и без кофеин, той щеше да изгуби съзнание и от АНС щяха да го хванат.

Възрастни хора и инвалиди, някои от тях в колички, чакаха асансьора. Вратата се отвори. Борн се втурна напред, сякаш да успее да се вреди, но в мига, в който стигна блясъка на прожекторите, той обърна и насочи огледалото на пудриерата под ъгъл, който отрази светлината в лицето на Черния шлифер.

Моментално заслепен, Черния шлифер спря и вдигна ръка с дланта навън. Борн мигновено стигна до него. Заби ръка в главния нервен сноп зад дясното ухо на Черния шлифер, изтръгна оръжието със стрелите от ръката му и стреля в бедрото му.

Мъжът залитна на една страна, Борн го подхвана и го издърпа до стената. Няколко души извърнаха глави, за да зяпат, но никой не спря. Забързаната край тях тълпа леко забави крачка, преди да поеме пак с пълна скорост.

Борн остави Черния шлифер там и се промъкна през почти плътната преграда от хора обратно към Оранжевата линия. Четири минути по-късно беше изял още два шоколада. Пристигна друг оранжев влак 6 за „Виена“ и като хвърли последен поглед през рамо, Борн се качи. Знаеше, че сега най-много има нужда от вода, колкото може да поеме, за да изхвърли медикамента от организма си час по-скоро.

Две спирки по-нататък той излезе на „Фоги Ботъм“. Изчака в края на платформата, докато не слязоха всички пътници.

После тръгна след тях нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж в опит да проясни съзнанието си.

Първото вдишване на студен нощен въздух беше дълбоко и ободряващо. Освен лекото гадене, вероятно предизвикано от продължителното замайване, той се чувстваше по-добре. Щом се появи от изхода на метрото, наблизо се запали двигател; включиха се фаровете на тъмносиньо ауди. Той пъргаво отиде до колата, отвори предната врата и се пъхна вътре.

— Как мина? — Професор Спектър си проправи път с колата и влезе в задръстването.

— Получих повече, отколкото се бях спазарил — каза Борн, като опря глава на облегалката. — И има промяна в плана. Ще има хора, които със сигурност ще ме търсят на летището. Тръгвам с Мойра, поне да стигна до Мюнхен.

По лицето на професора се изписа дълбока загриженост.

— Смяташ ли, че това е разумно?

Борн извърна глава и се загледа през прозореца към преминаващия град.

— Няма значение. — Той мислеше за Мартин и Мойра. — Преминах разумната граница преди време.