Присъдата на Борн

Двадесет и осма глава

На Борн му трябваха десет минути, за да установи що-годе нормална връзка с професор Спектър, после още пет минути, докато хората на професора го вдигнат от леглото. Във Вашингтон беше пет часът сутринта. Маслов беше слязъл долу по работа, като остави Борн да се обажда по телефона сам в зимната градина. Борн използва времето, за да обмисли онова, което му беше казал Маслов. Ако беше истина, че Пьотър е бил член на Черния легион, изникваха две възможности: едната, че Пьотър е провеждал своя собствена операция под носа на професора. Тя беше достатъчно зловеща. Втората възможност беше далеч по-лоша, а именно, че самият професор е член на Черния легион. Но тогава защо Черният легион го беше нападнал? Борн сам беше видял татуировката върху ръката на стрелеца, който заговори Спектър, би го и го отвлече от улицата.

В този момент Борн чу гласа на Спектър в ухото си.

— Джейсън — каза той, явно останал без дъх. — Какво е станало?

Борн го осведоми и завърши с информацията, че Пьотър е бил член на Черния легион.

Линията заглъхна.

— Професоре, добре ли сте?

Спектър се покашля.

— Добре съм.

Но не звучеше добре и след като мълчанието се проточи, Борн се напрегна да улови някакъв намек за емоционалното състояние на своя ментор.

— Съжалявам за вашия човек Баронов. Убиецът не беше от Черния легион. Беше агент на АНС, изпратен да убие мен.

— Оценявам твоята прямота — отвърна Спектър. — И макар че скърбя за Баронов, все пак той знаеше какви са рисковете. И той като теб влезе в тази война с отворени очи.

Последва ново мълчание, по-неловко от предишното.

Накрая Спектър каза:

— Джейсън, опасявам се, че скрих твърде важна информация от теб. Пьотър Зилбер беше мой син.

— Ваш син? Но защо не ми го казахте още в началото?

— От страх — отвърна професорът. — Пазих истинската му самоличност в тайна толкова много години, че ми стана навик. Трябваше да защитавам Пьотър от неговите врагове — моите врагове, — които носеха отговорността за убийството на жена ми. Смятах, че най-добрият начин да направя това е да сменя името му. Затова през лятото на шестата му година Алексей Спектър трагично се удави и започна животът на Пьотър Зилбер. Оставих го при приятели, оставих всичко и дойдох в Америка, във Вашингтон, за да започна живота си наново без него. Това беше най-трудното нещо, което ми се е налагало да правя. Но как един баща да се отрече от сина си, когато не може да го забрави?

Борн знаеше какво има предвид Спектър. Смяташе да каже на професора какво е научил за Пьотър и неговата подборка от отрепки, но, изглежда, не беше подходящият момент да съобщава още лоши новини.

— Значи вие сте му помагали? — предположи Борн. — Тайно.

— Колкото се може по-тайно — отвърна Спектър. — Не можех да допусна някой да разбере, че имаме връзка, не можех да допусна някой да разбере, че синът ми още е жив. Поне това можех да направя за него, Джейсън. Не го бях виждал от шестгодишен.

Като усети явната мъка в гласа на Спектър, Борн изчака малко.

— Какво се случи?

— Той направи нещо много глупаво. Реши сам да поеме Черния легион. Прекара години да прониква в организацията. Откри, че Черният легион планира огромно нападение на американска земя, после месеци наред се промъкваше по-близо до проекта. И накрая получи ключа, с който да ги срази: открадна плановете за тяхната цел. Тъй като трябваше да внимаваме с преките комуникации, аз предложих да използва своята мрежа с цел да ми дава информация за ходовете на Черния легион. Ето така смяташе да ми изпрати плановете.

— Защо просто не ги фотографира и не ти ги изпрати по електронен път?

— Опита, но не се получи. Хартията, върху която са отпечатани плановете, е покрита с вещество, заради което копирането на изображението е абсолютно невъзможно. Трябваше да ми донесе самите планове.

— Със сигурност ви е информирал какви са плановете — каза Борн.

— Щеше да го направи — отвърна професорът. — Но преди да успее, го хванаха и го заведоха във вилата на Икупов, където Аркадин го изтезава и уби.

Борн обмисли изводите в светлината на новата информация, която професорът му беше дал.

— Според вас дали им е казал, че е ваш син?

— Тревожа се за това, откакто се опитаха да ме отвлекат. Опасявам се, че Икупов може да е наясно с кръвната ни връзка.

— По-добре да вземете предпазни мерки, професоре.

— Точно това смятам да направя, Джейсън. Напускам Вашингтон след малко повече от час. Междувременно хората ми здраво поработиха. Имам сведения, че Икупов е пратил Аркадин да измъкне плановете от мрежата на Пьотър. Оставя по пътя си труп след труп.

— Къде е той сега? — попита Борн.

— В Истанбул, но това няма да свърши работа — каза Спектър. — Защото докато ти стигнеш там, той със сигурност ще е заминал. Сега обаче е повече от наложително да го намериш, защото ни потвърдиха, че е взел плановете от куриера, който е убил в Истанбул, а времето до нападението изтича.

— Откъде е дошъл този куриер?

— От Мюнхен — отвърна професорът. — Той беше последната брънка във веригата, преди плановете да стигнат до мен.

— Става ясно, че мисията на Аркадин е двойна — каза Борн. — Първо, да вземе плановете. Второ, окончателно да закрие мрежата на Пьотър, като убие членовете й един по един.

— Дитер Хайнрих, куриерът в Мюнхен, беше единственият останал жив.

— На кого трябваше Хайнрих да предаде плановете в Мюнхен?

— На Егон Кирш. Кирш е моят човек — каза Спектър. — Вече го предупредих за опасността.

Борн се замисли за момент.

— Аркадин знае ли как изглежда Кирш?

— Не, нито пък младата жена заедно с него. Името й е Девра. Беше от хората на Пьотър, но сега помага на Аркадин да убие бившите й колеги.

— Защо трябва да го прави? — попита Борн.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна професорът. — Тя беше нещо като таен агент в Севастопол, където хлътна по Аркадин. Няма приятели, няма семейство, кръгло сираче. Досега хората ми не са открили нищо, което да е от полза. Във всеки случай аз ще изтегля Кирш от Мюнхен.

Умът на Борн бясно препускаше.

— Недейте да го правите. Изведете го от апартамента му на безопасно място някъде в града. Аз ще се кача на първия полет за Мюнхен. Преди да тръгна оттук, искам цялата информация за живота на Кирш, която може да ми намерите — къде е роден, къде е отраснал, приятелите му, семейството, училището, всяка подробност, която може да ви даде. Ще я разуча по време на полета, после ще се срещна с него.

— Джейсън, не ми харесва посоката, в която върви този разговор — каза Спектър. — Подозирам, че знам какво планираш. Ако съм познал, ти смяташ да заемеш мястото на Кирш. Забранявам. Няма да ти позволя да станеш мишена за Аркадин. Прекалено е опасно.

— Малко е късно за преразглеждане на решенията, професоре — отвърна Борн. — Жизненоважно е да взема плановете, сам го казахте. Вие изпълнете вашата част, аз ще изпълня моята.

— Съгласен съм — каза Спектър след минута колебание. — Но моята част включва да активизирам свой приятел, който действа извън Мюнхен.

На Борн това не му звучеше добре.

— Какво имате предвид?

— Ти вече ясно подчерта, че работиш сам, Джейсън, но този човек, Йенс, ще ти потрябва за помощ. Той е подробно запознат с мокрите поръчки.

„Професионален наемен убиец“, помисли си Борн.

— Благодаря, професоре, но не.

— Това не е молба, Джейсън. — В тона на Спектър се съдържаше строго предупреждение да не му противоречи. — Йенс е моето условие ти да заемеш мястото на Кирш. Няма да позволя да влезеш в този мечи капан сам. Решението ми е окончателно.

Дмитрий Маслов и Борис Карпов се прегърнаха като стари приятели, а Борн мълчаливо ги наблюдаваше. Когато ставаше дума за руската политика, нищо не биваше да го изненадва, но все пак беше удивително да видиш как високопоставен полковник от Федералната агенция против наркотиците сърдечно се поздравява с двигателя на Казанская, една от двете най-известни групировки, търгуващи с дрога.

Тази странна среща се осъществи в „Бар-Дак“, близо до „Ленински проспект“. Клубът беше отворил заради Маслов — и нищо чудно, след като беше негов. „Бардак“ на сегашния руски жаргон означаваше и „бордей“, и „хаос“. Не беше нито едното от двете, макар наистина да се перчеше със забележителна сцена за стриптийз, оборудвана с пилони и доста необикновена кожена люлка, която приличаше на конска сбруя.

С пълна пара течеше открито прослушване за танцьорки на пилон. Опашката от млади блондинки с умопомрачителни тела се виеше около четирите стени на клуба, боядисан в лъскаво черно. Интериорът включваше масивни тонколони, редици с бутилки водка върху огледални рафтове и диско топки.

След като двамата мъже приключиха с потупването по гърбовете, Маслов ги поведе из подобната на пещера зала, през врата, от която се стигаше до коридор с дървена ламперия. Заедно с аромата на кедър се усещаше и полъх на хлор, който не можеше да се сбърка. Миришеше на фитнес клуб. Минаха през полупрозрачна врата и влязоха в съблекалня.

— Сауната е точно там — посочи Маслов. — Ще се срещнем вътре след пет минути.

Преди Маслов да продължи разговора с Борн, той настоя да се срещне с Борис Карпов. Борн беше мислил, че подобно съвещание е малко вероятно, но когато се обади на Борис, приятелят му с готовност се съгласи. Маслов беше дал на Борн името на „Бар-Дак“ и нищо повече. Карпов само беше казал: „Знам го. Ще дойда след деветдесет минути.“

Голи, с по една хавлия около кръста, тримата мъже се събраха в запареното помещение. Малката стая беше облицована също като коридора с кедрова ламперия. Покрай три от стените бяха подредени дъсчени пейки. В единия ъгъл имаше купчина нагорещени камъни, над които висеше шнур.

Когато Маслов влезе, дръпна шнура и поля камъните с вода. От тях се издигнаха облаци пара, понесоха се на кълбета към тавана, после надолу и обвиха мъжете, които седнаха на пейките.

— Полковникът ме увери, че ще се заеме с моя въпрос, ако аз се заема с неговия — рече Маслов. — Може би трябва да обявя, че аз ще се заема с проблема на Черкезов.

Докато Маслов казваше това, очите му проблясваха. Без своята широка хавайска риза той беше дребен, жилав човек със здрави мускули и нито грам тлъстини по тялото. Не носеше златни вериги около врата си, нито диамантени пръстени на ръцете. Неговите бижута бяха татуировките. Покриваха целия му торс. Но това не бяха недодяланите и често неясни затворнически татуировки, които можеха да се видят върху телата на мнозина като него. Всъщност Борн рядко бе виждал по-фино изпълнение — азиатски дракони, бълващи огън, с преплетени опашки и разперени крила.

— Преди четири години прекарах шест месеца в Токио — каза Маслов. — Само там си правя татуировки. Но това си е мое мнение.

Борис избухна в смях.

— Значи там си бил, копеле такова! Изринах цяла Русия за мършавия ти задник.

— В Гинза — каза Маслов. — Изпих доста коктейли саке мартини в твоя чест. Знаех, че никога няма да ме откриеш. — Той махна с ръка. — Но тази малка неприятност е зад нас; истинският извършител призна убийствата, за които бях заподозрян.

— Искам да знам повече за Леонид Данилович Аркадин — каза Борн.

Маслов разпери ръце.

— Някога той беше един от нас. После нещо му стана, не знам какво. Отдели се от групировката. Ако някой направи такова нещо, не оцелява дълго, но Аркадин няма равен на себе си. Никой не смее да го докосне. Обвит е в мрачна слава от убийства и безпощадност. Това е човек, който — да ти кажа — няма сърце. „Да, Дмитрий, може да ми отвърнеш ти. Но това не е ли истина за повечето от вашата порода?“ На това ще ти отговоря: да. Но Аркадин няма и душа. Ето тук се различава от останалите. Няма друг като него, полковникът ще ме подкрепи по този въпрос.

Борис сериозно кимна.

— Дори Черкезов се бои от него, както и нашият президент. Аз лично не познавам никой във ФСБ-1 или ФСБ-2, който иска да му се изпречи, да не говорим да оцелее. Той е като голяма бяла акула, убиецът на килърите.

— Не си ли малко мелодраматичен?

Маслов седна по-напред, с ръце на коленете.

— Слушай, приятелю, както ти е там името, този човек Аркадин е роден в Нижни Тагил. Знаеш ли го? Не? Ще ти разкажа. Тази шибана пародия на град, на изток оттук, в Южен Урал е адът на земята. Пълен е с комини, които бълват серни изпарения от металургичните заводи. „Бедни“ даже не е дума, с която да определиш жителите му. Те лочат домашна водка, която е почти чист спирт, и губят съзнание, където се случи да паднат. Милиционерите — макар че трудно могат да се нарекат такива — са толкова брутални и садистични, колкото и жителите. Както един гулаг е заобиколен от охранителни кули, така и Нижни Тагил е заобиколен от строго охранявани затвори. Тъй като освобождават затворниците дори без пътни за влака, те се установяват в града. Ти си американец и не можеш да си представиш зверството и жестокостта на жителите на тази човешка клоака. Никой друг, освен най-долните кримки — както наричат престъпниците, — не дръзва да е на улицата след десет часа вечерта.

Маслов избърса потта от бузите си с опакото на ръката.

— На това място е роден и израснал Аркадин. Точно в тази помийна яма той си създаде име, като изритваше хората от апартаментите им в старите съветски комплекси и ги продаваше на престъпници с доста пари, откраднати от обикновените граждани. Но това, което се е случило на Аркадин в Нижни Тагил, докато е бил млад — а аз не твърдя, че знам какво е то, — го преследва като вампир. Повярвай ми, като ти казвам, че никога не си срещал такъв човек. И по-добре, че не си.

— Знам къде е той — каза Борн. — Тръгвам след него.

— Боже — Маслов поклати глава. — Сигурно ужасно много ти се иска да умреш.

— Ти не познаваш приятеля ми — обади се Борис.

Маслов огледа Борн.

— Познавам го доколкото искам, мисля. — Той се изправи. — Зловонието на смъртта вече е над него.

Двадесет и девета глава

Мъжът, който слезе от самолета на мюнхенското летище и послушно мина през митницата и имиграционния контрол с всички други пътници от многото полети, пристигащи горе-долу по същото време, изобщо не приличаше на Семьон Икупов Името му беше Франц Рихтер, според паспорта си беше по народност германец, но под всичкия грим и лицеви протези си беше все същият Семьон Икупов.

Въпреки това Икупов се чувстваше като гол, изложен на любопитните погледи на своите врагове, които знаеше, че са навсякъде. Те го чакаха търпеливо като собствената му смърт. Откакто се беше качил на самолета, го преследваше предчувствието за надвиснала смърт. Не успя да се отърси от него по време на полета, не можеше и сега. Чувстваше се така, сякаш беше дошъл в Мюнхен, за да погледне в очите собствената си смърт.

Неговият шофьор го очакваше до багажното отделение. Тежковъоръжен, мъжът взе от хромираната количка единствената чанта, която Икупов му посочи, и я понесе, докато извеждаше Икупов през тълпящото се множество навън в мъгливата мюнхенска вечер. Не беше толкова мразовито, колкото в Швейцария, но беше по-влажно и студът се просмукваше като предчувствието на Икупов.

Усещаше не толкова страх, колкото тъга. Тъга, че може да не види края на тази битка, че омразният му отмъстител може да победи, че старата злоба няма да се уталожи, а паметта на неговия баща ще остане опетнена и убийството му ще остане неотмъстено.

Беше сигурен, че и двете страни са изтощени. Така си мислеше, докато се настаняваше на задната седалка в гълъбовосивия мерцедес. Решителната схватка беше започнала и той вече усещаше как недалеч го чака пълното поражение. Беше му трудно да признае, че е бил надхитрен във всяка стъпка. Може би не притежаваше достатъчно прозорливост, за да поддържа визията, която баща му имаше за Източното братство. Може би покварата и разпадането на идеалите бяха отишли твърде далеч. Независимо как стояха нещата, Икупов беше отстъпил голяма територия на врага и беше стигнал до мрачното заключение, че има само една възможност да спечели. Неговият шанс се осланяше на Аркадин, плановете за нападението на Черния легион над Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк и на Джейсън Борн. Защото сега разбра, че неговият отмъстител е прекалено силен. Без помощта на американеца Икупов се боеше, че каузата му е изгубена.

Той се загледа през опушеното стъкло към мержелеещия се хоризонт на Мюнхен. Изтръпна, че е пак тук, където започна всичко, където Източното братство беше спасено от съюзническите военни процеси след падането на Третия райх.

По онова време баща му — Фарид Икупов — и Ибрахим Север заедно бяха отговорни за това, което беше останало от Източните легиони. Допреди капитулацията на нацистите Фарид, интелектуалецът, ръководеше разузнавателната мрежа, внедрена в Съветския съюз, докато Ибрахим, воинът, командваше легионите, които се биеха на Източния фронт.

Шест месеца преди капитулацията на райха двамата мъже се бяха срещнали край Берлин. Те виждаха края, макар откачената нацистка йерархия да не го съзнаваше. Затова съставиха план как да осигурят оцеляването на своите хора в следвоенните условия. Първото нещо, което Ибрахим направи, беше да изтегли войниците си на безопасно място. В този критичен момент нацистката бюрократична инфраструктура се унищожаваше от бомбардировките на съюзниците, затова не беше трудно да прехвърли хората си в Белгия, Дания, Гърция и Италия, където щяха да останат незасегнати от ответното насилие на първата вълна нахлуващи съюзници.

Понеже Фарид и Ибрахим ненавиждаха Сталин, понеже бяха свидетели на зверства в огромен мащаб, разпоредени от него, те бяха в уникалната позиция да разбират страха на съюзниците от комунизма. Фарид привеждаше убедителни доводи, че войниците няма да са от полза на съюзниците, но разузнавателната мрежа, която вече беше разпростряна из Съветския съюз, ще е безценна. Той прекрасно разбираше колко противоположни са комунизмът и капитализмът, че американците и Съветският съюз са съюзници само по необходимост. Смяташе за неизбежно превръщането на неудобните съюзници в непримирими врагове.

Ибрахим нямаше друг избор, освен да се съгласи с тезата на своя приятел, и наистина накрая така се оказа. На всяка крачка Фарид и Ибрахим блестящо надхитряваха следвоенните германски агенции, които искаха да задържат контрола над техните хора. В резултат на това Източните легиони не само оцеляха, но всъщност процъфтяваха в следвоенна Германия.

Фарид обаче доста бързо разкри тенденция на насилие, която го направи подозрителен. Германските държавни служители, които не бяха съгласни с неговите красноречиви аргументи за продължителен контрол, бяха заменени с такива, които се съгласяваха. Това беше много странно, но после той откри, че тези първоначални служители вече не съществуваха. Всички до един бяха изчезнали и никой повече не ги беше видял и не беше чул за тях.

Загриженият Фарид прескочи болнавата германска бюрокрация и отиде направо при американците, но не беше подготвен, че техният отговор ще е едно голямо свиване на рамене. Изглежда, никой ни най-малко не се тревожеше за изчезналите германци. Американците бяха прекалено заети да отстояват своето парче от Берлин, за да се безпокоят.

Горе-долу по това време Ибрахим отиде при него с идеята да преместят щаба на Източните легиони в Мюнхен, по-встрани от засилващия се антагонизъм между американците и Съветския съюз. Отблъснат от безразличието на американците, Фарид с готовност се съгласи.

Откриха, че следвоенният Мюнхен представлява развалина от бомбардировките и гъмжи от мюсюлмани емигранти. Ибрахим не си губи времето и привлече тези хора към организацията, която по онова време вече беше сменила името си на Източното братство. От своя страна Фарид откри, че американската разузнавателна общност в Мюнхен е далеч по-възприемчива към неговите разсъждения. Наистина те отчаяно се нуждаеха от него и мрежата му. Насърчен, той им каза, че ако искат да направят официално споразумение с Източното братство за разузнаване отвъд желязната завеса, трябва да разследват списъка на изчезналите бивши германски служители, които им беше дал.

Отне им три месеца, но на края на този период Фарид беше извикан да се яви пред човек на име Брайън Фолкс, чиято официална титла беше американски аташе по всякакви въпроси. Всъщност той беше шеф на мюнхенския клон на Управлението на стратегическите служби. Този човек получаваше от мрежата на Фарид разузнавателните данни, доставени от вътрешността на Съветския съюз.

Фолкс му каза, че неофициалното разследване, което Фарид го беше помолил да проведе, вече е приключило. Без нито дума повече той му подаде тънка папка и седна без други коментари, докато Фарид четеше. Папката съдържаше снимките на всеки германски служител от списъка, който Фарид беше дал. След всяка снимка имаше страница с подробности около разкритията. Всички бяха мъртви. Застреляни в тила. Фарид изчете целия оскъден материал с нарастващо чувство за безизходица. После вдигна поглед към Фолкс и каза:

— Това ли е? Това ли е всичко, което имате?

Фолкс погледна Фарид иззад очилата си с метални рамки.

— Това е всичко, което се съдържа в доклада — отвърна той. — Но там не са всички разкрития. — Той протегна ръка и си взе папката обратно. После се обърна и постави листовете един по един в машина за унищожаване на документи. Когато приключи, изхвърли празната папка в кошче за боклук, чието съдържание се изгаряше всяка вечер точно в пет часа.

След този важен ритуал той сложи ръце на бюрото и каза на Фарид:

— Откритието, което най-много ще ви заинтересува, е следното: събраните улики убедително показват, че убийствата на тези хора са извършени от Ибрахим Север.

Тайрон се намести върху голия бетонен под. Подхлъзна се на собствените си телесни течности и едното му коляно поддаде, при което тялото му се наклони болезнено и той извика. Разбира се, никой не дойде да му помогне. Беше сам в килията за разпити в мазето на тайната квартира на АНС дълбоко в провинцията на Вирджиния. Трябваше съвсем буквално да се намести в ума си, трябваше да проследи маршрута, който двамата със Сорая бяха изминали, когато шофираха до тайната квартира. Кога? Преди три дни? Преди десет часа? Какво? Мъченията, на които го бяха подложили, бяха изпили всяко усещане за време. Качулката на главата му заплашваше да заличи представата му за място, затова периодично се налагаше да си казва: „Аз съм в килия за разпити в мазето на тайната квартира на АНС в…“ — и тук изричаше името на последния град, който двамата със Сорая бяха преминали… кога?

Това всъщност беше проблемът. Чувството му за дезориентация беше толкова обсебващо, че на моменти не можеше да различи горе от долу. По-лошо — тези периоди ставаха и по-продължителни, и по-чести.

Болката не беше голям проблем, защото той беше свикнал да го боли, макар и не толкова силно и продължително. Но дезориентацията пъплеше и си проправяше път през мозъка му като хирургически свредел. Изглеждаше, че с всеки промеждутък губеше все повече от себе си, сякаш беше направен от зрънца сол или пясък, които на струйки се ронеха от него. И какво щеше да стане, ако всичките изчезнеха? В какво щеше да се превърне?

Мислеше за Ди Джей Танк и останалите от бившата му група. Мислеше за Дерон, за Кики, но никоя от тези хитрини не помагаше. Изплъзваха се като мъгла и той оставаше в пустотата, в която беше все по-сигурен, че ще потъне. После мислеше за Сорая, извикваше я частица по частица, сякаш беше скулптор, който я извайва от парче глина. И той откри, че докато умът му с обич пресътворява всяка миниатюрна част от нея, той чудодейно остава цялостен.

Докато се бореше да заеме позиция, при която болката да се търпи, чу метално стържене и вдигна глава. Преди да се открои нещо друго, до него стигна ароматът на прясно приготвени яйца с бекон и устата му се напълни със слюнка. Откакто го доведоха тук, не му бяха давали нищо, освен проста овесена каша. И в моменти на противоречие — понякога две яденета едно след друго, за да поддържат пълното му объркване.

Той чу тътрене на кожени подметки — двама мъже — подсказаха му ушите.

После чу гласа на генерал Кендъл повелително да казва:

— Остави храната на масата, Уилърд. Точно там, благодаря ти. Това е всичко.

Един чифт подметки изтрака по пода, последван от звука на затварящата се врата. След това скърцане на стол, който влачеха по бетонния под. Кендъл сядаше, предположи Тайрон.

— Какво имаме тук? — каза Кендъл очевидно на себе си. — А, любимите ми рохки пържени яйца, бекон, овес с масло, горещи крекери и сос. — Задрънчаха прибори. — Обичаш ли овес, Тайрон? Обичаш ли крекери и сос?

Тайрон беше на крачка да избухне.

— Единственото, което обичам повече, е диня, сър.

— Този крекер е невероятно вкусен, Тайрон. — Очевидно говореше, докато дъвчеше. — Ужасно вкусна храна. Искаш ли малко?

Стомахът на Тайрон изкъркори толкова силно, че Кендъл със сигурност го чу.

— Само трябва да ми кажеш всичко, което двамата с Мур бяхте намислили.

— Аз не съм порта — ядно отвърна Тайрон.

— Хм. — Чу се как Кендъл преглъща. — Всички казват така в началото. — Той подъвка още малко. — Ти си знаеш, че това е само началото, нали, Тайрон? Разбира се, че знаеш. Точно както знаеш, че онази Мур няма да те спаси. Ще те остави да съхнеш като парцал, така както аз седя тук и ям най-вкусните крекери, които някога съм пробвал. Знаеш ли защо? Защото Лавал й даде шанс: ти или Джейсън Борн. Знаеш историята й с Джейсън Борн. Тя може и да се кълне, че не го е чукала, ние с теб знаем, че не е така.

— Никога не е спала с него — изстреля Тайрон, преди да успее да се спре.

— Сигурно така ти е казала. — Челюстите на Кендъл продължаваха да жвакат и смилаха на парченца хрупкавия бекон. — Какво очакваше да ти каже?

Кучият му син играеше психологическа игра с него и Тайрон го усещаше. Проблемът беше, че не лъжеше. Тайрон знаеше какви чувства изпитва Сорая към Борн — изписваше се на лицето й всеки път, когато го видеше или чуеше името му. Макар че тя отричаше, въпросът, който Кендъл току-що повдигна, го загриза.

Трудно беше да не завиждаш на Борн за неговата свобода, за енциклопедичните му знания, за приятелството му с Дерон, с когото бяха като равни. Но с всички тези неща Тайрон се справяше по свой си начин. Само с любовта на Сорая към Борн му беше много трудно да живее.

Той чу как столът проскърцва и усети присъствието на Кендъл, който приклякваше до него. Невероятно, помисли си Тайрон, колко много топлина излъчва едно човешко същество.

— Трябва да кажа, Тайрон, че ти наистина понесе мъжки боя — каза Кендъл. — Мисля, че заслужаваш награда за добро държание. Да му се не види, имали сме заподозрени, които след двайсет и четири часа, прекарани тук, са плакали за майките си. Но не и ти. — Бързо изтракаха метални прибори по порцеланова чиния. — Какво ще кажеш за малко яйца и бекон? Човече, тая огромна чиния е пълна с храна, със сигурност не мога да я изям сам. Така че, хайде. Хапни с мен.

Качулката беше вдигната достатъчно високо, за да открие устата му, и Тайрон се почувства раздвоен. Умът го съветваше да откаже предложението, но свирепо свитият му стомах копнееше за истинска храна. Вдишваше великолепния аромат на бекона и яйцата и усети храната топла като целувка върху устните си.

— Хей, човече, какво чакаш?

„По дяволите“, изруга наум Тайрон. Вкусът на храната се взриви в устата му. Искаше му се да вие от удоволствие. Погълна лакомо първите няколко хапки от вилицата, после се насили да дъвче бавно и методично, като извлича и най-финия аромат от пушеното на хикория месо и от разкошния жълтък.

— Вкусно е — каза Кендъл. Явно се беше изправил на крака, защото гласът му идваше над Тайрон: — Много е вкусно нали?

Тайрон понечи да кимне одобрително, когато стомахът му се сгърчи от болка. И миг по-късно пак. Бяха го ритали и преди, така че знаеше какво прави Кендъл. Последва трети ритник. Опита да задържи храната, но неволевата реакция беше започнала. Повърна всичката вкусна храна, която Кендъл му беше дал.

Мюнхенският куриер е последният в мрежата — каза Девра. — Името му е Егон Кирш, но само това знам. Никога не съм го виждала и не познавам никого, който се е срещал с него. Пьотър направи така, че тази връзка да е напълно засекретена. Доколкото знам, Кирш работеше директно с Пьотър и с никой друг.

— На кого предава своите данни Кирш? — попита Аркадин. — Кой е от другия край на мрежата?

— Нямам представа.

Повярва й.

— Хайнрих и Кирш имаха ли определено място за срещи?

Тя поклати глава.

По време на полета на „Луфтханза“ от Истанбул за Мюнхен той седеше рамо до рамо с нея и се чудеше на себе си какво, по дяволите, прави. Тя му беше дала всичката информация, която той можеше да измъкне от нея. Плановете бяха у него. Намираше се на последния етап от своята мисия. Само оставаше да предаде плановете на Икупов, да намери Кирш и да го убеди да заведе Аркадин до края на мрежата. Детска игра.

Което поставяше въпроса какво да прави с Девра. Вече се беше отказал да я убива, както беше убил Марлийн и толкова други хора. Това беше свършен факт, фиксирано положение, огледано детайлно в ума му, диамант, който само трябваше да се полира, за да заблести. Както седеше в самолета, чу бързия изстрел от пистолета, върху тялото й нападаха листа и я покриха като с одеяло.

Девра, която седеше откъм пътеката, стана и тръгна към тоалетните. Аркадин затвори очи и се пренесе в мрачното зловоние на Нижни Тагил. Видя мъжете с изронени зъби и размазани татуировки, преждевременно състарените жени, прегърбени, лочещи домашна водка от пластмасови бутилки за газирана вода, хлътналите очи на момичетата, лишени от бъдеще. И тогава — масов гроб…

Рязко отвори очи. Беше му трудно да диша. Като се повдигна на крака, той последва Девра. Беше последна от чакащите пътници. Вратата хармоника отдясно се отвори, бързо излезе по-възрастна жена и се промъкна край Девра, после покрай Аркадин. Девра влезе в тоалетната, затвори вратата и я заключи. Знакът ЗАЕТО светна.

Аркадин отиде до вратата и постоя известно време пред нея. После леко почука.

— Един момент — достигна до него гласът й.

Като допря глава на вратата, той каза:

— Девра, аз съм. — И след малко добави: — Отвори вратата.

Миг по-късно вратата се нагъна. Девра застана пред него.

— Искам да вляза — каза той.

Очите им се срещнаха за няколко секунди, докато всеки се опитваше да отгатне намерението на другия.

Тогава тя се облегна на малката мивка, Аркадин пристъпи вътре, с известно затруднение затвори вратата зад себе си и завъртя ключалката.

Тридесета глава

— Това е шедьовър — каза Гюнтер Мюлер. — Гарантирам.

Той и Мойра носеха предпазни каски, докато минаваха през поредицата полуавтоматизирани работни помещения на завода за стоманени конструкции „Калер“. Там се произвеждаше свързващото звено, което щеше да приема танкерите с втечнен природен газ, щом навлезеха в терминала на „Некст Джен“ в Лонг Бийч.

Мюлер, ръководителят на екипа, който изпълняваше проекта за свързващото звено на „Некст Джен“, беше старши вицепрезидент на „Калер“. Той беше дребен човек, облечен безукорно в костюм с консервативна кройка от три части, с десен на бели райета, луксозни обувки и вратовръзка в черно и златисто — цветовете на Мюнхен от времето на Свещената Римска империя. Кожата му беше яркорозова, сякаш току-що беше почистил лицето си на пара, а косата — гъста и кестенява, побеляваща по слепоочията. Говореше бавно и отчетливо на добър английски, макар да беше симпатично невеж в съвременните американски идиоми.

На всяка крачка с огромна гордост обясняваше производствения процес в мъчителни детайли. Пред тях бяха разтворени схемите на проекта заедно със спецификации, на които Мюлер отново и отново се позоваваше.

Мойра слушаше само с едното ухо. Как се беше променило нейното положение сега, след като Фирмата беше се отказала от ангажимента, след като „Некст Джен“ вече сама трябваше да се справя със сигурността на своя терминал в Лонг Бийч и след като бяха дали нова задача на Мойра?

„Но колкото повече се променят нещата — мислеше си тя, — толкова повече си остават същите.“ В момента, в който Ноа й беше предал пакета за Дамаск, тя разбра, че няма да се оттегли от проекта за терминала в Лонг Бийч. Независимо какво бяха определили Ноа и неговите шефове, тя не можеше да остави „Некст Джен“ или този проект в опасност. Мюлер всъщност като всички други в „Калер“ нямаше и представа, че тя работи за Фирмата. Само тя си знаеше, че трябва да лети за Дамаск, а не да е тук с него. Имаше отсрочка от само няколко часа, преди връзката й в „Некст Джен“ да започне да задава въпроси защо тя още е в проекта за терминала на втечнен природен газ. Дотогава се надяваше да убеди президента на „Некст Джен“ колко мъдро е постъпила, като не се подчини на заповедите на Фирмата.

Накрая те стигнаха до товарната платформа, където се пакетираха шестнайсет части от свързващото звено за пренасяне по въздуха в Лонг Бийч със самолета 747 на „Некст Джен“, който беше докарал нея и Борн в Мюнхен.

— Както е посочено в договора, нашият екип от инженери ще ви придружава по пътя обратно. — Мюлер нави чертежите пристегна ги с ластик и ги връчи на Мойра. — Те ще отговарят за монтажа на свързващото звено на място. Напълно съм убеден, че всичко ще протече гладко.

— Дано е така — каза Мойра. — Танкерът с природен газ по разписание трябва да влезе в дока на терминала след трийсет часа. — Тя стрелна Мюлер с неприятен поглед. — Вашите инженери няма да имат много време.

— Не се безпокойте, фройлайн Тревър — весело отвърна той. — Те са повече от подготвени за задачата.

— За доброто на вашата компания искрено се надявам да е така. — Тя скъта рулото под лявата си мишница и се приготви да тръгва. — Ще си говорим ли искрено, хер Мюлер?

Той се усмихна.

— Както винаги.

— Нямаше изобщо да дойда тук, ако не бяха многобройните отлагания, които забавиха вашия производствен процес.

Усмивката на Мюлер неизменно остана.

— Скъпа моя фройлайн, както обясних на вашите ръководители, отлаганията не можеха да се избегнат — моля да обвинявате китайците за временния недостиг на стомана и южноафриканците за енергийния недостиг, който принуждава платинените мини да работят с половин капацитет. — Той разпери ръце. — Направихме всичко възможно, уверявам ви. — Той се усмихна още по-широко. — И сега сме в края на своето общо пътешествие. Свързващото звено след осемнайсет часа ще е в Лонг Бийч, осем часа по-късно ще представлява едно цяло и ще е готово да приеме вашия танкер с втечнен природен газ. — Той протегна ръце. — Всичко ще свърши с щастлив край, нали?

— Разбира се. Благодаря ви, хер Мюлер.

Мюлер почти щракна пети.

— За мен беше удоволствие, фройлайн.

Мойра се върна обратно през завода, придружавана от Мюлер. Тя се сбогува с него още веднъж при вратите на фабриката и мина по покритата с чакъл алея, където я чакаше нейният шофьор с кола, чийто прецизно проектиран германски двигател тихо мъркаше.

Излязоха от територията на завода за стоманени конструкции „Калер“ и завиха наляво към аутобана обратно за Мюнхен. Пет минути по-късно нейният шофьор каза:

— Една кола ви следи, фройлайн.

Като се обърна, Мойра надникна през задното стъкло. Един малък фолксваген, на не повече от петдесет метра зад тях, светна с предните си фарове.

— Отбий. — Тя отметна края на дългата си пола и извади „Зиг Зауер“ от кобура, прикрепен към левия й глезен.

Шофьорът изпълни нареждането и колата спря в отбивката на пътя. Фолксвагенът спря зад тях. Мойра седеше и чакаше нещо да се случи; беше твърде добре обучена, за да излезе от колата.

Накрая фолксвагенът излезе от отбивката и продължи към гъсталака, където се скри от поглед. Минута по-късно се видя как някакъв мъж върви с тежки стъпки отстрани на пътя. Беше висок и слаб, с тъничък мустак и тиранти, които държаха панталоните му. Беше по риза, забравил за студа в Германия през зимата. Тя успя да види, че у него няма оръжие, и сметна, че това е била целта. Щом мъжът се изравни с колата, тя се пресегна над задната седалка, отвори му вратата и той се вмъкна вътре.

— Казвам се Хойзер, фройлайн Тревър. Артур Хойзер. — Имаше навъсено, злостно изражение. — Извинявам се за грубия подход към тази импровизирана среща, но ви уверявам, че тази мелодрама е необходима. — Сякаш за да подчертае думите си, той хвърли поглед назад по пътя към завода, а на лицето му се четеше страх. — Нямам много време, затова ще мина направо на въпроса. В свързващото звено има дефект — и бързам да добавя, не е в конструкцията. Уверявам ви, че тя е абсолютно благонадеждна. Но има проблем със софтуера. Не е нещо, което ще попречи на операцията по свързването, изобщо не е това. По-скоро е пробив в сигурността — прозорец, ако щете. Има вероятност никога да не бъде разкрит, но така или иначе съществува.

Когато Хойзер пак погледна през задното стъкло, към тях приближаваше кола. Стисна челюсти, наблюдаваше как автомобилът ги подминава и щом продължи по шосето, той видимо си отдъхна.

— Хер Мюлер не беше съвсем честен. Причината за отлаганията беше точно този дефект в софтуера, нищо друго. Аз съм наясно, защото бях част от екипа, който създаде софтуера. Опитахме да закърпим нещата, но беше дяволски трудно и не ни стигна времето.

— Колко е сериозен този дефект всъщност?

— Зависи дали човек е песимист или оптимист. — Хойзер наведе смутено глава. — Както казах, може никога да не бъде открит.

Мойра погледна за момент през прозореца с мисълта, че не бива да задава следващия въпрос, защото, както Ноа категорично й беше заявил, Фирмата вече се беше отказала от осигуряването на безопасност за терминала на „Некст Джен“.

А после се чу да казва:

— Ами ако съм песимист?

Питър Маркс намери Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка, да яде купа мидена яхния от Нова Англия в кафенето на ЦРУ. Фиър вдигна поглед и даде знак на Маркс да седне. Питър Маркс беше повишен до шеф на операциите, след като злощастният Роб Бат беше изхвърлен като къртица на АНС.

— Как е? — попита Фиър.

— Как мислиш, че е? — Марк се настани на стола срещу Фиър. — Преглеждам всички, свързани с Бат, за каквото и да е петно от АНС. Това е обезсърчаваща и разстройваща работа. А при теб?

— Може би и при мен е също толкова изтощително. — Фиър поръси яхнията си със солени бисквитки. — Давах сведения на новата директорка за всичко — от полевите агенти до фирмата за почистване, която ползваме вече двайсет години.

— Мислиш ли, че тя ще се справи?

Фиър знаеше, че тук трябва да внимава.

— Едно ще кажа за нея: тя е педантична в детайлите. Няма камък, който да не е обърнала. Не оставя нищо на случайността.

— Звучи успокоително. — Маркс завъртя една вилица между палеца и другите си пръсти. — Само още една криза ни липсва. Ще се радвам да има човек, който да изправи тоя килнат кораб.

— Точно така се чувствам и аз.

— Причината, поради която съм тук — каза Маркс, — е, че имам проблем със състава. Изгубих някои хора поради износване. Разбира се, това е неизбежно. Надявах се да поема някои от добрите вербувани, които завършиха програмата, но те отидоха в „Тифон“. Нуждая се от краткосрочно подкрепление.

Фиър сдъвка в устата си парченца песъчливи миди и меки кубчета картофи. Той беше пренасочил тези новаци към „Тифон“ и оттогава чакаше Маркс да отиде при него.

— Как да ти помогна?

— Искам няколко от хората на Дик Саймс да бъдат назначени в моята дирекция — Дик Саймс беше шеф на разузнаването. — Само временно, нали разбираш, докато успея да прекарам няколко свежи новобранци през обучение и ориентация.

— Говорил ли си с Дик?

— Защо да си правя труда? Той директно ще ми каже да вървя по дяволите. Но ти можеш да изтъкнеш моя случаи пред Харт. Тя е толкова затрупана с работа, че ти си най-подходящият, който да я накара да ме изслуша.

Фиър избърса устата си.

— За каква бройка служители говорим, Питър?

— Осемнайсет, най-малко дванайсет.

— Не са малко. Директорката ще иска да знае какво си намислил.

— Имам подготвено кратко експозе — отвърна Маркс. — Ще ти го пратя в електронен вид, а ти ще й го кажеш лично.

Фиър кимна.

— Мисля, че може да се уреди.

По лицето на Маркс се разля облекчение.

— Благодаря ти, Родни.

— Няма за какво. — Той започна да рови в останалото от яхнията. Щом Маркс понечи да стане, Фиър каза: — Знаеш ли случайно къде е Сорая? Не е в кабинета си и не отговаря на мобилния.

— Не — седна отново Маркс. — Защо?

— Не е важно.

Нещо в гласа на Фиър накара Маркс да се поколебае.

— Не е важно? Наистина ли?

— Знаеш как се разнасят клюките наоколо.

— Тоест?

— Вие двамата сте гъсти, нали?

— Това ли си чул?

— Ами, да — Фиър остави лъжицата си в празната купа. — Но ако не е истина…

— Не знам къде е, Родни. — Погледът на Маркс се отплесна. — Между нас никога не е имало нищо подобно.

— Извинявай, не исках да си пъхам носа.

Маркс отказа извинението му.

— Забрави. Аз вече забравих. Е, и за какво искаш да говориш с нея?

Фиър се беше надявал Маркс да каже точно това. Генералът искаше двамата с Лавал да научат всички практически подробности за това как работи „Тифон“.

— За бюджетите. Тя има толкова много оперативни агенти, че директорката иска отчет за разходите им — което, честно казано, не е правено, откакто Мартин умря.

— Това е разбираемо, като се има предвид какво става тук напоследък.

Фиър почтително сви рамене.

— Сам ще го свърша. На Сорая й се струпа повече, отколкото може да поеме, според мен. Проблемът е, че аз дори не знам къде са папките. — Щеше да добави „А ти знаеш ли?“ но реши, че това ще е прекалено.

Маркс помисли малко.

— Може да успея да ти помогна.

— Много ли те боли рамото? — попита Девра.

Аркадин се притисна в тялото й, мощните му ръце се обвиха около нея и каза:

— Не знам как да ти отговоря на това. Имам изключително висок праг на търпимост към болка.

Тясната тоалетна на самолета му позволяваше да се съсредоточи изключително върху Девра. Сякаш бяха заедно в един ковчег, сякаш бяха мъртви, но в някакъв странен отвъден живот, където съществуваха само те двамата.

Тя се усмихна, щом едната му ръка премина от кръста към врата й. Палецът му се притисна в челюстта й, нежно повдигна главата, а пръстите му се впиха в тила й.

Той се наведе и тежестта му изви торса й назад към мивката. Виждаше задната част на главата й в огледалото. Лицето му щеше да засенчи нейното. Проблесна пламъче на някакво чувство и освети бездушната пустота вътре в него.

Той я целуна.

— Нежно — прошепна тя. — Отпусни устни.

Влажните й устни се разтвориха под неговите, езикът й затърси неговия, отначало колебливо, после с копнеж, който не можеше да се сбърка. Устните му потрепериха. Никога не беше чувствал нищо при целувка с жена. Всъщност винаги беше правил всичко възможно, за да избегне целуването, защото не разбираше за какво служи и защо жените толкова държат на това. За него то беше само размяна на телесни течности, не по-различно от медицинска процедура. Най-хубавото на целувката според него беше, че е безболезнена и приключва бързо.

Електричеството, което го прониза, щом устните му докоснаха нейните, го смая. Чистото удоволствие от целувката го удиви. С Марлийн не се беше чувствал така. С никоя жена не се беше чувствал така. Не знаеше какво да прави с треперенето в коленете. Сладостните й стенания отекваха в него. Пое ги до дъно и поиска още.

Желанието беше непознато за Аркадин. Думата, която движеше живота му, беше „трябва“: той трябваше да отмъсти на майка си, трябваше да избяга от вкъщи, трябваше да стане самостоятелен, трябваше да погребва съперници и врагове, трябваше да унищожава всеки, който се доближи до неговата тайна. Но желае? Това беше съвсем друго нещо. Девра му показа какво е да желаеш. Едва когато се увери, че тя не му трябва, изпита желание. Той я искаше.

Когато вдигна полата й и започна да я изучава отдолу, кракът й се сви. Пръстите й пъргаво го освободиха от дрехите му. После той изобщо престана да мисли.

След това, докато си проправиха път през опашката от гневни пасажери пред тоалетната, за да се върнат на местата си, Девра избухна в смях. Аркадин седеше и я гледаше. Това беше поредното уникално нещо у нея. Всяка друга на нейно място щеше да попита: „За пръв път ли ти беше?“ Но не и тя. Девра нямаше намерение да си пъха носа под капака му и да наднича вътре, за да види какво го кара да се ядосва. Тя нямаше нужда да знае. Тъй като Аркадин беше човек, който винаги се нуждаеше от нещо, не можеше да понася тази черта у друг.

Даваше си сметка, че тя е до него, по някакъв неразбираем за него начин. Сякаш можеше да усети биенето на сърцето й, потока на кръвта през тялото й — тяло, което му изглеждаше крехко, макар да знаеше колко издръжлива може да бъде след всички страдания, които беше преживяла. Колко лесно можеха да се счупят костите й, колко лесно един нож, плъзнат между ребрата й, можеше да прониже нейното сърце, колко лесно един куршум можеше да строши черепа й. Тези мисли го разгневиха и той се премести по-близо до нея, сякаш тя имаше нужда от защита. Що се отнася до бившите й съюзници, със сигурност беше така. Тогава той разбра, че би направил всичко по силите си да убие всеки, който понечи да й навреди.

Като го усети да се примъква по-близо, Девра се обърна и се усмихна.

— Знаеш ли, Леонид, за първи път в живота си се чувствам в безопасност. Правя се на чешит още от малка само за да държа хората настрана.

— Научила си се на издръжливост като майка си.

Тя поклати глава.

— Това е най-гадното. Майка ми наистина имаше здрава черупка, но много тънка. Отдолу беше кълбо от страхове.

Девра сложи ръка на облегалката за главата и продължи:

— Всъщност най-яркият спомен, който имам от майка ми, е нейният страх. Усещаше се като силна миризма. Дори след като се беше къпала, пак го помирисвах. Разбира се, дълго време не знаех какво е това, а може и да съм била единствената, която го надушва, не знам.

Както и да е, тя ми разправяше една стара украинска приказка. Разказваше се за Деветте кръга на ада. Какво си е мислела? Дали се е опитвала да ме изплаши или да смекчи собствения си страх, като го подели с мен? Не знам. Във всеки случай, ето какво ми разказваше. Има един небесен рай, но девет кръга на ада, където, в зависимост от греховете ти, те пращат, когато умреш.

Първият, най-безобидният, е познатият на всички казан, където се пържиш в пламъци. Във втория си сам на планински връх. Всяка нощ замръзваш бавно и мъчително, а на сутринта се разтопяваш и всичко започва отначало. Третият кръг е място с ослепителна светлина, в четвъртия е тъмно като в рог. Петият е място с ледени ветрове, които те пронизват, съвсем буквално, като нож. На шестия те пробождат стрели. На седмия бавно те заравя армия от мравки. На осмия те разпъват на кръст.

Но майка ми най-много се ужасяваше от деветия кръг. Там живееш сред диви зверове, които се тъпчат с човешки сърца.

Жестокостта да разказваш това на дете не беше непонятна за Аркадин. Той беше абсолютно сигурен, че ако майка му беше украинка, и тя щеше да му е разказвала същата народна приказка.

— Смеех се на нейната история — или поне се опитвах — продължи Девра. — Не исках да повярвам в тези безсмислици. Но това беше преди да видя с очите си няколко от тези кръга.

Аркадин усещаше присъствието й вътре в себе си все по-дълбоко. Чувството, че иска да я защитава, някак подскачаше и туптеше в него и все повече се засилваше, докато мозъкът му се опитваше да се примири с това какво означава то. Дали най-после се беше препънал в нещо достатъчно голямо, достатъчно ярко и силно, че да усмири неговите демони?

След смъртта на Марлийн Икупов си взе поука. Престана да наднича в миналото на Аркадин. Вместо това го качи на кораб за Америка, за да се възстанови. „Препрограмиране“ беше го нарекъл Икупов. Аркадин прекара осемнайсет месеца в един район на Вашингтон, където премина през уникална експериментална програма, изобретена и ръководена от приятел на Икупов. Аркадин се беше появил променен в много отношения, макар неговото минало — неговите сенки и демони — да си остана непокътнато. Колко му се искаше програмата да беше изтрила всички спомени за тях! Но не такъв беше нейният характер. Икупов вече не се тревожеше за миналото на Аркадин. Интересуваше го неговото бъдеще и за тази цел програмата беше идеална.

Той заспа, докато мислеше за програмата, но сънува, че се е върнал в Нижни Тагил. Никога не сънуваше програмата, а там се чувстваше в безопасност. Но сънищата му не бяха за безопасността, а за това, че го бутаха от големи височини.

Късно през нощта един бар под земята, наречен „Креспи“, беше единственият вариант, ако искаш да си вземеш питие в Нижни Тагил. Това беше смрадливо място, пълно с татуирани мъже в анцузи и златни вериги около вратовете и жени с къси полички и толкова тежък грим, че приличаха на манекени от витрината на някой магазин. Зад очертаните им с черно очи имаше празни дупки — там, където преди се бяха намирали душите им.

Тъкмо в „Креспи“ четирима яки мъжаги със свински очички и неандерталски чела за първи път смазаха от бой тринайсетгодишния Аркадин. И точно в „Креспи“ Аркадин, след като излекува раните си, се върна три месеца по-късно и размаза мозъците им по стените. Когато друг престъпник се опита да му измъкне оръжието, Аркадин го застреля право в лицето. Тази гледка отказа всички останали в бара да се приближат до него. Освен това му създаде име, което му помогна да създаде малка империя за недвижими имоти.

Но в този град от разтопено желязо и съскаща шлака успехът имаше особени последствия. За Аркадин те означаваха да попадне в полезрението на Стас Кузин, един от местните престъпни босове. Кузин намери Аркадин една нощ четири години по-късно, по време на ръкопашен бой с един нахакан великан, когото Аркадин беше предизвикал да се обзаложат на бира.

След като срина гиганта, Аркадин грабна спечелената бира, изгълта половината и като се обърна, се озова срещу Стас Кузин. Аркадин веднага го позна, всички в Нижни Тагил го познаваха. Имаше гъста, черна четинеста коса, която се спускаше на около два сантиметра от веждите му. Главата му стоеше върху раменете като мраморна топка върху каменна стена. Челюстта му беше чупена и възстановена толкова лошо — вероятно в затвора, — че той говореше с особен съскащ звук. Понякога това, което казваше, беше съвсем неразбираемо.

От двете страни на Кузин имаше по един таласъм с хлътнали очи и недодялани татуировки с кучета върху опакото на ръцете, които ги определяха като собственост на господаря им.

— Да поговорим — каза изродът на Аркадин, като рязко килна глава към една маса.

Мъжете, които седяха на масата, станаха веднага, щом Кузин се приближи, и се скатаха в другия край на бара. Кузин закачи с обувка крака на един стол, завлече го по-близо и седна — Държеше ръцете си в скута, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху Аркадин и да го застреля.

Започна да говори, но на седемнайсетгодишния Аркадин му отне известно време да разбере онова, което Кузин казваше. Все едно слушаше давещ се човек, който потъва за трети път. Накрая осъзна, че Кузин предлага някакво сливане: половината от дела на Аркадин в недвижимите имоти за десет процента от бизнеса на Кузин.

А какъв всъщност беше бизнесът на Кузин? Никой не говореше за него открито, но не липсваха слухове по въпроса. Всичко, от прекарване на вагони с използвано ядрено гориво за големите момчета в Москва до търговия с бели робини, трафик на наркотици и проституция, се приписваше на Кузин. От своя страна Аркадин беше склонен да отхвърли по-необичайните спекулации за сметка на онова, което много добре знаеше, че ще донесе на Кузин пари в Нижни Тагил, а именно — проституция и наркотици. Всеки мъж в града трябваше да прави секс и ако изобщо имаше пари, дрогата беше за предпочитане пред бирата и домашно сварената водка.

Отново желанието така и не се появи на хоризонта на Аркадин, само нуждата. Имаше нужда да направи нещо повече, отколкото само да оцелява в този град на сажди, насилие и пневмокониоза6. Беше постигнал каквото можеше сам. Печелеше достатъчно, за да се издържа тук, но не достатъчно, за да се откъсне и замине за Москва, където имаше нужда да отиде, за да почерпи от най-изобилните житейски възможности. Навън кръговете на ада се надигаха: тухлени комини, енергично бълващи наситен с частици пушек, железни наблюдателни кули на бруталните затворнически зони, настръхнали от автомати, мощни прожектори и виещи сирени.

Тук, вътре, той беше затворен в своя собствена брутална зона със Стас Кузин. Аркадин даде единствения разумен отговор. Каза „да“ и така влезе в деветия кръг на ада.

Тридесет и първа глава

Докато чакаше на опашката пред паспортния контрол в Мюнхен, Борн се обади на Спектър, който го увери, че всичко е подготвено. Минути по-късно той влезе в обхвата на първата серия наблюдателни камери на летището. Образът му веднага беше прихванат от софтуера, използван в щаба на Семьон Икупов, и преди да приключи разговора с професора, Борн беше идентифициран.

Моментално се обадиха на Икупов, който нареди на хората си, позиционирани в Мюнхен, да преминат от изчакване към действие. Така той вдигна тревога сред летищния персонал и хората в имиграционната служба, които бяха под негов контрол. Човекът, който насочваше пристигащите пътници към различните пътеки с кордон, водещи към кабините на имиграционната служба, получи снимка на Борн на своя компютърен екран точно навреме, за да упъти Борн към трета кабина.

Имиграционният служител, който работеше в трета кабина, изслуша нарежданията, дадени по електронно устройство в ухото му. Когато мъжът, идентифициран като Джейсън Борн, подаде паспорта си, служителят му зададе обичайния въпрос: „Колко дълго смятате да останете в Германия? Посещението ви по работа ли е или идвате на екскурзия?“ През това време разлистваше паспорта му. Поднесе снимката под жужащата виолетова лампа. Докато правеше това, той притисна чип е дебелината на човешки нокът към задната вътрешна корица на паспорта. После го затвори и го върна на Борн.

— Приятен престой в Мюнхен — каза служителят без никаква следа от емоция или интерес. Вече гледаше зад Борн към следващия пътник от опашката.

Както и на „Шереметиево“, Борн имаше чувството, че е под наблюдение. Смени такситата два пъти, когато пристигна в гъмжащия център на града. На „Мариенплац“ — голям открит площад, където се издигаше историческата колона на Дева Мария — той мина покрай средновековна катедрала, през ята гълъби, изгуби се из тълпите туристи с екскурзоводи, полюбува се на сградите, сякаш залети със захарна глазура, и на двете възправени кубета на Фрауенкирхе — катедралата на архиепископа на Мюнхен-Фрайзинг, символът на града.

Вмъкна се в една туристическа група, събрана пред правителствена сграда с герба на града, изобразяващ монах с широко разперени ръце. Екскурзоводката разказваше увлекателно как германското име München произлиза от стара горно германска дума, означаваща „монаси“. През 1158 година тогавашният херцог на Саксония и Бавария построил мост над река Изар. Така свързал солниците, с които скоро щял да стане известен разрастващият се град, с поселище на бенедиктински монаси. На моста създал пазар, който станал ключово място по Пътя на солта на влизане и излизане от високите баварски равнини, върху които бил разположен Мюнхен. Построил и монетен двор, в който да съхранява спечелените пари. Съвременният меркантилен град не беше чак толкова далеч от средновековните си корени.

Когато Борн се увери, че не го следят, се измъкна от групата и взе такси, което го остави на шест пресечки от двореца „Вителсбах“.

Според професора Кирш предпочитал да се срещне с Борн на обществено място. Избра Държавния музей за египетско изкуство на „Хофгартенщрасе“, който се помещаваше зад масивната фасада в стил рококо на двореца „Вителсбах“. Борн направи пълна обиколка на улиците около двореца, като още веднъж провери за опашки, но не можа да си спомни идвал ли е в Мюнхен преди. Нямаше го онова тайнствено усещане за дежа вю, което означаваше, че се е върнал на място, без да може да си го спомни. Следователно местните преследвачи биха имали предимство на този терен. Може би имаше дузина места, на които да се скрие около двореца, но той не ги знаеше.

Сви рамене и влезе в музея. Металният детектор беше обслужван от двама въоръжени охранители, които освен това оставяха настрана раниците и проверяваха в ръчните чанти. От двете страни на преддверието стоеше по една базалтова статуя: на египетския бог Хор — сокол с диска на слънцето върху челото — и на майка му Изида. Вместо да тръгне направо към експозициите, Борн се обърна, застана зад статуята на Хор и гледа около десет минути как хората идват и си отиват. Обърна внимание на всички между двайсет и пет и петдесет години и запомни лицата им. Общо бяха седемнайсет души.

После мина покрай въоръжена жена от охраната, влезе в изложбените зали и точно на мястото, което Кирш беше посочил на Спектър, Борн го намери да разглежда внимателно древна, издялана в камък лъвска глава. Борн позна Кирш от фотографията, която Спектър му беше пратил — снимка на двамата мъже, застанали заедно в университетското градче. Куриерът на професора беше жилав, дребен човек с лъскава плешива глава и черни вежди, рошави като гъсеници. Имаше бледосини очи, които се стрелкаха насам–натам във всички посоки.

Борн мина покрай него, като уж разглеждаше няколко саркофага, с периферното си зрение потърси някой от седемнайсетте души, които бяха влезли в музея след него. Не видя никого и се върна обратно.

Кирш не се обърна, когато Борн застана до него, но каза:

— Знам, че звучи нелепо, но тази скулптура не ви ли напомня нещо?

— На Розовата пантера — каза Борн, както защото това беше паролата, така и защото скулптурата наистина невероятно приличаше на съвременния анимационен герой.

Кирш кимна.

— Радвам се, че стигнахте без произшествия. — Подаде му ключовете за апартамента си и му каза кода за входната врата, плюс подробни указания как да стигне дотам от музея. Изглежда, изпитваше облекчение — сякаш предаваше по-скоро своя угнетен живот, отколкото дома си.

— В апартамента ми има някои особености, за които искам да поговорим.

Докато Кирш обясняваше, се преместиха до една гранитна статуя на коленичилия Сененмут от времето на Осемнадесетата фараонска династия.

— Древните египтяни са знаели как да живеят — отбеляза Кирш. — Не са се страхували от смъртта. За тях е била просто едно пътуване, което приемали лекомислено, но все пак знаели, че има нещо, което ги очаква в отвъдния живот. — Той протегна ръка, сякаш да докосне статуята или пък да поеме малко от нейната мощ. — Погледнете тази статуя. Животът още искри в нея дори след хиляди години. Векове наред египтяните са нямали равни на себе си.

— Докато не ги завладели римляните.

— И все пак — каза Кирш — египтяните са променили римляните. Един век след като Птолемей и Юлий Цезар управляват от Александрия, тъкмо Изида, египетската богиня, която участва в божествения съд и решава споровете между боговете, е била почитана из цялата Римска империя. Всъщност е много вероятно основателите на ранната християнска църква, неспособни да се справят с нея и последователите й, да са я преобразили, да са я освободили от войнствената и природа и да са направили от нея смирената Дева Мария.

— Леонид Аркадин можеше да се осланя по-малко на Изида и повече на Дева Мария — замислено отрони Борн.

Кирш повдигна вежди.

— Какво знаете за този човек?

— Знам, че много опасни хора са ужасени от него.

— И с право — отвърна Кирш. — Той е маниак на тема самоубийство. Роден е и е израснал в Нижни Тагил, развъдник на самоубийци.

— И аз така чух — кимна Борн.

— И там щеше да си остане, ако не беше Тарканян.

Борн наостри уши. Беше предполагал, че Маслов е пратил своя човек в апартамента на Тарканян, защото там живееше Гала.

— Един момент, какво общо има Тарканян с Аркадин?

— Всичко. Без Миша Тарканян Аркадин никога нямаше да избяга от Нижни Тагил. Тъкмо Тарканян го заведе в Москва.

— И двамата ли са членове на Черния легион?

— Така ми дадоха да разбера — каза Кирш. — Но аз съм просто художник; животът под прикритие ми докара язва. Ако нямах нужда от парите — аз съм рядко несполучил художник, опасявам се, — никога нямаше да се задържа толкова дълго. Това беше последната ми услуга за Спектър. — Очите му продължаваха да шарят наляво-надясно. — Сега, след като Аркадин уби Дитер Хайнрих, изразът „последна услуга“ придоби ново, ужасяващо значение.

Борн вече беше в пълна бойна тревога. Спектър беше предположил, че Тарканян е от Черния легион и Кирш току-що го потвърди. Но Маслов беше отрекъл връзката на Тарканян с тази терористична група. Някой лъжеше.

Борн възнамеряваше да попита Кирш за противоречието, когато с крайчеца на окото си забеляза един от мъжете, влязъл в музея точно след него. Мъжът се поспря за момент в преддверието, сякаш за да се ориентира, после целенасочено се устреми към изложбената зала.

Тъй като беше достатъчно близо, за да ги подслуша в притихналия музей, Борн хвана Кирш над лакътя.

— Елате оттук — каза той и заведе германската си връзка в друга зала, в която се извисяваше статуя от калцит на близнаци от Осмата династия. Беше нащърбена, изронена от времето и датираше от 2390 година преди Христа.

Като бутна Кирш зад статуята, Борн застана на пост отпред и започна да следи другия. Човекът вдигна очи, видя, че Кирш и Борн вече не са пред статуята на Сененмут, и небрежно се огледа.

— Стойте тук — прошепна Борн на Кирш.

— Какво има? — Гласът на Кирш леко потрепери, но изглеждаше достатъчно смел. — Тук ли е Аркадин?

— Каквото и да стане — предупреди го Борн, — стойте неподвижно. Ще сте в безопасност, докато дойда да ви взема.

Щом Борн заобиколи откъм далечната страна на египетските близнаци, мъжът влезе в залата. Борн се премести към поредния вход и хлътна в следващата зала. Като се разхождаше безгрижно, мъжът бързо се огледа и сякаш не беше забелязал нищо интересно, последва Борн.

В тази галерия имаше редица високи стъклени витрини, но централната фигура в нея беше каменна статуя на пет хиляди години на жена с наполовина отрязана глава. Тя беше впечатляващо древна, но Борн нямаше време да й се диви. Може би защото се намираше в задната част на музея, тази зала беше празна. Вътре бяха само Борн и мъжът, който стоеше между него и единствения изход от галерията.

Борн зае позиция зад стъклена витрина с две лица и табло, на което бяха окачени дребни експонати — свещени сини скарабеи и златни накити. Заради пролуката в центъра на таблото Борн можеше да вижда мъжа, но мъжът така и не забеляза неговата позиция.

Застанал напълно неподвижен, Борн изчака, докато мъжът започна да заобикаля дясната страна на витрината. Борн бързо се премести вдясно от него, откъм отсрещната страна на витрината, и връхлетя върху мъжа.

Изтласка го към стената, но мъжът запази равновесие. След като зае отбранителна позиция, той извади керамичен нож от калъф под мишницата си и го размаха назад-напред, за да държи Борн на разстояние.

Борн направи фалшиво движение вдясно, но се премести наляво полуприведен. Тогава замахна с дясната си ръка срещу ръката, която държеше ножа. С лявата сграбчи мъжа за гърлото. Щом онзи опита да забие коляно в корема на Борн, той се извъртя, така че донякъде да отклони удара. По този начин изгуби блокаж срещу ножа и сега острието се засили странично към врата му. Борн го спря точно преди да се забие и двамата останаха вкопчени един в друг в безизходно положение.

— Борн — произнесе накрая мъжът, — казвам се Йенс. Работя за Доминик Спектър.

— Докажи го — отвърна Борн.

— Тук си, за да се срещнеш с Егон Кирш, за да заемеш мястото му, когато Леонид Аркадин дойде да го търси.

Борн отпусна ръце от врата на Йенс.

— Прибери ножа си.

Йенс изпълни искането на Борн и Борн напълно го освободи.

— Къде е сега Кирш? — Трябва да го измъкна оттук и да го кача на самолет за Вашингтон.

Борн го заведе обратно в съседната галерия до статуята на близнаците.

— Кирш, галерията е чиста. Можеш да излезеш.

Когато човекът за свръзка не се появи, Борн мина зад статуята. Кирш си беше там, свлечен на пода, с дупка от куршум в тила.

Семьон Икупов следеше приемателя, настроен към електронния бръмбар в паспорта на Борн. Щом приближиха района на египетския музей, той каза на своя шофьор да намали. Прониза го остро предчувствие: беше решил да вкара Борн в колата си под заплаха да го застреля. На Икупов този начин му изглеждаше най-добрият да накара Борн да го изслуша.

В този момент мобилният му телефон иззвъня с мелодията, която беше настроил за обаждане от Аркадин, и докато следеше за Борн, сложи телефона на ухото си.

— Аз съм в Мюнхен — каза Аркадин в ухото му. — Наех кола и идвам от летището.

— Добре. Сложих електронно проследяващо устройство на Джейсън Борн, човекът, изпратен от Нашия приятел, за да си върне плановете.

— Къде е той? Аз ще се погрижа за него — каза Аркадин в типичния си безцеремонен стил.

— Не, не, не искам да го убиваш. Аз ще се погрижа за Борн. През това време бъди в движение. Скоро ще ти се обадя.

Борн клекна край Кирш и огледа трупа.

— Отвън на входа има метален детектор — каза Йенс. — Как, по дяволите, някой е внесъл оръжие тук? Освен това не се чу никакъв шум.

Борн обърна главата на Кирш, така че задната й част да е към светлината.

— Виждаш ли тук? — Той посочи входната рана. — И тук. Няма изходна рана като при стрелба от упор. — Той се изправи — Който го е убил, е използвал заглушител. — Борн излезе от галерията с решителна крачка. — Който го е убил, работи тук като охрана. Персоналът по сигурността на музея е въоръжен.

— Трима са — каза Йенс, като вървеше в крачка зад Борн.

— Да. Двама на металния детектор и един, който обикаля галериите.

В преддверието двамата охранители бяха на поста си до металния детектор. Борн отиде до единия от тях и каза:

— Изгубих мобилния си телефон някъде из музея и охранителката във втората галерия обеща, че ще ми помогне да го намеря, но сега не мога да открия и нея.

— Петра — каза охранителят. — Да, тя току-що излезе в обедна почивка.

Борн и Йенс излязоха през предната врата и слязоха по стълбите до тротоара, където се огледаха наляво и надясно. Борн видя жена в униформа, която бързо отиваше към пресечката от дясната им страна и двамата с Йенс тръгнаха след нея.

Тя изчезна зад един ъгъл и двамата мъже хукнаха да я гонят. Щом приближиха ъгъла, Борн видя как с тях се изравни лъскав черен мерцедес.

Икупов се ужаси, когато видя Борн да излиза от музея в компанията на Франц Йенс. Присъствието на Йенс му подсказа, че неговият враг няма да остави нищо на случайността. Работата на Йенс беше да пази хората на Икупов далеч от Борн, за да може Борн лесно да се добере до плановете за атаката. Истински ужас обзе Икупов. Ако Борн успееше, всичко щеше да бъде загубено. Врагът на Икупов щеше да спечели. Той не можеше да позволи това да се случи.

Приведе се на задната седалка и извади пистолет „Лугер“.

— Увеличи скоростта — каза Икупов на шофьора.

Като се подпря на рамката на вратата, той изчака до последния миг, преди да натисне бутона, който смъкваше стъклото на прозореца. Прицели се в бягащата фигура на Йенс, но Йенс го усети и забави, докато се обръщаше. След като Борн със сигурност взе поне три крачки преднина, Икупов изстреля два последователни куршума.

Йенс се смъкна на едно коляно и се подхлъзна на тротоара, докато падаше. Икупов изстреля трети куршум, за да е сигурен, че Йенс няма да оцелее след нападението, после вдигна стъклото.

— Тръгвай! — каза той на шофьора.

Мерцедесът се стрелна напред по улицата и с пронизителен шум се отдалечи от окървавеното тяло, сгърчено в канавката.

Тридесет и втора глава

Роб Бат седеше в колата си с бинокъл за нощно виждане пред очите и предъвкваше близкото минало, сякаш беше дъвка, изгубила вкуса си.

От момента, в който извикаха Бат в кабинета на Вероника Харт и го обвиниха в предателство срещу ЦРУ, той се вцепени. Сега не изпитваше нищо към себе си. Враждебността му към Харт се превърна в съжаление. Или може би, помисли си, съжаляваше себе си. Като някакъв новак стъпи в мечи капан. Повярва на хора, на които не биваше да се вярва. Лавал и Холидей щяха да получат своето, той изобщо не се съмняваше в това. Изпълнен с отвращение към себе си, започна своята дълга пиянска нощ.

Едва на следващата сутрин, когато се събуди с ужасяващ махмурлук, Бат осъзна, че има нещо, което може да направи по въпроса. Обмисляше го известно време, докато гълташе аспирини, за да тушира пулсиращата болка в главата си.

Тъкмо тогава планът започна да се оформя и постепенно разцъфна като цвете на слънчевите лъчи. Той щеше да отмъсти за унижението, на което Лавал и Кендъл го бяха подложили. А най-хубавото беше, че ако тайният план сполучеше, ако успееше да ги срази, щеше да си върне кариерата, която сега беше на изкуствено дишане.

Седнал зад волана на кола под наем, профуча по улицата, заобикаляща Пентагона, като беше нащрек за генерал Кендъл. Бат беше достатъчно предпазлив и знаеше, че е по-добре да не тръгва след Лавал, който беше твърде умен, за да допусне грешка. Не можеше да се твърди същото за генерала. Бат научи едно от неуспешното си съдружие с двамата — че Кендъл е слабото звено. Беше прекалено обвързан с Лавал, прекалено сервилен в отношението си. Имаше нужда някой да му казва какво да прави. Тъкмо заради желанието да угодят слугите ставаха уязвими. Допускаха грешки, каквито господарите им не правеха.

Бат внезапно видя живота така, както може би го виждаше Борн. Знаеше каква работа беше вършил Борн за Мартин Линдрос в Рейкявик и как се беше изложил на опасност, за да намери Линдрос и да го върне у дома. Но както повечето от бившите си колеги, Бат удобно беше отхвърлял действията на Борн, приписваше успехите му на случайно стечение на обстоятелствата и избираше да се придържа към общото мнение, че Борн е неконтролируем параноик и трябва да бъде спрян, преди да извърши някоя отвратителна постъпка, която ще опозори ЦРУ. И все пак хората в ЦРУ не изпитваха угризения, че го използват, когато всичко друго се провали, и го принуждаваха да бъде тяхна пионка. Но поне той, Бат не беше ничия пионка.

Видя генерал Кендъл да излиза от една странична врата на сградата и свит в шлифера си, да бърза през паркинга към колата си. Бат задържа генерала в полезрението си и се приготви с ръка на контактния ключ. Щом Кендъл приведе дясното си рамо, за да запали двигателя, Бат завъртя ключа, така че генералът не чу как друга кола пали заедно с неговата.

Щом генералът излезе от паркинга, Бат остави бинокъла и включи на скорост. Нощта изглеждаше тиха и безмълвна, но може би това беше просто отражение на настроението на Бат. В края на краищата той беше нощен страж. Бе обучен лично от Стария и винаги се беше гордял с този факт. След своя провал обаче Бат разбра, че тъкмо тази гордост беше изкривила мисленето му и способността му да взима решения. Гордостта му го подтикна да се разбунтува срещу Вероника Харт не заради нещо, което Вероника беше казала или направила — той дори не й даде шанс, — а защото го пренебрегнаха. Гордостта беше неговото слабо място — точно него беше разпознал и използвал Лавал. Да анализира минали събития е глупаво, мислеше си той, докато следваше Кендъл към района на Феърфакс. Но така поне си осигуряваше смирението, от което се нуждаеше, за да види колко много се беше отклонил от клетвата си за вярност към ЦРУ.

Спазваше разумна дистанция зад колата на генерала, като променяше платното, за да не бъде разкрит. Съмняваше се Кендъл да предположи, че е следен, но си струваше да внимава. Бат беше решен да изкупи греха, който беше сторил против своята организация, против паметта на Стария.

Кендъл сви към непозната модерна сграда. Целият първи етаж беше зает от фитнес клуб „В хармония“. Бат проследи как генералът паркира, извади малък спортен сак и влезе в клуба. Дотук нищо полезно, но Бат много отдавна се беше научил на търпение. При наблюдение на заподозрян, изглежда, нищо не излизаше лесно и бързо.

И тогава, тъй като нямаше нищо по-добро за правене, докато Кендъл се върне, Бат се втренчи в надписа „В хармония“, докато отхапваше парченца „Сникърс“. Защо този надпис изглеждаше познат? Знаеше, че никога не е влизал вътре, всъщност никога не беше идвал в тази част на Феърфакс. Може би заради името: „В хармония“. Да, звучеше му влудяващо познато, но изобщо не можеше да се сети защо.

Бяха минали петдесет минути, откакто Кендъл влезе вътре; време беше да изпробва бинокъла за нощно виждане върху входа. Гледаше как влизат и излизат хора с всякакъв вид и телосложение. Повечето бяха сами; понякога излизаха по две жени, въвлечени в разговор, веднъж се появиха мъж и жена и заедно се насочиха към колата си.

Минаха още петнадесет минути, а Кендъл още го нямаше. Бат беше свалил бинокъла от очите си, за да си починат, когато видя вратата на клуба да се отваря. Погледна през окуляра и различи в тъмнината Родни Фиър. „Не е истина“, помисли си Бат.

Фиър прокара ръка през влажната си коса. И тогава Бат си спомни защо името „В хармония“ му е толкова познато. От всички директори на ЦРУ се изискваше да посочват местонахождението си след работно време, така че ако са необходими, дежурният служител да може да изчисли колко време ще им трябва да се върнат в щаба.

Като гледаше как Фиър отива до колата си, Бат прехапа устни. Разбира се, може и да беше чисто съвпадение, че генерал Кендъл използва същия фитнес клуб като Фиър, но Бат знаеше — в този занаят няма съвпадения.

Подозренията му се засилиха, когато Фиър не запали колата си, а остана тихо и кротко зад волана. Чакаше нещо, но какво? А може би, рече си Бат, чака някого.

Десет минути по-късно от клуба излезе генерал Кендъл. Не се огледа, а се запъти направо към колата си, запали двигателя и даде на заден. Преди Кендъл да напусне паркинга, Фиър запали своя двигател. Кендъл зави надясно и Фиър го последва.

В гърдите на Бат се надигна въодушевление. „Започва се!“, помисли си той.

След като първите два куршума уцелиха Йенс, Борн се завъртя към него, но последва трети в главата и Борн промени решението си. Хукна надолу по улицата, като знаеше, че другият е мъртъв и вече нищо не може да направи за него. Трябваше да предположи, че Аркадин е проследил Йенс до музея и е чакал в засада.

Като сви зад същия ъгъл като охранителката, Борн видя че изстрелите са я разколебали и тя стои, извърната наполовина в тази посока. После, като видя, че Борн се приближава, тя побягна към една алея. Докато тичаше след нея, Борн я видя как прескочи вълнообразна ламаринена ограда, зад която имаше разчистено място за строеж, пълно с тежки машини. Тя се хвана за горния край на оградата, набра се и я прескочи.

Борн се покатери след нея и се прехвърли. Видя я как се сви зад опръсканата с кал страна на един булдозер и хукна натам. Тя се метна в кабината, плъзна се зад кормилото и припряно започна да търси откъде се пали.

Борн беше доста близо, когато моторът избоботи. Като даде с булдозера на заден ход, тя директно се насочи към Борн. Беше избрала тромава машина и Борн скочи от едната страна, посегна да се задържи с ръка и се провеси. Булдозерът се наклони, предавките стържеха, докато тя се бореше да премести на първа, но Борн вече беше в кабината.

Тя опита да извади оръжието си, но в същото време се мъчеше да управлява булдозера и Борн лесно отблъсна пистолета. Той падна във вдлъбнатината на педалите и Борн го ритна по-далеч от нея. После се пресегна и изключи двигателя. В мига, в който го направи, жената закри лицето си с ръце и избухна в плач.

— Ти забърка тази каша — каза Дерон.

Сорая кимна.

— Знам.

— Ти дойде при нас — при Кики и при мен.

— Поемам цялата отговорност.

— Мисля, че в този случай — каза Дерон — трябва да си поделим отговорността. Можехме да ти откажем, но не го направихме. Сега всички ние — не само Тайрон и Джейсън — сме изложени на сериозна опасност.

Седяха в дома на Дерон — уютна стая с покрит диван, обърнат към каменна камина, а над нея — голям плазмен телевизор. Върху ниска дървена масичка бяха сложени питиета, но никой не ги беше докоснал. Дерон и Сорая седнаха с лице един срещу друг. Кики беше свита в ъгъла като котка.

— С Тайрон вече е свършено — каза Сорая. — Видях какво правят с него.

— Чакай малко — Дерон седна по-напред. — Има разлика между възприятие и реалност. Не се оставяй да ти промиват мозъка. Няма да рискуват да осакатят Тайрон; той е единственото им средство да те заставят да им заведеш Джейсън.

Сорая още веднъж усети как ужасът разпилява мислите й, пресегна се и си наля скоч. Вдъхна богатия му аромат, който й напомни пирен и карамелени бонбони. Джейсън й беше казвал, че гледки, миризми, характерни фрази или тембър на гласа могат да отключат скритите му спомени.

Тя отпи глътка скоч и усети как той възпламени огнена струя надолу към стомаха й. Сега й се искаше да е навсякъде другаде, но не и тук. Искаше друг живот, но такъв си беше избрала, такива решения беше взела. Нямаше какво да направи — не можеше да изостави приятелите си, трябваше да ги пази. Досадният въпрос беше как да го направи.

Дерон беше прав за Лавал и Кендъл. Да я върнат в стаята за разпити беше психологическа маневра. Сега, като си го мислеше, онова, което й бяха показали, беше минимумът. Бяха разчитали на нея да си представи най-лошото, да позволи тези мисли да я измъчват, докато се предаде и извика Джейсън. Тогава щяха да го арестуват и да го покажат на президента за доказателство, че след като са успели там, където ЦРУ с многобройните си опити не е успяло, Лавал заслужава да завземе и властва над ЦРУ.

Тя отпи още една глътка скоч, като си даваше сметка, че Дерон и Кики мълчат и търпеливо чакат тя да премисли грешката, която беше направила, и след като я преодолее, да я остави зад себе си. Но тя трябваше да поеме инициативата да формулира план за контраатака. Ето това имаше предвид Дерон, като каза: „Ти забърка тази каша.“

— Това, което трябва да се направи — проговори тя бавно и предпазливо, — е да победим Лавал в собствената му игра.

— И как предлагаш да стане това? — попита Дерон.

Сорая се вгледа в капчиците скоч. Там беше работата, нямаше никаква представа.

Мълчанието се проточи, с всяка минута ставаше все по-непроницаемо и непоносимо. Накрая Кики се изпъна, стана и каза:

— Цялата тази печална сцена ми дойде в повече. Като седим тук ядосани и разочаровани, няма да помогнем на Тайрон, нито пък ще улесним намирането на решение. Аз излизам да се позабавлявам в клуба на един приятел. — Тя погледна от Сорая към Дерон и обратно. — Е, кой идва с мен?

Воят на полицейските сирени заливаше Борн на талази, докато той седеше в булдозера до охранителката на музея. Отблизо тя изглеждаше по-млада, отколкото си я представяше. Русата й коса, опъната на кок отзад, се беше разхлабила. Очите й бяха големи и ясни, зачервени по края от плача. Нещо го накара да мисли, че е тъжна по рождение.

— Свали си якето — каза й.

— Какво? — Охранителката изглеждаше напълно объркана.

Без повече обяснения Борн й помогна да си свали якето.

Като вдигна ръкавите на ризата й, той провери сгъвките на лактите й, но не откри татуировка на Черния легион. Тъгата на лицето й се беше смесила с откровен страх.

— Как се казваш? — меко попита той.

— Петра-Александра Айхен — отвърна тя с разтреперан глас. — Но всички ми викат Петра. — Тя избърса очи и косо го погледна. — Сега ще ме убиете ли?

Полицейските сирени вече се чуваха много силно и Борн изпита желание да се махне колкото може по-далеч от тях.

— Защо да го правя?

— Защото аз… — Гласът й секна и тя се задави, изглежда, със собствените си думи или с избликналата емоция. — Застрелях вашия приятел.

— Защо го направи?

— За пари — отвърна тя. — Трябват ми пари.

Борн й повярва. Не беше действала като професионалист и не говореше като такъв.

— Кой ти плати?

Страхът изкриви лицето й, уголеми очите й, които се впериха в него.

— Не… не мога да ви кажа. Той ме застави да обещая, каза, че ще ме убие, ако си отворя устата.

Борн чу силни гласове, крещящи на насечения жаргон, характерен за полицаите навсякъде по света. Бяха започнали своята хайка. Той извади оръжието й — „Валтер Р22“ — малкият калибър беше единственият вариант за безшумно убийство в затворено пространство.

— Къде е заглушителят?

— Изхвърлих го в един канал. Както ме инструктираха.

— Ако продължаваш да следваш заповеди, може да си навредиш. Хората, които са те наели, така или иначе ще те убият — каза той, докато я извличаше от булдозера. — Може да се каже, че си в опасност.

Тя простена и опита да се отскубне от него.

Той я сграбчи.

— Ако искаш, ще те оставя да идеш право при ченгетата. Ще бъдат тук всеки момент.

Устата й се размърда, но нищо смислено не излезе.

Гласовете вече се чуваха отчетливо. Полицаите бяха от другата страна на ламаринената ограда. Той я дръпна в противоположната посока.

— Знаеш ли друг път за излизане оттук?

Петра посочи с глава. Тя и Борн хукнаха по диагонал през двора, като заобикаляха тежките машини, проправяха си път през отломките и заобикаляха дълбоки дупки в земята. Без да се обръща назад, Борн знаеше, че ченгетата са влезли откъм другия край на двора. Наведе главата на Петра, а той самият се преви одве, за да не ги забележат. От другата страна на един кран върху бетонни блокчета беше поставен фургонът на строителите. Направо от тънкия покрив вътре в него бяха опънати временни електрически кабели.

Петра се хвърли с главата напред под фургона и Борн я последва. Бетонните блокчета повдигаха фургона точно колкото да се проврат и изпълзят по корем от другата страна, където Борн видя, че в свързаните панели на оградата е изрязана пролука.

Като пропълзяха през отвора, те се озоваха на тиха алея с контейнери за боклук с промишлени размери и кофа, пълна със счупени керамични плочки, нащърбени късчета мозайка и парчета усукан метал, без съмнение от сградите, които някога са били на мястото на вече празното пространство зад тях.

— Оттук — прошепна Петра, докато го извеждаше от алеята към улица с жилищни сгради. Зад ъгъла тя отиде до една кола и я отвори с връзка ключове.

— Дай ми ключовете — каза Борн. — Те ще търсят теб.

Улови ги във въздуха и двамата се качиха в колата. Една пресечка по-нататък минаха край полицейска патрулка. Ръцете на Петра, сложени в скута й, се разтрепериха от внезапното напрежение.

— Ще минем точно покрай тях — предупреди я Борн. — Не ги поглеждай.

Не размениха нито дума повече, докато Борн не каза:

— Обърнаха. Идват след нас.

Тридесет и трета глава

— Ще те оставя някъде — каза Аркадин. — Не искам да се замесваш в това, което ще става.

Девра, която седеше на предната дясна седалка в наетото беемве, го погледна скептично.

— Така ли? А за кого е типично?

— Още не сме хванали Егон Кирш.

Аркадин зави зад един ъгъл. Бяха в центъра на града, на място, пълно със старинни катедрали и дворци. По някакъв начин напомняше за приказка на братя Грим.

— Има усложнения — каза той. — Противниковият цар влезе на шахматната дъска. Казва се Джейсън Борн и е тук, в Мюнхен.

— Още по-сериозна причина да остана с теб. — Девра провери действието на единия от двата пистолета „Лугер“, които Аркадин беше взел от местен агент на Икупов. — Кръстосаният огън има много предимства.

Аркадин се засмя.

— Покрай теб не липсва огън.

Това беше поредното нещо, което го привличаше у нея — тя не се страхуваше от мъжкия пламък, бушуващ в корема й. Но той й беше обещал — както и на себе си, — че ще я защитава. Много отдавна не го беше казвал на никого и макар да се беше заклел, че никога вече няма да дава подобно обещание, тъкмо това беше направил. И странно, но се чувстваше добре. Сега имаше усещането, че ако е с нея, излиза от сенките, в които е роден и които бяха татуирани върху кожата му от толкова много жестоки събития. За пръв път в живота си имаше чувството, че може да изпита удоволствие от слънцето, огряващо лицето му, от вятъра, който повдигаше косите на Девра и ги вееше като грива. Можеше да върви по улицата с нея и да му се струва, че живее в друго измерение, че ей сега е пристигнал от друга планета.

Щом спряха на червен светофар, той я погледна. Слънчевата светлина струеше вътре в колата и придаваше на лицето на Девра лек розов оттенък. Точно в този момент той усети как нещо се втурна от него и нахлу в нея. Тя се обърна, сякаш също го беше почувствала, и му се усмихна.

Светофарът светна зелено и Аркадин ускори през кръстовището. Мобилният му телефон забръмча. Погледна надолу към входящия номер и видя, че се обажда Гала. Той не вдигна, нямаше желание да разговаря с нея сега, а и изобщо.

Три минути по-късно получи съобщение. В него пишеше: „МИША Е МЪРТЪВ. УБИ ГО ДЖЕЙСЪН БОРН.“

След като проследи Родни Фиър и генерал Кендъл по моста „Кий“ във Вашингтон, Роб Бат се увери, че неговият огледално-рефлексен фотоапарат „Никон“ с дълъг обектив е добре зареден с високочувствителен филм. Той засне няколко дигитални фотографии с автоматичен фотоапарат, но те бяха само за справка, защото можеха да бъдат обработени във „Фотошоп“ за секунди. За да предотврати всякакви съмнения, че изображенията може да са подправени, той щеше да представи непроявената лента на… ами, това беше истинският му проблем. Съвсем основателно той беше персона нон грата в ЦРУ. Беше невероятно колко бързо можеха да се изпарят дългогодишните връзки. Но сега той осъзна, че е бъркал другарските отношения, изградени с неговите колеги директори, с приятелство. За тях той вече не съществуваше, затова ако им представеше някакви съмнителни доказателства, че АНС е вербувала още един служител на ЦРУ, щяха или да го пренебрегнат, или да му се изсмеят. Да се опитва да говори с Вероника Харт просто беше немислимо. Да предполага, че изобщо вече може да се добере до нея — в което се съмняваше, — да говори с нея сега, означаваше да се унижи. Бат никога не се беше унижавал през живота си и сега нямаше да го направи.

После се изсмя на глас при мисълта колко е лесно да изпаднеш в самозаблуда. Защо някой от неговите колеги да иска да прави каквото и да е с него? Той ги беше предал, беше ги изоставил, за да иде при врага. Ако беше на тяхно място — а как му се искаше да бъде! — щеше да чувства същата отровна неприязън към човека, който го е продал. Тъкмо затова Бат се захвана с мисията да унищожи Лавал и Кендъл. Те го бяха изиграли — бяха го изоставили в момента, в който постигнаха целта си. Още щом се присъедини към тях, му отнеха контрола над „Тифон“.

Отровна неприязън. Това беше отлична фраза, мислеше той, която точно изразяваше чувствата му към Лавал и Кендъл. Дълбоко в себе си знаеше, че да ги мрази, е същото като да мрази себе си. Но не можеше да мрази себе си; това беше в разрез с поставената цел. Точно в този момент не можеше да повярва колко ниско е паднал, че да мине на страната на АНС. Премисляше решението да постъпи така отново и отново и вече му се струваше, че някой друг, някакъв непознат, е взел това решение. Това не беше той, не можеше да е той, следователно Лавал и Кендъл го бяха накарали. И трябваше да платят за това най-високата цена.

Двамата мъже отново тръгнаха и Бат потегли след тях. След десетминутно шофиране двете коли пред него спряха на препълнения паркинг пред „Стъклената пантофка“. Докато Бат подминаваше, Фиър и Кендъл излязоха всеки от своя автомобил и влязоха вътре. Бат зави по пряката и паркира в странична улица. Като се пресегна към жабката, той извади малък фотоапарат „Лайка“, такъв, какъвто Стария беше използвал на младини за наблюдение. „Лайката“ беше стар шпионски помощник — на него можеше да се разчита и беше лесно да го скриеш. Бат зареди фотоапарата с високочувствителна лента, сложи го в горния джоб на ризата си заедно с дигиталния фотоапарат и излезе от колата.

Духаше песъчлив нощен вятър. От улеите се надигаше прахоляк и просто падаше на друго място. Като пъхна ръце в джобовете на палтото си, Бат забърза по улицата и влезе в „Стъклената пантофка“. На сцената имаше слайд китара, която жално свиреше блус в ръцете на музиканта и подгряваше за основното изпълнение — много известна група, издала няколко хитови албума в кариерата си.

Само беше чувал, че клубът е прочут. Знаеше например, че е собственост на Дрю Дейвис, предимно защото Дейвис беше епичен герой, който постоянно се месеше в политическите и икономическите проблеми на афроамериканците от района. Благодарение на неговото влияние приютите за бездомни бяха станали по-безопасни за техните обитатели, бяха построени центрове за рехабилитация; посочи, че е необходимо да се наемат бивши провинени. Направи го обществено достояние така изкусно, че бившите провинени нямаха друг избор, освен да използват максимално своя втори шанс.

Но Бат не знаеше за задните помещения на „Пантофката“ и затова се почувства объркан, когато след пълна обиколка на заведението, плюс разходка до мъжката тоалетна, не откри никаква следа от Фиър или генерала.

Като се опасяваше, че са се измъкнали през задния изход той се върна на паркинга, но откри, че колите им са там, където ги бяха оставили. Върна се в „Пантофката“ и отново се разходи между посетителите, като мислеше, че сигурно някак ги е подминал. Отново нямаше и следа, но щом приближи задната част на помещението, забеляза, че някой говори с едър мускулест чернокож. След кратка словесна свада здравенякът отвори врата, която Бат по-рано не беше забелязал, и мъжът се промъкна през нея. Бат предположи, че сигурно там са влезли Фиър и Кендъл и тръгна да си пробива път към охраната до вратата.

Точно тогава видя как Сорая влиза през главния вход.

Борн едва не изтръгна скоростния лост, докато се опитваше да избяга от полицейската кола зад тях.

— По-леко — каза Петра. — Ще ми разглобиш колата.

Съжали, че не огледа по-подробно картата на града. От лявата им страна внезапно изникна улица, преградена с кръстосани дървени греди. Настилката беше разкъртена и отдолу беше останал силно набразденият, разтрошен долен слой, а най-лошите му участъци скоро щяха да бъдат разкопани.

— Дръж се здраво — каза Борн, докато обръщаше, после зави по улицата и прекара колата през дървените прегради, като строши една, а другите разпиля. Колата се удари в долния пласт и продължи с друсане надолу по улицата с явно безразсъдна скорост. Сякаш бормашина пробиваше автомобила. Зъбите на Борн тракаха, а Петра едва се удържаше да не се развика.

Зад тях полицейската кола още по-трудно успяваше да държи прав курс. Тя рязко криволичеше, за да избегне най-дълбоките дупки. Борн пак ускори и успя да увеличи разстоянието между тях. Но после погледна напред. В другия край на улицата напречно беше паркиран циментовоз. Ако продължаваха да се движат, нямаше как да избегнат катастрофата с него.

Борн задържа същата скорост, а циментовозът добиваше все по-застрашителни размери. Полицейската кола бързо приближаваше зад тях.

— Какво правиш? — изпищя Петра. — Да не си се побъркал?

В този миг Борн изключи колата от скорост и настъпи спирачката. Моментално смени на задна, дръпна крака си от спирачката и натисна педала на газта до дупка. Колата се разтресе, а двигателят й изсвистя. После трансмисията се заключи и колата се понесе назад. Полицейската кола приближи, а шофьорът й беше парализиран от шока. Борн зави покрай нея, докато тя хвърчеше към единия край на циментовоза.

Борн дори не гледаше. Беше зает да насочва колата на заден ход обратно по улицата. Като прегази разпилените ограждения, той зави, превключи колата на първа и потегли.

— Какво правиш тук, по дяволите? — каза Ноа. — Трябваше да пътуваш за Дамаск.

— Трябва да излетя след четири часа. — Мойра пъхна ръце в джобовете си, за да не може той да види, че са свити в юмруци. — Не отговори на въпроса ми.

Ноа въздъхна.

— Няма никакво значение.

В смеха й имаше горчива нотка.

— Защо ли не съм учудена?

— Защото — отвърна Ноа — ти си в „Блек Ривър“ доста отдавна и знаеш как работим.

Вървяха по „Кауфингерщрасе“ в центъра на Мюнхен — район с оживен трафик, съвсем близо до „Мариенплац“. Като свиха при знака на бирария „Аугустинер“, двамата влязоха в издължено, приглушено като в катедрала пространство, което силно миришеше на бира и варени вурстчета. Врявата наоколо беше много подходяща, за да прикриеш личен разговор. Като прекосиха червения покрит с плочки под, те избраха маса в едно от помещенията и седнаха на дървени пейки. Човекът, седнал най-близо до тях, беше старец, който пушеше лула и спокойно четеше вестник.

Мойра и Ноа си поръчаха „Хефевайцен“, бяло пиво, още мътно от нефилтрираните дрожди, на сервитьорка, облечена в местната Dirndlkleid — дълга, широка пола и блуза с изрязано деколте. Около кръста си имаше завързана престилка, както и декоративно портмоне.

— Ноа — каза Мойра, когато им сервираха бирите, — не си правя никакви илюзии защо правим това, което правим, но как очакваш да пренебрегна информацията, която получих директно от източника?

Ноа отпи бавна глътка от своята „Хефевайцен“ и старателно избърса устните си, преди да отговори. После започна да отмята краищата на пръстите си.

— Първо, този човек, Хойзер, ти е казал, че дефектът на практика не може да бъде засечен. Второ, онова, което ти е казал, не може да се потвърди. Може да е просто недоволен служител, който опитва да си отмъсти на фабрика „Калер“. Мислила ли си, че е възможно?

— Можем да проведем собствени тестове на софтуера.

— Няма време. Има по-малко от два дни преди определеното време, в което танкерът с природен газ ще пристигне на терминала. — Той продължи да отмята пръсти. — Трето, не можем да направим нищо, без да предупредим „Некст Джен“, които от своя страна ще се обърнат и ще се конфронтират с фабрика „Калер“, а това ще ни постави в отвратителна ситуация. И последно, четвърто, коя част от изречението „Официално уведомихме «Некст Джен», че се оттегляме от проекта“ не разбираш?

Мойра се облегна назад за момент и си пое дълбоко въздух.

— Това е сериозна информация, Ноа. Може да доведе до ситуацията, за която най-много се тревожехме: до терористична атака. Как можеш…

— Ти вече престъпи границата с няколко крачки, Мойра — рязко каза Ноа. — Качвай се на самолета и си събери мозъка за новата задача или приключваш с „Блек Ривър“.

— Засега е по-добре да не се срещаме — каза Икупов.

Аркадин кипеше от възмущение и едва сдържа яростта си, но само защото Девра — каква хитра вещица — зарови нокти в дланта му. Тя го разбираше. Без въпроси, без проучване, без да се опитва да разчопли миналото му.

— Ами плановете? — Двамата с Девра седяха в мизерен, опушен бар в занемарен район на града.

— Ще ги взема от теб сега. — Гласът на Икупов се чуваше слаб и далечен в мобилния телефон, макар че сигурно ги разделяха километър-два. — Преследвам Борн. Тръгнах по петите му сам.

Аркадин не искаше и да чуе.

— Мислех, че това е моя работа.

— Твоята работа като цяло приключи. Взе плановете и ликвидира мрежата на Пьотър.

— С изключение на Егон Кирш.

— Вече се отървахме от Кирш — каза Икупов.

— Аз съм този, който ликвидира мишените. Ще ти дам плановете, а после ще се погрижа за Борн.

— Казах ти, Леонид Данилович. Не искам да се ликвидира Борн.

От Аркадин излезе тих, изтерзан животински звук. „Но Борн трябва да бъде ликвидиран“, мислеше си той. Девра заби нокти по-дълбоко в плътта му, така че той да усети сладкия, бакърен мирис на собствената си кръв. „И аз трябва да го направя. Той уби Миша.“

— Слушаш ли ме? — рязко каза Икупов.

Аркадин се размърда в паяжината на своя гняв.

— Да, сър, винаги. Но настоявам да ми кажете къде ще бъдете, когато пресрещнете Борн. За по-сигурно, за вашата собствена безопасност. Няма да стоя безпомощно, докато ви се случва нещо непредвидено.

— Съгласен съм — каза Икупов след известно колебание. — В момента той е в движение, така че имам време да взема плановете от теб. — Той даде на Аркадин адрес. — Ще бъда там след петнайсет минути.

— Ще ми трябва малко повече време — отвърна Аркадин.

— Тогава след половин час. Още щом разбера къде ще пресрещна Борн, ти ще научиш. Така доволен ли си, Леонид Данилович?

— Напълно.

Аркадин затвори и прибра телефона си, отскубна се от Девра и отиде на бара.

— Двоен „Оубан“ с лед.

Барманът, едър мъж с татуирани ръце, го погледна накриво.

— Какво е „Оубан“?

— Едно малцово уиски, малоумник такъв.

Барманът, който полираше старинна стъклена чаша, изгрухтя:

— Тук да ти прилича на кралски дворец? Нямаме никакво едно малцово уиски.

Аркадин се пресегна, издърпа чашата от ръцете на бармана и я размаза с дъното напред в носа му. После, щом рукна кръв, извлече зашеметения мъж над барплота и го преби до смърт.

— Не мога да се върна в Мюнхен — каза Петра. — Поне засега не. Така ми казаха.

— Защо рискуваш работата си и убиваш човек? — попита Борн.

— Моля те! — Тя бегло го погледна. — И хамстер не може да живее с парите, които ми плащаха в тази дупка.

Тя седеше зад волана и караше по магистралата. Вече бяха подминали покрайнините на града. Борн нямаше против. Самият той имаше нужда да остане извън Мюнхен, докато шумотевицата покрай смъртта на Егон Кирш стихне. Властите щяха да намерят нечии други документи за самоличност у Кирш и макар Борн да не се съмняваше, че те накрая ще разкрият истинската му самоличност, надяваше се дотогава да е взел плановете от Аркадин и да лети обратно за Вашингтон. Дотогава полицията щеше да търси Борн като свидетел на убийствата и на Кирш, и на Йенс.

— Рано или късно — каза Борн — ще трябва да ми кажеш кой те нае.

Петра не отговори, но ръцете й потрепераха на кормилото — последица от мъчителното преследване.

— Къде отиваме? — попита Борн. Искаше да я държи ангажирана в разговор. Усещаше, че тя трябва да установи контакт с него на някакво лично ниво, за да стане по-открита. Трябваше да я накара да му каже кой й е поръчал да убие Егон Кирш. Това можеше да отговори на въпроса дали е свързан с човека, който застреля Йенс.

— Вкъщи — отвърна тя. — На мястото, където никога не исках да се връщам.

— Защо?

— Родена съм в Мюнхен, защото майка ми е пътувала дотук, за да ме роди, но иначе съм от Дахау. — Тя, разбира се, имаше предвид града, на който беше кръстен близкият нацистки концентрационен лагер. — Никой родител не иска в акта за раждане на детето му да пише „Дахау“, затова, когато им дойде терминът, жените отиват в мюнхенска болница. — Нищо чудно: почти двеста хиляди души са били изтребени, докато е съществувал лагерът — най-продължително през войната, — тъй като бил построен първи и станал прототип за всички други концлагери.

Самият град, разположен по река Ампер, се намираше на около шестнайсет километра североизточно от Мюнхен. Беше неочаквано идиличен със своите тесни павирани улички, старинни улични фенери и тихи, опасани от дървета алеи.

Когато Борн отбеляза, че повечето хора, които подминаха, изглеждат съвсем спокойни, Петра с нежелание се засмя.

— Обикалят насам-натам в постоянна мъгла, пълни с омраза, че малкият им град трябва да носи такова убийствено бреме.

Тя караше през центъра на Дахау, после обърна на север докато не стигнаха някогашното село Етценхаузен. Там, на запустял хълм, познат като Лайтенберг, имаше гробище, самотно и напълно изоставено. Те излязоха от колата и минаха покрай каменната плоча с изваяната Давидова звезда. По камъка имаше резки, беше покрит с мъхове и лишеи, а боровете и елите закриваха небето дори в такъв ясен зимен следобед.

Докато вървяха бавно сред надгробните камъни, тя каза:

— Това е „КЦ-Фрийдхоф“ — гробището на концлагера. През по-голямата част от съществуването на Дахау труповете на евреите били струпвани и горени в пещи, но към края, когато лагерът останал без въглища, нацистите трябвало да направят нещо с труповете, затова ги донасяли тук. — Тя широко разпери ръце. — Ето такъв мемориал имат еврейските жертви.

Борн беше ходил на много гробища и смяташе, че са изключително спокойни. Но не и „КЦ-Фрийдхоф“, където от усещането за постоянно движение и неспирно мърморене тръпки го полазваха. Мястото беше живо, то виеше в неспокойна забрава. Борн спря, приклекна и прокара пръсти над думите, издълбани върху един надгробен камък. Бяха толкова изронени, че беше невъзможно да ги прочетеш.

— Хрумвало ли ти е, че мъжът, когото застреля днес, може да е евреин? — попита той.

Тя рязко се обърна към него.

— Казах ти, че парите ми трябваха. Направих го от нужда.

Борн се огледа около тях.

— Това са казали и нацистите, когато са погребали последните си жертви тук.

Гневна искра внезапно изпепели тъгата в очите й.

— Мразя те.

— Но не толкова, колкото мразиш себе си. — Той стана и й върна оръжието. — Ето, защо не се застреляш и всичко да свърши?

Тя взе пистолета и го насочи към него.

— Защо просто не застрелям теб?

— Ако ме убиеш, само ще влошиш своето положение. Освен това… — Борн отвори длан и й показа патроните, които беше извадил от пистолета.

С вик на отвращение тя прибра оръжието си в кобура. Ръцете и лицето й изглеждаха зеленикави на светлината, която се процеждаше през клоните.

— Можеш да се покаеш за стореното днес — подкани я Борн. — Кажи ми кой те нае.

Петра скептично го погледна.

— Няма да ти дам парите, ако това намекваш.

— Не ме интересуват парите ти — отвърна Борн. — Но мисля, че мъжът, който ти застреля, смяташе да ми каже нещо много необходимо за мен. Подозирам, че затова си била наета да го убиеш.

Част от скептицизма изчезна от лицето й.

— Наистина ли?

Борн кимна.

— Аз не исках да го убивам — каза тя. — Нали разбираш.

— Отиде при него, опря пистолета в главата му и натисна спусъка.

Петра извърна поглед без определена цел.

— Не искам да мисля за това.

— Значи не си по-добра от всеки друг в Дахау.

Сълзите й бликнаха, тя скри лицето си в шепите и раменете й затрепериха. Звуците, които издаваше, бяха като тези, които Борн беше чул на Лайтенберг.

Накрая плачът на Петра секна. Като избърса зачервените си очи с опакото на ръцете, тя каза:

— Исках да съм поетеса, знаеш ли? Винаги съм смятала, че да си поет е като да си революционер. Аз, германката, исках да променя света или поне да направя нещо, за да променя начина, по който светът гледа на нас, да направя нещо, за да изтръгна ядрото на вината от нас.

— Трябвало е да станеш екзорсист.

Това беше шега, но Петра беше в такова настроение, че не видя нищо смешно в нея.

— Щеше да е идеално, нали? — Тя го погледна — очите й още бяха пълни със сълзи. — Толкова ли е наивно да искаш да промениш света?

— Може би „непрактично“ е по-подходящата дума.

Тя вирна глава.

— Ти си циник, нали? — След като Борн не отговори, тя продължи: — Не смятам за наивно да вярваш, че думите — онова, което пишеш — могат да променят нещата.

— Тогава защо не пишеш? — каза той. — Вместо да стреляш по хората за пари? Това не е начин да си изкарваш хляба.

Петра мълча толкова дълго, че Борн се зачуди дали го е чула.

Накрая тя каза:

— По дяволите, бях наета от човек на име Спенглър Уолд — той едва ли не още е момче, наистина, на не повече от двайсет и една-две години. Виждала съм го по заведенията. Един-два пъти сме пили кафе заедно. Каза, че е студент в университета, специализира икономика на ентропията, нещо такова.

— Не мисля, че някой може да специализира икономика на ентропията — каза Борн.

— Вероятно — Петра още говореше носово. — Трябва да калибрирам наново мерника си за глупост. — Тя сви рамене. — Никога не съм се разбирала добре с хората. По-добре да си общувам с мъртвите.

Борн каза:

— Не можеш да поемеш скръбта и яростта на толкова много хора, без да те погребат жива.

Тя отвърна поглед към редиците раздробени надгробни камъни.

— Какво друго мога да направя? Вече са забравени. Ето тук лежи истината. Ако забравяш истината, това не е ли по-лошо от лъжа?

След като той не отговори, тя нервно потръпна с рамене и се обърна.

— След като си тук, искам да ти покажа какво виждат туристите.

Тя го заведе обратно при колата си и потегли надолу по изоставения хълм към официалния мемориал на Дахау.

Върху онова, което беше останало от лагерните постройки имаше покров, сякаш пагубните пушеци на подгряваните с въглища крематориуми още се издигаха и падаха върху термалните струи, както лешояди, които още оглеждаха за мъртви. Щом се приближиха с колата, ги посрещна скулптура от желязо — сърцераздирателна интерпретация на слабите като скелети затворници, създадена да напомня бодливата тел, която ги беше ограждала. Вътре в някогашната главна административна сграда имаше макет на килиите, витрини с обувки и други неизразимо страшни вещи, всичко, което беше останало от обитателите.

— Тези табели — каза Петра. — Виждаш ли някъде да се споменава колко много евреи са били измъчвани и са изгубили живота си тук? „Сто деветдесет и три хиляди души са изгубили живота си тук“, казват табелите. Няма обяснение за това. Ние още се крием от себе си, още сме земя, в която мразят евреите, независимо колко често се опитваме да задушим импулса с основателен гняв, сякаш имаме право ние да бъдем наскърбените.

Борн можеше да й каже, че нищо в живота не е така просто, но сметна, че е по-добре да остави яростта й сама да говори. Очевидно тя не можеше да изрази тези виждания пред никой друг.

Тя го заведе на обиколка из пещите, които изглеждаха злокобно дори толкова много години след като бяха използвани. Изглеждаха живи, сякаш блещукаха, сякаш бяха част от паралелна вселена, преливаща от неописуем ужас. Накрая излязоха от крематориума и се озоваха в продълговата стая, чиито стени бяха покрити с писма — някои, написани от затворниците, други — от семейства, отчаяно очакващи новини от любимите си хора; както и други записки, рисунки и по-официални писма с искания. Всичките бяха на немски; никое не беше преведено на други езици.

Борн ги прочете всичките. В тези стаи висяха последиците от отчаянието, зверствата и смъртта, безсилни да избягат. Тук тишината беше по-различна от онази в Лайтенберг. Той чуваше лекото тътрене на подметки, шумоленето на гуменки, докато туристите се влачеха от един експонат към друг. Сякаш натрупаната безчовечност задушаваше способността да говориш, а може би защото думите — всички думи — бяха и неадекватни, и излишни.

Двамата бавно се придвижваха из помещението. Той виждаше как устните на Петра се движеха, докато четеше писмо след писмо. Към края на стената едно писмо прикова неговото внимание и ускори пулса му. Лист хартия, очевидно канцеларска, съдържаше ръкописен текст, в който имаше оплакване, че авторът е разработил според думите му газ, далеч по-ефективен от „Циклон Б“, но никой от управата на „Дахау“ не си направил труда да му отговори. Вероятно защото газът никога не е бил използван в „Дахау“. Но това, което много повече заинтригува Борн, беше, че върху хартията на писмото беше отпечатан знакът с три конски глави, обединени в средата от черепа на СС.

Петра дойде до Борн, сега веждите й бяха сключени в смръщено изражение.

— Това ми е ужасно познато.

Той се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Имаше един човек, когото познавах — Стария Пелц. Казваше, че живее в града, но мисля, че беше бездомник. Слизаше в противовъздушното скривалище на Дахау да спи, особено през зимата. — Тя отметна кичур коса зад ухото си. — Бръщолевеше през цялото време, знаеш как правят лудите, сякаш говореше на някой друг. Помня, че ми показа униформен знак със същата емблема. Говореше за нещо, наречено Черния легион.

Пулсът на Борн се ускори.

— Какво казваше?

Тя сви рамене.

— Ти мразиш нацистите толкова много — каза той. — Чудя се дали знаеш, че някои неща, създадени от тях, още съществуват.

— Да, сигурно, като скинхедс.

Той посочи емблемата.

— Черният легион още съществува, още представлява опасност дори по-голяма от времето, когато Стария Пелц го е знаел.

Петра поклати глава.

— Той говореше ли, говореше. Никога не бях сигурна на мен ли обяснява или на себе си.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Разбира се, но кой знае дали е още жив. Пиеше като смок.

Десет минути по-късно Петра караше по „Аугсбургерщрасе“ към един хълм, познат като Карлсбург.

— Гадна ирония — горчиво отбеляза тя. — Мястото, което най-много мразя, сега е най-безопасно за мен.

Тя спря на паркинга пред енорийската църква „Свети Якоб“. Осмоъгълната барокова кула на църквата се виждаше от целия град. В съседство беше универсалният магазин „Хьорхамерс“.

— Виждаш ли там, от страната на „Хьорхамерс“? — попита тя, щом се измъкнаха от колата. — Тези стъпала водят надолу към огромния противовъздушен бункер, построен в хълма, но не можеш да влезеш оттам.

Тръгнаха нагоре по стълбите на „Свети Якоб“ и тя го преведе през ренесансовия интериор, покрай хора. Близо до ризницата имаше незабележима тъмна дървена врата, зад която се спускаха стъпала. Те се виеха към криптата, която беше изненадващо малка, като се имаше предвид размерът на църквата отгоре.

Но както Петра бързо му показа, имаше причина за такъв размер: зад него се простираше лабиринт от стаи и коридори.

— Бункерът — каза тя, като включи наниз от голи крушки, закрепени към каменната стена отдясно. — Тук са бягали моите баба и дядо, когато твоята страна бомбардирала до основи неофициалната столица на Третия райх. — Тя говореше за Мюнхен, но Дахау беше достатъчно близо, за да усетят мириса на изгоряло от американските въздушни нападения.

— Щом мразиш страната си толкова много — каза Борн, — защо не я напуснеш?

— Защото — отвърна Петра — я и обичам. Това е мистерията да си германец — горд, но изпълнен с омраза към себе си. — Тя сви рамене. — Какво да се прави? Играеш картите, които съдбата ти е раздала.

Борн знаеше какво е да се чувстваш така. Той се огледа.

— Познато ли ти е това място?

Тя тежко въздъхна, сякаш гневът я беше изтощил.

— Когато бях малка, родителите ми ме водеха на неделната меса всяка седмица. Те са богобоязливи хора. Каква шега! Бог не е ли отвърнал очи от това място още преди години?

Както и да е, една неделя ми беше толкова скучно, че се измъкнах. По онова време бях обсебена от смъртта. Можеш ли да ме виниш? Израснах с нейното зловоние в ноздрите си. — Тя вдигна поглед към него. — Можеш ли да повярваш, че аз съм единствената посетила мемориала от хората, които познавам? Смяташ ли, че родителите ми някога са ходили там? Братята ми, лелите и чичовците, моите съученици? Моля те! Те дори не искат да признаят, че съществува.

Тя отново изглеждаше изтощена.

— Затова слязох тук, долу, за да поговоря с мъртвите, но не видях достатъчно мъртви, затова продължих нататък и какво намерих? Бункера на Дахау.

Тя сложи ръка на стената и я прокара по грубо издялания камък така ласкаво, сякаш беше хълбокът на любовник.

— Това стана моето място, моят личен свят. Бях щастлива само под земята, в компанията на сто деветдесет и трите хиляди мъртви. Усещах ги. Вярвах, че душата на всеки един от тях е затворена тук. Мислех си, че е толкова несправедливо. Прекарвах времето си в опити да измисля как да ги освободя.

— Смятам, че единственият начин да го направиш — каза Борн — е да освободиш себе си.

Тя посочи.

— Оттук се минава за бърлогата на Стария Пелц.

Щом тръгнаха по тунела, тя каза:

— Не е много далеч. Харесваше му да е близо до криптата. Мислеше, че двама от тези хорица са негови приятели. Сядаше, давеше се в алкохол и им говореше с часове, така, сякаш бяха живи и можеше да ги вижда. Кой знае? Може би ги е виждал. И по-странни неща са ставали.

След малко тунелът се раздели на няколко стаи. До тях стигна мирис на уиски и спарена пот.

— Третата стая отляво — каза Петра.

Но преди да стигнат до нея, прагът се изпълни с нечие тромаво тяло, отгоре с глава, подобна на топка за боулинг, и коса, настръхнала като гърба на бодливо прасе. Обезумелите очи на Стария Пелц се втренчиха в тях.

— Кой е там? — Гласът му беше плътен като мъгла.

— Аз съм, хер Пелц. Петра Айхен.

Но Стария Пелц гледаше ужасен пистолета на ханша й.

— Мамка му! — Той вдигна някаква пушка и изрева. — Нацистки симпатизанти! — И стреля.

Тридесет и четвърта глава

Сорая влезе в „Стъклената пантофка“ след Кики и преди Дерон. Кики се беше обадила предварително и съвсем скоро всички бяха там, а собственикът Дрю Дейвис дойде при тях с клатушкане като Чичо Скруч. Той беше побелял старец с настръхнала коса, сякаш беше шокирана, че го вижда още жив. Имаше изразително лице с дяволит поглед, нос като топче сдъвкана дъвка и широка усмивка, наточена до съвършенство за дебнещите телевизионни репортери и агитираща за местните политици и добрите му дела из по-бедните квартали в града. Но притежаваше сърдечност, която не беше престорена. Когато човек говореше с Дрю, той така го гледаше сякаш слушаше единствено и само него.

Той прегърна Кики, а тя го целуна по двете бузи и го нарече „Папа“. По-късно, след като се представиха един на друг и ги настаниха на предна маса, която Дрю Дейвис беше резервирал за тях, след като им сервираха шампанско и лакомства, Кики обясни какво я свързва с него.

— Когато бях малка, в нашето племе връхлетя толкова тежка суша, че много от по-възрастните и новородените се разболяха и умряха. След известно време при нас пристигна малка група бели хора, за да ни помогне. Казаха ни, че са от организация, която ще ни праща пари всеки месец, тъй като са започнали своя програма за нашето село. Бяха донесли вода, но, разбира се, нямаше достатъчно.

След като си заминаха, помислихме, че няма да изпълнят обещанието си, и се отчаяхме, но те удържаха на думата си и водата пристигна. После дойдоха дъждовете и ние вече нямахме нужда от водата им, но те никога не ни изоставиха. Парите им отиваха за лекарства и образование. Всеки месец аз и всички други деца получавахме писма от нашия спонсор — от човека, който пращаше парите.

Когато пораснах достатъчно, започнах да отговарям на писмата на Дрю и ние завързахме кореспонденция. Години по-късно, когато исках да продължа образованието си, той уреди да замина за Кейптаун, за да ходя на училище, после ме спонсорира и ме доведе в Щатите, за да уча в колеж и в университет. Никога не поиска нищо в замяна, освен да се уча добре в училище. Той ми е като втори баща.

Пиеха шампанско и гледаха танца на пилон, който за голяма изненада на Сорая изглеждаше по-изкусен и по-малко вулгарен, отколкото си беше представяла. Но в тази зала имаше толкова много жени, подложили се на хирургическа намеса, и тя не можеше да разбере защо една жена може да иска гърди, които изглеждаха като балони.

Тя продължи да пие шампанско, като се стараеше да отпива на малки глътки. На драго сърце би приела съвета на Кики да забрави проблемите си за два часа, да се отпусне, да се напие и да даде воля на чувствата си. Според нея единственият проблем беше, че това никога няма да се случи. Беше Прекалено сдържана, прекалено затворена в себе си. „Това, което трябва да направя — мрачно си мислеше тя, докато гледаше едно червенокосо момиче, чиито гърди не се подчиняваха на гравитацията и бедра, които изглеждаха отделени от тялото, — е да се отрежа, да си сваля блузата и сама да изиграя някой танц на пилона.“ После се изсмя на абсурдната си мисъл. Никога не е била такъв човек, дори когато вероятно е било подходящо за възрастта. Винаги е била доброто момиче — хладнокръвна, преценяваща до степен на свръх анализ. Тя погледна към Кики, чието великолепно лице беше озарено не само от цветните трептящи светлини, а също и от страстно изживявана радост. Животът на доброто момиче не беше ли лишен от цвят, от вкус? Такива неща се питаше Сорая.

Тази мисъл я потисна още повече, но това беше само за миг, защото малко по-късно вдигна поглед и видя Роб Бат. „Да му се не види!“, каза си тя. Беше я видял, да, и си търсеше най-прекия път да стигне до нея.

Сорая се извини, стана и тръгна към дамската тоалетна. Бат успя да се провре между масите и застана пред нея. Тя се обърна рязко и заобиколи дансинга. Бат се втурна по пътеката на сервитьорите от кухнята и я догони.

— Сорая, трябва да говоря с теб.

Тя го отблъсна, продължи да върви и излезе навън. На паркинга го чу как бяга след нея. Валеше лека суграшица, вятърът беше спрял и заледените капки падаха и се топяха върху раменете и непокритата й глава.

Не знаеше защо беше излязла навън; Кики ги беше докарала от къщата на Дерон и Сорая беше без кола. Може би беше отвратена, че видя човек, на когото е имала доверие и е харесвала, човек, който предаде това доверие. Той беше преминал към тъмната страна, както Сорая тайно наричаше АНС на Лавал, защото тя вече не можеше да произнася думите Агенция за национална сигурност, без стомахът й да се свие АНС стана символ на цялото объркване в Америка през последните няколко години — заграбването на власт, чувството на някои от управляващите, че могат да правят абсолютно всичко, а законите на демокрацията да вървят по дяволите. Според нея всичко се свеждаше до презрението. Тези хора бяха толкова сигурни в правотата си, че чувстваха само презрение и вероятно дори съжаление към онези, които се опитваха да им се противопоставят.

— Сорая, чакай! Спри се!

Бат я беше догонил.

— Махни се — каза тя, без да спре.

— Но аз трябва да говоря с теб.

— Нямаме за какво да говорим.

— Става въпрос за националната сигурност.

Сорая поклати невярващо глава, горчиво се засмя и продължи да върви.

— Слушай, ти си единствената ми надежда. Ти си единственият искрен човек, който да ме изслуша.

Тя се обърна към него.

— Ужасно си нахален, Роб. Връщай се да лижеш ботушите на господаря си.

— Лавал ме отсвири, Сорая, знаеш го. — В погледа му се четеше молба. — Слушай, направих ужасна грешка. Мислех, че това, което правя, ще спаси ЦРУ.

Сорая беше толкова скептично настроена, че едва не се изсмя в лицето му.

— Какво? Нали не очакваш да ти повярвам?

— Аз съм продукт на Стария. Нямах вяра в Харт. Аз…

— Не използвай номера със Стария върху мен. Ако наистина беше негов продукт, никога нямаше да ни предадеш. Щеше да си държиш на работата, да станеш част от решението, а не да влошаваш още повече проблема.

— Не познаваш министър Холидей. Той е като някаква проклета природна стихия. Всмукаха ме в неговата орбита. Сгреших, чуваш ли? Признавам си.

— Няма извинение, че изгуби вярата си.

Бат вдигна ръце с дланите навън.

— Абсолютно си права, но, за Бога, виж ме сега. Наказан съм във всяко едно отношение, нали?

— Не знам, Роб, ти ми кажи.

— Нямам работа и няма перспектива да си намеря друга. Приятелите ми не вдигат, когато им звъня, а когато се срещна с тях на улицата или в ресторант, постъпват като теб, обръщат ми гръб. Жена ми се изнесе и взе децата със себе си. — Той прокара ръка през влажната си коса. — Ад, откакто това се случи, живея в колата си. При мен кашата е пълна, Сорая. Има ли по-лошо наказание?

Дали не беше дефект на характера й това, че в сърцето си изпита състрадание към него? Сорая не знаеше. Но не прояви и намек от съчувствие, просто остана безмълвна и чакаше той да продължи.

— Чуй ме — примоли се той. — Чуй…

— Не искам да чувам.

Когато тя понечи да се обърне, той пъхна дигитален фотоапарат в ръката й.

— Поне прегледай тези снимки.

Сорая се канеше да му върне фотоапарата, после осъзна, че няма какво да губи. Апаратът на Бат беше включен и тя натисна бутона за преглед. Там видя серия снимки на генерал Кендъл.

— Какво е това, по дяволите? — каза тя.

— Ето това правя, откакто ме уволниха — отвърна Бат. — Опитвам се да намеря начин да сразя Лавал. Осъзнах, че той може и да е прекалено костелив орех, за да го строша бързо, но Кендъл е друга работа.

Тя се взря в лицето му — то беше озарено от нещо, което преди не беше виждала.

— Как го проумя?

— Кендъл е неспокоен и озлобен, скърца със зъби под тиранията на Лавал. Иска по-голям дял от екшъна, отколкото и Холидей, и Лавал са склонни да му дадат. Това желание го прави глупав и уязвим.

Тя усети, че е заинтригувана.

— Какво си открил?

— Повече, отколкото предполагах. — Бат кимна към нея. — Давай нататък.

Сорая продължи да преглежда снимките и сърцето й лудо заби в гърдите. Тя се взря по-отблизо.

— Това да не е… мили Боже, това е Родни Фиър!

Бат кимна.

— Двамата с Кендъл се срещнаха във фитнес клуба на Фиър, после отидоха да вечерят и сега са тук.

Тя вдигна поглед към него.

— Двамата са тук, в „Стъклената пантофка“?

— Това са техните коли — посочи Бат. — Вътре има задно помещение. Не знам какво става там, но няма нужда човек да е гениален мислител, за да се досети. Генерал Кендъл е богобоязлив семеен човек, ходи на църква със семейството си и с това на Лавал всяка неделя като по часовник. Той е много деен в църквата.

Сорая видя светлината в края на собствения си тунел. Имаше начин да откачи и себе си, и Тайрон от куката.

— Два заека с едно натискане на фотоапарата — каза тя.

— Да, единственият проблем е как да влезем вътре и да ги щракнем. Става само с покани, проверих.

Върху лицето на Сорая бавно разцъфна усмивка.

— Остави това на мен.

Изглежда, много дълго време, откакто Кендъл го риташе, докато повърне, нищо не се беше случило. Но все пак Тайрон знаеше, че ходът на времето му се струваше забавен като мъчително влачене. Минутата се състоеше от хиляда секунди, един час имаше десет хиляди минути, а един ден — в един ден просто имаше прекалено много часове, за да ги преброи.

Когато сваляха качулката му, той крачеше напред-назад из тясната стая, като се стараеше да не се приближава до отсрещния край със злокобната вана за симулирано удавяне.

Някъде вътре в себе си знаеше, че е загубил усещане за времето, че това подхлъзване е част от плана да го сломят, да го разприказват и да го променят изцяло. С всяка изминала минута той усещаше как се пързаля надолу по хлъзгавия наклон, толкова стръмен, че каквото и да правеше, не можеше да се задържи. Той пропадаше в мрак, в бездна, което също беше изчислено. Представяше си как някой от подчинените на Кендъл е извел математическа формула за това до каква степен един субект трябва да се срива всеки час от всеки ден, в който се намира в затвора.

Още откакто беше подсказал на Сорая, че може да й бъде полезен, обмисляше как би се държал в най-лошата ситуация. Имаше вариант, който сега му вършеше работа — трябваше да намери място в ума си, където можеше да се оттегля, щом нещата наистина станат непоносими. Място, което беше неприкосновено и на което знаеше, че ще е в безопасност, без значение на какво го подлагат.

Вече имаше такова място. Възползва се от него няколко пъти, когато болката от стоенето на колене със заключени високо зад гърба му ръце ставаше непоносима. Но едно нещо го плашеше: проклетото корито в другия край на стаята. Ако решат да го подложат на симулирано удавяне, с него е свършено. Защото откакто се помнеше, изпитваше ужас от удавяне. Не можеше да плува, дори не можеше да се задържа на повърхността. Всеки път, когато се беше опитвал, се задавяше и трябваше да го вадят от водата като тригодишно дете. Скоро след това се беше отказал, като мислеше, че не е важно. Кога щеше да плава като моряк или пък изобщо да легне на плажа? Никога.

Но сега водата беше дошла при него. Проклетото корито чакаше и се зъбеше като кит, който се кани да го погълне целия. Но той знаеше, че не е Йона. Това гадно нещо нямаше да го изплюе жив.

Той погледна надолу и видя, че ръката му трепери.

Стресна се, щом звукът от отключването на вратата рикошира из тясното пространство. Вътре влезе едно от зомбитата на АНС с мъртвешки очи и мъртвешко дихание. Той остави подноса с храна и излезе, без дори да погледне Тайрон. Всичко това беше част от втория етап на плана да го сломят: да го накарат да мисли, че не съществува.

Той се приближи до подноса. Както винаги храната му се състоеше от студена овесена каша. Това нямаше значение — беше гладен. Вдигна пластмасовата лъжица и хапна малко от кашата. Беше лепкава и абсолютно безвкусна. Едва не му се пригади на втората лъжица, защото дъвчеше нещо друго, а не овесена каша. Като си даваше сметка, че всяко негово движение се наблюдава, той се наведе над храната и изплю хапката. После използва вилицата, за да разгъне някакво сгънато парченце хартия. На него беше написано нещо. Той се наведе още по-ниско, за да различи буквите.

НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ, пишеше там.

Отначало Тайрон не можа да повярва на очите си. После пак го прочете. След третия път той загреба посланието с поредната хапка овесена каша, сдъвка го много бавно и методично и го глътна.

После отиде до тоалетната от неръждаема стомана и седна на ръба й, като се чудеше кой е написал бележката и как би могъл да комуникира с него. Едва малко по-късно Тайрон осъзна, че това кратко съобщение, дошло отвън в неговата малка килия, бе успяло да възстанови равновесието, което беше изгубил. Времето в главата му се разложи на нормални секунди и минути и кръвта отново започна да циркулира във вените му.

Аркадин позволи на Девра да го издърпа от бара, преди да е успял напълно да го унищожи. Не че го беше грижа за отрепките клиенти, които седяха в мълчаливо вцепенение и гледаха сякаш по телевизията поразиите, които причини. Просто не забравяше ченгетата, които имаха значително присъствие в този долнопробен квартал. Докато седяха в бара, той беше забелязал три полицейски патрулки бавно да минават по улицата.

Караха по огрените от ниското слънце улици. Той чуваше как лаят кучета, как се надигат гласове. Беше благодарен за топлината на бедрото и рамото й, опрени до него. Присъствието й го караше да стъпи на земята, преборваше яростта му и я сваляше до лесно управляемо ниво. Той я притисна по-силно до себе си, а умът му се върна с трескава интензивност към миналото.

За Аркадин ужасът на ада започна съвсем ненадейно, след като Стас Кузин потвърди, че бизнесът му е свързан с проституция и наркотици. Лесни пари, си беше помислил Аркадин, обзет от измамното чувство за сигурност.

Отначало ролята му беше толкова проста, колкото ясно беше дефинирана: щеше да предоставя място в своите сгради, за да се разширява империята от бордеи на Кузин. Аркадин правеше това с обичайната си изпълнителност. Нямаше нищо по-просто и няколко месеца, докато рублите се трупаха, той се поздравяваше, че е сключил изгодна бизнес сделка. Освен това сдружаването с Кузин му носеше един куп допълнителни преимущества — от безплатни питиета в местните кръчми до безплатни сесии с разширяващия се кръг тийнейджърки на Кузин.

Но тъкмо това — младите проститутки — стана хлъзгавият наклон, по който Аркадин слезе в най-ниското ниво на ада. Когато се държеше настрана от бордеите или правеше своите бегли седмични проверки, за да се увери, че апартаментите не са съсипани, беше лесно да си затваря очите пред онова, което всъщност ставаше. Преди всичко беше прекалено зает си брои парите. Обаче когато се възползваше от някоя безплатна услуга, нямаше как да не забележи колко са малки момичетата, колко много се страхуват, колко са посинени ръцете им, колко празни очите им и най-често от всичко, колко дрогирани бяха повечето от тях. Сякаш бяха тълпа зомбита.

Аркадин можеше да подмине всичко това, без да размишлява, ако не беше започнал да харесва една от тях. Елена беше момиче с плътни устни, кожа, бяла като сняг, и очи които горяха като жарава. Лесно се усмихваше и за разлика от другите момичета нямаше навика да избухва в плач без видима причина. Смееше се на шегите му, лягаше до него след това с лице, заровено в гърдите му. Харесваше му да я усеща в ръцете си. Топлината й проникваше в него като пречистена водка и той постепенно свикна с начина, по който тя намираше точното положение, така че извивките на тялото й прилягаха идеално към неговите. Можеше да заспи в прегръдките й, което за него беше чудо. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спал цяла нощ.

Някъде по това време Кузин го извика на среща. Каза, че Аркадин се справя много добре и иска да увеличи партньорския му дял.

— Разбира се, ще искам да играеш по-активна роля — каза Кузин със своя полуразбираем глас. — Бизнесът върви толкова добре, че сега много се нуждая от повече момичета. Ето тук влизаш ти.

Кузин направи Аркадин водач на група за привличане на девойки от Нижни Тагил. Аркадин вършеше това с обичайната си изпълнителност. Посещенията му при Елена бяха пак толкова чести, но не така идилични. Тя започна да се страхува, така му каза, от изчезването на някои момичета. Един ден ги виждала, на другия ден изчезвали, сякаш изобщо не са съществували. Никой не говорел за тях, никой не отговарял на въпросите й, когато питала къде са. Аркадин пренебрегваше страховете й — в края на краищата, момичетата бяха млади, не заминаваха ли постоянно? Но Елена беше сигурна, че изчезването на момичетата нямаше нищо общо с тях самите, а със Стас Кузин. Каквото и да й казваше Аркадин, страховете й не стихнаха, докато не й обеща да я защитава, да напра ви така, че нищо да не й се случи.

След шест месеца Кузин го извика настрана.

— Вършиш страхотна работа. — Комбинацията от кокаин и водка запалваха думите му. — Но аз искам повече.

Бяха в един от бордеите, който според Аркадин изглеждаше странно рядко населен.

— Къде са момичетата? — попита той.

Кузин махна с ръка.

— Няма ги, избягаха, кой, по дяволите, знае къде? Тези кучки слагат малко пари в джоба си и се разбягват като зайци.

Прагматичният Аркадин предложи:

— Ще взема моята група и ще ида да ги намеря.

— Ще си изгубиш времето. — Дребната глава на Кузин се олюля на раменете му. — Просто намери още.

— Почва да става трудно — отбеляза Аркадин. — Някои момичета се страхуват, не искат да идват с нас.

— Въпреки това ги доведи.

Аркадин се навъси.

— Не те разбирам.

— Добре, малоумнико, ще ти обясня. Вземи шибаната си група в микробуса и грабвай кучките от улицата.

— Ти говориш за отвличане.

Кузин се разсмя.

— Дяволите да ме вземат, той схваща!

— Ами ченгетата?

Кузин се разсмя още по-силно.

— Ченгетата са в джоба ми. А дори и да не бяха, мислиш ли, че им плащат, за да работят? Изобщо не им пука.

През следващите три седмици Аркадин и групата му работиха нощна смяна и доставяха момичета за бордея, независимо дали искаха да дойдат или не. Тези момичета бяха враждебни, често войнствено настроени, докато Кузин не ги отведеше в задната стая, където никоя от тях не искаше да се връща втори път. Кузин не закачаше лицата им, понеже щеше да е лошо за бизнеса; удряше ги само по ръцете и краката.

Аркадин наблюдаваше това насилие сякаш от обратната страна на телескоп. Знаеше, че това се случва, но се преструваше, че то няма нищо общо с него. Продължи да брои парите си, които сега се трупаха с по-голяма скорост. Нощем го топлеха парите му и Елена. Всеки път, когато беше с нея проверяваше ръцете и краката й за синини. Когато я накара да обещае, че няма да взима дрога, тя се засмя.

— Леонид Данилович, кой има пари за дрога?

Той се усмихна на тези думи, като знаеше какво има предвид. Всъщност тя имаше повече пари от всички други момичета, взети заедно. Знаеше го, защото той й ги даваше.

— Вземи си нова рокля, нови обувки — казваше й той, но каквато беше пестелива, само се усмихваше и го целуваше по бузата с голяма обич. Той осъзна, че е права с нищо да не привлича вниманието към себе си.

Една нощ, не много дълго след това, Кузин го пресрещна, докато излизаше от стаята на Елена.

— Имам неотложен проблем и се нуждая от помощта ти — каза ненормалникът.

На улицата чакаше голям микробус с работещ двигател. Кузин се качи отзад, след него и Аркадин. Двама от личните вампири на Кузин пазеха две момичета от бордея.

— Опитаха се да избягат — каза Кузин. — Току-що ги хванахме.

— Трябва да им дадем урок — отвърна Аркадин, защото предположи, че това искаше да чуе от него партньорът му.

— Прекалено е късно за това — Кузин даде знак на шофьора и микробусът потегли.

Аркадин се настани на седалката, като се чудеше къде отиват. Мълчеше, защото знаеше, че ако задава въпроси сега, ще изглежда като глупак. Трийсет минути по-късно микробусът забави и отби по непавиран път. Следващите няколко минути подскачаха по изровен черен път, който сигурно беше много тесен, защото клоните постоянно драскаха микробуса отстрани.

Накрая спряха, вратите се отвориха и всички изскочиха. Нощта беше много тъмна, светеха само фаровете на микробуса, но в далечината огънят на леярните беше като кръв в небето или, по-скоро, по дъното на бликащата миазма, произведена от стотиците комини. Никой не виждаше небето в Нижни Тагил и когато валеше сняг, снежинките ставаха сиви, понякога дори черни, докато минаваха през индустриалната мъгла.

Аркадин последва Кузин, а двамата вампири блъскаха момичетата през гъстия храсталак. Смолистият дъх на бор насищаше въздуха толкова силно, че почти потушаваше ужасяващото зловоние от разграждането.

Сто метра по-навътре вампирите дръпнаха момичетата за яките на палтата и ги накараха да спрат. Кузин извади пистолета си и застреля едното момиче в тила. То се строполи по лице в нападалите мъртви листа. Другото момиче изпищя и започна да се мята в хватката на вампира, като отчаяно се мъчеше да избяга.

Тогава Кузин се обърна към Аркадин и сложи пистолета в ръката му.

— Щом натиснеш спусъка — каза той, — ставаме равноправни партньори.

В очите на Кузин имаше нещо, което от това близко разстояние накара Аркадин да потрепери. Стори му се, че те се усмихват, както се усмихва дяволът — без топлина, без човечност, защото удоволствието, което подтикваше усмивката, имаше нечестив и извратен произход. В този момент Аркадин помисли за затворите, които обграждаха Нижни Тагил, защото сега той без никаква сянка от съмнение знаеше, че е заключен в свой собствен затвор, без да има ключ и без да знае как да го използва.

Оръжието — стар „Лугер“ с щампа на нацистка свастика върху него — беше мазно от ръката на Кузин. Аркадин вдигна пистолета до височината на момичешката глава. Момичето скимтеше и плачеше. Аркадин беше правил много неща в краткия си живот, някои от тях непростими, но не беше застрелвал момиче хладнокръвно. Въпреки това сега, за да просперира, за да оцелее в затвора на Нижни Тагил, трябваше да направи точно това.

Беше наясно, че ненаситните очи на Кузин го пронизват червени като леярните на Нижни Тагил, и тогава усети дулото на пистолет в тила си. Знаеше, че шофьорът стои зад него без съмнение по заповед на Кузин.

— Направи го — меко каза Кузин. — Защото така или иначе в следващите десет секунди някой ще стреля със своя пистолет.

Аркадин насочи лугера. Пукотът от изстрела отекваше отново и отново в дълбоката, страшна гора, а момичето се подхлъзна на листата и падна в ямата с приятелката си.

Тридесет и пета глава

Звукът от щракването на затвора в карабината „Маузер К98“ калибър осем милиметра проехтя в противовъздушния бункер на Дахау. Но това беше всичко.

— По дяволите! — изръмжа Стария Пелц. — Забравих да я заредя!

Петра извади пистолета си, насочи го във въздуха и натисна спусъка. Резултатът беше същият както и при пушката и Стария Пелц я свали.

— Гадост! — каза той, явно отвратен.

Тогава тя се приближи до него.

— Хер Пелц, както казах, името ми е Петра. Помните ли ме?

Старецът спря да мърмори и внимателно се взря в нея.

— Наистина ужасно приличаш на една Петра-Александра, която познавах някога.

— Петра-Александра. — Тя се засмя и го целуна по бузата — Да, да, това съм аз!

Той леко се отдръпна и сложи ръка на бузата си, където Петра беше допряла устните си. Скептично настроен, той погледна покрай нея към Борн.

— Какво е това нацистко копеле? Той ли те принуди да дойдеш тук? — Ръцете му се свиха в юмруци. — Сега ще му ударя два шамара!

— Не, хер Пелц, той е мой приятел. Руснак е. — Тя спомена името, което Борн й беше казал и стоеше на паспорта, осигурен от Борис Карпов.

— В моята книга руснаците не са по-добри от нацистите — раздразнено каза старецът.

— Всъщност съм американец, който пътува с руски паспорт — каза Борн първо на английски, после на немски.

— Говориш английски много добре за руснак — каза Стария Пелц на перфектен английски. После се засмя, като показа своите пожълтели от времето и тютюна зъби. В присъствието на американец той, изглежда, се оживи, сякаш излизаше от дългогодишна дрямка. Такъв беше той — заек, изваден от шапка, който пак щеше да се оттегли в сенките. Не беше луд, просто живееше и в скучното настояще, и в яркото минало. — Присъединих се към американците, когато ни освободиха от тиранията — гордо продължи той. — По мое време им помогнах да изкоренят нацистите и нацистките симпатизанти, които се преструваха на добри германци. — Той изплю последните думи, сякаш не можеше да ги понася в устата си.

— Тогава какво правите тук? — попита Борн. — Нямате ли дом, където да отидете?

— Разбира се, че имам — млясна с устни Стария Пелц, сякаш можеше да вкуси от живота си на младини. — Всъщност имам много хубава къща в Дахау. Синьо-бяла, с цветя около дървената ограда. Отзад има черешово дърво, което разперва криле напролет. Къщата е дадена под наем на приятна млада двойка с две енергични деца. Пращат чека за наема като по часовник на племенника ми в Лайпциг. Той е влиятелен адвокат, да знаете.

— Хер Пелц, не разбирам — каза Петра. — Защо не си отидете у дома? Това не е място за живеене.

— Бункерът е здравната ми осигуровка. — Старецът хитро й намигна. — Имаш ли представа какво ще стане с мен, ако се върна в къщата си? Ще ме отвлекат през нощта и повече никой няма да ме види.

— Кой ще ви отвлече? — попита Борн.

Пелц, изглежда, обмисляше отговора си, сякаш трябваше да си спомни текста от книга, която беше чел в гимназията.

— Казах ти, че бях ловец на нацисти, и то страшно добър. В онези дни живеех като крал или, ако съм честен, като херцог. Както и да е, то беше преди да стана самонадеян и да сгреша. Реших да тръгна след Черния легион и точно това мое невъздържано решение ме провали. Заради тях изгубих всичко, дори доверието на американците, които по онова време се нуждаеха от онези проклетници повече, отколкото от мен.

Черният легион ме изрита в канавката като някакъв боклук, като краставо куче. Оттам можех само да допълзя тук, в недрата на земята.

— Дойдох тук, за да говоря с вас тъкмо за Черния легион — каза Борн. — И аз съм ловец. Черният легион вече не е нацистка организация. Превърнали са се в мюсюлманска терористична мрежа.

Стария Пелц потри посивялата си набола брада.

— Щях да кажа, че съм изненадан, но не съм. Тези копелета знаеха как да изиграят всички карти във всички ръце — на германците, на англичаните и най-вече на американците. Играеха си с всички след войната. Всяка западна разузнавателна служба наливаше пари в тях. На всичките слюнки им потичаха при мисълта, че ще имат внедрени шпиони зад желязната завеса.

На копелетата не им трябваше много време, за да преценят, че американците държат най-силната ръка. Защо? Защото всичките пари бяха при тях и за разлика от британците не бяха стиснати. — Той се изкикоти. — Но така действат американците, нали?

Без да чака очевидния отговор на въпроса, той заора по-дълбоко.

— И така, Черният легион се сприятели с американската разузнавателна машина. Преди всичко не беше трудно да убедят янките, че никога не са били нацисти, че единствената им цел е била да се борят против Сталин. И това беше вярно донякъде, но след войната си бяха поставили други цели. В края на краищата те бяха мюсюлмани, никога не са се чувствали добре в западното общество. Искаха да градят бъдещето и като много други метежници създадоха своята мощна база с американски долари.

Той хвърли бегъл поглед на Борн.

— Ти си американец, нещастно копеле. Никоя от тези съвременни терористични мрежи нямаше да съществува без подкрепата на вашата държава. Това е то, шибана ирония.

За известно време той се отплесна в мърморене и вмъкна песен, чиито стихове бяха толкова меланхолични, че от влажните му очи бликнаха сълзи.

— Хер Пелц — каза Борн, като се опитваше пак да насочи вниманието на стареца. — Говорехте за Черния легион.

— Наричай ме Виргил — каза Пелц и кимна, докато се връщаше от импулсивното си бягство. — Точно така, кръщелното ми име е Виргил и за теб, американецо, ще вдигна фенера си достатъчно високо, за да хвърля светлина върху тези копелета, които съсипаха живота ми. Защо не? Намирам се в такъв етап от живота си, когато трябва да разкажа на някого и това спокойно може да си ти.

— Те са отзад — каза Бев на Дрю Дейвис. — И двамата. — Жена на около петдесет и пет години, доста пълна и съобразителна, тя беше каубоят на момичетата от „Пантофката“, както шеговито наричаше себе си — отчасти поддържаше строга дисциплина, отчасти им беше като бавачка.

— Интересуват се главно от генерала — каза Дейвис. — Така ли е, Кики?

Кики кимна. Тя беше плътно заобиколена от Сорая и Дерон и всички бяха се скупчили в тесния офис на Дейвис, които беше нагоре по стъпала над основното помещение. Ритмите на баса и барабаните туптяха в стените като юмруци на разгневени великани. Стаята приличаше на мансарда или таванска стая, без прозорци, а стените й бяха като в машина на времето, облепени със снимки на Дрю Дейвис с Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела, четирима различни американски президенти, множество холивудски звезди, различни сановници на ООН и посланици от буквално всички африкански държави. Имаше и няколко обикновени снимки на Дрю, прегърнал малката Кики в резервата „Масаи Мара“. Кики изглеждаше така, сякаш се готви да стане кралица.

След разговора си с Роб Бат на паркинга Сорая се върна на масата и осведоми Кики и Дерон за своя план. Шумът от групата на сцената правеше подслушването невъзможно, дори от човек на съседната маса. Заради дългогодишното й приятелство с Дрю Дейвис от Кики зависеше да даде искрата, която щеше да запали фитила. Тя го направи и сега бяха на среща в офиса на Дрю Дейвис.

— Дори само за да размишлявам върху това, което искате, трябва да ми гарантирате защита от съдебно преследване — каза Дрю Дейвис на Сорая. — Освен това не намесвайте имената ни, освен ако не искате да ме съсипете — а вие не искате, — както да съсипете и половината дошли на власт чрез избори политици в района.

— Имате думата ми — отвърна Сорая. — Искаме тези двамата, това е всичко.

Дрю Дейвис хвърли поглед на Кики, която отговори с почти недоловимо кимване.

Тогава Дейвис се обърна към Бев.

— Ето какво може да направите и какво не можете — каза Бев, като реагира на знака от шефа си. — Няма да позволя да влезе в ранчото ми никой, който не е там по основателна причина — тоест или е клиент, или момиче на работа. Така че няма да стане просто да се вмъкнете там. Направя ли това, утре вече няма да имаме никакъв бизнес.

Тя дори не поглеждаше към Дрю Дейвис, но Сорая го видя как кимна одобрително и сърцето й се сви. Всичко зависеше от това да получат достъп до генерала, докато беше в разгара на своята лудория. После й хрумна нещо.

— Аз ще вляза вътре като едно от момичетата — каза Сорая.

— Не, няма — Отвърна Дерон. — Позната си и на генерала, й на Фиър. Само да те зърнат и ще се изпарят.

— Мен не ме познават.

Всички обърнаха глави и се втренчиха в Кики.

— Категорично не — каза Дерон.

— По-леко, де — отвърна Кики през смях. — Няма да правя нищо. Просто ми трябва достъп. — Тя започна да имитира как снима. После се обърна към Бев. — Как мога да вляза в личната стая на генерала?

— Не можеш. Личните стаи са неприкосновени. Още едно правило на дома. А генералът и Фиър вече избраха партньорките си за тази вечер. — Тя потропа с пръсти по бюрото на Дейвис. — Но в случая с генерала има един начин.

Виргил Пелц заведе Борн и Петра по-дълбоко в основния тунел на бункера, до грубо издълбано помещение, което се разширяваше в кръгла ниша. Там имаше пейки, малка газова печка, хладилник.

— Какъв късмет, че са забравили да изключат тока — каза Петра.

— Късмет, ама не. — Пелц се настани на една пейка. — Племенникът ми подкупва един управник в града, за да държи лампите включени. — Той им предложи уиски или вино, но те отказаха. Наля си чашка алкохол и я пресуши, може би за да се подкрепи или да не се унесе. Харесваше му да има компания, общуването с други човешки същества го откъсваше от мислите му.

— Повечето неща, които вече ти разказах за Черния легион, са главно за историята му, ако знаеш къде да търсиш, но ключът към техния успех в справянето с опасния следвоенен пейзаж е в двама мъже: Фарид Икупов и Ибрахим Север.

— Предполагам, че този Икупов, за който говорите, е бащата на Семьон Икупов — каза Борн.

Пелц кимна.

— Точно така.

— А Ибрахим Север имаше ли синове?

— Имаше двама — отвърна Пелц. — Но още не съм стигнал дотам. — Той млясна с устни, погледна бутилката с уиски, после реши да не си налива. — Фарид и Ибрахим бяха най-добрите приятели. Израснаха заедно, всеки беше единствен син в голямото си семейство. Вероятно това ги е сближило като деца. Бяха силно привързани един към друг почти цял живот, но Ибрахим Север по душа беше воин, а Фарид Икупов — мислител, и семената на недоволството и недоверието сигурно рано са били посети. По време на войната тяхното поделено командване вършеше много добра работа. Ибрахим отговаряше за войниците на Черния легион на Източния фронт; Фарид беше основател и ръководеше разузнавателната мрежа в Съветския съюз.

Проблемите започнаха след войната. Освободен от задълженията си на командващ военизираната част, Ибрахим започна да се терзае, че властта му е подкопана. — Пелц цъкна с език по небцето си. — Слушай, американецо, ако си любител на историята, знаеш как двамата дългогодишни съюзници и приятели Гай Юлий Цезар и Помпей Магнус стават врагове, покварени от амбициите, страховете, заблудите и борбите за власт на онези под тяхно командване. Така беше и с тези двамата. С времето Ибрахим се убеди — несъмнено подстрекаван от някой свой по-войнствен съветник, — че неговият отдавнашен приятел планира да заграби властта. За разлика от Цезар, който бил в Галия, когато Помпей му обявил война, Фарид живеел в съседната къща. Ибрахим Север и хората му влезли през нощта и убили Фарид Икупов. Три дни по-късно синът на Фарид, Семьон, застрелял Ибрахим, докато шофирал към работата си. За да отмъсти, синът на Ибрахим, Ашер, проследил Семьон в един мюнхенски нощен клуб. Ашер успял да избяга, но в последвалата яростна престрелка по-малкият брат на Ашер бил убит.

Пелц потри с ръка лицето си.

— Виждаш ли какво се получава, американецо? Древна римска вендета, кървава оргия с библейски размери.

— За Семьон Икупов знам, но не и за Север — каза Борн. — Къде е сега Ашер Север?

Старецът повдигна крехките си рамене.

— Кой знае? Ако Икупов беше успял, Север със сигурност щеше да е мъртъв досега.

Известно време Борн седя смълчан, като мислеше за нападението на Черния легион над професора, мислеше за всичките малки нередности, които се бяха трупали в съзнанието му: странната мрежа на Пьотър от пропаднали и некомпетентни, думите на професора, че е била негова идеята да получи откраднатите планове чрез мрежата и въпросът дали Миша Тарканян и самият Аркадин са от Черния легион. Накрая каза:

— Виргил, ще трябва да ти задам няколко въпроса.

— Да, американецо.

Очите на Пелц блестяха хитро като на пакостлив дух.

Но Борн се поколеба. Интуицията и опитът го възпираха да говори за мисията си, но все пак не можа да намери друга алтернатива.

— Дойдох в Мюнхен, защото един мой приятел — всъщност ментор — ме помоли да тръгна по следите на Черния легион, първо, защото планира нападение над моята страна и, второ, защото неговият водач Семьон Икупов наредил синът му Пьотър да бъде убит.

Пелц вдигна поглед, а на лицето му се изписа любопитство.

— Ашер Север събра основните си сили, които наследи от своя баща — мощна мрежа за разузнавателни данни, разпростряна из Азия и Европа — и изгони Семьон Икупов. Икупов не ръководи Черния легион от десетилетия. Ако той го ръководеше, съмнявам се, че още щях да съм тук, долу. За разлика от Ашер Север, Икупов беше човек, с който можеш да се разбереш.

— Да не казвате, че сте познавали и Семьон Икупов, и Ашер Север? — попита Борн.

— Точно така — потвърди с кимване Пелц. — Защо?

Кръвта на Борн се беше смръзнала, докато разсъждаваше върху немислимото. Възможно ли беше професорът да го лъже през цялото време? Но ако беше така — ако наистина беше член на Черния легион, — защо, за Бога, се е доверил на несигурната мрежа на Пьотър да достави плановете за атаката? Със сигурност е знаел колко ненадеждни са хората й. Нищо не се връзваше.

Като съзнаваше, че трябва да разнищи тази заплетена история стъпка по стъпка, той извади мобилния си телефон, прегледа снимките и избра тази на Егон Кирш, която професорът му беше изпратил. Погледна двамата мъже на снимката, после подаде телефона на Пелц.

— Виргил, разпознавате ли някой от тези мъже?

Пелц присви очи, после стана и отиде по-близо до една от електрическите крушки.

— Не.

Той поклати глава, после след още малко колебание показалецът му се заби в снимката.

— Не знам, защото изглежда толкова различен… — Той се върна там, където седеше Борн, обърна телефона, за да могат и двамата да гледат снимката, и потупа с пръст фигурата на професор Спектър. — … Но мътните ме взели, кълна се, че този е Ашер Север.

Тридесет и шеста глава

Питър Маркс, шефът на мисиите, беше в кабинета при Вероника Харт и двамата прехвърляха куп служебни характеристики, когато дойдоха за нея. Лутър Лавал, придружен от двама федерални съдии, профучал покрай охраната на ЦРУ, въоръжен със съдебното разпореждане. Едва бяха успели да предупредят Харт — с телефонно обаждане от първия охранителен пост на долния етаж.

Едва й стигна времето да уведоми Маркс, после да стане и да посрещне лице в лице своите обвинители, когато тримата мъже влязоха в нейния кабинет и й представиха федералната заповед за арест.

— Вероника Роуз Харт — монотонно заговори по-старшият от безличните федерални съдии. — Вие сте поставена под арест за конспирация с лицето Джейсън Борн, отлъчен агент, с намерения, които нарушават устава на Централното управление.

— На какво основание? — попита Харт.

— Фотографии от наблюдение на АНС, според които в двора на „Фриър“ подавате пакет на Джейсън Борн — произнесе съдията със същия зомбиран глас.

Маркс, който също беше станал на крака, каза:

— Това е лудост. Не може наистина да вярвате…

— Млъкнете, господин Маркс — каза Лутър Лавал. — Още една дума и ще ви погна с официално разследване.

Маркс се канеше да отвърне, но пронизващият поглед на директорката го принуди да преглътне думите си. Стисна челюсти, но яростта в очите му не стихна.

Харт заобиколи иззад бюрото и по-младшият съдебен служител закопча с белезници ръцете й зад гърба.

— Това наистина ли е необходимо? — попита Маркс.

Лавал насочи пръст към него, без да продума. Докато извеждаха Харт от кабинета, тя каза:

— Заеми мястото ми, Питър. Сега ти си директорът на ЦРУ.

Лавал се ухили.

— Не за дълго, ако трябва да кажа нещо по въпроса.

След като излязоха, Маркс рухна на стола си. Като разбра, че ръцете му треперят, той ги стисна като при молитва. Сърцето му блъскаше толкова силно, че затрудняваше мислите му. Подскочи, отиде до прозореца зад директорското бюро и остана загледан в нощния Вашингтон. Всички паметници бяха осветени, всички улици и булеварди бяха пълни с коли. Всичко си беше както преди и все пак му изглеждаше непознато. Чувстваше се така, сякаш е попаднал в паралелна вселена. Не му се вярваше, че е станал свидетел на това, което току–що се случи, АНС не можеше да погълне ЦРУ в гигантския си корпус. Но после се обърна и видя, че кабинетът е празен. Обзе го ужас, като си спомни как извеждат арестуваната директорка, закопчана с белезници, коленете му омекнаха, той потърси големия стол зад бюрото и седна на него.

После мисълта къде е и защо седи тук стигна съзнанието му. Вдигна телефона и набра Стю Голд, главният съветник на ЦРУ.

— Стой кротко. Ей сега идвам — каза му Голд с обичайния си невъзмутим глас. Нищо ли не можеше да го извади от равновесие?

После Маркс се обади още на няколко телефона. Нощта щеше да е дълга и мъчителна.

Родни Фиър изживяваше нощта на живота си. След като придружи Африк до една от стаите в задната част на „Стъклената пантофка“, той изпита чувството, че е на върха. Всъщност, след като беше глътнал хапче виагра, той реши да я помоли за няколко неща, които никога преди не беше опитвал. „Защо пък не, по дяволите?“, каза си той.

Докато се събличаше, мислеше за информацията, която Питър Маркс му беше пратил по вътрешната поща за полевите агенти на „Тифон“. Фиър умишлено беше казал на Маркс да не му я праща по електронен път, защото е прекалено несигурно. Информацията беше сгъната във вътрешния джоб на палтото му, за да я даде на генерал Кендъл, преди да си тръгнат от „Стъклената пантофка“ тази вечер. Можеше да му я предаде още докато вечеряха, но прецени, че един тост с шампанско, след като са изпитали всички наслади, ще е подходящ начин да завършат нощта.

Африк вече беше в леглото, изтегната, изпълнена с копнеж, огромните й очи бяха полупритворени, но тя веднага се хвана на работа, щом Фиър отиде при нея. Той опита да задържи вниманието си върху действията й, но като видя колко всеотдайно участва тялото му в тях, предпочете да се пренесе към нещата, които го правеха истински щастлив — например как надхитри Питър Маркс. Когато израстваше, тъкмо хора като Маркс — а всъщност и Бат — имаха всички предимства пред него, бяха изключителни мозъци, но и с мускули; с други думи — хора, които бяха направили живота му отвратителен. Тъкмо те имаха кръг от надути приятели, получаваха всички страхотни момичета, караха коли, докато той още се возеше на моторче. Той беше задръстеният, дебеланкото, детето, превърнало се в мишена на всичките им шеги, с когото се разпореждаха и отхвърляха, който — независимо от коефициента си на интелигентност — беше с толкова вързан език, че никога не успяваше да се защити.

Беше започнал работа в ЦРУ като канцеларски чиновник и наистина, изкатери се по професионалната стълбица, но не в оперативната работа или в контраразузнаването. Не, той беше шеф на полевата поддръжка, което означаваше, че отговаря за събиране и разпределение на документите, създадени от истинския персонал на ЦРУ, какъвто и той копнееше да бъде. Неговият кабинет беше централното ядро на снабдяването и имаше дни, в които успяваше да убеди себе си, че това е главният нерв на ЦРУ. Но повечето време се виждаше какъвто всъщност беше — човек, който разпределя електронни списъци, данни за формуляри, искания на директорите, разпределителни таблици, разбивки на бюджети, профили за назначение на персонала, товарителници на материални части, същинско свлачище от документи, които фучаха по вътрешната поща на ЦРУ. Монитор на информацията или, с други думи, господар на нищото.

Беше потънал в наслада; топлото, лепкаво триене се разстилаше от слабините към торса и крайниците му. Той затвори очи и въздъхна.

Отначало да бъде незначителна брънка в машината на ЦРУ го устройваше, но докато минаваха годините, докато се изкачваше в йерархията, само Стария виждаше неговите ценни качества, защото тъкмо Стария го повиши на няколко пъти. Но никой друг — във всеки случай никой от другите директори — не му казваше и дума, докато не им потрябваше нещо. Тогава искането долиташе през ЦРУ със скоростта на светлината, колкото бързо можеш да кажеш „Трябва ми за вчера“. Ако им доставеше онова, което искаха за вчера, не чуваше нищо, нямаше дори и кимване за благодарност по коридора, но ако закъснееше дори съвсем малко, без значение каква е причината, щяха да му налетят като кълвачи по дърво, пълно с буболечки. Никога не чуваше края на техния тормоз, докато не получат това, което искат, и после пак наставаше мълчание. Струваше му се тъжна ирония, че дори в ЦРУ — раят на вътрешните хора — той пак беше аутсайдер.

Беше унизително да си един от стереотипните американци, на които често им хвърляха прах в очите. Как се мразеше само, че е живо, дишащо клише. Тъкмо вечерите, прекарани с генерал Кендъл, придаваха на живота му цвят и значение, тайните срещи в сауната на фитнес клуба, вечерите в местни капанчета с барбекю на югоизток, а после възхитителните шоколадови коктейли преди заспиване в „Стъклената пантофка“, където този път беше вътрешен човек, вместо да притиска нос в нечий друг прозорец. Като знаеше, че не може да бъде преобразен, той трябваше да се приготви да потъне в леглото на Африк в „Стъклената пантофка“.

Генерал Кендъл, който пушеше пура в „дворчето“ — разговорното име на приемната, където момичетата бяха представяни в услуга на клиентите, — се забавляваше извънредно много. Ако изобщо мислеше за шефа си, то беше за инфаркта, който щеше да му докара участието на Кендъл в тази сцена. А що се отнася до семейството му — те бяха най-далечното нещо в мислите му. За разлика от Фиър, който винаги отиваше при едно и също момиче, Кендъл беше мъж с разнообразни вкусове, когато ставаше дума за жените от „Стъклената пантофка“, и защо не? На практика нямаше избор в нито една друга област от живота си. Ако не тук, къде?

Той седеше на пурпурния плюшен диван, с една ръка преметната на облегалката, и през цепките на очите си гледаше флегматичния парад на плътта. Вече беше направил своя избор момичето беше в стаята си и се събличаше, но когато Бев дойде при него и му каза, че вероятно би искал нещо малко по-специално — още едно момиче, за да направят тройка, — той не се поколеба. Тъкмо се канеше да избере, когато я видя. Беше невероятно висока, с кожа като най-тъмния шоколад и красотата й беше толкова царствена, че по тялото му изби пот.

Той улови погледа на Бев и тя се приближи. Бев беше свикнала с неговите желания.

— Искам нея — каза той на Бев, като посочи царствената красавица.

— Опасявам се, че Кики не е свободна — отвърна тя.

Отговорът накара Кендъл да пожелае момичето още повече. Продажна кучка — Бев прекалено добре го познаваше. Той извади петстотиндоларови банкноти.

— А сега? — попита той.

Както се очакваше, Бев прибра парите в джоба си.

— Остави на мен — каза тя.

Генералът я гледаше как си проправя път край момичетата към Кики, някак отделена от останалите. Докато наблюдаваше разговора, сърцето му започна да бие в гърдите като барабан на война. Толкова силно се потеше, че се наложи да избърше дланите си в облегалката на плюшения пурпурен Диван. Ако откажеше, какво щеше да прави? Но тя не отказваше, а гледаше през дворчето към него с усмивка, която повиши температурата му с около два градуса. Боже, той я искаше!

Като в транс той я видя как прекосява стаята и върви към него, бедрата й се полюшваха и тази влудяваща полуусмивка на лицето й. Забеляза, че се изправя с известно усилие. Чувстваше се като седемнайсетгодишен девственик. Кики подаде ръката си и той я пое, ужасен, че ако ръката му е влажна, момичето ще се отврати, но нищо не промени нейната полуусмивка.

Имаше нещо крайно приятно в това да й позволи да го води покрай другите момичета и да се наслаждава на завистливите погледи по лицата им.

— В коя стая си? — промърмори Кики с меден глас.

Кендъл вдишваше нейния пикантен, мускусен аромат и не можа да отрони нито звук. Само махна с ръка и тя отново го поведе, сякаш той беше на каишка, докато не застанаха пред вратата.

— Сигурен ли си, че искаш две момичета тази вечер? — Тя отърка бедрото си в неговото. — Аз съм повече от достатъчна за всеки мъж, с който съм била.

Генералът усети възхитителна тръпка, която пролази надолу по гръбнака и се заби като нагорещена стрела между бедрата му. Той посегна и отвори вратата. Лена се изви на леглото, гола. Чу как вратата зад него се затвори. Без да мисли той се съблече, после излезе от купчината дрехи, хвана Кики за ръката и меко хлътна в леглото. Кендъл застана на колене, тя дръпна ръката си и той падна върху Лена.

Той усети ръцете на Кики върху раменете си и като простена, се изгуби в сочното тяло на Лена. Удоволствието се натрупваше заедно с предвкусването на издълженото, гъвкаво тяло на Кики, притиснато в лъщящия му гръб.

Отне му известно време да разбере, че внезапните ярки светкавици не са резултат от ускореното възпламеняване на нервните окончания зад очите му. Омаян от секса и от желанието, твърде бавно обърна главата си право срещу друг сноп проблясъци. Дори и тогава, с негативните изображения, които танцуваха пред ретините му, неговият замъглен мозък не успя съвсем да осъзнае какво става и тялото му продължи да се движи ритмично над меката плът на Лена.

Когато апаратът пак проблесна, той със закъснение вдигна ръка, за да закрие очите си, и застана очи в очи с грубата реалност. Кики, още облечена, продължи да му прави снимки с Лена.

— Усмихни се, генерале — каза тя с чувствения си, меден глас. — Нищо друго не можеш да направиш.

— Натрупала съм прекалено много гняв — каза Петра. — Също като някоя от онези изяждащи плътта болести, за които четем.

— Сега Дахау е отровен за теб, както и Мюнхен — отвърна Борн — Трябва да се махнеш.

Тя премина в лявото платно на аутобана и доста ускори. Връщаха се обратно в Мюнхен с колата, която племенникът на Пелц му беше купил, регистрирана на името на племенника. Полицията може би още търсеше и двамата, но единствената им следа беше мюнхенският апартамент на Петра, а никой от тях нямаше намерение да го посещава. Тъй като тя не излезе от колата, Борн сметна, че е относително безопасно за нея да го закара обратно в града.

— Къде ще отида аз? — попита тя.

— Напусни изобщо Германия.

Тя се усмихна горчиво.

— Искаш да кажеш, да подвия опашка и да избягам.

— Защо го виждаш по този начин?

— Защото съм германка; защото тук ми е мястото.

— Мюнхенската полиция те търси — каза той.

— И ако ме намерят, ще си излежа присъдата, че убих твоя приятел. — Тя примигна с фарове на една по-бавна кола да й освободи пътя. — Междувременно имам пари. Мога да живея.

— Но какво ще правиш?

— Ще се погрижа за Виргил. Има нужда от детоксикация, има нужда от приятел. — Като приближиха града, тя се престрои в друго платно, за да може да излезе от магистралата. — Ченгетата няма да ме намерят — каза тя, странно сигурна. — Защото ще го отведа далеч оттук. Аз и Виргил ще бъдем двама бегълци, които наново ще се учат да живеят.

Егон Кирш живееше в северния район на Швабинг, познат като квартала на младите интелектуалци заради множеството студенти, които заливаха улиците, кафенетата и барове му.

Щом се изравниха с главния площад на Швабинг, Петра отби встрани.

— Когато бях по-млада, се мотаех тук с приятелите си. Всички бяхме активисти тогава, агитирахме за промяна и се чувствахме свързани с това място, защото точно оттук „Freiheitsaktion Bayern“7, една от най-известните групи от съпротивата, завзема радио „Мюнхен“ към края на войната. Излъчвали послания към хората да залавят и арестуват всички местни нацистки лидери и да демонстрират отказа си от режима, като размахват бели чаршафи от прозорците си — действие, наказвано със смърт, между другото. И успели да спасят живота на голям брой цивилни, когато нахлула американската армия.

— Най-после откриваме в Мюнхен нещо, с което дори и ти можеш да се гордееш — каза Борн.

— Сигурно — малко тъжно се засмя Петра. — Но само аз от всичките ми приятели останах революционерка. Другите сега са корпоративни функционери на „Hausfraen“8. Водят тъжен, скучен живот. Виждам ги от време на време на отиване и връщане от работа. Вървя до тях, а те дори не вдигат поглед. Накрая всичките ме разочароваха.

Домът на Кирш беше на последния етаж в красива къща с пясъчен цвят на мазилката, сводести прозорци и червени керемиди на покрива. Между два от прозорците имаше ниша с каменна статуя на Дева Мария, прегърнала малкия Исус.

Петра спря до бордюра пред сградата.

— Всичко хубаво, американецо — каза тя, като нарочно използва израза на Виргил Пелц. — Благодаря ти… за всичко.

— Може и да не повярваш, но си помогнахме взаимно — отвърна Борн, докато излизаше от колата. — Дано имаш късмет, Петра.

Когато тя потегли, Борн се обърна, изкачи стъпалата към сградата и набра кода, който Кирш му беше дал, за да отвори входната врата. Вътре беше подредено и безупречно чисто. Дървената ламперия в коридора блестеше, наскоро излъскана с восък. Борн изкачи резбованото дървено стълбище до последния етаж. Като използва ключа на Кирш, той влезе в апартамента. Макар да беше светъл и просторен, с много прозорци, които гледаха към улицата, апартаментът беше потопен в дълбока тишина, сякаш се намираше на морското дъно. Нямаше телевизор, нито компютър. Цяла стена от всекидневната беше запълнена с книги, сред които томове на Ницше, Кант, Декарт, Хайдегер, Лайбниц и Макиавели. Имаше и книги на много от великите математици, биографи, писатели на художествена литература и икономисти. Другите стени бяха покрити с рамкирани и сложени в паспарту рисунки на Кирш. Те бяха толкова детайлни и сложни, че на пръв поглед приличаха на архитектурни планове, но после изведнъж се проясняваха и Борн осъзна, че рисунките са абстракции. Като всички добри творби те сякаш постоянно се движеха от реалност към въображаем, бленуван свят, където всичко беше възможно.

След като набързо огледа всички стаи, той седна на стола зад бюрото на Кирш. Мисли дълго и тягостно за професора. Дали той, Доминик Спектър, беше отмъстителят на Черния легион, както твърдеше, или всъщност беше Ашер Север, водачът на Черния легион? Ако беше Север, значи беше инсценирал нападение срещу себе си — с отработена схема, която струваше живота на много хора. Можеше ли професорът да е виновникът за това безразсъдно деяние? Ако той беше водачът на Черния легион, сигурно. Вторият въпрос, който си задаваше Борн, беше защо професорът би поверил откраднатите планове на изцяло несигурната мрежа на Пьотър, но имаше и друга загадка: ако професорът беше Север, защо с такова нетърпение искаше да вземе плановете? Не трябваше ли вече да ги има? Тези два въпроса за кой ли път се въртяха в ума на Борн, без да получат задоволителен отговор. В ситуацията, в която беше попаднал, нямаше логика, което значеше, че съществена част от картината липсва. И все пак Борн изпитваше досадното подозрение, че също като в рисунките на Егон Кирш му се показват две отделни реалности — само да можеше да отгатне коя е истинската и коя фалшивата.

Накрая той насочи мисълта си към нещо, което го тревожеше още от инцидента в Музея на египетското изкуство. Знаеше, че Франц Йенс беше единственият, който го последва в музея, затова как, за Бога, Аркадин беше разбрал къде е? Аркадин трябва да е бил човекът, застрелял Йенс. Освен това трябва да е получил заповед да убие Егон Кирш, но отново, как е разбрал къде е Кирш?

Отговорите и на двата въпроса здраво бяха свързани с времето и мястото. Никой не го проследи до музея, тогава… По тялото му полазиха студени тръпки и той застина на мястото си. След като физически никой не го проследи, значи трябваше някъде по него да има електронен предавател. Но как е бил поставен? Сигурно някой се беше допрял до Борн на летището. Той стана и бавно се разсъблече. След това провери всяка част от дрехите си, като проверяваше за електронен маркер. Нищо не намери, облече се и пак седна на стола, дълбоко замислен.

С перфектната си визуална памет той преповтори всяка стъпка на пътуването си от Москва до Мюнхен. Когато си спомни граничния служител, осъзна, че паспортът му не е бил у него почти половин минута. Извади го от горния си джоб и прелиствайки го, проверяваше всяка страница и на външен вид, и на допир. От вътрешната страна на задната корица, залепен в подгъва на подвързията, той откри миниатюрния предавател.

Тридесет и седма глава

— Колко е хубаво да вдишваш свежия нощен въздух — каза Вероника Харт, застанала на тротоара пред Пентагона.

— С дизелови изпарения и така нататък — отвърна Стю Голд.

— Знаех, че обвиненията на Лавал няма да издържат — каза тя докато пресичаха към колата му. — Те бяха явно скалъпени.

— Аз не бих тръгнал да празнувам още — каза адвокатът. — Лавал ме предупреди, че утре ще занесе снимките от наблюдението над теб и Борн на президента и ще иска изпълнителна заповед за отстраняването ти.

— Хайде, Стю, това бяха лични разговори между Мартин Линдрос и една цивилна, Мойра Тревър. В тях няма нищо. Лавал само вдига пара.

— Зад него е министърът на отбраната — отвърна Голд. — При стеклите се обстоятелства дори само този факт е достатъчен, за да ти навреди.

При поредния порив на вятъра Харт хвана косата си, за да я отметне от лицето.

— Като влезе в ЦРУ и ме изведе навън с белезници… Лавал направи голяма грешка с тази демонстрация. — Тя се обърна и погледна назад към щаба на АНС, в който остана затворена три часа до момента, в който Голд се появи със заповед от федерален съдия за временното й освобождаване. — Ще си плати за това, че ме унижи.

— Вероника, не прави нищо прибързано. — Голд отвори вратата на колата и помогна на Харт да влезе. — Като познавам Лавал, повече от вероятно е той да иска да се провалиш като некомпетентна. Ето така се правят фатални грешки.

Той заобиколи до предната част на колата, седна зад волана и те потеглиха.

— Не можем да го оставим да му се размине, Стю. Ако не го спрем, той ще ни измъкне ЦРУ изпод носа. — Тя гледаше как нощта на провинциална Вирджиния се превръща в нощ над града, докато минаваха по моста „Арлингтън Мемориъл“ Пред тях се изправи „Линкълн Мемориъл“. — Когато постъпих на работа, дадох обет.

— Като всички предишни директори на ЦРУ.

— Не, говоря за личен обет. — Тя много искаше да види как Линкълн седи на стола си и съзерцава всички неизвестни, които стояха пред всяко човешко същество. Помоли Голд да спре до него. — Никога не съм казвала това на никого, Стю, но в деня, в който официално станах директор на ЦРУ, отидох на гроба на Стария. Ходил ли си в Националното гробище „Арлингтън“? Това е отрезвяващо място, но по свой собствен начин е и радостно място. Толкова много герои, толкова много храброст, основата на нашата свобода, Стю, на всеки един от нас.

Бяха стигнали до мемориала. И двамата излязоха и застанаха до величествената, заляна в светлини гранитна статуя вторачени в строгото, мъдро лице на Линкълн. Някой беше оставил букет цветя в краката му. Повехналите им главички се полюшваха на вятъра.

— Дълго стоях на гроба на Стария — продължи Харт с отнесен глас. — Кълна се, че го усещах, кълна се, че почувствах как нещо ме блъсна, после ме разтърси отвътре. — Погледът й се отклони и спря върху адвоката. — В ЦРУ има отдавнашно завещание, което служи за пример, Стю. Тогава се заклех и сега пак се заклевам, че няма да позволя нищо и никой да накърнят това завещание. — Тя си пое дъх. — На всяка цена.

Голд отвърна на втренчения й поглед, без да трепне.

— Знаеш ли какво искаш?

— Да, смятам, че знам.

Накрая той каза:

— Добре, Вероника, щом това искаш. На всяка цена.

Въодушевен и ободрен след своята тренировка, Родни Фиър посрещна генерал Кендъл в салона за шампанско, запазен за онези специални клиенти, които се бяха насладили на вечерните удоволствия и искаха да поразпуснат със или без своите момичета. Разбира се, времето, прекарано там с момичетата, се заплащаше много по-скъпо, отколкото без тях.

Салонът за шампанско беше украсен като покои на паша от Близкия изток. Двамата мъже се излегнаха върху големите възглавници, докато им сервираха шампанското, което бяха избрали. Тук Фиър възнамеряваше да предаде информацията за полевите агенти на „Тифон“. Но първо искаше да се отдаде на блаженството, предлагано в „Стъклената пантофка“ В края на краищата, още щом излезе навън, реалният живот ще се сгромоляса отгоре му с всичките си неприятности, дребни унижения, неблагодарната работа и парливия страх, който предшестваше всеки негов ход, за да осигури настъплението на Лавал, докато застане лице в лице с ЦРУ.

Кендъл, чийто мобилен телефон беше в дясната му ръка, седеше доста сковано, както подобава на военен. Фиър си помисли, че той може би се чувства малко неудобно в такава разточителна обстановка. Двамата бъбриха известно време, отпиваха от шампанското, разменяха теории за стероидите и бейзбола, за шансовете на „Редскинс“ да стигнат до плейофите догодина, за лавирането на стоковите пазари, за всичко, но не и за политика.

След известно време, когато бутилката шампанско почти свърши, Кендъл погледна часовника си.

— Какво имаш за мен?

Това беше моментът, към който Фиър страстно се стремеше. Нямаше търпение да види изражението върху лицето на генерала, когато зърнеше информацията. Посегна към джоба в хастара на палтото си и извади пакета. Нискотехнологичната компютърна разпечатка беше най-безопасният начин да изнесеш тайно данни от сградата на ЦРУ, тъй като охранителните системи бяха поставени да следят внасянето и изнасянето на всякакви устройства с достатъчно голям твърд диск, че да съдържа файлове със значителен обем информация.

Върху лицето на Фиър цъфна усмивка.

— Цялата енчилада. До най-малката подробност за агентите на „Тифон“ по цялото земно кълбо. — Той задържа пакета. — Сега да поговорим за това какво ще получа в замяна.

— Какво искаш? — попита Кендъл без много ентусиазъм. — По-висок пост? Повече власт?

— Искам уважение — каза Фиър. — Искам Лавал да ме уважава, както ти ме уважаваш.

По устните на генерала се изви странна усмивка.

— Не мога да говоря от името на Лутър, но ще видя какво мога да направя.

Докато Кендъл се навеждаше напред да вземе информацията, Фиър се зачуди защо генералът е толкова сериозен — не, той направо беше мрачен. Фиър тъкмо се канеше да го пита за това, когато висока, елегантна чернокожа жена започна да щрака снимка след снимка.

— Какво става, по дяволите? — каза той през заслепяващия низ светкавици.

Когато зрението му се проясни, той видя Сорая Мур да стои до тях. Държеше пакета с данни в ръката си.

— Тази нощ не е добра за теб, Родни. — Тя вдигна мобилния телефон на генерала, натисна няколко пъти с палец и там се оказа записан разговорът между генерала и Фиър. Превъртя го, за да може всеки да чуе предателството сам. — Не, трябва да кажа, че като се имат предвид всички неща, това е краят на играта.

— Не се страхувам да умра — каза Девра. — Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам — каза Аркадин. — Какво те кара да мислиш, че се притеснявам?

Тя отхапа от шоколадовия сладолед, който Аркадин й беше купил.

— Между очите ти стои онази дълбока отвесна черта.

Беше поискала сладолед, макар да беше посред зима. А може би искаше шоколада, помисли си той. Не че имаше значение. Да й доставя удоволствие с дребни неща му носеше странно удовлетворение — сякаш като й угаждаше, угаждаше и на себе си, макар това да му изглеждаше невъзможно.

— Не се притеснявам — каза той. — Страшно съм ядосан.

— Защото твоят шеф ти каза да стоиш настрана от Борн?

— Няма да стоя настрана от Борн.

— Ще ядосаш шефа си.

— Идва такъв момент — каза Аркадин, като тръгна по-бързо.

Намираха се в центъра на Мюнхен; той държеше да бъде на централно място, когато Икупов му каже къде ще пресрещне Борн, за да може да отиде там колкото се може по-бързо.

— Не се страхувам да умра — повтори Девра. — Единственото нещо обаче е какво правиш, когато вече нямаш спомени.

Аркадин я стрелна с поглед.

— Какво?

— Когато гледаш мъртъв човек, какво виждаш? — Тя отхапа още малко сладолед и зъбите й оставиха малки резки по останалото от топката. — Нищо, нали? Абсолютно нищо. Животът е излетял от кафеза, а с него и всички спомени, трупани през годините. — Тя го погледна. — В този момент преставаш да си човек, тогава какъв си?

— На кого му пука? — отвърна Аркадин. — Ще е страхотно облекчение, ако ги няма спомените.

Сорая се появи в тайната квартира на АНС малко преди десет сутринта и след като премина различните нива на безопасност, тя влезе в Библиотеката точно навреме.

— Закуска, мадам? — попита я Уилърд, докато я придружаваше по плюшения килим.

— Предполагам, че днес може — каза тя. — Бих искала омлет със зелени подправки. Имате ли франзела?

— Да, имаме, мадам.

— Хубаво. — Тя прехвърляше уликата, която съсипваше генерал Кендъл, от едната си ръка в другата. — И чайник цейлонски чай, Уилърд. Благодаря.

Тя измина останалото разстояние до мястото, където седеше Лутър Лавал и пиеше своето сутрешно кафе. Гледаше през прозореца с неприязън към подранилата пролет. Беше толкова топло, че в камината имаше само студена бяла пепел.

Той не се обърна, когато Сорая седна. Тя сложи уликата в скута си, после без предисловия каза:

— Дойдох да отведа Тайрон у дома.

Лавал не й обърна внимание.

— Няма нищо при вашия Черен легион; в Щатите няма необичайна терористична дейност. Не разполагаме с нищо.

— Чухте ли какво казах? Дошла съм за Тайрон.

— Това няма да стане — отвърна Лавал.

Сорая извади мобилния телефон на Кендъл и пусна отново разговора, който беше провел с Родни Фиър в салона за шампанско в „Стъклената пантофка“.

„До най-малката подробност за агентите на «Тифон» по цялото земно кълбо — чу се гласът на Фиър. — Сега да поговорим за това какво ще получа в замяна.“

Генерал Кендъл отвърна:

„Какво искаш? По-висок пост? Повече власт?“

Фиър отвърна:

„Искам уважение. Искам Лавал да ме уважава, както ти ме уважаваш.“

— Кого го е грижа? — Лавал се извърна към нея. Очите му бяха тъмни и изцъклени. — Това си е проблем на Фиър, не е мой.

— Може би — Сорая плъзна по масата папката към него. — Обаче това е голям ваш проблем.

Лавал се вторачи в нея за момент. Сега очите му бяха пълни със злъч. Без да свежда поглед, той посегна и разтвори папката. Там видя множество снимки на генерал Кендъл, гол до безобразие, хванат по средата на сексуален акт с млада чернокожа жена.

— Как ще изглежда това, прикачено към кариерата на професионален военен и благочестив семеен християнин, когато историята се разчуе?

Уилърд пристигна със закуската й, постла колосана бяла покривка и подреди порцелана и сребърните прибори пред нея. Когато приключи, се обърна към Лавал:

— Нещо за вас, сър?

Лавал го отпрати с грубо махване на ръката. Той отново и отново прелистваше снимките. После извади мобилен телефон, сложи го на масата и го бутна към нея.

— Обади се на Борн — каза той.

Сорая замръзна с парчето омлет, набодено на вилицата.

— Моля?

— Знам, че е в Мюнхен, нашият клон там го е прихванал от наблюдателните камери на летището. Имам хора на място, които ще го арестуват. Сега трябва само ти да поставиш капана.

Тя се засмя, докато оставяше вилицата си.

— Ти бълнуваш, Лавал. Аз те спипах, а не обратното. Ако тези снимки станат публично достояние, твоят заместник ще бъде съсипан и професионално, и лично. И ти, и аз знаем, че няма да позволиш това да се случи.

Лавал събра снимките и пак ги пъхна в плика. После извади химикалка и написа име и адрес върху плика. Повика с жест Уилърд и каза:

— Моля да сканирате и да изпратите по електронна поща това на „Дръдж Рипорт“. После дайте на куриер да ги занесе във „Вашингтон Поуст“ колкото се може по-бързо.

— Разбира се, сър. — Уилърд мушна плика под мишница и изчезна в друга част на Библиотеката.

После Лавал извади своя мобилен телефон и набра местен номер.

— Гас, Лутър Лавал се обажда. Добре, добре. Как е Джини? Добре, прати й поздрави. И на децата… Виж, Гас, имам проблем. Излязоха наяве улики относно генерал Кендъл, точно така, той беше обект на вътрешно разследване в продължение на няколко месеца. Влиза в сила веднага, освободен е от моето командване и изцяло от АНС. Ами, ще видиш, пращам да ти донесат снимките още докато говорим. Разбира се, че е специално, Гас. Честно казано, шокиран съм, истински шокиран. И ти ще реагираш така, като видиш тези снимки… След четиридесет минути ще ти пратя официално изявление. Да, разбира се. Няма нужда да ми благодариш, Гас, винаги мисля първо за теб.

Сорая гледаше това представление и усещаше тежест в стомаха, която от ледена топка се разрасна в айсберг, защото тя не можеше да повярва на очите си.

— Как можа? — каза тя, когато Лавал приключи разговора. — Кендъл е твоят заместник, твой приятел. Вие двамата ходите на църква със семействата си всяка неделя.

— Аз нямам постоянни приятели или съюзници, имам само постоянни интереси — решително отвърна Лавал. — Ще станеш далеч по-прозорлив директор, когато усвоиш това.

Тогава тя извади още една серия фотографии, този път се виждаше как Фиър подава пакет на генерал Кендъл.

— В този пакет подробно се описва броят и разпределението на оперативните агенти на „Тифон“.

Надменното изражение на Лавал не се промени.

— Какво общо има това с мен?

Сорая за втори път опита да скрие своето удивление.

— Твоят заместник придобива класифицирана информация на ЦРУ.

— В такъв случай трябва ти да наглеждаш хората си.

— Отричаш ли, че си наредил на генерал Кендъл да внедри Родни Фиър като къртица?

— Да, отричам.

На Сорая почти не й остана дъх.

— Не ти вярвам.

— Няма значение в какво вярваш, госпожо директор. Само фактите имат значение. — Той отмести с нокът снимката по-далеч. — Каквото и да е правил генерал Кендъл, сам го е правил. Не съм знаел за това.

Сорая се чудеше как всичко можеше така да се обърка, когато Лавал отново бутна телефона по масата.

— Сега се обади на Борн.

Тя се чувстваше така, сякаш през гърдите я стягаше метален обръч. Кръвта свиреше в ушите й.

„Сега какво? — каза си тя. — Мили Боже, какво мога да направя?“

Тя чу как някой с нейния глас изрече:

— Какво трябва да му кажа?

Лавал извади листче хартия с точен час и адрес на него.

— Трябва да е там по това време. Кажи му, че си в Мюнхен, че имаш съществена информация за атаката на Черния легион и че той трябва да я види лично.

Ръката на Сорая беше толкова хлъзгава от пот, че я избърса със салфетката си.

— Той ще се усъмни, ако не му се обадя от своя телефон. Всъщност може изобщо да не вдигне, ако не е от моя, защото няма да знае, че съм аз.

Лавал кимна, но когато тя извади своя телефон, каза:

— Ще слушам всяка дума, която изричаш. Ако се опиташ да го предупредиш, обещавам, че твоят приятел Тайрон никога няма да излезе от тази сграда жив. Ясно?

Тя кимна, но не направи нищо.

Лавал я гледаше сякаш тя беше жаба, разтворена върху маса за дисекции.

— Знам, че не искаш да направиш това, госпожо директор. Знам колко отчаяно не искаш да го направиш. Но ти ще се обадиш на Борн и ще заложиш моя капан, защото аз съм по-силен от теб. Имам предвид волята си. Аз получавам каквото поискам, на всяка цена, но не и ти — ти прекалено много се грижиш за дългата си кариера в разузнаването. Обречена си и го знаеш.

Сорая престана да го слуша още след първите му думи. Съвсем наясно, че се беше зарекла да поеме контрол над ситуацията, някак да обърне катастрофата в победа, тя яростно мобилизираше силите си. „Крачка по крачка — каза си сега тя. — Трябва да се отърся в мислите си от Тайрон, от несполучилата тактика с Кендъл, от моята собствена вина. Сега трябва да мисля за това обаждане. Как да се обадя и да предпазя Джейсън от залавяне?“

Задачата изглеждаше невъзможна, но подобно мислене беше пораженческо, напълно безполезно. Все пак какво трябваше да направи?

— След като се обадиш — каза Лавал, — ще останеш тук под постоянно наблюдение, докато Борн не бъде арестуван.

Като съзнаваше с неудобство, че алчните му очи я гледат, тя отвори телефона си и се обади на Джейсън.

Когато чу гласа му, каза:

— Здравей, аз съм, Сорая.

Борн стоеше в апартамента на Егон Кирш и гледаше към улицата, когато телефонът му иззвъня. Видя как номерът на Сорая излиза върху екрана, вдигна и я чу да казва:

— Здравей, аз съм, Сорая.

— Къде си?

— Всъщност аз съм в Мюнхен.

Той приседна върху облегалката на един тапициран стол.

— Всъщност? Аз съм в Мюнхен?

— Това казах.

Той чу в главата си кънтене много отдалеч и се навъси.

— Изненадан съм.

— Не колкото мен. Ти попадна в наблюдателната система на ЦРУ на летището.

— Нямаше как да го избегна.

— Сигурна съм, че е така. Както и да е, не съм дошла по официална работа на ЦРУ. Продължихме да следим комуникациите на Черния легион и накрая направихме пробив.

Борн се изправи.

— Какъв пробив?

— Телефонът е прекалено несигурен — каза тя. — Трябва да се срещнем. — Сорая му посочи времето и мястото.

Като погледна часовника си, той каза:

— Това е след малко повече от час.

— Просто перфектно. Аз ще успея. А ти?

— Мисля, че ще успея — отвърна той. — До скоро.

Той затвори, отиде до прозореца, облегна се на перваза и повтори наум разговора дума по дума.

Усети сътресение като от разместване, сякаш беше излязъл от тялото си и преживяваше нещо, което се е случило на някой друг. Като регистрира сеизмична промяна в невроните, умът му започна да се бори с някакъв спомен. Борн знаеше, че и преди е провеждал този разговор, но да умреше, не можеше да си спомни къде или кога, или какво значение би могъл да има за него сега.

Щеше да продължи с безплодното гадаене, ако звънецът на долната врата не беше звъннал. Той се дръпна от прозореца, прекоси всекидневната и натисна копчето, което отваряше заключената входна врата. Най-после беше дошло времето, когато двамата с Аркадин щяха да се срещнат лице в лице — легендарният наемен убиец, специалист в ликвидирането на убийци, който се беше промъкнал и измъкнал от руски строго охраняван затвор без някой да го надхитри, който беше успял да премахне Пьотър и цялата му мрежа.

На външната врата се почука. Борн се държеше настрана от шпионката и по-далеч от самата врата, като я отключи странично. Нямаше изстрел, нито някой изкърти касата. Вместо това вратата се отвори навътре и в апартамента пристъпи елегантен мъж с мургава кожа и заострена брада.

— Обърни се бавно — рече Борн.

Сложил ръце така, че Борн да ги вижда, мъжът се обърна с лице към него. Беше Семьон Икупов.

— Борн — каза той.

Борн извади паспорта си и го отвори отзад на подвързията.

Икупов кимна.

— Разбирам. Тук ли ще ме убиете по повеля на Доминик Спектър?

— Имате предвид Ашер Север.

— О, Боже — каза Икупов. — Много съм изненадан. — Той се усмихна. — Признавам, шокиран съм. Въпреки това ви поздравявам, господин Борн. Научили сте неща, които никой друг не знае. По какъв начин, за мен е пълна мистерия.

— Нека така да си остане — отвърна Борн.

— Няма значение. Важното е, че няма да губя време в опити да ви убедя, че Спектър ви е изиграл. След като вече разкрихте лъжите му, можем да преминем към следващия етап.

— Какво ви кара да смятате, че ще слушам какво имате да ми кажете?

— Вие разкрихте лъжите на Север, тоест знаете най-новата история на Черния легион, знаете, че някога бяхме като братя, знаете колко е дълбока враждата между нас. Ние сме врагове, аз и Север. Има само един изход от нашата война, разбирате ли ме?

Борн нищо не каза.

— Искам да ви помогна да попречите на тези хора да нападнат вашата страна, това достатъчно ясно ли е? — Той сви рамене. — Да, разбира се, прав сте да се отнасяте скептично и аз така щях да направя на ваше място. — Той премести лявата си ръка много бавно до ревера на палтото си и го отметна, за да разкрие подплатата. Във вътрешния му джоб имаше пъхнато нещо. — Може би преди да се случи нещо неуместно трябва да погледнете какво имам тук.

Борн се протегна и взе пистолета „Зиг Зауер“, който Икупов държеше в кобур на колана си. После извади пакета.

Докато Борн го отваряше, Икупов каза:

— Навлякох си много големи неприятности, докато го открадна от врага си.

Борн осъзна, че гледа архитектурните планове на Емпайър Стейт Билдинг. Когато вдигна очи, откри, че Икупов втренчено го наблюдава.

— Това смята да атакува Черният легион. Знаете ли кога?

— Всъщност знам. — Икупов погледна часовника си. — Точно след трийсет и три часа и двайсет и шест минути.

Тридесет и осма глава

Вероника Харт гледаше „Дръдж Рипорт“, когато Стю Харт съпроводи генерал Кендъл до кабинета й. Тя седеше пред бюрото си, мониторът беше обърнат към вратата, за да може Кендъл ясно да види снимките с него и жената от „Стъклената пантофка“.

— Това е само един от сайтовете — каза тя, като посочи към трите стола, подредени срещу нея. — Има още толкова много. — Щом гостите й седнаха, тя се обърна към Кендъл. — Какво ще каже семейството ви, генерале? Вашият свещеник и паството? — Изражението й остана неутрално. Тя внимаваше да не допуска злорадство в гласа си. — Ясно ми е, че порядъчен брой от тях не си падат по афроамериканки дори като прислужници и бавачки. Предпочитат източноевропейките — млади руси полякини и рускини. Така ли е?

Кендъл нищо не каза, седеше с изправен гръб като глътнал бастун, ръцете му бяха грижливо прибрани между коленете, сякаш беше пред военен съд.

На Харт й се искаше Сорая да е тук, но тя не се беше върнала от тайната квартира на АНС, а това беше доста обезпокоително. Освен това не отговаряше на обажданията й.

— Предположих, че най-доброто, което той може да направи сега, е да ни помогне да свържем Лавал с плана за кражбата на тайни от ЦРУ — каза Голд.

Сега Харт се усмихна доста мило на Кендъл.

— И какво мислите за това предложение, генерале?

— Да се вербува Родни Фиър беше изцяло моя идея — сковано отвърна Кендъл.

Харт седна по-напред.

— Искате да повярваме, че сте поели по такъв рискован курс, без да уведомите началника си?

— След провала с Бат трябваше да направя нещо, за да докажа, че ме бива. Сметнах, че имам най-добри шансове, като ухажвам Фиър.

— Това доникъде не ни води — каза Харт.

Голд се изправи.

— Съгласен съм. Генералът не се е решил да обърне меча си срещу човека, който го изхвърли в реката. — Той отиде до вратата. — Не съм сигурен как го е пресметнал, но всякакви ги има.

— Това ли е? — Кендъл гледаше право напред. — Приключихте ли с мен?

— Ние приключихме — каза Харт. — Но Роб Бат не е.

Името на Бат накара генерала да реагира.

— Бат? Какво общо има той? Той вече не участва.

— Не мисля така. — Харт се изправи и застана зад стола му. — Бат ви е държал под наблюдение от мига, в който съсипахте живота му. Снимките ви заедно с Фиър на влизане и излизане от фитнес клуба, пред павилиончето за барбекю и в „Стъклената пантофка“ са направени от него.

— Но това не е всичко, което има — Голд вдигна многозначително куфарчето си.

— Тоест — каза Харт — опасявам се, че престоят ви в ЦРУ малко ще се проточи.

— Колко малко?

— Какво ви е грижа? — отвърна Харт. — Вече нямате живот, в който да се върнете.

Кендъл остана с двама въоръжени агенти, а Харт и Голд отидоха в съседната стая, където седеше Родни Фиър, пазен от други двама агенти.

— Генералът все пак забавлява ли се? — попита Фиър, докато сядаха с лице срещу него. — Този ден е черен за него. — Той се изкикоти на собствената си шега, но никой друг не реагира.

— Имаш ли представа колко сериозно е положението ти? — каза Голд.

Фиър се усмихна.

— Всъщност вярвам, че владея положението.

Голд и Харт размениха погледи. Никой от тях не можеше да разбере безгрижното отношение на Фиър.

Голд каза:

— Отиваш в затвора за много дълго време, господин Фиър.

Фиър кръстоса крак връз крак.

— Не мисля.

— Грешиш — отвърна Голд.

— Родни, хванахме те да крадеш тайните на „Тифон“ и да ги предаваш на висш служител от конкурентна разузнавателна служба.

— Моля ви! — каза Фиър. — Абсолютно съм наясно какво направих и че ме хванахте. Само казвам, че това няма никакво значение. — Той продължи да гледа като Чеширския котарак, сякаш държеше роял флаш над карето им аса.

— Обясни поведението си — рязко каза Голд.

— Прецаках се — отвърна Фиър. — Но не съжалявам за това, което направих, а само, че ме хванаха.

— Това отношение със сигурност ще помогне в твоя случай — язвително каза Харт. Беше й дотегнало Лутър Лавал и неговата кохорта да я нагрубяват.

— По характер не съм склонен да се разкайвам, госпожо директор. Но също като вашите улики, моето отношение не е важно. Искам да кажа, ако бях се разкаял като Роб Бат, щеше ли да има някакво значение за вас? — Той поклати глава. — Затова хайде да не се заблуждаваме един друг. Какво съм направил, как се чувствам по въпроса, е минало. Да поговорим за бъдещето.

— Ти нямаш бъдеще — рязко каза Харт.

— Ще видим това. — Фиър продължаваше да я вбесява с досадната си усмивка. — Аз ви предлагам бартер.

Голд не можа да повярва.

— Искаш да сключиш сделка?

— Да го наречем честна размяна — отвърна Фиър. — Вие сваляте всички обвинения срещу мен, давате ми щедро обезщетение и препоръка, за да се вредя в частния сектор.

— Нещо друго? — попита Харт. — Какво ще кажеш за лятна вила в Чесапийк и яхта в комплект с нея?

— Щедро предложение — каза Фиър със съвършено сериозно изражение. — Но аз не съм свиня, госпожо директор.

Голд се изправи.

— Това държание е непоносимо.

Фиър го изгледа.

— Недей да се палиш, господин адвокат. Не си чул моята част от сделката.

— Не ме интересува. — Голд даде знак на двамата агенти. — Отведете го обратно в арестантската килия.

— Ако бях на твое място, нямаше да го направя. — Фиър не оказа съпротива, когато агентите го хванаха и го изправиха на крака. Той се обърна към Харт. — Госпожо директор, питала ли сте се някога защо Лутър Лавал не пробва да налети на ЦРУ, докато Стария още беше жив?

— Не се е налагало, защото знам. Стария беше прекалено влиятелен, имаше прекалено здрави връзки.

— Съвсем вярно, но има и друга, по-специална причина. — Фиър погледна от единия агент към другия.

Харт искаше да му извие врата.

— Пуснете го — каза тя.

Голд пристъпи напред.

— Госпожо директор, горещо ви препоръчвам…

— Няма да навреди, ако изслушаме човека, Стю. — Харт кимна. — Продължавай, Родни. Имаш една минута.

— Истината е, че Лавал няколко пъти се опита да налети на ЦРУ, докато Стария беше на длъжност. Всеки път се проваляше и знаете ли защо? — Фиър погледна от единия към другия, а физиономията на Чеширския котарак пак се върна на лицето му. — Защото от години Стария имаше къртица, дълбоко прикрита в АНС.

Харт се ококори насреща му.

— Какво?

— Това са глупости — каза Голд. — Той ни хвърля прах в очите.

— Добро предположение, господин адвокат, но грешно. Знам коя е къртицата.

— Откъде, за Бога, знаеш това, Родни?

Фиър се разсмя.

— Понякога — не много често, признавам си — има смисъл да си главен писар в ЦРУ.

— Ти едва ли си…

— Точно това съм, госпожо директор. — Моментално го разтърси буреносен облак от дълбоко стаяван гняв. — Нито една пъстра титла не може да прикрие това. — Той махна с ръка и гневната искра бързо се срина на пепел. — Но независимо от всичко, идеята е, че виждам в ЦРУ неща, които никой друг не вижда. Стария имаше резерви за непредвидени ситуации, в случай че го убият, но ти знаеш това по-добре от мен, господин адвокат, нали?

Голд се обърна към Харт.

— Стария остави няколко запечатани плика, адресирани до различни директори, в случай че внезапно умре.

— Един от тези пликове — каза Фиър, — този с посочената самоличност на къртицата в АНС, беше изпратен на Роб Бат, което по онова време беше оправдано, тъй като Бат беше шеф на операциите. Но той никога не стигна до Бат, погрижих се за това.

— Ти… — Харт беше толкова разярена, че едва можеше да говори.

— Можех да кажа, че вече съм подозирал Бат в сътрудничество с АНС — каза Фиър. — Но това би било лъжа.

— Значи го задържа при себе си дори след като ме назначиха.

— Послужи ми за опорна точка, госпожо директор. Проумях, че рано или късно ще ми потрябва билет за освобождаване от затвора.

Тъкмо заради тази негова усмивка Харт изпита желание да го цапардоса по лицето. Тя с мъка се въздържа.

— И междувременно оставяш Лавал да ни тъпче. Заради теб ме изведоха от кабинета ми с белезници, заради теб завещанието на Стария е на косъм да бъде погребано.

— Е, ами, стават такива неща. Какво можеш да направиш.

— Ще ти кажа какво мога да направя — отвърна Харт, като даде знак на агентите, които пак сграбчиха Фиър. — Мога да ти кажа да вървиш по дяволите. Мога да ти кажа, че ще прекараш остатъка от живота си в затвора.

Дори и сега Фиър изглеждаше невъзмутим.

— Казах, че знам коя е къртицата. Още повече — и вярвам, че това особено ще ви заинтригува, — знам къде е позициониран.

Харт беше прекалено вбесена, за да я интересува.

— Махнете го от очите ми.

Докато го водеха към вратата, Фиър каза:

— Той е в тайната квартира на АНС.

Директорката усети как сърцето й силно задумка в гърдите. Проклетата усмивчица на Фиър сега вече беше не само разбираема, но и оправдана.

След трийсет и три часа и двайсет и шест минути. Зловещите думи на Икупов още свистяха в ушите на Борн, когато долови движение. Двамата с Икупов стояха в антрето, външната врата още беше отворена и за миг върху отсрещната стена в коридора падна сянка. Отвън имаше някой, закрит от полуотворената врата.

Като продължи да говори, Борн хвана Икупов за лакътя и го поведе навътре във всекидневната, по килима, към коридора със спалните и банята. Докато минаваха край един от прозорците, той се строши към тях от силата на човек, който нахлува през него. Борн светкавично се извъртя и насочи пистолета, който беше взел от Икупов, към натрапника.

— Остави долу пистолета — каза женски глас зад него. Той обърна глава и видя, че фигурата в коридора — млада, бледна жена — е прицелила „Лугер“ в главата му.

— Леонид, какво правиш тук? — Икупов изглеждаше вбесен. — Дадох ти изрични заповеди…

— Борн е бил — Аркадин се приближи сред бъркотията от стъкла, нападали по пода. — Борн е убил Миша.

— Вярно ли е? — обърна се Икупов към Борн. — Ти ли уби Михаил Тарканян?

— Той не ми остави друг избор — отвърна Борн.

Насочила своя „Лугер“ право в главата на Борн, Девра каза:

— Пусни пистолета. Повече няма да повтарям.

Икупов посегна към Борн.

— Аз ще го взема.

— Стой на мястото си — нареди Аркадин. Беше прицелил своя „Лугер“ в Икупов.

— Леонид, какво правиш?

Аркадин не му обърна внимание.

— Направи каквото казва дамата, Борн. Пусни пистолета.

Борн направи каквото поискаха. В момента, в който пусна оръжието, Аркадин хвърли своя „Лугер“ настрани и скочи върху Борн. Борн вдигна предната част на ръката си навреме, за да се предпази от коляното на Аркадин, но усети сътресението с цялата му сила върху рамото си. Продължиха да си разменят удари, хитри финтове и защитни блокажи. Всеки ход, който Борн прилагаше, беше посрещан перфектно от Аркадин, и обратно. Когато се взря в очите на руснака, видя своите най-тъмни дела, отразени в него, цялата смърт и унищожение, които беше оставил след себе си. В тези непреклонни очи имаше пустота, по-черна и от беззвездна нощ.

Придвижиха се през всекидневната, докато Борн отстъпваше, и накрая минаха под свода, който разделяше всекидневната от останалия апартамент. В кухнята Аркадин грабна касапски нож и го размаха към Борн. Като се отдръпна от смъртоносната заплаха на екзекутора, Борн се пресегна към една дървена поставка, в която бяха пъхнати няколко ножа за месо. Аркадин стовари касапския нож върху кухненския плот, но пропусна пръстите на Борн с няма и сантиметър. Препречи достъпа до ножовете и размаха сатъра като коса.

Борн беше близо до мивката. Като измъкна една чиния от рафта, я запрати като фризби и принуди Аркадин да се дръпне от пътя й. Щом чинията се разби в стената зад Аркадин, Борн издърпа един нож за месо. Стоманата се сблъска със стомана, докато Борн не опита да намушка с ножа Аркадин. Аркадин стовари секирата точно там, където Борн стискаше ножа, и той по принуда го пусна. Острието издрънча в пода, после Аркадин се хвърли върху Борн и двамата се вкопчиха един в друг.

Борн успя да държи секирата настрани, а и при такова близко разстояние не беше възможно да се размахва напред-назад. Като осъзна, че вече му пречи, Аркадин я пусна.

Цели три дълги минути двамата бяха здраво вкопчени един в друг в смъртоносна хватка. И двамата бяха разкървавени и контузени и никой не успяваше да вземе предимство. Борн никога не се беше сблъсквал с човек с физическите и умствени способности на Аркадин, с толкова достоен съперник. Да се бие с Аркадин беше като да се изправи пред своя огледален образ. Струваше му се, че стои пред пропаст, пълна с безкраен ужас, където ничий живот не можеше да оцелее. Струваше му се, че Аркадин се е пресегнал да го бутне в тази пропаст, сякаш да му покаже опустошението, което се таеше зад неговите собствени очи, зловещия образ на неговото забравено минало, отразено обратно в него.

С неистово усилие Борн се изтръгна от хватката на Аркадин и стовари юмрук в ухото му. Руснакът отскочи назад към някаква колона и Борн се изстреля по коридора. Застигна го познатият звук от плъзгане на затвор и той с цял ръст се хвърли в голямата спалня. Един изстрел точно над главата му направи на трески дървената рамка на вратата.

Изправи се на крака и хукна към килера на Кирш, макар да чу, че Аркадин извика на бледата жена да не стреля. Борн отметна провесените на закачалки дрехи и започна да дращи по преградата от шперплат върху задната стена на килера, за да намери скобите, които Кирш му беше описал в музея. Точно когато чу как Аркадин се втурна в спалнята, той завъртя скобите, отмести преградата и като пропълзя почти превит одве, попадна в свят, изцяло потънал в мрак.

Когато Девра се обърна след опита си да рани Борн, откри, че гледа в дулото на пистолета „Зиг Зауер“, който Икупов беше вдигнал от пода.

— Глупачка — каза Икупов. — Ти и твоят приятел всичко ще прецакате.

— Какво прави Леонид, си е негова лична работа — отвърна тя.

— Така се раждат грешките — каза Икупов. — Леонид няма своя лична работа. Всичко, което представлява, го дължи на мен.

Тя излезе от сенките на коридора и стигна до всекидневната. Пистолетът на бедрото й беше насочен към Икупов.

— Той приключва с теб — каза Девра. — Край на робията му.

Икупов се засмя.

— Така ли ти каза?

— Аз му казах така.

— Значи си по-голяма глупачка, отколкото си мислех.

Обикаляха се един друг, нащрек за най-малкото движение. Въпреки това Девра успя да покаже ледена усмивка.

— Променил се е, откакто напусна Москва. Сега е друг човек.

От гърлото на Икупов излезе презрително сумтене.

— Първото нещо, което трябва да си набиеш в главата, е, че Леонид не е способен на промяна. Знам това по-добре от всеки, защото прекарах много години в опити да го направя по-добър човек. Не успях. Всеки, който се е опитал, се е провалил и знаеш ли защо? Защото Леонид не е цял. Някога в дните и нощите на Нижни Тагил той е бил разкъсан. Всичките хора и коне на царя да дойдат, пак не могат да го съберат наново; парчетата вече не пасват. — Той размаха оръжието. — Махни се сега, махни се, докато можеш, иначе, гарантирам ти, той ще те убие, както уби всички други, опитали да се доближат до него.

— Колко си заблуден! — злобно изрече Девра. — И ти си като всички от твоя вид, покварен от власт. Прекарал си толкова много години отделен от живота на улицата, че си създал своя собствена реалност, която следва само размаха на твоята ръка. — Тя направи крачка към него и това го накара да се напрегне. — Мислиш, че можеш да ме убиеш, преди аз да те убия? Не бих разчитала на това. — Тя тръсна глава. — Както и да е, ти имаш да губиш повече, отколкото имам аз. Когато Леонид ме откри, вече бях наполовина мъртва.

— А, сега разбирам — кимна Икупов. — Спасил те е от теб самата, спасил те е от улицата, така ли?

— Леонид е мой пазител.

— Боже Господи, кой говори за заблуди!

Ледената усмивка на Девра стана по-широка.

— Един от нас фатално греши. Остава да видим кой е той.

„Стаята е пълна с манекени, беше казал Егон Кирш, когато описваше ателието си на Борн. Закривам светлината с непроницаеми щори, защото тези манекени са мое творение. Изработих ги от нула, така да се каже. Те са моята компания, освен че са мои творби. В този смисъл могат да виждат или ако предпочитате, вярвам, че имат способността да виждат, а кое творение може да погледне създателя си, без да полудее или да ослепее, или и двете?“

С картата на стаята в ума си, Борн пропълзя през студиото, като избягваше манекените, за да не вдига шум или както Кирш би казал, да не смущава процеса на тяхното раждане.

„Мислите, че съм луд, беше казал той на Борн в музея. Не че има значение. За всички хора на изкуството — успели или не! — техните творби са живи. Аз не се различавам. Просто след като години наред се борих да вдъхна живот на абстракциите си, придадох на работите си човешка форма.“

Борн чу звук и за миг застина, после надникна иззад бедрото на един манекен. Очите му се бяха приспособили към извънредния мрак и вече можеше да вижда движение. Аркадин беше намерил преградата и беше влязъл в ателието след него.

Борн смяташе, че тук шансовете му са много по-големи, отколкото в апартамента на Кирш. Знаеше, че разположението и тъмнината ще му помогнат и ако удареше бързо, щеше да има предимството, че вижда там, където Аркадин не може.

С така намислена стратегия той излезе иззад манекена и се запровира към руснака. Ателието беше като минно поле. Между него и Аркадин имаше три манекена, всичките поставени под различен ъгъл и поза; единият седеше и държеше малка картина, сякаш четеше книга, друг стоеше изправен с разкрачени крака в позата на стрелец, третият бягаше, приведен напред, сякаш се беше протегнал да пресече финиша.

Борн заобиколи бегача. Аркадин се беше привел, опрян на бедрата си, и стоеше на едно място, докато очите му привикнат. Същото направи Борн, когато влезе в ателието.

Борн още веднъж се сблъска със зловещия си огледален образ. Не изпитваше нито удоволствие, нито безпокойство.

Като премери крачките, прецени пространството до седящия манекен с картината. С изострено чувство, че времето му изтича, Борн безшумно се изравни със стрелеца. Тъкмо когато се канеше да удари Аркадин, мобилният му телефон забръмча и на екрана засвети номерът на Мойра.

Борн безмълвно изруга и скочи. Аркадин, нащрек за всяко движение, се завъртя към звука и Борн беше посрещнат от масивна стена мускули, зад която се таеше пламтящата сила на убийствена воля. Аркадин се извъртя, Борн се плъзна назад между краката на манекена стрелец. Щом Аркадин се втурна към Борн, налетя право в бедрата на манекена. Отскочи и се метна върху манекена. Острието удари акрилната кожа и се заби в металния лист отдолу. Докато Аркадин се опитваше да издърпа ножа, Борн започна да рита и го улучи отляво по гърдите. Аркадин опита да се изтърколи настрани. Борн стовари рамото си в гърба на стрелеца. Манекенът беше изключително тежък, затова Борн го блъсна с всичка сила и го събори върху Аркадин, който остана заклещен отдолу.

— Твоят приятел не ми остави избор — каза Борн. — Щеше да ме убие, ако не го бях спрял. Беше прекалено далеч, а аз трябваше да метна ножа.

Откъм Аркадин дойде пукащ звук. След миг Борн разбра, че това е смях.

— Обзалагам се, че преди да умре, Миша ти е казал, че си обречен.

Борн се канеше да му отговори, когато видя мътния блясък на „Зиг Зауер Москито“ в ръката на Аркадин. Той се сви точно преди куршумът двайсет и втори калибър да профучи над главата му.

— Бил е прав.

Борн се извърна встрани, като заобикаляше другите манекени и ги използваше за прикритие, докато Аркадин изстреля още три куршума. Преди да успее да се пъхне зад работната маса на Кирш, покрай лявото рамо и ухото на Борн се разхвърча мазилка, дърво и акрил. Зад себе си чуваше сумтенето на Аркадин, примесено със стържене на метал, докато се бореше да излезе изпод падналия стрелец.

От описанието на Кирш Борн знаеше, че входната врата се пада отляво. Стъпи на крака и се спусна край ъгъла, докато Аркадин изстрелваше поредния куршум, който се вряза в ръба и откъсна голямо парче мазилка и дърво. Борн се пресегна към вратата и я отключи, дръпна я и изхвърча в коридора. Отворената врата към апартамента на Кирш висеше отляво.

— Нищо хубаво няма да направим, ако се стреляме взаимно — каза Икупов. — Нека опитаме да разрешим тази ситуация рационално.

— Това ти е проблемът — отвърна Девра. — Животът не е рационален, той е един шибан хаос. Това е част от твоята заблуда. Властта те кара да мислиш, че можеш да контролираш всичко. Но не можеш, никой не може.

— Вие с Леонид мислите, че знаете какво правите, но грешите. Никой не действа във вакуум. Ако убиете Борн, това ще има ужасни последствия.

— Последствия за теб, а не за нас. Ето това прави властта: мислиш по кратката процедура. Лична изгода, политически облаги, разложение без край.

Точно в този момент и двамата чуха изстрелите, но само Девра знаеше, че идват от пистолета „Москито“ на Аркадин. Тя усети как пръстът на Икупов се стегна върху спусъка на неговия пистолет и леко се наведе, защото знаеше, че ако се появи Борн вместо Аркадин, ще го застреля.

Ситуацията беше максимално напрегната и Икупов беше явно притеснен.

— Девра, моля те да премислиш. Леонид няма представа за цялостната картина. Борн ми трябва жив. Това, което стори с Миша, е много жалко, но личните чувства нямат място в това уравнение. Толкова сериозно планиране, толкова пролята кръв ще отиде на вятъра, ако Леонид убие Борн. Трябва да ме оставиш да го спра. Ще ти дам всичко, всичко, което поискаш.

— Мислиш си, че можеш да ме купиш? Парите не значат нищо за мен. Искам само Леонид — каза Девра точно когато Борн се появи през входната врата.

Девра и Икупов се обърнаха. Тя изпищя, защото знаеше — или предполагаше, — че Аркадин е мъртъв и затова пренасочи лугера от Икупов към Борн.

Борн се скри в коридора и тя изстреля няколко поредни куршума след него, докато отиваше към вратата. Тъй като вниманието й изцяло бе насочено към Борн, тя отмести поглед от Икупов и пропусна критичния момент, в който той завъртя „Зиг Зауера“ към нея.

— Предупредих те — каза той. Куршумът се заби в гърдите й.

Тя падна по гръб.

— Защо не ме послуша? — продължи Икупов и я простреля втори път.

Девра издаде тих звук, докато тялото й се извиваше. Икупов стоеше над нея.

— Как можа да се оставиш да те прелъсти такова чудовище? — каза той.

Девра го гледаше със зачервени очи. Кръвта изтичаше от нея на тласъци.

— Точно това го попитах за теб. — Всяко от накъсаните вдишвания я изпълваше с неописуема болка. — Той не е чудовище, но дори и да е, ти трябва да си много по-лош.

Ръката й потрепна. Заслушан в думите й, Икупов изобщо не забеляза, когато тя стреля. Куршумът от лугера го улучи в дясното рамо. Той се извъртя към стената. Пистолетът изпадна от ръцете му. Като видя, че тя пак се кани да стреля, Икупов се обърна и избяга от апартамента, затича се надолу по стълбите и излезе на улицата.

Тридесет и девета глава

Уилърд, който си почиваше в салона на стюардите в съседство с Библиотеката в тайната квартира на АНС, се наслаждаваше в късната сутрин на чашата си подсладено кафе с мляко и четеше „Вашингтон Поуст“, когато мобилният му телефон забръмча. Беше синът му Орен. Разбира се, всъщност не беше от Орен, но Уилърд единствен знаеше, че е така.

Той остави вестника и изчака, докато снимката се появи на дисплея. На нея имаше двама души, които стояха пред енорийска църква с висока камбанария. Той нямаше представа кои са хората или къде са, но тези неща не бяха от значение. В главата му имаше шест шифъра. Тази снимка му казваше кой от тях да използва. Двете фигури плюс камбанарията означаваха, че трябва да използва шифър три. Ако например двамата мъже бяха пред арка, той щеше да извади едно от две, вместо да ги събира. Имаше и други визуални намеци. Тухлена сграда означаваше да раздели броя на фигурите на две, мост — да умножи по две, и така нататък.

Уилърд изтри снимката от телефона си, после взе третата притурка на „Поуст“ и започна да чете първата статия от страница трета. Като започна от третата дума, той се зае да дешифрира съобщението, което за него беше призив за действие. Докато минаваше през статията и заместваше определени букви с други според предписанието на протокола, той почувства как нещо у него се раздвижи. От три десетилетия беше очите и ушите на Стария в АНС и внезапната му смърт миналата година дълбоко го беше натъжила. После стана свидетел на последния набег на Лутър Лавал срещу ЦРУ и очакваше телефонът му да звънне, но желанието му поредната снимка да изпълни екрана с месеци остана неосъществено без обяснение. Той просто не можеше да разбере защо новата директорка не се възползва от него. Да не би да беше пропаднал между пукнатините? Възможно ли беше Вероника Харт да не знае за неговото съществуване? Определено така изглеждаше, особено след като Лавал хвана в капана Сорая Мур и нейния колега, който още беше затворен в трюма, както Уилърд тайно наричаше арестантските килии в мазето. Беше направил каквото му бе възможно за младия човек на име Тайрон, макар че само Господ знаеше колко малко е това. И все пак Уилърд беше наясно, че дори и най-нищожната надежда — да знаеш, че не си сам — беше достатъчна, за да даде нови сили на едно смело сърце, а Уилърд можеше да преценява човешките характери и знаеше, че Тайрон има смело сърце.

Уилърд винаги беше мечтал да стане актьор — от много години Лорънс Оливие беше негов идол, — но и в най-необузданите си мечти не си беше представял, че актьорската му кариера ще бъде на политическата сцена. Първата му изява бе с колежанската трупа — игра Хенри Пети, един от великите трагични политици на Шекспир. Както му каза Стария, когато дойде зад кулисите, за да поздрави Уилърд, предателството на Хенри към Фалстаф е по-скоро политическо, отколкото лично, и завършва с успех. „Какво ще кажеш да правиш това в реалния живот?“, попита го Стария. Беше дошъл в колежа на Уилърд, за да вербува за ЦРУ. Каза, че често открива хората си на най-невероятните места.

Завършил дешифрирането, Уилърд имаше своите незабавни инструкции и благодари на всевишния, че не са го изхвърлили заедно с боклука на Стария. Чувстваше се като стария си приятел Хенри Пети, макар да бяха минали повече от тридесет години, откакто за последно стъпи на театрална сцена. За пореден път го викаха да изиграе коронната си роля, която носеше такава лекота, сякаш беше негова втора кожа.

Той сгъна вестника и го сложи под мишница, взе телефона си и излезе от помещението. Оставаха му още двайсет минути почивка — повече от достатъчно време, за да направи каквото се искаше от него. Бяха му наредили да намери дигиталния фотоапарат, намерен у Тайрон, когато го хванаха. Като пъхна глава в Библиотеката, Уилърд остана доволен, че Лавал още седи на обичайното си място срещу Сорая Мур, и тръгна по коридора.

Макар че Стария го беше вербувал, обучи го Алекс Конклин. Стария му беше казал, че Конклин е най-добрият в професията си, а именно да подготвя агенти за полеви акции. Не му отне много време, за да разбере, че макар Конклин да беше известен в ЦРУ като обучаващ агенти за мокри поръчки, той беше и специалист в подготовката на спящи агенти. Уилърд прекара почти година с Конклин и макар никога да не ходеше в централата на ЦРУ, той беше част от „Тредстоун“ — проектът на Конклин. Проектът беше толкова секретен, че дори повечето служители на ЦРУ не знаеха за съществуването му. Беше от първостепенна важност да не бъде явно свързан с ЦРУ. Тъй като ролята, която Стария му беше определил, беше в АНС, проверката на неговото обкръжение трябваше да може да издържи и най-сериозните подозрения.

Всичко това мина през ума на Уилърд, докато крачеше по фоайетата и коридорите в тайната квартира на АНС. Подминаваше агент след агент и знаеше, че е вършил перфектно работата си. Той беше задължителният никой, човекът, който винаги присъстваше и когото никой не забелязваше.

Уилърд знаеше къде е фотоапаратът на Тайрон, защото беше там, когато Лавал и Кендъл говориха къде да го съхраняват, но дори и да не беше присъствал, подозираше къде го е скрил Лавал. Например знаеше, че няма да позволят да бъде изнесен от тайната квартира дори и лично от Лавал, освен ако компроматните снимки, които Тайрон беше заснел в арестантските килии и резервоарите за симулирано удавяне, не се пренесяха на вътрешен компютърен сървър или не се изтриеха от картата на фотоапарата. Всъщност имаше вероятност снимките да са изтрити, но той се съмняваше. През краткия период от време, откакто фотоапаратът беше в ръцете на АНС, Кендъл вече не работеше там, а Лавал беше обсебен от желанието си да застави Сорая Мур да му предаде Джейсън Борн.

Уилърд знаеше всичко за Борн. Беше чел документацията на „Тифон“, дори и онези папки, които вече не съществуваха, защото бяха накъсани и после изгорени, когато информацията, съдържаща се в тях, беше станала прекалено опасна за Конклин, а и за ЦРУ. Знаеше, че там има много повече за „Тредстоун“, отколкото дори Стария знаеше. Това бе дело на Конклин. Той беше човек, за когото думата секретност беше Свещеният граал. Какъв беше крайният му план за „Тредстоун“, никой не знаеше.

Като пъхна своя секретен ключ във вратата на кабинета на Лавал, той набра верния електронен код. Уилърд знаеше кодовете на всички. Вратата се отвори и той се вмъкна вътре, като затвори и заключи след себе си.

Отиде до бюрото на Лавал и отвори чекмеджетата едно по едно, като проверяваше за фалшиви гърбове и дъна. Не откри нищо и премина към библиотеката, бюфета с наредените папки и бутилките алкохол до тях. Повдигна репродукциите от стените, като търсеше зад тях тайник, но нямаше нищо.

Той седна на ръба на бюрото, огледа стаята, като несъзнателно клатеше крака си напред-назад и се опитваше да познае къде е скрил фотоапарата Лавал. Изведнъж се вслуша в звука, който токът на обувката му произвеждаше върху гърба на бюрото. Подскочи, заобиколи, пропълзя в отвора за краката и похлопа на дъската, докато не чу същия звук. Да, сега беше сигурен: беше кухо.

Като опипа мястото с пръсти, той откри малкото резе, бутна го настрани и отвори вратичката. Ето къде беше фотоапаратът на Тайрон. Тъкмо посягаше към него, когато чу скърцане на метал върху метал.

Лавал беше на вратата.

— Кажи ми, че ме обичаш, Леонид — усмихна му се Девра, щом той коленичи над нея.

— Какво стана, Девра? Какво стана? — само това можеше да каже.

Накрая се беше измъкнал изпод скулптурата и щеше да хукне след Борн, но чу изстрелите, които идваха от апартамента на Кирш, а после някой се затича. Всекидневната беше оплискана с кръв. Той видя Девра да лежи на пода, а пистолетът още беше в ръката й. Блузата й беше цялата червена.

— Леонид — беше го извикала по име, когато той влезе в ограниченото й зрително поле, — аз те чаках.

Започна да му разказва какво се е случило, но в ъгълчетата на устата й се появиха мехурчета кръв и гласът й страшно почна да клокочи. Аркадин вдигна главата й от пода и я подпря върху бедрата си. Отметна от челото и бузите й сплъстената коса, която остави червени дири като цветове на войната.

Тя се опита да продължи, но спря. Погледът й помътня и той помисли, че я е изгубил. После се проясни, усмивката й се върна и тя каза:

— Обичаш ли ме, Леонид?

Той се надвеси и й прошепна в ухото. Дали каза „Обичам те“? В главата му имаше толкова много шумове, че не можа да чуе думите си. Дали я обичаше и ако беше така, какво значеше това? Дали изобщо имаше значение? Той беше обещал да я защитава и се провали. Взираше се в очите й, в усмивката й, но виждаше само собственото си минало, което пак се надигаше, за да го погълне.

— Трябват ми повече пари — каза една нощ Елена, докато лежеше сгушена в него.

— За какво? Давам ти достатъчно.

— Мразя това място, като затвор е, момичетата плачат през цялото време, все са пребити, а после изчезват. Преди си намирах приятелки, за да минава времето, за да имам нещо за правене през деня, но сега не си правя труда. Какъв е смисълът? След една седмица ги няма.

Аркадин вече беше наясно с привидно ненаситната нужда на Кузин от още момичета.

— Не виждам как тези неща се връзват с това, че ти трябват повече пари.

— Ако не мога да имам приятелки — отвърна Елена, — искам дрога.

— Казах ти, без дрога — викна Аркадин, докато се дръпваше по-далеч от нея, и седна в леглото.

— Ако ме обичаш, ще ме измъкнеш оттук.

— Да те обичам? — Той се обърна да я погледне. — Кой е казал нещо за обич?

Тя заплака.

— Искам да живея с теб, Леонид. Искам винаги да бъда с теб.

Като усети, че нещо непознато го стяга за гърлото, Аркадин се изправи и се отдръпна.

— Боже — каза той, като събираше дрехите си. — Откъде ти хрумват такива идеи?

Остави я жално да плаче и излезе да достави още момичета. Преди да стигне до входната врата на бордея, го пресрещна Стас Кузин.

— Плачът на Елена безпокои другите момичета — каза той със съскащия си глас. — Лошо е за бизнеса.

— Иска да живее с мен — отвърна Аркадин. — Можеш ли да си представиш?

Кузин се разсмя със звук на нокти, които стържат по черна дъска.

— Чудя се кое е по-лошо — заядливата жена, която иска да знае къде си бил цяла нощ, или ревящите хлапета, които не ти дават да спиш.

И двамата се засмяха на коментара и Аркадин повече не помисли за това. През следващите три дни работиха упорито и методично претърсваха Нижни Тагил за още момичета, с които да презаредят бордея. После спа в продължение на двайсет часа, а накрая отиде право в стаята на Елена. Намери друго момиче, от онези, които наскоро беше отвлякъл от улицата, да спи в леглото на Елена.

— Къде е Елена? — каза той, като отметна завивките.

Тя го погледна и запримигва.

— Коя е Елена? — попита с пресипнал от съня глас.

Аркадин излезе от стаята и нахлу в офиса на Стас Кузин. Мъжагата седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, но направи знак на Аркадин да седне, докато си довърши разговора. Аркадин предпочете да остане прав, грабна един дървен стол за облегалката и се приведе напред.

Накрая Кузин остави слушалката и каза:

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Къде е Елена?

— Коя? — Навъсената физиономия на Кузин сключи веждите му и той заприлича на нещо като циклоп. — О, да, ревлата. — Той се усмихна. — Няма начин вече да те безпокои.

— Какво значи това?

— Защо задаваш въпрос, на който вече знаеш отговора? — Телефонът на Кузин звънна и той го вдигна. — Изчакай, по дяволите! — каза той в слушалката. После погледна към партньора си. — Довечера ще идем на вечеря, за да празнуваме твоята свобода, Леонид. Страхотна нощ ще си изкараме, а?

После се върна на телефона.

Аркадин се почувства вкопчен в примката на времето, сякаш сега беше осъден да преживява този момент до края на живота си. Без да промълви и дума, той излезе като автомат от офиса, от бордея, от сградата, на която бяха собственици с Кузин. Без дори да мисли, влезе в колата си и подкара на север, към гората с капещи ели и плачещи хвойни. На небето нямаше слънце, хоризонтът беше очертан от комини. Въздухът беше замъглен от въглеродни и серни частици, със зловеща оранжево-червена отсянка, сякаш всичко беше подпалено.

Аркадин отби от пътя и тръгна пеш по изровения път, като следваше маршрута, по който преди беше минал микробусът. Някъде по пътя усети, че бяга колкото може по-бързо през елхите, а вонята на разложено все повече се усилваше, сякаш нетърпелива да го посрещне.

Той внезапно се озова пред ръба на изкопа. На места бяха изсипани торби с негасена вар, която обаче не можеше да скрие какво има отдолу. Потърси я с очи между труповете и накрая я намери. Елена лежеше на кълбо там, където беше паднала, след като я бяха изритали в трапа. Няколко гигантски плъха си проправяха път към нея.

Аркадин, втренчен в пастта на ада, изскимтя тихо като настъпено пале. Той се свлече от ръба, като не обръщаше внимание на ужасната смрад, и с насълзени очи издърпа тялото горе и я положи върху ложе от кафяви иглички, меки като нея. После се замъкна до колата, отвори багажника и извади лопата.

Погреба я на половин километър от трапа, в малко сечище, което беше усамотено и спокойно. Пренесе я на рамо и щом приключи, вонеше на смърт. В този момент, както клечеше с лице, размазано от струйки пот и кал, имаше чувството, че никога няма да може да изстърже зловонието от себе си. Ако знаеше молитва, би я казал. Но той не беше праведен, беше проклет.

Като бизнесмен трябваше да вземе решение. Аркадин обаче не беше бизнесмен, затова от този ден съдбата му беше решена. Той се върна в Нижни Тагил със своите два заредени пистолета „Стечкин“ и с допълнителни патрони в горните джобове. Щом влезе в бордея, застреля двамата вампири от охраната. Не им даде шанс да си извадят оръжието.

Стас Кузин се появи на прага с пистолет „Коровин ТК“ в ръка.

— Леонид, какво става, мамка му?

Аркадин го простреля по веднъж във всяко коляно. Кузин се свлече с крясъци. Щом се опита да вдигне своя „Коровин“, Аркадин скочи върху китката му. Кузин силно изсумтя. След като онзи не пусна пистолета, Аркадин го изрита в коляното. Последвалият крясък подгони момичетата от стаите им.

— Махайте се — извика им Аркадин, без да отделя поглед от чудовищното лице на Кузин. — Вземете каквито пари намерите и се връщайте при семействата си. Разкажете им за варната яма на север от града.

Той ги чу как се щурат, бърборят една на друга, после всичко утихна.

— Проклет кучи син — изруга Кузин, втренчен в него.

Аркадин се разсмя и го простреля в дясното рамо. После като напъха пистолетите си в кобурите, повлече Кузин по пода. Трябваше да избута един от мъртвите гардове от пътя си, но накрая успя да слезе по стълбите и да мине през входната врата със стенещия Кузин след себе си. На улицата с пронизително стържене спря един от микробусите на Кузин. Аркадин извади пистолетите и ги изпразни в купето. Колата се разклати от сътресението, стъклата се пръснаха, клаксонът засвири, щом мъртвият шофьор падна върху него. Никой не излезе.

Аркадин завлече Кузин до колата си и го стовари на задната седалка. После подкара извън града към гората, отби по изровения черен път. В края на пътя спря и завлече Кузин до ръба на трапа.

— Мамка ти, Аркадин! — изкрещя Кузин.

Аркадин го простреля в лявото рамо, което стана на пихтия. После блъсна Кузин във варната яма. Надникна отгоре. Чудовището беше там, проснат върху труповете.

От устата на Кузин потече кръв.

— Убий ме! — изкрещя той. — Мислиш, че ме е страх от смъртта? Давай, направи го веднага!

— Не аз ще те убия, Стас.

— Убий ме ти казах. Да му се не види, довърши ме сега!

Аркадин махна с ръка към труповете.

— Ще умреш в прегръдките на своите жертви и ще слушаш как проклятията им отекват в ушите ти.

— Ами всичките твои жертви? — изкрещя Кузин, когато Аркадин изчезна от погледа му. — Ще умреш задавен в собствената си кръв!

Аркадин не му обърна внимание. Той вече беше зад волана и излизаше на заден от гората. Заваля дъжд, от бледото небе като куршуми падаха капки с оловен цвят. Тежкото бумтене, идващо откъм запалените леярни, напомняше гръм на оръдия, които оповестяваха началото на война. Тя със сигурност щеше да го унищожи, освен ако не намереше начин да се измъкне от Нижни Тагил, и то не в чувал, пълен с трупове.

Четиридесета глава

— Къде си, Джейсън? — каза Мойра. — Опитвах да се свържа с теб.

— В Мюнхен — отвърна той.

— Колко хубаво! Слава Богу, че си наблизо. Трябва да те видя. — Тя звучеше малко задъхана. — Кажи ми къде си и ще се срещнем там.

Борн прехвърли мобилния си телефон от едното ухо на другото, за да следи по-добре района.

— На път съм за Английската градина.

— Какво правиш в Швабинг?

— Дълга история. Ще ти разкажа, когато се видим. — Борн погледна часовника си. — Но трябва да се срещна със Сорая пред Китайската пагода след десет минути. Казва, че има нова информация за атаката на Черния легион.

— Това е странно — каза Мойра. — И аз имам.

Борн пресече забързано улицата, но още беше нащрек за преследвачи.

— Ще те пресрещна — каза Мойра. — С кола съм, мога да стигна там след петнайсет минути.

— Не е добра идея. — Той не искаше да я замесва в професионални уговорки. — Ще ти се обадя още щом отида и можем… — Изведнъж той осъзна, че говори на въздуха. Набра номера на Мойра, но се включи гласовата й поща. „Да й се не види“, изруга мислено.

Борн стигна покрайнините на градината, която беше два пъти по-голяма от нюйоркския Сентрал Парк. Разделена от река Изар, градината беше набраздена от пътеки за велосипедисти и джогинг, изпъстрена с ливади, горички и дори хълмове. Точно под билото на един от тях се намираше Китайската пагода, която всъщност беше бирария на открито.

Естествено Борн мислеше за Сорая, когато приближи мястото. Беше странно, че и двете с Мойра имаха информация за Черния легион. Сега пак се върна в мислите си към телефонния разговор със Сорая. Нещо в него го тревожеше, нещо на косъм му се изплъзваше. Всеки път, когато се напрегнеше да го улови, то сякаш се придвижваше по-далеч от него.

Той забави крачка заради ордите туристи, американски дипломати, деца с балони или хвърчила, които се вееха на вятъра. Освен това покрай пагодата започваха да се събират на митинг младежи, които протестираха срещу новите правила за учебния план в университета.

Той с мъка си проправи път, мина край майка с дете, после край голямо семейство, всичките с маратонки „Найк“ и противни анцузи. Детето го погледна и Борн инстинктивно се усмихна. После извърна глава и избърса от лицето си кръвта, която продължаваше да се стича от порязванията по време на схватката с Аркадин.

— Не, не може да ядеш наденички — каза майката на сина си със силен британски акцент. — Цяла нощ ти беше лошо.

— Но, мамо — отвърна детето. — Чувствам се прекрасно. Просто перфектно.

Просто перфектно. Борн спря на място и потърка с мекото на дланта слепоочието си. Просто перфектно. Фразата дрънчеше в главата му като топче за пинбол.

Сорая.

Здравей, аз съм, Сорая. Така беше започнала разговора.

После каза: Всъщност аз съм в Мюнхен.

И точно преди да затвори: Просто перфектно. Аз ще успея. А ти?

Блъскан от възбудената тълпа, Борн имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Нещо в това изречение го тормозеше и му се изплъзваше. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си. Спомените му напираха като през цепки на парче плат. Проблясваше светлина…

И тогава видя Мойра. Тя бързаше към Китайската пагода от срещуположната посока. Изражението й беше напрегнато, дори мрачно. Какво ли се е случило? Каква информация имаше за него?

Борн изпружи врат да подири Сорая сред тълпата от демонстранти. И тогава си спомни.

Просто перфектно.

Двамата със Сорая бяха водили този разговор преди, но къде? В Одеса? Здравей, аз съм, произнесено преди името й, означаваше, че действа по принуда. Всъщност, произнесено преди място, на което се предполагаше, че се намира, означаваше, че не е там.

Просто перфектно означаваше, че това е капан.

Той вдигна очи и сърцето му се сви. Мойра отиваше право в капана.

Когато вратата се отвори, Уилърд замръзна. Той беше на четири крака, скрит от вратата зад страницата на бюрото. Чу гласове, единият на Лавал, и притаи дъх.

— Това е нищо работа — каза Лавал. — Пратете ми сумите по имейл и след като приключа с онази Мур, ще ги сверя.

— Това са много пари — обади се Патрик, един от помощниците на Лавал. — Но по-добре се върнете в Библиотеката, защото Мур много се пени.

Лавал изруга. Уилърд го чу как отива до бюрото и рови из някакви книжа. Може би търсеше папка. Лавал изръмжа доволно, прекоси обратно кабинета и затвори вратата след себе си. Едва когато чу стърженето на ключа в ключалката, Уилърд издиша.

Той включи фотоапарата, като се молеше снимките да не са изтрити, и ето, бяха там, доказателството, което щеше да съсипе Лутър Лавал и цялата администрация на АНС. По блутуут прехвърли снимките от фотоапарата към мобилния си телефон. После избра номера на сина си — който не беше номерът на сина му, макар че ако някой го набереше, щеше да отговори млад мъж, който имаше постоянни инструкции да се представя за негов син — и прати снимките.

Накрая се облегна и си пое дълбоко въздух. Беше приключил, сега снимките бяха в ръцете на ЦРУ, където щяха да свършат страхотна работа или — в случая с Лавал — да нанесат ужасна вреда. Като погледна часовника си, той скри фотоапарата, отново залости вратичката на тайника и изпълзя изпод бюрото.

Четири минути по-късно, сресан, с изчеткана униформа и елегантен вид, постави чаша цейлонски чай пред Сорая Мур и малцово уиски пред Лутър Лавал. Мис Мур му благодари, а Лавал, втренчен в нея, изобщо не му обърна внимание.

Мойра още не го забелязваше, а Борн не можеше да й викне, защото сред тълпата гласът му нямаше да се чуе. Блокиран в движението напред, той се провря към периферията и се придвижи наляво, за да я заобиколи. Пак опита да й се обади, но тя или не чуваше, или не си вдигаше телефона.

Точно когато се отдръпваше от потока, видя агентите на АНС. Придвижваха се в пакет към центъра на тълпата и Борн можеше само да предполага, че има и други в затягащ се обръч, в който смятаха да го приклещят. Още не го бяха забелязали, но Мойра беше близо до двама агенти в полезрението му. Нямаше начин да стигне до нея, без да го забележат. Въпреки това той продължи да обикаля по периферията на тълпата, която набъбваше непрекъснато, а много от младежите се блъскаха, докато скандираха своите лозунги.

Борн продължи напред, но се придвижваше все по-бавно. Трябваше да стигне до Мойра, преди агентите да го видят — беше опасно за нея да го търси, докато те се промъкват в тълпата. Много по-добре щеше да е, ако стигне до нея първи, за да може да контролира движението и на двамата.

Накрая, щом приближи агентите на АНС, успя да види причината за внезапното озлобление на тълпата. Блъскането беше заради голяма група скинхедс, които носеха метални боксове и бейзболни бухалки. Имаха татуирани свастики на ръцете и когато започнаха да настъпват към скандиращите студенти, Борн хукна към Мойра. Но когато се промъкна към нея, един от агентите избута с лакът някакъв скинхед и тогава погледът му попадна на Борн. Раздвижи бързо устни и настоятелно заговори в слушалката, чрез която имаше безжична връзка с другите членове на екипа за екзекуция.

Борн сграбчи Мойра, но агентът го хвана и започна да го дърпа към себе си, сякаш да го задържи достатъчно дълго, докато другите агенти стигнат до тях. Борн го удари право в брадата с възглавничката на дланта си. Главата на агента се отметна назад, той се стовари върху група скинхедс, които помислиха, че ги напада, и започнаха да го бият.

— Джейсън, какво е станало с теб, за Бога? — извика Мойра. — Къде е Сорая?

— Изобщо не е идвала — отвърна Борн. — Това е поредният капан на АНС.

Най-добре би било да останат в най-претъпканата част на градината, но така щяха да попаднат точно в клопката. Борн поведе Мойра настрани, като се надяваше да излязат извън полезрението на агентите, но тогава видя други трима в периферията и разбра, че е невъзможно да се изтеглят. Смени курса и дръпна Мойра по-навътре в развълнуваното множество от демонстранти.

— Какво правиш? Не отиваме ли право към капана?

— Имай ми доверие. — Той инстинктивно се насочи към една от горещите точки, където имаше сблъсък между скинхедс и студенти.

Стигнаха мястото, където се водеше все по-разгорещената битка между двете групи младежи. С крайчеца на окото си Борн видя един агент на АНС, който се бореше със същата тълпа. Борн се опита да промени посоката, но пътят им беше блокиран и една надигаща се вълна студенти ги тласкаше като орехова черупка към прибоя. Като усети новия наплив от хора, агентът се обърна, за да ги отблъсне, и налетя право на Мойра.

Излая името на Борн в микрофона си и Борн заби обувката си странично в коляното му. Онзи залитна, но успя да отблъсне следващия удар, насочен в плешката му. Агентът извади пистолет, тогава Борн изтръгна бейзболната бухалка от ръката на един скинхед и с все сила изби пистолета от хватката му.

— Джейсън, идват! — изкрещя зад гърба му Мойра. Капанът всеки миг щеше да щракне и върху двамата.

Четиридесет и първа глава

Лутър Лавал седеше на тръни и чакаше обаждането от шефа на своя екип в Мюнхен. Беше се настанил на обичайния си стол с лице към прозореца, който гледаше навън към хълмистите поляни вляво от широката, покрита с чакъл алея. Тя се виеше през шпалира от брястове и дъбове. След като на думи я постави на мястото й, щом се върна от своя кабинет, Лавал съумя да отхвърли исканията на Сорая Мур. Прогони и Уилърд, който след втория път се беше отказал да го пита иска ли втори скоч. Не искаше питие, нито искаше да чува и дума от тази Мур. Единственото му желание беше мобилният му телефон да звънне и шефът на екипа да му каже, че Джейсън Борн е заловен. Само това искаше за днес. Не смяташе, че е чак толкова много.

Въпреки това, в интерес на истината, нервите му бяха опънати по-здраво и от изтеглена тетива. Идеше му да крещи, да удари някого. Едва не налетя на Уилърд като снаряд, когато стюардът го приближи последния път — беше толкова сервилен. До него Мур седеше, прехвърлила крак връз крак, и пиеше своя проклет цейлонски чай. Как може да е толкова спокойна!

Той се пресегна и изби чашката и чинийката от ръцете й. Те изхвърчаха и паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха. Лавал скочи и злобно започна да тъпче порцелана с подметки, докато не го натроши на сол. Като знаеше, че Сорая се е вторачила в него, той се сопна:

— Какво? Какво гледаш?

Мобилният му телефон забръмча и той го грабна от масата. Сърцето му подскочи, по лицето му разцъфна триумфална усмивка. Но беше охранител от главния вход, а не шефът на екипа в Мюнхен.

— Сър, съжалявам, че ви безпокоя — каза охранителят. — Но директорката на ЦРУ е тук.

— Какво? — направо изкрещя в отговор Лавал. Заля го горчиво разочарование. — Дръжте я далеч, по дяволите!

— Опасявам се, че това е невъзможно, сър.

— Разбира се, че е възможно — Той отиде до прозореца. — Това е заповед!

— Води федерални съдии — додаде охранителят. — Вече са на път за централната сграда.

Вярно беше, Лавал виждаше как конвоят напредва по алеята. Изправи се, онемял от объркване и гняв. Как смееше директорката на ЦРУ да нахлува в личното му убежище! Щеше да я вкара в затвора за това безчинство!

Той се сепна, усетил, че някой стои до него. Беше Сорая Мур. Широките й устни се закривиха в загадъчна усмивка.

После се обърна към него и каза:

— Наистина вярвам, че това е краят.

Тълпата около Борн и Мойра се сгъстяваше. Спокойната преди минути демонстрация сега се беше превърнала в меле от хора. Той чуваше викове и крясъци, сипеха се ругатни, а после се надигна и познатият усилващ се и затихващ вой на полицейските сирени, които приближаваха от различни посоки. Борн беше съвсем сигурен, че ударният отряд на АНС няма желание да влиза в конфликт с мюнхенската полиция, следователно агентите вече нямаха много време. Противникът близо до него също чу сирените и с осакатените си от бухалката ръце сграбчи Мойра за гърлото.

— Пусни бухалката и ела с мен, Борн — каза той, като надвикваше усилващата се вълна от викове и крясъци. — Иначе ще й счупя врата като вейка.

Борн пусна бухалката, но в този миг Мойра ухапа агента по ръката. Борн заби юмрук в слънчевия му сплит и като го хвана за китката, изви ръката му под ъгъл. После със светкавичен удар му счупи лакътя. Онзи изпъшка и се свлече на колене.

Борн извади документите и слушалката му и метна портфейла към Мойра, докато нагласяваше електронната слушалка в ухото си.

— Име — каза той.

Мойра вече беше отворила портфейла.

— Уилям К. Зондърс.

— Тук Зондърс — включи се в безжичната мрежа Борн. — Борн и момичето се измъкват. Насочват се на север-северозапад покрай пагодата.

После я хвана за ръката.

— Да го ухапеш по ръката — каза той, щом прескочиха падналия агент. — Това беше доста професионален ход.

Тя се засмя.

— Номерът мина, нали?

Проправиха си път през тълпата в южна посока. Зад тях агентите на АНС се мъчеха да пробият в противоположната. Отпред по алеята препускаше корпус униформени полицаи, оборудвани за борба с безредици, със заредени автомати. Минаха край Борн и Мойра, без да ги погледнат.

Мойра погледна часовника си.

— Да побързаме към колата ми. Имаме да хващаме самолет.

Кендъл така и не се появи пак, не дойде и никой друг да го разпитва. Всъщност храната му идваше регулярно, подносите бяха пълни с истинско ядене, което си беше благословия, защото не смяташе, че някога пак ще може да преглътне овесена каша.

Периодите, в които сваляха черната качулка, му изглеждаха все по-продължителни, но представата му за време беше разбита, затова всъщност не знаеше дали това е истина или не. Във всеки случай използваше тези периоди, за да се движи, да прави коремни преси, лицеви опори и клякания — опитваше се всячески да облекчи ужасната болка в ръцете, раменете и врата, които го пронизваха до мозъка на костите.

Не се предавай. Това послание със същия успех можеше да се тълкува и като Ти не си сам или Вярвай. Когато го получи, разбра, че Сорая не го е изоставила и че някой вътре в сградата, който има достъп до мазето, е на негова страна. И в този миг откритието го порази, сякаш — ако помнеше вярно наученото от Библията — той беше Павел на път за Дамаск, преобразен от Божията светлина.

Някой е на моя страна — не на страната на стария Тайрон, който блуждаеше из своя квартал и кипеше от гняв и желание за мъст, не онзи Тайрон, измъкнат от канавката, дори не беше Тайрон, който благоговееше пред Сорая. Не, още щом спонтанно помисли Някой е на моя страна, осъзна, че моя страна значи ЦРУ. Не само че завинаги беше напуснал квартала, но и беше излязъл от красивата сянка на Сорая. Сега принадлежеше само на себе си. Беше намерил своето призвание не като пазител на Дерон или като негов последовател, не като благоговеен асистент на Сорая. ЦРУ си беше на мястото — в служба на ефективността. Светът му вече не се определяше от разделението Тайрон от едната страна и Човекът от другата. Той вече не се бореше срещу това, в което се превръщаше.

Вдигна очи. А сега да се маха оттук. Но как? Най-добрият начин беше да опита да намери начин и да се свърже с човека, който му беше изпратил бележката. Той се замисли за момент. Бележката беше скрита в храната му, затова логичният отговор беше да напише своя бележка и някак да я скрие в остатъците от яденето. Разбира се, нямаше как да е сигурен, че този човек ще намери бележката или ще се досети къде да я търси, но това беше единственият му ход и той беше решил да го предприеме.

Тайрон се оглеждаше за нещо, което да използва за писане, когато металният звук на вратата го накара рязко да се изправи. Обърна се към нея, докато се отваряше. Дали Кендъл не се беше върнал за още садистични развлечения? Дали не беше пристигнал истинският мъчител? Боязливо погледна през рамо към резервоара за симулирано удавяне и кръвта му се смръзна. После се обърна и видя, че на прага стои Сорая. Беше ухилена до уши.

— Боже — каза тя. — Радвам се да те видя!

— Колко ми е приятно, че пак се виждаме — каза Вероника Харт. — Особено при тези обстоятелства.

Лутър Лавал се беше дръпнал от прозореца. Стоеше прав, когато директорката, заобиколена от федерални съдии и цял контингент агенти на ЦРУ, влезе в Библиотеката. Всички останали, които бяха в Библиотеката по същото време, се ококориха, после по повеля на съдиите набързо се оттеглиха. Сега той седеше като глътнал бастун на стола си с лице срещу Харт.

— Как смееш — каза Лавал. — Това нетърпимо поведение няма да се размине без наказание. Още щом информирам министър Холидей за твоето престъпно неспазване на протокола…

Харт разпери като ветрило снимките от затворническите килии в мазето.

— Прав си, господин Лавал, това нетърпимо поведение няма да остане без наказание, но смятам, че тъкмо министърът на отбраната Холидей ще те подведе под отговорност, за да те накаже за престъпните ти обноски.

— Това, което правя, е в защита на страната ми — високомерно каза Лавал. — Когато една страна е във война, трябва да се вземат изключителни мерки, за да се охраняват границите й. Точно теб и хората като теб с вашите малодушни левичарски пристрастия трябва да обвинят, а не мен. — Беше посинял от гняв, а бузите му пламтяха. — Аз съм патриотът тук, а ти… ти само пречиш. Тази страна ще се пропука и ще рухне, ако оставим хора като теб да я управляват. Аз съм единственото спасение на Америка.

— Седни — каза Харт тихо, но твърдо, — преди някой от моите „левичари“ да те събори.

Лавал свирепо я изгледа за момент, после бавно потъна в стола си.

— Хубаво е да си живееш в свой собствен свят, където ти определяш правилата и пет пари не даваш за реалността.

— Не съжалявам за това, което съм направил. Ако си очаквала да се разкайвам, горчиво си се излъгала.

— Честно казано — отвърна Харт, — не очаквам нищо от теб, докато не те подложат на симулирано удавяне. — Тя изчака, докато всичката кръв се отдръпна от лицето му, после добави: — Това би било решение — твоето решение, — но не и моето. — Тя пъхна снимките обратно в плика.

— Кой ги е виждал? — попита Лавал.

Директорката видя как Лавал трепна, когато тя каза:

— Всички, които трябва.

— Добре тогава. — Той беше непобеден, непокаял се. — Всичко свърши.

Харт погледна покрай него към входа на Библиотеката.

— Не съвсем. — Тя кимна. — Ето, идват Сорая и Тайрон.

Семьон Икупов седна на площадката на сграда, недалеч от мястото на престрелката. Палтото му скриваше кръвта, която изтичаше под него, така че не привличаше множеството, а само любопитния поглед на един–двама забързани минувачи. Чувстваше се замаян и му се гадеше, несъмнено заради шока и загубата на кръв, което значеше, че не мисли ясно. Огледа се наоколо със силно зачервени очи. Къде е колата, която го доведе? Трябваше да се махне оттук, преди Аркадин да се появи от сградата и да го забележи. Беше хванал тигър от джунглата и се беше опитал да го опитоми — грандиозна грешка, откъдето и да го погледнеш. Колко опити са правени преди и винаги се е получавал същият резултат. Тигрите не ставаха за опитомяване, Аркадин също. Той си беше такъв и никога нямаше да се промени — машина за убиване с почти свръхестествени способности. Икупов беше разпознал таланта му и алчно се беше опитал да го впрегне за собствени нужди. Сега тигърът се беше обърнал срещу него. Икупов имаше предчувствие, че ще умре в Мюнхен, а сега знаеше защо, знаеше и как.

Като погледна назад към жилищната сграда на Егон Кирш усети внезапен пристъп на страх, сякаш смъртта всеки момент щеше да се появи оттам и да го издебне на улицата. Икупов опита да се вземе в ръце, опита да се изправи на крака, но го порази ужасна болка, коленете му се огънаха и той пак рухна на студения камък.

Минаха още хора, вече съвсем не му обръщаха внимание. Минаваха коли. Небето се схлупи, денят помръкна, сякаш покрит със саван. Внезапен порив на вятъра докара дъжд, режещ като лед. Той сгуши глава между раменете си и силно затрепери.

И тогава чу да го викат по име и като обърна глава, видя кошмарната фигура на Леонид Данилович Аркадин да слиза по стълбите от сградата на Кирш. Сега Икупов имаше още по-силен подтик и пак се опита да стане. Изстена, щом успя да се задържи на крака, но несигурно се олюля, щом Аркадин хукна към него.

В същия момент на тротоара спря черен мерцедес. Шофьорът бързо излезе и като хвана Икупов, почти го понесе над плочките. Икупов се бореше, но напразно. Беше слаб, изгубил беше кръв и всеки миг ставаше все по-уязвим. Шофьорът отвори задната врата и го натика на задната седалка. Извади пистолет ХК 1911, калибър 45, и с него предупреди Аркадин да стои настрана, после заднишком заобиколи до предницата на мерцедеса, пъхна се зад волана и потегли.

Свлечен в единия ъгъл на задната седалка, Икупов издаваше ритмични болезнени стенания — като пухтене на парен локомотив. Беше наясно с лекото друсане от сътресенията, докато колата ускоряваше по мюнхенските улици. По-бавно осъзна друго, че не беше сам на задната седалка. Той примигна с усилие, като се опитваше да проясни зрението си.

— Здравей, Семьон — каза познат глас.

И тогава зрението на Икупов се проясни.

— Ти!

— Отдавна не сме се виждали, нали? — каза Доминик Спектър.

— Емпайър Стейт Билдинг — каза Мойра, докато изучаваше плановете, които Борн беше успял да измъкне от апартамента на Кирш. — Не мога да повярвам, че съм сгрешила.

Бяха паркирали на една отбивка отстрани на аутобана по посока към летището.

— Какво имаш предвид, че си сгрешила? — попита Борн.

Тя му каза как Артур Хойзер, програмистът, нает от фабрика „Калер“, й беше признал за пробива в софтуера на терминала за природен газ.

Борн се замисли за момент.

— Ако някой терорист използва този дефект, за да установи контрол върху софтуера, какво може да направи?

— Танкерът е толкова голям, а терминалът е толкова сложен, че откарването на док се управлява електронно.

— Чрез софтуерната програма.

Мойра кимна.

— Значи може да накара танкера да се удари в терминала. — Той се обърна към нея. — Това ще освободи ли цистерните с втечнен газ?

— Да, много вероятно.

Борн трескаво мислеше.

— Все пак терористът трябва да знае за дефекта, как да го използва и как да преконфигурира софтуера.

— Звучи по-просто, отколкото да се опитват да взривят сграда от първостепенно значение в Манхатън.

Тя беше права, разбира се, и заради въпросите, над които беше размишлявал, той веднага схвана връзката.

Мойра погледна часовника си.

— Джейсън, самолетът на „Некст Джен“ със свързващото звено по разписание трябва да излети след трийсет минути. — Тя включи колата на скорост и излезе на аутобана. — Трябва да вземем решение, преди да стигнем до летището. В Ню Йорк ли отиваме или в Лонг Бийч?

Борн каза:

— Опитвах се да проумея защо и Спектър, и Икупов толкова настървено искаха да си върнат плановете. — Той се взря в чертежите, сякаш искаше да му проговорят. — Проблемът е — бавно и замислено каза той, — че бяха поверени на сина на Спектър, Пьотър, който повече се интересуваше от момичета, дрога и московския нощен живот, отколкото от работата си. В резултат от това мрежата му беше населена с отрепки, наркомани и неудачници.

— Защо, за Бога, Спектър ще поверява толкова важен документ на такава мрежа?

— Точно там е въпросът — отвърна Борн. — Не го е поверил.

Мойра го погледна.

— Какво значи това? Мрежата да не е лъжлива?

— Не, що се отнася до Пьотър — каза Борн. — Но както Спектър е гледал на нея, да, всеки, който е бил част от нея, е можело да се пожертва.

— Значи тогава и плановете са фалшиви.

— Не, аз мисля, че са истински, и на това разчиташе Спектър — продължи Борн. — Но когато обмислиш ситуацията логично и хладнокръвно — а никой не прави това, щом се отнася до заплаха от надвиснала терористична атака, — вероятността бойна група да успее да получи каквото иска от Емпайър Стейт Билдинг, е много малка. — Той сви плановете. — Не, мисля, че това беше добре изпипана схема за дезинформация — да изтичат разговори към „Тифон“, да ме вербуват заради лоялността ми към Спектър. Всичко е било с цел американските сили за безопасност да се мобилизират на погрешното крайбрежие.

— Значи, мислиш, че истинската мишена на Черния легион е терминалът за втечнен природен газ в Лонг Бийч.

— Да — каза Борн. — Така мисля.

Тайрон стоеше и гледаше надолу към Лавал. Ужасна тишина беше надвиснала над Библиотеката, когато той и Сорая влязоха. Той гледаше как Сорая взима мобилния телефон на Лавал от масата.

— Добре — каза тя със звучна въздишка на облекчение. — Никой не се е обаждал. Джейсън сигурно е в безопасност. — Тя се опита да го набере от своя телефон, но той не отговаряше.

Харт, която беше станала, щом те влязоха, каза:

— Изглеждаш малко изтощен, Тайрон.

— Нищо не би ме излекувало така, както курс в професионалното училище на ЦРУ — отвърна той.

Харт погледна към Сорая, преди да каже:

— Мисля, че си заслужи това право. — Тя се усмихна. — В твоя случай ще забравя обичайното предупреждение за това колко е сурова подготвителната програма и колко много вербувани изпадат още през първите две седмици. Знам, няма какво да се тревожим, че ще изпаднеш.

— Няма, мадам.

— Просто ме наричай директоре, Тайрон. И това си заслужи.

Той кимна, но не можеше да свали очи от Лавал.

Настойчивият му поглед не остана незабелязан. Директорката каза:

— Господин Лавал, мисля, че е справедливо Тайрон да реши съдбата ви.

— Ти си се побъркала. — Лавал изглеждаше вбесен. — Не можеш…

— Напротив — каза Харт. — Мога. — Тя се обърна към Тайрон. — Изцяло зависи от теб, Тайрон. Нека наказанието е според престъплението.

Като изгаряше Лавал с поглед, Тайрон видя това, което винаги беше виждал в очите на белите хора, които се конфронтираха с него: отровна смесица от презрение, отвращение и страх. Някога това щеше да го хвърли в яростно безумие, но това беше заради собственото му невежество. Вероятно това, което виждаше у тях, е било отражение на чувствата върху собственото му лице. Но не и днес и никога вече, защото по време на този арест той най-после разбра на какво се беше опитвал да го научи Дерон: че собственото му невежество е най-големият му враг. Знанието му позволяваше да променя очакванията на другите хора за него, а не да им се противопоставя с нож или пистолет.

Огледа се и видя, че върху лицето на Сорая се чете очакване. Като се обърна към Лавал, каза:

— Мисля, че нещо публично би било подходящо, нещо достатъчно неудобно, че да стигне до министъра на отбраната Холидей.

Вероника Харт не можа да не се разсмее, смя се, докато не й потекоха сълзи, и чу как в ума й се появиха репликите на Гилбърт и Съливан: „Целта си толкова възвишена той навреме ще постигне — нека наказанието е според деянието!“

Четиридесет и втора глава

— Изглежда те поставям в доста неудобно положение, скъпи Семьон. — Доминик Спектър гледаше как Икупов се справя с болката, докато седи с изправен гръб.

— Трябва да ме прегледа лекар. — Икупов се задъхваше като задавен двигател, който се бъхти по стръмен наклон.

— На тебе ти трябва хирург, Семьон — каза Спектър. — За съжаление, няма време за такъв. Трябва да стигна до Лонг Бийч, а не мога да си позволя да те оставя след себе си.

— Това беше моя идея, Ашер. — След като беше подпрял гърба си на седалката, бузите на Икупов започнаха да си възвръщат малко цвят.

— Значи използва Пьотър. Как наричаше сина ми? О, да, безполезна брадавица върху задника на съдбата, така беше, нали?

— Той беше безполезен, Ашер. Интересуваше го само да се чука и да се друса. Беше ли отдаден на каузата, знаеше ли изобщо какво значи тази дума? Съмнявам се, както и ти.

— Ти го уби, Семьон.

— А ти ликвидира Илиев.

— Мислех, че си променил своето решение — каза Север. — Допуснах, че си го пратил след Борн, за да ме разкриеш, да си осигуриш предимство, като му разкажеш за мишената в Лонг Бийч. Не ме гледай така. Толкова ли е странно? В края на краищата, били сме врагове по-дълго, отколкото сме били съюзници.

— Станал си параноик — каза Икупов, макар че тогава беше изпратил своя заместник, за да разкрие Север. Временно беше изгубил вяра в плана на Север, накрая беше почувствал, че рисковете за всички тях са твърде големи. Още от самото начало беше спорил със Север да не замесва Борн в играта, но се беше примирил, когато Север възрази, че рано или късно ЦРУ ще включат Борн в играта. „За нас е много по-добре да ги изместим, сами да въвлечем Борн“, беше казал Север в заключение на спора и това беше сложило точка до този момент.

— И двамата сме станали параноици.

— Тъжен факт — каза Икупов, като изпъшка от болка. Беше вярно: тяхната най-голяма сила, да работят заедно, без някой и в двата лагера да знае за това, беше също и слабо място. Защото техните режими на управление привидно се противопоставяха един на друг, защото отмъстителят на Черния легион в действителност беше неговият най-близък съюзник, всички други потенциални съперници се отдръпваха и оставяха Черния легион да функционира, без да се намесват. Въпреки това действията, които и двамата мъже понякога бяха длъжни да предприемат заради външния облик, причиняваха подсъзнателна разруха на доверието между тях.

Икупов усещаше, че нивото на недоверие между тях е достигнало връхната си точка и все пак се стремеше да го тушира.

— Пьотър се самоуби… и всъщност аз само се защитавах. Ти знаеше ли, че е наел Аркадин да ме убие? Какво според теб трябваше да направя?

— Имаше други варианти — отвърна Север. — Но твоето чувство за справедливост е око за око. За мюсюлманин носиш у себе си голяма доза от еврейския Стар завет. И сега излиза, че тъкмо тази справедливост ще се обърне срещу теб. Аркадин ще те убие, ако успее да се докопа до теб. — Север се разсмя. — Аз съм единственият, който може да те спаси сега. Каква ирония, нали? Ти убиваш сина ми, а сега аз владея живота и смъртта ти.

— Всеки от нас винаги е владял живота и смъртта на другия. — Икупов още се бореше да постигне равноправие в разговора. — Имаше жертви и от двете страни — непростими, но необходими. Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите. С изключение на Лонг Бийч.

— Точно там е проблемът — каза Север. — Току-що се връщам от разпита на Артур Хойзер, нашия вътрешен човек. Като такъв той беше следен от моите хора. По-рано днес се е уплашил от плана; срещнал се е с член на „Блек Ривър“. Отне ми известно време да го убедя да говори, но накрая пропя. Казал е на онази жена — Мойра Тревър — за дефекта в софтуера.

— Значи в „Блек Ривър“ знаят.

— Дори и да знаят — отвърна Север, — не правят нищо по въпроса. Хойзер ми каза също, че са се оттеглили от „Некст Джен“. „Блек Ривър“ вече не се грижи за тяхната безопасност.

— А кой?

— Няма значение — каза Север. — Проблемът е, че танкерът е на по-малко от един ден път от крайбрежието на Калифорния. Моят програмист е на борда и на място. Въпросът сега е дали тази агентка на „Блек Ривър“ ще действа на своя глава.

Икупов се навъси.

— Защо да го прави? Познаваш „Блек Ривър“ толкова добре, колкото и аз, те работят в екип.

— Вярно е, но тази Тревър досега трябваше да е на следващата си задача, а моите хора ми казват, че още е в Мюнхен.

— Може би има някакво свободно време.

— А може би — отбеляза Север — ще действа по информацията, която Хойзер й даде.

Приближаваха летището и с известно затруднение Икупов каза:

— Единственият начин да се разбере, е да проверим дали е в самолета на „Некст Джен“, който пренася свързващото звено за терминала. — Той леко се усмихна. — Изглеждаш изненадан, че знам толкова много. И аз си имам шпиони и за много от тях ти нищо не знаеш. — Той изпъшка от болка, докато ровеше под палтото си. — Беше адресирано до мен, но явно не мога да намеря телефона си. — Той се огледа. — Трябва да е паднал от джоба ми, когато твоят шофьор ме замъкваше в колата.

Север махна с ръка и не обърна внимание на укорителния намек.

— Няма значение. Хойзер ми даде всички подробности, ако успеем да минем през охраната.

— Имам хора в имиграционната служба, за които не знаеш.

В усмивката на Север имаше доза жестокост, характерна и за двамата.

— Скъпи ми Семьон, има полза от теб в края на краищата.

Аркадин намери мобилния телефон на Икупов в канавката, където беше паднал, докато натикваха Икупов в мерцедеса. Той овладя импулса да го строши на парчета и го отвори, за да види на кого е звънял последно Икупов. Забеляза, че последното дошло съобщение е текст. Той го отвори и прочете информацията за самолет на „Некст Джен“, който трябваше да излети след двайсет минути. Зачуди се защо това ще е важно за Икупов. Част от него искаше да се върне при Девра — същата част, която се уплаши да я остави сама с Икупов. Но домът на Кирш гъмжеше от ченгета; отцепваха цялото каре, затова Аркадин не погледна назад и се опита да не мисли как тя лежеше свита на пода, как празните й очи се взираха в него дори след като спря да диша.

Обичаш ли ме, Леонид?

Какво й отговори той? Дори и сега не можеше да си спомни. Смъртта й беше като сън — нещо ярко и нелогично. Може би символизираше нещо, но какво, той не можеше да каже.

Обичаш ли ме, Леонид?

Нямаше значение, но той знаеше, че за нея има. Тогава излъга, със сигурност излъга, за да облекчи секундите преди смъртта й, но той знаеше, че лъжата му към нея заби нож в така нареченото му сърце.

Погледна към съобщението и разбра, че на това място ще намери Икупов. Той се завъртя и се върна към отцепения район. Представи се за криминален репортер от вестник „Абендцайтунг“ и самонадеяно заговори един от младшите униформени полицаи, като му задаваше въпроси за стрелбата. Както подозираше, ченгето просто охраняваше и не знаеше почти нищо. Но целта беше друга. Сега той беше влязъл в отцепения район и се беше облегнал на една полицейска кола, докато провеждаше своето фалшиво, безплодно интервю.

Накрая повикаха ченгето и то остави Аркадин, като му каза, че комисарят ще даде пресконференция в шестнайсет часа и там ще може да задава каквито си поиска въпроси. Аркадин остана сам, облегнат на радиаторната решетка. Не му отне много време да заобиколи предницата на колата и когато дойде микробусът на съдебна медицина, който отклони вниманието по съвършен начин, Аркадин отвори страничната врата на шофьора и се пъхна зад волана. Ключовете вече бяха в контакта. Той запали колата и потегли. Когато стигна аутобана, включи сирената и отпраши с пределна скорост към летището.

— Няма да имам проблеми да те кача на самолета — каза Мойра, щом отби по четирилентовия подстъп към товарния терминал. Тя показа своите документи от „Некст Джен“ на будката с охраната, след това потегли към паркинга извън терминала. Докато шофираше към летището, тя дълго и мъчително премисляше дали да каже на Джейсън за кого работи всъщност. Ако разкриеше, че е от „Блек Ривър“, директно щеше да наруши своя договор и точно сега се молеше да няма причина да му казва.

След като минаха през охраната, митницата и имиграционната служба, стигнаха до пистата и приближиха 747. Серия подвижни стълби се издигаха до високата пасажерска врата, която стоеше отворена. До далечния край на самолета беше паркиран камионът от фабрика „Калер Гезелшафт“ заедно с подемник от летището, който вдигаше опакованите части от свързващото звено за терминала до товарния отсек на самолета. Камионът очевидно беше закъснял, а процесът на товарене по необходимост беше бавен и досаден. Нито „Калер“, нито „Некст Джен“ можеха да си позволят инцидент на този късен етап.

Мойра показа документите си от „Некст Джен“ на един от членовете на екипажа, който стоеше в основата на стълбата. Той се усмихна и кимна, като ги покани на борда. Мойра въздъхна с облекчение. Сега единственото, което стоеше между тях и атаката на Черния легион, беше десетчасовият полет до Лонг Бийч.

Но щом доближиха горния край на стълбата, от вътрешността на самолета се появи нечия фигура. Застана на прага и погледна надолу към нея.

— Мойра — каза Ноа, — какво правиш тук? Защо не си тръгнала за Дамаск?

Манфред Холгер, човекът на Икупов в имиграционната служба, ги посрещна на пропускателния пункт към товарните терминали, влезе в колата при тях и те продължиха напред. Икупов му се беше обадил от мобилния телефон на Север.

Холгер тъкмо свършваше своята смяна, но за техен късмет още не беше съблякъл униформата си.

— Няма проблем — заговори Холгер по официалния маниер, който му беше наложен от неговите началници. — Само трябва да проверя последните имиграционни регистрации, за да видя дали е минала през системата.

— Не е достатъчно — каза Икупов. — Може да пътува под псевдоним.

— Добре тогава, ще се кача на борда и ще проверя паспортите на всички. — Холгер седеше отпред до шофьора. Завъртя се, за да погледне Икупов. — Ако разбера, че тази жена, Мойра Тревър, е на борда, какво искате да направя?

— Свали я от самолета — веднага каза Север.

Холгер погледна въпросително Икупов и той кимна. Лицето на Икупов пак беше посивяло и вече му беше по-трудно да държи болката настрани.

— Доведи я тук при нас — каза Север.

Холгер беше взел дипломатическите им паспорти и бързо ги прекара през охраната. Сега мерцедесът стоеше до самолета 747 с логото на „Некст Джен“, изрисувано от двете му страни и на опашката. Камионът на „Калер“ още товареше в него. Шофьорът на мерцедеса беше спрял така, че камионът ги закриваше от всеки, който се качваше на самолета или вече беше в него.

Холгер кимна, излезе от мерцедеса и тръгна по специалната настилка към подвижната стълба.

— Kriminalpolizei9 — каза Аркадин, щом спря полицейската кола на пропускателния пункт пред товарния терминал. — Имаме причини да смятаме, че човек, който днес следобед уби двама души, е избягал тук.

Охраната го пропусна през митническата и имиграционната служба, без да му поиска документи. Самата кола беше достатъчно доказателство за тях. Щом Аркадин мина край паркинга и навлезе на пистата, видя самолета, видя пакетите от камиона на „Калер“, които се издигаха в товарния отсек, и черния мерцедес, който работеше на празен ход на известно разстояние от тях. След като веднага разпозна колата, той насочи полицейската патрулка към място, директно зад мерцедеса. За момент той остана зад кормилото и се взираше в мерцедеса, сякаш самата кола беше неговият враг.

Виждаше два мъжки силуета на задната седалка. Нямаше нужда да се напряга, за да се сети, че единият е Семьон Икупов. Чудеше се кой от пистолетите, които носеше със себе си, трябва да използва, за да убие бившия си ментор: „Зиг Зауер“ девети калибър, „Лугера“ или „Зиг Москито“. Всичко зависеше от това каква вреда искаше да нанесе и на коя част от тялото. Беше прострелял Стас Кузин в коленете, за да го гледа как страда, но това беше друго време и най-вече друго място. Летището беше обществено пространство; близкият пътнически терминал гъмжеше от охрана. Само защото беше успял да стигне толкова далеч като член на Kriminalpolizei, знаеше, че е по-добре да не изпробва късмета си. Не, това убийство трябваше да е бързо и просто. Единственото му желание беше само да погледне в очите на Икупов, когато умира, за да разбере той кой е сложил край на живота му и защо.

За разлика от момента, в който погуби Кузин, Аркадин напълно съзнаваше този момент, заключен във важния факт, че синът настига баща си, че му отмъщава за психологическите и физическите предимства на възрастния над детето. Никога не му беше хрумвало, че всъщност не е бил дете, когато Миша изпрати Икупов да го възкреси. От момента, в който двамата се срещнаха, той винаги беше възприемал Икупов като баща. Подчиняваше му се като на баща, приемаше неговите преценки, целия му мироглед, остана му верен. А сега заради греховете, които Икупов му беше стоварил, той щеше да го убие.

— Когато не се появи за планирания полет, реших, че ще се появиш тук. — Ноа я гледаше, като напълно пренебрегваше Борн. — Няма да те пусна на самолета, Мойра. Ти вече не си част от това.

— Тя още работи за „Некст Джен“, нали? — попита Борн.

— Кой е това? — каза Ноа, като не сваляше поглед от нея.

— Името ми е Джейсън Борн.

По лицето на Ноа пропълзя флегматична усмивка.

— Мойра, ти не ни запозна. — Той се обърна към Борн и протегна ръка. — Ноа Петерсен.

Борн се здрависа с него.

— Джейсън Борн.

Като запази същата многозначителна усмивка на лицето си, Ноа каза:

— Знаеш ли, че тя те излъга, че се опита да те вербува за „Некст Джен“ под фалшив претекст?

Очите му стрелнаха Мойра, но остана разочарован, след като не видя нито шок, нито обида в изражението й.

— Защо да го направи? — попита Борн.

— Защото — каза Мойра — също като Ноа и аз работя за „Блек Ривър“ — частната фирма за сигурност. Бяхме наети от „Некст Джен“ да съблюдаваме безопасността на терминала за втечнен природен газ.

Тъкмо Ноа сега показа, че е шокиран.

— Мойра, достатъчно. Престъпваш договора си.

— Няма значение, Ноа. Напуснах „Блек Ривър“ преди половин час. Направиха ме шеф на сигурността в „Некст Джен“, така че в интерес на истината ти си този, който не е добре дошъл на борда.

Ноа остана неподвижен като камък, докато Борн не направи крачка към него. После тръгна надолу заднишком, като слизаше от подвижната стълба. На половината път се обърна към нея.

— Жалко, Мойра. Някога вярвах в теб.

Тя поклати глава.

— Жалкото е, че „Блек Ривър“ няма съвест.

Ноа я погледна за момент, после се обърна, изтрополи надолу по останалите стъпала и наперено се отдалечи по пистата, без да види мерцедеса или полицейската кола зад него.

Тъй като щеше да вдигне най-малко шум, Аркадин реши да използва пистолета „Москито“. Увил ръка около дръжката му, той излезе от полицейската кола и отиде право до шофьора на мерцедеса. Първо трябваше да разкара шофьора, който несъмнено беше и бодигард. Като криеше пистолета, той почука на прозореца на шофьора.

Шофьорът смъкна стъклото, Аркадин пъхна пистолета в лицето му и натисна спусъка. Главата на шофьора се изметна назад толкова силно, че шийният прешлен се строши. Аркадин отвори вратата, избута трупа настрани и застана на колене върху седалката с лице към двамата мъже отзад. Той разпозна Север от стара снимка, на която Икупов му беше показал лицето на своя враг. После каза:

— Не навреме и не на място. — И простреля Север в гърдите.

Щом Север се свлече, Аркадин насочи вниманието си към Икупов.

— Не мислеше, че можеш да ми избягаш, татко, нали?

Икупов, който между внезапното нападение и непоносимата болка в рамото изпадаше в закъснял шок, каза:

— Защо ме наричаш татко? Твоят баща отдавна умря, Леонид.

— Не — отвърна Аркадин. — Той седи тук, пред мен, като ранена птица.

— Да, като ранена птица. — С голямо усилие Икупов разтвори палтото си, чиято подплата беше подгизнала от кръвта му. — Твоята любима ме простреля, преди да я застрелям при самоотбрана.

— Това не е съдебна зала. Въпросът е, че тя е мъртва. — Аркадин бутна дулото на пистолета под брадата на Икупов и се наведе напред, — а ти, татко, си още жив.

— Не те разбирам. — Икупов с мъка преглътна. — Никога не съм те разбирал.

— Означавах ли нещо за теб, освен средство да постигаш целите си? Убивах, когато ми заповядваше. Защо? Защо правех това, можеш ли да ми кажеш?

Икупов не отговори. Не знаеше какво да каже, за да се спаси от страшния съд.

— Правех го, защото бях обучен за това — каза Аркадин. — Ето защо ме прати в Америка, във Вашингтон, не за да се излекувам от самоубийствените мании, както казваше ти, а за да ги впрегнеш в своя полза.

— Какво от това? — най-после успя да проговори Икупов. — Каква друга полза имаше от теб? Когато те открих, ти беше на косъм да се самоубиеш. Аз те спасих, неблагодарен боклук.

— Спаси ме, за да ме осъдиш на този живот, който, ако изобщо мога да съдя, не е никакъв живот. Виждам, че всъщност така и не съм избягал от Нижни Тагил. И никога няма да избягам.

Икупов се усмихна с надеждата, че може да успокои своето протеже.

— Ти не искаш да ме убиеш, Леонид. Аз съм единственият ти приятел. Без мен ти си едно нищо.

— Аз винаги съм бил едно нищо — каза Аркадин, докато натискаше спусъка. — Сега и ти си едно нищо.

После той излезе от мерцедеса и отиде до пистата, където служителите на „Некст Джен“ почти бяха привършили с товаренето на пакетите. Без да го видят, той се качи в подемника. Там приклекна зад кабината на оператора и след като последният пакет беше натоварен на самолета, когато товарачите на „Некст Джен“ излязоха от товарното помещение по вътрешната стълба, той скочи в самолета и седна долу, търпеливо изчаквайки, докато вратите се затваряха и го заключваха вътре.

Борн видя германския служител да идва и заподозря, че има нещо нередно: човек от имиграционната служба не можеше да ги разпитва сега. После разпозна лицето му. Каза на Мойра да влезе в самолета и застана, препречил вратата, докато служителят качваше стълбата.

— Трябва да проверя всички паспорти — каза служителят, щом се приближи до Борн.

— Паспортните проверки вече са направени, майн хер.

— Независимо от това сега трябва да се направи още един оглед за безопасност. — Служителят подаде ръка. — Вашият паспорт, моля. А после ще проверя самоличността на всички други в самолета.

— Не ме ли познавате, майн хер?

— Моля ви. — Служителят сложи ръка върху дръжката на своя „Лугер“ в кобура. — Възпрепятствате официална правителствена задача. Повярвайте ми, ще ви арестувам, ако не ми покажете своя паспорт и после не се отдръпнете.

— Ето го паспорта ми, майн хер — Борн го отвори на последната страница и посочи мястото в подвързията. — А ето тук вие поставихте електронно проследяващо устройство.

— Какво е това обвинение? Нямате доказателство…

Борн извади счупения бръмбар.

— Не вярвам, че сте тук по служебна работа. Мисля, че който ви е заповядал да ми прикачите това, сега ви плаща да проверявате паспортите. — Борн хвана служителя за лакътя. — Да отидем до началника на имигрантската служба и да го питаме дали ви е пратил тук.

Служителят се дръпна и застана неподвижно.

— Никъде няма да ходя с вас. Имам да върша работа.

— Аз също.

Щом Борн го завлече надолу по подвижната стълба, служителят понечи да извади оръжието си.

Борн заби пръсти в нервния възел точно над лакътя му.

— Извадете го, ако трябва — каза Борн, — но бъдете готов за последствията.

Хладната отчужденост на служителя отстъпи пред стаения страх. Кръглото му лице беше пребледняло и мокро от пот.

— Какво искате от мен? — каза той, докато вървяха по пистата.

— Заведи ме при истинския си работодател.

Служителят пробва с последна, безсмислено храбра реакция.

— Всъщност не мислите, че той е тук, нали?

— В интерес на истината, не бях сигурен, докато не каза това. Сега знам, че е тук — Борн разтърси служителя. — Заведи ме веднага при него.

Победен, служителят мрачно кимна. Без съмнение обмисляше своето най-близко бъдеще. С ускорена крачка той поведе Борн покрай самолета. В този момент камионът на „Некст Джен“ изръмжа със запален двигател и тръгна да се отдалечава от самолета, обратно в посоката, от която беше дошъл. Тогава Борн видя черния мерцедес и една полицейска кола зад него.

— Откъде дойде тази полицейска кола? — Служителят се изтръгна от Борн и хукна да бяга към паркиралите коли.

Борн, който видя, че вратите откъм шофьора и на двата автомобила зеят отворени, се втурна по петите на служителя. В полицейската кола нямаше никой, а в мерцедеса видяха падналия шофьор, който беше избутан към съседната седалка.

Борн отвори задната врата и видя, че горната част от главата на Икупов е отнесена. Върху облегалката на предната седалка беше паднал още един мъж. Борн предпазливо го повдигна и позна Доминик Спектър — или Ашер Север — и всичко му стана ясно. Под прикритието на публичната вражда двамата мъже бяха тайни съюзници. Това отговаряше на много въпроси, от които немаловажен беше защо всички, с които Борн беше говорил за Черния легион, имаха различно мнение кой е негов член и кой не е.

Север изглеждаше дребен и крехък, по-стар от годините си. Беше прострелян в гърдите с калибър 22. Борн премери пулса му и прослуша дишането. Север още беше жив.

— Ще извикам линейка — каза служителят.

— Направи каквото трябва — каза Борн, докато подхващаше Север. — Аз взимам този с мен.

Той остави имиграционния служител да се оправя с кашата, прекоси пистата и се качи по подвижната стълба.

— Да се махаме оттук — каза той, докато слагаше Север да легне върху три седалки.

— Какво е станало? — попита Мойра задъхана. — Жив ли е, или умрял?

Борн коленичи до стария си ментор. Той разкопча ризата му и каза на Мойра:

— Още диша. Трябва да излитаме, може ли? Трябва да се махнем оттук веднага.

Мойра кимна. Тя тръгна по пътеката и заговори един от обслужващите полета, който хукна за комплекта медицински принадлежности. Вратата към пилотската кабина още беше отворена и тя нареди на капитана и помощник-пилота да вдигнат самолета.

След пет минути подвижната стълба беше махната и 747 се понесе към края на пистата. Миг по-късно контролната кула му разреши излитане. Спирачките бяха освободени, двигателите форсираха и с все по-голяма скорост самолетът профуча по пистата. После се издигна, колесникът се прибра, свалиха задкрилките и той се извиси в небето, изпълнено с пурпур и злато от залязващото слънце.

Четиридесет и трета глава

— Мъртъв ли е? — Север се взираше в Борн, който почистваше раната на гърдите му.

— Имаш предвид Семьон?

— Да. Семьон. Мъртъв ли е?

— Икупов и шофьорът. И двамата.

Борн придържаше Север легнал, докато спиртът изгаряше всичко, което би причинило гноене на раната. Нямаше засегнати органи, но поражението сигурно беше извънредно болезнено.

Борн сложи антисептичен крем от тубичката в първата аптечка.

— Кой ви простреля?

— Аркадин. — По бузите на Север се стичаха сълзи от болката. — По някаква причина съвсем беше полудял. Може би винаги е бил луд. Поне аз така мислех. Аллах, как боли! — Преди да продължи, той си пое няколко пъти дъх съвсем повърхностно. — Изникна от нищото. Шофьорът каза: „Зад нас е спряла полицейска кола.“ След това свали стъклото и един пистолет стреля право в лицето му от упор. Нито Семьон, нито аз имахме време да мислим. Аркадин беше в колата. Простреля ме, но съм сигурен, че беше дошъл за Семьон.

Като отгатна по интуиция какво е станало в апартамента на Кирш, Борн каза:

— Икупов уби онази жена, Девра.

Север стисна очи. Беше му трудно да диша нормално.

— И какво? Аркадин никога не го е било грижа за жените му.

— За тази го е било грижа — каза Борн, докато го превързваше с бинт.

Север се вторачи в Борн, сякаш отказваше да повярва на нещо.

— Странното беше, че май го чух да казва на Семьон „татко“. Семьон не можеше да разбере.

— А сега вече никога няма да разбере.

— Престани да се суетиш, остави ме да умра, по дяволите! — сърдито каза Север. — Вече няма значение дали ще живея или ще умра.

Борн приключи.

— Каквото станало, станало. Съдбата ми е решена. Нито вие, нито който и да е може да я промени.

Борн се настани на една седалка срещу Север. Беше наясно, че Мойра стои отстрани, гледа и слуша. Предателството на професора само идваше да докаже, че никога не си в безопасност, когато допускаш лични чувства в живота си.

— Джейсън — гласът на Север отслабваше, — изобщо не съм искал да те заблуждавам.

— Искали сте, професоре, само това знаете как се прави.

— Започнах да гледам на теб като на свой син.

— Както Икупов гледаше на Аркадин.

Север с мъка поклати глава.

— Аркадин е луд. А може би и двамата бяха луди, може би споделената лудост ги привлече един към друг.

Борн седна по-напред.

— Ще ви задам един въпрос, професоре. Смятате ли, че сте здравомислещ?

— Разбира се, че съм здравомислещ.

Север прикова непоколебим поглед в Борн — отново предизвикателство, макар и на толкова късен етап.

За момента Борн нищо не направи, после стана и двамата с Мойра тръгнаха напред към пилотската кабина.

— Полетът е дълъг — загрижено каза тя. — А ти имаш нужда да си починеш.

— И двамата имаме нужда.

Седнаха един до друг и дълго мълчаха. От време на време чуваха как Север тихо простенва. Но монотонното бръмчене на двигателите ги унесе и те заспаха.

В багажното отделение беше страшно студено, но Аркадин не го беше грижа. Зимите в Нижни Тагил бяха свирепи. През една такава зима го беше намерил Миша Тарканян да се укрива от хората на Стас Кузин. Миша, твърд като острие на нож, имаше сърце на поет. Разказваше толкова красиви истории, че бяха достойни за поеми. Аркадин беше очарован, ако такава дума може да се приложи към него. Талантът на Миша да разказва истории притежаваше силата да отнася Аркадин далеч от Нижни Тагил и когато Миша тайно го измъкна от вътрешния обръч комини, през външния обръч строго охранявани затвори, неговите истории отведоха Аркадин на места отвъд Москва, в земи отвъд Русия. Тези истории дадоха на Аркадин първата бегла представа за широкия свят.

Сега, докато седеше, подпрял гръб на един сандък, с колене, свити към брадата, за да задържа телесната топлина, той имаше основателна причина да мисли за Миша. Икупов си беше платил, че уби Девра, сега Борн трябваше да си плати, че уби Миша. Но още не, мрачно премисляше Аркадин, макар че кръвта му кипеше за отмъщение. Ако убиеше Борн сега, планът на Икупов щеше да се осъществи, а той не можеше да го позволи, иначе отмъщението на Аркадин към него нямаше да е пълно.

Аркадин облегна глава върху сандъка и затвори очи. Възмездието беше станало като една от поемите на Миша, неговият смисъл разцъфваше и го обгръщаше с нещо като безплътна красота, единствената форма на красота, която му въздействаше, единствената красота, която оставаше. Да зърне тази обещана красота, самото очакване за нея, това му позволяваше да седи търпеливо, свит между сандъците, и да чака своя миг на отмъщение, своя миг на безценна красота.

Борн сънува ад на име Нижни Тагил, сякаш беше роден там, и когато се събуди, знаеше, че Аркадин е наблизо. Отвори очи и видя, че Мойра го гледа.

— Какво изпитваш към професора? — попита тя и Борн помисли, че с този въпрос има предвид „Какво изпитваш към мен?“.

— Мисля, че годините обсебване са го докарали до лудост. Не смятам, че прави разлика между добро и зло, между правилно и неправилно.

— Затова ли не го попита защо е поел по пътя на разрушението?

— В известен смисъл — отвърна Борн. — Какъвто и отговор да беше дал, за нас нямаше да е разбираем.

— При фанатиците никога няма разумна логика — каза тя. — Затова е толкова трудно да им се противодейства. Рационалният отговор, който винаги избираме, рядко е ефективен. — Тя рязко вдигна глава. — Той те предаде, Джейсън. Подхрани вярата ти в него, а после се възползва от нея.

— Ако се покатериш на гърба на скорпион, трябва да очакваш, че ще те ужили.

— Нямаш ли желание да си отмъстиш?

— Може би трябва да го удуша в съня му или да го застрелям, както Аркадин постъпи със Семьон Икупов. Наистина ли смяташ, че така ще се почувствам по-добре? Ще си отмъстя, като спра атаката на Черния легион.

— Звучи толкова рационално.

— Не чувствам нищо рационално, Мойра.

Тя схвана значението на думите му и бузите й се зачервиха.

— Може и да те излъгах, Джейсън, но не те предадох. Никога не бих го направила. — Тя улови погледа му. — Имаше толкова много случаи през последната седмица, в които се мъчех да ти кажа, но имах дълг към „Блек Ривър“.

— Дългът е нещо, което разбирам, Мойра.

— Да разбираш, е едно, но ще ми простиш ли?

Борн разпери ръка.

— Ти не си скорпион — каза той. — Не е в природата ти.

Пъхна ръката си в нейната, вдигна я до устата си и я притисна до бузата.

В този момент чуха как Север извика, приближиха се и го видяха да лежи свит на една страна като малко дете, изплашено от тъмното. Борн застана на колене и обърна нежно Север да легне по гръб, за да не притиска раната.

Професорът се втренчи в Борн, а после, щом Мойра заговори, се загледа в нея.

— Защо го направихте? — попита тя. — Защо нападате страната, която приехте като своя родина?

Север не можеше да си поеме дъх. Той конвулсивно преглътна.

— Никога няма да разбереш.

— Защо не опитате да ми обясните?

Север затвори очи, сякаш по-добре да си представя всяка дума, която излизаше от устата му.

— Мюсюлманската секта, към която принадлежа, към която принадлежеше и Семьон Икупов, е много стара — дори древна. Основана е в Северна Африка. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Нашата секта е много строга, ние вярваме в толкова благоговеен фундаментализъм, че не може да бъде обяснен на друговерци по никакъв начин. Но мога да ви кажа, че ние не можем да живеем в съвременния свят, защото съвременният свят престъпва всеки наш закон. Следователно трябва да бъде унищожен. Въпреки това… — Той облиза устни и Борн наля вода, вдигна главата му и му даде да пие. — Изобщо не трябваше да те използвам, Джейсън. През годините между мен и Семьон имаше много разногласия… а това беше най-скорошното, то счупи гърба на камилата. Той каза, че ти ще ни донесеш неприятности, и беше прав. Мислех, че мога да манипулирам реалността, че мога да те използвам да убедиш американските разузнавателни агенции, че ще атакуваме Ню Йорк. — Той тихо и с ирония се изсмя. — Изгубих поглед върху основния принцип на живота, че реалността не може да бъде контролирана, прекалено е произволна, прекалено хаотична. Така че, виждаш, аз тръгнах за зелен хайвер, Джейсън, не ти.

— Професоре, всичко свърши — каза Мойра. — Няма да позволим на танкера да влезе в дока, докато не се поправи програмата.

Север се усмихна.

— Добра идея, но с нищо няма да ви помогне. Знаете ли какви вреди може да причини голямо количество втечнен газ? Десет квадратни километра поражения и хиляди убити, Америка е покварена, ненаситният начин на живот докара смазващия удар, за който аз и Семьон от десетилетия мечтаем. Това е единственото ми призвание в живота. Загубата на човешки живот и физическото унищожение са само черешката на тортата.

Той млъкна, за да си поеме дъх, вече дишаше много по-повърхностно и насечено.

— Когато най-голямото национално пристанище се превърне в пепел, с него ще изчезне и американската икономика. Почти половината ви внос ще пресъхне. Навсякъде ще има недостиг на храни и стоки, фирмите ще фалират, борсите ще се сриват, ще цари всеобща паника.

— Колко от хората ви са на борда? — попита Борн.

Север немощно се усмихна.

— Обичам те като син, Джейсън.

— Остави да убият вашия син — каза Борн.

— Пожертвах го, Джейсън. Има разлика.

— Не и за него. Колко души са, професоре? — настояваше Борн.

— Един, само един.

— Един човек не може да установи контрол над танкера — каза Мойра.

Усмивката играеше по устните му, дори след като очите му се затвориха и съзнанието му се замъгли.

— Ако човек не е направил машините, за да върши своята работа…

Мойра се обърна към Борн.

— Какво означава това?

Борн разтърси раменете на стареца, но той беше изпаднал в пълно безсъзнание.

Мойра прегледа очите му, челото и сънната артерия.

— Едва ли ще оцелее без интравенозни антибиотици. — Тя погледна Борн. — Вече сме близо до Ню Йорк. Можем да кацнем тук, да поискаме да ни чака линейка…

— Няма време — каза Борн.

— Знам, че няма време. — Мойра го хвана за ръката. — Но искам да ти дам този шанс.

Борн се загледа в лицето на своя ментор, набраздено от бръчки и белези, много по-състарено от съня.

— Или ще се справи сам, или няма.

Той се отдалечи заедно с Мойра, после каза:

— Обади се на „Некст Джен“. Това ми е нужно.

Четиридесет и четвърта глава

Танкерът „Луната на Ормуз“ пореше вълните на Тихия океан на не повече от час до пристанището на Лонг Бийч. Капитанът, ветеран на име Султан, беше получил уверения, че терминалът е свързан с главния компютър и е готов да приеме първата си доставка от втечнен природен газ. При сегашното положение на световната икономика течният природен газ беше станал още по-ценен. От момента, в който „Луната на Ормуз“ напусна Алжир, цената на неговия товар беше се покачила с над трийсет процента.

Висок колкото дванайсететажна сграда, танкерът носеше трийсет и три милиона галона втечнен природен газ, охладен до температура от минус сто и шейсет градуса по Целзий. Това се равняваше на енергийния еквивалент на двайсет милиарда галона природен газ. На кораба му трябваха пет мили, за да спре, и заради формата на неговия корпус и контейнерите на палубата видимостта на Султан отпред беше блокирана с около три четвърти миля. Танкерът се движеше с двайсет възела, но преди три часа Султан беше заповядал двигателите да заработят на обратен ход. На около пет мили от терминала корабът беше забавил до скорост шест възела и продължаваше да забавя ход.

В този радиус от пет мили до брега нервите му се изопнаха до крайност, кошмарът на Армагедон винаги го преследваше, защото това би било едно бедствие на борда на „Луната на Ормуз“. Ако цистерните се излееха във водата, лумналият огън щеше да е с диаметър пет мили. Още пет мили по-нататък топлинното излъчване щеше да изпече всяко човешко същество до хрупкави кости.

Но въпреки кошмарите за десет години на кораба му не се беше случвал дори и незначителен инцидент и никога нямаше да се случи, доколкото зависеше от Султан. Той просто си мислеше колко е хубаво времето и колко много ще се радва на своята десетдневна почивка с приятел на плажа в Малибу, когато радистът му подаде съобщение от „Некст Джен“. След петнайсет минути трябваше да очаква хеликоптер. Беше длъжен да окаже на неговите пътници — Мойра Тревър и Джейсън Борн — всякакво съдействие и помощ. Това беше доста изненадващо, но на последното изречение той настръхна: трябваше да получава заповеди от тях, докато „Луната на Ормуз“ се прибере безопасно на док в терминала.

Когато вратите към товарния отсек се отвориха, Аркадин беше готов и пропълзя зад един от контейнерите. Щом екипът по поддръжка от летището се качи на борда, той се подаде навън и извика от прикритието си един от тях да му помогне. Мъжът се съгласи и Аркадин го връхлетя, счупи врата му и го завлече в най-тъмния ъгъл на товарния отсек, по-далеч от контейнерите на „Некст Джен“. Той свали от мъжа униформата и я облече. После пристъпи към зоната, в която работеха, като прикриваше табелката с името да не би някой да забележи несъответствието. Не че имаше значение: тези хора бяха тук, за да свалят товара и да го натоварят в чакащите камиони на „Некст Джен“ колкото се може по-бързо. Никога не би им хрумнало, че между тях може да има самозванец.

Аркадин си проправи път и отвори вратите на отсека, а после стъпи на товарния асансьор с контейнера. Той скочи върху перона, докато качваха товара на камиона, после се сви под крилото. Като видя, че е сам от другата страна на самолета, той се отдалечи с енергичната походка на много зает човек. Никой не го пресрещна, никой дори не го погледна втори път, защото се движеше със самочувствие на тукашен служител. Това беше тайната да успееш да се преобразиш в някой друг, дори и временно — погледите на хората или те пренебрегваха, или те приемаха безрезервно.

Докато вървеше, той вдишваше дълбоко чистия, солен въздух. Чувстваше се освободен от всички колани, които го бяха придържали към земята — Стас Кузин, Марлийн, Гала, Икупов — тях вече ги нямаше. Морето го беше повикало и той идваше.

„Некст Джен“ имаше собствен малък терминал в товарния участък на летището в Лонг Бийч. Мойра предварително беше пратила съобщение по радиостанцията до централата на „Некст Джен“, като ги предупреди и поиска да подготвят хеликоптер, за да отведе нея и Борн на танкера.

Аркадин видя Борн на път за терминала на „Некст Джен“. Вече се забърза и използва служебната табелка, за да отвори вратата към зоните с ограничен достъп. Той веднага видя хеликоптера, спрян преди пистите. Пилотът говореше с човек от поддръжката. В момента, в който двамата приклекнаха и започнаха да оглеждат един от роторите, Аркадин нахлупи шапката си ниско над челото, заобиколи енергично от другата страна на хеликоптера и си намери работа там.

Видя как Борн и Мойра излизат от терминала на „Некст Джен“. Спряха за малко и той чу, че спорят дали тя трябва да идва или не, но сигурно бяха обсъждали това и преди, защото в разправията си разменяха кратки, бързи реплики, сякаш стенографират.

— Приеми фактите, Джейсън. Аз работя за „Некст Джен“, без мен ти няма да се качиш на този хеликоптер.

Борн се извърна и за миг Аркадин имаше лошото предчувствие, че го е видял. После Борн пак се обърна към Мойра и двамата бързо тръгнаха към хеликоптера.

Борн се качи вътре от страната на пилота, а Мойра заобиколи хеликоптера от страната на Аркадин. С професионална усмивка той й подаде ръка и й помогна да се качи в кабината. Видя, че човекът от поддръжката се кани да ги доближи, но го отпрати. Като погледна нагоре към Мойра през извитата плексигласова врата, той помисли за Девра и усети как нещо го блъсна в гърдите, сякаш кървящата й глава беше паднала върху него.

Той помаха на Мойра и тя вдигна ръката си в отговор.

Роторите се завъртяха, човекът от поддръжката даде знак на Аркадин да се отдръпне и той вдигна палец в отговор. Роторите се въртяха все по-бързо и по-бързо и тялото на хеликоптера се разтресе. Точно преди да се вдигне, Аркадин се покатери на поплавъка и се сви на топка, докато се люлееха над Тихия океан, блъскани от упорития, духащ към брега вятър.

Танкерът приемаше все по-застрашителни размери в очите на пътниците, докато хеликоптерът летеше към него с пределна скорост. Виждаше се само един плавателен съд, търговски риболовен кораб, на няколко мили нататък, зад ограниченията за безопасност, наложени от бреговата охрана и Вътрешна сигурност. Борн, който седеше зад пилота, видя, че той се старае да удържи наклона на хеликоптера под правилния ъгъл.

— Всичко наред ли е? — надвика той грохота на роторите.

Пилотът посочи към един от уредите.

— Има малка аномалия в наклона, сигурно е от вятъра.

Но Борн не беше толкова сигурен. Аномалията беше постоянна, а вятърът — не. Интуицията му подсказваше какво — или по-точно кой — създава проблема.

— Мисля, че имаме пътник без билет — каза Борн на пилота. — Снижи се ниско, когато стигнеш до танкера. Закачи върховете на контейнерите.

— Какво? — Пилотът поклати глава. — Прекалено рисковано е.

— Тогава ще погледна сам. — Като разкопча колана, Борн изпълзя до вратата.

— Добре, добре! — изкрещя пилотът. — Само се върни на мястото си!

Вече почти бяха стигнали носа на танкера. Беше огромен като град, който тромаво се клатеше по вълните на Тихия океан.

— Дръжте се! — извика им пилотът, докато ги спускаше много по-бързо от нормалното. Видяха как членовете на екипажа се втурват по палубата, а друг човек — без съмнение капитанът — се появи от кабината на щурвала близо до кърмата. Някой викаше да се отдръпнат, а върховете на контейнерите се приближаваха към тях с ужасяваща скорост. Точно преди да закачат върха на най-близкия контейнер, хеликоптерът леко се разклати.

— Аномалията изчезна — каза пилотът.

— Стой тук — извика Борн на Мойра. — Каквото и да стане, стой в хеликоптера. — После стисна оръжието, което лежеше върху коленете му, отвори вратата и докато тя го викаше по име, скочи от хеликоптера.

Приземи се след Аркадин, който вече беше скочил на палубата и се измъкваше между контейнерите. Членовете на екипажа се втурнаха и към двамата. Борн нямаше представа дали някой от тях е програмистът на Север, но той вдигна ловен арбалет и всички спряха на място. Като знаеше, че да стреля с пистолет върху танкер, пълен с втечнен природен газ, ще е равносилно на самоубийство, той беше накарал Мойра да помоли „Некст Джен“ за два арбалета в хеликоптера. Как ги доставиха толкова бързо, никой не знаеше, но корпорация с мащабите на „Некст Джен“ можеше да осигури почти всичко за нула време.

Зад него хеликоптерът кацна в предната част на палубата, която беше разчистена, и двигателите замлъкнаха. Превит на две, за да избегне роторите, Борн отвори вратата на хеликоптера и погледна към Мойра.

— Аркадин е тук някъде. Моля те, стой настрана.

— Трябва да докладвам на капитана. Мога да се грижа за себе си. — Тя също замяташе своя арбалет. — Кого иска Аркадин?

— Мен. Убих приятеля му. За него няма значение, че беше при самозащита.

— Мога да помогна, Джейсън. Ако работим заедно, двама са по-силни от един.

Той поклати глава.

— Не и в този случай. Освен това виждаш колко бавно се движи танкерът, витлата му се въртят на обратно. Навлязъл е в ограничението с радиус пет мили. Всеки сантиметър, с който се доближаваме, опасността за живота на хиляди хора и самото пристанище на Лонг Бийч става все по-голяма.

Тя кимна вдървено, слезе долу и забърза по палубата, където стоеше капитанът и очакваше нейните заповеди.

Борн се обърна, като предпазливо се движеше между контейнерите в посоката, в която беше видял да тръгва Аркадин. Да вървиш по междинните пътеки беше като да се движиш по каньоните на Манхатън. Вятърът свистеше, щом стигнеше до ъгъл, усилваше се и нахлуваше по пътеките, сякаш бяха тунели.

Точно когато стигна края на първата серия контейнери, той чу гласа на Аркадин, който му говореше на руски.

— Няма много време.

Борн застана неподвижно, като се опитваше да определи откъде идва гласът.

— Какво знаеш за това, Аркадин?

— Според теб защо съм тук?

— Убих Миша Тарканян, сега ти убиваш мен. Не се ли изрази така в апартамента на Егон Кирш?

— Ако това исках, можех да те убия по всяко време, докато ти и жената спяхте в самолета на „Некст Джен“.

Кръвта на Борн се смръзна.

— И защо не го направи?

— Слушай, Борн, Семьон Икупов, който ме спаси, на когото вярвах, застреля моята жена.

— Да, затова ти го уби.

— Не си доволен от моето отмъщение?

Борн не отговори. Мислеше какво би причинил на Аркадин, ако нарани Мойра.

— Недей да казваш нищо, Борн, аз вече знам отговора.

Борн се обърна. Гласът сякаш се беше изместил. Къде, по дяволите, се криеше?

— Но както казах, имаме малко време да намерим човека на Икупов на борда.

— Всъщност е човек на Север — отвърна Борн.

Аркадин се засмя.

— Мислиш ли, че има значение? Те бяха заедно. През цялото време, докато се преструваха на люти врагове, планираха това бедствие. Искам да го спра — трябва да го спра, иначе няма да съм отмъстил на Икупов.

— Не ти вярвам.

— Слушай, Борн, ти знаеш, че нямаме много време. Отмъстих си на бащата, но този план е негова рожба. Двамата със Север го родиха, храниха, отглеждаха го през детството му, през мъките на израстването. Сега всеки миг тласка тази блуждаеща супернова по-близо до момента на взрива, който тези двама умопобъркани си представяха.

Гласът пак се измести.

— Това ли искаш, Борн? Разбира се, че не. Тогава да се съберем и да намерим човека на Север.

Борн се поколеба. Той не вярваше на Аркадин и все пак трябваше да му повярва. Обмисли ситуацията и стигна до извода, че единственият начин да изиграе хода е да се придвижи напред.

— Той е компютърен програмист — каза Борн.

Аркадин се появи, слезе долу от върха на един контейнер.

За момент двамата мъже застанаха един срещу друг и Борн пак изпита объркващото чувство, че гледа в огледало. Когато се взря в очите на Аркадин, той не видя лудостта, за която професорът му говореше. Видя себе си, сърце, пълно с болка и мрак отвъд понятното.

— Север ми каза, че човекът е само един, но също каза, че няма да го намерим, а дори и да го намерим, няма да има значение.

Аркадин се навъси и заприлича на вълк, хитър и див.

— Какво имаше предвид?

— Не знам със сигурност — Борн се обърна и тръгна по палубата към членовете на екипажа, които бяха разчистили мястото за кацането на хеликоптера. — Това, което търсим — каза той, докато Аркадин тръгваше в крачка зад него, — татуировка, специфична за Черния легион.

— Колелото с конете и човешкият череп в средата.

— Виждал съм я — потвърди Аркадин.

— Намира се в сгъвката на лакътя.

— Можем всичките да ги убием — засмя се Аркадин. — Но предполагам, че това ще засегне нещо у теб.

Един по един двамата мъже огледаха ръцете на осемте моряци от екипажа върху палубата, но не намериха татуировка. Докато стигнат до кабината на щурвала, танкерът вече беше на две мили от терминала. Едва се движеше. Бяха доплавали четири влекача и чакаха на ограничителната линия от една миля, за да изтеглят танкера по останалия път навътре.

Капитанът беше смугъл субект с лице, което по-скоро изглеждаше дълбоко гравирано с киселина, отколкото брулено от слънцето и вятъра.

— Както казвах на мис Тревър, има още седем души от екипажа и повечето са дежурни в машинното отделение. После, това е моят помощник-капитан, радистът и корабният лекар — той е в лазарета, грижи се за един моряк, който се разболя два дни след като потеглихме от Алжир. А да, и готвачът.

Борн и Аркадин се спогледаха. Радистът също нямаше татуировка на Черния легион. Както капитанът и неговият помощник.

— Машинното отделение — каза Борн.

По заповед на своя капитан първият помощник ги изведе на палубата, после слязоха надолу по стълба откъм десния борд във вътрешността на кораба и най-после стигнаха до огромното машинно отделение. Петима мъже работеха здраво, лицата и ръцете им целите бяха изцапани със смазка и мръсотия. След като помощникът им обясни, те протегнаха ръце, но щом Борн стигна до третия в редицата, четвъртият ги погледна изпод полупритворените си клепачи и избяга.

Борн хукна след него, а Аркадин заобиколи, като се провираше през скърцащите машинарии. Човекът избегна Борн, но после той го забеляза зад един ъгъл близо до силуета на гигантски дизелови двигатели „Хюндай“, специално проектирани да задвижват световната флота от танкери за втечнен природен газ. Той тайно се опитваше да набута малка кутия между структурните подпори на двигателя, но като дойде зад него, Аркадин го сграбчи за китката. Морякът рязко се дръпна, взе си обратно кутията и се канеше да натисне един бутон на нея, когато Борн я изби от ръката му. Кутията излетя и Аркадин се спусна след нея.

— Внимавай — каза морякът, щом Борн го сграбчи. Той не обърна внимание на Борн, а гледаше кутията, с която Аркадин се върна при тях. — Държиш целия свят в ръката си.

Междувременно Борн дръпна нагоре ръкава на блузата му. Ръцете на мъжа бяха нацапани със смазка, изглежда, много старателно, защото когато Борн взе един парцал и я избърса, татуировката на Черния легион се появи в сгъвката на левия му лакът.

Мъжът изглеждаше напълно безразличен. Цялото му същество беше съсредоточено върху кутията, която Аркадин държеше.

— Тя ще вдигне всичко във въздуха — каза той и се хвърли напред към нея. Борн рязко го дръпна назад със задушаваща хватка.

— Да го качим горе при капитана — каза Борн на помощника. Тогава видя кутията отблизо и я взе от ръцете на Аркадин.

— Внимавай! — извика отново морякът. — Едно малко сътресение и ще я активираш.

Но Борн не беше толкова сигурен. Морякът вдигаше прекалено много шум с толкова предупреждения. Нямаше ли да иска корабът сега да се взриви, след като на борда бяха враговете на Север? Когато я обърна с дъното нагоре, видя, че спойката между дъното и страната е нащърбена.

— Какво правиш? Луд ли си? — Морякът беше толкова обезпокоен, че Аркадин го зашлеви по бузата, за да млъкне.

Като пъхна нокът в спойката, Борн разкърти кутията. Вътре нямаше нищо. Беше заблуда.

Мойра не можеше да стои на едно място. Нервите й бяха опънати до край. Танкерът беше на косъм да се срещне с влекачите. Бяха само на една миля от брега. Ако цистерните се излееха, загубата на толкова човешки живот и рухването на американската икономика щеше да е катастрофално. Тя се чувстваше безполезна, докато двамата мъже действаха.

Излезе от кабината на щурвала и слезе в подпалубните помещения, като търсеше машинното отделение. Усети мирис на храна и пъхна глава в камбуза. До стоманената маса за хранене седеше едър алжирец и четеше арабски вестник от преди две седмици.

Той вдигна поглед и посочи към вестника.

— На петнайсетия път вече се похабява, но когато си в морето, какво можеш да правиш?

Едрите му ръце бяха голи до раменете. По тях имаше татуировки със звезда, полумесец и кръст, но емблемата на Черния легион липсваше. Като следваше указанията, които готвачът й даде, тя намери лазарета три нива по-надолу. Вътре зад малко бюро, вградено в една от отвесните прегради, седеше измършавял мюсюлманин. На отсрещната преграда имаше две койки, на едната лежеше пациентът, който се беше разболял. Щом се обърна от своя лаптоп към Мойра, докторът измърмори традиционен мюсюлмански поздрав. Силно се навъси, щом видя арбалета в ръцете й.

— Това необходимо ли е всъщност — попита докторът. — Или дори разумно?

— Бих искала да говоря с вашия пациент — каза Мойра, без да му обръща внимание.

— Опасявам се, че е невъзможно — усмихна се той така, както само лекарите могат. — Той е упоен.

— Какво му е?

Докторът посочи към лаптопа.

— Още се опитвам да разбера. Получава припадъци, но засега не мога да открия патологията.

— Приближаваме Лонг Бийч, там ще получите помощ — каза тя. — Просто трябва да погледна сгъвките на лактите му.

Докторът повдигна вежди.

— Моля?

— Трябва да видя дали има татуировка.

— Всички моряци имат татуировки. — Докторът сви рамене. — Но давайте, няма да го обезпокоите.

Мойра приближи долната койка и се наведе да отметне тънкото одеяло от ръката на пациента. Тогава докторът пристъпи към нея и я удари отзад по главата. Тя падна напред и си удари челюстта в металната рамка на леглото. Болката грубо я изтръгна от мрачната бездна и като простена, тя успя да се изтърколи. Усети бакърено сладкия вкус на кръв в устата си, докато се бореше с постоянните вълни, които я зашеметяваха. С помътнен поглед видя как докторът се надвесва над лаптопа си, пръстите му препускаха по клавиатурата и в корема й сякаш изникна ледена топка.

„Той ще ни убие всичките.“ Тази мисъл отекваше в главата й и тя грабна арбалета от пода, където го беше изпуснала. Едва й стигна времето да се прицели, но беше достатъчно близо, за да бъде точна. Издиша с кратка молитва и пусна стрелата.

Докторът се изметна назад, щом стрелата прониза гръбнака му. Олюля се назад към мястото, където беше седнала Мойра, и се опря в рамката на леглото. Ръцете му се протегнаха, пръстите понечиха да сграбчат клавиатурата и Мойра стана, като замахна с арбалета към задната част на главата му. Кръвта му рукна като дъжд по лицето и ръцете й, по бюрото и клавиатурата на лаптопа.

Борн я намери на пода в лазарета, прегърнала компютъра в скута си. Когато той влезе, тя вдигна поглед към него и каза:

— Не знам какво е направил. Страх ме е да го изключа.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Корабният лекар е бил човекът на Север.

— Както виждам — каза той, докато прескачаше трупа. — Не му повярвах, когато ми каза, че има само един човек на борда. Типично е за него да има подкрепление.

Борн застана на колене и огледа отзад главата й.

— Повърхностна е. Изгуби ли съзнание?

— Мисля, че не.

Той взе голям марлен тампон от шкафа с медицинските принадлежности и го напои със спирт.

— Готова ли си? — Борн го сложи върху раната на главата й, където косата беше сплъстена от кръв. Тя леко изохка през стиснатите си зъби.

— Можеш ли да задържиш за момент?

Тя кимна и Борн внимателно вдигна лаптопа в ръцете си. На него работеше програма, това поне беше ясно. На екрана мигаха два радио бутона — единият жълт, другият червен. От другата страна на екрана имаше зелен радио бутон, който не мигаше.

Борн въздъхна с облекчение.

— Отворил е програмата, но си го хванала, преди да успее да я активира.

— Слава Богу — каза тя. — Къде е Аркадин?

— Не знам. Когато капитанът ми каза, че си слязла долу, тръгнах след теб.

— Джейсън, не мислиш ли…

Като остави компютъра настрана, той й помогна да се изправи.

— Да те заведем при капитана, за да му кажеш добрите новини.

На лицето му се четеше страх.

— А ти?

Той й подаде лаптопа.

— Иди в кабината на щурвала и остани там. И, Мойра, този път наистина говоря сериозно.

С арбалета в едната ръка той пристъпи в коридора и се огледа надясно и наляво.

— Добре. Тръгвай. Тръгвай!

Аркадин се беше върнал в Нижни Тагил. Долу, в машинното помещение, заобиколен от желязо и стомана, той осъзна, че каквото и да се беше случило с него, където и да беше ходил, така и не е успял да избяга от затвора на своята младост. Част от него още беше в бордея, който държаха двамата със Стас Кузин. Част от него още дебнеше из нощните улици и похищаваше млади момичета. Техните бледи, уплашени лица се обръщаха към него, както сърна се обръща към автомобилни фарове. Но това, което им беше необходимо от него, не можеше — или нямаше — да им даде. Вместо това ги беше пратил на смърт във варната яма, която хората на Кузин бяха изкопали сред елите и плачещите хвойни. Много снегове бяха паднали, откакто беше измъкнал Елена от плъховете и негасената вар, но ямата си стоеше в паметта му, ярка като пламък. Само да можеше да изчисти паметта си.

Той се стресна, защото чу крясъка на Стас Кузин: Ами всички твои жертви?

Но това беше Борн, който слизаше по стоманената стълба към машинното отделение.

— Всичко свърши, Аркадин. Предотвратихме бедствието.

Аркадин кимна, но дълбоко в себе си знаеше друго: бедствието вече беше настъпило и беше твърде късно да се спрат последствията му. Докато вървеше към Борн, той се опита да си го представи в ума си, но Борн сякаш се видоизменяше като образ, който гледаш през призма.

Когато стигна на една ръка разстояние от него, той каза:

— Вярно ли е това, което Север каза на Икупов, че нямаш спомени след определен период от време?

Борн кимна.

— Вярно е. Не мога да си спомня по-голямата част от живота си.

Аркадин усети ужасна болка, която сякаш разкъсваше душата му. С недоизказан вик той отвори автоматичния си нож и замахна напред, като се целеше в корема на Борн.

Борн се обърна странично, хвана го за китката и започна да я извива, като опитваше да накара Аркадин да пусне оръжието. Аркадин замахна с другата си ръка, но Борн я блокира с предмишница. Тогава арбалетът изтрополи на палубата. Аркадин го изрита в сенките.

— Не трябва да е така — каза Борн. — Няма причина да сме врагове.

— Причините са навсякъде. — Аркадин се освободи и опита друга атака, но Борн я пресрещна. — Не виждаш ли? Ние сме еднакви, аз и ти. Не можем и двамата да съществуваме в един и същи свят. Единият от нас ще убие другия.

Борн се взря в очите на Аркадин и макар че думите му бяха на умопобъркан, Борн не видя лудост в очите му. Само неописуемо отчаяние и непреклонна воля за мъст. В известен смисъл Аркадин беше прав. Сега му беше останало само отмъщението, само за това живееше. След като Тарканян и Девра вече ги нямаше, единственият смисъл, който намираше в живота, беше да отмъсти за тяхната смърт. Борн нямаше какво да каже, за да му въздейства. Това беше рационален отговор на ирационален импулс. Вярно беше, двамата не можеха да съществуват в един и същи свят.

В този момент Аркадин финтира вдясно с ножа, удари отляво с юмрук и събори Борн назад на пети. Изведнъж намушка Борн с ножа, заби го в мускула на лявото му бедро. Борн изръмжа, превъзмогна усукването в коляното, а Аркадин блъсна с крак раненото бедро на Борн. Бликна кръв и Борн падна. Аркадин скочи върху него и започна да го налага по лицето с юмрук, когато Борн блокира опитите му да го наръга с ножа.

Борн знаеше, че не може да вземе кой знае какъв превес. Желанието на Аркадин за отмъщение го беше изпълнило с нечовешка сила. Като се бореше за живота си, Борн успя да отбива юмруците достатъчно дълго, че да се изтърколи изпод Аркадин. После стана и, тромаво накуцвайки, хукна по стълбата.

Аркадин го застигна, когато беше на около шест стъпала от нивото на машинното отделение. Борн изрита Аркадин с ранения крак и го изненада, като го улучи под брадата. Аркадин падна назад и Борн се закатери по стъпалата колкото може по-бързо. Левият му крак гореше от болка и оставяше кървави следи.

Стигна следващото ниво и продължи да се качва нагоре, още по-нагоре, докато не стигна до първото ниво от подпалубните помещения, където според Мойра беше камбузът. Намери къде е, влетя вътре и грабна два ножа и стъклена солница. Пъхна солницата в джоба си и щом Аркадин се показа на прага, вече държеше ножовете.

Сбиха се с ножовете, но тежките месарски ножове на Борн не можеха да се мерят с тънкото острие на автоматичния нож на Аркадин и Борн пак получи порязване, този път в гърдите. Той ритна Аркадин в лицето и хвърли своите ножове, за да изтръгне автоматичния от ръката на противника си, но напразно. Аркадин пак го намушка и едва не перфорира черния дроб на Борн. Борн се дръпна назад, после побягна през прага и изкачи последните стъпала до откритата палуба.

Танкерът почти беше спрял. Капитанът беше зает да координира закачането към влекачите, с които щяха да изминат последното разстояние до терминала за втечнен природен газ. Борн не можа да види Мойра и това го успокои. Не искаше тя изобщо да припарва до Аркадин.

Борн беше на път да се скрие между контейнерите, но Аркадин скочи върху него и го събори. Вкопчени един в друг, те дълго се търкаляха, докато не стигнаха до перилата. Морето беше много далеч под тях и се блъскаше в черупката на танкера. Един от влекачите сигнализира със сирена, щом приближи, и Аркадин настръхна. За него това беше сирената, която оповестяваше бягство от някой затвор в Нижни Тагил. Той видя черното небе и пак вкуси от серните изпарения в дробовете си. Видя чудовищното лице на Стас Кузин, усети главата на Марлийн между глезените си под водата, чу ужасните гърмежи, когато Семьон Икупов застреля Девра.

Аркадин изрева като тигър, издърпа Борн да стъпи на крака, като го удряше отново и отново, докато той не се надвеси с гръб над перилата. В този момент Борн знаеше, че ще умре, както се беше родил — паднал зад борда на кораб, изгубен в дълбините на морето и само по Божията милост изваден на рибарска лодка заедно с улова. Лицето му беше окървавено и подпухнало, ръцете му тежаха като олово, той си заминаваше.

В последния миг той извади солницата от джоба си, счупи я в парапета и хвърли солта в очите на Аркадин. Аркадин изрева от удара и болката, ръцете му инстинктивно се вдигнаха и Борн изтръгна автоматичния нож от него. Ослепен, Аркадин продължаваше да се бори и хвана острието. Със свръхчовешко усилие, без да обръща внимание, че острието порязва пръстите му, той измъкна ножа от Борн. Борн го дръпна заднишком. Но Аркадин вече владееше ножа, насълзените му очи частично си връщаха зрението и той налетя на Борн с глава, скрита между раменете, впрегнал в атаката цялата си тежест и решимост.

Борн имаше един шанс. Той застана на пътя на Аркадин, пренебрегна ножа, сграбчи Аркадин за униформеното яке и използвайки силата на инерцията си срещу него, се завъртя, завлече го около себе си и го вдигна. Бедрата на Аркадин се удариха в перилата, торсът му продължи своя полет и той падна през глава зад борда.

Падаше, падаше, падаше… от височина на дванайсет етажа, а после се заби във вълните.

Четиридесет и пета глава

— Имам нужда от почивка — каза Мойра. — Мисля, че Бали добре ще ми се отрази.

Двамата с Борн бяха в клиниката на „Некст Джен“ в една от учебните сгради, които гледаха към Тихия океан. „Луната на Ормуз“ успешно беше вкаран в дока на терминала за втечнен природен газ и товарът от силно компресирана течност беше изпомпан от танкера в контейнери на сушата, където бавно щеше да бъде затоплен и щеше да увеличи шестстотин пъти сегашния си обем, за да може да се използва от отделни потребители, от комунални и промишлени енергостанции. Лаптопът беше предаден на отдела за информационни технологии на „Некст Джен“, за да бъде анализирана програмата, и после завинаги го изключиха. Благодарният президент на „Некст Джен“ току-що беше напуснал клиниката, след като повиши Мойра до президент на отдела по безопасност и предложи на Борн високодоходна консултантска позиция във фирмата. Борн беше се обадил на Сорая и всеки предаде на другия най-новите събития. Той й беше дал адреса на къщата, в която живееше Север, като подробно й обясни нелегалната дейност, извършвана там.

— Иска ми се да зная как се чувства човек на почивка — каза Борн, когато приключи разговора.

— Ами… — усмихна му се Мойра, — трябва само да попиташ.

Борн дълго размишлява. Той никога не беше планирал ваканции, но ако изобщо имаше време да отиде на почивка, сега беше моментът. Той я погледна и кимна.

Усмивката й разцъфна.

— Ще кажа на „Некст Джен“ да подготви всичко. Колко дълго искаш да останеш там?

— Колко дълго? — каза Борн. — Точно сега бих останал завинаги.

На път за летището Борн спря в медицинския център „Лонг Бийч Мемориъл“, където беше приет професор Север. Мойра отказа да се качи с него и го чакаше в колата с шофьор, който „Некст Джен“ бяха наели за тях. Бяха настанили Север в отделна стая на петия етаж. В стаята цареше гробно мълчание, чуваше се само респираторът. Професорът беше изпаднал в още по-дълбока кома и сега не можеше да диша самостоятелно. От гърлото му излизаше дебела тръба, извита към респиратора, който хриптеше като астматик. В ръцете на Север бяха забодени и други, по-малки тръбички. Катетърът, прикрепен към найлонов мехур, закачен отстрани на леглото, събираше урината му. Синкавите клепачи на Север бяха толкова тънки — на Борн му се стори, че вижда зениците под тях.

Застанал до своя бивш ментор, той откри, че няма какво да каже. Чудеше се защо се почувства заставен да дойде тук. Може би за да погледне още веднъж злото в лицето. Аркадин беше чисто и просто убиец, но този човек тук се беше превърнал тухла по тухла в лъжец и измамник. И въпреки това сега изглеждаше толкова крехък, толкова безпомощен. На Борн му беше трудно да повярва, че той е бил главният организатор на чудовищен план да изпепели почти целия Лонг Бийч. Защото, както беше казал, неговата секта не можеше да живее в модерния свят и беше длъжна да го унищожи. Дали това беше истинската причина или Север отново го беше излъгал? Сега вече никога нямаше да разбере.

Изпита внезапно отвращение, че стои в присъствието на Север, но щом се обърна, в стаята влезе дребен, елегантен човек, който затвори вратата след себе си.

— Джейсън Борн? — Когато Борн кимна, човекът каза: — Името ми е Фредерик Уилърд.

— Сорая ми каза за вас — отвърна Борн. — Чудесна работа, Уилърд.

— Благодаря, сър.

— Моля, не ме наричайте сър.

Уилърд се усмихна леко пренебрежително.

— Извинете ме, но обучението ми е много дълбоко насадено. — Той хвърли бегъл поглед на Север. — Мислите ли, че ще живее?

— И сега е жив — отвърна Борн. — Но не бих го нарекъл живот.

Уилърд кимна, макар че, изглежда, изобщо не го интересуваше състоянието на човека на леглото.

— Долу ме чака кола — каза Борн.

— Между впрочем, мен също. — Уилърд се усмихна, но с някаква тъга. — Знам, че работехте за „Тредстоун“.

— Не за „Тредстоун“ — отвърна Борн. — За Алекс Конклин.

— И аз работих за Конклин преди много години. Едно и също е, господин Борн.

Борн усети, че става нетърпелив. Страстно желаеше да отиде при Мойра, да види шербетеното небе на Бали.

— Разбирате ли, аз знам всички тайни на „Тредстоун“ — всичките. Това го знаем само вие и аз, господин Борн.

В стаята влезе медицинска сестра с белите си безшумни обувки, провери всички поддържащи апарати на Север, написа нещо на картона му, после пак ги остави сами.

— Господин Борн, дълго и мъчително мислих дали трябва да идвам тук, за да ви кажа… — Той се покашля. — Разбирате ли, човекът, с който се борихте на танкера, руснакът, който падна зад борда.

— Аркадин.

— Леонид Данилович Аркадин, да. — Погледът на Уилърд улови този на Борн и нещо в него трепна. — Той беше „Тредстоун“.

— Какво? — Борн не можеше да повярва на ушите си. — Аркадин е бил „Тредстоун“?

Уилърд кимна.

— Преди вас… всъщност той беше ученик на Конклин точно преди вас.

— Но какво е станало с него? Как се е извъртял да работи за Икупов?

— Тъкмо Икупов го прати при Конклин. Те бяха приятели някога — каза Уилърд. — Конклин остана заинтригуван, когато Икупов му разказа за Аркадин. По онова време „Тредстоун“ минаваше в нова фаза; Конклин повярва, че Аркадин е идеален за това, което имаше наум. Но Аркадин се разбунтува. Освирепя и едва не уби Конклин, преди да избяга в Русия.

Борн отчаяно се опитваше да асимилира цялата информация. Накрая каза:

— Уилърд, знаете ли какво е имал наум Алекс, когато е създал „Тредстоун“?

— О, да. Казах ви, че знам всичките тайни на „Тредстоун“. Вашият ментор Алекс Конклин се опитваше да създаде съвършения звяр.

— Съвършения звяр? Какво имате предвид? — Но Борн вече знаеше, защото го беше видял, когато надзърна в очите на Аркадин, когато разбра, че отразеното в тях е самият той.

— Абсолютният боец — усмихна се Уилърд. — Такъв сте вие, господин Борн. Такъв беше и Леонид Данилович Аркадин… докато всъщност не се изправи срещу вас. — Той разгледа внимателно лицето на Борн, сякаш търсеше следа от човека, който го беше направил ненадминат таен агент. — Накрая Конклин успя, нали?

Борн усети как го полазват студени тръпки.

— Какво искате да кажете?

— Вие срещу Аркадин, винаги така е било писано. — Уилърд отвори вратата. — Жалко, че Конклин така и не доживя да види кой е победилият. Но това сте вие, господин Борн. Това сте вие.