Присъдата на Борн

Четиринадесета глава

— Невероятно е — каза Мойра.

Борн вдигна поглед от файловете, които беше измъкнал от Вероника Харт.

— Кое е невероятно?

— Че седиш тук срещу мен в този разкошен самолет. — Мойра носеше лъскав черен костюм и обувки с практични подметки. Около врата й имаше фина златна верижка.

— Не трябваше ли да пътуваш за Москва тази вечер?

Борн отпи вода от подноса на страничната масичка и затвори файла. Трябваше му повече време, за да установи дали Карим ал Джамил е подправил тези разговори, но имаше и подозрения. Знаеше, че Мартин беше твърде предпазлив, за да й каже нещо класифицирано — което направо включваше всичко, което ставаше в ЦРУ.

— Исках да съм близо до теб. — Той видя как лека усмивка се плъзна по широките устни на Мойра. После хвърли бомбата: — Освен това АНС ме преследва.

Сякаш в лицето й се разби светкавица.

— Кажи го пак.

— Агенцията за национална сигурност. Лутър Лавал е решил да ме направи мишена. — Той махна с ръка, за да предотврати следващия й въпрос. — Въпросът е политически. Ако може да ме хване, щом в йерархията на ЦРУ не могат, ще докаже на властта, че неговата теза ЦРУ да дойде под юрисдикцията му има смисъл, особено при бъркотията, в която се намира ЦРУ след смъртта на Мартин.

Мойра стисна устни.

— Значи Мартин е бил прав. Той единствен остана да вярва в теб.

Борн едва не добави името на Сорая, после се отказа.

— Вече няма значение.

— За мен има значение — ожесточено възрази тя.

— Защото ти го обичаше.

— И двамата с теб го обичахме. — Главата й се наклони настрани. — Чакай малко, да не мислиш, че в това има нещо нередно?

— Ние живеем в покрайнините на обществото, в свят на тайни. — Той умишлено включи и нея. — За хора като нас винаги има цена, която трябва да плащаме, ако обичаме някого.

— Например?

— Говорили сме за това — отвърна Борн. — Любовта е слабост, която враговете ти могат да използват.

— И аз казах, че това е ужасен начин на живот.

Борн се обърна и се вгледа навън през прозореца в препускащия мрак.

— Само него познавам.

— Не вярвам на това. — Мойра се наведе напред, докато коленете им се допряха. — Със сигурност разбираш, че не е така, Джейсън. Ти си обичал жена си, обичаш децата си.

— Какъв баща мога да им бъда? Аз съм спомен. И заплаха за тях. Съвсем скоро ще стана призрак.

— Можеш да направиш нещо по въпроса. А какъв приятел беше ти на Мартин? Най-добрият. Единственият, който има значение. — Тя се опита да го накара да се обърне към нея. — Понякога съм убедена, че търсиш отговори на въпроси, които нямат такива.

— Какво значи това?

— Че независимо какво си правил в миналото, независимо какво ще правиш в бъдеще, никога няма да изгубиш своята човечност. — Тя усети как очите му я привличат бавно и тайнствено. — Това е нещото, което те плаши, нали?

— Какво ти става? — попита Девра.

Аркадин, който караше взетата в Истанбул кола под наем, раздразнено изсумтя:

— За какво говориш?

— Колко време ти трябва, за да поискаш да ме чукаш?

Тъй като нямаше полети от Севастопол за Турция, бяха прекарали дълга нощ в тясна каюта на кораба „Героите на Севастопол“, който ги отвеждаше югозападно през Черно море от Украйна за Турция.

— Защо да искам да го правя? — попита Аркадин, докато изпреварваше тежкотоварен камион на магистралата.

— Всеки мъж, с който се запозная, иска да ме чука. Ти защо да си по-различен? — Девра разроши косата си. Протегнатите й ръце съблазнително повдигнаха малките й гърди. — Както казах, какъв ти е проблемът? — В ъгълчетата на устата й заигра самодоволна усмивка. — Може би не си истински мъж. Така ли е?

Аркадин се разсмя.

— Толкова си прозрачна. — За миг я погледна. — Каква игра играеш? Защо се опитваш да ме провокираш?

— Харесва ми да наблюдавам реакциите на мъжете си. Как иначе ще ги опозная?

— Аз не съм твой мъж — изръмжа той.

Сега Девра се засмя. Тя уви тъничките си пръсти над лакътя му и разтри ръката му. — Ако рамото те притеснява, аз ще карам.

Той видя познатия символ от вътрешната страна на китката й. Изображението изглеждаше още по-страховито, татуирано на порцеланова кожа.

— Кога си я направи?

— Има ли значение?

— Не съвсем. Има значение защо си я направила. — Магистралата пред тях беше свободна и Аркадин увеличи скоростта. — Иначе как ще те опозная?

— Пьотър ме накара да си я направя. Каза, че е част от Освещаването. Каза, че няма да си легне с мен, докато не си я направя.

— А ти искаше да си легнеш с него.

— Не толкова, колкото искам да си легна с теб.

После тя се извърна и се загледа през страничния прозорец, сякаш внезапно се притесни от признанието си. Може би наистина беше така, помисли си Аркадин, докато сигнализираше, че се престроява вдясно през две платна. Беше видял знак за паркинг. Той слезе от магистралата, остави колата в далечния край на паркинга, встрани от двата автомобила, които заемаха разчертаните места. Излезе, отиде до ръба и с гръб към нея, дълго и обилно се изпика.

Денят беше светъл и времето беше по-топло, отколкото в Севастопол. Бризът, който идваше откъм водата, беше просмукан от влага, която лепнеше по кожата му като пот. Вървейки обратно към колата, нави ръкавите си. Палтото му беше метнато заедно с нейното върху задната седалка в колата.

— По-добре да се порадваме на тази топлина, докато можем — каза Девра. — Щом стигнем до Анадолското плато, планините ще спрат умерения климат. Ще стане студено като в пазвата на вещица.

Държеше се така, сякаш никога не беше правила онова интимно изказване. Но определено беше привлякла вниманието му. Сега му се струваше, че разбира нещо важно за нея — или по-точно за себе си. Като се замисли, така беше и с Гала. Изглежда, Аркадин имаше определено въздействие върху жените. Знаеше, че Гала го обича с всяка своя клетка, и не беше първата. Сега тази слабовата мъжкарана, това упорито момиче, направо отвратително, когато се налагаше, също беше омаяно от него. Което означаваше, че той държи ключа към нея, който търсеше.

— Колко пъти си била в Ескишехир? — попита той?

— Достатъчно, че да знам какво да очаквам.

Той се облегна назад.

— Къде се научи да отговаряш на въпроси, без нищо да разкриваш?

— Ако съм лоша, научила съм го с майчиното мляко.

Аркадин извърна поглед. Изглежда имаше проблем с дишането. Без да каже дума, той отвори прозореца и започна да гълта въздух, като въртеше глава в малки кръгове, сякаш беше лъв в зоопарк.

— Не мога да съм сам — беше казал Аркадин на Икупов и Икупов повярва на думите му. Във вилата на Икупов, където беше отведен Аркадин, домакинът осигури млад мъж. Но когато седмица по-късно Аркадин го преби почти до състояние на кома, Икупов смени тактиката. Той прекара часове наред с Аркадин, като се опитваше да установи причината за неговите яростни изблици. Това изцяло се провали, тъй като на Аркадин, изглежда, му беше трудно да си спомня, камо ли да обяснява тези страховити епизоди.

— Не знам какво да правя с теб — каза Икупов. — Не искам да те затварям, но трябва да се пазя.

— Никога няма да те нараня — отвърна Аркадин.

— Нарочно може би не — замислено каза по-възрастният Икупов.

През следващата седмица всеки следобед с Аркадин прекарваше прегърбен в раменете мъж, с рядка козя брадичка и безцветни устни. Сядаше в тапициран с плюш стол, кръстосваше крак връз крак и записваше със сбит, неясен почерк върху електронен таблет, който пазеше като негово дете. Аркадин лягаше в любимия шезлонг на своя домакин и подлагаше под главата си кръгла възглавница. Отговаряше на въпроси. Говореше надълго и широко за много неща, но онези, които помрачаваха ума му, пазеше скрити в тъмен ъгъл в най-дълбоките недра на съзнанието си, за да не ги споменава никога. Вратата към тях беше затворена завинаги.

В края на третата седмица психиатърът предаде доклада си на Икупов и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Кошмарите на Аркадин продължиха да го преследват посред нощ, когато се събуждаше останал без дъх и изплати и беше убеден, че чува тичащи плъхове с червени очи, горящи в тъмното. В тези моменти фактът, че във вилата на Икупов нямаше и помен от тези животни, не беше утеха за него. Плъховете живееха вътре в него, гърчеха се, пищяха и гризяха.

Следващият човек, който Икупов нае, за да разрови миналото на Аркадин и да се опита да го излекува от пристъпите на ярост беше жена, чиято чувственост и сочна фигура според Икупов щеше да я запази от гневните изблици на Аркадин. Марлийн умееше да се справя с всякакви мъжете. Тя притежаваше тайнствената способност да усеща точно какво желае един мъж от нея и да му го дава.

Отначало Аркадин не се доверяваше на Марлийн. И защо трябваше? Не можеше да вярва на психиатъра. Не беше ли и тя още един вид анализатор, пратен да изкопчи тайните на миналото му? Разбира се, Марлийн забеляза тази неприязън у него и се зае да я потисне. Според нея Аркадин живееше в обсебване, самоналожено или друго. От нея зависеше да забърка противоотровата.

— Това няма да е кратък процес — каза тя на Икупов в края на първата си седмица с Аркадин и Икупов й се довери.

Аркадин наблюдаваше как Марлийн стъпва внимателно като котка. Подозираше, че е достатъчно умна и знае, че дори и най-дребната погрешна стъпка може да предизвика у него земетръсни промени и тогава всичкият напредък, който е постигнала в спечелване на доверието му, щеше да се изпари като алкохол в огъня. Изглеждаше му бдителна, беше абсолютно наясно, че той може да се обърне срещу нея всеки момент. Държеше се така, сякаш се намира в клетка с мечок. Ден след ден можеше да я проследи как го опитомява, но това не означаваше, че няма да те одере по лицето.

Аркадин се надсмиваше над това, над предпазливостта, с която Марлийн се отнасяше към него. Но постепенно в съзнанието му пропълзя нещо друго. Той се усъмни, че тя започва да изпитва нещо непресторено към него.

Девра наблюдаваше Аркадин през предното стъкло. Отвори вратата с трясък и тръгна към него. Закри очи срещу бледото слънце, увиснало на високото белезникаво небе.

— Какво има? — попита тя. — Какво казах?

Аркадин й метна убийствен поглед. Явно беше в състояние на неудържима ярост и едва се владееше. Девра си помисли какво ли би станало, ако тя се отприщи, и не искаше да е на пътя му, когато това стане.

Изпита желание да го докосне, да го успокои, докато се върне в по-спокойно състояние, но чувстваше, че само ще го разпали още повече. Тя се върна в колата и търпеливо го зачака.

Накрая Аркадин дойде, седна странично на седалката, провеси крака на земята, сякаш пак можеше да стане.

— Няма да те чукам — каза той. — Но това не означава, че не искам.

Девра усети, че на езика му е нещо друго, но той не може да го каже, че каквото и да беше то, имаше прекалено силна връзка с някаква случка в далечното минало.

— Беше шега — тихо каза тя. — Направих си глупава шега.

— Едно време нямаше да обърна внимание на това — обади се той, сякаш говореше на себе си. — Сексът не е важен.

Явно говореше за нещо друго, нещо, за което само той си знаеше, потънал в своята самотност. Тя подозираше, че дори сред много хора, дори с приятели — ако изобщо ги имаше — Аркадин щеше да се чувства сам. Струваше й се, че е противник на сексуалното обвързване, защото то само би подчертало колко дълбока е самотата му. Приличаше й на планета без луна и без слънце, около което да се върти. Навсякъде само празнота — докъдето му стигаше погледът. В този миг тя осъзна, че го обича.

— Откога е вътре? — попита Лутър Лавал.

— От шест дни — отвърна генерал Кендъл. Той беше по риза с навити ръкави. Тази мярка не беше достатъчна, за да ги предпази от изпръскване с кръв. — Но ти гарантирам, той е толкова объркан, че на него му изглеждат като шест месеца.

Лавал изсумтя, като се взираше в брадясалия арабин през еднопосочното стъкло. Мъжът изглеждаше като сурово парче месо. Лавал не знаеше и не се интересуваше дали той е сунит или шиит. За него бяха еднакви — терористи, решени да разрушат начина му на живот. Той приемаше тези неща много лично.

— Какво е издал?

— Достатъчно, за да знаем, че копията на засеченото от „Тифон“, които Бат ни даде, са дезинформация.

— Все пак — каза Лавал — те идват направо от „Тифон“.

— Този човек е много високопоставен, няма изобщо никакво съмнение в самоличността му и той не знае за никакви планове, които да са на последен етап преди нападение над важна нюйоркска сграда.

— Това само по себе си също може да е дезинформация — каза Лавал. — Тези копелета са майстори за подобни гадости.

— Така е. — Кендъл избърса ръцете си в кърпа, която беше преметнал през рамо като готвач в кухня. — Те най-много обичат да ни гледат как тичаме в кръг и гоним опашките си, а точно това ще стане, ако обявим тревога.

Лавал кимна сякаш на себе си.

— Искам най-добрите ни хора да се заемат с това. Потвърдете засеченото от „Тифон“.

— Ще направим всичко възможно, но съм длъжен да докладвам, че затворникът се изсмя в лицето ми, когато го попитах за тази терористична група.

Лавал щракна с пръсти няколко пъти.

— Как се наричаха?

— Черната лига, Черният легион, нещо такова.

— Нищо ли нямаме в базата данни за тази група?

— Не, нито пък в другите сродни агенции. — Кендъл хвърли мръсната хавлия в кофа, чието съдържание се изгаряше на всеки дванайсет часа. — Тя не съществува.

— Склонен съм да се съглася — каза Лавал. — Но искам да съм сигурен.

Той се дръпна от витрината и двамата излязоха от наблюдателната зала. Тръгнаха по груб бетонен коридор, боядисан в зелено, а жужащите флуоресцентни тръби хвърляха пурпурни сенки върху балатума на пода, докато минаваха. Лавал търпеливо изчака извън помещението с шкафчетата Кендъл да смени дрехите си, после продължиха надолу по коридора. В дъното му изкачиха няколко стъпала до една подсилена метална врата.

Лавал притисна показалец върху четеца на отпечатъци. В резултат лостовете с щракане се разместиха, доста сходно с отваряне на банков трезор.

Озоваха се в друг коридор, диаметрално противоположен на този, от който идваха. Беше облицован с полиран махагон; стенните аплици излъчваха мека светлина между картините с исторически морски сражения, строени римски легиони, пруски хусари и английска лека кавалерия.

Първата врата вляво ги изведе в помещение досущ като претенциозен мъжки клуб — с ловджийско зелени стени, кремави корнизи, кожени мебели, старинни шкафове с издадена напред средна част и дървен бар от стара английска кръчма. Диваните и столовете бяха удобно разположени, така че да предразполагат посетителите към по-спокойни разговори на поверителни теми. В огромната камина уютно пращяха дърва и искряха пламъчета.

При първите стъпки върху плътния, звуконепроницаем килим ги посрещна прислужник с ливрея. Отведе ги до обичайното им място, в дискретен ъгъл, където от двете страни на маса за карти с махагонов плот стояха два кожени стола с високи облегалки. Бяха близо до висок прозорец с мулион и плътни драперии, от който се виждаха околностите на Вирджиния. Подобната на клуб стая, известна като Библиотеката, се намираше в огромна каменна къща, която Агенцията беше придобила преди десетилетия. Използваше се за уединение, както и за официални вечери на генералите и директорите от организацията. По-дълбоките недра на къщата обаче се ползваха и за други цели.

Когато поръчаха питиета и нещо леко за освежаване и пак останаха сами, Лавал каза:

— Надушихме ли вече Борн?

— И да, и не. — Кендъл кръстоса крак връз крак и оправи ръба на панталона си. — Според предишното ни съвещание е засечен в мрежата в шест и трийсет и седем снощи да минава през имиграционния контрол на „Дълес“. Имал е билет за полет на „Луфтханза“ до Москва. Ако беше се появил, щяхме да качим Макнали на самолета.

— Борн е далеч по-умен, за да постъпи така — изръмжа Лавал. — Сега вече знае, че го преследваме. Елементът на изненада беше похабен, да му се не види.

— Успяхме да открием, че се е качил на корпоративен самолет на „Некст Джен Енърджи Сълушън“.

Лавал вирна глава като ловджийско куче при сигнал.

— Наистина ли? Обяснявай.

— На него е била и изпълнителната директорка на име Мойра Тревър.

— Каква е тя на Борн?

— Опитваме се да отговорим на този въпрос — недоволно каза Кендъл. Мразеше да разочарова шефа си. — Междувременно се сдобихме с копие от летателния план. Дестинацията е Мюнхен. Да активизирам ли там човек на пост?

— Не си губи времето. — Лавал махна с ръка. — Аз залагам на Москва. Там е искал да отиде и там отива.

— Ще се заема веднага. — Кендъл отвори мобилния си телефон.

— Искам Антъни Прауис.

— Той е в Афганистан.

— Тогава го изтегли, по дяволите — рязко каза Лавал. — Качи го на военен хеликоптер. Искам го в Москва, преди Борн да стигне там.

Кендъл кимна, натисна специално криптиран номер и написа кодирано съобщение до Прауис.

Лавал се усмихна на приближаващия сервитьор.

— Благодаря, Уилърд — каза той на мъжа, който постла бяла колосана покривка и подреди чашите с уиски, малки чинийки с ядки и прибори на масата, а после си тръгна безшумно, както беше дошъл.

— Изглежда сме яхнали грешния кон — промърмори замислено Лавал.

Генерал Кендъл знаеше, че има предвид Бат.

— Сорая Мур стана свидетел на провала. Бързо е събрала две и две. Бат ни каза, че знае за срещата на Харт с Борн, защото е бил в кабинета й, когато Борн се е обадил. Освен на тази Мур на кого друг може да е казала? На никого. Това веднага ще отведе Харт обратно при заместник-директора.

— Оставяме го да се оправя сам.

Кендъл вдигна чашата си.

— Време е за резервния план.

Лавал се загледа в кафеникавата течност.

— Слава на Бога, че има резервен план, Ричард.

Разнесе се приятен звън. Отпиха в мълчание, докато Лавал размишляваше. Когато час и половина по-късно бяха пресушили чашите си и държаха нови в ръце, Лавал каза:

— По въпроса за Сорая Мур, наистина смятам, че е време да я привикаме на разговор.

— Частен?

— О, да. — Лавал доля малко вода в уискито, за да подсили аромата му. — Доведи я тук.

Петнадесета глава

— Разкажи ми за Джейсън Борн.

Харун Илиев, в американски анцуг „Найк“, същият като на неговия командир Семьон Икупов, обиколи извивката на естествената ледена пързалка в сърцето на курорта Гринделвалд. Харун повече от десетилетие беше заместник на Икупов. Като момче беше осиновен от бащата на Икупов, Фарид, след като родителите на Харун се бяха удавили. Фериботът, който ги водел от Истанбул към Одеса, се преобърнал. Четиригодишният Харун бил в Одеса при баба си. Новината за смъртта на дъщерята и зетя й докарала инфаркт. Умряла почти на часа — което всички замесени сметнали за благословия — тъй като нямала нито сили, нито издръжливост да се грижи за четиригодишно дете. Фарид Икупов се намесил, защото бащата на Харун работел за него и двамата били близки.

— Труден въпрос — каза веднага Харун. — Главно защото няма кой да отговори. Някои се кълнат, че е агент на американското ЦРУ, други твърдят, че е международен наемен убиец. Ясно е, че не може да бъде и двете. Той осуети плана за обгазяване на участниците в Международната антитерористична конференция в Рейкявик преди три години, а миналата година — съвсем реалната ядрена заплаха за Вашингтон, наредена от „Дуджа“, терористичната група, водена от двамата братя уахабити Фади и Карим ал Джамил. Според слуховете Борн убил и двамата.

— Впечатляващо, ако е истина. Дори само фактът, че никой не може да се добере до него, е крайно интересен. — Ръцете на Икупов се движеха в съвършен ритъм, докато той леко се плъзгаше. Лицето му беше зачервено и той топло се усмихваше на децата, които се пързаляха от двете им страни, смееше се заедно с тях и когато едно от тях падна, го окуражи. — И как такъв човек се е обвързал с Нашия приятел?

— Чрез университета в Джорджтаун — каза Харун. Той беше строен мъж с вид на счетоводител, но жълтеникавата кожа и начинът, по който маслиново-черните му очи дълбоко хлътваха в черепа, опровергаваха това впечатление. Пързалянето по леда не му доставяше удоволствие както на Икупов.

— Освен че убива хора, изглежда, Борн е нещо като гений в езиците.

— Така ли?

Макар че се пързаляха вече повече от четиридесет минути, Икупов не изглеждаше уморен. Харун знаеше, че той само загрява. Намираха се в поразителна страна. Курортът Гринделвалд беше на около сто и петдесет километра югоизточно от Берн. Над тях се извисяваха три от най-известните планини на Швейцария — Юнгфрау, Мьонх и Айгнер, — огрени от слънцето и отрупани със сняг.

— Изглежда, слабото място на Борн е да има ментор. Първият е бил човек на име Александър Конклин, който…

— Познавах Алекс — каза рязко Икупов. — Беше преди да се родиш. Често ми се струва сякаш в друг живот. — Той кимна. — Моля, продължавай.

— Изглежда, Нашия приятел е измислил сценарий как да стане неговият нов ментор.

— Тук трябва да те прекъсна. Звучи неправдоподобно.

— Тогава защо Борн уби Михаил Тарканян?

— Миша! — Стъпката на Икупов за миг стана несигурна. — Аллах да ни пази! Знае ли Леонид Данилович?

— В момента Аркадин е извън контакт.

— Как напредва той?

— Отишъл е в Севастопол, после е заминал оттам.

— Във всеки случай и това е нещо. — Икупов поклати глава. — Времето ни изтича.

— Аркадин го знае.

— Искам да пазите в тайна от него смъртта на Тарканян, Харун. Миша беше най-добрият му приятел; бяха по-близки и от братя. Не бива да позволяваш при никакви обстоятелства да се разсейва от сегашната задача.

Прекрасна млада жена подаде ръка, докато се пързаляше рамо до рамо с тях. Икупов пое ръката й и за известно време се остави леденият танц да го понесе, сякаш пак беше на двайсет години. Когато се върна, продължиха да се въртят в кръг около пързалката. Веднъж беше казал на Харун, че нещо в леките плавни движения на пързалянето му помага да мисли.

— Като се има предвид какво ми каза — обади се накрая Икупов, — този Джейсън Борн е много вероятно да предизвика непредвидено усложнение.

— Бъди сигурен, Нашия приятел е вербувал Борн за своята кауза, като му е казал, че ти си причинил смъртта на…

Икупов го стрелна предупредително с очи.

— Съгласен съм. Но въпросът е каква част от истината е рискувал да разкрие пред Борн.

— Като познавам Нашия приятел — каза Харун, — бих казал, много малка, ако изобщо е разкрил нещо.

— Да — Икупов потупа устните си с показалец през ръкавицата. — И ако това е така, ние можем да използваме истината срещу него, нали?

— Ако успеем да се доберем до Борн — каза Харун. — И ако успеем да го накараме да ни повярва.

— О, ще ни повярва. Аз ще се погрижа за това. — Икупов направи идеално завъртане. — Твоето ново поръчение, Харун, е да осигуриш как да стигнем до него, преди да е направил други поразии. Едва ли можем да си позволим да изгубим окото си в лагера на Нашия приятел. Недопустимо е да има още убити.

Студен дъжд заливаше Мюнхен. И в най-хубавите дни това беше сив град, а сред този порой като костенурка беше прибрал главата си в бетонната черупка, обръщайки гръб на всички посетители.

Борн и Мойра седяха в подобния на пещера „Некст Джен 747“. Борн говореше по мобилния си телефон и правеше резервация за следващия полет до Москва.

— Би ми се искало да наредя самолетът да те откара — каза Мойра, след като той затвори телефона.

— Не, не ти се иска — отвърна Борн. — Искаш да остана тук, до теб.

— Вече ти казах защо според мен това не е добра идея. — Тя погледна навън към мократа настилка, нашарена с дъги от разлято гориво и масло. Дъждовните капки струяха по плексигласовия прозорец като състезателни коли на писта. — Аз изобщо не искам да си тук.

Борн отвори папката, която беше взел от Вероника Харт, и я подаде на Мойра.

— Погледни това.

Мойра се извърна, сложи папката в скута си и след като я прелисти, вдигна поглед и попита:

— ЦРУ ли ме наблюдаваха? Е, това е утешително.

— Как така утешително?

Тя вдигна папката.

— Всичко това е дезинформация, нагласено е. Преди две години, когато строежът на терминала за природен газ в Лонг Бийч беше в разгара си, шефовете ми подозираха, че „Ол Ен“, основният ни конкурент, следи нашите комуникации, за да придобие собственост върху системите, които правят нашия терминал уникален. Мартин ми направи услуга и поиска от Стария разрешение да организира секретна акция. Стария се съгласи, но при изричното условие никой друг да не узнае за това, така че никога не каза на никого в ЦРУ. Като проследихме мобилните си разговори, открихме, че „Ол Ен“ наистина подслушва обажданията ни.

— Спомням си уговорката — каза Борн.

— След уликите, които аз и Мартин предоставихме, „Ол Ен“ се отказаха от съдебен процес.

— „Некст Джен“ постигна взаимноизгодно споразумение, нали така?

Мойра кимна.

— И спечели правата да построи терминала за природен газ в Лонг Бийч. Ето така получих поста на изпълнителен вицепрезидент.

Борн прибра папката. И той изпита облекчение. За него доверието беше като продънена лодка, от която бликаха течове при всяко завъртане и която заплашваше да го потопи. Беше отстъпил част от себе си на Мойра, но загубата на контрол беше като нож в сърцето му.

Мойра го погледна доста натъжено.

— Подозираше ли, че може да съм някоя Мата Хари?

— Беше важно да съм сигурен — отвърна той.

Лицето й помръкна.

— Разбирам. — Тя започна нервно да пъха книжата в тънък кожен куфар. — Мислеше, че съм предала Мартин и ще предам и теб?

— Олекна ми, че не е истина.

— Толкова се радвам да го чуя — стрелна го тя с леден поглед.

— Мойра…

— Какво? — Тя отметна косата от лицето си. — Какво искаш да ми кажеш, Джейсън?

— Аз… това е мъчително за мен.

Мойра се наведе напред, впила поглед в него.

— Просто ми кажи.

— Вярвах на Мари — каза Борн. — Опрях се на нея, тя ми помогна с амнезията. Винаги беше до мен. А после изведнъж… я загубих.

Гласът на Мойра омекна.

— Знам.

Той най-после я погледна.

— Няма нищо хубаво в това да си самотен. Но за мен всичко е въпрос на доверие.

— Знам, мислиш, че не съм ти казала истината за мен и Мартин. — Тя взе ръцете му в своите. — Ние никога не сме били любовници, Джейсън. Бяхме повече като брат и сестра. Подкрепяхме се един друг. Доверието не дойде лесно при никой от нас. Мисля, че и за двама ни е важно да ти кажа това сега.

Борн разбра, че тя също говори за тях двамата, а не за нея и Мартин. Беше вярвал на толкова малко хора в живота си: Мари, Алекс Конклин, Мо Панов, Мартин, Сорая. Виждаше всички неща, които му пречеха да продължи живота си. С толкова оскъдно минало му беше трудно да се разделя с хората, които е познавал и за които се бе грижил.

Усети болезнена скръб.

— Мари е мъртва. Тя вече е в миналото. А децата ми са много по-добре при дядо си и баба си. Животът им е спокоен и щастлив. Така е най-добре за тях.

Той се изправи, имаше нужда да се раздвижи.

Мойра усети, че Борн се чувства неловко, и смени темата.

— Знаеш ли колко време ще си в Москва?

— Предполагам, че колкото ти ще си в Мюнхен.

Това я накара да се усмихне. Тя стана и се наведе към него.

— Успех, Джейсън. И се пази. — Целуна го продължително и страстно. — Спомняй си за мен.

Шестнадесета глава

Сорая Мур бе топло посрещната в притихналото убежище на Библиотеката, където преди по-малко от двайсет и четири часа Лутър Лавал и генерал Кендъл проведоха своя неофициален разговор. Самият Кендъл я взе и я откара до солидната сграда на АНС дълбоко в провинцията на Вирджиния. Сорая, разбира се, никога не беше стъпвала там.

Лавал, в тъмносин костюм на бели райета, синя риза с бели яка и маншети и раирана вратовръзка с цветовете на Йейл, приличаше на банков служител. Около старинната маса за игра на карти бяха подредени три стола.

— Директор Мур, толкова съм слушал за вас, истинско удоволствие е да се запознаем. — Широко усмихнат, Лавал й посочи единия стол. — Моля.

Сорая не знаеше дали с любопитство или тревога трябва да се отнесе към внезапната покана. Но въпреки това се огледа из стаята.

— Къде е министър Холидей? Генерал Кендъл ме информира, че съм поканена от него.

— О, така е — каза Лавал. — За съжаление министърът на отбраната беше извикан на среща в Овалния кабинет. Обади се да ви предам извиненията му и да настоявам да разговаряме без него.

Сорая знаеше — всичко това означава, че Холидей не е имал намерение да участва в тази интимна среща. Съмняваше се дали той изобщо знае за нея.

— Както и да е — каза Лавал, щом Кендъл седна на третия стол. — Вашето присъствие тук ни е много приятно. — Той вдигна ръка и Уилард се появи като във фокус. — Нещо за пиене, Директоре? Знам, че като мюсюлманка алкохолът ви е забранен, но имаме всякакви еликсири, от които да си изберете.

— Чай, моля — каза тя директно на Уилард. — Цейлонски, ако имате.

— Разбира се, мадам. Мляко? Захар? — Не, благодаря. — Тя така и не беше усвоила британския обичай.

Уилард се поклони, преди безшумно да изчезне.

Сорая се обърна към двамата мъже.

— Сега, господа, с какво мога да ви бъда полезна?

— По-скоро смятам, че е точно обратното — каза Кендъл. Сорая настръхна.

— Какво имате предвид?

— Честно казано, заради бъркотията в ЦРУ — започна Лавал. — Мислим, че „Тифон“ работи с една ръка, завързана отзад на гърба.

Уилард пристигна с чая на Сорая и чашите с уиски за мъжете. Той остави черния емайлиран японски поднос с чашата, питиетата и сервиза за чай, после се отдалечи.

Лавал изчака Сорая да налее чая си и продължи:

— Струва ми се, че „Тифон“ невероятно много ще спечели ако се възползва от всички ресурси, които са на разположение в АНС. Можем да ви помогнем дори да се разпрострете отвъд обсега на достъп на ЦРУ.

Сорая вдигна чашата си до устните и усети възхитителния вкус на ароматния цейлонски чай.

— Изглежда, знаете повече за „Тифон“, отколкото всеки от нас в ЦРУ.

Лавал тихо се засмя.

— Добре, да спрем да го усукваме. Имахме къртица в ЦРУ. Вече знаете кой е. Той направи фатална грешка, като тръгна след Джейсън Борн и се провали.

Вероника Харт беше освободила Роб Бат от поста му същата сутрин. Този факт сигурно бе привлякъл вниманието на Лавал, особено след като заместилият Бат, Питър Маркс, беше един от най-гласовитите застъпници на Харт още от самото начало. Сорая познаваше Питър добре и беше внушила на Харт, че той заслужава поста.

— Бат сега работи ли за АНС?

— Господин Бат вече не е полезен — твърде остро реагира Кендъл.

Сорая се обърна към военния.

— Бегъл поглед към вашата собствена участ, не смятате ли, генерале?

Лицето на Кендъл се сви като юмрук, но след едно почти неуловимо кимване на Лавал той преглътна забележката.

— Макар да е доказана истина, че животът в разузнавателните служби е жесток, дори брутален — намеси се Лавал, — определени личности в тях са — да кажем — застраховани от нещастни случаи.

Сорая не сваляше поглед от Кендъл.

— Предполагам, че аз бих могла да съм една от тези определени личности.

— Да, точно така — Лавал кръстоса крака. — Вашите позналия за мюсюлманското мислене и обичаи, опитът ви като дясна ръка на Мартин Линдрос, откакто създаде „Тифон“, са безценни.

— Един ден генерале, безценен кадър като мен със сигурност ще заеме вашия пост.

Лавал се покашля.

— Това означава ли, че се качвате на кораба?

Сорая се усмихна мило и остави чашата си на масата.

— Вие, господин Лавал, сигурно знаете как се прави лимонада от лимони.

Лавал също й върна усмивка, сякаш изпълняваше сервис в тениса.

— Скъпа директорке, вие улучихте един от моите специалитети.

— Кое ви кара да смятате, че ще изоставя ЦРУ?

Лавал вдигна показалец.

— Доколкото разбирам, вие сте прагматична жена. По-добре от нас знаете какъв хаос е в ЦРУ. Колко време според вас ще трябва на новата директорка да изправи курса на кораба? Кое ви кара да смятате, че изобщо го може. Интересувам се от вашето мнение, но преди да отговорите, помислете колко малко време може да имаме, преди тази непозната терористична група да атакува.

Сорая се почувства така, сякаш я бяха зашеметили с удар в тила. Как, по дяволите, АНС се беше добрала до подслушаните разговори на „Тифон“? В момента обаче това беше спорен въпрос. Важното беше как да отговори на това нарушение на секретността.

Преди Сорая да успее да формулира противоудара, Лавал каза:

— Но за едно нещо съм любопитен. Защо директор Харт сметна за необходимо да запази тази информация за себе си, вместо да я предостави на Вътрешна сигурност, ФБР и АНС?

„Вече съм вътре, помисли си Сорая. Все едно, ще измина целия път.“

— Това се дължи на мен. До инцидента във „Фриър“ информацията беше прекалено оскъдна, затова сметнах, че включването на други разузнавателни служби само ще размъти водата.

— Тоест — обади се Кендъл, доволен от възможността да я подразни — не искахте ние да се ровим в лехата с вашите моркови.

— Това е сериозна ситуация, директоре — каза Лавал. — Въпрос на национална сигурност…

— Ако тази мюсюлманска терористична група, която се казва Черният легион, улови дори намек, че сме подслушали разговорите й, ще се провалим още преди да сме почнали да действаме.

— Можех да ви уволня.

— И да изгубите безценния ми опит? — Сорая поклати глава. — Не вярвам.

— Е, какво имаме? — сопна се Кендъл.

— Задънена улица. — Лавал прокара ръка през челото си. — Мислите ли, че ще е възможно да видя информацията на „Тифон“? — беше сменил тона с помирителен. — Дали вярвате или не, ние не сме империя на злото. Всъщност може да се окаже, че ще успеем да помогнем с нещо.

Сорая помисли.

— Смятам, че може да се уреди.

— Отлично.

— Ще трябва да е „само за прочит“.

Лавал веднага се съгласи.

— И в контролирана, силно ограничена среда — добави Сорая, като използваше предимството си. — Офисите на „Тифон“ в ЦРУ са идеално място.

Лавал разпери ръце.

— Защо не тук?

Сорая се усмихна.

— Не съм съгласна.

— При сегашния климат смятам, че разбирате нежеланието ми да се срещаме там.

— Разбирам какво имате предвид. — Сорая помисли малко. — Ако наистина донеса информацията тук, ще трябва да взема някого с мен.

Лавал енергично кимна.

— Разбира се. Както на вас ви е удобно. — Той изглеждаше далеч по-доволен от Кендъл, който гледаше Сорая така, сякаш беше се сблъскал с нея на бойното поле.

— Честно казано — отвърна Сорая, — нищо от това, което виждам тук, не ме успокоява. — Тя пак огледа стаята.

— Сградата се претърсва за електронни бръмбари по три пъти на ден — отбеляза Лавал. — Освен това имаме най-съвършените системи за наблюдение, в основата си компютризирана мониторна система, която следи през две хиляди видеокамери с близък обсег, инсталирани из съоръженията и наземните части, и ги сравнява от секунда на секунда за всякакви аномалии. Софтуерът АМОИП сравнява всякакви аномалии спрямо база данни с повече от един милион изображения и взима решения в реално време за наносекунди. Например птица в полет ще бъде игнорирана, но не и бягаща фигура. Повярвайте ми, излишно е да се безпокоите.

— Точно сега единственото нещо, за което се безпокоя — каза Сорая, — сте вие, господин Лавал.

— Разбирам напълно. — Лавал допи уискито си. — Затова е цялото упражнение, директоре. За да изградим доверие помежду си. Как иначе ще работим заедно?

Генерал Кендъл изпрати Сорая с един от своите шофьори. Тя поиска да я остави там, където се беше уговорила за срещата Кендъл, преди някогашния Национален исторически восъчен музей на „И Стрийт“. Изчака, докато движението погълне черния Форд, после се обърна и измина целия път покрай сградата с нормална крачка. В края на обиколката си, когато вече беше сигурна, че никой не я следи — нито от АНС, нито друг, изпрати трибуквено съобщение по мобилния си телефон. Две минути по-късно се появи млад мъж с мотоциклет. Носеше дънки, черно кожено яке и лъскава черна каска със спуснато пред лицето затъмнено стъкло. Той забави и спря само колкото тя да се качи зад него. Подаде й каска, изчака Сорая да я сложи и забръмча надолу по улицата.

— Имам няколко връзки в АМОИП — каза Дерон. АМОИП беше съкращение на Агенцията по модерни отбранителни изследователски проекти, клон на Министерството на отбраната. — Имам работни познания за архитектурата на софтуера в сърцето на наблюдателната система на АНС. — Той сви рамене. — Това е един от начините да се поддържам във форма.

— Трябва да намерим начин да я заобиколим или да я пробием — каза Тайрон.

Той още не беше свалил черното кожено яке. Черната му каска беше на една маса до каската, която беше дал на Сорая за скоростната екскурзия до домашната лаборатория на Дерон. Сорая се беше запознала и с Дерон, и с Тайрон, когато Борн я доведе в тази с нищо незабележима маслиненозелена къща малко след Североизточна седма улица.

— Вие се шегувате, нали? — Дерон, висок, слаб, хубав мъж, със светлокакаова кожа, погледна от единия към другия. — Кажете, че се шегувате.

— Ако се шегувахме, нямаше да сме тук. — Сорая потри слепоочието си, докато се опитваше да се справи със силното главоболие, което я връхлетя след кошмарната среща с Лавал и Кендъл.

— Това просто е невъзможно. — Дерон опря ръце на бедрата си. — Този софтуер е произведение на изкуството. И две хиляди камери с близък обхват! Абсурд.

Те седяха на брезентови столове в лабораторията му — стая на два етажа, пълна с всякакъв вид монитори, клавиатури и електронни системи, чиито функции бяха известни само на Дерон. На стената висяха няколко картини — всичките шедьоври на Тициан, Сьора, Рембранд, Ван Гог. „Водни лилии, зелено отражение, лява страна“ беше любимата на Сорая. Първия път, когато дойде тук, остана поразена, че всичките бяха нарисувани от Дерон в ателието в съседната стая. Сега просто я изпълваха с почуда. Не можеше да проумее как беше възпроизвел точните отблясъци на Моне в кобалтовосиньо. Не беше никак чудно, че Борн използва Дерон да фалшифицира всичките му документи за самоличност, което в тези времена ставаше все по-трудно. Много фалшификатори се бяха отказали, като твърдяха, че властите са направили работата им невъзможна, но не и Дерон. Нямаше нищо странно, че двамата с Борн бяха толкова близки. „От един дол дренки“, помисли си Сорая.

— Ами огледала? — попита Тайрон.

— Това ще е най-простото — каза Дерон. — Но една от причините да инсталират толкова много камери е, за да дадат на системата многобройни гледни точки в една и съща зона. Това веднага обезсилва огледалата.

— Колко лошо, че Борн уби онзи, съсипващия данни Карим ал Джамил. Той сигурно можеше да напише червей, за да прецака софтуера на АМОИП, както направи с базата данни на ЦРУ.

Сорая се обърна към Дерон.

— Може ли да се направи? — попита тя. — Ти можеш ли?

— Хакерството не ми е страст. Оставям това на жена ми.

Сорая не знаеше, че Дерон си има приятелка.

— Колко е добра?

— Моля те — изсумтя Дерон.

— Може ли да говорим с нея?

Дерон, изглежда, се колебаеше.

— Все пак говорим за АНС. Тези копелета не се шегуват. Честно казано, мисля, че изобщо не бива да им се месите.

— За съжаление нямам избор — каза Сорая.

— Те се заяждат с нас — каза Тайрон. — И докато не им приложим някои средновековни мъчения, ще връхлетят отгоре ни и ще ни завладеят завинаги.

Дерон поклати глава.

— Втълпила си някои интересни идеи в главата на този човек, Сорая. Преди да се появиш ти, той беше най-добрата улична защита, която имах. А виж го сега. Бута се при големите момчета в лошия свят извън гетото. — Той не криеше, че се гордее с Тайрон, но в гласа му имаше и предупреждение. — Моля се на Господа, дано знаеш в какво се замесваш, Тайрон. Ако това нещо се провали по някакъв начин, ще стоиш във федералния затвор, докато не дойде да те освободи архангел Гавраил.

Тайрон кръстоса ръце под брадичката си и не отстъпи.

Дерон въздъхна.

— Добре тогава. Тук всички сме възрастни. — Той посегна към телефона си. — Кики е горе в бърлогата си. Не обича да я прекъсват, но в случая мисля, че ще бъде заинтригувана.

След малко се появи слаба жена с красиво африканско лице и тъмношоколадова кожа. Беше висока колкото Дерон, със стройната осанка на гордо и древно знатно потекло.

— Кики, това е Сорая — каза Дерон.

Усмивката на Кики беше широка и ослепителна.

— Всъщност името ми е Есианкики. Аз съм масайка. Но в Америка не се държа толкова официално. Всички ме наричат Кики.

Двете жени се здрависаха. Ръката на Кики беше хладна и суха. Тя наблюдаваше Сорая с големите си, тъмни като кафе очи. Имаше най-меката кожа, която Сорая някога бе виждала и тя веднага й завидя за нея. Косата й беше много къса, удивително подстригана като шапка, за да подхожда на издължения й череп. Носеше кафява, дълга до глезените рокля, която предизвикателно прилепваше към стройните бедра и малките й гърди.

Дерон накратко описа проблема, докато представяше софтуерната архитектура на АМОИП на един от своите компютърни терминали. Докато Кики я проучваше, той я информира за основното.

— Нуждаем се от нещо, което може да заобиколи програмата им за защита и не може да бъде засечено.

— Първото не е чак толкова трудно — дългите, деликатни пръсти на Кики пробягваха по клавиатурата, докато експериментираше с компютърния код. — За второто, не знам.

— За съжаление това не е всичко — Дерон се настани така, че да наднича над рамото й към екрана. — Точно този софтуер контролира две хиляди видеокамери с близък обхват. Тези наши приятели трябва да влязат и да излязат от комплекса, без да бъдат засечени.

Кики се изправи и се обърна с лице към тях.

— С други думи, всичките две хиляди камери трябва да бъдат покрити.

— Точно така — каза Сорая.

— Нямаш нужда от хакер, мила. Трябва ти невидим човек.

— Но ти можеш да ги направиш невидими, Кики. — Дерон плъзна ръка около тъничката й талия. — Нали?

— Хм — Кики пак се втренчи в кода на терминала. — Знаете ли, тук може би има повтарящо се несъответствие, което да успея да използвам. — Тя се настани върху една висока табуретка. — Ще прехвърля това на горния етаж.

Дерон смигна на Сорая, сякаш да й напомни: „Нали ти казах!“

Кики препрати няколко файла към своя компютър, който беше отделно от тези на Дерон. Завъртя се, плесна се по бедрата и стана.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно.

— Колко по-късно? — попита Сорая, но Кики вече изкачваше по три стъпала наведнъж.

Москва беше отрупана в сняг, когато Борн слезе от самолета на „Аерофлот“ на летище „Шереметиево“. Полетът му закъсня с четиридесет минути, защото самолетът кръжеше, докато чистеха леда по пистите. Мина митницата и граничния контрол и излезе в залата, където го посрещна дребен човек, загърнат в бяла шуба. Това беше Лев Баронов, свръзката на професор Спектър.

— Виждам, нямате багаж — каза Баронов на английски със силен акцент. Беше жилав и свръхактивен като джак ръсел териер. Разбута с лакти тълпата таксиметрови шофьори, които си съперничеха за пътници. Те бяха групичка с тъжни очи, от малцинствата на кавказците, азиатците и други подобни, чийто етнос им пречеше да си намерят свястна работа с подобаващо заплащане в Москва.

— Ще се погрижим за това по пътя към града. Ще имате нужда от подходящи дрехи за московската зима. Днес времето е меко, минус два градуса.

— Това ще е крайно полезно — отвърна Борн на перфектен руски.

Рунтавите вежди на Баронов се повдигнаха от изненада.

— Говорите като местен, господин Борн.

— Имах отлични инструктори — лаконично каза Борн.

Сред блъсканицата на летището той изучаваше потока от пътници, отбелязваше тези, които се мотаеха до някой продавач на вестници или пред безмитен магазин, и онези, които изобщо не помръдваха. Още щом се появи в терминала, изпитваше неизменното чувство, че някой го наблюдава. Разбира се, навсякъде имаше видеокамери, но особеното потръпване в тила, което се беше развило през годините полеви операции, беше непогрешимо. Някой го следеше. Този факт беше и тревожен, и успокоителен — щом вече си имаше опашка, значи някой знаеше, че по план трябва да пристигне в Москва. АНС може да е проследила докладите на заминаващите полети от Ню Йорк и да е взела името му от „Луфтханза“; нямаше време да се заличи от списъка. Поглеждаше с разсеян туристически поглед, защото нямаше намерение да уведомява наблюдателя си, че го е разкрил.

— Следят ме — каза Борн, щом седна в хриптящата лимузина „Зил“ на Баронов. Бяха на автострада М10.

— Няма проблеми — отвърна Баронов, сякаш беше свикнал да го следят през цялото време. Той дори не попита кой го следи. Борн си спомни обещанието на професора, че Баронов няма да му се бърка.

Борн разгледа пакета, който Баронов му даде. Включваш нов документ за самоличност, ключ и номера на кутията, да изтегли пари от трезора в Московската банка.

— Трябва ми план на банковата сграда — каза Борн.

— Няма проблем — Баронов излезе от М10. Сега Борн беше Фьодор Иванович Попов, служител от средно ниво в „Газпром“ — огромният, управляван от държавата, енергиен конгломерат.

— Доколко този документ за самоличност ще издържи проверка? — попита Борн.

— Не се безпокойте — ухили се Баронов. — Професорът има приятели в „Газпром“, които знаят как да ви защитят, Фьодор Иванович.

Антъни Прауис полагаше големи усилия, за да държи овехтелия зил под око, но нямаше да го изгуби, каквито и маневри да предприемаше шофьорът, за да избяга. Чакаше Борн да пристигне на „Шереметиево“ през граничния контрол. Генерал Кендъл беше му изпратил на мобилния актуална снимка от наблюдение на Борн. Снимката беше зърниста и двуизмерна заради използвания дълъг телескопичен обектив, но беше в близък план; Прауис нямаше как да не разпознае Борн при пристигането.

За Прауис следващите няколко минути бяха решаващи. Не си правеше илюзии, че Борн може да не го забележи; следователно в кратките мигове, докато обектът му още не се е ориентирал, той трябваше да запомни всяко характерно движение, без значение какво е то. От опит знаеше, че тези малки наблюдения ще се окажат безценни, когато дойде времето да прихване обекта и да го обезвреди.

Прауис не беше чужденец в Москва. Беше роден тук в семейство на британски дипломат и жена му, културен аташе. Докато не стана на петнайсет години, Прауис не разбираше, че работата на майка му е за прикритие. Тя всъщност беше шпионин на МИ-6, тайните служби на Нейно величество. Четири години по-късно майката на Прауис се компрометира и МИ-6 тайно ги изведе от страната. Тъй като тя вече беше издирвана жена, семейство Прауис беше изпратено в Америка, за да започне нов живот с ново фамилно име. Заплахата се беше загнездила толкова дълбоко в Прауис, че той всъщност забрави как се наричаха някога. Сега беше просто Антъни Прауис. Щом натрупа престижни университетски дипломи, той кандидатства в АНС. От мига, в който беше открил, че майка му е шпионин, вече искаше само това. Никакви молби на родителите му не успяха да го разубедят. Заради лекотата, с която усвояваше чужди езици, и познанията му за други култури АНС го изпрати в чужбина — първо на Африканския рог, за да се обучи, а после в Афганистан, където се свърза с местните племена, сражаващи се с талибаните в суровите планински местности. Беше корав мъж, не му бяха чужди лишенията, нямаше страх от смъртта. Знаеше стотици начини как да се убие човешко същество. В сравнение с това, което беше преживял през последните деветнайсет месеца, това задание щеше да е фасулска работа.

Седемнадесета глава

По Волоколамското шосе Борн и Баронов стигнаха до „Крокус Сити“, огромен луксозен търговски център. Построен през 2002 година, той беше безкрайна поредица от лъскави бутици, ресторанти, автомобилни зали и мраморни фонтани. Освен това беше отлично място да се откачиш от опашката си.

Докато Борн пазаруваше подходящи дрехи, Баронов говореше по мобилния си телефон. Беше безсмислено да опитват да се освободят от преследвача в лабиринта на търговския център, защото той пак щеше да ги прихване, щом се върнат при колата. Баронов викаше свой колега да дойде в „Крокус Сити“. Щяха да вземат неговата кола, а той да закара зила в Москва.

Борн плати купените дрехи и се преоблече в тях. Баронов го заведе в кафето „Франк Мюлер“ вътре в центъра, където си поръчаха кафе и сандвичи.

— Разкажете ми за последната приятелка на Пьотър — каза Борн.

— Гала Нематова? — Баронов сви рамене. — Няма кой знае какво за разказване. Тя е само едно от онези хубавички момичета, които се срещат из всички модерни московски нощни клубове.

— Къде да я намеря?

Баронов сви рамене.

— Ходи там, където се трупат олигарсите. Наистина и аз знам колкото теб. — Той добродушно се засмя. — Аз съм твърде стар за такива места, но с удоволствие ще те разведа довечера.

— От теб искам само да ми заемеш кола.

— Както кажеш, приятелю.

В тоалетната Баронов размени ключовете за колите, както се беше уговорил. Когато се върна, подаде на Борн сгънат лист хартия с плана на сградата на Московската банка.

Излязоха от другата страна и стигнаха до паркинг в другия край на търговския център. Влязоха в черна волга от отминала епоха и за облекчение на Борн тя веднага запали.

— Виждаш ли? Няма проблем — весело се засмя Баронов. — Какво щеше да правиш без мен, господин Борн?

„Крайбрежна Фрунзенская“ се намираше на югоизток от вътрешното московско „Садовое колцо“. Михаил Тарканян беше казал, че от прозореца на хола може да види пешеходния мост към парка „Горки“. Не беше излъгал. Апартаментът му беше в сграда, недалеч от „Хлестакоф“, ресторант, който сервираше превъзходна руска кухня според Баронов. С двуетажния портик с четвъртити колони и декоративни бетонни балкони сградата беше образец на стила от сталинската епоха, който грубо се вместваше и държеше в подчинение по-пасторалното и романтично архитектурно минало.

Борн нареди на Баронов да остане във волгата, докато той се върне. Изкачи се по каменните стъпала, мина под колонада и през стъклена врата. Озова се в малък вестибюл с вътрешна врата, която беше заключена. На дясната стена имаше месингово табло с бутони звънци, съответстващи на апартаментите. Борн прокара пръст надолу по редичките, докато намери бутона с името на Тарканян. Видя номера на апартамента, прекоси до вътрешната врата и използва малко гъвкаво острие вместо ключ. Вратата щракна и се отвори; той влезе вътре.

Отляво имаше малък разнебитен асансьор. Отдясно към първия етаж се издигаше доста внушително стълбище. След първите три мраморни стъпала следваха обикновени бетонни стълби, от които се вдигаше прах като талк от износената пореста повърхност.

Апартаментът на Тарканян беше на третия етаж, в тъмен коридор, просмукан от миризма на варено зеле и задушено месо. Подът беше покрит с малки шестоъгълни плочки, нащърбени и изтрити.

Борн намери вратата и допря ухо, за да се вслуша в звуците в апартамента. Не чу нищо, хвана дръжката на вратата, бавно я завъртя и отвори. Отдясно, през наполовина дръпнатите завеси, се процеждаше бледа светлина. Освен мириса на застояло се усещаше следа от мъжки одеколон или крем за коса. Тарканян беше казал, че не се е връщал от години, така че кой пребиваваше в този апартамент?

Борн мина безшумно и предпазливо през стаите. Нямаше нито прах, нито мебелите бяха покрити с чаршафи. В хладилника намери храна, макар че хлябът на плота беше мухлясал. Все пак през тази седмица някой беше живял тук. Дръжките на всички врати бяха стъклени, също като тази на входната врата, и някои изглеждаха разхлабени върху месинговите основи. На стената имаше снимки: елегантни черно-бели фотографии на парка „Горки“ в различните сезони.

Леглото на Тарканян не беше оправено. Завивките лежаха отметнати на гънки, сякаш някой е бил стреснат в съня си или е излязъл набързо. От другата страна на леглото вратата към банята беше полуотворена.

Борн забеляза рамкирана снимка с размер на пощенска картичка. На нея имаше млада жена, блондинка с лъскава външност, каквато поддържаха моделите по цял свят. Помисли си дали това е Гала Нематова, когато улови смътно движение с крайчеца на окото си.

Върху Борн връхлетя мъж, скрит зад вратата на банята. Беше синеок, русокос и едър. От двете страни на врата и по дланите му имаше татуировки. Спомени от руски затвор. Мъжът беше въоръжен с рибарски нож с дебело острие.

Най-добрият начин да неутрализираш нож е да се доближиш до противника си. Щом мъжът замахна към Борн, той се обърна, хвана го за ризата и го блъсна с чело по носа. Бликна кръв, мъжът изрева и изруга на гърлен руски: „Гад!“

Заби юмрук в бедрото на Борн и опита да освободи ръката си, която държеше ножа. Борн приложи блокаж на нерва в основата на палеца му. Руснакът удари Борн в гърдите и го запрати от леглото в полуотворената врата на банята. Стъклената дръжка се заби в гърба на Борн и той се изви назад. Вратата изцяло се отвори и той се просна на студените плочки. Сега противникът му отново можеше да борави с ръката си и извади пистолет „Стечкин АПС“, калибър девет милиметра. Борн го изрита в пищялната кост и той се свлече на едно коляно, после го удари отстрани по лицето и пистолетът се плъзна по плочките. Руснакът изсипа порой юмруци и удари с ръка, които пак изблъскаха Борн към вратата, а после грабна пистолета. Борн се пресегна и усети хладния шестоъгълник на стъклената топка. Ухилен, мъжът насочи пистолета в сърцето на Борн. Като изтръгна топката, Борн я запрати в средата на челото на руснака и тя го удари с всичка сила. Той облещи очи и се свлече на пода.

Борн прибра пистолета и си пое дъх. После претърси руснака. Той, разбира се, нямаше документ за самоличност у себе си, но това не означаваше, че Борн не може да разбере откъде е.

Като извади вещите от якето и ризата на здравеняка, Борн дълго разглежда многобройните татуировки. На гърдите му имаше тигър, знак за насилник. На лявото му рамо кинжал, от който капе кръв — знак, че е убиец. Но третият символ — дух, който се появява от арабска лампа — заинтригува най-много Борн. Това беше знак, че руснакът е бил в затвора за престъпления, свързани с наркотици.

Професорът беше казал на Борн, че две от фамилиите в руската мафия, Казанская и Азерите, си съперничат за пълен контрол над пазара за дрога. „Не се изпречвай на пътя им, беше го предупредил Спектър. Ако влязат в контакт с теб, моля те, не се замесвай. Вместо това обърни другата буза. Това е единственият начин да оцелееш там.“

Борн се канеше да стане, когато видя нещо от вътрешната страна на лакътя: малка татуировка на фигура с мъжко тяло и глава на чакал. Това беше Анубис, египетският бог на подземното царство. Този символ трябваше да пази собственика от смъртта, но освен това напоследък беше присвоен от Казанская. Какво правеше в апартамента на Тарканян член на толкова мощна руска групировка? Бил е изпратен да го намери и да го убие. Защо? Борн трябваше да разбере това.

Той огледа банята, мивката с капещо кранче, бурканчетата с крем за очи и пудра, моливите за очи и изцапаното огледало. Отметна завесата на душа и събра няколко руси косъма от канала. Бяха дълги, явно женски. На Гала Нематова?

Борн влезе в кухнята и потърси в чекмеджетата синя химикалка. Върна се в банята и взе един от моливите за очи. Като се приведе до руснака, нарисува точно копие на татуировката с Анубис от вътрешната страна на левия си лакът; когато сгрешеше някоя линия, я изтриваше. Щом остана доволен, със синята химикалка направи окончателната „татуировка“. Знаеше, че тя няма да издържи на разглеждане отблизо, но за моментно разпознаване според него беше задоволителна. Внимателно отми очната линия на чешмата, после пръсна малко спрей за коса над мастилените очертания, за да ги фиксира по-добре върху кожата.

Провери зад тоалетното казанче и в него — любимо място за криене на пари, документи или важни материали, но не намери нищо. Тръгна си, но погледът му попадна върху огледалото. Като се взря по-отблизо, успя да види тук-там следа от червено. Червило, което внимателно беше избърсано сякаш някой — вероятно руснакът от Казанская — се беше помъчил да го изтрие. Защо би го направил?

На Борн му се стори, че зацапаното оформя някакъв надпис. Той взе бурканче с пудра за лице и духна отгоре му. Пудрата, произведена от нефт, потърси двойника си в огледалото и залепна върху призрачния образ на червилото, също произведено от нефт.

Когато приключи, остави бурканчето и отстъпи крачка назад. Виждаше написана набързо бележка:

Значи Гала Нематова, последната приятелка на Пьотър, наистина живееше тук. Дали Пьотър беше използвал този апартамент, докато Тарканян го е нямало?

На излизане Борн провери пулса на руснака. Беше бавен, но стабилен. Въпросът защо Казанская е пратила този закоравял в затвора убиец в апартамент, където Гала Нематова някога беше живяла с Пьотър, тегнеше в съзнанието му. Имаше ли връзка между Семьон Икупов и тази групировка?

Като разгледа отново и подробно снимката на Гала Нематова, Борн се измъкна от апартамента така тихо, както беше влязъл. В коридора се вслуша в шумовете, но освен приглушения бебешки плач в апартамент на втория етаж всичко беше притихнало. Борн слезе по стълбите и мина през вестибюла, където малко момиченце, хванало майка си за ръка, се опитваше да я завлече нагоре по стълбите. Борн и майката си размениха безцелни усмивки на непознати, които се разминават. Борн излезе навън и мина под колонадата. Огледа се. С изключение на възрастна жена, която предпазливо избираше пътя си през хлъзгавия сняг, наоколо нямаше никой. Той се вмъкна на предната седалка на волгата и затвори вратата след себе си.

Тогава видя кръвта, която се стичаше от гърлото на Баронов. В същия миг около врата му рязко се уви жица и се впи в трахеята.

Четири пъти в седмицата след работа Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка в ЦРУ, тренираше във фитнес клуб близо до дома си във Феърфакс, Вирджиния. Той прекара един час на пътечката, още един час с вдигане на тежести, после си взе студен душ и се запъти към сауната.

Тази вечер го чакаше генерал Кендъл. Кендъл смътно видя, че стъклената врата се отваря и вътре се всмуква студен въздух, а към съблекалнята се плъзват струйки пара. После от мъглата се появи стегнатото, атлетично тяло на Фиър.

— Радвам се да те видя, Родни — каза генерал Кендъл.

Фиър мълчаливо кимна и седна до Кендъл.

Родни Фиър беше резервният план, подкреплението, на което генералът беше заложил, в случай че планът с Роб Бат се провали. Всъщност беше по-лесно да привлекат Фиър, отколкото Бат. Фиър беше човек, попаднал в секретните служби не по някакви патриотични причини, не защото обичаше тайния живот. Той просто беше мързелив. Не че не вършеше работата си, вършеше я дяволски добре. Държавната служба му пасваше във всичко. Но каквото и да направеше Фиър, го правеше, защото ще има полза от това. Всъщност той беше опортюнист. Можеше да види опасностите по-добре от всеки друг в ЦРУ, ето защо привличането му към каузата на АНС се оказа толкова лесно и плавно. Със смъртта на Стария беше дошъл и краят на дните. Той не притежаваше нищо от лоялността на Бат, с която да се бори.

Все пак не биваше да го приемат като даденост, затова Кендъл се срещаше с него тук от време на време. Ползваха сауната, после взимаха душ, обличаха цивилните си дрехи и отиваха да вечерят в някое от онези долнопробни места с барбекю в югоизточната част на града, които Кендъл познаваше.

Това бяха чисто и просто капанчета, предимно дупки, където съдържателят с обич опушваше своите парчета месо — ребърца, гърди, препечени мръвки, сладки и лютиви наденички, понякога и цяло прасе. Старите, набраздени дървени маси, с четири или пет соса отгоре с различни съставки и степени на лютивост, бяха нещо като вечно променящо се решение. Повечето хора искаха да им завият месото, за да го отнесат някъде. Но не и Кендъл и Фиър. Те сядаха на маса, хранеха се и пиеха бира, докато костите се трупаха на купчини заедно със смачканите салфетки.

От време на време Фиър спираше да яде, за да съобщи на Кендъл някой факт или слух, който в момента обикаляше кабинетите на ЦРУ. Кендъл понякога задаваше въпроси, за да помогне на Фиър да изясни или допълни даден момент, особено когато ставаше дума за ходовете на Вероника Харт и Сорая Мур.

След това те шофираха до стара, изоставена библиотека за основното събитие. Сградата в ренесансов стил беше купена на цена, ниска като след пожар, от Дрю Дейвис, местен бизнесмен, познат в този район, но иначе анонимен в града — точно както на него му се искаше. Той беше един от онези достатъчно оправни хора, които се носеха под радара на градската полиция. Това не беше толкова лесна работа по тези места, защото като почти всички, които живееха там, той беше чернокож. За разлика от повечето хора около него, той имаше високопоставени приятели. Предимно заради мястото, което държеше — „Стъклената пантофка“.

Това беше законен музикален клуб и освен това изключително преуспяващ. Привличаше много от известните изпълнители на аренби. Но истинският бизнес беше отзад: изискан публичен дом, специализиран в цветнокожи жени. В „Стъклената пантофка“ можеше да се набави всеки нюанс на цвета, което в този случай означаваше етнос. Тарифите бяха извънредно високи, но, изглежда, никой не възразяваше, а пък и Дрю Дейвис плащаше на своите момичета добре.

От последната си година в колежа Кендъл често посещаваше този публичен дом. Беше дошъл една нощ на шега с компания приятели от добри семейства. Не искаше, но те го бяха предизвикали и знаеше колко ще му се подиграват, ако откаже. По ирония той остана и с годините разви, както се изразяваше, вкус към преминаването откъм дивата страна. Отначало си казваше, че изкушението е чисто физическо. После осъзна, че му харесва да ходи там; никой не го безпокоеше, никой не му се присмиваше. По-късно този постоянен интерес беше реакция от ролята му на аутсайдер, когато се наложи да работи с пристрастените към властта като Лутър Лавал. Боже, дори низвергнатият Роб Бат беше член на йейлския „Череп и кости“. Е, „Стъклената пантофка“ е моят „Череп и кости“, мислеше си Кендъл, докато го съпровождаха в помещението отзад. То беше толкова тайно, толкова безсрамно, колкото и нещата, които се вършеха сред управниците във Вашингтон. Това място беше малкото лично убежище на Кендъл, само негов си живот. Дори Лутър не знаеше за „Стъклената пантофка“. Беше му приятно да има тайна от Лавал.

Кендъл и Фиър седнаха в пурпурни плюшени кресла — с цвета на кралската власт, както отбеляза Кендъл — и пред тях мина тих парад от жени с всякакви размери и цвят. Кендъл си избра Имани, една от любимките му, а Фиър — евроазиатка, отчасти индийка, със смугла кожа.

Оттеглиха се в просторни стаи, обзаведени като спалните в европейските вили — с легла под балдахин и тонове кретон, кадифе, драперии и завеси. Тя не носеше нищо отдолу. На светлината от лампата тъмната й кожа блестеше.

После тя разтвори ръце и със стон, дълбоко изтръгнат от него, генерал Ричард П. Кендъл се потопи в лъкатушещата река на божественото й тяло.

В мига, в който Борн усети, че притокът на въздух спира, той се повдигна от предната седалка и изви гръб, така че да може да сложи първо едното си стъпало, после и другото на таблото. Като използва краката си, той се метна диагонално на задната седалка и се преобърна точно зад злочестия Баронов. Удушвачът беше принуден да се обърне надясно, за да удържи жицата около гърлото на Борн. За него това беше неудобна позиция — сега му липсваше предишната опора, когато Борн беше пред него.

Борн заби тока на обувката си в слабините на удушвача и натисна, доколкото имаше сила, но силата му беше отслабена от липсата на кислород.

— Умри, копеле — каза удушвачът със силен близкоизточен акцент.

Пред очите на Борн танцуваха бели светлини, а наоколо мракът се сгъстяваше. Сякаш гледаше в тунел през неправилния край на телескоп. Нищо не изглеждаше реално; усетът му за перспектива беше изкривен. Виждаше мъжа — тъмната му коса, свирепото лице, онзи отнесен, вторачен поглед, който не можеше да се сбърка, на американски войник в сражение. В дъното на съзнанието си беше наясно, че от АНС са го намерили.

Слабата концентрация на Борн позволи на удушвача да се освободи и да дръпне краищата на жицата така, че тя се впи по-дълбоко в гърлото на Борн. Жицата проби кожата му и по яката изби кръв. Дълбоко от него започнаха да излизат странни животински звуци. От очите му бликнаха сълзи, плувна в пот и той използва последната капчица сила да забие палеца си в окото на агента. Успя да задържи натиска независимо от ударите в корема и това му спечели временна отсрочка — жицата се охлаби. Пое сподавено дъх и заби палец по-дълбоко.

Жицата се отпусна още повече. Чу как вратата на колата се отваря. Лицето на удушвача се отскубна от него и вратата се затръшна. Чу тичащи стъпки, които заглъхнаха. Докато успее да развие жицата, да се закашля и поеме въздух в изгарящите си бели дробове, улицата вече беше пуста. Агентът на АНС беше изчезнал.

Борн беше сам във волгата с трупа на Лев Баронов, замаян, слаб и натъжен.

Осемнадесета глава

— Не мога да се свържа с Хайдар — каза Девра. — След това, което се случи в Севастопол, те знаят, че ги преследваш.

— Щом е така — отвърна Аркадин, — значи документът отдавна е заминал.

— Не е сигурно. — Девра разбърка кафето, гъсто като смола. — Избраха това затънтено място именно защото е труднодостъпно. Но може да значи и друго. Има вероятност Хайдар още да не е успял да предаде документа нататък.

Седяха в малко, прашасало кафене в Ескишехир. Дори за Турция това място беше изостанало — пълно с овце, мирис на чам, оборски тор и урина и почти нищо друго. През планинския проход духаше студен вятър. По северната страна на селските къщи имаше сняг и съдейки по снишаващите се облаци, щеше да навали още.

— Забравено от Господ е прекалено мек израз за тази дупка — каза Аркадин. — Да му се не види, няма даже мобилна връзка.

— Смешно е, че го казваш ти. — Девра остави кафето си. — Роден си в подобна дупка, нали?

Аркадин усети почти неудържимо желание да завлече Девра зад паянтовата постройка и да я пребие. Но овладя ръката и яростта си, като ги запази за друг ден, когато щеше да се втренчи в нея сякаш от стотици километри и да прошепне в ухото й: „Не ми е жал за теб. За мен животът ти е без значение. Ако изобщо се надяваш да останеш жива поне още малко, никога вече няма да питаш къде съм роден, кои са били родителите ми или каквото и да е от лично естество.“

Както се оказа, освен другите й дарби Марлийн беше и изкусен хипнотизатор. Тя му обясни, че иска да го хипнотизира, за да стигне до корените на гнева му.

— Чувал съм, че има хора, които не могат да бъдат хипнотизирани — каза Аркадин. — Вярно ли е?

— Да — отвърна Марлийн.

Оказа се, че той е един от тях.

— Ти просто не се поддаваш на внушение — заяви тя. — Разумът ти е издигнал стена, през която е невъзможно да се проникне.

Бяха седнали в градината зад вилата на Семьон Икупов. Поради стръмния релеф на местността градината беше с размерите на пощенска марка. Седнаха на каменна пейка под сянката на смокиново дърво, чиито тъмни, почти узрели плодове едва започваха да навеждат клоните надолу към каменистата земя.

— Е — каза Аркадин, — какво трябва да правим?

— Въпросът е какво ще правиш ти, Леонид. — Тя махна един лист от бедрото си. Носеше маркови американски дънки, блуза с изрязано деколте и беше обута в сандали. — Процесът за изучаване на твоето минало, е, с цел да ти помогне да възвърнеш контрола върху себе си.

— Имаш предвид склонността ми към самоубийство.

— Защо се изразяваш така, Леонид?

Той се взря дълбоко в очите й.

— Защото това е истината.

Погледът на Марлийн помръкна.

— Тогава защо ти е толкова неприятно да говориш с мен за нещата, които смятам, че ще ти помогнат?

— Ти просто искаш да прокопаеш път в главата ми. Мислиш, че ако знаеш всичко за мен, можеш да ме контролираш.

— Грешиш. Не става дума за контрол, Леонид.

Аркадин се засмя.

— Тогава за какво?

— За каквото е ставало дума винаги — да ти помогна да се владееш.

Лек ветрец отметна косата й и тя я приглади. Той забелязваше такива неща и им придаваше психологическо значение. Марлийн обичаше всичко да е много изпипано.

— Бях тъжно малко момче. После станах ядосано малко момче. После избягах от къщи. Ето това достатъчно ли ти е?

Марлийн наклони глава, за да улови лъч слънчева светлина, който се появи през полюшнатите листа на смокинята.

— Как се случи така, че от тъжен стана ядосан?

— Пораснах — отвърна Аркадин.

— Бил си още дете.

— Само на думи.

Известно време той я изучаваше. Ръцете й бяха кръстосани в скута. Вдигна едната, докосна бузата му с върха на пръстите си и проследи линията на челюстта, докато стигна до брадичката. Обърна лицето му малко към себе си. После се наведе напред. Когато докоснаха неговите, устните й бяха меки. Разтвориха се като цвете. Допирът на езика й беше като експлозия в устата му.

Като потуши тъмния вихър на емоцията, Аркадин победоносно се усмихна.

— Няма значение. Аз никога няма да се върна.

— Разбирам това чувство — кимна Девра, после стана. — Да видим ще можем ли да си намерим нормална квартира. За теб не знам, но аз трябва да се изкъпя. После ще видим как да се свържем с Хайдар, без никой да разбере.

Докато Девра се обръщаше, той я хвана за лакътя.

— Един момент.

На лицето й се изписа объркване, докато го чакаше да продължи.

— Ако не си ми враг, ако не ме лъжеш, ако искаш да останеш с мен, тогава ще демонстрираш своята преданост.

— Казах да, ще направя каквото поискаш от мен.

— Това може да включва да убиеш хората, които със сигурност ще охраняват Хайдар.

Тя дори не мигна.

— Дай ми шибания пистолет.

Вероника Харт живееше в жилищен комплекс в Ленгли, Вирджиния. Като много други комплекси в тази част на света той служеше за временен подслон на хиляди федерални служители, включително и призраци с всякакви нашивки, които често бяха на задание отвъд океана или в други части на страната.

Харт беше живяла в този апартамент малко повече от две години. Не че това имаше значение; откакто дойде в града преди седем години, тя живееше само във временни квартири. На този етап се съмняваше, че ще й е удобно да се установи и да свие гнездо. Поне такива бяха мислите й, докато натискаше бутона да отвори на Сорая Мур във фоайето. Минута по-късно се чу дискретно почукване и тя пусна другата жена да влезе.

— Чиста съм — каза Сорая, докато смъкваше палтото си. — Проверих.

Харт окачи палтото й в шкафа в антрето и я въведе в кухнята.

— За закуска имам студена зърнена каша или… — Тя отвори хладилника. — Студена китайска храна. Останала от снощи.

— Не си падам по обичайните закуски — каза Сорая.

— Добре. Аз също.

Харт взе няколко картонени опаковки, каза на Сорая къде да намери чинии, лъжици за сервиране и китайски пръчици. Преместиха се във всекидневната и сложиха всичко върху стъклената масичка за кафе между два срещуположни дивана.

Харт започна да отваря опаковките.

— Без свинско, нали?

Сорая се усмихна, поласкана, че шефката й помни нейните ограничения на мюсюлманка.

— Благодаря.

Харт се върна в кухнята и сложи вода за чай.

— Имам „Ърл Грей“ и улонг.

— За мен улонг, моля.

Харт запари чая и се върна с чайника и две малки чашки без дръжка във всекидневната. Двете жени се настаниха една срещу друга на масата, седнали с кръстосани крака върху килима с абстрактни мотиви. Сорая се огледа. На стената имаше няколко обичайни репродукции — такива, каквито човек очаква да види във всяка средностатистическа хотелска верига. Мебелировката изглеждаше наета, съвсем обикновена като всичко друго. Нямаше снимки, нито усещане за произхода или семейството на Харт. Единствената отличителна особеност беше пианото.

— Единствената истински моя вещ — каза Харт, като проследи погледа на Сорая. — Това е „Стейнуей К-52“, по-познато като „Чипъндейл Хамбург“. Има резонатор, по-голям отколкото на много рояли, така че звукът му е адски.

— Свирите ли?

Харт отиде до пианото, седна на табуретката и започна да свири ноктюрното в си бемол минор на Шопен. Без да изпуска такт, тя премина в чувствената „Малагеня“ на Исак Албениц, а накрая — в неспокойното транспониране на „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

Сорая се засмя и изръкопляска, щом Харт стана и пак се върна на мястото си срещу нея.

— Единственият ми друг талант извън разузнаването. — Харт отвори една от картонените опаковки и извади с лъжицата пиле „Генерал Цо“. — Внимавай — каза тя, като го подаваше към Сорая. — Поръчвам го извънредно лютиво.

— Обичам лютиво — отвърна Сорая, като загреба дълбоко в кофичката. — Винаги съм искала да свиря на пиано.

— Всъщност аз исках да свиря на електрическа китара. — Харт облиза стридения сос от пръста си, докато подаваше друга опаковка. — Баща ми не искаше и да чуе. Според него електрическата китара не беше инструмент за „дами“.

— Взискателен, а? — съчувствено каза Сорая.

— Много. Беше полковник във военновъздушните сили. На младини е бил боен пилот. Чувстваше се обиден, че е твърде стар, за да лети; проклетата воняща на масло пилотска кабина ужасно му липсваше. На кого можеше да се оплаче във военноморските? Така че пренесе своята безизходица върху мен и майка ми.

Сорая кимна.

— Баща ми е от старите мюсюлмани. Много стриктен, много суров. Като много хора от неговото поколение той е объркан от съвременния свят и това го ядосва. Вкъщи се чувствах заклещена. Когато напуснах дома, той ми каза, че никога няма да ми прости.

— Прости ли ти?

Сорая се беше загледала някъде надалеч.

— Виждам мама веднъж месечно. Ходим да пазаруваме заедно. Говоря с баща ми от време на време. Така и не ме покани пак вкъщи, изобщо не съм ходила.

Харт остави своите пръчици.

— Съжалявам.

— Недейте. Това е положението. Виждате ли се още с баща си?

— Да, но той не знае коя съм аз. Майка ми вече почина и така е по-добре. Не мисля, че щеше да издържи да го гледа такъв.

— Сигурно ви е трудно — каза Сорая. — Непобедимият боен пилот да се срине така.

— В живота има момент, в който трябва да се откъснеш от родителите си. — Харт пак започна да се храни, макар и по-бавно. — Човекът, който лежи в онова легло, не е моят баща. Той умря много отдавна.

Сорая се загледа за момент в храната си. После каза:

— Кажете ми как разбрахте за тайната квартира на АНС.

— А, за това ли? — Лицето на Харт се разведри. Очевидно беше доволна, че се връщат на професионална тема. — Докато работех за „Блек Ривър“, от АНС често ни наемаха. Това беше преди те да обучат и да разгърнат собствени екипи за черните операции. За тях ние бяхме подходящи, защото изобщо не трябваше да уточняват пред никой какво сме наети да свършим. Всичко беше „полева работа“, където първи бяха нашите отряди. Никой на Капитолия нямаше да наднича по-подробно в това.

Тя се плесна по устата и се облегна назад.

— Както и да е, след една такава мисия аз изтеглих късата клечка. От моя отряд на мен се падна да занеса събраните данни в АНС. Тъй като беше черна мисия, разпитът след изпълнението се състоя в тайната квартира във Вирджиния. Не в изисканата библиотека, където са те завели, а в една от клетките на сутерена — без прозорци, без характерни подробности, просто зърнист подсилен бетон. Там, долу, е като във военен бункер.

— И какво видяхте?

— Не какво видях — каза Харт, — а какво чух. Клетките са звукоизолирани, но не и вратите — предполагам, за да могат гардовете в коридорите да чуват какво става. Това, което чух, беше ужасно. Звуците бяха нечовешки.

— Казахте ли на шефовете си в „Блек Ривър“?

— Какъв беше смисълът? Тях не ги засягаше, а дори и да ги е засягало, какво щяха да направят? Да започнат конгресно разследване въз основа на звуците, които чух? АНС щеше да ги подкоси в коленете и да ги извади от бизнеса мигновено. — Тя поклати глава. — Не, чисто и просто тези момчета са бизнесмени. Идеологията им се върти около това колко пари ще могат да източат от правителството.

— Значи сега имаме възможност да направим това, което не сте успяла да направите преди, което не е можела и „Блек Ривър“.

— Точно така — каза Харт. — Искам да се сдобия със снимки, с видеоматериал, с абсолютно доказателство за това, което АНС прави там, долу, за да мога лично да представя доказателството на президента. Там ще влезете ти и Тайрон. — Тя бутна чинията си настрани. — Искам главата на Лутър Лавал върху поднос и, Боже мой, ще я получа.

Деветнадесета глава

Заради трупа и кръвта по седалките Борн беше принуден да изостави волгата. Но преди да тръгне, той взе мобилния телефон на Баронов, както и парите му. Беше много студено. Заедно с неестествения мрак на зимния следобед дойде и снегът, който се вихреше на тежки талази. Борн знаеше, че трябва да се махне от района колкото се може по-бързо. Извади сим картата от телефона си, сложи я в мобилния на Баронов, а после хвърли своя в отводнителна шахта. С новата си самоличност като Фьодор Иванович Попов той не можеше да си позволи да притежава мобилен телефон на американски производител.

Тръгна приведен в снега и виелицата. След няколко преки, сгушен в един вход, той използва телефона на Баронов, за да се обади на своя приятел Борис Карпов. Гласът от другия край на линията охладня:

— Полковник Карпов вече не е във Федералната служба по безопасност.

Студени тръпки полазиха Борн. Русия не се беше променила дотам, че светкавичните уволнения по изфабрикувани обвинения да останат в миналото.

— Трябва да се свържа с него — каза Борн.

— Той вече е във Федералната агенция против наркотиците. — Гласът изрецитира местен телефонен номер, преди внезапно да затвори.

„Това обяснява отношението“, помисли си Борн. Директор на Федералната агенция против наркотиците беше Виктор Черкезов. Но много хора го имаха за доста повече от това — смятаха го за силовик, който ръководи толкова мощна организация, че някои бяха почнали да я наричат ФСБ-2. Наскоро вътре в правителството беше избухнала война между Черкезов и Николай Патрушев, директорът на ФСБ, наследник на прословутото КГБ. Силовикът, който щеше да спечели тази война, вероятно щеше да стане следващият президент на Русия. Ако Карпов беше преминал от ФСБ във ФСБ–2, значи Черкезов беше спечелил предимство.

Борн се обади в централата на Агенцията против наркотиците, но му казаха, че Карпов го няма и не могат да го свържат с него.

Известно време обмисляше дали да се обади на човека, прибрал зила на Баронов от паркинга на „Крокус Сити“, но почти веднага се отказа. Баронов загина заради него; не искаше и други жертви да тежат на съвестта му.

Вървя до трамвайна спирка. Качи се на първия трамвай, който се появи от мрака. Използва шала, който купи от бутик в „Крокус Сити“, за да прикрие следите, оставени по врата му от жицата. Кръвта засъхна веднага на мразовития въздух.

Трамваят се тресеше и трополеше по релсите. Притиснат от вонящата, шумна тълпа вътре, Борн се чувстваше напълно съсипан. Не само че беше открил килър от Казанская да го чака в апартамента на Тарканян, но и човекът за свръзка беше удушен от убиец на АНС, пратен да ликвидира Борн. Чувстваше се по-самотен от всякога. Плачеха бебета, мъже шумоляха с вестници, жени си бъбреха, старец с големи, кокалести ръце се преви над бастуна си и тайно хвърли поглед към младо момиче, погълнато от своя манга комикс. Това е животът, гъмжи навсякъде около него — клокочещ поток, който се разклоняваше, заобикаляше го и го оставяше безмълвен и сам.

Помисли си за Мари — както винаги в такива моменти. Но нея я нямаше и споменът не беше голяма утеха. Липсваха му децата и се зачуди дали не усеща в себе си да клокочи самоличността на Дейвид Уеб. Обзе го отдавнашното, познато отчаяние от времето, когато Алекс Конклин го беше измъкнал от калта и беше създал за него личността на Борн, в която той се вмъкваше като в доспехи. Усети смазващата тежест на живота върху себе си — живот, прекаран в самота, тъжен и изолиран, който можеше да свърши само по един начин.

И тогава мислите му се върнаха към Мойра и колко невероятно трудна беше последната среща с нея. Ако тя е била шпионин, ако е предала Мартин и възнамерява да направи същото и с него, как би постъпил той? Би ли я прехвърлил към Сорая или Вероника Харт?

Но тя не беше шпионин. Никога нямаше да му се наложи да се изправи пред тази главоблъсканица.

По отношение на Мойра чувствата и дългът образуваха сложна плетеница. Знаеше, че тя го обича, и сега, пред лицето на отчаянието, осъзна, че и той я обича. Когато беше с нея, се чувстваше цялостен, но по съвсем различен начин. Тя не беше Мари и той не искаше това от нея. Беше Мойра и това му бе достатъчно.

Докато дойде време да скочи от трамвая в центъра на Москва, снегът беше стихнал до воали от снежинки, подмятани от заблудените пориви на вятъра по огромните открити площади. Градските светлини блестяха на фона на дългата зимна вечер, но проясняващото се небе рязко свали температурата. Улиците бяха задръстени с таксита, карани от цигани — раздрънкани коли от времето на Брежнев, които бавно се влачеха в плътни върволици, така че да не изпуснат клиент.

Борн влезе в едно интернет кафе, плати за петнайсет минути и написа в Google „Китайски летец“. „Китайски летец Джао Да“ — пълното име — се оказа елитен клуб на „Люблянски път“ 25. Станцията на метрото в Китай-город го остави в периферията. От едната страна имаше замръзнал канал, от другата — редица сгради. „Китайски летец“ се забелязваше лесно както заради паркираните отпред беемвета, мерцедеси и поршета, така и заради вездесъщото ято жигули таксита. Тълпата зад кадифено въже беше пресявана от свирепи на вид мъжаги от фейс контрола. Борн отиде до един червен Кайен и потропа на прозореца. Когато шофьорът свали стъклото, Борн извади триста долара.

— Като ме видиш да излизам, това ще е моята кола.

Шофьорът жадно разгледа парите.

— Ясно, господине.

В Москва американските долари бяха по-красноречиви от думите.

— Ами ако клиентът ти излезе междувременно?

— Няма — увери го шофьорът. — Той няма да се появи преди четири.

Още сто долара и Борн мина покрай крещящата, безредна тълпа. Вътре си поръча безвкусна ориенталска салата и пилешки гърди с коричка от бадеми. От високия стол покрай светещия бар наблюдаваше щъкащите насам–натам руски „силовици“ със своите отрупани с диаманти и облечени в къси полички и кожи „девочки“. Това беше новият ред в Русия. Борн знаеше, че мнозина от стария ешелон още са на власт — или бивши „силовици“ на КГБ, или техните потомци, на нож с момчетата от „Соколники“, които изведнъж ставаха много богати. Силовиците бяха хора, издигнали се по времето на Путин от така наречените силови министерства, включително службите за безопасност и армията. Те бяха новата гвардия, съборила олигарсите от времето на Елцин. Без значение силовици или гангстери, те бяха престъпници. Убиваха, изнудваха, осакатяваха, шантажираха; ръцете на всички бяха изцапани с кръв и бяха чужди на угризенията.

Борн огледа масите за Гала Нематова и с изненада откри пет-шест момичета, които отговаряха на описанието, особено при тази приглушена светлина. Беше поразително да наблюдава това житно поле от високи, стройни млади жени, една от друга по-забележителни. Някакъв изкривен вариант на теорията на Дарвин — оцеляване на най-хубавите. Това обясняваше защо в Украйна и Русия има толкова много удивително красиви девойки. Мъжете от тези страни, които през 1947 година са били по на двайсетина години, бяха оцелели след едно от най-мащабните кланета на мъже в човешката история. Бидейки малцинство, те са имали голям избор на жени. Какви съпруги и майки на децата си бяха предпочели? Отговорът беше очевиден, ако се съди по тълпите красавици, които се веселяха из нощните клубове на Русия.

На дансинга се блъскаха въртящи се тела и разпознаването на отделни хора бе невъзможно. Борн забеляза самотно червенокосо момиче, отиде до нея и с жест я покани да танцуват. Оглушителната хаус музика, изригваща от дузина масивни тонколони, заглушаваше всеки разговор. Момичето кимна, хвана го за ръка и двамата с мъка си запроправяха път към ограниченото пространство на дансинга. Следващите двайсет минути можеха да се сравнят с усилна тренировка. Танците не спираха, цветните проблясващи светлини не угасваха, а в гърдите тътнеше мощна музика, бълвана от местна група на име „Текиладжаз“.

Над главата на червенокосата Борн улови погледа на поредната блондинка. Само че тази беше различна. Борн сграбчи партньорката си за ръката и се промуши още по-навътре сред завихрената маса танцьори. Към смесицата от парфюми, одеколони и пот се прибавяше и острият мирис на нагорещен метал.

Борн продължи да танцува, докато не се убеди, че русата девойка, която танцуваше с широкоплещестия гангстер, наистина е Гала Нематова.

— Вече няма да е същото — каза доктор Митън.

— Какво значи това, по дяволите? — излая към офталмолога, надвесен над него, Антъни Прауис, седнал на неудобен стол в тайната квартира на АНС в покрайнините на Москва.

— Господин Прауис, не мисля, че сте в най-добрата си форма, за да чуете пълната диагноза. Защо не почакаме, докато шокът…

— Първо, не съм в шок — излъга Прауис. — И, второ, няма време да чакам. — Това беше самата истина: бе изгубил следите на Борн и трябваше да го открие възможно най-бързо.

Доктор Митън въздъхна. Беше очаквал точно такъв отговор; всъщност всичко друго би го изненадало. Все пак имаше професионална отговорност към своя пациент, въпреки че той беше на договор с АНС.

— Означава — каза Митън, — че вече никога няма да виждате с това око. Поне не достатъчно добре.

Прауис седеше с отметната назад глава; увреденото му око беше обездвижено с капки, така че проклетият офталмолог да може да го разглежда.

— Подробностите, моля.

Доктор Митън беше висок, слаб и с тесни рамене. Върху оплешивяващата му глава беше сресан кичур дълга коса, а от гърлото му стърчеше изпъкнала адамова ябълка, която нелепо подскачаше при говорене или преглъщане.

— Предполагам, че ще можете да различите движение и тъмно от светло.

— Това ли е всичко?

— От друга страна — продължи доктор Митън, — когато отокът спадне, е възможно да се окажете напълно сляп с това око.

— Хубаво, сега знам най-лошото. Просто ме оправете, за да мога да се махна оттук, по дяволите.

— Не ви препоръчвам…

— Изобщо не ми пука какво препоръчвате — сопна се Прауис. — Правете каквото казвам или ще ви извия мършавия пилешки врат.

Доктор Митън изпъшка от възмущение, но знаеше, че е по-добре да не възразява на агент. Изглежда, всичките бяха такива сприхави още по рождение, а с времето положението само се влошаваше.

Докато офталмологът се грижеше за окото му, Прауис кипеше отвътре. Не само че не беше успял да ликвидира Борн, но и му позволи трайно да го осакати. Беше бесен на себе си, че се обърна и избяга, макар да знаеше, че когато жертвата вземе надмощие, трябва да напуснеш сражението колкото се може по-бързо.

Все пак Прауис никога нямаше да си го прости. Не заради силната болка — той имаше невероятно висок праг на издръжливост. Не и заради разменените роли — Прауис скоро щеше да оправи положението. Проблемът беше в самото око. Още от дете изпитваше болезнен страх да не ослепее. Баща му беше загубил зрението си при случайно падане, докато слизал от движещ се автобус. При удара се бяха отлепили и двете му ретини. Тогава офталмолозите още не можеха да залепват ретина обратно на мястото й. Шестгодишното дете с ужас беше наблюдавало как баща му от ведър и енергичен човек се превръща в озлобен, затворен в себе си особняк. Именно този ужас го облада в мига, в който Джейсън Борн заби палец дълбоко в окото му.

Докато седеше на стола, потънал в мрачни мисли, Прауис усети в себе си нарастваща решимост. Обеща си да намери Джейсън Борн и да го накара да си плати за вредата, която му беше нанесъл — щеше да си плати скъпо, преди Прауис да го убие.

Професор Спектър председателстваше ректорски съвет в университета, когато личният му мобилен телефон завибрира. Той веднага обяви петнайсетминутна почивка, напусна залата, закрачи надолу по коридора и излезе отвън на двора.

Когато стигна на безопасно разстояние, отвори капака на мобилния си телефон и чу гласа на Немецов да жужи в ухото му. Немецов беше човекът, на когото Баронов се беше обадил да смени колите пред „Крокус Сити“.

— Баронов е мъртъв? — възкликна Спектър. — Как е станало?

Той слушаше, докато Немецов описваше атаката в колата пред жилищния блок на Тарканян.

— Наемен убиец от АНС — завърши Немецов. — Чакаше Борн, за да го удуши, както направи с Баронов.

— А Джейсън?

— Оцеля. Но убиецът също избяга.

Спектър усети как го залива вълна от облекчение.

— Намери човека на АНС, преди той да е намерил Джейсън, и го убий. Ясно?

— Пределно ясно. Но не трябва ли да се свържем и с Борн?

Спектър помисли малко.

— Не. Той работи най-добре сам. Познава Москва, говори руски прекрасно и носи нашите фалшиви документи за самоличност. Ще направи каквото е необходимо.

— Заложил си всичко на един-единствен човек?

— Ти не го познаваш, Немецов, иначе не би направил такова глупаво изказване. Искам просто да не изгубим Джейсън.

Когато Гала Нематова и нейният кавалер, изпотени и прегърнати, напуснаха дансинга, Борн също слезе от него. Той проследи с поглед как двойката си проправя път до една маса, където ги посрещнаха двама мъже. Четиримата започнаха да се наливат с шампанско, сякаш беше вода. Борн изчака пак да напълнят високите си чаши, а после тръгна към тях с наперена гангстерска походка.

Като се надвеси над компаньона на Гала, той извика в ухото й:

— Имам спешно съобщение за теб.

— Хей — извика в отговор онзи с неприкрита враждебност. — Кой си ти, по дяволите?

— Грешен въпрос. — Като го стрелна с поглед, Борн дръпна ръкава на якето си достатъчно високо, че да зърне неговата фалшива татуировка с Анубис.

Мъжът прехапа устни и пак седна долу, а Борн се пресегна и издърпа Гала Нематова далеч от масата.

— Излизаме навън да поговорим.

— Луд ли си? — Тя се дръпна, за да се освободи от хватката му. — Навън е кучи студ.

Борн продължи напред, като я стискаше за лакътя.

— Ще говорим в моята лимузина.

— Е, това е друго. — Гала Нематова му се озъби недоволно.

Очите й бяха с кестеняв оттенък, големи, с извити нагоре ъгълчета, които напомняха за азиатска кръв.

От канала се носеше мразовит вятър, само донякъде препречван от струпаните скъпи коли и таксита. Борн почука на стъклото на поршето и шофьорът, разпознал го, отключи вратите. Борн и момичето се пъхнаха вътре.

Разтреперана, Гала се сгуши в неадекватно късото си кожено палто. Борн помоли шофьора да включи отоплението. Онзи се съгласи и потъна в кожената яка на балтона си.

— Не ме интересува какво съобщение имаш за мен — враждебно каза Гала. — Каквото и да е то, отговорът е не.

— Сигурна ли си? — Борн се чудеше накъде бие тя.

— Разбира се, че съм сигурна. Писна ми вашите момчета да ме разпитват къде е Леонид Данилович.

„Леонид Данилович — каза си Борн. — Име, което професорът никога не е споменавал.“

— Преследваме те, защото той е сигурен, че ти знаеш. — Борн нямаше представа какво говори, но чувстваше, че ако продължава да поддържа диалога с нея, ще успее да я накара да се разприказва.

— Не знам. — Гала звучеше като малко раздразнено момиченце. — Но дори и да знаех, нямаше да го изпортя. Можеш да кажеш това на Маслов. — Тя направо изплю името на Дмитрий Маслов — водачът на Казанская.

„Е, добре е като за начало“, помисли си Борн. Но защо Маслов преследваше Леонид Данилович и какво общо имаше това със смъртта на Пьотър? Той реши да разнищи тази връзка.

— Защо ти и Леонид Данилович използвахте апартамента на Тарканян?

Веднага разбра, че е сгрешил. Изражението на Гала драстично се промени. Очите й се присвиха и тя издаде дълбок гърлен звук.

— Какво е това, по дяволите? Вие вече знаете защо бяхме настанени там.

— Кажи ми пак — каза Борн, като отчаяно импровизираше. — Информацията ми е от трети човек. Може би нещо се губи.

— Какво може да се губи? Леонид Данилович и Тарканян са първи приятели.

— Там ли водеше Пьотър на вашите среднощни срещи?

— А, значи това било. Казанская иска да знае всичко за Пьотър Зилбер и аз знам защо. Пьотър поръча убийството на Боря Макс в затвора и не в кой да е, а в Строго охраняваната затворническа колония 13. Кой можеше да направи това? Да влезе там, да ликвидира Макс — много силен и умел наемен убиец на Казанская — и да излезе, без да го забележат.

— Точно това иска да знае Маслов — каза Борн, защото това беше най-безобидният коментар, който можеше да направи.

Гала докосна изкуствения си маникюр, осъзна какво прави и спря.

— Той подозира, че Леонид Данилович го е направил, защото Леонид е известен с такива подвизи. Няма кой друг да е — сигурен е.

Борн реши, че е време да я притисне.

— И е прав.

Гала сви рамене.

— Защо защитаваш Леонид? — попита той.

— Обичам го.

— Както обичаше Пьотър?

— Не ставай глупав — изсмя се Гала. — Никога не съм обичала Пьотър. Той беше задача, за която Семьон Икупов хубавичко ми плати.

— А Пьотър плати за твоето предателство с живота си.

Гала като че ли го видя в друга светлина.

— Кой си ти?

Борн пренебрегна въпроса й.

— По това време къде се срещаше с Икупов?

— Никога не съм го срещала. Леонид служеше за посредник.

Сега умът на Борн препускаше, за да подреди тухличките, които Гала му подаваше, в правилен ред.

— Ти знаеш, нали, че Леонид уби Пьотър — Борн, разбира се, не беше сигурен дали знае, но предвид обстоятелствата това изглеждаше много вероятно.

— Не — пребледня Гала. — Това е невъзможно.

— Можеш да се сетиш как се е случило. Самият Икупов не е убил Пьотър, това със сигурност трябва да ти е ясно. — Той гледаше как в очите й се надига страх. — На кого може да се е доверил Икупов да го направи? Леонид е бил единственият друг човек, който знае, че шпионираш Пьотър за Икупов.

Истината в думите на Борн се отпечата върху лицето на Гала. Докато тя още беше в шок, Борн продължи:

— Моля те, кажи ми цялото име на Леонид.

— Какво?

— Просто направи каквото ти казвам — повтори Борн. — Това може да е единственият начин да го спасим от убийците на Казанская.

— Но ти си от Казанская.

Като вдигна ръкава си, Борн й даде да разгледа по-отблизо фалшивата татуировка.

— От Казанская тази вечер чакаха Леонид в апартамента на Тарканян.

— Не ти вярвам. — Тя се облещи. — Ти какво правеше там?

— Тарканян е мъртъв — каза Борн. — Сега искаш ли да помогнеш на мъжа, който казваш, че обичаш?

— Наистина обичам Леонид! Не ми пука какво е направил.

В този момент шофьорът силно изруга и се завъртя от мястото си.

— Клиентът ми идва.

— Давай — пришпори Гала Борн. — Напиши името му.

— Сигурно нещо се е случило във ВИП-а — каза шофьорът. — Мамка му, изглежда бесен. Трябва веднага да се махате оттук.

Борн сграбчи Гала, отвори откъм улицата и почти заби вратата в бронята на профучаващо такси. Даде му сигнал да спре с пълна шепа рубли и в една крачка направи прехода от западния лукс към източната мизерия. Гала Нематова се изтръгна от него, докато влизаше в жигулито. Той я сграбчи за гърба на коженото палто, но тя го съблече и хукна да бяга. Таксиметровият шофьор натисна газта и в купето се разнесе зловоние от бензинови изпарения, които така задавиха Борн, че трябваше да навие ръчката и да свали прозореца. В този момент видя двамата мъже, които бяха седели на масата й, да излизат от клуба. Те се огледаха наляво-надясно. Един от тях видя тичащата фигура на Гала, посочи на другия и двамата хукнаха след нея.

— Следвай тези мъже! — изкрещя Борн на шофьора.

Онзи имаше безизразно лице с подчертано азиатски черти. Беше дебел, мазен и говореше руски с отвратителен акцент. Очевидно не му беше майчин език.

— Шегуваш се, нали?

Борн му хвърли още рубли.

— Не, не се шегувам!

Шофьорът сви рамене, с усилие превключи на първа и отпусна педала на газта.

В този момент двамата мъже настигнаха Гала.

Двадесета глава

По това време Леонид Данилович Аркадин и Девра обмисляха как да се доберат до Хайдар, без хората на Девра да разберат за това.

— Най-добре ще е да го измъкнем от неговата среда — каза Аркадин. — Но за това трябва да знаем къде ходи обикновено. Нямам време…

— Знам един начин — каза Девра.

Двамата седяха един до друг на легло на първия етаж в малка странноприемница. Стаята не беше кой знае какво — легло, стол, разнебитен скрин, — но имаше собствена баня и душ с изобилна гореща вода, който използваха един след друг. А най-хубавото беше, че бе топло.

— Хайдар е комарджия — продължи тя. — Почти всяка вечер се пъха в задното помещение на едно местно кафене. Познава собственика, който ги оставя да играят, без да им налага такса. Всъщност веднъж седмично той играе с тях. — Тя погледна часовника си. — Сега трябва да е там.

— Каква полза от това? Твоите хора със сигурност ще го пазят.

— Точно така, затова няма да приближаваме мястото.

Час по-късно те седяха в колата под наем отстрани на двупосочното шосе. Светлините бяха изгасени. Замръзваха. По всичко личеше, че сняг ще завали, но засега ги беше подминал. Полумесецът плуваше в небето и разкриваше мимолетни облаци и синкави, втвърдени снежни преспи.

— Това е пътят, по който Хайдар минава на отиване и на връщане от кафенето. — Девра поднесе циферблата на часовника си на лунната светлина. — Всеки момент трябва да се появи.

Аркадин беше зад волана.

— Просто ми покажи колата и остави другото на мен. — Едната му ръка беше на контактния ключ, другата — на скоростния лост. — Трябва да сме готови. Може да има ескорт.

— Ако е с охрана, те са в неговата кола — каза Девра. — Пътищата са толкова лоши, че би им било трудно да го следят от втора кола.

— Един автомобил — каза Аркадин. — Толкова по-добре.

Миг по-късно от мрака изплува движеща се светлина.

— Фарове — настръхна Девра. — От там трябва да се появи.

— Ще познаеш ли колата му?

— Да. — В този район няма много коли. Повечето са стари товарни камиони.

Светлината стана по-ярка. После, щом автомобилът изкачи възвишението, се видяха и самите фарове. По разположението им Аркадин позна, че е кола, а не камион.

— Той е — каза Девра.

— Излизай — нареди Аркадин. — Тръгвай! Веднага!

— Продължавай! — викна Борн на шофьора. — Само на първа, докато не ти кажа друго.

— Не мисля…

Но Борн вече беше отворил вратата откъм бордюра и тичаше към двамата мъже. Единият беше хванал Гала, а другият се обръщаше и вдигаше ръка, вероятно като знак към една от чакащите коли. Борн го удари в корема с две ръце и стовари главата му върху вдигнатото си коляно. Зъбите на мъжа изтракаха и той се строполи.

Вторият мъж завъртя Гала така, че да е между него и Борн. Търсеше оръжието си, но Борн беше твърде бърз. Като се пресегна покрай Гала, Борн се нахвърли върху него. Мъжът се отмести, за да спре Борн, и Гала заби токчето си върху ходилото му. На Борн му трябваше точно такова разсейване. С ръка около кръста на Гала, той я издърпа встрани и нанесе зловещ удар отдолу в гърлото на мъжа. Онзи рефлексивно вдигна двете си ръце, задави се и едва не повърна. Борн му нанесе два бързи удари в корема и той също се стовари на паважа.

— Хайде!

Борн грабна Гала за ръката и тръгна към таксиджията, който караше бавно по улицата с отворена врата. Борн бутна Гала вътре, качи се след нея и затръшна вратата.

— Тръгвай! — изкрещя на шофьора. — Веднага!

Като трепереше от студа, Гала нави ръчката и затвори прозореца.

— Името ми е Яков — каза шофьорът, като изви врат, за да ги погледне в огледалото за обратно виждане. — Големи вълнения ми създавате тази вечер. Ще има ли и още? Къде да ви закарам?

— Просто карай — каза Борн.

Няколко преки по-нататък той установи, че Гала го гледа вторачено.

— Ти не ме излъга — отрони тя.

— Нито пък ти. Очевидно Казанская мислят, че ти знаеш къде е Леонид.

— Леонид Данилович Аркадин. — Тя още се опитваше да си поеме дъх. — Така се казва. Ти това искаше да знаеш, нали?

— Всъщност искам среща с Дмитрий Маслов.

— С главатаря на Казанская? Ти си луд.

— Леонид се е забъркал в много лоша компания — каза Борн. — Изложил те е на опасност. Докато не успея да убедя Маслов, че ти не знаеш къде е Аркадин, никога няма да си в безопасност.

Разтреперана, Гала с мъка облече пак коженото си палто.

— Защо ме спаси? — Тя загърна слабата си фигура. — Защо го правиш?

— Защото не мога да оставя Аркадин да те хвърли на вълците.

— Няма такова нещо — възрази тя.

— Ти как би го нарекла?

Тя отвори уста, пак я затвори и прехапа устни, сякаш можеше да намери отговор в болката си.

Бяха стигнали до вътрешното „Садовое кольцо“. Колите фучаха край тях с шеметна скорост.

— Накъде? — попита през рамо шофьорът.

За момент настъпи мълчание. После Гала се наведе напред и му даде адрес.

— И къде, по дяволите, се намира това? — попита шофьорът.

Това им беше другата особеност на тези шофьори. Тъй като почти никой от тях не беше московчанин, те нямаха никаква представа къде се намира каквото и да е. Гала невъзмутимо му даде указания и жигулата, обвита в облак бензинови изпарения, се вклини в хаотичния трафик.

— Тъй като не можем да се върнем в апартамента — каза Гала, ще отидем у приятелката ми. Правила съм го и преди. Тя е свикнала.

— Казанская знаят ли за нея?

Гала се намръщи.

— Не мисля, не.

— Не можем да рискуваме. — Борн даде на таксиджията адреса на един държан от американци хотел на Червения площад.

— Това е последното място, на което ще им хрумне да те търсят — каза той, докато шофьорът превключваше скоростите.

Останал сам в колата, Аркадин запали мотора и потегли. Натисна педала на газта и ускори толкова рязко, че главата му се залепи за облегалката, като миг преди да се блъсне в десния край на Хайдаровата кола, включи фаровете си. Различи бодигардовете на Хайдар на задната седалка. Тъкмо се обръщаха, когато колата на Аркадин ги застигна и разтресе. Задницата поднесе наляво и колата се завъртя; Аркадин рязко наби спирачки, блъсна се в дясната задна врата и я проби. Хайдар, който се бореше с волана, напълно изгуби контрол над колата. Тя изскочи от пътя и сега предницата й беше в посоката, от която дойде. Задната й част се удари в едно дърво, бронята се строши на две, багажникът се огъна и колата спря като осакатено животно. Аркадин отби от пътя, паркира и излезе, като крачеше наперено към Хайдар. Фаровете му светеха право в потрошената кола. Той виждаше Хайдар зад кормилото, в съзнание и явно в шок. Само един от мъжете на задната седалка се виждаше. Главата му беше отметната назад и на една страна. По лицето му имаше кръв — черна и лъскава на пронизващата светлина.

Хайдар уплашено се сви, щом Аркадин тръгна към бодигардовете. И двете задни врати бяха толкова изкривени, че не можеха да се отворят. С лакът Аркадин строши близкото задно стъкло и надникна вътре. Един от мъжете беше заклещен, а горната половина на тялото му лежеше в скута на останалия в седнало положение бодигард. Никой от двамата не помръдваше.

Щом Аркадин понечи да измъкне Хайдар иззад волана, Девра с гръм и трясък се появи от мрака. Очите на Хайдар се разшириха от удивление, щом я позна. Тя се спусна към Аркадин и се стовари отгоре му, при което той политна.

Хайдар гледаше удивен как се търкалят по снега, осветявани сегиз-тогиз от фаровете. Хайдар я виждаше как го удря. Много по-едрият мъж отвръщаше, като постепенно взе надмощие. Тогава Девра се отдръпна. Хайдар видя нож в ръката й. Тя го забоде в мрака, като удряше отново и отново.

Когато Девра пак се изправи срещу светлините, той забеляза, че тя диша тежко. В ръката й нямаше нищо. Хайдар предположи, че е оставила ножа забит в своя противник. Тя залитна за миг, омаломощена от борбата. После се насочи към Хайдар. Рязко дръпна неговата врата.

— Добре ли си? — попита.

Той кимна, като се отдръпна от нея.

— Казаха ми, че си се обърнала срещу нас и си минала от другата страна.

Тя се засмя.

— Просто исках копелето да си мисли. Той успя да спипа Шуменко и Филя. След това реших, че единственият начин да оцелея, е да играя с него, докато ми се отвори възможност да го убия.

Хайдар кимна.

— Това е финалната битка. Мисълта, че си станала предателка, беше обезсърчаваща. Знам, някои от нас мислеха, че си се възползвала от връзката си с Пьотър. Но не и аз. — Шокът изчезваше от погледа му. Връщаше се старият лукав блясък.

— Къде е пакетът? — попита тя. — В безопасност ли е?

— Предадох го на Хайнрих тази вечер — докато играхме карти.

— Той замина ли за Мюнхен?

— Защо, по дяволите, да стои тук и минута повече, отколкото е необходимо? Той мрази това място. Предполагам, че ще шофира до Истанбул, за да хване както обикновено ранния вечерен полет. — Очите му се присвиха. — Защо искаш да знаеш?

Той тихо изскимтя, щом Аркадин изникна от мрака. Като погледна от Аркадин към Девра и обратно, Хайдар каза:

— Какво става? Видях те как го намушка до смърт.

— Видя каквото ние искахме да видиш — Аркадин подаде на Девра оръжието си и тя застреля Хайдар между очите.

Върна се при Аркадин и му подаде пистолета с приклада напред. Когато проговори, в гласа й ясно личеше предизвикателство:

— Сега вече доказах ли ти?

Борн се регистрира в хотел „Метропол“ като Фьодор Иванович Попов. Нощният администратор изобщо не се смути от присъствието на Гала, нито пък поиска неин документ за самоличност. Този на Попов беше достатъчен според правилника на хотела. Фоайето с неговите позлатени аплици и украшения, с блестящите кристални полилеи някак напомняше епохата на царизма — дизайнерите бяха отвърнали поглед от бруталната съветска архитектура.

Борн и Гала се качиха с един от облицованите с коприна асансьори на седмия етаж. Борн отвори вратата на тяхната стая с електронно кодирана карта. След като направи старателен оглед, й позволи да влезе. Тя свали коженото си палто. Щом седна на леглото, късата й поличка се плъзна още по-нагоре по бедрата, но на нея, изглежда, й беше безразлично.

Като се наведе напред, с лакти на коленете, тя каза:

— Благодаря ти, че ме спаси. Но честно казано, не знам какво ще правя сега.

Борн издърпа стола, който стоеше пред бюрото, и седна с лице към нея.

— Първото, което трябва да направиш, е да ми кажеш дали знаеш къде е Аркадин.

Гала се загледа в килима между стъпалата си. Потри рамене, сякаш още й беше студено, макар в стаята да беше достатъчно топло.

— Добре — каза Борн. — Да говорим за друго. Знаеш ли нещо за Черния легион?

Тя изправи глава и сбърчи вежди.

— Странно е, че ги споменаваш.

— Защо да е странно?

— Леонид говореше за тях.

— Аркадин от тях ли е?

Гала се изсмя.

— Сигурно се шегуваш! Не, всъщност той никога не ми е говорил за тях. Искам да кажа, че ги споменаваше от време на време, когато отиваше да види Иван.

— А кой е Иван?

— Иван Волкин. Стар приятел на Леонид. Преди беше в групировката. Леонид ми каза, че от време на време главатарите му искат съвети, затова познава всички играчи. Той сега е нещо като историк на подземния свят. Както и да е, при него ходеше Леонид.

Това заинтригува Борн.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Защо не? Той е нощна птица. Леонид го посещаваше много късно. — Гала потърси в чантата мобилния си телефон. Превъртя записаните номера и набра телефона на Волкин.

След като говори с някого известно време, тя затвори и кимна.

— Ще се срещне с нас след един час.

— Добре.

Тя се намръщи и прибра телефона си.

— Ако си мислиш, че Иван знае къде е Леонид, грешиш. Леонид на никого не каза къде отива, даже и на мен.

— Сигурно страшно много го обичаш.

— Така е.

— Той обича ли те?

Когато Гала пак се извърна към него, очите й бяха пълни със сълзи.

— Да, обича ме.

— Затова ли взе пари да шпионираш Пьотър? Затова ли тази вечер се забавляваше с онзи мъж в „Китайския летец“?

— Боже, това няма никакво значение.

Борн се наклони напред.

— Не разбирам. Защо да няма значение?

Гала дълго го гледа.

— Какво ти става? Нищо ли не знаеш за любовта? — Една сълза избликна и се търкулна по бузата й. — Това, което правя, за да печеля пари, ми позволява да живея. Това, което правя с тялото си, няма нищо общо с любовта. Любовта е само за сърцето. Сърцето ми принадлежи на Леонид. Това чувство е свято и чисто. Никой не може да го докосне или да го оскверни.

— Може би имаме различни определения за любовта — каза Борн.

Тя поклати глава.

— Нямаш право да ме съдиш.

— Разбира се, права си — отвърна Борн. — Но нямах предвид да те съдя. Просто трудно разбирам любовта.

Тя вирна глава.

— Защо?

Борн се поколеба дали да продължи.

— Изгубих две съпруги, дъщеря и много приятели.

— И любовта си ли изгуби?

— Нямам представа какво значи това.

— Брат ми умря, докато ме защитаваше — Гала потрепери. — Само него имах. Никой никога няма да ме обича като него. След като убиха родителите ни, станахме неразделни. Той се закле, че ще бди нищо лошо да не ми се случи. Влезе в гроба, докато спазваше обещанието си. — Както седеше, тя изправи гръб. На лицето й се четеше непокорство. — Сега разбираш ли?

Борн осъзна, че сериозно е подценил това момиче. Дали и с Мойра беше постъпил така? Макар да призна чувствата си към Мойра, той несъзнателно беше направил заключението, че никоя жена не може да бъде толкова силна и толкова невъзмутима, колкото Мари. В това отношение той очевидно беше сгрешил. Трябваше да благодари на руското момиче за проникновението.

Сега Гала се втренчи в него. Внезапният й гняв, изглежда, беше догорял.

— Ти в много отношения си като Леонид. Вече никога няма да се подхлъзнеш от скалата, вече не вярваш в любовта. Като него си осакатен по ужасен начин. Не разбираш ли, направил си твоето настояще толкова безперспективно, колкото и твоето минало. Единственото ти спасение е да намериш някой, който да обичаш.

— Всъщност намерих — отвърна Борн. — Сега тя е мъртва.

— Никоя друга ли няма?

Борн кимна.

— Може би има.

— Тогава трябва да я прегърнеш, вместо да бягаш — Тя плесна с ръце. — Прегърни любовта. Това щях да кажа на Леонид ако сега той беше тук вместо теб.

Три преки по-нататък, паркирал на бордюра, Яков — шофьорът, който докара Гала и Борн — отвори капака на мобилния си телефон и натисна бутон за бързо избиране. Когато чу познатия глас, каза:

— Оставих ги пред „Метропол“ преди по-малко от десет минути.

— Дръж ги под око — отвърнаха му. — Ако напуснат хотела кажи ми. После ги проследи.

Яков се съгласи, обърна колата и паркира срещу входа на хотела. После набра друг номер и предаде същата информация на друг свой клиент.

— За малко изпуснахме пратката — каза Девра, докато се отдалечаваха от катастрофата. — Най-добре веднага да тръгнем за Истанбул. Следващият човек за свръзка, Хайнрих, има цели два часа преднина.

Двамата пътуваха в мрака и се бореха с чупките, завоите и серпентините. Черната планина с трептящи снежни наметала беше техен безмълвен, неизменен спътник. Пътят беше толкова разбит, сякаш се намираха във военна зона. На едно място гумите поднесоха върху леда и колата се завъртя, но Аркадин запази хладнокръвие. Намали скоростта и натисна леко спирачките няколко пъти, докато изключваше колата от скорост, а после изгаси двигателя. Спряха край снежна пряспа.

— Надявам се Хайнрих да е имал същите проблеми — каза Девра.

Аркадин пак запали колата, но не можа да се изтегли достатъчно назад, за да я задвижи. Слезе и заобиколи отзад, Девра застана зад волана. Не намери нищо полезно в багажника, затова се добра на няколко крачки до дърветата и отчупи големи клони, които вклини пред дясната задна гума. Удари два пъти по калника и Девра настъпи газта. Колата изхърка и застена. Гумите се завъртяха и изстреляха нагоре струи зърнест сняг. После грайферите допряха клоните, завъртяха се върху тях и ги прескочиха. Колата беше освободена.

Девра се премести, щом Аркадин седна зад волана. Пред луната се бяха струпали облаци и хвърляха плътна сянка върху пътя, докато минаваха планинския проход. Нямаше други коли; фаровете на колата бяха единствената светлина. Най-после луната се надигна от облачната си постеля и светът, който ги обграждаше, се окъпа в зловеща синкава светлина.

— В такива моменти ми липсва моят американец — каза замислено Девра с глава, облегната назад. — Той беше от Калифорния. Много обичах да ми разказва за сърфа. Боже, какъв странен спорт. Американски. И си представях колко е хубаво да живееш в земя, огряна от слънцето, да караш открити коли по безкрайни магистрали и да плуваш, когато си поискаш.

— Американската мечта — раздразнено каза Аркадин.

Тя въздъхна.

— Толкова исках да ме вземе със себе си, когато тръгваше.

— Моят приятел Миша искаше да го взема с мен — каза Аркадин. — Но това беше много отдавна.

Девра обърна глава към него.

— Ти къде отиде?

— В Америка. — Той се позасмя. — Но не в Калифорния. За Миша нямаше значение къде; той беше побъркан по Америка. Затова не го взех. Отиваш някъде да работиш, обикваш мястото и вече не ти се работи. — Той млъкна за момент и се концентрира върху един остър завой. — Аз, разбира се, не му го казах. — Никога не бих наранил Миша по такъв начин. И двамата сме израснали в бедни квартали, знаеш как е. Тоест имахме ужасно тежък живот. Толкова пъти ме бяха пребивали, че вече не ги броях. Тогава се намеси Миша. Той беше по-едър от мен, но това нямаше значение. Той ме научи как да използвам нож — не само как да намушквам, но и как да го мятам. После ме заведе при един свой познат, мършав, дребен човек, нямаше грам сланина по себе си. Докато мигна и той ме събори по гръб с такава сила, че очите ми се насълзиха от болка. Дъх не можех да си поема. Миша ме попита искам ли да се науча да правя същото и аз казах: „Мамка му, къде да се запиша?“

Заслепиха ги фаровете на приближаващ камион. Аркадин намали, докато камионът изтрополи покрай тях.

— Миша е най-добрият ми приятел, всъщност единственият ми приятел. — Не знам какво ще правя без него.

— Ще се запозная ли с него, когато ме върнеш в Москва?

— Той сега е в Америка — отвърна Аркадин. — Но ще те заведа в неговия апартамент, където временно живея. Намира се на „Крайбрежна Фрунзенская“. От всекидневната се вижда паркът „Горки“. Гледката е много красива. — В миг помисли за Гала, която още беше в апартамента. Знаеше как да я изгони; изобщо нямаше да е проблем.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза Девра. За нея беше облекчение да го чуе, че говори за себе си. Окуражена от бъбривото му настроение, тя продължи: — Какво работеше в Америка?

И пак от нищото настроението му изчезна. Аркадин натисна спирачките и колата спря.

— Ти карай — каза той.

Девра вече беше свикнала с неговите внезапно променящи се настроения, но проследи как заобикаля предницата на колата. Тя се прехвърли зад волана. Той затръшна задната врата и Девра включи на скорост, като се чудеше каква чувствителна точка е докоснала този път.

Продължиха пътя надолу по планинския склон.

— Съвсем скоро ще излезем на магистралата — каза тя, за да разсее все по-тегавото мълчание. — Нямам търпение да се пъхна в топло легло.

Неизбежно дойде момент, в който Аркадин пое инициативата с Марлийн. Случи се, когато тя спеше. Той се промъкна по коридора до вратата й. За него беше детска игра да отключи бравата само с една тел, увита около корка на бутилка шампанско, което Икупов беше поднесъл на вечеря, разбира се, понеже беше мюсюлманин, самият Икупов не опита алкохола, но Аркадин и Марлийн нямаха такива ограничения. Аркадин беше предложил сам да отвори шампанското и когато приключи, скри телта в шепата си.

Стаята миришеше на нея — на лимони и мускус, комбинация, която предизвикваше раздвижване под корема му. Луната беше кръгла и ниско над хоризонта. Сякаш Бог я притискаше между дланите си.

Аркадин стоеше неподвижно, заслушан в дълбокото, равномерно дишане на Марлийн и от време на време улавяше съвсем леко похъркване. Завивките на леглото прошумоляха, щом тя се обърна на дясната си страна, с гръб към него. Той изчака дишането й да се успокои и тогава отиде до леглото. Качи се и коленичи над нея. Луната осветяваше лицето и рамото й, вратът й беше в сянка, затова му се стори, че вече я е обезглавил. По някаква причина тази гледка го обезпокои. Опита се да диша дълбоко и леко, но тревожното видение стегна гърдите му и така го зашемети, че той почти изгуби равновесие.

А после усети нещо твърдо и студено, от което на един дъх дойде на себе си. Марлийн беше будна, беше обърнала глава, втренчена в него. В дясната й ръка имаше „Глок 20“, десети калибър.

— Зареден е — каза тя.

Което означаваше, че има още четиринадесет патрона, ако не успее да го убие от първия път. Не че имаше такава вероятност. „Глок“ беше един от най-мощните пистолети, които можеха да се купят. А тя не се шегуваше.

— Назад.

Той се търколи от леглото, а тя седна. Голите й гърди бяха сребристи на лунната светлина. Изглежда, изобщо не я интересуваше, че е полугола.

— Ти не спеше.

— Не съм спала, откакто дойдох тук — каза Марлийн. — Предчувствах този момент. Очаквах да се промъкнеш в стаята ми.

Тя остави пистолета отстрани.

— Ела в леглото. С мен си в безопасност, Леонид.

Сякаш хипнотизиран, той се качи на леглото и като малко дете положи глава върху меката възглавница на гърдите й, докато тя нежно го люлееше. Тя легна свита около него, като искаше топлината й да се пропие в неговата хладна, подобна на мрамор плът. Постепенно Марлийн усети как сърцето му престана да препуска лудо. Аркадин се унесе в равномерния ритъм на нейното сърце.

Малко по-късно тя го събуди с шепот в ухото. Не беше трудно — той искаше да се освободи от кошмара. Стресна се и се взира в нея дълго време с изопнато тяло. Чувстваше гърлото си изранено от виковете насън. Щом се върна в настоящето, той я позна. Усети ръцете й около себе си, закрилящата прегръдка на тялото й и за нейно удивление и въодушевление, той се отпусна.

— Нищо не може да те нарани тук, Леонид — прошепна тя. — Дори и кошмарите ти.

Той я гледаше особено, без да мига. Всеки друг на нейно място щеше да е уплашен, но не и Марлийн.

— Какво те накара да викаш? — попита тя.

— Имаше кръв навсякъде… по леглото.

— По твоето легло? Биха ли те, Леонид?

Той примигна и магията се развали. Обърна се и скри лице от нея, докато чакаше пепелявата светлина на зората.

Двадесет и първа глава

В хубавия, ясен следобед, когато слънцето вече беше слязло ниско на небето, Тайрон откара Сорая Мур до тайната квартира на АНС, сгушена между полегатите хълмове на Вирджиния. Някъде, в някакво анонимно интернет кафе в североизточен Вашингтон Кики седеше пред един обществен компютър и чакаше да посее програмния вирус, който беше създала, за да извади от строя двете хиляди наблюдателни видеокамери на сградата.

— Всяка камера ще преповтаря едно и също видеоизображение безкрай — каза им тя. — Но това беше лесната част. За да направя кода сто процента невидим, той ще действа само десет минути, не повече. В този момент той ще се саморазруши в основата си и ще се деформира в малки пакети безвреден код, така че системата няма да ги разпознае като аномалия.

Сега всичко зависеше от разчета на времето. Тъй като не беше възможно да изпратят електронен сигнал от тайната квартира на АНС, без да го засекат и проследят като подозрителен, бяха изработили външна времева схема. Това означаваше, че ако нещо се обърка — ако Тайрон се забави по някаква причина, — десетте минути ще изтекат и планът ще се провали. Това бе неговата ахилесова пета. Но все пак беше единствената им възможност и те решиха да я използват.

Освен това Дерон им беше приготвил редица улеснения, след като се консултира с архитектурните планове на сградата, които мистериозно извади отнякъде. Сорая беше опитала да се сдобие с тях сама, но удари на камък. Както си мислеше, АНС изцяло беше заключила документацията на съоръжението.

Точно преди да спрат пред входа, Сорая попита:

— Сигурен ли си, че искаш да участваш в това?

Тайрон кимна с безизразно лице.

— Да започваме. — Тайрон беше възмутен, че изобщо й хрумва да му зададе такъв въпрос. Когато беше на улицата, ако някой от екипа му посмееше да постави под съмнение неговия кураж или решителност, това щеше да е краят му. Тайрон все трябваше да си напомня, че това не е улицата. Той много добре знаеше, че Сорая поема огромен риск, като го измъква оттам и го цивилизова — така понякога си мислеше за процеса, когато се чувстваше особено ограничен от правилата и предписанията на белите хора, за които нищо не знаеше.

Той я погледна с крайчеца на окото си, като се чудеше дали изобщо би пристъпил в света на белите хора, ако не беше любовта му към Сорая. Тя беше цветнокожа — и то мюсюлманка, — която работеше за Човека. Ако тя нямаше нищо против да върши такава работа, защо той трябваше да има? Но неговото възпитание беше много по-различно от нейното. От онова, което му беше казала, ставаше ясно, че нейните родители са й дали всичко необходимо. Докато неговите или не поискаха да му дадат нищо, или бяха неспособни да го направят. Тя имаше предимството да получи първокласно образование; той си имаше Дерон, който макар да го беше научил на много неща, не можеше да замести образованието на белия човек.

Най-голямата ирония беше, че само допреди няколко месеца Тайрон би се надсмял над образование като нейното. Но след като я срещна, започна да разбира колко неграмотен е всъщност. Беше се учил от улицата и със сигурност беше по-компетентен от Сорая в това отношение. Но хора, завършили гимназия и колеж, го плашеха. Колкото повече ги наблюдаваше как лавират из своя свят — как разговарят, как се споразумяват и си взаимодействат един с друг, — толкова повече разбираше колко осакатен е бил животът му. Да си съобразителен на улицата и нищо повече — само това беше необходимо, за да си проправяш път напред, но целият останал свят стоеше встрани. След като разбра това, подобно на Дерон, и поиска да изследва света зад границите на своя квартал, вече знаеше, че ще трябва да се промени от главата до петите.

Всички тези мисли се въртяха из главата му, когато видя внушителната, покрита с каменни плочи сграда с високата желязна ограда. Както знаеше от плановете, които запамети в дома на Дерон, постройката имаше идеална симетрия, с четири високи комина и осем помещения с фронтони. Единствената особеност бяха множеството островърхи антени, ефирни приематели и сателитни чинии.

— Изглеждаш много красив с този костюм — каза Сорая.

— Ужасно е неудобен — отвърна той. — Чувствам се схванат.

— Като всеки агент на АНС.

Той се засмя, както би се смял римски гладиатор, преди да влезе в Колизея.

— Като стана дума — добави тя, — носиш ли табелката, която Дерон ти даде?

Той се потупа близо до сърцето.

— На сигурно място.

Сорая кимна.

— Добре, да влизаме.

Той знаеше, че има вероятност никога вече да не излезе от тази сграда жив, но това не го тревожеше. И защо да го тревожи? Колко беше струвал животът му до този момент? Абсолютно нищо. Беше се изправил — също като Дерон — и беше направил своя избор. Само това му трябва на човек в живота.

Сорая показа документите за достъп, които Лавал й беше пратил сутринта по куриер. Въпреки това и двамата с Тайрон бяха подробно проверени от две костюмирани „горили“ с квадратни челюсти и каменни лица. Най-после минаха проверката и ги допуснаха вътре.

Докато Тайрон караше надолу по извития чакълест път, Сорая показа ужасната гора от наблюдателни системи, през която трябва да премине всеки неканен, за да проникне през огражденията на комплекса. Този монолог отново го увери, че като гости на Лавал вече са заобиколили някои опасности. Сега оставаше само да преодолеят вътрешността на сградата. Излизането от нея беше съвсем отделен въпрос.

Тайрон стигна до портика. Преди да успее да изключи двигателя, един камериер дойде да поеме колата — той също беше здравеняк с квадратна челюст, който би изглеждал нелепо в обикновени дрехи.

Генерал Кендъл, точен както винаги, стоеше на вратата и ги чакаше. Той механично се здрависа със Сорая, после погледна преценяващо Тайрон, докато тя го представяше.

— Вашият бодигард предполагам — каза Кендъл назидателно. — Не изглежда като типичен кадър на ЦРУ.

— Това не е типична среща на ЦРУ — язвително отвърна Сорая.

Кендъл сви рамене. Още веднъж се здрависа формално, завъртя се на пети и ги поведе навътре в масивната сграда. Минаха през общодостъпните помещения с позлатени орнаменти, изискани, луксозни според съвременните представи, по притихнали коридори, украсени отстрани с картини на военни теми, покрай прозорци с мулиони, през които струяха лъчите на януарското слънце и падаха по синята плюшена пътека. Тайрон скришом проучваше всеки детайл, сякаш оглеждаше мястото за мащабен обир и всъщност беше точно така. Минаха през вратата, която водеше надолу към приземните етажи. Изглеждаше точно както Сорая я беше начертала по памет пред него и Дерон.

Извървяха още десетина метра до ореховите врати, през които се стигаше до Библиотеката. В камината бумтяха ярки пламъци, а на същото място, на което Сорая беше казала, че е седяла с Кендъл и Лавал на първата среща, бяха подредени четири стола. Вилърд ги посрещна на прага.

— Добър ден, мис Мур — каза и леко се поклони. — Колко мило, че ви виждам толкова скоро. Ще пийнете ли от вашия цейлонски чай?

— Би било чудесно, благодаря.

Тайрон тъкмо щеше да си поръча кока-кола, но се отказа. И той поиска цейлонски чай, без да има ни най-малка представа какъв е вкусът му.

— Много добре — каза Уилърд и ги остави.

— Оттук — обади се излишно Кендъл, докато ги водеше към подредените столове, където вече беше седнал Лутър Лавал, загледан през прозорците към светлината над западните хълмове.

Сигурно ги беше чул да приближават, защото стана и се обърна точно в тяхната посока. Тази маневра се стори на Сорая умело отработена и също толкова изкуствена, колкото усмивката на Лавал. Тя почтително представи Тайрон и всички седнаха.

Лавал събра върховете на пръстите си в пирамида.

— Преди да започнем, госпожо директор, съм длъжен да отбележа, че нашият архивен отдел изрови фрагменти от историята на Черния легион. Явно наистина са съществували по времето на Третия райх. Били са съставени от мюсюлмански военнопленници, които били върнати обратно в Германия от първите опити за преврат в Съветския съюз. Тези мюсюлмани, предимно от турски произход от Кавказ, толкова много мразели Сталин, че били готови да направят всичко, за да го съборят от власт — дори да станат нацисти.

Лавал поклати глава като професор по история, който описва мрачен период пред група ококорени студенти.

— Това е особено неприятен детайл от отвратително десетилетие. Но що се отнася до самия Черен легион, няма абсолютно никакво доказателство, че е оцелял след режима, който го създава. Освен това неговият благодетел Химлер е бил майстор на пропагандата, особено когато трябвало да се издигне в очите на Хитлер. Едно парадоксално свидетелство показва, че ролята на Черния легион на Източния фронт е била незначителна, че всъщност фантастичната пропагандна машина на Химлер е внушила страховитата репутация, на която са се радвали, а не направеното от членовете на легиона.

Той се усмихна, а слънцето се показа иззад буреносните облаци.

— Сега, в тази светлина, нека погледна данните на „Тифон“.

Сорая изтърпя това доста снизходително въведение, целящо да дискредитира източника на информация, преди още да му я е дала. Тя позволи негодуванието и унижението да преминат през нея, за да може да запази спокойствие и да се съсредоточи върху мисията си. Като издърпа куфарчето върху скута си, набра кода, отключи и извади червена папка с дебела черна лента през горния десен ъгъл с надпис „За четене само от Директора“ — материал с висша степен на секретност.

Като гледаше Лавал в очите, тя му я подаде.

— Извинете, госпожо директор — протегна ръка Тайрон. — Електронната лента.

— О, да, забравих — каза Сорая. — Господин Лавал, бихте ли подали папката на господин Елкинс?

Лавал прегледа папката по-отблизо и видя лента от лъскав метал, която я запечатваше.

— Не си правете труда. Мога да я отлепя и сам.

— Не и ако искате да прочетете данните — каза Тайрон. — Ако лентата не се отлепи с това — той подаде малък пластмасов уред, — папката ще се унищожи след секунди.

Лавал кимна в знак на одобрение за предпазните мерки, които Сорая беше взела.

Щом даде папката на Тайрон, Сорая каза:

— От последната ни среща моите хора засякоха още комуникации от същия обект, който все повече заприличва на техен команден център.

Лавал се навъси.

— Команден център? Това е изключително необичайно за терористична мрежа, която поначало се състои от независими кадри.

— Именно затова не можем да пренебрегнем засечените данни.

— По мое мнение тъкмо това ги прави съмнителни — отвърна Лавал. — Ето защо нямам търпение да ги прочета.

През това време Тайрон беше разцепил металната защитна лента и върна папката. Щом Лавал я отвори, наведе поглед и започна да чете.

В този миг Тайрон каза:

— Трябва да ида до тоалетната.

Лавал махна с ръка.

— Върви — каза той, без да вдига очи.

Кендъл гледаше как Тайрон отива да попита за посоката Уилърд, който тъкмо се приближаваше с питиетата. Сорая видя това с крайчеца на окото си. Ако всичко минеше добре, през следващите две минути Тайрон щеше да застане пред вратата към мазето точно в същия миг, в който Кики изпрати вируса към охранителната система на АНС.

Иван Волкин беше рунтав като мечка, имаше прошарена коса, щръкнала нагоре като на идиот, гъста брада, бяла като сняг, и малки, но весели очи с цвят на дъждовна буря. Краката му бяха леко криви, сякаш цял живот беше яздил кон. Набразденото, загоряло лице му придаваше някакво благородство, сякаш беше заслужил уважението на много хора през живота си.

Той топло ги поздрави и ги покани в апартамент, някак смален заради рафтовете с книги и списания, които заемаха всяка възможна хоризонтална повърхност, включително капака на кухненската печка и леглото му.

Поведе ги по тясна, лъкатушна пътека от вестибюла към всекидневната и им разчисти място на дивана, като премести три олюляващи се купчини с книги.

— Така — каза той, застанал пред тях. — С какво мога да съм ви полезен?

— Искам да знам всичко, което можете да ми кажете за Черния легион.

— И защо се интересувате от такъв дребен детайл в историята? — Волкин погледна Борн с предубеждение. — Нямате вид на учен.

— Вие също — отвърна Борн.

Това накара възрастния човек да избухне в смях.

— Да, предполагам, че е така. — Волкин избърса очите си. — Казал единият войник на другия, а? Да. — Като се пресегна зад себе си, той обърна един стол с облегалка от напречни летви и седна на него с ръце, кръстосани върху облегалката. — Така. Какво по-точно искате да знаете?

— Как са успели да оцелеят до двайсет и първи век?

Лицето на Волкин моментално помръкна.

— Кой ви каза, че Черният легион е оцелял?

Борн не искаше да използва името на професор Спектър.

— Източник, в който не се съмнявам.

— Така ли? Е, източникът ви греши.

— Защо да си правя труда да отричам? — каза Борн.

Волкин се изправи и отиде в кухнята. Борн чу как вратата на хладилника се отвори и затвори, после леко потракване на стъкло. Когато Волкин се върна, в едната си ръка държеше изстудена бутилка с водка, а в другата — три водни чаши. Като им подаде чашите, той разви капачката и напълни на всеки до половината. Когато наля и на себе си, седна обратно, а бутилката остана между тях на овехтелия килим.

Волкин вдигна чашата си.

— За наше здраве. — Пресуши я на две огромни глътки. Облиза устни, наведе се и пак си наля. — Слушайте ме внимателно. Ако можех да призная, че Черният легион съществува и днес, нямаше да ми остане никакво здраве, за което да пия.

— Как може някой да разбере? — попита Борн.

— Как? Ще ти обясня как. Аз ти казвам какво знам, после ти тръгваш и действаш по тази информация. Къде си мислиш, че ще се излее ответната помия, а? — Той потупа с чашата гръдния си кош и разля водка по вече изцапаната си риза. — Всяко действие си има противодействие, приятелю, и да ти кажа, когато се отнася за Черния легион, противодействието винаги е фатално за някого.

Тъй като Волкин малко или много вече беше признал, че всъщност Черният легион е оцелял след разгрома на нацистка Германия, Борн насочи въпроса към онова, което истински го засягаше.

— Защо Казанская се замесват?

— Моля?

— Още не знам, но Казанская се интересуват от Михаил Тарканян. В неговия апартамент се натъкнах на един от наемните им убийци.

Изражението на Волкин стана сърдито.

— Какво правеше ти в неговия апартамент?

— Тарканян е мъртъв — каза Борн.

— Какво? — избухна Волкин. — Не ти вярвам.

— Бях там, когато се случи.

— А аз ти казвам, че не е възможно.

— Напротив, това е факт — отвърна Борн. — Смъртта му е пряк резултат от това, че е член на Черния легион.

Волкин кръстоса ръце на гърдите си. Приличаше на стара мъжка горила от зоологическата градина.

— Разбирам какво става. Колко начина ще опиташ, за да ме накараш да говоря за Черния легион?

— Всички възможни — каза Борн. — Казанская е в някакъв съюз с Черния легион, което е тревожна перспектива.

— Може и да изглеждам така, сякаш знам всички отговори, но не ги знам. — Волкин се втренчи в Борн сякаш го предизвикваше да го нарече лъжец.

Макар Борн да беше убеден, че Волкин знае повече, отколкото би признал, беше наясно, че ще е грешка да го подканя. Очевидно този човек не можеше да бъде сплашен, затова нямаше смисъл да опитва. Професор Спектър беше предупредил Борн да не се замесва във войните между групировките, но професорът беше много далеч от Москва; точността на неговото разузнаване зависеше от хората му тук, на място. Инстинктът подсказваше на Борн, че има сериозен разнобой. Доколкото разбираше, имаше само един начин да се добере до истината.

— Кажете ми как да си уредя среща с Маслов — каза той.

Волкин поклати глава.

— Това ще е крайно неразумно. Тъй като Казанская е в разгара на борбата за надмощие с Азерите…

— Използвам Попов само като име за прикритие — каза Борн. — Всъщност съм консултант на Виктор Черкезов. — Това беше шефът на Федералната агенция против наркотиците, един от двама или тримата най-влиятелни „силовици“ в Русия.

Волкин се отдръпна, сякаш думите на Борн го бяха ужилили. Хвърли обвинителен поглед на Гала, като че ли Борн беше скорпион, доведен от нея в тази бърлога. Като се обърна към Борн, Волкин каза:

— Имаш ли някакво доказателство за това?

— Не ставайте абсурден. Въпреки това мога да ви кажа името на човека, пред който докладвам: Борис Илич Карпов.

— Така ли? — Волкин извади пистолет „Макаров“ и го постави на дясното си коляно. — Ако лъжеш… — Той вдигна мобилен телефон, който чудно как беше измъкнал изпод бъркотията, и бързо набра номер. — Тук нямаме аматьори.

След малко той заговори по телефона:

— Борис Илич, тук при мен има човек, който твърди, че работи за вас. Бих искал да ви свържа, може ли?

— Борис — каза Борн. — Джейсън Борн се обажда.

— Джейсън, приятелю! — гласът на Карпов отекна по линията. — Не съм те виждал от Рейкявик.

— Доста дълго време.

— Твърде дълго, казвам ти!

— Ти къде беше?

— В Тимбукту.

— Какво си правил в Мали? — попита Борн.

— Питай ме, че да ти кажа — засмя се Карпов. — Разбирам, че сега работиш за мен.

— Точно така.

— Момчето ми, копнеех за този ден! — Карпов отново гръмко се разсмя. — Трябва да полеем това събитие с водка, но не тази вечер, нали? Върни старото куче Волкин обратно в стадото му. Предполагам, че искаш нещо от него.

— Така е.

— Не е повярвал на нито една твоя дума. Но аз ще променя това. Моля те, запомни мобилния ми номер, после ми звънни, когато си сам. До скоро чуване, добри ми приятелю.

— Иска да говори с теб — каза Борн.

— Това е разбираемо. — Волкин взе телефона от Борн и го сложи на ухото си. Изражението му се промени почти моментално. Втренчи се в Борн с леко отворена уста. — Да, Борис Илич. Да, естествено. Разбирам.

Волкин прекъсна връзката и сякаш цяла вечност се взира в Борн. Накрая каза:

— Сега ще се обадя на Дмитрий Маслов. Надявам се, че знаеш какво правиш, по дяволите. Иначе това е последният път, когато някой те вижда — жив или мъртъв.

Двадесет и втора глава

Тайрон веднага влезе в една от кабините на мъжката тоалетна. Като извади пластмасовата карта, която Дерон му беше направил, той я закачи от външната страна на сакото си. Костюмът му беше досущ като на повечето служители тук. Табелката го идентифицираше като специален агент Деймън Ригс от полевия щаб на АНС в Лос Анджелис. Деймън Ригс беше реален човек. Името беше взето от базата данни с човешки ресурси на АНС.

Тайрон пусна водата, появи се от кабината и студено се усмихна на един агент от АНС, който стоеше приведен над мивка и си миеше ръцете. Агентът хвърли поглед към табелката на Тайрон и каза:

— Далеч си от вкъщи.

— И то посред зима — гласът на Тайрон беше силен и уверен. — Да му се не види, липсва ми, че не слизам до Санта Моника.

— Съчувствам ти. — Агентът избърса ръцете си. — Успех! — каза той на излизане.

Тайрон се загледа за миг в затворената врата, пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Дотук добре. Той излезе в коридора, очите му гледаха право напред, походката му беше целеустремена. Мина покрай четирима-петима агенти. Двама хвърлиха бегъл поглед на табелката му и кимнаха. Другите изцяло го пренебрегнаха.

— Номерът — каза му Дерон — е да изглеждаш така, сякаш си от тях. Не се колебай, бъди целеустремен. Ако изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, ставаш част от пейзажа и никой не те забелязва.

Тайрон стигна до вратата без инциденти. Прекрачи прага, докато двама агенти, потънали в задълбочен разговор, минаваха край него. После, като се огледа в двете посоки, рязко се извърна обратно. Бързо извади тиксото, което изглеждаше като съвсем обикновена прозрачна лепенка, и го постави върху четеца за пръстови отпечатъци. Като гледаше часовника си, изчака, докато голямата стрелка стигна дванайсет. После задържа дъха си и притисна показалец върху лентата, за да го изравни с повърхността на четеца. Вратата се отвори. Той отлепи лентата и се вмъкна вътре. Върху лентата беше пръстовият отпечатък на Лавал. Тайрон беше взел отпечатъка от задната корица, докато работеше с устройството, което разцепи секретната лента. Сорая беше увлякла Лавал в разговора, за да отвлече вниманието му.

Той спря за момент в основата на стълбището. Не се чуваха алармени звънци, нито шум от въоръжени гардове, които идваха към него. Софтуерната програма на Кики беше свършила работа. Останалото зависеше от него.

Той бързо и безшумно мина по грубия бетонен коридор. Единствената украса тук бяха бръмчащите флуоресцентни тръби, които излъчваха слаба светлина. Не видя никого, не чу нищо, освен жуженето на машинарии.

Като надяна латексови ръкавици, той пробва всяка врата, до която стигаше. Повечето бяха заключени. Първата отключена се отваряше към малка клетка с наблюдателна витрина на едната стена. Тайрон беше влизал в достатъчно полицейски участъци, за да знае, че през стъклото се вижда само в едната посока. Той надникна в съседната стая през него и успя да различи метален стол, монтиран в средата на пода, а зад стола имаше голяма отводнителна тръба. Към дясната стена беше прикрепено дълбоко около метър корито. В стаичката имаше окован мъж, над който беше намотан противопожарен маркуч. Накрайникът му изглеждаше огромен в тясното пространство на стаичката. Тайрон знаеше от снимки, които беше виждал, че това е килия, в която се симулира удавяне. Той засне колкото можа кадри, защото те бяха доказателството, което Сорая искаше, за да разобличи АНС в използване на незаконни и нехуманни изтезания.

Тайрон засне всичко с десетмегапикселовия дигитален фотоапарат, който Сорая му даде. Предвид огромната памет на картата, камерата можеше да запише шест видеоклипа с продължителност по три минути.

Той продължи, като знаеше, че разполага с крайно ограничено време. Открехна вратата и установи, че коридорът още е пуст. Тръгна бързо по него, като проверяваше всички врати. Най-после се озова в друга наблюдателна стая. Този път завари мъж, коленичил до маса. Раменете му бяха издърпани назад, а завързаните ръце бяха на масата. На главата му беше нахлузена черна качулка. Позата му беше на победен войник, който се кани да целуне краката на своя завоевател. Тайрон усети как го залива вълна от гняв, какъвто не беше чувствал никога преди. Не можеше да не мисли за историята на своя народ, преследван от съревноваващи се шайки на източния бряг на Африка. Дерон го накара да изучи цялата тази ужасяваща история, да научи откъде е произлязъл, да разбере какво движи предразсъдъците, вродената омраза, всички мощни сили вътре в него.

Той с усилие се взе в ръце. На това се бяха надявали: на доказателство, че АНС прилага върху затворниците незаконни форми на изтезание. Тайрон засне множество фотографии и дори кратко видео, преди да излезе от стаята.

Отново бе сам в коридора. Това го обезпокои. Би трябвало да види или чуе служители на АНС тук, долу. Но нямаше жива душа.

Изведнъж усети как тилът му настръхва. Обърна се и тръгна да се връща почти на бегом. Сърцето му биеше лудо, кръвта нахлу в ушите му. С всяка стъпка лошото предчувствие се засилваше. Побягна с всичка сила.

Лутър Лавал вдигна поглед от четивото си и заплашително каза:

— Каква игра играете, госпожо директор?

Сорая се овладя да не трепне.

— Моля?

— Прегледах тези подслушани разговори, които твърдите, че идват от Черния легион вече два пъти. Никъде не откривам каквото и да е споменаване на тяхното име или всъщност каквото и да е име.

Появи се Уилърд и подаде на генерал Кендъл сгънато листче хартия. Кендъл го прочете с безизразно лице. После се извини и стана. Сорая с тревога го проследи как напуска Библиотеката.

За да си върне вниманието й, Лавал размаха листовете във въздуха.

— Кажете ми истината. Защото много добре знаете, че тези разговори може да са между две групи единайсетгодишни хлапета, които си играят на терористи.

Сорая настръхна.

— Моите хора ме уверяват, че данните са автентични, господин Лавал, а те са най-добрите в бизнеса. Ако не вярвате на това, не мога да си представя защо ще искате част от „Тифон“.

Лавал оцени логиката й, но още не беше приключил с нея.

— Тогава откъде знаете, че са от Черния легион?

— От странично разузнаване.

Лавал се облегна на стола си. Питието му стоеше на масата недокоснато.

— А какво, за Бога, означава „странично разузнаване“?

— Друг източник, без връзка с подслушването, има информация за предстоящо нападение на американска земя, което идва от Черния легион.

— За който нямаме конкретно доказателство дали наистина съществуват.

Сорая се чувстваше все по-неудобно. Разговорът клонеше опасно близо до разпит.

— Донесох тези данни по ваше искане с намерението да създадем доверие помежду си.

— Може би е така — отвърна Лавал. — Но, честно казано, тези данни може би изглеждат тревожни на повърхността, но не и за мен. Вие криете нещо, директоре. Искам да науча източника на вашето така наречено странично разузнаване.

— Опасявам се, че това не е възможно. Източникът е абсолютно неприкосновен. — Сорая не можеше да му каже, че източникът й е Джейсън Борн. — Обаче… — Тя посегна към своето тънко дипломатическо куфарче, извади няколко снимки и му ги подаде.

— Това е труп — каза Лавал. — Изглежда, не разбирам значението му…

— Погледнете втората снимка — отвърна Сорая. — Това е близък план от сгъвката на лакътя на жертвата. Какво виждате?

— Татуировка с три конски глави, прикрепени към… какво е това? Прилича на черепа на есесовците.

— И е точно това — Сорая му подаде друга снимка. — Това е униформеният знак на Черния легион под командването на Хайнрих Химлер.

Лавал сви устни. После прибра листовете обратно в папката и я върна на Сорая. Вдигна снимките.

— Ако вие можете да намерите този отличителен знак, тогава всеки може. Това може да е група, която просто да е присвоила символа на Черния легион, както скинхедс в Германия присвоиха свастиката. А и това не е доказателство, че подслушаните разговори идват от Черния легион. Но дори и да идват, аз имам проблем, директоре. Той е същият като вашия, мисля. Вие ми казахте — а също и според вашия неприкосновен източник, — че Черният легион е прикриван от Източното братство. Ако АНС действа по тези данни, върху нас ще се изсипе порой от обществено негодувание. Източното братство, сигурен съм, че сте наясно, е извънредно влиятелно, особено чрез пресата отвъд океана. Ако се захванем с тях и сгрешим, това ще навлече на президента и на тази страна огромно унижение, което не можем да си позволим. Ясно ли се изразявам?

— Пределно ясно, господин Лавал. Но ако го пренебрегнем и пак атакуват успешно Америка, тогава как ще изглеждаме?

Лавал потри лице с едната си ръка.

— Значи сме между чука и наковалнята.

— Сър, и вие като мен знаете, че действието е по-добро от бездействието, особено в критична ситуация като тази.

Лавал беше на път да капитулира, Сорая го знаеше, но ето че Уилърд пак дойде с плавна походка, безшумен като призрак. — Той се наведе и прошепна нещо в ухото на Лавал.

— Благодаря ти, Уилърд — каза Лавал. — Това ще е всичко. — После се обърна пак към Сорая: — Е, господин директор, изглежда, спешно ме търсят навсякъде. — Той се изправи и се усмихна, свел поглед към нея, но заговори с леден тон: — Моля, последвайте ме.

Сърцето на Сорая подскочи. Тази покана не беше молба.

Четиридесет минути по-рано при Яков, таксиметровият шофьор, на когото беше наредено да паркира на отсрещната страна на улицата пред входа на хотел „Метропол“, дойде човек, като че излязъл от месомелачка. Въпреки усилията му да прикрие лицето си то беше отекло и потъмняло. Носеше сребриста превръзка на едното си око. Още преди мъжът да му даде пълна шепа пари, Яков го определи като нацупено копеле. Не каза и една дума за поздрав, а седна с трясък на задната седалка и се смъкна надолу, така че никой да не може да го види.

Атмосферата в колата тутакси стана толкова отровна, че Яков беше принуден да пусне в затопленото купе мразовитата московска нощ. Купи си сандвич от минаващ турчин и прекара следващия половин час в хранене. Говори с приятеля си Макс, който беше спрял зад него, защото Макс беше мързеливо копеле и използваше всякакви извинения, за да не работи.

Яков и Макс бяха в разгара на вълнуваща дискусия относно смъртта на висш чиновник от „РАБ Банк“ предишната седмица. Бил открит завързан, пребит и удушен в гаража на собствената си елитна дача. Двамата се чудеха защо кабинетът на главния прокурор и новосформираната от президента разследваща комисия се борят за юрисдикция над смъртния случай.

— Това си е чисто и просто политика — каза Яков.

— Мръсна политика — язвително отвърна Макс. — В това няма нищо чисто и просто.

Точно тогава Яков забеляза Джейсън Борн и привлекателната девойка да излизат от една жигула пред хотела. Удари три пъти с юмрук вратата на своето такси и усети раздвижване на задната седалка.

— Тук е — каза Яков, когато задният прозорец се смъкна.

Борн смяташе да остави Гала в хотел „Метропол“, когато погледна през прозореца на колата и видя таксито, което по-рано го беше откарало от „Китайския летец“ до хотела. Яков, шофьорът, се беше облегнал върху калника на своята трошка и ядеше нещо мазно, докато говореше с таксиджията, паркирал точно зад него.

Борн видя как Яков хвърли поглед към него и Гала, докато излизаха от колата. А като минаваха през въртящата се врата, Борн предупреди Гала да стои неподвижно. От лявата му страна беше служебният вход, използван от портиерите, за да внасят и изнасят от хотела багажа на гостите. Борн погледна към отсрещната страна на улицата. Яков пъхна глава в задния прозорец и размени няколко думи с човек, скрит на задната седалка.

В асансьора попита спътничката си:

— Гладна ли си? Аз умирам от глад.

Харун Илиев, човекът, когото Семьон Икупов беше пратил да намери Джейсън Борн, беше изхабил часове в заядливи преговори и разочароващи безизходни ситуации и накрая похарчи голяма сума пари в неговото преследване. Не беше съвпадение, че най-после стигна до Яков, който беше амбициозен и съзнаваше ясно, че няма как да забогатее, като кара такси из Москва, засича колегите си и им краде клиентите под носа. Какво можеше да е по-изгодно от това да шпионира други хора? Особено когато основният ти клиент е американец. Яков имаше много клиенти, но никой от тях не знаеше как да пилее наоколо долари като американците. Те искрено вярваха, че ако дадеш достатъчно пари, ще си купиш всичко. Повечето пъти бяха прави. А и когато не бяха, пак им излизаше скъпо.

Повечето от другите клиенти на Яков се смееха на парите, които американците пилееха. Но той подозираше, че просто завиждат. Според Яков да приемаш онова, което нямаш и никога няма да имаш, със смях, беше по-добре, отколкото да се оставиш да те потисне.

Хората на Икупов бяха единствените, които плащаха също толкова добре. Но те го използваха много по-малко от американците. От друга страна, го държаха на договор. Яков познаваше Харун Илиев добре, беше работил с него няколко пъти преди, харесваше го и му вярваше. Освен това и двамата бяха мюсюлмани. В Москва Яков пазеше своята религия в тайна, особено от американците, които биха го захвърлили като фалшива рубла.

Веднага след като американският аташе се свърза с него за работата, Яков се обади на Харун Илиев. В резултат Харун се внедри сред служителите на хотел „Метропол“ чрез един свой братовчед, който работеше в кухнята. Координираше поръчките между готвачите. Щом братовчедът видя, че има поръчка за рум сървис от 728, стаята на Борн, той се обади на Харун.

— Тази вечер персоналът е малко — каза му. — Слез долу до пет минути и ще направя така, че ти да му занесеш поръчката.

Харун Илиев бързо се яви при братовчед си и му връчиха количка на колела, спретнато покрита с бяла колосана покривка и натоварена със затворени съдове, подноси, чинии, сребърни прибори и салфетки. Като благодари на братовчед си за възможността да се добере до Джейсън Борн, той подкара количката към служебния асансьор. В него вече имаше някой. Харун помисли, че е от управителите на хотела, но след като влязоха в асансьора, мъжът се обърна и Харун за миг зърна подпухналото му лице и сребристата превръзка над едното око.

Харун се пресегна и натисна бутона за седмия етаж. Мъжът натисна осмия. Асансьорът спря на четвъртия и там се качи камериерка с количка, която слезе един етаж по-горе.

Асансьорът тъкмо подмина петия етаж, когато мъжът се пресегна и натисна големия червен бутон за аварийно спиране. Харун се обърна да го попита какво става, но онзи безшумно изстреля куршум от деветмилиметров „Уелрод“ със заглушител в челото му и му пръсна мозъка. Харун беше мъртъв, преди да рухне на пода на асансьора.

Антъни Прауис избърса малкото кръв със салфетка от количката за рум сървис. После бързо смъкна дрехите от жертвата си и се преоблече в униформата на хотел „Метропол“.

Натисна аварийния бутон и асансьорът продължи да се издига към седмия етаж. След като се увери, че коридорът е празен, Прауис прегледа картата на етажа, извлече трупа в едно сервизно помещение, а после изтика количката покрай един ъгъл към стая 728.

— Защо не си вземеш душ? Горещ и продължителен — каза Борн.

Гала го погледна дяволито.

— Ако мириша, то поне не е колкото теб. — Тя почна да смъква късата си поличка. — Защо не си вземем душ заедно?

— Някой друг път. Трябва да свърша една работа.

Долната й устна комично се накриви.

— Боже, може ли да е толкова скучно?

Борн се засмя, докато тя отиваше към банята, и затвори вратата след нея. Скоро след това до него стигна звукът от течаща вода, а по-късно и малки кълбета пара. Той включи телевизора и се загледа с усилен звук в ужасяващо предаване на руски език.

На вратата се почука. Борн стана от мястото си на леглото и отвори вратата. Сервитьор в униформа от късо сако и шапка с козирка, дръпната надолу над лицето, избута пълна с храна количка в стаята. Борн разписа сметката и сервитьорът се обърна да си върви. Внезапно се извърна, стиснал нож в ръка. Замахна светкавично. Но Борн беше готов. Щом онзи запрати ножа, Борн вдигна заобления метален капак на едно от ястията и го използва като щит, за да отблъсне ножа. С леко мръдване на китката той стовари капака върху сервитьора, който се сви, за да го избегне. Ръбът на вдлъбнатия диск удари шапката и я събори от главата му, като откри отеклото лице на човека, който беше удушил Баронов и се беше опитал да убие Борн.

Нападателят извади „Уелрод“ и пусна два изстрела, преди Борн да блъсне количката в гърдите му. Мъжът залитна назад. Борн се хвърли през количката, сграбчи Прауис за предницата на униформата, после се сбори с него на пода.

Борн успя да изрита пистолета надалеч. Мъжът го нападна с ръце и крака и изтласка Борн, за да може отново да си върне оръжието. Борн видя превръзката над окото на агента от АНС и само можеше да предполага как го е наранил.

Агентът финтира, после се вкопчи в челюстта на Борн. Борн залитна и неговият нападател застана отгоре му с друга жица, която нави около врата му. Силно я дръпна и като завлече Борн, пак го издърпа на крака. Борн се олюля върху количката. Щом тя се отдалечи от него, той грабна горещото блюдо и го запрати в лицето на агента. Супата попари нападателя и той изкрещя, но не пусна жицата, а я дръпна по-здраво и рязко блъсна Борн в гърдите.

Борн се свлече на колене, с извит гръбнак. Белите му дробове свистяха за кислород, мускулите му бързо губеха сили и ставаше все по-трудно да се концентрира. Знаеше, че скоро ще изгуби съзнание.

С последни сили заби лакът в слабините на агента. Жицата се разхлаби достатъчно, че Борн да се изправи на крака. Засили се към лицето на агента и чу с облекчение как черепът на онзи глухо изкънтя в стената. Жицата още малко се отпусна и Борн успя да я развие от гърлото си, пое си на пресекулки дъх и смени ролите, като уви жицата около врата на Прауис. Той започна да се съпротивлява и да рита яростно, но Борн я удържаше и стягаше все по-силно и по-силно, докато тялото на агента не се отпусна. Главата му се килна на една страна. Борн не разхлаби жицата, докато не се увери, че агентът вече няма пулс. После го пусна и той се свлече на пода.

Борн беше превит на две, с ръце на бедрата, и си поемаше дълбоко и бавно въздух, когато Гала излезе от банята сред ореол от мъгла с аромат на лавандула.

— Боже Господи — каза тя. После се завъртя и повърна върху босите си розови ходила.

Двадесет и трета глава

— Дали ще го нарежем на резени или на кубчета — каза Лутър Лавал, — с него е свършено.

Сорая се взираше мрачно през еднопосочното стъкло към Тайрон, който стоеше в една клетка, зловещо обзаведена с плитка, подобна на ковчег вана, с приспособления за стягане на китките и глезените, а отгоре — противопожарен маркуч. В средата на стаята към голия бетонен под беше монтирана стоманена маса, под която имаше канал, за да се изтичат и водата, и кръвта.

Лавал вдигна цифровия фотоапарат.

— Генерал Кендъл е намерил това у вашия колега. — Той докосна един бутон и снимките, които Тайрон беше направил, се изредиха върху екрана на фотоапарата. — Това димящо дуло е достатъчно, за да го осъдим за измяна.

Сорая с удивление гледаше множеството снимки от килиите за мъчения, които беше успял да направи Тайрон, преди да го заловят.

— Отрежете му главата — озъби се Кендъл.

Сорая не можеше да потисне гаденето в стомаха си. Разбира се, Тайрон беше попадал в опасни ситуации и преди, но сега тя носеше пряка отговорност. Знаеше, че ако нещо се случи с него, никога няма да си го прости. Как допусна да го въвлече в толкова рискована акция? Вече съзнаваше ясно грешната си преценка, но беше твърде късно да направи каквото и да е.

— Най-жалкото е — продължи Лавал, — че не е никакъв проблем да повдигнем обвинение и срещу вас.

Сорая беше съсредоточена единствено върху Тайрон, на когото така ужасно беше навредила.

— Идеята беше моя — унило отрони тя. — Пуснете Тайрон да си върви.

— Искате да кажете, че само е следвал заповеди — обади се генерал Кендъл. — Това не ви е Нюрнберг. Честно казано, няма валидна защита, която вие двамата да приложите. Осъждането и екзекуцията му — както и вашата — са свършен факт.

Отведоха я обратно в Библиотеката, където Уилърд, щом видя мъртвешки бледото й лице, донесе нов чайник с цейлонски чай. Тримата седнаха до прозореца. Четвъртият стол, натрапчиво празен, беше обвинение към Сорая. Жалкият провал на нейната мисия се утежняваше от извода, че сериозно е подценила Лавал. Неговото самодоволно, свръх агресивно поведение я беше успокоило и тя допусна ужасната грешка да мисли, че е човек, който автоматично ще я подцени.

Тя се бореше със стягането в гърдите, с надигащата се паника и усещането, че двамата с Тайрон са попаднали в безизходна ситуация. Възползва се от ритуала с чая, за да се съсредоточи отново. За първи път в живота си сложи сметана и захар и изпи напитката като лекарство.

Опитваше се да се отърси от шока и да накара мозъка си да работи нормално. Знаеше, че за да помогне на Тайрон, трябва да се измъкне оттук. Ако Лавал смяташе да я обвини, както заплаши, че ще постъпи с Тайрон, вече да са я вкарали в някоя съседна килия. Фактът, че я върнаха в Библиотеката, беше светлина в мрака. Тя реши засега да позволи сценарият да се разиграва по правилата на Лавал и Кендъл.

В мига, в който Сорая остави чашата си на масата, Лавал атакува.

— Както казах и преди, госпожо директор, най-жалкото е, че и вие сте въвлечена. Ще ми е неприятно да ви изгубя като съюзник — макар сега да виждам, че всъщност никога не сте била мой съюзник.

Тази кратка реч звучеше като предварително подготвена, сякаш Лавал отново предъвкваше всяка дума.

— Честно казано — продължи той, — като се върна назад, виждам, че сте ме лъгала от самото начало. Изобщо не сте имала никакво намерение да засвидетелствате верността си към АНС, нали? — Той въздъхна, сякаш беше декан по дисциплината, който се обръща към блестящ, но хронично своенравен студент. — Ето защо не мога да повярвам, че сте подготвила този заговор сама.

— Ако обичах да се хващам на бас — каза Кендъл, — щях да се обзаложа, че заповедите ви идват от най-горе.

— Истинският проблем е Вероника Харт. — Лавал разпери ръце. — Може би в светлината на това, което се случи днес, ще успеете да видите нещата през нашите очи.

Сорая нямаше нужда от синоптик, за да разбере откъде духа вятърът. Като удържаше тона си умишлено неутрален, тя каза:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Лавал сърдечно се усмихна, обърна се към Кендъл и каза:

— Виждаш ли, Ричард, директорката може да ни бъде от полза, въпреки че ти си резервиран към нея. — Той бързо се обърна пак към Сорая и доби сериозно изражение. — Генералът иска да даде и двама ви под съд с цялата строгост на закона, който — излишно е да напомням — наистина е много строг.

Тяхната отработена схема с доброто и лошото ченге щеше да й се стори клише, освен ако не беше наистина, с горчивина си мислеше Сорая. Знаеше, че Кендъл ужасно я мрази — не беше направил усилие да прикрие своето презрение. В края на краищата, той беше военен. Вероятността да докладва пред по-високопоставена от него жена беше немислима, направо смехотворна. Окото на Кендъл не беше трепнало и за Тайрон, затова залавянето на младия мъж й се струваше толкова непоносимо.

— Разбирам, че в това положение не мога да се защитавам — каза тя, като се мразеше, че трябва да прави поклони пред това презряно човешко същество.

— Отлично, тогава ще започнем от тази позиция.

Лавал погледна нагоре към тавана и създаде впечатление на човек, който се опитва да реши как да продължи. Но тя подозираше, че той знае много добре какво прави, знае каква ще е всяка следваща стъпка.

Погледът му се прикова в нейния.

— Както аз го виждам, проблемът се състои от две части. Едната засяга вашия приятел долу, в затвора. Втората включва вас.

— Повече се тревожа за него — отвърна Сорая. — Как мога да го измъкна?

Лавал се размърда на стола си.

— Да разгледаме първо вашата ситуация. Можем да извадим косвени улики срещу вас, но без преки свидетелски показания от вашия приятел…

— Тайрон — каза Сорая. — Името му е Тайрон Елкинс.

За да й набие в главата кой всъщност води този разговор, Лавал съвсем умишлено я пренебрегна.

— Без преки свидетелски показания от вашия приятел няма да стигнем далеч.

— Преки показания ние ще измъкнем — каза Кендъл — още щом симулираме удавяне.

— Не — отвърна Сорая. — Не можете.

— Защо, защото е незаконно ли? — захили се Кендъл.

Сорая се обърна към Лавал.

— Има друг начин. И вие, и аз знаем, че има.

Лавал не отвърна веднага и засили напрежението.

— Казахте ми, че вашият източник за признаване на подслушваните разговори от „Тифон“ е неприкосновен. Това мнение още ли важи?

— Ако ви кажа, ще пуснете ли Тайрон да си върви?

— Не — каза Лавал. — Но вие ще сте свободна да си тръгнете.

— Ами Тайрон?

Лавал кръстоса крак върху крак.

— Нека решаваме нещата едно по едно, става ли?

Сорая кимна. Тя знаеше, че докато седи тук, няма накъде да лавира.

— Източникът ми беше Борн.

Лавал изглеждаше стреснат.

— Джейсън Борн? Занасяте ли ме?

— Не, господин Лавал. Той знае за Черния легион и че са прикривани от Източното братство.

— Откъде, по дяволите, го знае?

— Нямаше време да ми каже, дори и да е имал намерение — отвърна тя. — Наоколо имаше прекалено много агенти на АНС.

— Инцидентът от „Фриър“ — каза Кендъл.

Лавал вдигна ръка.

— Вие му помогнахте да избяга.

Сорая поклати глава.

— Всъщност той мислеше, че аз съм се организирала срещу него.

— Интересно — Лавал се потупа по устата. — Дали още мисли така?

Сорая реши, че е време за малко неподчинение, за една малка лъжа.

— Не знам. Джейсън има склонност към параноя, така че е възможно.

Лавал изглеждаше замислен.

— Може би ще успеем да използваме това в наш интерес.

Генерал Кендъл изглеждаше отвратен.

— Значи, с други думи, цялата тази история за Черния легион може да не е нищо повече от фантазиите на един лунатик.

— Или, по-вероятно, умишлена дезинформация — каза Лавал.

Сорая поклати глава.

— И защо да го прави?

— Кой може да каже защо той прави каквото и да е? — Лавал бавно отпи глътка от своето уиски, вече разредено от стопените кубчета лед. — Да не забравяме, че Борн е бил бесен, когато ви е казал за Черния легион. Според собственото ви признание той е мислел, че сте го предали.

— Имате право — Сорая не беше толкова глупава, че да защитава Борн пред тези хора. Колкото повече човек спореше с тях, толкова по-здраво се окопаваха в позицията си. Можеха да повдигнат обвинение срещу Джейсън от страх и ненавист. Не защото, както твърдяха те, беше нестабилен, а защото той просто нехаеше за техните правила и разпоредби. Вместо да ги презира — нещо, с което директорите бяха наясно и знаеха как да управляват, — той ги унищожаваше.

— Разбира се, че имам. — Лавал остави чашата си. — Да минем на вашия приятел. Уликите срещу него са железни, очевидни, няма абсолютно никаква надежда за обжалване или смекчаване.

— Нека яде пасти — обади се Кендъл.

— Между другото, Мария Антоанета никога не е казвала това — каза Сорая.

Кендъл свирепо я изгледа, а Лавал продължи:

— „Нека наказанието е според престъплението“ ще е по-уместно. Или във вашия случай, „Нека изкуплението е според престъплението“. — Той отпрати приближаващия се Уилърд. — Това, което ще искаме от вас, директоре, е доказателство — неоспоримо доказателство, — че подстрекател за вашето незаконно нападение в територията на АНС е Вероника Харт.

Сорая знаеше какво иска той от нея.

— Значи, общо взето, говорим за размяна на пленници — Харт за Тайрон.

— Схванахте напълно — отвърна Лавал, явно доволен.

— Ще трябва да помисля по въпроса.

Лавал кимна.

— Приемлива молба. Ще кажа на Уилърд да ви приготви обяд. — Той погледна часовника си. — Двамата с Ричард имаме среща след петнайсет минути. Ще се върнем след около два часа. Дотогава може да обмисляте отговора си.

— Не, трябва да помисля върху това в друга среда — каза Сорая.

— Директор Мур, като се има предвид предишната ви измама, това ще е грешка от наша страна.

— Обещахте, че мога да си тръгна, ако ви кажа кой е източникът ми.

— И така ще стане, когато се съгласите с условията ми. — Той се изправи, а с него и Кендъл. — Двамата с вашия приятел влязохте тук заедно. Сега сте тясно свързани.

Борн изчака, докато Гала горе-долу се съвземе. Тя се облече, разтреперана, и нито веднъж не погледна към тялото на мъртвия агент.

— Съжалявам, че бе въвлечена в това — каза Борн.

— Не, не съжаляваш. Без мен ти никога нямаше да се добереш до Иван. — Гала ядосано пъхна краката в обувките си. — Това е кошмар — каза тя сякаш на себе си. — Всеки момент ще се събудя в леглото си и нищо подобно няма да се е случило.

Борн я поведе към вратата.

Гала пак потрепери, докато внимателно заобикаляше тялото.

— Излизаш с лоша компания.

— Ха-ха, добре го каза — отвърна тя, докато вървяха по коридора. — В нея влизаш и ти.

Миг по-късно той й направи знак да спре. Като коленичи, той докосна с върха на пръста си влажно петно на килима.

— Какво е това?

Борн огледа пръста си.

— Кръв.

Гала тихо изскимтя.

— Защо пък тук?

— Добър въпрос — отвърна Борн, докато пълзеше по коридора. Забеляза малко петно пред една тясна врата. Дръпна я със сила да се отвори и включи лампата в сервизното помещение.

— Боже — каза Гала.

Вътре имаше сгърчено тяло с куршум в челото. Беше голо, но в ъгъла беше струпана купчина дрехи, очевидно на агента от АНС. Борн застана на колене и ги претърси, като се надяваше да открие някакъв документ за самоличност, но напразно.

— Какво правиш? — изплака Гала.

Борн забеляза малък триъгълник от тъмнокафява кожа, който стърчеше изпод трупа и се виждаше само от този ъгъл в ниското. Той извъртя трупа настрани и откри портфейл. Документът за самоличност на мъртвеца щеше да се окаже полезен, тъй като Борн сега нямаше нито един от своите. Името, под което се беше регистрирал, вече беше безполезно, защото в момента, в който откриеха трупа в стаята на Фьодор Илянович Попов, след него щеше да тръгне масирана хайка. Борн се пресегна и взе портфейла.

После стана, грабна Гала за ръката и се измъкнаха навън. Той настоя да вземат служебния асансьор до кухнята. Оттам беше съвсем просто да намерят задния изход.

Навън пак беше завалял сняг. Вятърът, който косо връхлиташе откъм площада, беше смразяващ и безмилостен. Като махна на едно такси, Борн смяташе да даде на шофьора адреса на Галината приятелка, после осъзна, че Яков, таксиджията, който работеше за АНС, знае този адрес.

— Влизай в таксито — тихо каза Борн на Гала. — Но се приготви да излезеш бързо и да направиш точно каквото ти кажа.

На Сорая не й трябваха два часа, за да вземе решение; не й трябваха даже и две минути.

— Добре — каза тя. — Ще направя всичко необходимо, за да изведа Тайрон оттук.

Лавал се обърна и я погледна.

— Така, подобна капитулация щеше да ме зарадва, ако не знаех, че си малка лицемерна кучка. За съжаление — продължи той — в твоя случай вербалната капитулация няма да е толкова убедителна, колкото би била в други. При това положение генералът ще ти даде да разбереш кристално ясно последствията, ако решиш пак да ни измамиш.

Сорая се изправи заедно с Кендъл.

Лавал я спря с гласа си.

— О, госпожо директор, когато си тръгнете оттук, ще трябва утре до десет часа сутринта да сте взела решение. Тогава ще ви очаквам отново тук. Надявам се, че съм бил ясен.

Генералът я изведе от Библиотеката и се насочи надолу по коридора до вратата към мазето. В мига, в който видя къде я води, Сорая каза:

— Не! Не правете това. Моля ви. Няма нужда.

Но Кендъл, с изправен гръб, сякаш беше глътнал бастун, не й обърна внимание. Когато тя се поколеба пред обезопасената врата, той я сграбчи здраво за лакътя и я поведе надолу по стълбите.

След малко тя се озова в същото наблюдателно помещение. Тайрон беше на колене, с китки, пристегнати върху плота на масата, която беше по-висока от нивото на раменете. Тази поза беше невероятно болезнена и унизителна. Торсът му беше избутан напред, а лопатките на раменете — назад.

Сърцето на Сорая се изпълни с ужас.

— Достатъчно — каза тя. — Разбрах. Постигнахте целта си.

— Без съмнение — отвърна генерал Кендъл.

Сорая успя да различи две неясни фигури, които се движеха из килията. Тайрон също ги беше усетил. Той опита да се извърти, за да види какво ще правят. Един от мъжете нахлузи черна качулка на главата му.

„Боже мой, каза си Сорая. Какво имаше в ръцете на другия мъж?“

Кендъл със сила я тласна към стъклото, през което се виждаше само в едната посока.

— Ако приятелят ти го интересува, ние още загряваме.

Две минути по-късно започнаха да пълнят резервоара за симулирано удавяне. Сорая закрещя.

Борн помоли шофьора на таксито да мине покрай входа на хотела. Всичко изглеждаше спокойно и нормално, което значеше, че телата на седмия етаж още не са намерени. Но нямаше да мине много време, преди някой да тръгне да търси изчезналия сервитьор от рум сървиса.

Борн насочи вниманието си към улицата, като търсеше Яков. Таксиджията още стоеше извън колата си и говореше със свой колега шофьор. Борн посочи Яков на Гала и тя го разпозна. Когато минаха площада, той каза на техния шофьор да спре отстрани до двамата.

Обърна се към Гала.

— Искам да отидеш при Яков и да му кажеш да те закара до Университетския площад и Воробьовите възвишения. — Борн говореше за върха на единствения хълм в иначе равнинния град. Там влюбени и студенти ходеха да се напиват, да правят любов и да пушат трева, докато се любуваха на града. — Чакай ме там и каквото и да правиш, не излизай от колата. Кажи на таксиджията, че имаш среща там.

— Но точно той ни шпионираше — каза Гала.

— Не се тревожи — увери я Борн. — Аз ще съм точно зад теб.

Гледката откъм Воробьовите възвишения не беше чак толкова величествена. Първо най-отпред по средата се виждаше грозната грамада на стадион „Лужники“. Следваха заострените кули на Кремъл, които трудно щяха да вдъхновят и най-страстните любовници. Но въпреки това нощем беше романтично, доколкото това беше възможно в Москва.

Борн, който беше накарал своя таксиджия да проследи таксито на Гала по целия път дотам, се успокои, че на Яков му е наредено само да наблюдава и после да докладва. Във всеки случай АНС се интересуваше от Борн, а не от младата блондинка.

Като пристигнаха на възвишението, Борн плати цената, за която се беше договорил в началото на курса, закрачи по тротоара и влезе на предната седалка в таксито на Яков.

— Хей, какво става? — попита онзи. После разпозна Борн и затършува за пистолета „Макаров“, който държеше в ръчно ушита торбичка под овехтялото табло.

Борн отблъсна ръката му и го държа притиснат към седалката, докато не взе оръжието. Насочи го към Яков.

— На кого докладваш?

— Защо ти не седнеш на моето място и всяка нощ да обикаляш „Садовое кольцо“, да се влачиш безкрайно по „Тверская“, разни камикадзета да ти крадат клиентите и да печелиш достатъчно, за да живееш — занарежда пискливо Яков.

— Не ме интересува защо се продаваш на АНС — отвърна му Борн. — Искам да знам на кого докладваш.

Яков вдигна ръка.

— Чуй ме, чуй, аз съм от Бишкек в Киргизстан. Там не е много хубаво, кой може да си изкарва хляба там? Затова взех семейството си и дойдох в Русия, туптящото сърце на новата федерация, където улиците са павирани с рубли. Но когато пристигнах тук, ме приеха като боклук. Хората на улицата заплюваха жена ми. Биеха децата ми и ги наричаха с ужасни имена. Не можех да си намеря работа. „Москва за московчаните“ — постоянно слушам все този рефрен. Затова станах таксиджия — нямах друг избор. Но този живот, сър, нямаш представа колко е труден. Понякога след дванайсет часа си отивам вкъщи със сто рубли, друг път с нищо. Нямат право да ме критикуват, че взимам парите на американците. Русия е корумпирана, но Москва е повече от корумпирана. Нямам думи колко са зле нещата тук. Правителството е съставено от главорези и престъпници. Престъпниците грабят природните богатства на Русия — нефт, природен газ, уран. Всеки взима, взима, взима, за да си купи големи вносни коли, да има различно момиче за всеки ден от седмицата и дача в Маями Бийч. И какво остава за нас? Картофи и цвекло, ако работим по осемнайсет часа на ден и ако имаме късмет.

— Аз не съм настроен враждебно към теб — каза Борн. — Имаш право да си изкарваш хляба. — Той подаде на Яков пълна шепа долари.

— Не се виждам с никого, сър, кълна се. Чувам само гласове по мобилния. Всички пари идват в една кутия по пощата…

Борн внимателно постави дулото на пистолета в ухото на Яков. Таксиджията се сви и отправи печален поглед към Борн.

— Моля ви, моля ви, сър, какво съм направил?

— Видях те пред „Метропол“ с човека, който се опита да ме убие.

— Да ви убие ли? Аз съм нает просто да наблюдавам и да докладвам. Нямам представа за…

Борн го удари.

— Спри да лъжеш и ми кажи каквото искам да знам.

— Добре, добре. — Яков се тресеше от страх. — Американецът, който ми плаща, се казва Лоу. Харис Лоу.

Борн го накара да направи подробно описание на Харис Лоу, после взе телефона на Яков.

— Излизай от колата — каза му.

— Но, сър, отговорих на всичките ви въпроси — възрази Яков. — Всичко ми взехте. Какво искате още?

Борн се пресегна през него, отвори вратата, после го изтика навън.

— Това място е всеизвестно. Непрекъснато сноват таксита. Ти сега си богат човек. Използвай част от парите, които ти дадох, за да те закарат вкъщи.

Като се пъхна зад волана, Борн включи жигулито на скорост и пое към центъра на града.

Харис Лоу беше издокаран мъж с тънички мустачки. Имаше преждевременно побеляла коса и червендалесто лице. Това че беше прекарал последните единайсет години в Москва на работа в АНС, беше заради баща му, който беше вървял по същия опасен път. Лоу беше превърнал баща си в идол, искаше да е като него. Също като него звездите и нашивките бяха татуирани в душата му. В колежа играеше бек, премина щателна физическа подготовка, за да стане полеви агент на АНС, беше залавял терористи в Афганистан и на Африканския рог. Не се боеше да влезе в ръкопашен бой или да убие своя обект. Правеше го за Бог и за родината.

По време на единайсетте години в столицата на Русия Лоу си беше спечелил много приятели, някои от които синове на бащините му приятели. Разполагаше с мрежа от „апаратчици“ и „силовици“, за които най-важният принцип беше услуга за услуга. Харис не хранеше илюзии. За да подпомогне каузата на страната си, щеше да услужи на всеки — стига да му върнат услугата.

Лоу чу за убийствата в хотел „Метропол“ от свой приятел в кабинета на главния прокурор, който беше усетил полицейската врява. Харис се срещна с този човек до хотела и беше един от първите, отишли на място.

Не се интересуваше от трупа в сервизното помещение, но веднага разпозна Антъни Прауис. Като се оттегли от местопрестъплението, той отиде до стълбището встрани от коридора на седмия етаж и набра на мобилния си телефон номер отвъд океана. Миг по-късно Лутър Лавал се обади.

— Имаме проблем — каза Лоу. — Прауис беше изваден от строя и ликвидиран.

— Това е много обезпокоително — отвърна Лавал. — Имаме агент изменник на свобода в Москва, който сега е убил един от нашите. Мисля, че знаеш какво да правиш.

Лоу разбра. Нямаше време да пращат друг от специалистите по мокри поръчки на АНС, което значеше, че той сам трябва да ликвидира Борн.

— Сега, след като е убил американски гражданин — каза Лавал, — ще известя московската милиция и кабинета на главния прокурор. Ще имат същата негова снимка, която ще пратя и на твоя мобилен до един час.

Лоу се замисли за момент.

— Въпросът е да го проследим. Москва малко изостава на опашката за наблюдателни камери.

— На Борн ще му трябват пари — отвърна Лавал. — Не можеше да пренесе достатъчно през митницата, когато кацна, което значи, че не би опитал. Трябва да си е открил сметка в местна московска банка. Накарай местните бързо да ти помогнат с наблюдение.

— Смятайте го за уредено — каза Лоу.

— И, Харис, не прави същата грешка, която Прауис направи с Борн.

Борн заведе Гала в апартамента на приятелката й, който беше разточителен дори по американските стандарти. Приятелката й Лорейн беше американка от арменски произход. Тъмните й очи и коса и смуглото лице само засилваха нейната екзотичност. Тя прегърна и целуна Гала, топло поздрави Борн и ги покани да останат и да пийнат чай.

Щом той тръгна да обикаля стаите, Гала каза:

— Той се тревожи за моята безопасност.

— Какво е станало? — попита Лорейн. — Добре ли си?

— Ще се оправи — каза Борн, докато влизаше обратно във всекидневната. — Всичко ще мине за един-два дни. — След като се увери в безопасността на апартамента, той ги остави с предупреждение да не отварят вратата на никого, когото не познават.

Иван Волкин насочи Борн към „Новослободская“ 20, където щеше да се състои срещата с Дмитрий Маслов. Отначало Борн помисли, че има късмет, щом таксиджията, на когото махна, знаеше как да намери адреса, но когато стигна там, разбра защо. „Новослободская“ 20 беше адресът на „Мотър-хоум“ — нов клуб, претъпкан с младежи. Над централния островен бар гигантски плоски екрани излъчваха американски футбол, бейзбол, баскетбол, английско ръгби и футбол от Световното първенство. Подът в основното помещение беше пълен с маси за руски билярд и американски пул. Като следваше указанията на Волкин, Борн се насочи към задното помещение, обзаведено като стая за пушене на наргиле в арабски стил. Беше пълно със застъпващи се килими, възглавници в искрящи цветове и, разбира се, пъстри месингови наргилета, от които пушеха развеселени мъже и жени.

Двама прекалено мускулести служители на клубната охрана спряха Борн на вратата и той им каза, че е дошъл да се види с Дмитрий Маслов. Един от тях посочи излегнат мъж, който пушеше наргиле в далечния ляв ъгъл.

— Маслов — каза Борн, когато стигна купчината възглавници около ниска месингова маса.

— Казвам се Евгений. Маслов не е тук. — Мъжът му даде знак. — Седни, ако обичаш.

Борн се поколеба за момент, после седна на една възглавница срещу Евгений.

— Къде е?

— Мислеше, че ще е толкова просто? Едно обаждане и пуф! Внезапно ще се появи като дух от лампа? — Евгений поклати глава и предложи на Борн чибука. — Приятно е. Пробвай малко.

Борн отказа и Евгений сви рамене, смукна дълбоко в дробовете си, задържа дима, после го изпусна със звучно свистене — Защо искаш да видиш Маслов?

— Въпросът е между мен и него — отвърна Борн.

Евгений пак сви рамене.

— Както искаш. Маслов е извън града.

— Тогава защо ми казаха да дойда тук?

— За да те преценим, да видим дали си сериозен човек. Да видим дали Маслов ще реши да се срещне с теб.

— Маслов се доверява на други хора да взимат решения вместо него?

— Той е зает човек. Има да мисли за други неща.

— Като например как да спечели войната с Азерите? — Евгений присви очи.

— Вероятно ще можеш да се видиш с Маслов следващата седмица.

— Трябва да го видя сега — каза Борн.

Евгений сви рамене.

— Както казах, той не е в Москва. Но може да се върне утре сутринта.

— Защо не го уредиш?

— Бих могъл — отвърна Евгений, — но ще ти струва пари.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Десет хиляди долара, за да говоря с Дмитрий Маслов?

Евгений поклати глава.

— Американският долар много се обезцени. Десет хиляди швейцарски франка.

Борн се замисли за момент. Той нямаше толкова пари у себе си, а и определено не бяха в швейцарски франкове. Но имаше информацията, която Баронов му беше дал за сейфа в хранилището на Московската банка. Проблемът беше, че е на името на Фьодор Иванович Попов, който несъмнено сега беше издирван за разпит относно тялото на мъжа в стаята му в хотел „Метропол“. Но нямаше друг начин. Трябваше да поеме този риск.

— Ще имам парите утре сутринта — каза.

— Това ще е достатъчно.

— Но ще ги дам на Маслов и на никой друг.

Евгений кимна.

— Договорено. — Той написа нещо на парче хартия и го показа на Борн. — Бъди на този адрес утре по обяд. — После драсна клечка кибрит и я задържа до крайчеца на хартията, докато напълно изгори и стане на пепел.

В своя временен щаб в Гринделвалд Семьон Икупов прие новината за смъртта на Харун Илиев много тежко. Беше виждал доста мъртъвци, но Харун Илиев му беше като брат. Дори още по-близък, защото двамата не носеха товара на родственици, който да задръства и изкривява тяхната привързаност. Икупов беше разчитал на мъдрите съвети на Харун. Загубата му наистина беше ужасна.

Мислите му се прекъсваха от организирания хаос наоколо. Голям брой хора инсталираха компютърни станции, включени към сателитни предаватели, мрежи за наблюдение, общодостъпен обмен на видео данни от важни хъбове по целия свят. Приближаваха се до финалния етап на подготовка за атаката на Черния легион. Всяка система за проверка трябваше да бъде подробно изследвана и анализирана, лицата на подозрителните хора се отделяха и преминаваха през множество програми, които можеха да разпознават индивиди. По този начин операторите на Икупов сглобяваха в реално време парче по парче сцената, срещу която бяха планирали да извършат нападението.

Икупов си даде сметка, че трима от неговите помощници са се струпали около бюрото му. Явно опитваха да говорят с него.

— Какво има? — беше сприхав. Трябваше да прикрива по-добре мъката и разсеяността си.

Исмаил, най-старшият от помощниците, се покашля.

— Искахме да знаем кого смятате да изпратите след Джейсън Борн сега, след като Харун… — гласът му затихна.

Икупов беше размишлявал по същия въпрос. Беше направил наум списък с доста възможни варианти, но продължаваше да зачерква повечето по една или друга причина. Сега, след като Исмаил пак постави въпроса, той вече знаеше.

Погледна към разтревожените лица на помощниците си.

— Отивам аз. Аз ще тръгна след Борн.

Двадесет и четвърта глава

В Старата ботаническа градина беше неприятно горещо и влажно като в тропическа гора. Огромните стъклени панели бяха замъглени от капчиците вода, които се стичаха по повърхността им. Мойра, която вече беше свалила ръкавиците и дългото си зимно палто, сега се отърва и от дебелия английски пуловер, който щеше да я пази от сутрешната мюнхенска влага и студ.

Когато ставаше дума за германски градове, тя предпочиташе Берлин пред Мюнхен. От една страна, Берлин от много години беше на гребена на вълната по отношение на поп музиката. Тъкмо в Берлин възстановяваха творческата си енергия поп икони като Дейвид Бауи, Брайън Ино и Лу Рийд, които идваха да чуят какво свирят музикантите от новото поколение. От друга страна, градът не беше забравил завещаното от войната. Берлин беше като жив музей, който се преобразяваше с всяка глътка въздух.

Но имаше и съвсем лична причина Мойра да предпочита Берлин. Тя идваше тук горе-долу по същата причина като Бауи — за да се избави от баналните навици, да подиша свежия въздух на град, който не приличаше на другите познати на Мойра градове. Още от детството си тя се отегчаваше от обичайното. Всеки път се чувстваше принудена да бъде в компания, защото от онова, което правеха нейните приятели, на нея й се струваше, че губи част от себе си. Постепенно осъзна, че приятелите й престанаха да бъдат личности и попадаха в едно стеснено „те“, което тя смяташе за отблъскващо. Единственият начин да избяга беше да напусне Съединените щати.

Можеше да избере Лондон или Барселона, както бяха направили някои други второкурсници от колежа, но тя беше луда по Бауи и „Велвет Ъндърграунд“, затова избра Берлин.

Ботаническата градина е построена в средата на деветнайсети век като изложбена зала, но осемдесет години по-късно била унищожена от пожар и възродена за нов живот като обществен парк. Грамадата на предвоенния Фонтан на Нептун навън хвърляше сянка върху мястото, на което тя се разхождаше.

Многообразието от великолепни образци, изложени в остъкленото пространство, само подчертаваше факта, че самият Мюнхен беше без жизненост и духовна искра. Той беше сив град на Untermenschen5, бизнесмени, безлични като града, и фабрики, които бълваха дим в схлупеното, навъсено небе. Освен това беше средоточие на мюсюлманската дейност в Европа, което според класическата формула действие-противодействие го беше превърнало в разсадник на неонацистки скинхедове.

Мойра погледна часовника си. Беше точно девет и половина сутринта и с широки крачки към нея се приближаваше Ноа. Изглеждаше невъзмутим, делови и сдържан, но не беше лош човек. Ако той беше инструктор, би го отхвърлила — беше достатъчно високопоставена, за да внушава респект. А Ноа имаше респект към нея, тя беше сигурна в това.

В много отношения той й напомняше за Йохан, човекът, който я вербува, докато беше в университета. Всъщност Йохан не се свърза с нея в колежа — беше твърде предпазлив, за да го направи. Помоли приятелката си да се обърне към Мойра, като правилно беше преценил, че тя ще бъде по-отзивчива към своя състудентка. Накрая Мойра се срещна с него и остана заинтригувана от онова, което й предлагаше, а останалото беше история. Е, не точно. Тя никога не разказа на никого, включително на Мартин и на Борн, за кого всъщност работеше. Ако го направеше, щеше да наруши договора си с фирмата.

Тя спря пред нежнорозовите цветове на една орхидея, пръснати като лунички по носа на момиче. Берлин беше и мястото на първата й страстна любов, когато ти се подкосяват краката и се замъглява бъдещето и чувството за отговорност. Тази история почти я съсипа, подхвана я като вихър и докато траеше, Мойра изгуби всякакво усещане за реалност. Превърна се в сексуален инструмент, на който свиреше нейният любовник. Каквото поискаше той, искаше го и тя, до пълно обезличаване.

Накрая тъкмо Йохан я спаси, но процесът беше безкрайно болезнен. Особено защото два месеца по-късно любовникът й умря. Яростта й към Йохан беше безмерна; тя възненавидя приятелството им, пренебрегна доверието, което хранеха един към друг. Мойра никога нямаше да забрави този урок. Това беше една от причините, заради които не си позволи да се влюби в Мартин, макар понякога да копнееше за неговата ласка. Джейсън Борн беше съвсем друга история, защото Мойра отново беше завладяна от вихъра. Но този път не беше слаба. Сега беше зряла и знаеше повече. Но и Борн не искаше нищо от нея. Не се стремеше нито да води, нито да доминира над нея. Всичко с него беше ясно и открито. Тя се премести до друга орхидея, този път тъмна като нощ, с малко жълто фенерче, скрито в средата. Помисли си, че никога досега не беше срещала мъж, който така добре владее себе си въпреки личните си проблеми. Тя откриваше в неговата самоувереност неустоим афродизиак, а също и мощна противоотрова за вътрешната си меланхолия.

И пак видя в това ирония. Ако го попитаха, Борн със сигурност би казал, че е песимист, но тъй като и тя беше песимистка, веднага разпознаваше оптимистите. Борн би се заел с най-безизходната ситуация и някак би намерил решение. Само най-големите оптимисти бяха способни на това.

Тя чу тихите стъпки и се обърна, за да посрещне Ноа. Макар да беше роден в Израел, той вече можеше да мине за германец, може би защото дълго време беше живял в Берлин. Беше протеже на Йохан и двамата бяха много близки. Когато убиха Йохан, Ноа зае мястото му.

— Здравей, Мойра. — Имаше тясно лице и тъмна, преждевременно прошарена коса. Дългият му нос и сериозното изражение на устата създаваха усещане за нещо абсурдно. — Виждам, че Борн го няма.

— Направих всичко възможно да го кача на самолета на „Некст Джен“.

Ноа се усмихна.

— Сигурен съм, че е така.

Той направи знак и двамата тръгнаха да се разходят. В тази унила сутрин наоколо имаше малко хора и нямаше опасност да ги подслушват.

— Но за да съм честен, от това, което ми каза, залогът е бил много голям.

— Не съм разочарована — отвърна Мойра. — Отвратих се от цялата случка.

— Така е, защото имаш чувства към него.

— И какво от това? — Мойра зае отбранителна позиция.

— Ти ми кажи. — Ноа внимателно я наблюдаваше. — Общото мнение на нашите партньори е, че твоите емоции пречат на работата ти.

— Това пък откъде го измислиха, по дяволите? — ядоса се тя.

— Искам да знаеш, че съм на твоя страна. — Гласът му беше като на психоаналитик, който успокоява развълнуван пациент. — Проблемът е, че ти трябваше да дойдеш тук още преди няколко дни. — Те минаха покрай работничка, която прекопаваше леха с африкански теменужки. Когато я отминаха, Ноа продължи: — После идваш и водиш Борн със себе си.

— Казах ти. Все още се опитвах да го вербувам.

— Недей да лъжеш лъжец, Мойра. — Той скръсти ръце на гърдите си. Когато отново заговори, всяка негова дума тежеше на мястото си. — Има сериозна загриженост, че твоите приоритети не са правилни. Имаш задача, и то жизненоважна. Фирмата не може да си позволи вниманието ти да се отклонява.

— Да не казваш, че искаш да ме замениш?

— Такава възможност беше обсъждана — призна той.

— Глупости. На този късен етап никой не познава проекта по-добре от мен.

— Но после се появи друго мнение: да се оттеглим от проекта.

Мойра беше потресена.

— Не би го направил.

Ноа продължаваше да я гледа.

— Партньорите решиха, че в този момент е за предпочитане да се оттеглим, вместо да се провалим.

Мойра пламна.

— Не можеш да се оттеглиш, Ноа. Няма да се проваля.

— Опасявам се, че вече няма такъв вариант — отвърна той. — Защото решението беше взето. Що се отнася до нула седемстотин, тази сутрин официално уведомихме „Некст Джен“, че сме се оттеглили от проекта.

Той й подаде пакет.

— Ето новата ти задача. Днес следобед заминаваш за Дамаск.

Аркадин и Девра стигнаха до моста на Босфора, когато слънцето изгряваше. Докато слизаха от суровите, потънали в сняг планини, сваляха катове дрехи от себе си, а тук утрото беше ясно и топло. Яхти за разходка и заедно с тях огромни танкери пореха вълните на Босфора в различни посоки. Въздухът, свеж, влажен, наситен със соли и минерали, беше невероятно облекчение след сухата, тежка зима във вътрешността на страната.

През нощта спираха на всяка бензиностанция, западнал мотел или отворен магазин, търсейки Хайнрих, следващия куриер от мрежата на Пьотър.

Когато дойде ред на Аркадин да смени Девра, тя се премести на мястото до шофьора, опря глава на вратата и заспа дълбоко. В съня си тя беше кит, който плуваше в черна, ледена вода, в дълбините, където не проникваха слънчеви лъчи. Под нея имаше бездънна пропаст. Пред Девра стоеше тъмна фигура. Не знаеше защо, но, изглежда, беше наясно, че трябва да последва тази фигура, да я настигне и разпознае. Враг ли беше или приятел? От време на време гърлото и главата й се изпълваха със звук, който изпращаше през мрака. Но не получи отговор. Наоколо нямаше други китове, така че какво преследваше, какво искаше да открие толкова отчаяно? Нямаше кой да й помогне. Тя се уплаши. Ужасът й се засилваше все повече…

Остана затаен в нея и когато стресната се събуди в колата до Аркадин. Сивкавата светлина преди зазоряване, която пропълзяваше в пейзажа, правеше всяка форма непозната и смътно заплашителна.

Двайсет и пет минути по-късно те вече бяха в кипящото, шумно сърце на Истанбул.

— Хайнрих обича да прекарва времето си преди полета в Килиос, по плажовете в северните предградия — каза Девра. — Знаеш ли как да стигнеш до там?

Аркадин кимна.

— Районът ми е познат.

Те си проправиха път през Султанахмет, сърцето на стария Истанбул, после поеха по моста „Галата“, който се простираше над Златния рог, на север към Каракьой. В по-стари времена, когато Истанбул е бил познат като Константинопол, столица на Византийската империя, Каракьой е бил могъща генуезка търговска колония. Щом стигнаха средата на моста, Девра погледна на запад, към Европа, а после на изток, през Босфора, към Юскюдар и Азия.

Навлязоха в Каракьой със стърчащата над него каменна кула „Галата“ с конусовиден връх — тя беше един от паметниците, които заедно с Топкапъ сарай и Синята джамия се извисяваха в небето на съвременния град.

Килиос се простираше по брега на Черно море на трийсет и пет километра северно от Истанбул. През лятото беше известен плажен курорт, претъпкан от хора, които плуваха, хапваха в ресторантите, наредени покрай брега, купуваха си слънчеви очила и сламени шапки, приличаха се на слънцето или просто мечтаеха. През зимата там цареше тъжна атмосфера и плажът заприличваше на поизкуфяла важна дама. В тази огряна от слънцето сутрин, под синьото, безоблачно небе имаше хора, които се разхождаха по брега — млади влюбени, хванати за ръце, майки с малки деца, които се смееха и тичаха към водата, а после побягваха назад, като крещяха от страх и удоволствие, когато морската пяна се разбиваше близо до тях. Един старец седеше на сгъваемо столче и пушеше крива, свита на ръка цигара, от която излизаше зловоние като от комин на цех за щавене на кожи.

Аркадин паркира колата, излезе и се протегна след дългото шофиране.

— Ще ме познае още щом ме види — каза Девра, без да помръдне. Тя описа подробно Хайнрих. Точно преди Аркадин да тръгне към плажа, Девра добави: — Обича да си топи краката във водата. Казва, че това го заземява.

Долу на плажа беше достатъчно топло и мнозина бяха свалили връхните си дрехи. Един мъж на средна възраст, гол до кръста, седеше със свити колене, обърнал лицето си към слънцето като хелиотроп. Деца копаеха пясъка с жълти лопатки с картинки на канарчето Туити и го изсипваха в розови пластмасови кофички, нашарени с образа на прасенцето Петуния. Двама влюбени бяха спрели на брега, прегръщаха се и страстно се целуваха.

Аркадин продължи нататък. Точно зад тях на прибоя стоеше бос мъж. Панталоните му бяха навити; обувките, с пъхнати в тях чорапи, бяха оставени наблизо на пясъка. Той се взираше в далечината, осеяна с танкери, малки като части от лего, които бавно напредваха по синия хоризонт. Описанието на Девра беше не само подробно, беше точно. Мъжът на прибоя беше Хайнрих.

Московска банка се помещаваше в огромна, разкошна сграда, която във всеки друг град би минала за дворец, но за московските стандарти беше средна ръка. Намираше се на ъгъла на оживена артерия, на една крачка от Червения площад. Улиците и тротоарите бяха претъпкани и с московчани, и с туристи.

Беше малко преди девет сутринта. От двайсет минути Борн кръстосваше района и проверяваше за преследвачи. Не забеляза нито един, но това не означаваше, че банката не се наблюдава. Няколко милиционерски коли обикаляха покритите със сняг улици, може би по-често от обикновено.

На една от улиците близо до банката видя още една патрулна кола, този път със светещ буркан. Бързо се вмъкна във входа на съседен магазин и видя как колата профуча покрай него. Малко по-надолу патрулката спря зад една паркирала на платното кола. Двамата милиционери излязоха от патрулката и наперено тръгнаха към спрелия автомобил.

Борн използва възможността да се измъкне и да продължи по многолюдния тротоар. Хората бяха навлечени и опаковани като деца. От устите и носовете им излизаше пара на кълбета и всички наоколо бързаха прегърбени и със свити рамене. Борн се приближи до патрулната кола и мимоходом надникна през прозореца. Видя да го гледа собственото му лице от един откъснат лист, каквито очевидно бяха раздали на всяко ченге в Москва. Според придружаващия текст търсеха го за убийството на американски държавен служител.

Борн тръгна бързо в обратната посока и изчезна зад един ъгъл, преди ченгетата да са се върнали в колата си.

Телефонира на Гала, която седеше в раздрънканото жигули на Яков три преки по-нататък и чакаше сигнал от Борн. След като той й се обади, тя се включи в движението, направи завой надясно, после още един. Както бяха предположили, колите се движеха бавно, имаше сутрешно задръстване.

Тя погледна часовника си и прецени, че трябва да даде на Борн още деветдесет секунди. Щом доближи пресечката близо до банката, използва времето, за да избере подходяща мишена. Под прав ъгъл спрямо Гала към пресечката бавно се движеше лъскав зил без нито една снежинка по капака и покрива.

В определеното време тя засили жигулата. Гумите на таксито, които Гала и Борн бяха проверили, щом се върнаха при Лорейн, бяха почти гладки, грайферите им бяха изтрити до основи. Гала твърде силно натисна спирачките, жигулито изскърца, старите гуми се плъзнаха по заледената улица и радиаторната решетка удари предната броня на зила.

Всички автомобили със скърцане спряха, засвириха клаксони, пешеходците, привлечени от зрелището, се спираха и зяпаха от тротоарите. За трийсет секунди на мястото на инцидента се стекоха три патрулки на милицията.

Докато хаосът се разрастваше, Борн влезе през въртящата се врата в Московската банка. Прекоси мраморното фоайе, като мина под един от трите огромни позлатени полилеи, които висяха от сводестия таван високо отгоре. Помещението смаляваше човешкия ръст и усещането не беше много по-различно от това да посетиш умрял роднина в мраморната му гробница.

В задната част на обширното фоайе имаше нисък банкет, зад който в редица седяха търтеи с глави, надвесени над задачите си. Преди да се приближи, Борн огледа всички за подозрително поведение. Той подаде паспорта си на името на Попов и изписа номера на депозитната кутия върху малък бележник, поставен за тази цел.

Жената го погледна, взе паспорта му и листчето, което откъсна от бележника. Заключи чекмеджето си и каза на Борн да почака. Той видя как тя отиде към зоната с инспектори и управители, които седяха в редици зад еднакви дървени бюра, и представи документите на Борн. Управителят свери номера в своя главен списък с депозитни кутии, после прегледа паспорта. Поколеба се и посегна към телефона, но когато забеляза, че Борн го гледа, върна слушалката на мястото й. Каза нещо на чиновничката, после стана и се приближи до мястото, където стоеше Борн.

— Господин Попов — той му върна паспорта, — Василий Легев на вашите услуги. — Той беше мазен московчанин, който постоянно потриваше длани една в друга, сякаш не искаше да признае къде са стояли ръцете му. Усмивката му беше истинска колкото фалшива банкнота.

Той отвори една врата в банкета и съпроводи Борн през нея.

— За мен ще е удоволствие да ви придружа до нашия трезор.

Той поведе Борн към задната част на помещението. Дискретна врата се отваряше към притихнал, покрит с пътека коридор с редица четвъртити колони от двете страни. По стените висяха лоши репродукции на известни пейзажи. Борн чуваше приглушените звуци от звън на телефони и от работата на компютърни оператори, които въвеждаха информация или пишеха писма. Масивната врата на трезора се отвори; отляво нагоре се виеха мраморни стъпала.

Василий Легев преведе Борн през кръглия отвор в трезора. Пантите на вратата изглеждаха половин метър дълги и горе-долу дебели колкото бицепсите на Борн. Вътре имаше правоъгълно помещение, изпълнено от пода до тавана с метални кутии, от които се виждаше само предната част.

Отидоха до номера на Борн. Имаше две ключалки, два отвора за ключове. Василий Легев пъхна своя ключ в лявата ключалка, Борн пъхна своя в дясната. Двамата завъртяха ключовете си едновременно и кутията вече можеше да се извади от нишата. Василий Легев занесе кутията до едно от многото малки помещения за преглеждане. Постави я на една полица и излезе, като дръпна изолиращата завеса зад себе си.

Борн не си направи труда да седне. Отвори кутията, в която имаше голямо количество пари в американски долари, евро, швейцарски франкове и няколко други валути. Пъхна в джоба си десет хиляди швейцарски франка, малко долари и евро, преди да затвори кутията. Дръпна завесата и излезе в помещението на трезора.

Василий Легев не се виждаше, но две цивилни ченгета се бяха разположили между Борн и входа към трезора. Един от тях насочи пистолет „Макаров“ към него.

Другият самодоволно каза:

— Сега ще дойдете с нас, господин Попов.

Пъхнал ръце в джобовете си, Аркадин се разходи надолу по сърповидния плаж и мина покрай весело лаещо куче, чийто собственик го беше откачил от каишката. Млада жена отметна кестенявата си коса от лицето и се усмихна на Аркадин, докато се разминаваха.

Когато се приближи до Хайнрих, Аркадин събу обувките и чорапите си и с навити панталони тръгна надолу към прибоя, където пясъкът ставаше по-тъмен и груб. Премести се под ъгъл, така че щом стигна до прибоя, беше достатъчно близо, за да го чуе куриерът.

Хайнрих усети присъствието на някого близо до себе си, обърна се, като закри очи от слънцето, и кимна към Аркадин, преди да се извърти.

Под предлог, че се е препънал, Аркадин се приближи още повече.

— Изненадан съм, че някой освен мен харесва вълните през зимата.

Хайнрих, изглежда, не го чуваше и продължи да съзерцава хоризонта.

— Все се чудя кое ме кара да се чувствам толкова приятно, когато водата залива стъпалата ми, а после се отдръпва.

След малко Хайнрих му хвърли бегъл поглед.

— Ако нямате нищо против, опитвам се да медитирам.

— Медитирай върху това — каза Аркадин, като забоде нож в бедрото му.

Хайнрих широко отвори очи. Той се олюля, но Аркадин беше до него и го подхвана. Седнаха двамата заедно на брега като стари приятели, които общуваха с природата.

От устата на Хайнрих излизаха сподавени звуци. Те напомняха на Аркадин риба, извадена от водата.

— Какво… какво?

Аркадин го подкрепяше с една ръка, а с другата ровеше в якето му. Както предполагаше, Хайнрих носеше пратката у себе си, защото не можеше да допусне да я изгуби от поглед дори и за миг. Аркадин я подържа за момент в дланта си. Беше опакована в навит картонен цилиндър. Толкова малка за нещо с такава огромна мощ.

— Много хора умряха за това — каза Аркадин.

— Още много ще умрат, преди да приключи — успя да промълви Хайнрих. — Кой си ти?

— Аз съм смъртта ти — каза Аркадин, като заби ножа още веднъж и го завъртя между ребрата на Хайнрих.

— Ах, ах, ах — прошепна Хайнрих, докато дробовете му се пълнеха с неговата собствена кръв. Дишането му стана плитко, после непостоянно. А после напълно спря.

Аркадин продължи да го подкрепя с другарско рамо. Когато Хайнрих се свлече върху него, Аркадин го подпираше, а вълните се разбиваха и отдръпваха около тях.

Аркадин се взираше в хоризонта, сигурен, че отвъд границата няма нищо, освен черна бездна, безкрайна и непознаваема.

Борн доброволно тръгна с двамата цивилни милиционери от трезора. Щом излязоха в коридора, той удари с ръба на ръката си китката на милиционера. Пистолетът изпадна и се плъзна по пода. Със силно завъртане Борн ритна другото ченге и го запрати в една от ръбестите колони. Борн сграбчи първото ченге под рамото, вдигна ръката му и заби лакътя си в гръдния му кош, после стовари длан в тила му. След като обезвреди двете ченгета, Борн забърза по коридора, но срещу него тичаше друг мъж и блокираше пътя към предната част на банката. Мъжът отговаряше на описанието, което Яков беше дал за Харис Лоу.

Борн обърна посоката и скочи върху мраморното стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж. Профуча покрай извивката и достигна площадката на втория етаж. Беше запаметил плановете, които приятелят на Баронов му осигури и които предвиди в случай на спешност, защото не вярваше, че ще влезе и излезе от банката, без да го разпознаят. Беше очевидно, че Василий Легев, след като разпозна господин Попов, ще надуе свирката след него, докато той е в кабината за оглед в трезора. Щом Борн излезе в коридора, се натъкна на един от охранителите в банката. Хвана го за предницата на униформата, дръпна го рязко, завъртя го и го запокити надолу по стълбите към изкачващия се агент на АНС.

Докато бягаше по коридора, Борн стигна вратата за противопожарните стълби, отвори я и мина през нея. Като много сгради от подобна класа и тази имаше стълба, която се издигаше около куха централна вътрешност.

Борн тръгна нагоре по стъпалата. Мина третия етаж, после и четвъртия. Зад себе си чу как противопожарната врата с трясък се отвори и звука от забързани стъпки по стъпалата отзад. Маневрата с охранителя беше забавила агента, но не го спря.

Беше стигнал по средата на петия, най-горен етаж, когато агентът стреля по него. Борн се сгуши, като чу трясъка от рикошета. Когато още един куршум мина край него, хукна с всичка сила нагоре. Най-после стигна до вратата към покрива, отвори я и със сила я затръшна след себе си.

Харис Лоу беше бесен. При всичкия персонал на негово разположение Борн още беше на свобода. „Това постигаш — мислеше си той, докато тичаше по стълбището, — когато оставяш подробностите на руснаците.“ Бяха ненадминати в грубата сила, но когато дойдеше ред на изтънчената работа под прикритие, бяха съвсем безполезни. Например онези двамата цивилни милиционери. Въпреки протестите на Лоу те не го изчакаха и сами влязоха да търсят Борн в трезора. Сега остана сам да оправя кашата, която те забъркаха.

Той стигна вратата към покрива, завъртя дръжката и силно я удари с подметката на обувката си, за да се отвори. Схлупеното зимно небе сивееше над намазания със смола покрив. Със зареден пистолет „Валтер PPK/S“ той излезе на покрива полуприведен. Без предупреждение вратата се затръшна върху него и го събори обратно на тясната площадка.

Горе на покрива Борн дръпна вратата да се отвори и се пъхна през нея. Той нанесе три удара на Лоу, първо се прицели в корема на агента, а после в дясната му китка, като принуди Лоу да пусне пистолета. Оръжието излетя надолу по стълбите и се приземи на стъпалото точно над четвъртия етаж.

Разярен, Лоу заби два поредни юмрука в бъбрека на Борн. Борн се свлече на колене и Лоу го изрита в гърба, после седна на гърдите му и притисна ръцете му. Лоу сграбчи Борн за гърлото и го стисна здраво.

Борн се бореше да освободи ръцете си, но нямаше достатъчно здрава опора. Опита да си поеме въздух, но хватката на Лоу беше толкова силна, че Борн нямаше как да запълни с кислород дробовете си. Тогава се напрегна в кръста, като осигури опорна точка на краката си. Сви ги, после ги вдигна към главата на Лоу. Събра прасците си и хвана главата му като в сандвич между тях. Лоу опита да се отърси от тях, като диво въртеше рамене напред-назад, но Борн продължаваше все по-силно да го притиска. После с огромно усилие Борн извъртя и двамата наляво. Главата на Лоу се блъсна в стената и Борн освободи ръцете си. Разплете крака и удари с длани ушите на Лоу.

Лоу изкрещя от болка, отскочи настрани и запълзя обратно надолу по стълбите. Застанал на колене, Борн видя, че Лоу се насочва към пистолета. Точно когато Лоу достигна оръжието, Борн се хвърли надолу и прелетя над вентилационната шахта. Той се приземи върху Лоу, който тикна късата, но дебела цев на пистолета в лицето му. Борн се отдръпна назад и Лоу го провеси над парапета. Отдолу се чернееха четирите етажа на шахтата, която завършваше с гибелна бетонна основа. Те отново се вкопчиха един в друг и Лоу опря пистолета в лицето на Борн. В същото време мазолестата част на ръката на Борн отблъсна главата на Лоу назад.

Лоу се освободи от хватката на Борн и скочи върху него в опит да го удари с пистолета и да го зашемети. Борн прегъна колене. Като използва инерцията на Лоу, той пъхна едната си ръка между чатала на агента и го повдигна. Лоу опита да се закрепи върху Борн с пистолета, но не успя и замахна с ръка назад, за да го удари още веднъж с цевта.

Като приложи всичките си останали сили, Борн го вдигна над перилата и го изхвърли надолу във вентилационната шахта Лоу полетя надолу, размахвайки ръце и крака, и накрая се удари в дъното.

Борн се обърна и пак се качи на покрива. Докато бягаше по него, чуваше познатото усилване и затихване на милиционерските сирени. Избърса кръвта от бузата си с опакото на ръката. Като стигна до другия край на покрива, се качи върху парапета и скочи през празното пространство върху покрива на съседната сграда. Направи същото още два пъти, докато не усети, че вече е безопасно да се върне на улицата.

Двадесет и пета глава

Сорая не знаеше какво е паника, макар да бе израснала с леля, която имаше склонност да изпада в паника. Когато пристъпите връхлитаха леля й, тя казваше, че сякаш някой е сложил найлонова торба на главата й, чувстваше се така, сякаш я задушаваха до смърт. Сорая я гледаше как се свива на някой стол или се сгушва в леглото си и се чудеше как е възможно да изпитва подобно нещо. В къщата им не бяха разрешени никакви найлонови торби. Как можеше човек да чувства, че се задушава, когато нямаше нищо на лицето?

Сега вече разбра.

Когато излезе с колата си извън тайната квартира на АНС без Тайрон и високите подсилени железни врати се затвориха зад нея, ръцете й трепереха върху кормилото, а сърцето й болезнено подскачаше в гърдите. Върху горната й устна, под мишниците и по тила й беше избила пот. А най-лошото бе, че не можеше да си поеме дъх. Умът й се щураше като плъх в клетка. Тя изпъшка, поемайки въздух на пресекулки.

Накратко, чувстваше се така, сякаш я задушаваха до смърт. После стомахът й се разбунтува.

Бързо отби встрани от пътя, излезе и се препъна в дърветата. Падна на ръце и колене и повърна сладкия цейлонски чай.

Джейсън, Тайрон и Вероника Харт сега са изложени на страшна опасност заради прибързаните решения, които беше взела. Разтрепери се при тази мисъл. Едно беше да си шеф на клона в Одеса, съвсем друго да си директор. Може би се беше нагърбила с повече, отколкото можеше да се справи може би нямаше железните нерви, които се изискваха, за да взимаш трудни решения. Къде беше превъзнасяната й самоувереност. Беше останала в килията за разпити на АНС при Тайрон.

Някак успя да стигне до Александрия и там паркира. Седеше приведена в колата, лепкавото й чело беше опряно в кормилото. Опита се да мисли последователно, но мозъкът й сякаш беше зазидан в бетонен блок. Накрая горчиво се разплака.

Трябваше да се обади на Дерон, но мисълта за неговата реакция, когато му съобщи, че е позволила да заловят и измъчват неговото протеже, я парализираше. Жестоко се беше провалила. И нямаше представа как да оправи положението. Възможността, която Лавал й беше дал — Вероника Харт за Тайрон, — беше неприемлива.

След известно време тя се успокои достатъчно, за да излезе от колата. Вървеше като сомнамбул сред множеството хора, неподозиращи за нейната агония. Някак несправедливо й се струваше, че светът продължава да се върти както винаги, напълно безразличен и нехаен.

Тя се пъхна в една малка чайна и докато ровеше в чантата си за мобилния телефон, видя пакета с цигари. Една цигара щеше да успокои нервите й, но да стои навън, на студената улица, докато пуши, щеше да я накара да се чувства съвсем като изгубена душа. Реши да пуши, докато се връща обратно към колата си. Остави телефона си на масата и се вгледа в него, сякаш беше жив. Поръча си чай от лайка, който я успокои достатъчно, че да вземе телефона. Набра номера на Дерон, но щом чу гласа, езикът й залепна за небцето.

Накрая успя да си каже името. Преди Дерон да успее да я как е минала мисията, тя помоли да говори с Кики, приятелката на Дерон. Откъде й хрумна това, нямаше представа. Беше виждала Кики само два пъти. Но Кики беше жена и инстинктивно, с някакво атавистично чувство, Сорая осъзна, че ще е по-лесно да си признае пред нея, отколкото пред Дерон.

Когато Кики се обади, Сорая я попита дали може да дойде до малката чайна в Александрия. Кики попита кога и Сорая отвърна:

— Сега. Моля те.

— Първото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да се самообвиняваш — каза Кики, след като Сорая привърши мъчително подробния си разказ какво се е случило в тайната квартира на АНС. — Точно вината ти те парализира, а повярвай ми, ще ти трябват всички мозъчни клетки до последната, ако ще измъкваме Тайрон от онази дупка.

Сорая вдигна поглед от бледожълтия си чай.

Кики се усмихна и поклати глава. В тази тъмночервена рокля и вдигната къдрава коса, с обиците от ковано злато, които висяха на ушите й, тя изглеждаше по-царствена, по-чуждоземна от всякога. Извисяваше се над всички в чайната поне с петнайсет сантиметра.

— Знам, че трябва да кажа на Дерон — промълви Сорая. — Просто не знам как ще реагира.

— Няма да реагира толкова зле, колкото се опасяваш — отвърна Кики. — В края на краищата Тайрон е възрастен човек.

Знаеше какви са рисковете не по-зле от всеки друг. Той избра да участва, Сорая. Можеше да откаже.

Сорая поклати глава.

— Точно там е работата. Не мисля, че можеше, поне от неговата гледна точка. — Тя разбърка чая си по-скоро за да предотврати това, което трябваше да каже. После вдигна поглед и облиза устни. — Разбираш ли, Тайрон има чувства към мен.

— Нима?

Сорая беше изненадана.

— Ти знаеш?

— Всеки, който го познава, знае, мила. Просто трябва да го погледнеш, когато двамата сте заедно.

Сорая усети как бузите й пламват.

— Мисля, че би направил всичко, за което го помоля, независимо колко е опасно, дори и да не иска.

— Но ти знаеш, че в случая искаше.

„Истина е“, помисли си Сорая. Той беше развълнуван. Нервен, но определено развълнуван. Сорая знаеше, че откакто Дерон го взе под крилото си, Тайрон нямаше търпение да се включи в отбора. Беше умен и Дерон го знаеше. Но нито се интересуваше, нито имаше склонност към онова, което правеше Дерон. После се появи Сорая. Тайрон й беше казал, че тогава я е помислил за билета, с който ще се махне от гетото.

Но тя още имаше буца в гърлото и чувстваше гадене в стомаха. Не можеше да се избави от видението на коленичилия Тайрон, с ръце зад гърба върху плота на масата.

— Изведнъж пребледня — каза Кики. — Добре ли си?

Сорая кимна. Искаше да каже на Кики какво е видяла, но не можеше. Усещаше, че ако заговори за това, то ще се превърне отново в толкова ужасяваща реалност, че пак ще я хвърли в паника.

— Тогава трябва да тръгваме.

Сърцето на Сорая подскочи.

— Няма по-подходящ момент от този — каза тя.

Щом излязоха през вратата, тя извади пакета цигари и ги хвърли в едно кошче наблизо. Вече нямаше нужда от тях.

Както беше по план, Гала взе Борн с колата на Яков и заедно се върнаха в апартамента на Лорейн. Беше малко след десет сутринта, а срещата с Маслов беше чак към обяд. Боря имаше нужда от душ, бръснене и малко почивка.

Лорейн беше достатъчно мила, за да му предостави всичко необходимо. Даде на Борн комплект хавлии, еднократна самобръсначка и каза, че ще изпере и изсуши дрехите му. Борн се съблече в банята, а после отвори вратата само колкото да подаде мръсните дрехи на Лорейн.

— След като ги сложа в пералнята, двете с Гала ще идем да купим храна. Да ти донесем ли нещо?

Борн й благодари.

— Каквото и да вземете, ще е хубаво.

Той затвори вратата, отиде до душа и пусна най-силната струя. Отвори шкафчето с лекарства, извади спирт за разтриване, лейкопласт и антибиотичен крем. После се върна към тоалетната чиния, спусна седалката и почисти одраната си пета, която изглеждаше зачервена и възпалена. Като изстиска от крема върху марлята, той сложи лейкопласта върху раната и го залепи.

После взе мобилния си телефон от ръба на мивката, където го беше оставил, докато се събличаше, и набра дадения от Борис Карпов номер.

— Имаш ли нещо против да излезеш без мен? — попита Гала, когато Лорейн посегна да вземе коженото си палто от гардероба в коридора. — Изведнъж се почувствах зле.

Лорейн се върна при нея.

— Какво ти е?

— Не знам. — Гала потъна в белия кожен диван. — Малко съм замаяна.

Лорейн подпря отзад главата й.

— Наведи се. Сложи си главата между коленете.

Гала направи каквото й каза. Лорейн отиде до бюфета, извади бутилка водка и наля малко в стъклена чаша.

— Ето, пийни си. Ще те успокои.

Гала се изправи предпазливо като пияница, който трябва да върви. Взе водката и я изля в гърлото си толкова бързо, че едва не се задави. Огнената течност стигна стомаха й и топлината започна да се разлива по тялото й.

— По-добре ли си? — попита Лорейн.

— Да.

— Хубаво. Ще купя малко горещ борш. Трябва да сложиш в устата си някаква храна. — Тя облече палтото си. — Защо не си полегнеш?

Гала отново направи каквото я посъветва Лорейн, но след като приятелката й излезе, стана. Диванът беше неудобен, а тя имаше нужда да легне в нормално легло. Като се увери, че може да пази равновесие, тръгна по коридора.

Докато минаваше край банята, чу, че някой говореше, но Борн беше вътре сам. Любопитна, тя се приближи, после сложи ухо на вратата. Сега чуваше падащата вода по-ясно, но различаваше и гласа на Борн. Той сигурно говореше по телефона.

Чу го да казва:

— Какво е направил Медведев? — Той говореше за политика с човека от другата страна на линията. Гала тъкмо реши да отлепи ухо от вратата, когато чу Борн да казва: — С Тарканян беше лош късмет… Не, не, аз го убих… Наложи се, нямах друг избор.

Гала се дръпна, сякаш беше сложила ухо върху гореща ютия. Известно време стоя втренчена в затворената врата, после се махна. Борн беше убил Миша! „Боже мой“, каза си тя. Как е могъл? А после помисли за Аркадин, най-добрият приятел на Миша. „Боже мой!“

Двадесет и шеста глава

Дмитрий Маслов имаше очи на гърмяща змия, рамене на борец и ръце на зидар. Въпреки това беше облечен като банкер, когато Борн се срещна с него в един склад, който можеше да служи и за самолетен хангар. Маслов носеше костюм от три части на бели райета от „Севил Роу“, риза от египетски памук и консервативна вратовръзка. Силните му крака завършваха с изящни ходила, сякаш бяха присадени от друго, много по-дребно тяло.

— Не си прави труда да ми казваш името си — каза той, когато прие десетте хиляди швейцарски франка. — Тъй като винаги предполагам, че имената са фалшиви.

Складът беше един от многото в тази потънала в сажди индустриална зона в покрайнините на Москва. Както и в съседните складове, там имаше предна част, пълна с кашони и сандъци на стройни купчини от дървени палети, наредени почти до тавана. В единия ъгъл беше спрян електрокар. До него имаше табло за съобщения, на което бяха закачени слой от бележки, фактури, съобщения и реклами. Голите крушки в краищата на метална тръба светеха като малки слънца.

След като вещо претършуваха Борн за оръжия и жици, го поведоха към покрита с плочки баня, която вонеше на урина и застояла пот. В банята имаше улей с вода, която бавно течеше по дъното, както и ред кабини. Отведоха го до последната кабина. Вътре вместо тоалетна чиния имаше врата. Неговият ескорт от двама плещести руснаци го преведе към помещение, което се оказа лабиринт от офиси, един, от които беше повдигнат на стоманена платформа, монтирана на отсрещната стена. Изкачиха стълбата до вратата, където придружителите му го оставиха, вероятно за да застанат като охрана.

Маслов седеше зад луксозно бюро. От двете му страни имаше още двама мъже, взаимозаменяеми с мъжете отвън. В единия ъгъл седеше мъж с белег под окото и щеше да изглежда несимпатичен, ако не беше крещящата риза с хавайски щампи, която носеше. Борн стоеше с гръб към отворената врата и усети друго присъствие зад себе си.

— Разбрах, че си искал да ме видиш. — Змийските очи на Маслов имаха жълт отблясък на ярката светлина. После той даде знак, като протегна лявата си ръка с дланта нагоре, сякаш отърсваше прах от себе си. — Макар че има един човек, който иска да види теб.

В миг фигурата зад Борн се втурна напред. Борн се обърна полуприведен и видя мъжа, който го беше нападнал в апартамента на Тарканян. Той се нахвърли на Борн с изваден нож.

Твърде късно, за да го отклони, Борн избегна удара, хвана дясната китка на мъжа с лявата си ръка, като използва силата на собствената му инерция, за да го тласне напред, така че лицето му да попадне право в повдигнатия лакът на Борн.

Мъжът се строполи. Борн стъпи с обувката си върху китката му и стоя така, докато мъжът пусна ножа, който Борн взе в ръка. Двамата яки бодигардове веднага се спуснаха към него с насочени пистолети. Без да им обръща внимание, Борн хвана ножа в дясната си длан, така че дръжката да сочи настрани от него. Той протегна ръка през бюрото към Маслов.

Вместо към него Маслов гледаше към мъжа с ризата на хавайски щампи, който стана и взе ножа от Борн.

— Аз съм Дмитрий Маслов — каза той на Борн.

Едрият мъж в банкерски костюм се изправи и кимна почтително към Маслов, който му подаде ножа, докато сядаше зад бюрото.

— Изведи Евсей и му намери нов нос — каза Маслов, без да се обръща конкретно към някого.

Едрият мъж в банкерски костюм издърпа зашеметения Евсей и го извлече от офиса.

— Затвори вратата — каза Маслов, отново не конкретно на някого.

Въпреки това един от плещестите руснаци бодигардове отиде до вратата, затвори я, обърна се и опря гръб на нея. Извади си цигара и я запали.

— Седни — каза Маслов. Като отвори едно чекмедже, той извади един маузер и го постави на бюрото на удобно разстояние. Едва тогава погледът му се плъзна и отново срещна очите на Борн. — Моят добър приятел Ваня казва, че работиш за Борис Карпов. Смята, че имаш информация, която мога да използвам срещу определени лица, които опитват да се вмъкнат на моя територия. — Пръстите му потропаха по дръжката на маузера. — Въпреки това трябва да съм непростимо наивен, за да вярвам, че ти желаеш да споделиш тази информация безвъзмездно, така че да си го кажем. Какво искаш?

— Искам да знам каква е връзката ви с Черния легион?

— Моята? Нямам такава.

— Но си чувал за тях.

— Разбира се, че съм чувал за тях. — Маслов се навъси. — Накъде биеш?

— Поставил си своя човек Евсей в апартамента на Михаил Тарканян. Тарканян беше член на Черния легион.

Маслов вдигна ръка.

— Къде чу това, по дяволите?

— Той работеше против едни хора — мои приятели.

Маслов сви рамене.

— Може и така да е — нямам никаква представа. Но едно мога да ти кажа — Тарканян не беше от Черния легион.

— Тогава защо Евсей беше там?

— А, сега стигаме до същината на въпроса. — Палецът на Маслов се пъхна между показалеца и средния пръст в универсалния жест. — Покажи как можеш да услужиш, за да се кооперираме, както казва Джери Магуайър. — Устата му се разтегна в усмивка, но жълтеникавите му очи останаха все така безучастни и злобни. — Макар че да ти кажа истината, много се съмнявам дали изобщо има някакви пари. Имам предвид, защо Федералната агенция против наркотиците иска да ми помогне? Това е ужасно неблагоразумно.

Борн накрая издърпа един стол и седна. Умът му прехвърляше дългия разговор, който беше провел с Борис в апартамента на Лорейн. Тогава Карпов му обясни сегашния политически климат в Москва.

— Това няма нищо общо с наркотици, а само с политика. Федералната агенция против наркотиците се контролира от Черкезов, който е в разгара на война, паралелна на твоята — войната на силоваците — каза Борн. — Изглежда, президентът вече е избрал своя приемник.

— Този задник Могилович — кимна Маслов. — Да, и какво?

— Черкезов не го харесва и ето защо. Могилович навремето работил за президента в администрацията на Санкт Петербург. Президентът му повери правния отдел на „ВМ Целулоза и хартия“. Могилович бързо уреди ВМ да доминира и да стане най-голямата и доходна компания за целулоза и дървесина в Русия. Сега една от най-големите компании за хартия в Америка купува петдесет процента от ВМ за стотици милиони долари.

Докато Борн говореше, Маслов беше извадил малко ножче и се занимаваше да чисти мръсотията изпод своя маникюр. Само дето не се прозяваше.

— Всичко това е част от държавния архив. Какво има за мен?

— Не се знае обаче, че Могилович е сключил сделка, която му дава порядъчно голяма порция от дяловете на ВМ, когато компанията беше приватизирана през „РАБ Банк“. По онова време имаше питания за връзката на Могилович с „РАБ Банк“, но те като по чудо затихнаха. Миналата година ВМ откупи обратно онзи залог от двайсет и пет процента, който „РАБ Банк“ беше взела, за да е сигурно, че приватизацията ще мине без спънки. Сделката беше благословена от Кремъл.

— Тоест от президента. — Маслов седна с изправен гръб и прибра ножчето.

— Точно така — отвърна Борн. — Което значи, че Могилович държи да натрупа огромно състояние чрез американското презакупуване на дялове и, разбира се, президентът не би искал това да се прави публично.

— И който знае какво е личното участие на президента в сделката…?

Борн кимна.

— Чакай малко — каза Маслов. — Миналата седмица намериха служител на „РАБ Банк“ завързан, изтезаван и задушен в гаража на своята дача. Помня, защото от кабинета на главния прокурор казаха, че се е самоубил. Всички много се посмяхме на това.

— Той случайно се оказа шефът на кредитния отдел в РАБ, който работи с горската индустрия.

— Мъжът с димящото дуло, който можеше да съсипе Могилович, а оттам и президента — каза Маслов.

— Моят шеф ми каза, че този човек е имал достъп до димящото дуло, но всъщност никога не е било у него. Асистентът му е изчезнал с доказателството дни преди неговото убийство и сега не може да бъде намерен. — Борн дръпна стола си по-напред. — Когато го намерите вместо нас и ни предадете документите, които уличават Могилович, моят шеф е готов да прекрати войната между вас и Азерите веднъж завинаги във ваша полза.

— И как, по дяволите, ще направи това?

Борн отвори мобилния си телефон и пусна MP3 файла, който Борис му беше пратил. Това беше разговор между важна клечка на Азерите и един от неговите помощници, на когото заповядваше да похити служителя от РАБ. Точно като типичен руснак Борис искаше да се опре на доказателството, а не веднага да тръгва след важната клечка на Азерите.

Лицето на Маслов се разтегна в широка усмивка.

— По дяволите — каза той. — Сега вече разговаряме!

Аркадин усети, че Девра стои над него. Без да я погледне, той вдигна цилиндъра, който беше взел от Хайнрих.

— Дръпни се от прибоя — каза тя, но когато Аркадин не помръдна, седна на едно пясъчно възвишение зад него.

Хайнрих беше опънат по гръб, сякаш докато се печеше на слънцето, беше заспал. Водата беше отмила кръвта.

След известно време Аркадин се премести назад, първо на тъмния пясък, после нагоре, по-далеч от водата, където седеше Девра със сгънати крака и брадичка върху коленете. Тогава тя забеляза, че на левия му крак липсват три пръста.

— Боже мой — каза тя. — Какво е станало с крака ти?

Именно кракът унищожи Марлийн. Трите липсващи пръста от ходилото му. Марлийн допусна грешката да пита какво е станало.

— Инцидент — отвърна Аркадин с отработено спокойствие. — По време на първата ми присъда в затвора. Една чукална машина се разпадна и главният цилиндър падна върху крака ми. Пръстите бяха смазани, станаха на каша. Трябваше да ги ампутират.

Тази история беше лъжа, измислена приказка, която Аркадин заимства от действителен инцидент, който се случи при първия му престой в затвора. Поне това беше истина. Един човек открадна пакет цигари изпод леглото на Аркадин. Човекът работеше на чукалната машина. Аркадин развали нещо в нея и когато мъжът я включи на следващата сутрин, главният цилиндър се стовари отгоре му. Писъците му ясно се чуваха из двора. Накрая трябваше да отрежат десния му крак до коляното.

От този ден нататък той беше нащрек с Марлийн. Тя го харесваше, Аркадин беше сигурен в това. Беше слязла от своя пиедестал на обективността, беше зарязала работата, която Икупов й беше възложил. Той не обвиняваше Икупов. Искаше пак да му каже, че няма да го нарани, но знаеше, че Икупов няма да му повярва. И защо да му вярва? Имаше достатъчно доказателства за противното, които логично да го изнервят. И все пак Аркадин усещаше, че Икупов никога няма да му обърне гръб. Икупов никога нямаше да се отметне от обещанието си да приеме Аркадин.

Въпреки това с Марлийн трябваше да се направи нещо. Не само защото беше видяла левия му крак. Икупов също го беше виждал. Според Аркадин тя подозираше, че осакатеният крак е свързан с неговите потресаващи кошмари, че е част от нещо, което не може да й разкаже. Дори историята, която Аркадин й разказа, не я удовлетвори. Може би щеше да подейства при някой друг, но не и при Марлийн. Не преувеличаваше, когато му каза, че притежава невероятна способност да усеща какво чувстват нейните клиенти и да намира начин да им помогне.

Проблемът бе, че не можеше да помогне на Аркадин. Никой не можеше. На никого не беше позволено да узнае какво е преживял. Беше немислимо.

— Разкажи ми за майка си и баща си — каза Марлийн. — И не повтаряй същата история, която си разказал на психиатъра преди мен.

Бяха излезли в езерото Лугано. Беше мек летен ден, Марлийн носеше бански от две части, червен с големи розови точки. Носеше розови джапанки; козирка закриваше лицето й от слънцето. Малката им моторна лодка беше спуснала котва. От време на време ги полюшваха леки вълни, когато лодките за разходка минаваха покрай тях в кристално синята вода. Малкото селище на Кампионе д’Италия се издигаше по хълма като покрити с глазура етажи на сватбена торта.

Аркадин я погледна безмилостно. Дразнеше го, че не я плаши. Той всяваше страх у повечето хора; точно така преживяваше, след като родителите му умряха.

— Какво, да не мислиш, че майка ми не е умряла в мъки?

— Интересувам се от майка ти, преди да умре — безгрижно каза Марлийн. — Каква беше тя?

— Всъщност беше точно като теб.

Марлийн впи в него леден поглед.

— Сериозно — каза той. — Майка ми беше твърда като шепа пирони. Знаеше как да се опълчва на баща ми.

Марлийн се възползва от това въведение.

— Защо й е трябвало да прави това? Баща ти грубиян ли беше?

Аркадин сви рамене.

— Не повече от всеки друг баща, предполагам. Когато беше ядосан в работата, си го изкарваше на нея.

— И ти смяташ това за нормално.

— Не знам какво означава думата нормално.

— Но беше свикнал с грубостите, нали?

— На това не му ли казват да подвеждаш свидетеля, госпожо адвокат?

— Какво правеше баща ти?

— Той беше консилиери — съветник — на Казанская, фамилия от московските групировки, която контролира трафика на дрога и продажбата на чуждестранни коли в града и околностите. — Нищо подобно. Бащата на Аркадин беше металург, окаян, отчаян и безпаметно пиян по двайсет часа на ден, също като всеки друг в Нижни Тагил.

— Значи грубостта и насилието му идваха отвътре.

— Той не беше на улицата — каза Аркадин, като продължа ваше да лъже.

Тя леко му се усмихна.

— Добре, откъде според теб дойдоха твоите изблици на насилие?

— Ако ти кажа, трябва да те убия.

Марлийн се засмя.

— Хайде, Леонид. Не искаш ли да си полезен на господин Икупов?

— Разбира се. Искам той да ми вярва.

— Тогава ми кажи.

Аркадин остана безмълвен. Слънцето приятно галеше раменете му. Горещината изсушаваше кожата му, която се опъваше върху мускулите, и те изглеждаха издути. Той усети биенето на сърцето като музика. За миг се почувства освободен от товара си, сякаш той принадлежеше на някой друг, може би на изтерзан герой от руски роман. После миналото се стовари върху него като юмрук в корема и той едва не повърна.

Много бавно, много внимателно той развърза гуменките си и ги свали. Свали белите си спортни чорапи и изпод тях излезе лявото му ходило с двата пръста и три миниатюрни пънчета, загрубели и розови като десена с точки върху банския костюм на Марлийн.

— Ето какво се случи — каза той. — Когато бях на четиринадесет години, майка ми стовари тиган върху тила на баща ми. Той тъкмо се беше прибрал пиян като талпа и вонеше на друга жена. Беше се проснал по лице върху тяхното легло, мирно си хъркаше и тогава, бум, тя откачи тежък чугунен тиган от куката на стената в кухнята и без да каже дума, го удари десет пъти на едно и също място. Можеш да си представиш как изглеждаше черепът му, когато тя приключи.

Марлийн се облегна назад. Изглеждаше така, сякаш й е трудно да диша. Накрая каза:

— Това не е поредната ти глупава история, нали?

— Не — отвърна Аркадин. — Не е.

— А къде беше ти?

— Къде мислиш, че бях? Вкъщи. Видях всичко.

Марлийн закри устата си с ръка.

— Боже мой.

След като изхвърли това кълбо отрова, Аркадин усети ободряваща свобода, но знаеше какво трябваше да стане оттук нататък.

— После какво се случи? — попита тя, щом си възвърна равновесието.

Аркадин изпусна дълга въздишка.

— Запуших й устата, завързах ръцете й на гърба и я хвърлих в килера в моята стая.

— И?

— Излязох от апартамента и повече не се върнах.

— Как? — На лицето й беше изписан откровен ужас. — Как можа да направиш такова нещо?

— Вече те отвращавам, нали? — Той го каза не с гняв, а с известно примирение. Защо да не беше отвратена от него? Само ако знаеше цялата истина.

— Разкажи ми с повече подробности за инцидента в затвора.

Аркадин веднага позна, че тя се опитва да намери несъответствия в неговата история. Това беше класическа техника за разпит. Тя никога нямаше да узнае истината.

— Да поплуваме — внезапно каза той, после свали шортите и фланелката си.

Марлийн поклати глава.

— Не съм в настроение. Ти иди, ако…

— Е, хайде де.

Той я бутна през борда, стана и се гмурна след нея. Откри я под водата — риташе с крака, за да се оттласне към повърхността. Уви бедра около врата й, сключи глезени, като я стискаше все по-здраво. Издигна се на повърхността, хвана се за лодката и избърса водата от очите си, докато тя се бореше под него. Наблизо с пърпорене минаваха лодки. Той помаха на две млади момичета, чиито дълги коси се вееха зад тях като конски гриви. Искаше да си изтананика любовна песен, но се сети само за темата от филма „Мостът над река Куай“.

След известно време Марлийн престана да се бори. Той усети как под него натежалото й тяло се полюшва от вълните. Той не искаше да го прави, наистина не искаше, но нежелан, образът на неговия дом възкръсна в паметта му. Това беше бедняшка, мръсна, рушаща се сграда от съветската епоха.

Мизерията им не спирала неговия старец да ходи по други жени. Когато една от тях забременяла, решила да остави бебето. Той й казал, че напълно я подкрепя. Щял да й помага по всякакъв възможен начин. Но всъщност искал само детето, което неговата ялова жена никога нямало да му даде. Когато Леонид се родил, той изтръгнал бебето от ръцете на момичето и занесъл Леонид на жена си да го отгледа.

— Това е детето, което винаги съм искал, но ти не можа да ми дадеш — казал й той.

Тя гледала Аркадин с покорство, без да се оплаква, защото къде можеше да иде една ялова жена в Нижни Тагил? Но когато мъжът й не бил вкъщи, тя заключвала момчето в килера на стаята му в продължение на часове. Обхващала я сляпа ярост и не я напускала. Тя презирала резултата, посят от мъжа й, и наказвала Леонид, защото не можела да накаже неговия баща.

Тъкмо през едно от тези дълги наказания Аркадин се събуди с ужасна болка в лявото ходило. Не беше сам в килера. Половин дузина плъхове, големи колкото обувката на баща му, бягаха напред-назад, пищяха и скърцаха със зъби. Успя да ги убие, но не и преди да са довършили започнатото. Бяха изяли три от пръстите на крака му.

Двадесет и седма глава

— Всичко започна с Пьотър Зилбер — каза Маслов. — Или по-скоро с по-малкия му брат Алексей. Алексей беше умно момче. Опита да завземе източника ми за чуждестранни коли. Много хора бяха убити, включително някои мои хора и източникът ми. Заради това поисках да го убият.

Дмитрий Маслов и Борн седяха в остъклена зимна градина построена върху покрива на склада, където беше офисът на Маслов. Бяха заобиколени от пищно избуяли тропически цветя: петнисти орхидеи, великолепен наситеночервен антуриум, стрелиция, бял джинджифил, хеликония. Въздухът беше изпълнен с аромата на розова плумерия и бял жасмин. Беше толкова топло и влажно, че Маслов изглеждаше точно като у дома си в своята яркооцветена риза с къс ръкав. Борн също беше навил ръкавите си. Имаше маса с бутилка водка и две стъклени чаши. Вече бяха изпили по една.

— Зилбер дръпна конците и направи така, че моят човек Боря Макс да бъде изпратен в Строго охраняваната затворническа колония 13 в Нижни Тагил. Чувал ли си за нея?

Борн кимна. Конклин беше споменавал затвора няколко пъти.

— Тогава знаеш, че там не е купон. — Маслов се наведе напред, напълни отново чашите, подаде едната на Борн и взе другата за себе си. — Въпреки това Зилбер не беше доволен. Той нае един много, много добър да проникне в затвора и да убие Макс. — Да пие водка сред тази живописна картина от цветове, изглежда, напълно го успокояваше. — Само един човек можеше да изпълни това и да излезе оттам жив: Леонид Данилович Аркадин.

От водката и Борн се почувства по-добре, тя върна и топлината, и силата в изнуреното му тяло. Още имаше петно от кръв на едната му буза, макар и изсъхнало, но Маслов нито го беше погледнал, нито го коментира.

— Разкажи ми за Аркадин.

Дълбоко в гърлото си Маслов издаде животински звук.

— Всичко, което трябва да знаеш, е, че копелето уби Пьотър Зилбер. Един Господ знае защо. После изчезна от лицето на земята. Накарах Евсей да следи апартамента на Миша Тарканян. Надявах се, че Аркадин ще се върне там. А се появи ти.

— Какво означава смъртта на Зилбер за теб? — попита Борн. — От онова, което ми каза, двамата не сте се обичали, че да е загуба.

— Не ми трябва да харесвам човека, за да правя бизнес с него.

— Ако си искал да правиш бизнес със Зилбер, нямаше да наредиш да убият брат му.

— Трябва да поддържам репутацията си — Маслов отпи от своята водка. — Пьотър знаеше в какви гадости е замесен брат му, обаче спря ли го? Така или иначе ударът беше само заради бизнес. Пьотър го прие прекалено лично. Излезе, че е почти толкова безразсъден, колкото и брат му.

И ето че пак се появяваха клеветите срещу Пьотър Зилбер, помисли си Борн. Тогава как така е ръководил тайна мрежа?

— Какъв беше бизнесът ти с него?

— Исках да имам мрежата на Пьотър. Заради войната с Азерите търсех нов, по-сигурен метод за придвижване на нашата дрога. Мрежата на Зилбер беше перфектното решение.

Борн остави настрана водката си.

— Защо Зилбер ще иска да има нещо общо с Казанская?

— Ето тук пролича степента на твоето невежество. — Маслов с любопитство го погледна. — Зилбер искаше пари, за да финансира своята организация.

— Имаш предвид своята мрежа.

— Имам предвид точно това, което казвам — Маслов гледа Борн дълго и безмилостно. — Пьотър Зилбер беше член на Черния легион.

Като моряк, който усеща връхлитащата буря, Девра се спря и не попита Аркадин за осакатения му крак. В този момент забеляза у него същото леко потреперване като при изопната тетива, опънати нерви до краен предел. Тя прехвърли поглед от лявото му ходило към трупа на Хайнрих, изложен на слънчевата светлина. Девра усети опасността близо до себе си и помисли за своя сън: как преследваше непознатото същество, чувстваше се напълно изоставена, страхът й нарастваше до непоносимост.

— Вече имаш пратката — каза тя. — Приключи ли?

Аркадин не отговори и тя се зачуди дали не е задала отклоняващия въпрос твърде късно, дали сега той няма да й се нахвърли, защото попита какво се е случило с проклетия крак.

Насилническата ярост беше завладяла Аркадин, започна да го тресе, докато зъбите му не затракаха в черепа. Толкова лесно е да се обърне към нея, да се усмихне и да й счупи врата. Такова дребно усилие, направо никакво. Но нещо го спря, нещо го охлади. Беше неговата собствена воля. Той… не… искаше… да… я… убива. Поне още не. Харесваше му да седи тук на плажа с нея, а имаше толкова малко неща, които харесва.

— Сега трябва окончателно да закрия мрежата — каза той накрая. — Макар да не мисля, че всъщност има значение на този етап. Боже, ами тя беше създадена от неконтролируем командир, твърде млад, за да се е научил на предпазливост, заобиколен от наркомани, непоправими комарджии, отрепки и хора без вяра. Чудно как мрежата изобщо функционираше. Със сигурност рано или късно щеше да се разпадне от само себе си.

Но какво знаеше той? Беше просто един войник, въвлечен в невидима война. Не беше негова работа да разсъждава за причините.

Той извади мобилния си телефон и набра номера на Икупов.

— Къде си? — попита шефът му. — Вдигаш след себе си твърде много шум.

— На плажа съм — отвърна Аркадин.

— Какво? На плажа?

— В Килиос. Това е предградие на Истанбул — каза Аркадин.

— Надявам се, че добре си прекарваш, докато ние тук сме в паника.

Държанието на Аркадин моментално се промени.

— Какво е станало?

— Копелето уби Харун, това е станало.

Аркадин знаеше какво означава Харун Илиев за Икупов. Каквото Миша значеше за него. Скала, някой, който да го пази от скок в пропастта на собственото му въображение.

— Ето една по-добра новина — каза Аркадин. — Пратката е у мен.

Икупов леко си пое дъх.

— Накрая! Отвори го — заповяда той. — Кажи ми дали документът е вътре.

Аркадин направи това, което му заръчаха. Счупи восъчния печат и откърти пластмасовия диск, който покриваше цилиндъра. Вътре като корабни платна се разгънаха стегнато навити листове бледосиня чертожна хартия. Бяха всичко четири. Той бързо ги огледа.

По челото му, там, където започваше косата, изби пот.

— Гледам серия архитектурни планове.

— Това е обектът на нападението.

— Плановете са — каза Аркадин — за Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк.