Призоваването

Кели Армстронг

ПРИЗОВАВАНЕТО

За автора

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк Таймс - както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните автори на криминални и хорър творби в света -Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким Харисън.

Анотация

„Призоваването" е първа книга от трилогията „Най-тъмните сили", превърнала се в любима на юношите от над двайсет страни.

Моето име е Клоуи Сондърс и животът ми никога няма да бъде същият.

Единственото, което исках, бе да срещна нови приятели, да излизам с момчета и всичко да

продължи постарому.

Вече дори не знам какво означава това. Всичко започна в деня, когато видях първия си дух и

духът видя мен. Сега призраците са навсякъде и няма да ме оставят на мира. За капак на

всичко, някак си се озовах заключена в Лайл Хаус, „специален дом" за проблемни

тийнейджъри. И все пак Лайл Хаус не е това, което изглежда. Не казвайте на никого, но

мисля, че съквартирантите ми са нещо повече от това, за което се опитват да се представят.

Въпросът е на чия страна са те. А аз трябва да разкрия тъмните тайни на Лайл Хаус... преди

скелетите да се върнат за мен.

Дванайсет години по-рано...

Мама бе забравила да предупреди новата бавачка за мазето.

Клоуи се олюляваше на горното стъпало, посягаше с пухкавите си ръчички и към двата

парапета, но толкова силно трепереше, че едва успяваше да се задържи. И краката .

трепереха, а кучешките главички на пантофките . чак подскачаха. Дори дъхът . излизаше на

пресекулки и тя пухтеше, сякаш досега бе тичала.

- Клоуи? - чу се приглушеният глас на Емили откъм тъмното мазе. - Майка ти каза, че

кока-колата е в студения килер, но не мога да я намеря. Ще слезеш ли да ми помогнеш?

Мама каза, че е уведомила Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Затвори очи, за да си

спомни по-добре. Преди мама и татко да излязат от къщи, тя си играеше в стаята с

телевизора. Мама я повика и Клоуи изтича в салона, където мама я прегърна и се засмя, а

куклата на Клоуи . намигна с едното си око.

- Виждам, че си играеш с Принцесата - искам да кажа с Пиратката Джасмин. Още ли не е

успяла да спаси горкия Аладин от Злия дух?

Клоуи поклати глава и прошепна:

- Каза ли на Емили за мазето?

- И още как! Госпожица Клоуи да стои далеч от всякакви мазета. Тази врата ще стои

затворена.

После татко надникна иззад ъгъла и мама каза:

- Трябва да обсъдим въпроса с преместването, Стийв.

- Само кажи и ще поставим табелата - отвърна татко и шеговито разчорли косата на

Клоуи. - И да слушаш Емили, детенце!

След това тръгнаха.

- Клоуи, знам, че ме чуваш - кресна Емили.

Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги напъха в ушите си.

- Клоуи!

- Аз... н-не мог-га да с-сляза в мазето - извика Клоуи. - Н-не ми раз-зрешават.

- Е, сега аз отговарям за теб и ти казвам, че можеш. Вече си голяма.

Клоуи си наложи да стъпи на по-долното стъпало. Гърлото я стегна, виждаше всичко като

през мъгла, сълзи напираха в очите ..

- Клоуи Сондърс, давам ти пет секунди, а после ще те довлека насила тук и ще заключа

вратата.

Клоуи се втурна надолу с такава скорост, че краката . се оплетоха. Падна в основата на

стълбата, глезенът . болезнено запулсира, а като се взря в тъмнината и зърна сенките, като

чу скърцането и усети специфичната миризма на мазе, по лицето . се затъркаляха сълзи.

Госпожа Хоб също беше там.

Имаше и други, преди госпожа Хоб да ги изплаши и прогони оттам. Като старата госпожа

Милър, с която си играеха на криеница и която я наричаше Мери. Както и господин Дрейк,

който все задаваше странни въпроси, например дали някой все още живее на луната. И други

неща питаше, и в повечето случаи Клоуи не знаеше как да отговори, ала той се усмихваше и я

хвалеше, задето бе толкова добро момиче.

Преди много обичаше да слиза в мазето и да разговаря с хората тук. Само трябваше да

избягва да поглежда зад фурната, защото там висеше човек, а лицето му бе тъмночервено и

подпухнало. Той мълчеше, ала зърнеше ли го, веднага я заболяваше коремчето.

- Клоуи? - отново долетя глухият глас на Емили. - Идваш ли?

Мама би я посъветвала: „Мисли си само за хубави неща, не за лоши." Ето защо, когато

Клоуи взе и последните три стъпала, тя си мислеше за госпожа Милър и господин Дрейк, а

не за госпожа Хоб. е, само мъничко.

Като слезе долу, примижа в тъмнината. Бяха включени само нощните светлини, онези,

които Мама бе поставила навсякъде, след като Клоуи започна да се дърпа и да не иска да

слиза в мазето; тогава Мама си бе помислила, че се страхува от тъмнината, което донякъде

беше вярно, но само защото мракът означаваше, че госпожа Хоб може да се промъкне и да я хване .

Клоуи вече виждаше вратата на студения килер и без да отлепя поглед от нея, се придвижи

нататък колкото е възможно по-бързо. Нещо помръдна и тя забрави, че не бива да поглежда

зад фурната, но това бе само висящият от тавана мъж, който се поклащаше на въжето и

ръката му ту се показваше, ту отново се скриваше.

Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.

- Клоуи? - повика я от тъмното Емили.

Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея. Над главата се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?

- Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? - засмя се Емили. - Да не си бебе?

Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи

ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че

Емили никога повече няма да . е бавачка.

Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока-колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти.

Напипа хладната метална кутия.

- Клоуи? Клоуи!

Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния

етаж.

- Клоуи, къде си?

Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в

краката . със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките

- Клоуи, Клоуи, къде си? - някой зад гърба . заимитира гласа на Емили, но не съвсем

успешно.

Клоуи бавно се обърна назад.

На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите . блестяха в мрака. Госпожа

Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата.

Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като

съчки в огън на открито. Големи късове се отделяха и цопваха на пода. Косата . изгаряше с

цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голият . череп, по който тук-там висяха

парченца почерняла плът. Челюстите . се отвориха, а зъбите . продължаваха да блестят.

- Добре дошла отново, Клоуи.

1

Залостих се в леглото, стиснала с една ръка медальона, мушнала другата под завивката.

Помъчих се да върна бледите спомени от съня си, които бързаха да отлетят. Нещо за мазе...

за малко момиченце. за мен? Не си спомнях някога да сме имали мазе -винаги съм живяла в апартамент.

Малко момиченце в някакво мазе, там има нещо страшно. та нали в мазетата винаги има

нещо страшно? Потреперих само при мисълта за мазето - тъмно, влажно, безлюдно. Ала

това мазе не беше безлюдно. Там имаше. вече не си спомнях какво. Един човек зад някаква

фурна.?

Някой похлопа на вратата на спалнята ми и аз подскочих.

- Клоуи! - крещеше Анет. - Защо будилникът ти не звънна? Аз съм икономка, не съм ти

бавачка. Ако пак закъснееш, ще се обадя на баща ти.

Заплахите продължиха, ала това нямаше нищо общо с кошмара през нощта. Дори Анет да

успее да се свърже с баща ми в Берлин, той ще се престори, че я слуша, докато в същото

време съсредоточено ще се взира в своя БлекБъри и ще гледа нещо много по-интересно, като

например прогнозата за времето. Ще измърмори нещо от рода на „Да, ще се погрижа, когато

се прибера" и съвсем ще забрави за обаждането.

Включих радиото си, завъртях копчето и изпълзях от постелята.

Половин час по-късно вече бях в банята и се приготвях за училище.

Прибрах косата си с шнолата, погледнах се в огледалото и потръпнах. С тази прическа

изглеждах дванайсетгодишна... а нямах нужда от това. Скоро щях да стана на петнайсет, но

сервитьорите в ресторантите все още ми предлагаха менюто за деца. Не ги корях. Бях метър

и петдесет висока, а формите по тялото ми проличаваха, само когато обличах прилепнали джинси и впита тениска.

Леля Лорън се кълнеше, че изведнъж ще дръпна на височина, - както и на ширина, -

когато ми дойде цикълът. В момента, казвах си аз, въпросът бе „ако", а не „когато". На

повечето от приятелките ми им дойде на дванайсет, дори на единайсет. Опитвах се да не

мисля много за това, но все не успявах. Притеснявах се, че нещо не ми е наред, чувствах се

не съвсем нормална всеки път, щом приятелките ми започваха да обсъждат този въпрос и се

молех да не разберат, че още не ми е дошло. Леля Лорън твърдеше, че всичко ми е наред, а тя

беше лекар, значи бе наясно с нещата. Ала отвътре все ме гризеше. Дори много.

- Клоуи! - вратата се разтресе под ударите на месестия юмрук на Анет.

- На тоалетната чиния съм! - викнах в отговор аз. - Не мога ли да остана поне за малко

сама?

Сложих само една шнола отзад на тила си, като придържах косата си от двете страни. Не

беше лошо. Когато обърнах глава, за да се погледна отстрани, шнолата се плъзна по меката ми като на бебе коса.

Не биваше да я стрижа. Ала ми бе писнало от дългата права, като на малко момиченце

коса. Реших да я скъся до раменете, да я оформя на кичури. На манекенката . стоеше

прекрасно. На мен? Не толкова.

Погледнах към отворената туба с боя. Кери се кълнеше, че червените кичури ще стоят

идеално в косата ми, която имаше цвят на ягода. Но аз мислех, че ще приличам на захарна

близалка. Е, може пък да ме направи по-възрастна, кой знае.

- Вдигам телефонната слушалка, Клоуи - изкрещя Анет.

Грабнах тубата с боя, напъхах я в раницата си и отворих вратата.

Изкачих стъпалата, както винаги. Сградата се бе променила, ала навиците ми - не. В деня,

в който тръгнах на детска градина, майка ми ме държеше за ръка, на другата . ръка висеше

бебешката ми раничка „Сейлърмуун"; двете стояхме на горната площадка.

- Приготви се, Клоуи - каза тя. - Едно, две, три.

И ние се втурнахме надолу по стълбите, приземихме се на долната площадка, като

задъхано се кикотехме, а подът се люлееше и се плъзгаше под несигурните ни стъпала,

докато всички мои страхове за първия учебен ден се изпаряваха.

Литвахме надолу по стъпалата всяка сутрин, докато ходех на детска градина, когато

тръгнах в първи клас, а после. после вече нямаше с кого да летя надолу по стълбите.

Спрях се пред първото стъпало, докоснах медальона под фланелката си, после се отърсих

от спомените, вдигнах училищната си раница и се отдалечих.

След смъртта на мама ние доста се местихме из Бъфалоу. Татко вземаше луксозни

апартаменти, което означава, че ги купуваше пред завършване, а после, когато сградите бяха

готови, ги препродаваше. Тъй като през повечето време отсъстваше от града, не беше

толкова важно да се установим на определено място. Искам да кажа, че не беше важно за

него.

Тази сутрин играта на стълбите не беше чак толкова умна идея. Стомахът ми се беше свил

на топка от притеснение за оценката ми по испански. Бях объркала последния тест - в

събота и неделя, вместо да си остана у дома и да уча, преспах у Бет -така че едва го изкарах.

Испанският никога не е бил сред любимите ми предмети, но ако пропаднех на изпита, татко

можеше да научи и да започне да се пита дали училището по изкуства е най-доброто място

за мен.

Милош ме чакаше в таксито до тротоара. Вече две години ме караше до училище, макар че

се бяхме местили два пъти и това бе третото училище, в което ме бяха записали. Щом се

качих, той нагласи козирката на стъклото пред мен. Утринното слънце продължи да блести в очите ми, но аз не му казах.

Възелът в стомаха ми се отпусна, щом отърках пръсти в познатата цепнатина до седалката

и вдишах изкуствената миризма на бор от освежителя над отдушника.

- Снощи гледах един филм - каза той, щом отминахме и третата пресечка. - От онези,

които харесваш.

- Трилър ли?

- Не. - Той се намръщи и беззвучно размърда устни, сякаш да си спомни как се

произнасят думите. - Приключенски екшън. Нали се сещаш - оръжия, експлозиви? Убиват се над път и на път.

Не обичах да поправям английския му, но той настояваше.

- Искаш да кажеш, че са се убивали под път и над път.

Той повдигна тъмната си вежда.

- Когато убиеш някого, къде пада той? Под пътя ли?

Аз се засмях, после поговорихме за филми. Любимата ми тема.

Когато Милош отговаряше на диспечера по радиото, аз се загледах през страничното

стъкло. Иззад група бизнесмени се стрелна дългокосо момче. То носеше старомодна кутия за

храна, на която бе нарисуван някакъв супергерой. Съсредоточих се да разбера кой от всички

бе изобразен на картинката и не забелязах накъде се бе отправило момчето, докато то не

изскочи от тротоара между нашата кола и предния автомобил.

- Милош! - изпищях аз. - Внимавай.

Последната дума се изтръгна от самите ми дробовете, когато ударих с ръка колана,

преметнат през рамото ми. Шофьорът зад нас и другият зад него натиснаха клаксоните си

като верижен протест.

- Какво? - попита Милош. - Клоуи, какво става?

Погледнах над капака на двигателя и видях. нищо не видях. Само пустата алея отпред и

превозните средства, които завиваха вляво, а шофьорите им сочеха Милош с пръст, докато ни отминаваха.

- А-а-а... - стиснах юмруци, сякаш така щях да пропусна думата от устата си. „Ако речта

ти блокира, кажи нещо друго", съветваше ме моят терапевт дефектолог. -Стори ми се, че видях едно мом-мом...

„Говори бавно. Първо обмисли думите си."

- Извинявай. Стори ми се, че някой изскочи пред автомобила.

Милош отпусна спирачките.

- Понякога и на мен ми се случва, особено когато се обърна. Струва ми се, че виждам

човек, но там няма никого.

Кимнах с глава. Стомахът отново ме сви.

2

През времето, ограничено между съня, който не можех да си спомня, и момчето, което не

бих могла да видя, аз ходех като призрак. Докато не престанех да мисля поне за едното от

тях, нямаше да мога да се съсредоточа върху теста по испански. Ето защо се обадих на леля

Лорън. Свързах се с гласовата . поща и . съобщих, че по обяд отново ще . позвъня.

Наближавах шкафчето на приятелката ми Кери, когато леля ми се обади.

- Живяла ли съм някога в къща с мазе? - попитах я аз.

- Добро утро и на теб.

- Извинявай. Сънувах сън, който ме тормози - и . разказах онова, което си спомнях от него.

- Аха, трябва да е била старата къща в Алънтаун. Ти беше съвсем мъничка. Нищо чудно, че

не помниш.

- Благодаря. Това.

- Тормози те, сигурна съм. Трябва да е бил ужасен кошмар.

- За някакво чудовище, което живее в мазето. Съвсем обикновен сюжет. Чак се срамувам

от себе си.

- Чудовище ли? Какво.?

Усилвателната система откъм нейния край на линията я прекъсна и някакъв метален глас

изрече:

- Доктор Фелоус, моля да се обадите на Б.

- Напомнят ти - забелязах.

- Мога да почакам. Наред ли е всичко, Клоуи? Не ми звучиш добре.

- Не, просто. въображението ми днес е доста развинтено. Сутринта стреснах Милош,

защото ми се стори, че някакво момче притича пред автомобила.

- Какво?

- Всъщност нямаше никакво момче. Беше само във въображението ми. - Зърнах Кери до

шкафчето и махнах с ръка.

- Ще те взема след училище. Ще пием чай в „Краун". Там ще поговорим.

- Звънецът всеки миг ще звънне, така че.

Тя прекъсна разговора, преди да успея да . отговоря. Поклатих глава и хукнах да догоня

Кери.

Училище като училище. Няма какво толкова да се каже за него. Хората си мислят, че

училищата по изкуства са по-различни, фантазират си как отвсякъде се сипе творческа

енергия, представят си класове, пълни с щастливи хлапета, в които и най-големите диваци

изпитват радост дотолкова, доколкото позволява изкривената им душевност. Според тях в

училищата по изкуства има по-малко хулигански прояви. Та нали повечето от хлапетата

стават жертва на хулигани от други училища?

Истината е, че в гимназията „А. Р. Гърни" подобни неща наистина се срещат, но когато

събереш много деца на едно място, поставят се разграничения въпреки факта, че те може и

да изглеждат еднакво. Оформят се групички. И вместо да се разделят на

принципа „спортисти, зубрачи и безлични", тук те се делят на художници, музиканти и артисти.

В качеството си на ученичка по актьорско майсторство аз бях част от

групата на артистите, в която талантът нямаше такова значение, каквото имаха

външният вид, самочувствието и умението да се изразяваш добре. Момчетата не се заглеждаха по мен, а що се отнася до последните две качества, бях кръгла нула. На скалата за

популярност се нареждах в златната среда. Бях от онези момичета, които никой не си правеше

труда да запомни.

Ала винаги съм мечтала да уча в училище по изкуства и това се оказа страхотно, както и

предполагах. И което бе още по-хубаво, баща ми беше обещал да остана в това училище,

докато завърша, независимо колко пъти ще сменяме жилището си. Което означаваше, че за

първи път в живота ми нямаше да съм „новата ученичка" в класа. В „А. Р. Гърни" започнах

като първокурсничка, както и останалите. Просто едно нормално хлапе. Най-после .

Ала този ден не се чувствах като нормално хлапе. Цяла сутрин си мислех за момчето на

улицата. Съществуваха сума обяснения. Загледала съм се в кутията за храна и не съм

разбрала накъде тича. Скочил е в чакащата го до тротоара кола. Или пък в последния миг е

свърнал в друга посока и се е слял с тълпата.

Беше напълно логично. Тогава защо мисълта за него продължаваше да ме разяжда?

- О, хайде, де! - каза Миранда, докато в обедната почивка се ровех в шкафчето си. - Ето

го. Попитай дали ще ходи на танци. Ще бъде яко!

- Остави я на мира - обади се Бет. Протегна ръка над рамото ми, грабна яркожълтата ми

кутия за храна и я размаха под носа ми. - Не разбирам как не я виждаш, Клоуи. Свети като

крушка.

- Трябва стълба, за да надзърне толкова нависоко - забеляза Кери.

Бутнах я с крак и тя се отдалечи със смях.

Бет обели очи.

- Хайде, бе, хора, размърдайте се, иначе няма да си намерим свободна маса.

Когато стигнахме до шкафчето на Брент, Миранда ме сръга с лакът в ребрата.

- Попитай го, Клоуи.

Ужким щеше да говори тихо, а всъщност го изрече на висок глас. Брент вдигна поглед. и

тутакси извърна очи. Лицето ми пламна и аз притиснах кутията до гърдите си.

Кичур от дългата тъмна коса на Кери падна на рамото ми.

- Истински шушумига - прошепна ми тя. - Не му обръщай внимание.

- Не, не е шушумига. Просто не ме харесва. Нищо не мога да направя.

- Виж сега - каза Миранда. - Ще го попитам от твое име.

- Не! - Стиснах я за ръката. - М-моля те!

Облото лице се сгърчи от възмущение.

- Божичко, какво бебе си! Вече си на петнайсет, Клоуи. Трябва да решаваш сама

проблемите си.

- Като например да звъниш на някое момче, докато накрая майка му ти каже да го

оставиш на мира ли? - обади се Кери.

Миранда сви рамене.

- Беше майката на Роб. Нали не го е казал той?

- Така ли? Повтаряй си го, колкото си искаш.

Това вече наистина разгорещи страстите. В такива случаи обикновено се намесвах и ги

карах да престанат, ала сега бях разстроена от онова, което Миранда бе казала пред Брент.

Кери, Бет и аз си говорехме за момчета, ала не бяхме много запалени по темата. Виж,

Миранда беше - имаше толкова много гаджета, че пръстите на ръцете . не стигаха, за да ги

преброи. Ето защо, когато започна да се мъкне с нас, необходимо бе и ние да си наречем по

някое момче, което уж харесваме. И без това се притеснявах, че не съм узряла, та ако тя

избухне в смях, щом . призная, че досега не съм ходила на истинска среща, щях ужасно да се

притесня. Ето защо и аз си измислих едно момче. Брент.

Очаквах, че ще е достатъчно само да спомена името му. Никакъв шанс.

Миранда ме издаде - каза му, че ми харесва. Бях ужасена. Е, почти. Част от мен се надяваше той

Да отвърне: „Страхотно! И аз я харесвам". Никакъв шанс. Преди това двамата

Понякога разговаряхме в час по испански. А сега той се премести и седна през две редици от мен, сякаш внезапно бях развила тежка форма на бромхидроза и цялата воня, та се не трая.

Тъкмо стигнахме до кафетерията, когато чух някой да ме вика по име.

Обърнах се и видях Нейт Боузиан да тича към мен - червената му коса светеше като фар в

тълпата. Блъсна се в едно момче от по-горните класове, извини се и продължи да се приближава

с ухилена физиономия.

- Здрасти - поздравих го аз, когато дойде до мен.

- Здрасти и на теб. Забрави ли, че Петри промени часа за сбирката на киноклуба? Днес по обяд ще обсъждаме авангардното кино. Знам, че обичаш високохудожествените филми.

Импровизирах изненада и отворих уста.

- Тогава ще им предам извиненията ти, че не можеш да присъстваш. И ще кажа на Петри,

че не искаш да режисираш онзи късометражен филм.

- Днес ли ще се вземе решение?

Нейт се заотдалечава заднешком.

- Може би. А може би не. Значи, ще кажа на Петри.

- Трябва да бягам - заявих на приятелките си и се втурнах да го настигна.

3

Както винаги, сбирката на киноклуба започна зад кулисите, където обсъдихме някои

финансови въпроси и изядохме закуските си. Внасянето на храна в аудиторията беше забранено.

Обсъдихме и късометражния филм, а аз бях включена в списъка на режисьорите -

единствената първокурсничка сред избраниците. След това, докато останалите гледаха

сцени от авангардни филми, аз обмислях възможностите да запиша прослушването на лента.

Измъкнах се преди края и се запътих обратно към шкафчето си.

Докато вървях натам, мозъкът ми продължаваше да работи. Внезапно ме присви стомахът

и аз си спомних, че от вълнение, задето щях да участвам в късометражния филм, бях

забравила да обядвам.

Бях оставила кутията си с храната зад кулисите. Погледнах си часовника. До началото на

часа имаше още десет минути. Щях да успея.

Сбирката на киноклуба беше свършила. Последният бе загасил осветлението и аз нямах

представа как да го включа, тъй като не можех да видя никакъв ключ. Ключове, които светят

в тъмнината. Ето с какво щях да се заема, за да финансирам първия си филм. Разбира се, ще

имам нужда от хора, които наистина да направят моите филми. Като повечето режисьори и

аз си падах повече по идеите.

Проправях си път между редовете и на два пъти си ударих коляното някъде. Най-после

очите ми свикнаха с мъждивите резервни светлини и аз зърнах стълбите, водещи зад

кулисите. После стана още по-трудно.

Пространството зад сцената бе разделено със завеси на по-малки части, които служеха за

складове и за гримьорни. Имаше лампи, но някой все ги загасваше. Опипах близката стена и

като не открих електрическия ключ, се отказах. Бледата светлина на резервните лампички

ми позволяваше да различавам силуетите на предметите. Напълно достатъчно.

Но беше доста тъмно. Страхувам се от тъмнината. Имах лоши спомени като дете,

привиждаха ми се въображаеми приятели, които се криеха в тъмните ъгли и ме плашеха.

Знам, че ви звучи странно. Другите деца сънуват приятелчетата си, с които играят през деня, а аз

- караконджули.

Миризмата на грим ми подсказа, че се намирам в онази част, в която са гримьорните, ала

тя се смесваше с тази на нафталин и стари дрехи и не ми действаше успокояващо както преди.

Още три крачки и от устата ми се изтръгна писък, когато някаква материя се уви около

мен. Бях се блъснала в завесата. Страхотно. Колко ли високо бях изпищяла? Надявах се

стените да са наистина звуконепроницаеми.

Прокарах длан по надраскания полиестер, напипах цепнатината и разделих двете завеси.

Пред себе си зърнах масата. Върху нея имаше нещо жълто. Моята чанта?

Импровизираният тъмен салон пред мен сякаш бе отворил уста в широка прозявка.

Илюзия, създадена от перспективата - двете, отделени със завеси части сключваха ъгъл

навътре и салонът се стесняваше. Интересно виждане, особено за филм, в който искаш да

създадеш напрежение. Трябваше да го запомня.

Когато започнах да гледам на коридора като на филмов декор, започнах да се

поуспокоявам. Видях го като кадър, а трополенето на стъпките ми придаваше на сцената

движение и непосредственост, която вкарваше зрителя в действието и го превръщаше в

участник - глупавото момиче си проправя път към странния шум.

Нещо тупна на пода. Сепнах се, обувките ми изскърцаха и тъкмо този шум ме накара да

подскоча. Потърках настръхналата кожа по ръцете си и се помъчих да се засмея. Аха, казах

„странен шум", нали? Отбележете шумовите ефекти, моля.

Друг шум. Шумолене. Значи в коридора с призраците си имаме и плъхове, така ли? Чисто

клише. Време е да изключа препускащото си въображение и да се съсредоточа. Да режисирам сцената.

Главният герой забелязва нещо в дъното на коридора. Някаква сянка.

О, моля ви се. Да не говорим за евтини трилъри. Да направим нещо оригинално. тайнствено.

На второ място.

Какво е онова, което вижда тя? Детска кутия за закуски, яркожълта и нова, съвсем не

на място в тази стара прокълната къща.

Нека кинолентата се върти. Не оставяй ума ми да се скита.

В тишината се чува хлипане, после то спира и се превръща в подсмърчане.

Плач. Точно така. От моя филм. Главният герой вижда детска кутия за храна, после долавя

призрачни ридания. В дъното на коридора нещо се движи. Една тъмна сянка. Хвърлих се напред

за чантата си. Сграбчих я и изчезнах.

- Клоуи! Стой!

Тъкмо напъхах недокоснатия си обяд в шкафчето и си тръгвах, когато Нейт ме спря.

Обърнах се и го видях да се провира с рамото напред през група момичета. Звънецът

прозвуча и коридорът сякаш изригна в тичащи хлапета, които се блъскаха като сьомги,

отправили се по насрещното течение на река. Нейт трябваше да си проправя с лакти път до мен.

- Излетя от киноклуба, преди да те уловя. Исках да те попитам дали ще ходиш на танците.

- Утре ли? Ами, да.

Той се усмихна и на бузите му се появиха две трапчинки.

- Страхотно. Ще се видим там.

Погълна го ято хлапета. Аз останах да се взирам след него. Нима Нейт бе тръгнал след

мен, за да ме попита дали ще ходя на танците? Не бе същото като да ме покани да отидем

заедно, но все пак. Определено трябваше да обмисля по-добре каква екипировка ми е нужна за

случая.

Едно момче от горните класове блъсна раницата ми на земята и измърмори нещо като

„защо си застанала в средата на коридора". Когато се наведох да я вдигна,

усетих, че нещо тече между краката ми.

Бързо се изправих и замръзнах на място, после внимателно пристъпих напред.

Божичко! Нима съм се подмокрила? Поех си дълбоко дъх. Сигурно съм се разболяла.

Коремът ми цял ден се бунтуваше.

„Виж дали можеш да се приведеш в ред и ако си много зле, вземи си такси и

се прибери."

В банята свалих гащите си и видях яркочервената течност.

Една-две минути останах да седя на тоалетната чиния, ухилена като идиот, с надеждата,

че нещата, които се говореха за училищните тоалетни, са само непотвърдени слухове.

Напъхах в гащите си цял топ тоалетна хартия, вдигнах джинсите си и с клатеща се походка

се измъкнах от кабината. И ето я пред очите ми - тя, която ме бе разсмивала още от есента:

аптечката за санитарни материали.

Бръкнах в задния си джоб и измъкнах петдоларова банкнота, друга от десет долара и още

два цента. Обратно в тоалетната кабинка. Ровичкам се в раницата си. Намирам. монета от пет цента.

Вторачих се в автомата. Приближих се. Огледах надрасканата ключалка, онази, за която

Бет беше казала, че можеш да я отвориш, ако имаш дълъг маникюр. Аз нямах, но ключът за

апартамента ни пасна идеално.

Тази седмица аз развях знамето. Бяха ме включили в списъка на режисьорите. Нейт ме бе

попитал дали ще ходя на танци. Дойде ми първата менструация. И току-що извърших

първото си престъпление.

Щом се оправих, бръкнах в раницата за четката си, но вместо нея напипах тубата с боя за

коса. Измъкнах я. Отражението ми в огледалото се зъбеше в усмивка.

Защо да не добавя към останалите неща в списъка и „първото бягство от час", както и

„първото боядисване на косата"? Нямаше да е лесно да си боядисам косата на мивката в

училищната тоалетна, но сигурно ще е по-просто, отколкото у дома, където Анет

непрекъснато шава напред-назад.

Само за двайсет минути си оцветих десетина рижави кичура. Трябваше да сваля блузата

си, за да не я изцапам, и сега се бях надвесила над умивалника само по сутиен и джинси. За щастие, никой не ме видя.

Привърших с изсушаването на боядисаните кичури с хартиената салфетка, поех си

дълбоко въздух, погледнах. и се усмихнах. Кери беше права. Наистина ми стоеше добре.

Анет щеше да откачи. Баща ми можеше да забележи. Можеше дори да се ядоса. Но в едно бях

съвсем сигурна: никой повече нямаше да ми предлага детското меню в ресторанта.

Вратата изскърца. Мушнах хартиената кърпа в боклука, грабнах блузата си и се втурнах

към тоалетната кабина. Едва успях да заключа вратата, когато момичето, което влезе, се

разрева. Надникнах под преградата на съседната кабина и зърнах чифт маратонки марка

„Рийбок".

Да я попитам ли дали е добре? Или така ще я разстроя още повече?

Водата в тоалетната шурна и сянката в краката ми се раздвижи. Ключалката щракна и вратата на кабината се отвори. Но щом водата бликна от крана, момичето захлипа още посилно.

Водата спря. Ролката с хартиените кърпи изскърца. Шум от мачкане на хартия. Вратата се

отвори. После се затвори. Плачът продължи.

По гърба ми полазиха тръпки. Казах си, че сигурно си е променила решението и че ще

остане тук, докато напълно се оправи, но тя хлипаше току под носа ми. Беше в съседната кабинка.

Стиснах ръцете си в юмруци. Сигурно си въобразявам.

Бавно се наведох. Под разделителната стена не се виждаха обувки. Наведох се още повече .

Не видях обувки и в другите кабини. Хлипането престана.

Нахлузих блузата си и побързах да изляза от кабината, преди да го чуя отново. Когато

вратата се затвори зад гърба ми, наоколо се възцари тишина. Пуст коридор.

- Ти!

Извърнах се и видях пазача да идва към мен. Въздъхнах облекчено.

- Т-тоалетната - казах. - Бях в тоалетната.

Той се приближаваше. Не го познавах. Може би беше на възрастта на баща ми, късо

подстриган, облечен в униформата на училищната ни охрана.

- С-сега влизам в час.

Тръгнах.

- Ти! Веднага се върни. Искам да говоря с теб.

Чуваха се само моите стъпки. Моите. Защо не чувах неговите?

Ускорих темпото.

Погледът ми се замъгли. На около три метра пред мен въздухът трептеше, оформяше се

фигура, облечена в ризата и панталоните на пазача ни. Обърнах се и хукнах да бягам.

Мъжът изръмжа и ръмженето му проехтя по целия коридор. Откъм ъгъла се зададе един

ученик и за малко да се блъсне в мен. Измърморих нещо за извинение и погледнах през

рамото си назад. Пазачът беше изчезнал.

Издишах и затворих очи. Когато отново ги отворих, синята униформена риза бе на

сантиметри от лицето ми. Вдигнах поглед. и от устата ми се изтръгна писък.

Той приличаше на манекен, който е стоял близо до огън. Лицето му бе изгоряло. Беше се стопило. Едното му око се пулеше в мен. Другото се бе свлякло до скулата му, страната му бе

хлътнала навътре, устните му - увиснали, кожата му светеше безформена и.

Разкривените му устни се отлепиха една от друга.

- Може би сега вече ще ми обърнеш внимание.

Затичах се презглава по коридора. Тъкмо отминавах една класна стая,

когато вратата се отвори.

- Клоуи? - Мъжки глас.

Продължих да тичам.

- Отговори ми! - ужасяващият неестествен глас изръмжа по-близо. - Знаеш ли от колко

време ме държат тук?

Стрелнах се през вратата към стълбите и полетях нагоре.

Нагоре ли? Всички глупави героини се втурват нагоре!

Бързо завих на площадката и поех към следващия етаж. Пазачът с усилие се качваше след

мен, уловил се здраво за парапета с разтопените си меки пръсти, чиито кости бяха пробили плътта и стърчаха навън.

Стрелнах се през вратата и запрепусках по главния коридор.

- Чуй ме, глезло. Искам да ми отделиш само пет минути, не повече.

Втурнах се в най-близката празна стая и затръшнах вратата след себе си. Докато отстъпвах

заднешком към центъра ., пазачът прекрачи прага. Влезе направо, без да отваря вратата.

Отвратителното му разтопено лице бе изчезнало и сега той изглеждаше съвсем нормално.

- Така по-добре ли е? Ще престанеш ли да пищиш, за да поговориш с.

Втурнах се към прозореца и затърсих начин да го отворя, но видях, че той беше на огромна

височина от земята. Поне девет метра. над паважа.

- Клоуи?

Вратата се отвори широко. Влезе заместник-директорката госпожица Уо с учителя по

математика, господин Травис, и един учител по музика, чието име не можах да си спомня.

Като ме видя до прозореца, госпожица Уо протегна ръце и препречи пътя на мъжете.

- Клоуи? - повика ме тя с тих глас. - Миличка, трябва да се махнеш от този прозорец.

- Аз просто.

- Клоуи.

Смутих се и отново погледнах към прозореца.

Господин Травис се стрелна покрай госпожица Уо и се хвърли върху мен. Двамата

паднахме на пода и въздухът излезе от дробовете ми. Докато се мъчеше да се изправи, без да

иска господин Травис ме ръгна с коляно право в корема. Паднах възнак, свих се надве и

захърках.

Като отворих очи, видях, че пазачът се е надвесил над мен. Изписках и се помъчих да

стана, ала господин Травис и учителят по музика ме притискаха към пода, докато госпожица

Уо бръщолевеше нещо по мобилния телефон.

Пазачът се надвеси през господин Травис.

- Сега ще говориш ли с мен, момиче? Не мога да се измъкна.

Заритах, като се целех в пазача и се мъчех да се откопча от учителите. Но те ме стиснаха

още по-здраво. Едва дочух как госпожица Уо каза, че помощта пристига. Пазачът мушна

лицето си в моето и то отново се превърна в онази разтопена ужасна маска, аз се взирах

съвсем отблизо в изпъкналото му око, почти изхвръкнало от очната кухина.

Прехапах език, за да не изпищя. Устата ми се напълни с кръв. Колкото повече се мъчех да

се освободя, толкова по-здраво ме държаха учителите - извиха ми ръцете и остра болка

прониза цялото ми тяло.

- Не го ли виждате? - виках аз. - Ето го! Моля ви. Моля ви, моля ви, умолявам ви! Махнете

го от мен. Махнете го!

Те не ме слушаха. Продължих да ритам, да се карам, ала те ме държаха здраво, докато

изгорелият ми се присмиваше.

Двама униформени мъже влязоха през вратата. Единият се втурна да помага на учителите,

а другият мина встрани, така че не го виждах. Нечии пръсти се впиха в

ръката ми. Усетих бодване. Мраз скова вените ми.

Стаята се разлюля. Пазачът започна да изчезва, а образът му ту светваше, ту изгасваше.

- Не! - крещеше той. - Трябва да говоря с нея. Не разбирате ли? Тя ме чува. Искам само

да.

Когато парамедиците ме сложиха на носилката, гласът му съвсем изчезна. Вдигнаха я и тя

ме залюля. Люлееше се. като слон. Веднъж се бях качила на слон с мама в зоологическата

градина - мислите ми се отплеснаха натам. Мамините ръце около мен, смехът.

Яростният рев на пазача прекъсна спомените ми.

- Не ми я вземайте! Тя ми трябва!

Люлея се. Върху гърба на слона. Мама се смее.

4

Седях на ръба на болничното легло и се опитвах да се убедя, че още спя. Единствено по

този начин бих могла да си обясня думите, които чувах. Можех да ги нарека „халюцинации",

но предпочитах думата „съновидения".

Леля Лорън бе седнала до мен и ме държеше за ръката. Улових с очи сестрата, минаваща

по коридора. Леля Лорън проследи погледа ми, стана и затвори вратата. Наблюдавах я през

сълзи и си представях, че е мама. Нещо в мен се сви, аз отново станах шестгодишно

момиченце, което се свиваше в леглото и плачеше за майка си.

Погладих завивките с ръце - твърди и груби, те се залавяха за сухата ми кожа. В стаята

беше толкова горещо, че при всяко вдишване пресъхналото ми гърло се свиваше. Леля Лорън

ми подаде водата и аз обвих пръсти около хладното стъкло на чашата. Водата имаше метален

вкус, но я изпих до последна капка.

- Дом за групово пребиваване - казах аз.

Стените сякаш изсмукваха думите от устата ми като звукова сцена, поемаха ги и въздухът

си оставаше все тъй мъртъв.

- Божичко, Клоуи! - тя измъкна хартиена кърпичка от джоба си и си избърса носа. -

Знаеш ли колко пъти е трябвало да казвам на пациентите си, че умират? А това тук е още потрудно.

Размърда се и се обърна с лице към мен.

- Знам колко много искаш да влезеш в колежа в Юкла. Само така можем да те вкараме

там, миличка.

- Татко ли настоя?

Тя замълча и аз се досетих, че би искала да го натопи. След смъртта на мама тя бе

пожелала да се грижи за мен, да ми спести живота с икономки в безлюдни апартаменти.

Никога нямаше да прости на баща ми, задето . отказа. Както нямаше да му прости и за

нощта, в която майка ми загина. Нямаше значение, че и двамата бяха пометени от

автомобил, който впоследствие избяга от местопроизшествието, но на волана бе той, затова

той трябваше да носи цялата отговорност.

- Не - отрони най-после тя. - Училищното настоятелство. Ако не изкараш две седмици в

дом за групово пребиваване, ще го впишат в характеристиката ти.

- Кое ще впишат в характеристиката ми?

Тя стисна кърпичката в юмрука си.

- Ами, онова. - Тя се сепна и се съвзе. - Нулевата толерантност. - Изплю думите с

повече жлъч, отколкото би изрекла някоя клетва.

- Нулева толерантност ли? Искаш да кажеш насилие? Н-н-но аз не.

- Знам, че не си. Но за тях е много елементарно. Сбила си се с учител. Значи се нуждаеш

от помощ.

В дом. Дом за побъркани деца.

През онази нощ се събуждах няколко пъти. Втория път баща ми стоеше на вратата и ме

гледаше. Третия път бе седнал до леглото ми. Като видя, че отварям очи, той ме потупа непохватно по ръката.

- Всичко ще бъде наред - промърмори. - Всичко ще се оправи.

Отново потънах в сън.

На сутринта баща ми бе все още тук. Очите му сълзяха, бръчките около устата му бяха

станали по-дълбоки. Долетял чак от Берлин, той цяла нощ е бил на крака.

Не мисля, че татко е искал да има деца. Ала никога не ми го е казвал, дори в гнева си.

Каквото и да си мислеше леля Лорън за него, той даваше всичко от себе си. Просто не

знаеше как да се отнася с мен. Сякаш бях пале, оставено му от някого, когото много е

обичал, и той се мъчи да се справи, въпреки че не си пада много по кучетата.

- Променила си прическата си - забеляза той, когато седнах в леглото. Подпрях се на лакти.

След като си бях боядисала косата в дамската тоалетна, се бях втурнала по училищния коридор, така че за онези, които не бяха в течение на случилото се от край до край и не знаеха как с писъци бях обикаляла из училището, най- естественият въпрос би бил: „Какво точно си направила?" Никак не е нормално да боядисваш косата си в училищната тоалетна. Не и за момиче като мен. Ами яркочервените кичури? Ами бягането от час? Цялото ти поведение неистово крещи: „Душевно разстройство!".

- Харесва ли ти така? - попита след малко баща ми.

Кимнах с глава.

Той замълча, после напрегнато се засмя.

- Е, на твое място не бих избрал точно тази прическа, но пък никак не е лоша. Важното е

на теб да ти харесва. - Почеса се по наболата брада. - Предполагам, че леля ти Лорън ти е

казала за дома. Намери подходящо за теб място. Малко частно заведение. Не мога да кажа,

че съм възхитен от идеята, но става дума само за две седмици.

Никой не можеше да каже какво ми е. Накараха ме да говоря пред сума ти лекари, които

ми направиха разни тестове и според мен получиха представа какво точно ми има, ала не

искаха да кажат. Което означаваше, че съм много зле.

Не за първи път виждах хора, които всъщност ги нямаше. Тъкмо затова леля Лорън искаше

да говорим след часовете. Когато споменах за съня си, тя си спомни как в детството си съм

говорила за някакви хора, които живеят в мазето. Родителите ми вярваха, че това са

въображаеми приятели, плод на моята фантазия - цяла плеяда герои. Но тези мои приятели

бяха започнали да ме плашат и то до такава степен, че трябваше да сменим жилището си.

Но и след това понякога „виждах" хора, затова мама ми купи рубиненото колие и заяви, че

то ще ме пази. Татко каза, че всичко е психология. Ако вярвам, че ще ме предпазва, то така и

ще бъде. Ала ето че сега отново ми се случи. И този път никой не го отдаде на развинтената ми фантазия.

Изпращаха ме в дом за побъркани деца. Мислеха, че съм луда. Но не бях. Бях на петнайсет

и менструацията ми най-после бе дошла, а това бе много важно. Фактът, че същия ден

започнаха да ми се привиждат разни неща, не можеше да е просто съвпадение. Натрупаните

хормони внезапно бяха експлодирали и мозъкът ми даде „заето" - започна да източва образи

от отдавна забравени филми, а аз ги възприемах като реални.

Ако бях луда, щях да правя и други неща, а не само да виждам и чувам несъществуващи

особи. Щях да се държа като луда, но аз не го правех.

Наистина ли?

Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разколебавах. Чувствах се нормална.

Не си спомнях да съм направила нещо странно. Освен че боядисах косата си в тоалетната.

И че избягах от час. И че разбих автомата за салфетки. И че се сбих с един учител.

Това, последното, не се брои. Бях ужасена от вида на изгорелия мъж и с всички сили се

мъчех да избягам от него, не исках да нараня някого. Преди да го видя си бях добре.

Приятелите ми също мислеха, че съм наред. Според господин Петри бях достатъчно

нормална, за да ме включи в списъка на режисьорите на онзи филм. Очевидно Нейт Боузиан

също ме смяташе за съвсем нормална. Иначе защо ще се радва, че едно побъркано момиче ще ходи на танците?

А той наистина се бе зарадвал, нали така?

Когато отново си помислих за това, нещата ми се сториха доста мъгляви -

като далечен спомен, вероятно сън.

Ами ако нищо подобно не ми се бе случвало? Аз желаех режисьорското място. Исках Нейт

да се интересува от мен. Може би съм си измислила всичко това? Имала съм халюцинации,

като момчето на улицата, плачещото момиче и изгорелия пазач?

Ако съм луда, дали щях да го осъзнавам? Само си мислиш, че си наред.

Околните знаят по-добре.

Може пък да съм наистина луда.

В неделя следобед баща ми и леля Лорън ме откараха в Лайл Хаус. Преди да изляза от

болницата, ми дадоха някакви лекарства, от които ми се доспа. Пристигането ми в Лайл

Хаус бе монтаж от отделни кадри и клипове.

Огромна бяла викторианска къща, кацнала върху огромен парцел. Жълти первази. Опасана с тераси. Две жени. Едната, с посивяла коса и широки бедра, се приближава към мен и ме

поздравява. Суровият поглед на по-младата ме следва, тя е скръстила ръце и стои, готова за

всичко.

Изкачвам се по тясна стълба. По-възрастната жена - медицинска сестра, представяща се с

името Талбът, - чурулика като екскурзовод на туристи, ала замъгленият ми мозък не може да

следи думите ..

Спалня, бяла с жълто, украсена с маргаритки и ухаеща на гел за коса.

В отсрещния край на стаята - двойно легло с кувертюра, метната върху събраните на куп

чаршафи. Стените над леглото са облепени със страници, откъснати от младежки списания.

Повърхността на скрина е обсипана с тубички грим и шишенца. Само малкото

писалище е празно.

Моята половина от стаята е огледално изображение на описаното дотук -същото легло,

същият скрин, същото малко писалище, ала по тях няма никакви лични вещи.

Става време татко и леля Лорън да си тръгват. Госпожа Талбът им обяснява, че два дни

няма да се видим, тъй като се нуждая от време, за да се „климатизирам" към новата си

„среда". Като пале при нов стопанин.

Прегръщам леля Лорън. Правя се, че не виждам сълзите в очите ..

Непохватна прегръдка от татко. Измърморва, че ще си е в града и ще дойде да ме види, щом му разрешат. После, докато ме целува по косата, мушва свити на руло двайсетачки в ръката ми.

Госпожа Талбът ми казва, че те ще приберат нещата ми, защото вероятно аз съм уморена,

така че направо да се пъхам в леглото. Спускат щората. В стаята става тъмно. Отново се унасям

в сън.

Гласът на татко ме събужда. Стаята е съвсем тъмна, небето навън е черно. Нощ.

Силуетът на татко в отвора на вратата. По-младата сестра - госпожица Ван Доп - е зад

него, лицето . изразява неодобрение. Баща ми се приближава до леглото и поставя нещо

меко в ръцете ми. „Забравихме Ози. Мислех, че без него няма да можеш да заспиш." Мечето

коала две години бе седяло на рафта в стаята ми - бях го изхвърлила от леглото си, когато

станах по-висока от него. Ала сега го вземам и заравям лице в оредялата му изкуствена

козина, защото уханието ми напомня за вкъщи.

Събудих се от хриптящото дишане на момичето, което спеше на другото легло. Погледнах

натам, ала не видях нищо, освен повдигнатия от тялото юрган.

Обърнах се на другата страна и по лицето ми се затъркаляха горещи сълзи. Не беше тъга

по дома. Беше срам. Обърканост. Унижение.

Бях изплашила леля Лорън и татко. Те си блъскаха главите да измислят какво да правят с

мен. Да разберат какво ми има. Как да ми помогнат.

А училището.

Страните ми пламнаха и станаха по-горещи и от сълзите ми. Колко ли ученици ме бяха

чули да пищя? Колко ли от тях бяха надникнали в класната стая, когато се боричках с

учителите и бръщолевех врели-некипели за разтопилия се в пламъците пазач, който ме

преследва? А после пък бяха видели как ме завързват за носилката и ме откарват.

Дори някой да е пропуснал зрелището, другите са му разказали всичко. Всички вече

знаеха, че Клоуи Сондърс е въртоглава, побъркана и са я затворили при другите луди.

Дори да ми разрешат да се върна в училище, мисля, че няма да имам куража да го направя.

5

Събудих се от подрънкването на металните закачалки. Някакво русокосо момиче

разглеждаше дрехите, за които бях съвършено сигурна, че са мои - вчера госпожа Талбът ги бе окачила и подредила.

- Здравей - поздравих аз.

Тя се обърна и ми се усмихна.

- Хубави дрехи. Скъпарски.

- Аз съм Клоуи.

- Лиз. Лизи Макгуайър.

Тя посочи с ръка към избелялата страница от списание на стената откъм нейното легло.

- Освен това, не отговарям на името „Лизи", 'щото според мен звучи малко

- тя снижи глас, сякаш да не обиди Лизи от фотографията - бебешко.

Момичето продължи да говори, ала аз не я слушах. Мислех си: „Какво пък е на нея?".

Щом е в Лайл Хаус, значи не е наред. Има „душевно разстройство".

Не приличаше на луда. Дългата . искряща коса бе прибрана на конска опашка. Носеше

джинси „Гес" и фланелка „Гап". Ако бях страничен наблюдател, щях да си помисля, че се

намирам в училищен пансион.

Тя продължаваше да говори. Вероятно това бе симптом.

Но видът . бе напълно безобиден. И такъв трябваше да бъде, не мислите ли? Не биха

вкарали в стаята ми някоя опасно луда.

О, Клоуи, не, разбира се. Тук не вкарват опасно луди. Само такива, които чуват гласове,

виждат изгорели пазачи и се бият с учителите.

Заболя ме корем.

- Хайде - каза момичето. - Закуската е след пет минути и ако закъснееш, много се сърдят.

Отворих чекмеджето на скрина и Лиз протегна ръка към мен.

- Можеш да слезеш и по пижама. Момчетата обядват и вечерят с нас, но закусват покъсно,

така че ще бъдем само момичета.

- Момчетата ли?

- Саймън, Дерек и Питър.

- Тук живеят и момичета, и момчета, така ли?

- Аха - тя сви устни пред огледалото и отстрани някаква люспа от там.

- Най-долният етаж е общ, но горният е разделен на две половини.

Лиз надникна през вратата и ми демонстрира колко е къс коридорът.

- Те са в другия край. Не ни свързва никаква врата. Сякаш през нощта бихме могли да се

промъкнем при тях. - Тя се закикоти. - Е, Тори би могла да го направи. Аз също, ако имаше

някой, който да си заслужава труда. Тори е хвърлила око на Саймън. -Впери очи в образа

ми в огледалото. - Питър може и да ти хареса. Симпатичен е, но за мен е малък. На

тринайсет е. Вече почти на четиринайсет.

- Аз съм на петнайсет.

Тя прехапа устни.

- Божичко! Както и да е, не след дълго Питър вече няма да е тук. Чух, че се прибирал у

дома. - Тя замълча за малко. - Значи петнайсет, а? В кой клас си?

- Девети.

- Също като Тори. А аз съм в десети като Саймън, Дерек и Рей. Но мисля, че Саймън и

Рей са още на петнайсет. Споменах ли, че косата ти ми харесва? И аз исках да си направя

кичури, сини, но майка ми.

Лиз продължи с коментарите си надолу по стълбите, докато отивахме да се срещнем с

действащите лица. Имали психолог, доктор Джил, но тя идвала само в приемните си часове,

както и главната учителка, госпожица Уенг.

Вече се бях запознала с две от сестрите. Госпожа Талбът - по-възрастната жена, за която

Лиз се изказа, че била „наистина готина", и по-младата, госпожица Ван Доп, която била,

прошепна ми на ухото тя, „не толкова готина". Третата сестра, госпожица Абду, работела в

събота и неделя, когато другите почивали. Те живеели тук и се грижели за нас. Също като

възпитателките, за които съм чувала да говорят децата, живеещи в пансион, но Лиз

наричаше тези тук „медицински сестри".

На долната площадка в ноздрите ми нахлу силна миризма на препарат за почистване с

аромат на лимон. Миришеше като в къщата на баба ми. Дори татко не се чувстваше уютно в

чистата до блясък къща на майка си, под нейния поглед, който ясно говореше: „Никакъв

подарък за рождения ти ден, ако разлееш содата си върху бялото кожено канапе". Ала само

като погледнах всекидневната, въздъхнах с облекчение. Беше чисто като у баба ми - по

килима нямаше и едно петънце, дървеният под направо блестеше, - но всичко наоколо

излъчваше такава топлина и уют, че ми идваше тутакси да се свия на мекия диван.

Беше боядисана в любимия за Лайл Хаус цвят - жълто, но този път по-бледо. Върху

тъмносиния диван и двата люлеещи се стола бяха разхвърляни възглавници. В ъгъла

тиктакаше голям стенен часовник. Върху всяка маса имаше ваза с маргаритки или нарциси.

Пъстри и засмени. Всъщност твърде пъстри и твърде засмени, също като в онзи хотел край

Сиракюз, където двете с леля Лорън бяхме отседнали миналата есен -обстановката толкова

силно напомняше за дома, че приличаше повече на декор, отколкото на нечий дом.

Тук не беше по-различно - бизнес, който се мъчеше да убеди околните, че не става въпрос

за бизнес, да ги накара да се почувстват като у дома си. В случая - да те накарат да забравиш,

че си в дом за умопобъркани деца.

Пред трапезарията Лиз ме накара да спра, за да можем първо да надникнем вътре.

В единия край на масата седеше високо момиче с къса тъмна коса.

- Това е Тори. Виктория, но предпочита да я наричат Тори. С „и" накрая. Тя е най-добрата

ми приятелка. Настроението . непрекъснато се променя и тъкмо затова е тук, но според мен

е готина.

Тя кимна в посока на другата персона на масата - хубаво момиче с дълги тъмни къдрици и с меден цвят на кожата.

- А тази е Рейчъл. Рей. Тя има слабост към пожарите.

Вторачих се в момичето. Има слабост към пожарите ли? Това да не би да означава, че

обича да подпалва пожари? Мислех, че тук ще съм в безопасност.

Ами момчетата? Дали някой от тях не е склонен към насилие?

Потърках корема си с ръка.

- Виждам, че някой тук е гладен - изчурулика един глас.

Вдигнах поглед и видях госпожа Талбът да излиза от вратата, която ми се

стори, че води към кухнята. В ръцете си носеше кана с мляко. Усмихна ми се.

- Влизай, Клоуи. Нека те представя на останалите.

Преди закуска госпожица Ван Доп ни раздаде хапчета, после ни накара да ги изпием пред

очите .. Беше отвратително. Никой не каза и дума - просто протегнаха ръце, преглътнаха

хапчетата си с малко вода и продължиха да разговарят.

Когато се вторачих в моето хапче, госпожица Ван Доп заяви, че по-късно лекарката ще ми

обясни всичко, но засега ще трябва просто да го глътна. Така и направих.

Като се нахранихме, всички вкупом се заизкачвахме нагоре, за да се облечем. Рей вървеше

най-отпред, следвана от Лиз и Тори. Аз бях след тях.

- Рейчъл - повика я Тори.

Рей изправи рамене, но не се обърна.

- Да, Виктория?

Тори прескочи две стъпала и застана до нея.

- Нали изпра дрехите? Беше твой ред, а аз искам да облека новата блузка, която ми купи

мама.

Рей бавно се обърна към нея.

- Госпожа Талбът каза, че мога да изпера и днес, защото не бива да сме наоколо, когато - погледът се спря върху мен и тя леко се усмихна, сякаш ми се извиняваше за нещо - настаняват Клоуи.

- Значи не си изпрала.

- Казах как стоят нещата.

- Но аз искам.

- Блузата си. Вземи я. Облечи я. Чисто нова е.

- Аха, но вероятно и други са я пробвали. Гадно е.

Рей вдигна ръце и изчезна надолу по коридора. Тори ми хвърли сърдит поглед през рамо,

сякаш вината беше моя. Щом се обърна към мен, сякаш някаква невидима сила се появи между нас, която ме накара да отстъпя крачка назад и да се хвана за перилата.

- Божичко! Не се бой, няма да те ударя.

Над рамото . се появи една ръка, чиито бледи пръсти се извиваха като червеи.

- Клоуи? - повика ме Лиз.

- Аз-аз-аз. - с мъка отлепих очи от безплътната ръка. - Препънах се.

- Чуй. момиче. - шепнеше мъжки глас в ухото ми.

Лиз се върна няколко стъпала надолу, дойде при мен и постави длан върху ръката ми.

- Добре ли си? Бяла си като платно.

- С-стори ми се, че ч-чух нещо.

- Защо говори така? - попита Тори.

- Нарича се заекване - отвърна Лиз и ме стисна за ръката. - Не е кой знае

какво. И брат ми заеква.

- Брат ти е петгодишен, Лиз. Много хлапета заекват. Но не и петнайсетгодишните.

Тори се вторачи в мен.

- Забавена ли си?

- Какво?

- Ами, протаааакаш ли - тя разпери ръце, после отново ги прибра, - или свършваш

набързо.

Лиз се изчерви.

- Тори, това не е.

- Е, говори като малко момиченце, пък и видът . е такъв, значи.

- Имам затруднения в речта - обясних аз, като внимателно произнасях всяка дума, сякаш

тя бе от по-бавните. - Работя върху това.

- Справяш се страхотно - изчурулика Лиз. - Изрече цяло изречение, без да се запънеш.

- Момичета? - госпожа Талбът надникна през долната врата. - Нали знаете, че не бива да

се мотаете по стълбите? Някой може да пострада. Часът започва след десет минути. Клоуи,

все още чакаме документите ти от училището, така че днес няма да влизаш в час. Щом се

облечеш, ще обсъдим дневния ти режим.

В Лайл Хаус на дневния режим гледаха така, както на строевата подготовка във военен лагер.

Ставахме в 7:30. Закусвахме, вземахме душ, обличахме се и в 9:00 влизахме в час, където

ни обучаваха по индивидуални програми, определени от преподавателите, под ръководството на главната учителка, госпожица Уенг. В 10:30 - междучасие за междинна закуска, която, разбира се, бе много хранителна. После пак часове. Обедна почивка и обяд.

От 13:00 до 14:30 с двайсетминутна почивка в 14:30 - отново часове.

Някъде между часовете - времето не бе точно установено - провеждахме едночасова

индивидуална терапия с доктор Джил; днес след обяда, щях да я видя за първи път. От 16:30 до 18:00 имахме свободно време. нещо такова. Освен учене и терапия имахме и други задължения. Дори много, ако се съди по програмата. Те трябваше да се свършат през свободното време преди и след вечеря. Освен това ни мъчеха и с физически упражнения - трийсет минути дневно.

След леко похапване си лягахме в 21:00 и в 22:00 гасяха лампите.

Хранителни закуски? Терапия? Списък с къщните задължения? Задължителни упражнения?

Лягане в девет часа?

Без съмнение военният лагер бе по-привлекателен.

Мястото ми не беше тук. Със сигурност.

След като поговорихме, повикаха госпожа Талбът по телефона и тя се изстреля нанякъде с

обещанието да се върне, за да съставим дневния ми режим. Колко хубаво!

Седнах във всекидневната стая, за да помисля, ала бликащата отвсякъде пъстрота бе като

светлина, която заслепяваше очите ми и ми пречеше да се съсредоточа. Още няколко дни

сред жълтата боя и маргаритките и ще се превърна в щастливо зомби като Лиз.

Усетих, че ме прониза срам. Лиз ме бе накарала да се почувствам чакана и желана и не се

забави да ме защити от приятелката си. Ако да си весел е душевно заболяване, то тази болест

е нещо доста хубаво - във всеки случай по-добро от това да ти се привиждат изгорели хора.

Потърках се по врата и затворих очи.

Всъщност в Лайл Хаус не беше толкова лошо. Беше по-приятно, отколкото в тапицирани

стаи и безкрайни коридори, пълни с истински зомбита, тромави душевноболни пациенти,

упоени до такава степен, че дори не можеха да се облекат, камо ли да се изкъпят. Може би

се безпокоях от факта, че тук се създаваше илюзията, че си у дома си. Може би щях да се

чувствам по-щастлива на неудобната кушетка сред белите стени и замрежените с предпазни

решетки прозорци, където не се чуваха фалшиви обещания. Фактът, че не виждах решетки,

не означаваше че съм свободна .

Не би могло да е така.

Отидох до прозореца. Въпреки слънчевия ден той беше затворен. Зърнах и една дупчица, в

която вероятно е стояло резето. Погледнах навън. Много дървета, тиха улица, стари къщи,

издигнати върху огромни парцели. Никаква електрическа ограда. Никаква табела на

моравата, на която да пише: „Лайл Хаус - Дом за побъркани деца". Всичко

бе съвсем обикновено, макар да предполагах, че ако разбия стъклото с някой стол, алармата

тутакси щеше да се включи.

Но къде беше тази аларма?

Излязох в коридора, погледнах към входната врата и я видях да проблясва на стената. Не

бяха направили опит да я скрият. Да ни напомнят, казах си аз. Това тук може и да ви

прилича на вашия дом, но не си и помисляйте да излизате през тази врата. Ами задната?

Отидох в трапезарията и погледнах през прозореца в просторния двор, в който също

растяха дървета. В него имаше барака за инструментите, разтегателни столове, цветни лехи.

Футболната топка върху дървения стол и баскетболният кош над циментовата площадка

сочеха, че все пак ни се разрешава да излизаме - вероятно за онези „трийсет минути

физически упражнения". Дали ни наблюдаваха? Не се виждаха камери, ала сградата имаше

много прозорци и сестрите можеха да следят всеки един, който се намира в двора. А близо

двуметровата ограда можеше да възпре всеки човек.

- Гледаш дали има изход ли?

Извъртях се и видях госпожица Ван Доп. Очите . блестяха, сякаш се забавляваше, ала лицето. бе сериозно.

- Н-не. П-просто разглеждах. О, когато се обличах, забелязах, че колието ми го няма.

Може да съм го забравила в болницата и искам да съм сигурна, че ще мога да си го прибера.

Много държа на него.

- Ще уведомя баща ти, но то ще трябва да остане при него, докато си тук. Момичетата на

това място не носят накити. А що се отнася до това, че разглеждаш.

С една дума, опитах се да я разсея, но не стана. Тя дръпна един стол и ми направи знак да седна.

Послушах я.

- Сигурна съм, че си видяла системата за сигурност на парадния вход -забеляза тя.

- Аз - аз не.

- Не си мислела да избягаш. Знам. - По устните . пробяга лека усмивка. -Повечето от

децата тук не са от онези, които бягат от къщи, освен ако не искат да покажат нещо с този си

акт. Те са достатъчно интелигентни, за да знаят, че навън всичко е по-лошо от това тук. А

тук не е толкова зле. Не е увеселителен парк, но пък не е и затвор. Единствената причина,

поради която деца са бягали от тук, е била, за да се видят с приятели. Родителите изискват

от нас по-добра система за сигурност и независимо, че се гордеем с домашния уют, който

сме създали, според мен е важно предварително да предупредим за ограниченията, които

налагаме.

Тя млъкна, сякаш чакаше отговор. Кимнах с глава.

- Прозорците са защитени със сирени, каквито има и на външните врати. Разрешено ви е

да излизате само през задната врата в двора, където няма порта за навън. Поради наличието

на аларма, трябва да ни уведомявате предварително, за да я изключим и, разбира се, да не ви

оставяме без наблюдение. Ако се интересуваш какво можеш и какво не можеш да правиш, ще

се обърнеш към мен. Няма да подслаждам истината, Клоуи. Според мен честността е

първата крачка към установяване на доверие между хората, а доверието е изключително важно в

дом като този.

Тя отново ме прониза с поглед, за да се увери, че съм разбрала правилно онова, което е

искала да каже, - че честността трябва да се проявява и от двете страни и че аз трябва да

изпълня моята част от задълженията.

Кимнах с глава.

6

Госпожа Талбът поиска да чистя моркови за обяд. Не посмях да . кажа, че през живота си

не съм изчистила и един морков. Бях си наранила палеца и след това неизменно се скатавах.

Докато белех морковите, мисълта ми блуждаеше. из места, които щеше да е по-добре да

не посещавам. Ето защо прибягнах до най-добрата защита: превръщах всичков кинокадри.

Последните няколко дни ми бяха предложили чудесна храна за въображаемия ми филм.

Но какъв жанр да бъде той? Чист хорър? Или психологически съспенс? А може би съчетание на

елементи и от двете, което би удивило зрителя с.

- Вече даваш дежурство по кухня, така ли? - прошепна ми един глас. -Какво си сторила,

за да го заслужиш?

Този път, когато се огледах, не видях отделена от тялото ръка, а цяло тяло. Това всъщност

беше някакво момче, може би година по-голямо от мен, десетина сантиметра по-високо и

слабо, с високи скули и разчорлени къси кичури тъмноруса коса. Бадемовите му кафяви очи

шареха наоколо и той видимо се забавляваше.

- Ти сигурно си Клоуи.

Протегна ръка. Аз се дръпнах назад. Морковът се изплъзна от ръцете ми, уцели го в ръката

и отскочи. Истинско оръжие. В ръката на истинско момче.

- Аз - аз.

Той постави пръст пред устните си и посочи към вратата на трапезарията. Госпожа

Талбът говореше с Лиз.

- Не бива да ме виждат тук - прошепна момчето. - Впрочем, името ми е Саймън.

Внезапно осъзнах, че той стои между мен и изхода. Усмивката му беше дружелюбна, а той

определено бе симпатичен, ала не можеш да наречеш симпатично момчето, което

практически те е притиснало в ъгъла.

Той отстъпи към кухненския килер, предупреди ме с пръст да почакам и изчезна вътре.

Чувах как рови по рафтовете. Когато надникнах, той сваляше кутия с бисквити.

Кражба от кухнята? Не се сдържах и се усмихнах. Ами ако забравим, че е дом за групова

терапия и го вземем за най - обикновен летен лагер? Стомасите на момчетата са си едни и

същи. Саймън издърпа неотворената опаковка бисквити.

- Другата вече е отворена - прошепнах аз и посочих с ръка натам.

- Благодаря ти, но той би искал цялата опаковка. Нали, брат ми?

Проследих погледа му над рамото си и изписках. Момчето, което стоеше зад мен, сигурно

беше метър и осемдесет високо, а плещите му запълваха рамката на вратата. Въпреки че по

ръст не отстъпваше на никой зрял човек, той имаше вид на момче. Лицето му би могло да се

използва в реклама на крем за акне, „преди" използването на крема. Тъмната му коса

влизаше в очите му, а тялото му бе дълго и тромаво.

- Аз-аз-аз - запреглъщах объркано. - Не те видях да влизаш.

Той протегна ръка над мен и взе кутията с бисквити от Саймън. Когато тръгна да излиза,

Саймън го сграбчи отзад за ризата.

- Още не се е научил на добри обноски - обърна се към мене той. - Дерек, това е Клоуи.

Клоуи, брат ми Дерек.

- Брат ти ли? - попитах аз.

- Да. - Гласът на Дерек се чу като тих тътен. - При това близнак.

- Доведен брат - уточни Саймън. - Тъкмо щях да кажа на Клоуи...

- Свършихме ли тук? - попита Дерек.

Саймън го отпрати с ръка и обели очи.

- Извинявай. Тъй или иначе, тъкмо се канех да те поздравя с добре дошла.

- Саймън? - гласът на Тори проехтя в кухнята. - Аха. Стори ми се, че те чух да говориш. -

Тя улови дръжката на вратата за килера. - Двамата с Дерек непрекъснато тарашите...

Като ме зърна, присви очи.

- Тори? - повика я Саймън.

Гневното . изражение отстъпи място на престорена усмивка.

- Да?

Той посочи с пръст вратата към трапезарията.

- Шшшшт!

И докато тя бръщолевеше разни извинения, аз избягах от там.

Когато привърших с морковите, госпожа Талбът каза, че до вечерята съм свободна и ме

насочи към стаята с телевизора. Ако съм се надявала на голям екран със стереозвук и

свръхмощен и бърз компютър, дълбоко съм грешала. Екранът на телевизора бе около

петдесетсантиметров, имаше вградено евтино дивиди устройство, стара Х- кутия и още постар

компютър. Като хвърлих поглед на филмите, разбрах, че няма да прекарвам дълго време

тук, освен ако не ми се приискаше да гледам някой стар филм на близначките Олсън.

Единственият по-свестен диск бе „Юрски парк", на който се мъдреше надпис: „Моля,

попитайте, преди да го пуснете". сякаш трябваше да си покажа ученическата карта като

доказателство, че съм над тринайсет години.

Включих компютъра. Трябваха му пет минути, за да загрее. Уиндоус 98.

Отидоха още пет минути, докато си спомня как се работеше на Уиндоус. В училище

използвахме системата

„Макс" и този факт ми бе послужил, за да убедя най-после татко да ми купи преносим

„Апъл", ъпгрейднат с всички нови програми за гледане на филми.

Затърсих браузер. Надявах се да има Файърфокс, но получих само тъпата стара 1Е.

Напечатах „URL" и затаих дъх в очакване да получа отговора: „Няма връзка с Интернет

съобщения". Но страницата се отвори. Да не повярваш! Не бяхме чак дотам откъснати от

външния свят.

Пръстите ми викаха любимите ми сайтове, като си убивах времето и се настройвах да

надникна в пощенската си кутия. Докато правех съответните проверки,

главата ми се проясни, аз написах „URL", за да получа достъп до моя MSN.

Браузърът изчезна за миг и на негово място се появи съобщение: „Страницата не може да

бъде показана". Опитах с Hotmail. Надписът си остана.

- Ето къде си била, Клоуи!

Обърнах се и видях госпожа Талбът да влиза.

- Аз само... - посочих към екрана. - Искам да проверя електронната си поща,

но все това се появява.

Тя се приближи, погледна към екрана и въздъхна:

- Пак този софтуер или каквото използват там. Опасявам се, че не само блокира уеб

страници, а прави и други бели. Можеш да изпращаш и да получаваш поща чрез нашия

акаунт. Трябва да използваш програмата, която върви с компютъра, а госпожица Ван Доп ще

напише паролата, за да изпратиш писмото си. Признавам, че така е по-трудно, но миналата

година имахме проблем с един млад мъж, който влезе в сайтове, в които не биваше да влиза,

и когато бордът на директорите разбра. - тя поклати глава. - Ние тук наказваме всички за

една развалена ябълка, съжалявам, че го казвам. А сега е време за вечеря.

На вечеря се запознах и с Питър. Той каза „здрасти", попита как вървят нещата, после,

докато се хранеше, съсредоточи вниманието си в своя PSP - портативния си Плейстейшън.

Всичко наоколо беше нормално, както и цялата атмосфера в Лайл Хаус. Твърде нормално.

Всеки път, щом някой помръднеше, аз се напрягах в очакване да чуя нечия несвързана реч

или писъци в смисъл, че в нечия чиния пълзят буболечки. Но нищо подобно не се случи.

Храната бе доста прилична. Пръстен гювеч, натъпкан със зеленчуци и месо. Сигурна бях,

че е здравословно като млякото и кифлите от пълнозърнесто пшеничено брашно. За десерт

ни бяха обещали желирани плодове. Каква радост!

Сирените и скърцането на гуми, долитащи от играта на Питър, представляваха

саундтракът на по-голямата част от нашата вечеря. Рей не беше в настроение. Тори и Лиз

възбудено бърбореха, но твърде тихо и не можех да се включа в разговора им. От лапане

Дерек нямаше време да говори.

Така че бяха оставили Саймън да домакинства. Когато признах, че не съм се

задържала да живея по-дълго време в определен район, той заяви, че и те са се местили доста –

той и Дерек. Започнахме да сравняваме преживяванията си от най-кошмарните си премествания и Тори се включи, като ни предложи истинска история на ужасите, преживяна по времето,

когато преместили стаята . от горния етаж в мазето. Саймън я остави да бръщолеви около

две минути, след което ме попита в кой клас съм и в кое училище уча.

Знаех, че просто проявява вежливост - приобщава новата към разговора, -но ако Тори бе

героиня от анимационен филм, димът щеше да бълва на кълбета от ушите .. Познавам

такива момичета. Не отстъпват територията си, независимо дали става въпрос за гребена им,

за най-добрата им приятелка или за момчето, на което са хвърлили око.

- Училище по изкуства - задъхано повтори тя. - Колко вълнуващо! Кажи ми, Клоуи, какво

изучавате там? Как да фотографирате призраци ли? Или как да пишете разкази за призраци?

Месото в устата ми ме задави.

- О! - Тори погледна Саймън с влажни очи. - Клоуи не ти ли каза защо е тук? Привиждат

. се мъртъвци.

Питър вдигна поглед от играта си.

- Наистина? Страхотно!

Когато погледнах нагоре, забелязах, че Дерек е престанал да лапа, ръката му е застинала

във въздуха пред устата му, зелените му очи, разкъсали завесата от коси, ме пронизват, а от

устните му сякаш всеки миг щеше да се отрони: „Кой е този чешит, дето твърди, че вижда

призраци?".

- Не е съвсем така. Аз-аз-аз.

- Ето, започна се - въздъхна Тори. - Лиз, тупни я по гърба. Гледай да я рестартираш.

Саймън се взираше в нея.

- Голяма кучка си, Тори!

Тя замръзна на място, отворила уста, унизена и ужасена. Дерек продължи да нагъва

закуската си.

- Не исках да прозвучи така - обади се Тори; думите се затъркаляха от устата .. - Както

каза и Питър, това е страхотно. Ако наистина вижда призраци, може би ще помогне на Лиз,

която има проблеми със своя полтъргайст.

- Тори! - изпищя Лиз и изпусна вилицата от ръката си.

- Започна се - недоволно измърмори Дерек.

Лиз шумно избута стола си назад, очите . бяха пълни със сълзи. Тори отново се впусна в

неубедителни извинения. Саймън улови във въздуха захвърлената от Лиз чаша, преди да се е

разбила на пода. Питър се приведе над играта си. Дерек се възползва от суматохата и

изсърба последните останки от купата си.

Кухненската врата се отвори със замах и в трапезарията се появи госпожа Талбът, ала

думите . потънаха в настъпилата какофония.

На другата врата се появи Рей с коша мръсни дрехи в ръце.

- Последно повикване - каза тя. - Да имате още нещо за пране?

Никой не я забеляза, нито пък я чу. Огледах се и се уверих, че в хаоса

никой нямаше да ме

види, ако си тръгна. Така и направих.

Те знаеха. Всички знаеха.

Аз не бях наред. Побъркано момиче, което вижда призраци. Тук ми беше мястото.

Храната в стомаха ми се разбунтува. Побързах да се изкача по стълбите, като си мислех за

леглото с тънкия матрак, ухаещ на изкуствена ванилия - внезапно ми се стори много

привлекателно. Ще спусна щорите, ще се свия под завивките с айпод в ръка и ще се опитам да

забравя.

- Мога ли да ти помогна, Клоуи?

Оставаха две стъпала до горната площадка, се обърнах и видях госпожица

Ван Доп да стои

долу и да ме следи с поглед.

- Аз-аз тъкмо се качвах, за да си полегна. Боли ме главата и.

- Тогава слез и си вземи тиленол.

- Аз-аз съм малко уморена. Нямам часове и затова си казах.

- Слизай, Клоуи.

Почака ме да сляза и каза:

- В Лайл Хаус спалните са направени за спане.

- Аз.

- Знам, че вероятно си уморена и превъзбудена, но имаш нужда от движение и общуване, а

не от усамотяване. Рей е много заета преди следобедните часове. Ако си се нахранила,

можеш да отидеш да помогнеш.

Когато отворих вратата към мазето, очаквах да видя разнебитена дървена стълба, която да

води надолу в тъмно и влажно помещение като мазетата, които най-много мразех. Ала пред

очите ми блесна ярко осветено стълбище и светъл коридор, стените бяха светлозелени с

флорални бордюри. За първи път през този ден се зарадвах на пъстротата в дома.

Подът на пералното помещение бе покрит с плочки, вътре имаше перална машина и

сушилня, както и няколко шкафа и рафтове. Факторът „старо мазе" бе равен на нула.

Пералнята беше включена, но от Рей нямаше и следа.

Погледнах към отсрещния край на помещението, където имаше затворена врата. Когато се

запътих натам, усетих остра миризма.

Дим?

Ако Рей пушеше вътре, аз нямаше да съм човекът, който да я залови. Обърнах се, за да се

върна обратно по стълбите и зърнах Рей, приклещена между два реда рафтове. Устните .

нашепваха мълчалива клетва, когато с трепереща ръка се мъчеше да извади клечка кибрит.

Погледнах да видя къде е цигарата .. Но цигара нямаше - само тлеещата кибритена клечка.

Отново чух гласа на Лиз: „Тя има слабост към пожарите".

Вероятно бях реагирала доста бурно, защото Рей подскочи напред и с разперени ръце

застана между мен и вратата.

- Не, не, не е това! Нямаше нищо да направя. Аз не. - тя заговори по-бавно, като видя, че

цялото ми внимание е съсредоточено върху нея. - Не подпалвам пожари. Нямаше да ме

оставят тук, ако го правех. Попитай когото искаш. Просто обичам да гледам пламъка.

- О!

Видя, че съм вперила очи в кибритената клечка и я мушна в джоба си.

- Аз, ъ-ъ-ъ, забелязах, че не си яла - казах. - Да ти донеса ли нещо? Лицето светна.

- Благодаря. Но преди часа ще си взема някоя ябълка. Използвам всяко извинение, за да не

сядам на една маса с кралица Виктория. Нали видя каква е? С мен се заяжда за храната. Щом

посегна да си взема още малко от второто или от десерта, незабавно ме захапва.

Сигурно съм изглеждала доста объркана, защото тя посочи с ръка към тялото си.

- Да, бих могла да си позволя да изгубя някое и друго килце, но не желая да го правя под

нейното лично ръководство.

Тя се приближи към купчината разбъркано пране.

- Питаш за съвет ли? Дръж се по-далече от нея. Тя е като чудовищата, които видях в един

стар научнопопулярен филм, вампири от космоса, които обаче не пият кръв, а изсмукват

цялата ти енергия.

- „Жизнени сили". Тоуб Хупър. Психовампири.

Тя се ухили и изложи на показ кривите си кучешки зъби.

- Психовампири. Ще трябва да го запомня.

Преди малко си мислех, че мястото ми не е тук, защото се чувствах съвсем наред.

Обзалагам се, че и останалите се чувстваха като мен. Може би душевните болести бяха като

пелтеченето. През целия си живот се мъчех да убедя околните, че да заекваш не означава, че

не си наред. Просто имам проблем и правя всичко необходимо, за да го преодолея.

Като например да ти се привиждат разни хора.

Като например огънят да те привлича.

Това не означаваше, че си шизофреник или нещо подобно.

Колкото по-скоро превъзмогна себе си, толкова по-доб ре ще се чувствам в Лайл Хаус.

Толкова по-бързо ще се оправя. и ще изляза на свобода.

Погледнах към купчината пране.

- Искаш ли да ти помогна?

Тя ми показа какво да правя - още нещо, което никога досега не бях вършила. Дори като

бяхме на лагер, имаше кой да се погрижи за прането.

След няколко минути тя каза:

- Намираш ли смисъл в това?

- В кое?

- Да затвориш момиче в място като това тук, само защото обича да гледа огъня?

- Е, ако е само това.

- Има и друго, но то е съвсем незначително в сравнение с проблема с огъня. Не е опасно.

Не наранявам нито себе си, нито когото и да било.

Тя продължи да сортира дрехите.

- Харесваш ли манга? - попита след малко тя. - А аниме?

- Анимето е нещо страхотно. Не си падам много по него, но харесвам японските филми,

независимо дали са анимационни или не.

- Е, аз много си падам. Гледам шоу програмите, чета книгите, разговарям в чата по темата

и други такива. Но познавам едно момиче, което е много вътре в нещата. Харчи по-голямата

част от издръжката си за книги и дивидита. Знае наизуст цели диалози. -Погледна ме в

очите. - Мислиш ли, че нейното място е тук?

- Не. Повечето деца си падат по разни неща. Аз например си падам по киното. Знам кои

са режисьорите на научнофантастични филми, снимани още преди да се родя.

- Но никой не може да твърди, че това те прави луда. Ти си просто луда по киното.

Запленена си от него. Както например. - тя извади кибритената клечка от джоба си и я

размаха във въздуха - аз съм запленена от огъня.

Вратата на горната площадка изскърца.

- Момичета? - викна госпожа Талбът. - Още ли сте долу?

Преди да успеем да отговорим, стъпките . затрополиха по стъпалата. Когато сянката . се

показа иззад ъгъла, аз грабнах кибритената клечка от протегнатата ръка на Рей и я скрих в

блузата, която сгъвах.

- Рей? - повика я госпожа Талбът. - Часовете ти започват. Клоуи.

- Ще свърша тук и ще се кача.

Госпожа Талбът си тръгна. Върнах кибритената клечка на Рей и тя ми благодари, после

последва сестрата нагоре по стъпалата. Аз останах сама в мазето.

7

Метнах два чифта розово бельо, на които пишеше „Лиз", в съответната купчина и спрях. И

бельото на момчетата ли перяхме? Надявах се да не е така. Разрових се из купчината и като

открих само дрехи на Рей, Лиз и Тори, въздъхнах с облекчение.

- Момиче.

Мъжки глас над главата ми. Сепнах се, ала си наложих да продължа работата си. Тук

нямаше никой. Или пък, дори да имаше някой, не беше реален. Ето как трябваше да

реагирам. Не да подскачам като опърлена котка. А да не му обръщам внимание. Нека чувам

гласове, нека виждам въображаеми неща, но да ги игнорирам.

- Ела тук.

Гласът се движеше из помещението. Повдигнах във въздуха червени дантелени прашки с

надпис „Тори" и се сетих за малките си момичешки пликчета.

- Ела тук.

Помъчих се да се съсредоточа върху въпроса как да се снабдя с по-красиво бельо, преди да

е дошъл редът на някой друг да изпере моето, ала от усилията да се направя, че не чувам

гласа, ръцете ми се разтрепериха. Нека погледна. Само веднъж.

Хвърлих поглед наоколо. Нямаше никой. Въздъхнах и продължих да разпределям прането.

- Вратата, затворена.

Погледнах към затворената врата. Онази, която бях забелязала в началото и която бе

доказателство, че гласът, който чувах, бе плод на развинтеното ми въображение.

Че защо търсиш доказателства? Какво друго би могло да бъде?

Страхотно. Сега трябваше да пренебрегна и още един глас.

- Отвори вратата. нещо. да ти покажа.

Ха! Ето една класическа филмова сцена: „Ела, момиченце, ела да погледнеш какво има

зад затворената врата." Засмях се, ала звукът от смеха ми потрепери и се извиси във фалцет.

Хвани се здраво. Стегни се, иначе никога няма да те пуснат да излезеш от тук.

Погледът ми се стрелна към вратата. Приличаше ми на най-обикновен килер за провизии.

Ако наистина вярвах, че гласът е само в главата ми, тогава защо да не я отворя?

Отправих се нататък, като се насилвах да поставям стъпало пред стъпало със съзнанието,

че ако спра, ще изгубя самообладание.

- Така. идвай.

Хванах топчестата дръжка на вратата и усетих студенината на метала в дланта си.

- Отвори.

Бавно я завъртях. Тя направи четвърт оборот и спря. Поклатих я.

- Заключена - проехтя гласът ми из пералното помещение.

Отново я разтърсих, после рязко дръпнах дръжката. Вратата не помръдна.

- Ключ. намери. отключи.

Притиснах с пръсти слепоочията си.

- Вратата е заключена, така че се качвам горе - отвърнах аз.

Обърнах се и се блъснах в стена от здрава плът; за втори път през този ден изписках като

малко момиченце. Вдигнах очи и видях същото лице, което бе причина за писъка ми първия път.

Политнах назад и ако не се бях подпряла на вратата зад мен, щях да падна. Дерек не

направи опит да ме хване, а остана на мястото си, мушнал ръце в джобовете.

- С кого говореше? - попита.

- Със себе си.

- Ха!

- А сега ме извини, но.

Той не се помръдна от мястото си и аз тръгнах да го заобиколя. Той ми препречи пътя.

- Видяла си призрак, нали? - рече той.

За щастие, успях да се засмея.

- Не искам да те разочаровам, но призраци не съществуват.

- Ха!

Очите му огледаха пералното помещение - приличаше на ченге, което се озърта за избягал

затворник. Когато насочи очите си към мен, острият му поглед ме прониза до мозъка на костите.

- Какво виждаш, Клоуи?

- Аз - аз не в - в - в.

- Говори бавно. - Той нетърпеливо изстреля думите от устата си. - Как изглеждат?

Говорят ли ти?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Да.

Прехапах устни, после се повдигнах на пръсти. Той се наведе, за да ме чуе по-добре.

- Наметнали са си бели чаршафи с пробити в тях дупки за очите. И казват: „Ба!". -

Загледах го сърдито. - А сега се отдръпни от пътя ми.

Очаквах да ми се присмее. Да скръсти ръце и да каже: „Не ме будалкай, момиченце".

Устните му затрепериха и аз се стегнах, ала той се усмихна. Присмиваше ми се .

Отстъпи встрани. Аз се промъкнах покрай него към стълбите.

Доктор Джил беше дребна жена с дълъг като на гризач нос и изпъкнали миши очи, които

ме изучаваха внимателно, сякаш мишката бях аз - опитно мишле, чието и най-малко

движение трябваше да бъде отбелязано в нейната тетрадка. И преди съм ходила на терапевт.

Имах дори двама след смъртта на мама. Мразех първия - старец с лош дъх, който затваряше

очи, когато говорех, сякаш дремеше. Оплаках се и ме заведоха при друг, при доктор Ана -

жена с огненочервена коса, която обичаше да се шегува с мен, приличаше ми на мама и ми

помагаше да се справя с живота. След десет минути, прекарани в компанията на доктор

Джил, вече знаех, че тя беше някъде по средата. Изглеждаше доста готина и ме слушаше

внимателно, ала както вървеше, нямаше скоро да започне да се шегува.

Говорихме за това как съм спала; как се храня; какво мисля за останалите; и най-вече как

се чувствам тук. За последното я излъгах. Не бях глупава. Ако исках да изляза, не биваше да

пъшкам и да се оплаквам, че са направили ужасна грешка, като са ме вкарали тук.

Ето защо заявих, че леля ми и баща ми са направили много добре като са ме довели в Лайл

Хаус и че съм решена да се оправя, каквото и да ми коства това.

Мишето лице на доктор Джил се отпусна.

- Мислиш като напълно зрял човек. Радвам се за теб.

Кимнах с глава, като се опитвах да изглеждам искрена.

- Кажи ми, Клоуи, чувала ли си за шизофренията?

Сърцето ми се сви.

- За ш-шизофренията ли?

- Да. Знаеш ли нещо за нея?

Устата ми се отвори, после се затвори, а мозъкът ми отказа да я запълни с думи.

- Клоуи?

- М-мислите, че съм шизо ли?

Тя сви устни.

- Тук не използваме тази дума, Клоуи. Всъщност предпочитаме изобщо да не използваме

етикети за хората. Но диагнозата е важна част от оздравителния процес. Пациентът трябва

да знае състоянието си, да го разбере и да го приеме, преди да започнем да го лекуваме.

- Н-но аз току-що постъпвам. Откъде з-знаете какво ми е?

- Спомняш ли си времето, прекарано в болницата? Лекарите, с които си разговаряла?

Тестовете, които са ти направили?

- Открили са ми шизофрения ли?

Тя поклати глава.

- Учените работят, за да определят със сигурност диагнозата, така че все още нямаме

заключението им. Ала тези тестове насочват и към други вероятности, като например тумор

в мозъка или наркотична зависимост. Като имаме предвид резултатите от тестовете,

приложени към твоите симптоми, най-вероятната диагноза е шизофрения. Вторачих се във

вратата.

- Значи мислите, че имам шизофрения.

- Знаеш ли какво е това заболяване? - Говореше бавно, сякаш изпитваше моята интелигентност.

- Гледала съм „Красив ум".

Устните . се свиха още по-силно.

- Това са измишльотините на Холивуд, Клоуи.

- Но нали филмът е направен по истински случай?

- „Направен" е - тя заговори с по-мек тон. - От досието ти знам, че обичаш киното и това

е прекрасно. Но то не е мястото, от което можеш да научиш за душевните заболявания.

Шизофренията има много различни форми и проявления, а твоят случай не е като онзи във

филма.

Не е ли? Привиждаха ми се разни хора също като на главния герой.

Д-р Джил продължи:

- Ти преминаваш през една недиференцирана шизофрения, както я наричаме ние, което

означава, че проявяваш ограничен брой първоначални симптоми - в твоя случай това са

виденията и гласовете. Визуални и слухови халюцинации.

- Ами параноята?

- Не наблюдаваме такъв симптом при теб. Не демонстрираш хаотично поведение, нито

хаотично говорене.

- А заекването?

Тя поклати глава.

- Това няма връзка. Не проявяваш нито един от останалите симптоми, Клоуи.

- А в бъдеще? Евентуално?

- Не е задължително. Разбира се, трябва да внимаваме, но диагнозата ти е установена

навреме. Обикновено не се хваща, преди пациентът да е навършил двайсет и да наближава

трийсетте. Като да установиш болестта в ранния . стадий, когато имаш възможност да

забавиш развитието . до минимум.

- И да я ликвидираш.

Миг мълчание, през който тя заопипва дългата си огърлица.

- Шизофренията. не е като настинката, Клоуи. Не може да се ликвидира.

Кръвта заблъска в ушите ми и заглуши думите, които последваха. Тя се наведе напред и ме

докосна по коляното.

- Клоуи, слушаш ли ме?

Кимнах с глава.

Тя отново се облегна назад.

- Шизофренията не е доживотна присъда. Но е състояние, което продължава цял живот.

Като астмата. Като промениш начина си на живот и приемаш медикаменти, можеш да я

контролираш и да водиш нормален живот до такава степен, че никой да не разбере, че си

болна, освен ако сама не решиш да си признаеш.

Тя отново се наведе към мен и ме погледна в очите.

- Преди малко заяви, че си решена да направиш всичко, за да преодолееш състоянието си.

Знам, че се надяваше да се възстановиш бързо, а заболяването ти изисква голяма зрялост и

решимост. Още ли си готова на това, Клоуи?

Имах въпроси. Толкова бързо ли се развива обикновено тази болест? Без предупредителни

симптоми? Вчера си крачил безгрижно по света, а днес вече имаш халюцинации и тичаш с

писъци из коридорите? А после - бам! - заявяват ти, че страдаш от шизофрения и въпросът е

приключен?

Изглеждаше ми твърде неочаквано. Ала щом погледнах към д-р Джил и видях с какво

очакване се взира в мен, за да свърши с въпроса и да премине към следващата фаза, аз се

притесних да не изтърся нещо, което ще . прозвучи като отказ; а ако го направех, никога

нямаше да изляза от Лайл Хаус.

Ето защо кимнах с глава.

- Искам да се оправя.

- Добре. Тогава започваме.

Д-р Джил ми обясни за медикаментозното лечение. Лекарствата трябвало да спрат халюцинациите. Щом определели дозировката, те нямало да дадат нежелателни странични

ефекти, но в началото можело да имам откъслечни халюцинации, депресия и параноя.

Страхотно. Разбрах, че лечението ще е също толкова неприятно, колкото и заболяването.

Д-р Джил ме увери, че когато се прибера у дома, пиенето на тези хапчетата няма да е поразлично

от приемането на всекидневните лекарства против астма.

- Ето как трябва да мислиш за шизофренията си, Клоуи. Като за здравно състояние. Не си

направила нищо, с което да го причиниш.

И не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш.

- Известно време ще си депресирана, гневна и дори ще искаш да спреш лечението. Това е

нормално и ще го обсъждаме по време на сеансите си. Ще се виждаме за по един час всеки ден.

- Ще има ли групова терапия? - попитах.

- Не. Някой ден може да решиш, че имаш нужда от действената сила на груповата терапия

и по-късно ще го обсъдим, но тук, в Лайл Хаус, ние сме убедени, че на първо място трябва да

стои самостоятелната работа. Трябва напълно да приемеш състоянието си, преди да го споделиш

с други хора.

Тя постави бележника върху писалището и скръсти ръце върху коляното си.

- Ето че стигнахме и до последната тема за деня - самостоятелността. Сигурно вече си

разбрала, че всички обитатели на този дом имат психични проблеми. Но подробности не са

ти известни. Ние няма да обсъждаме подробности за състоянието ви, нито симптомите, нито

пък лечението ви с никого, освен със самите вас. Ако някой настоява да научи подробности

около теб, трябва веднага да ни съобщиш.

- Те вече знаят - измърморих аз.

- Какво?

Гневът, бликнал от очите ., ме предупреждаваше, че е трябвало да си държа устата

затворена. Знаех от предишната терапия, че е много важно да споделяш всичко, което те

безпокои, но нямаше нужда да дрънкам толкова много още от първия ден в Лайл Хаус.

- Н-не за шизофренията. Просто. някой разбра, че ми се привиждат разни неща. Духове.

Но аз никога не съм го споменавала. Пред никого.

- Кой беше?

- Аз-аз. предпочитам да не казвам. Не е кой знае колко важно.

Тя разпери ръце.

- Важно е, Клоуи. Но все пак оценявам опасенията ти да не би да вкараш някого в беда.

Досещам се кой може да е. Сигурно е подслушвала, когато обсъждахме халюцинациите ти, и

си е направила собствени умозаключения, които. - тя махна с ръка. -Духове. Съжалявам,

че е станало така, но ти обещавам, че ще се справим дискретно с положението.

- Но.

- Тя няма да научи, че ти си ни казала, но трябва да вземем мерки. -Настани се удобно на

мястото си. - Съжалявам, че това се случва още в първия ден на твоето пребиваване тук.

Младите са по природа любопитни и макар да се стараем да опазим тайните

ви, не винаги

успяваме в тези условия.

- Няма нищо. Никой не му отдаде голямо значение.

Тя кимна с глава.

- Тук са събрани много свестни младежи. Общо взето, всички проявяват уважение и

приемат нещата такива, каквито са. В Лайл Хаус това е от значение. Предстои ви труден път

и всички тук се стараем да го направим колкото е възможно по-гладък.

Шизо.

Независимо от това колко пъти д-р Джил бе сравнила страданието с най-обикновена

болест или физическо състояние, между тях нямаше база за сравнение.

Просто нямаше. Бях

шизофреничка.

Ако видя на пътя си две момчета, едното в инвалиден стол, а другото да си говори само, на

кого ще се втурна да помогна да отвори вратата? И кого ще заобиколя,

защото не искам да се

срещнем?

Д-р Джил каза, че е въпрос на медикаменти и навик. Ако беше толкова лесно, защо по

улиците се скитат хора, които си говорят самички? Бездомници, които

гледат налудничаво и

крещят в празното пространство?

Които виждат несъществуващи хора. Които чуват несъществуващи гласове? Шизофреници.

Също като мен.

След сеанса с д-р Джил се настаних в стаята с телевизора, за да си събера мислите. Бях се

свила на канапето, притиснала възглавницата към гърдите си, когато Саймън доплава в

стаята.

Не ме видя - прекоси помещението и грабна бейзболната шапка от бюрото с компютъра.

Като си тананикаше под носа, той подхвърли шапката във въздуха и я хвана.

Изглеждаше щастлив.

Как би могъл да се чувства щастлив на това място? Да му е уютно -разбирам, но чак пък да е

щастлив?

Прехвърли шапката от ръка на ръка и си я нахлупи на главата. Спря и се вторачи в

прозореца. Не виждах изражението му, но забелязах, че стои неподвижно. След малко

главата му потрепна. Той се обърна и ме видя. Изненада се, после широко се ухили.

- Здравей.

- Здрасти.

Той се приближи и усмивката му изчезна.

- Добре ли си?

„Добре съм", щях да му отвърна, ала думите не излизаха от устата ми. Не бях добре. Щеше

ми се да му кажа, че не съм добре. Щеше ми се да е добре да му призная, че не съм добре.

Ала загрижеността в гласа му не бе по-дълготрайна от усмивката му, нито се отрази в очите

му. Погледът му бе дистанциран, сякаш се насилваше да е учтив, защото си беше вежливо

момче и беше длъжен да се държи по този начин.

- Добре съм - отвърнах.

Той извъртя назад козирката на шапката си, без да сваля погледа си от мен. После сви рамене.

- Добре. Но приеми съвет от мен. Не се оставяй да забележат, че се навърташ наоколо. Все

едно да се оттеглиш в стаята си посред бял ден. Ще си помислят, че си апатична.

- Аз не.

Той вдигна ръце във въздуха.

- Това са техни думи, не са мои. Само те предупреждавам. Можеш да се измъкнеш от

положението, като включиш телевизора и се престориш, че го гледаш, но те ще са подоволни,

ако си заедно с нас. Не сме лоша компания. Нито сме толкова луди.

Той ми подари ослепителна усмивка, от която стомахът ми се преобърна. Седнах и се

помъчих да кажа нещо, за да го задържа в стаята. Наистина ми се разговаряше с някого. Не за

д-р Джил. Не за шизофрения. За всичко друго, само не за това. Саймън изглеждаше

нормално момче, а аз отчаяно се нуждаех от някой нормален човек.

Ала погледът му беше все във вратата. Сигурно си мис леше, че ми трябва. някой друг.

Просто даваше съвет на новото момиче и толкоз.

На вратата падна тъмна сянка и усмивката отново огря лицето на Саймън.

- Здрасти, брат ми! Не се притеснявай. Не съм те забравил. Просто си поговорих с

Клоуи.

Той посочи към мен. Дерек надникна, но лицето му беше тъй безизразно,

сякаш Саймън му сочеше масата или стола. Припомних си сцената в мазето - как Дерек

ме обвиняваше, че разговарям с духове. Дали бе споделил със Саймън? Сигурно. Обзалагам се, че добре са се посмели на побърканото момиче.

- Излизаме - каза Саймън. - Ще поритаме през междучасието. Aко искаш, ела и ти.

Той изрече поканата автоматично, дори не дочака отговора ми, а като мина

покрай Дерек, рече:

- Ще кажа на Талбът да изключи алармата.

Дерек не помръдна от мястото си. Продължаваше да ме наблюдава.

Взираше се в мен.

Сякаш бях някакво чудо.

Сякаш бях шищо.

- Фотографирай ме - подметнах аз. - Да ме гледаш по-дълго.

Той само премига с очи. Не си тръгна. Продължи да ме изучава, сякаш нищо не бях казала.

Ще си тръгне, когато поиска. И той си тръгна, без да отрони и дума.

Когато излязох от стаята с телевизора, видях само госпожа Талбът. След междучасието

децата се бяха прибрали по класните стаи. Тя ме изпрати в кухнята да беля

- този път картофи.

Преди да започна ми даде още едно хапче. Исках да я попитам кога ще подейства, ала така

щях да си призная, че продължавам да чувам гласове. Въпреки че вече не ми се привиждаха

разни неща. Само онази ръка сутринта, веднага след като си изпих хапчетата. Може пък да

действат. Може би няма да стана по-добре от това. Какво ще правя после?

Ще симулирам. Ще се дистанцирам от гласовете и ще се преструвам, че не ги чувам.

Ще се науча да.

Писък прониза въздуха.

Скочих, картофобелачката издрънча в мивката. Ослушах се, сърцето ми тежко биеше в

гърдите. Ако няма реакция, значи писъкът се е родил в собствената ми глава. Ето, вече се уча как

да се държа.

- Елизабет Дилейни! Върни се веднага!

Някаква врата се затръшна. По коридора затрополиха стъпки, дочу се хлипане. Косата на

главата ми се изправи, когато си спомних за плачещото момиче в училище. Насилих се да се

приближа до вратата, отворих я точно навреме, за да видя как Лиз се

катери нагоре по

стълбите.

- Харесва ли ти представлението?

Спуснах се напред и улових намръщения поглед на Тори, която се канеше да последва

приятелката си. Госпожица Ван Доп излезе от всекидневната и се изправи в коридора.

- Достатъчно! - изгърмя другият глас от класната стая. - Поведенческите проблеми в

място като това са нещо нормално, но момичето има нужда от професионална помощ.

- Госпожице Уенг, моля ви - отвърна госпожица Ван Доп. - Недейте пред.

- Тя ме замери с молива си. Посегна ми. Използва го като оръжие. Още сантиметър и щеше да ми

извади окото. Одраска ме по лицето. До кръв. С молива си! Само защото заявих,

че като ученичка в десети клас би трябвало да е запозната с основите на алгебрата.

Госпожица Ван Доп я дръпна в коридора, но жената се откопчи от ръцете . и бясно се

втурна в съседната стая.

- Къде е номерът на директора? Напускам. Това момиче е истинска заплаха. Една сянка се

приближи до мен и като се обърнах, видях Дерек. Вратата на трапезарията

политна да се затвори след него и в това време зърнах на масата разпиляните му учебници и

калкулатора му. Сигурно през цялото време е бил вътре и се е занимавал самостоятелно.

Той погледна надолу към мен и аз зачаках някой саркастичен коментар относно

подслушването, ала той измърмори:

- Добре дошла в лудницата.

После се изхлузи покрай мен и влезе в кухнята, за да омете някоя допълнителна закуска.

8

След това настъпи мир и покой. Като затишие пред буря, само че в обратния ред. Сестрите

сложиха вечерята във фурната и се оттеглиха на съвещание в кабинета на др Джил, като

наредиха никой да не ги безпокои.

Никой не оспори обясненията на госпожица Уенг. Никой не се опита да каже, че е било

случайност. Никой не се изненада, че Лиз за малко е щяла да извади нечие око.

Когато дойде време за вечеря, госпожа Талбът сервира храната и отново се оттегли в

кабинета. Лиз се присъедини към нас - помръкнала и мълчалива. Саймън . отвори кутия със

сок, въпреки че имахме мляко за вечеря. Тори се суетеше около нея и я подканяше да яде.

Дори Рей и Питър се мъчеха да . говорят, за да я разсеят. Само аз и Дерек

се държахме настрана.

След вечерята Тори напомни на Лиз, че вечерта е определена за гледане на филми и .

предостави удоволствието тя да го избере. Ала Лиз не искаше да поеме такава отговорност и

се обърна за помощ към нас. Саймън направи предложението си, но заяви, че няма да гледа -

двамата с Дерек имали да изготвят някакъв проект за следващия ден. Накрая Лиз се спря на

някаква романтична комедия. Двете с Тори тръгнаха да предупредят сестрите и Рей заяви, че

трябва да сгъне готовото пране. Предложих . помощта си.

Всяка една от нас взе по един кош с дрехи и го отнесе в стаята, която Рей делеше с Тори.

Сигурна бях, че нито една от двете не беше доволна от съжителството си. Мога да се

закълна, че зърнах маркировка с химикалка върху перваза на прозореца им, която разделяше

стаята на две.

Половината на Тори бе изключително чиста - като моята, когато за първи път влязох в

стаята. По стените нямаше нищо. Върху пода и на леглото също нямаше нищо. Повърхностите

бяха чисти с изключение на скрина, върху който имаше две фотографии в

рамки. На едната се виждаше Тори с родителите си, а на другата - огромна сиамска котка.

Но в половината на Рей имаше струпани на едно място непотребни вещи и за двете им. На

рамките на леглото висяха суичъри, купчината книги върху писалището опасно се бе

наклонила на една страна, кутиите с гримове върху скрина бяха отворени, от чекмеджетата

се подаваха краищата на дрехи. Това беше стаята на човек, който не вижда смисъл да си

прибира дрехите, щом на следващия ден отново ще трябва да ги изважда, за да ги облече. На

стените . бяха окачени фототапети.

Рей остави коша с дрехите върху леглото на Тори и затвори вратата.

- Добре, бих могла да го кажа и със заобиколки, но мразя да го правя, така че ще питам

направо. Правилно ли съм разбрала? Тук си, защото виждаш духове?

Тутакси ми хрумна да изрека: „Не ми се говори за това". Но истината беше,

че ми се говореше. Копнеех да вдигна телефона и да се обадя на Кери или Бет, ала не знаех какво

бяха чули за случилото се с мен и доколко го бяха разбрали. Човекът, който не очаквах да ми се

подиграе като останалите, бе до мен и искаше да . разкажа историята си.

Така че аз я разказах.

Когато свърших, видях, че Рей бе коленичила на пода и вече поне минута държеше някаква

блуза в ръце, без да знае какво да я прави. После си спомни и я сгъна при другите.

- Олеле! - възкликна тя.

- Сега вече не се чудиш защо съм тук, нали?

- И е започнало точно преди да ти дойде за първи път? Може би в това е разковничето.

Защото ти е позакъсняло, напрежението се е трупало и изведнъж - бум!

- Предменструален синдром ли?

Тя се засмя.

- Ти провери ли?

- Какво да проверя?

- Пазача.

Аз се намръщих и тя продължи:

- Преследвал те е някакъв мъж в униформа на пазач, нали така? Бил е изгорял, сякаш е

загинал в пожар или експлозия. Ако наистина е било така, трябва да са писали за него във

вестниците. Защо не провери в интернет?

Не твърдя, че подобна мисъл не ми бе хрумвала, но тя бе прекосила съзнанието ми като

онези фенове, които като светкавица прекосяват голи-голенички игрището преди началото

на футболен мач, ала тичат твърде бързо, за да ги разгледаш добре.

Ами ако наистина виждах духове?

В мозъка ми проблесна предупреждение „Не прекрачвай прага!", но някъде дълбоко в себе си аз

бях омаяна и исках да го прекрача.

Потърках слепоочията си.

Духовете не са реално нещо. Духовете са за лудите. Онова, което виждах аз, са

халюцинации и колкото по-бързо го разбера, толкова по-скоро ще се измъкна от тук.

- Щеше да е страхотно, ако наистина бе така - предпазливо изрекох аз. -Но д-р Джил

каза, че виденията са сигурен симптом за душевно заболяване.

- А, етикетът. Божичко, колко обичат етикетите! Още първия ден ще лепнат някой етикет

на човека. Моят е „пиромания". - Тя улови погледа ми. - Да, знам. Не бива да споде ляме

тези неща. Защитават индивидуалността ни. Според мен това са чисти

глупости. Просто не

желаят да сравняваме случаите си.

Тя подреди чорапите в една редица и започна да ги чифтосва.

- Не си съгласна.

- Ако е нещо като пиромания - да. Дори звучи. страхотно. Но има неща, които може да

не искаш да споделиш.

- Какви например?

За минута се съсредоточих върху работата си. Исках да . кажа. Като онова за духовете.

Колкото и да се опасявах, че ще ме вземат за доста странна, аз исках да кажа на някого, да

видя какво ще ми отговори, да получа още едно мнение по въпроса.

- Казват, че имам шизофрения.

Наблюдавах реакцията .. Тя се обърка и леко смръщи вежди.

- Това не беше ли раздвоение на личността? - попита.

- Не. Шизофренията е онова, нали знаеш, шизо.

Изражението на лицето . не се промени.

- Значи означава, че ти се привиждат разни неща, така ли?

Повдигнах една бяла тениска с леко протрити подмишници. Нямаше нужда да проверявам

чия е. Сгънах я и я сложих в купа на Дерек.

- Има още сума ти симптоми, но при мен отсъстват.

- Всички до един ли?

- Мисля, че да.

Тя се облегна назад и изпружи крака.

- Разбираш ли, това е и моят проблем. Случва ти се само веднъж и те бързат да ти

поставят етикета, дори да нямаш останалите симптоми. Все едно като кашляш, да ти

поставят диагноза „пневмония". Обзалагам се, че при пироманите се проявяват още много

симптоми. Симптоми, които в моя случай липсват.

Очите . се втренчиха в един чорап на червени и сини райета и тя се взираше в него така,

сякаш искаше да го направи пурпурен, за да си пасне с другия.

- Какво друго върви с шизофренията?

- Д-р Джил не ми каза.

- Ха!

- Мога да погледна в интернет. Трябва да го направя.

- Ние трябва да го направим. Шизофрения и пиромания. Искам да знам повече. Да съм

сигурна, нали разбираш? Особено сега, когато стана това с Лиз. - Тя потърка уста с

опакото на дланта си, като продължаваше да се взира в двата различни чорапа. - Според мен

скоро ще останеш сама в стаята. Вероятно съвсем скоро.

- Ще я преместят ли?

- Сигурно. От известно време го обсъждат. Този дом е за деца с проблеми, но те не са

много тежки и скоро се оправят. Две седмици след като пристигнах тук, преместиха едно

момче на име Брейди. Положението му не се беше влошило, нищо подобно. Не беше като

Лиз. Просто не желаеше да се оправи. Мислеше, че нищо му няма. И се махна. Даде ми

урок. Дори да не харесвам етикетите и лекарствата им, трябва да си затварям устата, да

играя по свирката им и да изляза от тук по нормалния начин.

- И да се прибереш у дома си.

Млъкнахме и известно време не помръдвахме. После тя издърпа синия чорап от ръката ми

и го размаха във въздуха.

- Опа! - дори не бях разбрала, че е у мен.

Събра двата сини чорапа в един чифт и мушна червения чорап под леглото на Тори.

- Готово. Време е за кино.

Тя сложи сгънатото пране в единия кош.

- Забеляза ли колко бързо се измъкна Саймън? Тези двамата са истински учени. Правят

всичко възможно да избегнат общуването си с побърканите деца.

- Имам усещането, че Саймън е добър, но.

Тя ми връчи единия кош и взе другия.

- И той е същата примадона като Тори. Биха били страхотна двойка. Дерек може и да е

шушумига, но поне е честен. Саймън се прави на добър през деня, когато трябва да е с нас и

в следващия миг хуква с брат си. Държи се така, сякаш не му е тук мястото. Сякаш няма

никакви проблеми и е попаднал при нас по силата на някаква огромна грешка.

- За какво са го изпратили тук?

- Повярвай, и аз бих искала да знам. И за него, и за Дерек. Саймън не стъпва на терапия,

но Дерек е по-натоварен от всеки друг. Никой не ги е посетил досега, но сегиз-тогиз ще ги

чуеш да говорят за баща си. Бащата на Саймън, струва ми се. Ако е толкова велик, защо ги е

заврял на това място и дим да го няма? И как е възможно две момчета от едно и също

семейство, но без кръвна връзка, да страдат от психични проблеми? Бих искала да зърна

досиетата им.

Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвах любопитство по отношение на Саймън. Може би и

по отношение на Дерек, дори само за това, че имах нужда от оръжие срещу него. Но не бих.

Щом ме видя, Тори млъкна по средата на изречението нямаше да отидат на проверка и да видят

обезпокоит на двора с надеждата да се поохлади, за да може да него. Но не бих желала някой да прочете моето

досие, така че нямах намерение да помагам на Рей да прочете техните.

- Но не можем да рискуваме точно тази вечер да надникнем в тях - заяви тя. - След

случилото се с Лиз всички ще са нащрек. Не искам да ме изритат от тук, задето развращавам

новодошлото момиче.

- Може пък да изхвърлят мен, задето развалям теб.

Разбрала, че се шегувам, тя се засмя.

- Ами, да, ти си истинско бедствие, момиченце. Повярвай ми.

Тя ме побутна да изляза от стаята и затвори вратата след нас.

Не си падам по романтични комедии. Може да звуча като момче, което твърди, че не

обича автомобилни състезания, но Рей кимна няколко пъти с глава и аз разбрах, че и на нея няма

да се хареса.

Останах будна, само защото се бях заела да деконструи рам сценария, който беше толкова

предсказуем, че се обзалагам: авторът е бил студент на гуруто на сценаристите Робърт

Маккий.

Ала докато гледах тъпия филм и дъвчех пуканки, най-после успях да се отпусна. За това бе

помогнал и разговорът ми с Рей. Тя не мислеше, че съм луда. Дори смяташе, че нямам

шизофрения.

За първи път след кризата ми нещата не ми се струваха чак толкова зле. Може би животът

за мен не свършваше в тази класна стая. Може би го приемах твърде навътре и незаслужено

се чувствах в центъра на драматургичното повествование.

Дали децата в училище знаеха какво ми се бе случило? Няколко ученици ме бяха видели

да бягам по коридора. Мнозина бяха свидетели на това как ме изнесоха припаднала на

носилката. Голяма работа! Бих могла да се върна само след няколко седмици и тогава ще

разбера, че дори не са забелязали отсъствието ми.

Утре ще изпратя имейл на Кери, ще съобщя, че съм болна и ще видя какво ще ми

отговори. Вероятно точно това е чула - че имам нещо като инфекциозна мононуклеоза.

Ще се оправя. Каквото и да си мислех за поставената ми диагноза, сега не му беше