Призоваването

всичко. А сценаристите? Имената им едва се разчитат на екрана.

- Значи, режисьорът е върхът на сладоледа.

- Не, върхът на сладоледа е студиото. Режисьорът е кралят. Студиото е Господ. Правят

неща, които могат да продадат, нещо, което да пасва на четирите им малки квадранта.

- Квадранти ли?

- Четирите главни демографски групи. Момчета и момичета, разделени на млади и стари.

Ако уцелиш и четирите наведнъж, ще създадеш блокбъстър и ще направиш студиото

безумно щастливо. Това обаче не става при филмите за зомбита, колкото и да са страшни.

Той се потупа по корема.

- Откъде знаеш всичко това?

- Може да съм отраснала в Бъфалоу, но съм добре осведомена. Абонирана съм за списания

като „Варайъти", „Криейтив скрийнрайтинг", за цял куп материали по въпроса, чета блогове

в интернет. Ако искам да вляза в този бизнес, трябва да го познавам. Колкото по-отрано го

опозная, толкова по-добре.

- О, Господи! Аз дори още не знам какъв искам да стана.

- Ще те наема за ефектите с дим и мъгла.

Той се засмя и погледна зад мен.

- Здрасти, брат ми. Надиша ли се на свеж въздух?

- Исках да поговорим - Дерек обхвана с поглед и двама ни. - С двамата.

- Ами тогава вземи си стол и сядай. Темата на нашия разговор е филми за зомбита. -

Саймън хвърли поглед към мен. - Още ли сме на тази тема?

- Така мисля.

- Филми за зомбита ли? - произнесе Дерек бавно, сякаш не е чул добре. Лицето му

помръкна и той заговори с тих глас. - Нима сте забравили какво стана днес?

- Не сме. Затова сме захванали темата. - Саймън ми се ухили. - Нещо близко до случилото

се .

Дерек понижи още глас.

- Клоуи е в опасност. Грози я сериозна беда. А вие се мотаете и си плямпате за разни филми ?

- Мотаем ли се? Плямпаме ли си? Ама, че думи избираш. Наситени с емоция. Ще ни

обясниш ли? Много добре знам какво стана и какво би означавало то за Клоуи. Но небето

няма да падне, ако не го обсъдим на мига, Чикън Литъл. - Протегна се. -Мисля, че в

момента имаме нужда от време, за да поохладим страстите.

- Да поохладим страстите? Доста се стараеш в тази насока, нали?

Аз се изправих.

- Ще видя дали Рей има нужда от помощ. За делата си.

Саймън седна.

- Почакай. Почти свършихме. - После се обърна към Дерек. - Нали?

- Да. Продължете. Не се тревожете. Сигурен съм, че татко всеки миг ще влезе през вратата

и ще ни спаси. Ами ако и той е в беда? Ако и той се нуждае от помощ? Е, тогава става лошо,

щото ще са нужни усилия, а ти си твърде зает... с охлаждане на страстите. Саймън скочи на

крака. Дерек не помръдна от мястото си. За миг двамата се изправиха един срещу друг, после Саймън ме побутна към изхода.

- Да вървим.

Аз се подвоумих и той беззвучно изрече: „Моля те". Кимнах с глава и двамата излязохме.

Докато вървяхме по коридора, хвърлих поглед към Саймън. Лицето му бе твърдо,

безизразно. Видя, че го гледам и се опита да се усмихне, сякаш да ме увери, че не се сърди на

мен.

- Госпожо Талбът - извика той. - Може ли пак да изляза? Да пострелям в коша, преди да

се е стъмнило?

- Разбира се, миличък.

Почакахме на вратата. Тя излезе от кухнята, като си бършеше ръцете в кърпата и набра

кода на таблото. Едва тогава погледна към нас и видя, че Саймън не е сам.

- О, Клоуи. Не съм сигурна дали можеш.

- Ще поиграем баскетбол, госпожо Талбът. - Той отвори вратата и ми направи път да

изляза. - Ако искате, можете да ни гледате от прозореца.

- Само. само не изчезвайте от погледа ми.

Саймън затръшна вратата след нас и тръгна из двора с такава скорост, че трябваше да

подтичвам, за да не изостана от него. Погледнах през рамото си. Вратата бе затворена и от

госпожа Талбът нямаше и следа.

Той се огледа.

- Виждаш ли топката някъде?

- Мисля, че е в бараката. Ще отида да я взема.

Докосна ме по лакътя.

- Недей. Освен ако наистина искаш да играеш.

Поклатих глава и той ме поведе към каменната пейка до централната градина.

- Талбът може да ни наблюдава и тук - въздъхна той. - Дерек със сигурност знае как да ме

вбеси. Знаеш ли кое е по-лошото? Аз знам, че нарочно ме дразни, за да ме ядоса, но въпреки

това се ядосвам. Тъпо, тъпо, тъпо.

Замълча за миг и се заоглежда из двора.

- Дерек иска да ме накара да потърся нашия баща.

- Но как? Да избягаш от дома ли? Не можеш да.

- Не е толкова трудно. - Той се отпусна на пейката. - Ако си била отгледана като нас,

като деца със свръхестествени способности, нещата са. по-различни. Правилата са други.

Така трябва. Ако си в беда, трябва да избягаш.

- Но ти не искаш да излезеш от тук?

- Напротив, искам. Обмислям го, откакто влязохме в дома. Баща ми е отвън

- някъде -

може да е попаднал в беда, а аз да се шляя в дом за групово пребиваване? Да влизам в

часовете? Да се мъкна с Дерек? Да се държа, сякаш всичко е наред? Убийствено е, Клоуи.

Дерек знае колко силно желая да изляза. Както вече ти казах, нарочно ме дразни.

- Но къде е баща ти?

Той поклати глава.

- Не знаем. Той просто. Нещата се объркаха и той изчезна, а ние се озовахме тук. Дълга

история.

- Значи може да почака.

- Благодаря ти. Работата е там, че той изчезна, а аз съм сигурен, че не е тръгнал по

собствена воля. И ние висим тук в очакване да ни освободят, а после какво? Къде ще отидем?

Нямаме нито баба, нито стар чичо, нито семеен приятел, който да ни вземе при себе си. За

нас ще се грижат чужди хора, ние ще поискаме да избягаме и от тях, така че какъв е смисълът да

чакаме?

- Искаш да излезеш, но не можеш да го направиш.

- Можем да излезем. Дерек има план. - Кратък смях. - Повярвай ми, този човек винаги

има план. Но планът му включва бягството само на единия, само моето бягство. Той няма да

дойде. Категорично отказва.

- Какво? Кара те да се чувстваш виновен, че не бягаш, а самият той не желае да избяга?

Докъде ще стигне така?

- Да, знам, не искам да прозвучи така, сякаш го защитавам, но той си има причина за това.

Доста тъпа причина, но за него е много важна и няма никакъв смисъл да се опитвам да

променя решението му. Той просто е. сащисан.

- Сащисан ли?

Саймън изви ръката си и се вторачи в нея.

- Сложно е за обяснение. Дерек иска аз да изляза и да намеря татко. Татко ме е научил как

бих могъл да се свързвам с него. Магии и тем подобни неща. Но не мога да оставя Дерек сам.

- Не можеш ли?

- По-скоро няма. Тревожа се за татко, но той може сам да се грижи за себе си много подобре,

отколкото Дерек.

Сигурно съм го погледнала с недоверие, защото той продължи:

- Знам, че Дерек изглежда можещ човек и в повечето случаи наистина може, но друг

път. - Той поклати глава. - Сложно е. Ако избягам и после нещо стане, опасявам се, че той

просто. ще се остави на течението.

- Не разбирам.

- Знам. - Той се вторачи в дланите си. - Знам, че думите ми нямат смисъл, но.

- Сложно е.

- Да. Но. - той си пое дълбоко въздух. - Започвам да си мисля, че трябва да се

възползвам от тази възможност. Дерек има право. Няма да стигнем до никъде, ако си седя на

задника. Трябва да имаме и теб предвид. Ти наистина трябва да излезеш от тук.

- Аз ли? - думите излетяха от устата ми като писукане.

- Дерек е прав. Няма смисъл да се мъчим да крием способностите ти, те не са като моите.

Не могат да се скрият. Не и когато те наблюдават под микроскоп.

- Ако ме преместят в болница, ще се оправя.

- Ами ако това не е просто преместване? - Той се огледа притеснено. -

Думите ти относно Лиз продължават да ме глождят. Може би тя е шаман. Или е мъртва, но има

вероятност да е умряла в катастрофа. Защо им е да убиват децата, чието състояние не се

подобрява? Звучи глупаво, но дори Дерек е разтревожен.

- Дерек ли? Той каза.

- Знам какво е казал. Но когато разговарях по-късно с него, не отхвърли толкова лесно

предположението ти. Дори сам повдигна някои въпроси. С Дерек нещата са лесни. Но ти ще

имаш нужда от помощ. Да речем, че всичко се подреди чудесно и те освободят, какво ще

правиш? С кого ще разговаряш? Откъде ще разбереш как да се върнеш към нормалния

живот?

„Нормален". Колко проста, дори досадна дума. Странно как изпъкваше тя сега, как

лъщеше като медния пръстен на въртележката, който обещаващо свети, ала не може да се

докосне с ръка.

С излизането ми от тук, проблемите ми нямаше да намерят решение. Леля Лорън

непрекъснато ще ме наблюдава и ще приема погрешно всяка моя „анормална" проява като

знак, че трябва да ме върне в Лайл Хаус. или още по-лошо.

Но да избягам?

Знаех какво щеше да каже Дерек. Дори си представях изражението му, свъсения му

поглед, в който се четеше презрение и безсилие. Вече не бях онази Клоуи Сондърс -

момичето, което учи в училище по изкуства. Дори не бях и другата Клоуи Сондърс -

шизофреничката. Ако Клоуи Сондърс - некромантката - следваше старите правила, можеше

да свърши в килия с тапицирани стени, където ще чува гласове, които никой друг няма да

чува.

Не бях толкова наивна. Четях новините. Знаех какво става с децата, които бягат от

домовете си - навън те не откриват прекрасния живот, за който са мечтали. Колко ли време

щеше да ни е нужно, за да открием бащата на Саймън? Как щяхме да живеем междувременно?

Какво щяхме да ядем? Къде щяхме да спим? Аз имах малко пари, които

татко ми бе оставил, но докога щяха да ни стигнат? Какво щеше да стане, когато

разпространят фотографиите ни на първите страници на вестниците? Когато всяко ченге,

всеки загрижен гражданин щеше да ни търси?

Трябва да се покрия тук, да затворя очи и да се моля нищо да не се случи. Или да поема

нещата в собствените си ръце. Да действам.

Да търсим помощ от изчезналия баща на Саймън не бе моя идея в този сценарий. Но ако

изляза, ще мога да открия следите на Лиз. Това щеше да е по-лесно. В Бъфалоу болниците не

бяха чак толкова много. А ако тя не беше в безопасност в болницата, какво оставаше за нас?

В опасност ли бяхме? Не можех да продължа да си бъркам в носа и да се преструвам, че всичко е

наред.

- Ако вие излезете от тук, ще тръгна с вас - казах.

- Не си длъжна да го правиш. Исках да кажа, че аз трябва да изляза заради себе си и

заради Дерек, а сега и заради теб. Щом открия татко, той ще ни помогне.

- А кой ще помогне на теб? Когато си навън?

Крива усмивка.

- Ще направя магия на убиеца си - ще му пусна малко дим.

- Трябва да се отдръпнеш. Дерек би бил много по-подходящ в случая. Идвам и аз.

32

Чаках в банята на момчетата, скрита зад високия шкаф. Сърцето ми подскачаше при всеки

шум от коридора и ми подсказваше, че съм на път да направя най-голямата глупост в живота си.

Но не грешах. Също като Дерек и аз можех да събера две и две и да получа верния отговор.

Избърсах в джинсите изпотените си длани, погледнах си часовника и се помолих да съм си

направила верните заключения. Но някъде вътре в себе си се надявах да не съм.

Щом часовникът ми показа 20:00, вратата на банята се отвори. Дерек запали лампата и

затвори. Когато се обърна към огледалото и ме видя, той извика от изненада, което при

други обстоятелства би ми направило удоволствие.

- Полудя ли? - изсъска той. - Какво правиш тук?

Минах покрай него и заключих вратата.

- Ако си дошла да обсъдим плана, не си избрала подходящото място - каза. Извърна се и ме

проследи с поглед, докато аз пресичах банята на път към душа и пуснах студената вода, така че шумът . да заглуши разговора ни, без парата да запълни помещението.

- Страхотно - измърмори той. - Сега пък ще си помислят, че се къпем заедно. Може

просто да им кажем, че сме измили мръсотията, полепнала по нас в мазето, но се опитваме да

пестим топлата вода.

Изправих се пред него.

- Разкажи ми плана си.

Той отвори уста, ала като никога досега от нея не излезе нищо и той се насили да се

намръщи - само символично.

- През цялото време се мъчех да разбера защо искаш да ми помагаш. Какво ти пука, че съм

некромантка? Какво ти пука, че щели да ме изритат от тук? Защо непрекъснато се озърташ и

не ме изпускаш от поглед, както направи и днес следобед?

- Просто искам.

- Да помагаш. Ами, да, ти си противен и арогантен, но вътрешно си едно добро момче,

което иска да помага на другарчето, притежаващо свръхестествени способности като него

самия. Така. Но трябва да има и друга причина. И днес я открих. Саймън. Той скръсти ръце на

гърдите си.

- Да, Саймън искаше да съм добър с теб. Ясно? Вече мога ли да си взема душ? Сам?

- Искаш Саймън да избяга от тук. Да намери баща ви. Но той няма да тръгне без теб.

Нужна му е причина, за да тръгне точно сега. И ти му я осигуряваш.

Въпросната злочеста госпожичка.

- Не знам за какво говориш - изломоти той, ала избягваше да ме погледне в очите. И

последното съмнение, което ми бе останало, изчезна под напора на гнева ми.

- Ето ме и мен - истинска некромантка, наивна и объркана. Идеалната стръв. Само трябва

да тръбиш с повод и без повод колко съм безпомощна и накрая той ще надене рицарските си

доспехи. Страхотен план. Но нещо му липсва. Изгодата. В големите трилъри твоят герой има

нужда от три неща. Цел, мотивация и изгода. Цел: да откриеш изчезналия си баща.

Мотивация: да помогнеш на бедната безпомощна некромантка. Липсва обаче изгодата.

Трябваше да поставиш госпожичката в истинска беда. Ами ако я грози опасността да бъде

преместена в истинска психиатрия? Където ще бъде далеч от Саймън, който да . помогне?

Или още по-лошо - където тя може да умре, да стане жертва на нечий пъклен план. И така,

вземаш Тори, за да.

- Не! - Той вдигна ръце във въздуха, а в очите му се появи неподправен ужас. - Нямам

нищо общо с това. Дори Тори да се е приближавала толкова близо до мен, че да можем да

разговаряме - което може би си забелязала, - не бих го направил. Не съм сторил нищо, за да ги

накарам да те преместят.

- Добре тогава, значи си се възползвал от ситуацията.

Дадох му минута да отговори. Но той не го направи и това ми бе достатъчно.

- Когато първия път ти казах, че съм видяла Лиз, ти не ми обърна внимание. Но щом

осъзна, че това може да проработи в твоя полза, запя друга песен пред Саймън. Пося

семената на съмнението и зачака да покълнат. Затова не се намеси, когато предложих да

преместят мен. Защото тъкмо това искаше. Изманипулира ситуацията и излъга.

- Никога не съм лъгал.

Пронизах го с поглед.

- Вчера наистина ли чу лекарите да говорят за моето преместване?

Той мушна ръце в джобовете си.

- Чух, че говорят за теб и по всичко личеше, че щяха да предложат.

- Така. Не си излъгал. Преувеличил си.

Той свъси вежди.

- Наистина си в опасност. Колкото повече си мисля за Лиз.

- Престани с тези глупости, Дерек! Получи каквото желаеше. Саймън тръгва. Аз тръгвам с

него. Ти си прав. Той трябва да излезе и да намери баща си. Ти, разбира се, можеше да ни

спестиш тези грижи, като тръгнеш с него. Но това може да е много опасно. А той не е твой

баща, така че и проблемът не е твой.

Той се стрелна към мен с такава скорост, че аз залитнах, но все пак успях да остана на

мястото си. Не беше никак лесно, като се има предвид, че той се надвеси над мен, а от очите му

излизаха искри.

- Така ли мисля, Клоуи?

Продължавахме да се гледаме един друг в очите.

- Нямам представа какво мислиш, Дерек - спокойно отвърнах аз, или поне се надявах да е

така. - Саймън ми каза, че имало причина, поради която няма да излезеш. Според него

причината била доста тъпа. Така че вероятно е само извинение. Може би просто не желаеш

да си навличаш неприятности.

- Само извинение ли? - последва горчив смях. После той бавно, сякаш насила, отстъпи

назад. - Нали прочете досието ми?

- Аз.

- Знам, че го прочете онази нощ, когато двете с Рей се правехте, че отмъквате храна от

кухнята.

- Само защото бе постъпил така. Трябваше да разбера.

- Колко съм опасен. Не те коря. Но нали си отговори на въпросите? Знаеш точно колко

опасен мога да бъда.

Преглътнах тежко.

- Ами.

- Знаеш какво съм направил и въпреки всичко си мислиш, че бих могъл спокойно да се

разхождам по улиците? - Той сви устни. - Намирам се точно там, където ми е мястото.

Нещо в очите, в гласа, в лицето му ме накара да настръхна. Хвърлих поглед към душа и се

загледах във водата, която пръскаше вратата със силната си струя, а шумът . изпълваше

стихналото помещение.

Погледнах към него.

- Сигурно си имал причина за постъпката си.

- Мислиш ли?

Опитах се да извърна поглед, за да не го гледам, но този път той направи крачка встрани и

отново се изправи пред очите ми.

- Това ли искаш, Клоуи? Да разбереш причината? Да чуеш извинението ми? Че онзи

насочи оръжие срещу мен и ако не го бях тръшнал в стената, сега нямаше да съм между

живите? Е, не стана точно така. Там имаше и едно хлапе, което никога няма да проходи

отново и аз нямам никакво извинение за това. Виновен съм. За всичко съм виновен само аз.

Баща ни изчезна. Докараха Саймън тук. Аз.

Той затвори уста, пъхна ръце в джобовете си, стисна зъби и се загледа някъде над главата ми.

След миг каза:

- Да. И така, аз искам Саймън да излезе от тук и ще направя всичко, за да го накарам да

излезе, но с това не те застрашавам ни най-малко. Нямаш причина да се оплакваш.

Аз го гледах с широко отворени очи и усещането ми, че този път може би съм го разбрала,

се изпаряваше с всеки изминал миг, както е ставало винаги досега. Тъкмо ще доловя нещо от

същността му и той тутакси ще го скрие, при това толкова бързо, че ще ме остави да се

укорявам, задето съм била толкова глупава, че съм се надявала на нещо повече.

- Няма никаква опасност? - бавно попитах аз. - Ще избягам от тук. От дома. От семейството си.

От своя живот.

- Ще бъдеш със Саймън. Не се преструвай, че ти е толкова трудно да

останеш с него.

- Моля?

- Знаеш какво имам предвид. Няколко дни насаме със Саймън? Би било яко. А това

означава много за него. Много. Да избягаш заедно с него, за да му помогнеш да открие баща

си? Никога няма да го забрави.

Ококорих очи.

- Божичко! Така ли мислиш? Наистина ли? Страхотно! Обзалагам се, че ще ме помоли да

не отстъпвам от решението си и прочее. Можем да си пишем любовни писма -всеки от своя

център за непълнолетни. Може дори да ни разрешават да се срещаме на танците,

организирани съвместно от двата центъра.

Той ме гледаше намръщено.

- Наистина мислиш, че съм идиотка, нали? - казах аз и тутакси вдигнах ръка да го спра. -

Не, няма нужда да отговаряш. Моля

те. Да те светна по въпроса: да си намериш гадже не стои на първо място в списъка на

момичешките приоритети. В момента това дори е доста ниско в моя списък, както сам можеш да разбереш - много по-долу е от такива тривиални неща, като например да се върна към предишния си живот.

- Добре.

- Когато това свърши, няма да се изненадам, ако Саймън не иска повече да ме вижда. Ако

просто остави всичко зад себе си. И знаеш ли какво? Това ще е много добре. Защото аз

трябва да разбера какво е станало с Лиз. А на Саймън искам да помогна, защото така трябва,

а не защото си мисля, че е чак тооолкоз готин. Може и да не съм гениална като теб.

Той отново смръщи чело.

- Аз не съм.

- Но съм достатъчно умна, за да знам, че това няма да е някое романтично приключение.

Ще избягам. Ще живея на улицата. Дори да открием баща ви, не съм сигурна, че той ще е в

състояние да уреди живота ми. - Помислих си за леля Лорън и сърцето ми се сви от мъка. -

Не съм сигурна, че изобщо може да се уреди.

- Значи трябва да съм ти благодарен, че отиваш с него?

- Не съм казала.

Той отново се надвеси над мен.

- Ти трябва да се махнеш от тук, както и Саймън, може би дори повече. Може и да не

виждаш опасността, но аз я виждам. И се тревожа.

- Тревожиш се? За мен?

Той сви рамене.

- Разбира се. Загрижен съм. Знаеш го. - Когато говореше, той не можеше дори да ме

погледне в очите. - Да, нуждаем се от теб, но освен това аз наистина желая да помогна на

друг като мен със свръхестествени сили. - Хвърли поглед към мен. - Трябва да се държим

заедно.

- Да не си посмял!

- Какво?

Той премести погледа си от мен и заоглежда банята.

- Прав си - рекох. - Наистина се нуждая от помощ. Животът ми се разпада и вероятно

някой ден ще хвърля поглед назад и ще го оценя като най-голямата и най-глупавата грешка,

която някога съм правила, но в този момент това е единственото правилно решение. Имаш

нужда от мен като въпросната злощастна госпожица? Добре. Но никога повече не казвай, че

го правиш заради мен. Това няма нищо общо с моята особа. Да не си посмял да твърдиш

обратното!

Обърнах се и излязох.

33

Питах се дали след нашето бягство ще намеря време за сън. Защото в Лайл Хаус не

разполагах с такова.

През онази нощ бях толкова изтощена, че дори нямах възможност да легна, негодувах

срещу Дерек или се опасявах от стъпката, която се канех да направя. Щом усетих матрака под

себе си, тутакси потънах в сънища с виещи полицейски сирени и лаещи полицейски

кучета. Сънувах момче, приковано към болничното легло, момче, заключено в дом за

групово пребиваване, и духове, затворени в разкапващи се трупове. Зомбита, които скимтят

и молят за милост, момиче, което пищи: „Но аз не исках!", и момче, което отвръща: „И аз не

исках. Няма значение".

Сънищата се въртяха и се смесваха и от тях се откъсна един сън - образ, погребан от посилните

и по-гръмогласни картини, който се отдели от останалите и попита: „Ами аз?".

Стреснах се и се изправих в леглото, увиснала в тъмнината, вихреща се в разбърканите

образи, във въпросите, които те повдигаха, в отговорите, които обещаваха. После скочих от

постелята.

Почуках на вратата на банята.

- Дерек?

Отговори ми мощно хъркане.

Отново потропах на вратата и извиках по-силно:

- Дерек?

Свивах пръстите на краката си от студ, стъпила на леденостудения дървен под, и търках

настръхналата кожа на ръцете си. Трябваше да си взема пуловера. И да си обуя чорапки.

Дори не биваше да съм тук. Бях казала на момчето да си гледа работата, бях се оттеглила

по великолепен начин. а сега се промъквах обратно и го молех за разговор. Да каже как се

разваля една сцена.

Щом вдигнах ръка да почукам, бравата изщрака. Вратата се отвори със скърцане, аз

вдигнах поглед с готово извинение на устата и очите ми се блъснаха в нечии гърди. Голи

гърди. при това не момчешки. Широки и мускулести, с разпръснати по тях възпалени

точки от акне - единственият белег, че не принадлежат на зрял мъж.

Когато се разхождаше из сградата, Деред неизменно носеше широки ризи и торбести

джинси. Ако исках да си изфантазирам как изглежда под тях - а аз не исках, - щях да си

представя яко, почти дебело тяло. Всичката тази храна, която отмъкваше от кухнята, все

някъде трябваше да се трупа. И очевидно се бе натрупала, само че не се бе превърнала в

тлъстини.

Страните ми пламнаха, а погледът ми се спусна от гърдите надолу... и аз видях, че той

беше само по боксерки.

- Клоуи?

Погледът ми се стрелна - с благодарност - към лицето му.

Той се взираше в мен.

- Клоуи? Какво.

- Длъжник си ми.

- Хм? - Той разтърка очи с палец и показалец, шумно се прозя и разтърси рамене. - Колко

е часът?

- Късно е. Или по-скоро рано. Няма значение. Нужна ми е помощта ти, а ти си ми длъжник.

Облечи се и след пет минути слез долу.

Извъртях се на пети и се отправих към стълбите.

Щеше ли Дерек да ме последва? Вероятно не, като се има предвид как същия следобед

пренебрегнах неговата молба за „петминутна среща".

Бях планирала да не помръдна от прага му, докато той не се съгласи да ми помогне. Ала

не очаквах да ми отвори полугол. А това ми напомни, че и аз бях само по долнището на

пижамата си, а отгоре бях облякла фланелка с презрамки. Когато слязох, зърнах блузката,

която Рей бе оставила в стаята с телевизора през деня. Тръгнах да излизам, като пътьом я

нахлузвах и в коридора се сблъсках с Дерек.

Той носеше памучни панталони и тениска, беше се спрял по средата на коридора и

яростно се чешеше по голата ръка.

- Бълхите ли? - попитах.

Шегата бе неуспешен опит да повдигна общото настроение и мислех, че не заслужавам

свъсения поглед, с който ме възнагради.

- Хайде да свършваме - каза той. - Не съм във форма.

Можех да го попитам с какво настроението му сега се различава от обичайното за него,

ала прехапах език, поканих го с жест в стаята с телевизора и затворих вратата. После наострих

уши.

- Тук е добре - забеляза той. - Само трябва да сме тихи. Ако някой идва, ще го чуя.

Отидох в средата на стаята и застанах на лунната светлина. Когато той ме последва, за

първи път го огледах по-добре. Лицето му беше бледо, страните му горяха, но не от акнето.

Косата около лицето му се бе сплъстила от пот, а зачервените му очи блестяха и се мъчеха да се

фокусират.

- Имаш треска - казах.

- Може би. - Той прибра косата си назад. - Предполагам, че е от храната.

- Или си пипнал някой вирус.

Поклати глава.

- Аз не. - подвоуми се и продължи. - Аз не се разболявам. Поне не толкова често. Част

от моето. състояние. Това изглежда е някаква реакция. - Отново задращи по ръката си. -

Не е толкова важно. Просто не съм във форма. По-кекав съм от обикновено, би казал

Саймън.

- Трябва да се върнеш и да си легнеш. Забрави за.

- Не, ти си права. Длъжник съм ти. Какво ти е нужно?

Искаше ми се да поспорим, но видях, че вече е решил.

- Почакай - казах и забързах към коридора.

Той изпусна едно гневно „Клоуи!" след мен, последвано от серия глухи ругатни, сякаш

нямаше сили дори да изпсува като хората.

Върнах се с чаша студена вода и му я подадох заедно с четири таблетки тиленол.

- Две сега и две после, в случай че.

Той метна и четирите в устата си и изпи половината вода.

- Ако искаш, изпий и четирите още сега.

- Обмяната на веществата ми е много бърза - отвърна. - Това също е

характерно за

състоянието ми.

- Познавам доста момичета, които няма да имат нищо против такава обмяна. Той измуча нещо

неразбираемо и пресуши чашата.

- Благодаря ти, но. - срещна погледа ми. - Не е нужно да си добра с мен, само защото не

се чувствам във върхова форма. Ти си луда. Имаш това право. Използвах те и влоших нещата

още повече, като се правех, че ти помагам. Ако бях на твое място, щях да ти донеса вода само

ако исках да я излея върху главата ти.

Той се обърна да остави изпразнената чаша на масата и слава Богу, защото бях сигурна, че

съм зинала от изненада. Или треската бе повлияла силно върху мозъчната му дейност, или аз

все още сънувах, защото думите му прозвучаха като признание за вината му.

Може би дори като косвено извинение.

Обърна се отново към мен.

- И така, нуждаеш се от.

Махнах му с ръка да седне на дивана. По лицето му премина сянка на раздразнение - да се

настани удобно означаваше да се разсее, а той не можеше да се занимава с подобни неща, ала

когато се настаних на отсрещния стол, той се довлече до дивана. Като не го пускам да

отиде и да си легне, поне да използва времето и да си отпочине.

- Знаеш нещо за некромантията, нали? - започнах аз.

Той сви рамене.

- Е, не съм експерт.

- Но знаеш повече от мен, от Саймън или от когото и да е в момента. Как некромантите

контактуват с мъртвите?

- Имаш предвид онзи в мазето ли? Ако е там, ще го видиш. После можеш да му говориш,

както говориш с мен сега.

- Питам те как бих могла да контактувам с точно определена личност. Възможно ли е?

Или мога да общувам само с онези, на които попадам?

Той замълча. Когато проговори, гласът му беше необикновено тих.

- Говориш за майка си, нали, Клоуи.

- Не - дори не си бях помисляла да му отговоря с такъв рязък тон. - Е, да, хрумна ми, че

някой ден, може би, разбира се, че бих искала, дори много ми се иска. -чух се колко

объркано говоря и си поех дълбоко въздух. - Свързано е с положението ни.

- Лиз ли имаш предвид?

- Не. Аз. мисля, че бих искала да . се обадя. С-само за да се уверя. Но не затова те

питам. Забрави причината, поради която искам да го разбера.

Той се облегна назад върху възглавницата на дивана.

- Ако знам причината, ще ти отговоря много по-ясно.

Може би, но нямаше да му я кажа, преди да съм събрала достатъчно факти, за да подкрепя

теорията си.

- Ако е възможно да установя контакт с точно определена личност, как бих могла да го направя?

- Възможно е, но никак не е лесно, а на твоята възраст няма никакви гаранции. Като

Саймън и магиите му - и ти още си чирак.

- Всичко става случайно - случайно вдигам мъртвите и прочее.

- Не, не е така. - Той разсеяно се почеса по ръката, а шумът от дращенето наруши

тишината. - Доколкото съм чувал, вдигането на мъртвите е много трудно и изисква сложен

ритуал. - Поклати глава и престана да се дръгне. - Може и да не съм разбрал както трябва.

Както вече казах, не съм специалист.

- Да се върнем на въпроса. Как

бих могла да повикам точно определен дух?

Той се отпусна, подпря глава отзад на облегалката и се взря в тавана, после кимна с глава, сякаш

на себе си.

- Ако не ме лъже паметта, има два начина. Можеш да използваш някоя лична вещ.

- Като куче следотърсач ли?

Лек шум, звучащ като смях.

- Да, предполагам. Или като онези екстрасенси във филмите, които все искат някоя вещ,

принадлежала на въпросния човек.

- А втория начин? - постарах се да скрия колко много се нуждаех от отговора на този си

въпрос и колко много се надявах сама да съм стигнала вече до него.

- Трябва да отидеш на гроба.

Сърцето ми запрепуска и ми трябваше малко време, за да проговоря отново.

- На гроба. Като предполагаме, че тъкмо там е заровено тялото. Важно е тялото, а не

самият гроб.

Той отпъди с жест незначителното разграничение, което направих и пред очите ми отново се

появи старият Дерек.

- Да, тялото. Основното, което принадлежи на съответната личност.

- В такъв случай знам какво искаше призракът в мазето.

Обясних му как духът е настоявал да „установя контакт", да „ги призова" и да „изслушам

историята им".

- Имал е предвид погребаните трупове. Затова искаше да вляза в мазето с ниския таван. За

да бъда достатъчно близо до телата и да установя контакт с духовете.

Дерек изви ръка и започна да се дръгне отзад между плешките.

- Защо?

- От онова, което ми се струва, че казваше, става въпрос за Лайл Хаус. Нещо, което могат

да ми кажат.

- Но тези тела са заровени там много преди Лайл Хаус да стане дом за групово

пребиваване. И ако духът знае нещо, защо сам не ти го е казал?

- Не знам. Той спомена. - напрегнах се да си спомня. - Сякаш спомена, че не може сам

да се свърже с тях.

- Тогава откъде знае, че те имат да ти кажат нещо важно?

Добри въпроси. Затова се бях обърнала към Дерек. Защото той ще постави под съмнение

предположенията ми, ще ми покаже недостатъците им и какво би трябвало да знам, преди да

си направя съответните заключения.

- Не знам - признах си накрая аз. - Независимо как са попаднали там, сигурна съм, че не

са умрели от естествена смърт. Вероятно имаш право да твърдиш, че по никакъв начин не са

свързани с нас и онзи дух е объркан, изгубил е следите на времето. Или

пък иска от мен да разреша загадката на тяхната смърт. - Изправих се. - Но каквото и да желае да

ми съобщи, ще го изслушам. Или поне ще се опитам.

- Почакай.

Той вдигна ръка и аз затърсих и други аргументи. Чиста загуба на време. При това беше

опасно, като се има предвид, че ни бяха заловили заедно. И да не забравя, че предишния път

се бях опитала да контактувам с духовете, бях ги върнала в телата им. Ако го направя пак,

по-добре да не го викам да ми помага, когато отново ги погреба.

Той скочи на крака.

- Трябва ни електрическо фенерче. Аз ще взема. Ти се погрижи за обувките.

34

Кракът ми не бе стъпвал в ниското мазе, преди разговора ми с първия призрак и всички,

зададени му от мен въпроси, които Дерек бе повдигнал.

Слязохме в пералното помещение. Дерек застана встрани и се облегна върху сушилнята.

Аз седнах в средата на пода и кръстосах крака, затворих очи и се съсредоточих.

Не след дълго долових откъслечни фрази и образи, сякаш духът ме бе очаквал - но нищо

повече. Уведомих Дерек за това и казах:

- След като ти ми даде онова бурканче, престанах да вземам лекарствата. Но вероятно има

остатъци от тях в тялото ми.

- .не лекарства. - каза духът. - .блокират.

- Какво блокират?

- Магията. духовете. блокират.

- Магия за блокиране на духове? - предположих аз.

Последното привлече вниманието на Дерек и той излезе напред, като свали

ръце от гърдите си.

- Каза, че е блокиран от магия ли? Каква магия?

Тъкмо щях да предам думите му, ала духът очевидно ги бе чул и отговори:

- .магия. ритуал. важно.

- Важно ли е?

- Не. не е важно - натърти той.

Предадох го на Дерек, който заропта срещу несъвършенството на подобен вид общуване,

яростно се задръгна по ръката, а после рече:

- Кажи му да изговаря само по една дума. Да я повтаря, докато я разбереш

и я повториш на глас. Ще стане бавно, но затова пък няма да пропуснем.

Той млъкна и проследи погледа ми до ръката си. Кожата му. се движеше. Гърчеше се.

- Какво по.? - започна той, после безпомощно изръмжа и яростно я разтърси. -

Мускулни спазми. Напоследък често ги получавам.

Отново се взря в бърчещата се кожа, сви дланта си в юмрук и наду мускули, като се

опитваше да спре спазмите. Помислих да му предложа да отиде на лекар, но осъзнах, че за

човек като Дерек това нямаше да е толкова лесно. Сега вече виждах, че гърченето идва от

мускулите му, които сами се свиваха и разпускаха. Страничен ефект от състоянието му,

предположих аз - от бързото развитие на мускулатурата му. Както всичко останало в

организма му по време на пубертета.

- Само дано не набъбнат дотам, че да скъсат дрехите ти и да позеленеят -казах.

- Моля? - чертите на лицето му станаха по-меки и той стана от мястото си.

- Като „Невероятният мускул". Ха-ха-ха! Или по-скоро като „Невероятно тъпият филм". - Той

разтърка ръката си. - Не ми обръщай внимание, върни се пак към призрака. Духът бе чул

предложението му да изрича само по една дума и точно така постъпихме.

Получи се много по-добре, макар да се усещах повече като участник в някоя парада, когато

той изговаряше думата, повтаряше я и я потретваше, а ние развълнувано повтаряхме след

него, докато най-накрая я разберем.

Започнах с въпроси, отнасящи се до самия призрак, и разбрах, че приживе бил некромант.

Когато ме приели в болницата, той бил там. Спомена, че възпирали духовете и не им давали

да тормозят пациентите с психически страдания, но не го разбрах добре -не беше толкова важно.

Духовете разпознавали некромантите и още щом ме видял, той разбрал. След като видял,

че аз не знам какво ми е, осъзнал, че имам нужда от помощ. Но преди да успее да се свърже с

мен, те ме преместили. Така че той ме последвал в Лайл Хаус. Само че тук имало бариера

против духове. Помислил, че е магия, но когато Дерек оспори предположението му,

духът призна, че може и да е от строителните материали, характерни за

местоположението ни.

Знаеше само, че единствените места, където би могъл на установи частичен контакт с мен, са

мазето и таванът.

Колкото до труповете в килера с ниския таван, той знаеше две неща. Първо, те са били убити.

Второ, имали свръхестествени способности. Като обединил двата факта, останал с

убеждението, че историята на техния живот би била от интерес за нас. Не можел сам да я

научи, тъй като не можел да контактува с мъртвите така, както контактувал преди да стане един

от тях.

- Но те представляваха само два скелета с изсушена плът отгоре - уточни Дерек. - Като

мумии. Каквото и да им се е случило, то няма нищо общо с нас тук и сега.

- Може би - бе краткият отговор на духа.

- Може би ли? - Дерек се развълнува и закрачи из помещението. Мърмореше нещо под

носа си, но не бе ядосан, само объркан; мъчеше се да разреши загадката и да открие някаква

връзка, а всъщност трябваше да бъде в леглото и да лекува треската си.

- Самюъл Лайл - изрече духът. - Първият собственик на къщата. Познавате ли го?

Отговорих отрицателно, после попитах и Дерек.

- Как бих могъл да познавам човека, построил тази къща преди сто години?

- Преди шейсет - уточни духът и аз предадох думите му на Дерек.

- Все едно - отвърна Дерек и отново закрачи из стаята. - Той изобщо знае

ли коя година

сме сега?

Канех се да отбележа, че щом духът знае преди колко години е построена къщата,

очевидно знае коя година е сега, ала Дерек само мърмореше, тъй като треската му пречеше да се

съсредоточи.

- Човек със свръхестествени способности - рече духът. - Лайл. Магьосник. Когато предадох

думите на Дерек, той застина на място.

- Човекът, построил тази къща, е бил магьосник?

- Практикувал е черна магия. Бил е алхимик. Експериментирал е. С хора, които

притежават свръхестествени способности.

Тръпки ме побиха и аз скръстих ръце.

- Мислиш, че затова са умрели хората в мазето? Че този магьосник, Лайл, е експериментирал

върху тях?

- Откъде знае толкова много за този човек? - попита Дерек. - Нали те е последвал дотук?

- Всички знаят - отвърна духът. - Всички в Бъфалоу. Всички, които имат свръхестествени

способности. Знаят къде е живял. И не се приближават до това място. Или поне така беше.

Дерек поклати глава.

- Все още не разбирам по какъв начин този факт би могъл да е свързан с някого от нас.

- Може би - отговори духът. - А може би не. Трябва да попитам.

Дерек изруга през зъби и удари с ръка по стената достатъчно силно, за да ме накара да

подскоча. Приближих се до него.

- Легни си. Вероятно си прав. Убедена съм, че нищо.

- Не казвам това. Само. Някакъв магьосник построил къщата преди шейсет години; в

килера са погребани хора със свръхестествени способности; а сега и ние сме тук - три деца с

такива способности. Домът за групово пребиваване носи неговото име. Това важно ли е?

Или къщата просто носи името на човека, който я е построил? Не ми прилича на

съвпадение, но не виждам и връзка.

- Остави на мен. Върни се.

- Не, той е прав. Трябва да попитаме. Аз просто. - той мушна ръката си под ризата и

започна да се чеше отзад на гърба. - Чувствам се като задник и това ме побърква. Но трябва да го

направим.

Духът ни последва в мазето с ниския таван.

- Как да избегна онова, което направих преди? - попитах аз. - Как да направя така, че да

не ги върна в телата им?

Мълчание. Преброих до шейсет и викнах:

- Ало? Още ли си тук?

- Спокойно. Съсредоточи се. Но вниманелно. Тихо. Силата ти. Твърде е мощна.

- Способностите ми са твърде силни ли?

Не успях да потисна усмивката на устните си. Никак не бях сигурна, че искам да

притежавам такива способности, но беше наистина страхотно да чуя, че способностите ми

са по-силни от тези на средния некромант. Сякаш преминавам тест за интелигентност и ми

казват, че съм по-умна, отколкото съм си мислила.

- На твоята възраст. Не би трябвало да.

Мълчание. Търпеливо очаквах поредната дума. Чаках.

- Ало?

Той захвана отново, дума по дума.

- Твърде скоро. Твърде много. Твърде.

Дълга пауза.

- Нещо не е наред - изрече той накрая.

- Не е наред ли?

Дерек изпълзя от тъмнината, където мълчаливо наблюдаваше какво става.

- Какво казва той?

- Нещо за способностите ми. Че те са. не били наред.

- Твърде са силни - каза духът. - Необикновено.

- Необикновено? - прошепнах аз.

Очите на Дерек блеснаха.

- Не го слушай, Клоуи. Значи си силна. Голяма работа. Добре си. Само забави темпото.

Духът се извини. Даде още няколко указания, после заяви, че ще ни наблюдава от „другата

страна", защото присъствието му може да е дало тласък на моите способности. Ако имам

нужда от него, щял да се върне. Последно предупреждение да не полагам твърде много усилия и

изчезна.

35

Дерек се оттегли в тъмното, като ме остави сама, седнала с кръстосани крака, с

електрическото фенерче пред мен на пода. Колкото и да исках да го използвам срещу

тъмнината, аз го бях оставила настрана, светлинният лъч бе насочен към мястото, където

бяхме погребали телата с надеждата, че ако земята се размърда, Дерек ще ме предупреди,

преди да вдигна мъртвите от техните гробове.

За да освободя духовете от труповете им, бях прибягнала до визуализиране и сега го

направих отново. Представих си, че дърпам духа от всеки труп и го влача като факир, който

изважда дълъг до безкрайност шал от ръкава си.

На няколко пъти долових проблясък, който мигновено изчезваше. Продължавах да работя,

бавно и упорито, като се съпротивлявах на желанието си да се концентрирам по-силно.

- Какво искаш? - изстреля женски глас, толкова близо и толкова ясно, че аз грабнах

фенерчето, убедена, че някоя сестра ни е открила.

Ала лъчът освети фигурата на жена, облечена в комплект - пуловер и жилетка. От кръста

нагоре. Стоеше изправена, главата се опираше в ниския таван, което означаваше, че тялото

. е „погребано" до кръста в мръсния под. Може би беше трийсетгодишна, с русо кокче на

тила. Острите . черти бяха сковани от досада.

- Е, некромантке, какво искаш?

- Кажи . да ни остави - изхленчи мъжки глас в мрака.

Насочих фенерчето натам, но успях да различа само блед силует на отсрещната стена.

- Искам с-само да поговорим - казах.

- Разбрахме - изстреля жената. - Като викаш, дърпаш и дотягаш, докато ни изкараш насила

навън.

- Не ис-сках.

- Не можеш да ни оставиш на мира, така ли? Не ти стигна, че ни върна обратно в телата

ни. Знаеш ли какво е? Да си седиш и да се наслаждаваш на приятния следобед и ни в клин,

ни в ръкав да се озовеш обратно в тялото си, да започнеш да дращиш, за да излезеш на

повърхността, ужасен, че може да си уловен в капан от някой видиотен некромант, който е

тръгнал да си търси зомбита, за да му слугуват?

- Не исках да.

- О, чуваш ли я, Майкъл? Не била искала. - Жената се приближи към мен. -Значи, ако

случайно пусна на свобода пъкления огън над главата ти, няма да е кой знае какво, защото

не съм искала, така ли? Ти притежаваш сила, момиченце, и по - добре се научи да я

използваш както трябва, преди някой да реши да ти даде добър урок. Призови ме пак и ще

видиш.

Тя започна да избледнява.

- Почакай! Ти си. - мъчех си да си спомня как Саймън бе нарекъл жената магьосница -

„вещица" си, нали? Какво ти се е случило?

- Убиха ме, в случай, че не виждаш добре.

- Задето си вещица ли?

Тя се втурна обратно с такава скорост, че аз подскочих.

- Искаш да кажеш, че сама съм си го причинила, така ли?

- Н-не. Самюъл Лайл, собственикът на тази къща, ли те уби? Защото си била вещица?

Устата се изкриви в противна усмивка.

- Убедена съм, че получи допълнително удоволствие от факта, че съм вещица. Не

трябваше да се доверявам на магьосник, но бях глупачка. Отчаяна глупачка. Сам Лайл ни

обеща лесен живот. А ние всички мечтаем за това, нали така? Власт безценна. Сам Лайл бе

продавач на сънища. Продавач на лек живот. Или пък побъркан. - Отново същата противна

усмивка. - Тъй и не разбрахме кое от двете беше той, нали, Майкъл?

- Побъркан - долетя шепот някъде отзад. - Помниш ли какво ни правеше.

- Да, но с наше желание. Поне в началото. Виждаш ли, момиченце, научният напредък се

основава на експеримента, а за експеримента са нужни субекти, та двамата с Майкъл бяхме

тъкмо такива субекти. Опитни мишки, жертви на един безумец.

- Ами аз?

Тя се подсмихна.

- Какво за теб?

- Това има ли нещо общо с присъствието ми тук? В този момент? В дома има още като

нас. Деца със свръхестествени способности. Събрали са ни в дом за групово пребиваване.

- Опити ли правят с вас? Завързват ли ви за леглата, пускат ли ви електрически ток,

докато си отхапете езиците?

- Н-не. Н-нищо подобно.

- Тогава бъди благодарна на съдбата и престани да ни дотягаш. Сам Лайл е мъртъв и - ако

съдбата е благосклонна към нас - вече е изгнил в пъкъла.

Образът . пак започна да избледнява.

- Почакай! Трябва да разбера.

- Ами, разбери го! - И пак се върна обратно. - Ако си мислиш, че си тук заради някакъв си

умрял магьосник, значи и ти си побъркана колкото него, но аз нямам отговори за теб. Аз съм

сянка, а не оракул. Какво търсите тук, в къщата, където умрях? Откъде да знам? И какво ме

интересува?

- В беда ли съм?

Тя изкриви уста.

- Нали имаш свръхестествени способности? Значи непрекъснато си в беда.

- Изпълнихме мисията, но нищо не научихме. Сега въпросите са дори повече - казах аз,

когато влязохме в пералното помещение и започнахме да изтупваме дрехите си. - Вече

можеш окончателно да се прибереш и да си легнеш.

Дерек поклати глава.

- Няма значение. Няма да мога да заспя.

- Заради тях ли? Съжалявам. Не исках.

- Когато почука на вратата, аз и без друго не спях. - Той издърпа едната си обувка и отми

мръсотията от подметката си в умивалника. - Заради треската или кой знае защо. Напрегнат

съм. Неспокоен. - Мускулите на ръката му заподскачаха като по команда. -Работата е там,

че не правя достатъчно физически упражнения. Не става само с подхвърляне на топка, както

правим двамата със Саймън. Нужно ми е повече. пространство. Повече движения. Мисля,

че причината е тази - и той потърка по-силно гърчещите се мускули.

- Не можеш ли да помолиш да ти дадат екип за тренировки? Изглежда, гледат с много

добро око на подобни занимания.

Той хвърли бърз поглед към мен.

- Нали чете досието ми? Нима наистина очакваш да ми купят комплект гирички и боксова

круша? - Той се огледа. - Уморена ли си?

- След всичко това? Не.

- Не искаш ли да подишаш малко чист въздух? Да излезем и да се поразходим?

Засмях се.

- Да, ако нямахме онзи незначителен проблем с охранителната система на вратата.

Той прокара пръсти през косата си и отърси мръсотията, която бе насъбрал в мазето с ниския

таван.

- Знам кода.

- Моля?

- Нали не мислиш, че ще карам Саймън да избяга, а няма да знам кода на охранителната

система? Можем да излезем навън и наистина трябва да поогледаме наоколо, да определим

пътищата за бягство, скривалищата. Не съм ходил много по екскурзии, така че не знам какво има

в съседство.

Скръстих ръце на гърдите си.

- Можеш да излизаш когато си поискаш, така ли? И да правиш необходимите физически

упражнения? Но никога не си го правил?

Той пристъпваше от крак на крак.

- Никога не съм си го помислял.

- Разбира се, че не си. Но щом алармата се изключи, може да се включи сигнализация

„Внимание!". Така че, ти не си се възползвал от възможността да го разбереш. Но сега вече

трябва. Ако ни хванат, е, и без друго всички си мислят, че навсякъде ходим заедно. Ще ни

накажат, задето сме се опитали да излезем, но няма да е същото, ако ни хванат двамата със

Саймън, докато се мъчим да избягаме.

Той се почеса по ръката.

- Идеята си я бива.

- Никога обаче не ти е хрумвала.

Той не каза нищо. Въздъхнах и се отправих към стълбите.

- Клоуи - обади се той. - Почакай. Аз.

Погледнах назад.

- Идваш ли?

36

Пет минути по-късно ние вървяхме надолу по тротоара, а зад нас светлините на Лайл Хаус

избледняваха. Обиколихме карето и отбелязахме всички пътища, извеждащи от къщата.

Намирахме се в някакъв квартал на Бъфалоу, който не познавах - наоколо имаше много

стари къщи, построени върху големи терени, в които очакваш да зърнеш паркиран някой

мерцедес или кадилак. Но тутакси разбрах защо нямаше подобни автомобили -причината

беше в издигащите се на няколко преки в източна посока високи комини.

Като отминахме две преки на запад, замърсеният въздух около нас ми подсказа, че се

намираме в промишлена зона и Дерек го потвърди. Районът бе стар и доста приличен, но му

липсваше елегантност. Нямаше заложни къщи, нито порномагазини, нямаше и кафенета,

нито барове. След редките си излизания навън, Саймън разказвал на Дерек, че е видял доста

стари и непретенциозни магазинчета, много малки улички и тъмни местенца.

- Когато стигнете до промишления район - каза Дерек, - вече ще сте на свобода. А ако не

можете да се отдалечите в тази посока? - Той махна с ръка на изток, към фабриката. -

Тогава тръгнете натам. Има само предприятия. Сигурен съм, че ще откриете един-два

изоставени склада, за да се скриете за известно време. - Огледа се, като отбелязваше на ум

всяка подробност от пейзажа, поемаше с разширени ноздри хладния нощен въздух в гърдите

си, който усещаше като балсам за треската си. - Ще запомниш ли всичко?

- Ако ми го повториш. Но съвсем бавно. Може би ще трябва дори да ми го нарисуваш? Да

ми го обясниш с чертеж?

Той се намуси.

- Само питам, ясно? Важно е.

- Ако се притесняваш, че няма да се справим, решението е очевидно. Ела с нас.

- Недей.

- Само казвам.

- Е, не го казвай.

Той тръгна по-бързо, като ме остави да подтичвам до него. Саймън беше прав - когато

разговаряш с Дерек, не си прави труда да обсъждаш въпросите, - но аз не

можех да се

стърпя.

- Саймън се тревожи за теб.

- Така ли? - Той спря, обърна се и разпери ръце. - На какво ти приличам?

- На човек, който би трябвало да си е в леглото и да се лекува, а не да дебне...

- Аз не дебна - изстреля в отговор той, по-рязко, отколкото бе необходимо. - Питам те

къде съм? На улицата, нали? На няколко преки от Лайл Хаус. И след мен не са се засилили

полицейски коли. Ако нещо се обърка, мога да изляза от дома. Нима мислиш, че Талбът и

Ван Доп биха могли да ме спрат?

- Въпросът не е дали можеш

да избягаш. А дали ще го направиш.

Той замълча. Стана ми ясно, че няма да ми даде желания от мен отговор, но пък си казах,

че отговорът на този въпрос изисква много мислене. Саймън се опасяваше, че ако нещо се

обърка, Дерек щеше просто да си затрае. Защото бе решил, че мястото му е в Лайл Хаус.

Защото едва ли щеше да си тръгне от тук дори ако нещо застраши живота му. Дерек виждаше

единствено опасността, която представлява самият той. или си мисли, че представлява.

- Дерек?

Той мушна ръце в джобовете си.

- Да.

- Какво да?

Дерек протегна едната си ръка и се почеса по другата, като забиваше толкова яростно нокти в

кожата си, че по нея се появиха червени следи.

- Ако съм в опасност, ще изляза и ще ви намеря. Ясно?

- Ясно.

Като се събудих, видях на леглото си някаква фигура и се изправих с името на Лиз на уста.

Но не - Рей бе облегнала гръб на стената, бе свила крака в коленете, а

очите . искряха от удоволствие.

- Помисли си, че виждаш дух, нали? - каза тя.

- Н-не. Може би. - Потърках очи и се прозях.

- Не е хубаво да правя подобни изненади на човек, който вижда духове, а?

Огледах стаята, като премигвах по-начесто. Отвън нахлуваше светлината наранното утро.

Хвърлих поглед към леглото на Рей и си представих как Лиз мърда пръстите на краката си.

- Лиз не е ли оставила нещо? - попитах.

- Какво?

Отхвърлих завивките от себе си и се изправих.

- Когато се нанесе в тази стая, не намери ли нещо нейно?

- Само една блуза, беше на Тори. Още не съм си направила труда да . я върна. Не че

Тори се е затичала да върне зеления суичър, който бе взела от Лиз. Онзи ден видях, че го носи.

Защо питаш? Лиз обади ли ти се най-сетне?

Протегнах се.

- Не. Просто. - отново се прозях. - Рано е и още не съм се събудила напълно. Пропуснах

ли почукването на госпожа Талбът?

- Не, имаме още няколко минути на разположение. Исках да поговоря с теб, преди да са

станали и останалите.

- Разбира се. Какво. - скочих на крака. - Вчера! Двете щяхме да говорим. Съвсем

забравих.

- Беше заета. - Тя дръпна един конец от подгъва на бебешката си нощница.

- Трябва ли да очаквам покана?

- Покана ли?

- За голямото бягство. Нали за това искаше да поговорим снощи? За бягството, което ти,

Саймън и Дерек замисляте от няколко дни насам?

Не бих искала да си представя как съм изглеждала в онзи миг. Удивление, ужас,

недоверие - сигурна съм, че всичко това е било изписано на лицето ми и то тъй ясно, че да

разсее всичките . съмнения.

- Аз н - не.

- .знаеш за какво говоря? - Тя издърпа свободния край на конеца и го откъсна, като не

отлепяше поглед от пръстите си. - Та, какво искаше да ми кажеш? Да измислиш някоя

история, с която да ми изкараш ума ли?

- Н-не. Щях да ти разкажа какво се случи в ниското мазе. С Дерек. Отново се свързах с

онзи дух.

- О!

Тя наведе поглед. Историята ми за зомбита би могла да бъде доста вълнуваща при

обикновени обстоятелства, но Рей се надяваше да чуе нещо съвсем друго. Тя пусна конеца на

леглото.

- Значи не съм поканена, така ли?

- Н-ням-ма нищо.

Рей вдигна ръце.

- Дочух Саймън и Дерек да говорят за бягство. При всички тези приказки за преместването ви –

твоето или на Дерек - и после, когато започнахте да се мъкнете заедно.

- Не е.

- Снощи се събудих и видях, че те няма. Слязох долу, тъкмо когато двамата с Дерек се

промъкнахте и влязохте в къщата и чух достатъчно, за да разбера, че не сте били на

романтична разходка под луната.

- Дерек няма да избяга.

А това си беше чистата истина.

Тя отново се облегна на стената и сви колене.

- Ами ако изпълня изискванията за клуба? Ще получа ли покана?

- Моля?

- Вашият клуб. Клубът на специалните деца. Със свръхестествени способности.

От устата ми се изтръгна смях, който приличаше повече на стон на изплашен пудел.

- Свръхестествени способности ли? Бих искала да притежавам такива способности.

Защото моите няма скоро да намерят място в телевизионния канал за анимационни филми.

освен ако не искат да ме използват в комедийния антракт. „Разговарящата с духове". Или

подобре „Бягащата от духове". Не го пропускайте, дами и господа! Само веднъж седмично,

когато Клоуи Сондърс отново ще побегне с писъци от търсещия помощ дух.

- Добре, де. „Деца със свръхестествени способности" може и да е пресилено. Но ако става

дума за дете, което си запратил на другия край на стаята с едно помръдване на пръста си?

Скочих от леглото и се отправих към скрина.

- Да, но Дерек не постъпи така. Той ме сграбчи. Почувствах физическия контакт,

повярвай ми.

- Не говоря за Дерек. Няколко дни преди да отпратят Брейди, двамата с Дерек се

счепкаха. Поне Брейди се опита да се счепка с него. Замахна, но когато го уцели в лицето,

Саймън щракна с пръсти и - хоп! - Брейди полетя към стената. Бях там. Дерек и Саймън

дори не го докоснаха. Ето защо исках да видя досието на Саймън.

- Е, както сама се убеди, Саймън няма досие. Тук е заради Дерек. Баща им изчезнал,

изпратили Дерек тук заради проблема му и въдворили Саймън на същото място.

- Как така баща им е изчезнал?

Вдигнах рамене и нахлузих блузата си.

- Не говорят за това. Не искам да ги разпитвам.

Туп! Погледнах през рамо и видях, че Рей се е мушнала отново в леглото.

- Много си готина, момиче - каза тя. - Ако бях на твое място, щях да изкопча всичко от

тях.

Поклатих глава.

- Стори ми се, че чух госпожа Талбът.

- Нищо не си чула. Събота е. Можем да си поспим, така че няма да се измъкнеш толкова

лесно. Знам, че Саймън може да прави магии, ти също. Сигурна съм, че и Дерек е такъв.

Затова двамата се държат плътно един до друг. Обзалагам се, че това е била причината

бащата на Саймън да вземе Дерек у дома си.

Погледнах в огледалото и пъхнах четката в косата си.

- Защо съм толкова сигурна ли? - продължаваше Рей. - Помниш ли, когато ти казах

диагнозата си? Никак не ми подхождаше. Но не ти разказах всичко. Не си чела моето досие,

нали така?

Бавно се обърнах, стиснала четката в ръка.

Тя продължаваше:

- Според документите аз съм се сбила с мама и съм я изгорила със запалката. Само че в

ръцете ми нямаше запалка. Просто я хванах за ръката и . причиних изгаряне от първа степен.

- Защо не.

- Защо не ти казах ли? - прекъсна ме тя. - Чаках да те опозная по-добре. За да ми

повярваш. Но после ти си помисли, че виждаш духове и аз разбрах, че думите ми няма да

прозвучат много убедително. Щях да приличам на някое хлапе, което завижда, че ще заведат

приятелката му на люлките и иска да покаже, че и то е специално като нея, че и то

заслужава да го вземат. А аз нямам способности като твоите. Не мога да предизвикам

нещата да се случат. Те просто се случват, когато се вбеся.

- Също като Тори. Ти наистина я изгори, нали?

Тя притисна възглавницата ми до гърдите си.

- Така мисля. Но нима има доказателства? Само нейното усещане и червеният белег, но

нали не запалих блузата .? - Тя се ухили. - Ама че забавно щеше да бъде! Така стана и с

мама - излъгах я, че съм си играла със запалката и когато съм . се нахвърлила, забравила

съм, че все още я държа в ръката си. Никой не потърси въпросната запалка. Виждат само

онова, което им се иска да видят. Лепват му етикет; започват лечение; и ако имаш късмет,

всичко ще отмине и ще се забрави. Само онова вътре в нас ще си остане непокътнато.

Мозъкът ми се гърчеше в усилието си да схване смисъла на думите .. Знаех, че трябва да

кажа нещо, но какво? Да . призная всичко? Да го отрека?

Рей се търкулна от леглото на пода и се изправи на крака, прибра дългите си къдрици

назад и протегна ръка. Като видя, че не помръдвам, попита:

- Ластик? Зад теб са?

Подхвърлих . един. Тя го завърза около конската си опашка и се запъти към вратата.

- Почакай - казах.

Рей поклати глава.

- Първо говори с момчетата.

- Аз не.

Тя се обърна с лице към мен.

- Напротив. Трябва. Ще ти хареса ли, ако те се разбъбрят и издадат тайните ти, без да са

те предупредили? Говори с тях. После ела пак. Няма да избягам.

37

Закусих с Тори. Сигурна бях, че предишния ден тя се бе надявала да види как ме изнасят

от къщата, завързана за носилката, да крещя, вбесена след часовете, прекарани в мрака със

запушена уста и със завързани ръце и крака. Но тази сутрин тя седеше и дъвчеше с вперен

пред себе си поглед и с безизразно лице, сякаш се бе предала.

Ако бях казала на лекарите какво е направила, щяха да я изхвърлят от дома, без значение

колко важна бе майка .. Може би когато излязох от ниското мазе и не се разбъбрих, тя е разбрала

колко близко е била до преместването. Вероятно беше осъзнала, че номерът .

можеше да е фатален за нея.

Вероятно дори се чувстваше зле заради поведението си. Може би очакванията ми бяха

твърде големи, но съдейки по изражението на лицето ., тази сутрин вражда помежду ни

нямаше. Беше я изключила от системата си, защото бе осъзнала каква голяма грешка е щяла

да направи. Колкото и да ми беше трудно да седя до нея след мъките, които ми бе

причинила, не . направих удоволствието да . го покажа. Така че седнах на мястото си и си

наложих да се храня, сякаш нищо не се бе случило.

Всяка лъжица овесена каша падаше в стомаха ми като буца втвърден цимент. Не само че

трябваше да се храня с човек, който за малко да ме убие, но трябваше да измисля какво да

правя и с Рей. Как да кажа на момчетата? Дерек със сигурност щеше да ме порицае.

Бях погълната в мислите си до такава степен, че бях забравила за снощната ни разходка.

Спомних си за нея едва след като си взех душ, върнах се долу и чух дежурната през

почивните дни сестра, госпожица Абду, да споменава думата „врата" и „нова ключалка".

Нима бяха разбрали?

- Д-р Давидоф иска да поставим по-сигурна ключалка - отвърна . госпожа Талбът. - Не

знам дали правят такива за вътрешни врати, но ако не намерите в железарския магазин, ще

повикаме Роб да смени цялата врата. След случилото се вчера, д-р Давидоф не иска децата

да влизат в килера с ниския таван.

Говореха за вратата на мазето. Въздъхнах с облекчение и продължих надолу по стълбите.

Слязох, тъкмо когато Саймън надникна от трапезарията.

- Така си и мислех. Дръж! - Той ми подхвърли една ябълка. - Знам, че обичаш зелените.

Дерек има цял куп такива. - Повика ме да вляза. - Седни да я изядеш с нас. Ще имаш нужда

от сили. Днес е събота, което означава, че ние поемаме всички грижи за къщата.

Когато минавах покрай него, той прошепна:

- Добре ли си?

Кимнах с глава. Той затвори вратата. На масата нямаше никой.

- Как е Дерек? - попитах, като се стараех да говоря тихо.

- В кухнята е, попълва запасите си. Чух, че снощи сте имали малко приключение.

Дерек бе настоял да кажем на Саймън, че съм се свързала с духовете по

негово настояване, така че ако решат да го изгонят, цялата вина да падне върху Дерек.

Помислих си, че бърза да грабне славата за себе си - уж сам е разбрал желанието на духа,

който ми се явява. Ала по лицето на Саймън разбрах, че се кори за нещо, което е пропуснал. Зарадвах се, задето не обвинява мен за пропуска си.

Настаних се на масата и Дерек влезе с чаша мляко в едната ръка и сок в ругата.

Саймън се пресегна да вземе едното, ала Дерек постави и двете до своята чиния и изръмжа:

- Сам си вземи.

Саймън скочи на крака, тупна Дерек по гърба и бавно тръгна към кухнята.

- Добре ли си? - попитах шепнешком аз.

Дерек хвърли поглед към затварящата се след Саймън врата. Не искаше Саймън да

разбере, че не му е било добре. Това не ми хареса и двамата разменихме втренчени погледи,

ала положението на брадичката му говореше, че не е склонен да го обсъждаме.

- Добре съм - изръмжа след секунда той. - Тиленолът прогони треската. Тъмни кръгове

очертаваха леко зачервените му очи, но и моите бяха зачервени. Беше бледен, а акнето му се червенееше повече от друг път. Уморен, ала се оправяше. Очите му не блестяха трескаво и по начина, по който нападна овесената каша, разбрах, че не бе изгубил апетит.

- Взех ли изпита, д-р Сондърс? - измърмори през зъби той.

- Мисля, че да.

Дерек изсумтя и си сложи още от кафявата захар в купата.

- Било е някаква реакция, както вече ти казах.

Той изгълта три препълнени лъжици с каша. После, без да откъсва поглед от закуската си,

рече:

- Какво има?

- Нищо не съм казала.

- Нещо става. Какво?

- Нищо.

Той се обърна и ме погледна в очите.

- Наистина ли?

- Да.

Когато Саймън се върна, Дерек изсумтя и продължи да нагъва кашата.

- Видяхте ли списъка с домакинските задължения тази сутрин? - попита той и ми подаде

чаша портокалов сок. Седна и взе захарницата. Дерек я грабна от ръката му и си сложи още

захар в кашата. Двамата си размениха погледи. Саймън си изпи портокаловия сок и каза:

- Дежурни сме по двор. Ван Доп иска да изгребем миналогодишната шума от градината.

Докато той говореше, Дерек отново вдигна очи към мен и ме погледна с изучаващ поглед.

Извърнах очи и отхапах от ябълката си.

***

Съботата беше ден за къщна работа. Обикновено недоволствах, предпочитах да съм на

училище, ала днес нещата вървяха идеално. В отсъствието на д-р Джил, госпожица Уенг и

госпожица Ван Доп, госпожица Абду тичаше да изпълнява поръчки, а госпожа Талбът

попълваше някакви документи. Тъй като ние се занимавахме с къщата, имах извинение да

изведа Саймън навън - предложих да му помогна в чистенето на двора, докато Дерек е горе и

сменя спалното бельо.

- Наумила си си нещо - каза Саймън, когато се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуе

някой.

- Моля?

Той се наведе да завърже връзките на гуменките си, лицето му бе обърнато надолу.

- За бягството. Боиш се от Дерек, защото ще ти се скара, ще се разфучи в лицето ти.

- Това не е.

- Не, всичко е наред. На първо място бях изненадан, че изобщо го предложи. Изненадах се

в добрия смисъл на думата, но ако си променила решението си - добре, не те виня.

Продължих към бараката.

- Тръгвам с теб. освен ако ти

не си променил решението си да ме вземеш.

Той отвори вратата на бараката, направи ми знак да го почакам и изчезна в тъмните

дебри, а след него се завихриха облаци прах.

- Вероятно би трябвало да заявя, че нямам нужда от ничия помощ. Но да ти кажа ли

честно? - думите му бяха придружени от трополене и дрънчене, докато се ровеше из

инструментите и се мъчеше да открие греблото. - Макар да не очаквам неприятности, още

един чифт очи ще ми дойдат добре в подобна ситуация.

- По-добре ще ми е да съм вторият чифт, които да останат тук и да чакат помощ отвън -

изрекох аз, когато той се появи с двете гребла в ръце.

- Имаш предвид Дерек, нали?

- Не, не беше удар под кръста. - Затворих вратата на бараката и заключих катанеца. -

Снощи той ми обясни защо остава. Заради онова, което е сторил. Което вече знаех, защото.

- Прочела си досието му?

- Аз. аз.

- Проверила си го, след случката в мазето. Така предполагаше и той. Много умно.

Той ми махна с ръка да започнем от най-отдалечения ъгъл, покрит като с килим от

миналогодишни изгнили листа.

- Не му позволявай да злоупотребява с теб по този повод. И той прочете твоето.

Свих рамене.

- Резултатът е равен.

- Той прочете твоето, преди

ти да прочетеш неговото. Бас ловя, че не ти го е казал, когато ти си му признала за неговото

досие.

- Не, не ми каза.

Той започна да гребе. В продължение на минута Саймън мълчеше, после хвърли поглед към мен.

- Обзалагам се, че и не ти е казал как стана всичко. Имам предвид боя. Поклатих глава.

- Само спомена, че човекът не бил насочил оръжие към него. И толкова.

- Случи се миналата есен. Беше се преместил в едно затънтено градче извън Олбани. Не

искам да засегна малките градчета, убеден съм, че там е много хубаво. за някои хора.

Огнища на културата и прочее. Но баща ми си намери работа в Олбани и това бе

единственото място, където успя да наеме жилище преди началото на учебната година.

Той отведе с греблото си листата до купчината, която бях започнала.

- Аз се мотаех зад училищната сграда и чаках Дерек да свърши разговора си с учителя по

математика. Опитваха се да съставят специална програма за него. Малко училище; не е

срещало момчета като Дерек. Нито като мен, както се оказа по-късно.

От корена на едно дърво изскочи мишка и Саймън се наведе да види къде е дупката . и

дали няма да наизлязат още мишлета.

- Подскачах с топката около баскетболния кош, когато трима от по-големите момчета се

приближиха до мен. Носеха бухалки и още щом ги зърнах, ми замириса на бой. Нямах

намерение да се противя - ако бяха поискали да играят, щях да се оттегля. Вятърът се втурна и

разхвърли листата наоколо. Саймън въздъхна, раменете му увиснаха.

Направих му знак да продължи, докато аз разчистя.

- Само че на тях не им трябваше игрището. Идваха за мен. Изглежда майката на едното

момче бе работила в някаква японска закусвалня, преди да бъде закупена от виетнамци, а те

я бяха уволнили. Случило се преди година, но, естествено, момчетата ме свързаха със

станалото. Заявих, че колкото и да им се струва чудно, азиатците са от различни

националности, които нямат нищо общо помежду си, при това не всички са

собственици на закусвални.

Той престана да гребе.

- Когато им казах, че не съм виетнамец, едното момче попита какъв съм. Аз съм

американец, но реших да удовлетворя любопитството им и обясних, че дядо ми е дошъл от

Южна Корея. Е, как можех да знам, че чичото на другото момче е бил убит в Корейската

война? Ако това момче изобщо бе влизало в час по история, сигурно е проспал урока.

Според него корейците били обявили война на американците. Поправих грешката му. Е, да,

проявих се като всезнайко. Баща ми винаги ми казваше, че ако не мога да си затварям устата,

по-добре да поработя повече върху магиите за защита. И тогава. - Той започна отново да

гребе и заговори с тих глас: - .Той се оказа прав. Доста бърборя, но не казвам кой знае какво,

нали знаеш? Все глупости. Помня само, че едното момче измъкна джобно ножче. Не

беше отворено и аз се зверих като идиот и се чудех какво е това. Мобилен телефон ли? МР3

ли? После - щрак! - и острието излезе. Помъчих се да отложа нападението, но вече беше

късно. Другото момче ме ритна, изгубих равновесие и паднах. Онзи с ножа се надвеси над

мен и аз започнах да подготвям защитната си магия, когато Дерек със страшна скорост се

втурна иззад ъгъла към нас. Сграбчи момчето с ножчето, хвърли го на една страна, сграбчи и

другото момче, третото хукна да се спасява. Второто се изправи - беше добре - и хукна след

другаря си. Но първото момче? Онова, което той откопчи от мен?

- Не е могло да се изправи на крака - прошепнах аз.

Саймън подхвана едно листо със зъба на греблото.

- Дерек беше прав. Нямаше огнестрелно оръжие. Но знаеш ли какво? - Той вдигна поглед

и се взря в очите ми. - Ако някой тръгнеше към Дерек с оръжие в ръка, той щеше да запази

спокойствие и да постъпи много по-умно. Но тогава не той, а аз бях в опасност. Разликата е

голяма. Татко казва, че това е в природата му. - отново се зае да рине усърдно и наоколо се

разхвърча трева, примесена с кал. - Ето как стана всичко. Проявих се като всезнайко, но не

успях да се спася от шепа селяндури, а сега Дерек.

Млъкна и аз разбрах, че не само Дерек обвинява себе си за случилото се.

- Както и да е - продължи след минута той, - нали не ме доведе тук, за да говорим за

това? И ако продължа да дрънкам, Дерек ще ни завари заедно. Имам чувството, че нямаш

желание да обсъждаш подобни неща с него.

- Така е.

Казах му за Рей.

- Не знаех как да реагирам и само влоших нещата, но пък тя ме завари напълно

неподготвена. Сега Дерек ще си помисли, че съм се изтървала, или че съм се разплямпала

пред приятелката си, споделила съм тайните си, но това не е истина, кълна се.

- Знам. Ти не си такава. - Той се подпря на греблото. - Рей е права по отношение на

Брейди. Използвах защитна магия срещу него. Постъпих безотговорно и глупаво, но след

случилото се с онези момчета, исках да реагирам бързо, нали разбираш? Видях как Брейди се

опитва да си го изкара на Дерек, и реагирах.

- Искал си да облекчиш обстановката.

- Така е. И ако снощи Рей ви е усетила, вината е на Дерек. Трябвало е да бъде нащрек.

Слухът му е изключително развит, както и. - той направи пауза - .зр ението му. Той

вижда доста добре в тъмнината, по-добре от нас. Трябвало е да забележи Рей, но вероятно е

бил много зает да мисли за бягството.

Не беше толкова зает, а имаше треска и не се чувстваше добре.

Саймън продължи:

- Освен това, забеляза ли настроението му? По-раздразнителен е от друг път. Счупи душа

в банята. Чу ли за това? - Той поклати глава. - Измъкна цялата дръжка и трябваше да излъжа

Талбът, че сме я изгубили. Но колкото до Рей, ще се наложи да . кажем.

- Според теб тя като нас ли е? Със свръхестествени способности?

- Възможно е да е полудемон. Но ако е такава, какво означава това за нас, вътре в дома?

Четирима от всичките пет деца? А може и Лиз да е такава, може да е шаман? Не ще да е

съвпадение. Не е възможно.

Той млъкна за миг и додаде:

- После ще му мислим. Сега повече ме притеснява фактът, че тя знае плана ни.

- Не просто го знае. Иска да се включи в него.

Саймън изруга под нос.

- Ще имаме полза от нея - рекох. - Тя познава живота навън много повече от ме н.

- И от мен. Просто. - той сви рамене. - Убеден съм, че Рей е страхотна, но исках да сме

само двамата.

Хвърли поглед към мен. Сърцето ми заби учестено.

- Имам много за разказване - и той докосна горната част на дланта ми, като се наведе

толкова близо към мен, че усетих дъха му в косите си.

- Какво за Рей? - попита някакъв глас.

Обърнахме се и видяхме Дерек да прекосява моравата.

Саймън изруга.

- Никой ли не ти е казвал, че чувството ти за ритъм не е наред?

- Ами, затова не свиря на барабани. Кажете, какво става?

Казах му.

38

Саймън се съмняваше в свръхестествените способности на Рей. Имало огнени полудемони, но на

петнайсетгодишна възраст тя трябвало да умее повече неща от това да оставя белези, които трудно биха могли да минат за изгаряния от първа степен. Не мислеше, че лъже. Според него тя просто гореше от желание сама да си повярва.

Подозирах, че е напълно прав. Изоставена още при раждането си, изместена в сърцето на

майка си от по-малките си братя и сестри, захвърлена в Лайл Хаус с непознати и отдавна

забравени от родителите си деца, да е нещо специално означаваше много за Рей. Онази

сутрин го бях прочела по лицето . - сияещо от вълнение.

Човекът, който най-бавно отхвърли идеята, бе Дерек. Той не изрази увереност, че Рей е

полудемон, но с мълчанието си показваше, че обмисля подобна вероятност. Споменът за

предишната нощ още го глождеше - както и мен, - тъй като опитите ни да открием, или да

отхвърлим всякаква връзка между нас, Лайл Хаус и труповете на хората със свръхестествени

способности, погребани в килера на мазето, се бяха осуетили. Ако Рей действително беше

полудемон, а Лиз шаман, вероятността да сме попаднали случайно в този дом бе сведена до

нула.

Можеше да се спори по въпроса дали дом за групово пребиваване на момичета и момчета

с душевно разстройство е обичайно място за деца със свръхестествени способности, особено

за онези, които не знаят какво са всъщност. Симптомите ни биха могли да бъдат обработени по

такъв начин, че да наподобяват тези на известни психични разстройства и тъй като на всички е известно, че човек не може да контактува с мъртви или изгорели хора, че не е възможно да захвърлиш дете с такава сила, че то да си счупи врата, ставаше очевидно, че сме болни. Някои от нас халюцинират, други биват хипнотизирани от огъня, трети дават израз на неконтролируемия си гняв.

Ала при Тори, с нейната бърза промяна на настроенията, нямаше нищо паранормално.

Очевидно, Питър е бил тук поради изостреното му състояние на тревожност, което също не

пасваше на предположенията ни.

И все пак, не можех да отхвърля усещането си, че нещо ми убягва, че е пред очите ми, но

умът ми се разсейва от други проблеми и аз не мога да го видя. Подозирах, че и Дерек чувства

същото.

Всички се съгласихме, че Рей трябва да дойде с нас, независимо дали има свръхестествени

способности, или не. Дерек по-скоро се колебаеше - да я „вземем ли с нас" или да

„рискуваме тя да остане тук". Ами ако за отмъщение ни издаде на сестрите? Не бях на

същото мнение, но се питах: „Ами ако след нашето изчезване те я притиснат

яко?"

Единственото условие, което Дерек постави, беше да пазим подробностите за нашите

способности за себе си, както и плановете си - поне на първо време.

***

Казах на Рей, а после Дерек пусна бомба, която никой от нас не очакваше. Трябваше да потеглим

същата нощ.

Тъй като беше събота, щяхме да използваме целия ден за подготовка, а домакинската

работа щеше да ни послужи за извинение, за да надникнем във всяко ъгълче на къщата и да

си осигурим провизии. Тази вечер госпожица Ван Доп отсъстваше, а дежурната сестра

нямаше да заподозре, че сме намислили нещо. По-добре беше да тръгнем веднага, преди

нещата да са се объркали.

След като преминах през етапа „Боже мой, имате предвид довечера!", трябваше да се

съглася, че колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

И така, докато Рей почистваше банята за момичета и ме пазеше, аз събрах багажа.

Много пъти бях събирала багажа си за лагер, ала не можеше да става и дума за сравнение

между двете - това сега бе изтощителен труд. Замислях се за всяка вещ -дали ще ни е чак

толкова необходима, няма ли да заеме много място и няма ли да е по - добре да си я купя, ако ми

потрябва.

Извадих четката, прибрах гребена. Задължително дезодоранта. Айподът и гланцът за

устни може и да не бяха жизнено важни за мен, но пък имаха малки размери и не ми се

струваше кой знае колко да ги нося със себе си. Сапун, четка за зъби, паста за зъби - щях да

си ги купя, тъй като не можех да си позволя да ги прибера от банята и някой да забележи липсата

им.

После дрехите. Беше все още хладно, особено през нощта. Трябваше да наблегна на

пластовете при обличането. Опаковах вещите си така, както ме бе научила леля Лорън,

когато прекарахме една седмица във Франция. Ще си облека потник, пуловер с дълги

ръкави, тениска и джинси. В чантата си напъхах още две тениски, един пуловер и три чифта къси

чорапки и бельо.

Дали щеше да е достатъчно? Колко време щяхме да се крием?

Избягвах да си задавам този въпрос. Саймън и Дерек изглежда мислеха, че много бързо ще

намерим баща им. Саймън правеше магии и трябваше само да ги разхвърля из различни

части на Бъфалоу.

Изглеждаше лесно. Но не беше ли твърде лесно?

Бях видяла израза в очите им. Очите на Дерек едва прикриваха тревогата му. Тези на

Саймън излъчваха инат и решимост. Когато ги притиснах, и двамата признаха, че ако не

успеят да намерят баща си, ще се свържат с други като тях - с хора, притежаващи

свръхестествени способности.

Ако диренето продължи по-дълго време, аз имах дебитна карта с парите, оставени ми от

татко. Саймън и Дерек също имаха карта с парите, които техният баща бе спестил за тях -

поне по хиляда долара на човек, така си мислеха. Трябваше незабавно да изтеглим колкото е

възможно по-големи суми, докато още никой не знае, че сме изчезнали и докато не са

започнали да ни преследват. Де рек щеше да задържи картата си и известна сума в брой, в

случай че му потрябват, а ние двамата със Саймън щяхме да разчитаме всеки на своите пари.

Щяха да ни стигнат.

Каквото и да станеше, нямаше да умрем от глад.Но нямаше да е лошо да си взема още една

блуза.

Блуза. това ми напомни.

Напъхах раницата си под леглото и се промъкнах в стаята на Тори. Вратата бе открехната.

Забелязах, че леглото на Тори беше празно.

- Ало? - леко побутнах вратата аз.

Тя скочи от леглото, което бе на Рей, преди да се премести при мен, и измъкна

слушалките от ушите си.

- Дълго ли чука?

- Аз. мислех, че си долу.

- О, значи си искала да се възползваш от положението, така ли? Да задействаш малкия си

план?

Отворих вратата и влязох.

- Какъв план?

- Онзи, който замисляте ти и бандата ти. Видях ви да се въртите наоколо и да

заговорничите срещу мен.

- Хм?

Тя завърза жиците на слушалките си около плейъра, като ги стегна с такава сила, сякаш си

представяше как ги увива около шията ми.

- За глупачка ли ме смятате? Не си толкова сладка и невинна, каквато изглеждаш, Клоуи

Сондърс. На първо място, ти съблазни гаджето ми.

- Гадже. Съблазнила съм го?

- После се метна на врата на онзи дълъг и отвратителен субект, Дерек, а трябва да си

наясно, че той се отнася към теб като към скимтящо кутре.

- Моля?

- И най-накрая, за да се увериш, че всички в къщата са против мен, привличаш на своя

страна и Рейчъл. Не си въобразявай, че съм пропуснала малкото ви

съвещанийце тази

сутрин.

- И си мислиш, че ние. плетем заговор против теб? - Изсмях се и облегнах гръб на скрина. - Как

усети егото си през вратата, Тори? Не се интересувам от отмъщение. Не се

интересувам и от теб. Ясно ли ти е?

Тя се свлече до ръба на леглото, петите докоснаха пода, очите се свиха и се превърнаха в тесни

цепки.

- Мислиш се за много умна, така ли?

Отпуснах се назад с нарочно преувеличена въздишка.

- Никога ли не спираш? Като счупена грамофонна плоча си. Аз, аз, аз. Целият свят се

върти около Тори. Нищо чудно, че дори майка ти те мисли за разглезено.

Млъкнах, но вече беше късно. За миг Тори замръзна. После бавно се сви

обратно в леглото.

- Не исках.

- Нужно ли ти е нещо, Клоуи? - искаше да ме захапе с думите си, ала гласътбе тих, уморен.

- Блузата на Лиз - отвърнах след секунда аз. - Рей ми каза, че си взела назаем зеления .

суичър.

Тя посочи към скрина.

- Вътре е. В средното чекмедже. Поразрови се, после пак можеш да сгънеш дрехите.

Само толкова. Никакво: „Защо ти е?" или „Тя ли ти каза да я вземеш?".

Погледът . беше

дистанциран. Сънена ли беше? Или не обръщаше внимание на нищо около себе си?

Намерих блузата. Смарагдово-зелен суичър. Лична вещ.

Затворих чекмеджето и се изправих.

- Взе каквото ти трябваше - каза Тори. - Сега тичай да си играеш с другарчетата си.

Аз отидох до вратата, хванах дръжката, после се обърнах към нея.

- Тори?

- Какво?

Исках да . пожелая късмет. Исках да . кажа, че се надявам и тя да намери онова, което

търси, което . бе нужно. Исках да . кажа, че съжалявам.

При всичко онова, което се случи в Лайл Хаус, както и при откритието, че поне трима от

нас не са за тук, не беше трудно да се забрави, че мястото на някои деца бе наистина в дома.

Тори имаше проблеми. Да очаквам да се държи като нормално момиче на моята възраст, а

после, като видя, че не се държи по този начин, да я отбягвам и да я обиждам, бе все едно да

се присмивам на бавноразвиващите се деца в училище. Тя имаше нужда от помощ, от подкрепа и

внимание и не беше получавала тези неща от никого, освен от Лиз .

Стиснах блузата на Лиз в ръце и се опитах да . кажа нещо, ала всяка моя дума в момента

би прозвучала не на място, снизходително.

Така че изрекох само онова, което можех:

- Довиждане.

39

Напъхах суичъра на Лиз в чантата си. Той зае доста място, но аз имах нужда от него. Той

можеше да отговори на въпроса, чийто отговор търсех. в мига, в който събера кураж да го задам,

разбира се.

Когато Дерек обяви, че ще тръгнем през нощта, първата ми мисъл беше: „Нямаме време",

ала време имаше колкото щеш. Написахме си домашните, които никога нямаше да предадем,

помогнахме на госпожа Талбът да състави менюто с гозби, които никога нямаше да вкусим,

като през цялото време се съпротивлявахме на желанието си да се измъкнем навън и да

продължим с плановете си. И Рей, и Тори бяха забелязали моите „шушу-мушу" с момчетата и

ако продължавахме по този начин, сестрите можеха да заподозрат, че тези „съвещанийца" не

са плод единствено на разбушувалите се хормони от възрастта ни.

Предупредих останалите за Тори, ала никой не се разтревожи. Сякаш доказваха думите,

които . бях изрекла - че изобщо не ни интересува. Че е маловажна. Питах се дали това не я

нараняваше повече от всичко.

Вечерта гледахме видео. За първи път обръщах толкова малко внимание на филм и ако

десет минути след като филмът свърши, ме бяха попитали за съдържанието му, нямаше да

мога да го разкажа.

Дерек не беше с нас. Саймън обясни, че брат му е уморен след предишната нощ и иска да

си почине, за да бъде със свежа глава, когато ни помага за истинското бягство. Питах се дали

треската му не се беше върнала.

Госпожа Талбът попита къде е Дерек и Саймън . каза, че „не се чувства много добре". Тя

натисна клаксона и настъпи скоростта - отиде да играе карти с госпожица Абду и дори не се качи

да провери дали Дерек е в стаята си. Винаги ставаше така с това момче. Сестрите го

оставяха на произвола на съдбата, сякаш размерите му ги караха да забравят, че още е дете.

Или пък, като имаха предвид досието и диагнозата му, избягваха контактите си с него,

когато можеха да си го позволят.

Дали той забелязваше как се отнасят към него? Убедена съм, че го забелязваше. Нищо не

можеше да избяга от вниманието на Дерек и аз подозирах, че това засилваше желанието му да

остане в дома.

Докато филмът се въртеше, аз с тревога си мислех за него. От загриженост за Саймън не

искаше да си признае, че е болен. Щом самият Саймън се изрази по този начин - „той не се

чувства много добре", - значи на Дерек му беше толкова зле, че не можеше да го скрие.

Измъкнах се от стаята с телевизора, взех четири тиленола и чаша вода и се качих горе.

Почуках на вратата. Никакъв отговор. Под нея се процеждаше светлината на лампата,

може би той беше заспал с книга в ръка.

Или се чувства твърде зле, за да отвори.

Отново похлопах, този път по-силно.

- Дерек? Аз съм. Донесох ти вода и тиленол.

Нищо. Улових дръжката и усетих студената метална топка в ръката си. Сигурно спеше.

Или не искаше да ми обърне внимание.

- Ще ги оставя тук.

Когато се наведох да поставя чашата с вода на пода, вратата се открехна и аз зърнах босия

крак на Дерек. Изправих се. Пак беше по боксерки и погледът ми се стрелна към лицето му,

търсейки безопасно място, където да се спре, ала вече бях забелязала капчиците пот, избили

на гърдите му. Косата му се бе сплъстила от пот, а очите му бяха

трескави, устните -

отворени, трудно му беше да диша.

- Как. - започнах аз.

- Ще се оправя.

Облиза с език сухите си устни и замига бързо с очи, сякаш се мъчеше да фокусира погледа

си. Подадох му чашата, той протегна ръка да я вземе през процепа и изпи голяма глътка

вода.

- Благодаря.

Подадох му и тиленола.

- Сигурен ли си, че си добре?

- Нищо ми няма.

Подпря се с крак на вратата, изви ръка назад и започна да се дръгне по гърба.

- Може би трябва да вземеш вана? - казах. - Студена вана за треската. Хлебната сода ще

облекчи сърбежите. Мога да ти донеса.

- Не. Добре съм.

- Ако имаш нужда от нещо.

- Само от почивка. Върни се долу, преди да са забелязали, че те няма. Тръгнах към стълбите.

- Клоуи?

Погледнах назад. Той надничаше през отвора на вратата.

- Нито дума на Саймън, ясно? За състоянието ми.

- Той знае, че не се чувстваш добре. Вече трябва да кажеш.

- Добре съм.

- Не си добре. Той ще разбере.

- Няма. Ще се погрижа за това.

Скри се вътре, вратата щракна и се затвори.

Рей си легна, но тъй и не се укроти. Говореше . се за багажа в раницата, за вещите, които

бе приготвила да вземе, питаше ме дали е подбрала нужните неща и дали да

не пъхне и още

нещо.

Не исках да я прекъсвам. Тя се вълнуваше като малко дете, което се подготвя за първия си

лагер на открито, а това бе доста странно, като се има предвид случилото се с приятелката .:

Рей би трябвало да знае, че животът на улицата няма да . предложи приказни приключения.

Мисля, че за нея това бе нещо различно. Щеше да бъде със Саймън и с мен, а малко

хлапета можеха да се похвалят, че са били с Бони и Клайд. Но нашето не бе простъпка, а

мисия. Освен това, както Саймън и Дерек бяха казали, старите правила вече не ни засягаха.

- Щото сме особени - засмя се къркорещо тя. - Звучи толкова неубедително. Но всички го

желаят, нали? Мечтаят да са особени.

Наистина ли? Какво ли не съм мечтала да бъда! Умна, разбира се. Талантлива -

определено. Красива? Е, да, признавам си. Но чак пък особена?

Прекарах твърде голяма част от живота си като особено дете. Богаташчето, изгубило

майка си. Новата в класа. Ученичката по драматично изкуство, която не желае да е актриса.

Да си особен означава да си различен, при това не в добрия смисъл на думата. Бих искала да съм

нормална и според мен смешното в ситуацията е, че непрекъснато мечтая за нормален

живот. докато съм живяла в нормални или близо до нормалното обстоятелства, което няма да се

повтори никога вече.

Но в момента наблюдавах Рей, легнала по корем с кибритени клечки в ръка, как се мъчи

да запали едната с голи пръсти, на лицето . е изписана решимост, граничеща с отчаяние, и

аз виждах колко отчаяно желае да притежава свръхестествени способности. Аз имах такива

способности, но с радост бих . ги отстъпила.

Също като в училище, където момичетата си умираха за маркови джинси, гледаха

почасово деца, за да съберат пари и да си купят някой чифт, а аз най-безгрижно си носех

моите, в гардероба у дома висяха още четири такива и за мен те не бяха по-различни от

найобикновени

джинси. Почувствах вина, задето не ценя онова, което имам.

Ала некромантията не беше чифт скъпи джинси, а аз бях убедена, че без нея щях да си

живея много по-добре. Много по-лесно. И все пак, ако на сутринта се събудя и разбера, че не

мога да разговарям с мъртвите, щях ли да се разочаровам?

- Според мен се загрява - каза тя, притиснала главичката на клечката между двата си пръста.

Станах от леглото.

- Дай да видя.

- Няма - дръпна ръката си тя. - Още не. Не и преди сама да се уверя.

Дали Рей беше полудемон? Дерек каза, че полудемоните запалвали предмети с голи ръце.

На възрастта, на която бе, Рей трябваше безпроблемно да запали клечката. Но пък Дерек не

бе чувал и за некромант, който се събужда една сутрин и изведнъж започва да говори с

духове. Обикновено тези неща ставали постепенно.

Дали това не бе типично за развитието изобщо? Макар в книгите да пише: „На

дванайсетгодишна възраст децата навлизат в пубертета и излизат от него на осемнайсет", но

това е обобщение. Има момичета като мен и момчета като Дерек, които не се побират в

определения и норми.

Може пък свръхестествените способности на Рей да разцъфнат по-късно, като месечният

ми цикъл. А моите способности може би се проявяват като пубертета на Дерек - промените

настъпват внезапно.

Очевидно полудемоните имат нормална човешка майка и баща демон, приел човешки вид,

за да . направи детето. Това пасваше на историята на Рей, чиято майка я бе изоставила при

раждането, докато бащата липсваше в картинката.

- Дим! - изписка тя и сложи ръка на устата си. Размахваше кибритената клечка във

въздуха. - Видях дим. Кълна се! Да, знам, че трябва да пламне, но бе страхотно! Ето, виж.

Тя откъсна още една клечка.

Полудемон ли беше Рей?

Надявах се.

40

Нагласихме часовника на Рей да звънне в три. Според Дерек тогава бе най-тихата част на

нощта и вероятността някой да ни забележи беше най-малка. В 2:45 изключихме звънеца и в

2:50 вече бяхме вън от стаята с раниците си.

Внимателно затворих вратата и в коридора стана тъмно като в рог. Ориентирахме се по

тиктакането на стенния часовник, за да стигнем до стълбите.

Кълна се, че този път подът проскърцваше при всяка наша стъпка, но колкото и да се

напрягах да доловя шум откъм стаята на Тори или откъм тази на госпожа Талбът, чувах

единствено часовника.

Като слязохме на долния етаж, луната надникна иззад дръпнатите встрани завеси и

прониза тъмнината достатъчно, за да различим силуетите на масите и столовете, преди да се

блъснем в тях. Тъкмо завивах по коридора, когато от мрака се появи тъмна сянка. Сдържах

вика си и се намръщих в очакване да се сблъскам с Дерек. Но беше Саймън и само като

погледнах посивялото му лице, думите приседнаха в гърлото ми.

- Какво.? - започнах аз.

- Дерек с вас ли е?

- Не.

- Изчезнал е.

Той повдигна нещо, което проблесна в тъмнината и само след миг разпознах часовника на Дерек.

- Нагласил е будилника за 2:45. Когато звънна, аз се събудих и го видях на възглавницата

си. Неговото легло беше празно.

Пръстите на Рей се сключиха около ръката ми.

- Но нали Дерек няма да идва? Тогава да тръгваме.

- Снощи не ти ли каза нещо? - шепнешком попитах аз.

Саймън поклати глава.

- Спеше. Не го събудих.

- Може да е в банята - прошепна Рей. - Хайде, трябва да...

- Проверих всички бани. Празната стая. Надникнах и в кухнята. Никъде го няма. Случило

му се е нещо.

- Ако беше така, нима щеше да ти остави часовника си? Може би. - мъчех се да намеря

разумно обяснение, борех се с надигащата се в мен паника, която ми казваше, че разумно

обяснение няма. - Може би се опасява, че в последния миг ще го повлечем с нас и ще събудим

някого.

- Като го споменахме. - започна Рей и отправи поглед към тавана.

Двамата със Саймън се спогледахме и аз разбрах, че колкото и логично да бе моето

обяснение, Дерек знаеше, че Саймън нямаше да тръгне, без да се увери, че той е добре.

- Вижте. - каза Рей.

- Вие тръгвайте - каза Саймън. - Аз ще намеря.

- Не - отсякох. - Аз ще го намеря.

- Но.

Вдигнах ръка и го прекъснах.

- Каква полза, ако аз тръгна, а ти останеш тук? Става въпрос за твоя баща. Само ти знаеш

как да го открием.

Саймън извърна поглед встрани.

- Какво? - обърна се към мен Рей. - Забрави за Дерек, Клоуи. Нали знаеше, че той няма да

дойде? Ще се оправи някак. А ние трябва да тръгваме.

- Ще го намеря и ще ви последвам - казах. - Ще се срещнем зад фабриката, разбрано?

Саймън поклати глава.

- Отговорността е моя.

- В този момент баща ти е твоята отговорност. Не можеш да помогнеш на Дерек - нито на

мен, - ако не успееш да го намериш.

Мълчание.

- Съгласен ли си?

Той сбърчи вежди и аз бях сигурна, че не е

съгласен, че не иска да избяга.

- Трябва да тръгвате - казах аз.

Той ме хвана за ръката, вплете пръсти в моите и ги стисна. Сигурна съм,

че се изчервих

така, сякаш ме бе целунал.

- Ще бъдеш ли предпазлива? - рече той.

- Ще бъда. Ще намеря и него, и вас.

- Ще те чакам.

***

Саймън взе раницата ми. Ако ме хванеха с нея, щяха да ме разобличат. Ако я бях скрила

някъде, можеше и да нямам възможност да си я взема.

Кодът на охранителната система ни беше известен - Дерек ни го бе записал заедно с

инструкциите и начертаните на ръка карти. Бих могла да използвам този факт като

доказателство, че е нямал намерение да е при нас, когато тръгваме, но знаех, че Дерек си е

Дерек - не разчита на случайността.

Тогава защо Саймън да не тръгне? В съзнанието ми проблесна образът на Дерек, както го

бях видяла последния път - на вратата на стаята си, облян в пот, едва фокусиращ погледа

си, - и разбрах какво се бе случило.

Ако Саймън го бе видял в такъв вид, щеше да се досети колко зле се чувстваше. А ако се бе

досетил, изобщо нямаше да тръгне. В никакъв случай. Така че Дерек бе направил

единственото възможно нещо - беше се сврял някъде, бе включил будилника и се бе молил

Саймън да тръгне. Така поне имаше някаква надежда.

Къде ли беше сега? Най-напред се запътих към мазето. Вратата беше затворена, лампите

не светеха, но ако се бе скрил тук, той нямаше да остави никакъв знак. В пералното

помещение нямаше никой. Вратата за килера беше заключена.

Предишната вечер, когато двамата излязохме навън, той жадно поглъщаше свежия въздух.

Когато се върнахме, треската му бе попреминала и аз бях помислила, че причината е в

тиленола, но най-вероятно състоянието му се бе подобрило под въздействието на студения

въздух. Ако отчаяно се е мъчил да се оправи колкото е възможно по-бързо, сигурно е излязъл

на двора с надеждата да се поохлади, за да може да изпрати Саймън.

Изправих се до задната врата. Луната бе в своята четвърт, беше се скрила зад облаците и в

двора бе тъмно като в коридора на горния етаж. Зърнах блещукащи светлини откъм

съседната къща, но от високите клонести дървета се виждаха само те и нищо друго.

Огледах задния двор и в черния мрак различих само бледото петно на бараката. Беше постудено

от предишната нощ и дъхът ми оставаше да виси като пара във въздуха. Долавях

единствено скърцането на клоните - постоянен и еднообразен шум като тиктакането на стенния

часовник.

Внимателно направих три крачки напред. Бях слязла по стъпалата до бетонната площадка

и различих още няколко бледи форми - пейката, един шезлонг, ангела в градината, както и

някакво петно с размери на футболна топка, току до бараката.

Чу се форсиране на двигател и аз замръзнах на място, но това бе просто отминаващ по

улицата автомобил. Бавно направих още две крачки. Погледнах през рамо, като обмислях

възможността да се върна в къщата и да взема електрическо фенерче, ала се сетих, че

Саймън бе взел единственото, за което се сещах.

Огледах се. Отворих уста, готова да прошепна името на Дерек, но пак я затворих. Щеше ли

да ми отговори? Или щеше да се скрие?

Когато се приближих до кълбовидното петно, видях, че е голяма бяла гуменка. Гуменката

на Дерек. Наведох се да я вдигна и разтревожено се заоглеждах.

Поривът на вятъра ме удари право в лицето - беше толкова студен, че сълзи

ми потекоха

от очите. Разтърках леденостудения си нос, а вятърът засвири в клоните на дърветата. После

утихна. ала шумът му се превърна в стенание - продължително и ниско, което ме накара цялата

да настръхна.

Бавно се извърнах. Звукът престана. После се чу приглушена кашлица и когато се отправих

натам, зърнах бял чорап да се подава иззад бараката.

Втурнах се към Дерек. Той се бе скрил дълбоко в сенките, бе застанал на

четири крака, а

горната част на тялото му и главата му едва се различаваха в мрака. От него лъхаше на пот, а

вятърът носеше и една остра, горчива миризма, от която гърлото ми се сви и рефлекторно

отблъсна вонящия въздух.

Тялото му се напрегна и той повърна.

- Дерек? - прошепнах аз. - Клоуи е.

Той се стегна и строго изрече:

- Върви си.

Думите прозвучаха като ръмжене, откъснало се от гърлото му, и едва се разбираха.

Пристъпих към него и казах с още по-тих глас:

- Саймън тръгна. Убедих го да тръгне и да ме остави да те намеря.

Гърбът му се изви, ръцете му се разпериха, бледите му пръсти се впиха в пръстта. Тих

стон, прекъснат от мучене.

- Намери ме. Сега си върви.

- Нима мислиш, че ще те оставя в това състояние? - Направих още една крачка напред.

Вонята на повръщано ме накара да запуша носа си с ръка. Задишах през

устата. - Щом

повръщаш, значи имаш нещо по-сериозно от треска. Нужно ти е.

- Заминавай! - Заповедта му прозвуча като животинско ръмжене и аз колебливо отстъпих

назад.

Той отпусна глава. Още един стон, този път завършващ във фалцет, като скимтене. Беше

облякъл тениска и когато вкопа отново пръсти в земята, мускулите му изпъкнаха като буци.

Ръцете му потъмняха, сякаш някаква сянка премина над тях, после отново

избледняха в

заобикалящата ни тъмнина.

- Дерек, аз.

Гърбът му се изви и се издигна толкова нависоко, че видях линията на

гръбнака му,

тениската му се дръпна нагоре, мускулите му се извиваха и се гърчеха.

После той клюмна, а

накъсаното му неравно дишане се чуваше като шумоленето на листата.

- Моля те. Тръгвай. - Той смотолеви думите, сякаш изобщо не си отваряше устата.

- Имаш нужда от помощ.

- Не!

- Тогава от Саймън. Ще доведа Саймън. Ще.

- Не!

Той се изви и аз зърнах лицето му - изкривено, обезформено. чуждо. Отпусна глава,

преди да успея да съобразя какво точно бях видяла.

Отвори уста и от нея се изтръгна ужасен първичен звук, сякаш изповръщаше вътрешностите си.

Гърбът му отново се стрелна нагоре, ръцете му се разпериха докрай,

костите му изпукаха. Ръцете му почерняха, после пак избледняха, мускулите и сухожилията

му заиграха. В същия миг луната надникна иззад облака и когато ръцете му отново

почерняха, видях, че по кожата му израснаха косми, подадоха се на повърхността и отново се

скриха. А дланите му. Пръстите му се удължиха и се извиха, като нокти на хищник, които

се забиваха в пръстта, докато гърбът му се извиваше нагоре като арка.

Сякаш отново чух Саймън да казва: „Хора като Дерек имат - нека го наречем

„ускорено физическо развитие". Изключително силен, както сама се увери. И сетивата му

Са почувствителни.

Такива ми ти работи".

Такива ми ти работи.

После чух собствения си глас тихо да пита:

„Нали няма да се озова при върколаци и вампири?".

И отговора на Саймън, примесен със смях:„Би било страхотно". Това не беше никакъв

отговор. Той просто избегна отговора, защото не можеше да го изрече.

Дерек се сгърчи, отметна глава назад, щракна със зъби и през тях се

промъкна ужасен вой като стенание. После главата му клюмна, той отвори уста и от нея потекоха

лиги.

- Дерек?

Той повърна, тялото му се сгърчи и издатините на мускулите се раздвижиха. Когато се

укротиха, аз леко помръднах напред. Той извърна главата си встрани.

- Мога ли да направя нещо за теб?

Един глас вътре в мен се обади: „Разбира се! Бягай и се спасявай!". Ала предупреждението

не бе дори изречено с подобаващата сериозност, защото в действителност не ставаше въпрос

за бягство. Това тук не беше чудовище от някое детско представление. Дори в момента, с

козината, покрила ръцете му, с извитите си като на хищник нокти, щом извърнеше поглед

встрани и ми изръмжеше да си тръгвам, бях сигурна, че каквото и да става момента, той си

оставаше Дерек и никой друг.

- Мога ли да направя нещо за теб?

Смешен въпрос. Можех да си представя отговора му при други обстоятелства - как извива

устни, как обелва очи.

Ала след едно неохотно „върви си", той се отпусна, главата му се килна на една страна,

тялото му затрепери, а всяко поемане на въздух за него бе очевидно трудно и завършваше с

хъркане.

- Недей.

Заби пръсти в земята, ръцете му се вкочаниха, после отново се отпуснаха.

- Тръгвай.

- Няма да те оставя тук. Ако мога да направя нещо.

- Недей.

Дълбоко вдишване, после издишване и молба:

- Не тръгвай.

Главата му се извърна към мен, достатъчно, за да зърна едното му зелено око, разширено от

ужас.

Ръцете и краката му се сковаха, гърбът му се стрелна нагоре във въздуха и отново се изви

като арка. Повърнатото се разплиска по тревата и продължи да се плиска при всеки нов

спазъм. Остра воня изпълни въздуха наоколо.

Седях, но не правех нищо, тъй като нямаше какво да направя. Мислите ми препускаха, в

главата ми се раждаха идеи и умираха в мига на раждането си. Надвесих се над него и

поставих дланта си на рамото му, усетих как острата козина си проправя път през парещата

му зачервена кожа, която се гърчеше и пулсираше. Само това можех да

направя - да седя до него и да го успокоявам с присъствието си.

Накрая, с едно-единствено извиване, с един последен спазъм, той мощно повърна и

изпръска оградата, която се издигаше на метър от него, после спря.

Мускулите под дланта ми останаха неподвижни, острата козина изчезна. Малко по малко

той се отпусна, гърбът му се прибра надолу, ръцете му охлабиха хватката си. Той лежеше

свит на кълбо, задъхан, а косата му се стелеше около лицето.

После се обърна на една страна, вдигна ръце към лицето си, пръстите му бяха все още

дълги, безформени, ноктите му напомняха тези на хищник. Сви се на хълбок, прибра колене и

изстена.

- Трябва ли да.? Саймън. Да доведа ли Саймън? Той знае ли какво.?

- Не. - Думата бе изречена с дрезгав глас, откъсна се от самото му гърло, а гласните му

струни сякаш не принадлежаха на човешко същество.

- Свърши се - каза след минута той. - Така мисля. Дори съм сигурен.

Потърка лицето си, което продължаваше да крие зад дланите си.

- Не биваше да става. Още е рано. Трябваше да минат години и тогава.

С други думи, той чудесно е знаел какъв е, но не е очаквал, че. трансформацията ще се

случи точно сега, а не след години. Усетих пристъп на гняв, задето ме бе подвел, задето бе

накарал Саймън да ме лъже, ала го задържах в себе си, не можех да избухна след онова,

което бях видяла; седях и го гледах, ризата му бе прогизнала от пот, той се бореше за всяка

глътка въздух, а тялото му се тресеше от изтощение и болка.

- Тръгвай - прошепна той. - Вече съм добре.

- Аз не.

- Клоуи - отсече той и в тона му отново пролича старият Дерек. - Тръгвай. Помогни на

Саймън. Кажи му, че съм добре.

- Не.

- Клоуи. - звуците се разтегнаха в продължително ръмжене.

- Още само пет минути. Искам да се уверя, че си добре.

Той изсумтя, но замълча и се отпусна върху тревата.

- Виж как си съдра дрехите - казах, като се опитвах да говоря с лек и безгрижен глас. -

Надявам се, че не си харесвал много тази риза, 'щото вече на нищо не прилича.

Шегата ми бе доста постна, но той отвърна:

- Добре поне, че не позеленях.

- Не, само. - понечих да кажа „се окосми", ала думата не можа да излезе от устата ми,

умът ми не стигаше как стана онова пред очите ми.

Задната врата се затръшна. Дерек скочи на крака и махна ръце от лицето си. Носът му

сякаш бе смазан - широк и плосък, скулите му изпъкваха остро навън, веждите му бяха

дебели и гъсти. Не като на чудовище - той по-скоро приличаше на гримиран като

неандерталец актьор.

Откъснах поглед от него и запълзях към ъгъла на бараката. Той ме хвана за крака.

- Ще внимавам - прошепнах. - Само ще хвърля поглед.

Плъзнах се по корем, изпълзях до ъгъла и надникнах. Лъчът на

електрическото фенерче

бързо кръстосваше двора.

- Жена е - прошепнах възможно най-тихо. - Мисля, че е Рей - не, много е слаба. Може би

е госпожица Абду?

Дръпнах крака си. Джинсите ми се бяха повдигнали и ръката му се бе обвила около

оголената кожа над чорапа ми. Усещах допира на дланта му - грапава като кучешка лапа.

- Тръгвай - прошепна той. - Ще те прехвърля през оградата. Ти ще се покатериш на

другата и.

Лъчът проряза тъмнината в задната част на двора.

- Кой е там? - Гласът беше висок, рязък, със слаб акцент.

- Д-р Джил - прошепнах на Дерек аз. - Какво.?

- Няма значение. Тръгвай!

- Знам, че там има някой - каза тя. - Чух ви.

Погледнах към Дерек, лицето му все още бе деформирано. Д-р Джил не биваше да го види в

такова състояние.

Сграбчих гуменката му, която бях изтървала, и изух с крак моята, а това го обърка толкова

много, че успях да се откопча от ръцете му и да се стрелна към страничната ограда, като се

промъкнах между нея и бараката. В последния миг той пропълзя и се хвърли към мен, но аз

вече бях твърде далеч и той не можеше да ме достигне.

- Клоуи! Върни се тук! Да не си посмяла да.

Аз продължих напред.

41

Мушнах се през дупката между оградата и бараката, в едната ръка стисках гуменката на

Дерек, а с другата издърпах блузата от джинсите и разбърках косата си. Като стигнах края на

бараката, надникнах иззад ъгъла. Д-р Джил бе с гръб към мен, насочила лъча на фенерчето

към противоположния край на двора.

Стрелнах се зад храстите и тръгнах по протежение на оградата, стигнах до вратата. После

се наведох в храстите отпред, нацапах страните си с кал и излязох на открито, а клонките

изпращяха.

- Док...тор Джил - опитвах се с ръка да напъхам блузата си в джинсите. -Аз.излязох да

под-дишам чист въздух.

Подскачах на един крак, като се мъчех да обуя гуменката на Дерек.

- Мисля, че гуменката не е твоя, Клоуи - забеляза тя, като се приближи и насочи лъча към

очите ми.

Покрих с длан лицето си, повдигнах гуменката и се вторачих в нея. После нервно се

засмях.

- Опа! Сигурно съм взела чужда гуменка на излизане.

- Къде е той?

- Кой? - изписуках аз.

Тя посочи гуменката.

- Дерек.

- Дерек? Негова ли е? - Погледнах скришом през рамо към храстите, за да отклоня

вниманието . натам. - Аз. не съм виждала Дерек, откакто вечеряхме. И т-той ли е навън?

- О, сигурна съм в това. Предполагам, че отдавна е излязъл със Саймън и Рей. Избягали са, а ти

ги охраняваш и отвличаш вниманието от тях.

- М-моля? - Вече не се преструвах. - Из-збягали са? Н-не. Двамата с Дерек. - посочих

към храстите. - Той знаеше кода, така че излязохме, за да останем насаме и. вие знаете.

Тя се приближи до мен, но не отмести лъча от очите ми.

- Да се срещнете на същото място, където се видяхте и в петък вечер?

- Точно така. - Дръпнах блузата си надолу и се постарах да изглеждам смутена.

- Нима наистина си мислиш, че ще повярвам на думите ти, Клоуи? Момичета като теб

няма да отделят на момчета като Дерек Суза и минутка от ценното си време, какво остава да

се шляят с него из храсталаците и да пълзят из мазетата.

Вдигнах глава.

- Но нали ни хванахте? В петък. Нали точно вие казахте.

- Знам какво съм казала, Клоуи. И прекрасно знам какво вършехте в килера. Открих новите ви

приятели.

Стоях като закована на мястото си и не вярвах на ушите си.

- Какво ви казаха? - Пръстите се сключиха около ръката ми. - Бяха от неговите хора,

нали? От хората на Самюъл Лайл.

Тя се надвеси над мен, а очите . блестяха, сякаш и тя като Дерек имаше треска - в тях се четеше

лудост.

- Споделиха ли неговите тайни с вас? А откритията му? На никого няма да кажа, че си

избягала. Ще им кажа, че съм те открила да спиш в стаята с телевизора. А ти ще споделиш с

мен всичко, което си чула от духовете в мазето.