Призоваването

времето да споря с тях. Ще си пия лекарствата, ако трябва, ще лежа, ще изляза от Лайл Хаус и ще

продължа да живея.

- Клоуи? Клоуи?

Гласът на Лиз проехтя в дълбоките недра на моите сънища и аз имах нужда от няколко

минути, за да намеря изхода навън. Щом отворих очи, видях я надвесена над лицето ми да ме

облива с дъха си, ухаещ на паста за зъби, докато дългата . коса ме гъделичкаше по бузата.

Ръката ., вкопчена в моята, продължаваше да трепери и след като бе спряла да ме разтърсва.

Повдигнах се на лакти.

- Какво става?

- Лежа тук от часове и се мъча да измисля начин, за да те попитам, но така, че да не ти

прозвучи странно. И все не мога. Не мога и това е.

Тя се дръпна назад, бледото лице засия в мрака, а ръцете, се стрелнаха към деколтето

на нощницата, сякаш нещо я давеше.

Подскочих.

- Лиз?

- Искат да ме изгонят от тук. Всички са наясно, че го искат и затова са толкова

внимателни с мен. Не искам да си ходя, Клоуи. Ще ме затворят и. - Тя си пое дълбоко

въздух на пресекулки, без да отмества длан от устата си. Когато ме погледна, очите . бяха

толкова широко отворени, че склерите им се виждаха. - Знам, че отскоро си тук, но имам

нужда от помощта ти.

- Добре.

- Наистина ли?

Потиснах прозявката си и седнах в леглото.

- Ако има нещо, което бих могла да направя.

- Има. Благодаря ти. Благодаря.

Тя коленичи и измъкна една торба изпод леглото си.

- Не знам какво точно ще ти е нужно, но миналата година направих нещо подобно, така че

съм събрала всичко, което използвахме. Тук има чаша, подправки, свещ. -Ръката . се

стрелна към устата. - Кибритени клечки! О, не, нямаме кибритени клечки. Заключват ги

заради Рей. Можем ли да го направим, без да палим свещта?

- Какво да направим? - разтърках лицето си. Не бях взела хапче за сън, но съзнанието ми

бе все още замъглено - сякаш плувах в море от топчета памук. – Какво точно ще правим,

Лиз?

- Сеанс, разбира се.

Съзнанието ми тутакси се проясни и аз се попитах дали това не е някаква шега. Ала по

Лицето, разбрах, че не е. Спомних си какво бе казала Тори на масата днес.

- За пол-полтъргайста ли? - предпазливо попитах аз.

Лиз се втурна към мен с такава бързина, че аз притиснах гръб в стената и протегнах

напред ръце, за да се предпазя. Но тя се строполи до мен с широко отворени очи.

- Да! - отвърна. - В мен има полтъргайст. Толкова е очевидно, ала те не го виждат.

Непрекъснато повтарят, че си измислям. Но как бих могла да запратя молива с такава сила?

Някой видя ли ме да го хвърлям? Не. Госпожица Уенг ме вбеси и моливът литна и я удари, а

всички казват: „О, Лиз го направи". Но не са прави.

- И това беше пол-полтъргайстът?

- Точно така! Според мен той иска да ме закриля, защото всеки път, щом се вбеся, наоколо

ми се разхвърчават разни предмети. Опитах се да му говоря, да го накарам да престане. Но

той не ме чува, защото не мога да разговарям с духове. Затова ми трябваш ти.

С мъка запазих спокойно изражение на лицето си. Веднъж гледах документален филм за

един полтъргайст. Обикновено се случва с момичета като Лиз - тревожни деца, жадни за

внимание. Някои си мислят, че момичетата правят номера. Други са на мнение, че

енергията, която излъчват - играта на хормоните, примесена с яростта им – карат предметите да

се движат.

- Ти не ми вярваш - забеляза тя.

Не, не съм казала.

- Не ми вярваш! - Тя се изправи на колене, а от очите . захвърчаха мълнии. - Никой не ми

вярва!

- Лиз, аз.

Шишенцата с гел за коса зад гърба . се разклатиха. Празните закачалки в гардероба

задрънчаха. Впих пръсти в матрака.

- Д-добр-ре, Лиз. Виж-ждам.

- Не, не виждаш!

Тя удари долу с ръце. Шишетата се изстреляха нагоре във въздуха и се

разбиха в тавана с

такава сила, че пластмасата експлодира. Гелът за коса потече надолу.

- Виждаш ли?

- Д-да.

Отново вдигна ръце като диригент, под чиято палка зазвучава крешчендо. От стената

падна една фотография. Тя се удари в твърдия дървен под и наоколо се

разпиляха стъкълца.

Падна още една. После трета. Едно стъкълце се удари в коляното ми. На

мястото на удара се появи кръв и потече надолу по крака ми.

С крайчеца на окото си зърнах как снимката, окачена над леглото ми се заклати. Изскочи от

мястото си.

- Не! - извика Лиз.

Аз се свих. Лиз замахна към мен и ме избута встрани. Фотографията ме удари по рамото.

Тя се изви. И двете се търкулнахме от леглото и тежко тупнахме на пода.

Останах да лежа на хълбок и се мъчех да си поема дъх.

- Много съжалявам - задъхано изрече тя. - Не исках. Нали видя какво става? Не мога да

го контролирам. Когато се ядосам, всичко.

- Мислиш, че е полтъргайст, така ли?

Тя кимна, устните . трепереха.

Нямах представа какво става. Ала не беше полтъргайст - глупости! - но ако тя мислеше, че

е това, ако си мислеше, че мога да му кажа да престане, той щеше да спре.

- Добре - съгласих се аз. - Вземи свещта и ще.

Вратата се отвори с гръм и трясък. В рамката се появи силуетът на госпожа Талбът,

облечена в хавлия за баня. Тя запали лампата. Аз се отдръпнах, като

премигвах на светлината.

- Боже мой! - прошепна ужасена тя. - Елизабет. Какво си направила?

Скочих на крака.

- Не беше тя. Аз-аз-аз.

Започнах да пелтеча. Думите бягаха от устата ми. Погледът . зашари из стаята, тя видя

парченцата стъкло на пода, капещия от тавана гел за коса, цветните петна по стените от

експлодиралия грим и аз разбрах, че не може да намери разумно обяснение на видяното.

Погледът . се спря на крака ми и тя изпищя.

- Няма нищо - казах и повдигнах крак, за да изтрия кръвта. - Не се тревожете. Малко се

порязах. Когато си бръснех краката.

Тя мина покрай мен, а погледът . бе вперен в покрития със стъкла под.

- Недейте - прошепна Лиз. - Моля ви. Не исках.

- Всичко е наред, мила. Ще ти помогнем.

В стаята влезе госпожица Ван Доп със спринцовка в ръка. Тя заби успокоителната

инжекция в ръката на Лиз, докато госпожа Талбът се мъчеше да я укроти, като . говореше,

че ще я прехвърлят в по-добра болница, по-подходяща за нея, където ще . помогнат да се

възстанови по-бързо.

Когато Лиз изгуби съзнание, те ме изхвърлиха от стаята. Отстъпих заднешком в коридора,

а една ръка ме тупна по гърба и ме прикова към стената. Обърнах се и видях лицето на Тори.

- Какво . стори? - просъска тя.

- Нищо.

За мое удивление отговорът ми прозвуча ясно, дори предизвикателно. Дръпнах се встрани и се

изправих.

- Не аз . казах, че мога да . помогна.

- Да помогнеш?

- Като се свържа с нейния полтъргайст.

Очите . се разшириха и тя доби същото онова ужасено изражение като тогава, когато

Саймън . каза да спре да се държи като кучка. Обърна се и си влезе в стаята.

10

Парамедиците дойдоха за Лиз. Видях как я взеха - спяща върху носилката, както бяха

изкарали и мен от училище. Луксозен транспорт за умопобъркани деца.

Госпожица Ван Доп настоя да изпия половин таблетка за сън. Предадох се, но когато се

опита да ми пробута и допълнително лекарство против халюцинациите ми, скрих го под езика си.

От обед не бях видяла, нито чула нещо. Може би се намирах под въздействието на

хапчетата и не преставах да се надявам, че теорията на Рей бе правилна -че „скъсването ми

с действителността" бе само временно състояние на психиката ми, причинено от стреса и

хормоните. Ако имах късмет, щях скоро да се върна към нормалния живот.

Трябваше да изпитам тази теория. Ето защо не изпих хапчето - ако видех нещо, чак тогава щях

да го глътна.

Предложих помощта си за почистването на стаята, ала госпожа Талбът ме отведе долу и

ми даде чаша мляко, после ме настани на дивана. Задрямах и се събудих, едва когато тя

дойде с количката, за да ме извози обратно в леглото и аз се унесох в сън, преди да успея да

издърпам завивката си.

Събудих се от плодовия аромат на лизиния гел за коса. Носех се из въздуха и сънувах, че са

ме пъхнали в каца със захарен памук, а сладостният аромат караше стомаха ми да се

преобръща, докато си проправях път през лепкавите нишки. Най-после се освободих,

ококорих очи и вдишах с пълни гърди.

- Клоуи?

Премигах. Сякаш чух гласа на Лиз - плах и несигурен.

- Будна ли си, Клоуи?

Търкулнах се на хълбок. Лиз седеше на ръба на леглото си, облечена в нощницата си с

Мики Маус на гърдите, а на краката си бе обула сиви чорапки на пурпурни и

оранжеви

жирафчета.

Тя размърда пръстите на краката си.

- Смешно, нали? Братчето ми ги подари за Коледа миналата година.

Надигнах се от леглото и замигах още по-силно. Захарният памук на сънотворното хапче

все още обвиваше мозъка ми, лепкав и непроницаем, и не можех да се съсредоточа. През

венецианските щори нахлуваше слънчева светлина и караше жирафчетата върху лизините

чорапи да затанцуват, щом тя размърдаше пръсти.

- Снощи сънувах най-странното нещо на света - каза тя, като не откъсваше поглед от

краката си.

Аз си помислих: „И ти, както и аз."

- Сънувах, че ме откарват и аз се събуждам в болницата. Само че не върху легло, а върху

маса. Студена, метална маса. А там беше онази жена, облечена като сестра, с една от онези

маски на лицето. Беше се навела над мен. Когато отворих очи, тя подскочи. Лиз насочи поглед

към мен и леко се усмихна.

- Както правиш ти понякога. Сякаш я стреснах. Тя повика момчето, което беше там, и аз

попитах къде съм, ала те продължиха да си говорят. Бяха бесни, защото не очакваха да се

събудя и не знаеха какво да правят. Опитах се да седна, но ме бяха завързали за масата.

Тя сви полите на нощницата на топка в ръцете си и започна да я мачка.

- Внезапно спрях да дишам. Не можех да помръдна, не можех да викам и тогава. - тя

потръпна и обви ръце около себе си - се събудих тук.

Седнах в леглото.

- Ще ти помогна, Лиз. Съгласна ли си?

Тя се сви на леглото и опря брадичка в коленете си. Отвори уста, ала трепереше толкова

силно, че не можеше да произнесе нито звук. Аз се изправих, усетих леденостудения под под

краката си, прекосих стаята и седнах до нея.

- Искаш ли да се опитам да поговоря на полтъргайста ти?

Тя толкова енергично кимна с глава, че брадичката се удари в гърдите.

- Кажи му да престане. Кажи му че нямам нужда от помощта му. Мога сама да се грижа за

себе си.

Протегнах ръка към нейната. Видях пръстите ми да докосват ръката ., но не спираха да се

движат. Шаваха ли, шаваха. Преминаваха през ръката ..

Взирах се с ужас в тях и Лиз погледна надолу. Видя как ръката ми премина през нея.

И започна да пищи.

11

Паднах от леглото . и толкова силно се ударих в п ода, че острата болка ме прониза до

мозъка на костите. С мъка се изправих и видях, че леглото на Лиз е празно. Само на мястото,

където седях до преди малко, одеялото се бе набръчкало.

Бавно огледах стаята. Лиз беше изчезнала.

Изчезнала ли? Тя никога не е била тук. Снощи я бяха откарали. Не бях сънувала - от

тавана все още се стичаше гел за коса.

Притиснах с длани очите си и заотстъпвах назад, докато се ударих в моето легло, седнах и

си поех дълбоко въздух. Само след миг отворих очи. Около мозъка ми все още се увиваха

лепкавите нишки на съня.

Бях сънувала.

Не, не беше сън. Не беше плод на въображението ми. Не бяха халюцинации. Д-р Джил беше

права. Страдах от шизофрения.

Ами ако не е така? Ами ако Рей е права и аз наистина виждам духове?

Рязко разтърсих глава. Не, това беше лудост. Означаваше, че Лиз е мъртва. Пълни

глупости. Халюцинирах и трябваше да приема този факт.

Мушнах ръка под матрака си, измъкнах хапчето, което бях скрила там предишната нощ и

го глътнах без вода, така, на инат.

Трябваше да си вземам лекарствата. Да ги пия, за да се оправя, в противен случай щяха да

ме преместят в истинската лудница, както направиха с Лиз.

На закуска бяхме само двете с Рей. Тори бе още в стаята си и сестрите с

удоволствие я оставиха да си седи там.

Гребнах си от овесената каша и се престорих, че се храня. Продължавах да мисля колко

уплашена беше Лиз. Какъв ужас изпитваше при мисълта, че биха могли да я изпратят у дома

.. Как ми каза, че е сънувала, че е била завързана и не можела да диша.

Такива неща в реалния живот няма.

Но пък в реалния живот момичетата не могат да накарат шишенца да експлодират,

Халюцинации.

фотографии да падат от стените.

- Госпожице Ван Доп - започнах аз, когато тя влезе да сервира закуската на момчетата. -

За Лиз.

- Лиз е добре, Клоуи. На по-добро място е.

Думите . ме накараха да потръпна, лъжицата ми издрънча в купата.

- Бих искала да поговоря с нея, ако може - продължих. - Нямах възможност да се

сбогувам. Нито да . благодаря, задето ми помогна, когато пристигнах тук. Суровото лице на

госпожица Ван Доп се отпусна.

- Нужно . е време, за да се настани, но след няколко дни ще . се обадим и тогава ще

можеш да говориш с нея.

Стана ли ми ясно? Лиз е добре. А аз съм параноичка.

Параноя. Още един симптом на шизофренията. Потиснах пронизалия ме ужас. Сестрата тръгна

да излиза.

- Госпожице Ван Доп? Извинете, ъъъ, вчера говорих с госпожа Талбът да изпратя имейл

на приятелка. Тя ме посъветва да говоря с вас.

- Използвай програмата, за да напишеш писмото и щракни върху „Изпрати". Така ще е

готово за изпращане, когато вкарам паролата.

Бяха пристигнали някои документи от училището ми, така че след закуска си взех душ и се

облякох, докато момчетата се хранеха, и двете с Рей се отправихме към класните стаи.

Тори бе останала в стаята си с одобрението на сестрите. Това ме изненада, но си

помислих, че са . разрешили, защото е разстроена за Лиз. Спомних си какво ми бе казала

Лиз - Тори е тук, защото е „на настроения". В драматичния кръжок преди две години имаше

едно момиче, за което бях чувала, че е „на настроения". Беше или много щастлива, или

страшно тъжна, средно положение при нея нямаше.

Тъй като Тори отсъстваше, единствената деветокласничка бях аз. Питър беше в осми клас;

Саймън, Рей и Дерек - в десети. Нямаше кой знае какво значение. Бяхме като в училищата, в

които всички ученици учат в една класна стая. В стаята имаше осем чина и всички

работехме по отделни задачи, а госпожица Уенг обикаляше между чиновете, помагаше ни и

тихичко ни съветваше как да постъпим.

Вероятно фактът, че госпожица Уенг носеше известна вина за напускането на Лиз, бе

повлиял на мнението ми за нея, но ми се струваше, че тя бе от онези учители, които си

вършат работата мъчително и често поглеждат към часовника в очакване на края на

работния ден. или на по-добра работа.

Тази сутрин не беше много ползотворна за мен. Не можех да се съсредоточа, не спирах да

си мисля за Лиз - какво бе направила и какво ли е станало с нея.

Сестрите ни най-малко не се учудиха на разрухата в стаята ни. Ами да, това бе работа на

Лиз. Ето какви ги върши. Пощурява и започва да хвърля моливи и най-различни предмети.

Но не тя бе хвърляла онези неща в стаята. Бях видяла как фотографиите от стената се

разлетяха, а тя бе доста далеч от тях.

Наистина ли я бях видяла?

Ако съм шизофреничка, как можех да съм сигурна какво всъщност съм видяла и чула? А

ако параноята бе още един симптом, как бих могла да се доверя на вътрешното си чувство,

което ми подсказваше, че нещо лошо се е случило с Лиз?

През първата половина на сутринта Рей имаше среща с д-р Джил. Когато се върна, аз с

нетърпение зачаках междучасието, за да си поговорим. Не за Лиз и за моите страхове.

Просто да разговарям с нея. За учебните предмети, за снощния филм, за времето. за

всичко, което би разсеяло мислите ми от Лиз.

Но тя имаше проблем със своя доклад и госпожица Уенг я остави да работи и по време на

почивката. Обещах да взема закуската . и се отправих към кухнята, осъдена да остана още

час-два сама с мислите си за Лиз.

- Здравей! - Саймън изскочи от някъде и тръгна редом с мен по коридора. -Добре ли си?

Тази сутрин си много мълчалива.

Помъчих се да се усмихна.

- Винаги съм мълчалива.

- Да, но след снощната случка си имаш извинение. Сигурно не си спала много, а?

Свих рамене.

Саймън протегна ръка към кухненската врата. Но над главата ми се появи друга ръка и

хвана дръжката на вратата. Този път не подскочих, само погледнах назад и измърморих едно

„добро утро" на Дерек. Той не ми отговори.

Саймън влезе в килера. Дерек остана в кухнята и се загледа в мен. Отново ме изучаваше с

онзи призрачен израз в очите.

- Какво? - не исках да му се зъбя, ала въпросът се изстреля от устата ми като куршум.

Дерек протегна ръка към мен. Аз отстъпих назад, и осъзнах, че се е пресегнал към

фруктиерата, а аз му бях препречила достъпа до нея. Отдръпнах се с пламнали страни, като

измърморих някакво извинение. Но той не ми обърна внимание.

- И какво стана снощи? - попита и грабна две ябълки с голямата си ръка.

- Ст-ст.

- По-бавно.

Лицето ми пламна още повече - този път от гняв. Мразя, когато възрастните ме съветват

да говоря по-бавно. Още повече, когато го правят деца. Приемах го като грубиянство,

граничещо със снизхождение.

Саймън излезе от килера с кутия вафли в ръка.

- Трябваше да си вземеш ябълка - каза Дерек. - Това не.

- Добре съм, брат ми.

Подхвърли една вафла към Дерек и ми поднесе кутията да си взема. Взех

две, благодарих му и тръгнах да излизам.

- Ако споделиш с някого, може да ти олекне - викна след мен Саймън. Обърнах се. Саймън

разопаковаше вафлата си и се стараеше да не ме гледа в очите. На

Дерек не му пукаше. Облегнал се на шублера, той шумно дъвчеше ябълката си и очаквателно се

взираше в мен.

- Е? - подкани ме той, когато аз замълчах. Направи ми знак да побързам, да разкажа

всичко с най-малки подробности.

Никога не съм си падала по клюките. Може би не това искаха те, може би просто бяха

любопитни, дори загрижени. Но на мен ми приличаше на клюка, а Лиз заслужаваше подобро

отношение.

- Рей ме чака - отвърнах.

Саймън направи крачка напред и вдигна ръка, сякаш искаше да ме спре. Погледна към

Дерек. Не улових погледите, които двамата си размениха, но видях, че Саймън се отдръпна,

кимна ми за довиждане и се зае да разопакова останалата част от вафлата си.

Вратата още не беше се затворила след мен, когато той прошепна:

- Нещо се е случило.

- Да.

Останах на мястото си. Дерек каза още нещо, ала не долових нищо от тихото му боботене.

- Не знам. Не биваше да...

- Клоуи?

Извъртях се, тъкмо когато госпожа Талбът излезе от всекидневната в

коридора.

- Да си виждала Питър? - попита, а широкото . лице сияеше.

- Аха, мисля, че е в класната стая.

- Би ли му съобщила, че искам да дойде във всекидневната? Имам изненада за него.

Хвърлих поглед към кухненската врата, ала момчетата бяха млъкнали. Кимнах на госпожа

Талбът и бързо се изнизах.

Родителите на Питър бяха дошли да си го приберат у дома.

Той го очакваше, ала те искаха да го изненадат, така че имаше малко празненство с торта.

Обезмаслена, екологично чиста торта от моркови. После родителите му се качиха да му

приберат багажа, Саймън, Дерек и Рей се върнаха в клас, а аз проведох сеанса си с д-р Джил.

Двайсет минути по-късно наблюдавах от прозореца на кабинета, как миниванът на

родителите му зави по алеята и изчезна надолу по улицата.

Още една седмица и аз щях да си тръгна от тук. Само трябваше да престана да мисля за

Лиз и духове и да се съсредоточа в скорошното си излизане.

12

След обяда трябваше да вляза в час по математика. Тъй като учителката се чудеше къде

точно да ме вкара в програмата, защото предишният ми учител още не беше изпратил

документите ми, разрешиха ми да го пропусна. Математиката бе часът, който предишния

ден Дерек бе прекарал извън класната стая, и сега направи същото, като взе следващите си

по ред задачи и отиде в трапезарията, където госпожица Уенг му предаде кратък урок.

Помислих си, че се явява на поправителен по преподавания материал и има нужда от тишина

около себе си. Той си тръгна по неговия път, а аз по моя - отидох в стаята с телевизора, за да напиша имейла до Кери.

Отне ми време да избера нужните думи. На третия път се получи, не бях избегнала нищо

от случилото се и тъкмо се канех да щракна върху „Изпрати", когато внезапно се спрях.

Използвах комунален акаунт. Какво ли щеше да се появи в полето, където е отбелязан

изпращачът? „Лайл Хаус" - Дом за психически разстроени деца? Бях убедена, че нямаше да

е точно това, но дори да пише само „Лайл Хаус", Кери щеше да си зададе въпроси и със

сигурност щеше да провери откъде е изпратен имейлът.

Обърнах на браузъра и потърсих „Лайл Хаус". Резултатите надхвърляха един милион.

Добавих „Бъфалоу", резултатите намаляха наполовина, но като прегледах първата страница,

видях, че бяха взети оттук-оттам: къща на Лайл в Бъфалоу, песните на Лайл Ловет,

включващи в текстовете си думата „къща" и „бизон", разказът на някакъв представител в

Камарата на представителите на име Лайл за езерото Бъфалоу.

Отново придвижих мишката към квадратчето ИЗПРАТИ и отново се спрях.

Фактът, че Лайл Хаус не разполагаше с весела уебстраница, оградена с маргаритки, не

означаваше, че Кери няма да открие дома в телефонния указател.

Запомних имейла като документ с неясно наименование. После изтрих съобщението. С

телефонното обаждане поне щях да успея да скрия мястото, от което се обаждам. В общото

пространство нямаше телефони, следователно трябваше да използвам телефона на сестрите.

Ще ги помоля, но по-късно, когато Кери се прибере от училище.

Тъкмо се канех да изключа браузера, когато погледът ми бе привлечен от един резултат на

предишното ми търсене - за някакъв жител на Бъфалоу, загинал при пожар у дома си.

Спомних си какво ми беше казала Рей предишната нощ - да проверя дали моят пазач

наистина не е претърпял пожар. Ето възможност да реша битката между онези, които

твърдяха, че имам халюцинации - „така че пий си лекарствата и си затваряй устата" - и

другите, които не бяха толкова сигурни в това.

Откарах стрелката на мишката в полето за търсене, изтрих думите в него, после седнах,

поставих пръсти над клавиатурата, а всеки мускул на ръката ми бе напрегнат, сякаш току-що ме

бе ударил електрически ток.

От какво се страхувах?

Да не разбера, че наистина страдам от шизофрения?

Или да разбера, че съм здрава?

Докоснах с пръсти клавишите и написах: „Училище по изкуства „А. Р.Гърни", Бъфалоу,

загинал пазач."

Появиха се хиляди резултати, повечето от които с далечни съвпадения на името А. Р.

Гърни, драматург, роден в Бъфалоу. И когато зърнах думите „трагичен инцидент", всичко ми

стана ясно.

Насочих мишката в горния край на екрана, щракнах и зачетох материала.

През 1991 година четирийсет и една годишният Род Стинсън, главен охранител в

Училището по изкуства „А. Р. Гърни", Бъфалоу, е загинал при експлозия на химикали.

Странен инцидент, причинен от пазач, който е работил на непълен работен ден и е

напълнил контейнер с разтвор, какъвто не е бивало да поставя в него.

Загинал е преди да се родя. Така че по никакъв начин не бих могла да чуя за този

инцидент.

Но фактът, че не бих могла да чуя за това, не изключваше вероятността да съм уловила

някоя дума, може би нечий разговор в класната стая, която се е съхранила дълбоко в

подсъзнанието ми, а шизофренията ми я е измъкнала от там и я е трансформирала в

халюцинации.

Прегледах статията. Нямаше снимки. Върнах се на ТЪРСИ и повиках следващата

страница. Общи неща, но пък тук имаше снимка. Нямаше съмнение, че ми се явяваше точно този

човек.

Дали не бях видяла снимката му някъде?

Имаш отговор за всичко, нали? „Логично обяснение". Ами ако го видиш в някой от твоите

филми? Какво би помислила тогава?

Бих влязла вътре в екрана и бих зашлевила глупачката по лицето, защото е толкова тъпа,

че не вижда очевидната истина. Не, не е тъпа. Твърдоглава е.

Нужно ти е логично обяснение? Постави фактите един до друг. Подреди сцените.

Първа сцена: момиче чува призрачни гласове и вижда момче, което изчезва пред очите ..

Втора сцена: после вижда мъртвец със следи от изгоряла плът.

Трета сцена: открива, че изгорелият пазач е съществувал в действителност и е загинал в

нейното училище по начина, по който тя го вижда.

И все пак това момиче, нашата, по общо мнение, интелигентна героиня, не вярва, че . се

привиждат духове? Я ела на себе си!

Но аз се съпротивлявах. Колкото и да обичах света на киното, правех разграничения

между действителност и фикция. Във филмите гъмжи от призраци, инопланетяни и

вампири. Дори да не вярваш в извънземни, сядаш в залата, гледаш героите как се борят с

някакви персонажи, които имитират извънземни, и ти се иска да извикаш:

„Браво! Точно така!".

Ала в реалния живот, ако разкажеш някому как си бил преследван от топящ се като восък

на огън училищен пазач, той ще възкликне: „Олеле! Тази вижда призраци!" И ще те изпратят

на някое място като това тук.

Вторачих се в снимката. Нямаше съмнение.

- Този ли видя?

Извъртях се на стола. До мен стоеше Дерек. За момче с неговите размери сигурно се е

придвижил толкова тихо, че го помислих за призрак. Беше точно толкова тих. и точно толкова

нежелан.

Той посочи към заглавието над фотографията на пазача.

- „А. Р. Гърни". Твоето училище. И ти си видяла точно този мъж, нали?

- Не знам за какво говориш.

Той ме фиксираше с поглед.

Изключих браузера.

- Подготвях си домашното. За училище, когато се върна. Един проект.

- Върху какво? На тема „Хората, които са умрели в моето училище" ли? Чувал съм, че

училищата по изкуства са особени, но.

Настръхнах.

- Особени ли?

- Искаш да проучиш нещо, нали така?

Когато той се надвеси над мен, за да вземе мишката, лъхна ме миризмата на неговото

тяло. Не миришеше на повехнали цветя или нещо такова, а просто ми подсказваше, че

дезодорантът му е свършил. Помъчих се да се отдръпна дискретно, ала той усети и обидено

се намръщи, после се обърна на една страна и сви лакти.

Откри нова сесия, написа някаква дума и щракна на ТЪРСИ. След това се изправи.

- Опитай с това. Може пък да научиш нещо.

Поне пет минути се взирах в думата, която той бе написал. Една-единствена дума.

„Некромант".

Че това дори не бе на английски! Преместих курсора пред думата и написах „формулирай".

Щракнах Enter и екранът се запълни с резултати.

Некромант: човек, който пророкува, като вика мъртъвци.

Пророкува ли? Като да предсказва бъдещето? Разговаря с мъртъвци. от миналото? Но

това нямаше никакъв смисъл.

Прочетох следващата дефиниция в Уикипедия:

„Некромантство е пророкуване чрез духове на мъртъвци. Думата произлиза от гръцката

„некрос", което означава „мъртъв" и от „мантеиа" - „пророкуване". Има и друго значение,

отразено в архаичната форма на думата (фолклорна етимология с използване на латинската

дума „нигер", „черен"), в която магическата мощ на „черните сили" произтича от или чрез

действия, извършвани с трупове. Човек, практикуващ некроманство, се нарича некромант".

Прочетох параграфа цели три пъти и бавно дешифрирах текста, за да разбера, че не ми

казва нищо повече от първата дефиниция. Преминах към следващата, също от Уикипедия:

„Във въображаемата вселена на „Диабло 2, свещениците на Ратма.".

Определено не бе това, което търся, но бързо прегледах и останалите резултати и открих

компютърна игра, наречена некромантите - хора, които могат да вдигат мъртви и да ги

контролират. Това ли търсеше Дерек? Не. Той може да е противен, но ако в главата си не е

поставил граница между реалния живот и видеоигрите, би трябвало да е в лудницата.

Върнах се в Уикипедия, преминах бегло през останалите дефиниции, но те бяха варианти

на първата. Некроманът предсказва бъдещето, като разговаря с мъртвите.

Любопитството ми се възбуди, изтрих „формулирай" и започнах да търся на „некромант".

Първите два сайта бяха на религиозна тематика. Според тях некромантията е изкуството да

общуваш със света на духовете. Наричаха я зло, черна магия и сатанизъм.

Нима Дерек мислеше, че правя черна магия? Нима се опитваше да спаси душата ми? Или

само ме предупреждаваше, че ме наблюдава? Цялата настръхнах.

Навремето клиниката за жени, където работеше леля ми Лорън, по погрешка бе станала

мишена на някаква войнстваща група в защита на живота. Така че от първа ръка знам колко

се плашат хората, когато им се струва, че се върши нещо, което противоречи на убежденията

им.

Върнах се на резултатите и избрах един от тях, видимо на по-академично равнище.

Пишеше, че некромант е другото - по-старото - название за медиум, спиритист, човек, който

разговаря с духове. Значението произлиза от древното поверие, че човек може да разговаря с

мъртъвци и че те могат да предсказват бъдещето, защото виждат всичко -знаят какви ги

върши врагът ти и къде можеш да откриеш заровено имане.

Щракнах на следващото заглавие и върху целия екран се появи ужасно изображение -

тълпа мъртъвци, с разкапваща се плът, посечени на парчета, предвождани от човек с

пламнали очи и зловеща усмивка. Надпис: „Армията на мъртъвците".

Разгледах страницата до долу. Беше пълна с подобни неща - хора, заобиколени от зомбита.

Бързо повиках следващата страница. Там се описваше „изкуството на некромантията":

вдигане на мъртъвците. Потреперих и отидох на друга страница. Това бе религиозен сайт,

който цитираше стара книга, надуто осъждаща „противните некроманти", които извършват

престъпление против природата, като общуват с духове и съживяват мъртвите.

Имаше и още сайтове. Сайтове със старинни гравюри и картини. Уродливи рисунки на

уродливи хора. Съживяване на трупове. Съживяване на духове. Съживяване на демони.

С треперещи пръсти изключих браузера.

13

Предпазливо излязох от стаята с телевизора, като мислех, че ще зърна Дерек да ме чака

зад ъгъла, за да ми се нахвърли.

Боботенето на гласа му ме накара да подскоча, ала то долетя от трапезарията - той питаше

госпожа Талбът кога д-р Джил ще може да го приеме. Побързах да вляза в час. Още не бяха

свършили с математиката и госпожица Уенг ми посочи с ръка да седна до вратата.

Часът най-после свърши, Дерек се домъкна в стаята, но аз се направих, че не го виждам.

Рей ми помаха с ръка да седна на чина до нея. Тръгнах натам. Дерек дори не поглеждаше

към мен; седна на мястото си до Саймън, двамата събраха глави една до друга и си

зашушукаха.

Саймън се засмя. Напрегнах се да доловя нещо от думите на Дерек. Дали разказваше на

Саймън за „шегата" си? Или си въобразявах?

***

В последния час за деня имахме английски език. Дерек и Саймън изчезнаха, а аз тръгнах с

Рей към трапезарията да си пишем домашните.

Едва свърших изречението с диаграмата. Сякаш дешифрирах израз на чужд език.

Виждах призраци. Истински призраци.

За някой, който вярва в духове, може би е различно. Но аз не вярвах.

Религиозното ми образование бе ограничено до нередовни посещения в църквата и четене

на библията с приятелки, както и до един-единствен кратък урок в някакво частно

християнско училище, когато баща ми нямаше как да ме заведе в общинското. Ала аз вярвах

в Бог, както вярвах и в слънчевите системи, които никога не бях виждала -по онзи начин на

безусловно приемане на нещата, без дори да се замисляш много-много върху тяхното

естество.

Ако съществуваха духове, нима това означаваше, че няма рай? Нима всички сме обречени

да се скитаме завинаги по земята като сенки с надеждата да намерим някой,

който може да ни вижда, да ни чува и.?

И какво? Какво искаха духовете от мен?

Спомних си гласа в мазето. Знаех какво искаше той - да отворя вратата. Значи духът се бе

скитал години наред, най-накрая бе намерил някой, който може да го чуе и сърцераздирателно го

моли: „Хей, би ли ми отворил онази врата?"

Ами случилото се с Лиз? Трябва да съм го сънувала. И останалото. вероятно витае само в главата

ми.

Но едно бе сигурно. Трябваше да науча повече и ако хапчетата не ми позволяват да

виждам и чувам духовете ясно, трябваше да спра да ги пия.

- Това няма да се случи с теб.

Обърнах се от прозореца на всекидневната стая и видях Рей да влиза.

- Станалото с Лиз, това, че я преместиха, няма да се случи и с теб. - Тя седна на

канапето. - Това е притеснението ти, нали? Не си казала и десет думи днес.

- Извинявай. Просто съм.

- Изплашена си.

Кимнах с глава. Беше права, макар че грешеше за причината. Седнах на люлеещия се стол.

- Както ти казах снощи, Клоуи, има начин да се измъкнем от тук. - Тя понижи глас. -

Какво ще кажеш? За етикетите, които ти лепват? Просто кимай и се усмихвай. Ще

отвръщаш: „Да, д-р Джил. Както кажете, д-р Джил. Само искам да се оправя, д-р Джил".

Прави го и много скоро ще последваш Питър през парадния вход навън. И двете ще го

последваме. После ще ти изпратя сметката за съвета ми.

Помъчих се да . се усмихна. Доколкото бях видяла досега, Рей можеше да служи за

пример на всички пациенти. Защо тогава бе още тук?

- Колко продължава средно престоят в този дом? - попитах.

Тя се облегна на канапето.

- Предполагам, два месеца.

- Два м-месеца ли?

- Питър остана тук почти толкова. Тори е тук малко по-отдавна. Дерек и Саймън са в дома

от около три месеца.

- Три месеца?

- Така мисля. Но може и да греша. Преди ти да дойдеш, само двете с Лиз бяхме нови.

Всяка от нас беше тук от три седмици, макар че аз бях дошла няколко дни преди нея.

- Аз-аз. казаха ми, че ще остана само две седмици.

Тя сви рамене.

- Значи ти си по-различна. Щастливка.

- Да не са искали да кажат, че две седмици е минималният престой?

Тя протегна крак и ме побутна по коляното.

- Не увесвай нос. Нима компанията ти е лоша?

Успях да се усмихна.

- Част от нея - не.

- Не се шегуваш, нали? Питър и Лиз ги няма, така че останаха само франкенщайновци и

примадони. И като споменах, кралица Виктория е станала и всеки момент ще

се появи.

така да се каже.

- Хм?

Тя понижи още малко гласа си.

- Натъпкана е с успокоителни и съвсем е изключила.

Сигурно съм изглеждала притеснена, защото тя побърза да обясни:

- О, обикновено не го правят. Не постъпват така с никой друг, освен с Тори, а и тя го

желае. Наричаме я „принцесата на хапчетата". Ако не . ги дадат навреме, отива да си ги

иска. Един път, беше в почивните дни, таблетките свършиха и трябваше да се обадят на д-р

Джил да изпише още. - поклати глава тя. - Тогава Тори се втурна в стаята ни, заключи

вратата и отказа да излезе, преди да . донесат лекарствата. После го издрънкала на майка си

и се вдигна голяма шумотевица. Майка . се свързала с управителния съвет на дома. Във

всеки случай, днес е натъпкана с успокоителни до козирката, така че няма да ни създава

главоболия.

Когато госпожа Талбът ни събра за вечеря, осъзнах, че не съм казала на Рей, че се

възползвах от съвета . и потърсих материали за мъртвия пазач.

Тори слезе за вечеря - поне телом. По време на вечерята тя репетираше роля за най-новия

филм за зомбита - безизразно и механично поднасяше вилицата към устата си, понякога

дори си набождаше и от храната. Разкъсвах се между съжалението си към нея и

задоволството си от факта, че не ме забелязва.

Не бях единствената. С всяка изминала минута Рей се напрягаше все повече и повече,

сякаш очакваше „старата Тори" да скочи и да я заяде заради начина, по който се храни.

Саймън се мъчеше да разговаря весело с мен и предпазливо отправяше въпроси към Тори,

сякаш се опасяваше, че тя се прави на опосум и търси съчувствие.

След безкрайната вечеря всички с благодарност се изнизахме навън и се заехме всеки със

задачите си - двете с Рей разчистихме масата, момчетата изхвърлиха боклука. После Рей се

задълбочи в проекта си, а госпожица Уенг бе предупредила сестрите, че желае Рей да се

справи сама, без чужда помощ.

Така че, след като уверих госпожица Ван Доп, че веднага се връщам, аз се запътих към

стаята си, за да си взема айпода. Отворих вратата и зърнах на пода сгъната на четири бележка.

Клоуи, Трябва да поговорим. Среща в пералното помещение в 19:15. Саймън

Отново сгънах бележката. Дали Дерек не бе казал всичко на Саймън, когато не се

разтревожих от думата „некромант"? Дали не се надяваше да дам по-задоволителен отговор на

брат му?

Или пък Саймън искаше да подновим разговора, който започнахме в кухнята, когато ме

питаха за Лиз? Може би и те се притесняваха за нея.

Слязох долу малко след седем и оползотворих свободното си време да преследвам

призраци - дебнех в пералното помещение, ослушвах се и се оглеждах. За първи път имах

желание да видя или да чуя някой дух, но уви, не стана.

Бих ли могла да се свържа с него? Или е едностранно действие и трябва да чакам, докато

отсрещната страна пожелае да ми се обади? Исках да разбера и да го повикам, ала Дерек

вече ме бе хванал да си говоря сама на себе си. Не ми се щеше да рискувам и със Саймън.

И така, аз обикалях наоколо, докато погледът ми автоматично се плъзна зад камерата.

- тук. - прошепна някакъв глас толкова тихо, сякаш долавях шума на вятъра през

високите треви - говори с…

Зад рамото ми се извиси една сянка. Приготвих се да зърна нещо ужасно и погледнах

нагоре. лицето на Дерек.

- Винаги ли се стряскаш така? - попита той.

- От-тк-къде се появи?

- От горе .

- Чакам някого. - млъкнах и наблюдавах изражението му. - Ти си бил, нали? Двамата

със Саймън сте ми изпратили.

- Саймън не ти е изпращал нищо. Знаех, че няма да дойдеш, ако аз те повикам. Но

Саймън? - Той погледна часовника си. - За Саймън си подранила. И така, прегледа ли

всичко?

Значи такава била работата.

- Говориш за онази дума ли? Нек. - свих устни, за да я изрека. -„Некромант"? Така ли

се произнася?

Той махна с ръка. Произношението не беше важно. Облегна се на стената и се опита да

изрече едно нехайно, незаинтересувано „може би". Но извиващите се пръсти издаваха

нетърпението му да чуе моя отговор. Да види реакцията ми.

- Провери ли? - попита отново той.

- Проверих. Е, наистина не знам какво да кажа.

Той потърка длани в джинсите си, сякаш ги бършеше.

- Добре. Значи потърси и.

- Не беше онова, което очаквах.

Той отново изтри длани в джинсите си, после скръсти ръце. След малко ги отпусна.

Оглеждах се и го карах да подскача и да се тресе от нетърпение.

- И така. - подкани ме той.

- Е, признавам, че. - поех си дълбоко въздух. - Всъщност не си падам по компютърните

игри.

Той присви очи и те се превърнаха в тесни цепки, а лицето му се изкриви.

- Компютърни игри ли?

- Видеоигри. Роулплей геймс. Играла съм, но не и такива, за които говориш.

Той ме погледна уморено, сякаш подозираше, че мястото ми наистина е в дом за

побъркани деца.

- Но ако вие, момчета, си падате по тях - дарих го с лъчезарна усмивка, -тогава със

сигурност ще им хвърля един поглед.

- На тях ли?

- На игрите. Съгласен ли си? Но не мисля, че некромантите са за мен, макар високо да

оценявам предложението ти.

- Предложението. - бавно изрече той.

- Да поиграя на тази игра. Затова ме накара да прочета за нея, нали?

Като разбра, отвори уста и ококори очи.

- Не, нямах предвид.

- Предполагам, че е страхотно да играеш ролята на човек, който може да вдигне мъртвите,

но просто, нали се сещаш, не е за мен. Твърде мрачна игра. Твърде е емо* (Емо стилът произлиза от музиката и е микс от пънк, готика и инди рок. В обществото за емо феновете се говори най-често като за хора, склонни към самоубийство и депресии. ), нали разбираш? По-скоро бих играла ролята на вълшебник.

- Но аз не.

- Така че не мога да съм некромант. Благодаря. Наистина оценявам жеста ти, с който

искаше да ме приобщиш. Толкова мило от твоя страна.

Насочих захаросаната си усмивка към него и той най-после разбра, че го будалкам.

Лицето му помръкна.

- Не те канех да играеш, Клоуи.

- Така ли? - опулих очи аз. - Тогава защо ме изпрати при онези сайтове за некромантите?

Показа ми картинка на някакви луди, които вдигат армия от разлагащи се зомбита? Така ли

привличаш вниманието към себе си, Дерек? Като плашиш новодошлите? Е, позабавлява се и

ако още веднъж ме притиснеш или ме примамиш в мазето.

- Да те примамя ли? Опитвам се да разговарям с теб.

- Не - вдигнах поглед към него. - Опитваше се да ме изплашиш. Ако го направиш пак, ще

те обадя на сестрите.

Когато написах сценария в главата си, изреченията ми се сториха силни и предизвикателни –

новата се опъва на хулигана. Ала щом ги изрекох на глас, прозвучаха като

реплики на разглезено момиченце, което заплашва да се разприказва.

Очите на Дерек приеха суров израз и се превърнаха в зелени стъкълца, а лицето му се

изкриви в нечовешка гримаса, изпълнена с ярост, пред която отстъпих назад и се втурнах към

стълбите.

Той протегна ръце да ме хване и пръстите му изщракаха някъде до рамото ми. Дръпна ме

толкова силно, че аз изпищях, ставата ми се изкриви и аз изгубих равновесие. Той ме пусна и аз

се сгромолясах на пода.

За миг застинах на мястото си, свих се на кълбо, хванах се за рамото и запримигвах с очи -

не можех да повярвам на станалото. После сянката му падна върху мен и аз се изправих на крака.

Протегна ръка към мен.

- Клоуи, аз.

Бързо се отдръпнах. Той каза нещо, което не чух. Изобщо не го погледнах. Хукнах

презглава към стълбите.

Спрях се едва горе в стаята. Седнах на леглото с кръстосани крака и дълбоко си поех

въздух. Рамото ме пареше. Навих ръкава си нагоре и видях следите от пръстите му - червени

петна.

Вторачих се в тях. Никой досега не ме беше наранявал. Родителите ми не ми бяха

посягали. Не ме бяха плясвали с ръка, нито ме бяха заплашвали. Не бях от момичетата, които

налитаха на бой с юмруци, или се биеха с другите момичета. Да, бяха ме блъскали, бяха ме

ръгали с лакти. но да ме хванат и да ме тръшнат на пода?

Дръпнах ръкава си надолу. Изненадах ли се? Дерек ме бе накарал да се чувствам

неспокойна още при първата ни среща в кухненския килер. Когато разбрах, че тъкмо той е

изпратил бележката, трябваше да се върна горе. Ако се беше опитал да ме спре, трябваше да

викам. Но аз - не. Реших, че трябва да запазя хладнокръвие. Да проявя разум. Да му се присмея.

Нямах никакви доказателства срещу него, освен белезите на ръката ми, които вече

избледняваха. Дори да си останеха все тъй червени, ако ги покажех на сестрите, Дерек

можеше да заяви, че съм го примамила в мазето и съм го ударила, а той ме е хванал за

ръката, за да ме накара да престана. Та нали имах диагноза шизофрения? Халюцинациите и

параноята вървяха ръка за ръка с нея.

Трябваше сама да се справя.

Би трябвало да се оправя сама.

Досега бях живяла, както се казва, в саксия. Винаги съм знаела, че ми липсва опит в

живота. Нали ще пиша сценарии? Трябваше да започна да се уча още отсега. Щях да се справя.

Но за да се справя, трябваше да си изясня срещу какво точно се боря.

***

Повиках Рей настрана.

- Все още ли искаш да надникнеш в досиетата на Дерек и Саймън? - попитах. Тя кимна с глава.

- В такъв случай ще ти помогна. Тази вечер.

Открихме госпожа Талбът да сервира вечерната закуска. Пръчки от моркови и рядък сос.

Ох! Колкото и оплаквания да имах към Анет, в едно поне бях сигурна -винаги можех да

разчитам на хрупкавите . курабийки.

- Гладни ли сте, момичета? Не се учудвам. Никой не се нахрани добре на вечеря.

Тя ни поднесе чинията. Всяка от нас си взе по едно морковче и го натопи в соса.

- Двете с Клоуи се притеснихме, госпожо Талбът - обясни Рей. - За Тори.

Тя постави чинията на масата и кимна с наведен поглед.

- Знам, милички. Тори много тежко преживява напускането на Лиз. Бяха близки. Сигурна

съм, че като поговорят, ще се почувства по-добре, но засега ще е малко потисната, докато.

дозираме лекарствата .. А вие, момичета, трябва да сте изключително мили с нея .

- Разбира се - отвърна Рей и облиза изцапания си със сос пръст. - Чудехме се дали няма

да . е по-лесно, ако остане сама в стая. Бих могла да се преместя при Клоуи.

Госпожа Талбът подаде салфетка.

- Не бих искала да я изолираме напълно, но да, вероятно засега ще се чувства по-добре,

ако е сама.

- Само засега ли?

Сестрата се усмихна.

- Не, можеш да се преместиш за постоянно, ако това е желанието ви -твоето и на Клоуи.

Тори гледаше телевизия долу и Рей побърза да си премести нещата, сякаш се боеше, че

госпожица Ван Доп и д-р Джил ще забранят промяната.

Подаде ми купчина сгънати тениски.

- Заради Саймън, нали?

- Хм?

- Искаш да разбереш защо Саймън е на това място.

- Но аз не.

Тя метна джинсите на ръката си и ми направи знак да излизаме.

- Двамата винаги си бъбрите по време на храна. Отначало си помислих, че те използва, за

да разкара Тори от пътя си, но днес тя не му обръщаше внимание, а той

продължи да ти говори.

- Но аз не съм.

- Хей, харесва ти. Това е чудесно. - Тя дръпна най-дол ното чекмедже на Лиз. Беше

изпразнено - докато бяхме в час, бяха изтрили всяка следа от нея. - Не ми пука за момчето,

но такова е мнението ми. Може би се държи надуто с мен, защото не съм в лигата му.

- В лигата му ли?

Тя повдигна чифт джинси и посочи етикета.

- Да си видяла някого на това място да носи джинси „Уол-Март"? Това е частна модна

колекция. Струва пари и аз се обзалагам, че цената им е по-висока от нощувката в Мотел 6.

- Но аз.

- Страхотно. Отнасяш се добре с мен. И Питър се държеше добре, както и. -с тъга

огледа стаята - Лиз. Дерек е идиот с всички, тъй че не го приемам лично. Е, щом Саймън и

Тори са хладни към мен, голяма работа! Ето защо си мисля, че двамата са чудесна двойка, но

ако го харесваш и той те харесва? Мен не ме засяга. Ала ти си твърде умна, за да завързваш

подобни отношения.

Тя тръгна към предишната си стая и аз я последвах.

- Майката на приятелката ми имаше връзка с един, за когото искаше да се омъжи. Но

разбра, че има три деца, за които не . бе споменавал. - Тя ми се усмихна през рамо. -

Сигурна съм, че Саймън няма деца, но знае ли човек?

Изпразнихме всичките . чекмеджета и аз реших да я оставя да си мисли каквото си иска.

Но все пак не желаех да ме взема за едно от онези момичета, които като пристигнат някъде,

моментално се втурват да свалят момчетата. Щом не съм готова да кажа на сестрите за

Дерек, ще се наложи да споделя с друг. Така че оставих разказа си за по-нататък .

- Не е Саймън - казах аз, когато се върнахме в нейната стая и прибрахме последните

дрехи. - Дерек е.

Тя тъкмо сваляше една снимка от стената и я изпусна, аз я улових във въздуха и тя започна да

ругае.

- Дерек ли? Ти харесваш.

- Божичко, не! Само казвам, че се интересувам от Дерек, но не по този начин.

Тя въздъхна и се облегна на стената.

- Слава богу! Знам, че някои момичета си падат по идиоти, а е толкова неприятно! -

Когато взе снимката от ръката ми, тя се изчерви и се протегна да свали и другата. - Не

биваше да го казвам. Грешката не е в него, а в. - тя затърси нужната дума.

- Пубертетската възраст.

Ухили се.

- Точно така. Би трябвало да го съжалявам, но ми е трудно, защото поведението му е също

толкова грозно, колкото и неговата физиономия. - Тя се спря със снимка в ръка и ме

погледна през рамо. - Така ли е? Той. направи ли ти нещо?

- Защо? Нима е вършил такива неща в миналото си?

- Зависи от това, какви неща имаш предвид. И друг път е бил грубиян, така е. Идиот е -

безусловно. Не ни обръща никакво внимание, освен ако няма друг избор и, повярвай ми,

никой не се оплаква от това. Какво е направил този път?

Обмислях думите си. Нямаше да ми е приятно тя да настоява да го обадя на сестрите, така

че пропуснах частта с падането ми на пода и само казах, че ме преследва и когато съм сама,

тутакси цъфва до мен.

- Аха, харесва те - каза и ми даде да държа снимката.

- Не, не е това.

- Ами! Е, не ти се иска да е така, но уви! - така е. Може пък да си неговият тип. В моето

училище харесвам едно момче, баскетболист. По-висок е и от Дерек, но си пада по дребни

момичета като теб.

Взех и другата снимка.

- Не, не си права. Убедена съм.

Тя отвори уста и аз усетих нотка на раздразнение у нея. Защо става така? Щом някое

момиче каже, че някое момче я притеснява, следват възклицания от рода на: „О, да, той те

харесва!", сякаш това обяснява всичко?

Забелязала изражението ми, Рей тутакси затвори уста и свали следващата фотография.

Казах:

- Той ме плаши и искам да надникна в досието му. Да видя дали има причина да се

притеснявам. Дали той има, нали се сещаш, някакъв проблем.

- Умно. Извинявай. Щом те плаши, имаш право. Не исках да се шегувам с това. Сериозно

е. Довечера ще разполагаме с всички факти.

В Лайл Хаус всички си лягахме в девет, а час по-късно гасяха лампите, сестрите се

оттегляха и правилото „Никакви разговори!" влизаше в сила.

Във всеки край на горния етаж имаше спалня за сестрата, която отговаря за съответната

част. Лиз ми беше казала, че няма врата, която да свързва спалните на момчетата и

момичетата, ала според Рей стаите на сестрите бяха свързани с врата, което им даваше пълен

достъп до целия етаж в случай на нужда.

Така че, когато Рей се кълнеше, че госпожа Талбът заспивала бързо и спяла много дълбоко, тя трябваше да вземе предвид и госпожица Ван Доп. Беше рисковано да се опитаме да проникнем в кабинета по-рано през нощта. Рей нагласи спортния си часовник да звънне в 2:30 и легнахме да спим.

В 2:30 в сградата беше тихо и спокойно. Твърде тихо и твърде спокойно. Всяко изскърцване на пода гърмеше като изстрел. А в старите постройки дъските неизменно скърцат.

Рей ме последва в кухнята, отворихме хладилника и взехме две кутии плодов сок, които

поставихме на плота. Аз отворих вратата на килера, запалих лампата и се върнах в коридора,

като оставих и двете врати открехнати.

Кабинетът на д-р Джил беше в западния край, до стълбите за момчешките спални. Още

преди седмица Рей беше проверила ключалката. Отключваше се с най-обикновен ключ за

вътрешни врати, беше просто, като да пуснеш монета и да отвориш. Поне тя така ми бе

казала. Никога не ми е трябвало да отключвам вътрешна врата - вероятно защото нямах нито

братя, нито сестри. Ето защо само наблюдавах и запомнях. Така обогатявах житейския си

опит.

Веднъж Рей видяла как д-р Джил бе извадила нейното досие по време на събеседването си

с нея, така че знаеше къде ги държи. Кабинетът разполагаше с комплексен принтер, което

улесняваше работата ни. Аз пазех на вратата. Единствената засечка стана, когато копирахме

страниците - главичката на скенера вдигна шум и ме изнерви. Но те трябва да са били

кратки, защото докато надзърна, тя ги беше копирала и ги подреждаше в папката.

Подаде ми два листа, сгънати на две, после върна досието в чекмеджето. Измъкнахме се

заднешком от стаята. Когато тя отново заключи вратата, непогрешимият шум от скърцане на

дъски ни накара да замръзнем на място. Последва миг тишина. После пак се чу изскърцване.

Някой слизаше от момчешките спални.

Ние изчезнахме, като тичахме с боси крака надолу по коридора. Втурнахме се през

открехнатата врата в кухнята и оттам - в килера за провизии.

- Хайде - изсофлирах аз. - Просто вземи нещо от рафта.

- Не мога да намеря бисквитките от оризено брашно. Знам, че миналата седмица бяха тук.

- Вероятно момчетата - млъкнах, после прошепнах:

- Някой идва. Лампата!

Тя щракна ключа, а аз затворих вратата, като оставих съвсем тесен процеп. Погледнах през

него и видях Дерек да влиза в кухнята. Не светна лампите; заоглежда се, а луната огряваше

лицето му. Погледът му обходи цялата кухня и се спря върху вратата за килера.

Бутнах я и излязох.

- Бисквитка? - попитах и му подадох кутията.

Той ме погледна и за миг ми се стори, че отново съм долу в мазето и политвам към пода.

Усмивката ми се стопи и аз мушнах кутията в ръцете му.

- Тъкмо си похапвахме - каза Рей.

Той продължи да ме гледа с присвити очи.

- Ще взема сока - рече Рей и се плъзна покрай мен.

Дерек хвърли поглед към кутиите, които бяхме оставили на плота. Доказателство, че

наистина бяхме нападнали кухнята. Аз измислих плана, като си мислех, че е много хитър, но

когато погледът му си върна към мен, косата ми настръхна и разбрах, че

номерът ни няма да

мине.

Пристъпих напред. За миг той остана неподвижен и аз чувах само дишането му, усещах

огромните му размери, надвесени над мен.

Той отстъпи встрани.

Когато минавах покрай него, той взе една опаковка от кутията и ми я подаде:

- Забрави ги.

- Да. Благодаря.

Взех я и изтичах в коридора, следвана от Рей. Дерек тръгна след нас, но зави в другата

посока, към момчешкото отделение. Преди да започна да се качвам по стъпалата, погледнах

надолу по коридора. Той бе застанал пред кабинета на д-р Джил и се взираше във вратата.

Останахме да лежим на тъмно в леглата си поне четвърт час - достатъчно дълго, за да

може Дерек да реши дали да ни обади на сестрите, или и той да отиде да спи. Пръстите ми

се докосваха до листата, които бях напъхала в колана на пижамата си. Накрая Рей се сгуши

до мен в леглото с фенерче в ръка.

- Измъкнахме се на косъм - забеляза тя.

- Мислиш ли, че ще каже на сестрите?

- Не-е. И той бе слязъл да си похапне. Няма да посмее да се разприказва. Значи Дерек бе решил

да си похапне, тъкмо когато отключвахме вратата на д-р Джил? Не обичах съвпаденията, но бях сигурна, че принтерът не бе издал толкова висок шум, че да се чуе на горния етаж.

Издърпах листите изпод колана си и ги пригладих върху матрака.

- Досието на Дерек - прошепна Рей, когато включи електрическото си фенерче.

Издърпах и другата страница и . я подадох.

- Искаш ли досието на Саймън?

Тя поклати глава.

- Това е втората страница на същото досие. За Саймън нямаше нищо.

- Не успя да го откриеш ли?

- Не, просто нямаше

нищо. Отделенията в чекмеджето носят нашите имена, както и

папките с досиетата ни. Нямаше нито отделение, нито папка на името на Саймън.

- Но това е...

- Странно е, знам. Може да го държат другаде. Но ти искаше да надникнеш в досието на

Дерек, така че не исках да губя време и да търся досието на Саймън. Да видим за какво са

вкарали този Франкенщайн тук. - Тя освети най-горната част на страницата.

- Дерек Суза.

Дата на раждане, дрън, дрън, дрън.

Тя премести светлината по-нататък.

- Ха! Бил е докаран в Лайл Хаус от някаква агенция за деца. Няма и намек за бащата,

когото двамата със Саймън споменават в разговорите си. Щом е намесена агенция за деца,

баща им не е цвете за мирисане. О, ето. Диагноза. антисоциална личност. -Тя се засмя под

носа си. - Хайде, де! Кажете ми нещо, което да не ми е известно. Че това заболяване ли е?

Грубиянство. С какви лекарства се лекува?

- Каквито и да са, не действат.

Тя се ухили.

- Правилно го каза. Нищо чудно, че е от толкова дълго време тук.

Лампите в коридора светнаха. Рей се втурна към леглото си и остави електрическото

фенерче включено. Загасих го в мига, в който се затвори вратата на банята. Направих

движение към нея да . го подхвърля, но тя поклати глава, наведе се и прошепна:

- Ти довърши. Виждаш ли нещо интересно? Утре ще ми кажеш.

Който и да бе влязъл в банята - Тори или госпожа Талбът, - остана вътре цяла вечност.

Когато се чу шуртенето на вода, Рей вече спеше. Почаках няколко минути, включих

фенерчето и зачетох.

С всяко следващо изречение ужасът в стомаха ми растеше. Антисоциалното поведение на

разстроената личност нямаше нищо общо с грубиянството. Означаваше, че болният проявява

съвършено незачитане на останалите и неспособност да емпатира, т.е. да се постави на

мястото на другия. Разстройството се характеризира с проява на насилие и пристъпи на гняв,

които влошават ситуацията. Ако не разбираш, че нараняваш някого, какво би те спряло?

Отгърнах на следващата страница, която носеше етикета „Произход".

„Провеждането на стандартна проверка за произхода на Д. С. се оказа трудно. Не се

намери нито свидетелство за раждане, нито друг документ. Вероятно съществуват, но

липсата на конкретна информация относно ранните му години прави търсенето невъзможно. По

думите на Д. С. и заварения му брат С. Б. Дерек е дошъл да живее в

семейството на петгодишна възраст. Д. С. не си спомня - или отказва да сподели -

подробности от живота си преди това, макар отговорите му да предполагат, че може би е

отгледан в дом за изоставени деца.

Бащата на Саймън, Кристъфър Бей, фактически е поел грижата за него, без да има

документи за реално осиновяване или приемането му като храненик в семейството.

Момчетата са записани в училище под имената „Саймън Ким" и „Дерек Браун". Причината

за фалшивите имена е неизвестна.

Според училищните документи поведенческите проблеми на Д. С. са започнали в седми

клас. Никога не е бил весело дете, но в седми клас е ставал все помрачен, самоизолирането

му от околните е било придружено с изблици на незаслужен гняв, често завършващи с пристъпи

на насилие."

Пристъпи на насилие.

Белезите по ръцете ми ме пареха, аз разсеяно ги потърках и потреперих.

„Не са документирани никакви инциденти, така че проследяването на болестта е

невъзможно. По всяка вероятност Д. С. е избегнал изключването от училище, както и

другите дисциплинарни наказания, докато не е станал жесток побой, описан от свидетели

като „обикновено сбиване в училищния двор". Д. С. яростно е нападнал трима младежи и

служителите подозират, че нападението е повлияно от изкуствено подклаждан гняв.

Силният наплив на адреналин може да обясни и необикновената му сила, за която

съобщават свидетелите. Докато властите успеят да се намесят, единият младеж е получил

увреждания на гръбначния стълб. Медицинските експерти се опасяват, че той никога няма

да може отново да проходи."

На страницата бяха изброени още подробности, но думите изчезнаха и аз виждах само

пода, стелещ се под мен, когато Дерек ме запрати в другия край на пералното помещение.

Необикновена сила.

Пристъпи на насилие.

Няма да може да проходи.

Бяха отвели Лиз, задето хвърляла моливи и шишенца с гел за коса, а бяха оставили Дерек

тук? Огромен мъжага с история на насилнически прояви? С диагноза, която означаваше, че

не му пука кого наранява и колко болезнено е нараняването?

Защо никой не ме предупреди?

Защо не го затворят някъде?

Мушнах листите под матрака. Нямаше нужда да чета по-нататък. Знаех какво ще пише

там. Че е поставен на медикаменти. Че го рехабилитират. Че той им сътрудничи и през

времето, прекарано в Лайл Хаус, не е проявявал насилие. Че състоянието му е под контрол.

Светнах с фенерчето и отново видях белезите на ръката си. Следите от пръстите му бяха

станали морави.

16

Всеки път, когато се унасях, аз оставах приклещена в едно странно състояние между съня

и действителността, а умът ми пресяваше случилото се през изминалия ден, изкривяваше го

и го изопачаваше. Връщах се долу в мазето, Дерек ме хващаше за ръката и ме запращаше в

другия край на помещението. После се събуждах в болницата, а госпожа Талбът до мен ми

заявяваше, че никога няма да проходя.

Някой потропа на вратата и ме събуди, но аз зарових лице във възглавницата.

- Клоуи? - Госпожа Талбът отвори вратата. - Трябва да се облечеш и да слезеш долу.

Стомахът ми се сви. След като Питър и Лиз ги нямаше, нима бяха решили, че всички

трябва да закусваме заедно? Не можех да погледна Дерек в очите. Не можех и толкова.

- Леля ти ще намине към осем и ще те изведе на закуска. Трябва да си готова.

Пуснах възглавницата и станах.

- Бясна си ми, нали, Клоуи?

Спрях да мушкам с вилицата бърканите яйца в чинията си и вдигнах очи. Лицето на леля

Лорън, изкривено от притеснение. Тъмните полукръгове под очите . говореха, че не се е

наспала миналата нощ. По-рано нямаше да ги забележа, защото щяха да са покрити с грим и

щях да ги видя едва в закусвалнята на Дени на светлината на флуоресцентните лампи.

- За какво да съм ти бясна? - попитах.

Тя се засмя.

- Ами, не знам. Може би задето те пъхнах в дом, пълен с непознати, а после изчезнах.

Оставих вилицата си на масата.

- Не ти ме „пъхна". Училището настоя да ме настанят тук, а домът настоя двамата с татко

да не се появявате, за да свикна с обстановката. Не съм дете. Знам какво става.

Тя издиша толкова шумно, че заглуши боботенето на гласовете в препълнения ресторант.

- Имам проблем - продължих. - Трябва да се науча да се справям сама, защото вината не е нито

твоя, нито на татко.

Тя се наведе напред.

- Но не е и твоя. Разбираш го, нали? Състояние на организма. Не си направила нищо, за да го

причиниш.

- Знам. - Отхапах от препечената си филийка.

- Държиш се като напълно зрял човек, Клоуи. Гордея се с теб.

Кимнах с глава и отново отхапах от хляба. Семената от малиненото сладко хрускаха между

зъбите ми.

- О, донесох ти нещо. - Тя бръкна в чантичката си и измъкна торбичка за сандвичи. В нея

бе сложила колието с рубина. - Сестрите от дома ми се обадиха и ми

казаха, че си го искаш.

Баща ти беше забравил да го прибере от болницата, когато те изписаха.

Взех пликчето в ръка и напипах познатия камък през найлона, после . го върнах.

- Нека остане у теб да ми го пазиш. В дома не позволяват да носим накити.

- Не се тревожи, вече говорих със сестрите. Казах им, че е важно за теб и те се съгласиха

да ти разрешат да си го слагаш.

- Благодаря.

- Гледай да го носиш. Не искаме пак да изчезне.

Извадих колието от пликчето и си го сложих. Знаех че е глупаво суеверие, но с него се

почувствах по-добре. По-сигурна, предполагам. Напомняше ми за мама; беше нещо, което

бях свикнала да нося толкова много години, че без него се чувствах малко странно.

- Не мога да повярвам, че баща ти го е забравил в болницата - поклати глава леля ми. -

Бог знае кога щеше да си спомни, защото пак отлетя.

Да, моят татко си бе отишъл. Беше ми се обадил по мобилния телефон на леля Лорън да

ми обясни, че трябва незабавно да отлети за Шанхай по някаква неотложна работа. Тя му

беше бясна, но нямаше смисъл той да остава, щом аз живея в Лайл Хаус. Беше си уредил да

излезе в едномесечен отпуск, когато ме пуснат от тук и аз бих предпочела да е с мен тогава.

Леля ми говореше за плана си да заминем „по женски" в Ню Йорк, когато ме пуснат.

Нямах сърце да . призная, че по-скоро бих си останала вкъщи при татко, бих се шляла с

приятелки. Връщането ми към нормалния живот щеше да е най-хубавото отпразнуване на

освобождаването ми от Лайл Хаус.

Моят нормален живот.

Спомних си за призраците. Щеше ли животът ми отново да се върне към нормалния

ритъм? Щях ли аз да се върна към нормалния живот?

Погледът ми подскачаше от лице на лице. Имаше ли призраци тук? Как можех да разбера?

Какво ще кажа за онова момче отзад с риза на хевиметалист, който сякаш току-що бе

излязъл от телевизионната програма VH1, излъчваща предаване под названието „Обожавам

осемдесетте години"? Или старицата с дълга посивяла коса и с риза на вратовръзки? Или

пък облеченият в костюм мъж, който чака до вратата? Как мога да разбера, преди някой да

се е блъснал в тях, откъде да съм сигурна, че не са духове, които чакат да ги забележа?

Наведох поглед към портокаловия си сок.

О, ето ти едно предложение, Клоуи. През остатъка от живота си избягвай да гледаш

хората в очите.

- Е, приспособяваш ли се вече? Разбираш ли се с другите деца?

Думите . сякаш ме зашлевиха и ми напомниха, че имам по-важни проблеми от този с

духовете.

Усмихваше се, бе задала въпроса на шега. Очевидно е, че се разбирам с децата. Макар и да

не бях кой знае колко общителна, бях човек, на когото можеше да се разчита и който не

причинява неприятности. Вдигнах поглед към нея и усмивката . изчезна.

- Клоуи?

- Хм?

- Имаш проблеми с децата ли?

- Н-не. Всичко е н-наред.

Затворих уста и зъбите ми изтракаха. За всички, които ме познаваха,

заекването ми беше стресометър. Нямаше никакъв смисъл да настоявам, че всичко е наред, щом

дори не можех да изрека лъжата.

- Какво е станало? - Тя стисна вилицата и ножа си, сякаш бе готова тозчас да ги насочи

срещу виновника за състоянието ми.

- Няма ни.

- Не ми разправяй, че нямало нищо. Щом те попитах за другите деца, лицето ти така се

изкриви, сякаш се канеше да повърнеш.

- От яйцата е. Прекалих с горещия сос. Нямам проблеми с другите деца. -Очите . ме

пробождаха и аз разбрах, че няма да се отърва лесно. - Само едно дете, но не е толкова

важно. Не можеш да се разбираш с всички, нали така?

- Кое дете? - Тя отпрати с ръка сервитьора, който предпазливо се приближаваше с кафето

. в ръка. - Не обелвай очи, Клоуи. Тук си, за да си отпочинеш и ако някой те притеснява.

- Мога да се оправя.

Тя освободи приборите от смъртната си хватка, остави ги на масата и приглади

салфетката пред себе си.

- Не е там работата, миличка. В момента трябва да се погрижиш за толкова много неща.

Кажи ми кое е това момче и те уверявам, че повече няма да те притеснява.

- Той няма да.

- Значи е момче. Кое? Имате три момчета. не, вече са само две. Високото момче е, нали?

Видях го тази сутрин. Опитах се да се представя, но той ме отмина. Дарън, Деймиън.

Възпрях се и не я поправих. Вече ме бе измамила и ме бе накарала да призная, че

мъчителят ми е момче. Исках поне веднъж да си кротува и просто да ме изслуша, може би да

ме посъветва, но не да скача и да се втурва да ми оправя нещата.

- Дерек - каза тя. - Така се казва. Когато сутринта ме подмина, госпожа Талбът ми

обясни, че той си е такъв. Грубиян. Права ли съм?

- Ами той. просто се държи недружелюбно. Но нищо от това. Както вече ти казах, човек

не може да се разбира с всички, а останалите деца се държат добре. Едното момиче е малко

надуто като съквартирантката ми на миналогодишния лагер. Нали я помниш? Онази, дето.

- Какво ти стори този Дерек, Клоуи? - попита тя, като отказа да се остави да отвлека

вниманието . в друга посока. - Докосна ли те?

- Н-не, как ти х-хрумна?

- Клоуи - гласът стана рязък, тъй като пелтеченето ми ме издаде. - Не трябва да криеш.

Ако е постъпил неуместно с теб, кълна се.

- Не беше така. Просто разговаряхме. Докато го отминавах, той ме сграбчи за ръката.

- Сграбчил те е?

- Само за миг. Изплаши ме. И аз реагирах твърде бурно.

Тя се наведе напред.

- Не си реагирала твърде бурно. Щом някой те докосне, а ти не го желаеш, имаш право да

възразиш, да се оплачеш и.

Това продължи до края на закуската. Четеше ми конско за „неподходящото докосване",

сякаш бях петгодишно момиченце. Не разбирах защо се тревожи толкова. Дори не . бях

показала белезите си. Но колкото повече . противоречах, толкова повече тя побесняваше и

вече започвах да мисля, че може би тук не ставаше въпрос за някакво си момче, което ме бе

хванало за ръката. Тя се гневеше на баща ми, задето замина, на училището ми, задето ме

накара да постъпя в този дом и тъй като не можеше да им се опълчи, леля ми бе намерила

човек, когото да обвини за състоянието ми, бе открила проблема, който би могла да реши вместо

мен.

- Моля те, недей - казах аз в колата, която работеше на празен ход на алеята пред Лайл

Хаус. - Не е направил нищо. Моля ти се. И без това е достатъчно трудно.

- Ето защо аз няма да го правя по-трудно, Клоуи. Няма да викам бедите, а ще ги

превъзмогвам. - Тя се усмихна. - Превантивна медицина.

Стисна ме за коляното. Аз погледнах през страничното стъкло, а тя въздъхна и загаси двигателя.

- Обещах ти да бъда дискретна. Знам как да се справям с деликатни проблеми като този,

защото последното нещо, което желае жертвата, е да я обвинят, че много дърдори.

- Аз не съм жер.

- Този Дерек никога няма да разбере откъде е дошло оплакването. Дори сестрите няма да

узнаят, че си споделила с мен. Внимателно ще привлека вниманието им върху собствените

ми професионални наблюдения.

- Дай ми само два дни и.

- Не, Клоуи - строго изрече тя. - Ще разговарям със сестрите и ако е необходимо ще се

обърна и към администраторите. Би било безотговорно от моя страна да не го направя.

Обърнах се с лице към нея и отворих уста да възразя, ала тя вече бе слязла от колата.

Когато се прибрах, Тори се беше върнала. Беше вече на себе си, в обичайното си

настроение.

Ако аз пишех сценария за тази сцена, щях да се съблазня да променя героите до известна

степен. Млада жена вижда как отвеждат единствената . приятелка, отчасти поради неин

донос. Когато съквартирантите . се съюзяват помежду си и се стараят да я изведат от

депресията ., като . засвидетелстват своята подкрепа и загриженост, тя осъзнава, че

приятелката, която е изгубила, не е единствената . приятелка и се заклева да стане по-добра и

по-мила с околните.

В реалния живот обаче хората не се променят за една нощ.

Още в началото на първия час Тори ми заяви, че съм седнала на мястото на Лиз и че подобре

ще е да не се държа така, сякаш Лиз няма да се върне. После излезе след мен и Рей в

коридора.

- Закуси ли добре с леличката си? Предполагам, че родителите ти са твърде заети, за да

дойдат?

- Мама със сигурност щеше да дойде. Но малко . е трудно, тъй като е

мъртва и среща спънки.

Тутакси последва ответен удар. Окото . не мигна.

- И какво направи, за да заслужиш отпуската, а, Клоуи? Така ли те възнаградиха, задето

им помогна да се отърват от Лиз?

- Тя не... - започна Рей.

- Като че ли ти си по-добра от нея, Рейчъл. Дори не изчака постелята на Лиз да изстине и

се търкулна в нея с новата си приятелка. Е, Клоуи, как върви специалното лечение?

- Не е специално - отвърна Рей. - Майка ти непрекъснато те взема от тук и те води

някъде. А при Клоуи това най-вероятно е награда за добро поведение. Докато случаят с теб е

различен - майка ти е в борда на директорите.

На нашата възраст „да имаш добро поведение" не е пример, който трябва да следваш. Но

ноздрите на Тори се разшириха, лицето . се изкриви, сякаш Рей бе изрекла

най-голямата обида на света.

- Така ли? - каза тя. - Е, затова пък не виждаме твоите родители да идват при теб, така ли

е, Рейчъл? Колко пъти са те посетили откакто си тук? Да видим. о, правилно, нула пъти. -

Тя оформи нула с палеца и показалеца на ръката си. - А това няма нищо общо с лошото

поведение. Те просто не се интересуват от теб.

Рей я притисна до стената. Тори нададе оглушителен писък.

- Тя ме изгори! - викаше Тори и се държеше за рамото.

- Блъснах те.

Госпожица Уенг излетя от класната стая в коридора, следвана от Саймън и Дерек, които

бяха останали след часа да обсъдят домашните си.

- Рей ме изгори. В себе си има кибритени клечки или нещо подобно. Вижте, вижте.

Тори дръпна надолу деколтето на фланелката си.

- Спри, Тори, не се разсъбличай - каза Саймън и закри очите си с длан. -Моля те.

Откъм Дерек се чу тихо боботене, което при добро желание би могло да се приеме и като

смях.

Рей вдигна ръце във въздуха.

- Не нося клечки. Нито запалка. Не крия нищо в ръкава си.

- Забелязвам лека червенина, Тори, от блъсването е - каза госпожица Уенг.

- Тя ме изгори! Усетих го! Пак е скрила кибритени клечки някъде. Претърсете я.

Направете нещо.

- Защо ти не направиш нещо, Тори? - попита Саймън мимоходом, докато ни отминаваше. –

Например да . вземеш живота.

Тя се извъртя - не към него, а към Рей - и . се нахвърли, преди госпожица Уенг да я

сграбчи, за да я спре. Сестрите пристигнаха тичешком.

Да, Тори се бе върнала.

17

През първия час очаквах всеки миг госпожица Ван Доп или д-р Джил да влязат в стаята и

да повикат Дерек на „разговор". Трябваше да повярвам на леля ми. Когато се върнахме от

закуска, тя тихичко бе повикала госпожа Талбът настрана с думите, че искала да обсъди

напредъка, който съм отбелязала. Никой не си помисли нещо друго. А и никой не прекъсна

часа, за да измъкне Дерек навън.

Случката с Тори бе единствената неприятност в спокойната иначе утрин. Дерек

присъстваше на всички часове и не ми обръщаше внимание. Преди обяда отиде на сеанс с др

Джил. Когато се върна, аз чаках в коридора пред банята. Вътре, както винаги преди ядене,

беше Саймън. Не познавам друг човек, който толкова съвестно да си мие ръцете преди всяко

хранене.

Мислех да изтичам горе до момичешката тоалетна, но вратата на кабинета се отвори и в

рамката . се открои едрата тъмна фигура на Дерек. Стегнах се. Той излезе и ме погледна.

Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя - бях сигурна, че му се бяха карали.

Погледите ни се срещнаха. Той кимна, изръмжа нещо, което звучеше като „Здрасти!", и

тъкмо се канеше да ме отмине, когато вратата на банята се отвори.

Отвътре излезе Саймън с наведена глава. Като ме видя, мушна нещо в задния си джоб.

- Опа! Значи пак съм окупирал банята и ме чакате на опашка.

- Само Клоуи - Дерек отвори вратата, за да вляза. Изоб що не ми се сърдеше. Дори бе помил

от всякога. Леля ми трябва да се е справила чудесно. Трябваше да съм по-сигурна в нея.

Когато влязох, Саймън каза на Дерек:

- Хей, трапезарията е натам.

- Започвай без мен. Трябва да взема нещо от стаята.

Пауза. После:

- Почакай!

След което чух как Саймън последва Дерек нагоре по стълбите.

След обяда беше мой ред да изхвърля боклука. Житейски опит, казах си аз и взех завоя с

количката към бараката, като разгоних мухите, които искаха да видят отблизо какво карам.

Всичко бе житейски опит. Не се знаеше дали няма да ми се наложи да заснема някоя важна

сцена, в която главният герой извозва боклук с товарна количка.

Смехът ми литна из двора. Слънцето грееше, топлината му се разнасяше по лицето ми,

дърветата и нарцисите цъфтяха, вонята на гниещ боклук едва се усещаше от лекия полъх на

свежо окосена трева.

Доста добро начало на днешния следобед. По-добро, отколкото очаквах.

Спрях. Отсреща, в съседния двор, имаше призрак. Малко момиченце на не повече от четири години.

Сигурно беше дух. Играеше си самичко в двора. Носеше рокличка с набор -като сватбена

торта, изобилстваща с фльонги и панделки, с ленти, вплетени в извитите, като тирбушони

къдрици и фльонги върху лъскавите . лачени обувки. Сякаш самата Шърли Темпъл бе

слязла направо от киноафиша.

Изхвърлих торбите в бараката, където щяха да са на сигурно място, защитени от

крадливите животинки. Те тупнаха върху дървения под, ала момиченцето, което бе на помалко

от десет метра от мен, не вдигна поглед. Затворих вратата на бараката, заобиколих я и

се приближих до оградата, клекнах, за да съм на нивото на детето.

- Здравей - казах аз.

Момиченцето се намръщи, сякаш се чудеше с кого разговарям.

Усмихнах се.

- Да, виждам те. Много красива рокля. Като бях колкото теб на възраст и аз имах такава.

Тя колебливо ме погледна през рамо и се приближи.

- Мама ми я купи.

- И моята рокля ми я бе купила мама. Харесва ли ти?

Момиченцето кимна с глава и в тъмните му очи грейна усмивка.

- Сигурна съм, че е така. Аз обожавах моята. Ами.?

- Аманда!

Момиченцето подскочи назад, приземи се по дупе и изстена. Жена, облечена в памучни

панталони и кожено яке се втурна към него, ключовете в ръката . се

раздрънчаха, а задната

врата шумно се блъсна зад гърба ..

- О, Аманда, изцапа красивата си рокля. Трябва да променя датата на снимките.

Жената втренчено ме погледна, прегърна детето си и го поведе към къщата.

- Нали ти казах да не се приближаваш до тази ограда, Аманда? Никога не

разговаряй с

децата в съседния двор. Никога, разбра ли ме?

Не разговаряй с побърканите деца. Исках да извикам след нея, че ние не сме луди. Просто

взех детето . за призрак, това е.

Питах се дали има книги на подобна тематика. „Петдесет начина да различиш живите от

мъртвите, преди да те затворят в стаята с тапицираните стени." Ами да, сигурна съм, че

библиотеката е закупила това томче.

Можеше да съм единственият човек в света, който вижда духове. Дали не съм го

наследила, като например сините ми очи? Или съм го прихванала като вирус?

Трябва да съществуват и други като мен. Но как да ги открия? И бих ли

могла? Нужно ли беше?

Шум от стъпки - някой идваше. Жив човек. Вече си бях научила урока: призраците могат

да викат, да пищят, да говорят, но се придвижват безшумно.

Все още бях зад бараката и никой не можеше да ме види. Също като в мазето, само че тук

никой нямаше да чуе виковете ми за помощ.

Втурнах се напред, тъкмо когато една сянка заобиколи бараката. Саймън.

Той вървеше към мен, а лицето му бе потъмняло от гняв. Сърцето ми се сви, но останах

твърдо на мястото си.

- Какво им каза? - изрече думите бавно, хладнокръвно, сякаш се мъчеше да изглежда

непоколебим.

- Да съм казала ли?

- На сестрите. За брат ми. Обвинила си го в нещо.

- Не съм казала на сестрите ни.

- Тогава леля ти им е казала. - Той барабанеше с пръсти по стената на бараката. - Знаеш

за какво говоря. Ти си казала на нея, тя е казала на сестрите, после д-р Джил повика Дерек

на специален разговор преди обяда и го предупреди да не те закача. Ако те притесни отново, ще го махнат от тук.

- К-какво?

- Чакат само да им споменеш нещо и той си отива. Ще го преместят. -Вената на врата му

пулсираше. - Откакто е дошъл тук се държи идеално. А сега, най-неочаквано, след една

разправия с теб, получава предупреждение. Ако само те погледне странно, изчезва.

- Аз - аз - аз.

- Снощи между вас е станало нещо, така ли? Дерек се качи в стаята обезумял от страх.

Каза, че е разговарял с теб и е съсипан. Само това.

Изтъкнах истината - че не съм искала да го обадя. На закуска съм била мълчалива, леля

ми помислила, че съм разстроена. Ала това можеше и да означава, че съм много намусена и

че искам да изкопчи истината от устата ми.

Но отношението на Саймън ми изби рибата. Обвини ме, че съм си измисляла. Разни

истории и нечестно съм насочвала стрелите в неговия неразбран от никого брат.

- В ресторанта беше горещо - казах. - И аз си навих ръкавите нагоре.

- Какво?

Дръпнах ръкава на лявата си ръка и му показах четирите белега, тъмнолилави като

мастилени петна. Саймън пребледня.

- Леля ми поиска да разбере какво се е случило. Аз не . казах и тя ме прилъга да призная,

че е било момче. Срещнала Дерек сутринта и той се отнесъл грубо с нея, така че леля ми

реши, че сигурно е бил той. Не съм го потвърдила. Ако той е в беда, вината не е моя. Имам

пълно право да кажа на някого, но не го направих.

- Добре, добре. - Той потърка брадичката си, като не отлепваше очи от ръката ми. - Значи

той те дръпна за ръката. Така трябва да е било. Прав ли съм? Просто те е стиснал по-силно,

отколкото е очаквал.

- Запрати ме в другия край на помещението.

Саймън се опули и спусна клепачи, за да скрие изумлението си.

- Но не е искал. Ако беше видяла колко бе изплашен снощи, щеше да разбереш.

- И това го оневинява? Ако изляза извън кожата си и те смачкам от бой, няма да съм

направила кой знае какво, защото не съм искала, не съм го планирала.

- Ти не разбираш. Той просто.

- Права е - изпревари го Дерек. Гласът му идваше откъм ъгъла.

Свих се цялата. Нямаше как да го избегна. През очите на Дерек премина някакво чувство.

Съжаление ли? Вина? Но той премига и край - изражението изчезна.

Спря се зад Саймън - застана поне на метър и половина-два от мен.

- Снощи исках да поговоря с теб. Когато ти тръгна да излизаш, аз те дръпнах и. - той

сякаш се отдръпна, загледа се встрани.

- Ти ме запрати в другия край на помещението.

- Не. Да, права си. И преди го казах. Нямам извинение. Саймън? Да тръгваме.

Саймън поклати глава.

- Тя не разбира. Виж, Клоуи, Дерек не е виновен. Той е свръхсилен и.

- И ти не носеше криптонитната си огърлица - додаде Дерек, като изкриви уста в горчива

усмивка. - Да, много съм едър. Пораснах бързо. Може би и аз не познавам докрай силата си.

- Това не е. - започна Саймън.

- Не е извинение, както каза и ти. Искаш да стоя по-далече от тебе? Желанието ти ще бъде

изпълнено.

- Дерек, кажи ..

- Спри, разбрахме ли се? Тя не се интересува. Даде ми ясно, дори много ясно да разбера.

А сега да се махаме, преди някой да ме е видял с нея и отново да ме нахокат.

- Клоуи! - гласът на госпожа Талбът проехтя в двора.

- Точно навреме - измърмори Дерек. - Сигурно разполага с екстрасензорна програма.

- Една минута - викнах . в отговор аз и се придвижих встрани, така че да ме види.

- Тичай - каза Дерек, щом чухме вратата да се затръшва. - Нали не искаш да закъснееш за

лекарствата си?

Аз се намръщих, обърнах се и описах широк полукръг около тях, за да ги заобиколя и да се

прибера. Саймън измърмори нещо под носа си, сякаш говореше на Дерек.

Пред мен се изви дим. Аз отстъпих назад. Той се носеше над земята като паднала ниско мъгла.

- Саймън! - просъска Дерек.

Обърнах се към тях, като сочех с пръст мъглата.

- Какво е това?

- Кое? - проследи пръста ми Дерек. - Ха! Трябва да е призрак. Не, почакай, нали уж не

виждаше духове? Получаваше халюцинации. Тогава сигурно халюцинираш.

- Това не е.

- Нищо не е, Клоуи. - Той мушна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

- Игра на въображението ти, както всичко останало. А сега бъди добро дете и тичай да си изпиеш

лекарствата. Не се тревожи, от сега нататък няма да се приближавам до

теб. Изглежда сгреших. Много сгреших.

Искаше да каже, че ме е преценил погрешно. Че не заслужавам неговото внимание. Свих ръце в

юмруци.

- Внимавай, Клоуи. Да не ме удариш. Тогава ще трябва да те обадя.

Саймън излезе напред.

- Стига, Дерек. Тя не те е обадила.

- Отлично го знае - намесих се аз, като гледах Дерек право в очите.

- Дразни ме. Той е кретен и побойник и за каквито и „тайни" да ми се присмива, моля! Може да ги запази за себе си. Прав е. Аз не се интересувам.

Извърнах се, отидох до товарната количка и я хванах за дръжките.

- Недей - каза Саймън. - Аз ще я взема.

- Тя вече я взе.

Обърнах се и видях, че Дерек е поставил ръка върху рамото на Саймън.

Саймън отблъсна ръката на брат си.

- Клоуи.

Аз се отправих с количката към къщата.

18

Влязох през задната врата и се сблъсках с Тори.

- Забавляваш се като изхвърляш боклука ли? - попита тя.

Погледнах назад през набраните перденца и видях само Саймън до бараката. Бих казала,

че ако тя погледнеше по-отблизо, щеше да разбере, че Дерек също беше там. Ала не виждах

какъв е проблемът.

Дерек ме обвиняваше, че съм му навлякла неприятности. Саймън ме обвиняваше, че съм

навлякла неприятности на Дерек.

Ако и Тори започнеше да ме обвинява, че съм отвлякла въображаемото . гадже, нека го

направи. Нямах сили дори да мисля за това.

Рей беше мълчалива през целия следобед. Коментарите на Тори относно родителите .

очевидно . бяха подействали потискащо. През междучасието ни разрешиха да се качим горе

и преди часовете да преместим останалите фотографии в нашата стая.

- Благодаря за помощта - каза тя. - Знам, че не му е точно сега времето да довърша

преместването си, то ако оставя някоя фотография, Тори ще я изхвърли, защото ще си каже, че

повече не я искам.

Погледнах към снимката, която беше най-отгоре - около тригодишно русокосо момиченце

и малко по-голямо момченце с вид на американски туземец.

- Очарователна. Твои приятели ли са? Деца, за които си се грижила?

- Не, това са по-малкото ми братче и сестриче.

Сигурна бях, че лицето ми е пламнало - започнах да пелтеча и да се извинявам.

Рей се засмя.

- Не се извинявай. Аз съм осиновена. Майка ми била от Ямайка. Поне така са ми казали.

Била съвсем млада, когато ме родила, затова трябвало да ме даде за отглеждане. Това - и тя

посочи една снимка на двойка бели хора на плажа - са мама и татко. А това тук - пръстът .

посочи момиче с испанска кръв, което бе направило физиономия, специално за пред

камерата с Патето Доналд, - е сестра ми Джес. Тя е на дванайсет. Онзи -тя махна с ръка

към червенокосо момче със сериозно изражение на лицето - е брат ми Майк. Осемгодишен.

Както виждаш, многонационална фамилия.

- Пет деца? Леле!

- Двете с Джес сме осиновени. Другите са храненици. Мама обича малките деца. - Тя

млъкна и додаде:

- Е, поне на теория.

Влязохме в моята стая. Тя взе снимките от ръката ми и ги постави върху скрина си.

Избута настрана своя Nintendo DS и пръстите . изтропаха по надрасканата пластмаса на

конзолата.

- Нали знаеш как се отнасят някои деца към новата си електронна придобивка? В течение

на седмици, дори на месеци, тя е най-страхотната, най-хубавата, най-интересната игра,

която някога са имали и не престават да говорят за нея. Навсякъде я мъкнат със себе си. Но

идва ден, когато се запалват по друга джунджурия. Старата не се е повредила, нищо . няма.

Просто престава да е страхотна, защото не е нова. Е, такава е и мама.

Тя се обърна и тръгна към леглото.

- Само че при нея не става въпрос за джунджурии, а за деца.

- О!

- Когато са още малки, те са прекрасни. Но щом пораснат. вече не. - Рей седна на

леглото и поклати глава. - Да, вероятно съм твърде строга към нея. Така става понякога,

нали? Когато си малък, майка ти е страхотна и всичко, което прави, е страхотно, но

пораснеш ли. - тя млъкна и се изчерви. - Не, мисля, че не би могла да го знаеш. Извинявай.

- Няма нищо - казах и седнах на леглото си.

- Баща ти никога ли не се е женил повторно?

Поклатих глава.

- А кой се грижи за теб?

Докато вървяхме към класната стая, аз . разказах за леля Лорън и за неизброимите

икономки у дома, а описанията ми искрено я разсмяха и тя забрави за всичко друго. поне

за известно време.

Същия следобед по време на беседата с д-р Джил демонстрирах изпълнение, достойно за

„Оскар". Признах, че, както самата тя бе очаквала, аз съм мислела, че виждам призраци. Но

сега, след като съм чула диагнозата и приемам редовно лекарствата, вече разбирам, че съм

имала халюцинации. Съгласих се, че съм шизофреничка. И че се нуждая от помощ.

Тя изобщо не се усъмни.

Само трябваше да остана в ролята си една-две седмици и готово - щяха да ме освободят.

След часовете двете с Рей си написахме домашните в стаята с телевизора. Саймън мина

покрай вратата на два пъти и аз си казах, че вероятно иска да говори с мен, но когато

надникнах в коридора, той изчезна нагоре по стълбите.

Докато работех, все си мислех за онази мъгла, която се бе появила в двора. Ако и Дерек не

я бе видял, щях да я помисля за призрак.

Защо направи знак на Саймън да мълчи? Нима тъкмо Саймън по някакъв начин причиняваше

„халюцинациите" ми? С помощта на някакви специални ефекти?

Това със сигурност щеше да обясни призраците, които видях в училище -холографски

проекции на момче, което никога не бях виждала. Точно така.

Но нещо ставаше.

Или поне така ми внушаваше Дерек.

Като отказваше да ми обясни и отдаваше такова голямо значение на отказа си, Дерек се

стремеше да ме накара да правя точно това, което правех - да си блъскам главата, за да

разбера думите му. Искаше да отида при него, да го моля да ми отговори, та да ме измъчва още

повече.

Нямаше как Саймън или Дерек да сътворят призраците, които видях в училище, ала онази

мъгла бе добро начало за разсъжденията ми. Може би Дерек я бе сътворил. Ето защо Саймън

се бе противопоставил, а Дерек му каза да си затваря устата.

Дали Саймън се боеше от брат си? Преструва се, че го защитава и че двамата са най-добри

приятели, но имаше ли избор? Докато баща му отсъства, той е закопчан за Дерек.

А къде беше баща му?

Защо бе записал Саймън и Дерек в училище под фалшиви имена?

И защо Саймън изобщо бе тук, щом няма дори досие?

Твърде много въпроси. Трябваше да започна да намирам отговорите им.

След вечеря разтребвахме масата, когато госпожа Талбът влезе в трапезарията с някакъв

мъж, когото представи като д-р Давидоф, директор на борда, управляващ Лайл Хаус. Главата

му бе покрита с един-единствен пласт оредяла коса, носът му бе дълъг, а самият той бе

толкова висок, че непрекъснато се навеждаше, за да може да чува по-добре. С рядката си

коса и дългия си нос той приличаше да хищник със свита между раменете глава и с оченца

като стъклени мъниста зад очилата.

- Това сигурно е малката Клоуи Сондърс.

Той излъчваше фалшивата сърдечност на човек на средна възраст, който няма деца и на

когото и през ум не му минава, че съм вече на петнайсет и не може да ме нарича „малката"

Клоуи Сондърс.

Несръчно ме потупа по гърба.

- Харесва ми прическата ти, Клоуи. На червени кичури. Страхотно.

Той произнесе думата „страхотно", както аз изричам някоя испанска дума, когато не съм

сигурна в произношението . . Зад гърба му Рей обели очи, после застана пред него.

- Здравейте, д-р Ди.

- Рейчъл. О, извинявай, Рей, нали така? Още ли правиш бели?

Рей му се усмихна нахакано - специалната . усмивка за пред възрастните, на които държи да се

хареса.

- Вече не, д-р Ди.

- Браво. Клоуи, д-р Джил ме уведоми, че днес си направила истински фурор. Тя е много

доволна от напредъка, който отбелязваш и от бързината, с която навлизаш в

терапията и

приемаш диагнозата си.

Не знаех къде да се дяна от смущение. Намеренията му бяха добри, но аз не желаех да ме

хвали пред всички заради послушанието ми. Особено когато Дерек спира да яде, за да ме

наблюдава.

„Хайде, бъди добро момиче и тичай да си изпиеш лекарствата."

Д-р Давидоф продължи:

- Обикновено не се запознавам с младежите, преди да изкарат една пълна седмица тук, но

тъй като ти, Клоуи, напредваш с огромна бързина, не искам да те задържам по-дълго.

Сигурен съм, че нямаш търпение да се върнеш при приятелите си в училище.

- Да, господине - изимитирах нахаканата усмивка на Рей, като се направих, че не

забелязвам тежкия поглед на Дерек.

- Тогава ела да си поговорим в кабинета на д-р Джил.

Той постави ръка на рамото ми и ме поведе към вратата.

Тори ни се изпречи на пътя.

- Здравейте, д-р Давидоф. Новото лекарство ми действа страхотно. Вече съм добре.

- Много хубаво, Виктория.

Той разсеяно я потупа по ръката и ме изведе от стаята.

Днешната беседа приличаше на предишната, когато д-р Джил попълваше историята на

заболяването ми. Коя е Клоуи Сондърс? Какво . се е случило? Какво мисли за случилото се?

Бях сигурна, че би могъл да вземе отговорите от бележника на д-р Джил, а и днес тя

остана в дома до късно, за да присъства на разговора ни и цялата сцена сякаш бе взета от

полицейски екшън, в който детективът разпитва заподозрения, като му задава същите

въпроси, които му е задавал и предишния полицай. В случая не бе важна информацията, а

начинът, по който я изричам. Емоционалната реакция. Подробностите, които щях да съобщя

този път. Фактите, които щях да пропусна.

Въпреки фалшивата си сърдечност, д-р Давидоф бе началник на д-р Джил, което

означаваше, че е дошъл да инспектира работата ..

Д-р Джил седеше сковано и напрегнато, беше се навела напред и ме гледаше с присвити

очи, като попиваше всяка моя дума, всеки мой жест, сякаш беше студентка на изпит и се

боеше да не пропусне нещо важно от зададените въпроси. Д-р Давидоф не бързаше, поръча

кафе за себе си и плодов сок за мен, почиваше си в креслото на д-р Джил и се стремеше да

ме разговори, преди да започнем истинската беседа.

Когато ме попита, дали съм получавала халюцинации откакто съм в дома, аз потвърдих, че

на втората сутрин съм видяла ръка без плът, а по-късно същия ден съм чула глас. Не

споменах за вчерашния ден, но честно заявих, че днес всичко е наред.

Беседата премина без нито една засечка. Накрая той ми каза, че всичко е „добре, просто

добре", потупа ме по гърба и ме изведе от кабинета.

Когато минах покрай отворената врата на стаята с телевизора, погледнах вътре. Дерек

беше на компютъра с гръб към мен и играеше на някаква военна игра. Саймън също играеше

на своя Nintendo DS - беше се излегнал в креслото, преметнал крака през страничната му

облегалка.

Забеляза ме, изправи се и отвори уста, сякаш искаше да извика след мен.

- Ако ще ходиш за закуска, вземи ми една кока-кола - рече Дерек, без да откъсва поглед

от екрана. - Знаеш къде ги държат.

Саймън замълча, двамата си разменихме погледи. Брат му осигури идеално извинение да

се измъкне и да поговори с мен, ала той продължаваше да се колебае, сякаш усещаше, че в

това има някаква уловка или че Дерек го подлага на изпитание. Дерек нямаше как да знае, че

съм там, зад гърба му. И все пак Саймън отново се отпусна на креслото.

- Щом искаш кока-кола, сам си я вземи.

- Не те моля

да ми донесеш. Казах, ако отиваш натам.

- Не отивам.

- Така кажи. Какво ти има тази вечер?

Продължих надолу по коридора.

***

Открих Рей в трапезарията; бе разтворила тетрадките си върху масата.

- Нали имаш DS конзола? - попитах аз.

- Да. Но на нея е само Марио Карт. Трябва ли ти?

- Ако обичаш.

- Върху скрина е.

Отново минах покрай вратата на стаята с телевизора. Момчетата още бяха там и сякаш не

бяха помръднали, откакто ги зърнах последния път. Саймън и този път вдигна поглед.

Размахах конзолата на Рей и му направих знак. Той се ухили и дискретно повдигна палец

нагоре.

Трябваше да намеря място с обхват. У дома имах такава конзола и знаех, че мога да се

свържа с друга в радиус от петнайсет метра. Стаята с телевизора се намираше между

предния коридор и класната стая, където не разрешаваха да се мотаем. Но пък беше точно

под банята. Така че се качих на горния етаж, включих я на „ПиктоЧат" -общуване чрез

рисунки - и се помолих да успея да се свържа със Саймън.

Успях.

Използвах острието, за да изпиша посланието си: „Да поговорим ли?"

Той драсна чертичка и написа: „Д", последвана от картинка, която след миг разпознах

като око. Да, той искаше да поговорим, но Дерек не сваляше очи от него.

Преди да отговоря на това съобщение, той изпрати друго. „Д. 20"? - кутийка, върху която

пишеше „сапун", а думата бе заобиколена с мехурчета. Отне ми малко време, но накрая го

разчетох така: „Дерек ще вземе душ към осем".

Той изтри съобщението, изписа „20", после „двор". Да го чакам навън в осем.

Изпратих му потвърждение.

19

В 19:50 помагах на Рей да изпразни миялната машина. От хола дочух как Саймън питаше

дали може да излезе в задния двор и да си поиграе с баскетболната топка, да понаправи

малко кошове, докато Дерек е под душа. Госпожа Талбът го предупреди, че вече се стъмва и

че не може да остане дълго навън, но изключи алармата и го пусна да излезе. Щом

изпразнихме миялната машина, казах на Рей, че ще се видим по-късно и се промъкнах след

него.

Както предупреди и госпожа Талбът, вече се здрачаваше. В дъното на продълговатия двор

се извисяваха клонести дървета, които хвърляха своите сенки - от тях ставаше още по-тъмно.

Баскетболният кош бе над покрита с бетон площадка извън обсега на входната лампа, така

че виждах само бялото петно от ризата на Саймън и чувах тупкането на топката, когато той

дриблираше. Заобиколих го.

Той не ме видя, продължи да дриблира с вперени в топката очи и сериозно лице.

Като се движех в сенките на дърветата, аз се приближих и зачаках да ме забележи. Щом

ме видя, той подскочи, сякаш се стресна, после ме повика с ръка на едно още по-тъмно

място, което се намираше зад коша.

- Наред ли е всичко? - попитах. - Изглеждаш. вглъбен.

- Замислил съм се - погледът му пробяга по оградата. - Нямам търпение да изляза от тук.

Както и всички останали, но.

- Рей каза, че отдавна си в дома.

- Може и така да се каже.

В очите му пробяга сянка, сякаш ясно виждаше бъдещето си, но така и не забелязваше края

на престоя си тук. Аз поне имах къде да отида. А те бяха под грижите на детски агенции.

Къде щяха да отидат, когато излязат от дома?

Той силно удари топката и се усмихна.

- Губя ти времето, нали? Остават ми още десет минути, преди Дерек да ме открие. Като

начало, искам да ти кажа, че съжалявам.

- Че защо? Не си направил нищо.

- Заради Дерек.

- Той е твой брат, но ти не отговаряш за постъпките му. Не можеш да го спреш. - Аз

кимнах към къщата. - Защо не искаш да ни види? Ще побеснее ли?

- Няма да се зарадва, но. - Той улови изражението на лицето ми и рязко се засмя. -

Искаш да кажеш, че се страхувам да не ме набие ли? Няма начин. Дерек изобщо не е такъв.

Когато се разбеснее, той се отнася с мен така, както се отнася и с останалите - престава да

ми обръща внимание. Не е толкова страшно, но не, не желая да го ядосвам, щом може да

мине и без това. Просто. - Удари топката още веднъж, без да отлепя поглед от нея. Само

след миг се спря и я заподхвърля от ръка на ръка. - Вече е ядосан, задето го защитих - мрази

да го защитавам - и когато сега разговарям с теб, когато се опитвам да ти обясня как стоят

нещата, а пък той не желае да ти обяснявам.

Завъртя топката на върха на пръста си.

- Виждаш ли, Дерек не е като другите.

Помъчих се да не изглеждам изненадана.

- Когато той реши, че ти може би наистина виждаш духове, трябваше да му кажа: „Разбира

се, брат ми, нека поговоря с нея." Но аз се отнесох към него. е, по различен начин. Дерек

не знае кога да отстъпи. За него всичко е просто като две и две. Ако не можеш сам да си

направиш сметката, а не го слушаш, когато той ти подсказва отговора, той ще продължи да

те блъска, докато се осъзнаеш.

- Писъците и бягството няма да помогнат.

Той се засмя.

- Хей, ако Дерек ми се нахвърли, и аз ще се разпищя. А пък и ти не си плю на петите, нали

така? Изправи се срещу него, с което, повярвай ми, той не е свикнал. -Ухили се. - Браво на

теб. Така трябва да постъпваш. Не се връзвай на глупостите му.

Отново стреля в коша. Топката грациозно се промуши през обръча.

- Значи Деред мисли, че съм. некромантка?

- Виждаш духове, нали така? Някакъв мъртвец, който ти говори, преследва те, моли те за

помощ?

- Откъде.

Тутакси млъкнах. Сърцето ми лумкаше в гърдите, дишах забързано и тежко. Тъкмо бях

убедила д-р Джил, че вече съм приела диагнозата си. Въпреки голямото си желание да се

доверя на Саймън, нямах този кураж.

- Откъде знам ли? Та нали духовете се държат точно така с некромантите? Само ти

можеш да ги чуеш, а те все имат нещо за казване. Затова се навъртат наоколо, знам ли? - Той

сви рамене и подхвърли топката. - Не съм много наясно с техните особености. Всъщност

никога не съм виждал некромант. Знам само онова, което съм чувал.

Аз си поех въздух, после го изпуснах навън, като се преструвах, че думите му не се отнасят до

мен.

- Предполагам, че си прав. Очакваме духовете да постъпват с хората, които си мислят, че

могат да разговарят с мъртъвци, точно така. Медиуми, спиритисти, екстрасенси и тем подобни.

Той поклати глава.

- Да, медиумите, спиритистите и екстрасенсите наистина са хора, които си мислят, че

могат да говорят с мъртвите. Докато некромантите наистина могат да го правят. Предава се

по наследство. - Той се усмихна. - Като русата коса. Можеш да я боядисаш в червено, но под

боята тя си остава руса. Както можеш да не обръщаш внимание на призраците, но те ще

продължават да идват. Защото знаят, че ги виждаш.

- Не разбирам.

Той подхвърли топката във въздуха и я улови върху разтворената си длан. После

измърмори нещо. Тъкмо се канех да му кажа, че не го чувам, когато топката се вдигна във

въздуха. Левитация.

Ококорих очи.

- Знам, че е също толкова безполезно, колкото и онази мъгла - каза той, а очите му бяха

вперени в левитиращата топка, сякаш се бе съсредоточил докрай в нея. -Ако успея да я

повдигна на малко повече от пет-шест сантиметра, може би до този обръч, и всеки път

вкарвам кош, това вече ще е голяма работа. Но аз не съм Хари Потър, а и истинската магия не

действа по този начин.

- Това. магия ли е? - попитах.

Топката падна върху дланта му.

- Не ми вярваш, нали?

- Не, аз.

Той ме прекъсна със смях.

- Мислиш си, че е някакъв номер, че става дума за специален ефект. Е, кинаджийке,

вдигни си задника и ела да ме провериш.

- Аз.

- Ела тук - и той посочи къде да застана. - Провери дали има конци наоколо.

Приближих се още малко към него. Той изрече някакви думи, този път по-

високо, за да ги

чуя. Не бяха на английски.

Топката не се помръдна и той изруга.

- Нали ти казах, че не съм Хари Потър? Да опитаме отново.

Този път повтори думите по-бавно, очите му сякаш бяха залепнали за

топката. Тя се

вдигна на пет сантиметра.

- А сега провери за конци или жички, или каквото си мислиш, че може да я държи във въздуха.

Поколебах се, ала той ме подканяше и ме дразнеше, докато аз най-после се приближих и пъхнах

пръста си между топката и ръката му. Нямаше нищо - аз прекарах всичките си

пръсти оттам, после ги размърдах. Саймън улови ръката ми, аз се дръпнах и топката тупна

няколко пъти върху бетонната площадка и се търкулна в тревата.

- Извинявай - ухили се той, а пръстите му продължаваха да държат моите. -Не можах да

устоя.

- Да. аз съм голяма кокетка, както може би брат ти вече ти е казал. Как успя да. -

погледнах топката, която стоеше неподвижно в тревата. - Леле!

Той се усмихна още по-широко.

- Сега повярва ли ми?

Вторачена в топката, аз се мъчех да намеря някое друго обяснение. Нищо не

ми идваше на

ум.

- Можеш ли да ме научиш на това? - казах накрая.

- Не. Както и ти не можеш да ме научиш да виждам духове. Или го имаш вътре в себе си,

или.

- Нима играеш баскетбол в тъмното, Саймън? - провикна се глас от другия край на

двора. - Трябваше да ме повикаш. Нали знаеш, че винаги съм готова за малко.

Щом ме видя, Тори млъкна по средата на изречението си. Погледът се насочи към

ръката ми, която все още бе в неговата.

- Подскачане около коша - завърши мисълта си тя.

Издърпах ръката си. Тя се взираше в нас.

- Здрасти, Тори - поздрави я Саймън и вдигна топката от земята. - Какво има?

- Видях, че играеш и си казах, че може би ти трябва партньор. - Отправи поглед към мен,

лицето . бе безизразно. - Но виждам, че не ти е нужен.

- Трябва да влизам - казах. - Благодаря за указанията, Саймън.

- Не, почакай - той направи крачка след мен, после погледна към Тори. -Аха, добре.

Когато поискаш. Но вече е тъмно, нали? Сигурно е време за вечерната закуска.

И той бързо влезе в сградата.

Лежах в леглото и не можех да заспя. Но този път не заради кошмарните сънища, а заради

мислите, които се блъскаха в главата ми, тъй резки и настойчиви, че към полунощ аз

сериозно се замислих върху възможността да нападна кухнята - да грабна тубата с тиленол,

която бях видяла там.

Бях некромантка.

Етикетът, с който те бележат, би трябвало да ти донесе успокоение, но аз не бях сигурна,

че този е по-добър от предишния - „шизофреничка". Шизофренията поне бе познато и

прието от хората състояние. Можех да говоря за него, да получа помощ, да си вземам

лекарствата, от които симптомите биха могли да изчезнат.

Същите тези лекарства могат да замъглят симптомите на некромантията, но както и

Саймън отбеляза, ще е все едно да си боядисаш косата - отдолу тя си остава все същата.

Истинската ми природа ще чака мига, в който спра да вземам лекарствата си и неминуемо ще се

прояви.

Некромантия.

Откъде ли е дошла при мен? От майка ми? Ако е така, защо леля Лорън не знае нищо? От

баща ми? Може би не му е стигнал куражът да ме предупреди и затова в болницата

изглеждаше толкова виновен и от все сърце желаеше да ме зарадва и да ми осигури всякакви

удобства. Може пък нито родителите ми, нито леля ми да са знаели за това. Може да се

дължи на някой скрит ген, прескочил няколко поколения и кацнал при мен.

Саймън бе късметлия. Баща му сигурно му бе казал за магията, беше му показал как да я

използва. Завистта ми тутакси се изпари. Късметлия ли? И той бе затворен в дом за групово

пребиваване. Магиите му не можеха да ми помогнат на място като това тук.

Магия. Думата изникваше в съзнанието ми тъй лесно, сякаш вече я бях приела. Така ли беше?

И трябваше ли да я приема?

Дни наред отричах, че виждам призраци, а сега най-неочаквано бях повярвала в магии?

Трябваше да поискам да ми ги демонстрира отново и отново. Да даде някакво обяснение. Но

ето че се бях примирила и, осъзнала, че действително виждам мъртъвци, стана ми приятно,

че не бях единствената, която притежава странни способности.

Ами Дерек? Саймън каза, че Дерек бил необикновено силен. И това ли беше магия? Бях

усетила силата му. Бях прочела досието му, дори знаех че и специалистите бяха озадачени от

неговия случай.

Колкото и странно да звучеше, най-разумното обяснение бе и най-невероятното.

Съществуват хора с такива способности, но те се срещат само в сказанията и филмите. И ние ли

бяхме част от тях?

За малко да прихна в смях. Сякаш бях излязла от страниците на някоя

комедия. Хлапета със свръхестествени способности като супергероите. Супергероите ли? Точно

така. Но аз не мислех, че появата на духове и левитацията на баскетболни топки ще ни

помогне по някакъв начин да спасим света от злото.

Ако и Дерек, и Саймън имаха такива способности, така ли щеше да протече животът им -

залепени един за друг? Какво им бе казал баща им? Дали изчезването му нямаше нещо общо

с магиите? Затова ли момчетата бяха записани в училище под фалшиви имена и

непрекъснато се местеха? Така ли трябваше да живеем всички ние? Да се

крием?

Въпросите се щураха в главата ми и никой не искаше да излезе оттам, без

да е получил

отговор. а аз не можех да им дам отговори в два сутринта. Те се въртяха като

баскетболната топка на Саймън. Не след дълго можех да се обзаложа, че ги виждам -

оранжеви топки, които летят през главата ми, отиват и се връщат, мятат се ту напред, ту

назад, докато накрая потънах в сън.

Гласът сякаш разряза тежкото покривало на съня ми и аз скочих, като се мъчех да дойда на себе

си.

Огледах стаята, като дишах учестено и напрягах очи и уши. Наоколо бе тихо и спокойно.

Хвърлих поглед към Рей. Тя дълбоко спеше.

Сънувала съм. Понечих да си легна.

- Събуди се.

Шепотът долетя през открехнатата врата. Легнах и се борех с непреодолимото желание да

повдигна завесата по-високо.

Мислех, че вече няма да трепериш от страх. Това е планът, нали? Да не пренебрегваш

гласовете, а да получиш отговорите, да контролираш нещата.

Дълбока въздишка. Аз се измъкнах от леглото и отидох до вратата.

Коридорът беше пуст. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник на долния етаж.

Обърнах глава и зърнах белезникава сянка до затворената врата в дъното на коридора.

Килер, бих предположила аз преди. Каква беше тази работа с призраците и килерите в дома?

Тихо се промъкнах до вратата и я отворих. Нагоре в мрака водеха стълби. Таванът.

Ох, беше гадно като в мазето, може би дори още по-гадно. Нямаше да тръгна след

призраците.

Хубаво извинение.

Не е.

Не искаш да разговаряш с тях. Така е. Не искаш да научиш истината.

Страхотно. Трябваше да се справям не само с подигравките на Дерек, но и с вътрешния си

глас, който започна да звучи като неговия.

Поех си дълбоко въздух и прекрачих прага.

20

Плъзнах ръка по стената и затърсих електрическия ключ, но тутакси спрях. Добра ли беше

идеята? С моя късмет Тори сигурно щеше да тръгне към банята, щеше да види, че лампата на

тавана свети и да разузнае. щеше да ме открие и да види как си говоря самичка.

Не включих осветлението.