Призоваването

- Аз. не мога да разговарям с духове.

Помъчих се да се откопча от ръката ., ала тя ме стисна още по-здраво. Отпуснах се, сякаш

се предавах, после се втурнах в противоположната посока. Ръката . увисна, но аз се бях

отдръпнала много силно, залитнах и изгубих равновесие. Тя се хвърли към мен. Аз се

строполих на земята. Докато се мъчех да се отстраня от пътя ., над стълбищните перила се

надигна тъмна сянка.

Д-р Джил имаше време само колкото да зърне сянката, която се надвеси над нея. Обърна

се и отвори уста. Дерек се приземи точно пред нея. Тя замята ръце във въздуха, нададе

пронизителен писък, изви се назад, но се препъна в собствените си крака. Докато падаше на

земята, бръкна в джоба си да извади нещо. Дерек се стрелна и стисна ръката, с която тя

измъкна радиото за двустранна връзка. То падна в тревата. Черепът . дрънна върху цимента

на площадката.

Хукнах напред. Дерек се надвеси над нея да провери пулса ..

- Нищо . няма - въздъхна с облекчение той. - Припаднала е. Хайде! Тръгвай, преди да е

дошла на себе си.

Пръстите му се сключиха около ръката ми. Мръсни, но човешки. Лицето и ръцете му бяха

станали пак нормални, а единственият белег за неотдавнашното му изпитание бе съдраната

му и окаляна риза. Отблъснах го, приближих се до гуменката му и я вдигнах от земята, а

когато се обърнах, видях, че държи гуменката, която аз бях събула.

- Да си ги разменим ли?

Обухме всеки своята си гуменка.

- Саймън ме чака при фабриката - казах. - Трябва да го предупредим. Тук знаят за

бягството ни.

Той ме побутна към страничната ограда.

- По шосето е опасно. Мини през дворовете.

Погледнах назад.

- Точно зад теб съм - рече той. - Тръгвай!

Започнах да се катеря по първата ограда, ала по критериите на Дерек бях твърде бавна -

той ме хвана и ме прехвърли от другата страна, после я прескочи, сякаш се състезаваше в

дисциплината „бягане с препятствия". След още две огради воят на сирената ни хвърли зад

сградата на някаква детска градина.

- Полицията ли е? - попитах шепнешком.

- Не мога да кажа.

След миг забелязах:

- Д-р Джил знае за труповете. Когато ги вдигнахме, тя вероятно не е била в кабинета си,

както мислехме. Знае, че мога да контактувам с мъртъвци, знае и за Самюъл Лайл, както и.

- После.

Имаше право. Отпъдих мисълта от главата си и се съсредоточих в сирената. Тя профуча

край нас в противоположна посока и изчезна.

- Пред къщата ли спря? - попитах.

Той поклати глава.

- Още я чувам. Хайде, тръгвай.

Според Дерек между Лайл Хаус и следващата пряка имаше седем двора. Доверих му се.

Тъкмо препускахме през петия, когато ръката му се стрелна напред като железопътна бариера и

аз се блъснах в нея. Обърнах се и видях, че, изпружил врат, той въртеше глава и се

ослушваше. Изминаха десет секунди. Дръпнах го за ризата, ала той не ми обърна внимание и

остана още десет секунди в същото положение. После наведе глава и

прошепна:

- Чувам шум на спрял автомобил. Там има някой.

- Къде?

Нетърпелив жест с ръка.

- Там. На улицата, която трябва да прекосим. - Вдигна пръст във въздуха.

- Стъпки. Някой

говори. Жена. Шепне. Не мога да разбера думите ..

- Разпознаваш ли гласа?

Той поклати глава.

- Стой тук. Ще се приближа, може да доловя думите.

Направи дълъг скок към къщата и спря зад храсталака.

Огледах се. Стоях по средата на двора, изложена на опасността да ме

видят, ако надникнат

през някой прозорец. Мястото, където беше спрял той, бе далеч по-безопасно от

моето. Щом се приближих, той се извъртя и ме прониза с поглед.

- Извинявай - прошепнах и тихо се запромъквах към него.

Той махна с ръка да изчезвам. Но аз не спрях. Той отново ме прониза с поглед и извърна

глава. Пропълзях зад него и се спотаих. Главата му бавно се движеше - по посока на

гласовете, предполагам. Но когато се извъртя към мен, забелязах вирнатата му брадичка,

разширените му ноздри и осъзнах, че души във въздуха.

Щом ме видя да го наблюдавам, тутакси свъси вежди.

- Различаваш ли, хм.?

- Миризми - изстреля думата той. - Да, мога да различавам миризми. Като кучетата.

- Нямах предвид.

- Както и да е.

Отново погледна встрани, като внимателно изучаваше силуета на оградата.

- Предполагам, че вече си осъзнала какво съм аз.

- Върколак.

Постарах се да говоря с обичайния си тон, но не съм сигурна, че успявах. Не исках да

разбере, че съм уплашена, тъй като тъкмо това очакваше, защото не ми беше признал

истината още в началото. Рекох си, че да си върколак не е по-различно от това да си

некромант, магьосник или полудемон. Но не беше така.

Мълчанието се проточи и аз разбрах, че трябва да кажа нещо. Ако беше признал, че е

полудемон, щях да го засипя с въпроси, но тъй като не казах нищо, мълчанието ми го дамгоса

като нещо по-различно от нас, като нещо не тъй естествено, като нещо лошо.

- Какво. се случи преди малко? Ти, хм.

- Промених се. - Той пристъпи надясно, наведе се, за да чува по-добре, после се

отдръпна. - Не очаквах да се случи, преди да навърша поне осемнайсет. Така мислеше татко.

Но сърбежите, треската, мускулните спазми миналата вечер - били са предупреждение.

Трябваше да се досетя.

Повя ветрец и Дерек наклони глава на една страна. Пое си дълбоко въздух и поклати

глава.

- Непознати - и посочи към задната част на двора. - Ще се покатерим по онази ограда, ще

минем натам и ще заобиколим. Да се надяваме, че дотогава колата ще се махне.

Прескочихме задната ограда, втурнахме се през съседния двор и излязохме на улицата.

Дерек внимателно я огледа, като в същото време се ослушваше, предполагам, и душеше,

после ме поведе към отсрещния тротоар. Промъкнахме се в първия двор и продължихме на

изток, като тичахме направо през откритите пространства на дворовете.

Стигнахме до шосето и аз видях автомобила, за който ми бе казал. Голяма спортна кола,

сребриста на цвят, едно каре по-надолу. Фаровете бяха загасени, но на волана имаше някой -

той се навеждаше, сякаш говореше на някого.

- Ще се наложи да тичаме - каза Дерек. - Да се надяваме, че няма да ни видят.

- Мислиш ли, че търсят нас?

- Не, но.

- В такъв случай ще им се сторим подозрителни.

- Три и половина след полунощ е. Така или иначе изглеждаме подозрителни. Той хвърли поглед

към колата.

- Добре. Но ако забележиш нещо обезпокоително? Ще вървиш след мен.

- Тъй вярно, сър.

42

Покатерихме се на оградата под плачещата върба, като се криехме в клоните и сянката ..

Дерек ме настани от лявата си страна, по-далеч от автомобила. От разстоянието, на което

бяха, щяха да видят възрастен мъж да върви с жена.

- Ще вървим и ще си говорим, нали? Като нормална двойка, излязла на късна нощна

разходка. Без да се крие.

Кимнах с глава, а той ме хвана подръка. Бързо излязохме на тротоара и когато свихме към

бордюра, забавихме крачка.

- Хайде, говори ми - измърмори той.

- И когато се. промени.

Последва кратък смях, защото очевидно е нямал предвид точно това. Продължавах да

говоря тихо, защото както аз не можех да чуя разговора в автомобила, така и те нямаше да

чуят думите ми, а само неразбираемо мърморене.

- Промени се и стана. - помъчих се да се досетя как да назова по-точно онова, което бях

видяла - холивудски върколак, получовек-полузвяр.

- Вълк.

Поведе ме наляво, по-далеч от колата.

- Вълк ли?

- Нали знаеш? Голямо диво животно от семейството на кучетата. Обикновено се среща в

зоологическите градини.

- Превърна се в.? Но това не е. - спрях по средата на изречението.

- Физически възможно? - Отново кратък смях. - Да, тялото ми се мъчеше и протестираше.

Нямам представа как се получава. Предполагам, че по-късно и това ще разбера. Много покъсно,

при това ако имам късмет. Придвижваме се към лявата страна на улицата. Фабриката е точно.

Той млъкна и се обърна в мига, в който автомобилните фарове светнаха. Дерек стисна

ръката ми и хукна да бяга, като помъкна и мен след себе си.

- Видяха ни - каза.

- Но не ни търсят.

- Напротив, търсят ни.

Дръпна ме за ръката и ме насочи към съседния двор. Когато наближихме оградата, той ме

сграбчи за кръста и ме прехвърли от другата страна. Паднах на четири крака, скочих и

хукнах към най-близкото скривалище - една метална барака.

Дерек се втурна след мен и за миг останах неподвижна, опряла пламналото си лице до

хладния метал, жадно поемаща леденостудения въздух. После се изправих.

- Как.?

- Чух ги да казват: „Те са" и „Обади се на Марсел".

- Марсел ли? Това не е ли името на д-р Давидоф?

- Да, а нещо ми подсказва, че не е толкова често срещано, за да е съвпадение.

- Но как.

Той запуши с длан устата ми и аз усетих миризмата на кал. Наведе се до ухото ми.

- Заобикалят карето. Чувам гласове. Сигурно са свалили стъклата и се ослушват за нас.

Но кои бяха те? Откъде бяха дошли? Саймън и Рей бяха изчезнали преди не повече от

четирийсет минути. Как са дошли до тук толкова бързо?

- Тори - прошепнах аз.

- Моля?

- Тори е разбрала за бягството ни. Затова беше толкова спокойна. Не се издаде; беше.

- Няма значение. Тръгват надолу по шосето - посочи нататък Дерек. -Хайде!

Той ме побутна в противоположната посока.

- Фабриката е в самия край. Трябва да стигнем до там. Тичай по тревата, за да не вдигаш

шум.

Препуснахме по ивицата между тротоара и шосето, гуменките ни шляпаха по паважа, но

по тревата се придвижвахме безшумно. До края оставаха само три къщи, вече се виждаха

очертанията на фабриката, когато Дерек изруга. След още три крачки разбрах причината:

около паркинга на фабриката се издигаше двуметрова ограда, направена от вериги, а на

портата висеше катинар.

- Качвай се - каза Дерек.

Улових се за веригите и започнах да се катеря. Той се опита да ме повдигне, ала аз му

махнах с ръка да спре и да ме последва. Бях стигнала почти до върха, когато едната половина

на фабриката лумна в светлина. Хвърлих поглед назад. Двигателят на автомобила изръмжа.

- Бързо, бързо, бързо! - прошепна Дерек.

Колата шумно спря, спирачките изскърцаха. Дерек се бе превил отгоре на оградата и

скочи. Падна на краката си и се завъртя в мига, в който вратата на автомобила

широко се отвори.

- Скачай! Ще те хвана.

Вече се приближавах до земята, но скочих. Той ме хвана и ме изправи на крака, после ме

блъсна да бягам към фабриката.

- Дерек! Клоуи!

Беше женски глас. Продължих да тичам, но като чух името си, се обърнах назад. Дребна

сивокоса жена се хвана за веригата. Непозната.

Някакъв мъж забързано мина пред колата. В ръцете си държеше продълговат, тъмен

предмет и когато го вдигна, сърцето ми спря да бие.

- Пушка! - извиках аз, без да спирам да тичам.

Дерек погледна към мен с разширени от ужас очи.

- Те имат.

Той ме изблъска, точно в мига, в който нещо изсвистя покрай ухото ми. Шмугнахме се в

купчината дървени палета. Те тракаха около нас, блъскаха ме силно в гърба и раменете.

Скочих и се мушнах в съседната купчина, хукнах да бягам, превита на две, докато стигнахме до

стената на фабриката.

Профучахме покрай северната . страна, наведохме се и се мушнахме в една ниша. Дерек

ме издърпа иззад ръждясалия метален контейнер.

- Т-те ст-стреляха по нас - прошепнах аз, като едва изричах думите. - Не. Т-трябваше да

взема. може би радио. Или мобилен телефон. Сгреших.

- Не си сгрешила - той се изви и затърси нещо на гърба си.

- Н-но те ст-стреляха

по нас. Искаха да ни убият. Т-това няма смисъл.

Той измъкна нещо от долната част на тениската си. Тясна продълговата метална тръбичка със

заострен край.

- Заловила се е за ризата ми. Бодна ме, но няма значение. Няма лесно да се справи с мен.

- Да се справи с теб ли? - опулих се аз. - Стреличка с приспивателно ли е?

- Така мисля. Виждал съм ги само на кино.

Но ние не бяхме животни. Хората не преследват децата с успокоителни стрелички.

- Н-не разбирам.

- Нито пък аз. Ясно е, че искат да ни върнат обратно. Отчаяно

го желаят. Още една

причина да продължим да бягаме.

Той пусна стреличката на земята, мина покрай мен и като стигна до края на

контейнера,

започна да души наоколо, като този път изобщо не направи опит да го прикрие.

- Саймън е тук. Не е наблизо, но съвсем наскоро е минал от тук.

- Можеш ли да го намериш?

- Да. Макар че тъкмо в този момент се надявам сам да се погрижи за себе си. Ще се крие

дотогава, докато те зърне. И ние трябва да намерим подходящо мя сто и да направим

същото - да чакаме да се раздвижат.

Приближи се до портата на склада, ала тя беше заключена и тежка, а дръжките . бяха от

вътрешната страна. Пропълзях покрай стената на контейнера и внимателно огледах двора на

фабриката.

- Прилича ми на склад, който се използва. Нали спомена нещо този петък? Че ще е много

удобно скривалище?

Той погледна над рамото ми

- Този склад е много близо до фабриката, за да бъде изоставен. – Огледа го. - Но засега

става. Трябва да вляза.

Огледа двора, после ме повлече покрай тъмната стена и двамата се стрелнахме към

склада. Силно дръпване на вратата и бяхме вътре.

Дерек беше прав: складът не бе изоставен. Беше натъпкан с рула стомана, които ни

предоставяха многобройни скривалища. Трябваше да се движа бавно и внимателно и да

следвам Дерек, като стъпвам така, че да не вдигам шум.

След двайсетина крачки той откри някакъв процеп и се мушнахме в него. Още не бяхме

влезли, когато отвътре избумтя мъжки глас.

- Дерек? Знам, че си тук. Аз съм доктор Давидоф.

Погледнах към Дерек, но той бе обърнал главата си в посока на гласа.

- Дерек? Знам, че не искаш да бягаш. Желанието ти е да се оправиш. А не можеш да го

постигнеш като бягаш.

Гласът се движеше, докато лекарят вървеше из двора на фабриката. Дерек източи врат,

заслуша се и прошепна:

- Четири - не, пет чифта крака. Отделно едни от други. Търсят ни. Да се надяваме, че ще

им избягаме.

- Дерек? Знаеш, че не бива да си навън. Опасно е. Говорили сме за това, не помниш ли?

Не искаме да нараним някого. Аз го знам, а и на теб ти е известно, че имаш нужда от нашата

помощ, за да се оправиш.

Вдигнах поглед. Дерек движеше челюсти, а очите му гледаха някъде надалеч.

- Бих могъл да се върна - прошепна той. - Да ги разсея, за да можеш да

избягаш. Саймън е

наблизо. Трябва само да откриеш...

- Ще се върнеш? След като стреляха по теб?

- Само една стреличка с приспивателно.

- Само? Само? - гласът ми се извиси и аз се помъчих отново да заговоря

тихо. - Те ни

преследват като животни, Дерек. Д-р Джил знае каква съм.

- Това че тя знае, не означава, че всички знаят.

- Сигурен ли си?

Той се поколеба и вдигна очи в посока на гласа.

- Дерек? - продължаваше д-р Давидоф. - Моля те. Искам да те улесня, но и ти трябва да

улесниш нас. Ако излезеш, ще поговорим. Това е. Само ще поговорим. Няма да прибегнем до

дисциплинарни наказания, няма да те преместим.

Дерек запристъпва от крак на крак. Обмисляше предложението.

- Не можеш. - захванах аз.

- Ако не се покажеш, ще те намерим и ще бъдеш преместен. в центъра за малолетни,

задето отвлече Клоуи.

- Отвля. - изписках аз.

Той ми запуши устата с дланта си и остана така, докато не му направих знак, че ще мирувам.

Д-р Даводиф продължаваше:

- В досието ти вече сме документирали неподходящото ти поведение по отношение на

Клоуи. Когато полицията се запознае с документите ти и чуе нашите показания, които ги

потвърждават, ще попаднеш в голяма беда, Дерек, а такова нещо не ти е нужно, знаеш го.

Дори тя да те защити, полицията няма да . обърне внимание. Ти си шестнайсетгодишно

момче, което бяга с четиринайсетгодишно момиче. - Млъкна за миг. – Нали осъзнаваш, че е

само на четиринайсет, Дерек?

Енергично поклатих глава и прошепнах:

- Лъже. Миналия месец станах на петнайсет.

Д-р Давидоф уточни:

- За полицията постъпката ти ще бъде чисто и просто отвличане и дори сексуално насилие.

- Сексуално.! - изписках аз.

Втренченият поглед на Дерек ме накара тутакси да затворя уста.

- Ти избираш, Дерек. Колкото повече усложняваш нещата, толкова по-зле за теб.

Дерек изсумтя и в същия миг д-р Давидоф изгуби играта. Ако се беше опрял на страховете

му, че ще нарани някого, би могъл да го убеди да се предаде. Но да заплашва самия него?

Както бе забелязал и Саймън, това беше съвсем различно нещо.

- Стой тук - прошепна Дерек. - Отивам да потърся изход.

Исках да възразя, да настоявам да му помогна, ала не можех да виждам в тъмнината като

него. Ако ще се препъвам, за да търся откъде бихме могли да избягаме, д-р Давидоф и

останалите тутакси щяха да дотичат и да ни заловят.

Останах.

43

След няколко минути Дерек се върна и мълчаливо ме поведе към задната стена, където

имаше счупен прозорец. Сигурно бяха запушили празнината с дъска, ала сега тя се

търкаляше на пода.

- Почакай.

Той отстрани счупеното стъкло от перваза и разчисти пред мен, за да се придвижа.

Запълзях напред, но ръкавът ми се закачи на останал на пода чиреп.

Недалеч от нас се затръшна врата.

- Клоуи? Дерек? Знам, че сте вътре. Вратата е строшена.

Дръпнах ръкава си да го откача и усетих остро ужилване. Стъкълцето издрънча на каменния под.

Катурнах се на пода и щом се съвзех, си плюх на петите към най-близкото прикритие -

чергилото над купа дъски. Наведох се и се мушнах отдолу, а Дерек ме изблъска навътре.

Придвижих се до мястото, където брезентът образуваше нещо като палатка. В мига, в който

си поех въздух, ръката над лакътя ми започна да пулсира, което ми подсказа, че стъклото ме бе

наранило сериозно.

- Имаш рана - прошепна Дерек, сякаш четеше мислите ми.

- Драскотина.

- Не е драскотина.

Хвана ръката ми и силно я дръпна. Прониза ме болка. За малко да изохкам. Беше тъмно и

не виждах, но усетих, че ръкавът ми е мокър. Кръв. Той я бе подушил.

Нави ръкава ми нагоре и изруга.

- Лоша ли е? - прошепнах.

- Дълбока. Трябва да спрем кървенето. Да я превържем.

Пусна ръката ми. Пред очите ми проблесна нещо бяло и аз осъзнах, че той си сваля тениската.

- Постой - казах аз. - Имаш само тази фланелка. А аз съм навлечена с дрехи.

Той извърна глава. Свалих си и трите блузи, като скърцах със зъби, щом материята се

допреше до раната ми. Припомних си, че преди да ми каже, че раната е лоша, аз почти не я

усещах.

Отново облякох двете блузи и му подадох тениската си. Той я разкъса и шумът проехтя в

мрака. Трябва да съм го погледнала притеснено, защото той каза:

- Наоколо няма никой. Чувам ги как претърсват склада.

Превърза ръката ми с парчетата плат. После вдигна глава, заслушан в нещо, и аз долових

слабия звук на нечий глас, последван от отговор.

- Сега всички са в склада - прошепна той. - Време е да тръгваме. Ще се помъча да уловя

мириса на Саймън. Следвай ме.

Дерек тръгна на зигзаг през вехториите, без да забавя ход. За щастие, аз бях зад него и той

не забеляза колко пъти си удрях коленете и лактите, когато заобикалях струпаните наоколо

предмети.

Най-после забави ход.

- Усетих го - прошепна и посочи с пръст към южния край на фабриката.

Зави нататък. Когато наближихме ъгъла, някаква фигура се мярна на вътрешния вход и

бързо се отдалечи. Саймън. Миг след това се появи Рей и лудо замаха с ръка, преди някой да

я дръпне назад - вероятно беше Саймън.

Хукнахме нататък и ги видяхме в дълбока и тясна ниша, която вонеше на цигарен дим и

приличаше на преддверието на главния вход.

- Какво правиш тук? - прошепна Рей и вторачи тревожен поглед в Дерек. –Нали трябваше...

- Промяна на плановете.

- Радвам се да те видя, брат ми - обади се Саймън и тупна Дерек по гърба.

- Бях започнал да се притеснявам, че Клоуи няма да ни намери. Сума ти хора са тръгнали да ни

търсят.

- Знам.

Саймън се премести към края, надникна да ни види, после се приближи до мен и ми

подаде раницата.

- Добре ли си?

Кимнах с глава, като гледах да не види ранената ми ръка.

- Имат пушки.

- Моля? - широко отвори очи Рей. - Няма начин. Никога няма да.

- С приспивателни стрелички - поправи ме Дерек.

- О! - кимна тя, сякаш този вид пушки бяха стандартно оръжие за преследване на избягали

деца.

- Кого видя ти? - попита Дерек.

- Ван Доп, Давидоф и Талбът, струва ми се, но не съм сигурен. От Джил няма и следа.

- Тя остана в къщата - казах. - Но има още двама, които не познаваме. Мъж и жена. -

Погледнах към Дерек. - Мислиш ли, че са ченгета под прикритие?

- Нямам представа. После ще мислим за това. В момента сме като дивеч под прицел.

Трябва да се измъкнем от тук.

Когато Дерек отиде да надникне навън, Саймън се наведе към ухото ми.

- Благодаря. Задето го намери. Наред ли беше всичко?

- После - обади се Дерек. - По-нататък има още един склад със счупени прозорци.

Вероятно е изоставен. Ако успеем да стигнем до.

- Клоуи? - каза Рей, като се вторачи в ръката ми. - Какво имаш по ръкава си? Прилича

на. - и тя докосна с пръсти ръкава ми. - О, божичко! Ти кървиш. Наистина е кръв.

Саймън се промъкна от другата ми страна.

- Целият ти ръкав е в кръв. Какво.!

- Порязах се - отвърнах.

- Раната е дълбока - забеляза Дерек. - Трябва да се зашие.

- Аз не.

- Трябва да се зашие - повтори той. - Ще измисля нещо. Засега. - Изруга и скочи от

мястото си. - Идват. - Огледа се и се намръщи. - Това е най-гадното скривалище.

- Знам - отвърна Саймън. - Исках да намеря нещо по-добро, но. - Погледът, който

хвърли на Рей, показваше, че тя бе отказала да се помръдне от тук.

- Че какво му е на това място? - попита тя и се облегна на стената. -Тъмно е като в рог,

така че няма да ни видят.

- Докато не те осветят с електрическо фенерче.

- О!

Дерек отиде до вратата, хвана дръжката и я дръпна. Под ви крака, дори я сграбчи и с двете

си ръце, напъна се, а сухожилията на врата му изскочиха. Вратата потрепна и се отвори със

силен пукот, сякаш някой стреля във въздуха.

Енергично ни замаха с ръка да влизаме.

- Намери си прикритие - прошепна ми той, когато профучах покрай него. Втурнахме се по

широкия коридор с врати от двете страни - някои бяха отворени, други

бяха затворени. Рей тръгна към първата врата. Дерек я побутна да продължава нататък.

- Не спирай да вървиш - прошепна той.

Изтича покрай нея и ни изведе в друг коридор. После вдигна ръка да ни укроти и наостри

уши, но дори и с моите обикновени сетива чух как вратата се отвори и някой закрачи по

пода.

- Отворена е! - извика някакъв мъж. - Влезли са оттук.

- Трябва да се махаме - прошепна Дерек. - Разпръснете се. Намерете изход. Какъвто и да

е. После свирнете тихо с уста. Ще ви чуя.

44

При следващия завой се разпръснахме, за да търсим изход.

Първата врата, която отворих, водеше към дълго тясно помещение, пълно с работни маси.

Никакъв изход от там.

Като се върнах в коридора, чух гласове, които идваха отдалеч; някой претърсваше стаите,

които бяха най-близо до входа с надеждата, че сме се свили в първата, на която сме попаднали.

Докато бързах към съседната врата, забелязах някаква фигура в стаята от другата страна на

коридора. Спрях, но беше късно. Цялата се виждах.

Укротих лудналото си сърце и осъзнах, че мъжът е с гръб към мен. Носеше джинси и

карирана риза, бе на ръст колкото мъжа с пушката и имаше същата тъмна коса. Не си

спомних онзи да е носил карирана риза, защото имаше и сако.

Мъжът стоеше на издигната платформа, впил пръсти в релсите, и се взираше надолу в

огромния гатер. Нещо бе привлякло вниманието му и той изцяло бе погълнат от него.

Внимателно пристъпих напред. Мъжът се размърда и аз замръзнах на място, ала той

премести ръце по релсите и продължи да се взира надолу. Вдигнах стъпало.

Мъжът направи същото и стъпи по-долу.

Качи се върху релсите и се сви на място, обгърнал решетката с ръце. Нещо под него се

движеше и погледът ми се премести към гатера. Ножовете се въртяха с такава скорост, че

резервните светлини, разположени на доста голямо разстояние от тях, проблясваха на

импулси. Но не се чуваше шум, дори мъркането на двигателя отсъстваше.

Мъжът се хвана по-здраво за релсите. После внезапно се метна напред. Видях как се

блъсна в ножовете, видях и първите пръски кръв и се облегнах на стената отзад, понечих да

закрия уста с ръката си, ала вече бях започнала да пищя.

Нещо - част от него - изхвърча от гатера и се пльосна до вратата. Откъснах поглед от там,

без да разбера какво е, като отстъпих назад; зад мен някой тичаше.

Две ръце ме обгърнаха. Чух гласа на Саймън в ухото си:

- Клоуи?

- Т-там им-маше човек. Той. - стиснах дланите си в юмруци, за да отблъсна образа,

който изникваше в съзнанието ми. - Дух. Мъж. Той ск-скочи в гатера.

Саймън ме прегърна, притисна с ръка главата ми отзад на тила и аз зарових лице в

гърдите му. Той ухаеше на омекотител с дъх на ванилия и леко на пот, а мирисът му внесе

странно спокойствие в душата ми. Останах така, докато си поема въздух. Дерек зави край ъгъла.

- Какво стана?

- Призрак - отвърнах аз и се отдръпнах от Саймън. - Извинявайте.

- Някой те е чул. Трябва да тръгваме.

Когато се обърнах, отново зърнах призрака да стои на платформата. Дерек проследи

погледа ми. Призракът стоеше в предишната си поза, хванал се за релсите.

После пристъпи напред.

- П-повтаря се. Като на филм. - Тръснах глава. - Няма значение. Ние.

- Трябва да тръгваме

- заяви Дерек и ме побутна напред. - Хайде!

Когато се отправихме надолу по коридора, откъм Рей се чу пронизително изсвирване.

- Нали казах да свирнете тихо? - просъска Дерек през зъби.

Завихме по коридора и видяхме Рей, застанала пред една врата, над която пишеше:

„ИЗХОД". Тя протегна ръка към дръжката.

- Недей! - Дерек мина покрай нея и открехна вратата, като се ослушваше и душеше във

въздуха, после я отвори широко. - Виждаш ли този склад?

- Дето е като онзи, първия зад нас ли? - попита Рей.

- На два километра от тук. Хайде, върви. Намираме се точно зад. - Главата му се извъртя

по следите на някакъв шум. - Идват. Чули са подсвиркването. Вие вървете. Ще ги пообъркам и

ще ви настигна.

- Аха - обади се Саймън. - Ще ти помогна. Клоуи, вземи Рей и тичайте. Дерек отвори уста, за да

протестира, но Саймън го прекъсна.

- Нали искаш да се объркат?

Той прошепна някаква магия и щом махна с ръка, наоколо падна мъгла.

- Аз съм твоят човек - каза и се обърна към мен. - Тръгвайте. Ще ви настигнем.

Исках да възразя, но нямах какво друго да предложа. Способностите ми вече бяха

доказали, че не ми помагат, а по-скоро ми пречат.

Рей бе изминала пет-шест метра и подскачаше на място пред мен като боксьор, очакващ

противника си; махна ми да побързам.

Обърнах се да тръгвам и Дерек заобиколи откъм Саймън.

- Влезте в склада и не мърдайте. Един час поне не си показвайте носа навън. Ако не

дойдем, намерете някое ъгълче, където да се свиете. Непременно ще се върнем.

Саймън кимна с глава.

- Разчитайте на това.

- Не стойте в склада, ако има опасност, но това ще бъде мястото на срещата ни. Ако не

можете да останете, намерете начин да ни напишете съобщение. Непременно

ще дойдем на срещата. Разбрахте ли?

Кимнах.

- Сигурно ще се върнат - викна някой. - Претърсете всяка стая.

Дерек ме избута през вратата.

Саймън се наведе и изрече с устни:

- Скоро ще се видим. - После вдигна палци нагоре и се обърна към Дерек. -Време е за

шоу.

Аз си плюх на петите.

45

Останахме да чакаме в склада един час и четирийсет минути.

- Хванали са ги - прошепнах.

Рей сви рамене.

- Може и да не са. Може би се е появила възможност да избягат и те са се възползвали.

Понечих да възразя, ала преглътнах думите. Тя беше права. Ако са имали възможност да

избягат, а е нямало как да дойдат при нас, бих предпочела да са се възползвали от нея.

Вдигнах вкочанения си задник от леденостудения цимент.

- Ще чакаме още дълго, преди да продължим. Ако се измъкнат, ще се присъединят към

нас по-късно.

Рей поклати глава.

- Не бих разчитала на това, Клоуи. Както ти казах, по поведението им може да се съди, че

двамата винаги действат на принципа „ние срещу тях", а под „ние" разбират единствено

себе си. И никой друг освен тях двамата, както може би и изчезналия им баща.

Тя сви колене към гърдите си.

- Споменаха ли къде би могъл да бъде? И защо не е дошъл да ги прибере?

- Не, но.

- Не споря. Просто казвам. - Тя изпълзя до процепа и надникна навън. -Също като

миналата година, когато излязох с онова момче. Той беше част от училищна групичка.

„Страхотните хлапета." - Тя добави кавичките с пръсти във въздуха. -Харесваше ми да се

шляем заедно. Мислех, че така ще стана една от тях. Да, ама не. Отнасяха се мило с мен, но

те си бяха приятели още от трети клас. Това, че не се отделях от компанията им,

изобщо не означаваше, че съм станала една от тях. Ето, ти притежаваш

свръхестествени способности.

Това те сближава със Саймън и Дерек. Но. - тя извърна глава. – Познаваш ги едва от

седмица. Но когато.

- Двамата имат приоритет и това са самите те. Знам го. Не казвам, че си сгрешила, просто.

- Саймън е мил с теб, виждам го. Но. - прехапа устни, после бавно вдигна поглед към

мен. - Когато се върна да търсиш Дерек, Саймън не се тревожеше за теб. Дори не спомена

името ти. Цялата му грижа беше за Дерек.

Разбира се, че се е притеснявал за Дерек. Дерек бе негов брат; аз бях просто едно момиче,

с което се бе запознал преди седмица. Но все пак думите . ме жегнаха – изобщо не е

споменал името ми!

Тъкмо се канех да разкрия пред Рей онази част от плана ни, която тя бе пропуснала - че

фабриката е нашето постоянно място за срещи, където винаги ще се връщаме. Ала в този

момент щеше да изглежда така, сякаш се мъча да докажа, че момчетата не са ми обърнали

гръб. Покъртително!

Продължавах да мисля, че след като нещата се поуспокоят, двамата ще се върнат. Това

нямаше нищо общо с факта харесва ли ме Саймън, или не. Ще се върнат, защото така

трябваше. Защото обещаха да се върнат. А може би аз съм едно глупаво момиче, гледало

твърде много филми, в които добрият винаги се завръща като спасител. Но тъкмо в това

вярвах.

Ала не седях със скръстени ръце да чакам приятелят ми да ме спаси. Може и да съм

наивна, но не съм глупава. Бяхме си определили място за срещи, така че нямаше смисъл да се

въртим повече тук.

Изпълзях от скривалището, огледах се и се ослушах. После махнах с ръка на Рей да излезе.

- Най-напред трябва да намеря пари - заявих. - Татко ми даде, но може да не ни стигнат.

Има ограничение за сумите, които мога да изтегля в един ден, така че трябва да действам

бързо, преди да са замразили сметката ми. Дерек спомена, че най-близкият банкомат е.

- Какво правиш? - попита Рей.

- Моля?

Тя повдигна ръката ми и посочи кръвта.

- Нямаш нужда от пари, а от лекар.

Поклатих глава.

- Не мога да отида в болница. Дори да не са предупредили още за мен,

много съм млада.

Ще се обадят на леля Лорън.

- Тъкмо нея имам предвид - твоята леля Лорън. Нали е лекар?

- Н-не. Не мога. Тя ще ни върне обратно.

- След като са стреляли по нас? Знам, че в момента си . много сърдита, но нали ми каза

как винаги се е тревожела за теб, винаги е била на твоя страна. Ако почукаш на

вратата и кажеш, че Давидоф и неговите приятелчета са стреляли по теб, дори да е било само с

приспивателни стрелички, нима наистина си мислиш, че ще те върне в Лайл Хаус?

- Но дали ще ми повярва? Преди седмица - да. Но сега? - Поклатих глава. -Когато ми

говореше за Дерек, сякаш изобщо не разговаряше с предишната Клоуи. Аз съм шизофреничка.

Параноична съм и имам халюцинации. Няма да ми повярва.

- Тогава ми опиши как точно изглеждат пушката и стреличките и аз ще потвърдя, че също

съм ги видяла. Не, почакай! Стреличката. Дерек е издърпал една от фланелката си, нали така?

Знаеш ли къде е?

- Аз. мисля, че знам. - Напънах се да си спомня и наистина го видях в съзнанието си как

я пуска на пода. - Да, знам точното място.

- Тогава да отидем и да я вземем.

Не беше толкова лесно. Мислехме, че дворът на фабриката гъмжи от ченгета, които търсят

двамата бегълци. Но когато погледнахме навън, видяхме само десетина работници, идващи

на работа в неделя да положат извънреден труд - те се смееха и си говореха, мятаха

торбичките с обяда си, а в ръцете им димяха чашите с кафе, които си бяха купили по пътя.

Свалих пропитата ми с кръв тениска и облякох суичъра на Лиз. Изпълзяхме навън, като се

придвижвахме от едно прикритие до друго. Нямаше и следа от хора, които ни търсят.

Логично. Колко хлапета бягат от дома си в Бъфалоу дневно? Дори бягство от дом за

психично разстроени деца не ще повлече след себе си полицейска хайка.

Вероятно само служители на Лайл Хаус ни бяха преследвали предишната нощ. Вероятно

са били членове на борда като майката на Тори, а те се тревожеха повече за репутацията на

дома, отколкото за нашата безопасност. Ако са искали да не вдигат шум около бягството ни,

сигурно са се махнали доста преди да се появи първият работник. Сега вече са се събрали на

съвещание, за да решат какво да правят и кога да съобщят на родителите ни, а и на полицията.

Лесно открих стреличката и я пъхнах в раницата си. После се отправихме към търговския

център, като заобиколихме трите съседни на Лайл Хаус карета от къщи и държахме очите си

отворени на четири. Нищо не се случи. Намерихме уличен телефон, аз повиках такси и дадох на

шофьора адреса на леля Лорън.

Леля Лорън живееше в къща близнак близо до университета. Когато се изкачвахме по

стълбите, сутрешният вестник си беше на стъпалата. Вдигнах го и позвъних на вратата.

След минута зад завесите премина сянка. Ключалката изщрака и вратата се отвори. На

прага стоеше леля Лорън в къса хавлия и мокра коса.

- Клоуи? Божичко! Къде. - и отвори по-широко вратата. - Какво правиш тук? Добре ли

си? Наред ли е всичко?

Дръпна ме за ранената ръка и ме вкара вътре, а аз се помъчих да не трепна. Погледът се

премести върху Рей.

- Лельо Лорън, това е Рей. От Лайл Хаус. Трябва да говорим с теб.

Щом влязохме в къщата, представих ги една на друга. После . разказах цялата история.

Така де, редактирания вариант. Доста добре редактиран, без да се споменават зомбита,

магии и върколаци. Момчетата са възнамерявали да избягат и са ни поканили да тръгнем с

тях. Съгласили сме се просто така, за забавление - да се измъкнем, да се крием и после да се

върнем обратно. Знаех, че леля Лорън не я беше грижа за д-р Джил и затова включих в

разказа си частта, в която тя се бе нахвърлила върху мен в двора с безумните си обвинения.

После . казах за пушката.

Тя впери поглед в стреличката на малката масичка върху купчината списания „Ню

Йоркър". Страхливо я взе, сякаш очакваше да се детонира, и я обърна от другата страна.

- Това е стреличка с успокоително - изрече тя, а гласът . бе с една нотка по-висок от

шепот.

- И ние си го помислихме.

- Но. Стреляли са с това по вас? По вас?

- По нас.

Тя се облегна назад и кожената тапицировка под нея изскърца.

- И аз бях там, д-р Фелоус - обади се Рей. - Клоуи казва истината.

- Не, аз. - отправи взор към мене тя. - Вярвам ти, миличка. Просто звучи невероятно.

Това е толкова. - поклати глава тя.

- Къде намери Лайл Хаус? - попитах аз.

Тя премигна с очи.

- Къде го намерих ли?

- Как реши да ме изпратиш там? В жълтите страници на компютъра ли пишеше за дома?

Или някой ти го препоръча?

- Препоръчват го, Клоуи. И то много. Някой в болницата спомена за него и аз го проучих

най-обстойно. Процентът на деца, изписани с подобрение, е висок, получават горещи

благодарности от пациенти и техните семейства. Не мога да повярвам, че се е случило подобно

нещо.

Значи не съм попаднала в Лайл Хаус случайно. Домът е бил препоръчан. Дали това

означаваше нещо? Докоснах суичъра на Лиз и си помислих за нас - за всички ни. Нито един

дом за групово пребиваване на деца не би преследвал бегълците си с приспивателни

стрелички. Духът имаше право. Съществуваше специална причина, поради която се

намирахме в Лайл Хаус и сега, след като ми бе казала истината, леля Лорън се бе поставила в

рисково положение.

- Колкото до духовете. - захванах.

- Имаш предвид казаното от онази жена, Джил? - Леля Лорън хвърли стреличката

обратно върху списанията с такава сила, че купчината се срути и списанията се плъзнаха по

стъклената повърхност на масичката. - Очевидно самата тя има нужда от психиатрична

помощ. Да допусне, че можеш да общуваш с духове? Само една дума на борда и ще . отнемат

разрешителното. Ще е късметлийка, ако не я подведат под отговорност. Нито един човек,

който е с всичкия си, не би повярвал, че някой може да разговаря с мъртъвци.

Е, Клоуи, забрави за каквото и да е признание пред леля си.

Леля Лорън стана.

- Най-напред ще се обадя на баща ти, после на моя адвокат, а той ще си свърже с Лайл Хаус.

- Доктор Фелоус?

Леля Лорън се обърна към Рей.

- Преди да го направите, погледнете раната на Клоуи.

Леля Лорън я погледна и примря. Трябваше веднага да се зашие. Тя не разполагаше с

необходимото у дома си, а аз се нуждаех от пълно медицинско обслужване. Кой знае в какво

състояние бе раната ми, каква мръсотия и какви бактерии е имало на това стъкло? Докато

сменяше превръзката, леля ми ме накара да изпия цяла бутилка гетърейд, за да възстановя

изгубените течности в организма си. След десетина минути двете с Рей вече седяхме отзад в

мерцедеса, който излизаше от гаража.

Преди да стигнем до първия светофар, аз задрямах. Предполагам, че се дължеше на

предишните безсънни нощи. А колата на леля Лорън бе допринесла за това с познатия си

мирис на ягодов освежител и със седалките си от мека бежова кожа, върху която имаше

бледосиньо петно на мястото, където преди три години бях разляла нещо лепкаво. Отново у

дома. Отново в света на нормалното.

Знаех, че не е толкова просто. Че не съм се върнала към нормалния живот. А пък Дерек и

Саймън бяха все още някъде навън и аз се тревожех за тях. Но дори тревогата ми поизбледня

от подрусването на колата, сякаш беше останала назад, в предишния ми живот. В живота на

моите сънища. Някои кошмарни, други. не.

Бях вдигала мъртъвците, бях избягала от ръцете на злонамерен лекар, бях се промъкнала

през изоставени складове, отскубнала се от хора, които бяха стреляли по мен. В до болка

познатия автомобил всичко ми се струваше нереално - радиото бе настроено на местната

радиостанция, леля Лорън се смееше на забележката на Рей за избора . на музика, като каза,

че и аз съм . се оплаквала. Толкова познато. Толкова нормално. Толкова уютно.

И все пак, дори когато се унасях, аз се бях вкопчила за спомените от онзи мой друг живот,

в който мъртвите оживяваха, бащите изчезваха, магьосниците извършваха ужасяващи

експерименти и погребваха телата в мазето под къщата, а под пръстите на момчетата се

появяваха облаци мъгла, или пък се превръщаха във върколаци. Сега вече всичко бе

отминало и аз сякаш се пробуждах, за да открия, че не виждам повече никакви духове.

Пробуждах се с чувството, че съм пропуснала нещо, което би направило живота ми потруден,

но и по-различен. Приключение. Едно необикновено приключение.

Събудих се от разтърсването на леля Лорън.

Знам, че си уморена, миличка. Влез вътре и можеш да продължиш да спиш.

Клатушкайки се, аз излязох от колата. Тя ме хвана, а Рей помагаше.

- Добре ли е? - попита Рей. - Загуби доста кръв.

- Изтощена е. И двете сигурно сте много уморени.

После ме лъхна студеният въздух, аз се прозях и тръснах глава. Пред себе си различих

силуета на някаква сграда. Запримигах, докато фокусирах погледа си върху нея.

Правоъгълна, изградена от жълти тухли, с една-единствена едва забележима врата.

- Това ли е болницата?

- Не, това е попътна клиника. Обадих се в Градската болница, но спешната им помощ

била задръстена от случаи. Типично за неделната утрин. В промеждутъка между

огнестрелните рани в събота вечер и пияните шофьори, тук е цяла зоологическа градина.

Познавам един от лекарите, затова ще те приемат веднага.

Тя вдигна очи, когато дребна сивокоса жена се появи иззад ъгъла.

- О, ето я и Сю. Работи като медицинска сестра. Рей, Сю ще те отведе в чакалнята, ще ти

даде да закусиш и ще те прегледа.

Загледах жената, като се мъчех да фокусирам погледа си. Стори ми се позната. Когато се

спря да поговори с леля ми, осъзнах, че сигурно . е приятелка. Но дори след като си отиде,

нещо в помътнелия ми мозък започна да ме гложди, насочваше ме към някаква асоциация.

Едва когато влязохме, аз си спомних къде я бях виждала. Предишната вечер тъкмо тя се бе

хванала за оградата и ме бе повикала по име.

Извъртях се към леля Лорън.

- Тази жена.

- Сю, да. Медицинска сестра е. Ще се погрижи за.

- Не! Снощи я видях с мъжа, който стреля по нас.

Лицето на леля Лорън се сгърчи и тя ме прегърна през рамо.

- Не, миличка, това не е същата жена. Ти премина през какви ли не изпитания, объркана

си.

Отблъснах я.

- Не съм. Видях я. Тя ли ти препоръча Лайл Хаус? Трябва да се махаме от тук.

Измъкнах се от прегръдката . и се втурнах обратно към автомобила. Хванах дръжката на

вратата, но тя ме настигна.

- Клоуи, послушай ме. Трябва да.

- Трябва да изляза. - Задърпах вратата с две ръце, ала леля ми я държеше

здраво. – Моля те, лельо Лорън, ти не разбираш. Трябва да излезем от тук.

- Бихте ли помогнали на д-р Фелоус, моля? - проехтя глас от дъното на коридора.

Обърнах се и видях д-р Давидоф да крачи към нас.

Някакъв мъж го отмина и се насочи към мен със спринцовка в ръка.

- Няма нужда, Марсел - отсече леля Лорън. - Вече . дадох успокоително.

- Виждам, че . е подействало добре. Брус, погрижи се за Клоуи, моля те. Вдигнах поглед към

леля Лорън.

- Д-дала си ми успокоително?

Ръцете . ме обгърнаха.

- Ще се оправиш, миличка. Обещавам.

Аз се нахвърлих върху нея и я ударих толкова силно, че тя отстъпи назад. После се обърна към

д-р Давидоф.

- Казах ви да не се отнасяте към нея по този начин. Казах ви да оставите всичко на мен.

- Какво да ти оставят? - попитах аз, като бавно направих крачка назад и блъснах вратата.

Тя протегна ръка да ме хване, но аз я отблъснах.

- Какво да ти оставят?

Мъжът със спринцовката ме хвана за ръката. Помъчих се да се отскубна, но той заби

иглата в плътта ми. Леля Лорън пристъпи към мен с отворена уста. Някаква жена се носеше

по коридора и викаше д-р Давидоф.

- Тъкмо се събрахме на сутрешен рапорт, господине. От момчетата няма и следа.

- Изненада, изненада - обърна се леля Лорън към д-р Давидоф. - Кит добре ги е научил.

Щом излязат веднъж, ще продължат да бягат. Предупредих ви.

- Ще ги открием.

- Добре ще направите. А когато ги откриете, надявам се да се разправите добре с онзи

звяр, което трябваше да направите още преди години. Ще го третирате като побесняло куче.

Елате да видите какво е направил на Клоуи.

- Д-Дерек ли? - мъчех се да надвия действието на успокоителното. - Дерек не го е

направил. Сама се порязах.

Свлякох се надолу по стената и леля Лорън ме хвана. Опитах се да я отблъсна, ала ръцете

не ме слушаха. Тя им викна да побързат с носилката, после се надвеси над мен и ме стисна

здраво.

- Няма смисъл да го прикриваш, Клоуи - прошепна тя. - Ние знаем какъв е.

- Хвърли

поглед към д-р Давидоф. - Чудовище. Чието място не е.

Не чух последните . думи. Коридорът се размаза и изчезна.

Когато фокусирах погледа си, видях лицето ., надвесено над моето.

- Но няма да му позволим да нарани Саймън, Клоуи. Обещавам ти. Когато се събудиш, ще

ни помогнеш да намерим Саймън и да го приберем у дома. Знам колко е важен за теб. Важен

е и за нас. Всички сте важни за нас. Ти, Рейчъл, Саймън, Виктория. Вие сте специални деца.

Вие сте.

Всичко потъна в мрак.

47

Лежах будна и се взирах в стената. Нямах сили да се обърна и да се огледам. Не можех

дори да повдигна главата си от възглавницата. Усещах как успокоителното ме потиска и

отново ме унася в сън, но държах очите си отворени и не ги отлепвах от боядисаната в зелено

стена.

Леля Лорън ме беше предала.

Когато тя повярва, че съм се шляла из мазетата с Дерек, аз се бях почувствала предадена.

Спомних си колко бях ядосана и със свито гърло се помолих да се върна във времето, когато

си въобразявах, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи. Всичко се основаваше на

лъжа.

Тя е била лъжа. Нашата връзка е била лъжа.

Когато още като дете виждах караконджули в мазето, тя прекрасно е знаела, че виждам

духове. Майка ми е знаела и затова е настояла да се преместим.

Докоснах с пръсти медальона си. Дали това не бе нещо повече от глупав талисман, който

да ме пази? Дали майка ми наистина е смятала, че той ще ме закриля? Затова ли леля Лорън

настоя да го нося, докато съм в Лайл Хаус? Саймън ми бе казал, че некромантията е

наследствена. Щом и майка ми, и леля ми са знаели за духовете, сигурно съм го наследила по

тяхна линия.

Дали баща ми е бил наясно? Затова ли странеше от мен? Защото имам необикновени

способности?

Замислих се за майка ми. За катастрофата. За шофьора, който я бе блъснал и когото така и

не откриха. Дали наистина е било злополука? Или някой я е убил.?

Не. Стиснах здраво възглавницата и отпъдих мисълта от главата си. Не можех да допусна

мисълта ми да се рее на всички страни. Иначе щях да полудея.

Ще полудея.

Леля Лорън знаеше, че не съм луда, а ме остави да си мисля тъкмо обратното. Откара ме в

дом за групово пребиваване.

Дом, пълен с деца като мен, притежаващи свръхестествени способности

Когато леля Лорън заяви, че сме специални, тя включи в това число и Рей. Значи тя

наистина може да е полудемон. Ами Тори? Тя пък каква е? Знае ли майка .? Ако майка .

работи за тях, трябва да е наясно, а ако е наясно и въпреки това укорява Тори, че не се

подобрява.

Каква майка би го направила?

Но нали леля ми стори същото? Само че подслади горчилката с усмивки и прегръдки, а

това бе още по-лошо. Поне в момента се чувствах много, много зле.

Дали Лайл Хаус не беше мястото, където ни изпращаха, щом нещата се влошат? Затварят

ни вътре и ни дават лекарства, като се опитват да ни убедят, че сме психично болни? Но

защо? Нима истината не бе по-лесна за възприемане? Защо да не ни предупредят, докато сме

още млади, да ни подготвят, да ни научат да се контролираме?

От думите на Саймън бях разбрала, че така би трябвало да бъде. Казваш на децата си

истината, научаваш ги как да използват способностите си и да ги крият, преди да са

изгубили контрол над себе си.

Що за място беше Лайл Хаус?

Спомних си какво беше казал Саймън за баща си.

„Работеше за групата изследователи, лекари и учени със свръхестествени способности,

които се опитваха да облекчат живота на другите като тях."

После чух духа на вещицата, погребана в мазето:

„Сам Лайл ни обеща по-лек живот. Нали всички само за това копнеем? Безценна власт.

Виждаш ли, момиченце, научният прогрес се нуждае от експеримент, а експериментът се

нуждае от субекти, та тъкмо такива субекти сме двамата с Майкъл. Опитни мишки, жертви на

един безумец".

Скочих, сърцето ми биеше толкова силно, че едва си поемах дъх.

Леля Лорън каза, че сме специални. Всички ние. Рей, Саймън, Тори, аз.

Но не и Дерек.

„Очаквам да се разправите добре с този звяр, което трябваше да направите още преди

години. Ще го третирате като побесняло куче."

Трябваше да намеря Дерек преди тях.

Огледах се да видя какво има около мен. Двойно легло с големи възглавници и ватирано одеяло.

Килим на пода. Писалище. Кресло. През открехнатата врата се виждаше банята. Като в луксозен хотел.

На отсрещната стена имаше врата, боядисана в бяло. Беше най-обикновена интериорна

врата, но когато се приближих до нея и я докоснах с длан, усетих хладината на стоманата.

Дебела стоманена врата без стъкло, върху нея нямаше дори шпионка.

Нямаше и дръжка.

Където и да се намирах, това място не беше нито фалшив дом за групово пребиваване,

откъдето можеше да се излезе на двора, да се върши къщна работа, да се влиза в час и да се

ходи на излети. От тази стая нямаше излизане.

Върнах се в леглото.

Бях хваната в капан. Никога нямаше да избягам от него, никога.

Няма що, страхотно. Будна си едва от пет минути, огледала си се набързо и вече си се

предала. Защо просто не ги дочакаш лежешком да дойдат и да те завържат за масата?

Какво ти каза онази вещица? Нещо за електрически проводници, по които са пускали ток,

докато си прехапе езика?

Изстенах.

Ами Дерек? Изкара те от Лайл Хаус, а ти дори не се опитваш да го предупредиш за

опасността. Ще ги оставиш да го заловят ли? Да го убият?

Дерек не би се оставил да го заловят. Беше твърде умен. Той излезе от Лайл Хаус.

Изведе теб от Лайл Хаус. Нямаше намерение да бяга. Беше чиста случайност. Помниш

ли как д-р Давидоф се опитваше да го върне? И той за малко да го послуша. Ами ако отново

го убедят? Може Дерек да е имал нещо наум, да е решил, че наистина е по-добре да го

приберат и да го държат под ключ.

Но не и докато се чувстваше длъжен да закриля Саймън.

А, Саймън. Дерек никога няма да предаде Саймън. Но ако иска да отвлече вниманието им,

така че Саймън да избяга, както направи за теб и Рей? Ако си каже, че като предаде себе

си, ще даде възможност на Саймън да избяга,със сигурност ще се предаде. Знаеш, че ще го

направи.

Длъжна бях да го предупредя. Но за тази цел ще трябва да изляза от тук. Този път не

можех просто да си седя и да чакам някой да измисли план за бягство. Трябваше да разчитам

сама на себе си.

Може би са ме заключили за известно време и после ще ме пуснат. Не бях опасен

арестант. Все ще ме изведат навън - за упражнения, за храна, за да експериментират върху

мен.

Опитах се да не мисля за последното.

Важното беше да изляза, а когато изляза, да съм готова за бягство. Но най-напред

трябваше добре да огледам наоколо и да измисля план. Но как бих могла да го направя,

заключена в тази стая? Да се моля да намеря удобна схема за бягство, скрита под матрака?

Да се придвижа астрално през вратата и да разузная наоколо?

Спрях да мисля и бавно наведох очи към блузата, която носех. Зеления суичър на Лиз.

Ако тя бе мъртва, може би щях да я призова, да я накарам да огледа сградата и.

Нима е мъртва? Значи се надяваш да е мъртва?

Стиснах одеялото и си поех дълбоко въздух. Дни наред отказвах да повярвам, че Лиз не е

между живите. Независимо от доказателствата, с които разполагах, не можех да го повярвам,

защото самата мисъл за това ме побъркваше.

Ала сега, заключена в тази стая, предадена от собствената си леля, в очакване да заловят и убият

Дерек като животно.

Лиз беше мъртва.

Бяха я убили.

Притежавала е свръхестествени способности, не е успяла да ги контролира и те са я

екзекутирали. Вероятно и тя бе в техния списък. Ами Питър? Нима родителите му са се

престрували, че го прибират у дома, а са го оставили на тези хора да го убият? Или понеже

се е пооправил, са го пуснали да се прибере? Лиз не се беше оправила.значи не са я пуснали.

Една съвсем малка част от мен все се надяваше, че греша по отношение на Лиз. Но знаех, че съм

права.

Съблякох суичъра. Видях, че са сменили превръзката на ръката ми. Бяха зашили раната,

докато бях в безсъзнание. Щом се грижеха за мен, значи не се канеха да ме убият, поне

засега.

Вторачих се в суичъра, като мислех за Лиз и за смъртта. За това, какво би било да си

мъртъв на шестнайсетгодишна възраст, да не изживееш останалата част от живота си.?

Стиснах очи. Нямаше време за емоции.

Претърсих стаята за камери. Не намерих нито една, но това съвсем не означаваше, че няма

такива. Ако ме видеха, че си говоря самичка, веднага ще се досетят какво върша, ще

помислят, че и аз като Лиз не мога да контролирам способностите си.

Или ще го направя, или няма. Изборът е мой.

Седнах на леглото със скръстени крака и със суичъра на Лиз в ръце, повиках я, както бях

викала и другите духове. Не беше нужно да се притеснявам, че ще вдигна мъртвите от техния

сън. Тук нямаше трупове. Поне така се надявах. Ала нямах никаква представа какво ме чака

зад вратата - може би там имаше лаборатория, може би телата на други като Лиз.

Нямах време.

Онзи дух в дома, некроманът, ми бе казал, че около Лайл Хаус има бариера срещу духове,

направена с магия. Вероятно и тук беше същото и аз се нуждаех от цялата си изключителна

сила, която той твърдеше, че притежавам.

Съсредоточих се толкова силно, че ме заболя главата, но нищо не се получи.

Затворих очи, за да си я представя по-добре, ала все поглеждах и не можех да фокусирам.

Накрая останах със затворени очи, като дадох всичко от себе си и си представих как

измъквам Лиз от етера и...

- Ехо! Къде съм?

Отворих очи и я видях - все още носеше нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките си

на жирафчета.

Лиз.

Не, духът на Лиз.

- Ало? - тя помаха с ръка пред очите ми. - Какво е станало, Клоуи? Няма нищо страшно.

Знам, че Лайл Хаус не прилича на увеселителен парк, но. - Тя се огледа и смръщи вежди. -

Но това не е Лайл Хаус, нали? Къде.? Божичко! В болницата сме. И теб са те вкарали тук.

Кога?

Тя запримига бързо и поклати глава.

- Карат ме да пия много гадни лекарства. Спя и сънувам, а щом се събудя, чувствам се

съвършено объркана. И на теб ли ти ги дават?

Къде е била Лиз през всичкото това време? Напъхана между двата свята? Едно бе сигурно.

Тя не знаеше, че е мъртва. И аз трябваше да го кажа.

Да, кажа ли? Няма начин. Тя е щастлива. По-добре да не знае.

И колко време, мислиш, ще измине, преди да го разбере? Не би ли трябвало тъкмо ти да го

съобщиш?

Не исках. Ама никак не исках да го правя. Но имах нужда от нея - тя трябваше да ми

помогне да избягам и да спася Рей, да предупредя Саймън и Дерек. Този път всичко

зависеше от мен, а за да им помогна, трябваше да направя нещо ужасно.

С треперещи пръсти се вкопчих в суичъра . и си поех дълбоко дъх.

- Лиз? Трябва да ти кажа нещо.

Поредицата за тъмните сили ще продължи.

Стиснах очи и си представих как измъквам Лиз от етера. Само още едно бързо дръпване и.

Нечий гърлен смях ме накара да скоча на крака. Извъртях се, но виждах само пустата стая.

- Т-ти не си Лиз.

Смехът се чуваше от всички страни, той се изви около мен и се завъртя -въртеше се все

по-бързо и по-бързо, докато накрая сякаш започна да изригва от всяко ъгълче на стаята.

- Кой си ти?

Смехът се превърна в злорад кикот. По здравата си ръка усетих топлина. Дръпнах ръкава си

надолу.

- Какво си ти?

- Сега въпросът ти е по-подходящ.

Топлият въздух ме погъделичка по бузата. Потърках я, като отстъпвах назад и накрая

опрях гръб в стената.

- Каква си ти, дете? Това е въпросът. Когато повика приятелката си, отговориха ти

духовете на хиляда мъртъвци, които си проправяха път към прогнилите си черупки и молеха

за милост. Знаеш ли къде са тези черупки?

- Н-не.

- В едно гробище. На няколко километра от тук. Хиляда трупа, готови да се превърнат в

хиляда зомбита. Огромна армия мъртъвци, които можеш да командваш.

- Аз не.

- Така е. Все още не искаш. Способностите ти имат нужда от време, за да узреят напълно.

И после? - Гърленият смях изпълни стаята. - Уважаемият д-р Лайл днес сигурно танцува в

ада и не усеща агонизиращите мъки, защото тържествува.

- Самюъл Лайл?

- Че има ли друг? Това е скъпият покойник, оплакан от малцина, дълбоко побърканият др

Самюъл Лайл - напевно отвърна гласът, докато се носеше покрай мен с топлата струя

въздух. - Създателят на най-приятната, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.

- М- моля?

- Малко от това, малко от онова - запя тя. - Дръпнеш отсам, щипнеш от там и виж какво

се получава. Съвършена топка енергия, която всеки миг ще избухне. -Гласът се приближи, в

ухото ми повя ветрец. - Има ли още такива като теб, дете? Сигурно. Малки магьосници и

чудовища, напращели от сила. Създателите ви не осъзнаха ли вече своята грешка?