Призрачна музика

ГЛАВА 1

Беше му хубаво. Още сутринта пое дозата си и сега душата му се къпеше в чувство за дълбок и ненарушим покой. Не го дразнеше дори продължителната изтощителна жега. Винаги ставаше така, след като поеме дозата — хубаво му бе и когато е горещо, и когато е студено, хубаво му беше да седи, хубаво му беше да лежи. Всичко му беше хубаво и нищо не го тревожеше.

Но мозъкът му работеше на бързи обороти и това също бе последствие от поетата доза. Жегата беше добра не просто сама по себе си, но и защото в това неделно утро човек трябваше да положи огромни усилия, за да открие някой случаен минувач в Москва. Който имаше възможност, бе заминал извън града; който нямаше, си седеше вкъщи с включен климатик или в най-лошия случай — с дръпнати пердета, и почти не се срещаха ненормалници, които да не жалят себе си и да се мотаят по улиците без работа. Как ли пък не! На слънце бе трийсет и девет градуса, на сянка — трийсет и пет, наоколо се извисяваха нажежените, излъчващи горещина каменни сгради и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. А към това се прибавяха и изгорелите газове, които сякаш не се разсейваха, не се разтваряха из въздуха и не изчезваха, а си стояха там, където ауспусите на автомобилите ги бяха изпуснали… Общо взето беше ясно, че ако човек се щадеше поне мъничко, за нищо на света нямаше да се шляе из московските улици в този прекрасен слънчев юнски ден.

Автомобилът „Шкода Фелиция“ с цвят на син домат или казано по-просто — тъмновиолетов, си стоеше там, където му бяха казали, че ще бъде — пред блок номер осем. Той спря до колата, докато си палеше цигара, изпусна запалката си, с едва забележимо движение на обувката си я ритна малко по-нататък, под колата, и клекна, за да я вземе. И ето че вече всичко беше наред: радиоуправляемото взривно устройство залепна за дъното на автомобила под шофьорското място. Той се изправи, запали цигарата си и тръгна бавно напред. Намери си и подходяща пейка. Вярно, на най-слънчевото място, но нямаше проблем, защото и това бе за добро. Ако пейката беше на сянка, задължително щеше да се появи някоя нахална бабичка, излязла да подиша чист въздух, а така бе застрахован от нежелана близост.

Той седна на пейката, сложи слушалките на главата си, натисна бутона на уокмена, който висеше на кръста му, и се отдаде на музиката. Сутринта дълго избира кои касети да вземе, тъй като не бе изключено да чака дълго. Подбира, подбира, нарежда ги на отделна купчинка, а след това отново прегледа придирчиво избраните, върна ги на мястото им и пак започна да подбира. Най-сетне приключи с избора си. Спря се на баладите „Сянката на луната“ и на „Шотландска симфония“ на Менделсон. Баладите го привличаха със своята прохладна мъглявост, бяха прозрачни и тъжни и въпреки ритмичността си, звучаха бавно и отнесено, някак неземно.

Докато пътуваше насам, той успя да изслуша цялата касета с балади и сега, седнал на пейката близо до лилавата „Фелиция“, се приготви да слуша Менделсон. Дори не да го слуша, а да се пропива с нега. Това беше много особено удоволствие, което не бе достъпно за всеки. В света наоколо цареше тежка жега, от която затъпяваш, и горещ въздух, който ти бе противно дори да вдъхваш, а от слушалките право в главата му духаше ураганен вятър, трещеше гръм, проблясваше мълния и се изсипваше проливен дъжд. Всеки път, когато слушаше „Шотландска симфония“, той си представяше сурова природа, скалисти планини, дълбоки ледени езера и тъмнозелени гъсти гори. И над цялото това студено великолепие се носеше самотна хищна птица. И вятър, примесен с дъжд…

Седеше вече два часа, слушайки музика, без да сваля очи от колата, когато изведнъж усети, че е жаден. И това също бе последствие от поетата сутрешна доза. Павилионът беше далеч и ако отидеше дотам, можеше да изпусне собственика на колата.

Погледът му се натъкна на момче на около седемнайсет години. То стоеше в сянката на дървото на петнайсетина метра от пейката, облегнато на дебелия дънер, и въртеше в ръцете си червено топче. Топчето ту се появяваше в дланите му, ту изчезваше, ту се мяркаше между пръстите му и в следващия миг се озоваваше върху горната част на ръката му. Момчето вършеше това с едната си ръка, след това преместваше топчето в другата и правеше същото и с нея.

— Ей! — подвикна му той, след като отдръпна слушалката от едното си ухо. — Ей, момче!

Младежът завъртя глава, сякаш не разбираше откъде идва звукът. А сетне видя човека, който седеше на пейката.

— Мен ли викате?

— Да, теб. Ела, ако обичаш.

Момчето тръгна бавно към него, като продължаваше да върти топчето.

— Виж какво, направи ми услуга, иди да ми купиш вода от павилиона, а? Умирам от болки в крака, изобщо не мога да ходя, а в тая жега ще пукна от жажда. Ще идеш ли? — Той се постара думите му да прозвучат естествено и убедително.

Момчето се колебаеше и това се виждаше по живото му лице.

— Моля те, прояви малко човещина. Ето, вземи двайсет и пет рубли и ми донеси бутилка минерална вода, най-добре да е газирана. „Нарзан“ или „Боржоми“. И поискай да ти я дадат от хладилника.

Момчето взе парите и отново завъртя смешно глава. Но все пак отиде до павилиона.

— Благодаря ти, приятелю — каза разчувствано убиецът и бързо развъртя капачката на еднолитровата бутилка с минерална вода. — Направо ме спаси. А какво правиш с това топче?

Момчето се усмихна приветливо и дружелюбно.

— Тренирам си пръстите.

— Фокусник ли ще ставаш?

— Не, пианист. Извинявайте, трябва да тръгвам.

— Ами тръгвай — разреши му милостиво той, погледна с облекчение след отдалечаващото се момче и отново си сложи слушалките.

И слава богу, че хлапакът трябваше да си върви, защото само това липсваше — собственикът на колата да излезе точно в този момент. Момчето се отдалечаваше с равномерни бавни крачки и въртеше глава. Убиецът видя как то стигна до дървото, където стоеше преди това, и се насочи към пресечката, а няколко секунди по-късно от входа на блок номер осем излезе една жена. Тя тръгна с решителна крачка към лилавата „Фелиция“ и отключи вратата от страната на шофьора. Веднага щом влезе в колата и затвори вратата, убиецът натисна бутона на устройството. Музиката, която звучеше в слушалките, отчасти заглуши грохота от взрива. През отворените прозорци моментално започнаха да надничат хора, а любопитните, които си бяха у дома, се накачулиха по балконите. Преминаващите коли спряха и шофьорите излязоха навън. Общо взето, макар улицата да пустееше, около мястото на взрива се създаде истинска суматоха. Убиецът се зачуди дали трябва да отиде там, изобразявайки естествено любопитство, но реши, че хората около пострадалата кола и бездруго са много, а никой от тях не му обръщаше внимание. Той стана и си тръгна. В слушалките се разнасяха звуците на започваща буря над скалистите брегове и сините ледени езера, а самотната хищна птица плавно се носеше над цялото това студено великолепие.

Той се чувстваше добре и обзет от пълно спокойствие.

Извадка от заповедта за личния състав на началника на Главното управление на вътрешните работи на гр. Москва:

— Сега вече ще те командвам — нареждаше злорадо Коротков, докато се настаняваше на новото си работно място. — Най-сетне се докопах до тази възможност.

— Естествено всеки може да обиди дребния подполковник, дори и един майор — отвърна му шеговито Настя. — Не биваше да се връщам, ще ми отровиш живота.

— Да, ще ти го отровя — обеща й вдъхновено Юра. — Ще искам да ми разкриеш поне пет убийства на века и тогава в качеството си на мъдър ръководител ще получа петдесет поощрения, пет държавни награди, ще прескоча званието подполковник и ще стана направо полковник. Страхотно съм го измислил, нали?

— Супер — съгласи се тя. — А пък ако не ти разкрия нищо, ще ме изгониш и ще ме върнеш при Иван, така ли?

— Как не, мечтай си! Дори никога повече да не разкриеш нищо, пак няма да те пусна никъде, защото само ти можеш да ми създадеш усещането за най-големия милиционерски кеф — да командваш старши по звание. Не всеки оперативен работник вади такъв късмет като моя.

— Нали скоро също ще станеш подполковник и целият ти кеф ще иде на кино.

— Дотогава има време… А сега не ми пречи да се наслаждавам на живота.

И Настя не му пречеше. Дори нещо повече — самата тя също му се наслаждаваше, защото се бе върнала към работата си и при приятелите си, за които толкова й бе домъчняло, докато работеше в Управлението по организираната престъпност. Генерал Заточни я пусна, както се казва, още при първа нужда. Бурята, от която преди време Настя предпази Гордеев, все пак се разрази, вярно — не през есента, както се очакваше отначало, а едва през пролетта на следващата година — през март. Най-неочаквано за много хора от длъжност бе отстранен министърът на вътрешните работи и за няколко дни милиционерската общност застина в очакване съдбата й да бъде решена. Кой ли щеше да дойде — още един военен, който ще започне да размества кадрите и да назначава на всички възможни длъжности свои съученици от военното училище, или все пак това щеше да е някой професионалист? И след няколко дни си отдъхнаха, макар и с известно напрежение, но все пак с облекчение, защото човекът, когото назначиха, не беше военен.

Още през първите дни новият министър заяви, че оперативно-издирвателната дейност е най-важният елемент от борбата с престъпността и от днес нататък ще й се отделя първостепенно внимание. Не пипнаха началника на Главното управление на вътрешните работи на град Москва и съответно в самото управление засега също не се предвиждаха кадрови промени. Началникът на отдела, в който работеше Настя, остана на поста си и тя вече можеше да се върне. След като поработи при Заточни почти десет месеца, тя успя да обучи капитан Дюжин на основната аналитична работа и да получи поредното си звание — подполковник, с което нямаше как да се сдобие на „Петровка“, тъй като длъжността й не позволяваше това, тъй че с генерала се разделиха мирно и кротко. Както се казва, „като свои хора“.

— Е, деца мои — започна през онази сутрин всекидневната оперативка полковник Гордеев, — престъпниците се оказаха по-издръжливи от нас. Ние сме готови да се заврем къде ли не от жега, а пък те се чувстват доста бодри. Откъде ли вземат сили? Вчера Селуянов беше дежурен за целия град и ни ощастливи с убийството на някоя си госпожа Дударева, генерален директор на фирма… — Той надникна в подредените на бюрото книжа. — … фирма „Турела“. Занимава се с туристически бизнес. Дамата е състоятелна, да не кажа нещо повече. Делото е заведено на окръжно ниво и засега не ни закачат, но като се има предвид, че това може да се окаже някакво разчистване на сметки в бизнес средите, всеки момент могат да ни включат. Няколко дни няма да ме има: тази вечер заминавам в командировка, ще ме замества Коротков. Тъй че раздавам картите предварително. Ако пристигне нареждане да се включим в разследването на убийството на Дударева, с това ще се заеме Селуянов. Кажете му, когато се наспи и дойде на работа утре. Разбра ли, Коротков? Натисни приятеля си, няма защо да го жалиш. Знам, че тия дни е решил да се жени, а вие всички тутакси ще се втурнете да го прикривате. Толкова по този въпрос, а сега ми докладвайте текущата работа. Доценко, започни с убийството на Волошчиков…

Настя се радваше, че докато я нямаше тук, никой не бе окупирал обичайното й място в ъгъла. Повечето от служителите на отдела седяха около заседателната маса, а онези, за които не оставаше място, се настаняваха на столовете покрай стената. А в ъгъла на кабинета на полковник Гордеев имаше едно вехто ниско кресло с избеляла протрита тапицерия, което бе толкова разклатено и потрошено, че ако човек тежеше повече от осемдесет килограма, просто не биваше да рискува и да сяда в него. Настя Каменская тежеше по-малко и затова обичаше да сяда там, без да се страхува.

След заседанието тя се отби при Коротков.

— Знаеш ли, не е хубава тая работа с Коля — каза тя. — Той трябва да се готви за сватбата си, а сега е застрашен от реалната опасност да затъне в убийството на онази дама от туризма. Защо не поговориш с Житената питка? Нека издаде друга заповед.

— Да бе, ще издаде — подсмихна се Юрий. — А сетне ще издаде и още една, та да си знаем мястото. Житената питка възпитава Коля и това е ясно дори на децата.

— Защо? — изненада се Настя. — Какви ги е забъркал пак?

— Ами каквито ги забърква винаги. Преди две седмици пак ходи до Воронеж без разрешение. Само за един ден. Вечерта се върна и никой нямаше да разбере. Но нашата Житена питка не е вчерашен и тези номера не му минават.

— А когато се върна, пак ли пи?

— Не — завъртя глава Коротков. — Няма такива работи. Коля вече почти не пие, само когато е в компания и просто няма как да откаже. Но вече не прави както преди да не изтрезнява по три дни. Лейди Валентина коренно го превъзпита. Тя казва, че е задължително да обичаш децата си, но не е правилно да пиеш след всяка среща с тях. Не е станала никаква трагедия, достойна да бъде удавена във водка. Децата са щастливи, весели, здрави, грижат се за тях, живеят в пълноценно семейство с майка си и с новия си баща и тази жизнерадостна ситуация не е повод за пиянство. А ако Николаша пък пие не от мъка по децата, а единствено и само от мъка по себе си, това е още по-срамно, защото истинският мъж не бива да се самосъжалява. И сега той може или да постъпва правилно и да се уважава заради това, или да ругае себе си за грешката и веднага да я поправи, след което да започне да се уважава за самокритичността си. И толкова, трети вариант няма. Тя му набива в главата тази велика идея, набива му я и най-сетне успя. Тъй че нашият Селуянов е сложил окончателен кръст на пиенето. Между другото, какво ще му подарим? Имаш ли някаква идея?

— Още не. А ти?

— Аз също нямам. Добре де, разполагаме с още една седмица, ще измислим нещо. Всъщност — оживи се Юра — все пак имам нещо наум. Ще взема да се обадя в окръжното и да разбера какво става с онази Дударева. Може би нещата не са чак толкова страшни и Коля ще успее да се измъкне.

Той извади телефонния указател и започна да натиска бутоните. Не успя да се свърже веднага: първо беше заето, след това нужния човек го нямаше, но в крайна сметка стана ясно, че бурята над главата на Селуянов май се е разминала. Мъжът на убитата вече беше задържан. Изглежда, ставаше дума за най-обикновено убийство. Е, не съвсем обикновено, разбира се, не бе станало на пияна глава и по време на семеен скандал, а бе поръчково, но въпреки това мотивът беше битов — развод и пари. И нямаше никакви разчиствания на сметки в бизнеса, в които да са замесени фирми и хора, пръснати из различни краища на града, така че „Петровка“ можеше да си почива.

— Гражданино Дударев, на кого е автомобилът марка „Шкода Фелиция“ с номер Р 590 СУ?

— Колата е моя, нали ви казах.

— Колата се води на ваше име и вие сте неин собственик, така ли?

— Не, колата се води на името на жена ми, а аз имам пълномощно, за да я карам.

— Жена ви често ли се вози с колата?

— Често. Когато я карам.

— А когато не я карате вие?

— Когато не я карам аз, я кара шофьорът й. Тя не може да кара кола и дори няма книжка. Разберете, ако някой е искал да убие Елена, нямаше да слага взривно устройство в шкодата, защото я карам предимно аз.

— Съгласен съм. Само че, кой знае защо, точно днес, когато в колата ви имаше бомба, не вие, а вашата жена е отворила вратата й и е седнала зад волана. Как ще обясните това?

— Не зная. Не разбирам какво трябва да обясня.

— А, значи не разбирате? Тогава аз ще се опитам да ви обясня. Гражданино Дударев, добри отношения ли имахте с жена си?

— Отношенията ни бяха нормални. Какво общо има това?

— Когато отношенията между двама съпрузи са нормални, те не се карат почти всеки ден, и то на толкова висок глас, че съседите да ги чуват.

— Всички хора се карат и въпреки това си живеят нормално. Какво се опитвате да измъкнете от мен?

— Ще ви кажа след малко. Да продължим нататък. Гражданино Дударев, вие състоятелен човек ли сте?

— Напълно.

— Моля ви, избройте имуществото си, за което се сещате веднага.

— Ами… кола, апартамент, вила, гараж… Това достатъчно ли е?

— Щеше да е достатъчно, ако всичко това наистина ви принадлежеше. Но това имущество е на съпругата ви, а не ваше. И колата, и недвижимото имущество се водят на нейно име и всичко това е придобито преди брака й с вас, така че не може да се смята за обща собственост. А лично вие какво притежавате?

— …

— Ясно. Нищо. Какви доходи имате с днешна дата?

— Получавам военна пенсия.

— Само това ли?

— Да. А вие какво очаквахте? Че съм милионер и укривам данъци ли?

— Не, не съм очаквал подобно нещо. Кажете ми, моля ви, вашата жена изневеряваше ли ви?

— Да не сте полудели?!

— В никакъв случай. Разполагам с информация, че тя е имала интимна връзка, и то толкова сериозна, че е решила да се раздели с вас и да създаде ново семейство. Май искате да се престорите, че това не ви е известно, така ли?

— За пръв път го чувам. Това е пълна глупост!

— Е, в такъв случай ще ви се наложи да чуете още една глупост. Но няма да ви се удаде да премълчите отговора. Ще ви се наложи да коментирате това, което ще ви кажа. И тъй, вие не сте живели добре с Елена Петровна. Тя ви е изневерявала и вие постоянно сте се карали на тази почва. Дори нещо повече — когато преди две години сте се оженили, тя е била доста състоятелна дама и собственичка на процъфтяваща туристическа фирма, а вие, Георгий Николаевич, сте били офицер с блестящо военно минало, който се е готвел да излезе в оставка, но — уви! — без никакво бъдеще и никакви доходи. Вероятно към този брак ви е тласнала страстната любов и аз се отнасям с огромно уважение към това. Тогава, преди две години, нито вие, нито вашата годеница сте мислили как ще се уредят отношенията ви в материален план. Вие сте били относително млад — малко над четирийсетте, и ви се е струвало, че онова, което ви предстои, ще бъде прекрасно. Само че се оказало, че никой няма нужда от вашата военна професия, и вие сте започнали да живеете с офицерската си пенсия и с онова, което ви е давала Елена Петровна. Съгласете се, че е унизително. Имам информация, че много пъти сте се опитвали да започнете работа, но не сте успели. Вие нямате цивилна професия и най-доброто, което са ви предлагали, е да застанете на сергията на битака и да получавате по петдесет рубли за всяко продадено сако. С течение на времето страстната любов отминала и Елена Петровна си намерила друг мъж, който бил по-приспособен към живота. И пред вас се изправила реалната заплаха от развод. Цялото имущество принадлежи на вашата съпруга и при разтрогването на брака няма да получите нищо. Много по-удобно е да останете вдовец, нали така? И няма проблем да го постигнете. Слагате взривно устройство в колата, която е купила жена ви и която карате с пълномощно, и под някакъв благовиден предлог изпращате Елена Петровна да вземе нещо от автомобила. Какво е то?

— …

— Питам защо жена ви е отключила колата, след като не я кара?

— Трябваше да вземе документите.

— Какви документи?

— От строителната фирма.

— Разкажете по-подробно, моля ви.

— Искахме… Тя искаше да направи основен ремонт на вилата ни и поръча проекта на една строителна фирма. В петък трябваше да отида във фирмата и да взема документацията.

— Защо Елена Петровна е отворила вратата откъм мястото на шофьора, след като е искала да вземе документите от жабката? Щеше да й е по-лесно, ако беше отворила другата врата.

— Ключалката на другата врата е счупена. Предната дясна врата може да се отваря само отвътре.

— Защо сте оставили документите в колата, а не сте ги занесли вкъщи, както би трябвало да постъпите?

— Забравих ги.

— Много навреме! Забравили сте ги, така ли? Или нарочно сте ги оставили, за да има повод да я изпратите до колата?

— Наистина ги забравих! Сложих ги в жабката и ги забравих. Защо не ми вярвате?

— Знаете ли, много е трудно да ви повярвам. На мое място не би ви повярвал нито един следовател. Но да се върнем към документите. Ако вие, както твърдите, сте живели мирно и кротко, в любов и съгласие, тогава защо не сте постъпили като джентълмен и не сте отишли сам да вземете документите? Защо е трябвало да изпращате жена си?

— Прав сте…

— Ето, виждате ли.

— Прав сте, онази сутрин наистина се скарахме. Аз бях против основния ремонт на вилата…

— Защо?

— Струваше ми се, че и така си е хубава. Опитвах се да разубедя Елена за ремонта и си повишихме тон… Тя поиска да й покажа документите, а аз й казах, че са в колата и ако й трябват, да отиде да си ги вземе сама. Тя грабна ключовете от колата и слезе долу. Това е всичко.

— Не, Георгий Николаевич, не е всичко. Вие не просто сте повишили тон на жена си, а сте провокирали скандал. Оставили сте предварително документите в колата, а след това сте вдигнали скандал, подтиквайки Елена Петровна да поиска да види подготвения проект.

— Вие имате болна фантазия…

— Знаете ли колко пъти в живота си съм чувал това? Точно толкова, колкото уж нарочно накиснати хора съм изпратил на съд. Тъй че вашата оценка не е нова за мен и смея да ви уверя, че не е обидна. Ако нямах фантазия, нямаше да доведа докрай нито едно наказателно дело. Повярвайте ми, още не се е родил престъпникът, който с удоволствие би ми разказал как е станало всичко в действителност. Налага ми се да напрягам фантазията си, за да разбера какво се е случило. Но да се върнем на вашата съпруга. Специалистите огледаха мястото на взрива и останките от колата и стигнаха до извода, че бомбата е била с радиоуправление. Имам само един въпрос, на който искам да получа отговор: кой е задействал бомбата? Може би сте го направили вие, като сте излезли на балкона или сте се подали през прозореца? Или за целта сте наели някого другиго? Ето на този въпрос искам да ми отговорите. Но ако не го направите, не е кой знае какъв проблем. В момента в жилището ви се извършва обиск. Ако там не намерим дистанционното управление, с което сте изпратили смъртоносния сигнал, значи ще започнем да търсим вашия съучастник. Не искате ли да ни спестите времето и силите и веднага да ни признаете всичко?

— Нямам какво да признавам. Не съм слагал никакво взривно устройство и не съм искал да убивам Елена. И нямам никакъв съучастник. Вие се заблуждавате и сте под влияние на собствените си измислици…

— Недейте, Георгий Николаевич, не си хабете напразно думите. Кой друг, освен вас, би предположил, че вие няма да влезете в колата? Никой. Защото на шофьорското място винаги сте сядали единствено и само вие — сам ми го казахте. Вашата съпруга не е карала колата. Кой друг, освен вас, е знаел, че предната дясна врата не се отваря отвън? Никой. И никой друг, освен вас, не би се опитал да убие Елена Петровна по този странен начин, като използва вашата кола и сложи взривно устройство под шофьорското място. Ще открием или дистанционното управление, или човека, когото сте наели. Трети вариант няма. Ще напиша заповед за вашето задържане.

— Вижте какво…

— Кажете?

— Какво трябва да направя, за да ми повярвате?

— За съжаление, не мога да ви дам такъв отговор. Мога само да ви посъветвам как да облекчите положението си.

Привечер си оставаше все така задушно и едва на разсъмване малко се поразхлаждаше. Олга Ермилова прекара безсънна нощ, но причина за това не бе само жегата. Вчера вечерта в предаването „Пътен патрул“, което редовно гледаше, чу една странна новина: Елена Дударева е убита, а нейният съпруг — Георгий Дударев, е задържан като заподозрян за извършването на убийството. Мозъкът й отказваше да възприеме тази информация и вместо конструктивни идеи, подхвърляше на Олга някакви странни мисли за сина й, на когото сигурно също му бе горещо в пионерския лагер, и за зимните дрехи, които отдавна трябваше да занесе на химическо чистене. Лека-полека главата й се поизбистри и тя започна поне малко да се ориентира в действителността. Трябваше да се обади на Георгий и да разбере дали това е истина. Олга дори понечи да посегне към телефона, но се сети навреме, че ако той наистина е задържан, както съобщиха по телевизията, в жилището им навярно имаше служители на милицията, които щяха да заразпитват кой и защо се обажда, а в същото време щяха да започнат да засичат номера на абоната. Разбира се, можеше да излезе и да се обади от уличен автомат, но това също бе опасно. Ами ако мъжът й, който бе дежурен, точно в този момент решеше да си поговори с нея? Щеше да се обади вкъщи, а там никой нямаше да вдигне слушалката. Вече бе късно, почти един часът през нощта, и щеше да й е трудно да лъже за пореден път къде е била.

Но Олга Ермилова знаеше със сигурност, че Георгий не е убиец. Както всеки жив човек, и той имаше много недостатъци, но не можеше да убие никого. Беше станала някаква грешка и тя трябваше да му помогне да се измъкне.

Олга се въртя в леглото до сутринта, без да мигне, и започна да мобилизира ума и душата си за момента, в който мъжът й щеше да се върне от дежурство. Осъзнаваше, че трябва да е готова за всичко и да намери сили да изтъкне всякакви, дори и най-опасните аргументи, за да спаси Георгий. В девет часа сутринта тя се обади в службата си и каза, че е болна и че днес ще си остане вкъщи, но утре задължително ще отиде на работа. Колегите й се отнесоха със съчувствие към нея и й казаха да се лекува и да не се притеснява за нищо.

Михаил се прибра вкъщи едва към обед. Дотогава Олга успя да се мобилизира и да се подготви за разговора. Но когато видя мъжа си, пребледнял и омаломощен от жажда след едно денонощие работа, отново изгуби самообладание.

— Искаш ли да хапнеш? — попита плахо тя. — Или направо ще си легнеш да спиш?

— Отивам в банята — измърмори Михаил и свали мократа си от пот риза. — Първо ще си взема душ, а после ще правя всичко останало.

Той хлътна в банята и скоро Олга чу шуртенето на водните струи. Не, не можеше да чака повече. Или сега, или никога. Тя отвори решително вратата на банята. Михаил стоеше под душа със затворени очи и миеше главата си с шампоан.

— Миша, вчера чух по телевизията, че са убили някоя си Дударева, а мъжът й е арестуван като заподозрян за убийството. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна той, без да отваря очи. — Защо питаш? Познаваше ли я?

— Не, не я познавам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Познавам мъжа й. Миша, това е някаква грешка. Той не е убиец.

Михаил отми на бърза ръка пяната от косата си и отвори очи. Лицето му беше спокойно, но по него се четеше искрено любопитство.

— Ти познаваш Дударев, така ли?

— Да.

— Откъде? Защо аз не знам нищо за това твое познанство?

— Какво значение има, Миша? Познавам го — и толкова. Това не е важно.

— А кое е важно? Обясни ми, ако обичаш.

— Познавам Георгий. Той не може да убие жена си.

— Че защо да не може?

— Защото не може. Сигурна съм. Той е почтен човек и истински мъж и в никакъв случай не би вдигнал ръка на жена.

— Казваш, че е истински мъж, така ли? — примижа Миша. — Ако искаш да знаеш, истинските мъже не висят на врата на жените си и не карат коли, които не са купили със собствените си пари. Истинските мъже работят и дори да не печелят чак толкова, колкото им се иска, пак вършат някаква полезна работа и дори само с това доказват своята състоятелност. А когато твоя приятел Дударев го уволнили от армията заради съкращаване на щата, тъй си и останал с едната офицерска пенсия. Жена му много пъти се опитвала да му намери някаква работа, само че той бил горд: как, по дяволите, един военен офицер с висше образование ще застане на сергията да продава дрехи? Виж, ако му предложели най-малкото да оглави катедра във военната академия, тогава можело и да си помисли. Така ли се държат истинските мъже? Всъщност ти сигурно не знаеш всички тези подробности и затова го защитаваш. И все пак много ми е интересно откъде го познаваш.

Той спря водата и посегна да вземе кърпата. Олга известно време наблюдава мълчешком как мъжът й се бърше, как се загръща с кърпата през бедрата, как излиза от ваната и как си мие зъбите.

— Днес не си ли на работа? — попита той, докато решеше мократа си коса.

— Не.

— Тогава искаш ли да отидем при Валера? Ще му занесем нещо за ядене и няколко бутилки вода. В тази жега навярно непрекъснато е жаден. Какво ще кажеш?

— Мислех, че си уморен и искаш да си починеш — отвърна нерешително Олга.

Не искаше да ходи при сина си в оздравителния лагер, докато не е провела важния си разговор. Но по всичко личеше, че Михаил не е отдал никакво значение на досегашните им приказки и вече си мисли за нещо друго.

— Че колко ще си почивам? Ще поспя три-четири часа и стига толкова. Тъкмо ще пристигнем при него към шест часа, между следобедната почивка и вечерята. Всъщност плати ли наема?

— Вчера беше неделя…

— Вярно, обърках се с това дежурство. Иди да го платиш днес, че иначе ще вдигнат врява. Не забравяй да платиш и тока. Извинявай. — Той отстрани лекичко Олга и свали късия копринен халат, който висеше на вратата и който обичаше да носи вкъщи — особено когато бе горещо.

Михаил излезе от банята и се отправи към кухнята. Олга се потътри след него, без да знае как да продължи прекъснатия разговор.

— Така — проточи той, надничайки в хладилника, — какво да си хапна?

— Искаш ли да стопля печеното? — предложи Олга.

— За нищо на света няма да ям гореща храна в тази жега. Бих хапнал нещо студено. Някаква салата например.

— Ей сега ще ти направя — засуети се тя. — Почакай пет минутки, бързо ще стане.

Олга извади от хладилника домати, краставици, зелена салата и лук и започна бързо да реже зеленчуците. Михаил се настани до нея край масата, изпъна крака, въздъхна блажено и запали цигара.

— Боже мой, колко е хубаво вкъщи — рече бавно, но с наслада. — Винаги ми е било жал за мъжете, които не познават удоволствието да се прибереш вкъщи от работа. Особено когато жена ти не е на работа, а те чака. Оля, сигурно аз съм много щастлив човек. Как мислиш?

Тя изпита почти физическа болка. Той толкова много я обичаше, а пък тя се канеше да му каже, че… През всички месеци, в които беше любовница на Дударев, Олга с ужас си мислеше какво ще стане, ако мъжът й научи. Просто той нямаше да го преживее. Михаил страшно много я обичаше и й вярваше… Олга Ермилова не се страхуваше от развода като такъв и мисълта, че ще остане сама с десетгодишното си дете, не я плашеше. Тя беше действена и самостоятелна жена, печелеше добре и не се бе хванала за печата в паспорта си. Но се боеше да нанесе на Михаил удар, който той не заслужаваше. Де да можеше и сега да не му казва нищо… Но очевидно се налагаше.

— Миша, пак ще те питам за Дударев — започна, без да се обръща, преструвайки се, че изцяло е съсредоточена в рязането на зеленчуците за салатата. — Може пък следователят, който го е арестувал, да не е изяснил всичко?

— Може — съгласи се той. — И какво от това?

— Ами… може би той ще си изясни нещата и ще го пусне, как мислиш?

— Вероятността е малка. Срещу твоя познат има прекалено много улики. Той е бил заинтересован от смъртта на жена си. А освен това, докато е служил в армията, е боравил с взривни устройства и си е създал добри навици за работа с тях. Тъй че твоят приятел няма никакви шансове. Но ти така и не ми каза откъде го познаваш.

— Ами запознахме се на панаира на книгата в „Олимпийски център“. Аз търсех книжки за Валера, а Георгий също си избираше нещо. И се заприказвахме. Посъветва ме в коя част на залата да потърся онова, което ми трябва. Това е.

— И на базата на това случайно познанство ти правиш сериозните изводи, че той е добър човек и не може да убие никого, така ли?

— Готово е.

Олга подправи салатата с майонеза и я сложи на масата пред мъжа си. Михаил взе филийка хляб и започна да поглъща с апетит пресните зеленчуци.

— Да ти направя ли кафе?

— Да, ако обичаш.

Тя изсипа зърната в кафемелачката и натисна бутона. Нервите й бяха изопнати до такава степен, че силното бръмчене близо до ухото й се струваше направо непоносимо. Едва се удържа да не захвърли вибриращата и виеща машинка на пода и да не се разкрещи.

— Значи казваш, че той ходи на панаира за книги? — попита я най-неочаквано мъжът й.

— Да.

— Добре че ми го каза. Трябва да потърсим дали има някакви връзки там.

— Миша, какви връзки? Той не е престъпник! — занарежда отчаяно Олга. — Не е убил никого.

— А ти откъде знаеш? Защо го защитаваш, като че ли ти е роден брат? Благодаря. — Той побутна настрани празната чиния. — Беше много вкусно.

— Да ти е сладко. — Тя си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да скочи в дълбока вода. — Познавам добре Георгий. Срам ме е и се страхувам да ти го кажа, но го познавам много добре. И със сигурност знам, че не е убиец.

— Така. — Михаил се изправи и погледна разтревожено жена си. — Какво означава „срам ме е и се страхувам“? Какви са отношенията ви?

— Отношенията ни са близки, Миша. Много близки. Е, сега вече знаеш всичко.

Олга отпусна безсилно ръце и заплака.

— Моля те, умолявам те… Направи нещо, поговори със следователя, нали имаш връзки… Обясни му, че Георгий не би могъл да извърши нищо лошо. Разбирам, че сега вече няма да искаш да живееш с мен и имаш пълно право да ме изгониш. Добре, тъй да бъде — изгони ме, само го спаси!

Тя вече не мислеше за огромната болка, която причинява на мъжа си, и в главата й пулсираше само една мисъл: да спаси Георгий, който нямаше никаква вина. Той не можеше да е виновен, той не би могъл да убие жена си! Михаил седеше пребледнял, а ръцете му трепереха.

— Значи ето какво било… Оля, но защо… Боклук такъв! — изкрещя изведнъж той. — Лъжлив боклук! Откога продължава това?

— От половин година — рече през сълзи тя.

— И ти си ме мамила половин година! Половин година си ходила по срещи с него, а на мен си ми дрънкала разни лъжи за поликлиники и магазини, така ли? Половин година си лягала в леглото с него, а сетне си се прибирала вкъщи и си ме прегръщала, така ли? Кажи? Така ли беше?

Тя кимна.

— Миша, скъпи мой, ти си прав, прав си за всичко. Аз съм отвратителен лъжлив боклук, можеш да ме наричаш както си искаш, само го спаси!

Олга се разплака отчаяно и силно.

— И според теб как трябва да спася твоя любовник? — попита с неочаквана хладина съпругът й.

— Поговори със следователя, помоли го… Щом си в течение на събитията, значи знаеш кой води разследването. Кажи му, че Георгий не е виновен, на теб ще ти повярват. Миша, моля те! Умолявам те! Искаш ли да падна на колене пред теб?

— Недей. — Устните му се разкривиха в гнуслива усмивка. — Нека минем без патетичност. Добре де, да речем, че успея да постигна резултат и пуснат твоя любовник. И какво ще стане след това? Ти ще се омъжиш за богатия вдовец и ще ме зарежеш заедно с мизерната ми милиционерска заплата, така ли? И ще вземеш и сина ни, за да расте в безгрижие, богатство и охолство? Изобщо как си представяш по-нататъшния развой на събитията?

— Не знам, Миша… Ще стане, както ти решиш, само го спаси. Ако кажеш, ще си отида; ако кажеш, ще остана.

— Ще останеш ли? И ще ми бъдеш вярна съпруга? Или ще продължиш да ме лъжеш и да ходиш на срещи с твоя Дударев?

— Давам ти честната си дума, кълна се, че никога повече няма да се видя с него, ако ми кажеш да остана. Няма да те лъжа. Само направи нещо…

Михаил излезе мълчешком от кухнята. След няколко минути Олга го видя в антрето — напълно облечен със светли панталони и лека риза с къс ръкав.

— Къде отиваш? — попита тя с надежда.

Може би Михаил се е вслушал в молбите й и сега ще отиде при онзи следовател да се разбере с него.

— На работа.

— Ще направиш ли каквото те помолих?

— Не знам. Аз задържах Дударев. Но сега, когато стана ясно, че той ти е любовник, нямам право да водя разследването. Трябва да съобщя това на ръководството и да предам делото на друг следовател.

— Но ще си поговориш с него, нали? — настояваше Олга.

— Едва ли. В принципите ми не влиза да защитавам престъпници, а още по-малко убийци. Всъщност твоят любовник знае ли къде работя?

— Разбира се.

— Значи е знаел кой го разпитва, но не каза нито дума. Браво на него, истински джентълмен. Но въпреки това е глупак. Ако ми беше казал веднага, моментално щях да го пратя при друг следовател, може би щеше да извади по-голям късмет с него. Желая ви всичко хубаво, Олга Василевна!

Той затръшна вратата с всичка сила. Олга стоеше неподвижно в антрето, загледана тъпо в мястото, където току-що стоеше мъжът й, сякаш продължаваше да разговаря с него. „Направи нещо — повтаряше си тя наум, — направи всичко необходимо, за да го спасиш, и аз ще ти бъда вярна съпруга до гроб“.