Призрачна музика

ГЛАВА 2

Борис Виталевич Гмиря пое от следователя Ермилов наказателното дело за убийството на гражданката Елена Петровна Дударева. Уликите срещу мъжа на убитата бяха повече от убедителни и той не бързаше да пуска задържания. Вярно, обискът в дома на Дудареви не даде ценни резултати и не бяха открити никакви следи за това, че там е било изработено взривно устройство и че смъртоносният сигнал е бил изпратен точно оттам. Но Гмиря бе напълно съгласен с предшественика си Ермилов, че бутона може да го натисне всеки и че изобщо не е задължително самият Дударев да е извършил това. И сега той бе изправен пред проблема да разпита поголовно всички обитатели на блок номер осем и на съседните блокове дали някой не е виждал близо до колата подозрителни хора, които се мотаят без работа или чакат неизвестно какво. Може би в момента на взрива някой бе видял как самият съпруг на Елена Петровна е излязъл на балкона? В края на краищата фактът, че дистанционното управление не бе намерено в апартамента, все още не означаваше нищо, тъй като до пристигането на милицията беше минало доста време и виновникът за скоропостижната смърт на любимата си съпруга съвсем успешно би могъл да натика уликата къде ли не, включително и в шахтата за боклук, която между другото също трябваше да се огледа. Паралелно се проверяваше целият кръг от познати на Георгий Николаевич Дударев, за да се установят лицата, които заподозреният би могъл да ангажира за толкова деликатна работа като ликвидирането на собствената му жена.

Оперативният работник Сергей Зарубин — чевръсто, съобразително и съвсем нисичко на ръст момче, изпълняваше задачата да разпита обитателите на микрорайона, в който бе станала трагедията. Обикаляйки апартаментите един след друг, той най-често се срещаше с хора, които през онази гореща неделна сутрин не са били в града. „Направо е изумително — мислеше си той, докато се качваше на поредния етаж и натискаше поредния бутон на звънеца, — всички надават вой, че тънат в мизерия, а когото и да попиташ, всички имат вили. Или поне коли, с които излизат извън града, за да се отърват от задушния бетонен кафез“.

Беше му горещо, ризата му бе залепнала за гърба, а панталоните — по краката, и когато излезе от входа, който вече бе обиколил, Сергей се отправи към близкия павилион, за да си купи кутия студена „Пепси кола“. Пътьом му хрумна мисълта, че ако някой страничен човек е чакал дълго някого тук, не е изключено също да е отишъл до павилиона за разхладителна напитка. Разбира се, ако ставаше дума за някой печен и опитен престъпник, той нямаше да се разкрие толкова глупаво, но не всички престъпници бяха опитни и умни и сред тях също се срещаха какви ли не, включително и не съвсем предпазливи.

— Какво имате в хладилника? — попита той съненото на вид момиче, което стоеше зад витрината.

— Всичко — проточи вяло то. — Всичко е изложено на витрината, изберете си.

— Да не искате да кажете, че всичко, което е на витрината, го има и в хладилника? — уточни недоверчиво Сергей.

— Всичко — отвърна непоколебимо момичето.

— Дори и обикновена минерална вода?

— „Вера“ и „Свят извор“. Каква искате?

— Дайте ми „Извор“. Колко ви дължа?

Момичето каза цената. Сергей дълго рови в портмонето си, търсейки дребни, като в същото време си мърмореше нещо забавно, хвърляйки дяволити погледи към омаломощеното от жегата момиче, и в крайна сметка го разприказва. Естествено започнаха с въпроса как върви търговията в тази горещина, а сетне плавно преминаха към постоянните клиенти — служителите от близките учреждения. А след това Сергей, забелязал, че предпазливостта на събеседничката му се изпари, й призна причината за интереса си.

— Олеле, от милицията! — Момичето, кой знае защо, плесна с ръце и се разсмя. — Ама вземат ли такива дребосъци в милицията?

— Разбира се, вземат ги и още как. Нарочно, та никой да не се сети, че съм от милицията — обясни й заговорнически Зарубин. — Е, Лялечка, ще си спомниш ли нещо от вчерашния ден?

— Че какво има да си спомням — въздъхна угнетено тя. — Беше истинско мъртвило, ведомствата не работеха, а пък хората, които живеят тук, до един си заминаха по вилите. Когато градът е пуст, търговията ми не върви.

— Още повече — оживи се оперативният работник. — Значи купувачите са били малко и ти ще си ги спомниш. Особено онези, които са дошли сутринта, преди колата да се взриви.

— Дойде едно момче, много добре си го спомням. Появи се точно преди да тресне взривът — каза уверено Лялечка.

— Какво момче? Малко ли беше?

— Не, не съвсем. На около осемнайсет години, а може би и на повече. Беше едно такова слабичко, хилавко. Но когато се наведе до прозорчето, забелязах, че е гладко избръснато. В смисъл, че лицето му не беше детско, а бръснато, разбираш ли? И изражението му бе много напрегнато, децата нямат такива изражения.

— Прекрасно! — зарадва се Сергей. — Какво друго можеш да ми кажеш за него? Как беше облечено?

— Най-обикновено, със светли къси панталони и с фланелка с някакъв надпис — не можах да го прочета. Да, и въртеше в ръката си някакво топче. Дори си помислих: защо ли му е това топче?

— Какво топче?

— Червено.

— Голямо ли беше?

— Не, ей такова. — Лялечка събра палеца и показалеца си, показвайки диаметъра на топчето. — Май беше пластмасово.

— А сръчно ли го въртеше?

— Много! — въздъхна завистливо девойката. — Ако аз можех да правя такива неща, нямаше да седя тук, а щях да играя в цирка. Същински Акопян.

„Акопян значи — помисли си със задоволство Зарубин. — За да въртиш така топче, трябва непрекъснато да тренираш, направо по двайсет и четири часа в денонощието. Което означава, че става дума за траен навик. А това вече е нещо“.

Сергей изпи на един дъх бутилката студена минерална вода до павилиона, купи си още една и тръгна да търси момчето. Разбира се, отличителните му белези не бяха кой знае какви. Момчето с топчето можеше да е въпросният убиец, но можеше да е и най-обикновен минувач, ала при всички случаи трябваше да го намери, още повече че то най-вероятно бе видяло убиеца.

И всичко започна отначало. Входът, стълбището, етажът, вратата, звънецът, въпросът: „Познавате ли едно слабичко момче, което има навика да върти топче в ръка?“, благодарност, отново врата, звънец, въпрос, стълби, врата… Краката му пулсираха, а ризата и панталоните му се превърнаха в негова втора кожа, която бе залепнала толкова плътно за тялото му, та му се струваше, че никога няма да може да я отлепи.

Към десет часа вечерта се наложи да прекъсне обиколката, защото хората не бяха много склонни да отварят вратите си толкова късно на някакъв непознат дори когато им показваше авторитетната си карта. Нервничеха и се стараеха да отговарят както им падне, без да вникват в нищо и без да се замислят, само и само неканеният гост час по-скоро да си отиде.

На другия ден сутринта Зарубин се върна и продължи прекъснатото си занимание и тъй като по обед повечето хора вече бяха на работа и никой не му отваряше, се премести в съседното каре от сгради. Влезе във вътрешния двор и не повярва на очите си. На пейка точно пред него седяха две момчета. Едното беше високо, широкоплещесто и четеше нещо на глас, а другото, което бе слабичко и по-ниско на ръст, го слушаше внимателно и въртеше в ръка червено топче. „И кой ще ми каже сега, че в живота няма късмет?“ — помисли си Сергей.

Те не бяха братя, но бяха повече от приятели. Бяха всичко един за друг.

Вследствие на родилна травма Артьом Кипиани получи частична атрофия на очните нерви. Отначало детето виждаше лошо надалеч, сетне — наблизо, а след това зрителното му поле започна да се стеснява. Беше му трудно да чете и да пише, очите му бързо се уморяваха и му се налагаше да прави дълги паузи, за да си почине. Като ученик в началните класове криво-ляво се справяше с учението, но в края на четвърти клас проблемът се изправи с цялата си острота. За пръв път го оставиха да повтаря. Момчето беше повече от способно, притежаваше несъмнен талант и вкъщи учеше неуморно — дори за сметка на съня си. Но контролните… Времето за тях беше ограничено и тъй като бе принудено непрекъснато да спира, та очите му да си починат, то за нещастие не успяваше да напише решенията на задачите, до които вече бе стигнало наум. Същото ставаше и на контролните по руски и английски език.

Тогава родителите на Артьом трябваше да вземат отговорно решение. Дали да изпратят детето в училище за деца с нарушено зрение, или да го оставят в обикновено училище? Всъщност родителите му не спореха по този въпрос. И двамата бяха съгласни, че трябва, както се казва, да упорстват до последно, за да се опитат да дадат на сина си пълноценно образование. Както е известно, в училището за деца с нарушено зрение програмата за обучение беше доста щадяща и за твърде малко от общообразователните предмети имаше учебници с брайловата азбука, които слепите можеха да четат. Но дали Артьом щеше да се справи с нарастващото натоварване на учебната програма в обикновеното училище? И какво щеше да прави със злополучните контролни?

Въпросът с контролните се реши веднъж завинаги. Момчето трябваше да получи образование, а не бележки, затова нека да му пишат тройки и дори двойки — в това нямаше нищо страшно. Но за да не го изключат от училище за слаб успех, трябваше да се старае да получава само отлични оценки на устните изпитвания и на домашните си работи. За изпълнението на това свое решение Екатерина и Тенгиз Кипиани пожертваха цялото си свободно време, четяха на глас учебниците на Артьом и му диктуваха условията на задачите и примерите. Така момчето завърши още два класа и отново се наложи да повтори година заради резултатите от класните си работи. Предметите в програмата ставаха все повече и родителите му вече не успяваха да учат заедно със сина си след работа. Трябваше да намерят човек, който да се занимава с Артьом непрекъснато след три часа следобед. Тенгиз отиде при завеждащата учебната част на училището, за да проведе сериозен разговор.

— За момчето ще е по-добре да отиде в специализирано училище — каза завеждащата учебната част, — то не се справя с натоварването при нас.

— Ще се справи — възрази бащата, — той учи лесно, схваща всичко от половин дума и го запомня от първия път. Решава наум най-трудните задачи по математика и физика. Единственото, което му е трудно, е да чете и да пише, затова му трябва десет пъти повече време, отколкото на останалите. Наистина ли сте готови да лишите момчето от пълноценно образование само заради това?

— Бих могла да ви помогна — въздъхна завеждащата, — ако ми кажете какво мога да направя за Артьом. Повярвайте ми, на мен също ще ми е жал да се разделя с него, защото той е прекрасно момче и наистина е много способно. Но искам да ме разберете правилно — тревожа се само за него. На детето му е трудно, а в специализираното училище ще му бъде далеч по-лесно.

— Не искам да му е лесно. Нека да му е трудно, така той няма да се чувства инвалид. И ще бъде като всички.

— Вие искате да му е трудно — повтори с усмивка завеждащата. — А какво иска самият Артьом? Сигурен ли сте, че желае да се справя с такива трудности?

— Сигурен съм — отвърна категорично Тенгиз. — Артьом е дете, което притежава невероятна сила на волята и духа и не иска към него да има занижени изисквания като към слабо и непълноценно същество. Той иска да бъде равен сред зрящите, а не пръв сред слепите.

— И какъв е изходът според вас?

— Трябва му помощник. Човек, който да бъде с него през цялото време след училище. Но аз не искам той да е възрастен човек. Артьом няма нужда от възпитател или от домашен учител, той се нуждае от помощник. Това трябва да е някое момче, което иска да спечели малко джобни пари. Или момиче — добави след кратък размисъл.

— Знам кой ще ви свърши работа — каза завеждащата. — В нашето училище има едно прекрасно момче, което е с три години по-малко от Артьом, но е само един клас по-назад от него. Искате ли да ви запозная?

Така в живота на семейство Кипиани се появи Денис Баженов. Сутрин той идваше при Артьом и двамата отиваха на училище заедно. След часовете се връщаха пак заедно. Стопляха си храната, която Екатерина приготвяше, и започваха да учат. Денис правеше всичко необходимо, за да може Артьом да напише домашните си, а успяваше да подготви и своите. Вярно, често Артьом решаваше и неговите задачи, като правеше това наум и ги диктуваше на Денис. Всъщност в началото на втората година от съвместното им битие проблемът с уроците на Денис почти отпадна, защото предишната година той бе изучил всичко заедно с по-големия си приятел. Артьом научи помощника си да чете нотите и така той му помагаше дори да се занимава с музика. А в периодите на едномесечните курсове по възстановителна терапия, които Артьом задължително трябваше да провежда, Денис редовно го водеше на инжекции.

Двамата станаха неразделни и тъгуваха един без друг, както тъгуват близнаци, които се разделят за кратко. Родителите на Артьом не можеха да се нарадват на добрия и умен Денис, чието чувство за отговорност не съответстваше на годините му, и всеки ден благодаряха на съдбата, че им е подарила това момче. Смятаха го за свой втори син, водеха го със себе си на почивка, правеха му подаръци и му купуваха дрехи, без да правят разлика между него и Артьом. А самите момчета сякаш бяха забравили, че изобщо нямат роднинска връзка помежду си. Това лято Денис завършваше десети клас, а Артьом — единадесети, но Артьом вече беше на деветнайсет години, а приятелят му — едва на шестнайсет. Всъщност за разликата във възрастта им бяха забравили почти всички, тъй като Денис беше висок и широкоплещест и до слабичкия и нисичък Артьом изглеждаше едва ли не по-голям.

Артьом не държа матура. Екатерина успя да го освободи по здравословни причини и момчетата по цели дни разполагаха с времето си в очакване да настъпи август, когато всички заедно щяха да отидат на море.

През този ден те седяха на двора в сянката на клонестото дърво и Денис четеше на глас поредния том на Роджър Зелазни и Робърт Шекли, а Артьом слушаше внимателно, въртейки по навик топчето в ръка, за да тренира пръстите си, когато към тях пристъпи непознат мъж.

— Здравейте — каза любезно той.

— Здравейте — отвърнаха едновременно момчетата и веднага се разсмяха на това, че отговориха в хор.

Сергей Зарубин също се засмя, защото му стана смешно, че две големи момчета отговарят в хор. Дали пък не са братя?

— В този блок ли живеете? — осведоми се той.

— Да — кимнаха едновременно и двамата.

— И винаги ли отговаряте в хор?

— Както дойде — каза слабичкото момче. — Защо питате?

— Просто така. Чухте ли нещо за взрива?

— Разбира се — отвърна веднага по-едрото момче. — Стана съвсем наблизо.

— А видяхте ли го?

Настъпи пауза, момчетата се спогледаха някак странно и това не се хареса особено на Зарубин.

— Аз не го видях — каза високото момче. — Той — също. Защо питате?

— Търся човек, който е бил на онова място малко преди взрива. Или по време на взрива — обясни Сергей, обръщайки се към слабичкото момче. Стори му се, че то е зависимо от по-едрия си приятел, и му се щеше да ги раздели по време на разговора. — Аз съм от милицията. Взривното устройство в колата е било с радиоуправление, което означава, че би трябвало да има човек, който да натисне бутона, разбирате ли? А щом е имало такъв човек, някой трябва да го е видял. А ти си бил там точно преди взрива, нали така?

— Бях — кимна в знак на съгласие слабичкото момче.

— И какво прави там?

— Стоях си. Чаках него — посочи той с глава към приятеля си.

— И какво видя там?

Отново настъпи пауза. Сергей се опитваше да улови погледа на слабичкото момче, но не успя, тъй като очите му непрекъснато шареха.

— Там имаше един мъж — каза най-сетне момчето.

— Какъв мъж? Какво правеше?

— Седеше на пейката. Слушаше „Шотландска симфония“ на Менделсон. Много го болеше кракът, изобщо не можеше да ходи и ме помоли да му купя вода от павилиона. И аз му купих. Това е.

Много любопитно. Мъж, чийто крак толкова много го болял, че чак не можел да ходи. И никой от разпитаните, които веднага след взрива бяха изтичали до колата, не си спомни за такъв мъж, макар че той е седял на пейката и би трябвало всички да го видят. Което означаваше, че мъжът доста бързо бе изчезнал от местопроизшествието. А кракът моментално бе престанал да го боли. Наистина ли току-що откри онзи, когото търсеше?

— Опиши ми как изглеждаше и как беше облечен — помоли Зарубин.

И отново настъпи пауза. Този път Сергей не се отдаде на мъчителни догадки.

— Момчета, какво става? Защо се страхувате да отговаряте?

— Разбирате ли, Артьом почти не вижда — каза високото момче. — И не обича хората да забелязват това.

— Как така не вижда? — стъписа се Зарубин. — Изобщо ли не вижда?

— Почти. Има заболяване, вследствие на което вижда само размит силует в много тясно зрително поле.

— А защо не носиш очила? Притесняваш ли се? — попита Сергей.

— Не — усмихна се срамежливо момчето, — но при тази болест очилата не помагат.

— Значи не можеш да ми кажеш абсолютно нищо за онзи мъж, така ли?

— Запомних гласа му, имам добър слух. Но не знам как изглежда. Дори не мога да кажа на каква възраст е.

— Но имаше магнетофон, така ли?

— Уокмен.

— А откъде знаеш каква музика е слушал? Нали е бил със слушалки — учуди се Зарубин.

— Имам добър слух. Ако съм близо, чувам дори през слушалките. Сигурно с бил солиден чичко — каза замислено Артьом.

— Защо мислиш така? — напрегна се Сергей.

— Младите хора не слушат Менделсон, това не е модерно. Изобщо само старото поколение обича класиката. А онзи запис беше добър.

— Какво значи „добър“? — уточни оперативният работник. — Имаш предвид, че е бил качествен, така ли?

— Не, имам предвид оркестъра. Никога досега не съм чувал такъв запис. Имам „Шотландска симфония“ в изпълнение на Берлинския оркестър, на Виенската филхармония и на нашия Голям симфоничен оркестър. Чувал съм и други записи, само че не разполагам с тях. Но онова, което слушаше онзи чичко, беше по-особено. Сигурно диригентът е голям майстор.

— Как различаваш такива неща? — изуми се Зарубин. — Според мен оркестърът си е оркестър, а музиката е една и съща.

— Просто не сте се занимавали с музика и не умеете да я слушате. — Артьом отново се усмихна срамежливо.

— Добре де, а какво ще ми кажеш за гласа на онзи мъж? — попита Сергей. — Щом чуваш толкова добре, може би си забелязал някакви особености?

— Особености ли?… — замисли се Артьом. — Говореше бавно. Но това ми се стори нормално, защото бе много горещо, а в жегата всички стават мудни. Да, точно така, говореше бавно и някак мъчително, сякаш, нали разбирате, като че езикът му бе подут и трудно се превърташе в устата му. Сигурно затова реших, че е стар човек. А той млад ли е?

— Не зная — призна си Зарубин. — Ако знаех, нямаше да те питам. Артьом, ти много ми помогна, но ще се наложи да поговориш още веднъж или с мен, или с моите колеги. Информацията, която ми предостави, е много важна и трябва да я обсъдим и да я обмислим добре. Как да се свържа с теб?

Сергей си записа адреса и телефонния номер на Артьом и му подаде листче със своя телефонен номер.

— Ако се сетиш още нещо, веднага ми се обади, разбра ли? Аз се казвам Сергей Кузмич, може да ми казваш просто Сергей.

— Ще се обади — допълни другото момче. — Артьом, време е да вървим в поликлиниката.

Сергей долови недоволство в гласа му. Странно. Какво ли беше казал или пък направил, за да предизвика неприязън у това високо момче? Необходимо бе да изглади нещата, защото свидетелят трябваше да те харесва — това беше неотменно правило в работата на разследващия.

— А ти как се казваш? — обърна се той към момчето.

— Денис.

— Брат ли си на Артьом?

— Приятел съм му. Извинявайте, Сергей Кузмич, но е време да тръгваме. На Артьом трябва да му направят инжекция, а медицинската сестра се сърди, когато закъсняваме.

Продължителната жега изтощаваше хората, пречеше им да мислят и да вземат решения и ги караше да се стремят само към едно — към прохладата, макар и в ущърб на работата и на други важни неща. В основна тема за разговор се превърнаха прогнозите за времето, които съобщаваха по радиото и телевизията, и обсъждането на тяхната достоверност.

Настя Каменская седеше в кабинета на Коротков и подготвяше заедно с него плана на първостепенните задачи за разкриване на двойното убийство, извършено през миналата нощ. Въпреки широко отворения прозорец, въздухът не им достигаше и от време на време те отваряха вратата към коридора, та малко да се поразхладят на течението.

— Подлеци, нали вчера обещаха, че днес температурите ще спаднат с пет градуса. Пак излъгаха, мръсниците — мърмореше Юрий, разкопчавайки още едно копче на ризата си и духайки към влажните си от пот гърди. — А пък те се покачват ли, покачват. Още сутринта термометърът показваше двайсет и девет градуса, а пък сега кой знае колко е станало вече.

— Времето също има инфлация — усмихна се Настя.

Тя понасяше изумително леко жегите. Проблеми й създаваха единствено краката й, тъй като отичаха, заради което не можеше да носи сандали, а трябваше да си обува маратонки за тенис.

— А освен това вчера обещаха да има буря — продължаваше упорито да се оплаква Коротков. — И къде е тази буря? Вече стана днес, а няма и помен от буря. Мамят ни до един, направо ни мамят!

— И Червената армия няма да дойде… — измърмори Настя. — Виж какво, момченце, престани да мрънкаш, чу ли? Пречиш ми да мисля.

— Спирам, край, извинявай — вдигна ръка Коротков. — Ася, отива ли ми да мълча?

— Страхотно.

— Добре, в такъв случай известно време ще бъда красив.

В този момент телефонът иззвъня.

Юра поговори малко, затвори слушалката и горестно въздъхна.

— Какво е станало?

— Не успяхме да спасим Коля — каза той. — Пристигнало е указание да го включим в разследването на гражданина Дударев, за да окаже практическа помощ.

— Жалко. Е, няма какво да се прави. Кой е следователят по това дело?

— Борис Гмиря.

— Как така Гмиря? — учуди се Настя. — Вчера ми каза друго име. Май че беше Ермаков…

— Ермилов. Той е повдигнал обвинението като дежурен следовател, а след това го е предал на Боря. Коля ще види звезди посред бял ден с Гмиря, защото Борис Виталевич става непоносим, когато води дела, които не е започнал лично. Ходи зъл като не знам какво и си го изкарва на всички. Между другото, любима приятелко, горчивата чаша няма да подмине и теб. Един Селуянов явно не ни стига, така че на теб също ще ти се наложи да поработиш.

— Че какво толкова — засмя се тя, — винаги го правя с удоволствие. Само да не пътувам никъде и да не набивам крак из улиците. Е, какво ще кажеш, ненагледно мое слънце, сладко ли е да командваш, а? Я иди да обикаляш града в това време. А пък ти си седиш в кабинета и се разпореждаш.

— Сладко е — съгласи се Коротков. — А освен това предвкусвам удоволствието, когато началството започне да ме дърпа заради лошата ви работа, господа подчинени. На вас хич не ви пука, защото те ще ви набият канчетата, но вие дори няма да се разстроите, тъй като съм един от вас и ме познавате от сто години, което означава, че не се страхувате от мен. Ако стане нещо, дори може да ми теглите една майна на приятелска основа. А пък за висшестоящите другари аз съм млад, неопитен ръководител, който трябва да бъде възпитаван и поучаван, още повече, когато в началото на своя път е останал без надзор, сиреч без Житената питка. Както и да е, трябва да потърсим нашия годеник.

Сергей Зарубин се хареса на Селуянов. Младежът беше енергичен, деен и любознателен и Николай си помисли, че ако Зарубин поработи в милицията поне четири години, ще стане добър следовател. Общо взето се смяташе, че човек може да стане добър следовател за не по-малко от десет години, но днес със свещ не можеха да се открият хора, които да са работили толкова време в криминалния отдел. Трябваше да си Житената питка Гордеев, за да събереш екип и да го задържиш край себе си в течение на дълги години. Но началниците като него бяха още по-малко от опитните оперативни работници.

Противно на очакванията, следователят Гмиря изобщо не се ядоса, че са му дали чуждо дело.

— Едно е, когато ми връчват материали, с които някой не се е справил, и знам, че ще трябва да оправям чуждите грешки, и съвсем друго, когато това наистина е производствена необходимост, а по-точно правова — обясни той на Селуянов. — Миша Ермилов не е виновен, че заподозреният се е оказал любовник на жена му. Той е опитен следовател и сигурно щеше да проведе разследването блестящо. Но законът забранява това и няма как да го оспорваме.

Когато чу информацията на Зарубин за Артьом Кипиани, Гмиря се замисли.

— Как ти изглежда момчето, свястно ли е? — попита уклончиво той.

— Добро момче е — отвърна уверено Сергей. — Умно е и въобще е много симпатично.

Оперативните работници се досещаха за какво мисли в момента Борис Виталевич. Информацията на Ермилов за това, че Дударев често обикаля панаира на книгата в „Олимпийски център“, налагаше, освен на другите места, да установят всички възможни връзки на заподозрения и сред тази огромна тълпа. Бяха затънали до гуша в работа, а хората не достигаха. И докато разкриваха престъпленията, бяха принудени да измислят разни хитри номера, за да съкращават обема на работа. Изходът се натрапваше от само себе си: вместо тъпо и упорито да търсят неизвестно кого из цяла Москва, по-лесно беше да пуснат Дударев от килията, да го сплашат здравата с нещо и да видят кого ще хукне да предупреждава за опасността.

— Борис Виталевич — каза предпазливо Зарубин, — момчето е почти сляпо. Дали имаме право да го въвличаме в нашите работи?

— На колко години каза, че е? — поинтересува се, вместо да му отговори, следователят.

— На деветнайсет.

— Ето, пълнолетен е. И никой не се кани да го въвлича в нищо. Просто няма да кажем на никого, че не вижда, а пък него ще го помолим да внимава и да не разказва за болестта си пред непознати — това е всичко.

Селуянов тихичко изсумтя. Като всеки човек, Гмиря също не беше лишен от недостатъци, но оперативните работници обичаха да работят с него, защото в миналото Борис Виталевич бе работил като следовател и разбираше проблемите на следствието. Дори нещо повече — за разлика от много следователи, често си позволяваше да нарушава закона, но разбира се, не го вършеше безогледно и не нанасяше вреда на правосъдието.

— Трябва да поговорим с родителите на Артьом — предложи Сергей.

— Това също е правилно — кимна Гмиря. — Както се казва, да си вържем гащите. Но общо взето, момчета, не бива много-много да дрънкаме по този въпрос. Ако началството разбере, няма да ни погали с перце.

— Ясно ми е, не съм глупак — отвърна развеселено Селуянов.

— Между другото, чух, че Каменская се е върнала — каза най-неочаквано следователят. — Вярно ли е?

— Честен кръст.

— Можеш ли да я помолиш да отиде при родителите на онова момче?

— Мога да отида и сам, не е кой знае каква работа — отвърна учудено Селуянов.

— Да бе, ще идеш. Като ти видят хъшлашката физиономия, дори няма да разговарят с теб. А не бива да изпращаме Сергей, защото още е млад и ако те се заинатят, няма да успее да проведе разговора правилно. А пък Каменская ще ги убеди. Освен това, доколкото разбрах, там има някакъв музикален момент. Нито ти, нито Зарубин разбирате от тези неща, а пък аз — още по-малко. За сметка на това вашата Анастасия е музикална дама, помня го още от делото на Алина Вазнис. Тогава тя се занимаваше с оперното либрето.

— Няма проблеми, Борис Виталевич, само че вие ще се обадите на началството ни, нали? Ако аз помоля Ася, ще го пропусне покрай ушите си. Но ако й нареди началството, ще го направи.

— Ще се обадя. Кой е там в момента?

— Коротков.

— Кой?!

Селуянов едва успя да сдържи смеха си. Никой и нищо на света не можеше да го накара да престане да се шегува и весели, да върти номера на колегите си или просто да ги подкокоросва. И в този момент за него беше неописуемо удоволствие да види как преливащият от чувство за собствената си значимост следовател Гмиря щеше да се изправи пред необходимостта да се обърне с молба към Юра Коротков, когото толкова пъти беше юркал като хлапак.

— Защо Коротков? — попита недоволно Гмиря. — Няма ли никой друг от ръководството на отдела?

— Ами той е ръководството. Преди седмица го назначиха.

— А къде отиде Жерехов?

— Пенсионира се. По собствено желание.

Борис Виталевич най-неочаквано се разсмя и тупна Селуянов по рамото.

— Ама че си зевзек, Николай! Но мен не можеш да ме пързаляш, защото и аз ги вършех същите, докато бях оперативен работник. И давах всичко на света, само и само да клъвна някой следовател. Добре де, ще му се обадя, ореолът ми няма да помръкне от това. Как е бащиното му име?

— Викторович — подсказа му с готовност Селуянов.

Гмиря набра номера и се покашля.

— Юрий Викторович, безпокои ви Гмиря. Може ли да ви помоля нещо?

Настя реши да отиде при Екатерина и Тенгиз Кипиани облечена с униформа. Кой знае защо, струваше й се, че така ще й е по-лесно да разговаря. Все пак при тях нямаше да се появи някое момченце, а старши офицер.

Идеята й се оказа правилна. В униформените панталони, пристегнати на тънката й талия, и с ризата с пагони на подполковник Настя изглеждаше привлекателна и в същото време внушаваше доверие.

— Няма да позволя да забърквате сина ми в съмнителни начинания — заяви веднага майката на Артьом. — Още е малък.

— Той не е малък — възрази моментално Тенгиз. — Вече е на деветнайсет години, пълнолетен е. Ако нямаше проблеми със зрението, сега щеше да е войник и най-вероятно щеше да е на някое място, където се стреля. Време е да стане мъж.

— Какъв мъж е той! Току-що завърши училище! Не, не и не!

Екатерина изглеждаше непреклонна, но Настя долавяше, че тя не спори със служителя на милицията, нито дори със собствения си съпруг, а по-скоро със самата себе си.

— Катя, от Артьом не се иска нищо особено — убеждаваше я Тенгиз. — Нали така, Анастасия Павловна?

— Точно така — каза Настя. — Ние не се опитваме да забъркаме сина ви в нашата работа. Можехме изобщо да не ви казваме нищо, но сметнахме, че няма да е правилно да не известим родителите. Само ще уведомим заподозрения, че са видели съучастника му на местопрестъплението и че един младеж го е запомнил и може да го разпознае. И никой няма да съобщи на никого нито името на този младеж, нито адреса му. Единствената неистина в цялата тази работа ще бъде укриването на информацията, че макар младежът наистина да съществува, той не е видял нищо. И във връзка с това нашата молба към сина ви е да се старае да не показва пред непознати хора, че не вижда добре — и толкова. Честно казано, не виждам никаква опасност в това. Но ако вие сте против, няма да настоявам.

— Не — каза отново Екатерина, но всъщност не го направи чак толкова твърдо, — страхувам се за сина си. По-добре ще е веднага да го заведем някъде. Ще излезем в отпуск и ще заминем.

— Говориш глупости! — избухна мъжът й. — Защо го мъчихме толкова години, защо се старахме Артьом да живее сред зрящи и да води пълноценен и нормален живот като всички хора, които имат добро зрение? А сега, още при първата трудна ситуация, искаме да го признаем за инвалид и да го скрием под крилото си. Той е мъж и трябва да се държи по мъжки. Време е да се пусне от полата ти.

— Но той не вижда нищо… — съпротивляваше се слабо майката.

— Добре, хайде да разсъждаваме трезво — въздъхна Тенгиз. — Ако той виждаше пълноценно и ако тази работа засягаше, да речем, Денис, а не Артьом, какво щеше да кажеш?

— Пак щях да кажа същото. На престъпника му е все едно дали е зрящ, или е сляп, той ще намери момчето и ще се опита да го убие. Страх ме е.

— Имаш право — отбеляза бащата. — Какво ще отговорите на това, Анастасия Павловна?

Настя осъзна, че бащата се е нагърбил с ролята на арбитър и посредник между жена си и човека от милицията. Като истински господар на положението, той не допускаше разговорът да се води между тримата, а разговаряше отделно с Екатерина и с гостенката, като се опитваше да играе лидерска роля. Истински глава на семейство, помисли си Настя с усмивка.

— Смятам, че няма такава опасност — отвърна спокойно тя. — Човекът, когото искаме да освободим, ще бъде информиран, че има някакъв свидетел. Той ще трябва да съобщи това на другия престъпник — на онзи, който е разговарял с вашия син. Ние ще следим всички контакти на заподозрения и веднага щом се срещне със съучастника си, двамата ще бъдат задържани. Дори няма да имат време да се замислят къде и как да търсят сина ви.

— Убедихте ме — каза решително главата на семейството.

— Ами жена ви?

— И нея.

— Не мисля, че е така — възрази предпазливо Настя.

Тя искаше да получи съгласието и на двамата родители, в противен случай можеха да възникнат най-непредвидени усложнения.

— Катя винаги споделя моето мнение — каза твърдо Тенгиз. — При нас цари пълно единодушие.

Екатерина кимна мълчешком в знак на съгласие, но погледът й бе някак измъчен.

— В такъв случай трябва да поговоря със сина ви. Той ще има последната дума. Може би просто ще откаже.

Артьом стоеше, притиснал ухо до вратата, и преразказваше шепнешком на приятеля си всичко, което чуваше.

— Баща ми е съгласен, но майка ми е против — обяви той.

— А какво иска тази лелка? — попита тихичко Денис.

Той седеше на дивана само по къси панталони, а мократа му от пот фланелка висеше на облегалката на стола пред вентилатора.

— Иска да каже на някого, че съм видял много добре онзи мъж на пейката.

— Защо?

— За да го изплаши.

— А тя как ще разбере, че това е бил той? Нали не си го видял добре и не можеш да го опишеш…

— Тихо! После ще го обсъдим, не чувам добре.

Известно време в стаята цареше тишина. Денис стана от дивана и отиде на пръсти до вентилатора. Струите топъл въздух облъхнаха голото му тяло и малко му поолекна. Все пак имаше своите предимства да не си възрастен. Поне можеш да ходиш по къси панталони в жегата, а пък възрастните, когато отиваха на работа, бяха принудени да си обличат костюми.

Артьом внезапно отскочи от вратата и се тръшна на дивана, придавайки на лицето си изражение на скука и разсеяност. В същата секунда вратата на стаята се отвори.

— Момчета, елате тук — разнесе се гласът на Тенгиз. — Един човек иска да поговори с вас.

Денис моментално тръгна към вратата, но Артьом го спря.

— Облечи си фланелката — подсказа му шепнешком той. — Не е прилично така, там има непозната жена.

Денис послушно навлече влажната фланелка и се смръщи. Тази милиция създаваше само неприятности.