ГЛАВА 9

Олга наблюдаваше Георгий и не можеше да проумее как е могла да се влюби в него толкова безразсъдно. Сега го виждаше по съвсем различен начин, но вече нямаше как да върне миналото и да го поправи. Беше стигнала толкова далеч, че сега не й оставаше нищо друго, освен да плаща за стореното.

— Ама че дивотия! — ядоса се Георгий, след като изслуша разказа й за отказа на адвоката Храмов от делото и за неуспешния й опит да се разбере с Михаил. — Това не може да се случи в армията. Как е възможно такова нещо — да се захванеш с едно дело и да го зарежеш без никаква уважителна причина? Прищяло му се да излезе в отпуск! Ти си виновна за всичко.

— Защо да съм виновна аз, Георгий? — попита безпомощно Олга. — Какво лошо съм направила?

— Трябваше да разговаряш по друг начин с него, не биваше да се съгласяваш с отказа му от делото. Ти си безхарактерна. Той те е поставил пред свършен факт и ти веднага си вдигнала ръце. Трябваше да се бориш с него, да разговаряш твърдо, да го убедиш, да му заповядаш, да го сплашиш. А ти веднага си се съгласила. Виж, ако се беше обадил на мен, а не на теб, щях да намеря какво да му кажа. Щеше да ходи на пръсти около мен!

Олга го слушаше и си мислеше тъжно защо не е забелязала всичко това по-рано. То е съществувало, но тя не го е забелязвала. На Георгий винаги някой му беше виновен и винаги намираше кого да обвини за неуспеха си. И естествено това можеше да е всеки друг, но не и самият Дударев. Всички наоколо му бяха длъжни, всички трябваше да изпълняват нарежданията му, които той издаваше наляво и надясно, а на него му оставаше само да разпитва строго дали са изпълнени и да наказва за неизпълнението на заповедта. Може би работата му в армията бе наложила отпечатъка си върху него, но най-вероятно просто характерът му беше такъв. И защо не бе забелязала всичко това досега? Тя виждаше друго: страстния почитател на книги и изтънчен ценител на литературата, фанатичния поклонник на поезията. Беше й интересно с него, можеше да разговаря с часове с Георгий за сребърния век, за футуристите и имажинистите, а Михаил дори не знаеше кои са те. Олга се увлече по Георгий за броени дни. Какви ти дни — за часове. Толкова необичаен й се стори човекът, с когото можеше да разговаря за изкуство и който винаги знаеше кога трябва да пусне дамата да мине пред него и кога мъжът трябваше да тръгне напред. Маниерите му бяха безупречни, а в наше време това се срещаше толкова рядко… И едва сега, след като Георгий бе сполетян от нещастие, а самата Олга докара брака си до ръба на развода, тя започна да осъзнава старата истина, която рано или късно разбираха всички. Ако ти се иска да поговориш с някого за изкуство, запиши се в някой клуб на литератори, художници или музиканти, занимавай се с това професионално и ще водиш такива разговори всеки ден — от сутрин до вечер. Ако добрите маниери са важни за теб, иди да живееш в Англия и постъпи на работа в кралския дворец. Но ти не живееш рамо до рамо с литературните вкусове или с маниерите, а с човешките качества, характер и личност. И точно от тези качества, а не от литературните пристрастия, зависи как ще се държи човек в критичен момент, дали ще те подкрепи, или ще те зареже на произвола на съдбата, дали ще ти помогне, или ще те предаде. Щастливци са хората, които осъзнаят това рано и по този начин избегнат безброй грешки, понякога и трагични. А онези, които го разбират много късно, никога не са щастливи.

— Трябва да се направи всичко възможно, за да не го изпуснем — заяви категорично Георгий. — Той цяла седмица се тутка и не направи нищо, а пък сега иска просто ей така да зареже всичко и да замине. И нека да не си мисли, че това ще му се размине.

— Ти не можеш да му заповядаш, той няма да ти се подчини — възрази му Олга.

— Ще се подчини! — отсече заплашително Георгий. — Ако позволяваш на всички да правят каквото си искат, без да се съобразяват с другите, държавата ще се разпадне за броени дни. Трябва да има елементарен ред, хората са длъжни да носят поне минимална отговорност за онова, което правят. Дай ми адреса му, ще отида при него и ще си поговорим по мъжки.

— Няма нужда — каза тихо тя. — Защо искаш да вгорчиш живота на човека? Той си има свои планове и свои проблеми. Дори ако успееш да го принудиш да се занимава с делото по-нататък, той няма да го направи съвестно, защото ще те намрази. Може би в момента се решава съдбата му и той наистина трябва да замине, а ти искаш да му попречиш.

— Ама че си добричка, направо да не повярваш! Точно затова не си постигнала нищо в живота, защото позволяваш на всички да се държат с теб като с парцал. Хората са егоисти и мислят само за себе си, а ти им прощаваш всичко и се стараеш да им влезеш в положението и да им измислиш някакво оправдание. За твоя Храмов няма никакво оправдание, той се държи абсолютно безнравствено. Хората му се доверяват, разчитат на него, а пък той просто взема и се отказва. Пошегувах се, момчета, нямам намерение да ви помагам, да не би да сте ми повярвали? Ето как изглежда поведението на твоя адвокат. И аз трябва да му обясня това, та да не си въобразява разни неща и да не си мисли, че изглежда почтен в очите на хората. Той трябва да знае, че е мръсник и че всички наоколо са го разбрали.

Олга вдигна тъжните си очи към него.

— Защо? Защо трябва да знае това? Така или иначе той няма да се занимава с твоето дело.

За пръв път през цялото това време тя каза именно: твоето дело. Не нашето, както казваше преди, а ТВОЕТО. Изведнъж й се стори, че лимитът на силите, който й бяха отпуснали, за да изпълни онова, което смяташе за свой дълг, се е изчерпал и че повече нямаше да може нито да вижда Георгий, нито да общува с него, нито да му помага.

— Ще се занимава. — Дударев беше непреклонен. — Аз ще го принудя. Щом се е захванал, нека да доведе делото докрай. Това е принципен въпрос. Няма да позволя на никого да се държи така с мен.

Олга извади мълчешком бележника от чантата си, откъсна едно празно листче и преписа на него телефонния номер и адреса на Храмов.

— Вземи — подаде тя листчето на Георгий. — Аз ще тръгвам.

Той сгъна старателно листчето надве и го сложи в горния джоб на ризата си.

— Къде отиваш? — попита я недоволно.

— Прибирам се вкъщи. Трябва да мина и през пазара. Утре сутринта ще ходя при сина си в лагера, искам да му занеса плодове и сладкиши.

— Кога ще се върнеш?

— Утре вечерта. Ще ти трябвам ли?

Георгий я хвана за ръката, погали пръстите й и ги вдигна към устните си.

— Измъчих те, нали, Оля? Стоварих ти на главата всичките си проблеми, като че ли твоите са ти малко… Не изглеждаш добре, очите ти са уморени.

В първия момент й се стори, че ей сега всичко ще се върне, всичко отново ще стане както преди, когато двамата бяха пламенни и нежни любовници. Но още в следващия миг Олга ясно осъзна, че вече няма нужда от това. Тя вече не вярваше на Георгий. И макар че той тъй и не й призна открито, че е убил жена си, тя пак не му вярваше. Естествено Олга му бе необходима, защото кой друг, освен нея, щеше да му търси адвокат и да прави опити да го измъкне от наказателното дело. Затова, щом усети, че Олга се отдалечава от него, той тутакси пусна в действие милувките и обаянието си. „Той никога няма да ме пусне — помисли си изведнъж ужасено тя. — Ще ме държи като вързана на въже и ще ме влачи подире си. Той е прав, аз позволявам на хората да се държат с мен като с парцал. И на него също му позволявам. Но за него това като че ли е много добре, то му дава възможност да ме държи под юзда и да ме принуждава да му служа вярно“.

— Да, Георгий, ти ме измъчи. Дори ще ти кажа нещо повече: ти ми омръзна със своите претенции и изисквания. За да ти помогна, даже се реших да призная всичко пред мъжа си и сега семейното ми бъдеще е неясно и нестабилно. Какво още искаш от мен? Намерих ти адвокат. Макар че той се оказа не точно такъв, какъвто ти се искаше, но сторих това, което можах. И дори намерих пари, за да му платя. Аз бях дотук, миличък, не мога да направя нищо повече за теб. По-нататък се оправяй сам.

Тя стана с намерението да си тръгне. Георгий също се изправи, отмествайки рязко стола. Металният крак на стола изскърца по асфалта толкова силно, че хората от съседните маси се обърнаха и се загледаха в тях.

— Искаш да кажеш, че ти си същата като онова адвокатче, така ли? И също ме зарязваш в труден момент? Много красиво — изрече злобно той.

— Не те зарязвам. — Олга се стараеше да говори тихо, за да не я чуват околните. — Просто искам ти също да направиш нещо за спасяването си, а не да прехвърляш всичко върху мен. Аз не съм те забъркала в историята с убийството и в такъв случай защо трябва да се занимавам сама с твоето освобождаване? Само недей да ми казваш, че си извършил това заради нашето бъдеще.

— Така ли ще си говорим вече…

По лицето на Георгий бе изписано искрено изумление. Олга разбираше, че той изобщо не е очаквал от нея подобно поведение. В очите му тя винаги изглеждаше като покорна овца, готова да хукне към него още при първото повикване. И сега думите й звучаха като бунт на кораба. Бунт, за който нямаше оправдание. И който трябваше да бъде безмилостно потушен. Никой нямаше право да не се подчинява на командира.

Георгий я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и прошепна право в ухото й:

— Няма да се караме пред хората. Сега аз ще си отида, а ти помисли върху думите си, както и за това колко много ме обиди. Аз ти вярвах, а ти се оказа страхливка и предателка. Утре, когато се върнеш от сина си, ми се обади и ще видим как ще продължат отношенията ни оттук нататък.

Той я отблъсна и тръгна с бързи крачки по булеварда към метрото. Олга седна отново на стола, обзета от мъчителен срам. Сцената се разигра пред очите на десетки хора, които ги наблюдаваха с любопитство, и ако тя тръгнеше след Георгий, това би означавало, че го догонва. Беше глупаво да остане и права. Щеше да стои пред погледите на всички като идиотка и да не знае накъде да погледне. И тя реши да поседи десетина минути и спокойно да помисли. Какво пък, не се знаеше какъв стратег е Георгий Дударев, но се оказа блестящ тактик. Щом разбра, че Олга се кани да си тръгне и да го остави сам, той моментално се ориентира и разигра целия мизансцен по такъв начин, че да си тръгне пръв. И така той си тръгна от нея, а не обратното. Той пръв прекъсна разговора по собствена инициатива, а не Олга. Казано с други думи, Георгий й даде да разбере, че контролира напълно ситуацията и така ще бъде винаги. Така че Олга Василевна не биваше да се перчи и да се чувства свободна от задълженията си. Тя щеше да е свободна едва когато Георгий й разрешеше. И нито миг по-рано.

„И защо съм такава глупачка? — мислеше си Олга, всмуквайки от цигарата си. Учудваше се, че се гледа сякаш отстрани и че се оценява като чужд човек. — Защо винаги ми е по-лесно да кажа „да“ и да върша нещо против желанието си, отколкото да кажа „не“? Направих плах опит да окажа съпротива и веднага бях посрамена. Трябва да направя нещо по този въпрос, това не може да продължава повече“.

Тя загаси цигарата и решително стана. Вече никой не я гледаше, скандалът беше стихнал и околните бяха изгубили интерес.


* * *

— Край, стига — обяви твърдо следователят Гмиря. — Нашият Дударев достатъчно се мота на свобода, време е да сложим край. И без това от обиколките му из града няма никаква полза, така че нека да се върне в килията. Утре сутринта ще организирам разпознаване и ако нашата бабичка разпознае в него човека, който три пъти е ходил у Вяткин, ще го задържа. Зарубин, ще му занесеш повиквателната и ще му я връчиш в ръцете. Само да посмее да не се яви, тогава ще го тикна зад решетките без никакво разпознаване.

— Добре, Борис Виталевич — отвърна Сергей. — За колко часа да повикам свидетелката?

— За единайсет. Аз ще извикам Дударев в десет, за един час ще го потормозя, ще го разпитам за разни дреболии, а сетне ще извършим разпознаването. Има ли въпроси?

— Имам една идея — обади се Настя, която до този момент мълчеше.

— Казвай — настоя следователят.

— Все си мисля дали все пак не са искали да убият Дударев, а не жена му? — изрече бавно тя, сякаш се вслушваше с изненада в собствените си думи.

През последните няколко часа тази мисъл не й даваше мира, макар да й се струваше съвсем налудничава. На кого бе нужен този Дударев? Той не се занимаваше с бизнес и не участваше в сложни финансови операции. Но беше воювал в Чечня и според отзивите на колегите му, там се бе сражавал много добре. А историята познаваше доста случаи, когато противникът произнасяше смъртна присъда на офицерите, които оцеляваха в боевете, и тя се изпълняваше във всякакви условия, дори на чужда територия и в мирно време.

Настя се опита да изложи съображенията си колкото се може по-накратко. Гмиря поклати с укор глава и потъна в размисъл.

— И как смяташ да провериш тази версия? — попита най-сетне той. — Само, много те моля, не забравяй, че твоята идея трябва да се обвърже и с факта, според който Дударев и Вяткин са се познавали, а Вяткин е присъствал на мястото на убийството.

— Това още не е установено със сигурност — възрази Настя.

— Я престани! — смръщи се Борис Виталевич. — Няма за какво да говорим, утре свидетелят ще го разпознае и всичко вече ще е сигурно.

— Ами ако не го разпознае?

— Глупости — намеси се Зарубин, — как така няма да го разпознае? Че тя направи точен словесен портрет на Дударев.

— Добре, да речем, че е така — съгласи се Настя. — Ами ако Вяткин е имал поръчение да убие Дударев, но сценарият се е разигравал чрез личното им запознанство? Запознали са ги, установили са, че уж имат общи интереси, Дударев няколко пъти е ходил на гости на Вяткин. Би могло да се случи и така, нали?

— Теоретично би могло — кимна в знак на съгласие Гмиря. — Но не и на практика. Защото, ако Вяткин е трябвало да убие Дударев, а не жена му, той щеше да убие него. Какво общо има с това нещастната Елена? Версията ти не издържа, Каменская.

— Не издържа — повтори Настя с въздишка. — Не издържа. Но аз ще помисля още малко.


* * *

След работа тя се отби в болницата при Денис. Преди да влезе в стаята му, Настя реши да поговори с лекаря.

— Добре че дойдохте — каза пълната възрастна лекарка. — Исках да поговоря с майката на момчето, тя идва тук веднъж, но почти веднага ми стана ясно, че няма смисъл да го правя. Вярно, родителите на приятеля му идват всеки ден, но те се интересуват повече от чисто медицинския аспект, от лекарствата, които е необходимо да намерят, и от специалистите, които трябва да доведат при Денис.

— Какво е станало? — изплаши се Настя. — Усложнения ли има?

— И да, и не. Седнете — каза лекарката и посочи стола, — разговорът ще е дълъг. Разбирате ли, от наша страна ние правим всичко възможно Денис да оздравее, но нито един лекар не може да излекува болния без помощта на самия болен. Болният трябва да има желание да оздравее и само тогава лечението може да бъде успешно. Но ако той не иска да оздравее, всички усилия на лекарите са напразни. Всеки лекар знае това. Денис Баженов е много здраво момче, имам предвид, че сърцето му е здраво и е в добра физическа форма. Няма хронични заболявания и по принцип би трябвало да оздравее бързо. Но това не се случва. Доведоха го с рана от криминално престъпление и може би вие като служител на милицията знаете за какво става дума. Аз имам известни подозрения, но вие знаете по-добре.

— А вие какво подозирате? — попита заинтригувано Настя.

— Много често някой не иска да излезе от болницата, защото се страхува да не се разправят с него. Бои се, че следващото покушение ще бъде успешно. Иска да остане в болницата колкото се може по-дълго и мозъкът изпраща до поразените от болестта органи команда да не оздравяват. Повярвайте ми, сблъсквала съм се с това много пъти. Дали с Денис не се случва същото?

— Едва ли. Той не е замесен в никакво престъпление. Но ще помисля върху това, което ми казахте. Може ли да отида при него?

— Идете. Там е неговият приятел, стои тук всеки ден от сутрин до вечер. Изумително предан приятел е.

Настя видя в болничната стая почти идилична картина. Времето от пет до осем вечерта беше определено за посещения и пускаха всички при всеки. В стаята имаше пет легла, а на табуретките до всяко седяха посетители, наметнали върху дрехите си престилки. До леглото на Денис седеше Артьом, държеше приятеля си за ръка и му говореше нещо.

Денис забеляза пръв Настя. Той потръпна, а Артьом усети това и веднага започна да върти глава, опитвайки се да види на какво реагира приятелят му.

— Вие ли сте? — попита тихичко той още преди Денис или Настя да са изрекли и една дума.

„Как ме позна? — искаше да го попита тя. — Нали всички твърдят, че не можеш да различиш лице от такова разстояние“. Парфюмът. Той усети аромата на парфюма и го позна. Това момче имаше страхотна памет! И обонянието му беше отлично.

— Здравейте — усмихна се тя и погледна към Денис. — Как си?

— Добре — избоботи момчето и се извърна.

Лицето му бе бледо, дори малко жълтеникаво, бузите му бяха хлътнали, а слепоочията — вдлъбнати. Артьом веднага пусна ръката му и стана.

— Седнете, Анастасия Павловна.

— Благодаря.

Настя остави чантата си на земята и седна. Вече съжаляваше, че дойде тук. Денис не се радваше, че я вижда, и дори не се опитваше да го скрие. Всъщност защо трябваше да се радва, че е дошла? Каква му беше тя? Само един човек, благодарение на когото бе получил медицинска помощ навреме и който просто бе попречил да го убият. Но по всичко личеше, че Денис Баженов не обръща внимание на това.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре.

— А знаеш ли, че твоята лекарка е на друго мнение по въпроса?

— Какво, какво? — проточи Денис, като все така избягваше да я поглежда.

— Лекарката смята, че ти оздравяваш твърде бавно, и това я тревожи. Някакъв проблем ли имаш?

— Нямам.

— Трябва ли ти нещо?

— Нямам нужда от нищо! Оставете ме на мира! Защо сте се лепнали за мен?

Яростта му избухна толкова внезапно, че Настя се стъписа. С какво ли бе предизвикала гнева на юношата? Нима… Не, това не можеше да бъде! Това бяха пълни глупости! Но щом нещата стояха по този начин, беше по-добре да си тръгне. Защо да кара болното момче да се нервира и да се ядосва.

— Добре — каза спокойно тя, — ще те оставя на мира. Довиждане. Оздравявай. Артьом, изпрати ме, моля те.

Артьом излезе послушно след нея от стаята.

— Не му се сърдете, Анастасия Павловна — рече той веднага щом се озоваха навън. — Денис се чувства много зле и затова е толкова раздразнителен.

— Исках да поговоря с теб точно за това. Лекарката смята, че с Денис се случва нещо и той не желае да оздравее. Знаеш ли защо?

— Не — отвърна Артьом след кратка пауза.

„Знае — помисли си Настя. — Личи му, че знае. Но се притеснява да говори за това с мен. Какво пък, съвсем обяснимо е. Темата е деликатна, а пък дипломацията не е моята сила. Но какво да се прави. Освен мен, няма кой друг да разговаря с Артьом за това“.

— Хайде да се поразходим — предложи тя. — И двамата седим по цели дни, полезно е да походим малко пеша.

Наблизо бучеше „Садовое колцо“, въздухът беше плътен и тежък, забиваше се в белите дробове и не искаше да излезе оттам. Настя свърна в първата пресечка и мина откъм сенчестата страна.

— Предстоят ви трудни времена — започна тя. — Денис ще продължи да ходи на училище, а ти вече няма да правиш това. Ще ви се наложи да промените обичайния си начин на живот.

— Да, знам — кимна Артьом. — Наскоро с Денис си говорихме точно за това.

— А той как се отнася към тази перспектива?

— Как ли… Той смята, че може да прекара целия си живот покрай мен. Аз го убеждавах, обяснявах му, че ще си намери нови приятели, че ще си хареса момиче, а след това ще се ожени. Просто не може целият му живот да е посветен на мен. Но той не иска да ме чуе. Казва, че нямал нужда от никакви приятели и момичета. Сигурно още е малък, нали?

— Не, Артьом, той не е малък, просто ти си малко по-голям. Ти вече си започнал да мислиш за нещо, което не е свързано с Денис, а той се е обидил, нали?

— Да, сигурно е така… Как разбрахте?

— Всички минаваме през подобни ситуации. Рано или късно настъпва момент, когато общите интереси между хората стават различни. Между любими хора, независимо от възрастта им. Казвал ли си на Денис нещо за мен?

Артьом се изчерви, но не забави крачка.

— Казах му.

— И то не му хареса, нали?

Младежът кимна мълчешком.

— Ето, виждаш ли, днес просто си споменал някакъв чужд човек и Денис вече те ревнува. А какво ще стане утре, когато те заинтересува човек, който няма да ти е чужд? Артьом, от вас двамата ти си по-големият, което означава, че трябва да бъдеш по-мъдър и по-далновиден. Тежестта и отговорността падат върху теб. Не ми е приятно да ти говоря за това, но приятелят ти не желае да оздравее, защото не иска да живее, разбираш ли?

— Какво говорите? — Артьом дори спря от изненада. — Как така не иска да живее? Защо?

— Защото целият му живот е съсредоточен в теб. Ти си смисълът на неговия живот. Когато е до теб, той се чувства нужен и значим и усеща, че е обичан и уважаван. А ти изведнъж си започнал да се интересуваш от някого другиго. Денис е направил всичко възможно, за да изглежда по-добър в очите ти и да ти покаже колко прекрасен човек е. Точно затова е взел топчето и е тръгнал с него из града. Искал е престъпниците да го забележат, канел се е да ги проследи и да ги предаде в милицията. Искал е да бъде герой в очите ти. Така е, нали?

Артьом кимна. Личеше, че се чувства страшно неудобно.

— Защо не ми го каза, когато си говорихме миналия път? Не го ли осъзнаваше?

— Не мислех, че… Честна дума, не мислех, че ще възприеме толкова сериозно това. Наистина говорих с него за вас и това като че ли не му хареса, но не му обърнах внимание. Анастасия Павловна, честна дума… Дори и през ум не ми е минало. Когато ме пуснаха при него за пръв път след операцията, му казах, че са го спасили само благодарение на вас, защото сте се появили там навреме. А той най-неочаквано се разплака. И ми каза да се махам. Едва тогава се сетих. Беше му неприятно, че планът му не е успял и че вие сте го спасили.

— Ясно. Но на Денис няма да му стане по-леко от това, че двамата с теб обсъждаме този въпрос. Трябва да му помогнем.

— Как? — Артьом забави крачка и наклони леко глава, за да не пропусне нито дума. — Само ми кажете какво трябва да сторя и аз ще направя всичко. Заради Денис ще прегриза гърлото на всеки!

— Общо взето, за да му помогнеш, трябва да прегризеш моето гърло — усмихна се Настя. — Но ако говорим сериозно, Денис е в тежък стрес и трябва да го извадим от него. За мен и теб ревността му изглежда смешна и безпочвена, защото ние сме по-големи, но за него това е истинска трагедия, с която душата му не е в състояние да се справи.

— А как се излиза от стрес?

— По най-различни начини. С любов, с грижа, с милувка. Понякога много помага работата, друг път — смяната на обстановката. Но най-добре е да се потърси помощта на специалист.

— Чакайте малко! — възкликна Артьом и бръкна в джоба си.

Извади една визитна картичка и я подаде на Настя.

— Какво е това?

Тя прочете надписа на визитката: „Доктор Хасай Алиев. Център за защита от стреса. Телефон 180-27-27“.

— Откъде я имаш?

— Денис ми я даде. Запознал се на улицата с един човек, който го научил как да командва ръцете си и как да се отпуска и му казал, че ако Денис се заинтригува, може да отиде при него.

— Много интересно. Мисля, че точно това ни трябва. Във всеки случай не пречи да опитаме. Как е името на този човек?

— Вадим. Денис каза, че бил смешен и носел очила с дебели стъкла.

— Много добре. По-хубаво при Денис да дойде познат човек, отколкото някой напълно непознат. Ще се опитам да го намеря. Да те изпратя ли до болницата?

— Няма нужда, благодаря. Вече съм обиколил всички магазини наоколо и познавам улицата метър по метър. Всички от стаята на Денис ме пращат за покупки.

Двамата стигнаха заедно до ъгъла на „Садовое колцо“ и се разделиха.


* * *

Настя пътуваше с метрото и мислеше за доктор Алиев. Да, в момента Денис имаше нужда точно от това. Тя много добре си спомняше телевизионните предавания „Помогни си сам“ с участието на Хасай Алиев. Заекващи деца започваха да говорят гладко почти веднага, а измъчени от продължително главоболие хора се оправяха буквално пред очите на всички. По онова време тези предавания й направиха много силно впечатление, но това бе преди четиринайсет години и самата Настя беше с четиринайсет години по-млада, по-здрава и по-глупава. Тя много добре помнеше какво говореше и показваше Хасай Алиев, но никога не бе правила опит да го приложи. Дори имаше и книгата „Уроци по самоконтрол“, но тъй като беше твърде млада, само я прочете и я мушна някъде. Когато си малко над двайсетте, някак трудно ти се вярва, че тежки времена могат да настъпят и за теб.

Ако намереше специалист от центъра на доктор Алиев и го помолеше да се позанимава с Денис, можеше да реши две задачи едновременно. Първо, Денис щеше да се научи да се справя с емоциите си и да не им позволява да управляват разума му. И второ, навиците да се самоконтролира щяха да му дадат възможност да оздравее по-бързо след раняването и операцията, и то толкова бързо, че всички щяха да се изумят и дори да напишат статии за него. Той щеше да се озове в центъра на вниманието, щеше да стане специален, щеше да владее метод, непознат на никого от обкръжението му, и това щеше да му възвърне усещането за собствената му значимост. А може би щеше да му помогне да понесе по-лесно и промените в живота, които неизбежно щяха да настъпят още през есента.


* * *

На сутринта жегата вече стана абсолютно непоносима. Всеки ден синоптиците с маниакална настойчивост обещаваха, че след три дни ще започнат дъждове и бури, но само след два дни сменяха прогнозата и „отлагаха“ мечтаното лошо време за след още два-три дни. Но тези дни също минаваха, а жегата нямаше никакво намерение да отстъпва завоюваните позиции.

Клавдия Никифоровна пристигна изтощена за разпознаването в следствието. Измъчваше я задух и пълната възрастна жена се обливаше в пот и очевидно страдаше от високо кръвно.

Гмиря я покани в кабинета си и я предупреди за отговорността, която носи, ако даде неверни показания. Клавдия Никифоровна охкаше, въздишаше, държеше се ту за сърцето, ту за главата и изглеждаше страшно нещастна. Настя я разбираше, защото, макар да бе относително млада и да нямаше и грам излишно тегло, също се чувстваше зле, още повече в този задушен кабинет. Гмиря не понасяше течение и почти никога не отваряше прозореца и на Настя не й оставаше нищо друго, освен да се чуди как ли досега следователят не е получил топлинен удар.

— И тъй, Клавдия Никифоровна, вие трябва да огледате тези петима мъже и да кажете дали познавате някого от тях.

Свидетелката бавно проучваше присъстващите. Виждаше се, че е много притеснена. Тя огледа два пъти мъжете, събрани за разпознаването, и после се приближи до Дударев.

— Май беше този.

— Къде и кога го видяхте? Откъде го познавате?

— Не го познавам, но той идваше при Костя от съседния апартамент.

— Бъдете по-конкретна, моля ви — помоли я Гмиря, докато записваше бързо показанията й в протокола. — При кой Костя от кой апартамент?

— При Костя Вяткин, той живееше в шестдесет и осми апартамент, а пък аз — в шестдесет и девети.

— Пълни глупости! — развика се Дударев. — Не познавам никакъв Вяткин!

— Замълчете, ако обичате — прекъсна го Гмиря. — После ще имате възможност да кажете каквото искате. Клавдия Никифоровна, кога видяхте този човек?

— Ами нали ви казах вече, за пръв път го видях преди около три седмици, а сетне го видях още два пъти, да речем, седмица по-късно. Звънеше на вратата на Костя. Видях го през шпионката.

— По какви признаци го разпознавате?

— Как по какви — по лицето! — учуди се старицата. — Запомних физиономията му.

— Това не е достатъчно. Трябва да ни посочите онези черти от лицето му или други признаци, по които разпознавате този човек.

— Познах го по белега — каза нервно тя. — А освен това и по веждите. Те са много гъсти и са сключени на носа му. И има белег на бузата под ухото, един такъв продълговат.

— Добре, Клавдия Никифоровна, благодаря ви. Подпишете протокола и сте свободна.

Възрастната жена се приближи до бюрото на следователя с вдървени крака и се наведе над протокола. В този момент Дударев направи крачка напред и се вкопчи в ръката й.

— Дърта лъжкиня! — разкрещя се той. — Мръсница! Защо лъжеш? Къде си ме виждала? При кой Костя? Ще те убия, ще те убия с голи ръце!

Физиономията му беше страховита, лицето му се разкриви от злоба и ярост, а очите му мятаха искри. Още една секунда — и той със сигурност щеше да заблъска възрастната жена. Сграбчиха го и го завлякоха в другия ъгъл на стаята.

— Дударев, вие сам подписахте заповедта си за задържане — каза Гмиря, без да вдига глава от протокола. — Не мога да оставя на свобода човек, който не се владее и може да извърши какво ли не. Подпишете, Клавдия Никифоровна.

Химикалката падна от ръцете й, Клавдия Никифоровна започна да си поема мъчително въздух, лицето й почервеня и тя се стовари на пода като чувал с картофи.

— Изведете външните лица — изкомандва бързо Гмиря, — извикайте лекар. Не пускайте Дударев.

След четирийсет минути натовариха Клавдия Никифоровна на носилка в линейката на Бърза помощ и я откараха в болницата.

— Нека някой да отиде у тях и да й донесе тоалетни принадлежности, две нощници, кърпи, халат и пантофи — помоли лекарят.

Стиснал в ръка чантата на свидетелката, Гмиря се приближи до носилката.

— Нали чухте какво каза докторът?

Тя кимна лекичко — просто нямаше сили да направи нещо повече.

— Искате ли някой да отиде у вас и да ви донесе всичко необходимо?

Тя отново кимна едва забележимо.

— Ключовете от апартамента в чантата ви ли са? Мога ли да ги взема?

След като получи безмълвно разрешение, Гмиря извади ключовете от чантата и я сложи на носилката до свидетелката.

— Ама че е смахнат този Дударев — каза той на Сергей Зарубин, загледан след отдалечаващата се линейка. — Изплаши старицата до смърт. Изобщо не може да се владее. Ето ключовете, иди у тях и вземи каквото трябва. А пък аз ще се заема с Дударев, сега вече няма да се измъкне.


* * *

Сергей завъртя ключа в ключалката и отвори внимателно вратата. Знаеше, че в апартамента няма никой, но въпреки това изпитваше известна тревога.

В апартамента наистина нямаше никого, защото Клавдия Никифоровна живееше сама. Сергей се съсредоточи, опитвайки се да си спомни какво точно му каза да занесе лекарят. Тоалетни принадлежности — какво ли значи това? Четка за зъби, сапун, паста за зъби. Какво друго? Ако ставаше дума за мъж, щеше да вземе приборите за бръснене. Но за жена… Иди ги разбери тези жени.

Зарубин оглеждаше безпомощно безбройните бурканчета и флакончета, с които бе отрупан плотът покрай мивката в банята. Какво от всичко това й трябваше? Нима жените наистина се мажеха с всички тези неща едновременно? Ама че смехория! За всеки случай Сергей избра един крем с надпис „нощен“ и един с надпис „дневен“ и ги сложи в плика при сапуна, четката и пастата за зъби.

След като приключи с тоалетните принадлежности, той се върна в стаята и започна да търси нощници и кърпи. „Не живее зле тази Клавдия Никифоровна“, мислеше си оперативният работник, докато разглеждаше чистото и разтребено жилище. Дамата не мизерстваше, очевидно децата й помагаха. Разбира се, в много неща прозираше старческата пенсионерска бедност, но имаше и скъпи вещи, които явно бяха нови и купени съвсем наскоро. Например ей тази ваза за цветя изобщо не беше евтина. Сергей бе видял същата в ГУМ и искаше да я подари на приятелката си за 8 март, но парите не му стигнаха. А на леля Клава й бяха стигнали. Или някой й я е подарил? Телевизорът й беше огромен „Панасоник“ и просто нямаше начин да го е купила с пенсията си. А немският кухненски комбайн явно бе донесен току-що от магазина, кашонът бе разпечатан, но уредите още не бяха извадени и стояха в ъгъла на кухнята. Зарубин се увлече да проучва чуждото имущество — не ровеше из вещите, а просто се разхождаше и разглеждаше онова, което стоеше пред очите му. Той обичаше да си съставя мнение за човека по вещите и обстановката.

Виж, чашките бяха много стари. Като малък Сергей беше пил чай точно от такива чаши. Те бяха бели със син кант, тук-там напукани, а ръбовете на някои — дори нащърбени. До тях стояха изящни красиви порцеланови чашки — същите, от които двамата с Клавдия Никифоровна пиха чай, когато Сергей идва тук преди няколко дни. Те сигурно бяха предназначени за официални случаи и ги вадеха само когато идват гости, а пък чашите със син кант се ползваха всеки ден от домакинята, когато бе сама вкъщи.

Вероятно бельото беше в гардероба. Зарубин отвори вратата му и погледна вътре. Не, не позна. Тук на закачалки висяха рокли, блузи, палто и шлифер. Я, това пък какво е? Вниманието му привлече плътен кафяв калъф с цип. В такива калъфи в магазините продаваха горни дрехи. Той смъкна малко ципа и мушна пръст в процепа. Точно така — кожа. Значи нашата леля Клава си е купила кожух. Е, господ здраве да й дава, та да доживее до зимата, да поноси новия си кожух и да му се порадва на стари години.

Сергей се усмихна на мислите си, затвори вратата на гардероба и се зае да проучва другата му част. Там, върху полиците, на равни купчинки бяха подредени чаршафи, торби за одеяла, калъфки, кърпи и долно бельо. Какво трябваше да вземе? А, да — две кърпи и нощница. Не, не беше така — две нощници и една кърпа. Или кърпите също трябваше да са две? Той бързо намери нощниците и ги отдели на дивана. А каква кърпа да вземе? Може би лекарят имаше предвид голяма кърпа за баня? Трябваше тогава да го попита, а не сега да гадае.

От размислите му го изтръгна звънът на телефона. Сергей помисли малко и вдигна слушалката.

— Къде е Клава? — чу се настоятелен женски глас.

— Клавдия Никифоровна я няма — отвърна любезно Зарубин.

— А вие кой сте?

— Аз съм съседът й.

— Какво правите там? Къде е Клава?

— В болницата е, помолиха ме да й занеса някои неща. Не се притеснявайте, не съм крадец.

— Какъв съсед? — развика се подозрително гласът в слушалката. — Клава каза, че преди няколко дни той е умрял. Да не би вече да има нов съсед?

Зарубин разбра, че се е натъкнал на добре информирана приятелка, с която Клавдия Никифоровна непрекъснато си общува и й е разказала всичко, тъй че не беше чак толкова лесно да я хързулне. Просто тя нямаше да се поддаде току-така на лъжите. И ако не разсееше подозренията й, тя тутакси щеше да извика милиция.

— Всъщност аз съм от милицията — призна си Зарубин. — Днес Клавдия Никифоровна беше при следователя, там й прилоша, закараха я в болницата, а пък мен ме изпратиха да взема необходимите й вещи.

— А фамилията? — попита осведомената дама с такъв тон, сякаш беше прокурор шестнайсето поколение.

— Чия фамилия? Моята ли?

— Как е фамилията на следователя?

— Гмиря.

— Точно така — констатира със задоволство невидимата му събеседничка. — Вчера Клава ми каза, че следователят Гмиря я вика за разпознаване. Какво трябва да й се занесе?

— Тоалетни принадлежности, кърпа, нощници, пантофи. Да, и халат. Случайно да знаете каква кърпа трябва да взема — малка, средна или голяма?

— Каквато и да е — заяви авторитетно жената. — Сега в болниците няма нищо, всичко е дефицитно. Добре че поне не искат чаршафи. Вземи една малка за ръце и една голяма за баня.

— Ами средна?

— Няма нужда от средна, там и бездруго ще й дадат. Искам да ти кажа още нещо за халата. На закачалката зад вратата виси един халат на Клава, но не го вземай, защото е стар и е скъсан. Наскоро тя си купи нов, занеси й него, та да не се черви, иначе ще кажат, че е някоя просякиня.

— Добре, точно така ще направя — отвърна Зарубин с благодарност. — А случайно да знаете къде е новият й халат?

— Как да не знам! Аз знам всичко за Клава — обяви гордо приятелката й. — Новият е сгънат под дивана.

— Под дивана ли? — изненада се оперативният работник.

— Ами да. Вдигни дивана, под него има ракла за дрехи. В нея са всичките й нови неща. Намери халата, той е един такъв розов и красив, като на кралица е. Ей, да не те домързи, направи каквото ти казвам, защото ще ида да видя Клава в болницата и ще проверя. Ако нещо не е както трябва, ще напиша жалба срещу теб. Къде я закараха?

Сергей продиктува адреса на болницата и се сбогува. Добре че тази дама се обади толкова навреме, защото и през ум не би му минало да търси дрехи под дивана. Щеше да намери стария скъсан халат на закачалката зад вратата и да й го занесе в болницата. И наистина щеше да опозори Клавдия Никифоровна.

Той вдигна с лекота долната част на дивана, застана на колене и започна внимателно да разглежда съдържанието на раклата. Жената, която се обади, не го излъга — тук имаше само нови неща, а някои дори още не бяха разопаковани. Ето нещо яркорозово, явно това е халатът, който търсеше. Сергей дръпна за крайчето пакета, сложен на дъното на раклата, но не успя да удържи останалите неща и заедно с този пакет на пода се изсипаха и други вещи. Той остави халата настрани и започна да прибира обратно нещата. И изведнъж видя една снимка, която се изплъзна отнякъде. Отначало дори не разбра какво представлява и машинално я мушна обратно в раклата. Но след това я извади отново и я доближи до очите си.

„Имам халюцинации — помисли си той. — Как е попаднало това тук?“ Сергей примижа за миг, отвори очи и погледна снимката. На нея се виждаше привлекателен мъж на около четирийсет и пет години, с тъмна коса и гъсти, сключени на носа вежди. От фотографията го гледаше Георгий Николаевич Дударев в целия си блясък.

Загрузка...