Призрачна музика

ГЛАВА 4

Навън бе горещо, но в офиса беше тихо и хладно, защото работеше мощен климатик. Вартоломеев идваше всеки ден тук с удоволствие и излизаше неохотно, стараейки се да сведе до минимум всички срещи извън офиса. И днес, въпреки риска, той се срещна с поръчителя именно тук, макар че по-разумно бе да не постъпва така. Но какво да се прави, на неприспособените към жегата в градски условия московчани понякога им се налагаше да се съобразяват с времето въпреки здравия разум.

— И какви ги е свършило твоето надрусано говедо? Навряло се е в очите на момчето като последния новобранец. Оправяй се сега както знаеш.

Вартоломеев потрепери. Знаеше, че с този тип шега не бива, че той няма чувство за хумор и тъй като носи пагони, не одобрява неизпълнението на заповедите. Разбира се, беше прав: Костик свърши работата лошо, само че какво друго можеше да се очаква от един наркоман? Би трябвало да е наясно с кого се е обвързал. Макар че, честно казано, поръчителят изобщо не се бе обвързал с наркомана Костя, а с него — с Вартоломеев. Друг е въпросът, че той не можеше да предложи на поръчителя друг изпълнител, освен разни наркомани… Макар че не бе точно така, това беше лъжа и в момента той лъжеше самия себе си. Можеше да намери и нормален човек, но прояви алчност, тъй като за извършването на тази работа на нормалния човек можеше да се плати една сума, а на зависимия от дрогата — многократно по-малка. Зависимите от дрогата не можеха да се пазарят, тъй като пресмятаха всички пари в дози. Цяла Русия пресмяташе в долари, а те — в дози. Кажи им някаква сума и те веднага ще сметнат колко седмици или месеци ще живеят без проблеми — и ще се съгласят. Не можеха да виждат по-далеч от два-три месеца напред, не им стигаха вътрешните сили за това, достатъчно бе в момента да им е добре, а колкото до утре — това беше нещо десето поред, да не говорим за след една година — това пък изобщо нямаше защо да се обсъжда. Върху това се крепеше целият наркобизнес. На теория човек знаеше, че в крайна сметка ще деградира и ще умре, и то много бързо, преди още да е успял да се озърне. Но желанието му да изпита кеф моментално бе далеч по-силно от смътните и неприятни перспективи, за които между другото много бързо забравяше, след като поеме дозата.

Още сутринта, след телефонното обаждане на поръчителя, Вартоломеев нареди да намерят Костя и да го попитат какви ги е свършил. Поръчителят не му обясни никакви подробности по телефона и само каза, че Костя е действал неправилно и се е издал. А на Костя и през ум не му минаваше да отрича. Той беше изпаднал в състояние на пълно душевно блаженство и изобщо не можеше да разбере какво чак толкова е направил. Беше ли изпълнил задачата? Беше. Но в тази жега той ожадня, само че нямаше как да напусне поста си. И затова помоли едно хлапе, което се разхождаше наоколо. Някакви особени белези на хлапето ли? Един господ знае, дори не го огледа както трябва. Хлапето въртеше едно топче в ръката си и го правеше много сръчно, като същински фокусник. Каза, че искало да стане пианист. Защо не го е огледал ли? Ами защото цялото му внимание бе съсредоточено в колата, обектът можеше да се появи всеки момент и не биваше да се разсейва. А освен това откъде да знае, че трябва да запомни лицето му? Нямаше такава заповед. Вартоломеев не биваше да забърква Костя и вече осъзнаваше това.

— Съгласен съм — процеди той, — вината е моя. Готов съм да направя всичко, за да я изкупя.

— Правилно — кимна мрачно поръчителят. — Ето какво, уважаеми. Там е имало някакво момче на около седемнайсет години, без никакви особени белези, но твоето надрусано говедо Костя би трябвало да го помни. Момчето е въртяло в ръка червено топче и казало, че тренира пръстите си. Трябва да намериш и да укротиш това момче. Както и Костя впрочем. Разбра ли ме, Вартоломеев?

— Разбрах, разбрах. Ще го направим.

— И този път да няма грешки.

След като изпрати госта си до вратата, Вартоломеев се отпусна в креслото си, поседя малко, всмуквайки замислено от тънката черна пура, а сетне натисна бутона на интеркома. На вратата моментално се появи охранител с едра мутра.

— Намери ми бързо Витя — нареди Вартоломеев.

Охранителят излезе. Точно след четирийсет минути пред Вартоломеев стоеше Виктор — човекът, който отговаряше за подбора на пласьорите на дребно.

— Викали сте ме, Антон Фьодорович?

— Виках те. Нареди на всички, които работят по улиците, да търсят едно момче на около седемнайсет години с червено топче.

— Какво е това топче?

— Малко, с диаметър около пет сантиметра. Тренира пръстите си с него, защото иска да става пианист. Непрекъснато го върти в ръцете си. Който види момчето, веднага да тръгне след него и да разбере кое е и къде живее. Обещай им солидна премия. Час по-скоро трябва да открием този пианист, и то на всяка цена. И още нещо, Витя. Костя…

Справката от външното наблюдение на Дударев редовно се появяваше на бюрото на Коротков и ставаше все по-ясно, че работата се увеличава с всеки изминал ден. Де да можеше със същата скорост да се увеличава и работната ръка… Георгий Николаевич водеше много активен живот и се занимаваше не само с погребението на убитата си съпруга, но посещаваше и страшно много места и се срещаше със страшно много хора. А един от тях беше онзи единствен човек, когото оперативните работници искаха да заловят. Само че кой ли беше той?

Коротков преглеждаше списъка на фирмите и учрежденията, които посещаваше Дударев, и след като Селуянов и Зарубин му се обаждаха по телефона, отмяташе проверените. Една от тези кантори беше на строителна фирма и Селуянов научи, че Дударев е ходил там, за да прекрати договора за ремонта на вилата. Другата фирма се занимаваше с обредни услуги и в нея неутешимият вдовец уговори автобусите, които щяха да превозят тленните останки на загиналата и изпращачите от моргата до гробището. Във всички останали организации Георгий Николаевич се отбиваше, за да си търси работа. Или поне така твърдяха служителите на тези фирми.

— В някое от тези места са ни излъгали — обобщи Коротков. — Или ние сме проспали нещо. Дударев задължително е трябвало да се срещне със своя съучастник, за да го предупреди. Хайде да прегледаме отчетите от самото начало. Кога и къде се обади от уличния автомат?

Зарубин прелисти събраните с кламер отчети от външното наблюдение.

— За уличен автомат се споменава само веднъж, веднага след като го освободиха, а четирийсет и пет минути след това той се срещна с любовницата си Олга Ермилова, тъй че най-вероятно се е обадил на нея. Иначе тя няма откъде да знае, че са го пуснали и че я чака пред паметника на Пушкин.

— И повече нито веднъж не се обади от уличен автомат, така ли? — уточни за всеки случай Коротков.

— Външното наблюдение не е засякло подобно нещо.

— Да не са пропуснали? — предположи Селуянов.

— Може — въздъхна Юрий, — но сме принудени да използваме това, с което разполагаме. Серьожа, прегледай отчетите на техниците още веднъж, но много внимателно. На кого се е обаждал от къщи?

Сергей Зарубин отново се зарови в книжата.

— На родителите на Елена Петровна — четири пъти. Във фирмата й — веднъж, два, четири… общо девет пъти. Разговорите са свързани с погребението, „Турела“ поема всички разходи, уточнявали са колко души ще има на помена, в кой ресторант ще го направят и какво ще е менюто. Обаждал се е два пъти в службата на Ермилова, за да я пита дали е намерила адвокат. И е бил много ядосан, че още се бави.

— Виж ти — подсвирна Селуянов, — всички станаха много просветени, също като в Америка. Още не си извършил престъпление, а вече си имаш адвокат.

— Обадил се е и на трима свои колеги от армията, за да им съобщи за нещастието, и те се канят да идат на погребението.

— Това вече е интересно — вдигна глава Коротков. — Според нашата информация, през последните години от службата си в армията Дударев е имал достъп до взривни устройства. Ако тези негови колеги, както и самият той, са били в Чечня и нашата държава се е отнесла към тях също така сурово, както с Дударев, те най-спокойно биха могли да се захванат с престъпен бизнес и по-конкретно — да се нагърбват с поръчки за убийства. Всички ли ще отидат на погребението?

Зарубин плъзна поглед по текста на съобщението и кимна:

— Да, и тримата.

— Прекрасно. Доколкото разбирам, погребението е утре, в единайсет часа. Коля, Серьожа, това е във вашия район. Вижте как стоят нещата. А на теб, подполковник, ще ти се наложи да се заемеш с ведомствата, които нашият многоуважаван герой е благоволил да посети.

— Момент, момент! — развика се Селуянов. — Как ще стане тази работа? Утре е сватбата ми, да не сте забравили? Какво погребение?

— Е, Коля, кога е сватбата ти? В три часа. Погребението сигурно ще свърши по-рано. А аз ще те сменя в ресторанта, където ще е поменът. Там ще се справим двамата със Сергей.

— Не, момчета, така няма да стане — каза упорито Селуянов. — Утре до късно вечерта ще висите на помена, а кой ще дойде на сватбата ми? Ася, тук ти си старша по звание, поне веднъж в живота си упражни властта си в полза на общото дело.

Настя се усмихна, протегна ръка и разроши косата на Николай.

— Коля, ситуацията е върхова и нищо не може да се направи. Няма как да поискаме Дударев да смени датата на погребението на собствената си жена, нали така? Не можем да ти предложим да преместиш и бракосъчетанието си за другия ден. Единственият изход, който съществува само теоретично, е да намерим още двама оперативни работници, които утре цял ден да се занимават с Дударев заедно със Сергей, а ти и Юра да празнувате сватбата ти.

— Ами ти? — попита разтревожено Николай.

— И аз, разбира се, къде ще се дяна. Тъй че не трябва да задаваш този въпрос на мен, а на нашия общ началник Коротков. Попитай го дали в неговия отдел има двама оперативни работници, които могат да бъдат откъснати от всички задачи и утре да бъдат изпратени на гробището и в ресторанта.

— Пълна фантасмагория — подсмихна се Юра. — Откъде ще ги взема? Нашият подполковник Ася е права, изходът съществува само теоретично. Но от опит мога да кажа, че ако погребението започва в единайсет часа и е без панихида, към един часа ритуалът обикновено приключва, след което всички дружно тръгват към мястото, където е поменът, и това продължава най-късно докъм седем вечерта. Това е максимумът. Тъй че ти, Николаша, към три часа със сигурност ще успееш да минеш под венчило, а аз ще дойда на празничната трапеза не по-късно от осем.

— Но ти си ми свидетел! — възкликна отчаяно Селуянов. — Момчета, направо не знам… Вие сте садисти! След толкова години мъки човек най-сетне се жени, а вие искате да развалите всичко.

— Коля, хайде аз да ти стана свидетел — предложи Настя. — Какво значение има?

— Това не е прилично! Какво говориш? Свидетелят на булката е жена, а на младоженеца — мъж.

— Кой е казал, че е така? — осведоми се тя. — Къде пише, че е така?

— Така е прието — обяви безапелационно Коля. — Всички правят така.

— А пък ти ще направиш другояче. По този въпрос няма никакви правила.

— Валя ще се разстрои — махна той печално с ръка. — Тя обича всичко да е по правилата.

— Коля, не се самозалъгвай — каза Коротков, — твоята Валентина също работи в милицията и разбира нашите трудности както никой друг. В края на краищата млада жена, която се е научила да кара кола, преди да се научи да ходи и да говори, и която препуска с нея също като някой заклет състезател, също не е по правилата. Между другото, приятелю, защо Валя не отиде да работи в пътната милиция? Нищо няма да й коства да догони някой нарушител и да го задържи. А пък тя кисне в паспортната служба.

— Само това липсваше! — отвърна възмутено Селуянов. — Как ли пък няма да я пусна в пътната милиция. Нека си седи в паспортната служба, така се чувствам по-спокоен, иначе ще умра от притеснение дали няма да й се случи нещо. Добре, гадняри, притиснахте ме до стената. Но ако погребението не свърши до два часа, аз ще изчезна оттам, защото трябва да се преоблека преди подписването.

— Ще свърши, не се притеснявай — успокои го Коротков.

Настя Каменская взе списъка с фирми и ведомства, които пуснатият от ареста Георгий Дударев бе посетил, и си състави график, по който да обиколи тези места. Първо се обади навсякъде по телефона и разбра кои работят в събота и неделя, кои — само в събота, и кои от фирмите са отворени само през делничните дни. Затворени през почивните дни се оказаха държавните структури и се налагаше да се справи с тях още днес, в петък. Когато погледна часовника си, разбра, че няма никакъв смисъл да се прибира вкъщи, за да се гримира и да се преоблече, защото щеше да изгуби много време и нямаше да успее да свърши почти нищо. Но също така бе глупаво да се появява във ведомствата във вида, в който бе свикнала да ходи на работа. Имиджът й не го позволяваше. Тя погледна още веднъж адресите, където трябваше да отиде днес, и реши, че ще е най-целесъобразно да се възползва от помощта на Даша. Ако отидеше при нея да се преоблече и да се гримира, можеше да спести най-малко един час, а това никак не беше малко.

— Ще намериш ли с какво да ме облечеш? — попита Настя жената на брат си по телефона.

— Зависи за какво?

Даша бе изключително прецизно същество и се отнасяше към всичко, свързано с дрехите и външния вид, повече от сериозно. По образование беше стилист, прекрасно се ориентираше в проблемите на модата, грима и етикета, а освен това, преди да се омъжи, бе работила като продавачка на дамско облекло в скъп бутик.

— Трябва да изглеждам като жена, която иска да си намери работа като секретар-консултант и се стреми да изглежда по съответния начин.

— А сега с какво си облечена?

— Както винаги — с дънки, фланелка и маратонки.

— Какви са дънките ти?

— „Грекоф“.

— Черни ли са?

— Не, сини.

— Няма да стане — заяви решително Даша. — Попитах, защото си мислех, че си облечена с нещо прилично и просто трябва да добавим някакъв аксесоар. Но в този случай няма какво да се добави, трябва да те преоблечем изцяло. След колко време ще дойдеш?

— След четирийсет — четирийсет и пет минути.

— Чакам те — отвърна кратко и делово тя.

След четирийсет и пет минути Настя стоеше пред широкото съпружеско легло в апартамента на доведения си брат. Върху леглото грижливо бяха наредени деколтирани блузки, леки сака и тесни поли. Даша хвърчеше като навита с пружина из огромното жилище и хвърляше по едно око на яденето, което приготвяше за обяд. В същото време наглеждаше тригодишния си син Саша, който по енергичност и любознателност превъзхождаше и двамата си родители, взети заедно, а освен това следеше и Настя, която според нея „задължително ще облече нещо неподходящо, ако не я контролираш“.

— Съблечи тази блуза — изкомандва я Даша, стискайки черпака, с който току-що бе опитала борша. — Гърдите ти ще изскочат от нея. По-добре пробвай ей тая.

— Тази не ми харесва — възрази Настя.

— Никой не те пита дали ти харесва или не. Ти трябва да се харесаш на работодателя си, а не блузката — на теб, ясно ли е? Саша! Махни се от печката, не пипай нищо там!

Тя изхвърча като куршум към кухнята и само след няколко секунди отново се озова до Настя.

— За тази блуза трябва тъмночервена пола.

— Но аз искам черна — съпротивляваше се Настя.

— Няма значение какво искаш. С черната ще изглеждаш много мрачно, а ти не отиваш да си търсиш работа в погребално бюро. Тъмночервеният цвят е елегантен, строг и в същото време е официален. И изобщо запомни — този цвят се нарича „мокра боровинка“.

— Твоята мокра боровинка е много къса. С нея ще изглеждам като някое момиче от улицата.

— Не говори глупости, моля те! Момичетата приличат на уличници не защото полите им са къси, а защото очите им са проститутски.

Настя се разсмя от все сърце.

— Какви са им очите, какви?

— Настя, не ме карай да говоря неприлични думи. Много добре знаеш какви са им очите. Ето, виждаш ли, полата ти стои направо прекрасно. Имаш толкова хубави крака, а непрекъснато ги криеш с панталони. Хайде сега да изберем и сакото.

— А трябва ли? — попита Настя със съмнение. — Защо ми е това сако в тази жега, направо ще умра с него.

— Много интересно разсъждаваш! Един приличен секретар-консултант в един приличен офис трябва винаги да изглежда прилично, независимо от времето. И дори само с външния си вид ти би трябвало да покажеш, че разбираш това и че споделяш този възглед. Защото иначе ще се появиш по фланелка с разголени гърди и хората веднага ще си помислят, че се каниш да ходиш така и на работа. Това е несериозно.

Настя въздъхна тежко, премери няколко сака и си избра едно с къс ръкав.

— Става ли?

— Става — кимна одобрително Даша. — Върви да се гримираш и ще обядваме. Преди да тръгнеш, ще изберем сандали — и пълен напред.

— Даша, боя се, че няма да обядвам. Нямам никакво време.

— Не искам нито да знам, нито да чувам. — Даша завъртя отчаяно глава, от което гъстите й коси с цвят на мед буквално се завихриха около нежното й личице с огромни сини очи.

Настя погледна часовника си и пресметна, че може да поспести време от гримирането, но все пак да обядва, за да не разстройва Даша. В края на краищата нямаше да си прави чак толкова сложен грим, че да не я познаят. Само щеше да пооправи лицето си, за да не изглежда бледо и безизразно.

— Убеди ме — усмихна се тя, — само че бързичко.

— Какви умения имате? — питаха я всички.

Настя старателно отговаряше:

— Владея пет чужди езика, включително английски и френски, работя с компютър на потребителско ниво, познавам основите на програмирането, мога да правя статистика, мога да редактирам.

Тя изглеждаше като зряла жена — не приличаше на вятърничаво девойче, но нямаше вид и на някоя лелка. Беше привлекателна и елегантно облечена.

— Каква заплата очаквате да получавате?

— Не по-малко от шестстотин долара — отвръщаше тя с ясното съзнание, че цифрата звучи най-малкото смешно.

Но идеята й беше да звучи смешно, тъй като трябваше да изглежда като непретенциозен човек, който не цени достойнствата си. Защото трябваше да зададе най-важния си въпрос, а за целта трябваше поне да започнат да разговарят и да се заинтересуват от нея. А когато настъпеше подходящият момент, тя казваше:

— Знаете ли, с мъжа ми сме бежанци от Казахстан, там не обичат руснаците, в момента и двамата сме без работа. Може би при вас ще се намери нещо за него?

— А той какво може да прави?

— Професионален военен е, наскоро излезе в запаса, в прекрасна физическа форма е. Бил се е в Афганистан и Чечня, владее ръкопашен бой, специалист е по организирането на охрана.

И в отговор най-често чуваше:

— За съжаление нямаме нужда от такива служители.

Или:

— Преди известно време намерихме подходящ човек за такава работа, малко сте закъснели.

Какво пък, ясно е, че професионалистите, които бяха напуснали армията или милицията и искаха да си намерят работа в бизнес структурите, бяха далеч повече, отколкото младите привлекателни дами с дълги крака, които знаеха пет чужди езика и работеха на компютър.

Към осем часа вечерта, когато последното набелязано от Настя ведомство затвори врати, тя бе напълно изтощена. Отеклите й от жегата крака сякаш завинаги се бяха сраснали със сандалите, а коприненото сако според нея тежеше не по-малко от петдесет килограма и притискаше раменете й с цялата си огромна тежест.

Когато прекрачи прага на апартамента си, тя захвърли на пода найлоновата чанта, в която цял ден мъкна дънките, тениската и маратонките си, дотътри се до кухнята и се стовари на стола, безсилна дори да помръдне.

— Какво означава това? — попита я стъписано Алексей, когато се показа от стаята. — На какво приличаш?

Той дори свали очилата си, за да огледа по-добре жена си. Чистяков беше далекоглед и си слагаше очила, когато четеше или работеше на компютъра.

— Че на какво приличам? Според мен изглеждам добре.

— Много добре, страшно добре. — Той я огледа замислено от главата до петите. — Само че… доколкото си спомням, сутринта изглеждаше малко по-различно. Или се лъжа?

— Не, слънчице, ти никога не се лъжеш, ти винаги си прав до такава степен, че понякога ми става гадно.

— Ясно. — Той се усмихна и седна край масата. — И на кого са тези парцалки? Със сигурност не са твои.

— На Даша са. Нямах време да се прибирам вкъщи и да се преобличам, та затова се отбих при нея, беше ми по-наблизо.

— И защо е този маскарад?

— Търся си работа. Льоша, гладна съм. И искам да си събуя сандалите. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, че ще ти помогна, бедничката ми любима.

Той се наведе, за да разкопчае каишките, и притеснено възкликна:

— Краката ти са протрити до кръв. Не усещаш ли?

— Усещам, че ме боли. Както и да е, да вървят по дяволите. Утре ще си обуя нещо по-удобно.

— Ама и утре ли ще си търсиш работа?

— Боя се, че и вдругиден ще търся. А ако не извадя късмет, може да си търся и в понеделник. И утре с теб сме на сватбата на нашия приятел Селуянов. Нали не си забравил?

— Забравих — призна си честно Чистяков. — А имаме ли подарък?

— Нямаме. Но утре разполагаме с половин ден и можем да купим.

— Ами да, предполагам, че ще го купя аз, защото ти ще ходиш да си търсиш работа.

— Льошенка — простена Настя, — аз съм нещастна, уморена, гладна и с разкървавени крака. Защо не ме съжалиш?

Естествено Алексей я съжали, както винаги. Отдели внимателно сандалите от кожата на краката й, намаза протритите места с мехлем, помогна на Настя да се преоблече, без да става от стола, и приготви вечеря. След като нахрани жена си, огледа отново внимателно краката й и завъртя глава.

— Мисля, че утре няма да можеш да вървиш дълго, това няма да зарасне до сутринта.

— Нямам избор — отвърна равнодушно Настя, — въпреки всичко ще трябва да го направя.

— Защо не вземеш колата? — предложи й той. — Утре движението ще бъде по-спокойно. Всички ще хукнат за вилите още от сутринта и след единайсет улиците ще опустеят.

— Не искам — махна вяло с ръка тя, — ще се придвижа все някак с метрото.

— Няма да стане все някак, ще вземеш колата — каза строго Алексей. — Иначе вдругиден няма да можеш да ходиш дори с пантофи.

Настя осъзнаваше, че Чистяков, както винаги, е прав. И фактът, че тя ужасно мразеше да кара кола, изобщо не намаляваше правотата му.

Най-сетне Олга Ермилова успя да намери адвокат. Естествено не точно такъв, какъвто й трябваше, но поне беше човек, който можеше да й помогне, като й даде съвет. Неин колега от службата й даде телефонния номер на адвоката, като й обясни, че той общо взето е специалист по дела с непълнолетни, но тъй като от дълги години работи в адвокатурата, може да я посъветва към кого е най-добре да се обърне.

Адвокатът се оказа представителен възрастен мъж с добри маниери и приятен глас, който се съгласи да приеме Олга и да й даде консултация.

— От какво имате нужда — от добър специалист или от оправен човек? — попита я без заобикалки.

Олга мълчеше покрусено, тъй като не можеше да се застави да изрече на глас онова, за което непрекъснато мислеше. И дори се опитваше да пропъди тези мисли от ума си, ала те непрекъснато я връхлитаха.

— Ясно — усмихна се старият адвокат. — Не сте убедена в невинността на вашия приятел, така ли?

Тя лекичко кимна.

— Тогава ви трябва човек, който може да обори обвинението. Правилно ли съм разбрал?

Олга кимна отново, обзета от ужасен срам. Съмненията в невинността на Георгий я гризяха все по-силно и това я караше да се чувства противна дори на самата себе си.

Старият адвокат прелисти тефтерчето си и й продиктува име и телефонен номер.

— Мисля, че ви трябва точно този. Поговорете с него, той се занимава с адвокатска практика отскоро и може да ви се стори, че не е много опитен, но хубавото е, че преди работеше в милицията и отлично знае какви пропуски допуска следствието.

— Благодаря — каза Олга. — Може ли да му се обадя още сега? Не искам да губя време.

Провървя й. Свърза се с него още при първото обаждане и невидимият мъж с висок момчешки глас се съгласи да се срещнат.

Наложи й се да отиде до другия край на Москва, но тя не обръщаше внимание на дългото пътуване, тъй като всичките й мисли се въртяха около Георгий. Защо се забърка в тази връзка? Защо не помисли, че Михаил може да разбере и че за него това ще бъде огромен удар? Как стана така, че минутите на нежни романтични срещи успяха да зачеркнат всичко, което я свързваше със съпруга й?

Вратата й отвори млад мъж с крайно несериозен вид. Косите му бяха мокри, а по загорелите му ръце блестяха капки вода. Очевидно току-що бе излязъл от банята. Той улови погледа й и весело се усмихна.

— Единственият начин да се бориш с жегата в жилищни условия е да се обливаш с вода и да не се бършеш. Върши работа за около четирийсет минути. Не сте ли опитвали?

— Не. — Тя не се сдържа и в отговор също му се усмихна.

— Влезте, моля. Ако не се лъжа, вие сте Олга Василевна, нали?

— Не се лъжете. А вие сте Анатолий Леонидович?

— Точно така. Седнете и ми разкажете какво ви се е случило.

Олга много се вълнуваше, но с всички сили се стараеше разказът й да звучи свързано и разбираемо. Анатолий я слушаше, както й се стори, разсеяно, гледаше някъде встрани и не си записваше нищо. Адвокатът вече не й харесваше. Струваше й се, че е човек, на когото не може да се разчита, с твърде малко опит, прекалено млад и лекомислен, но пък, от друга страна, й го бе препоръчал много авторитетен човек…

— Разбрах ви — прекъсна я Анатолий насред думата. — Може да не продължавате. Засега. Кажете ми, моля ви, само че честно — вашият Дударев убиец ли е? Той ли е убил жена си?

Олга мълчеше. В този момент Анатолий я гледаше съсредоточено, без да сваля очи от нея. Тя осъзна, че независимо от желанието й, се налага да отговори.

— Не знам — отрони мъчително Олга. — Той казва, че не я е убил.

— А вие вярвате ли му?

— Не зная. Понякога ми се струва, че му вярвам, а понякога — не. Но трябва да му помогна, разбирате ли? Трябва да направя всичко възможно, за да не го тикнат в затвора.

— А какво ще стане, ако все пак го тикнат в затвора? Няма да преживеете раздялата си с него, така ли? — попита Анатолий.

— Ще я преживея. Но той не бива да влиза в затвора. Той разчита на мен и аз не мога да го подведа. Освен мен, в Москва няма друг близък човек, на когото може да разчита.

— Знаете ли — усмихна се отново адвокатът, но този път усмивката му изобщо не беше момчешка, а някак много сериозна, — аз съм твърдо убеден, че женската интуиция е най-добрият източник на информация. Ако вие се съмнявате в невинността на вашия възлюбен, най-вероятно той наистина е престъпник. Съмненията не се промъкват в една влюбена душа по незначителни поводи, а само когато има сериозни основания за това. Така че нека изходим от предположението, че вашият Дударев има защо да влезе в затвора, а нашата задача с вас е да не го допуснем. Ще стане лесно, ако ми помогнете.

— Как? — потрепна Олга.

Тя изобщо не очакваше такъв отговор и бе готова да чуе колко трудна и почти невъзможна ще бъде защитата на Георгий.

— Има два пътя, Олга Василевна. И с вас ще вървим по двата едновременно. Какъв е основният аргумент на следствието? Мотивът. Дударев е имал мотив за убийството на жена си. Тя е имала сериозна връзка и се е канела да разтрогне брака си с него, като остави вашия приятел с празни ръце, тъй като цялата недвижима собственост принадлежи на нея, а той дори няма собствено жилище в Москва. В тази логическа конструкция има две звена. Първото е въпросът за собствеността и ние изобщо не можем да го оспорим, тъй като тя е оформена официално. Второто звено — съществуването на любовника на покойната съпруга и намеренията й да се разведе и да сключи нов брак — може да се подложи на съмнение. Това няма как да бъде регистрирано официално в никакъв вид, то съществува само на думи, тоест в показанията на свидетелите. А такива неща винаги могат да се опровергаят. Ако ние с вас успеем да направим това, ще се окаже, че нищо не е застрашавало брака им. И така ще изчезне мотивът за убийството. Ето това е единият път, по който ние ще тръгнем. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм — отвърна бързо Олга, зарадвана, че адвокатът без много приказки премина към същността на нещата и дори вече измисли какво трябва да се направи. Не, той май че не бе чак толкова неопитен и лекомислен, както й се стори в началото. — А какъв е вторият път?

— Вторият път може да ви се стори доста по-неприятен, но той също трябва да бъде извървян, ако искате да се опитате да спасите вашия приятел. Двамата с вас ще докажем, че вашият мъж е знаел отдавна за изневярата ви и дори нещо повече — знаел е със сигурност с кого точно му изневерявате.

— Но това не е вярно — възмути се тя. — Той не знаеше нищо, докато не му казах.

— Много неща на този свят не са верни! Но за нас е важно това да се окаже вярно. И ние ще го постигнем.

— Защо? Какво ще ви даде това?

— Страшно много, скъпа Олга Василевна. Как мислите — защо вашият мъж е бил принуден да предаде разследването на друг следовател? От лични подбуди ли? Нищо подобно. Така изисква законът. В закона ясно е казано, че човек, който води предварително следствие, не бива да има каквито и да било отношения с разследвания. Нито роднински, нито приятелски. И още по-малко да има такава пикантна връзка, в каквато се е оказал вашият съпруг. Следствието трябва да бъде безпристрастно, а каква безпристрастност може да съществува, ако следователят е измамен съпруг, а разследваният — щастлив съперник? В такива случаи следователят е длъжен да си направи самоотвод, както е постъпил вашият мъж. Но до този момент той цяло денонощие е работил по делото, събирал е доказателства, разпитвал е свидетели, изграждал е версии и ги е обосновавал. С вас знаем, че в този момент той е бил абсолютно безпристрастен, тъй като не е знаел кой стои пред него. Но това го знаем ние с вас и вашият мъж. А всички останали трябва да смятат, че това не е така, че той е знаел всичко още от самото начало и че е водил разследването неправомерно и най-вече — преднамерено. Тъй като следователят Ермилов е знаел, че мъжът на потърпевшата Дударева е любовник на жена му — Олга Ермилова, ние имаме основания да го подозираме, че е скрил този факт от следствието с намерението да събере и дори да фалшифицира доказателства за вината на Дударев, за да му отмъсти. Казано с други думи, можем да заподозрем следователя Ермилов, че е целял да докаже обвинението. Разбирате ли за какво говоря?

— Не съвсем — призна си Олга. — Какво отношение има всичко това към обвинението срещу Георгий? Как може да помогне да се докаже, че той не е убил никого?

— Отношението е пряко. Ще подложим на съмнение материалите от предварителното следствие. Ако в съда се докаже, че голяма част от доказателствата са събрани неправомерно, делото ще бъде върнато за допълнително разследване. Тоест ще го върнат отново на следователите. Докато това стане, ще мине много време и вече никой няма да може да събере отново свидетелските показания точно в такъв вид, в какъвто е успял да ги събере вашият мъж. Един ще е заминал, а друг ще е забравил нещо или ще размисли и ще го поднесе в съвсем друг вид. А ние, от своя страна, също ще помогнем на този процес, като вървим по първия от двата набелязани пътя.

— Значи ще трябва да чакаме до съда, така ли? — попита изплашено тя. — Нищо ли не може да се направи делото да бъде прекратено още сега?

— Скъпа Олга Василевна, вие искате от мен невъзможното. Делото вече е започнало, вече се води следствие, вашият Георгий вече е посочен като заподозрян и всичко това не може да бъде спряно от нищо и от никого, освен от човек, който ще отиде в милицията и ще направи самопризнания, че престъплението е извършил той. Доколкото разбирам, такъв човек едва ли съществува на белия свят. Ако ми бяхте казали, че убийството на госпожа Дударева не е извършено от нейния мъж, а от някой трети човек, и вие със сигурност знаете кой е той или поне от какви подбуди го е сторил, тогава щях да действам по съвсем друг начин. Тогава моята задача щеше да е да докажа, че вашият приятел не е извършил убийство, и да не допусна да бъде осъден невинен човек. Но тъй като престъплението все пак е извършено от Дударев, моята задача е да не позволя той да бъде осъден или казано с други думи — да оборя обвинението. Аз не мога да оспорвам неговата виновност, а само да поставя под съмнение материалите на следствието и да положа максимални усилия повторното разследване да не успее да събере доказателства за неговата вина. Така че решавайте — ще работим ли заедно или не? Изборът е ваш.

Изборът… Сякаш тя имаше някакъв избор! Едва успя да намери дори този адвокат и нямаше други връзки и познанства в юридическите среди. И въпреки че онова, което предлагаше този младичък Анатолий Леонидович, не й харесваше, разумът й осъзнаваше, че то е правилно. Само че щеше да й се наложи да мине през ужасно унижение и позор, доказвайки публично в съда, че Михаил е знаел отдавна за нейната изневяра. Тя не само щеше да изложи на показ и всеобщо одумване мръсното семейно бельо, но щеше да навреди и на служебната кариера на мъжа си. И макар той да не знаеше нищо, тя щеше да се постарае да го обвини в лъжа. Защо трябваше да го подлага на подобно изпитание? Каква беше неговата вина? Вината беше изцяло нейна, виновна беше само тя и щеше да бъде наказана за това, дори вече бе наказана, но Михаил…

— Знаете ли какво — започна неуверено Олга, — не искам да навредя на мъжа си. Той ще има служебни неприятности, ако всички решат, че още от самото начало е знаел за Георгий, но не се е отказал от делото.

— Нищо подобно — засмя се Анатолий, — няма да има никакви неприятности. Първо, всички ще се отнесат към него с разбиране и ще обвиняват за всичко подлия адвокат и съдиите, които се презастраховат, а не вашия съпруг. Милицията никак не обича адвокатурата и съда и е готова да ги обвини във всички смъртни грехове. Второ, чисто житейски, ситуацията е напълно обяснима и не предизвиква нищо друго, освен съчувствие. Трето, следователи не се намират на улицата, особено такива като вашия мъж, с дългогодишен стаж зад гърба си. Знаете ли колко много неща са необходими, за да уволниш такъв служител или изобщо да попречиш по някакъв начин на кариерата му? Страшно много. Но те ще се вкопчат с нокти и зъби в него, само и само да продължи да работи. И най-вероятно ще му простят баналната ревност — тази обикновена човешка емоция. Но законът не е настроен колегиално и не се съобразява с такива сантименталности. Така че материалите, събрани от вашия съпруг, ще се смятат за недействителни и опорочени, а ние с вас се нуждаем точно от това.

Олга усещаше, че сърцето й се къса. Трябваше да спаси Георгий и това не подлежеше на обсъждане, но на каква цена? Не можеше да вземе бързо решение.

— Трябва да помисля — каза тя. — Може ли?

— Разбира се. Помислете си. Когато решите какво да правите, обадете ми се и ще започнем.

Той я изпрати до вратата и ако се съдеше по бързо отдалечаващите се стъпки, хукна отново към банята. Олга се потътри към метрото, опитвайки се да събере мислите си. До нея имаше двама мъже — съпругът й и любовникът й. Единият се нуждаеше от помощ, а другият нямаше нужда от нея. Нещата уж изглеждаха прости. Но се налагаше да защити единия, като навреди на другия. Ако защитеше мъжа си, това означаваше да не спаси Георгий. Ако защитеше Георгий, щеше да навреди на Михаил. Кого трябваше да предпочете? Тя не знаеше. Естествено можеше да постъпи така, както й диктуваше любовта. Поне на този етап мъжът й се бе отказал от нея и не се знаеше дали смята да й прости или не. Георгий се втурна към нея за помощ, но той беше един такъв… Чужд. Отдалечен. Беше станал груб и коравосърдечен. И май че бе убиец. Тя нямаше да може да се отнася повече към него с предишната топлота и нежност. Но не можеше и да не помогне на мъжа, когото бе обичала, а може би още обичаше, щом я помоли за помощ. Ала Михаил също я обичаше и може би продължаваше да я обича. И с нищо не бе заслужил това, което тя се канеше да стовари на главата му. Михаил беше много силен и уверен в себе си, той имаше жилище, имаше работа, имаше бъдеще, а Георгий нямаше нищо — нито работа, нито бъдеще. Че какъв живот ще е това, макар и в луксозен апартамент или в огромна вила, но без работа, без съпруга, без деца. Той стана богат вдовец, но беше страшно самотен, а и самата Олга се канеше да го изостави.

Как се обърка всичко! И колко трудно бе да вземе правилното решение. Преди да стигне до метрото, тя седна на една пейка, извади цигарите си и запали. Обикновено пушеше съвсем малко, дори не всеки ден, но след всичко, което се случи, изпушваше по кутия и половина на денонощие. Именно на денонощие, а не на ден, защото почти не спеше.

Какво я ръководеше, когато си даде дума да помогне на Георгий на всяка цена, макар че реши да прекрати интимната си връзка с него? Ръководеше я принципът, че не бива да изневерява на доверието, на надеждата, която й бяха възложили. Георгий й вярваше и разчиташе на нея. А Михаил вече не й вярваше и не разчиташе на нея за нищо. Така че няма как да излъже мъжа си. Тя взе решение.

Олга хвърли фаса и влезе във фоайето на метрото. Намери телефонен автомат, мушна картата и поглеждайки към листчето, което стискаше в ръка, набра номера. А когато от другата страна вдигнаха слушалката, каза:

— Аз съм Олга Василевна. Съгласна съм.