Призрачни светлини

57.

Двадесет секунди след експлозиите мобилният телефон на Пейдж иззвъня. Двамата с Тори гледаха към небето в посоката, откъдето бе дошла ударната вълна. Той извади телефона от калъфчето на колана си и натисна бутона за връзка.

— Чухте ли ги? — попита настоятелно Медрано.

— Една слаба, една силна, после още една слаба — отговори Дан. — От северозапад. Единственото нещо там е обсерваторията.

— И аз това си помислих. Къде сте?

— На летището.

— Изненада! Най-накрая се сетих, че възнамерявате да използвате самолета си тази вечер. Един частен летателен апарат може да отиде почти навсякъде, нали?

— Почти.

— Най-близкият хеликоптер на Магистрална полиция може да дойде след час и половина. Не мога да чакам толкова дълго. Искам да отлетите до мястото на експлозиите и да откриете какво, по дяволите, се е случило.

— Проблемът е — каза Пейдж, — че едно от местата, където не може да отиде един частен самолет, е дадена забранена въздушна зона.

— Искате да кажете, че обсерваторията е с ограничен достъп?

— Обикновено забранената зона е свързана по някакъв начин с националната сигурност. Нямам представа какво общо може да има обсерваторията с всичко това, но ако отида там, най-малкото мога да загубя разрешителното си за пилотиране.

— Аз също не мога да вляза там — каза капитанът — Тя е федерална собственост. Нямам юрисдикцията да изпратя и полицейски коли. Слушайте, ще се опитам да взема разрешение от ФБР. Докато го чакам, може ли поне да прелетите покрай границата на зоната… И може би да се издигнете достатъчно високо, за да видите какво е станало?

— Това мога да направя. В самолета си имам полицейска радиостанция. Каква е вашата честота?

Дан записа номера, натисна бутона за прекратяване на връзката и върна телефона в калъфчето на колана си.

Погледна към Тори.

— Това може да се окаже опасно. Би могла да размислиш и да не идваш с мен.

— Имаш ли нужда от чифт допълнителни очи?

— Винаги.

— Тогава си имаш компания.

58.

Един куршум заора в пръстта близо до лявата буза на Брент. Той се сепна и наведе още по-ниско главата си.

Мястото, където лежеше, беше пясъчна падина, която можеше да е пресъхнало речно корито. Спечената земя бе попила водата от вчерашната буря, но под него като че ли имаше локва, която се просмукваше в дрехите му. После си даде сметка, че усещането за мокрота идва от панталоните му в областта на чатала.

Единственото нещо, което го предпазваше от пълната паника, бе телевизионната камера. „Няма да изпусна този шанс“. Той я насочи под ъгъл към черния пушек, който се издигаше на талази от сваления хеликоптер. После се изви надясно и насочи обектива към димящите останки на новинарския бус.

„Сега идва трудната част — да остана жив, за да покажа това на някого“ — помисли си Лофт.

Анита лежеше между него и горящия микробус. Главата й бе отпусната и тя изглеждаше по-крехка.

Запълзя към нея и спря на половината разстояние. Не знаеше къде точно се намира пазачът на обсерваторията. От новото си местоположение Брент се надяваше, че ще успее да вдигне камерата над нивото на падината и да заснеме какви са намеренията на стрелеца.

„Трябва да направя нещо. Няма само да лежа тук“.

Пое си дълбоко дъх, овладя треперещите си мускули и предпазливо се показа. През визьора на камерата видя охранителя да се обръща в неговата посока и да вдига карабината си. Успя да залегне точно преди три куршума да прелетят над главата му, вдигайки фонтани от пръст.

— Няма да обръщате внимание на табелата, а? — изкрещя пазачът отвъд оградата.

Брент бе загубил ръчния микрофон. Сега разчиташе само на микрофона „пушка“, монтиран на горния край на камерата, макар да не му се вярваше, че той ще улови гласа на охранителя от такова голямо разстояние.

— Трябваше да дойдете вътре да се пазарите — продължи пазачът. — А единственото, което исках, бе да слушам музиката!

„Музика?“ — зачуди се наум репортерът.

— Казах ви да се махате оттук! — изкрещя охранителят. — Но не, ти трябваше да продължиш да настояваш. Трябваше да ме отделиш от музиката!

„За какво говори той, по дяволите?“ — зачуди се Лофт.

— Нарушителите ще бъдат наказани! Така пише на табелата!

Още куршуми вдигнаха фонтани от пръст, която се посипа върху главата на репортера.

— И щом отворя тези порти, ще ви пратя в ада!

Брент запълзя към Анита, чиято тъмна кожа никога не бе изглеждала толкова бледа. Той измъкна химикалка, която придържаше турникета, и разхлаби вратовръзка, мръщейки се при вида на кръвта, която потече от лявата й ръка.

— От време на време трябва да се възобновява кръвообращението, иначе може да получиш гангрена.

— Твърде много знаеш — промърмори изтощено тя.

— Извинявай.

— Студено ми е. — Младата жена обърна глава настрани и се помъчи да повърне, но нищо не излезе от стомаха й. — Пулсът ми е ускорен. Мисля, че съм изпаднала в шок.

Лофт затегна отново турникета. Напъна се да избута един голям камък към нея и вдигна обутите й в маратонки крака върху него.

— Това би трябвало да помогне.

— Къде си научил всичко това?

— Правих репортаж за екип на Бърза помощ.

— И сега вече си експерт? Боже, иска ми се да не бях попитала. Камерата! — Дишайки тежко, Анита забеляза, че я беше сложил на земята, така че бе насочена към тях. Червената лампичка светеше. — Снимаш ли ни?

— Не искаш ли да станеш знаменитост?

За момент му се стори, че чува шум от приближаваща кола. Пулсът му се ускори от мисълта, че полицаите са чули експлозиите и идват. Ала слабото бръмчене внезапно спря и той се притесни, че е било плод на въображението му.

Вдигна камерата и като се надяваше, че пушекът и пламъците ще го прикриват, забърза към предната част на горящия бус. Спирайки далече от горещината, Брент насочи обектива край стената на микробуса и го фокусира върху охранителя, който стоеше пред вътрешната порта. Изглеждаше така, сякаш я изследваше.

„Не е сигурен дали още не тече ток по оградата — осъзна репортерът. — Дали когато хеликоптерът се разби в нея, е прекъснал електричеството, или той ще се опече, ако докосне портата?“

Пазачът явно реши да не рискува. Той се обърна към бетонната постройка, мина тичешком край пълния с трупове камион и изчезна през вратата.

— Анита! — Лофт се втурна към нея. — Той влезе вътре! Мисля, че ще изключи тока, който тече по оградата. Ако съм прав, скоро ще дойде за нас. Побързай! Трябва да се махаме.

Тя облиза пресъхналите си устни и кимна.

— Помогни ми да стана.

Младата жена преметна здравата си ръка през врата му. Брент я прегърна през кръста. Взе внимателно камерата. После я поведе бавно по черния път.

59.

Превишението на ростовското летище бе хиляда петстотин двадесет и четири метра. Пейдж се издигна с хиляда и шейсет метра по-високо и се насочи на запад по протежение на главното шосе, което според въздушната му топографска карта представляваше едната граница на забраненото за достъп въздушно пространство на обсерваторията. Височината му осигуряваше добра видимост върху равното тревисто поле вдясно от него.

Тори нагласи микрофона на слушалките си.

— Два стълба дим — каза тя и посочи с ръка.

Макар и далече, белите радиотелескопи на обсерваторията се виждаха ясно, дори и онзи, който бе наклонен настрани и насочен на югоизток. Единият източник на дим се намираше близо от лявата страна на антените. Другият бе пред тях, като пушекът се издигаше от черния път, който водеше от обсерваторията до главното шосе.

Черният дим напомни болезнено на Дан за цистерната с бензин, която бе видял да избухва в Санта Фе четири дни по-рано.

Докато летеше с чесната над главното шосе, двамата с Тори се озоваха успоредно на пожарите вдясно от тях, придобивайки по-близка видимост. Тя извади бинокъла от пилотската му чанта и погледна през него, като го нагласи на фокус.

— Виждам останки близо до радиотелескопите. — В гласа й се долови по-голяма тревога. — Роторни перки. Изглежда като разбит хеликоптер. — Тори насочи бинокъла към черния път. — Другите пламъци излизат от превозно средство. Микробус. На покрива му има антена. Прилича на новинарски бус.

Пейдж включи полицейската радиостанция.

— „Чесна“ Четири Три Алфа вика капитан Медрано!

Гласът на капитана незабавно прозвуча в слушалките му.

— Казвайте.

— Виждаме нещо, приличащо на разбит хеликоптер близо до обсерваторията. Той и един телевизионен микробус са обгърнати в пламъци.

— Какво?

— Не е ясно какво е станало. Казах ви, че забранените за достъп летателни зони обикновено са свързани с националната сигурност. Мислите ли, че там има някакъв специален правителствен обект? Такъв, който терористите биха искали да нападнат?

— От ФБР явно се тревожат за същото — отговори рязко Медрано. — Дадоха ви разрешение за по-близък оглед, а на мен — да изпратя там полицейски коли.

— Разбрано. Имам разрешение за влизане в зоната.

Дан направи вираж надясно към стълбовете дим. През гъстия пушек белите сателитните антени ставаха по-големи.

Тори продължаваше да гледа през бинокъла.

— Виждаш ли оцелели? — попита я Пейдж.

— Да. Но не при хеликоптера. Виждам двама души да се препъват по пътя. Вървят в нашата посока. Мъж и жена. Жената изглежда ранена.

Когато самолетът наближи, те влязоха в зрителното поле на Дан. Вървейки с мъка по черния път, мъжът придържаше жената с лявата си ръка. Той носеше нещо в отпуснатата край тялото му дясна ръка.

— Това телевизионна камера ли е? — попита учудено Тори. — Боже мой, това е телевизионният репортер, който ни търсеше.

Коленете на жената долу сякаш се подкосиха. Тя падна, повличайки мъжа със себе си, и двамата се строполиха на земята.

Тори регулира фокуса на бинокъла.

— Жената е обляна в кръв.

Гласът на Медрано избоботи в слушалките на Пейдж:

— От ФБР отмениха разрешението за достъп. Обръщайте! Махайте се оттам!

Дан погледна намръщено към жена си.

— Какво става?

Канеше се да натисне бутона за прекъсване на радиовръзката, но капитанът продължи да говори:

— Бяхте прав — това има нещо общо с националната сигурност. И е замесена някоя влиятелна личност. Там е изпратен екип от спецчасти.

Пейдж продължаваше да лети към обсерваторията.

— Разбрахте ли ме? — попита Медрано. — Разрешителното ви за влизане в забранената зона вече не е валидно. Обръщайте!

— Напоследък полицейската радиостанция не работи добре — каза Дан на Тори. — Чувам само пращене.

— Да, и аз това чувам.

Пейдж посочи към мъжа и жената на пътя. Тя лежеше по гръб, а мъжът бе коленичил до нея и правеше нещо на лявата й ръка.

— Според теб колко време ще отнеме на специалния екип да се организира? — попита той. — Най-близкото място, откъдето може да дойде, е Ел Пасо. А може би и от по-далече. Предполагам, че ще са нужни поне два часа, докато пристигне помощ. Дотогава жената може да умре.

— Разбирате ли? — Гласът на капитана звучеше тревожно и настоятелно. — Нямате разрешение да навлизате в това въздушно пространство!

Дан изключи радиостанцията.

Отвъд горящия микробус видя три високи огради, които обграждаха радиотелескопите на обсерваторията. До една от тях, която приличаше на хангар, бе паркиран открит камион.

Сателитните антени внезапно станаха по-големи. Пейдж прелетя на триста метра над тях, направи вираж и се отправи обратно към мъжа и жената, проснати на земята.

Когато самолетът беше точно над обсерваторията, Тори погледна надолу.

— Камионът до ниската постройка… Мисля, че видях… — Тя млъкна внезапно.

— Какво има? — изгледа я разтревожено Пейдж.

— Има трупове в каросерията.

— Трупове ли?

— Нахвърляни са един върху друг — отвърна ужасено тя.

Дан незабавно зави наляво. Направи кръг и се върна над радиотелескопите, като се насочи към камиона. Този път зае позиция със самолета, така че да погледне долу от страничния прозорец.

В каросерията на камиона бяха натрупани човешки тела със стърчащи във всички посоки крайници. Не можа да ги преброи. Някои носеха жълтеникавокафяви униформи, други — лабораторни престилки.

— Мили боже! — възкликна той.

В този миг мъжът под тях погледна отчаяно нагоре, но Пейдж се бе съсредоточил върху пътя. Беше черен път и изглеждаше равен, ала това не означаваше, че по него няма камъни и дупки, които можеха да спукат гума или да счупят колесник. Ако кацнеше там, рискуваше самолетът да се преобърне.

— Тори, стегнат ли е коланът на седалката ти?

Тя кимна утвърдително и той дръпна назад дросела, за да намали височината. Същевременно освободи ръчката за управление на елеваторите, като наведе носа на самолета леко надолу и намали скоростта. За да я намали още повече, спусна максимално предкрилките и задкрилките.

Чесната се понесе устремно към земята. Щом забави полета, той изравни самолета спрямо пътя и почувства как се снишава.

При повечето кацания Дан предпазваше носовия колесник, като първо приземяваше задните. Обаче сега целта му беше да постигне възможно най-кратък спирачен път, което означаваше, че нямаше време предният конник плавно да докосне земята. Вместо това той се приземи на трите колесника едновременно. Щом усети разтърсването, натисна педалите на спирачките и издърпа ръчката за управление на елеваторите. Спря на шейсет метра от мястото на кацането.

Изключи бързо двигателя, отбелязвайки между другото изтракването на предпазните колани, когато двамата с Тори ги откопчаха. Отвори вратата, скочи на земята, грабвайки походната аптечка изпод задната седалка, и се затича към ранените на пътя.

Съпругата му го следваше задъхано.

Стигнаха до мъжа и жената и се увериха, че пострадалият наистина бе телевизионният репортер. Само дето изглеждаше по-мършав, ухото му кървеше, а костюмът и русата му коса бяха покрити с прах. Ала Пейдж нямаше време да го оглежда подробно, когато клекна до жената и се ужаси от кръвта, обагрила дрехите й.

— Дръжте ниско главите си, защото онзи отново ще стреля! — предупреди настойчиво мъжът.

— Какво се е случило с нея? — попита Пейдж.

— Беше простреляна. Дръжте ниско главите си!

— Простреляна? — Дан отвори походната аптечка.

— Пазачът може да се върне всеки момент. — Пребледнелият репортер погледна назад към обсерваторията.

— Прострелял я е охранител? — попита смаяно Тори.

Пейдж огледа вратовръзката, която служеше за турникет.

— Вие ли направихте това? — попита той репортера.

— Беше единственото, което ми дойде наум.

— Спасили сте живота й.

Дан разгледа внимателно дълбоката и опасна рана. Стори му се, че видя костта. Нямаше време да я почиства.

— Тори, отвори тези пакети.

Докато тя се оправяше с пакетите, извади от аптечката малка ролка лейкопласт.

— Съжалявам, че нямам нищо обезболяващо — каза той на жената.

Тя не отговори. Очите й бяха полуотворени.

Тори му подаде пакетите. Пейдж изстиска антисептичен крем в раната и я покри с марлен тампон.

— Ножици — каза, докато ровеше в аптечката. — Трябват ми ножици.

— Използвайте този нож. — Репортерът измъкна от джоба на панталоните си черен сгъваем нож с бутон отстрани на острието. — Неин е.

Дан отряза дълго парче лейкопласт. Уви го около ръката на жената, после отряза второ парче и го залепи отгоре.

— Аз ще режа, а ти го увивай — предложи Тори и взе ножа и ролката.

Докато слагаше още лейкопласт, за да направи стегната превръзка, вниманието му бе привлечено от червена лампичка. Тя беше на телевизионната камера, която репортерът бе насочил към него, очевидно правейки запис.

Ала Пейдж не можеше да си позволи да се разконцентрира. Довърши превръзката и махна турникета, изчаквайки да види дали кръвта ще избие през лейкопласта.

Внезапно върху него се посипа пръст и проехтя далечен пукот.

— Какво става, по дяволите…

Още пръст изригна като фонтан в лицето му. Между далечните пукащи звуци видя облачета прах да се вдигат от пътя.

— Някой стреля по нас.

— О, мамка му, пазачът отвори портите. Той идва! — изпъшка репортерът.

— Защо стреля по нас? — попита Тори. — Защо има трупове в онзи камион?

Дан погледна край горящия микробус към радиотелескопите. Сега портите и на трите огради бяха отворени. Някакъв мъж стоеше пред третата порта и се прицелваше с карабина, която отскочи при отката.

На пътя се вдигна фонтан от пръст. Проехтя пукотът от изстрела.

— Ние сме просто извън обсега му.

Пазачът пристъпи напред и отново стреля. След миг куршумът изора пръстта малко по-близо.

— Трябва да стигнем до чесната — каза Пейдж. — Побързайте, преди да е приближил.

Той внимателно вдигна на ръце ранената жена. Острият мирис на кръвта й изпълни ноздрите му, когато пое по пътя. Въпреки че беше слабичка, отпуснатото й тяло тежеше — нозете й се люлееха във въздуха.

Репортерът тичаше пред него с телевизионната камера.

Тори стигна до пасажерската врата на самолета, отвори я широко и наклони седалката напред. Дан спря под високото крило и настани ранената жена на задната седалка.

— Качете се тук! — каза той на репортера. — Закопчайте предпазния й колан! Закопчайте и вашия!

Докато заобикаляше отзад чесната, забеляза ужасен, че пазачът тича към тях с все сили.

В следващия миг спря и стреля. Близо до опашката на самолета се вдигна фонтанче пръст.

„Куршумът е рикоширал някъде в земята“ — помисли си Пейдж.

Измъкна пистолета си и се прицели високо. Ако стреляше право напред, куршумите му щяха да заорат в пръстта доста преди да достигнат далечната мишена. Като се целеше високо обаче, те щяха да опишат дъговидна траектория, което увеличаваше обсега им. Естествено, така губеха по-голяма част от мощта си, но той се надяваше, че ще се забият достатъчно близо до пазача, за да го накарат да спре.

Дан стреля шест пъти в бърза последователност. Шест облачета прах се вдигнаха на пътя пред охранителя, принуждавайки го да отстъпи. Пейдж незабавно изтича край лявата страна на самолета, отвори вратата на кабината и се покатери вътре.

Тори бе заела мястото си на пасажерската седалка закопчаваше предпазния си колан.

Дан натисна главния ключ, завъртя ключа за запалване и даде газ. Витлото рязко се завъртя със силно бръмчене. Когато отпусна спирачките, почувства как чесната заподскача по черния път. Допълнителното тегло на двамата нови пасажери намаляваше мощта на двигателя.

„Хайде! — изруга наум Пейдж. — Тръгвай!“

Докато самолетът се тресеше все по-силно по пътя той си представи как пазачът тича с всичка сила, за да попаднат в обсега на карабината му. Стегна се в очакване на куршумите, които щяха да пробият задното стъкло и да го улучат в гърба или да повредят задните крила и да направят невъзможно излитането на чесната.

— Самолетът вдига облак прах — извика репортерът отзад. — Не мога да видя охранителя.

„Което означава, че той пък не може да види чесната — помисли си Дан. — Ала това няма да го спре да стреля по нас“.

Набирайки достатъчно скорост, Пейдж дръпна ръчката за управление на елеваторите и усети, че самолетът се отдели от земята. Задържа го ниско, тъй като искаше да вдигне по-голяма скорост, преди да се издигне. Точно сега беше важно да се спечели дистанция, а не височина. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, дръпна ръчката за управление на елеваторите и насочи носа на самолета към хоризонта.

Изведнъж си даде сметка, че ризата му е подгизнала от пот.

— Тори, поеми управлението.

Той си сложи слушалките. Те заглушиха бръмченето на двигателя, когато включи радиосистемата.

— Поемам отново управлението — каза Дан.

Не можа да се свърже с Медрано по полицейската радиостанция. В крайна сметка извинението му, че е влязъл в забраненото въздушно пространство, беше, че тя се е развалила. Ето защо използва радиовръзката на самолета. Въпреки че ростовското летище нямаше контролна кула, надяваше се, че някой в тамошното управление ще го чуе.

— Ростовски въздушен трафик! На борда на „Чесна“ Четири Три Алфа има ранен пътник. Бил е прострелян. Нуждаем се от линейка на летището. Очаквано време на пристигане след пет минути. Ростов!

— Чувам ви, Четири Три Алфа — каза нечий глас в слушалката на Пейдж. Принадлежеше на мъжа с протрития гащеризон, който му беше дал документите за колата под наем. — Ще осигуря линейката.

Дан наклони глава към репортера отзад.

— Как е тя?

— В безсъзнание, но, изглежда, лейкопластът е затворил раната.

Вдясно от Пейдж се появиха загражденията за добитък в покрайнините на Ростов, както и сградата на градския съвет на главната улица. Сякаш навсякъде имаше хора и автомобили, които обикаляха из града, докато падне нощта, за да се отправят към зоната за наблюдение.

Той се заспуска към летището североизточно от Ростов. Преди това огледа изпитателно порутените ръждясали хангари и напуканата и буренясала писта на изоставената военновъздушна база в противоположната посока. Нямаше и следа от джиповете, които бе видял предишната вечер. Погледна намръщено отвъд руините към големите скални блокове. Те наистина изглеждаха като гигантски изгаснали въглени, разпръснати в хаотичен полукръг, — всичко, което бе останало от вулканичното изригване, което ги бе изхвърлило на повърхността преди цяла вечност.

60.

Локхарт лежеше на земята и говореше по радиостанцията.

— Самолетът излита. Има много прахоляк, но виждам, че охранителят все още тича и стреля.

— Застреляй кучия син! — нареди гласът на Рейли.

— Той е извън обсега ми, сър.

— Приближи се.

— Слушам, сър. — Сержантът огледа небето. — Изглежда, самолетът се измъкна.

— До утре няма да има начин да скрием това. Ако не бях поставил под възбрана това място, досега тук щеше да е пълно с полицейски коли. Не искам никой да се досети за какво служи в действителност това съоръжение. След като се погрижиш за пазача, унищожи цялото оборудване в обсерваторията. Направи така, че да изглежда, че той го е извършил.

— Слушам, сър.

Все така легнал, Локхарт наблюдаваше охранителя, който продължаваше да стреля към потеглящия самолет — не спря да натиска спусъка дори и когато му свършиха патроните. Щом лъчите на залязващото слънце оцветиха прахоляка в аленочервено, пазачът погледна към небето, после се обърна и закрачи ядосано към първата от трите огради.

Сержантът се намираше вдясно от охранителя, на стотина метра зад него. Куршумите на Д4 можеха да стигнат дотам, но Локхарт не можеше да е сигурен къде точно ще попаднат. За да спре пазача, а не само да го подплаши, трябваше да отиде по-близо.

Доволен, че се намира извън полезрението на мъжа, той се изправи, мушна радиостанцията в брезентовата войнишка торба, която висеше на рамото му, взе своята Д4 и се затича. Когато охранителят мина край горящия бус и наближи обсерваторията, Локхарт ускори крачка. Торбата се удряше в бедрото му. Каменистата земя скърцаше под дебелите подметки на обувките му, но вятърът духаше в неговата посока, така че слабият шум нямаше да бъде чут.

Не можеше да позволи на мъжа да стигне до вратата на бетонната постройка. Сержантът закрачи по-отривисто през сухата трева, без да обръща внимание на потта, която капеше от лицето му.

Охранителят стигна до първата порта.

Локхарт ускори крачка, за да приближи повече.

Пазачът стигна до втората порта.

Сержантът бе видял затруднението на охранителя, когато се бе опитал да стреля през трите огради. Като продължаваше да върви бързо напред, той същевременно взе да завива към пътя.

„Ще трябва да стрелям през отворените порти“ — помисли си.

От сто метра.

Внезапно пазачът спря.

„Дали ме е чул?“ — разтревожи се Локхарт.

Охранителят се обърна, но вместо да погледне в неговата посока, тръгна обратно и посегна към първата отворена порта. Като започна да я затваря, застина при вида на тичащия към пътя мъж.

Сержантът спря, вдигна карабината си, помъчи се да успокои дишането си и се прицели. Ръцете му трепереха от усилието. Годините на военно обучение му помогнаха да стегне мускулите си и да овладее потрепването на цевта.

Пазачът също вдигна своето оръжие и се опита да стреля пръв, но нищо не се случи — беше изгърмял всичките си патрони, стреляйки по самолета. Той се обърна и затича към средната порта.

Локхарт натисна спусъка. Селекторният ключ на карабината му беше настроен на три последователни изстрела. Първият залп пропусна целта. Той пое дълбоко дъх, задържа го и отново стреля.

Охранителят залитна, но продължи да тича. Той мина през втората порта и се насочи към последната, като всяка от отчаяните му крачки го отдалечаваше все повече, правейки го по-трудна мишена.

Сержантът изстреля още един залп и мъжът сякаш пак залитна. Обаче мина край камиона и се скри в тъмнината отвъд отворената врата на сградата.

Като изпсува, Локхарт стреля в отвора на вратата. Патроните му свършиха, така че изхвърли празния пълнител, извади нов от войнишката си торба, постави го, освободи затвора и пак стреля през отворената врата!

Тогава осъзна, че е на открито и е невероятно лесна мишена сега, когато пазачът бе имал възможност да презареди оръжието си. Той се втурна вляво от пътя, спря се на мястото, където трите реда огради осигуряваха известно прикритие, и се просна на земята, ставайки по-трудна за уцелване мишена.

За съжаление, докато оградите му осигуряваха някаква защита от куршумите, те също така предпазваха и охранителя.

Сержантът се взираше в отворената врата.

„Уцелих го два пъти. Почти съм сигурен в това. Той вероятно ще умре от загуба на кръв“.

Празното пространство го дразнеше.

„Разбира се. Просто е въпрос на време. Ще изчакам малко и ще го оставя да му изтече кръвта. След това няма да има проблем да вляза вътре. Точно така. Няма да има никакъв проблем“.

Внезапно вратата се затръшна.

Сержантът не откъсваше поглед от нея на слабата светлина. Той предпазливо се изправи, отиде до пътя и мина през трите отворени порти. Затърси следи от кръв по земята, но не видя такива.

„В крайна сметка не съм го уцелил. Той просто се е спънал“.

Държейки карабината си готова за стрелба, Локхарт приближи затворената врата. Тя беше от здрав метал. Предния ден, когато бе пристигнал с полковник Рейли и екипа, бе забелязал колко е дебела. Не се съмняваше, че се заключва автоматично, както и че цялата бетонна постройка е облицована с подобен здрав метал. Електронната ключалка до вратата изискваше специален код за отварянето й. Нямаше значение дали полковникът знаеше числата, използвани предишния ден, защото пазачът сигурно ги бе сменил.

„Дори и да имах гранати, нямаше да мога да мина през тази врата“ — каза си сержантът.

Отново огледа земята, но не забеляза следи от кръв.

Тръгна към камиона и подуши миризмата на труповете, преди да ги види.

Като отдушник на разочарованието си, стреля в наблюдателната камера над вратата и в тази, която бе поставена на единия стълб на оградата. Имаше още цял куп за унищожаване и Локхарт го направи, пръсвайки ги на парчета една след друга. Сега охранителят нямаше да вижда какво прави той, но трошенето не свърши никаква работа, защото сержантът не можеше да проникне вътре.

„Полковникът няма да е никак доволен“.

Локхарт изчака няколко секунди, преди да бръкне в раницата си за портативната радиостанция.

61.

Пейдж кацна колкото можа по-меко, като задържа максимално дълго носовия колесник над земята, така че ранената жена да не усети друсането. Продължи от пистата към кирпичената административна сграда на летището, където го очакваше мъж с протрит работнически комбинезон.

Като изключи двигателя, Дан бързо излезе, наведе напред седалката си и изнесе жената от задната седалка. Тя все така бе в безсъзнание.

Мъжът с комбинезона се втурна да помогне.

— Линейката е на път — каза той, когато я положиха внимателно на настилката под сянката, която хвърляше месната, за да я предпазят от слънцето.

Пейдж чу приближаващия вой на сирените.

— Колите на Магистрална полиция също идват — добави мъжът.

Дан не очакваше с нетърпение този разговор.

Тори и репортерът се присъединиха към тях.

Обагрен в червено от светлината на залязващото слънце, телевизионерът застана пред него.

— Нямах възможност да ви се представя. — Беше сложил камерата на рамото си и се затрудни да я задържи там с лявата си ръка, когато протегна напред дясната. Ръкавът на сакото му бе скъсан. — Брент Лофт.

— Знам кой сте — каза Дан.

Брент не отговори веднага, очевидно поласкан, че Пейдж го е познал.

— И аз, разбира се, знам кой сте вие.

— Моля? — попита Дан.

— Вие имате червена коса — каза репортерът, като се обърна към Тори. — Значи сте двойката, която търся — Даниъл и Виктория Пейдж от Санта Фе. Написал съм си домашното. Вие сте героите от онази вечер.

— Тази камера още ли работи? — поинтересува се Пейдж.

— Ще е безполезна, ако не работи.

Дан бе преживял толкова много, че тази допълнителна емоция направо го смаза. Нуждата да защити жена си едва не го накара да изтръгне камерата от ръцете на Лофт и да я захвърли на цимента.

Приближаващите сирени му помогнаха да се овладее.

Той си пое дълбоко дъх.

— Това не може ли да почака? Не е нещо, за което искаме да говорим точно сега. Спасихме живота ви. За щастие, докарахме тук приятелката ви навреме. Това нищо ли не струва? Дайте ни малко почивка.

Репортерът погледна към своята спътница, лежаща в безсъзнание, и кимна утвърдително. Когато отново се обърна към Тори, воят на сирените прозвуча по-близо.

— Имам само един въпрос.

— И очаквате да ви повярвам?

— Истина е. Само един въпрос.

— Какъв е той? — попита Виктория Пейдж. — Уморих се да се крия от вас. Нека приключим с това.

— Мога да разбера цялото поведение на съпруга ви онази вечер. Той е професионалист, обучен да поема контрол в кризисни ситуации. А вие сте агент по продажба на недвижими имоти. На ваше място повечето хора щяха да се паникьосат. Обаче по някакъв начин сте намерили сили да вземете пистолета и да спрете стрелеца. Куражът ви е забележителен. Как, за бога, успяхте да направите това?

— Нямах избор — отговори Тори. — Той се канеше да убие мъжа ми. — Тя погледна право към Дан, после към Лофт. — Как бих могла да не опитам да защитя съпруга си?

— Значи казвате, че любовта ви е вдъхнала смелост? — попита Брент.

— Да. — Тори пак погледна Пейдж. — Любовта ми вдъхна смелост.

Репортерът свали камерата и ги изгледа изучаващо и двамата.

— Благодаря ви, че спасихте Анита и мен.

Сирените станаха нетърпимо високи. Пред погледа им изскочи една линейка и закова спирачки до административната сграда на летището, последвана от кола на Магистрална полиция. Санитарите скочиха от линейката, бързайки да извадят носилката. Единият от тях носеше санитарна чанта, докато тикаха носилката към лежащата на земята жена.

Медрано слезе от полицейската кола, нахлупи стетсъна на главата си, изпъна тяло и тръгна с големи крачки към Пейдж.

— Казах ви да не летите над тази зона — извика високо.

— Това е нещо ново за мен — отвърна Дан. До него санитарите сложиха кислородна маска на лицето на ранената операторка и й включиха система. — Нали ми обяснихте, че от правителството са ми дали разрешение да пренебрегна забраната.

— И после го анулираха. Предупредих ви да излезете от там.

— Ако сте ни казали такова нещо, то ние не сме го чули — обади се Тори. — Полицейската радиостанция се развали.

Лофт излезе напред, като крепеше телевизионната камера на рамото си, и я насочи към Медрано.

— Капитане, аз съм Брент Лофт от новинарската емисия „Първи на мястото на събитието“ в Ел Пасо. Това семейство извърши нещо удивително. С голям риск за живота си те приземиха самолета си на опасен терен в обсерваторията, за да попречат на един охранител да ни убие. Всъщност, както можете да видите, той вече простреля моята колежка. Те ни качиха на самолета си и излетяха. През цялото време се страхувах, че онзи маниак ще изстреля някоя граната по нас.

Медрано бе сварен неподготвен.

— Граната ли?

— Той вече бе използвал една, за да свали хеликоптера. После откри огън по нашия бус.

— Защо е стрелял с гранати?

— Нямам представа, както и не знам нищо за онези трупове в каросерията на камиона.

— Трупове… в камион!

— И то много. Пазачът непрекъснато дърдореше, че искал да слуша музика. — Репортерът продължи да държи насочена камерата. — Там става нещо лошо, капитане. Трябва да влезете с хората си в обсерваторията, преди да се случи още бог знае какво.

Медрано отвори уста да каже нещо, после се отказа. Той тръгна забързано към патрулката си, където взе микрофона на полицейската радиостанция и заговори тревожно.

Лофт отклони камерата и я насочи към санитарите, които тъкмо вдигаха жената на носилката.

— Как е тя? — попита ги Пейдж.

— Загубила е много кръв — отговори единият от тях.

— Щеше да загуби и още, ако не беше този човек с камерата.

— Ще използвам това изявление, когато редактирам материала — каза Брент.

Той отиде бързо до линейката и започна да говори със санитарите през отворените врати. Със свободната си лява ръка правеше убедителни жестове. След това се качи отзад.

Дан поклати глава.

— Не ми се иска да го казвам, но смятам, че ще видим още много неща от него по телевизията.

Линейката се отдалечи с виеща сирена.

Мъжът с протрития комбинезон дойде при тях.

— Ще ви помогна да избутате самолета до участъка за престой.

— Всъщност ние отново ще излетим — отвърна му Пейдж.

Мъжът погледна намръщено към притъмняващото небе.

— Никога не съм обичал да летя през нощта.

— Имаме още нещо за уреждане. Нали, Тори? Или може би вече не изпитваш нуждата да го правим.

— Повече от всякога — отговори тя. — Нека приключим с това.

62.

Напевното бръмчене бе станало толкова силно, та Халоуей имаше чувството, че някой пробива черепа му с бормашина.

„Не остана много — помисли си той. — Скоро изобщо няма да го чувам. Скоро единственото нещо, което ще чувам, ще е музиката“.

Обаче въпреки решимостта си трябваше да използва цялата си воля да не се разконцентрира, докато довършваше поставянето на умело замаскирания капан. Устройството — беше го научил в Ирак — се състоеше от две жици за препъване. Първата бе опъната над горния край на стълбището. Ако щурмуващата група успееше някак да разбие вратата, тъй като бяха професионалисти, щяха да проверят за капани. След като забележеха жицата и гранатите, към които бе свързана, щяха да я обезвредят и да продължат надолу по стълбите. Втората жица — опъната в тъмното в долния край на стълбището — беше смъртоносната.

Докато работеше, ръцете му се разтреперваха от бръмченето, но той ги овладяваше с усилие на волята. Като стискаше зъби, Халоуей завърза жицата за грозд от маскирани гранати. Доволен от добре свършената работа, той внимателно се спусна по стълбището.

Като стигна долу, тръгна забързано по коридора и влезе в залата за наблюдение, където видя, че още монитори са угаснали. Един от малкото, които работеха, показваше мъжа, който бе стрелял по него, в момента, когато той вдигна карабината си и откри огън.

Още един екран излезе от строя.

„Е, хубаво — помисли си Халоуей. — И без това нямаше да гледам повече мониторите“.

Той взе заредената си карабина Д4 и тръгна по коридора към вратата с надпис „Анализ на данни“. Вече бе занесъл вътре още пет карабини и ги бе сложил на масата заедно с множество пълнители с по сто патрона и малък стек с гранати. Ако някоя атакуваща група се опиташе да му попречи да слуша музиката, възнамеряваше да им покаже колко много ще го разяри това.

В стаята още миришеше на смърт, най-вече заради засъхналата кръв, която покриваше пода. Ала Халоуей нямаше време да я почисти. Както и да е, когато засвиреше музиката, ароматът на канела щеше да измести зловонието на кръвта. Тъй като не знаеше как да борави с електронните уреди, държеше ги всичките включени и таблата им постоянно светеха.

Единственият ключ, който се осмеляваше да използва, бе този, с който се пускаха или говорителите, или слушалките. А единственото копче, което знаеше как да върти, бе това за силата на звука. Докато бе подготвял капана, бе оставил включени говорителите. Бяха достатъчно усилени, та и отдалече чуваше пращенето на статичното електричество. Но нещо по-важно — сред прашенето бе чул и усилващите се нотки на музиката. Точно тези едва доловими пленителни звуци му бяха дали сила да работи, независимо от нетърпимото главоболие.

Сега музиката беше нещо повече от нотки и отгласи. Набирайки мощ, тя се носеше бавно и плавно. Халоуей се почувства така, сякаш неземните акорди го повдигаха. Болката от свредела, стържещ мозъка му, милостиво взе да намалява. Мънкащото жужене отслабна, погълнато от чувствената мелодия, която отново предизвика у него усещането за вкус на портокалов сок и водка.

Той затвори очи. Жената, с която танцуваше, шепнене ту в едното, ту в другото му ухо. После ги целуна и прокара език по тях.

От това ушите му станаха влажни. Халоуей ги допря с ръце и отвори очи, поглеждайки дланите си.

От ушите му течеше кръв.

63.

Рейли приключи поредния телефонен разговор в успешните си усилия да задържи силите на реда настрана от обсерваторията. Гласовете по време на напрегнатите разговори му бяха звучали глухо, защото не смееше да извади тапите от ушите си. Навън бе почти тъмно и прашенето от звуковите монитори започваше да се превръща в музика.

Думите „национална сигурност“ имаха силен ефект. Със съдействието на ФБР Рейли отново бе спрял Магистрална полиция да влезе в забранената зона. Беше уредил да докарат оборудване, което щеше да позволи на атакуващия отряд да проникне в обсерваторията. След като елиминираха пазача и почистеха обекта, така че от външните управления да не задават въпроси за истинската му цел, той щеше да се погрижи при аутопсията на копелето в кръвта му да бъде открито високо съдържание на кокаин, което щеше да обясни шизофреничното му поведение.

Рейли остави телефона, излезе от командния център и огледа осемте мъже пред многобройните електронни конзоли. С озарени от светлината на уредите лица, те въртяха копчетата на потенциометрите, настройвайки и регулирайки постъпващите сигнали. По негова заповед мъжете бяха изключили звука на мониторите си. Тапите бяха здраво натикани в ушите им.

Полковникът си помисли за своя прадядо, който през 1919 година бе излетял по посока на светлините и никой не го бе видял повече. Прабаба му бе взела двегодишното си момченце и се бе преместила в Бостън, но независимо от разстоянието, което я бе деляло от светлините не бе успяла да ги прогони от мислите си. Спомените й за тях и за съпруга й се бяха превърнали в приказки за лека нощ на сина й, който бе израснал със сънищата за светлините. Когато бе станал двадесетгодишен и майка му бе починала от рак на кожата, той бе изминал на автостоп целия път до Тексас. Бе пътувал на стоп, защото Голямата депресия продължавала да опустошава страната. Да използва краката и палеца си бил единственият начин, който можел да си позволи, за да извърши това пътешествие.

Казвал се Едуард. Разказът на майка му за изчезването на баща му толкова го бил завладял още от дете, че бил привлечен от Ростов, както религиозните хора са привлечени от светите места. Отнело му три месеца да стигне дотам. Когато най-сетне пристигнал, коланът му бил пристегнат до последната дупка и пак едва придържал панталоните му. Подметките на обувките му били пробити. Ризата му била станала на дрипа, а лицето му било силно загоряло от слънцето.

Галантерийният магазин, за който майката на Едуард му била разказвала, още работел, макар и слабо, съдейки по оскъдните стоки, изложени на витрината му. Когато отворил вратата му, иззвъняло звънче. Белокос мъж и жена с уморен вид го погледнали въпросително иззад щанда. Независимо от възрастта им, той веднага видял приликата.

— Аз съм вашият внук — съобщил младежът.

Те зяпнали от изненада. Преди да успеят да го попият нещо, Едуард им казал онова, което желаел да изреве през целия си живот.

— Кажете ми къде да отида, за да видя светлините.

Думите му ги шокирали още повече.

Младежът помагал в галантерийния магазин. Освен това си намирал почасова работа — боядисвал обори и поправял дървените тротоари срещу чифт нови обувки, дрехи и хранителни продукти, необходими на баба му, за да храни новия член на семейството. В Бостън месото било лукс, но не и в този скотовъден район. Телешкото с картофи на неговата баба му помогнало да възвърне теглото си, което бил загубил по време на дългото си и мъчително пътуване.

Всяка вечер Едуард вземал очукания пикап на дядо си и излизал извън града, за да види светлините — или да се опита да ги види, защото те не се появявали.

— Сигурни ли сте, че са реални? — попитал той баба си и дядо си. — Вие виждали ли сте ги?

— Да — отговорила баба му, а дядо му кимнал утвърдително. — Макар и след известен брой опити.

— Мама се кълнеше, че ги е виждала много пъти.

— Отначало и тя не можеше да ги съзре — обяснил дядо му. — Отне й доста време.

— Баща ми е вярвал достатъчно в тях, за да рискува живота си — казал Едуард, който взел да се ядосва, сякаш криели нещо от него. — Е, къде са те? Защо аз не мога да ги видя?

— Някои хора просто не могат — заявила баба му.

— Защо не могат?

— Никой не знае.

Това го накарало да се почувства по-отчаян от всякога.

В дните, в които не можел да намери работа, скитал из района, където казвали, че се появяват светлините. Стоял на летището, построено от баща му през Първата световна война. Бурени и трева покривали непавираната писта, чиято дължина едва се различавала. Някогашните кирпичени хангари сега представлявали купчини пръст. Той се взирал в далечните очертания на черните камъни, които изглеждали като огромни късове застинала лава от угаснал вулкан, наречени напълно уместно Лоша земя.

Гледал на юг, към Мексико.

— Никой ли не е открил останки от самолета? — попитал баба си и дядо си.

— Някои от бившите му курсанти се опитаха. Прелетяха осемдесет километра — целия път до Мексико. Двама от тях фактически навлязоха в територията на Мексико. Летяха насам и натам в така наречената „мрежа“ но не намериха баща ти или неговия самолет.

— Никой не изчезва просто така.

— Крилата бяха обвити с ленено платно, което бе лакирано с шеллак за по-голяма твърдост. Ако самолетът се е разбил и е изгорял, останките може да са били разпръснати надалече от вятъра.

— А трупът му?

— Бог да го благослови, костите на Джон може да са били отнесени от койотите.

— Искам да видя светлините.

— Може би напразно се опитваш.

На следващия ден Едуард копал дупки за стълбове в едно ранчо, докато изкарал достатъчно пари, за да си купи бутилка уиски. А това не било лесно да се намери, защото макар Сухият режим да бил приключил преди четири години, жителите на Ростов били гласували градът да остане „сух“.

Като се стъмнило, той отишъл с пикапа до старото летище, седнал на земята, отворил шишето и започнал да пие. Дотогава единственият алкохол, който бил опитвал, била бирата, но възможността да открие бира в Ростов се оказала дори по-малка, отколкото да намери уиски. Освен това той се нуждаел от нещо силно.

Уискито опарило гърлото му. Едуард усетил как топлината стигнала чак до стомаха му. Станало му зле и едва не повърнал.

Поне действало по-бързо, отколкото бирата. Тъй като не бил привикнал, не му било нужно много време, за да се почувства замаян и да загуби равновесие, сякаш нещо се кандилкало в черепа му. Скоро езикът му надебелял. Клепачите му натежали. Луната и звездите се размазали пред очите му.

— Хайде! — изкрещял Едуард. — Позволете ми да ви видя — Гласът му бил глух и хрипкав. — Вече не се мъча да го правя. Отпуснат съм. — Той се изкискал глуповато и отпил още една глътка. — По дяволите, пиян съм… Пиян като прасе… Проклет… смрадлив… пияница.

Младежът затворил очи. Помъчил се да ги отвори. Пак ги затворил.

И припаднал.

През нощта излязъл хладен ветрец, който развял косите на Едуард и погалил бузите му. Той сънувал, че е в лодка, плаваща в някакъв поток. Умът му сякаш се люшкал — нагоре, после надолу.

Събудил се от блясъка на изгряващото слънце. Но когато успял да повдигне натежалите си клепачи, видял мрак вдясно от себе си. Луната и звездите още били там, но той виждал най-вече тъмнина.

Отдясно.

От лявата му страна слънцето продължавало да грее и когато младежът повдигнал пулсиращата си от болка глава от пръстта, на която лежал, видял, че слънцето всъщност била носеща се във въздуха светеща топка.

Все още замаян, той наблюдавал как тя се разделила на две сфери — червена и жълта. Те на свой ред се превърнали в четири, към цветовете се добавили синьо и сиво. Четирите сфери се разделили на осем, като новите били обагрени в оранжево, лилаво, кафяво и ослепително сребристо. Пулсирайки, те приближили, ставайки по-големи, а блещукането им — по-силно.

Но имало и още нещо, някакъв звук, който не можел да определи, — съскане или жужене, или може би далечна музика — като от радиостанция, която е заглъхнала дотолкова, че почти не се чува.

Макар че майка му била казала, че светлините са уплашили първия път, когато ги е видяла, Едуард не очаквал да изпита същото чувство. В крайна сметка те били причината майка му и баща му да се влюбят. Ако не били светлините, той никога нямало да се роди. Баща му бил така хипнотизиран от тях, че направил всичко възможно да открие откъде идват те.

Ала докато цветовете на светлините се увеличавали пред погледа му, разпръсвайки тъмнината, Едуард не изпитал страха, описан от майка му. Чувството било още по-силно.

Било ужас.

Майка му била ревностна богомолка. Всяка неделя тя вземала сина си със себе си, като винаги стояла в задната част на храма, отивала късно и си тръгвала по-рано така че хората да не видят пораженията по лицето й.

Той си спомнял много малко от тези неделни утрини, освен нетърпението си да излезе и да играе, както и една конкретна проповед, изнесена от пастора. Темата била Христовото Преображение, дума, която Едуард — тогава десетгодишен — не разбрал, но която след това помолил майка си да повтори няколко пъти, докато не я запомнил, защото проповедта го била смутила.

Свещеникът споменал, че в Евангелията се разказва как Христос завел трима от апостолите на върха на една планина, където се преобразил в истинско сияние. Дрехите му станали блестящи като слънцето. Светлината била така ослепителна, че апостолите паднали на земята, свеждайки очи от страх. Когато най-сетне отново вдигнали поглед, Исус пак бил възвърнал човешкия си облик.

„Станете — казал им той. — Не се страхувайте. Не казвайте на другите за това видение“.

Пасторът бил използвал този пасаж, за да обясни колко прекрасен, колко бляскав и омаен ще бъде раят. Това обаче се сторило напълно безсмислено на Едуард. Как би могло нещо да е едновременно прекрасно и ужасяващо? Според него раят би трябвало да кара човек да се втурне към него, а не да падне от страх на земята.

Тази история за ослепителната светлина на Христос накарала Едуард да сънува кошмари — може би защото я се преплитала с разказа на майка му за светлините и изчезването на баща му. През следващите години той често мислел за нея. След смъртта на майка му дори говорил с пастора за това, макар че божият служител явно не разбрал гледната му точка, според която не е толкова лесно да се определи разликата между доброто и злото, ако видението на доброто е уплашило апостолите, възможно ли е видението на злото да ги примами да тръгнат към него? Това би било логично, защото злото е блазнещо. Но в нормалния свят не трябвало ли злото да е ужасяващо, а доброто — примамливо? Защо всичко било наопаки?

— Това е начинът, по който Бог ни подлага на изпитание — отговорил пасторът.

— Но защо трябва да бъдем подлагани на изпитание?

— Защото нашите праотци са били изпитани и са се провалили. Ние сме техните низвергнати деца. Нужно е да докажем, че няма да повторим техния грях.

— Изборът би трябвало да е ясен — настоял Едуард. — Тази история само ме учи, че е трудно да се разбере разликата. Ако Христос е показал на апостолите видение на рая, не трябва ли той да е бил толкова прекрасен, че Исус да ги накара да се втурнат и да разпространят тази новина? Защо им е наредил да запазят това в тайна?

— В пасажа не е казано ясно.

— А какво мислите за тази теория, преподобни? Ами ако раят е толкова сияен, че е направо ужасяващ? Може би хората не трябва да знаят какво представлява той в действителност, докато не стигнат накрая там и е твърде късно да се върнат.

— Ще се моля за душата ти.

Сега ослепителният блясък на светлините уплашил Едуард толкова, колкото божественото сияние на Христос било уплашило апостолите. Казал си, че реакцията му е погрешна, че би трябвало да е запленен от блещукащата красота, която най-сетне виждал.

„Изминах целия този път и толкова упорито се опитвах да ви видя“.

„Вие сте прекрасни. Аз би трябвало да съм изпълнен с благоговение“.

„Може би страхът ми е признак за това колко наистина добри са светлините“ — помислил си той. Ала после бил обхванат от нещо повече от благоговение.

Светлините се променили. Между тях внезапно се завихрили облаците на най-тъмната гръмотевична буря. Във вътрешността им започнали да проблясват светкавици. Гръмотевици проглушили ушите му и той видял сред облаците една фигура — млад мъж в униформа, който изглеждал като снимките на баща му, които Едуард бил виждал. Мъжът протегнал ръка, подканяйки го да влезе сред облаците и да отиде при него.

Младежът изпищял. Обърнал се и побягнал.

Без да си дава сметка, той се втурнал покрай летището, което баща му бил построил преди години и откъдето бил излитал безброй пъти. Спънал се, паднал на камъните и си ударил брадата. Скочил отново на крака и затичал още по-бързо.

Чул вой и осъзнал, че той идва от него и не може да спре да крещи.

Следващото нещо, което видял, били хората около него, които го сграбчили, опитвайки се да го успокоят. Бил тичал по целия път до града и бил толкова обезумял, че не си давал сметка колко далече е стигнал. Стоял насред главната улица, заобиколен от жителите на Ростов, повечето от които били по нощници и пижами и държали фенери или електрически фенерчета.

— Едуард, какво става? — попитал го разтревожено дядо му. — Какво се е случило с теб?

— Оооблаци. Сссветкавици — изпелтечил младежът.

— За какво говори той? — попитал някой. — Вижте звездите. Небето е съвършено ясно.

— Светлини. Облаци в светлините.

— Мирише ми на уиски.

— Гръмотевица. Видях мъж сред облаците.

— Целият вони.

— Баща ми.

— Виж кръвта по брадичката му. Толкова е пиян, че е паднал.

— Едуард, откъде взе уискито? — попитал дядо му.

— Дддоброто е ужасяващо — пелтечел младежът. — Тттолкова ярко…

— Твърде пиян е, за да разбира.

— Къде е пикапът ми, Едуард? Разби ли го? — упорито разпитвал дядо му.

— Злото изглежда приветливо — говорел несвързано младежът.

Дядо му го разтърсил.

— Отговори ми! Къде е пикапът ми?

— Е, имам и по-добри неща за вършене, вместо да си губя нощния сън заради някакъв пияница — заявил някой. — Хайде, Сара. Да се връщаме в леглото.

— Видях баща ми — настоявал Едуард.

— По дяволите, Едуард, просто бъди честен и ми кажи дали си разбил пикапа ми.

На следващата сутрин младежът отишъл пеша до мястото, където бил оставил пикапа, — близо до старото летище. Дълго време се взирал към южния хоризонт. Толкова пиян ли е бил, че е халюцинирал?

Не, не му се вярвало. Бил убеден, че ефектът от уискито отдавна бил отминал по времето, когато видял светлините.

„Не бях пиян, когато това се случи. Знам го. Знам какво видях“.

Запалил двигателя на пикапа, закарал го до града, паркирал пред галантерийния магазин и изминал на стоп тристате километра до Ел Пасо, където постъпил в армията.

От този момент той имал една амбиция — да прочете докладите, написани от баща му за светлините. Едуард не се съмнявал, че трудно ще се добере до тях, но бил сигурен в нещо друго — че синът на уважаван първокласен пилот от Първата световна война бързо ще напредне във военната кариера.

Правилно бил преценил. Оказало се, че много видни офицери са служили с баща му по време на експедицията в Мексико и по-късно във Франция и Германия. През 1942 година, след Пърл Харбър и влизането на Америка във Втората световна война, Едуард бързо се издигнал до чин капитан във военното разузнаване — подразделение, към което се бил стремил, защото му давало най-добрата възможност да научи къде се намират докладите на баща му.

В един дъждовен октомврийски следобед, след като бил търсил във Вашингтон и в гарнизонния град Сан Франциско, Едуард открил следи, които го отвели обратно във Форт Блис, Ел Пасо. От един разкъсан кашон в мухлясала метална барака, пълна със стотици подобни, отдавна забравени кашони, измъкнал книжа, писани от баща му преди двадесет и четири години.

Те били пожълтели. Печатният текст бил избледнял. Мастиленият подпис на баща му от син бил станал кафяв.

Едуард прочел докладите, после ги прочел отново. И отново. Те били показателни, особено частта, в която баща му твърдял, че светлините са станали причина кадетите пилоти да се нападат едни други при нощните тренировъчни полети. Баща му бил убеден, че по някакъв начин тези светлини можели да бъдат използвани като оръжие.

64.

Към дясната ръка на Анита бе включена система. Тръбички, излизащи от кислородна бутилка, бяха пъхнати в ноздрите й. Зад нея пиукащ монитор показваше пулса, кръвното налягане и сърдечния й ритъм.

— Лекарите казаха, че се нуждаеш от операция, но ще се оправиш — успокои я Брент, който седеше до леглото й.

Тя успя да кимне и леко повдигна клепачи, опитвайки с мъка да го види. Тъмната й кожа вече не беше чак толкова бледа.

— Куршумът е счупил ръката ти — продължи Лофт. — Лекарят каза, че затова болката е толкова силна. Костта трябва да бъде наместена.

Анита пак успя леко да кимне.

— Сега ще те откарат в операционната — обясни Брент. — Когато излезеш от упойката, аз ще бъда тук. Това може да не е най-вълнуващото обещание. Може би съм последният човек, когото искаш да видиш. Въпреки това, харесва ли ти или не, когато се събудиш, аз ще бъда тук.

Младата жена се помъчи да вдигне здравата си ръка.

— Пази си силите — рече Лофт.

Тя посегна немощно към ръката му.

Брент стисна дланта й.

— Днес се справи страхотно — каза й той. — Не спря да опитваш. Не се предаде. Обещавам ти, ще спечелиш наградата „Еми“. Заслужаваш я.

Ръката й се отпусна. След като я вдигна внимателно на леглото, Лофт чу стъпки зад гърба си. Влязоха две сестри, готови да я откарат в операционната.

Той излезе в ечащия коридор, където посетителите на болницата тревожно го поглеждаха, докато се разминаваше с тях. Съдраният ръкав на сакото му висеше отстрани. Косата му бе разрошена и прашна. Костюмът му бе изцапан с пръст и кръв.

Режисьорът му го очакваше.

— Наистина ли искаш да се появиш на екрана в този вид? Ще изкараш акъла на някои от твоите зрители.

— Добре. Нека да разберат какво ни коства добирането до информация.

Те се отправиха забързано към асансьора.

— Видя ли записа от онази камера? — попита Брент.

— Истински динамит. Сега го излъчваме.

— Ще направя коментар. Може да използваме отделни кадри от него тази вечер, после да пуснем целия филм като извънредно едночасово предаване. — Лофт натисна копчето за слизане на асансьора. — Другите телевизионни канали не могат да ни стигнат по рейтинг.

— Как ще свържем светлините с това, което е извършил пазачът?

— Няма нужда да го правим. Ще излъчим материалите последователно. Зрителите сами ще направят връзката. Така няма да ни обвинят в невярно представяне. Закарай ме до зоната за наблюдение. Имам чувството, че тази история е на път да стане дори още по-сензационна.

— В момента Шарън води предаването. — Режисьорът се стегна, тъй като очакваше да избухне, ала Лофт кимна одобрително.

— Защо не? Аз обсебих камерата. Тя заслужава повече ефирно време.

— Този отговор ме изненадва.

— Едно от нещата, които Анита ме накара да осъзная, е, че понякога двама души могат да направят по-добър материал.

Брент погледна надолу по коридора, където се появи носилката на Анита, бутана от сестрите.

— Тя наистина ли ще се оправи? — попита режисьорът.

— Куршумът не само е счупил ръката й. Той е раздробил костите — отговори Лофт. — Лекарят ме предупреди, че може да не успее да спаси ръката.

65.

В сгъстяващия се мрак Дан и Тори се качиха в чесната. Зад тях светеше лампата над вратата на административната сграда на летището. През прозорците проблясваха и други светлини. Пейдж внимаваше да не гледа в тази посока. На човешките очи им бяха необходими тридесет минути, за да се приспособят напълно към тъмнината. Ярката светлина за миг можеше да съсипе способността за нощно виждане, в резултат на което щяха да му трябват още тридесет минути.

Единствено червената светлина нямаше подобно въздействие. Ето защо двете фенерчета, които Дан държеше в пилотската си чанта, имаха две сменящи се лещи — прозрачна и червена. Той превключи на червената и с помощта на шнур закачи едното фенерче на врата си. Жена му направи същото с другото.

В мрака човешките очи трудно виждат онова, което е право пред тях. Поради тази причина Пейдж се съсредоточи върху тъмните обекти вляво и вдясно, като бавно оглеждаше околността, за да се увери, че е безопасно да включи двигателя.

— Пази се! — извика той през отворения си прозорец, предупреждавайки всички в близост до чесната да се дръпнат настрана.

Дан завъртя ключа за запалване и двигателят забръмча. С левия си палец натисна радио бутона на самолетното контролно табло, като в същото време говореше в микрофона на слушалките си, обръщайки се към всички летящи самолети в района.

— До кулата на Ростов, „Чесна“ Четири Три Алфа се отправя към Едно Пет.

Провери спирачките, отново огледа тъмната околност и насочи самолета по жълтата линия на пистата.

— Тори, начинът, по който отговори на въпроса на репортера…

— Казах ти го днес следобед. За първи път имам усещането, че те разбирам. Може би е трябвало да те помоля да дойда с теб в полицейската кола, за да добия представа какво преживяваш всеки ден. За ужасните неща, които хората си причиняват един на друг.

— Не говорех за тях, защото не исках да знаеш с какво се занимавам.

— Благодаря ти, че си се опитвал да ме предпазиш. — Тя замълча за момент, после отново заговори. — Каквото и да кажат лекарите след операцията ми във вторник, независимо дали оставащият ми живот ще е дълъг, или кратък, не мога да си представя, че няма да го изживея с теб. И не искам да престанеш да бъдеш полицай. Твърде добър си в професията си. А сега край на приказките и да вдигнем тази щайга във въздуха.

66.

Бетонните заграждения бяха достатъчно широки, за да може Медрано да стои на тях. Заслонил с ръка очите си от ярката светлина на прожекторите, той гледаше смаяно нарастващата тълпа.

— Достъпът до тази зона е забранен — извика капитанът през мегафона. — Обръщайте! Връщайте се в града!

Сред врявата на тълпата някой му извика в отговор.

— Този път е обществена собственост! Аз плащам данъци за него. Имам право да стоя тук колкото си поискам.

— Не е безопасно — отвърна Медрано. — Повтарям ви, върнете се в града.

— Знаеш ли какво можеш да направиш? — изкрещя някой. — Върви по дяволите!

Хората протягаха ръце да стигнат горната част на загражденията, за да се прехвърлят от другата им страна.

— Какво не искате да видим? — попита една жена. — Какво криете?

— Изключете тези проклети прожектори! — оплака се някакъв мъж. — Болят ме очите от тях.

— Да, това не са светлините, заради които сме дошли.

Щом полицаите сваляха няколко души от загражденията, веднага други се опитваха да се покатерят на тях.

Три хеликоптера бръмчаха над зоната за наблюдение, спазвайки дистанция помежду си, като насочваха наземните си прожектори и външните си телевизионни камери към развълнуваната навалица.

„Никъде наблизо нямам достатъчно хора“ — помисли си Медрано, наблюдавайки хаоса.

Някой изкрещя:

— Ако не ни пуснете зад загражденията, ние ще ги заобиколим! Жена ми страда от алцхаймер. Дошли сме тук заради чудото.

Капитанът гледаше безпомощно как стотици хора се насочиха надолу по пътя и завиха вдясно към полето. Обаче някои се отправиха в обратната посока — към изоставеното военно летище. Място, където той определено не можеше да пусне никого.

— Не им позволявайте да влизат във въздушната база! — извика Медрано на полицаите. — Ще се самовзривят.

Като скочи от загражденията, той се приземи с присвити колене на чакъления банкет на пътя. Задъхан, капитанът се изправи и затича към базата. Там един мъж с яростно лаеща немска овчарка предупреждаваше хората да не се катерят по оградата от бодлива тел.

Внезапно прожекторите угаснаха. Тълпата се разкрещя уплашено. Когато мракът го обгърна, пред очите на Медрано заиграха светли кръгове от доскорошната ярка светлина.

„Сигурно някой е саботирал генератора“ — помисли си той.

Обаче не беше само генераторът. Внезапно замлъкнаха всички автомобилни двигатели и угаснаха фаровете на всички коли. Вместо трескавото бръмчене на хеликоптерите единственият звук, който идваше от небето, бе свистенето на забавящите въртенето си перки.

Медрано подскочи стреснато от невероятен трясък. Шокиран, той едва след миг осъзна, че единият от хеликоптерите се е стоварил на земята. Тътенът от удара отекна откъм полето от другата страна на пътя, придружен от изригването на грамадна огнена топка.

Втори трясък се разнесе от същата посока. Капитанът се приведе, напълно ослепял, питайки се тревожно къде ли ще се разбие третият хеликоптер.

На пътя. Не беше единичен трясък, а няколко, тъй като летателната машина падна върху колите, смачквайки и режейки метал, докато перките му заораха в асфалта. Експлозията запрати Медрано назад.

67.

Рейли гледаше хаоса на мониторите. Способността за нощно виждане на външните камери придаваше на паникьосаната тълпа нереален зеленикав цвят.

„Този полицай наистина ли вярва, че единственото което е трябвало да направи, е да постави бетонни заграждения, за да задържи всички настрана?“

Прожекторите бяха угаснали. Колите и фаровете им бяха излезли от строя. Хеликоптерите бяха паднали от небето. За това можеше да има само едно обяснение — мощен електромагнитен импулс, подобен на този от ядрен взрив, бе подал голям енергиен поток във всички електронни уреди в зоната за наблюдение и ги бе разрушил.

„Точно както бе предвидено“ — помисли си полковникът. Той бе подсилил външните камери и целия подземен обект с множество пластове електромагнитна защита. Кабинетът зад него имаше три пъти повече защити от цялата останала част на сградата.

— Сър, показателите стават по-интензивни — каза мъж от екипа му, наблюдавайки един компютърен екран.

Въпреки тапите в ушите му на Рейли му се стори, че усеща лека вибрация. Или може би си въобразяваше?

Той погледна към бронираната врата на командния център.

— През сателитната антена над нас ли насочваш сигнала? — попита полковникът.

— Да, сър. Сигналът се предава на обсерваторията и после нагоре към сателита. Сателитът го насочва към ракетната база „Уайт Сендс“, но не знам дали мрежите могат да издържат такова голямо енергийно натоварване. Никога досега не сме ги тествали на такова високо ниво.

68.

23 юли 1942 г.

— Някой от вас знае ли какво е ядрен разпад? — попита генералът, който председателстваше извънредната среща на разузнавателните служби.

Никой от офицерите около дългата метална маса нямаше понятие за това, включително и капитан Едуард Рейли.

— И аз не съм убеден, че знам — призна си генералът.

— Явно, ако се сблъскат два къса уран с достатъчно голяма сила, може да се създаде по-мощна бомба, отколкото някой си е представял. Някои учени твърдят, че експлозията ще предизвика верижна реакция, която ще разруши света, но повечето смятат, че може да бъде ограничена до изпаряването на един град.

— Генерале, с цялото ми уважение — обади се един полковник, — сериозно ли говорите?

— Преди три години Айнщайн написа писмо до президента, с което го предупреди, че опитите потвърждават теорията. Очевидно Айнщайн е научил от връзките си с европейската научна общност, че германците трупат запаси от уран и се подготвят за агресивни ядрени опити. По онова време ние, разбира се, не бяхме във война, но сега сме и президентът иска спешно да бъде изготвена строго секретна програма за създаването на ядрено оръжие.

— За нея ще отговаря ученият Робърт Опенхаймер. През 30-те години той е бил симпатизант на комунистите, затова в момента ФБР проучва задълбочено миналото му. Нашата работа ще бъде да осигурим безопасността на място в Ню Мексико, наречено Лос Аламос. То е отбелязано на картата зад мен.

Един майор отиде до картата и посочи мястото.

— Санта Фе и още няколко града се намират на половин ден път с кола. Като изключим тях, в района няма нищо друго, освен ферми.

— Които ще експроприираме — каза генералът. — Лос Аламос е скаутски лагер насред нищото. Опенхаймер е ходил там като момче. Намира се на върха на високо скалисто плато, до което води един-единствен път, лесен за отбрана. Опенхаймер смята да използва платото като база за създаване на бомбата. Ние ще се погрижим никой да не слухти наоколо.

— Сър, може би има още едно затънтено място, което е подходящо за целта — обади се Едуард.

Генералът изглеждаше недоволен, че го прекъсват.

— И къде е това място? — попита нетърпеливо той.

— В Западен Тексас. Близо до град на име Ростов. Там няма нищо, освен милиони акри фермерска земя. Преди да вземем участие в предишната война, в района е било построено временно летище. Било е добро място за обучаване на пилоти, така че германците да не заподозрат колко активно сме се подготвяли да помогнем на съюзниците.

— Опенхаймер държи да е Лос Аламос.

— Ростов има още едно предимство — настоя Едуард. — Там ядреният разпад може вече да е започнал.

Генералът го погледна с интерес.

— Продължете, капитане.

Едуард Рейли заговори, като се стараеше да пропуска всички подробности, които нямаха отношение към ядрения разпад. Описа докладите на баща си и завърши с думите:

— Няма съмнение, че светлините са мощни. В края на краищата майка ми умря от рак на кожата, който те й причиниха. Една от теориите е, че са предизвикани от радиоактивни елементи в почвата. Ако лъчите бъдат насочени и използвани като оръжие…

Генералът вдигна ръка и го прекъсна.

— Искам всичко това в писмена форма. Ще го дам на Опенхаймер.

— Да, сър.

Но Рейли знаеше какво се случва с докладите.

Една седмица по-късно, по време на следващата среща, генералът обяви, че атомната бомба ще бъде създадена в Лос Аламос.

Едуард скри разочарованието си.

Тогава генералът го изненада, като добави:

— Германците разработват още едно оръжие за масово унищожение.

В залата настъпи тишина.

— Може би е свързано с ядрения разпад, а може и да е на съвсем друг принцип. Знаем само, че след нахлуването на Германия в Норвегия през 1940 година там са изпратени прекомерно голям брой войници — половин милион окупатори в държава с население два милиона. Много от тези войници са разположени на стратегически безсмислена позиция — около малка долина в сърцето на Норвегия. Долината се нарича Хесдален.

Генералът погледна право в Рейли.

— Докладите показват, че тези войници охраняват учени, които изследват странни светлини, появяващи се в долината.

— Светлини ли, сър? — Едуард се опита да прикрие надигащата се в него емоция.

— С ефект, който, изглежда, варира от масови халюцинации до религиозен екстаз. Някои хора са ослепели, докато са ги наблюдавали. Други са изпаднали в ярост — стигнало се е дори до убийства. При трети са се появили злокачествени образувания. Няма как да сме сигурни дали всичко това е истина, но ни е известно, че Германия проучва възможната употреба на тези светлини като оръжие, а щом те проявяват интерес към нещо, знаете дяволски добре, че и ние трябва да направим същото. Дори и светлините да не съществуват, достатъчно е Хитлер да пусне слуха, че е открил как да ги използва като оръдие навсякъде, където пожелае. Понякога психологическите атаки могат да спечелят повече битки от танковете.

Един полковник каза високо:

— Сър, тези светлини сходни ли са с феномена в Западен Тексас, който описа капитан Рейли?

— Президентът стигна до това заключение. Ако Хитлер ги използва като лъжлива маневра да ни отклони от програмата за ядрен разпад, и ние можем да ги използваме за същото. Капитан Рейли, наредено ви е да заведете екип от учени в… както там се наричаше онзи град в Западен Тексас.

— Казва се Ростов, сър.

— За да покажем колко сериозни са намеренията ни с вас ще дойдат двама от изследователите на Опенхаймер. От Чикагския университет ще ви изпратят оборудване. Армейският инженерен корпус, който ще построи базата в Лос Аламос, ще отдели дузина инженери, които да ви помагат. Ще има и въоръжен с карабини взвод, за да покажем на всички, че ви охраняваме.

Ако се окаже, че има нещо полезно в онези светлини, толкова по-добре. Ала съм готов да се обзаложа, че най-доброто, което ще постигнем, е да подлудим Хитлер. Ще го накараме да мисли, че не само се интересуваме от този проект, но и имаме значителен напредък по него. Освен това ще отвлечете вниманието му от това, което става в Лос Аламос.

Преди да свърши месеца, Едуард и екипът му се придвижиха с военен транспортен самолет „С-47“ до Форт Блис, а оттам поеха за Ростов с десет камиона, пълни с хора и оборудване. Щом стигнаха до старото летище, те разпънаха палатки и разтовариха електронните уреди, като пуснаха генератор, за да разполагат с независим източник на ток.

Учените на Опенхаймер проучиха мястото с гайгерови броячи, но не откриха и следа от радиоактивност.

— Ще трябва да обхванете доста по-обширна територия. — Рейли посочи отвъд Лошата земя. — Светлините идват от онази посока.

— Надявам се, че сме вдигнали достатъчно шум около пристигането си — отвърна му единият от учените. — Германските шпиони продължават да следят Опенхаймер и всички, свързани с него. Скоро в Германия ще научат, че сме тук. — Високият очилат мъж огледа безинтересния хоризонт. Не видя нищо, освен два големи северноамерикански заека и пет самотни крави, които пасяха оскъдната трева. — По дяволите, никой нямаше да си направи труда да дойде тук, ако не беше крайно наложително.

Залезът беше забележителен. С напредването на нощта въздухът ставаше все по-студен и ги караше да кръстосват ръце пред гърдите си.

— Е, къде са светлините? — попита един войник.

— Не се появяват винаги. Ще почакаме — отговори му Едуард.

— Някой да има цигара?

Един инженер влезе в голямата централна палатка и поднесе ръчния си часовник към един от светещите уреди.

— Девет и двайсет е. Беше дълъг ден. Ако до десет не се случи нищо, аз си лягам.

— Ще се наложи да проявите повече търпение — каза Рейли. — Светлините не се появяват по график.

— Добре, събудете ме, ако видите новото тайно оръжие на Хитлер. Не че ще ми бъде лесно да заспя при бръмченето на този генератор.

— И пращенето на статичното електричество, което идва от онзи радиоприемник — обади се един от учените.

— На каквато и честота да го настроя, се чува само прашене.

— Не, на заден план има нещо друго. Но го чувам много слабо.

Някой се изкиска.

— Навярно е някоя мексиканска станция, по която звучи мариачи.

— Хей, а какво е онова там?

— Падаща звезда. Ей, не бях виждал такава от дете. Живея в града от толкова време, че почти съм забравил как изглеждат.

— Ето още една.

— Не, това не е падаща звезда. Твърде ниско е и стои прекалено дълго на хоризонта.

— Много са. Приличат на фойерверки. Обзалагам се, че наблюдаваме заря от другата страна на границата. Някой знае ли дали днес мексиканците имат празник?

— Хей, който и да си в палатката, спри да увеличаващ звука на онова радио. Заболяха ме ушите от прашенето.

— Няма никой в палатката — каза един от учените. — Статичният шум се увеличава от само себе си.

— И фойерверките стават по-ярки — обади се някакъв войник. — Вижте всички тези цветове. Напомнят ми на Северното сияние. Виждал съм го веднъж като хлапе, когато баща ми ме заведе на къмпинг край езерото Мичиган.

— Но тези светлини се намират на юг. И са ужасно ниско на хоризонта — напомни му един инженер. Той се обърна и се втренчи в палатката. — Сигурни ли сте, че никой не си играе с радиото? Статичният шум вече е по-силен и от бръмченето на генератора.

Внезапно шумът изчезна.

Изчезнаха и падащите звезди, фойерверки, Северни сияния или каквото там бяха. Хоризонтът притъмня.

Угаснаха и светещите уреди в палатката. Генераторът спря да бръмчи.

— Какво беше това, по дяволите?

— Господа — каза Едуард. — Представям ви светлините.

69.

Пейдж учудено вдигна вежди, защото му се стори, че нещо се промени на земята, откъдето бяха излетели. Светлините под тях внезапно угаснаха.

Тори също забеляза промяната.

— Зад нас става нещо.

Той направи вираж наляво и полетя обратно в посоката, от която бяха дошли. Пейзажът определено не беше същият.

— Къде е зоната за наблюдение? Не виждам светлините на прожекторите.

— Не е само това — рече Тори. — Не виждам и светлините на автомобилните фарове. Преди няколко минути имаше цяла колона от превозни средства. А сега пътя никакъв го няма. И хеликоптерите вече не виждам, нито техните светлини.

— Радиоемисиите им спряха — каза озадачено Дан.

В тъмнината под тях внезапно изригна огнена топка. Последваха я две други експлозии. Пейдж видя с изумление как един хеликоптер се разби в колите край пътя и чу далечния трясък. По земята се разпиляха големи парчета метал. Лумнаха пламъци и осветиха дребните фигури на панически бягащи хора.

— Бог да им е на помощ — прошепна Тори.

Самолетът се разтърси от ударните вълни.

— Може би трябва да се върнем — напрегнато заговори Дан.

— Не, това не може да е съвпадение. Ставащото долу е свързано по някакъв начин със светлините. Издигнахме се тук горе да свършим нещо и ако не го свършим сега, не мисля, че някога ще имам силата да го направя отново. — Тя замълча за момент. — Искам да науча истината.

— Както кажеш — увери я Пейдж. — Ще минем през всичко това заедно.

— Да. — Тори се наслади на звученето на думата. — Заедно.

Дан направи завой, за да избегне устремените нагоре пламъци и отломки, и насочи чесната на юг, към забуления в мрак хоризонт.

— Какви са тези тъмни петна отпред? — попита го Тори.

— Лошата земя.

Тя посочи:

— Зад нея има нещо.

— Нищо не виждам.

— Слаби червени светлини. Три на брой.

Пейдж се концентрира.

— Все още не ги виждам.

— Стават по-ярки.

— Откъде идват? Дай ми някаква насока.

Тори погледна индикатора.

— На сто и четиридесет градуса.

— Виждам само чернота.

— Разделят се. Сега са дори по-ярки. Променят цвета си от червен на син, зелен и жълт. Как е възможно да не ги забелязваш?

— Може би, ако се снижа…

— Отново се разделят.

Дан отпусна леко ръчката за управление на елеваторите. Самолетът започна постепенно да се снижава. Стори му се, че потъва и се рее, и това го подсети за начина, по който се чувстваше, когато видя светлините.

Само че този път не ги виждаше.

— Вече са толкова много. Като цветна дъга над земята — каза Тори със странен глас. — Движат се към зоната за наблюдение.

— Взирам се, ала защо не мога да ги видя!

Пейдж продължи да се спуска в чернотата и внезапно ги видя. Сякаш някакво було се бе разкъсало пред очите му, с тази разлика, че цветовете им не се меняха по начина, описан му от Тори.

Светлините се гърчеха яростно.

— Нещо не е наред. — Той увеличи скоростта и повдигна носа на самолета.

Появи се нажежено жълто петно, като блясък от слънчева буря. Петното продължи да расте, после се откъсна от другите светлини, сви се в гърчеща се маса и се понесе още по-бързо нагоре.

Пейдж зави надясно и продължи да издига самолета.

Светлината ги настигаше.

Той зави наляво.

Светлината направи същото.

И внезапно изпълни кабината, като блестеше, менеше цветовете си и пулсираше. Дан вече не чуваше двигателя на самолета. Вместо това чу фученето на вятър. Около него се завихриха нюанси на жълтото. Пред очите му проблеснаха неясни образи.

Видя аквариум, пълен с полюшващи се растения и макет на отломка от потънал кораб. Само че растенията всъщност бяха сепии с приличащи на папрат пипала, а част от корабната отломка се оказа съставена от други сепии, които се бяха маскирали хитро, за да се слеят с околната среда.

Баща му сочеше нови и нови сепии, а майка му, която щеше да умре от рак след по-малко от година, се усмихваше, защото съпругът й и синът й се разбираха толкова добре.

И тогава Дан чу един глас, който се извиси над бученето на вятъра. Беше гласът на баща му.

„Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.

Двигателят спря.

Жълтата светлина изчезна.

И той внезапно се озова сред тъмнина, заслепен от остатъчния отблясък на светлината, който танцуваше пред очите му. Пейдж напрегна очи, опитвайки се отчаяно да види небето. И изпита облекчение, когато разбра, че разликата между светлината на звездите и луната над него и мрака отдолу е достатъчна, за да проумее къде се намира хоризонтът.

Земята право напред изглеждаше малко по-тъмна от зоните около нея. И неравна.

Дан осъзна паникьосано, че докато се е опитвал да избяга от преследващата ги светлина, е изгубил ориентация и е насочил самолета към Лошата земя. Тишината беше ужасяваща. Обикновено чуваше през слушалките си приглушения шум на двигателя, който звучеше като тихо бръмчене. Сега обаче не чуваше нищо.

Контролното табло беше тъмно. Радиостанцията мълчеше.

Баща му беше повтарял многократно какво да прави, в случай че моторът откаже. Първо трябваше да остави самолета на безмоторно летене. При скорост от шестдесет и пет възела в час чесната щеше да губи по 300 метра височина на всеки 2700 метра. На теория това щеше да му даде достатъчно време да избере място за аварийно кацане — в най-добрия случай поле или шосе. Ако беше ден, щеше да вижда местността, над която лети, но в мрака нямаше как да разбере дали тъмното петно под него е тревиста зона, скали или пропаст.

В случая луната и звездите му помагаха да различи тъмните издатини на Лошата земя от равния терен около тях. Пейдж остави чесната да лети безмоторно със скорост, която по грубите му изчисления не надвишаваше шейсет и пет възела. Понеже скоростомерът не се виждаше, трябваше да разчита на усещането си за самолета, на хилядите часове преценка на това как се държи машината при различна скорост.

Продължиха да падат.

— Тори, увери се, че коланът на седалката ти е стегнат! И отвори вратата си точно преди да кацнем! Сблъсъкът със земята може да изкриви корпуса и да блокира отварянето!

Реши, че няма смисъл да добавя „и да се озовеш вътре като в капан“.

За да сведе до минимум възможността за пожар, Дан изключи системата за автоматично подаване на горивото. Колкото повече се приближаваха до земята, толкова по-силно напрягаше очи да различи неравния терен на Лошата земя.

Тори също го видя.

— Ще го избегнем ли?

— Такъв е планът.

— Дяволски добър план.

Самолетът се снижи още повече. Времето се разтегна. Всяка минута им се струваше като вечност.

— Имам чувството, че кожата ми гори — каза Тори.

Пейдж се намръщи и пипна бузата си.

— И аз.

— Видях баща ми — рече тя.

— Какво?

— Когато светлината се завъртя около нас, видях баща ми. Бях малко момиченце. Той ме влачеше към колата. Аз го ударих и се опитах да избягам, за да гледам светлините.

— Аз пък видях моя баща.

Тъмната земя започна да се приближава още по-бързо.

— Обичам те — каза Тори.

— И аз те обичам.

Късовете застинала лава се уголемиха пред очите им.

— Дръж се!

Докато се плъзгаха над Лошата земя, на Пейдж му се стори, че единият колесник се удари в нещо. После неравният тъмен терен внезапно изчезна и на негово място се появи пасище. Той стисна зъби — не знаеше дали чесната няма да връхлети върху камъни или ограда, които да счупят колесниците и да подхвърлят нагоре носа на машината.

Изведнъж осъзна, че се намират над старото военно летище. Въпреки това продължи да отлага приземяването — не само защото искаше да кацнат по-меко, а и защото, докато бяха във въздуха, нямаше опасност да умрат.

Не можеше да спре да мисли за неизбухналите бомби, които се намираха някъде под тях.

70.

От носа на Хелоуей течеше кръв. Той спря да танцува, за да го избърше с опакото на дясната си длан. Видя червената течност по кокалчетата си и се разтревожи, но тревогата му продължи само миг. Тази кръв беше без значение, също като кръвта, която течеше от ушите му.

От значение беше жената, която държеше в прегръдките си.

И чашата с водка и портокалов сок, която винаги беше пълна.

А най-важна от всичко беше музиката. Ърл не беше забравил младежките си мечти да стане рок звезда, да завладее света, да заповядва на всички и да прави каквото си иска. Беше се упражнявал с китарата си, докато пръстите му не бяха загрубели. Беше писал песен след песен. Беше следвал различни рок групи от град на град.

И се беше опитвал всячески да им бъде полезен, като им купуваше наркотици и им осигуряваше момичета, а същевременно се опитваше да ги убеди да чуят песните му, след което да ги запишат и да му позволят да пее на заден фон.

Защото добрият стар Хелоуей заслужаваше отплата за всички услуги, които им беше направил.

Много скоро той щеше да бъде човекът, когото другите щяха да следват, като му предлагат момичета и наркотици.

Но градовете се сменяха, а с тях и групите и един ден Ърл осъзна, че никой никога няма да запише песните му, още по-малко пък да му позволи да пее. Що за идиот беше, щом не можеше да се усети, че другите само му се присмиват и го използват?

Той се върна в Провидънс, започна работа като помощник-сервитьор, направи дете на приятелката си и се присъедини към армията. Следващото нещо, което осъзна, беше, че убива хора, вместо да им пее.

Докато танцуваше на фона на очарователната музика, Хелоуей си даде сметка колко тъжен е бил животът му. Очите му се замъглиха от сълзи. Щом ги избърса с дясната си ръка, той видя, че кръвта по кокалчетата му се е увеличила. Намръщи се и избърса очи с лявата си ръка. Нейните кокалчета също почервеняха и той разбра, че кръв тече не само от ушите и от носа му, но и от слъзните му канали. Само че това беше без значение, защото очите му се бяха замъглили по друга причина.

Миризмата, която усещаше, вече не беше ароматът на канела от косата на жената. Като кашляше, Ърл погледна към коридора зад отворената врата.

Коридорът беше пълен с дим.

71.

Локхарт хвърли още изсъхнала трева и бурени в огъня, който беше запалил над вентилационните тръби. Районът, в който се намираше, беше светъл като ден благодарение на прожекторите, които се бяха включили по залез-слънце, за да осветят огромните радиотелескопи. Лъчите им бяха толкова силни, че усещаше горещината, която излъчваха.

А може би това беше горещината от огъня, който вече се издигаше на метър и половина над земята. След като бе прострелял всички камери за наблюдение, които бе открил, сержантът беше претърсил околността за друг вход към подземния комплекс.

„По дяволите, това място е запечатано херметически“ — беше си помислил той.

И веднага след това бе осъзнал, че това е невъзможно. Трябваше да има тръби, през които да влиза и излиза въздух. Иначе хората вътре щяха да умрат от задушаване.

В крайна сметка Локхарт намери три чифта тръби, скрити между радиотелескопите.

Нямаше кибрит. Но искрите, които произведе с карабината си, му свършиха чудесна работа. Първо струпа изсъхнала трева и бурени над отворите на тръбите. После стреля в купчините и те пламнаха моментално.

След това не му оставаше нищо друго, освен да снове между тръбите, като захранва пламъците с нови и нови клонки и треви. Скоро стана ясно коя тръба за какво служи. Някои засмукваха дима, а други го бълваха обратно навън. Макар че нощният въздух беше приятно прохладен, Локхарт плувна в пот от усилието. Въпреки това нито едно физическо упражнение не му бе доставяло по-голямо удоволствие.

Като си мислеше за труповете в камиона и за заплахата, която онзи копелдак представляваше за мисията, сержантът не спираше да си тананика наум „Давай, скъпи, гори“.

Представи си как шибаният психопат се опитва да диша през влажна кърпа и как се дави в кашлица. Рано или късно външната врата щеше да се отвори. Локхарт я държеше под око, докато бързаше от един огън към друг и трупаше бурени пред вентилационните отвори. Дървените материали, останали след някакъв строеж, накараха пламъците да се извисят още повече. Сержантът продължи да наблюдава вратата. Щом Хелоуей се покажеше, щеше да му разясни защо е лоша идея да съсипва плановете на полковника.

Внезапно до ушите на Локхарт достигна по-силен звук от прашенето на огъня. Той погледна на запад и видя светлините на бързо приближаващ се „Блек Хоук“. „Най-накрая — помисли си. — Рейли каза, че ще пристигне оборудване, което ще ми помогне да мина през онази врата“.

Сержантът грабна карабината си Д4 и хукна към хеликоптера. Площадката за приземяване беше разрушена от останките на взривения хеликоптер. Той застана под светлината на един от прожекторите и започна да маха с две ръце, за да привлече вниманието на пилота, после посочи към зоната непосредствено зад отворената порта. Скоро блек хоукът кацна на пътя, като носът му се подаваше през портата и сочеше стоманената врата на бетонното депо.

— Какво е свалило онзи хеликоптер? — извика пилотът, докато перките правеха последното си завъртане.

Локхарт обясни и лицето на мъжа се изопна.

През страничната врата се изсипа екип на специалните части с бойни карабини в ръце.

— Значи онзи камион е пълен с трупове? — попита пилотът. После видя как три койота изскочиха от каросерията, захапали окървавени парчета месо, и поклати отвратено глава.

— Полковникът каза, че ще донесете екипировка, която можем да използваме, за да минем през вратата — продължи сержантът. — Какво карате? Мини? Кабел за детонатор?

— Имам нещо по-добро за онзи тип.

Минута по-късно хеликоптерът излетя, издигна се на тридесет метра над пътя и изстреля ракета.

Локхарт гледаше от безопасно разстояние и се усмихваше. Беше искал нещо, което да му помогне да проникне през вратата. Но това беше още по-добро. Ракетата се вряза с рев в бетонната сграда и я пръсна на парчета.

72.

Брент стоеше на покрива на караваната и описваше пощурялата тълпа под себе си. След снощната случка му се искаше да коментира събитията от земята или от място, което не е толкова високо.

„Но какво ще си помислят зрителите, по дяволите? Уж съм най-коравият репортер, а съм се качил на маса за пикник?“

Въпреки това всеки път, когато тълпата се блъснеше в караваната, Лофт се олюляваше и си припомняше какво е усещането да паднеш на земята. Нито един оператор не беше проявил куража на Анита да се качи заедно с него на покрива. Накрая режисьорът беше сложил горе дистанционно управляема камера. Заедно с ръчните камери на операторите сред тълпата и камерата на носа на хеликоптера щяха да осигурят достатъчно покритие. Но нямаше никакво съмнение накъде ще бъде насочено вниманието на зрителите, когато един от репортерите рискуваше живота си върху покрива на каравана, а всички останали се спотайваха на земята като пъзльовци.

Когато светлините на прожекторите угаснаха, Брент вкара драматизъм в момента.

— Да не би някой да саботира осветлението? — попита той, после осъзна, че и неговите прожектори са угаснали, да не говорим за светлините на камерите, колите и хеликоптерите.

„Исусе, не ми казвай, че вече не съм в ефир“.

Заслепен от внезапната тъмнина, Лофт затърси пипнешком разположената отстрани стълба. Хората се блъскаха и крещяха паникьосано. Брент потрепери, напипа стълбата, тръгна да се спуска по нея и застина на място, когато хеликоптерите започнаха да се сриват на земята и да избухват в пламъци.

Един метален къс прелетя край главата му, репортерът прегърна стълбата и зачака ударните вълни да преминат. После погледна към бетонните заграждения и полето отвъд зоната за наблюдение.

Нещо светеше и се приближаваше.

Отначало Лофт си помисли, че това е остатъчен образ от светлините на телевизионните прожектори, който се е запечатал върху ретината му. После си даде сметка, че светлината, която виждаше, се простира на стотици метри наляво и надясно. Тя продължи да расте и да се приближава — беше толкова силна, че прогони тъмнината, — същинска приливна вълна от цветове, която бушуваше сърдито и се носеше през пасището право към него.

„Микрофонът може още да работи!“

Той заговори трескаво в него:

— Тази вечер аз, вашият репортер, станах свидетел на най-мощната проява на светлините на Ростов. Те са обхванали целия хоризонт и се приближават към насъбралата се тук тълпа.

Светлината стана болезнено ярка.

— В сърцевината им сякаш има светкавица! Зрителите са изпълнени със страхопочитание!

Хората от тълпата започнаха да плачат, да хленчат и да се молят. Но звуците, които издаваха, не бяха достатъчно силни, за да заглушат нарастващото бръмчене на светлините, които летяха с главоломна скорост към тях.

— Въздухът става все по-горещ! — извика Брент. — Тревата се подпалва! Почакайте малко, нещо излиза от светлините! Микрофонът е толкова нажежен, че едва го държа! Лицето ми…

Той изпищя.

73.

Когато хеликоптерът взриви с ракета бетонната постройка, Локхарт и екипът от специалните части подсвирнаха одобрително. Зейна дупка, във вътрешността на която се виждаше стълбище.

— Да изпържим кучия син! — извика сержантът.

В същия миг всички прожектори угаснаха и районът потъна в мрак. Локхарт се напрегна, но си каза, че това се дължи на щетите, предизвикани от експлозията. Ала ето че светлините на хеликоптера също угаснаха, а още не беше кацнал.

Изгасна и двигателят му.

Блек хоукът, чиито перки продължаваха да се въртят по инерция, започна бързо да се спуска и се стовари върху плъзгачите си от петнадесет метра височина. Единствената светлина идваше от огньовете.

„Не, греша“ — помисли си сержантът. Вниманието му бе привлечено от някакво сияние на югоизток, където се намираше изоставената военна база. Нямаше как да не го забележи, въпреки че очите му още не бяха привикнали към тъмнината.

— Какво е онова там, по дяволите? — извика един от командосите.

— Не знам, но става все по-ярко! И се приближава към нас!

— Залегни!

За момент Локхарт си помисли, че към тях лети реактивен снаряд, но когато се хвърли по корем на земята, осъзна, че това беше лъч светлина. Лъчът се състоеше от въртящи се цветове — червено, зелено, жълто и синьо. Той се стрелна край сержанта, като излъчваше горещина. Локхарт усети мирис на горящи косми и започна да удря косата си, за да я изгаси.

Като сипеше искри, светлинният лъч се блъсна в наклонената към изоставената въздушна база сателитна антена. Отскочи от нея и се устреми нагоре, отразен от друга чиния. Сержантът се сети за филмите за Втората световна война, в които могъщи прожектори претърсваха нощното небе за вражески бомбардировачи.

После присви очи, заслепен от разноцветното сияние. Светлинният лъч продължи да се издига нагоре в небето, докато не се отрази в нещо сред водопад от искри сетне започна да се спуска под ъгъл към земята, към някаква точка, която се намираше далеч на северозапад. На мястото му остана нещо като стълб от светлина, който стърчеше над радиотелескопите и пращеше.

— Горя! — изкрещя някой. Останалите командоси се втурнаха към него, за да изгасят пламтящите му дрехи.

Локхарт затисна ушите си с ръце. Светлинният лъч съскаше и пукаше, но се чуваше и друг шум — статично прашене, което приличаше на жужене или на ужасно силна музика и заплашваше да пръсне тъпанчетата му.

74.

16 юли 1945 г.

Точно преди зазоряване недалече от град Аламогордо в Южно Ню Мексико бе взривена първата атомна бомба. Ослепителният облак с формата на гъба се издигна на дванадесет хиляди метра височина, като пламтеше десет хиляди пъти по-силно от повърхността на слънцето. Тогава ръководителят на операцията, Робърт Опенхаймер, започна да рецитира пасаж от „Бхагавад Гита“24, в която бог разкрива истинската си, страховита и ужасяваща форма на един свой последовател.

— Ако хиляда слънца изригнат заедно в небето, светлината им ще бъде като блясъка на Всемогъщия — изрецитира той. — Сега аз се превърнах в Смърт, разрушителя на светове.

По същото време военновъздушната база край Ростов, Тексас, която се намираше на четиристотин километра югоизточно от Аламогордо, спря да приема и предава всякакви телефонни съобщения и радиоемисии. Военните обаче бяха по-разтревожени за състоянието на подземния комплекс под базата, където от 1943 година насам се разработваше алтернативно оръжие за масово унищожение.

След шест часа на безплодни опити за възстановяване на комуникациите от армията изпратиха от Форт Блис един боен самолет „Р-40 Уорхоук“ на разузнавателна мисия. Самолетът пристигна в покрайнините на базата в два часа следобед. Пилотът прелетя над нея и докладва, че не забелязва никакви признаци на живот.

— Виждам отворени хангари. Край пистата има камиони и един самолет. В края на пистата има бомбардировач „В-24“, който изглежда готов да излети, само че перките му не помръдват. Всъщност нищо не помръдва. Не виждам никакви хора.

Пилотът получи заповед да се приземи, за да проучи нещата, и прелетя за последен път над базата. От шейсет метра височина той най-накрая забеляза някакво движение — мъж в униформа, който вървеше, залитайки, по осевата линия на пистата. Пилотът направи още една извънредна обиколка и видя как мъжът се свлече на земята в края на пистата.

Щом кацна, той огледа набързо района, но не видя други хора между неподвижните камиони и самолета. Пилотът се завтече към падналия мъж. Човекът беше в делириум и стенеше. Униформата му имаше пагони на полковник и беше покрита с кръв. Лицето му беше обгорено. В документите за самоличност, които намери в един от джобовете му, пишеше, че се казва Едуард Рейли.

Пилотът изтича до един камион с намерението да качи полковника в него и да го откара на сянка, но камионът отказа да запали. Другите превозни средства също отказаха да запалят. При това положение нямаше друг избор, освен да окаже първа помощ на Рейли и да го завлече в един от хангарите.

Там пилотът намери труповете на много военни, покрити с кръв, изтекла от ушите, носовете, очите и устите. Лицата на някои от тях бяха толкова обгорени, че кожата им се беше разпаднала.

Мъртъвците бяха в пози, които подсказваха, че преди да умрат, са се опитвали отчаяно да се скрият от нещо, — бяха сгушени край стените, летателните апарати и оборудването. Поне дванадесет от войниците се бяха застреляли взаимно. Пилотът чу стонове и откри няколко оцелели, до един кървящи, изпаднали в делириум.

Когато докладва по радиостанцията си какво е видял, той получи заповед да изчака. Десет минути по-късно един авторитетен глас му каза:

— Останете на мястото си. Направете всичко възможно да помогнете на полковник Рейли. Не ходете никъде другаде и не влизайте в базата. Два самолета „С-45“ са на път към вас с медицински екип. Щом пристигнат, се върнете във Форт Блис и се явете незабавно да докладвате. Не обсъждайте видяното с никого, освен с преките си началници. Повтарям — не ходете никъде другаде и не влизайте в базата.

Първият „С-45“ действително беше натоварен с медици, но с втория пристигна екип по сигурността, чиято задача беше да провери целостта на подземния комплекс. Той завари вътре същата опустошителна сцена: повечето хора бяха умрели от изгаряния и кръвозагуба, а малкото оцелели стенеха от болка. И пак имаше войници, които, изглежда, се бяха застреляли взаимно. Стените бяха оплискани с кръв.

След три дни въздушната база беше закрита. Официалното обяснение за смъртните случаи беше голямо изтичане на гориво, което е причинило опустошителен огън. Самолетите и останалото оборудване бяха преместени в други бази. Входът към подземния комплекс беше запечатан. Бяха поставени табели, които предупреждаваха нарушителите за неексплодирали бомби.

75.

Локхарт и командосите се отдалечиха тичешком от светлинния лъч. Стиснали здраво карабините си Д4, те стигнаха до дупката, която ракетата беше направила на мястото на бетонната постройка. Под земята се спускаше стълбище, а от осветеното му дъно извираше пушек.

— Носим сълзотворен газ — каза водачът им на сержанта.

Те извадиха противогази от раниците на гърбовете си. После му дадоха знак да се отдръпне и се втурнаха надолу по стълбите.

Локхарт се наведе над дупката, за да се защити от горещината, която излъчваше светлинният лъч.

— Виждам опъната над земята тел! — извика някой.

— Прескочи я! Тъпото копеле е трябвало да я замаскира по-добре!

Тропотът на ботуши продължи надолу по металното стълбище. Миг по-късно изпод земята се разнесе експлозия, която събори сержанта по гръб. „Още една скрита тел!“ — осъзна той. После се стовари върху бетонните отломки и изстена от болка. Писъците от дъното на стълбището постепенно замряха и единственият шум, който остана, беше смесицата от съскане, пращене и бръмчене на светлинния лъч.

И неземната музика, в която имаше нещо зловещо. Локхарт си бе помислил, че тя идва от лъча, но сега, докато се мъчеше да се изправи на треперещите си крака, той си даде сметка, че я чува от дъното на стълбището.

Сержантът вдигна карабината си, приближи се до дупката и погледна предпазливо надолу. Зад пушека се виждаше светлина, която му разкри, че стълбите са се превърнали в хаос от изкривен метал и трупове.

Обзет от ярост, той преметна карабината през рамо. Десният парапет висеше от мястото, на което металът беше заварен за бетона. Локхарт легна върху него и парапетът се разклати. Като сдържаше дъха си и се потеше, той започна да се спуска педя по педя надолу.

Когато стигна дъното, сержантът едва не се разкашля от горчивия дим. Огледа обезобразените тела на командосите и разбра, че с нищо не може да им помогне.

Взе противогаза на един мъртвец и си го сложи. Стори му се, че се задушава, но поне нуждата му да кашля намаля. Димът се стелеше пред стъклата на противогаза.

Музиката продължаваше да пулсира.

Някои от мъртвите командоси имаха гранати. Локхарт взе няколко, после свали карабината си и тръгна бавно напред, готов да стреля при най-малкото движение.

Светлината от лампите по стените стана по-силна. Той тръгна по някакъв коридор, стигна до отворена врата вдясно, метна граната вътре и бързо отстъпи назад. Сред блясъка на експлозията се чу трошенето на стъкло и метал.

Сержантът продължи през стелещия се дим и стигна до отворена врата вляво — източника на музиката. Той издърпа халката на друга граната, но миг преди да я хвърли, чу слаб глас, идващ от вътрешността на помещението.

— Недей. Аз съм болен. Единственото, което искам, е да слушам музиката. Остави ме да умра, докато я слушам.

— Ти ли си Хелоуей? — попита Локхарт, без да прекрачва прага.

— Бях.

— Беше? Нещо не разбирам.

— Обичаш ли водка с портокалов сок?

— Пак не те разбирам.

— Не усещаш ли вкуса на водка с портокалов сок?

— Усещам само пушек.

— Когато се напих за пръв път, беше с коктейл от водка и портокалов сок — каза немощният глас. Този, който говореше, явно имаше проблеми с дишането.

— Е, този път ще ти е за последно — отговори му ядосано сержантът.

— Моля те… само ме остави да послушам още малко музиката. Тя е всичко, което имам. — Гласът се задави. — Вече даже не мога да танцувам.

— Не знам какви ги дрънкаш, по дяволите, но ти гарантирам, че с дните ти на танци е приключено. — Локхарт продължи да стиска гранатата с пръсти върху щифта на взривателя. — Не трябваше да прецакваш проекта на полковник Рейли.

— Полковникът е задник.

Сержантът се поколеба за миг.

— Така е.

Изведнъж осъзна, че подът се клати.

— Искал ли си някога да бъдеш рок звезда? — успя да го попита Хелоуей.

Веднъж Локхарт беше чул дишането на мъж с дупка в гърлото. Сега чуваше същия хриплив звук.

— Рок звезда ли? Не беше на първите места в списъка ми.

— А какъв искаше да станеш?

— Никога не съм се замислял по този въпрос. — В ума му нахлу неканена мисълта за мотора „Харли Дейвидсън“, който беше оставил на няколко километра от това място.

Той се накани да хвърли гранатата и се намръщи, защото усети, че стените треперят.

— Не знаех, че е възможно да кървиш от толкова много места наведнъж — промърмори Хелоуей, а гласът му приличаше повече на клокочене. — Така или иначе вече съм мъртъв. Просто ме остави да послушам музиката.

Таванът се разтресе и сред пушека от него се откърти парче бетон. Локхарт имаше чувството, че всичко е свързано по някакъв начин с музиката.

Той си представи как кара мотоциклета.

Подът се разлюля отново и този път сержантът с мъка запази равновесие.

— Да — каза той, — полковник Рейли е задник. Това което направи, заслужаваше ли си?

— Да, по дяволите. — Ърл изкашля нещо гъсто.

— Точно при дяволите си се запътил. Но се съмнявам, че там има музика.

Локхарт метна гранатата в стаята и отстъпи назад, като затисна с ръце ушите си. Взривът го разтърси. Чу как в стаята се посипват отломки. И осъзна, че музиката е замлъкнала.

Коридорът продължаваше да се тресе. От стените и от тавана заваляха нови парчета бетон, затова сержантът се обърна и тръгна забързано през дима. Започна да се катери по клатещия се метален парапет, обзет от страх, че може да се откърти.

Когато се добра до върха на стълбището, чу смесицата от прашене, съскане и бръмчене на светлинен лъч и видя колебливото му сияние. Свали противогаза и усети, че въздухът мирише на електрическа буря.

Земята потрепери.

Той притича през трите отворени порти и хукна по пътя. В главата му имаше една-единствена мисъл — да се качи на мотоциклета и да го кара цяла вечност.

Затича се още по-бързо, като правеше все по-големи крачки.

Когато се отдалечи на около километър и половина от обсерваторията, усети горещина от взрив зад гърба си. Ударната вълна го накара да се олюлее. Погледна назад и видя как обсерваторията избухна. Радиотелескопите се пръснаха. А най-внушителна беше експлозията, която разцъфна след миг в небето като гигантски фойерверк. Нито една празнична ракета не можеше да излети толкова нависоко.

Единственото разумно обяснение, което му хрумна, беше, че се е взривил някой сателит.

76.

Рейли усети някаква вибрация.

— Да не би подът да се клати? — попита той мъжете пред електронните уреди. Гласът му прозвуча приглушено заради тапите в ушите му.

— Всичко започва да се клати — призна един от тях. — Освен това чувам някакво бръмчене.

— Напъхайте тапите по-навътре в ушите си.

— По-навътре от това няма накъде.

— Тогава си сложете шумоизолиращите слушалки.

Полковникът и останалите членове на екипа си сложиха слушалките.

— Продължавам да чувам бръмчене — чу се слабият глас на същия мъж.

Рейли погледна към единия монитор и видя пламъците, които поглъщаха разбилите се хеликоптери. С изключение на тях, зоната беше тъмна, а хората търчаха панически насам-натам, оцветени в гротескно зелено от камерите за нощно виждане. На друг монитор се виждаше пощурялата немска овчарка. Като оголи челюсти, тя се нахвърли върху водача си.

„Застреляй я“ — помисли си настойчиво полковникът.

Водачът действително посегна към скрития под ризата му пистолет, но тракащите челюсти го накараха да залитне назад и да падне на земята. Когато животното скочи отгоре му, той стреля еднократно във въздуха, после пусна повода и побягна в нощта.

— Бръмченето се засилва — каза някой със силно приглушен глас.

— Масата се тресе.

— Исусе, носът ми кърви!

„Сигналът е твърде силен! Защитните устройства не работят!“ — помисли си уплашено Рейли.

На друг екран видя как огромна вълна от светлина залива земята, като подпалва тревата по пътя си. От светлината се изстреля лъч и се насочи към старата въздушна база. Стигна до скритата сателитна антена, отрази се в нея и продължи с още по-голяма скорост към обсерваторията.

Внезапно всички монитори угаснаха. Камерите не бяха издържали на горещината.

От очите на един от мъжете потече кръв.

Полковникът отстъпи назад.

— Изключете оборудването! — изкрещя някой.

— Не! — извика Уорън, като продължи да отстъпва. — Оставете апаратурата включена колкото се може по-дълго!

— Ушите ми!

Някой повърна кръв.

Рейли стигна до входа на кабинета, мина през него, затвори стоманената врата и я заключи. Стаята му имаше три пъти по-силно електромагнитно поле от останалите помещения в подземния комплекс. Той се загледа в мониторите на бюрото, за да види какво правят мъжете отвън.

Някои от тях разбраха, че полковникът е изчезнал, втурнаха се към вратата и започнаха да я блъскат с юмруци. Френетичните движения на устните им му подсказаха, че го молят да ги пусне вътре. Един от тях грабна карабина с подцевен гранатомет и разбута останалите.

Стреля по вратата.

Чу се трясък. Уорън видя на мониторите пушека от експлозията и щетите, които шрапнелите бяха нанесли на част от екипа. Вратата, разбира се, остана непокътната. Като крещеше беззвучно, мъжът изстреля още една граната, която не постигна по-голям ефект от първата. Но болката, която експлозията и шрапнелите причиниха на останалите от екипа, накараха друг мъж да вземе своята карабина и да застреля човека с гранатомета.

После същият мъж застреля с карабината си още трима членове на екипа, с което доказа, че светлините действително са способни да предизвикат неоправдано насилие. Рейли искаше да провери тази теория, затова се бе погрижил оръжията винаги да са им под ръка. Миг по-късно мъжът захвърли карабината и стисна с ръце главата си, а лицето му се сгърчи в непоносима агония.

Мониторите върху бюрото на полковника угаснаха.

Уорън се отпусна на стола зад бюрото си. Зашеметен от станалото, той опита да се убеди, че никога не е вярвал, че това убежище действително ще му потрябва. Енергийният щит на целия комплекс беше толкова мощен, че Рейли бе сигурен, че ще издържи. Въпреки това бе имало само един начин да провери докъде се простира издръжливостта му.

Той погледна часовника си. Беше девет и четиридесет и седем вечерта. „До изгрева има още много време. Но какво от това. Имам достатъчно храна и вода, за да прекарам тук нощта. Едва ли ще е проблем да изчакам да съмне и тогава да се махна“.

Светлината на лампите над главата му намаля — генераторът беше спрял да работи.

„Спокойно. Много важно, като спре генераторът. Просто ще отпусна глава върху бюрото си и ще правя това, което правя обикновено нощем — ще спя. Времето ще мине неусетно“.

„Нещастните копелета отвън…“

Лампите угаснаха. И Рейли се озова в най-непрогледния мрак, в който някога беше попадал.

„Тук съм в безопасност. Само това е от значение. На сутринта ще разполагам с всичката светлина, която искам“.

„Заспивай“.

Щом полковникът положи глава на бюрото си и затвори очи, видя въображаеми светли точици от вътрешната страна на клепачите си — номер на мозъка. Той отвори очи и мракът му се стори още по-плътен.

Слабото бучене в ушите му го разтревожи, ала после реши, че е нормално да го чува, след като е изолирал всички звуци от околната среда.

„То е там през цялото време. Но винаги е заглушено от други звуци“.

„Въпреки това…“

„Възможно ли е да чувам светлините?“

Не, не можеше да си позволи да се паникьосва.

„Мисли за нещо друго!“

„Например?“

Но отговорът дойде от само себе си.

„За дядо ми“.

77.

Едуард Рейли никога не се възстанови от травмите, които беше преживял във въздушната база край Ростов на 16 юли 1945 година. Офицерите, които трябваше да пишат доклади за разузнавателната служба на армията, бяха облекчени. Един мъж в постоянно състояние на кататония нямаше как да разкаже на никого за оръжието за масово унищожение, което можеше да се окаже по-мощно от атомна бомба.

След зашеметяващия успех на проекта на Опенхаймер президентът и военните решиха, че няма смисъл да разработват резервно оръжие, още повече че принципът на действието му беше толкова неразбираем и така разрушително непредсказуем.

И ненадежден. Светлините се появиха отново чак след два месеца, като блещукаха едва-едва.

Безусловната капитулация на Япония засили още повече решението им. Едно супер оръжие беше напълно достатъчно, за да се контролира съдбата на света. Но после Съветският съюз създаде своя собствена атомна бомба и ядрената надпревара избуха с пълна сила, а проучването край Ростов беше дълбоко погребано и забравено.

Едуард Рейли прекара следващите двадесет и пет години в една военна психиатрична клиника, посещаван всеки ден от съпругата си, за която се бе оженил по време на службата си в Сан Франциско през 1939 година. Синът им беше кръстен Робърт. Жената на Рейли беше ревностна католичка, затова отказа да се омъжи повторно. За да го направи, първо трябваше да се разведе със съпруга си, а тя вярваше, че един развод ще обрече душата й на вечни мъки.

През 1970 година растящите разходи по войната във Виетнам принудиха американските военни да спрат безплатните медицински грижи за служители, чието лечение датира от Първата и от Втората световна война. Съпругата на Едуард го премести от болницата в апартамента си, за да осмисли живота си, като го посвети на грижи за него.

По това време синът им беше на двадесет и девет години и имаше на свой ред син на име Уорън. Докато растеше, Уорън посещаваше периодично дядо си и беше едновременно ужасен и запленен от белобрадия старец, който седеше неподвижно в един люлеещ се стол във всекидневната, винаги облечен в пижама и халат и винаги гледащ телевизия, въпреки че никой не можеше да каже със сигурност дали разбира нещо от това, което вижда.

Когато Уорън стана на тринадесет, баба му почина от инсулт. На погребението всички говореха, че е била светица. Той никога не забрави колко оживено обсъждаха родителите му какво да правят със „стареца“, както наричаха дядо му.

— Няма къде да го сложим — настояваше майка му, докато баща му — административен офицер от армията — отвръщаше, че нямали достатъчно пари, за да го настанят в старчески дом.

Накрая дядото дойде да живее в малката им квартира във Форт Браг, а на Уорън се падна отговорността да се грижи за него след училище, докато майка му е на почасова работа в магазина на военната база. Уорън нямаше нищо против. Беше му позволено да си кани приятели вкъщи, а те също бяха запленени от сбръчкания, смален, белокос и белобрад старец. Той просто си седеше в стола и гледаше това, което самите те искаха да гледат по телевизията.

Едуард никога не се движеше сам, но можеше да върви, ако някой го подкрепя, и можеше да дъвче, ако някой сложи храна в устата му. Справяше се добре и с ходенето до тоалетна. Всичко, което се искаше от Уорън, беше да го води там на всеки два часа, да смъкне долнището на пижамата му, да му помогне да седне върху тоалетната чиния и да се върне пет минути по-късно. Понякога се налагаше да му бърше задника с помощта на влажна четка. Беше отвратително, разбира се, но момчето откри, че може да свикне с много неща, след като неговият баща му купуваше по една нова видеоигра всяка седмица.

Един ден Уорън беше сам вкъщи — винаги се чувстваше сам, когато беше във всекидневната с дядо си, — и играеше на видеоигра, в която трябваше да лети между реещи се топки светлина. Тогава старецът му изкара акъла, като проговори.

— Светлините.

Момчето изпусна джойстика, обърна се към дядо си и зяпна от изумление.

— Видях ги — каза старецът.

— Можеш да говориш ли? — попита удивено Уорън.

Дядо му сякаш не го чу. Вместо това продължи да говори с дрезгав глас. Имаше много неща, които момчето не разбра, — разни работи за Тексас, въздушна база, светлини и подземен изследователски комплекс.

— Ростов. — Каквото и да означаваше това. — Ушите кървят. Носът. Слъзните канали. Гори. Времето се забързва. Боже, помогни ми. Алис. — Така се казваше бабата на Уорън. Старецът започна да плаче.

Момчето изтича да вземе един пакет с книжни кърпички и избърса брадатото лице на дядо си.

— Всичко е наред, дядо. Аз ще ти помогна. Какво се опитваш да ми кажеш?

Старецът спря да говори. Няколко дни по-късно Уорън си даде сметка, че докато бършеше сълзите му, беше застанал пред топките светлина на екрана.

Родителите му помислиха, че лъже.

— Не, говори цели пет минути — настоя Уорън.

— За какво?

Той им каза.

— Светлини — повтори замислено баща му. — Майка ми е разправяла за проучването, което е извършвал в Тексас, нещо за някакви светлини.

— Тексас ли?

— Близо до един град насред пустошта на име Ростов. Неговият баща също се е занимавал с разни светлини. Още по време на Първата световна война. Така и не разбрах за какво става въпрос.

— Нямаше ли някакви негови писма? — попита майката на Уорън.

— Писма?

— Които баща му е писал на майка му. Спомням си, че Алис ни ги е показвала. Според нея Едуард пазел всичко, свързано с баща му, защото е изчезнал още когато е бил невръстно бебе. Някои писма бяха от Франция, от времето на Първата световна война. В тях се споменаваше за светлини.

— Да, сега си спомням. Къде прибрахме нещата на татко?

След двадесетминутно търсене намериха писмата на дъното на една кутия в килера. Занесоха ги във всекидневната и се скупчиха около белобрадата фигура в люлеещия се стол.

— Да, вижте това — каза бащата на Уорън. — „Сънувам светлините. Нямам търпение да се върна и да ги намеря“. 20 януари 1918 г. Леле! Татко, какво знаеш за това?

Но старецът отново беше изпаднал в кататония.

На следващия ден, докато Уорън играеше следобед на видеоиграта, дядо му посочи реещите се светлини и започна да разказва една история, която пазеше в себе си от 1945 година, — история за таен подземен комплекс под изоставена въздушна база в Тексас и за оръжие с неизвестна сила.

Уорън беше омагьосан от разказа. Имаше чувството, че космите по ръцете му настръхват от електричество. След този ден той започна да казва на приятелите си, че баща му е възложил да свърши някаква домакинска работа. След това се прибираше бързо вкъщи и пускаше видеоиграта. Реещите се топки светлина се появяваха, а неговият дядо му разказваше все повече и повече за светлините.

Но един ден, когато момчето се прибра забързано вкъщи, майка му го посрещна на вратата и му каза да не вдига шум, защото дядо му спи в спалнята. Това го разочарова, понеже то искаше да научи още за светлините и за събитията, разиграли се през онази ужасна сутрин през 1945 година.

Поигра на една видеоигра, отегчи се и реши да види дали дядо му не се е събудил. Отвори вратата на спалнята, но леглото беше празно. Един от прозорците зееше.

Обади се на майка си и тя дойде веднага. Качиха се в колата и обиколиха всички улици на Форт Браг, но така и не го откриха. Военните полицаи се включиха в търсенето. След тях и цивилната полиция започна да претърсва болници, приюти, църкви, паркове.

Ала дядото на Уорън беше изчезнал вдън земя.

— Как, по дяволите, е възможно един старец да изчезне? — чудеше се бащата на Уорън.

— Мисля, че знам къде е отишъл — каза момчето.

— Може да е разбрал къде е погребана Алис и да е решил да посети гроба й — предположи майка му.

— Не. Отишъл е в Ростов — настоя Уорън.

— Ростов? В Тексас?

— Във въздушната база, в която е пострадал. Говореше непрекъснато за нея. Мисля, че е отишъл точно там.

— Как може един възрастен човек да стигне до Тексас?

— Не казвам, че е стигнал до там. Казвам само, че се обзалагам, че е тръгнал към Ростов.

Полицията изпрати бюлетин за изчезнал човек в Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, във всички щати между Северна Каролина, където се намираше Форт Браг, и Западен Тексас.

Три дни по-късно им се обади началникът на полицията в Ростов. Да, дядото на Уорън бил успял да стигне до там. Намерили го при старото летище.

Бил мъртъв.

78.

Рейли усети, че бюрото под главата му се тресе. Той се изправи в тъмнината. Температурата в стаята се беше повишила достатъчно, за да започне да се поти.

„Естествено, че ще се повиши — помисли си полковникът. — Генераторът се повреди. Климатичната инсталация е спряла да работи“.

„Но ако е така, тогава помпата, която вкарва и изкарва въздух, също е спряла да работи — осъзна той. — И кислородът в това помещение е единственият, с който разполагам“.

Тъмнината го караше да си представя, че стаята е по-малка, отколкото беше в действителност.

„Спокойно. Дишай бавно и плитко. Има достатъчно въздух“.

Бученето в ушите му продължаваше, а тапите в тях го изнервяха допълнително. Шумоизолиращите слушалки стягаха главата му. Изпод тях капеше пот. Рейли я избърса с ръце.

Мъчеше го жажда. Трябваше да сложи бутилки с вода върху бюрото, докато лампата все още мъждукаше.

Когато се изправи, столът му изскърца отчетливо в мрака. Той се обърна наляво, протегна ръце и тръгна бавно, като плъзгаше крака по пода и опипваше празното пространство. Изведнъж, по-скоро, отколкото бе очаквал, пръстите му докоснаха гладкия метал на шкафа.

„Никакъв проблем“.

Бутилките с вода бяха в най-горното чекмедже. Полковникът бръкна в него и извади три бутилки, които притисна към тялото си с лявата си ръка. После взе с дясната две енергийни десертчета и се затътри обратно към бюрото.

Блъсна се в някакъв остър ръб. Като ругаеше, Рейли остави бързо нещата, които носеше, върху плота на бюрото и започна да разтрива бедрото си. Носът му потече от влажния въздух. Той го избърса с една носна кърпичка, после намери опипом стола си, който изскърца отново, щом се стовари отгоре му. Отпи три големи глътки от едната бутилка, избърса мокрите си устни, скъса опаковката на едно от десертчетата и внезапно започна да му се повдига.

Водата, която беше погълнал, имаше някакъв остатъчен вкус на метал. Нима беше започнала да се разваля?

„Ще я повърна ли?“

От лицето му шуртеше пот. Бюрото продължи да се тресе, но тъмнината вече не му се струваше толкова гъста, може би очите му бяха започнали да привикват към нея. Имаше чувството, че забелязва очертанията на бутилките с вода.

„Естествено. Винаги съм имал прекрасно зрение“.

В тъмнината се появиха сиви отсенки. Вече нямаше никакво съмнение, че вижда силуетите на бутилките. Това беше добрата новина. Лошата беше, че бученето в ушите му се беше засилило и всеки момент можеше да повърне заради вкуса на метал в устата си.

Виждаше все по-ясно бутилките, но му се струваше, че плуват в мъгла.

„По дяволите, потта влиза в очите ми“. Той ги избърса с опакото на ръката си, но бутилките останаха замъглени, въпреки че тъмнината беше избледняла и вече различаваше сивите очертания на бюрото.

И енергийните десертчета.

И ръцете си.

Ефектът беше подобен на начина, по който нощта избледнява преди зазоряване. Рейли видя шкафа. Видя стените и металната врата срещу себе си, но всичко продължаваше да е замъглено.

Той разтърка очи, за да ги избърше от потта. В стаята вече беше достатъчно светло, за да различава цветове — оранжевите опаковки на енергийните десертчета, сините етикети на бутилките с вода, червеното по ръцете си. Червено?

По бюрото имаше капки кръв. Ризата му също беше окървавена. Ужасен, полковникът осъзна, че металическият вкус в устата му не се дължи на водата и че влагата по лицето му не е от пот. Беше кръв, която течеше от очите и от ноздрите му.

Той изпищя.

От пода, стените и тавана се излъчваше светлина. Рейли се втурна към вратата, отключи я и я отвори със замах. Светлината беше толкова силна, че се наложи да заслони очи с ръце.

Пред него лежаха хората от екипа му. Дрехите им бяха подгизнали от кръв, а тези, които все още бяха живи, стенеха. Един мъж намери достатъчно сили, за да насочи карабината си към него.

Полковникът се наведе и грабна карабината с гранатомета, но не се наложи да я използва — мъжът, който беше насочил оръжието си към него, се свлече мъртъв на земята, а карабината му изтрака върху бетонния под.

Рейли прескочи набързо труповете, отвори следващата врата и се втурна в помещението, където бяха паркирани вече безполезните джипове. Светлината стана още по-силна, докато тичаше към стълбището, което щеше да го изведе на повърхността.

„Ако тичам достатъчно бързо, може би ще успея да се отдалеча“.

„Не съм бил изложен на лъчението толкова продължително, колкото другите от екипа. Може би ще спра да кървя“.

Полковникът се втурна нагоре по стълбите, като дишаше тежко. Стигна до външната врата на комплекса, натисна дръжката и я блъсна с рамо, но не успя да я помръдне. Набра комбинацията от цифри, която отключваше електронната ключалка, но вратата пак не помръдна.

„Разбира се — помисли си той. — Без ток електронната ключалка няма да се задейства!“

Като виеше от ярост, Уорън се спусна по стълбището, взе карабината и изстреля една граната по вратата. Експлозията го събори на земята. Когато димът се разнесе, видя, че вратата виси накриво.

С капеща от лицето му кръв, Рейли изтича отново нагоре по стълбите, влезе в порутения хангар и се втурна към изхода. Ярката светлина отзад се засили, но пред него се виждаше тъмният път.

„Продължавай да тичаш!“

Успя да направи само три дълги, паникьосани крачки, после нещо изскочи от мрака, блъсна го в гърдите и го събори по гръб. До гърлото му изщракаха челюсти. Немската овчарка. Муцуната й беше окървавена. Кучето беше побесняло и се опитваше да му прегризе гръкляна. Рейли го стисна за врата и се помъчи да го отхвърли от себе си. Кучето започна да го дере и да се мята. Беше въпрос на време да изпусне хлъзгавата му от кръв козина.

Миг преди да му разкъса гърлото, немската овчарка вдигна глава и се загледа към оградата. Кръвта по муцуната й отразяваше блясъка на въртящи се светлини. Тя изскимтя, обърна се и избяга в тъмнината.

Уорън се изправи с мъка на крака и тръгна напред, като се олюляваше. При сблъсъка с кучето слушалките бяха паднали от главата му. Течащата кръв беше разхлабила тапите в ушите му. Без тяхната защита той чу съвсем отчетливо някаква смесица от съскане, пращене и жужене, което идваше някъде иззад гърба му.

Чу и нещо друго.

Бръмченето на самолет.

От всичко, което беше разказвал дядо му, най-силно впечатление му бе направила историята за неговия прадядо. Той бил излетял в тъмното небе с един биплан от Първата световна война, за да се опита да открие източника на светлините. Като момче Рейли си бе представял многократно как бипланът се отдалечава и става все по-малък в далечината, докато се превръща в точица.

И накрая изчезва.

„Моят прадядо“.

Той се обърна и беше заслепен от огромна светлинна вълна, която се носеше към него. Пасището гореше в далечината и пламъците увеличаваха блясъка на светлината, а димът я отразяваше. Полковникът зяпна от удивление при вида на трептящите цветове, сред които преобладаваше оранжевото — оранжево като слънцето.

Сред цветовете се движеше нещо.

Появи се биплан, който не беше забелязал по-рано, защото беше оранжев, досущ като пламъците, които го обгръщаха. Бипланът имаше две седалки, разположени една зад друга. Пред пулта за управление на задната седалка седеше мъж. Беше с униформа и пилотски очила. Личеше си, че е красавец, въпреки голямото разстояние.

Имаше мустаци. Зад гърба му се развяваше шал.

Преди да си е дал сметка какво прави, полковникът се затича по пистата на старото летище. Знаеше, че трябва да бяга към пътя, но откакто беше навършил тринадесет години, не искаше нищо друго, освен да научи тайната на светлините.

Когато беше станал на осемнадесет, той беше дошъл тук, беше претърсил руините на въздушната база и беше намерил вход към подземния комплекс. После беше постъпил в армията — също като дядо си, — решен да се издигне във военното разузнаване. Накрая беше получил достатъчно власт, за да издири докладите на прадядо си за светлините, а покрай тях и докладите на дядо си.

Бипланът се приближаваше.

Внезапно двигателят му угасна.

Бипланът изчезна. На негово място се появи малък самолет с един чифт крила — „Чесна“, чийто двигател също не работеше и перките му се въртяха безпомощно. Рейли видя в кабината му мъж и жена. Лицата им бяха изкривени от страх.

Самолетът щеше да се разбие всеки миг.

79.

В един момент Пейдж се канеше да прелети над Лошата земя и да се приземи върху тъмната трева. Ала в следващия миг самолетът бе погълнат от въртящи се цветове. И ако времето, през което се носеха към земята, бе минавало бавно, сега ходът му се забави още повече.

Чесната беше спряла да се движи.

От цветовете се изстреля лъч светлина и се блъсна в дясната страна на самолета. Илюминацията, която последва, беше толкова силна, че Дан видя порутените хангари на старото летище. Лъчът се стрелна към един от тях, после продължи под ъгъл към разположената на северозапад радиообсерватория.

В далечината лъчът се издигна отново към небето, отрази се в нещо — Пейдж предположи, че е сателит, — и се стрелна обратно към земята още по на северозапад.

— Чувам бръмченето на мотор! — извика Тори.

— Не е нашият!

През цветовете от лявата му страна премина сянка.

— Друг самолет! — изкрещя той.

Не беше какъв да е самолет. Беше биплан — като онези, правени по времето на Първата световна война. Млад мъж с мустаци и пилотски очила седеше зад пулта за управление на задната седалка, а зад него се развяваше краят на шал.

В цветовете се появиха и други образи: пастир с говеда, жена върху кон, която препуска по тъмен път…

Красив младеж — Джеймс Дийкън, — облегнат на ограда и загледан в мрака.

Тийнейджър с мотоциклет, пресичащ тъмно поле.

Войници, които стискат главите си, сякаш се страхуват, че ще експлодират.

Едуард Мълан, който стреля по светлините, а след това по тълпата.

Тори, която седи на пейката на платформата за наблюдение и гледа прехласнато в далечината.

Внезапно всички тези образи, заедно с биплана, изчезнаха. Шумът от мотора му заглъхна.

Чесната продължи да се плъзга във въздуха. Светлините, които сега се намираха зад нея, осигуриха достатъчно светлина на Пейдж, за да види прашната, буренясала писта.

— След миг кацаме!

Земята се надигна рязко към тях.

— Пред нас има някой! — извика жена му. — По пистата залита някакъв мъж!

Тогава Дан също го видя. Мъжът гледаше с отворена уста самолета, а главата и дрехите му бяха покрити с кръв.

— Тори, отвори си вратата! — Той натисна дръжката на собствената си врата и я отвори. Сред плевелите на пистата имаше камъни.

Самолетът не можеше да се задържи повече във въздуха. Дан дръпна лостовете за управление, за да изправи носа му, като се надяваше, че предният колесник няма да се закачи в камъните. Левият колесник се блъсна в нещо и се счупи. Самолетът се наклони на една страна. Лявото крило застърга в земята, после се огъна. Корпусът се килна наляво.

Перката загреба пръст, едно от остриетата се счупи и отхвръкна настрани, а двигателят излезе от гнездото си. По кабината се посипа пръст. Докато корпусът се накланяше все повече наляво, Пейдж откри, че лежи на една страна. Към стърженето и тракането на метал се прибави скриптенето от плъзгането на самолета по пръстта. После спряха рязко, при което гърдите на Дан щяха да се блъснат в таблото за управление, ако коланът на седалката и предпазните ремъци не го бяха спрели. Ремъците се впиха в гърдите му.

Беше му трудно да си поеме дъх.

— Тори — успя най-накрая да каже. — Добре ли си?

Тя не отговори.

— Тори?

— Мисля, че съм добре.

„Слава богу“ — помисли си Пейдж.

— Трябва да излезем навън, може да избухне пожар.

Вратата му беше заклещена в земята. Като се мръщеше болезнено, той успя да откопчае колана и ремъците.

— Излез с пълзене през вратата!

Понеже корпусът беше наклонен, Дан успя да се понадигне и помогна на Тори да се освободи от своите ремъци. После я хвана и я избута през разположената вдясно врата. Като трепереше от усилието, той се набра нагоре, измъкна се през вратата, пропълзя настрани и се претърколи на земята.

Гръдният кош го болеше, но той не му обърна внимание, защото надуши миризмата на авиационно гориво.

— Бягай! — изкрещя Пейдж.

Тори не се нуждаеше от подканяне. Тя хукна по старата писта. Пилотът побягна след нея.

Пред тях лежеше мъжът, когото бяха видели от самолета. Без да се замислят нито за миг, те коленичиха до него и го обърнаха по гръб. Лицето му беше покрито с кръв, но Дан знаеше, че го е виждал и преди. Предната нощ двамата с Тори бяха минали с колата покрай изоставената въздушна база. И бяха видели един четиридесетгодишен мъж — плешив и мускулест, с изправени рамене и властно изражение, — да отключва портата.

— Можете ли да се надигнете? — попита го Пейдж. — Трябва да ви отведем оттук.

Мъжът промърмори нещо, което звучеше като „прадядо“.

Двамата с Тори го изправиха на крака и тръгнаха с него по пистата. Светлинният лъч все така излизаше от вътрешността на един от хангарите, насочваше се на северозапад, издигаше се в небето, после се спускаше под ъгъл надолу към някаква далечна точка на хоризонта. Чуваше се някакво съскане, прашене и жужене и въздухът миришеше на електрическа буря. Пейдж усети, че косата му настръхва.

Докато влачеха мъжа към пътя, Дан погледна назад и остана поразен от това колко ярки са станали светлините. В далечината земята се разлюля от експлозии — старите бомби гърмяха. Тревата гореше и пламъците се приближаваха към пистата. Когато стигнаха до чесната, резервоарите й се възпламениха и в небето се издигна огнена топка.

Съскането, прашенето и жуженето станаха непоносими. Докато Пейдж се чудеше дали дрехите им няма да се подпалят от горещината на светлинния лъч, в небето внезапно избухна нещо като гигантски фойерверк — по-висок от която и да е празнична заря. Във всички посоки се посипаха искри.

— Какво е това, по дяволите? — попита смаяно Тори.

Искрите се разпръснаха по целия хоризонт. На тяхно място се появиха огнени цветя във всевъзможни цветове, а гледката беше толкова изумителна, че Дан се закова на място, изпълнен с благоговение.

Цялото небе гореше.

После пожарът започна да намалява.

И изчезна напълно в момента, в който се чу експлозия от мястото, където се намираше обсерваторията. Цветовете взеха да избледняват. Искрите падаха, а блясъкът им гаснеше. Съскането, прашенето и жуженето замлъкнаха и единствената светлина, която остана, беше тази на горящото пасище.

Пейдж се разкашля от дима и откри, че може отново да се движи. Двамата с Тори продължиха с мъжа към тъмнината. Стигнаха до някаква ограда, пренесоха непознатия над нея, минаха между два паркирани автомобила и излязоха на пътя.

Нощта се изпълни с нови звуци — плача на стотици хора.

— Прадядо — промълви мъжът.

Покрай тях залитаха хора. Някои се качиха в колите си, но двигателите им не искаха да запалят. Други викаха по име близките си. Към плача се присъединиха викове за помощ. На пътя се събра тълпа от хора с вид на бежанци от военна зона, която тръгна бавно към Ростов. Откъм града се чу воят на сирени.

Огньовете осветиха Медрано, който тъкмо се качваше върху един пикап.

— Всички да запазят спокойствие! — извика той. — Ще се погрижим за вас! Иде помощ!

Дан погледна към непознатия, когото бяха оставили на пътя. Лицето му се чернееше от кръвта.

— Чухте ли онези сирени? Дръжте се, всичко ще бъде наред — опита се да го увери той.

Мъжът не отговори. Отначало Дан се разтревожи, че е умрял, но после видя, че очите му са отворени и се взират немигащо в нещо, което се намираше много далече или беше само в съзнанието му.

Пейдж хвана Тори за ръка.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Живи сме — отговори тя. — По-добре от това не бих могла да бъда.

Сирените се приближиха и в мрака се появиха червено-сини премигващи светлини.

80.

Анита се буди на няколко пъти през нощта, като постепенно се възстановяваше от ефекта на упойката. Когато отвори очи този път, слънцето светеше през цепнатините на щорите и осветяваше болничното легло, на което лежеше. Лявата й ръка беше в гипс, а тежестта му влошаваше още повече силната болка, която изпитваше.

— Куршумът е причинил доста щети на костите на ръката ти — каза с усилие един глас до нея, — но въпреки всичко успяха да я спасят.

Тя погледна наляво и откри, че другото легло в стаята също е заето. Разпозна гласа — беше на Брент, — но не можеше да види лицето му, защото беше бинтовано.

— Нали ти казах, че ще бъда тук, когато се събудиш — продължи репортерът с приглушен глас. — Аз съм човек, който държи на думата си.

Анита се намръщи.

— Какво ти се е случило?

— Преследвах онази история, докато тя не ме улови.

Все още зашеметена от лекарствата, които й бяха дали, тя каза:

— Не разбирам.

— Приближих се твърде много до светлината. — Гласът му затихна. — И тя ме обгори.

— Обгорила те е?

— Не мисля, че ще ходя в Атланта. Всъщност не мисля и че ще продължа да водя новините заедно с Шарън. Но като се има предвид какво ни причини тази история, мога да ти гарантирам, че и двамата ще получим „Еми“.

Младата жена се опита да седне. Мъчеше се отчаяно да проумее нещата, които чуваше.

— Бил си обгорен?

— Лекарите не са сигурни колко лоши ще са белезите, които ще останат. Говориха ми за присаждане на кожа и специалисти. Ако имам късмет, ще мога да правя криминални репортажи, стига лицето ми да е в сянка, когато ме снимат с камерата.

Тя остана безмълвна за миг.

— Lo siento.

— След като вероятно ще ми се наложи да остана още известно време в Ел Пасо, предполагам, че ще е по-добре да започна да уча испански. Какво ми каза току-що?

— Че ужасно съжалявам.

— Благодаря. Бяхме добър екип.

— Все още сме добър екип — поправи го Анита.

— Както и да е, мисля, че е по-добре да започнеш да си търсиш нов партньор.

— Харесваш ли мексиканската кухня?

— Не знам какво общо има това, но истината е, че я опитах веднъж и веднага я намразих.

— Защото не си ял на подходящото място. Почакай да опиташ пилешките енчилади на майка ми.

81.

— Мащабна електрическа буря? — Костиган се облегна на стола си зад бюрото. Въпреки че беше с униформа и носеше колана с оръжието си, главата му все още беше превързана. Това му придаваше уязвим вид.

— Голяма буря със сухи светкавици. Така казаха федералните — рече Медрано. — На мястото се изсипаха хора от всякакви правителствени служби, в това число ФБР и Националната научна фондация. Обсерваторията е под управлението на ННФ. Или поне беше. Снощи експлодира.

— Сухи светкавици значи. — Полицейският началник изглеждаше объркан. — Това възможно ли е изобщо? Възможно ли е нещо подобно да скапе електрическите системи на няколкостотин превозни средства? Да не говорим за системите на няколко хеликоптера и една „Чесна“?

— Въпросът не е в това какво е възможно и какво не е. Това е официалното обяснение на случилото се и след като снощи всички видеокамери се развалиха, няма как да докажем, че не е било така.

— Ами сателитът, който избухна? Видели са го в половината южни щати.

— Взривен е от космически боклук. Нещата, които приличаха на искри, са били останките му, които са се запалили при навлизането си в атмосферата. Фактът, че това се е случило едновременно с бурята със сухи светкавици, е пълна случайност. Правителството никога няма да признае, че е експериментирало с оръжие, което използва електромагнитна енергия.

От другата страна на улицата долетя звън на църковни камбани — неделната служба беше започнала.

— Оръжие? — Костиган се намръщи. — Смяташ ли, че е било оръжие?

— Бях там и мога да ти гарантирам, че това, което видях, не бяха сухи светкавици. Сещам се само за едно нещо, което може да спре двигатели, генератори и всичко останало, което работи с електричество и магнити. Разбираш ли от астрономия?

— Достатъчно, за да знам по какво се различава от астрологията.

— Имам телескоп, откакто видях първата си комета като хлапе — каза капитанът. — Абониран съм за списание „Астрономия“, откакто се помня. Черни дупки, свръхнови, спирални мъглявини. Всичките са много секси. Но слънчевите бури са ми най-любими. Не смея да гледам слънцето през телескоп, разбира се. Трябва да разчитам на филмите, заснети със специални камери в обсерваториите. Слънчевите бури имат изригвания, които приличат на шибащия край на гигантски камшик. Горещината им стига до стотици милиони градуси. Те излъчват електромагнитна енергия, равна на десет милиона атомни бомби.

Началникът на полицията слушаше внимателно.

— Развихрят се на всеки единадесет години — продължи Медрано. — От състояние на почти пълен покой преминават в зрелищни изригвания. Когато са най-силни, електромагнитните им вълни са толкова мощни, че щом стигнат до Земята, могат да извадят сателитите от орбита, да спрат работата на електростанциите и да прекъснат телевизионните предавания. Северните сияния са предизвикани от тях. Това, което видях снощи, приличаше на комбинация от двете — Северни сияния и слънчеви изригвания.

— Слънчеви изригвания. На ужасно голямо разстояние от слънцето.

— Не казвам, че това са били слънчеви изригвания. А че приличаха на такива. Електромагнитна експлозия в някоя точка на земята би обяснила много от случилото се снощи.

— Но какво я е причинило?

— Това е друг начин да попитаме какво представляват светлините. Ето ти една теория. Земното ядро е по-горещо от повърхността на слънцето. — Капитанът сви рамене. — Може би наблизо има някакви разломи, през които на повърхността излизат електромагнитни вълни.

Костиган обмисли теорията.

— Мисля, че обяснението не е по-лошо от теориите за блатен газ, кварцови кристали, радиоактивен газ и температурни инверсии.

— Каквото и да става, няма да позволя нещата да се влошат — заяви Медрано. — Повечето туристи видяха достатъчно и сами си тръгнаха. Но за всеки случай от тази вечер насетне започваме да блокираме пътя. Всеки, който иска да мине оттам, ще трябва да направи голям завой. Зоната за наблюдение, преносимите тоалетни, табелата край пътя, бетонните заграждения, паркингът — всичко това ще изчезне. Когато приключим, това място ще изглежда като всеки друг участък от полето. Междувременно федералните ще разчистят бъркотията при обсерваторията и старото летище. Вероятно никога няма да разберем какво се е случило там. Те няма да ни позволят. Така, както никога няма да узнаем какво се е случило снощи на „Уайт Сендс“.

— „Уайт Сендс“ ли? — попита Костиган. — Ракетният полигон?

— Да, всички говорят за това по новините и привържениците на теориите за конспирация са се развихрили с пълна сила. Някакъв лъч е улучил мишена в „Уайт Сендс“ — макет на град в естествена големина. Мисля, че можем да се досетим откъде е дошъл лъчът. Изглежда, той е унищожил макета, взривил е командната зала и е направил на пух и прах половин дузина сгради на осем километра от мястото, да не говорим, че е спрял електричеството на цялата база, включително акумулаторите на превозните им средства. Прекалено много хора са видели лъча, за да отрекат станалото.

Съобщиха, че са били убити двадесет военни техници. Цивилните граждани, които са наблюдавали нощното небе от Аламогордо, твърдят, че са видели ослепителна светлина. Военните приписват това на голяма експлозия в склад за муниции. Експлозия, която била причинена от сухите светкавици.

— Сухите светкавици със сигурност са се отбили и тук.

— На лицето на полицейския началник се появи изморено изражение.

— Добре ли си? — попита го капитанът.

Църковните камбани продължаваха да бият от другата страна на улицата.

— По-късно мога да се поразходя натам — рече Костиган. — Мина доста време от последното ми посещение.

Полицейският диспечер почука на отворената врата.

— Господин и госпожа Пейдж са тук да ви видят.

— Пусни ги.

Когато Дан и Тори прекрачиха прага, Костиган им се усмихна.

— Радвам се да ви видя, въпреки че ми изглеждате малко поизгорели от слънцето.

— И аз мога да кажа същото за капитан Медрано — отвърна Тори.

— Явно се намираме в земята на среднощното слънце — рече капитанът. — Обсъдихме телефонното ви обаждане. Наистина ще имаме нужда от вас, за да запълним някои празноти. Но в момента трябва да се погрижим за цял куп други неща. Затова ще се радвам, ако се върнете тук след десетина дни. Госпожо Пейдж, споменахте, че ще ви оперират във вторник сутринта в Сан Антонио. След десет дни ще се чувствате ли достатъчно силна, за да пътувате?

— Ще видим — отговори Тори.

— Ако се наложи, винаги можем да осъществим видеовръзка. Надявам се, че не е нещо сериозно.

Пейдж и Тори не казаха нищо.

82.

Реактивният самолет „Фолкън 2000“ излетя от въздушната база във Форт Блис и започна четиричасовия си полет към летище „Глен Бърни“ до Форт Мийд, Мериленд. Пилотираха го служители на Военното разузнаване, които бяха агенти и на АНС. На борда му пътуваха медицински екип и полковник Рейли.

Полковникът гледаше право пред себе си и от време на време примигваше, но иначе не помръдваше.

— От колко време е така? — попита някой.

Рейли беше в състояние на кататония и не можеше да обърне глава, затова не видя лицето на говорещия.

— От десет и двадесет снощи — отговори друг. И той се намираше извън зрителното поле на полковника.

— Какво му има?

— Най-доброто ми предположение за момента е предизвикана от травма парализа. Не знам дали причината е физическа, психическа или и двете. Трябва да бъде прегледан.

— Не съм изненадан, че е превъртял след бъркотията, която заварихме в онзи подземен комплекс.

— Терминът не е много научен, но да, в общи линии е станало точно това. Превъртял е.

— Мислиш ли, че ни чува?

— Нямам представа. Ушите му кървяха. Може да е загубил завинаги слуха си или шокът от преживяното да е предизвикал психично разстройство.

— Да, но въпросът е какво е станало. Видеокамерите долу бяха спрели да работят. Всички дигитални записи бяха изтрити. Разполагаме единствено с труповете. С изключение на мъжете, които са се застреляли взаимно, всички останали нещастници са умрели от кървенето.

— Никога няма да разберем, освен ако полковникът не проговори.

Неспособен да помръдне, Рейли продължи да се взира пред себе си.

Свистенето на самолетните двигатели постепенно се превърна в бръмчене на перки и стар двигател. Вътрешността на самолета избледня и той се оказа на задната седалка на биплан, който летеше в осеяното със звезди небе над някакво тъмно поле.

Носеше пилотски очила и шал, а единият му край се развяваше зад гърба му. Той пое управлението и се насочи към хоризонта.

Пред него блещукаха цветове и го зовяха.

83.

В чакалнята имаше пластмасови столове, свързани с верига. На високо в един от ъглите беше монтиран телевизор, който работеше на канал „Дом и градина“. На входа имаше бюро, зад което седеше една доброволка и записваше имената на хората, които влизаха, като им съобщаваше, че на масата зад гърба й има кафе, чай и вода.

Пейдж седеше до майката на Тори. Бяха толкова изнервени, че не им се говореше. Той прелисти един брой на „Тайм“ отпреди два месеца, после вдигна очи към телевизора, където една жена с ръкавици и градинска лопатка показваше на зрителите цветната си градина.

— Колко време ще продължи според теб? — попита Маргарет с пребледняло лице.

— Предполагам, че зависи от това какво ще открият и каква част от него ще трябва да изрежат.

— Горкото ми момиче — каза майката на Тори.

В чакалнята влезе жена с хирургическа престилка и боне. Тя се огледа, видя ги и дойде при тях. Изражението й беше неразгадаемо.

„Твърде скоро — помисли си Дан. — Нещо не е наред“.

Жената седна до тях.

— Станала е грешка.

— О, боже — изстена Маргарет.

— Може да са объркали снимките и картона на Тори с тези на някой друг — продължи лекарката. — А може нещо да не е било наред с апаратурата, когато са я преглеждали.

Пейдж се намръщи.

— Не разбирам. Какво имате предвид?

— Съпругата ви няма рак.

— Какво?

— Няма и следа от рак.

Той усети, че стаята се завърта пред очите му.

— Грешка?

— Това е единственото обяснение. На мамограмата и на томографската й снимка се вижда голяма буца, която можеше да стигне до гръдната кост.

„Тори не ми каза, че е толкова сериозно“ — помисли си Дан.

— Но тази буца вече не е там — продължи жената. — Понякога туморите спират да се разрастват, но никога не изчезват безследно за една седмица. Или апаратурата е било повредена, или са дали на съпругата ви чужди резултати. Опитваме се да установим какво се е случило.

— Значи жена ми ще се оправи? — успя да попита Пейдж.

— Ще се оправи и мога да ви кажа със сигурност, че няма рак на гърдата.

Майката на Тори се разплака.

84.

Пейдж имаше своя собствена теория.

Нямаше повреда в апаратурата. Снимките не бяха чужди. Резултатите от изследванията не бяха объркани.

Докато си купуваше нова риза и дънки от един магазин за дрехи в Ростов, Дан беше чул един клиент да говори с една от продавачките за светлините.

„Съпругата ми има диабет. Чухме, че на това място ставали чудеса като в Лурд. И че ако види светлините, ще се излекува“.

Тогава Дан си беше помислил: „Излекувана? Няма ли да е чудесно?“

А сега чудото се беше случило.

Тори беше излекувана.

Те се върнаха в Ростов, за да бъдат разпитани и да подпишат показанията си. Костиган вече не носеше превръзка върху късата си прошарена коса и от едната страна на главата му се виждаше белег.

— След всичко, което се случи, не сме виждали и следа от светлините — каза им полицейският началник. — Двамата с капитан Медрано закарахме на мястото Хариет Уорд. Ако някой е в състояние да види светлините, това е тя. Хариет каза, че са си отишли. Каква беше фразата, която използва? „Да поуспокоят гнева си“.

— Да — каза Тори. — Да поуспокоят гнева си.

Пейдж я отведе в дома им в Санта Фе, само че той вече не им се струваше като дом. Тя му каза, че непрекъснато мисли за Ростов и сънува светлините. Той също ги сънуваше.

Застраховката, която му изплатиха за разбитата „Чесна“, му помогна да й купи тридесетгодишен заместител. Една година по-късно двамата с жена му отлетяха обратно за Ростов. Наеха кола и отидоха в офиса на Костиган, където свариха полицейския началник да кашля от „лоша лятна настинка“, въпреки че Дан имаше малко по-различна теория за произхода на кашлицата на бившия пушач.

— Мислим да се заселим тук — каза му Пейдж. — Случайно да ти се намира едно свободно работно място?

— Заплатата на заместник-началника не е голяма.

— Но и животът тук не е много скъп, а и мога да си докарвам допълнителни пари като механик на летището.

Костиган се прокашля.

— Истината е, че може да се освободи и моето място.

— Съжалявам да го чуя — каза Тори, като го гледаше загрижено.

— Недей — отговори той с усмивка. — Преди много време научих, че нищо не е вечно. Само че още не съм готов да се оттегля, така че засега, стига да искаш, можеш да ми бъдеш заместник.

— Искам — каза Дан.

— Тук идват да живеят много художници от Остин, Санта Фе и Седона, така че пазарът на недвижими имоти процъфтява — обърна се Костиган към Тори. — Има нещо в тукашните цветове, което ги привлича, но това едва ли те изненадва. Мисля, че лесно ще си намериш работа.

— Ще опитам — рече тя. — Във всеки случай знам едно — тук няма да сме сами. Вече имаме няколко чудесни приятели.

— Така е, наистина.

Шест месеца по-късно Пейдж стана началник на полицията. След погребението на Костиган двамата с Тори отидоха с кола до мястото, на което според тях се бе намирала зоната за наблюдение. Медрано беше изпълнил заканата си — след като бяха махнали всичко, мястото изглеждаше като всеки друг участък от полето.

Отидоха там по залез, слязоха от колата и се загледаха в хоризонта. Със спускането на мрака видяха фаровете на коли, които идваха откъм Мексико. Съзряха една падаща звезда. И нещо като блещукане отвъд Лошата земя.

— Мислиш ли, че това е началото на завръщането на светлините? — попита Дан.

— Възможно е — отговори Тори. — Хариет казва, че са на периоди: слаби и силни. Може би има право. Но аз така или иначе не държа да ги виждам. Мога да ги усещам дори когато съм в града. Това ми е достатъчно.

— Повече от достатъчно — съгласи се Пейдж. — Те отговарят на желанията на хората. Ако имаш нужда да вярваш в нещо, те ще те вдъхновят, но ако се затвориш в себе си, няма да можеш да ги видиш. Ако си ядосан, ще усилят гнева ти. Ако искаш да ги превърнеш в оръжие, ще използват това оръжие срещу теб и ще те накарат да разбереш колко ужасно нещо са оръжията.

— Освен това, ако вярваш достатъчно силно, че може да стане чудо — добави Тори, — те могат да сбъднат желанието ти.

Към тях се приближиха фаровете на кола. Тя отби до техния автомобил и един мъж се подаде от прозореца й.

— Хей, онези странни светлини не се ли появяваха някъде тук?

— Светлини? Не знаем нищо за никакви светлини — отговори Дан. — Просто се наслаждавахме на звездите.

— Сигурно някой си е направил шега с мен.

— Сигурно — каза Тори.

Колата потегли и стоповете й изчезнаха в мрака.

— Искаш ли да се връщаме? — попита Пейдж.

— Добре. Ако онова блещукане там наистина са светлините, значи сме видели достатъчно.

Когато се качиха в автомобила, Дан се поколеба и не запали веднага двигателя.

— Какво има? — попита го жена му.

— Просто си припомних как изглеждаше това място, какво почувствах, когато те видях да се взираш в хоризонта от онази пейка. Едва не те загубих. Но това не стана благодарение на светлините. Те са за теб това, което си ти за мен. Обичам те. — Беше решил да й го казва всеки ден.

Емоцията го завладя.

— Успя ли да прочетеш надписа на табелата, която стоеше преди края пътя?

— Не. Реших, че е някаква туристическа глупост, измислена от член на Търговската камара.

— Не съвсем — каза Пейдж. — Доколкото си спомням, надписът гласеше: „Добре дошли при светлините на Ростов. Много хора твърдят, че са ги виждали, но никой не е успял да обясни природата им. Ако имате достатъчно късмет да ги видите, решете сами какво представляват“. Е, аз знам какво представляват за мен.

Той я целуна.