Професионалистът

1.

Когато отвори вратата, алармената инсталация се задейства.

Подобна грешка можеше да се очаква от аматьор. Учудващо бе, че Конър Фицджералд я допусна. Той се славеше като добър професионалист в бранша.

Фицджералд пресметна, че ще изминат няколко минути, преди местната полиция да реагира на сигнала от района на Сан Викторина.

Оставаха няколко часа до началото на ежегодния мач срещу Бразилия, но вече половината от телевизорите в Колумбия бяха включени. Ако Фицджералд бе влязъл с взлом в заложната къща след започването на мача, полицията вероятно не би предприела нищо, докато реферът не изсвири последния сигнал. Добре известно бе, че местните престъпници гледаха на мачовете като на деветдесетминутно неприкосновено време. Но неговият план относно тези деветдесет минути бе така да обърка полицията, че тя през следващите дни да преследва сянката си. Щяха да изминат седмици, дори месеци, преди някому да дойде наум каква е истинската цел на нахлуването с взлом през съботния следобед.

Алармата все още виеше, когато Фицджералд затвори задната врата и бързо премина през малкия склад към предната част на магазина. Той не обърна внимание на рафтовете с часовници, изложени на малки поставки, нито на смарагдите в целофанени пакетчета, нито на златните предмети с различна големина, разположени зад фино изработена решетка. Към всяка вещ бе прикрепено картонче с внимателно отбелязани име и дата, така че обеднелите собственици да могат да върнат в срок от шест месеца заемите си и да получат обратно семейните бижута. Малцина успяваха да го сторят.

Фицджералд отмести встрани завесата от мъниста, която разделяше склада от предната част на магазина, и спря зад щанда. Очите му се задържаха върху протрит калъф в центъра на витрината. На избелелия капак с полуизтрити златни букви бяха изписани инициалите „Д. В. Р“. Той остана напълно неподвижен, докато не се увери, че никой не гледа към витрината.

Когато Фицджералд бе донесъл ръчно изработения шедьовър по-рано същия ден, той бе обяснил, че желае да го продаде незабавно, тъй като няма намерение да се връща в Богота. Не бе изненадан, че предметът вече бе изложен на витрината. В целия град не можеше да се намери нищо подобно.

Канеше се да прескочи щанда, когато един младеж мина край магазина. Фицджералд замръзна на място, но вниманието на младежа бе напълно погълнато от малкото радио, притиснато до лявото му ухо. Той обърна толкова внимание на Фицджералд, колкото би обърнал на някой шивашки манекен. Когато младежът отмина, Фицджералд възседна щанда, прехвърли се през него и отиде до витрината. Огледа улицата в двете посоки, за да се увери, че наблизо няма случайни минувачи. Наистина нямаше никой. С бързо движение взе кожения калъф от стойката му и скочи обратно зад щанда. Още веднъж погледна назад към витрината, искаше да бъде сигурен, че няма свидетели на кражбата.

Фицджералд на два скока стигна до склада. Дръпна завесата от мъниста и се отправи към затворената врата. Алармата продължаваше да вие вече деветдесет и осем секунди. Той излезе на тясната уличка и се ослуша. Ако бе чул воя на полицейските сирени, щеше да завие наляво и да изчезне в лабиринта от улици зад заложната къща. Но освен писъка на алармата, всичко наоколо бе тихо и спокойно. Обърна се надясно и тръгна без да бърза в посока на Карера Септима.

С няколко крачки прекоси тротоара, озърна се, пресече платното и без да се обръща назад, се отправи към другия край на улицата. Влезе в претъпкан ресторант, където група шумни запалянковци седяха пред телевизор с голям екран.

Никой не го погледна. Бяха погълнати от безкрайните повторения на трите гола, които Колумбия бе вкарала миналата година. Той седна на масата в ъгъла. Въпреки че не виждаше добре екрана, имаше чудесен изглед към улицата. Следобедният бриз люлееше над заложната къща очукана табела с надпис: „Х. Ескобар. Монте де Пиедад, основана през 1946 г.“.

Изминаха няколко минути, преди полицейската кола да спре с писък пред магазина. Когато видя двамата униформени полицаи да влизат в зданието, Фицджералд напусна заведението през задната врата и тръгна по друга тиха и опустяла улица. Махна на първото свободно такси и каза с груб южноафрикански акцент:

— „Белведере“ на площад „Боливар“, ако обичате.

Шофьорът кимна рязко, сякаш за да подчертае, че няма намерение да се впуска в разговор. Когато Фицджералд се настани на задната седалка в очуканото жълто такси, шофьорът пусна радиото.

Фицджералд отново погледна часовника си. Един и седемнадесет. Малко изоставаше от графика. Речта вече трябваше да е започнала, но тъй като обикновено речите продължаваха повече от четиридесет минути, все още разполагаше с достатъчно време да изпълни това, за което бе дошъл в Богота. Премести се с няколко сантиметра надясно, за да се увери, че шофьорът го вижда ясно в огледалото за обратно виждане.

След като полицията започнеше разследването, Фицджералд щеше да има нужда от всекиго, видял го в този ден, за да даде приблизително едно и също описание на бял мъж, около петдесетте, малко над метър и осемдесет, около сто килограма, небръснат, с тъмна буйна коса, облечен като чужденец и с чужд акцент, но не американски. Надяваше се поне един от свидетелите да успее да идентифицира южноафриканския носов акцент. Акцентите винаги му се бяха удавали. В гимназията постоянно имаше неприятности, защото обичаше да имитира учителите си.

Радиото в таксито продължаваше да бълва мненията на експерти за изхода на мача. Фицджералд мислено изключи от съзнанието си испанския, той в момента не го интересуваше, въпреки че неотдавна прибави няколко футболни термина в ограничения си речник.

Когато седемнадесет минути по-късно малкият фиат спря пред „Белведере“, той подаде банкнота от десет хиляди песо и се измъкна от таксито, преди шофьорът да успее да му благодари за щедрия бакшиш. Не че таксиметровите шофьори в Богота се славеха с дълги благодарствени излияния.

Фицджералд бързо се изкачи по стълбите пред входа на хотела, мина покрай облечен в ливрея портиер и се вмъкна през въртящите се врати. Отправи се направо към асансьорите срещу рецепцията. Трябваше да почака малко, докато един от четирите асансьора се върне на партера. Когато вратите се отвориха, той влезе и светкавично натисна бутона за осмия етаж, както и другия за затваряне на вратите, за да не допусне някой друг да се качи с него. А щом вратите отново се отвориха на осмия етаж, Фицджералд тръгна по изтънялата пътека към стая 807. Прекара пластмасовата карта през процепа и изчака зелената светлина, преди да натисне дръжката. Веднага щом вратата се отвори, постави табелката с надпис „Моля, не ме безпокойте“ от външната страна, влезе в стаята и заключи.

Отново погледна часовника си — два без двадесет и четири. Изчисли, че вероятно полицаите вече са напуснали заложната къща, тъй като са стигнали до заключението, че тревогата е фалшива. Щяха да се обадят на господин Ескобар в провинциалната му къща, за да го информират, че всичко е наред, и щяха да го помолят щом се върне в града в понеделник, да им съобщи, ако липсва нещо. Но много преди това Фицджералд щеше да е върнал на витрината протрития кожен калъф.

В понеделник сутринта Ескобар щеше да установи, че липсват само няколко пакетчета необработени смарагди, задигнати от полицаите на излизане. Колко време ще им отнеме, за да се сетят за едничкото нещо, което наистина няма да е на мястото си? Ден? Седмица? Месец? Фицджералд вече бе решил да остави улика, която да ускори този процес.

Свали сакото си и го окачи на близкия стол, взе дистанционното от масата до леглото, включи телевизора и седна на канапето пред него. Лицето на Рикардо Гусман изпълни екрана.

Фицджералд знаеше, че Гусман ще навърши петдесет през април, но със стройната си фигура (бе висок около метър осемдесет и пет), с гъстата си черна коса, можеше спокойно да каже на обожаващата го тълпа, че още няма четиридесет и всички биха му повярвали. Все пак малцина колумбийци очакваха, че техните политици казват истината за каквото и да било, дори и за възрастта си.

Рикардо Гусман, фаворитът в предстоящите президентски избори, бе шеф на картела „Гали“, който контролираше осемдесет процента от търговията с кокаин в Ню Йорк, и печелеше повече от милиард долара на година. Никой не знаеше колко смъртни случая в Манхатън бяха пряко причинени от операциите на картела. Фицджералд не се натъкна на подобна информация в нито един от трите национални вестника, вероятно защото сведенията в пресата се контролираха също от Гусман.

— Първата акция, която ще предприема като ваш президент, ще бъде да национализирам всяка компания, в която американците са основни акционери.

Малката група, заобиколила стъпалата пред зданието на Конгреса на площад „Боливар“, изразяваше одобрението си с крясъци. Съветниците на Рикардо Гусман му бяха казали неколкократно, че ще е загуба на време да произнася слово в деня на футболния мач, но той не бе ги послушал, защото знаеше, че милиони телевизионни зрители ще превключват каналите, докато търсят на кой канал е мачът, и така ще попаднат на него, макар само за миг. Същите тези хора щяха да бъдат изненадани, когато само час по-късно се появи на претъпкания стадион. Футболът отегчаваше Гусман, но той знаеше, че появата му там миг преди колумбийският отбор да излезе на игрището ще отклони вниманието на тълпата от Антонио Херера, вицепрезидент и негов основен съперник в изборите. Херера щеше да бъде във ВИП ложата, но Гусман бе избрал да застане сред тълпата зад една от вратите. Очевидно искаше да си създаде образ на човек от народа.

Фицджералд пресметна, че остават още шест минути от словото. Вече бе слушал речите на Гусман поне дузина пъти — в претъпкани зали, в полупразни барове, на улицата, дори на автогарата, където кандидатът се обръщаше към местните граждани от задната част на автобуса. Фицджералд издърпа кожения калъф изпод леглото и го сложи на коленете си.

— … Антонио Херера не е кандидат на либералите — изсъска Гусман, — а на американците. Той не е нищо повече от марионетка, чиито конци се дърпат от човека в Овалния кабинет.

Тълпата отново нададе одобрителни възгласи.

Пет минути, изчисли Фицджералд. Отвори калъфа и се вгледа в „Ремингтон 700“. Не бе го виждал само от няколко часа.

— Как смеят американците да допуснат, че ние винаги ще се съгласяваме с техните желания? — излая Гусман. — Смятат се за господари само заради силата на всемогъщия долар. По дяволите доларите им!

Тълпата изпадна в екстаз, когато кандидатът за президент извади от портмонето си еднодоларова банкнота и я разкъса на парчета.

— Мога да ви уверя в едно нещо — продължи Гусман, разпръсквайки парченцата зелена хартия като конфети над слушателите си.

— Бог не е американец… — Фицджералд движеше безмълвно, но изразително устните и челюстите си, сякаш произнасяше думите без глас.

— Бог не е американец! — изкрещя Гусман.

Фицджералд внимателно изтегли от кожения калъф дръжката от фибростъкло.

— След две седмици на гражданите на Колумбия ще бъде дадена възможността да изкажат мнението си пред целия свят — изкрещя Гусман.

— Четири минути — прошепна Фицджералд, докато гледаше към екрана и имитираше усмивката на кандидат-президента.

Той взе барабана от неръждаема стомана от мястото му в калъфа и го завинти здраво към дръжката. Пасна като ръкавица.

— Каквито и срещи на високо равнище да се състоят по света, Колумбия отново ще седне на масата за конференции. Вече няма само да четем във вестниците какво се е случило. За година ще накарам американците да ни третират не като страна от Третия свят, а като равна на тях държава.

Тълпата крещеше, когато Фицджералд вдигна оптическия мерник „Леополд 10“ от мястото му в калъфа и го плъзна в двата малки канала, намиращи се над цевта.

— За сто дни ще видите такива промени в нашата страна, каквито Херера не би повярвал, че е възможно да станат и за сто години. Защото, когато аз стана ваш президент…

Фицджералд бавно намести приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Почувства го като стар приятел. Но в края на краищата така трябваше и да бъде, всяка част бе ръчно изработена по негово точно описание.

Той повдигна оптическия мерник към образа на телевизионния екран и подреди в една линия малката редица от хиляда точки, докато те се центрираха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента.

— … да се справим с инфлацията…

Три минути.

— … да надвием безработицата…

Фицджералд издиша.

— … и така да победим бедността…

Фицджералд преброи „три… две… едно“, после бавно натисна спусъка. През глъчката навън едва чу прещракването.

Фицджералд свали пушката, стана от леглото и остави кожения калъф на пода. Щяха да изминат още деветдесет секунди, преди Гусман да стигне до ритуалното заклеймяване на президента Лоурънс.

Взе куршум от малкия кожен прорез в капака на калъфа. Отвори цевта и го пъхна в патронника, сетне затвори цевта с уверено движение нагоре.

— Това е последният шанс за гражданите на Колумбия да преодолеят напълно пагубните провали от миналото — извика Гусман, а гласът му се извисяваше с всяка изречена дума. — Така че трябва да сме сигурни в едно…

— Една минута — промърмори Фицджералд.

Можеше да повтори дума по дума речта на Гусман през финалните шестдесет секунди. Откъсна очи от телевизионния екран, бавно прекоси стаята към френските прозорци.

— … да не пропилеем златната възможност…

Фицджералд дръпна дантеленото перде, което скриваше гледката, и се взря към северната част на площад „Боливар“, където кандидат-президентът стоеше на най-горното стъпало пред сградата на Конгреса, гледайки надолу към тълпата. Канеше се да нанесе решаващия си удар.

Фицджералд чакаше търпеливо. „Никога не оставай за дълго на открито, ако това не се налага.“

— Да живее Колумбия! — изкрещя Гусман.

— Да живее Колумбия! — отвърна френетично тълпата, въпреки че мнозина бяха платени клакьори, стратегически инсталирани сред множеството.

— Обичам родината си — заяви кандидатът.

Оставаха тридесет секунди от речта. Фицджералд отвори френските прозорци и силните викове на тълпата, повтаряща всяка дума на Гусман, нахлуха в стаята.

Кандидат-президентът снижи гласа си до шепот:

— И нека всички ме разберат — това е единствената ми причина да желая да ви служа като ваш президент.

За втори път Фицджералд бавно придърпа приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Всички гледаха към кандидат-президента, когато той извика:

— Бог да пази Колумбия!

Шумът бе оглушителен и Гусман вдигна двете си ръце високо във въздуха сякаш да насърчи ревовете на привържениците си, които му отвръщаха със същите думи:

— Бог да пази Колумбия!

Ръцете на Гусман останаха триумфално вдигнати за няколко секунди, както правеше в края на всичките си речи. И, както винаги, за няколко мига той остана абсолютно неподвижен.

Фицджералд подреди малките точки, докато те стигнаха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента, издиша и стисна с пръстите на лявата си ръка приклада.

— Три… две… едно — промърмори той, преди внимателно да натисне спусъка.

Гусман все още се усмихваше, когато куршумът се заби в гърдите му. Секунда по-късно той се отпусна на земята като парцалена кукла. Частици кост, мускули и тъкан се разхвърчаха във всички посоки. Кръвта шуртеше и пръскаше стоящите около него. Последното, което Фицджералд видя, бяха вдигнатите ръце на кандидат-президента, сякаш се предаваше на непознат враг.

Фицджералд свали пушката, разглоби приклада и бързо затвори прозореца. Задачата му бе изпълнена.

Единственият му проблем сега бе да не наруши Единадесетата заповед.

2.

— Да изпратя ли съболезнователна телеграма на съпругата и семейството му? — попита Том Лоурънс.

— Не, господин президент — отвърна държавният секретар. — Смятам, че би трябвало да оставите това на помощник-секретаря по външните работи. Вероятността сега Антонио Херера да стане следващият президент на Колумбия изключително нараства, така че е по-добре да поддържате отношения с него.

— Ще ме представяш ли на погребението? Или да изпратя вицепрезидента?

— Бих ви посъветвал да не изпращате нито един от нас — отговори държавният секретар. — Нашият посланик в Богота ще ви представи достойно. След като погребението е през този уикенд, едва ли колумбийската страна ще очаква да се освободим от ангажиментите си в толкова кратък срок.

Президентът кимна. Той бе свикнал с деловия подход на Лари Харингтън към всичко, включително и към смъртта. Само се чудеше каква ли линия на поведение би изработил Лари, ако убиеха него, президента на Съединените американски щати.

— Ако имате малко свободно време, господин президент, смятам, че би трябвало да ви информирам подробно за сегашната ни политика спрямо Колумбия. Пресата може да ви разпитва за възможното замесване на…

Президентът се канеше да го прекъсне, когато на вратата се почука и влезе Анди Лойд.

„Трябва да е единадесет!“, помисли си Лоурънс. Не се нуждаеше от часовник, откакто бе назначил Лойд за шеф на персонала.

— По-късно, Лари — каза президентът. — Мисля да дам пресконференция във връзка със законопроекта за съкращаване на атомното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение. Не мога да си представя, че много журналисти ще се заинтересуват от смъртта на кандидат за президент, и то в Колумбия — нека си признаем, повечето американци не биха могли дори да я покажат на картата.

Харингтън не каза нищо. Стори му се неуместно да изтъкне пред президента, че повечето американци не биха могли да покажат и Виетнам на картата. А и след като Анди бе влязъл в стаята, Харингтън знаеше, че единствено обявяването на световна война би му дало приоритет. Той рязко кимна на Лойд и напусна Овалния кабинет.

— Защо изобщо назначих този човек? — запита се гласно Лоурънс, вперил поглед в затворената врата.

— Лари ни даде Тексас, господин президент, в момент, когато проучванията показваха, че голяма част от южняците ви смятат за страхливец от Севера, който с лекота би назначил хомосексуалист за председател на Асоциацията на административните ръководни кадри.

— Вероятно бих го направил — заяви Лоурънс, — ако бях убеден, че именно той е подходящ за тази длъжност.

Една от причините, поради които Том Лоурънс бе предложил поста началник-отдел „Кадри“ в Белия дом на стария си приятел от колежа, бе, че и след тридесет години те нямаха тайни помежду си. Анди казваше това, което мисли, без увъртане и без злоба. Това му скъпоценно качество даваше на Лоурънс право да смята, че Анди никога не би се кандидатирал лично, и следователно никога нямаше да се превърне в негов съперник.

Президентът отвори синята папка с надпис „НЕОТЛОЖНО“, която Анди бе оставил по-рано тази сутрин. Подозираше, че неговият началник-отдел „Кадри“ е бил буден през по-голямата част от нощта. Започна да чете въпросите, които Анди предполагаше, че ще бъдат зададени на пресконференцията по обяд:

— Предполагам, че както винаги Барбара Ивънс ще зададе първия въпрос — каза Лоурънс, вдигайки поглед. — Имаш ли някаква представа какъв може да бъде той?

— Не, сър — отвърна Лойд. — Но след като тя бе една от най-яростните поддръжници на законопроекта за съкращаване на въоръжението, и то още от деня, в който победихте Гор в Ню Хемпшир, едва ли ще недоволства, когато сте готов да го внесете.

— Наистина, но това няма да я спре да зададе някакъв неприятен въпрос.

Анди кимна утвърдително.

— Има ли журналист, когото искаш да отбягна?

— Всички са копелета — каза с усмивка Лойд. — Но трябва да обърнете внимание на Фил Ансенч.

— Защо?

— Той поддържаше законопроекта на всички етапи и днес е сред гостите ви за вечеря.

Президентът се усмихна и кимна, докато прокарваше пръст по списъка на очакваните въпроси. Спря на номер седем.

Той вдигна поглед към шефа на своя отдел „Кадри“.

— Понякога си мисля, че все още живеем в Дивия Запад, съдейки от начина, по който определени членове на Конгреса реагират на законопроекта.

— Съгласен съм, сър. Но както знаете, четиридесет процента от американците все още смятат, че руснаците са най-голямата заплаха за нас, а приблизително тридесет процента очакват да започнем война с Русия още докато са живи.

Лоурънс изруга и прокара ръка по гъстата си, рано посивяла коса. Продължи да чете списъка. Спря на номер деветнадесет.

— Докога ще ми задават въпроси за изгорената ми повиквателна?

— Докато сте върховен главнокомандващ, предполагам — отвърна Анди.

Президентът промърмори нещо и продължи да чете. Още веднъж вдигна поглед.

— Възможно ли е Виктор Жеримски да стане следващият президент на Русия?

— По-вероятно не — отговори Анди, — но според последната анкета е стигнал до третото място и въпреки че все още е доста зад министър-председателя Чернопов и генерал Бородин, неговата позиция срещу организираната престъпност започва да стопява разликата. Особено след като повечето руснаци са убедени, че Чернопов е финансиран от руската мафия.

— Ами генералът?

— Той губи почва, тъй като голяма част от руската армия не е получавала заплати от месеци. В пресата им излязоха материали, че войниците продават униформите си на туристи по улиците.

— Слава богу, че изборите са след няколко години. Ако бяха сега и този фашист Жеримски имаше дори малък шанс да стане следващият президент на Русия, законопроектът за разоръжаване не би минал в нито една от камарите.

Лойд кимна, а Лоурънс обърна страницата. Пръстът му продължи надолу по листа с въпросите. Спря на номер двадесет и девет.

— Колко от членовете на Конгреса имат заводи за производство на оръжия и на военни съоръжения в избирателните им райони? — попита той, отново вдигайки поглед към Лойд.

— Седемдесет и двама сенатори и двеста и единадесет членове на камарата — каза Лойд, без да поглежда в папката си. — Ще трябва да убедите поне шестдесет процента от тях да ви подкрепят, за да си осигурите мнозинство в двете камари. А това ми напомня, че можем да разчитаме на гласа на сенатор Бедел.

— Франк Бедел поддържаше законопроекта за съкращаване на въоръжението още когато бях гимназист в Уисконсин — каза президентът. — Няма как да не ни подкрепи.

— Той поддържа законопроекта, макар да го намира половинчат. Смята, че разноските за отбраната трябва да се намалят с повече от петдесет процента.

— А как очаква да прокарам подобно нещо?

— Идеята му е да се изтеглим от НАТО, като предоставим на европейците сами да отговарят за отбраната си.

— Но това е абсолютно нереалистично — възрази Лоурънс. — Дори най-големите пацифисти у нас ще се възпротивят на подобно предложение.

— Вие го знаете, аз го зная, подозирам, че добрият сенатор също го знае. Но това не му пречи да се появява всеки ден по телевизията от Бостън до Лос Анджелис и да заявява, че петдесет процента ограничаване на разходите за отбрана биха разрешили за един ден проблемите на здравеопазването и на пенсионното осигуряване.

— Ще ми се Бедел да прекарва също толкова време, мислейки за сигурността на хората, колкото — за тяхното здраве — каза Лоурънс. — Как да реагирам?

— Не скъпете похвали за неуморните му грижи към възрастните хора, но непременно изтъкнете, че докато вие сте върховен главнокомандващ, Съединените щати никога няма да намалят средствата за отбрана. Ваша първа грижа винаги ще бъде Америка да остане най-силната нация в света и така нататък, и така нататък. По този начин ще запазите гласа на Бедел, а вероятно ще спечелите и още един-двама сенатори на ваша страна.

Президентът погледна часовника си и обърна на третата страница. Въздъхна дълбоко, когато стигна до тридесет и първия въпрос.

— Добре, Анди. Какъв е отговорът на този въпрос?

— Кажете им, че загрижените американци от цялата страна недвусмислено са заявили на своите избраници, че този законопроект е отдавна назрял и че за приемането му е нужен само здрав разум.

— Използвах това миналия път, Анди. По повод проектозакона за принудителни мерки срещу наркотиците, помниш ли?

— Да, спомням си, господин президент. И американците ви подкрепиха напълно.

Лоурънс въздъхна дълбоко още веднъж, преди да възкликне:

— О, да управляваш народ, който няма избори на всеки две години, и да не си преследван от преса, убедена, че може да свърши по-добра работа от демократично избраното правителство — какво спокойствие!

— Дори руснаците трябваше да се споразумяват с пресата си — отбеляза Лойд.

— Кой би повярвал, че ще доживеем да видим подобно нещо? — промърмори Лоурънс, докато разглеждаше последния въпрос.

— Имам подозрение, че ако Чернопов обещае на руските гласоподаватели да отдели повече средства за здравеопазване, вместо за отбрана, той ще спечели в надпреварата за президентския пост.

— Може би сте прав — съгласи се Лойд. — Но бъдете уверен, че ако Жеримски бъде избран, той ще започне да възстановява руския ядрен арсенал много преди да реши да строи болници.

— Това е абсолютно сигурно — съгласи се президентът. — Но тъй като няма вероятност този маниак да бъде избран…

Анди Лойд не направи никакъв коментар.

3.

Фицджералд знаеше, че следващите двадесет минути ще решат съдбата му. Бързо прекоси стаята и погледна към телевизионния екран. Тълпата бягаше от площада във всички посоки. Шумните избиратели бяха изпаднали в паника. Двама от съветниците на Гусман стояха наведени над трупа.

Фицджералд върна празната гилза на мястото й вътре в кожения калъф. Дали собственикът на заложната къща ще разбере, че един от куршумите е изстрелян?

От другата страна на площада характерният вой на полицейски сирени заглуши писъците на тълпата. Този път полицаите се бяха отзовали много по-бързо.

Фицджералд откачи оптическия мерник и го постави на мястото му. Разви цевта, прибра я в калъфа и накрая прикладът също легна в гнездото си.

Погледна към телевизора за последен път и видя как местните полицаи плъзват като мравки по площада. Взе кожения калъф, грабна кибрита от пепелника върху телевизора и се отправи към вратата.

Огледа се в празния коридор, сетне тръгна бързо към товарния асансьор. Натисна малкия бял бутон на стената няколко пъти. Преди да тръгне за заложната къща бе отключил прозореца, от който се излизаше на противопожарната стълба, но знаеше, че ако планът му се провали, униформен полицай щеше да го чака долу, в подножието й. Нямаше да има хеликоптер в стил „Рамбо“, с който да излети, докато куршумите свистят покрай ушите му, но го оставят невредим. Тук беше истинският свят.

Тежките метални врати бавно се отвориха и Фицджералд застана срещу млад сервитьор в червено сако, който носеше препълнена табла. Очевидно не му бяха дали да гледа мача този следобед.

Сервитьорът не успя да скрие изненадата си при вида на госта, застанал пред кабината на товарния асансьор.

— Не, сеньор, не може да се качите, извинете! — опита се да обясни той, но Фицджералд бързо профуча край него.

Натисна бутона с надпис „Затваряне на вратите“ и вратите се затвориха много преди младежът да успее да му обясни, че точно този асансьор води в кухнята.

Когато се озова в приземния етаж, Фицджералд мина пъргаво покрай металните маси, отрупани с ордьоври, готови да бъдат поднесени, и бутилки шампанско, очакващи да бъдат отворени, в чест на победата. Стигна за секунди до далечния край на кухнята, бутна летящите врати и изчезна, преди персоналът в бели престилки да запротестира. Затича по слабо осветения коридор — той бе махнал по-голямата част от крушките предишната вечер — към тежката врата, която водеше до подземния гараж на хотела.

Затвори вратата след себе си и я заключи с голям ключ, който извади от джоба на якето си. Отправи се към малък черен фолксваген, паркиран в най-тъмния ъгъл. Взе втори, по-малък ключ от джоба на панталона си, отключи, вмъкна се зад волана, постави кожения калъф под съседната седалка и запали мотора. Колата моментално оживя, въпреки че не бе използвана през последните три дни. Натисна педала на газта за няколко секунди, преди да освободи ръчката за първа скорост.

Фицджералд започна внимателно да маневрира между редиците паркирани коли и подкара по наклонената рампа навън към улицата. Спря на върха на наклона. Видя полицай да отваря с шперц паркирана кола без изобщо да погледне в неговата посока. Фицджералд зави наляво и бавно се отдалечи от площад „Боливар“.

Тогава чу виещите сирени зад себе си. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че двама полицаи мотоциклетисти му правят знак да спре. Фицджералд отклони колата и спря. Мотоциклетистите и линейката, в която се намираше безжизненото тяло на Гусман, прелетяха с пълна скорост покрай него.

Той зави в следващата пряка и започна да обикаля из улиците по посока на заложната къща, често минавайки по два пъти през едно и също място. Двадесет и четири минути по-късно той влезе в малката уличка и паркира зад голям камион. Извади кожения калъф изпод седалката и остави колата незаключена. Възнамеряваше да се върне зад волана след не повече от две минути.

Хвърли бързо поглед на уличката. Наоколо нямаше никой.

Алармата отново се задейства, когато Фицджералд влезе в сградата. Но този път той не се разтревожи, знаеше, че патрулна кола няма да пристигне скоро — по-голямата част от полицията бе заета или с охраната на стадиона, където мачът щеше да започне след тридесет минути, или с арестуването на всеки, озовал се около площад „Боливар“.

Фицджералд затвори след себе си задната врата на заложната къща. Отново премина бързо през складовата част на магазина, отметна завесата от мъниста и спря зад щанда. Провери за случайни минувачи, преди да върне протрития кожен калъф на мястото му във витрината.

Когато Ескобар дойде в понеделник, колко ли време ще му бъде необходимо да открие, че един от шестте куршума е бил изстрелян и само гилзата е на мястото си? Дори тогава, би ли си направил труда да информира полицията?

Фицджералд се върна зад волана на фолксвагена след деветдесет секунди. Още чуваше звънтящия писък на алармата, когато излезе на главната улица и се отправи към летище „Ел Дорада“. Никой не му обръщаше внимание. Все пак мачът щеше да започне всеки момент. А и каква ли можеше да бъде връзката между алармата на заложната къща в Сан Викторина и убийството на кандидат-президента на площад „Боливар“?

Фицджералд излезе на магистралата, намери място в средното платно и нито веднъж не надвиши позволената скорост. Няколко полицейски коли профучаха покрай него по посока на града. Дори ако някой от патрулите го бе спрял, за да провери документите му, щеше да види, че всичко е наред. Куфарът на задната седалка не съдържаше нищо необичайно за бизнесмен, дошъл в Колумбия, за да продава минни съоръжения.

Фицджералд напусна магистралата при отклонението за летището. След петстотин метра неочаквано зави надясно и спря на паркинга пред хотел „Себастиан“. Отвори жабката и извади паспорта си, изпълнен с многоцветни печати. С кибрита, който бе взел от хотел „Белведере“, той запали паспорта на Дирк ван Ренсберг. Когато огънят едва не изгори пръстите му, Фицджералд отвори вратата на колата, хвърли горящите останки на земята и стъпка пламъците с крака, въпреки че южноафриканският кръст все още си личеше. Сложи кибрита на мястото до водача, грабна куфара от задната седалка и затръшна вратата, оставяйки ключовете на таблото. Тръгна към главния вход на хотела и хвърли остатъците от паспорта на Дирк ван Ренсберг и голям, тежък ключ в кофата за боклук в долния край на стълбите.

Фицджералд мина през въртящата се врата след група японски бизнесмени и заедно с тях се насочи към асансьора. Той бе единственият пътник, който слезе на третия етаж. Отправи се към стая 347, където извади друга пластмасова карта и отключи. Стаята бе резервирана на друго име. Хвърли куфара на леглото и погледна часовника си. Час и седемнадесет минути до излитането.

Свали сакото си и го хвърли на единствения стол, сетне отвори куфара и извади несесер, с който се оправи в банята. Изчака известно време, докато водата стане достатъчно топла, за да напълни мивката. Докато чакаше, изряза ноктите си, а после изтърка ръцете си като хирург, подготвящ се за операция.

Бяха му необходими двадесет минути, за да премахне напълно едноседмичната си брада, както и няколко шепи шампоан, втрити под горещия душ в косата му, за да й възвърне обичайния вид — чуплива и с пясъчен цвят.

Фицджералд се изсуши колкото можа по-добре с тънката хотелска кърпа, върна се в стаята и обу чисти боксерки. Отиде до скрина в другия край, отвори третото чекмедже и пипнешком откри пакета, който бе залепил за дъното на горното чекмедже. Въпреки че не бе живял в стаята от няколко дни, бе сигурен, че никой не би открил тайника му.

Фицджералд разкъса кафявия плик и бързо провери съдържанието му. Нов паспорт с ново име. Петстотин долара в употребявани банкноти и билет първа класа до Кейптаун. Бягащите убийци не пътуваха с първа класа. Пет минути по-късно той напусна стая 347 — мръсните му дрехи бяха разхвърляни по пода. На дръжката от външната страна висеше табелка с надпис „Моля не ме безпокойте“.

Фицджералд взе асансьора за гости на хотела до партера, уверен, че никой не би обърнал внимание на петдесетгодишен мъж, облечен в синя дънкова риза, спортно сако и сиви панталони. Излезе от кабината и прекоси фоайето, без да си направи труда да се обади на рецепцията, че освобождава стаята. Когато пристигна преди осем дни, плати в брой за престоя си в хотела. Не се докосна до минибара и нито веднъж не се възползва от обслужването по стаите, не проведе никакъв външен телефонен разговор и не гледа нито един платен филм. Нямаше допълнителни разходи към сметката му в хотела.

Трябваше да почака малко, докато автобусът спре пред входа. Погледна часовника си. Четиридесет и три минути до излитането. Не бе разтревожен, че може да изпусне полет 63 за Лима. Бе убеден, че днес всичко върви по график.

След като слезе от автобуса на летището, той бавно се отправи към отделението за регистрация и не се учуди, когато го информираха, че полетът до Лима е задържан за повече от час. Неколцина полицаи оглеждаха всеки пътник в препълнената зала за заминаващи и въпреки че го спряха и разпитваха неведнъж, а куфара му прегледаха два пъти, в крайна сметка му позволиха да продължи към изход 47.

Намали крачка, когато видя как охраната на летището влачи неколцина туристи с раници. Мимоходом се зачуди колко ли невинни небръснати бели мъже ще прекарат нощта, разпитвани в ареста, заради неговите действия в ранния следобед.

Когато Фицджералд застана на опашката пред гишето за контрол на паспортите, той тихо повтори новото си име. Беше третото за този ден. Офицерът в синя униформа отвори новозеландския паспорт и внимателно разгледа снимката, която безспорно приличаше на добре облечения мъж, застанал пред него. Върна паспорта и Алистър Дъглас, инженер от Кристчърч, се отправи към залата за заминаващи. След още едно отлагане, накрая полетът бе разрешен. Стюардесата поведе господин Дъглас към мястото му в отделението на първа класа.

— Мога ли да ви предложа чаша шампанско, сър?

Фицджералд поклати глава.

— Не, благодаря. Предпочитам чаша обикновена вода — добави той, опитвайки новозеландския си акцент.

Закопча предпазния колан, облегна се и се престори, че чете списание, докато самолетът започна бавно да се движи по пистата. Поради големия брой самолети, очакващи да излетят преди тях, Фицджералд имаше достатъчно време да направи избор от листа с менюто, както и да посочи какъв филм ще гледа по време на полета, преди „Боинг 727“ да започне да набира скорост. Когато накрая колелата се отлепиха от пистата, Фицджералд за пръв път през деня се отпусна.

Щом самолетът достигна очакваната за полета височина, той затвори очи и започна да обмисля действията си след кацането в Кейптаун.

— Говори вашият капитан — произнесе толкова напрегнат глас, сякаш имаше да оповести нещо особено важно. — Трябва да направя съобщение, което вероятно ще ви разтревожи.

Фицджералд се изправи на седалката. Единственото, което не бе предвидил, бе непланирано завръщане в Богота.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че в Колумбия днес се разигра национална трагедия.

Фицджералд леко стисна страничната облегалка и се постара да диша равномерно. Капитанът се поколеба за миг:

— Приятели мои — мрачно заяви той, — Колумбия претърпя ужасна загуба. — За миг се възцари мълчание. — Нашият отбор бе победен от Бразилия, с два на един.

През самолета премина стон, сякаш хората биха предпочели да се ударят в най-близката планина, отколкото да понесат загубата. Фицджералд позволи на едно подобие на усмивка да прекоси устните му.

Стюардесата отново се появи.

— Мога ли да ви предложа питие, след като вече летим, господин Дъглас?

— Благодаря — отвърна Фицджералд. — Мисля, че вече съм в състояние да изпия чаша шампанско.

4.

Когато Том Лоурънс влезе в препълнената зала, журналистите се изправиха.

— Президентът на Съединените щати — обяви секретарят по пресата, сякаш в залата би могло да има и посетители от други планети.

Лоурънс се изкачи на подиума и постави синята папка на Анди Лойд на катедрата. Покани с жест представителите на пресата да заемат местата си.

— Приятно ми е да обявя — започна президентът със спокоен глас, — че ще изпратя в Конгреса законопроекта, който обещах на американския народ по време на избирателната кампания.

Неколцина от главните кореспонденти на Белия дом, които бяха седнали на първия ред, записваха всяка негова дума, макар повечето от тях да знаеха, че ако ще има история, заслужаваща да бъде напечатана, то най-вероятно тя ще се появи, докато бъдат задавани въпроси, а не по време на предварително подготвените му изявления. За всеки случай, експозето на президента щеше да им бъде връчено на излизане от залата. Старите професионалисти прибягваха към предварителните си бележки, когато трябваше да попълват колоните във вестниците.

Това не възпря президента да им напомни, че прокарването на законопроекта за разоръжаването ще позволи пренасочването на повече постъпления към дългосрочни програми в здравеопазването, така че възрастните американци могат да очакват по-висок стандарт на живот през пенсионерските си години.

— Този законопроект ще бъде приветстван от всеки здравомислещ и съзнателен гражданин. Гордея се, че аз съм президентът, който ще го внесе в Конгреса. — Лоурънс огледа залата и се усмихна, доволен, че поне встъплението му е минало добре.

Виковете „Господин президент!“ се извисиха от всички страни, докато Лоурънс отваряше синята си папка и набързо преглеждаше вероятните тридесет и един въпроса. Вдигна поглед и се усмихна на познатите лица от първия ред.

— Барбара — каза той, обръщайки се към ветерана на „Ю Пи Ай“, журналистката, която като доайен на пресата имаше правото първа да зададе въпрос.

Барбара Ивънс бавно се изправи.

— Благодаря, господин президент. — Тя спря за миг, преди да изрече: — Можете ли да потвърдите, че ЦРУ не е замесено в убийството на колумбийския кандидат-президент Рикардо Гусман в Богота тази събота?

Залата се изпълни с развълнуван шепот. Лоурънс погледна към излишните тридесет и един въпроса и отговорите им, ядосан, че се бе отнесъл толкова небрежно към предложението на Лари Харингтън да се подготви по-добре за тази пресконференция.

— Радвам се, че ми зададохте този въпрос, Барбара — отвърна той, отбивайки удара. — Искам да знаете, че докато аз съм президент, подобно предположение въобще не може да съществува. Това управление никога, при никакви обстоятелства няма да попречи на демократичния процес в една суверенна държава. Тази сутрин инструктирах държавния секретар да се обади на вдовицата на Гусман и да поднесе личните ми съболезнования.

Лоурънс бе изпитал облекчение, когато Барбара Ивънс спомена името на покойния, тъй като едва ли щеше да си го спомни сам.

— Барбара, вероятно ще ви заинтересува и фактът, че вече помолих вицепрезидента да ме представя на погребението. Доколкото разбрах, то ще бъде в Богота през този уикенд.

Пит Даун, агент от тайните служби, завеждащ президентската охрана, веднага напусна стаята, за да предупреди вицепрезидента, преди журналистите да се нахвърлят върху него.

Барбара Ивънс не изглеждаше удовлетворена, но преди да успее да зададе втори въпрос, президентът насочи вниманието си към мъжа, седящ на задния ред. Надяваше се, че той няма да се интересува от президентските избори в Колумбия. Но когато журналистът зададе въпроса си, Лоурънс съжали, че не се провалиха надеждите му.

— Какъв шанс има да бъде прокаран законопроектът, ако Виктор Жеримски бъде избран за следващ президент на Русия?

През следващите четиридесет минути Лоурънс отговори на няколко въпроса във връзка със законопроекта за съкращаване на ядреното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение, но те бяха разнообразени с питания за настоящата роля на ЦРУ в Южна Америка и за неговата стратегия, ако Виктор Жеримски стане следващият президент на Русия. След като разбраха, че Лоурънс не знае много повече от тях по двата последни въпроса, журналистите, надушили слабостта му, започнаха да му вадят душата, като се отказаха от всички останали теми, включително и от тази за законопроекта.

Така го бяха изтощили, че когато накрая Фил Ансенч му зададе подходящ въпрос относно законопроекта, Лоурънс даде дълъг объркан отговор и сетне без предупреждение закри пресконференцията, усмихвайки се за довиждане на разочарованите журналисти с обичайните любезности:

— Благодаря ви, дами и господа. Беше удоволствие за мен, както винаги.

Без нито дума повече той им обърна гръб, бързо напусна стаята и се отправи към Овалния кабинет.

В мига, в който Анди Лойд го настигна, президентът тихо изръмжа:

— Трябва незабавно да говоря с Лари Харингтън, а докато разговарям с него, обади се в Лангли. Искам директора на ЦРУ в кабинета си до един час.

— Господин президент, дали няма да е по-разумно… — започна Лойд.

— До час, Анди — каза президентът, без дори да го погледне. — Ако разбера, че ЦРУ има нещо общо с това убийство в Колумбия, ще разкарам Декстър от мястото й.

— Ще помоля държавния секретар да дойде веднага, господин президент — рече Лойд и изчезна в страничния кабинет, вдигна слушалката на най-близкия телефон и набра номера на Лари Харингтън.

Дори по телефона тексасецът не беше в състояние да скрие удоволствието си, че толкова бързо се доказа правотата му.

След като затвори телефона, Лойд се отправи към собствения си кабинет, затвори вратата и седна мълчаливо на бюрото си. Когато обмисли това, което трябваше да каже, набра директния телефонен номер на шефа в ЦРУ.

— Слушам — бе всичко, което Хелън Декстър успя да произнесе.

Конър Фицджералд подаде паспорта си на австралийския митничар. Щеше да бъде истинска подигравка, ако чиновникът се усъмнеше в документа, защото за пръв път от три седмици насам Конър използваше истинското си име. Униформеният служител провери данните в компютъра си, погледна монитора, сетне натисна още няколко клавиша.

Не се появи нищо нередно, така че удари печат върху туристическата виза и каза:

— Надявам се да прекарате добре в Австралия, господин Фицджералд.

Конър благодари и тръгна към залата за получаване на багажа, където седна и зачака куфарът му да се появи на подвижната лента. По принцип избягваше да преминава пръв през митническия контрол, дори когато нямаше нищо за деклариране.

Вчера самолетът му се бе приземил в Кейптаун и на летището го чакаше старият му приятел и колега Карл Койтър. През следващите няколко часа Карл го бе запознал подробно с обстановката, след което обядваха и обсъждаха развода на Карл и намеренията на Меги и Тара. Втората бутилка „Рустенберг Каберне Совиньон“ от 1982 година едва не стана причина Конър да изпусне самолета за Сидни. В безмитния магазин той набързо купи подаръци за съпругата и дъщеря си. На стоките ясно се четеше щемпелът: „Произведено в ЮАР“. В паспорта му дори не бе отбелязано, че е пристигнал в Кейптаун през Богота, Лима и Буенос Айрес.

Докато седеше в залата, очаквайки появата на багажа си, той започна да мисли за живота, който бе водил през последните двадесет и осем години.

Конър Фицджералд бе израснал в семейство, в което законът и редът стояха над всичко. Дядо му Оскар бе имигрирал в Америка от Килкени в началото на века. Часове след слизането си от кораба на Елис Айлънд, той се бе отправил към Чикаго, за да се присъедини към братовчед си, който работел в полицията в този град.

По време на сухия режим Оскар Фицджералд бе сред малцината полицаи, отказали да вземат подкуп от мафията. Поради тази причина той не бе успял да се издигне повече от сержант. Но Оскар бе благословен с петима сина и се отказа от повече деца, едва когато местният свещеник му обясни, че Господ няма да го дари с дъщеря. Съпругата му бе благодарна за мъдрите слова на отец О’Райли — беше достатъчно трудно да изхраниш петима младежи със заплатата на сержант. При това трябва да се подчертае, че ако Оскар й дадеше дори един цент повече от определената за домакинството сума, отделяна от седмичната му заплата, Мери щеше да поиска най-подробни обяснения за произхода на парите.

След завършване на гимназия трима от синовете на Оскар постъпиха в чикагската полиция и скоро получиха повишението, което баща им беше заслужил. Четвъртият стана свещеник, което достави голямо удоволствие на Мери, а най-малкият, бащата на Конър, завърши съдебна криминалистика в Де Пол. След като приключи обучението си той започна работа в ЦРУ. През 1949 г. се ожени за Катрин О’Кийфи, тяхна съседка. Те имаха само едно дете — син, когото кръстиха Конър.

Конър бе роден на 8 февруари 1951 г. и още преди да тръгне на училище стана ясно, че от него ще излезе добър футболист. Бащата на Конър се радваше, че момчето му стана капитан на отбора в гимназията „Маунт Кармел“, но майка му го караше да работи до късно през нощта, за да е сигурна, че си е написал домашните.

— Не можеш да играеш футбол през целия си живот — непрестанно му повтаряше тя.

Комбинацията от баща, който ставаше, щом в стаята влезе жена, и майка с призвание на светица, направи Конър, въпреки физическата му сила, срамежлив в присъствието на жени. Няколко момичета от гимназията доста ясно му подсказваха, че го харесват, но той не загуби девствеността си, докато не срещна Нанси през последната си година в гимназията. През един есенен ден, в който бе повел отбора си към още една победа, Нанси го отмъкна зад скамейките за зрители и го съблазни. Ако тя се бе съблякла, това със сигурност щеше да е първият път, когато вижда гола жена.

Месец по-късно Нанси го попита дали иска да се люби с две момичета наведнъж.

— Никога не съм бил с две момичета дори поотделно — й отвърна той.

Нанси не каза нищо и отмина въпроса.

Когато Конър спечели стипендия и започна да учи в колежа „Нотр Дам“, той продължи да не приема любовните предложения, които се сипеха като дъжд върху целия състав на отбора. Неговите съотборници, изглежда, се гордееха с интимните си връзки и драскаха имената на момичетата от вътрешната страна на шкафчетата си. В края на първия семестър Брет Колеман бе изписал седемнадесет имена. Правилото, обясни той на Конър, е да се брои само нормалният секс.

— Вратите на шкафчетата не са толкова големи, че да се отбелязва и оралният секс — пошегува се той.

В края на първата година името на Нанси бе все още единственото, което Конър бе записал. След тренировката една вечер той погледна в другите шкафчета и откри, че нейното име фигурира почти навсякъде, понякога свързано с името на друго момиче. Останалите момчета от отбора сигурно щяха ужасно да го подиграват, ако не беше най-добрият защитник в „Нотр Дам“ от години.

В началото на втората му година в колежа за Конър всичко се промени.

Когато се появи, както обикновено, в Ирландския танцов клуб, тя се обуваше. Не успя да види лицето й, но това не бе от значение, защото бе неспособен да откъсне поглед от дългите й, стройни крака. Като футболен герой бе свикнал момичетата да го заглеждат, но сега единственото момиче, на което искаше да направи впечатление, изглежда, не знаеше за съществуването му. Стори му се, че нещата се развиват още по-зле, щом тя стъпи на дансинга — неин партньор бе Диклан О’Кейси, а той нямаше равен в танците. Двамата танцуваха с изправени гърбове, а краката им се движеха с лекота, каквато Конър рядко бе виждал.

Когато танцът завърши, Конър все още не бе научил името й. А тя и Диклан си тръгнаха, преди да намери някого, който да го запознае с нея. В отчаянието си той реши да ги проследи до спалнята на момичетата в общежитието, вървейки на петдесет метра зад тях и криейки се в сенките, точно както го бе учил баща му. Правеше недоволни гримаси, докато те бъбреха щастливо. Щом стигнаха до входа, тя целуна Диклан по бузата и изчезна вътре. Дали, чудеше се той, да не посвети повече време на танците, вместо на футбола?

След като Диклан се отправи към мъжките спални, Конър започна да се разхожда небрежно напред-назад под прозорците на общежитието, мислейки дали има нещо, което би могъл да стори. Накрая я зърна по пеньоар да дърпа пердето. Разходи се още малко, преди да се върне неохотно в стаята си. Седна на леглото и започна да пише писмо на майка си. Написа й, че е срещнал момичето, за което ще се ожени, нищо, че още не е говорил с нея и дори не знае името й. Когато запечата писмото, Конър се опита да се убеди сам, че Диклан О’Кейси не е нищо повече от партньор в танците.

През седмицата той се постара да открие колкото се може повече информация за нея, но разбра само, че се казва Меги Бърк, че е спечелила стипендия за „Сейнт Мери“ и че следва първа година История на изкуствата. Прокле факта, че никога през живота си не бе влизал в галерия; всъщност най-близкият му допир с рисуването бе, когато по молба на баща си боядиса оградата в малкия заден двор на Саут Льоуи стрийт. Оказа се, че Диклан излиза с Меги от първата й година в училище, че бе не само най-добрият танцьор в клуба, но го смятаха и за най-способния математик в Университета. Вече няколко института му предлагаха аспирантура, макар резултатите от държавните изпити да не бяха още обявени. Единственото, което оставаше на Конър, бе да се надява, че много скоро на Диклан ще му предложат неотразимо място някъде далеч от Саут Бенд.

Следващия четвъртък Конър дойде пръв в танцовия клуб и когато Меги се появи от съблекалнята с кремавата си памучна блуза и къса черна пола, той се изправи пред дилемата дали да се потопи в зелените й очи, или да плъзга поглед надолу, по дългите й крака. И тази вечер Диклан й партнира, докато Конър седя безмълвен на пейката, опитвайки се да скрие интереса си към нея. След последния номер, двамата си тръгнаха. Конър отново ги последва до общежитието, но този път той забеляза, че тя не държи ръката на Диклан.

След дълъг разговор и още една целувка по бузата Диклан изчезна по посока на мъжките спални. Конър седна на пейката срещу прозореца й и се загледа в балкона на момичешките стаи. Реши да почака, докато тя дръпне пердетата, но явно бе задрямал, защото не видя появата й на прозореца.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че се буди от сън, а Меги стои пред него, облечена в пижама и халат.

Той се стресна, загледа се невярващо в нея, скочи и подаде ръка:

— Здравей, аз съм Конър Фицджералд.

— Зная — отвърна тя и пое ръката му. — Аз съм Меги Бърк.

— Зная — каза той.

— Ще ми направиш ли място на пейката?

От този миг Конър никога не погледна друга жена.

Следващата събота Меги за пръв път в живота си отиде на футболен мач и видя как той създаде няколко забележителни голови положения, сякаш ги посвещаваше само на един зрител от препълнения стадион.

В четвъртък двамата с Конър танцуваха заедно цяла вечер, докато Диклан седеше неутешим в ъгъла. Изглеждаше още по-нещастен, когато двамата, хванати за ръце, си тръгнаха заедно. Пред общежитието Конър я целуна, коленичи и й предложи да се оженят. Меги се засмя, изчерви се и избяга вътре. Докато вървеше към мъжките спални Конър също се смееше. В този миг зърна Диклан да се крие зад едно дърво.

От тази вечер Конър и Меги прекарваха всяка минута от свободното си време заедно. Тя научи доста футболни термини, а той — кои са Белини, Бернини и Люини1.

През следващите три години Конър коленичеше и й предлагаше брак всеки четвъртък вечер. Когато неговите съотборници го питаха защо не е написал името й от вътрешната страна на шкафчето, той отговори:

— Защото ще се оженя за нея.

В края на последната за Конър година Меги се съгласи да стане негова съпруга. Единственото условие, което постави, бе той да вземе изпитите си преди сватбата.

— Трябваше да ти направя сто четиридесет и едно предложения, докато се съгласиш най-после — каза той, щастлив от победата си.

— Не бъди глупав, Конър Фицджералд — отвърна му тя. — Разбрах, че ще прекарам живота си с теб още в мига, в който седнах на онази пейка.

Те се ожениха две седмици, след като Меги се дипломира с отличен. Десет месеца по-късно се роди Тара.

5.

— Едва ли очаквате да повярвам, че ЦРУ не е знаело за убийството.

— Но е точно така, сър — най-спокойно отвърна шефът на ЦРУ, — секунди след като узнах за него, се свързах със съветника по националната сигурност, който, доколкото разбрах, лично ви е докладвал в Кемп Дейвид.

Президентът закрачи из Овалния кабинет.

— А когато господин Лойд се обади и ми съобщи, че искате повече подробности, помолих заместника си, Ник Гутенбърг, да се свърже с нашите хора в Богота и подробно да проучи какво точно се е случило в събота следобед. Гутенбърг предаде доклада си вчера. — Тя потупа папката в скута си.

Президентът бе открил, че непрекъснатото обикаляне из кабинета не само му дава повече време за размисъл, но и обикновено кара посетителите да се чувстват неловко. Повечето хора, които влизаха в Овалния кабинет, бяха нервни. Знаеше от секретаря си, че всеки четирима от пет посетители отиват до тоалетната, преди срещата с президента. Но сега се усъмни, че тази жена изобщо знае къде се намира най-близката тоалетна. Дори да паднеше бомба в градината с рози отвън, вероятно Хелън Декстър само би повдигнала вежди. Кариерата й, продължила през мандатите на трима президенти, бе неизменно успешна, макар да се носеха слухове, че всеки от тях поне по веднъж бе искал да получи оставката й.

Той спря пред портрета на Ейбрахам Линкълн, който висеше над камината. Извърна очи към тила на Хелън Декстър. Тя продължаваше да гледа право пред себе си.

Облечена бе в добре скроен, елегантен тъмен костюм и семпла кремава блуза. Рядко носеше бижута, дори при официални случаи. Нейното назначаване на поста заместник-директор на ЦРУ по времето на президента Форд, тогава тя бе на тридесет и две години, бе временна мярка, за да се спечели феминисткото лоби няколко седмици преди изборите през 1976 г. Оказа се, че и самият Форд е временна мярка. След поредица от бързи смени на директори, които или напускаха, или се пенсионираха, госпожа Декстър в крайна сметка се добра до силно желания от нея пост. В порядъчно нажежената атмосфера на висшите среди във Вашингтон се носеха слухове за нейните крайнодесни възгледи и за методите, с които си бе осигурила директорското място, но нито един член на Сената не посмя да оспори назначението й. Тя бе завършила summa cum laude2 „Брайн Мор“ и Юридическия факултет в Пенсилвания. След дипломирането си бе постъпила в една от водещите адвокатски фирми в Ню Йорк. Няколкото скандала с Борда на директорите, отказал да удовлетвори амбициите й за партньорство във фирмата, поради краткия й стаж там, завърши с жалба, подадена в съда. Не й оставаше друго, освен да приеме предложението да постъпи в ЦРУ.

Започна работа като агент в Дирекцията по разработване на операции и бързо се издигна до неин заместник-директор. По време на службата си там успя да си спечели повече врагове, отколкото приятели, но, интересно, хората, които не я обичаха, изчезнаха от хоризонта твърде бързо — бяха или уволнени, или пенсионирани преждевременно. Когато я назначиха за директор, тя току-що бе навършила четиридесет. „Вашингтон Поуст“ я нарече „парашутист“, а букмейкърите правеха облози колко дни ще се задържи на поста. Не след дълго те смениха дните със седмици, а сетне — с месеци. Днес вече се обзалагаха дали тя няма да бие рекорда на Дж. Едгар Хувър във ФБР.

Скоро след като се настани в Белия дом, Лоурънс откри на какво е способна Декстър, за да го спре, в случай че навлезе в нейна територия. Поискаше ли информация по особено деликатни теми, често минаваха седмици, преди докладите да се появят на бюрото му. Те неизменно се оказваха дълги, скучни, разхвърляни и неактуални. Повикаше ли я в Овалния кабинет да хвърли допълнителна светлина върху въпросите, неизяснени в тези доклади, тя се правеше на глуха и няма. Ако я притиснеше проявяваше чудеса от изобретателност, за да печели време, явно разчитайки, че ще остане на поста си и след като мандатът му изтече.

Видя Хелън Декстър в най-ужасната й светлина, когато започна номинирането за свободното място във Върховния съд — тя непрестанно носеше папки в кабинета му, обясняваше изчерпателно защо един или друг от кандидатите е неприемлив.

Лоурънс се опита да лансира своя кандидат — един от най-старите му приятели. Дни преди да поеме поста той бе намерен обесен в дома си. По-късно Лоурънс откри, че строго секретната папка с досието на приятеля му бе изпратена до всички членове на Избирателната комисия в Сената, но никога не успя да установи кой е отговорен за това.

Анди Лойд го бе предупредил няколко пъти, че за да се опита да отстрани Декстър, ще са му необходими солидни доказателства, с които да убеди обществото, но всъщност по-лесно би могъл да докаже, че Майка Тереза има тайна банкова сметка в Швейцария, в която мафията редовно внася пари.

Лоурънс бе съгласен с преценката му. Но сега имаше чувството, че ако излезе наяве връзката на ЦРУ с убийството на Рикардо Гусман, връзка, която Декстър бе скрила от него, би успял да я накара да опразни бюрото си за броени часове.

Върна се на стола и натисна бутона под плота на бюрото си, което позволи на Анди Лойд да слуша разговора или да го запише, за да бъде прослушан по-късно вечерта. Лоурънс осъзна, че Декстър знае точно какви са намеренията му. Същевременно подозираше, че легендарната й ръчна чанта, с която тя не се разделяше, едва ли съдържа само червило, пудра и парфюм. Вероятно тя също записваше всяка дума, разменена между тях. Независимо от това, за архива си той се нуждаеше от нейната версия за случилото се.

— След като сте така добре информирана — започна президентът и седна, — вероятно ще можете да ме осведомите подробно за случилото се в Богота миналата събота.

Хелън Декстър не обърна никакво внимание на сарказма в гласа му и взе папката от скута си. На бялата й повърхност до знака на ЦРУ бе написано: „Строго секретно. Лично за президента“.

Лоурънс се зачуди на колко ли папки в нейния кабинет се чете: „Строго секретно. Само за директора“.

Тя отвори папката.

— От няколко източника бе потвърдено, че убийството е извършено от един човек — прочете тя.

— Ще ми кажете ли имената на тези източници? — рязко запита президентът.

— Нашето културно аташе в Богота — отвърна тя.

Лоурънс повдигна вежди. Половината културни аташета в посолствата на САЩ по света бяха поставени на постовете си от ЦРУ, просто за да докладват директно на Хелън Декстър. Мнозина от тях биха сметнали „Лешникотрошачката“ за блюдо в менюто на луксозен ресторант.

Президентът въздъхна.

— А той знае ли кой е наел убиеца?

Декстър прелисти няколко страници, извади снимка и я постави на бюрото. Президентът погледна към добре облечения мъж на средна възраст с вид на преуспяващ бизнесмен.

— Кой е този?

— Карлос Велес. Той ръководи втория по големина наркокартел в Колумбия. Естествено Гусман беше начело на най-големия.

— Велес бил ли е арестуван?

— За нещастие той е бил убит няколко часа след като полицията е получила заповед за арестуването му.

— Колко удобно.

Шефът на ЦРУ дори не се изчерви. „Невъзможно й е, помисли си президентът, все пак изчервяването предполага наличие на кръв.“

— А самотният убиец има ли си име? Или също е умрял само няколко мига след като съдът е издал заповед за задържането му…

— Не, сър, още е жив — отвърна тя, също толкова саркастично. — Казва се Дирк ван Ренсберг.

— Какво ви е известно за него? — заинтересува се Лоурънс.

— Южноафриканец, доскоро живял в Дурбан.

— Доскоро?

— Да, веднага след убийството е изчезнал.

— Това явно е доста лесно, особено при положение, че никога не е излизал от нелегалност — каза Лоурънс.

Очакваше някаква реакция, но Декстър не помръдна. Накрая той попита:

— Властите в Колумбия съгласни ли са с тази версия, или нашето културно аташе е единственият източник на информация?

— Не, господин президент, сведенията получихме от шефа на полицията в Богота. Всъщност вече е заловен един от съучастниците на Ренсберг. Работел е като сервитьор в хотел „Белведере“, откъдето е стреляно. Арестували са го в коридора само миг след като е помогнал на убиеца да избяга с товарния асансьор.

— Знаете ли нещо за действията на Ренсберг след убийството?

— Изглежда се е качил на самолета за Лима под името Алистър Дъглас, а после е отлетял за Буенос Айрес със същия паспорт. След това не успяхме да го проследим.

— Съмнявам се, че някога ще го направите.

— О, не бих била такъв песимист, господин президент — възрази Декстър, без да обръща внимание на тона му.

— Наемните убийци обикновено са самотници, изчезват за няколко месеца след подобна поръчка, а щом решат, че обстановката е спокойна, отново се появяват.

— Добре — съгласи се президентът, — уверявам ви, че този път няма да оставя нещата така. Когато се срещнем следващия път, вероятно ще разполагам със собствена информация, която ще ви предоставя да обмислите.

— С нетърпение ще я очаквам — отвърна Декстър с тон на недисциплиниран ученик, който съзнателно дразни директора на училището.

Президентът натисна друг бутон под бюрото си. Миг след това на вратата се появи Анди Лойд.

— Господин президент, след минута имате среща със сенатор Бедел — заяви той, без да обръща внимание на Декстър.

— Тогава ще тръгвам, господин президент — изправи се Декстър.

Остави папката на бюрото му, взе чантата си и напусна кабинета без нито дума повече.

Президентът не проговори, докато шефът на ЦРУ не затвори вратата след себе си. Тогава се обърна към Лойд.

— Не вярвам на нито една нейна дума — каза той и постави папката в касетата за изходяща поща.

Лойд мислено си отбеляза да я вземе, веднага щом шефът му напусне кабинета.

— Предполагам, че най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе да я поуплашим, за да не предприема други операции, поне докато съм в Белия дом.

— Като имам предвид досието й, не бих се обзаложил, че сме успели.

— След като не мога да наема убиец да я премахне, ти имаш ли някакво друго предложение?

— Според мен тя ви оставя само две възможности, господин президент. Трябва или да я уволните и да се изправите пред неизбежното разследване на Сената, или да приемете провала си, да се съгласите с нейната версия за случилото се в Богота и да се надявате, че следващия път ще се справите с нея.

— Има и трети начин — тихо изрече Лоурънс.

Лойд се заслуша напрегнато, без да прекъсва шефа си. Бързо му стана ясно, че президентът е обмислил добре как би могъл да отстрани Декстър от поста й директор на ЦРУ.

Конър се опита да подреди мислите си и вдигна поглед към светналия екран на багажното отделение. Конвейерната лента бе започнала да бълва багажа на пътниците от този полет. Някои вече пристъпваха напред и взимаха чантите си.

Мисълта, че бе пропуснал раждането на дъщеря си, все още не му даваше мира. Конър бе патриот като всички в семейството си, въпреки че имаше определени резерви към политиката на САЩ спрямо Виетнам. Независимо от това се записа доброволец в армията и завърши школата за младши офицери, докато чакаше Меги да се дипломира. Те едва имаха време за сватбена церемония и за четиридневен меден месец, преди младши лейтенант Фицджералд да тръгне за Виетнам през юли 1972 г.

Двете години във Виетнам сега бяха някъде далеч в спомените му. Произвеждането му в чин лейтенант, залавянето му от виетконгците и успешното бягство, при което спаси живота на свой другар — всичко това му изглеждаше толкова далечно, сякаш не бе се случило с него. Пет месеца след като се върна у дома, президентът го награди с най-високото военно отличие — почетен медал, но преживяният ужас през двете години във Виетнам го караше да се чувства щастлив, че е останал жив и че е отново с жената, която обича. В мига, в който съзря Тара, Конър се влюби за втори път.

Седмица след завръщането му в Щатите, Конър започна да търси работа. Вече бе ходил на интервю в чикагския отдел на ЦРУ, когато капитан Джаксън, негов взводен командир по време на войната, се появи неочаквано и го покани в специалната военна част, която оглавяваше. Конър бе предупреден, че присъедини ли се към елитния екип на Джаксън, няма да може да обсъжда и споделя с никого, дори със съпругата си, някои аспекти от новата си работа. Когато научи какво се очаква от него, той поиска малко време за размисъл, преди да вземе решение. Обсъди положението си с отец Греъм, семейния свещеник, който просто го посъветва: „Никога не върши нещо, което смяташ за безчестно, дори да е в името на родината ти“.

Когато на Меги й предложиха работа в Джорджтаунския университет, Конър осъзна колко сериозна подкрепа му оказва Джаксън. Още на следващия ден му писа, че с удоволствие ще се присъедини към него. Официално фирмата, в която постъпи, се казваше „Мериленд иншурънс“.

Така се сложи началото на измамата.

Конър, Меги и Тара се преместиха в Джорджтаун няколко седмици по-късно. Намериха малка къща на „Ейвън Плейс“, депозитът за която бе покрит от армейските чекове, които Меги бе внасяла в банковата сметка на Конър, отказвайки да повярва, че е мъртъв.

Единствената им тъга в онези първи години бе, че Меги два пъти пометна и гинекологът й я посъветва да свикне с мисълта, че ще има само едно дете. След третото помятане Меги се примири.

Въпреки че бяха женени вече тридесет години, Конър все още се изпълваше с желание от всяко нейно докосване. Знаеше, че когато излезе от митницата и я види сред посрещачите в залата, щеше да изпита същото усещане, както при първата им среща. Усмихна се при мисълта, че тя е на летището поне час преди самолетът да се приземи.

Неговият куфар се появи. Взе го от конвейера и се отправи към изхода.

Конър мина по зеления коридор, убеден, че дори ако багажът му е отварян, митничарят не би се заинтересувал от дървена газела с надпис отдолу „Произведено в ЮАР“.

Когато излезе в чакалнята, веднага забеляза съпругата и дъщеря си сред тълпата. Забърза към тях и се усмихна на жената, която обожаваше. Защо изобщо се бе съгласила да се омъжи за него? Усмивката му стана още по-широка, когато я прегърна.

— Как си, скъпа? — попита я той.

— Сякаш възкръсвам, когато се върнеш жив и здрав от задача — прошепна тя.

Опита се да не обръща внимание на думата „жив“, пусна я и сграбчи в прегръдките си другата жена в живота си. Малко по-висока от майка си, със същата дълга червена коса и блестящи зелени очи, но по-спокойна по темперамент. Единственото му дете го целуна по бузата, което го накара да се почувства с десет години по-млад.

Когато кръщаваше Тара, отец Греъм помоли Господ да благослови детето с външния вид и ума на Меги. Като ученичка в гимназията, Тара събираше погледите на младежите, с което се доказа, че отец Греъм е не само свещеник, но и пророк. Много скоро Конър се отказа да отбива потока обожатели, които чукаха на външната врата на малката им къща в Джорджтаун, и дори си правеше труда да отговаря на телефона — почти винаги се обаждаше някой срамежлив младеж, който канеше дъщеря му на среща.

— Как беше в Южна Африка? — попита Меги, докато прегръщаше съпруга си.

— Положението е още по-несигурно след смъртта на Мандела — отвърна Конър.

Бе информиран за проблемите в страната от Карл Койтър по време на дългия им обяд в Кейптаун, а и бе изчел доста вестници по време на полета си до Сидни.

— Нивото на престъпността е толкова високо в повечето важни градове, че вече не се смята за нарушение да караш на червено след мръкване. Мбеки прави каквото може, но се страхувам, че препоръката ми към компанията ще бъде да прекрати инвестициите си в тази част на света — поне докато не се уверим, че Гражданската война е под контрол.

— „Нещата се разпадат и няма сила да ги задържи. В света е хаос, навсякъде анархия цари“ — усмихна се Меги.

— Смятам, че Йейтс3 не е ходил в Южна Африка — каза Конър.

Колко често бе искал да каже на Меги истината и да обясни защо толкова дълго е живял в лъжи. Но не бе толкова лесно. Обичаше я много, но бе поел пред работодателите си обещанието, че ще пази мълчание. През годините се бе опитвал да се убеди, че за нея е по-добре да не научи нищо. Но когато тя, без да се замисли, използваше думи като „задача“ и „жив“, имаше усещането, че Меги знае много повече, отколкото признава. Дали не говореше на сън? „Скоро, помисли си той, няма да е необходимо вече да лъжа пред нея.“

Меги още не знаеше, но Богота бе последната му мисия. По време на почивката им той щеше да й каже, че е повишен в службата и ще пътува по-малко.

— Ами сделката? — попита Меги. — Успя ли да я уредиш?

— Сделката ли? О, да, всичко стана по план — отвърна Конър. Този отговор бе най-близо до истината.

Конър започна да обмисля как ще прекара следващите две слънчеви седмици. Когато минаха покрай будката за вестници, малко заглавие в „Сидни морнинг хералд“ привлече погледа му.

Меги пусна ръката на мъжа си, едва когато излязоха от залата на свежия летен въздух и се отправиха към паркинга.

— Къде беше, когато избухна бомбата в Кейптаун? — запита Тара.

Койтър не бе споменал нищо за бомба в Кейптаун. Вечно ли щеше да е нащрек?

6.

Той нареди на шофьора си да го откара до Националната галерия.

Когато колата потегли от входа за персонала на Белия дом, дежурният офицер от тайните служби в будката на охраната отвори металната порта и махна с ръка. Колата зави по Стейт Плейс и четири минути по-късно спря пред източния вход на галерията.

Той слезе, прекоси застланата с каменни плочи пътека и се изкачи по стъпалата. Щом стигна до най-горното стъпало, се извърна назад, сякаш за да се полюбува на огромната статуя на Хенри Мур от другата страна на площада, а всъщност, за да провери дали не го следят. Не можеше да е сигурен, не беше професионалист.

Влезе в сградата и зави наляво към голямото мраморно стълбище, водещо към галериите на втория етаж, където бе прекарал много часове през младостта си. Огромните зали бяха пълни с ученици, нещо обичайно за утрините през работните дни. Когато влезе в зала 71 и видя познатите творби на Хомер, Белоуз и Хопър4, се почувства като у дома си — чувство, което никога не бе изпитвал в Белия дом. Тръгна към зала 66, за да се полюбува още веднъж на „В памет на Шоу и 54-ти Масачузетски полк“ от Огъстъс Сейнт-Годенс5.

Когато за първи път видя внушителната творба, стоя пред нея като омагьосан не по-малко от час. Но днес й отдели няколко мига.

Не можеше да устои да не спира пред изложените произведения. Това му отне още четвърт час преди да стигне до Ротондата в центъра на сградата. Бързо премина край статуята на Меркурий, спусна се надолу по стълбите, покрай библиотеката, затича се по още едни стълби надолу и пое през подземния проход, за да стигне до западното крило. Изкачвайки се нагоре по още едно стълбище, той премина под голям подвижен полилей на тавана, проправи си път през летящите врати навън от зданието и стъпи на каменната настилка отпред. Сега бе уверен, че никой не го е проследил. Скочи на задната седалка в първото такси пред колонката. Погледна през прозореца и видя колата и шофьора си в далечния край на площада.

— „Ей Ви“ на „Ню Йорк авеню“.

Таксито зави наляво по „Пенсилвания“, сетне се отправи на север по Шеста улица. Той се опита да подреди мислите си, благодарен, че шофьорът не го занимава с мнението си за правителството или президента.

Таксито зави наляво по „Ню Йорк авеню“ и намали скоростта. Той подаде банкнота от десет долара и още преди колата да е спряла, излезе на улицата и затвори вратата, без да чака рестото.

Премина под червено-зелено-бяла тента, която не оставяше съмнения за италианския произход на собственика, и бутна вратата. Необходими бяха няколко секунди, за да привикнат очите му към полумрака в заведението. С облекчение видя в далечния край на залата самотната фигура на човека, с когото трябваше да се срещне. Седеше пред малка маса и въртеше в ръцете си полупразна чаша с доматен сок. Добре изгладеният му костюм не подсказваше с нищо, че е безработен. Въпреки че мъжът имаше атлетична фигура, преждевременно оплешивялата му глава го правеше да изглежда по-стар от посочената в досието му възраст. Очите им се срещнаха и човекът кимна. Той отиде до масата и седна срещу него.

— Казвам се Анди — започна той.

— Загадката, господин Лойд, е не кой сте, а защо началникът на президентския отдел „Кадри“ би искал да ме види — каза Крис Джаксън.

— А в каква област по-точно работите? — попита Стюарт Маккензи.

Меги погледна съпруга си, знаейки колко му е неприятно да го разпитват за професионалния му живот.

Конър разбра, че Тара не е предупредила младия, влюбен в нея мъж, да не обсъжда работата на баща й.

Не си спомняше да се е наслаждавал повече на някой обяд. Риба, уловена часове преди да бъде сервирана в малкото кафене на брега. Плодове, отглеждани очевидно без изкуствени торове. Искаше му се да се надява, че бирата се изнася и във Вашингтон. Конър отпи глътка, преди да се облегне и да се загледа в сърфистите на около сто метра пред тях. Съжаляваше, че не е открил този спорт преди двадесет години. Стюарт се бе учудил колко е добър бащата на Тара, когато го видя на сърфа за пръв път. Макар Конър да му каза, че тренира два-три пъти седмично, истината бе, че поне два-три пъти на ден се качваше върху дъската.

Въпреки че никой не можеше да бъде достатъчно добър за дъщеря му, Конър трябваше да признае, че през последните няколко дни се радва на компанията на младия адвокат.

— Аз съм в застрахователния бизнес — отвърна, тъй като смяташе, че дъщеря му е казала точно това на Стюарт.

— Да, Тара спомена, че сте старши служител, но не навлезе в подробности.

Конър се усмихна.

— Така е, защото съм специалист по отвличанията и откупите и имам същото отношение към доверието на клиентите си, каквото и ти като адвокат.

Чудеше се дали този отговор би възпрял младия австралиец да продължи темата. Не стана така.

— Изглежда много по-интересно от повечето мои тривиални случаи, по които давам съвети — каза Стюарт, очевидно очаквайки да изкопчи нещо повече.

— Деветдесет процента от това, което правя, е рутина и скука — каза Конър. — Всъщност подозирам, че имам много повече работа с документация, отколкото ти.

— Но аз не пътувам до Южна Африка.

Тара хвърли тревожен поглед към баща си. Страхуваше се да не се разсърди, че тази информация е стигнала до сравнително чужд човек. Но Конър не показа признаци на раздразнение.

— Да, трябва да призная, че работата ми има едно-две предимства.

— Ще нарушите ли тайната на клиента, ако ми разкажете един по-типичен случай?

Меги тъкмо се готвеше да се намеси с дежурна фраза, използвана многократно в миналото, когато Конър отговори на запитването:

— Компанията, за която работя, представя няколко клиента — корпорации с определени интереси в чужбина.

— Защо тези корпорации не използват компании от съответната държава? Сигурно местните фирми имат по-добър поглед върху нещата в страната.

— Кон — прекъсна разговора Меги, — мисля, че си изгорял. По-добре да се върнем в хотела, преди да заприличаш на варен рак.

Конър се развесели от неубедителната й намеса, та нали само преди половин час го бе накарала да си сложи шапка.

— Нещата никога не са толкова прости — обърна се той към младия адвокат. — Вземи например „Кока-Кола“, която, трябва да подчертая, не е наш клиент. Те имат офиси по цял свят, дават работа на десетки хиляди хора. Във всяка страна имат директори, повечето от които са семейни.

Меги не можеше да повярва, че Конър позволи разговорът да отиде толкова далеч. Те бързо се доближаваха до въпроса, който винаги спираше по-нататъшните запитвания.

— Но в Сидни имаме хора, квалифицирани да вършат подобна работа — възрази Стюарт, навеждайки се напред, за да сипе още кафе на Конър. — Все пак отвличането и откупите не е нещо непознато дори за Австралия.

— Благодаря — каза Конър.

Той отпи глътка кафе, докато обмисляше отговора си. Стюарт не се поколеба да го подложи на кръстосан разпит — като добър адвокат той търпеливо чакаше с надежда, че свидетелят ще направи непредпазливо изявление.

— Истината е, че никога не ме викат, освен ако нямат затруднения.

— Какви затруднения?

— Да кажем например, че компания, която ни е клиент, има големи инвестиции в държава, където престъпността е нещо обикновено. Да речем, че отвлекат председателя на тази компания, въпреки че е по-вероятно да похитят съпругата му, защото тя е охранявана далеч по-малко.

— Тогава се намествате вие, така ли?

— Не, не непременно. Все пак местната полиция обикновено има добър опит при справянето с подобни проблеми, пък и не обича външна намеса, особено когато идва от Щатите. Често не правя нещо повече от това, да отлетя за съответната страна и да проведа лично разследване. Ако съм посещавал тази част на света преди и съм си създал връзки с местната полиция, може да ги информирам, че съм там, но дори тогава изчаквам те да ме поканят да им сътруднича.

— Ами ако не го сторят? — запита Тара.

Стюарт се изненада, че тя очевидно никога не бе задавала този въпрос на баща си.

— Тогава се налага да извърша сам разследването — обясни Конър, — което прави случая особено опасен.

— Но ако полицията не постигне никакъв напредък, защо да не ви привлекат да им помогнете? Те сигурно знаят за вашия опит в тази област — каза Стюарт.

— Защото не е невероятно самата полиция да е въвлечена до известна степен.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Тара.

— Възможно е местната полиция да взема част от откупа — предположи Стюарт, — така че не биха се зарадвали на външна намеса. Възможно е дори да смятат, че чуждестранната компания може да си позволи да го плати.

Конър кимна. Стана му ясно защо Стюарт е получил работа в една от най-престижните адвокатски кантори по криминални дела в Сидни.

— Какво предприемате, ако сметнете, че местната полиция е решила да вземе част от откупа? — попита младежът.

Тара съжали, че не бе предупредила Стюарт да не прекалява с въпросите, въпреки че вече бе разбрала — австралиецът няма представа кога прекалява.

— В такъв случай веднага започвам преговори с похитителите, защото, ако клиентът бъде убит, знам, че следствието ще бъде претупано и престъпниците едва ли ще бъдат заловени.

— А когато преговаряте, с какво започвате най-напред?

— Добре, нека допуснем, че похитителят иска милион долара — похитителите винаги искат кръгла сума, обикновено в американски долари. Аз съм професионалист, целта ми е да направя най-добрата възможна сделка. Най-важното е да се убедя, че отвлеченият служител на компанията няма да бъде наранен. Но никога не бих започнал преговори, ако имам подозрения, че клиентът ми може да бъде пуснат, без да се платят парите. Колкото по-голям е откупът, толкова по-вероятно е престъпникът да повтори операцията след няколко месеца. Понякога отвлича повторно същия човек.

— Колко често сте стигали до преговори?

— При около петдесет процента от случаите. Въпросът е да разбереш дали имаш работа с професионалист. Колкото повече удължаваш преговорите, толкова по-вероятно е аматьорите да се уплашат, че ще ги заловят. На всичкото отгоре след няколко дни те обикновено започват да харесват човека, когото са отвлекли, така че им е почти невъзможно да се придържат към първоначалния план. При обсадата на перуанското посолство например се стигна до куриоза заложници и терористи да си направят турнир по шах. Терористите победиха тогава.

Тримата се засмяха, което помогна на Меги да се поотпусне.

— Аматьорите или професионалистите изпращат отрязани уши по пощата? — попита Стюарт с горчива усмивка.

— За щастие не работя за компанията, която водеше преговорите в случая с внука на господин Гети. Но дори когато си имам работа с професионалист, знам, че картите в ръката ми ще са по-силни. — Конър не бе забелязал, че съпругата и дъщеря му бяха престанали да пият кафетата си.

— Моля продължавайте — подкани го Стюарт.

— По-голямата част от отвличанията са работа на сам човек, и, въпреки че почти винаги е професионален престъпник, възможно е да няма опит в преговорите. Професионалните престъпници най-често са самоуверени. Въобразяват си, че могат да се справят с всичко. Също като адвокат, който мисли, че може да отвори ресторант само защото се храни три пъти на ден.

Стюарт се усмихна.

— Какво правят, когато разберат, че няма да получат митичния милион?

— Мога да говоря само за собствения си опит — отвърна Конър. — Обикновено връчвам само половината от исканата сума — в употребявани банкноти. Само веднъж се съгласих да дам цялата. Но в своя защита трябва да кажа, че в този конкретен случай консулът и дори премиерът на острова бяха взели част от откупа.

— Колко от похитителите се измъкват?

— От моите случаи през последните седемнадесет години само трима, което прави грубо осем процента.

— Не е зле. А колко клиенти сте изпуснали?

Стюарт навлизаше в територия, където дори Меги не бе посмяла да проникне. Тя се размърда неспокойно на стола си.

— Ако загубиш клиент, компанията те подкрепя максимално — каза Конър и замълча за малко. — Но не позволява на никого да се провали два пъти.

Меги се надигна от мястото си, обърна се към Конър и заяви:

— Отивам да плувам. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз пък искам пак да се пусна със сърфа — обади се Тара, нетърпелива да помогне на майка си в прекъсването на разпита.

— Колко пъти падна сутринта? — попита Конър, комуто също започна да се струва, че разговорът отива твърде далеч.

— Десетина или повече — отвърна Тара. — Това беше най-лошото. — Тя посочи голяма синина на дясното бедро.

— Защо я остави да отиде толкова далеч, Стюарт? — запита Меги, сядайки отново, за да огледа синината отблизо.

— Само така можех да я спася като истински герой.

— Нека те предупредя, Стюарт. Тя ще кара добре сърф до края на седмицата и сигурно в крайна сметка тя ще те спасява — каза Конър, смеейки се.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Стюарт. — Но в момента, в който това стане, ще й покажа едни специални скокове.

Меги видимо побледня и бързо погледна към Конър.

— Не се тревожете, госпожо Фицджералд — веднага добави Стюарт. — Ще се върнете в Америка много преди това.

Всички замълчаха. Никой от тях не искаше да му се напомня за този факт.

Тара хвана младежа за ръка.

— Хайде, Супермен, време е да открием друга вълна, от която да ме спасиш.

Стюарт скочи. Обръщайки се към Конър, той каза:

— Когато отвлека дъщеря ви, няма да искам откуп и няма да се договарям за никаква валута, дори за американски долари.

Тара се изчерви.

— Хайде — настоя тя и младежите се затичаха надолу по брега към водата.

— За пръв път смятам, че няма да се опитвам да преговарям — обърна се Конър към Меги, протягайки се усмихнато.

— Той е приятен младеж — съгласи се Меги и го хвана за ръката. — Жалко, че не е ирландец.

— Можеше да е по-зле — отбеляза Конър и стана от стола. — Можеше да бъде англичанин.

Меги се усмихна, когато тръгнаха на разходка по брега.

— Знаеш ли, тя не се прибра до пет сутринта.

— Не ми казвай, че още стоиш будна цяла нощ, когато дъщеря ти е на среща — засмя се Конър.

— Говори по-тихо, Конър Фицджералд, и се опитай да не забравяш, че това е нашето единствено дете.

— Вече не е дете, Меги. Тя е жена и след по-малко от година ще стане доктор Фицджералд.

— И естествено ти не се притесняваш за нея.

— Знаеш, че не е вярно — отрече Конър и я прегърна. — Но ако нямаше връзка със Стюарт — което не е моя работа — то положението можеше да е по-лошо.

— Аз не спах с теб до деня, в който се оженихме, и дори след като ми казаха, че си изчезнал във Виетнам, никога не погледнах друг мъж. Макар че не ми липсваха предложения.

— Зная, скъпа — каза Конър, — но тогава вече си знаела, че съм незаменим.

Конър пусна жена си и побягна към вълните, стараейки се да си осигури преднина. Когато Меги все пак го настигна, беше останала без дъх.

— Диклан О’Кейси ми предложи брак много преди…

— Зная, скъпа — отвърна той, взирайки се в зелените очи и отмятайки кичур коса от челото й. — Не минава и ден, без да съм благодарен, че ме чака. Това ме крепеше, когато бях затворен в Нам. Това и мисълта за Тара.

Думите му напомниха на Меги за мъката, изпитана след всяко помятане, за ужаса при мисълта, че повече не може да има деца. Тя бе израснала в голямо семейство и искаше да има много деца. Никога нямаше да приеме простата философия на майка си — че такава е Божията воля.

Докато Конър бе във Виетнам, тя прекара много щастливи часове с Тара. Но в мига, в който той се върна, малката госпожица му подари сърцето си и въпреки че обичаше много дъщеря си, Меги знаеше, че никога няма да се радва на такава близост, каквато Тара имаше с баща си.

Когато Конър постъпи в „Мериленд иншурънс“, Меги бе озадачена. Смяташе, че Конър ще работи подобно на баща си като блюстител на закона. По-късно той й обясни за кого всъщност ще работи. Без да навлиза в подробности, подчерта значението да си НОП (Неофициален офицер под прикритие). Тя пазеше тайната му вярно вече толкова години. Понякога й бе неудобно, че не може да обсъжда работата на съпруга си с приятели и колеги. Утешаваше се, че съпрузите на някои жени говорят безкрай за проблемите си в службата, с което досаждат на всички. Такъв беше техният необикновен живот, който искаха да запазят в тайна.

Всичко, за което Меги мечтаеше, бе един ден дъщеря й да срещне някого, готов да чака на пейка в парка цяла нощ, само за да види как тя дърпа завесата.

Джаксън запали цигара и внимателно заслуша всяка дума на мъжа от Белия дом. Нито веднъж не направи опит да го прекъсне.

Когато свърши с предварително подготвената си реч, Лойд отпи от чашата с минерална вода и зачака първия въпрос на бившия заместник-директор на ЦРУ.

Джаксън загаси цигарата.

— Мога ли да попитам защо смятате, че съм най-подходящият човек за задачата?

Лойд не бе изненадан. Вече бе решил, че ако Джаксън зададе точно този въпрос, просто да му каже истината.

— Знаем, че сте напуснали поста си в ЦРУ поради различия в мненията — той наблегна на последните думи — с Хелън Декстър. Факт е, че досието ви е образцово, дори сте бил смятан за неин заместник. Но след като сте се оттеглили по причини, които са малко странни, не вярвам, че ще успеете да си намерите работа, достойна за опита ви. Подозирам, че Декстър също има нещо общо с това.

— Нужно е само едно телефонно обаждане — каза Джаксън, — разбира се, неофициално, и неочаквано откриваш, че си махнат от списъците на одобрените кандидати. Винаги съм внимавал да не говоря лошо за работодателите си, но за Хелън Декстър с голямо удоволствие ще направя изключение.

Той запали друга цигара.

— Разбирате ли, Декстър смята, че Том Лоурънс е вторият човек в Америка, докато тя е истинската защитничка на вярата, последният бастион на нацията. За нея избраните политици не са нищо повече от временно затруднение, което рано или късно ще бъде премахнато от гласоподавателите.

— Президентът неведнъж е имал възможност да осъзнае това — разпалено каза Лойд.

— Президентите идват и си отиват, господин Лойд. Обзалагам се, че вашият шеф е човешко същество като нас и следователно може да бъде сигурен, че има досие при Декстър, което тя пълни с материали, за да докаже, че Лоурънс не е достатъчно квалифициран за втори мандат. Впрочем тя има почти толкова дебело досие и за вас.

— Тогава ние трябва да започнем да създаваме наше собствено досие, господин Джаксън, и не мога да се сетя за някого по-подходящ от вас, който да изпълни задачата.

— Откъде искате да започна?

— Разследвайте кой стои зад убийството на Рикардо Гусман в Богота миналия месец — каза Лойд. — Имаме причини да смятаме, че ЦРУ е замесено, пряко или не.

— Без знанието на президента? — възкликна невярващо Джаксън.

Лойд кимна, извади папка от чантата си и я плъзна по масичката. Джаксън я отвори.

— Не бързайте — предупреди Лойд, — защото ще трябва да запомните всичко.

Джаксън започна да си прави бележки, дори преди да прочете до края първата страница.

— Ако предположим, че убиецът е един, ще е почти невъзможно да се сдобием с информация. Този вид убийци не оставят следи. — Джаксън замълча. — От друга страна, ако е човек на ЦРУ, Декстър има преднина от десет дни. Вероятно вече е затворила всички пътища, които водят към убийството, освен…

— Освен какво? — попита Лойд.

— Не съм единственият, който се е сблъсквал с тази жена години наред. Възможно е да има подставено лице в Богота, което… — Той млъкна. — С колко време разполагам?

— Новият президент на Колумбия ще направи официално посещение във Вашингтон след три седмици. Добре ще е да разполагаме с нещо дотогава.

— Имам чувството, че доброто старо време се връща — каза Джаксън и загаси цигарата си. — Като прибавим и удоволствието, че Декстър официално е от другата страна на барикадата.

Той запали друга цигара.

— С кого ще работя?

— Формално сте на свободна практика, но иначе ще работите с мен. Ще ви се заплаща същата сума, каквато получавахте в ЦРУ. Тя ще постъпва в сметката ви всеки месец, въпреки че по очевидни причини името ви няма да се появява в счетоводните книги. Аз ще се свържа с вас, когато е необходимо…

— Не, няма да стане така, господин Лойд — възрази Джаксън. — Аз ще се свържа с вас, когато има нещо, което си заслужава да бъде докладвано. Двупосочната връзка само увеличава вероятността някой да ни разкрие. Всичко, от което се нуждая, е телефон, който не може да бъде подслушван.

Лойд написа седем цифри на салфетката.

— Този телефон е директен, прескача дори секретарката ми. След полунощ автоматично прехвърля разговорите у дома. Можете да ми се обаждате по всяко време. Не бива да се притеснявате за часовата разлика, когато сте в чужбина, нямам нищо против да ме събудите.

— Това е добре — промърмори Джаксън. — Защото не смятам, че Хелън Декстър изобщо някога спи.

Лойд се усмихна.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Когато си тръгнете, завийте надясно и после още веднъж завийте надясно. Не поглеждайте назад и не взимайте такси, докато не изминете поне четири пресечки. От сега нататък ще ви се наложи да мислите като Декстър. Не забравяйте, че тя е в този бранш от тридесет години. Познавам само един човек, който е по-добър от нея.

— Надявам се това да сте вие — каза Лойд.

— Страхувам се, че не е така.

— Само не ми казвайте, че работи за Декстър.

— Въпреки че е най-добрият ми приятел, ако Декстър му заповяда да ме убие, няма застрахователна компания в града, която би приела моята полица за живот. Ако очаквате да се справя с тях двамата, по-добре вярвайте, че не съм остарял през последните осем месеца.

Двамата мъже се изправиха.

— Довиждане, господин Лойд — промълви Джаксън, когато си подадоха ръце. — Съжалявам, че това е първата и последната ни среща.

— Но аз мислех, че сме се договорили — започна Лойд, вглеждайки се тревожно в новия си служител.

— Да работим заедно, а не да се срещаме, господин Лойд. Разбирате ли, Декстър не би сметнала, че две срещи са просто съвпадение.

Лойд кимна.

— Ще очаквам новини от вас.

— И, господин Лойд — продължи Джаксън, — не посещавайте отново Националната галерия, освен ако наистина не желаете да разгледате картините.

Лойд се намръщи.

— Защо?

— Защото полузаспалият пазач в зала 71 е поставен там един ден преди нашата среща. Всичко е в папката ми. Вие ходите веднъж седмично. Все още ли Хопър е любимият ви художник?

Устата на Лойд пресъхна.

— Тогава Декстър вече знае за тази среща?

— Не — успокои го Джаксън, — този път имахте късмет. Днес е почивният ден на пазача.

Въпреки че Конър бе виждал дъщеря си да плаче много пъти, заради порязан крак, наранено самолюбие или просто затова, че нещо не е станало както желае, този път бе много по-различно. Докато тя се бе вкопчила в Стюарт, той се преструваше, че е погълнат от бестселърите, наредени на лавицата в книжарницата, и размишляваше за най-хубавата ваканция в живота си досега. Бе напълнял с няколко килограма и се бе научил да кара сърф. Беше много горд от този факт, въпреки многобройните си падания. През изминалите две седмици бе започнал да харесва и да уважава Стюарт. А Меги бе престанала да му напомня всяка сутрин, че Тара не е спала в стаята си през нощта. Очевидно това беше неохотното потвърждение на одобрението на жена му.

Конър взе „Сидни Морнинг Хералд“ от стойката за вестници. Разгледа страниците, прочитайки само заглавията, докато не стигна до рубриката „Международни новини“. Хвърли поглед към Меги — тя плащаше някакви сувенири, които никога нямаше да наредят у дома си, нито да подарят, и които несъмнено щяха да бъдат използвани за коледната разпродажба на отец Греъм.

Конър отново се върна към вестника. „Съкрушителна изборна победа за Херера в Колумбия“ бе заглавието над три колони в долната част на страницата. Той прочете за безспорната победа на Херера над Националната партия след смъртта на Гусман в навечерието на изборите. Херера, пишеше в статията, планира посещение в Щатите в близко бъдеще, за да обсъди проблемите, пред които е изправена Колумбия напоследък. Сред темите най-наболял… доминираше…

— Смяташ ли, че Джоан ще хареса това?

Конър погледна жена си, която държеше графика на Кен Дон, изобразяваща пристанището на Сидни.

— Бих казал, че е малко модернистично.

— Тогава ще трябва да й взема нещо друго от безмитния магазин, преди да се качим в самолета.

— Последно повикване за полет 816 на „Юнайтид Еъруейс“ за Лос Анджелис — прокънтя глас из летището. — Всички, които не са се качили на самолета, моля незабавно да се отправят към изход 27.

Конър и Меги се насочиха към голямата табела над входа за заминаващи, като се стараеха да стоят на разстояние от Тара и Стюарт, които така се притискаха един в друг, че изглеждаха като странно трикрако същество. След проверката на паспортите, Конър поизостана, а Меги продължи към залата за заминаващи, за да предупреди служителя на изхода, че последните двама пътници ще дойдат всеки момент.

Когато Тара неохотно се появи зад ъгъла миг по-късно, Конър нежно я прегърна през раменете.

— Зная, че не е голяма утеха, но майка ти и аз смятаме, че той е… — Конър се поколеба.

— Зная — изрече тя, ридаейки. — Веднага щом се върна в Станфорд, ще попитам дали е възможно да завърша дисертацията си в Университета на Сидни.

Конър забеляза жена си да говори със стюардесата до вратата на самолета.

— Да не се страхува от полета? — прошепна стюардесата на Меги, когато видя момичето да плаче.

— Не. Просто остави нещо, което на митницата не й позволиха да вземе със себе си.

Меги спа почти през целия четиринадесетчасов полет от Сидни до Лос Анджелис. Тара често й се чудеше как успява. Самата тя никога не можеше да заспи по време на полет, колкото и хапчета да вземеше. Здраво стискаше ръката на баща си. Той й се усмихна, но не каза нищо.

Тара отвърна на усмивката му. Откакто се помнеше, той бе центърът на нейния свят. Никога не бе мислила, че може да срещне мъж, който да заеме мястото му, а сега, когато наистина го бе намерила, с облекчение откри каква поддръжка й оказваше баща й. Майка й създаваше неизмеримо повече проблеми.

Тара знаеше, че ако майка й можеше да й се наложи по някакъв начин, тя все още щеше да е девственица и все още щеше да живее у дома. В единадесети клас Тара бе престанала да вярва, че ако целунеш момче, ще забременееш. Научи го, когато нейна съученичка й даде поомачкана книжка със заглавие „Радостта от секса“. Всяка вечер, свита под одеялото с фенерче в ръка, Тара прелистваше страниците.

Но едва след завършването на „Стоун Ридж“ тя загуби девствеността си — и ако останалите от класа й казваха истината, то тя беше последната. Тара бе заминала с родителите си на дълго обещаваното посещение в родното място на прадядо й. Бе се влюбила в Ирландия и хората й в мига, в който се приземиха в Дъблин. Докато вечеряха в хотела още първия ден, тя каза на баща си, че не може да разбере защо толкова много ирландци напускат родината си и емигрират.

Младият сервитьор, който ги обслужваше, погледна към нея и изрецитира:

— Уолтър Савидж Ландор — изчурулика Меги. — Но знаете ли следващия куплет?

Сервитьорът се поклони.

— „Тара стана толкова висока…“ — започна той.

Тара се изчерви, а Конър избухна в смях. Сервитьорът ги погледна объркан.

— Така се казвам — обясни Тара.

Младежът отново се поклони, преди да отнесе чиниите. Докато баща й уреждаше сметката, а майка й си взимаше палтото, сервитьорът покани Тара на едно питие в „Галахър“, след като свърши смяната му. Тя с удоволствие се съгласи.

Прекара следващите няколко часа, гледайки стари филми в стаята си, преди да се измъкне по стълбите в полунощ. „Галахър“ бе само на неколкостотин метра надолу по пътя и когато Тара влезе, видя Лайм да я чака до бара. Тя не бе изненадана от факта, че той работи като сервитьор през ваканцията, а иначе е студент последна година в колежа „Тринити“, където изучава ирландски поети. Лайм остана учуден и същевременно възхитен, че тя може да цитира Йейтс, Джойс, Уайлд и Синдж6 толкова добре.

Когато я изпрати до стаята й няколко часа по-късно, той я целуна нежно по устните и попита:

— Колко време ще останеш в Дъблин?

— Още два дни — отвърна тя.

— Тогава да не губим нито миг.

След три нощи, през които тя почти не спа, Тара замина за родното място на Оскар в Килкени, чувствайки се достатъчно опитна да добави една-две бележки под линия в „Радостта от секса“.

На тръгване Лайм донесе саковете им до наетата кола, Конър му даде голям бакшиш и му благодари, а Тара се изчерви.

През втората година от следването си в Станфорд, Тара имаше нещо подобно на връзка с един студент по медицина. Но щом той предложи да се оженят, тя осъзна, че не иска да прекара остатъка от живота си с него. По отношение на Стюарт не й бе необходим толкова дълъг срок, за да стигне до точно обратното заключение.

Те се запознаха, след като връхлетяха един върху друг. Грешката бе нейна — не видя, че бе пресякла неговия път, докато той се спускаше по голяма вълна. Сблъсъкът бе неминуем. Стюарт я извади от водата и Тара очакваше да й се скара, че не е внимавала.

Той обаче се усмихна и каза:

— В бъдеще се опитай да избягваш големите вълни.

Тя повтори номера още същия следобед, но този път умишлено, и той го разбра.

Стюарт се засмя и каза:

— Не ми оставяш голям избор. Или трябва да започна да ти давам уроци, или да отидем да пием кафе. Иначе следващата ни среща може да бъде в местната болница. Какво предпочиташ?

— Нека започнем с кафето.

Тара бе пожелала Стюарт още същата нощ, но се въздържа. Десет дни по-късно, когато трябваше да си тръгне, й се искаше да не бе го карала да чака три дни. До края на седмицата…

— Говори вашият капитан. Започваме спускането към Лос Анджелис.

Меги се събуди стреснато, потърка очи и се усмихна на дъщеря си.

— Заспала ли съм? — попита тя.

— Не преди самолета да излети — отвърна Тара.

След като взеха багажа си, Тара се сбогува с родителите си и тръгна да открие своя свързващ полет със Сан Франциско. Когато изчезна в тълпата, Конър каза на Меги:

— Няма да се учудя, ако вземе първия самолет обратно към Сидни.

Меги кимна.

Отправиха се към залата на вътрешни линии и се качиха на борда на самолета. Този път Меги заспа дори преди да завърши видеофилма за предпазните мерки. Докато летяха над Щатите, Конър се опита да не мисли за Тара и Стюарт, а да се концентрира върху това, което трябва да свърши, когато пристигнат във Вашингтон. След три месеца щяха да го отпишат от списъка на действащите офицери, а все още нямаше представа в кой отдел ще го преместят. Страхуваше се, че ще му предложат чиновническа работа в централата, например да изнася лекции пред младите офицери под прикритие, да споделя опита си с тях. Вече бе предупредил Джоан, че ще напусне, ако не му предложат нещо по-интересно. Не беше създаден за учител.

През последната година се говореше за повишение, но това беше преди шефът му необяснимо да напусне. Въпреки двадесет и осем годишната си служба и няколкото похвали, Конър бе наясно, че след като Крис Джаксън вече не е на работа, неговото собствено бъдеще едва ли ще се окаже толкова сигурно, колкото си бе представял.

7.

— Сигурен ли си, че може да се има доверие на Джаксън?

— Не, господин президент, не съм. Но съм уверен в едно. Джаксън мрази — повтарям — мрази Хелън Декстър също толкова, колкото и ние.

— Добре, това може да се приеме като препоръка — съгласи се президентът. — Какво друго те накара да го избереш? Ако омразата към Декстър е най-важното изискване човек да се заеме с работата, която предлагаме, вероятно броят на желаещите да я получат ще е доста голям.

— Той притежава и другите качества, които търсех. Ето досието му. Бил е офицер във Виетнам, оглавявал е контраразузнаването, да не говорим за безупречната му репутация като заместник-директор на ЦРУ.

— Тогава защо напусна така неочаквано, след като пред него имаше възможности за обещаваща кариера?

— Подозирам, че Декстър е на мнение, че кариерата му е твърде обещаваща, поради което е сериозен претендент за мястото й.

— Ако успее да докаже, че заповедта за убийството на Рикардо Гусман е нейна, наистина има шансове да заеме поста й. Изглежда, си избрал най-подходящия човек за тази работа, Анди.

— Джаксън ми каза, че има един още по-добър от него.

— Тогава нека го включим — съгласи се президентът.

— Имах същата идея, но се оказа, че той вече работи за Декстър.

— Е, поне няма да знае, че Джаксън работи за нас. Какво друго би могъл да знае?

Лойд отвори папката си и подробно го информира за разговора му с бившия заместник-директор на ЦРУ.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да стоя със скръстени ръце, докато Джаксън направи нещо?

— Такива бяха условията му, господин президент. Настоя той да се занимае с убийството, но имам чувството, че Джаксън не е човек, който си губи времето.

— Дано да е така, защото с всеки изминал ден все повече не мога да понасям Декстър. Да се надяваме, че този човек ще ни снабди с достатъчно информация, за да я обесим публично. Ще ми се екзекуцията да се състои в розариума.

Лойд кимна.

— Това може да ни донесе двойно предимство — ще накараме повече републиканци да гласуват за нас и за проектозакона за намаляване на уличната престъпност и на пътните произшествия.

Президентът се усмихна.

— Кой е следващият в програмата? — запита той.

Лойд погледна часовника си.

— Сенатор Бедел ви очаква от известно време във фоайето.

— Какво иска този път?

— Да разговаряте за последната му серия от поправки по законопроекта за ограничаване на въоръжението.

Президентът се намръщи.

— Забеляза ли колко много точки натрупа Жеримски при последното социологическо проучване?

Меги грабна телефонната слушалка, веднага щом влезе в малката къща в Джорджтаун. Конър се зае да разопакова багажа, слушайки едностранния разговор между жена му и дъщеря му.

— Обаждам ти се, за да знаеш, че сме се върнали. — Меги се опита да бъде съвременна майка.

Конър се усмихна на неубедителността й. Тара бе твърде съобразителна, за да се хване на уловката, но се включи в играта.

— Благодаря, че се обади, мамо. Радвам се да те чуя.

— Всичко ли е наред? — попита Меги.

— Да — отвърна Тара и започна да уверява майка си, че няма да извърши нищо необмислено.

Когато през следващите няколко минути Меги бе убедена, Тара попита:

— Татко там ли е?

— Да, до мен — подаде слушалката на Конър, който седеше от другата страна на леглото.

— Татко, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Моля те, обясни на мама, че няма да направя нищо глупаво. Стюарт се обади два пъти, откакто се върнах, и планира — тук тя се поколеба — да дойде в Щатите за Коледа. Сигурна съм, че ще успея да издържа дотогава. Междувременно вече си избрах подаръка за Коледа.

— И какъв е той, скъпа?

— Да плащаш международните ми разговори през следващите осем месеца. Май ще излязат по-скъпи от онази стара кола, която ми обеща за защитата на магистърската ми степен.

Конър се засмя.

— Дано те повишат в службата, както спомена в Австралия, за да си спазиш обещанието. Дочуване, татко.

— Дочуване, скъпа.

Конър затвори телефона и се усмихна успокоително на Меги. Канеше се да й каже за десети път да не се тревожи, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, допускайки, че се обажда Тара, но не беше тя.

— Извинявай, че звъня в мига, в който пристигаш — каза Джоан, — но току-що се чух с шефа и, изглежда, е спешно. Колко бързо можеш да дойдеш?

Конър погледна часовника си.

— Ще дойда след двадесет минути — отвърна той и затвори.

— Кой беше? — попита Меги, продължавайки да разопакова багажа.

— Джоан. Имат нужда от мен, трябва да подпиша няколко договора. Няма да ми отнеме много време.

— По дяволите! — възкликна Меги. — Забравих да й купя подарък.

— Ще взема нещо на път към офиса.

Конър бързо напусна стаята, затича се надолу по стълбите и излезе от къщата, преди Меги да му зададе още въпроси. Качи се на старата семейна тойота, но известно време не можа да запали мотора. Накрая успя да се справи със „стария танк“, както я наричаше Тара. Петнадесет минути по-късно той зави наляво по улица „Ем“, направи отново ляв завой и изчезна в един подземен гараж без никаква маркировка.

Когато Конър влезе в сградата, пазачът козирува усмихнато и каза:

— Добре дошъл, господин Фицджералд. Не очаквах да ви видя до понеделник.

— И аз не очаквах да се появя по-рано — отвърна на поздрава Конър.

Отправи се към редицата от асансьори. Взе един до седмия етаж. Във фоайето го поздрави усмихната администраторка, седнала зад бюро, над което с големи букви бе изписано: „Мериленд иншурънс къмпани“. На упътването в партера можеше да се прочете, че известната фирма заема седми, осми, девети и десети етаж на сградата.

— Радвам се да ви видя, господин Фицджералд — каза администраторката. — Имате посетител.

Конър се усмихна и кимна, след което тръгна по коридора. Като зави зад ъгъла, видя Джоан да стои пред вратата на кабинета му. По израза на лицето й разбра, че чака там от известно време. Сетне се сети какво му каза Меги, преди да излезе от дома си — не че Джоан непременно очакваше подарък.

— Шефът пристигна преди няколко минути — съобщи Джоан и отвори вратата.

Конър влезе в кабинета си. От другата страна на бюрото му бе седнал човек, който никога не почиваше.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Имаме проблем — бе всичко, което съобщи Хелън Декстър, плъзгайки една папка по бюрото.

— Само ми дай прилична улика, аз ще свърша останалото — каза Джаксън.

— Ще ми се да можех, Крис — отвърна шефът на полицията в Богота, — но някои твои колеги ми дадоха ясно да разбера, че си изпаднал в немилост.

— Никога не съм мислил, че отдаваш значение на подобни неща — каза Джаксън и поръча още едно уиски на полицая.

— Крис, знаеш, че докато беше официален представител на правителството си, всичко бе наред.

— Включително твоите комисионни, ако правилно си спомням.

— Но, разбира се — заяви невъзмутимо полицейският шеф. — Ти пръв би разбрал, че разходите все пак трябва да бъдат посрещани.

Той отмести кристалната чаша.

— Знаеш много добре, че инфлацията в Колумбия е доста висока. Моята заплата не покрива дори дневните ми разходи.

— От малката ти проповед — обобщи Джаксън — останах с впечатлението, че цената остава същата, дори ако някой е персона нон грата?

Шефът на полицията допи последната глътка уиски, изтри мустаците си и отговори:

— Крис, президентите и в двете страни идват и си отиват, а старите приятели трябва да се подкрепят.

Джаксън се усмихна отегчено, преди да извади плик от вътрешния си джоб и да го пъхне под масата. Шефът на полицията го пое, погледна вътре, после разкопча джоба на куртката си и го прибра.

— Виждам, че новите ти господари не проявяват, уви, същата щедрост, когато става дума за разходите.

— Дай ми прилична улика — това е всичко, което искам от теб — повтори Джаксън.

Шефът на полицията вдигна празната чаша и изчака, докато барманът не я напълни догоре. Отпи голяма глътка.

— Винаги съм вярвал, Крис, че ако искаш да направиш добра сделка, няма по-добро място за това от заложната къща в района на Сан Викторина. — Той се усмихна, пресуши чашата и се надигна от масата. — И когато се сещам за дилемата, пред която си изправен сега, стари ми приятелю, не бих си дал труд за нещо повече от витрината на този магазин.

Когато Конър прочете в подробности строго секретния документ, той го върна на директора. Първият й въпрос го изненада:

— Още колко време ти остава до пенсия?

— Ще ме свалят от списъка на действащите служители на 1 януари следващата година, но естествено се надявам да остана в компанията.

— Може би в момента няма да е толкова лесно да открием приложение на особените ти таланти — делово каза Декстър. — Имам обаче едно свободно място, за което мога да те препоръчам. — Тя замълча. — Като директор на офиса в Кливланд.

— Кливланд?

— Да.

— След двадесет и осем години служба в компанията — отбеляза Конър — по-скоро се надявах, че ще можете да ми намерите нещо във Вашингтон. Сигурен съм, че знаете, че съпругата ми завежда отдела по приема на студентите в Джорджтаунския университет. Ще бъде почти невъзможно да се намери подобно място в… Охайо.

Последва дълго мълчание.

— Бих искала да помогна — каза Декстър със същия равен тон, — но засега няма нищо подходящо. Ако решиш да приемеш назначението в Кливланд, може би след няколко години ще стане възможно да те върна обратно.

Конър се взираше в жената от другата страна на масата. Беше й служил през последните двадесет и шест години. Болезнено осъзна, че сега тя използва срещу него същото смъртоносно оръжие, което бе употребила срещу толкова други негови колеги в миналото. Но защо? Та той винаги изпълняваше заповедите й безпрекословно? Конър отново погледна папката. Дали президентът не настояваше някой да бъде пожертван, след като журналистите го бяха разпитвали толкова подробно за дейността на ЦРУ в Колумбия? Кливланд ли щеше да бъде неговата награда за двадесет и осем години служба?

— Съществува ли някаква алтернатива? — попита той.

Директорът не се поколеба.

— Можеш да се пенсионираш по-рано без проблем. — Тонът й бе толкова безразличен, сякаш предлагаше пенсиониране на шестдесетгодишен портиер в сградата, в която живее.

Конър остана безмълвен, неспособен да повярва на ушите си. Бе отдал целия си живот на компанията и като много други неведнъж бе рискувал живота си.

Хелън Декстър се изправи.

— Надявам се да ме уведомиш, когато стигнеш до някакво решение. — Тя напусна стаята, без да изрече нито дума повече.

Конър остана сам, седна на бюрото си, опитвайки се да проумее недомлъвките в думите на Декстър. Припомни си разказа на Крис Джаксън за един почти идентичен разговор преди осем месеца. Тя му бе предложила работа в Милуоки. Тогава бе казал на Крис, че на него подобно нещо никога няма да му се случи. „Аз съм редови играч в отбора. Кой би си помислил, че се стремя към нейния пост“ — бяха думите му. Но изглежда Конър бе извършил още по-ужасен грях. Като изпълняваше заповедите на Декстър, той несъзнателно бе станал причина за вероятния й провал. Може би, ако изчезнеше от обкръжението й, тя щеше да оцелее с по-голяма сигурност. Колко ли други добри служители бяха пожертвани в нейно име през изминалите години, чудеше се той.

Мислите на Конър бяха прекъснати от влизането на Джоан в кабинета. Не бе необходимо да й казва, че срещата бе протекла зле.

— Мога ли да помогна с нещо? — тихо попита тя.

— Не, нищо, благодаря, Джоан.

След кратко мълчание той добави:

— Знаеш ли, скоро ще трябва да прекратя активната си дейност.

— От 1 януари — допълни тя. — Но с твоето досие компанията сигурно ще ти предложи по-голям пост, нормално работно време и вероятно дългокрака секретарка.

— Изглежда не е така — отвърна Конър. — Единствената работа, която Декстър има за мен, е да оглавя офиса в Кливланд, а дългокрака секретарка изобщо не бе спомената.

— Кливланд? — скептично повтори Джоан.

Конър кимна.

— Кучка!

Конър с изумление погледна дългогодишната си секретарка. Тя никога не си бе позволявала подобни думи през деветнадесетте години, в които бяха работили заедно, да не говорим — по отношение на директора.

Джоан го погледна в очите и попита:

— Какво ще кажеш на Меги?

— Не зная. Но след като я мамих през последните двадесет и осем години, сигурно и сега ще измисля нещо.

Когато Крис Джаксън отвори вратата, иззвъня камбанка. Тя предупреждаваше продавача, че е влязъл клиент.

В Богота имаше стотици заложни къщи, повечето от тях — в Сан Викторина. Джаксън не бе вървял толкова много пеш от времето, когато бе младши агент. Бе започнал да се пита дали шефът на полицията не го бе пратил за зелен хайвер. Но продължаваше да търси, защото знаеше, че полицаят разчита и в бъдеще на пликове, пълни с банкноти, така че едва ли би го измамил.

Ескобар вдигна очи от вестника. Смяташе, че винаги може да познае, дори преди клиентът да е стигнал до щанда, дали е купувач, или продавач. По израза на очите, по кройката на дрехите, дори по начина, по който върви към него. Бе му нужен само един поглед към този господин, за да е доволен, че днес не затвори рано.

— Добър вечер, сър — поздрави Ескобар, ставайки от стола. Той винаги добавяше „сър“, когато сметнеше, че пред него стои купувач. — С какво мога да ви услужа?

— Оръжието на витрината…

— О, да, виждам, че имате набито око. Това е колекционерска вещ. — Ескобар вдигна капака на щанда и отиде до витрината. Взе калъфа и го постави на щанда, за да може клиентът да го огледа отблизо.

Джаксън се нуждаеше само от бегъл поглед към ръчно изработената пушка, за да е наясно с произхода й. Изобщо не се изненада, когато откри, че един от патроните е бил изстрелян.

— Колко искате за пушката?

— Десет хиляди долара — отвърна Ескобар, разпознавайки американския акцент. — Не мога да я дам за по-малко. Вече получих доста запитвания.

След три дни бродене из горещите, задушни улици на града, Джаксън не бе в настроение да се пазари. Но нямаше толкова пари в себе си, а нямаше как да напише чек или да представи кредитна карта.

— Може ли да оставя капаро и да взема оръжието утре сутринта? — попита той.

— Разбира се, сър — съгласи се Ескобар. — Въпреки че точно за този артикул бих искал десет процента депозит.

Джаксън кимна и извади портфейла си от вътрешния джоб. Преброи употребяваните банкноти и ги постави пред Ескобар.

Продавачът бавно огледа десетте банкноти от по сто долара, постави ги в касата и написа разписка.

Джаксън погледна към отворения калъф, усмихна се, извади празната гилза и я сложи в джоба си.

Възрастният мъж се учуди не от действията на Джаксън, а защото би се заклел, че дванадесетте куршума си бяха непокътнати по местата, когато бе купил пушката.

— Бих опаковала багажа си и бих дошла при теб — каза тя, — ако не бяха родителите ми.

— Сигурен съм, че ще разберат — опита се да я убеди Стюарт.

— Вероятно — не искаше да му противоречи Тара. — Но ще се чувствам виновна за жертвите, които баща ми направи, за да мога да следвам. Да не говорим за майка ми. Сигурно ще получи инфаркт.

— Но ти каза, че ще говориш с твоя научен ръководител да ти позволи да завършиш доктората си в Сидни.

— Той не е проблем — увери го Тара.

— А кой, деканът ли?

— Да. Когато научният ми ръководител е обсъдил идеята с него вчера, той е казал, че и дума не може да става за това.

Настъпи продължително мълчание, преди Тара да попита:

— Още ли си там, Стюарт?

— Да — отвърна той и въздъхна толкова дълбоко, че и Ромео би му завидял.

— Остават само осем месеца — напомни му Тара. — Всъщност мога дори да ти кажа и колко дни са. Не забравяй, че ще дойдеш за Коледа.

— Очаквам пътуването с нетърпение — оживи се Стюарт. — Само дано родителите ти не ми се разсърдят. Все пак няма да те виждат известно време.

— Не ставай глупав. Ще са доволни, когато им съобщя, че ще дойдеш. Мама те обожава, както знаеш, а си единственият мъж, за когото татко е казал добра дума.

— Той е забележителен човек.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам, че знаеш много добре.

— По-добре е да затварям, иначе татко ще има нужда от повишение, за да плати телефонните ми разговори. Впрочем следващия път е твой ред.

Стюарт се престори, че не забелязва как Тара неочаквано промени темата.

— Винаги ми се е струвало странно — продължи тя, — че ти работиш, когато аз спя.

— Е, мога да измисля начин да променим нещата.

При отварянето на вратата, алармата се включи. Един часовник във вътрешното помещение удари два пъти, когато той отметна встрани завесата от мъниста и влезе в магазина. Отправи се към витрината. Пушката не беше там.

Отне му няколко минути да я намери. Беше скрита под тезгяха.

Провери всяка част и забеляза, че един патрон липсва. Взе калъфа под мишница и бързо напусна магазина. Не се тревожеше, че ще го заловят — шефът на полицията го бе уверил, че влизането с взлом няма да бъде съобщено поне тридесет минути. Погледна към настолния часовник, преди да затвори вратата зад себе си. Бе два часа и дванадесет минути.

Шефът на полицията едва ли можеше да бъде обвинен, че старият му приятел не е имал достатъчно пари, за да купи пушката веднага. Във всеки случай се радваше, че получава двойно възнаграждение за една и съща информация. Особено когато бе в долари.

Тя му сипа второ кафе.

— Меги, смятам да се оттегля от компанията и да си потърся работа, която не предвижда чести пътувания.

Той погледна към жена си от другата страна на масата, за да види как ще реагира.

Меги постави каната с кафе на подложката и отпи глътка от чашата си, преди да заговори:

— Защо точно сега? — запита просто тя.

— Директорката ми каза, че е възможно да ме отвлекат срещу откуп, така че ще бъда подменен с по-млад човек. Такава е политиката на компанията за хората на моя възраст.

— Но в компанията трябва да има още много длъжности за човек с твоя опит.

— Директорката има идея — горчиво промълви Конър. — Тя ми предложи да оглавя офиса в Кливланд.

— Кливланд? — изрече Меги невярващо.

Остана мълчалива известно време, сетне тихо зададе почти реторичния въпрос:

— Защо директорката толкова бърза да ти види гърба?

— О, положението не е толкова лошо. Ако й откажа, все още мога да се пенсионирам — увери я Конър, без да се опита да отговори на питането й. — Във всеки случай, поне според Джоан, съществуват големи застрахователни компании във Вашингтон, които биха били щастливи да назначат човек с моя опит.

— Но сред тях не е тази, в която работиш сега — отбеляза Меги, гледайки съпруга си право в очите.

Конър издържа погледа й, но не можа да измисли убедителен отговор. Последва още по-тягостно мълчание.

— Не смяташ ли, че е дошло времето да разкриеш пред мен цялата истина? — попита Меги. — Или от добрата съпруга се очаква да продължава да вярва във всичко, което кажеш?

Конър наведе глава и не отговори нищо.

— Никога не си крил факта, че „Мериленд иншурънс“ е прикритие на ЦРУ. И аз никога не съм настоявала да ми кажеш нещо повече по този въпрос. Но напоследък твоите тайнствени пътувания оставяха по малко кал на обувките ти.

— Не съм сигурен, че те разбирам — отвърна кротко Конър.

— Когато взех костюма ти от химическо чистене, ми казаха, че са намерили това в джоба ти. — Меги постави малка монета на масата. — Осведомиха ме, че няма стойност извън Колумбия.

Конър се взря в монетата от десет песо, с която можеше да се плати градски телефонен разговор в Богота.

— Много съпруги веднага стигат до някакво заключение, Конър Фицджералд — продължи Меги, — но не забравяй, че те познавам от почти тридесет години, и съм напълно наясно, че не си способен да ми изневериш.

— Обещавам ти, Меги…

— Зная, Конър. Винаги съм приемала, че трябва да има основателна причина да не бъдеш напълно откровен с мен през всички тези години.

Тя се наведе над масата, хвана ръката на съпруга си и обидено запита:

— Но ако сега те захвърлят на боклука без основание, не смяташ ли, че имам право да зная какво точно си правил през последните двадесет и осем години?

Джаксън каза на шофьора на таксито да спре пред заложната къща и да изчака. Щеше да се забави само няколко минути, преди да продължи към летището.

Веднага щом го видя да влиза в магазина, Ескобар припряно излезе от вътрешната стая. Изглеждаше развълнуван. Когато се увери, че той е клиентът, се поклони и без да каже нито дума, натисна един бутон, за да се отвори чекмеджето на касата. Бавно извади десетте стодоларови банкноти и ги подаде на Джаксън.

— Трябва да ви се извиня, сър — каза той, гледайки нагоре към високия американец, — страхувам се, че пушката е била открадната тази нощ.

Джаксън не каза нищо.

— Странното е — продължи Ескобар, — че крадецът не е взел никакви пари.

Джаксън запази мълчание. Дълго след като клиентът бе напуснал магазина, Ескобар продължи да мисли защо той изобщо не изглеждаше изненадан.

Когато таксито се насочи към летището, Джаксън бръкна в джоба на сакото си и извади празната гилза от патрона. Може би нямаше да успее да докаже кой е дръпнал спусъка, но вече нямаше съмнение кой е дал заповедта за убийството на Рикардо Гусман.

8.

Хеликоптерът се приземи между паметниците на Вашингтон и Линкълн. Щом перките намалиха оборотите, до тревата се разгъна къса стълба. Вратата се отвори и президентът Херера се появи във военна униформа. С нея изглеждаше като герой от второстепенен филм. Той застана мирно и отвърна на поздрава на Маринес, сетне прекоси малкото пространство до бронирания си кадилак. Когато колоната премина през Седемнадесета улица, видя, че на всички пилони се развяваха знамената на Колумбия и САЩ.

Том Лоурънс, Лари Харингтън и Анди Лойд го очакваха на южния вход на Белия дом.

„Колкото по-добре е скроен костюмът и колкото повече медали носи човекът, толкова по-незначителна е страната“, мислеше си Лоурънс, пристъпвайки напред да поздрави госта си.

— Антонио, скъпи приятелю — обърна се Лоурънс към Херера, който го прегърна, въпреки че се бяха срещали само веднъж.

Когато накрая Херера пусна домакина си, Лоурънс представи Харингтън и Лойд. Фотоапаратите проблясваха, видеокамерите жужаха. Президентската група се отправи към Белия дом. За фоторепортерите и телевизионните оператори още няколко пъти държавните глави усмихнато си стиснаха ръцете под един портрет на Джордж Вашингтон.

След задължителните три минути за снимки президентът въведе госта си в Овалния кабинет. Докато сервираха колумбийско кафе и направиха още няколко снимки, не се обсъждаше нищо важно. Щом накрая бяха оставени сами, държавният секретар започна да насочва разговора към взаимоотношенията между двете страни. Лоурънс бе благодарен за информацията, получена от Лари по-рано тази сутрин. Можеше да говори авторитетно за споразуменията за екстрадиция, тазгодишната реколта на кафето, проблема с наркотиците, дори за новото метро, което се строеше в Богота от американска компания, като част от една световна програма за подпомагане.

Когато Анди Лойд разшири разговора и го ориентира към изплащането на дългосрочните заеми и към несъответствието на вноса и износа между двете страни, Лоурънс внезапно осъзна, че умът му се е насочил към проблемите, с които щеше да се сблъска по-късно същия ден.

Законопроектът за съкращаване на въоръжението се бавеше в комисията, а Анди го бе предупредил, че гласовете в негова подкрепа съвсем не са много. Вероятно щеше да се наложи да се срещне с няколко конгресмени поотделно, за да има някакъв шанс законопроектът да бъде приет. Беше наясно, че тези ритуални посещения в Белия дом ласкаеха конгресмените. Обикновено като се върнеха в избирателните си райони те информираха гласоподавателите или колко близки са с президента (ако бяха демократи), или колко зависим е президентът от тяхната подкрепа, за да прокара някой закон (в случай, че бяха републиканци). След по-малко от година предстояха междинни избори и Лоурънс разбираше, че непланираните срещи през следващите няколко седмици ще се увеличат.

Върна се рязко към действителността, когато Херера каза:

— … за което лично трябва да ви благодаря, господин президент.

На лицето на колумбийския лидер се появи широка усмивка.

Тримата най-могъщи мъже в Америка се втренчиха невярващо в него.

— Бихте ли повторили, Антонио? — помоли го президентът, съмнявайки се, че правилно е разбрал госта си.

— Тъй като сме сами в Овалния кабинет, Том, искам само да ви благодаря за личната ви намеса по време на изборната ми кампания.

— От кога работите за „Мериленд иншурънс“, господин Фицджералд? — запита председателят на борда.

Интервюто продължаваше повече от час.

— Ще станат двадесет и осем години през май, господин Томпсън — отвърна Конър, гледайки право в очите мъжа, седнал по средата на дълга маса.

— Трудовата ви биография е доста впечатляваща — обади се жената вдясно от председателя, — а препоръките ви са безупречни. Длъжна съм да ви попитам защо искате да напуснете сегашната си работа. И вероятно, още по-важно, защо „Мериленд иншурънс“ са склонни да ви пуснат.

Конър бе обсъждал с Меги по време на вечерята вчера как би трябвало да отговори на този въпрос.

— Просто им кажи истината — го посъветва тя — и не се опитвай да мамиш — никога не си бил добър в това.

Не бе и очаквал друга препоръка от нея.

— Единственият ми шанс за повишение сега, означава да се преместя в Кливланд — отговори той, — а не е редно да моля съпругата си да се откаже от своята работа в университета на Джорджтаун. Би било трудно за нея да си намери равностойна служба в Охайо.

Третият член на борда кимна. Меги го бе информирала, че един от членовете на комисията има син, който е студент последна година в Джорджтаунския университет.

— Смятам, че не бива да ви задържаме повече — заключи председателят. — Бих искал да ви благодаря за това, че дойдохте, господин Фицджералд.

— Беше ми приятно — отвърна Конър, изправяйки се. За негова изненада председателят също стана от мястото си зад дългата маса и отиде при него.

— Бихте ли дошли на вечеря със съпругата си през следващата седмица? — попита той, докато изпращаше Конър до вратата.

— С удоволствие, сър — прие Конър.

— Наричайте ме Бен — предложи председателят, — никой във „Вашингтон провидънт“ не ме нарича сър, особено висшата администрация.

Той се усмихна и сърдечно подаде ръка на Конър.

— Ще помоля секретарката си да се обади във вашия офис да определим датата. Очаквам с нетърпение да се запозная със съпругата ви. Меги се казваше, нали?

— Да, сър — отговори Конър. Той направи кратка пауза. — Аз също ще се радвам да се запозная с госпожа Томпсън, Бен.

Лойд вдигна червения телефон, но не разпозна веднага гласа.

— Сдобих се с информация, която може да ви е от полза. Съжалявам, че ми отне толкова време.

Лойд бързо грабна жълт лист и химикалка. Не се налагаше да натиска никакви бутони — по този телефон автоматично се записваше всеки разговор.

— Току-що пристигам от Богота, където бях за десет дни. Там някой се постара вратите пред мен не само да са затворени, но и здраво залостени.

— Значи Декстър е разбрала с какво се занимаваме — отбеляза Лойд.

— Бих могъл да се обзаложа, че е научила минути след разговора ми с местния шеф на полицията.

— Това означава ли, че тя знае за кого работите?

— Не, прикрил съм се добре. Затова ми бе нужно и толкова време да се свържа с вас. Сигурен съм, че след безумното преследване, в което въвлякох един от младшите й офицери, тя никога няма да се сети на кого докладвам. Нашето културно аташе в Богота сега преследва всеки наркобарон и всеки младши чиновник в отдела за борба с наркотиците, както и половината местни полицаи. Докладът му ще запълни толкова страници, че ще им отнеме месец само да го прочетат, камо ли да разберат какво съм правил там.

— Открихте ли нещо, с което да притиснем Декстър? — попита Лойд.

— Нищо, което тя да не може да обясни. Но всички следи водят до заключението, че зад това убийство стои ЦРУ.

— Бихме могли и сами да го докажем — заяви Лойд. — Проблемът ни е, че въпреки безупречните акредитивни писма на информатора ни, той никога няма да се яви като свидетел, защото точно той е човекът, който пряко е облагодетелстван от убийството. Разполагате ли с някакво доказателство, което да представим в съда?

— Само с шефа на полицията в Богота, а неговите акредитивни писма съвсем не са изрядни. Ако се изправи пред съда, никак не съм наясно на чия страна би застанал.

— Тогава как сте толкова категоричен, че ЦРУ е замесено?

— Видях пушката, която, уверен съм, е използвана за убийството на Гусман. Дори се добрах до гилзата от куршума, с който е бил убит. Нещо повече, напълно съм убеден, че познавам мъжа, изработил пушката. Той е най-добрият в този бранш и работи за определен тесен кръг специални клиенти.

— Нека отгатна — предложи Лойд. — Всички те работят в ЦРУ.

— Всички, с изключение на един, когото Декстър пенсионира преди няколко дни.

— Тогава да го намерим незабавно и да го привлечем към нас.

Настъпи дълго мълчание, преди накрая Джаксън да изрече:

— Може би така действате в Белия дом, господин Лойд, но този човек не би предал бившия си работодател, каквото и възнаграждение да му обещаете. Заплахите също не вървят при него — няма да му мигне окото, дори да опрете пистолет в слепоочието му.

— Откъде сте така сигурен?

— Той служеше при мен във Виетнам и дори виетконгците не успяха да изкопчат нищо от него. Истината е, че благодарение на него сега съм жив. Вероятно Декстър го е убедила, че заповедта идва направо от Белия дом.

— Ние можем да му обясним каква е ситуацията — предложи Лойд.

— Това само ще постави живота му в опасност. Не, трябва да докажа, че Декстър е замесена, без той да открие намеренията ни, а това никак няма да е лесно.

— Как в такъв случай ще се справите?

— Като начало мисля да отида на тържеството, което той организира за пенсионирането си.

— Сериозно ли говорите?

— Да, там ще се срещна с една жена, която го обича дори повече, отколкото обича родината си. Може би ще е склонна да говори. Ще държа връзка с вас.

Телефонът замлъкна.

Когато Ник Гутенбърг — заместник-директорът на ЦРУ, влезе в дневната на семейство Фицджералд, първия човек, когото видя, бе предшественикът му — Крис Джаксън, погълнат от разговор с Джоан Бенет. Дали не й разказваше за кого бе работил в Богота? Много му се искаше да чуе за какво разговарят, но първо трябваше да поздрави домакините.

— Ще работя още девет месеца за „Мериленд“ — обясняваше Джоан. — След това се надявам да отида при Конър в новата му работа.

— Току-що чух, че са го одобрили. Струва ми се страхотно. Както разбрах от Меги, няма да му се налага да пътува толкова много.

— Точно така, но назначението му още не е официално — отбеляза Джоан. — А ти знаеш какъв е Конър, не приема предварително поздравления. Но след като председателят на „Вашингтон провидънт“ го е поканил на вечеря с Меги утре вечер, вярвам, че всичко е наред и работата му е осигурена. Освен ако, разбира се, господин Томпсън не си търси само компания за бридж.

— Радвам се, че дойде, Ник — сърдечно го поздрави Конър, подавайки му чаша перие.

Знаеше, че Гутенбърг не пие алкохол.

— Не бих изпуснал събитието за нищо на света, Конър — отвърна Гутенбърг.

Обръщайки се към жена си, Конър го представи:

— Меги, това е Ник Гутенбърг, мой колега. Той работи в…

— Уреждане на щети — бързо се намеси Гутенбърг. — Вашият съпруг ще ни липсва в „Мериленд иншурънс“, госпожо Фицджералд.

— Сигурна съм, че пътищата ви ще се пресекат отново — възкликна Меги, — сега, когато Конър започва работа в същата област.

— Още не е потвърдено, но ти ще си първият, който ще научи, Ник — увери го Конър.

Гутенбърг не изпускаше Джаксън от очи, и когато той се отдалечи от Джоан Бенет, Ник бързо прекоси хола и отиде при нея.

— Радвам се, че оставаш при нас, Джоан — бяха първите му думи. — Уплаших се, че може да ни напуснеш и да отидеш с Конър в новата му работа.

— Не, ще остана в „Мериленд“ — каза Джоан, без да е наясно доколко е информиран заместник-шефът.

— Е, помислих си, че щом Конър ще работи в същия бранш…

„Значи опипваш почвата“, помисли си Джоан.

— Нямах представа — излъга тя.

— С кого разговаря Крис Джаксън? — попита Гутенбърг.

Джоан проследи погледа му. Искаше й се пак да каже, че няма представа, но бе наясно, че няма да й повярва.

— Това са отец Греъм — енорийски свещеник от Чикаго и Тара — дъщерята на Конър.

— Тя с какво се занимава? — поинтересува се Гутенбърг.

— Завършва доктората си в Станфорд.

Гутенбърг осъзна, че си губи времето, опитвайки се да извлече конкретна информация от секретарката на Конър. Все пак тя бе работила за него почти двадесет години, така че не можеше да има съмнение в лоялността й. Наистина в досието й нямаше нищо, което да навежда на мисълта, че между двамата съществува нещо повече от професионални отношения. И докато наблюдаваше госпожица Бенет, му мина през ума, че тя е последната девственица на четиридесет и пет, останала във Вашингтон.

Когато дъщерята на Конър отиде до масата с напитки, за да напълни чашата си, Гутенбърг се отдалечи от Джоан без нито дума повече.

— Аз съм Ник Гутенбърг — заговори той Тара, подавайки й ръка. — Колега съм на баща ви.

— Казвам се Тара. В централния офис ли работите?

— Не, кабинетът ми е в предградията — с чувство за хумор отговори Гутенбърг. — А университетът, в който подготвяте докторската си дисертация, още ли е на Западното крайбрежие?

— Все още е там — отвърна Тара малко учудено. — Ами вие? В кой клон на компанията сте?

— В отдел „Щети“. Доста е отегчително, в сравнение с работата на баща ви, но все някой трябва да седи в офиса и да върши писмената работа — рече той с лека усмивка. — Впрочем, радвам се за новата работа на баща ви.

— Да, мама е доволна, че такава престижна фирма го прие толкова бързо. Въпреки че още не е официално потвърдено.

— Ще работи във „Вашингтон провидънт“, нали? — полюбопитства Гутенбърг, отпивайки от чашата си.

— Да, офисът им се намира на няколко пресечки от старата му служба…

Тара млъкна. Някой вдигаше силен шум. Тя се извърна и видя Крис Джаксън да удря по масата, за да привлече вниманието на гостите.

— Извинете — прошепна тя. — Трябва да подновя задълженията си на домакиня тази вечер.

Тя бързо се отдалечи и Гутенбърг се обърна да изслуша словото на своя предшественик.

— Дами и господа — започна Крис. Той изчака всички да замълчат и продължи: — За мен е чест да вдигна тост за двама от най-старите ми приятели — Конър и Меги. През годините, в които сме били заедно, Конър доказа, че е единственият човек, който може да ме постави в затруднение.

Гостите се засмяха. Един извика:

— Много вярно!

Друг добави:

— И аз съм му сърбал попарата.

— Но ако загазиш, няма по-добър от него да те отърве.

Думите бяха приети с аплодисменти.

— Срещнахме се за пръв път…

Гутенбърг чу бръмченето на пейджъра си и веднага го свали от колана си. „Обади се възможно най-бързо“, бе изписано на екрана. Той вдигна слушалката на най-близкия телефон, сякаш си бе у дома, и набра номер, който не съществуваше в никой указател. Веднага един глас се обади:

— Да?

— Получих съобщението ти, но съм на необезопасена линия. — Не бе необходимо да обяснява кой е.

— Това, което ще ти кажа, ще стане известно след няколко часа.

— Президентът…?

— … на Русия е починал от инфаркт преди седемнадесет минути — уведоми го Хелън Декстър. — Ела незабавно в кабинета ми и отложи всичките си задачи през следващите четиридесет и осем часа.

Линията прекъсна. Никой разговор по необезопасена линия не продължаваше повече от четиридесет и пет секунди. Декстър държеше секундарник на бюрото си.

Гутенбърг постави обратно слушалката и се измъкна през вратата, без да се сбогува с домакините. Бе откаран обратно до Лангли, точно когато Крис вдигаше наздравица.

— За Конър и Меги и за всички добри неща, които им носи бъдещето.

Всички гости вдигнаха чаши.

— За Конър и Меги!

— Казвам се Ник Гутенбърг. Заместник-директор съм на ЦРУ. Може би ще пожелаете да ми се обадите. Номерът на телефона ми в управлението е 703 482 1100. Ако кажете името ми на телефонистката, тя ще ви свърже директно с кабинета ми.

Той затвори телефона.

Гутенбърг бе разбрал от дългогодишния си опит, че подобни обаждания не само дават резултат — обикновено му отговаряха след минута — но и почти винаги му осигуряват предимство.

Седеше на бюрото си и чакаше. Изминаха две минути, но той не се притесни. Знаеше, че именно този човек ще провери номера. Когато се потвърди, че това е телефонният номератор на ЦРУ, позицията на Гутенбърг щеше да стане още по-силна.

След почти три минути телефонът най-после иззвъня. Гутенбърг го остави да звъни известно време, преди да вдигне слушалката.

— Добро утро, господин Томпсън — започна той, без да изчака събеседникът му да се представи. — Благодарен съм ви, че се обадихте толкова бързо.

— Удоволствието е мое, господин Гутенбърг — отвърна председателят на „Вашингтон провидънт“.

— Страхувам се, че трябва да говоря с вас по един деликатен въпрос. Не бих ви безпокоил, ако не смятах, че е във ваш интерес.

— Оценявам вашата загриженост — благодари Томпсън. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Наскоро сте интервюирали кандидати за ръководна длъжност във вашия отдел „Отвличане и откупи“. Постът изисква максимална честност.

— Разбира се — съгласи се Томпсън. — Но смятам, че открихме идеалния човек за тази работа.

— Нямам представа кого сте избрали, но трябва да ви кажа, че в момента разследваме един от кандидатите и вероятно случаят ще завърши със съдебно дело. Едва ли подобно нещо ще се отрази добре на фирмата ви. Щом обаче сте убеден, че сте открили нужния човек, ЦРУ определено няма желание да застава на пътя му.

— Почакайте, господин Гутенбърг. Ако знаете нещо, което би трябвало да науча, ще съм ви благодарен да ми го кажете.

Гутенбърг замълча за миг.

— Бихте ли ми съобщили името на кандидата, на когото смятате да предложите поста, строго поверително, естествено?

— Разбира се, защото не се съмнявам в неговата репутация, опита или честността му. Ще подпишем договор с господин Конър Фицджералд.

Последва дълга пауза. Накрая Томсън попита:

— На телефона ли сте още, господин Гутенбърг?

— Да, господин Томпсън. Чудя се дали ще намерите време да ме посетите в Лангли? Мисля, че би трябвало да ви разкажа по-подробно за започналото разследване за измама. Възможно е да поискате да разгледате и някои секретни документи, които притежаваме.

Сега бе ред на Томпсън да замълчи.

— Съжалявам да чуя всичко това. Не мисля, че е необходимо да ви посещавам — тихо изрече председателят. — Изглеждаше много добър човек.

— На мен също ми е неприятно да ви се обаждам по този повод, господин Томпсън. Но сигурно щяхте да ми се сърдите, ако не бях го направил, а цялата история излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“.

— Не мога да не се съглася с това — потвърди Томпсън.

— Разрешете да добавя — продължи заместник-шефът, — въпреки че не е уместно и няма връзка със случая, който обсъждаме, но аз притежавам акции на „Вашингтон провидънт“ от деня, в който започнах да работя за ЦРУ.

— Радвам се да го чуя, господин Гутенбърг. Бих искал да изтъкна, че оценявам високо усърдието, с което вашите хора вършат работата си.

— Надявам се да съм бил полезен, господин Томпсън. Дочуване, сър.

Гутенбърг затвори и моментално натисна „1“ на телефона пред себе си.

— Да? — отзова се глас.

— Не мисля, че „Вашингтон провидънт“ ще предложат работа на Фицджералд.

— Добре. Да оставим нещата така три дни, а сетне му предложи друга работа.

— Защо да чакаме три дни?

— Очевидно никога не си чел разработката на Фройд за максималната уязвимост.

9.

— Ще ви кажа точно откъде идва информацията ми — съобщи Том Лоурънс. — Лично от президента на Колумбия. Той ми благодари за намесата в изборите в негова полза.

— Това едва ли е доказателство — промърмори Декстър, без да показва някакви чувства.

— Съмнявате се в думите ми, така ли, Хелън? — Президентът не направи опит да скрие гнева си.

— Съвсем не, господин президент — спокойно отвърна Декстър, — но ако обвинявате ЦРУ, че е провело операция под прикритие без ваше знание, надявам се да не разчитате само на думите на южноамериканския политик.

Президентът се наклони напред.

— Хелън, предлагам да ме изслушате внимателно. Записах разговора, проведен в Овалния кабинет наскоро — каза той. — Това, което ще чуете, ме порази и смятам, че е абсолютна истина, при това казана с откровеност, каквато подозирам, че вие не сте проявявали особено много през последните години.

Директорката все още не показваше признаци на неудобство, въпреки че Ник Гутенбърг, седнал от дясната й страна, неловко се размърда на стола си. Президентът кимна към Анди Лойд, който натисна едно копче на касетофона, поставен на бюрото на президента.

— Бихте ли ми разказали подробно?

— Да, разбира се, макар да съм сигурен, че не мога да ви кажа нещо ново. Единственият ми конкурент, Рикардо Гусман, бе удобно изключен от бюлетината само две седмици преди изборите.

— Нали не предполагате, че… — Гласът бе на Лоурънс.

— Е, ако не са били вашите хора, то със сигурност не са били и моите — Херера прекъсна президента, преди той да довърши думите си.

Последва толкова дълга тишина, че Гутенбърг започна да се чуди дали разговорът не е приключил, но тъй като Лоурънс и Лойд не помръднаха, той реши, че има още.

— Разполагате ли с някакво доказателство, че убийството е свързано с ЦРУ? — попита накрая Лоурънс.

— Пушката, с която е бил убит Гусман, е продадена в заложна къща, преди убиецът да избяга от страната. По-късно тя е взета от магазина от ваши офицери, които са я изпратили обратно в Америка с дипломатическа поща.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Моят началник на полицията е очевидно по-искрен с мен, отколкото ЦРУ с вас.

Анди Лойд спря касетката. Хелън Декстър вдигна поглед към президента, той също се бе втренчил в нея.

— Е? — запита Лоурънс заплашително. — Този път какво просто обяснение ще ми предложите?

— Разговорът не дава абсолютно никакво доказателство, че ЦРУ е замесено в убийството на Гусман — каза тя спокойно. — Това са само предположения. Вероятно Херера се опитва да защити човек, който е изпълнил неговите собствени заповеди.

— Предполагам, че що се отнася до „самотния убиец“, той съвсем своевременно е изчезнал някъде в Южна Африка — саркастично изрече президентът.

— В мига, в който изплува на повърхността, ще го открием, и тогава ще ви дадем доказателства, господин президент.

— Невинен човек, застрелян в някоя задна уличка в Йоханесбург, няма да е достатъчно доказателство за мен — заяви Лоурънс.

— Нито за мен — съгласи се Декстър. — Когато ви представя човека, извършил убийството, няма да има никакво съмнение за кого е работил. — Гласът й прозвуча остро.

— Ако се провалите — заплаши я президентът, — не бих се учудил, този запис да попадне в ръцете на репортер от „Вашингтон Поуст“. Има един, който не се слави с любовта си към ЦРУ. Ще оставим той да реши дали Херера прикрива себе си, или просто казва истината. И в двата случая ще се наложи да отговаряте на ужасно голям брой въпроси.

— Ако подобно нещо се случи, вие също ще трябва да отговорите на един-два въпроса, господин президент — отвърна Декстър, без да мигне.

Лоурънс гневно се изправи от стола си и заплашително я изгледа.

— Нека бъде ясно, още държа да получа категорично доказателство кой е изчезналият южноафриканец. И ако не успеете да ми намерите такова за двадесет и осем дни, ще очаквам оставките и на двама ви на бюрото си. А сега напуснете кабинета ми.

Директорът и заместникът й станаха и излязоха безшумно от стаята. Нито един от тях не проговори. Мълчаливо седнаха на задната седалка в колата на Декстър. Когато потеглиха и напуснаха територията на Белия дом, тя докосна бутона на страничната облегалка и между тях и шофьора се издигна преграда от матирано стъкло. Така разговорът им оставаше таен.

— Говори ли вече с Фицджералд?

— Не — отвърна Гутенбърг. — Нали ми каза да изчакам три дни. Смятах да му се обадя в понеделник.

„Със съжаление трябва да ви информираме, че…“

Конър четеше писмото за трети път, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Той се вцепени. Какво ли се бе случило? Вечерята у Томпсънови бе повече от приятна. Когато двамата с Меги си тръгнаха малко преди полунощ, Бен го бе поканил да играят голф през следващия уикенд в „Бърнинг Трий“, а Елизабет предложи Меги да се отбие на кафе, докато мъжете преследват малките бели топки. На следващия ден адвокатът му се бе обадил, че договорът с „Вашингтон провидънт“ е бил изпратен за одобрение и се нуждае от няколко дребни поправки.

Конър вдигна слушалката.

— Да, Джоан.

— Заместник-директорът те търси по телефона.

— Свържи ме — каза той нетърпеливо.

— Конър? — изрече глас, на който той никога не вярваше. — Възникна нещо важно и директорката ме помоли да те информирам незабавно.

— Разбира се — каза Конър, без наистина да вниква в думите на Гутенбърг.

— Да се срещнем ли в три часа, на обичайното място?

— Разбира се — съгласи се Конър.

Задържа слушалката, дълго след като чу прещракването. Прочете писмото за четвърти път и реши да не казва нищо на Меги, преди да си намери друга работа.

Конър пристигна пръв на площад „Лафайет“. Настани се на една пейка срещу Белия дом. Няколко минути по-късно Ник Гутенбърг седна на другия край на пейката. Конър дори не погледна към него.

— Самият президент помоли ти да изпълниш тази задача — измърмори Гутенбърг, вглеждайки се в Белия дом. — Иска с това да се заеме най-добрият ни служител.

— Но аз напускам след десет дни — възрази Конър.

— Да, директорката ми каза, но президентът настоя да направим всичко по силите си, за да те убедим да останеш, докато задачата приключи.

Конър замълча.

— Конър, резултатът от изборите в Русия може да се отрази върху бъдещето на свободния свят. Ако онзи лунатик Жеримски бъде избран, това ще означава възобновяване на студената война. На президента ще се наложи да забрави за законопроекта за ограничаване на въоръжението, а Конгресът ще настоява да се увеличи бюджетът за отбрана. Това ще ни доведе до банкрут.

— Но Жеримски е доста назад според всички проучвания — не се съгласи Конър. — Нали се очаква да спечели Чернопов?

— Сега може да изглежда така — каза Гутенбърг, — но има още три седмици до изборите и президентът — той наблегна на думата, взирайки се в Белия дом — смята, че с толкова непостоянен електорат би могло да се случи всичко. Ще е много по-спокоен, ако си там, в случай че дотрябва твоята вещина.

Конър не отговори.

— Ако се тревожиш за новата си работа — продължи Гутенбърг, — ще съм щастлив да поговоря с шефа на компанията, за да му обясня, че това е краткосрочна задача.

— Не е необходимо — каза Конър. — Но се нуждая от малко време да помисля.

— Разбира се — съгласи се Гутенбърг. — Когато решиш, моля те, обади се на директорката и й кажи до какво заключение си стигнал.

Той се изправи и се отдалечи по посока на площад „Фарагут“.

Три минути по-късно Конър тръгна в противоположната посока.

Анди Лойд вдигна слушалката на червения телефон. Този път позна гласа веднага.

— Почти съм сигурен кой е извършил убийството в Богота — заяви Джаксън.

— За ЦРУ ли работи? — попита Лойд.

— Да, работил е.

— Имаш ли достатъчно доказателства да убедиш Комисията на Конгреса?

— Не, нямам. Почти всички доказателства биха могли да бъдат отхвърлени като несъществени, но когато съберем всичко заедно, съвпаденията стават твърде много.

— Например?

— Агентът, когото подозирам в извършване на убийството, е бил уволнен веднага след срещата на президента с Декстър в Овалния кабинет. Тогава президентът е настоял да разбере кой е отговорен за убийството на Гусман.

— Това не е кой знае какво.

— Вероятно не, но същият агент се канеше да започне нова работа във „Вашингтон провидънт“ като началник на отдел „Отвличане и откупи“, когато неочаквано, без никакви обяснения, предложението за назначение е било оттеглено.

— Второ съвпадение.

— Има и трето. Три дни по-късно Гутенбърг се срещна с въпросния агент на една пейка в парка на площад „Лафайет“.

— Какъв е бил поводът?

— Да му се даде възможност да остане на работа в ЦРУ.

— С каква цел?

— Една последна задача.

— Имаш ли представа каква е тя?

— Не, но няма да се учудя, ако е някъде далеч от Вашингтон.

— Има ли начин да разбереш къде ще го изпратят?

— В момента, не. Дори съпругата му не знае.

— Добре, да погледнем на нещата от тяхна гледна точка — започна да разсъждава Лойд. — Какво би направила Декстър точно сега, за да спаси кожата си?

— Преди да отговоря, трябва да знам резултата от последния разговор с президента — заяви Джаксън.

— Той даде на двамата с Гутенбърг двадесет и осем дни да докажат, че ЦРУ не е въвлечено в убийството на Гусман, и да осигурят доказателства за това кой го е убил. Даде им да разберат, че ако се провалят, ще изиска оставките им и че ще предостави всички доказателства, които притежава, на „Вашингтон Поуст“.

Настъпи дълго мълчание, преди Джаксън отново да заговори:

— Това означава, че въпросният агент има по-малко от месец живот.

— Тя никога не би премахнала някого от хората си — недоумяващо каза Лойд.

— Секторът, в който агентът работи, не съществува официално, господин Лойд. Той е познат в управлението като неофициален офицер под прикритие, НОП.

— Така ли?

— Да, няма го във ведомостите на никоя държавна институция. Ето защо ЦРУ може да отрече, че знае за неговите действия, ако се случи нещо непредвидено.

— Е, наистина не ни върви. Този човек ти е приятел, нали?

— Да — тихо призна Джаксън.

— Тогава направи всичко възможно да остане жив.

— Добър ден, госпожо директор. Обажда се Конър Фицджералд.

— Добър ден, Конър. Радвам се да те чуя — каза Декстър с по-голяма сърдечност, отколкото при последната им среща.

— Заместник-директорът ме помоли да се обадя, когато взема решение по въпроса, по който говорихме в понеделник.

— Да — произнесе Декстър, връщайки се към обикновения си лаконичен стил.

— Ще се заема със задачата.

— Радвам се да го чуя.

— При едно условие.

— Какво е то?

— Искам доказателство, че операцията е била одобрена от президента.

Настъпи дълго мълчание, преди Декстър да изрече:

— Ще информирам президента за твоето искане.

— Е, как действа това? — попита Декстър.

Не си спомняше кога за последен път бе посещавала лабораторията на отдела за изобретения в Лангли.

— Всъщност е много лесно — съобщи професор Циглер, директор на Техническата служба в ЦРУ.

Той се върна до редицата компютри и натисна няколко клавиша. На монитора се появи лицето на Том Лоурънс.

След като Декстър и Гутенбърг послушаха известно време президента, тя възкликна:

— Какво толкова забележително е направено? Всеки е слушал речите му и преди.

— Вероятно, но никой никога не е чувал точно тази — възрази Циглер.

— Какво имаш предвид? — запита Гутенбърг.

На лицето на професора се появи детска усмивка.

— В компютъра съм записал над хиляда речи, телевизионни и радиоинтервюта, телефонни разговори на президента от последните две години. Всяка дума или фраза, използвана през това време, съществува в паметта под код „Томи“. Мога да го накарам да произнесе реч на всяка тема, която изберете. Дори съм в състояние да реша каква да бъде позицията му по даден въпрос.

Декстър започна да обмисля възможностите.

— Ако на „Томи“ се зададе въпрос, може ли да даде убедителен отговор?

— Не веднага — призна Циглер, — но ако имате обща представа от въпроса, на който той трябва да отговори, вярвам, че бих могъл да заблудя и собствената му майка.

— Значи всичко, което трябва да направим — резюмира Гутенбърг, — е да предвидим какво е най-вероятно да каже другата страна.

— Това не е толкова трудно, колкото изглежда — отбеляза Циглер. — Все пак, ако ти се обади президентът, едва ли ще го попиташ за стабилността на долара или какво е закусил, нали? В повечето случаи причината, поради която президентът търси някого, е известна. Нямам представа за какво ви е нужен „Томи“, но ако ви е необходимо встъпително или заключително слово, или отговори на петдесет въпроса, или изявления по някакъв повод, почти мога да гарантирам, че програмата ще успее да проведе правдоподобен разговор.

— Убеден съм, че ще се справим — заяви Гутенбърг.

Декстър кимна в знак на съгласие и попита:

— Защо сме разработили първо тази програма?

— За да я използваме, в случай че президентът почине, докато сме във война, а се налага да убеждаваме врага, че той все още е жив, но „Томи“ има и много други приложения, госпожо директор. Например…

— Сигурно — прекъсна го Декстър.

Циглер изглеждаше разочарован, че след като Декстър е научила това, което я интересува, не проявява интерес към другите достойнства на „Томи“.

— Колко време е необходимо за подготовката на конкретна програма? — запита Гутенбърг.

— Колко време ще ви е нужно да уточните какво искате да каже президентът? — попита Циглер, отново усмихвайки се по детски.

Тя продължи да натиска бутона, докато накрая Конър вдигна телефона на бюрото си.

— Какво има, Джоан? Не съм оглушал.

— Личната секретарка на президента, Рут Престън, чака да я свържа с теб.

Конър чу друг женски глас.

— Вие ли сте Конър Фицджералд?

— Да, на телефона — отвърна Конър.

Ръката му се изпоти. Това никога не му се бе случвало, докато изчакваше да натисне спусъка.

— Ще ви свържа с президента.

Той чу прещракване.

— Добър ден — изрече познат глас.

— Добър ден, господин президент.

— Мисля, че знаете защо се обаждам.

— Да, сър, така е.

Професор Циглер натисна „Встъпително изявление“. Директорката и заместникът й не помръднаха.

— Сметнах, че е редно да знаете колко важна е за мен тази задача. — Пауза — Защото не се съмнявам, че точно вие сте човекът, който ще я изпълни безупречно. — Пауза. — Така че се надявам да се съгласите да поемете тази отговорност.

Циглер натисна бутона „Изчакване“.

— Оценявам доверието ви в мен, господин президент — каза Конър — признателен съм, че отделихте време, за да ми се обадите лично…

— Номер 11 — отбеляза Циглер, който знаеше отговорите наизуст.

— Това е най-малкото, което мога да сторя при тези обстоятелства. — Пауза.

— Благодаря, господин президент. Въпреки че господин Гутенбърг ме увери, че сте силно заинтересован, а директорът лично ми се обади този следобед, за да потвърди, аз се чувствах неспособен да поема задачата, без да съм сигурен, че заповедта идва лично от вас.

— Номер 7.

— Разбирам притесненията ви. — Пауза.

— Номер 19.

— Вероятно, когато всичко приключи, двамата със съпругата ви ще дойдете да ме посетите в Белия дом — естествено, ако позволи директорът. — Пауза.

— Номер 5 — отбеляза Циглер.

Избухна силен смях.

Конър леко отдръпна слушалката от ухото си.

— Това ще е голяма чест, сър — каза той, щом смехът заглъхна.

— Заключителното изявление — маркира Циглер.

— Добре. Ще се видим веднага, щом се върнете. — Пауза. — Често си мисля колко е тъжно, че американците невинаги имат възможност да оценят своите неизвестни герои. — Пауза. — Беше ми приятно да поговорим. До скоро.

— Дочуване, господин президент.

Конър все още държеше слушалката, когато Джоан влезе в стаята.

— Е, още един мит бе опроверган — отбеляза тя.

Конър извърна поглед към нея и учудено повдигна вежди.

— Казват, че президентът винаги се обръщал към хората на малко име.

10.

Гутенбърг му подаде голям кафяв плик, съдържащ четири паспорта, три билета за самолет и пачка банкноти в различна валута.

— Не трябва ли да се разпиша за всичко това? — попита Конър.

— Не. Тъй като всичко стана малко неочаквано, ще се справим с формалностите, когато се върнеш. Щом пристигнеш в Москва, веднага иди в главната квартира на партията на Жеримски и представи акредитивните си писма на журналист на свободна практика от ЮАР. Ще ти дадат подробната му програма чак до деня на изборите.

— Ще имам ли връзка в Москва?

— Да. Ашли Мичел. — Гутенбърг за миг се поколеба. — Това е първата му голяма задача и бе информиран накратко за най-важните и необходими неща. Инструктиран е да се свърже с теб, ако има възможност. Ако се налага, Мичел ще ти достави оръжието.

— Чие производство и каква марка е?

— Обикновеният „Ремингтон 700“ по поръчка — отвърна Гутенбърг. — Но ако Чернопов излезе начело в предизборната борба, няма да се наложи да действаш. При това положение се връщаш във Вашингтон ден след изборите. Боя се, че тази мисия може да се окаже напразно разкарване.

— Да се надяваме — процеди Конър и тръгна, без да подаде ръка на заместник-директора.

— Нямаше как да откажа — каза Конър, слагайки още една синя риза в куфара.

— Трябваше да го направиш — възрази Меги. — Фактът, че започваш нова работа от първо число следващия месец, не е ли убедително извинение?

Тя замълча. След това запита:

— Каква бе реакцията на Бен Томпсън?

— Прояви голямо разбиране — отговори Конър, — няма да е проблем да започна месец по-късно. Изглежда декември винаги е доста спокоен.

Конър натисна дрехите, като се чудеше как ще смести и несесера си. Вече съжаляваше, че не позволи на Меги да приготви багажа му, но не искаше тя да се натъкне на някои неща, които не се връзваха с разказаната от него история. Седна върху капака на куфара. Меги щракна ключалката и двамата паднаха на леглото. Той я прегърна и я задържа дълго в обятията си.

— Всичко наред ли е, Конър? — тихо запита тя.

— Да, наистина, скъпа. — Той я освободи от прегръдката си.

Взе куфара и тръгна надолу по стълбата.

— Съжалявам, че няма да съм тук за Деня на благодарността. Нали няма да забравиш да кажеш на Тара, че с нетърпение очаквам да я видя за Коледа? — говореше той, докато Меги го следваше към вратата.

Спря до кола, която тя не бе виждала преди.

— Както и на Стюарт — напомни му тя.

— Да, разбира се — съгласи се той, докато слагаше куфара в багажника. — Хубаво ще е да го видя отново.

Още веднъж прегърна жена си. Този път я притисна до себе си за кратко.

— Мили боже, какво ще подарим на Тара за Коледа? — неочаквано каза Меги. — Дори не съм помислила за това.

— Ако видиш последната й телефонна сметка, не би говорила за никакви подаръци.

— Не съм виждала тази кола — каза Меги.

— На компанията е. Довиждане, скъпа — сбогува се окончателно Конър и зае мястото си зад волана.

Без нито дума повече, той натисна педала на газта и потегли. Мразеше да се сбогува с Меги и се опитваше да направи тези моменти възможно най-кратки. Погледна в огледалото за обратно виждане. Тя стоеше накрая на улицата и му махаше, когато колата зави на „Кеймбридж Плейс“ и се отправи към летището.

Щом стигна до края на „Дълес“, подмина автоматите за кратък престой на паркинга. Закара колата до рампата и прибра квитанцията от апарата, преди да паркира в дъното. Заключи колата и се отправи към входа на летището. Взе ескалатора за следващия етаж и се отправи към контролното гише на „Юнайтид еърлайнс“.

— Благодаря, господин Пери — каза униформената служителка, която провери билета му. — Полет 918 е почти готов за излитане. Моля ви, тръгнете към изход C7.

След като мина през контрола за сигурност, Конър взе автобусчето до терминала. В чакалнята седна в далечния ъгъл и когато повикаха пътниците, той се качи на самолета и зае обичайното си място до прозореца в задната част на самолета. Двадесет минути по-късно той слушаше обясненията на капитана, че няма да излетят навреме, но за сметка на това, като по чудо, ще пристигнат по разписание.

В чакалнята млад мъж в тъмносин костюм набра номер на клетъчния си телефон.

— Да? — обади се глас.

— Агент Съливан се обажда. Птичката отлетя.

— Добре. Обади се отново, веднага щом изпълниш останалата част на задачата.

Линията прекъсна.

Младият мъж изключи телефона си и взе ескалатора към приземния етаж. Отиде до колата в дъното на паркинга, отключи я, плати на изхода и се насочи на запад.

Тридесет минути по-късно предаде ключовете в автобазата и се подписа в дежурната книга. Там бе отбелязано, че колата е взета на негово име и е върната от него.

— Абсолютно ли си сигурен, че няма да има никаква следа, че изцяло ще заличим неговото съществуване? — попита Декстър.

— Напълно — отвърна Гутенбърг. — Не забравяй, че на първо място той никога не е фигурирал в списъците на управлението.

— Ами съпругата му?

— Защо би заподозряла нещо? Месечният му чек със заплатата е преведен в общата им сметка. Не би й дошло наум за нас. Според нея той е напуснал сегашното си място и ще започне да работи за „Вашингтон провидънт“ от първи януари.

— А бившата му секретарка?

— Прехвърлих я в Лангли, така че да я държа под око.

— В кой отдел?

— Ами в отдела за Средния изток.

— Защо точно Средния изток?

— Защото трябва да бъде в офиса по време на техните работни часове от шест вечерта до три сутринта наше време. И през следващите осем месеца смятам да я товаря с толкова много работа, че да не може да мисли за нищо друго, освен да мечтае за времето, когато ще се пенсионира.

— Добре. Къде се намира Фицджералд сега?

Гутенбърг погледна часовника си.

— Някъде насред Атлантика. Ще се приземи в „Хитроу“ след около четири часа.

— А колата?

— Вече е върната в автобазата, ще бъде пребоядисана и ще й сложат нови номера.

— Какво ще стане с кабинета му на улица „Ем“?

— Ще бъде опразнен през нощта, а в понеделник някаква Агенция по недвижими имоти ще заеме целия етаж.

— Изглежда си помислил за всичко, освен за това, какво ще се случи, когато той се върне във Вашингтон — каза директорът.

— Той няма да се върне във Вашингтон — заяви Гутенбърг.

Конър застана на дългата опашка пред гишето за контрол на паспортите. Когато накрая редът му дойде, служителят провери паспорта му и каза:

— Надявам се да прекарате добре в Англия, господин Пери.

В малкото квадратче за отговор на въпроса: „Колко време възнамерявате да останете в Англия?“, Пери бе написал „Четиринадесет дни“. Но на следващата сутрин щеше да се върне на летището като господин Лилистранд.

Двама мъже го наблюдаваха, докато той напусна летището и се качи на автобуса на спирка „Виктория“. Четиридесет и две минути по-късно същите двама мъже го видяха да застава край колонка за такси. Поотделно те проследиха черното такси до хотел „Кенсингтън“, където единият от тях вече бе оставил пакет на рецепцията.

— Някакви съобщения за мен? — попита Конър, докато попълваше регистрационната бланка.

— Да, господин Лилистранд — отвърна администраторът. — Един господин остави това за вас тази сутрин.

Той му подаде огромен кафяв плик.

— Номерът на стаята ви е 211. Носачът ще отнесе багажа ви.

— Мога да се справя сам, благодаря — каза той.

Веднага щом влезе в стаята, отвори плика. Вътре имаше билет за Женева на името на Теодор Лилистранд и сто швейцарски франка. Съблече сакото си и легна на леглото, но въпреки умората, не успя да заспи. Включи телевизора и започна да превключва каналите — Тара го наричаше „сърфинг по каналите“ — но и това не помогна.

Никога не бе обичал играта на изчакване. Точно тогава го обхващаха съмненията. Продължаваше да си напомня, че това е последната му мисия. Започна да мисли за коледното тържество с Меги и Тара — е, и Стюарт естествено. Не му беше приятно, че не може да носи снимки със себе си, винаги трябваше да си представя лицата им. Още повече мразеше, че няма право да вдигне слушалката и да говори с тях, когато бе в чужбина.

Конър остана в леглото, докато не мръкна. Тогава излезе да хапне нещо. Купи си „Ивнинг стандарт“ от павилиона на ъгъла и бавно се отправи към малък италиански ресторант на Хай стрийт, който бе наполовина празен.

Сервитьорът му посочи тиха маса в ъгъла. Светлината бе оскъдна, едва успя да прегледа вестника. Поръча си диетична кола с много лед. Англичаните явно не разбираха какво означава „много лед“, защото сервитьорът се завърна с висока чаша, в която плуваха три малки кубчета лед и тънък резен лимон.

Поръча си канелони7 и салата. Чудно как избираше любимите ястия на Меги, винаги когато бе в чужбина. Вършеше всичко, напомнящо му за нея.

— Задължително е да откриеш свестен шивач, преди да си намериш нова работа — бе му казала Тара, когато говориха за последен път. — Бих искала да дойда с теб, за да избера ризите и вратовръзките ти.

Новата работа. Отново си спомни за писмото. „Със съжаление трябва да ви информираме, че…“ Колкото и пъти да го препрочиташе, не можеше да открие причината Томпсън да промени решението си. Просто нямаше логика.

Започна да чете първата страница на вестника — девет кандидати се състезаваха в избора на главен кмет на Лондон. „Странно, помисли си той, нямат ли си кмет — ами Дик Уитингтън?“ Погледна към снимките на кандидатите и техните имена, но те не му говореха нищо. Един от тях щеше да ръководи столицата на Англия след няколко седмици.

Плати сметката в брой и остави бакшиш, който не би привлякъл вниманието на сервитьора. Когато се върна в хотелската стая, пусна телевизора и няколко минути гледа една комедия, но тя не го накара да се засмее. След като напразно опита да задържи вниманието си с няколко филма, той се унесе в неспокойна дрямка. Удоволствие му доставяше единствено мисълта, че поне е по-добре от двамата мъже, които стояха на улицата — те нямаше да спят тази нощ. Бе ги забелязал няколко мига след приземяването в Хитроу.

Погледна часовника си. Няколко минути след полунощ — няколко минути след седем във Вашингтон. Чудеше се какво ли ще прави Меги тази вечер.

— Как е Стюарт? — попита Меги.

— Все още се мотае — отвърна Тара. — Пристига в Лос Анджелис след петнадесет дни. Едва издържам вече.

— Ще дойдете ли направо тук?

— Не, мамо — отклони поканата Тара, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Вече няколко пъти ти казах, че ще наемем кола и ще пътуваме по Западното крайбрежие. Стюарт никога не е идвал в Америка и иска да види Лос Анджелис и Сан Франциско. Спомняш ли си?

— Ще караш внимателно, нали?

— Майко, шофирам от девет години, без да са ме глобили. Престани да се тревожиш, по-добре ми кажи какво ще правиш тази вечер?

— Ще слушам Пласидо Доминго в „Бохеми“. Реших да изчакам, докато баща ти замине, защото той заспива преди края на първото действие.

— Сама ли ще ходиш?

— Да.

— Добре, бъди внимателна, майко, и се опитай да не сядаш на първите шест реда.

— Защо? — невинно запита Меги.

— Защото някой богат и привлекателен мъж може да скочи от ложите и да те похити.

Меги се засмя.

— Добре, прочете ми конското.

— Защо не помолиш Джоан да дойде с теб — така ще можете да си говорите цяла вечер за татко.

— Търсих я в службата, но, изглежда, телефонът има някаква повреда. Ще се опитам да й позвъня у дома по-късно.

— До скоро, мамо, ще се чуем утре — сбогува се Тара.

Знаеше, че майка й ще се обажда всеки ден, докато Конър е в чужбина.

Когато Конър пътуваше или играеше бридж с отец Греъм, Меги наваксваше с работата си в Университета. Занимаваше се с всичко, от зеления патрул, на който тя бе учредител, до обществото „Живата женска поезия“ и часовете по ирландски танци, където преподаваше. Гледката на танцуващи младежи, с изправени стойки и пъргави крака, й припомняха за Диклан О’Кейси. Сега той бе известен учен, професор в Чикагския университет. Той никога не се ожени и й изпращаше картичка за всяка Коледа, и друга без подпис за Деня на влюбените. Старата пишеща машина с изкривено „е“ обаче го издаваше.

Тя вдигна слушалката отново и набра номера на Джоан в дома й, но никой не отговори. Приготви си лека салата, сетне тръгна с колата към центъра „Кенеди“. Бе лесно да се сдобиеш с един билет, колкото и известен да бе тенорът.

Меги така се развълнува от първото действие на „Бохеми“, че пожела с нея да има някой, с когото да сподели преживяното. Когато завесата падна, тя се вля в тълпата, насочила се към фоайето. Щом стигна до претъпкания бюфет, на Меги й се стори, че зърна Елизабет Томпсън. Спомни си нейната покана на кафе, която повече не се повтори. Тогава се изненада, защото Елизабет Томпсън й се бе сторила съвсем искрена.

Когато Бен Томпсън се обърна и я видя, Меги се усмихна и тръгна към тях.

— Радвам се да те видя, Бен — каза тя.

— И аз вас, госпожо Фицджералд — отвърна той, но топлотата в гласа му, която си спомняше отпреди две седмици, липсваше. И защо не я нарече Меги?

Тя продължи безстрашно:

— Доминго е великолепен, не смяташ ли?

— Да, имахме невероятен късмет да подмамим Леонард Слаткин от Сейнт Луис — отзова се любезно, но хладно Бен Томпсън.

Меги бе изненадана, че той не й предложи нещо за пиене, а когато си поръча портокалов сок, бе още по-озадачена, че той не направи опит да го плати.

— Конър с нетърпение очаква да започне работа във „Вашингтон провидънт“ — каза тя, отпивайки от сока си.

Елизабет Томпсън я погледна изненадано, но не каза нищо.

— Той ти е много благодарен, Бен, че му позволи да отложи работата си за месец, така че да завърши един договор за старата си фирма.

Елизабет се канеше да каже нещо, когато прозвуча звънецът, напомнящ, че антрактът е към края си.

— Е, по-добре да се върнем по местата си — нетърпеливо предложи Бен Томпсън, въпреки че жена му не бе допила питието си. — Радвам се, че се видяхме, госпожо Фицджералд. — Той хвана здраво ръката на жена си и я поведе към залата. — Надявам се да се насладите на второто действие.

Но Меги не успя да му се наслади. Не бе в състояние да се концентрира, разговорът във фоайето продължаваше да се върти в ума й. Но колкото повече си го повтаряше, толкова по-малко разбираше какво се е случило с Томпсънови само за две седмици. Ако знаеше как да се свърже с Конър, тя би нарушила правилото и би му се обадила. Но понеже не можеше да го намери, тя направи най-разумното в това положение нещо. Когато се прибра у дома, тя отново позвъни на Джоан Бенет.

Телефонът даваше свободно в отговор.

На следващата сутрин Конър стана рано. Плати сметката си в брой, нае такси и вече бе на път за Хитроу, преди дежурният портиер да разбере, че е напуснал хотела. В седем и четиридесет той се качи на борда на самолета на „Суис еър“, полет 839, за Женева. Полетът отне по-малко от два часа и той нагласи часовника си на десет и половина, когато колелата на самолета докоснаха земята.

По време на престоя той се възползва от предложението на „Суис еър“ да вземе душ. Влезе в банята с „изключителни удобства“, описана в бордовото списание, като Теодор Лилистранд, инвестиционен банкер от Стокхолм, а четиридесет минути по-късно оттам излезе Пие дьо Вилие, репортер от „Йоханесбург Мъркюри“.

Въпреки че разполагаше с цял час, Конър не влезе в нито един от безмитните магазини, а си поръча само кроасан и чаша кафе в един от най-скъпите ресторанти на света.

Накрая се отправи към изход 23. Нямаше много хора за полета на „Аерофлот“ за Санкт Петербург. Когато минути по-късно повикаха пътниците, Конър се насочи към дъното на самолета. Замисли се за действията си на следващата сутрин, когато влакът спре на московската гара. Припомни си думите на заместник-директора и отново се учуди защо Гутенбърг няколко пъти бе повторил: „Не допускай да те заловят. Ако се случи, отричай, че имаш нещо общо с ЦРУ. Не се притеснявай, компанията винаги ще се грижи за теб“.

Само на неопитните новобранци така им повтаряха Единадесетата заповед.

— Самолетът за Санкт Петербург току-що излетя и багажът ни е на борда.

— Добре — рече Гутенбърг. — Нещо друго за докладване?

— Не — отвърна младият агент с леко неуверен глас. — Освен…

— Освен какво? Хайде, изплюй камъчето.

— Просто ми се стори, че човек, когото съм виждал преди, също се качи на самолета.

— Кой беше? — рязко запита Гутенбърг.

— Не си спомням името му и не съм много сигурен, че го познавам. Не можех да рискувам да отклоня очи от Фицджералд за повече от няколко секунди.

— Ако си спомниш кой е, незабавно ми се обади.

— Да, сър.

Младият мъж изключи телефона и се отправи към изход 9. След няколко часа щеше да се върне зад бюрото си в Берн, влизайки отново в ролята си на културно аташе в американското посолство.

— Добро утро. На телефона е Хелън Декстър.

— Добро утро, директоре — сковано отвърна Лойд.

— Сметнах, че президентът би искал незабавно да научи следното: мъжът, когото ме помоли да проследим в ЮАР, отново се е раздвижил.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Шефът на офиса ни в Йоханесбург току-що ни информира, че убиецът на Гусман е отпътувал със самолет на южноафриканските въздушни линии за Лондон преди два дни. Паспортът му е бил на името на Мартин Пери. Останал е в Лондон само една нощ. На другата сутрин е отлетял за Женева със „Суис еър“, използвайки шведски паспорт на името на Теодор Лилистранд.

Този път Лойд не я прекъсна. Така можеше да пусне записа, ако президентът пожелае да чуе точно какво бе казала.

— В Женева се е качил на самолет на „Аерофлот“ за Санкт Петербург. Този път е бил с южноафрикански паспорт на името на Пие дьо Вилие. От Санкт Петербург е взел нощния влак за Москва.

— Москва? Защо точно Москва? — учуди се Лойд.

— Ако добре си спомням — каза Декстър, — в Русия скоро ще се провеждат избори.

Когато самолетът се приземи в Санкт Петербург, часовникът на Конър показваше пет часа и петдесет минути. Той се прозя, протегна се и изчака самолета да спре напълно, преди да нагласи стрелките на часовника си по местното време. Погледна през прозореца към полуосветеното летище. Повечето електрически крушки липсваха. Валеше лек сняг, но не натрупваше. Стотици отегчени пътници трябваше да чакат двадесет минути, преди да пристигне автобус, за да ги откара до терминала. Някои неща наистина не се променяха, независимо дали КГБ, или организираната престъпност бяха на власт. Американците вече започнаха да ги наричат „руска мафия“, за да избегнат объркването с италианската.

Конър последен напусна самолета и последен слезе от рейса.

Мъжът, който бе пътувал в първа класа на същия самолет, се втурна към началото на опашката, за да бъде сигурен, че ще мине пръв през паспортния контрол и митницата. Той бе благодарен, че Конър се държи като по учебник. Веднъж слязъл от автобуса, мъжът не се обърна повече назад. Знаеше, че Конър винаги се оглежда.

Конър излезе от летището на изпълненото с дупки шосе, но чак след тридесет минути успя да вземе такси. Помоли да го откарат на гарата.

Пътникът от първа класа последва Конър в чакалнята, която повече приличаше на опера, отколкото на железопътна гара. Не го изпускаше от очи. Наблюдаваше напрегнато на кой влак ще се качи. Но Конър имаше още един преследвач. Той стоеше в сянка, но знаеше дори номера на купето му в спалния вагон.

Американското културно аташе в Санкт Петербург бе се отказал от покана за балета „Киров“ тази вечер, за да може да информира Гутенбърг кога Фицджералд се е качил на влака за Москва. Не бе необходимо да го придружават във влака, тъй като Ашли Мичел, културно аташе в столицата, щеше да чака Конър на перон 4 следващата сутрин, за да потвърди, че е пристигнал на местоназначението си. На петербургското аташе ясно бе дадено да разбере, че операцията е на Мичел.

— Едно място първа класа в спален вагон до Москва — обърна се Конър към касиера на английски.

Мъжът плъзна билета по дървения плот на гишето и явно се разочарова, когато пътникът му подаде банкнота от десет хиляди рубли. Бе се надявал да припечели нещо от обмяната на парите. Това бе втората му възможност тази вечер.

Конър провери билета, преди да се отправи към експреса за Москва. Прекоси претъпкания перон, мина покрай няколко стари зелени вагона, които изглеждаха сякаш са отпреди революцията през 1917 г., спря пред вагон „К“ и подаде билета си на кондукторката, застанала до отворената врата. Тя го перфорира и отстъпи встрани, за да му даде възможност да се качи вътре. Конър тръгна по коридора, търсейки купе номер 8. Когато го намери, запали лампата и се заключи — не защото се страхуваше да не го оберат, както често пишеха в американската преса, а защото трябваше да промени идентичността си още веднъж.

Бе видял младока, застанал под информационното табло за пристигащи самолети в Женева, и се чудеше откъде ги намират такива. Не си направи труда да открие агента в Санкт Петербург — знаеше, че има някой, който да потвърди пристигането му, както и че някой друг щеше да го чака на перона в Москва. Гутенбърг вече го бе информирал за агент Мичел, описал го бе като новак, без представа за ранга на Фицджералд.

Влакът тръгна от Санкт Петербург точно минута преди полунощ и лекото ритмично потракване на колелата скоро накара Конър да се унесе. Внезапно се стресна и се събуди — погледна часовника си — четири и тридесет и седем. Най-дългото спане за последните три нощи.

Сетне си припомни какво бе сънувал. Седеше на пейка на площад „Лафайет“, с лице към Белия дом, и говореше с някого, който не гледаше към него. Срещата му със заместник-директора от предишната седмица започваше да се повтаря дума по дума, но той не можа да си спомни какво в разговора го обезпокои. Точно когато Гутенбърг стигна до фразата, която Конър искаше да чуе отново, той се събуди.

Не бе стигнал до никъде в тълкуването на съня, когато влакът навлезе в гарата. Беше осем и тридесет и три сутринта.

— Къде сте? — попита Анди Лойд.

— В една телефонна кабина в Москва — отвърна Джаксън. — Следвах го през Лондон, Женева и Санкт Петербург. Веднага щом слезе от влака, той ни въвлече в бясна гонитба. Успя да се освободи от човека на ЦРУ в Москва след около десет минути. Ако аз не бях го обучавал на тези техники, той щеше и от мен да се отърве.

— Къде отиде? — попита Лойд.

— Настани се в малък хотел в северната част на града.

— Там ли остана?

— Не, излезе час по-късно, но бе така добре предрешен, че и аз самият едва не го изпуснах. Познах го по походката му, иначе сигурно щеше да ми се изплъзне.

— Къде отиде?

— Отново тръгна да обикаля, но накрая влезе в предизборния щаб на Виктор Жеримски.

— Защо ли точно Жеримски?

— Все още не зная, но излезе от сградата, натоварен с материали от кампанията. Сетне си купи карта от един павилион за вестници и обядва в близък ресторант. След обяда нае малка кола и се върна в хотела. Оттогава не го е напускал.

— О, мили боже! — неочаквано възкликна Лойд. — Значи този път ще е Жеримски.

Настъпи дълга пауза, преди Джаксън да изрече:

— Не, това е невъзможно.

— Защо?

— Никога не би се заел с подобна задача, освен ако заповедта не идва директно от Белия дом. Познавам го достатъчно дълго, за да съм сигурен в това.

— Опитай се да не забравяш, че приятелят ти имаше същата задача в Колумбия. Несъмнено Декстър го е убедила, че операцията е одобрена от президента.

— Възможно е да има алтернативен сценарий — промълви Джаксън.

— Какъв именно?

— Планират да убият не Жеримски, а Конър.

Лойд записа името на жълтия лист от бележника си.