Професионалистът

23.

В седем сутринта трима здравеняци нахлуха в килията му и го отведоха в кабинета на директора. След като пазачите се отдалечиха, Болченков затвори вратата и без да продума се запъти към гардероба в ъгъла на стаята. Там висеше полицейска униформа, той я посочи на Конър и му даде знак да се преоблече. През изминалата седмица бе изгубил доста от теглото си, дрехите висяха по тялото му и той се зарадва на тирантите. С широкополата шапка и дългото синьо сако Конър нямаше да се различава от хилядата полицаи, които щяха да патрулират в Санкт Петербург тази сутрин. Затворническите дрехи той остави в дъното на гардероба, като се питаше къде ли ще ги дене Болченков. Началникът на полицията мълчаливо го заведе от кабинета в малко килерче и завъртя ключа.

След дълга пауза Конър чу хлопването на врата, стъпки и отваряне на друга врата, която вероятно бе крилото на гардероба в стаята. Усещаше мускулите си стегнати, напрегна сетивата си да долови какво става там. Първата врата отново се отвори и двама, а може би трима души се втурнаха шумно в кабинета. Няколко секунди по-късно те излязоха, влачейки нещо или някого от стаята, подир което затръшнаха вратата след себе си.

След секунди Болченков отключи килера и го повика с пръст. Двамата прекосиха кабинета и се озоваха пак в коридора. Ако началникът завиеше наляво, това означаваше завръщане в килията — той зави надясно. Краката на Конър се подкосиха, но той събра сили и бързо го последва.

Бесилката бе първото нещо, което видя, когато пристъпи във вътрешния двор. Няколко служители мъкнеха позлатен като трон стол с червена плюшена тапицерия, който поставиха пред площадката. Конър изобщо не се усъмни кой ще седне там. Докато двамата с Болченков прекосяваха двора, Конър видя група полицаи, с униформи като неговата, да влачат случайни минувачи от улицата — най-вероятно, за да наблюдават екзекуцията.

Началникът на полицията пробяга бързо през чакълената настилка на двора до една кола в противоположния му край. Конър се канеше да отвори задната врата, но Болченков властно му кимна към седалката на шофьора. Конър зае мястото зад волана.

— Карай до портите, след това спри — му нареди шефът, влизайки в колата.

Конър подкара на първа скорост, бавно премина през двора и спря пред двамата пазачи на изхода. Единият козирува на Болченков и незабавно започна да оглежда шасито на колата, другият погледна през задното стъкло и провери багажника.

Началникът се наведе към Конър и придърпа надолу ръкава над лявата му китка. Когато пазачите приключиха с огледа, те се върнаха на поста си и пак козируваха на Болченков. Въобще не погледнаха шофьора. Голямата дървена греда, залостваща вратата, бе вдигната и портите се разтвориха.

— Хайде, давай — заповяда Болченков, стреснат от появата на момче, което тичаше през двора, сякаш имаше да казва нещо важно.

— Накъде? — прошепна Конър.

— Надясно.

Конър даде газ и колата се плъзна покрай Нева, към центъра на града. Наблизо нямаше други коли.

— Пресечи следващия мост — изкомандва Болченков — и завий по първата пряка вляво.

Когато вече имаше възможност да погледне към стените на затвора от отвъдния бряг на реката, Конър видя, че полицията се опитва да привлече още хора, които да присъстват на неговата екзекуция. Как ли щеше да се оправи с бягството му началникът на полицията?

Колата измина още неколкостотин метра, преди Болченков да му извика:

— Спри тук!

Конър намали и спря зад голямо бяло БМВ, задната врата на което беше отворена.

— Тук ще се разделим, господин Фицджералд — отсече Болченков. — Да се надяваме, че никога няма да се срещнем.

Конър кимна в знак на съгласие. Когато излизаше от колата, началникът добави:

— Късметлия си, че имаш толкова добър приятел.

Трябваше да мине доста време, преди Конър да осъзнае какво му е казал Болченков.

— Насочете се към изход 11, господин Джаксън. След малко ще ви повикат да се качите в самолета.

Конър благодари и взе бордовата си карта. Тръгна бавно към посочения изход, надявайки се, че служителят няма да проверява внимателно паспорта му. Макар че на мястото на снимката на Крис се мъдреше собствената му фотография, а те си приличаха, това не го успокояваше особено, защото Крис беше с три години по-възрастен, около педя по-нисък и беше плешив, а не ниско подстриган. Ако от паспортния контрол му кажеха да си свали шапката, едва ли щяха да харесат завехналите рани по бръснатата му глава, наподобяващи белега на темето на Горбачов. В Калифорния беше друго — там вероятно щяха да решат, че е член на някаква секта.

Паспорта подаде с дясната си ръка. Ако беше сторил това с лявата, рискуваше ръкавът да се вдигне и полицаите да видят затворническия номер, татуиран на китката му. В Америка непременно трябваше да си купи часовник с широка каишка.

Чиновникът само погледна паспорта и го пусна напред. Новият му куфар, съдържащ само комплект долни дрехи и гъба за измиване, мина безпроблемно през митническия контрол. Той го взе и се запъти към изход 11, където седна в далечния ъгъл на чакалнята.

Двадесет и четири часа след бягството си от затвора, Конър все още беше напрегнат.

„Първо повикване за полет номер 821 на Финландски въздушни линии за Франкфурт“, съобщи глас по уредбата.

Конър седеше скован. Ако бе научил по-рано, никога нямаше да позволи Крис да заеме мястото му. Опита се да си припомни фактите от момента, в който се бяха разделили с Болченков, досега.

Слезе от полицейската кола и се затича към паркираното БМВ. Настани се на задната седалка на колата, до един блед и слаб млад мъж, облечен с дълго черно кашмирено палто. В това време Болченков вече бе тръгнал обратно към „Разпятието“. Никой в колата не проговори — нито той, нито двамата мъже на предните седалки, облечени в полицейска униформа като него.

БМВ-то се движеше безпрепятствено по пустото шосе и бързо се отдалечаваше от града. След като излязоха на магистралата, шофьорът пренебрегна ограничението за скоростта. Когато часовникът на таблото светна 8:00, Конър забеляза надписа на една табела: „Финландия — 150 км“.

Табелките показваха все по-малко километри: сто, петдесет, тридесет, двадесет, десет до границата с Финландия. Конър вече започваше да се чуди как щяха да обяснят на граничарите присъствието на руски униформен полицай. Не се наложи да чака обяснения. Когато БМВ-то спря на триста метра от граничната бразда между двете държави, шофьорът светна четири пъти с фаровете. Бариерата на границата веднага се вдигна и те влязоха във Финландия, без дори да намалят скоростта си, прекосявайки остатъка от руската територия с голяма бързина. Конър намери сили да се възхити от ефективните действия на руската мафия.

В колата цареше мълчание и Конър се ориентираше само от пътните знаци. Вече беше убеден, че отиват в Хелзинки, но още преди да наближат града, те се отклониха от магистралата по едно странично шосе. Движеха се по-бавно, защото шофьорът заобикаляше дупките и вземаше остри завои. Навлизаха все по-навътре в провинцията. Конър наблюдаваше тъжния пейзаж — полета, покрити с дебел слой сняг.

Уредбата пак гръмна: „Второ повикване за полет 821 на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля пътниците да се качат на самолета“.

Четиридесет минути след като бяха напуснали магистралата, БМВ-то влезе в двор на запусната фермерска къща. Портите се отвориха, преди колата да спре. Високият млад мъж скочи навън и придружи Конър в къщата. Дори не погледна приведената жена, край която минаха. Качиха се на първия етаж. Руснакът отвори една врата и Конър влезе в стаята. Вратата се тръшна зад него и, за кой ли път, чу познатото превъртане на ключа в ключалката.

Прекоси стаята и погледна навън през единствения прозорец. Един от бодигардовете беше застанал на двора и гледаше точно към него. Конър се отмести и видя пълен комплект дрехи и черна шапка от заешка кожа, сложени върху тясно и наглед неудобно легло.

Конър се съблече и остави дрехите си на стол до леглото. В единия ъгъл на стаята имаше найлонова завеса, а зад нея ръждясал душ. С помощта на късче корав сапун и тънка струйка хладка вода, Конър направи опит за няколко минути да измие вонята на „Разпятието“ от тялото си. Избърса се с две кърпи за чинии. Когато се погледна в огледалото, установи, че е нужно доста време, докато белезите на главата му се заличат и косата му порасне отново. Но номерът, татуиран на китката, щеше да бъде с него до края на живота му.

Той се облече в дрехите, оставени на леглото. Макар панталоните да бяха малко по-къси, ризата и якето му бяха по мярка, въпреки че в затвора навярно беше загубил пет килограма от теглото си.

На вратата леко се почука и в ключалката се завъртя ключ. Жената, която стоеше отвън, когато бяха пристигнали, се озова пред него. Носеше поднос. Тя го сложи на една масичка и се измъкна навън, преди Конър да успее да й благодари. При вида на топлата супа и трите франзелки, Конър неволно облиза устни. Седна и се зае с храната, но няколко лъжици от бульона и едното хлебче го заситиха напълно. Внезапно оборен от дрямка, заспа на леглото.

„Трето повикване на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля всички пътници да се качат на самолета.“

Но Конър не помръдна.

Все още си мислеше за момента, когато, току-що отворил очи, видя застаналия до леглото му блед млад мъж, втренчен в него.

Той му съобщи:

— Тръгваме за летището след двадесет минути.

Сетне подхвърли дебел кафяв плик на леглото.

Конър се изправи и разкъса плика. В него имаше самолетен билет за първа класа, хиляда щатски долара и американски паспорт.

Разтвори паспорта и прочете името „Кристофър Ендрю Джаксън“ под собствената си снимка. Той вдигна поглед към младия руснак и го попита:

— Какво означава това?

— Означава, че си още жив — беше отвърнал Алексей Романов.

Обаждането на уредбата го стресна: „Последно повикване за полет 821 — Франкфурт. Всички закъснели пътници моля незабавно да заемат местата си“.

Конър подаде бордовата карта на контрольора и тръгна към чакащия самолет. Стюардът видя номера на билета му и посочи предното отделение. Конър не търси дълго мястото си — някъде на петата редица до прозореца, защото високият млад руснак вече бе заел седалката до пътеката и бе закопчал колана.

Задачата му сигурно не бе само да носи и да предаде пакета, но и да се увери, че договорът ще бъде изпълнен. Докато Конър прескачаше краката на спътника си, една от стюардесите го попита:

— Желаете ли да свалите шапката си, господин Джаксън?

— Не, благодаря.

Той се отпусна в удобното кресло, но не се освободи от напрежението, докато самолетът не се вдигна във въздуха. Чак сега Конър за пръв път почувства, че наистина, е избягал. Но къде отиваше? Той погледна наляво — от сега нататък с него денонощно щеше да се движи човек, до мига, в който се уверяха, че е изпълнил нарежданията им.

По време на целия полет до Германия, Романов нито веднъж не проговори, а единственият път, когато отвори уста, беше да изяде няколко хапки от храната, поставена пред него. Конър изпразни чинията си и се зачете в рекламните списания на „Финландските въздушни линии“. Докато пристигнат във Франкфурт, вече бе запаметил подробности за сауни, копиехвъргачи и зависимостта на финландците от руската икономика.

Конър забеляза агента на ЦРУ още с влизането си в чакалнята за транзитно минаващи пътници. Той бързо се освободи от придружителя си с извинението, че отива до тоалетната, където се бави двадесет минути, след което, за огромно облекчение на Романов, се върна обратно.

Вече на своя територия, за Конър нямаше да е трудно да се освободи от пазача си, но беше сигурен, че ако избяга, мафията нямаше да се поколебае да изпълни заканите, които Болченков така колоритно беше описал. Когато си помисли, че някой от тези разбойници би посегнал на Тара или Меги, той потрепери.

Боинг 777 на „Юнайтед еъруейз“ излетя за Дълес по разписание. Конър успя да изяде по-голямата част от двете блюда на обяда си. В момента, в който стюардесата отнесе подноса, натисна бутона за сваляне на облегалката, отпусна се и си спомни Меги. Как я облажаваше за това, че можеше винаги…

Само секунди след това заспа в самолет — за първи път от двадесет години насам.

Когато се събуди, сервираха следобедна закуска. Навярно беше единственият в самолета, който изяде всичката храна, сервирана пред него, дори двете кофички с мармалад.

Час преди да кацнат във Вашингтон, мислите му се върнаха към Крис Джаксън и неговата саможертва. Конър разбираше, че никога няма да може да му се отблагодари, но знаеше какво би направил за паметта му.

Замисли се за Декстър и Гутенбърг, които сигурно го смятаха за мъртъв. Първо, за да спасят кожата си, го изпратиха в Русия. След това убиха Джоан, заподозрели, че не е изключено да предаде информация на Меги. Кога ли щеше да им хрумне, че Меги също представлява заплаха и се налага да бъде ликвидирана?

— Говори капитанът на полета. Разрешиха кацане на „Дълес интернешънъл еърпорт“. Моля екипажът да се подготви за кацане. „Делта еъруейз“ ви поздравява с пристигането ви в САЩ.

Конър провери къде е паспортът му. Кристофър Ендрю Джаксън вече кацаше на родна земя.

24.

Меги дойде час по-рано на летището. Този неин навик винаги ядосваше Конър. След като погледна таблото, тя със задоволство забеляза, че полетът от Сан Франциско пристига навреме.

Купи си „Вашингтон Поуст“, след което се насочи към най-близкото кафене, седна на висок стол до бара и поръча черно кафе с кроасан. Не забеляза двамата мъже в срещуположния ъгъл. Единият държеше същия вестник и се правеше, че го чете. Трети мъж, който се интересуваше повече от нея, отколкото от електронното табло с полетите, което тя от време на време поглеждаше, беше пък съвсем извън обсега на вниманието й. Той обаче забеляза двамата в ъгъла.

Меги изчете целия вестник и нетърпеливо погледна часовника си. Докато пиеше второто си кафе, тя вече беше погълната от статия, посветена на Русия, където се посочваше, че президентът Жеримски скоро пристига във Вашингтон. Когато стигна до фразата „комунистически лидер“, Меги направи гримаса, защото изразът лъхаше на старост и плесен.

Двадесет минути преди кацането на самолета, тя бе изпила третото си кафе. Слезе от стола и се запъти към най-близкия телефон. Двамата мъже я следваха по петите. Третият се движеше след тях, прикривайки се, за да не го забележат.

Меги набра един телефонен номер, чудейки се дали някой ще отговори.

— Добро утро, Джеки — обади се тя, когато чу заместника си. — Проверявам наред ли е всичко.

— Меги — отвърна глас, който правеше усилие да се овладее. — Сега е седем часа сутринта, аз още спя. Нали си спомняш, че ми звънна вчера? Университетът е във ваканция, до четиринадесети януари няма да се появи жива душа. След тригодишен стаж като твой заместник, не се ли справям със служебните задължения, когато отсъстваш?

— Извинявай, Джеки — взе да се оправдава Меги. — Не съм искала да те събудя. Забравих, че е толкова рано. Обещавам скоро да не те безпокоя.

— Дано Конър си дойде скоро, а Тара и Стюарт да ангажират вниманието ти през следващите няколко седмици — пожела й не съвсем любезно Джеки.

— Желая ти Весела Коледа и се надявам да те забравя поне до края на януари — завърши Меги патетично.

Тя постави слушалката на мястото й, разбрала, че само си губи времето и въобще не трябваше да безпокои Джеки. Меги мислено се укори и реши на всяка цена да го остави на мира до Нова година.

Тя тръгна бавно към вратата за пристигащи полети, присъединявайки се към увеличаващата се тълпа от хора, надничащи през остъклените прегради към пистите, където кацаха или излитаха самолети. Сред посрещачите обаче имаше трима мъже, които не се интересуваха от емблемите на пристигащите самолети. Те наблюдаваха Меги. Тя гледаше електронното табло и чакаше потвърждение на полет 50 от Сан Франциско. Когато най-сетне надписът светна, тя се усмихна. Единият от тримата натисна единадесет пъти бутоните на мобифона си и предаде информацията на шефа си в Лангли.

Меги пак се усмихна, щом в залата се появи първият пътник — един мъж с бейзболна шапка на „49-те“. След десет минути на изхода се появиха Тара и Стюарт. Дъщеря й изглеждаше много щастлива. Меги не я помнеше такава. В мига, в който Стюарт я видя, той я дари с широка усмивка — същата, която помнеше от ваканцията в Австралия.

Меги ги прегърна. Пое един от куфарите на Тара и ги поведе към главния изход.

Един от мъжете, които я следяха, вече чакаше на паркинга, заел пасажерското място в транспортьор марка „Тойота“, натоварен с единадесет нови коли. Другите двама тичешком пресичаха паркинга.

Меги, Тара и Стюарт се озоваха навън, под поривите на хладния утринен ветрец, и се запътиха към колата на Меги.

— Майко — шеговито започна Тара, — не ли време да смениш този куп железа с нещо по-модерно? Когато я купи, още учех в гимназията, и отгоре на това беше на старо.

— Чети „Кънсюмър рипортс“, ще се убедиш, че тойота е най-сигурната кола на шосето — поучително заяви Меги.

— Няма кола на тринадесет години, която да е сигурна по шосетата — отвърна Тара.

— Както и да е — продължи Меги, без да обръща внимание на подигравките на дъщеря си, — баща ти е на мнение, че трябва да я задържим, поне докато го назначат на новото място. Тогава ще ползва кола на фирмата.

Споменаването на Конър накара всички да замълчат неловко.

— Лично аз очаквам с нетърпение отново да видя съпруга ви, госпожо Фицджералд — мило отбеляза Стюарт, настанявайки се на задната седалка.

На Меги й се искаше да каже нещо от рода на: „И аз горя…“, но вместо това каза:

— Значи това е първото ти идване в Америка?

— Да — отговори Стюарт. — Освен това вече съм убеден, че няма никога да се върна в Австралия.

— Да, но в Щатите има вече доста нахакани адвокати и само ти липсваш — намеси се Тара, докато чакаха на опашката да платят таксата за паркинга.

Меги непрекъснато се усмихваше, скоро не се бе чувствала толкова щастлива.

— Стюарт, кога трябва да си обратно в Сидни?

— Мамо, ако намекваш, че вече ти омръзнахме, можем просто да се върнем, хващайки първия самолет за Австралия — закачливо се обади Тара.

— Не, не… Не, нямах това предвид, аз само…

Тара изрече през смях:

— А, да. Зная, че планираш нещата с години напред. Стюарт, ако майка ми имаше възможност, тя би увещавала студентите да се записват в университета в Джорджтаун още от детската градина.

— Защо ли не съм планирала и себе си — поде шегата Меги.

— До пети януари мога да отсъствам от кантората — съобщи Стюарт. — Дано ме изтърпите дотогава.

— Аз няма да й оставя друг избор, Стюарт — възкликна Тара и притисна ръката му.

Меги подаде десетдоларова банкнота на служителя в паркинга, след което потегли към магистралата. Тя погледна към огледалото за обратно виждане, но не забеляза безличния син форд, движещ се на сто метра зад нея, с приблизително същата скорост. Човекът, седнал до шофьора, вече уведомяваше шефовете в Лангли, че обектът е напуснал „Кърбсайд“ точно в седем и четиридесет и три и се насочва към Вашингтон, заедно с двата пакета.

— Хареса ли ти Сан Франциско, Стюарт?

— Много — отговори той. — На връщане ще прекараме още няколко дни там.

Меги пак погледна в огледалото. Съзря патрулна кола с инициалите на щата „Вирджиния“, чиито светлини проблясваха.

— Не ме следва, нали? Сигурна съм, че не превиших скоростта — неспокойно промълви Меги, но за всеки случай погледна километража.

— Мамо, тази кола е една антика и трябваше отдавна да е отишла за претопяване. Кой знае какво й е станало. Може да има проблем в светлините на стоповете или гумите да не са се харесали на ченгето. Защо просто не отбиеш.

Тара се извърна и погледна през задното стъкло.

— А когато дойде ченгето, не забравяй да го дариш с ослепителната си ирландска усмивка — инструктира Тара майка си.

Меги спря. В този момент синият форд се бе преустроил в централното платно.

„Мамка му!“, изруга шофьорът, когато видя обектът да спира.

Меги свали прозореца, защото двама полицаи бяха слезли от патрулната кола и се приближаваха. Първият се усмихна и каза вежливо:

— Моля, вашето свидетелство за правоуправление, госпожо.

— Разбира се, господине — отвърна Меги също с усмивка.

Тя се пресегна, отвори чантата си и започна да тършува в нея. Вторият полицай даде знак на Стюарт и той да свали стъклото на своя прозорец. На младежа тази заповед му се стори странна, тъй като не той шофираше, но след като се намираше в чужда държава, реши да изпълни разпореждането. Стюарт тъкмо смъкна стъклото и Меги намери шофьорската си книжка. Докато тя се обръщаше да я подаде, вторият полицай извади пистолет и стреля три пъти във вътрешността на колата.

Двамата светкавично се върнаха в патрулната кола. Докато единият я вля в трафика на магистралата, другият се обади по мобифона на човека, седнал на пасажерското място в синия транспортьор, и съобщи:

— Имаме повреда в колата и ни е нужна незабавна помощ.

Малко след като патрулната кола изфуча напред, транспортьорът, с единадесет нови тойоти, закова спирачки пред неподвижната кола. Човекът, седнал до шофьора, с бейзболна шапка с емблемата на „Тойота“ и сини работни дрехи, изскочи от кабината и се затича към спрялата кола. Той отвори предната врата, внимателно повдигна мъртвата Меги и я постави на съседната седалка, след това дръпна лоста за предния капак. После се наведе към проснатия възнак Стюарт, взе портфейла и паспорта от джоба на якето му и сложи на тяхно място друг паспорт и тънка книжка.

Човекът, който седеше зад волана на транспортьора, вдигна капака на старата тойота и се наведе над мотора. Бързо свали сигналното устройство, с което бяха следили Меги, след което тръшна капака. Колегата му вече бе застанал зад волана на колата. Той запали мотора, включи на първа скорост и бавно се качи върху платформата на транспортьора, заемайки празното място за дванадесета кола. След това изключи мотора, издърпа ръчната спирачка, подпря гумите на колата и пак се върна при шофьора в кабината. Цялата операция двамата извършиха за по-малко от три минути.

Транспортьорът продължи пътя си към Вашингтон, но след известно време той пое по отбивката за товарни коли, която водеше към багажното отделение на летището.

Агентите на ЦРУ в синия форд бяха излезли от магистралата още на първия разклон, след което се включиха в трафика към Вашингтон.

— А бе, онази май малко беше нарушила правилата — казваше шофьорът на спътника си. — Нищо чудно, с тази стара кола.

Другият доста се учуди, когато откри, че старата тойота вече не дава сигнал на монитора.

— Сигурно са път за Джорджтаун — предположи той. — Трябва да се обадим в Лангли, щом отново ги открием.

Докато двамата агенти пътуваха към Вашингтон, транспортьорът с товара си от дванадесет тойоти зави наляво по товарната алея на Дълес, където пътен знак с крещящи букви предупреждаваше: САМО ЗА ТОВАРНИ КОЛИ. След неколкостотин метра шосето се извиваше надясно, и транспортьорът мина през висока порта от бодлива тел, която двама работници от летището в работни комбинезони държаха широко отворена. Колата пое по изоставена писта към изолиран хангар. Самотна фигура им сигнализираше, сякаш този транспортьор беше току-що приземил се самолет.

Шофьорът на транспортьора закова спирачки в близост до микробус без отличителни знаци. Седем мъже в бели работни комбинезони бързо изскочиха от микробуса. Единият развърза веригата, с която старата тойота на Меги беше прикрепена към транспортьора. Друг седна на волана на колата, включи на първа скорост и излетя през входа на хангара, като че беше карал точно тази кола цял живот. В това време трите трупа се поставяха в предварително приготвени ковчези. Единият от мъжете в работно облекло разпореди:

— Не поставяйте капаците, преди да стигнете до самолета.

— Дадено, шефе — се чу отговорът им.

— След като товарното помещение се затвори, затворете и ковчезите.

Друг от мъжете кимна, а транспортьорът излезе от хангара на заден ход и пое по предишния маршрут, излизайки от преграденото място. Когато шофьорът достигна магистралата, зави наляво и се насочи към Лизбърг, където имаше поръчка на местен дилър да достави единадесет нови тойоти. През тези шест часа „извънреден труд“ той беше заработил достатъчно пари, за да купи една от тях.

Опасаната с бодлива тел врата вече беше заключена и залостена, а микробусът излезе от хангара и бавно се насочи към товарните рампи. Шофьорът премина край редици от товарни коли, след което спря зад един Боинг 747 на „Еър транспорт интернешънъл“. Товарното му отделение беше отворено и двама служители на митническите служби чакаха отстрани да проверят товара. Бяха започнали да гледат документацията, точно когато двамата агенти на ЦРУ пристигнаха на „Ейвън плейс“ №1648. След като огледаха района внимателно, агентите докладваха в Лангли, че нито колата, нито трите пакета са налице.

Старата тойота слезе от път 66 и се вля в магистралата за Вашингтон. Шофьорът натисна здраво газта и запраши към града. В слушалките той дочу инструкциите, дадени на двамата агенти във форда. Те трябваше да проверят кабинета на госпожа Фицджералд, да видят дали колата е на обичайното си място, паркирана зад сградата, наречена „Приемната“.

В същото време митническите служители стигнаха до заключение, че документите от моргата са в ред. Единият каза:

— Е, добре. Вдигни капаците.

Те внимателно провериха съдържанието на ковчезите, дрехите, джобовете, надникнаха дори в устата на труповете. Накрая поставиха печат на документите. Капаците бяха върнати на място, а хората в бели комбинезони понесоха един по един ковчезите по рампата и ги наредиха в самолета.

Докато старата тойота минаваше край църквата „Исус Спасител“, рампата се дръпна от боинга. Тойотата се насочи нагоре по хълма, а при „Дент плейс“ зави наляво.

Лекар проверяваше трите тела в самолета, а в същото време шофьорът влезе в къщата. Той се затича през голямата дневна, влезе в спалнята и отвори едно от трите чекмеджета на шкафа до леглото. Рови дълго сред ризи и други вещи и най-накрая измъкна кафяв плик, на който пишеше: „Да не се отваря преди 17 декември“. Бутна плика в джоба си. От надстройката на гардероба взе два куфара и бързо започна да тъпче дрехи в тях. След това извади от комбинезона си малък пакет, обвит с целофан, който постави в несесера за козметика. И него захвърли в куфара. Преди да излезе от къщата, той запали крушката в банята, след това друга в дъното на стълбището и накрая включи телевизора в кухнята, използвайки дистанционното. Нарочно усили звука.

Остави куфарите до задната врата, върна се в тойотата и отново активира устройството за проследяване.

Служителите на ЦРУ за втори път обикаляха паркинга на университета, когато на екрана се появи сигнал. Шофьорът зави и бързо се насочи към дома на Фицджералд.

Човекът с бейзболната шапка, на която пишеше „Тойота“, се върна зад къщата, взе куфарите и излезе от задната врата. Забеляза такси пред „Тюдър плейс“ и скочи вътре, тъкмо когато двамата агенти наближиха къщата откъм „Ейвън плейс“. Младият агент с облекчение съобщи, че тойотата е на обичайното си място, и от къщата долитаха шумове и говор от телевизора в кухнята. Не, в момента не можеше да даде обяснения защо устройството за следене не е работило близо час.

Шофьорът не обърна глава да види кой се качва в таксито. Но затова пък много добре разбра къде да закара господин Фицджералд и неговите куфари.

25.

— Да не искаш да ми кажеш, че тримата са потънали вдън земя? — гневно запита Декстър.

— Така изглежда — смирено отговори Гутенбърг. — Операцията е изпълнена така професионално, че ако нямах достоверни сведения за смъртта на Конър Фицджералд, бих се заклел, че е негово дело.

— Но ние сме сигурни, че той е мъртъв, нали? Кой може да е бил в такъв случай?

— Бас държа, това е почеркът на Джаксън — заяви заместник-директорът.

— Ако той е стъпил на американска земя, госпожа Фицджералд ще научи, че съпругът й е мъртъв. Тогава можем да очакваме нейната видеокасета да бъде излъчена в първите новини тази вечер.

Гутенбърг се изсмя със задоволство.

— Няма да стане — възрази той и побутна малък пакет към шефката си. — Един от агентите ми намери лентата миналата вечер, само минути преди да затворят университетската видеотека.

— Това е добре — призна Декстър и разтвори пакета. — Но какво ще спре Джаксън да разкаже на Лойд кой точно е погребан в „Разпятието“?

Гутенбърг вдигна рамене:

— Нека разкаже, за какво му е притрябвала на Лоурънс тази информация? Едва ли ще телефонира на Жеримски, само дни преди официалната му визита във Вашингтон, за да му каже, че човекът, когото са обесили, уличен като негов атентатор, не е южноафрикански терорист, нает от мафията, а агент на ЦРУ, изпълняващ заповеди директно от Белия Дом.

— Може би си прав — съгласи се Декстър. — Но докато Джаксън, съпругата и дъщерята на Фицджералд са на свобода, проблемът си остава. Ето защо възложи на най-добрите ни агенти да ги открият. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Не ме интересува кои агенти ще подбереш, в кой сектор работят те или под чие разпореждане са. Ако Лоурънс научи какво точно е станало в Санкт Петербург, той ще има пълно основание да поиска нечия оставка.

Гутенбърг мълчеше, което беше непривично за него.

— И тъй като под всеки документ, свързан със случая, се мъдри твоят подпис — продължи Декстър, — какво, за бога, бих могла да направя? Естествено, ще трябва да те уволня.

Дребни капчици пот избиха по челото на Гутенбърг.

На Стюарт му се струваше, че сънува лош сън. Той се опита да си спомни какво стана. Майката на Тара ги беше взела от летището и караше към Вашингтон. Бяха ги спрели пътни полицаи. Заповядаха му да отвори прозореца. А после…

Той се огледа. Пак беше в самолет, но за къде пътуваше? Главата на Тара се облягаше на рамото му. От другата й страна дълбоко спеше нейната майка. Останалите седалки бяха празни. Помъчи се да мисли като адвокат, който проучва дело. Двамата с Тара бяха кацнали в Дълес. Меги ги посрещна на летището…

Появата на добре облечен мъж на средна възраст го разсея. Мъжът се наведе и провери пулса му.

— Къде отиваме? — попита шепнешком Стюарт, но лекарят не отговори.

Прегледа Меги и Тара набързо, както беше сторил и с него. След това отново се скри в предната част на самолета.

Стюарт разкопча колана на седалката, но нямаше сили да стане. Тара се раздвижи. Меги спеше дълбоко. Той провери джобовете си. Бяха взели портфейла му, както и паспорта. Отчаяно се опита да разбере защо. За какво бяха притрябвали на някого неколкостотин долара, малко кредитни карти и един австралийски паспорт? Каква беше тази книжка с поеми на Йейтс в джоба му? Преди да се запознае с Тара никога не беше чел този поет, но след завръщането й в Станфорд беше станал негов почитател. Заглавието на първото стихотворение гласеше: „Диалог между същността и душата“. Стихът: „Бих бил щастлив живота си отново и отново да живея…“ беше подчертан. Той разлисти страниците и видя, че навсякъде имаше бележки.

Докато се чудеше какво може да означава това, един едър и груб на вид мъж се надвеси над него заплашително. Без да каже нищо, той изтръгна книжката от ръцете на Стюарт и се върна в пилотската кабина.

Тара докосна ръката му. Той бързо се извърна към нея и прошепна:

— Нито дума.

Тя погледна към майка си, която спеше дълбоко — навярно сънуваше хубав сън.

След като Конър остави куфарите в багажното на самолета и се увери, че тримата му близки бяха невредими, той слезе от самолета и се качи в едно БМВ, чийто мотор работеше.

— Ние изпълняваме нашата част от сделката — подчерта Алексей Романов, седнал в колата до него.

Конър кимна с разбиране. БМВ-то излезе от опасаното с бодлива тел място и се насочи към международното летище във Вашингтон.

Във Франкфурт агентите на ЦРУ за малко не го забелязаха, защото Романов и двамата му телохранители така биеха на очи, сякаш бяха написали на челата си кои са. Тогава Конър осъзна, че ако наистина желае да скрие Меги и Тара, трябва да проведе операцията сам. Романов прие, едва след като му припомни за клаузата в договора, одобрена от баща му. Сега Конър можеше само да се надява, че Стюарт ще бъде толкова съобразителен, колкото се бе показал на плажа в Австралия.

Горещо се молеше младежът да прочете подчертаните в книжката фрази.

БМВ-то спря пред ВИП-а за заминаващи. Конър излезе пръв, Романов вървеше на крачка зад него. Към тях се присъединиха и другите двама. Конър спокойно се отправи към билетното гише. Трябваше да се увери, че му вярват, преди да направи следващия си ход.

Човекът зад гишето на „Американ еърлайнс“ се обърна към него:

— Съжалявам, господин Редфорд, но полет 383 за Далас закъснява с няколко минути. Надяваме се по пътя да навакса. Придвижете се към изход 32.

Конър тръгна към чакалнята с вид на човек, който се шляе. Когато забеляза телефоните, спря. Влезе в средната кабина, другите две бяха заети. Романов и придружителите му го следваха на няколко крачки с отегчен вид. Конър им се усмихна мило, след което постави международната фонокарта на Стюарт в прореза и набра един номер.

Телефонът звъня известно време, преди отсреща да отговорят.

— Моля?

— Конър е.

Настъпи неловка тишина.

— Аз пък си мислех, че само Исус възкръсва от мъртвите — изрече най-накрая Карл.

— Така е, аз само за кратко бях в чистилището, но успях да се измъкна — обясни Конър.

— Е, приятелю, радвам се, че си жив. Какво мога да направя за теб?

— Първо, що се отнася до интересите на компанията, не се предвижда повторно идване.

— Разбрано — съгласи се незабавно Карл.

Конър тъкмо отговаряше на последния въпрос на Карл, когато чу последното повикване за полет 383. Той остави слушалката, отново се усмихна на Романов и енергично се запъти към изход 32.

Когато най-накрая и Меги отвори очи, Стюарт се наведе към нея и тихо я предупреди да не казва нищо, докато не се събуди напълно. След няколко минути се появи една стюардеса и ги помоли да отворят масичките си за подносите с храната. Изборът от ястия беше огромен, сякаш пътуваха в първа класа.

Докато съзерцаваше сервираната риба, Стюарт прошепна на Меги и Тара:

— Нямам представа къде отиваме и защо, но нещо ме кара да мисля, че всичко това е свързано с Конър.

Меги кимна, след което им разказа всичко, което бе успяла да разбере след смъртта на Джоан.

— Все пак ми се струва, че хората, които ни задържат, не са от ЦРУ. Аз казах на Гутенбърг, че ако отсъствам седем дни, видеокасета ще бъде изпратена на медиите.

— А може би вече са я намерили — усъмни се Стюарт.

— Не, това е невъзможно. — Меги бе категорична.

— Тогава кои са тези хора? — започна да се изнервя Тара.

Никой не можа да намери отговор на този въпрос. Стюардесата се появи отново и прибра подносите.

— Има ли нещо, за което да се хванем? — запита Меги, след като стюардесата се отдалечи.

— Има. Една книжка с поеми на Йейтс, която някой е поставил в джоба ми — отвърна Стюарт.

Тара забеляза, че Меги се стресна.

— Какво ти е? — разтревожено се обърна тя към майка си, очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Нима не разбирате какво означава това?

— Не — каза Тара учудено.

— Баща ти сигурно е жив. Дай да видя книгата — настоя Меги. — Може би е оставил кодирано съобщение.

— Не е у мен — каза Стюарт. — Едва я бях отворил, когато един здравеняк дойде откъм пилотската кабина и ми я изтръгна от ръцете. Но забелязах, че има подчертани думи.

— Какви думи? — развълнувано попита Меги.

— Не ми говореха нищо.

— Няма значение. Не помниш ли някоя от тях?

Стюарт затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Сетих се. „Щастлив“.

Меги се усмихна:

— „Бих бил щастлив в живота си отново и отново да живея…“

Самолетът наистина се приземи в Далас навреме и друго бяло БМВ чакаше Конър и Романов пред летището. Дали мафията нямаше някоя важна работа и тук? Конър се замисли. Двамата здравеняци, които ги посрещнаха, приличаха на състезатели по свободна борба. Под якетата им се очертаваха кобурите.

Дано клонът им в Кейптаун да е нов и здравеняците там да са по-радушни. Той лично не вярваше, че Карл Койтър, от двадесет години главен агент на ЦРУ в Южна Африка, не би могъл да се оправи с подобни на тези наивници тук.

Шофирането до центъра на Далас им отне малко повече от двадесет минути. Конър, седнал на задната седалка, мълчеше. Предчувстваше, че скоро ще се изправи срещу човек с може би тридесетгодишен стаж в ЦРУ. Даваше си сметка, че това беше най-големият риск, който поемаше, откакто се върна в родината. Но ако руснаците държаха той да изпълни ангажимента си към тях, трябваше да използва единственото оръжие, подходящо за убийството на един от най-охраняваните мъже в света.

Продължиха пътуването в мълчание до оръжейния магазин „Хардинг“, известен с богатия си военен арсенал. Конър бързо влезе вътре. Романов и двамата нови придружители го последваха. Отиде до един от щандовете, докато руснаците се загледаха в изложените автоматични пистолети.

Конър се огледа. Трябваше да изглежда, че избира оръжие много внимателно. В никакъв случай не биваше да проличи какво е намислил. Налагаше се проучването да е бързо и дискретно, но пълно. Набитото му око след секунди го убеди, че в магазина няма камери за наблюдение на клиентите.

— Добър ден, сър — поздрави млад продавач, облечен с дълго кафяво сако. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Пристигнах тук на почивка и смятам да ходя на лов. Искам да си купя пушка.

— Избрахте ли си някакъв модел?

— Да, „Ремингтон 700“.

— Да, сър, веднага ще ви предложа.

— Искам обаче някои екстри — добави Конър.

Младият продавач се поколеба.

— Моля, изчакайте един момент, сър.

Той изчезна зад едно перде в задната стая.

Малко по-късно пердето се дръпна и се появи по-възрастен мъж, също облечен в дълго, кафяво сако. Конър се изненада неприятно. Надяваше се да купи оръжието, без да се среща с Джим Хардинг.

— Добър ден — поздрави мъжът, взирайки се в клиента си. — Разбирам, че ви интересува „Ремингтон 700“ — мъжът направи кратка пауза — плюс екстри.

— Да — отвърна Конър. — Един приятел ви препоръча.

— Вашият приятел сигурно е професионалист — натърти Хардинг.

Веднага щом думата „професионалист“ бе произнесена, на Конър му стана ясно, че го изпитват. Ако не знаеше, че Хардинг е безспорен експерт по отношение на оръжията, той би напуснал магазина веднага.

— Какви екстри желаете, сър? — запита Хардинг, без да изпуска от погледа си зениците на Конър.

Конър описа подробно оръжието, което бе оставил в Богота. Внимателно следеше за някаква реакция. Лицето на Хардинг остана непроницаемо.

— Мисля, че имам нещо интересно за вас, сър — уведоми го той и изчезна зад пердето.

На Конър му се прииска да си тръгне, но след секунди Хардинг отново се появи, понесъл познатия кожен калъф, който постави на щанда.

— Получих това оръжие след неотдавнашната смърт на собственика му — обясни той.

После сръчно отвори калъфа и го извъртя, за да може Конър да разгледа оръжието.

— Всяка част е ръчно изработена — продължи Хардинг — и едва ли от тази страна на Мисисипи ще намерите по-майсторско произведение.

Хардинг нежно докосна пушката.

— Прикладът е направен от фибростъкло. Целта е леко и удобно да се борави с пушката. Цевта е внос от Германия. Мерникът е „Леополд 10“ с метрични точки, така че няма нужда да се нагласява при вятър. С тази пушка може да се убие мишка от четиристотин стъпки, да не говорим за по-едър дивеч. Ако имате добра техника, бихте успели да улучите на сто метра при ъгъл от половин минута. — Той вдигна поглед, за да види дали клиентът му разбира за какво говори, но лицето на Конър остана безизразно. — „Ремингтон 700“ с подобна модификация се търси само от истински познавачи — завърши Хардинг.

Конър не се докосна до нито една от петте части от страх, че господин Хардинг би заподозрял истинската му професия.

— Колко струва? — попита той, за пръв път осъзнавайки, че няма представа за цената на ръчно изработената пушка.

— Двадесет и една хиляди — отсече Хардинг. — Въпреки че имаме и стандартен модел, ако бихте…

— Не — прекъсна го Конър. — Тази напълно ме устройва.

— А как ще платите, сър?

— В брой.

— Тогава ще се наложи да попълните формуляр за идентификация — заяви Хардинг. — Страхувам се, че трябва да се пише доста.

Конър извади шофьорска книжка, издадена в щата Вирджиния, която предишния ден бе купил във Вашингтон за сто долара от един джебчия.

Хардинг разгледа книжката и кимна.

— Сега ще трябва само да попълните тези три формуляра, господин Редфорд.

Конър написа името, адреса и номера на социалната осигуровка на помощник-управителя в магазин за обувки от Ричмънд.

Докато Хардинг въвеждаше данните в компютъра, Конър се опита да изглежда отегчен, но наум се молеше господин Редфорд да не е успял да докладва през последните двадесет и четири часа за изчезването на шофьорската си книжка.

Неочаквано Хардинг вдигна поглед от монитора.

— Двойна фамилия ли имате? — поколеба се той.

— Не — изрече Конър, без да се замисля. — Грегъри Пек е малкото ми име. Майка ми е почитателка на Грегъри Пек.

Хардинг се усмихна:

— Аз също.

След кратка пауза Хардинг промълви:

— Всичко е наред, господин Редфорд.

Конър се обърна и кимна на Романов, който се разхождаше из магазина. Руснакът извади дебела пачка от вътрешния си джоб. Демонстративно измъкваше стодоларовите банкноти, докато отброи двеста и десет, преди да ги подаде на Хардинг. Това, което Конър се бе надявал да е обикновена покупка, Романов превърна в забележителна пантомима. Някой можеше да застане на улицата и да продава билети за представлението.

Хардинг написа квитанция за платената в брой сума и я подаде на Конър, който побърза да напусне магазина, без да каже нищо повече. Един от телохранителите грабна пушката и изтича на тротоара с такъв вид, сякаш току-що бе обрал банка. Конър се настани на задната седалка на БМВ-то и се запита дали не биха могли да привлекат още повече вниманието върху себе си. Колата се отдели от бордюра на тротоара и се вряза в бързия трафик, предизвиквайки концерт от клаксони. Да, помисли си Конър, очевидно биха могли. Остана смълчан, а шофьорът нарушаваше ограниченията за скоростта през целия път към летището. Дори Романов, изглежда, се притесни. Конър скоро откри, че руската мафия в Щатите бе съставена предимно от аматьори, за разлика от италианската. Но не след дълго руснаците щяха да наваксат, и когато това станеше, господ да е на помощ на ФБР.

Петнадесет минути по-късно БМВ-то спря пред външния вход на летището. Конър излезе от колата и тръгна към въртящата се врата. В това време Романов даваше инструкции на двамата мъже в колата, накрая извади от пачката си няколко банкноти от по сто долара и им ги подаде. Когато настигна Конър, му прошепна поверително:

— Пушката ще бъде във Вашингтон след четиридесет и осем часа.

— Не бих разчитал на това — промърмори Конър, когато се отправиха към залата за заминаващи.

— Знаеш ли всички стихотворения на Йейтс наизуст? — попита Стюарт.

— По-голямата част — призна Меги. — Но това е логично, тъй като ги препрочитам почти всяка вечер преди лягане.

— Скъпи, все още имаш какво да научиш за ирландците — отбеляза Тара. — Опитай се да си припомниш още някои думи.

Стюарт се замисли за миг. „Котловина“ изникна в ума му.

— „Котловина“ — триумфално изрече той.

— „През котловини и хълмове минавах“ — досети се веднага Меги.

— Да, така беше.

— Значи не към Холандия сме се насочили — констатира Тара.

— Престани да се шегуваш — закачливо я упрекна Стюарт.

Той отново се съсредоточи.

— „Приятели“ — каза колебливо.

— „Приятелите нови срещат се със старите“ — незабавно изрецитира Меги.

— Значи ще срещнем нов приятел в нова страна — опита се да обобщи Тара.

— Но кой? И къде? — запита Меги, докато самолетът продължаваше да лети в мрака.

Миг след като прочете спешното съобщение, Гутенбърг набра един телефонен номер в Далас. Когато Хардинг се обади, заместник-директорът на ЦРУ властно изрече:

— Опишете го!

— Висок е някъде над метър и осемдесет. Носеше шапка и не видях цвета на косата му.

— Възраст?

— Петдесет. Плюс, минус две години.

— Очи?

— Сини.

— Облекло?

— Спортно сако, панталони в цвят каки, синя риза, мокасини, без вратовръзка. Спортно-елегантен. Предположих, че е един от нашите, докато не забелязах, че е придружен от двама известни местни мафиоти. Той се правеше, че не ги забелязва. С него беше висок млад мъж — той не си отвори устата, но плати пушката в брой.

— Първият мъж съвсем ясно поиска именно тази модификация на пушката, нали?

— Да. Сигурен съм, че знаеше точно какво търси.

— Добре, приберете банкнотите — може би ще успеем да свалим отпечатъци от тях.

— Излишно е, върху тях няма да откриете негови отпечатъци — уверено заяви Хардинг. — Младият мъж плати, а един от мафиотите взе пушката и я изнесе от магазина.

— Явно не са посмели да рискуват, като я прекарат през митническия контрол на летището — отбеляза Гутенбърг. — Двамата главорези трябва да са били куриери. С какво име се подписа той на формулярите?

— Грегъри Пек Редфорд.

— А какъв документ представи?

— Шофьорска книжка от Вирджиния. Адресът и датата на раждане съвпаднаха, когато проверихме осигурителния номер.

— Мой агент ще бъде при вас до един час. Изпратете ми по електронната поща всички подробности, които са ви известни за двамата мафиоти. Ще ми е нужен компютърен портрет на главния заподозрян.

— Няма да се наложи — категоричен бе Хардинг.

— Защо?

— Защото цялата продажба е заснета на видеолента.

Гутенбърг не можеше да види доволната усмивка на Хардинг, когато добави:

— Дори вие не бихте забелязали камерата в магазина.

Стюарт продължаваше да изцежда паметта си:

— „Ще открия“ — изговори той.

— „Ще открия тя къде отиде“ — цитира Меги с усмивка.

— Ще срещнем нов приятел, в нова страна, и татко ще ни открие — ведро разтълкува поезията Тара. — Не си ли спомняш още нещо?

— „Светът се срива…“

— „… и отново се съгражда“ — довърши Меги.

Мъжът, изтръгнал книгата от ръцете на Стюарт, се появи отново.

— Сега ме изслушайте много внимателно — нареди той, без да сяда и гледайки ги отвисоко. — На мен ми е все едно, но ако искате да оцелеете, трябва да следвате инструкциите ми дословно. Разбрано?

Стюарт се взря в очите на мъжа и изобщо не се усъмни, че му е съвсем безразлично какво ще стане с тях, важното беше да си свърши работата. Той кимна.

— Така — продължи мъжът. — Когато самолетът се приземи, отивате направо при конвейерната лента, взимате багажа си и преминавате през митницата и паспортния контрол, без да привличате вниманието на никого. Няма, повтарям, няма да ползвате дори тоалетните. Когато влезете в залата за пристигащи, ще бъдете посрещнати от двама мъже. Те ще ви отведат до къщата, където ще останете известно време. Пак ще се срещнем с вас довечера. Ясно ли е?

— Да — отговори Стюарт за тримата.

— Ако някой от вас има глупостта да избяга или се опита да търси помощ, госпожа Фицджералд ще бъде убита веднага. Ако тъкмо тя е избягала, ще избера един от вас двамата. — Той погледна към Тара и Стюарт. — Това са условията, с които господин Фицджералд се съгласи.

— Не е възможно — започна Меги. — Конър никога не би…

— Смятам, госпожо Фицджералд, че за в бъдеще ще е по-разумно да позволите на господин Фарнам да говори от името на всички ви — обърна се към нея мъжът.

Меги искаше да го поправи, но Тара бързо я срита по глезена.

— Ще имате нужда от тези неща — съобщи мъжът и подаде на Стюарт три паспорта.

Младежът ги прегледа и подаде единия на Меги, а другия — на Тара. Мъжът се върна обратно в пилотската кабина.

Стюарт погледна третия паспорт — и той, както и останалите два, бе с американския орел на корицата отпред. Когато го отвори, видя снимката си над името Даниел Фарнам. Професия — университетски преподавател по право. Адрес — булевард „Марина“ 75, Сан Франциско, Калифорния. Показа го на Тара, която изглеждаше озадачена.

— Обичам да работя с професионалисти — промълви Стюарт. — И започвам да осъзнавам, че баща ти е един от най-добрите.

— Сигурен ли си, че не се сещаш за повече думи? — попита Меги.

— Да — отвърна Стюарт, но бързо се поправи. — Не, не, „анархия“.

Меги се усмихна:

— Сега зная къде отиваме.

Пътят от Далас до Вашингтон с кола бе дълъг. Двамата мъже, оставили Конър и Романов на летището, решиха да починат някъде, преди да продължат на следващия ден. Точно в девет вечерта, след като бяха изминали шестстотин километра, те спряха пред един мотел в покрайнините на Мемфис.

Двама старши агенти на ЦРУ ги засякоха, докато паркираха БМВ-то. Докладваха на Гутенбърг четиридесет и пет минути по-късно.

— Настаниха се в „Мемфис Мериот“, стаи 107 и 108. В девет и тридесет и три поръчаха да им донесат вечеря. Сега са в стая 107 и гледат телевизия.

— Къде е пушката? — попита Гутенбърг.

— Тя е прикрепена с белезници към ръката на единия от мъжете — този в стая 108.

— Тогава ни трябват сервитьор и шперц — отбеляза Гутенбърг.

Малко след десет часа в стая 107 дойде сервитьор и подреди масата за вечеря. Отвори бутилка червено вино, сипа в двете чаши и сервира храната. Каза на гостите, че ще се върне след около четиридесет минути да прибере съдовете. Единият от тях го помоли да нареже пържолата му на малки парчета, защото може да си служи само с едната ръка. Сервитьорът любезно изпълни исканото.

— Добър апетит — пожела той и напусна стаята.

Отиде направо на паркинга и докладва на агента, който първо му благодари, а сетне прошепна нещо в ухото му. Сервитьорът кимна и получи петдесетдоларова банкнота.

— Очевидно не смее да я остави без надзор, дори докато се храни — каза другият агент, когато сервитьорът се отдалечи.

Сервитьорът се върна на паркинга няколко минути след полунощ и докладва, че двамата мъже са си легнали по стаите. Подаде им шперца и в замяна получи още петдесет долара. Той остана с усещането, че е свършил добра работа. Но, естествено, не можеше да знае, че мъжът от стая 107 пази ключа за белезниците, за да е сигурен, че никой няма да се опита да открадне кожения калъф от партньора му, докато спи.

Когато гостът от стая 107 се събуди на другата сутрин, той се почувства необичайно сънен. Погледна часовника си и се изненада колко късно е. Побърза да обуе джинсите си и се втурна през свързващата врата към съседната стая да събуди партньора си. Замръзна на място, падна на колене и започна да повръща. На килима в локва кръв лежеше отрязана ръка.

Когато слязоха от самолета в Кейптаун, Стюарт усети, че двама мъже ги наблюдават. Служителят от паспортния контрол удари печати на паспортите и те се насочиха към мястото за получаване на багажа. Само след няколко минути чантите и куфарите започнаха да излизат по конвейерната лента. Меги се изненада, когато видя два от старите си куфари. Стюарт започна да свиква с начина, по който Конър Фицджералд действаше.

Щом взеха багажа си, Стюарт подреди куфарите в количка и се отправиха към зеления коридор на митническия контрол. Двамата мъже ги следваха отблизо.

Докато Стюарт буташе количката през митницата, един служител го спря, посочи червения куфар и помоли собственикът да го занесе за проверка. Стюарт помогна на Меги да го вдигне, а двамата мъже, които вървяха по петите им, неохотно ги последваха. Когато Стюарт и Меги преминаха през плъзгащите се врати, мъжете спряха на няколко метра от изхода. Всеки път щом вратите се отвореха, те надничаха вътре. Миг по-късно други двама се присъединиха към тях.

— Бихте ли отворили куфара, госпожо — помоли я митничарят.

Меги отключи ключалките и се усмихна на бъркотията, която цареше вътре. Само един човек можеше така да нахвърля нещата. Митничарят порови из дрехите й известно време и накрая се спря на чантичката с тоалетните принадлежности. Дръпна ципа и извади малко целофанено пликче, в което имаше бял прах.

— Но това не беше… — започна Меги, но Стюарт я възпря.

— Опасявам се, че ще трябва да ви претърсим, госпожо — каза митничарят. — При тези обстоятелства вероятно дъщеря ви ще иска да ви придружи.

Стюарт се учуди откъде митничарят знаеше, че Тара е дъщеря на Меги. Явно не допускаше, че той й е син.

— Вие тримата, бихте ли ме последвали — разпореди се митничарят. — Моля вземете куфара и останалия багаж.

Той вдигна подвижния плот на гишето и ги придружи през врата, която водеше в малка стая с маса и два стола.

— Един от колегите ми ще дойде след минута — уведоми ги той, след което затвори вратата и те чуха как ключът се превърта.

— Какво става? — попита Меги. — Тази чанта не беше…

— Мисля, че скоро ще открием — предположи Стюарт.

Втора врата в далечния край на стаята се отвори и един висок, добре сложен мъж, напълно плешив, макар да нямаше повече от петдесет, влетя вътре. Носеше сини джинси и червен пуловер и определено не беше митничар. Той тръгна право към Меги, хвана дясната й ръка и я целуна.

— Казвам се Карл Койтър — изрече той с южноафрикански акцент. — За мен е голяма чест, госпожо Фицджералд. От години искам да се запозная с жената, която е била достатъчно смела да се омъжи за Конър Фицджералд. Той ми се обади вчера следобед и ме помоли да ви предам, че е жив.

Меги искаше да каже нещо, но човекът не млъкваше.

— Естествено аз зная много повече за вас, отколкото вие — за мен, но за нещастие, обстоятелствата не ни позволяват да поправим този пропуск сега. — Той се усмихна на Тара и Стюарт и леко им кимна. — Бъдете така добри да ме последвате.

Обърна се и забута количката към вратата.

— „Приятелите нови със старите се срещат“ — прошепна Меги.

Стюарт се усмихна.

Южноафриканецът ги поведе през стръмна рампа по тъмен празен коридор. Меги бързо го настигна и започна да го разпитва за телефонния разговор с Конър. В края на тунела те се изкачиха по друга рампа и излязоха в противоположния край на летището. Койтър ги преведе през изхода, където ги провериха съвсем повърхностно. След още един дълъг преход те пристигнаха в празната зала за заминаващи, където Койтър подаде три билета на служителя и получи три бордови карти за полета на „Куонтас“ до Сидни, който мистериозно бе задържан с петнадесет минути.

— Как бихме могли да ви се отблагодарим? — попита Меги.

Койтър взе ръката й и отново я целуна.

— Госпожо — отвърна той, — по цял свят ще откриете хора, които не биха могли да се отплатят на Конър Фицджералд.

Двамата гледаха в екрана. Никой не проговори, докато двадесет и пет минутният видеозапис не свърши.

— Възможно ли е това? — тихо запита Декстър.

— Да, ако по някакъв начин са си разменили местата в затвора — промълви Гутенбърг.

Декстър помълча известно време, преди да изрече:

— Той е бил готов да пожертва живота си, иначе не би го направил.

Гутенбърг кимна.

— А кой е мъжът, който е платил пушката?

— Алексей Романов — синът на Царя и номер две в руската мафия. Един от агентите ни го е забелязал на летището във Франкфурт и подозираме, че Фицджералд и той сега работят заедно.

— Значи мафията го е измъкнала от затвора — отбеляза Декстър. — Но ако му трябва „Ремингтон 700“, кой ще бъде мишената му?

— Президентът — отвърна Гутенбърг.

— Може би си прав — измърмори Декстър. — Но точно кой президент?

26.

Президентът на САЩ и държавният секретар бяха сред седемдесетте и две официални лица, наредени в редица на пистата, когато руският военен самолет „Илюшин 62“ се приземи в базата „Ендрюс“, близо до Вашингтон. Червената пътека вече бе разстлана, подиумът с дузина микрофони бе на място и широката удобна стълба бе изтеглена на пистата, точно където самолетът щеше да спре.

Когато мощната машина застана неподвижна, Том Лоурънс вдигна ръка да засенчи очи от яркото утринно слънце. Вратата се отвори от висока, стройна стюардеса. Миг след това до нея се появи нисък, широкоплещест мъж. Лоурънс знаеше, че Жеримски е висок само метър и шестдесет и пет, но високата стюардеса подчертаваше ниския му ръст. Лоурънс се съмняваше, че толкова дребен човек би успял да стане президент на САЩ.

Докато Жеримски бавно слизаше по стъпалата, фоторепортерите започнаха да снимат бясно. Зад тях камерите на всички телевизионни компании се фокусираха върху мъжа, който щеше да е номер едно в световните новини през следващите четири дни.

Американският завеждащ на протокола пристъпи напред, за да представи двамата президенти и Лоурънс сърдечно се ръкува с госта си.

— Добре дошли в САЩ, господин президент.

— Благодаря, Том — отвърна Жеримски, обърквайки го веднага.

Лоурънс се обърна да представи държавния секретар.

— Приятно ми е да се запознаем, Лари — поздрави го Жеримски.

Руският президент изглеждаше все така обезоръжаващо любезен и приятелски настроен при представянето на другите официални лица — министъра на отбраната, министъра на търговията, съветника по националната сигурност. Когато стигна до края на редицата, Лоурънс докосна лакътя му и го поведе към подиума. Щом прекосиха пистата, американският президент се наведе и му прошепна:

— Ще кажа само няколко приветствени думи, а после вероятно вие ще пожелаете да отговорите, господин президент.

— Моля ви, наричайте ме Виктор — настоя Жеримски.

Лоурънс се качи на подиума, извади лист хартия от вътрешния си джоб и го постави на катедрата.

— Господин президент! — започна той, но сетне, обръщайки се, се усмихна и рече: — Виктор, най-напред искам да ви поздравя с добре дошъл в Америка. Днес се открива нова ера в отношенията между нашите две велики страни. Вашата визита в САЩ е предвестник на…

Конър седеше пред трите телевизионни екрана и наблюдаваше церемонията, пряко предавана от главните телевизионни станции. Тази нощ щеше да гледа записите отново и отново. Охраната бе по-многобройна, отколкото бе очаквал. Тайните служби, изглежда, бяха вдигнали на крак цяла дивизия да пази двамата президенти, но нямаше следа ни от Гутенбърг, ни от други агенти на ЦРУ. Конър подозираше, че тайните служби все още не знаят, че един потенциален убиец е на свобода.

Той съвсем не се изненада, че пушката, купена в Далас, не стигна до местоназначението си. Двамата мафиоти бяха направили всичко възможно, за да облекчат задачата на ЦРУ, само дето не се бяха обадили на секретния телефонен номер на управлението. Ако беше заместник-директор, Конър би им позволил да отнесат пушката, за да го отведат до човека, който ще я използва. Очевидно Гутенбърг бе решил, че отстраняването на оръжието е по-важно. Навярно бе прав. Конър не би рискувал отново да купува пушка. Трябваше да измисли нов, алтернативен план.

След епизода в „Мемфис Мериот“ стана ясно, че Алексей Романов няма желание да поема вина, ако нещо се обърка, така че сега Конър имаше пълен контрол върху цялата подготовка на убийството. Тези, които го следяха, спазваха почтителна дистанция, макар никога да не го изпускаха от погледа си — в противен случай тази сутрин щеше да е във военновъздушната база „Ендрюс“. Въпреки че можеше лесно да се отърве от тях, Конър беше потресен от отношението им към провала, когато научи, че далаския мафиотски бос бе отсякъл ръката на останалия жив от мъжете, пренасящи пушката, така че да не повтори грешката си.

Президентът завърши словото си и получи аплодисменти, които прозвучаха вяло в голямото открито пространство. Той отстъпи встрани, за да даде възможност на Жеримски да говори, но когато руският президент зае мястото му се оказа, че трибуната е твърде висока и той не се вижда зад микрофоните. Конър бе уверен, че пресата ще напомня на Лоурънс през следващите четири дни грешката трибуната да бъде съобразена само с неговия висок ръст. Вероятно Жеримски щеше да реши, че това е направено тенденциозно. Чудеше се чия ли глава ще падне по-късно същия ден.

Да застреляш висок мъж е много по-лесно, отколкото дребен, с ръст само един и шестдесет и пет, размишляваше Конър. Оглеждаше агентите, определени да пазят Жеримски по време на визитата му. Той познаваше четирима, но знаеше, че и останалите не се отличават от тях по професионализъм. Можеха да уцелят мъж от триста стъпки и да обезоръжат нападател с един удар. Конър знаеше, че зад черните слънчеви очила очите им безспир оглеждат наоколо.

Макар Жеримски да бе полускрит за хората, които стояха на пистата, думите му можеха да бъдат чути ясно. Конър бе озадачен, когато откри, че грубиянският заплашителен маниер, който използваше в Москва и Санкт Петербург, бе заменен от далеч по-примирителен тон. Той благодари на „Том“ за топлия прием и обяви увереността си, че посещението му ще се окаже плодотворно за двете нации.

Конър не вярваше, че Лоурънс би се заблудил от външния показ на топлота. Едва ли точно сега и тъкмо тук руският президент би позволил на американците да открият истинските му намерения.

Докато Жеримски продължаваше да чете речта си, Конър прегледа четиридневния маршрут, подготвен от Белия дом и публикуван минута по минута във „Вашингтон Поуст“. От дългогодишния си опит знаеше, че дори много добре планирани, подобни програми рядко успяваха да спазват първоначалните графици. Трябваше да допусне, че може да се случи нещо неочаквано — и той трябваше да направи всичко възможно това да не стане в момента, в който той се прицелва.

От базата „Ендрюс“ двамата президенти щяха да отлетят с хеликоптер до Белия дом, там щяха да проведат частен разговор, който да продължат по време на обяда. След това Жеримски щеше да посети руското посолство, преди отново да се върне в Белия дом същата вечер за официалния прием в негова чест.

На следващата сутрин щеше да замине за Ню Йорк да държи реч пред ООН. Предвиден бе обяд с държавния секретар и посещение в музея „Метрополитън“ следобед. Конър се изсмя на глас, когато сутринта прочете в рубриката „Стил“ на „Поуст“, че Том Лоурънс бил осведомен за голямата любов на госта си към изкуството. Пишеха, че по време на президентската си кампания Жеримски е намерил време да посети не само Болшой театър, но и музея „Пушкин“ и Ермитажа.

В четвъртък вечерта руският президент се връщаше във Вашингтон и щеше да има време колкото да отскочи до посолството, за да облече фрак преди спектакъла „Лебедово езеро“ — изпълнение на Вашингтонския балет в Центъра „Кенеди“. В „Поуст“ тактично напомняха на читателите, че половината от кордебалета са руски емигранти.

В петък сутринта се предвиждаха продължителни разговори в Белия дом, последвани от обяд в Държавния департамент. Следобед Жеримски щеше да изнесе реч на общата сесия на Конгреса, която щеше да е кулминацията в четиридневната му визита. Лоурънс се надяваше законодателите да се убедят, че руският лидер е мирен човек, и да се съгласят да подкрепят законопроекта за разоръжаването. Уводна статия в „Ню Йорк Таймс“ предупреждаваше, че по този повод Жеримски може да изложи защитната стратегия на Русия за следващото десетилетие. Специалният кореспондент на вестника се бе свързал с пресцентъра на руското посолство, но бе лаконично информиран, че речта няма да се раздава предварително.

Вечерта Жеримски щеше да е почетен гост на Руско-американския бизнесцентър. Копия от речта, която щеше да произнесе, вече бяха разпространени без никакви задръжки от страна на посолството. Конър я бе прочел и знаеше, че никой уважаващ себе си журналист не би си дал труда да отпечата и дума от нея.

В събота Жеримски и Том Лоурънс щяха да отидат до стадион „Куке“ в Мериленд, за да гледат футболния мач между вашингтонския „Редскинс“ и „Грийн Бей Пакърс“ — отборът, който Лоурънс, избран на времето за сенатор от Уисконсин, бе поддържал през целия си живот.

Вечерта Жеримски щеше да е домакин на вечерята в руското посолство, за да върне гостоприемството на онези, чийто гост бе по време на визитата си.

На следващата сутрин той щеше да отлети обратно за Москва. Естествено, само ако Конър не успееше да изпълни договора си.

Девет места за срещи, девет възможности, които Конър трябваше да обмисли. Но той вече бе отхвърлил седем от тях, преди самолетът на Жеримски да докосне земята. От останалите две, банкетът в събота изглеждаше най-обещаващ, особено след като научи от Романов, че мафията има концесия за обслужване на всички приеми, провеждани в руското посолство.

Слаби ръкопляскания върнаха Конър обратно към действителността, към церемонията по посрещането. Някои от хората на пистата не успяха да разберат, че Жеримски е завършил речта си, докато той не слезе от трибуната, така че приемът, който получи, не бе толкова ентусиазиран, колкото се бе надявал Лоурънс.

Двамата лидери тръгнаха по пистата към очакващия ги хеликоптер. Обикновено руски президент не би трябвало да лети с американски военен хеликоптер, но Жеримски бе отхвърлил всички възражения, заявявайки на съветниците си, че целта му е при всяка подходяща възможност Лоурънс да остава с погрешно впечатление. Преди да се качат вътре, те махнаха на посрещачите. Миг по-късно хеликоптерът се издигна, задържа се над земята за няколко секунди и се отдалечи. Жените, които за първи път присъстваха на подобна церемония, се чудеха дали да държат шапките или полите си.

След седем минути военният хеликоптер щеше да се приземи на южната морава пред Белия дом, където двамата президенти щяха да бъдат посрещнати от Анди Лойд и висшите чиновници на президентството.

Конър изключи трите телевизора, пренави лентата и започна да обмисля алтернативите. Вече бе решил да не ходи в Ню Йорк. Сградите на Обединените нации и „Метрополитън“ не предлагаха никаква възможност за бягство. Знаеше, че служителите в тайните служби бяха обучени да забелязват всеки, който се появява на повече от едно място по време на визита като тази. Не се изключваха нито журналистите, нито телевизионните екипи. В допълнение, поне три хиляди от най-добрите нюйоркски агенти щяха да пазят Жеримски по време на посещението му.

Конър реши да използва времето, докато Жеримски отсъства от Вашингтон, за да провери двете най-обещаващи възможности. Мафията вече бе уредила да бъде включен в обслужващия персонал на приема в руското посолство. Този следобед възнамеряваше да отиде там, за да научи подробности за банкета в събота. Посланикът бе дал ясно да се разбере, че иска той да стане събитие, което да запомнят и двамата президенти.

Конър погледна часовника си, облече палтото и слезе по стълбите. БМВ-то го чакаше. Той седна на задната седалка.

— Към стадион „Куке“ — бе всичко, което каза.

Пътуваха в мълчание, шофьорът караше в централното платно.

Когато един транспортьор, натоварен с нови коли, мина край тях, Конър си помисли за Меги и се усмихна. Бе разговарял с Карл Койтър по-рано тази сутрин и разбра, че и трите кенгура са в безопасност в торбичките си.

— Впрочем мафията смята, че те направо са били върнати в Америка — бе му съобщил Койтър.

— Как успя да научиш това? — попита Конър.

— Опитали са се да подкупят митничар. Той взел парите и съобщил, че хората, които го интересуват, са заловени да пренасят наркотици и са „върнати обратно до мястото, откъдето са взели самолета“.

— Смяташ ли, че ще повярват?

— О, да — увери го Койтър. — Взели са им доста пари за тази информация.

Конър се изсмя.

— Винаги ще ти бъда задължен, Карл. Кажи ми, моля те, как да ти се отплатя.

— Няма да се наложи, приятелю — бе отвърнал Койтър. — Просто с нетърпение очаквам пак да се срещна с жена ти при по-добри обстоятелства.

Пазачите на Конър не бяха споменали нищо за изчезването на Меги, така че не можеше да е сигурен дали са твърде горди, за да си признаят, че са изпуснали нея, Стюарт и Тара, или все още се надяват да ги хванат, преди той да разбере нещо. Вероятно се страхуваха, че той няма да изпълни задачата, ако знае, че съпругата и дъщеря му вече не са в ръцете им. Но Конър изобщо не се съмняваше, че ако се провали и не изпълни договора, Алексей Романов в края на краищата щеше да открие Меги и да я убие, а ако не Меги, то с положителност Тара. Болченков го бе предупредил, че докато не бъде изпълнен договорът по един или друг начин, Романов няма да се върне в родината си.

Когато колата се носеше по околовръстното шосе, Конър се сети за Джоан, чието единствено престъпление бе, че е била негова секретарка. Сви юмруци и му се дощя сделката с мафията да се отнасяше до Декстър и заместника й. Това бе задача, която охотно би изпълнил.

БМВ-то излезе от Вашингтон и Конър се облегна, размишлявайки какво още трябва да подготви. Щеше да обиколи стадиона няколко пъти, да провери всеки изход, преди да реши дали да влезе в него.

Хеликоптерът бавно се приземи на южната морава. Двамата президенти слязоха. Посрещнаха ги със сърдечни ръкопляскания шестстотинте членове на персонала в Белия дом.

Когато Лоурънс представи Жеримски на Лойд, той забеляза, че Анди изглежда разтревожен. Двамата лидери прекараха необичайно дълго време, позирайки за фотографите, преди да се оттеглят в Овалния кабинет заедно с техните съветници. Необходимо бе да се потвърдят темите, по които щяха да разговарят на следващите срещи. Жеримски не възрази за графика, който Анди бе подготвил, и изглеждаше спокоен относно въпросите, предвидени за обсъждане.

По време на почивката за обяд Лоурънс придоби усещането, че предварителните разговори са протекли добре. В трапезарията Лоурънс разказа известен анекдот за президента Кенеди, който вечеряйки в същата стая с осем нобелови лауреати, отбелязал, че това е най-голямото струпване на интелект, откакто Джеферсън е вечерял на същото място сам. Лари Харингтън се засмя лоялно, въпреки че бе чувал президента да разказва тази история поне десетина пъти. Анди Лойд дори не направи опит да се усмихне.

След обяда Лоурънс придружи Жеримски до лимузината му, която го очакваше пред дипломатическия вход. Веднага щом и последната кола от автоколоната изчезна от погледа им — и този път Жеримски бе настоял да има една кола повече от предишните руски президенти — Лоурънс бързо се върна в Овалния кабинет. Анди Лойд стоеше до бюрото му с мрачно изражение на лицето.

— Смятам, че мина по-добре, отколкото очаквахме — коментира президентът.

— Може би — колебливо отвърна Лойд. — Въпреки че не мога да повярвам, че този човек е склонен да каже истината дори пред себе си. Доста лесно се съгласяваше с всичко, което никак не ми харесва. Имам чувството, че ни изигра.

— Затова ли по време на обяда бе толкова необщителен?

— Не. Смятам, че имаме доста по-голям проблем за разрешаване — заяви Лойд. — Видяхте ли последния доклад на Декстър? Оставих го вчера на бюрото ви.

— Не, не съм — отвърна президентът. — Прекарах по-голямата част от деня в разговори с Лари Харингтън в Държавния департамент.

Той отвори папката с емблемата на ЦРУ и започна да чете.

Три пъти възкликна: „Проклятие!“, преди да стигне до втората страница. Когато прочете и последния ред, лицето му пребледня. Вдигна поглед към най-стария си приятел:

— Предполагах, че Джаксън работи за нас.

— Така е, господин президент.

— Тогава как може Декстър да твърди, че той е извършил убийството в Колумбия, че после е заминал за Санкт Петербург с намерението да убие Жеримски?

— По този начин тя иска да се разграничи от всички тези събития и оставя на нас да обясним най-напред защо сме наели Джаксън. Досега сигурно е напълнила цяла стая с папки, с чиято помощ да докаже, че Джаксън е убил Гусман, както и всичко останало, в което иска да убеди света, че той е сторил. Само погледнете тези снимки, които ни предоставя. Джаксън е в някакъв бар в Богота и подава пари на шефа на полицията. Това, което не е отразено в информацията й, е, че тази среща се е състояла почти две седмици след убийството. Никога не забравяйте, сър, че ЦРУ са ненадминати, когато се налага да прикрият своите действия.

— Не за това се тревожа — възрази президентът. — Какво ще кажеш за твърдението на Декстър, че Джаксън се е върнал в САЩ и работи за руската мафия?

— Много е удобно, нали? — възкликна Лойд. — Ако нещо се случи по време на посещението на Жеримски, тя вече е подготвила човек, който да поеме удара.

— Тогава как ще обясниш факта, че Джаксън е бил снет от охранителна камера в Далас преди няколко дни, когато купувал пушка, почти идентична с тази, която са използвали за убийството на Гусман?

— Много просто — изрече Лойд. — Когато веднъж осъзнаеш, че това всъщност не е Джаксън, всичко си идва на мястото.

— Ако не е Джаксън, тогава кой по дяволите е този?

— Конър Фицджералд — тихо отвърна Лойд.

— Но ти ми каза, че Фицджералд е бил арестуван и обесен в Санкт Петербург. Ние дори обсъждахме как да го измъкнем.

— Зная, сър, но това беше изключено след избирането на Жеримски за президент. Освен…

— Освен какво?

— Освен ако Джаксън не е заел мястото му.

— Защо, за бога, би направил такова нещо?

— Спомняте ли си, че Фицджералд е спасил живота на Джаксън във Виетнам. Когато Фицджералд се върна от войната, Джаксън го внедри в ЦРУ. През следващите двадесет и осем години той служи на ЦРУ и си спечели репутация на уважаван офицер. Сетне, за една нощ, той изчезва и името му е заличено в техните архиви. Секретарката му, Джоан Бенет, работила с него в продължение на деветнадесет години, неочаквано загива в мистериозна катастрофа с кола, когато е на път към съпругата на Фицджералд. После съпругата и дъщеря му също тайнствено изчезват. Междувременно мъжът, на когото възлагаме задача да открие какво се е случило, е обвинен в убийство и в измама на най-близкия си приятел. Но колкото и внимателно да търсим в докладите на Декстър, няма да открием нито една справка за Конър Фицджералд.

— Откъде знаеш всичко това, Анди? — попита Лоурънс.

— От Джаксън, той ми се обади от Санкт Петербург, когато Фицджералд бе арестуван.

— Имаш ли запис на този разговор?

— Да, сър.

— Проклятие — повтори Лоурънс. — Пред Декстър Дж. Едгар Хувър изглежда като невинно девойче.

— Ако допуснем, че Джаксън е бил обесен в Русия, излиза, че в Далас е бил Фицджералд. Купил е пушка, с която сигурно отново ще извърши убийство.

— Този път аз ли съм целта му? — тихо попита Лоурънс.

— Не вярвам, господин президент. Това е единственото, в което мога да се съглася с Декстър. Мисля, че все още целта е Жеримски.

— Мили боже! — възкликна Лоурънс, отпускайки се на стола. — Но защо честен човек, с добра репутация и семейство като на Фицджералд, ще се замеси в подобна мисия? Просто няма логика.

— Напротив, има, ако мъжът вярва, че заповедта да убие Жеримски идва направо от вас.

Жеримски закъсняваше, когато самолетът му отлетя от Ню Йорк към Вашингтон, но той бе в добро настроение. Речта му пред ООН бе посрещната добре, а обядът с генералния секретар бе описан в комюникето, издадено от секретариата, като „продуктивен“.

По време на посещението си в „Метрополитън“ този следобед, Жеримски не само можа да спомене руски художник, който бе правил изложби в една от горните галерии, но когато излезе от музея, той изостави маршрута си и за ужас на тайните служби се разходи по Пето авеню, като се здрависваше с хората, тръгнали да пазаруват за Коледа.

Жеримски бе изостанал с час от програмата, когато самолетът му се приземи във Вашингтон. Трябваше да се преоблече във фрака на задната седалка на лимузината, така че да не задържи представлението на „Лебедово езеро“ в Центъра „Кенеди“ с повече от петнадесет минути. След като балетът завърши, той се върна в руското посолство, за да прекара втората си нощ там.

Докато Жеримски си легна да спи, Конър остана буден. Рядко спеше повече от няколко минути, когато обмисляше операция. Бе изругал гласно, когато гледа ранните вечерни новини, показващи разходката на президента по Пето авеню. Това му напомни, че винаги трябва да е готов за неочаквани действия. От някой апартамент на Пето авеню Жеримски би бил лесна мишена, а тълпата бе толкова многобройна и неконтролируема, че щеше да изчезне за миг.

Той отхвърли Ню Йорк от мислите си. Имаше само две сериозни възможности, които да обмисля.

При първата съществуваше проблемът, че не разполагаше с пушката, с която боравеше най-лесно. Затова пък при тази голяма тълпа бягството би било много по-лесно.

При втората, ако Романов му доставеше друг „Ремингтон 700“ до събота сутринта и му гарантираше отстъплението, също имаше големи шансове. От друга страна, не бяха ли шансовете твърде големи?

Започна да пише списъци с преимуществата и недостатъците на всяко от двете места. Към два часа сутринта, изтощен, той осъзна, че трябва да ги посети още веднъж, преди да вземе окончателно решение.

Но дори тогава той нямаше намерение да осведоми Романов кое от двете е избрал.

27.

Пъг Уошър бе от хората, които са експерти само в една област. В случая той знаеше всичко за вашингтонския „Редскинс“. Пъг работеше за този отбор от петдесет години. Бе започнал петнадесетгодишен, като момче за всичко на терена. Тогава отборът все още играеше на стадиона „Грифин“. В началото на спортната си кариера носеше вода на играчите, а по-късно стана масажист на отбора. Бе се превърнал в довереник на поколения играчи от „Редскинс“.

Годината, преди да се пенсионира през 1997, Пъг работеше заедно с предприемача, който строеше новия стадион „Джак Кент Куке“. Задачата му не бе лека, трябваше да се увери, че привържениците и играчите на „Редскинс“ ще получат всички възможни удобства.

На церемонията по откриването главният архитект каза пред събралото се множество, че завинаги ще бъде задължен на Пъг за помощта, която бе оказал при построяването на новия стадион. По време на заключителната си реч Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, обяви, че Пъг ще бъде увековечен в залата на славата — отличие, запазено само за най-известните играчи. Пъг сподели пред журналистите, че не се е надявал да му окажат подобна голяма чест. Въпреки пенсионирането си, той не изпускаше мач на любимия си отбор — на техен или чужд терен.

Конър успя да се свърже с Пъг при второто позвъняване в малкия му апартамент в Арлингтън, Вирджиния. Обясни на възрастния мъж, че му е възложено да напише статия в „Спортс илюстрейтид“ за новия стадион и значението му за отбора. В отговор бе залят от поток думи.

— Вероятно ще можете да ми отделите час-два, за да ме разведете из стадиона — предложи Конър.

Монологът на Пъг секна. Той замълча, докато Конър не му предложи хонорар от сто долара. Вече бе проучил, че таксата на Пъг за подобна обиколка е петдесет долара. Уговориха се да се срещнат в единадесет на следващата сутрин.

Когато Конър дойде минута преди назначения час, Пъг го поведе към стадиона с вида на собственик на отбора. През следващите три часа той разказа цялата история на „Редскинс“ и отговори на всички въпроси на Конър — защо стадиона не е бил завършен навреме, каква ще е церемонията по откриването и дали се разкриват временни работни места в деня на мача. Конър научи, че компанията „Сони“ е направила най-големия видеоекран в света, наречен Джъмбо Трон, специално изработен за стадиона и че първият ред е издигнат на три метра над игрището, така че запалянковците да могат да виждат терена добре, независимо от телевизионните камери.

Конър бе почитател на „Редскинс“ от тридесет години и вече знаеше, че всички билети за сезона отдавна са продадени и че съществува списък от петдесет хиляди чакащи за билет. Знаеше също, че самият той е един от тях. Беше наясно, че „Вашингтон Поуст“ продаваше двадесет и пет хиляди бройки повече от обикновения си тираж, когато „Редскинс“ победят. Но не знаеше, че има над четиридесет и пет километра отоплителни тръби под игрището и че местният оркестър ще изсвири националните химни на Русия и САЩ преди утрешния мач. Повечето от информацията не представляваше интерес за Конър, но въпреки това той задаваше въпроси на всеки няколко минути.

Докато обикаляха из стадиона, Конър успя да забележи предохранителните мерки, предприети от Белия дом. Магнитомерите, през които посетителите трябваше да преминат и които откриваха всичко, което можеше да бъде използвано като оръжие, вече бяха поставени на местата им. Колкото повече се приближаваха към централната ложа, откъдето двамата президенти щяха да наблюдават мача, толкова повече ставаха проверките.

Пъг се ядоса, когато агент от тайните служби ги спря при входа към ложите за високопоставени лица. Обясни на висок глас, че присъства в залата на славата и че ще е сред гостите, които ще посрещнат президентите на следващия ден, но агентът отказа да ги пусне без пропуск. Конър се опита да успокои ядосания Пъг с думите, че това не е толкова важно.

Когато се отдалечиха, Пъг измърмори:

— Приличам ли на някой, който би убил президента?

Преди да се разделят в два часа, Конър подаде на екскурзовода си сто и двадесет долара. Възрастният мъж му бе разказал за последните три часа повече, отколкото тайните служби биха научили за цял живот. Можеше да му даде дори двеста, но така би събудил известни съмнения у Пъг.

Конър погледна часовника си и установи, че е закъснял с няколко минути за срещата с Алексей Романов в руското посолство. Докато се отдалечаваше с кола от стадиона, той пусна радиото, настройвайки го на G-SPAN — станция, която рядко слушаше.

Коментаторът описваше атмосферата в заседателната зала на Конгреса, докато членовете му очакваха руския президент да пристигне. Никой нямаше представа какво ще каже Жеримски, тъй като представителите на пресата не разполагаха с копие на речта му.

Пет минути преди обявеното време Жеримски влезе в залата, придружен от свитата си.

— Всички присъстващи се изправят — обяви коментаторът, — за да поздравят с ръкопляскания госта от Русия.

Жеримски се усмихваше и махаше с ръка, докато вървеше по пътеката между редовете към трибуната. Подаваше ръка на близкостоящите, аплодисментите бяха по-скоро сърдечни, отколкото възторжени.

Когато Жеримски стигна до подиума, той внимателно постави листовете хартия на трибуната, извади калъфа с очилата си и си ги сложи. Наблюдателите от Кремъл веднага разбраха, че речта ще бъде предадена дума по дума по предварително подготвения текст и че няма да има от онези груби забележки, с които Жеримски се бе прославил по време на предизборната кампания.

Членовете на Конгреса, на Върховния съд и дипломатическият корпус заеха местата си, без да имат представа за бомбата, която президентът щеше да хвърли.

— Господин председател на конгреса, господин вицепрезидент, господин председател на Върховния съд — започна Жеримски. — Искам да ви изкажа благодарността си, както и тази на моя народ, за гостоприемството, което ми оказахте по време на тази моя първа визита в САЩ. Искам да ви уверя, че с нетърпение ще очаквам отново да ви посетя. — Тук Титов бе написал в полето „Пауза“ и с право, защото думите му бяха последвани от ръкопляскания.

По-нататък Жеримски се спря на някои бележити факти и постижения от американската история, напомняйки на слушателите, че през този век двете нации са воювали три пъти срещу общ враг. Продължи да описва „чудесните отношения, на които се радват двете страни“. Лоурънс, който гледаше речта заедно с Анди Лойд по телевизора в Овалния кабинет, се поуспокои. След още няколко минути дори си позволи да се усмихне.

Усмивката му се стопи, когато Жеримски изрече следващите седемдесет и три думи от речта си.

— Аз съм последният човек на Земята, който би искал нашите две страни да бъдат замесени в още една безсмислена война. — Жеримски направи пауза. — Особено ако не сме от една и съща страна на барикадата.

Той вдигна поглед и се усмихна към слушателите, въпреки че никой от присъстващите не намери бележката му за забавна.

— Ще ми се подобно бедствие никога да не се случи. Русия трябва да остане силна, същото се отнася и за САЩ, за да имат и двете страни еднаква тежест на масата за конференции.

В Овалния кабинет Лоурънс наблюдаваше как телевизионните камери отразяват сериозните лица на членовете на двете камари и разбра, че Жеримски за четиридесет минути ще унищожи всички шансове неговият законопроект за намаляване на въоръжението да се превърне в закон.

Останалата част от речта на Жеримски бе изслушана в пълна тишина. Когато той слезе от подиума, вече нямаше приятелски протегнати ръце, а ръкоплясканията бяха доста хладни.

Докато бялото БМВ пътуваше по „Уисконсин авеню“, Конър изключи радиото. Когато пристигна пред руското посолство, един от хората на Романов го преведе през охраната.

Конър влизаше в бялото мраморно фоайе за втори път през последните три дни. Разбра какво бе имал предвид Романов, когато му каза, че мерките за сигурност са занижени.

— Все пак, кой би решил да убива президента на Русия в собственото му посолство? — бе отбелязал той с усмивка.

Конър бе отвърнал:

— Изглежда ти ръководиш посолството.

— Така е, след като превеждам достатъчно голяма сума в швейцарска банка на името на посланика, за да е сигурен, че никога няма да се върне в родината си.

Тръгнаха по дълъг мраморен коридор. Романов продължаваше да се държи така, сякаш си е у дома, дори отключи кабинета на посланика и влезе вътре.

В богато обзаведената стая Конър с изненада видя „Ремингтън 700“ на бюрото на посланика. Той взе пушката и я разгледа внимателно. Щеше да попита Романов как се е добрал до нея, но си даде сметка, че няма шанс да му каже истината.

Конър помириса приклада и провери дали оръжието е заредено. В патронника имаше само един куршум. Той повдигна вежди и погледна Романов.

— Предполагам, че от такова разстояние ще ти е необходим само един куршум — каза руснакът.

Той поведе Конър към другия край на кабинета и дръпна завесата, прикриваща личния асансьор на посланика. Те влязоха в кабината, затвориха вратата и бавно се понесоха нагоре към галерията над балната зала на втория етаж.

Конър провери всеки сантиметър от галерията няколко пъти, сетне се промъкна зад статуята на Ленин. Погледна през процепа образуван от сгънатата му ръка, за да фиксира още веднъж точката, от която Жеримски щеше да произнесе прощалната си реч. Искаше да се увери, че ще може да го вижда, без да бъде забелязан. Мислеше си колко лесно изглежда всичко, докато Романов го придружи обратно до асансьора.

— Трябва да дойдеш няколко часа по-рано и да работиш с Обслужващия персонал преди започването на банкета — каза Романов.

— Защо?

— Не искаме никой да те заподозре, когато изчезнеш точно преди Жеримски да започне словото си.

Романов погледна часовника си.

— По-добре да те върна в хотела. Жеримски скоро ще се върне.

Конър кимна. Отправиха се към страничния вход. Когато седнаха на задната седалка на БМВ-то, Конър каза:

— Ще ти се обадя, когато реша кое място съм избрал.

Романов видимо се изненада, но не каза нищо.

Конър се прибра от посолството минути преди Жеримски да се върне от Капитолия. Той пусна радиото навреме, за да чуе ранните новини: „Сенаторите и конгресмените се надпреварваха кой пръв да излезе на трибуната и да увери колегите си, че след речта на президента Жеримски, няма да гласува за законопроекта за намаляване на ядреното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение“.

В Овалния кабинет Том Лоурънс гледаше репортера от CNN да говори от прес галерията в Сената:

— От Белия дом все още няма изявление — казваше той, — а президентът…

Том Лоурънс изгаси телевизора.

— И не се надявай на такова — ядосано изрече той към тъмния екран.

Обърна се към Лойд.

— Анди, не съм сигурен, че бих могъл да седна до този човек утре в четири следобед, да не говорим как бих издържал прощалната му реч вечерта.

Лойд не каза нищо.

— Очаквам с нетърпение да седна до скъпия си приятел Том и да го наблюдавам как се гърчи пред милионната публика — каза Жеримски, когато влезе в руското посолство.

Дмитрий Титов не отвърна.

— Смятам да викам за „Редскинс“. Ще бъда извънредно щастлив, ако отборът на Лоурънс загуби — самодоволно се усмихна Жеримски. — Ще бъде подходяща прелюдия към унижението, което съм му приготвил вечерта. Погрижи се речта ми да е толкова ласкателна, че да изглежда още по-трагична в ретроспекция.

Той отново се усмихна и добави:

— Поръчал съм телешкото да се сервира студено. Дори ти би се изненадал какъв десерт съм избрал.

Тази вечер Конър прекара няколко часа в размишления дали да рискува и да наруши правилото на живота си. Обади се на Романов няколко минути след полунощ.

Руснакът изглеждаше доволен, че и двамата са стигнали до едно и също заключение.

— Ще разпоредя шофьорът да те вземе в три и половина, така че да си в посолството до четири часа.

Конър затвори телефона. Ако всичко вървеше по план, руският президент щеше да е мъртъв в четири.

— Събудете го.

— Но сега е четири часа сутринта — каза първият секретар.

— Събудете го, ако ви е мил животът.

Първият секретар облече халата си, изскочи от спалнята и хукна по коридора. Почука на една врата. Отговор не последва. Почука отново. След няколко секунди под вратата просветна.

— Влез — изрече сънен глас.

Първият секретар натисна дръжката и влезе в спалнята на посланика.

— Извинете за безпокойството, Ваше Превъзходителство, но господин Стефан Иваницки от Санкт Петербург е на телефона. Настоява да събудим президента. Казва, че има изключително важно съобщение за него.

— Ще се обадя от кабинета си — каза Петровски.

Отметна одеялото, без да обръща внимание на охкането на съпругата си, бързо слезе по стълбите и каза на нощния портиер да прехвърли разговора в кабинета му.

Телефонът иззвъня няколко пъти преди задъханият посланик да вдигне слушалката.

— Петровски на телефона.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — каза Иваницки. — Помолих да ме свържат с президента, а не с вас.

— В четири часа сутринта? Въпросът не търпи ли отлагане?

— Господин посланик, не ви плащам, за да ми казвате колко е часът. Следващият глас, който искам да чуя, е президентският. Ясен ли съм?

Посланикът постави слушалката на бюрото си и бавно тръгна нагоре по стълбите до първия етаж, опитвайки се да реши кой от двамата мъже е по-страшен за него. Поколеба се пред вратата на президентския апартамент, но видът на първия секретар, застанал на горната площадка, го накара да вземе бързо решение. Почука леко, но отговор не последва. Почука малко по-силно и отвори вратата.

Под идващата от площадката светлина посланикът, и първият секретар видяха как Жеримски се върти в леглото си. Това, което не видяха бе, че ръката на президента се плъзна под възглавницата, където държеше пистолета си.

— Господин президент — прошепна Петровски, когато Жеримски запали нощната лампа.

— По-добре това, за което сте дошли, наистина да е важно — каза Жеримски, — в противен случай ще прекарате остатъка от живота си в Сибир.

— Обадиха се от Санкт Петербург — прошепна посланикът. — Господин Стефан Иваницки. Казва, че е спешно.

— Махнете се от стаята ми — изрече Жеримски и вдигна телефона до леглото си.

Двамата отстъпиха назад в коридора, а посланикът тихо затвори вратата.

— Стефан — каза Жеримски. — Защо се обаждаш по такова време? Да не би Бородин да е организирал заговор в мое отсъствие?

— Не, господин президент. Царя е мъртъв — информира го сухо Иваницки.

— Кога? Къде? Как?

— Почина преди около час в Зимния дворец. Безцветната течност най-после го повали. — Иваницки направи пауза. — Плащах на иконома от около година.

Президентът замълча за миг, сетне изрече:

— Добре. Нещата се развиха много добре за нас.

— Бих се съгласил, господин президент, ако синът му не беше във Вашингтон. Не мога да направя нищо, преди той да се върне.

— Проблемът може би ще се реши още тази вечер — каза Жеримски.

— Те хванаха ли се в малкия ни капан?

— Да. Тази вечер ще се отърва и от двамата.

— И от двамата?

— Да — отвърна президентът. — Тук научих един доста подходящ израз — „да убиеш с един куршум два заека“. Все пак, колко пъти в живота си можеш да видиш човек да умира два пъти?

— Ще ми се да мога да го видя.

— Ще се насладя на тази смърт повече, отколкото на обесването на приятеля му. Като си помисля, Стефан, това ще е най-успешното ми пътуване, особено ако…

— За всичко съм се погрижил, господин президент — каза Иваницки. — Вчера уредих приходите от договорите за петрол и уран, подписани от Елцин и Чернопов, да бъдат прехвърлени на вашата цюрихска сметка. Всичко ще бъде наред, освен ако Алексей не отмени разпорежданията ми, когато се прибере.

— Ако не се върне, няма да може да го стори, нали?

Жеримски затвори телефона и изгаси нощната лампа.

В пет часа сутринта Конър лежеше на леглото си в хотелската стая напълно облечен. Отново и отново мислено преминаваше по маршрута си за бягство. В шест му се обадиха от рецепцията, за да го събудят. Той стана, дръпна завесата и погледна дали пазачите му са още тук. Двете бели БМВ-та бяха в далечния край на паркинга. Стояха там от полунощ. Сигурно мъжете в тях бяха уморени и сънливи. Знаеше, че смяната им ще дойде в осем, затова смяташе да тръгне десет минути по-рано. Прекара следващия половин час в леки упражнения за раздвижване, сетне съблече дрехите си. Остави ледените иглички на душа да пробождат тялото му известно време и после енергично се изтърка с хавлиената кърпа. Облече синя риза и джинси, дебел пуловер, синя вратовръзка, черни чорапи и черни спортни обувки „Найк“.

Слезе в хотелския ресторант, поръча си чаша сок от грейпфрут и купичка овесени ядки с мляко. Винаги ядеше едно и също в деня на операцията. Обичаше установения ред. Това му помагаше да вярва, че и всичко останало ще протече гладко. Докато се хранеше, прочете бележките си, написани след срещата с Пъг, и още веднъж бързо разгледа архитектурния план на стадиона. Измери гредата с линийка и пресметна, че до аварийната врата разстоянието е метър и осемдесет. Не трябваше да гледа надолу. Усети как го обхваща странно спокойствие, като лекоатлет, застанал на стартовата линия.

Погледна часовника си и се върна в стаята. Смяната трябваше да е на кръстовището на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“. Изчака още няколко минути, после пъхна три банкноти от сто долара, четвърт долар и тридесетминутна аудиокасета в задния джоб на джинсите си. Напусна хотела, без да се обади на рецепцията. Сметката му вече бе уредена.

Жеримски седеше сам в трапезарията на руското посолство и четеше „Вашингтон Поуст“, докато икономът сервираше закуската му. Той се усмихна, когато видя заглавието набрано с големи букви:

Докато отпиваше от кафето, си помисли, че може би в утрешния брой ще пише:

Жеримски отново се усмихна и насочи вниманието си към уводната статия, където се твърдеше, че законопроектът на Лоурънс се смята от всички водещи коментатори за „пропаднал“. Друг полезен израз, който бе научил по време на визитата си.

Малко след седем часа той позвъни със сребърно звънче и помоли иконома да повика посланика и първия секретар. Икономът бързо се оттегли. Жеримски бе сигурен, че двамата мъже стоят разтревожени зад вратата.

Те се забавиха около минута. И двамата не бяха напълно сигурни дали президентът е доволен, че са го събудили в четири сутринта, но след като нито един от тях все още не бе уволнен, предположиха, че са постъпили правилно.

— Добро утро, господин президент — поздрави Петровски, когато влезе в трапезарията.

Жеримски кимна, сгъна вестника и го остави на масата.

— Романов пристигна ли вече?

— Да, господин президент — отвърна първият секретар. — В кухнята е от шест часа сутринта, проверява лично храната за банкета тази вечер.

— Добре. Помолете го да дойде в кабинета, господин посланик. Ще се присъединя към вас след малко.

— Добре, господин президент. — Петровски отстъпи назад към вратата.

Жеримски избърса устните си със салфетка. Реши да остави тримата да го почакат известно време. Това щеше да ги изнерви още повече.

Отново се зачете във „Вашингтон Поуст“. Усмихваше се, докато препрочиташе заключителната част на статията: „Жеримски е много повече приемник на Сталин и Брежнев, отколкото на Горбачов или Елцин“.

Беше съгласен с тази констатация. Всъщност, той се надяваше някой ден да направи приликата със Сталин още по-явна. Изправи се и бавно излезе от стаята. Докато вървеше по коридора, срещу него се зададе младеж, спря като закован, после се втурна да му отвори вратата. Когато влезе в кабинета, часовникът започна да бие. Инстинктивно погледна ръчния си часовник. Беше точно осем без петнадесет.

В осем без десет Конър се появи на вратата на хотела и бавно се отправи към първото БМВ от другата страна на улицата. Седна до шофьора, който се изненада малко, че Конър е дошъл толкова рано — бе му казано, че Фицджералд няма да се появи в посолството преди четири часа следобед.

— Трябва да купя някои неща — обясни Конър.

Мъжът на задната седалка кимна, шофьорът потегли и се включи в движение по „Уисконсин авеню“. Втората кола ги следваше отблизо, когато завиха по „Пи стрийт“, задръстена от строителни скелета, затрудняващи движението из Джорджтаун.

Конър забелязваше, че с всеки изминал ден пазачите му все повече се успокояват. Приблизително по това време всяка сутрин той слизаше на ъгъла на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“, купуваше „Поуст“ от една вестникарска будка и се връщаше в колата. Вчера мъжът на задната седалка дори не си направи труда да го придружи.

Пресякоха Двадесет и първа улица и Конър виждаше през себе си „Дюпон съркъл“. Имаше задръстване и колите пред и след тях бяха почти спрели. От другата страна на улицата движението в западна посока се движеше далеч по-бързо.

Трябваше много точно да прецени кога да направи своя ход.

Конър знаеше, че светлините на светофара на „Пи стрийт“ се сменят на всеки тридесет секунди. Приблизително дванадесет коли успяваха да пресекат за този период от време. Най-големият брой преминали коли, които бе изброил, бе шестнадесет.

Когато светна червено, Конър видя, че има седемнадесет коли пред тях. По тялото и лицето му не помръдна нито един мускул. Светна зелено и шофьорът подкара на първа скорост, но задръстването бе голямо и успяха съвсем малко да се придвижат напред. Само осем коли успяха да пресекат при тази смяна на светлините.

Имаше тридесет секунди.

Той се обърна, усмихна се на пазача от задната седалка и посочи вестникарската будка. Мъжът кимна. Конър излезе от колата на тротоара и бавно тръгна към възрастния мъж, облечен с оранжева фосфоресцираща жилетка. Нито веднъж не погледна назад, така че нямаше представа дали някой от втората кола не го следва. Съсредоточи вниманието си върху движението на колите в обратната посока, опитвайки се да изчисли колко коли биха преминали, преди отново да светне червено. Когато стигна до вестникарската будка, той вече стискаше четвърт долар в дланта си. Даде го на стареца и взе вестника. Когато се обърна и тръгна обратно към първото БМВ, светофарът светеше червено.

Конър забеляза празното такси, от което се нуждаеше. Пред него имаше шест коли до светофара. Конър промени рязко посоката и затича към таксито. Двамата мъже от второто БМВ изскочиха и се втурнаха след него, точно когато светофарът на „Дюпон“ светна зелено.

Конър отвори задната врата и седна в таксито.

— Карай направо — изкрещя той. — Ще ти дам сто долара, ако успееш да пресечеш.

Шофьорът натисна клаксона с всички сили и премина, въпреки червената светлина. Двете бели БМВ-та направиха обратен завой, но светлината вече се бе сменила и пътят им бе блокиран от три неподвижни коли.

Дотук всичко вървеше по плана.

Таксито зави наляво по Двадесет и трета улица и Конър каза на шофьора да спре. Подаде му стодоларовата банкнота и добави:

— Искам да се насочиш право към летище „Дълес“. Ако забележиш зад себе си бяло БМВ, не му позволявай да те изпревари. Когато стигнеш до летището, спри за тридесет секунди пред терминала на заминаващите, после се върни бавно към града.

— Добре, човече, както кажеш — съгласи се шофьорът и прибра парите.

Конър се измъкна от таксито, пробяга през улицата и махна на друго такси, отиващо в обратна посока.

Той затръшна вратата, точно когато двете БМВ-та преминаваха край него, преследвайки първото такси.

— Къде бихте желали да ви откарам?

— На стадиона „Куке“.

— Надявам се да имате билет, иначе ще трябва да ви връщам обратно.

Тримата мъже се изправиха, когато Жеримски влезе в кабинета. Той им направи знак да седнат и се настани в креслото на посланика. Изненада се, когато видя пушката на бюрото. Реши да не й обръща внимание и се загледа в Романов, който имаше доста самодоволен вид.

— Имам лоши новини за теб, Алексей — започна президентът.

Романов погледна разтревожено, а след като Жеримски замълча за дълго, се притесни.

— Твоят братовчед Стефан ми се обади рано тази сутрин. Очевидно баща ти е получил инфаркт през нощта и е починал на път към болницата.

Романов сведе глава. Посланикът и първият секретар погледнаха към Жеримски, за да се ориентират как да реагират на тази новина.

Президентът се изправи, бавно приближи Романов и положи ръка на рамото му. Посланикът и първият секретар веднага придобиха тъжни физиономии.

— Споделям мъката ти — утеши го Жеримски. — Той бе велик човек.

Двамата дипломати кимнаха, когато Романов склони глава в израз на благодарност към думите на президента.

— Сега мантията му принадлежи по право на теб, Алексей. Ти си достоен негов наследник.

Посланикът и първият секретар отново кимнаха в знак на съгласие.

— Веднага щом съумееш да демонстрираш властта си по начин, по който да не възникне никакво съмнение кой командва, ти ще си новият Цар в Русия.

Романов вдигна глава и се усмихна, скръбта му сякаш се стопи.

— Всъщност всичко ще е наред, ако тази вечер не допуснеш провал.

— Нищо непредвидено няма да се случи — увери го Романов. — Говорих с Фицджералд малко след полунощ. Той е съгласен с моя план. Ще пристигне в посолството към четири часа този следобед, докато вие сте на футболния мач с Лоурънс.

— Защо ще идва толкова рано? — поинтересува се Жеримски.

— Всички трябва да помислят, че той е от обслужващия персонал, така че, когато отиде в кухнята шест часа по-късно, никой да не се усъмни. Фицджералд ще остане в кухнята под мое наблюдение, докато не започнете прощалната си реч.

— Превъзходно — съгласи се Жеримски. — Какво ще стане след това?

— Ще го придружа до тази стая, откъдето ще вземе пушката. После с частния асансьор ще се качи в галерията над балната зала.

Жеримски кимна.

— Щом стигне там, ще заеме позиция зад статуята на Ленин, където ще остане, докато започнете да изразявате благодарността си към американците за тяхното гостоприемство, за топлия прием и особено за вниманието, което ви е оказал президентът Лоурънс. В този момент съм уредил продължителни аплодисменти. През цялото време трябва да останете абсолютно неподвижен.

— Защо? — попита Жеримски.

— Фицджералд няма да натисне спусъка, ако реши, че ще направите неочаквано движение.

— Ясно, разбирам.

— След като стреля, той ще се прехвърли на едно кедрово дърво в задната градина. Накара ни да повторим цялото упражнение няколко пъти вчера следобед, но до вечеря ще открие, че са настъпили някои промени.

— И какви по-точно? — поинтересува се Жеримски.

— Под дървото ще го очакват шестима от моите хора — обясни Романов. — Ще го застрелят много преди да докосне земята.

— Планът ти няма ли някакъв недостатък?

Романов се замисли.

— Как ще оцелея след изстрел от такова близко разстояние, особено като се има предвид славата на Фицджералд като стрелец?

Романов стана от стола и взе пушката в ръцете си. След секунда подаде малко парче метал на президента.

— Какво е това? — попита Жеримски.

— Ударникът — обясни Романов.

28.

Двете бели БМВ-та се движеха с голяма скорост по шосе 66, преследвайки едно такси, което също караше бързо по целия път до летище „Дълес“. Второ такси пътуваше на изток към стадиона „Куке“ в Мериленд.

Конър отново огледа решението си да избере стадиона с всичките му рискове, вместо руското посолство. Имаше възможност да влиза и излиза от сградата далеч по-лесно: охраната на посолството не бе засилена, независимо че техният президент бе в града.

Когато Конър слезе от таксито, той знаеше точно къде да отиде. Тръгна по широката чакълена алея към северния вход. Там се виеха две дълги опашки от хора. Появяваха се при всеки мач. Чакащите се надяваха да си намерят работа за деня. Някои от тях наистина се нуждаеха от парите, докато други, както бе обяснил Пъг, бяха такива привърженици на отбора, че биха прибегнали до всичко, включително и до подкуп, за да влязат в стадиона.

— Подкуп? — бе запитал Конър невинно.

— О, да. Някой трябва да обслужва сектора на администрацията — обясни Пъг и намигна. — И така получават най-добрата гледка към игрището.

— Интересен материал за моята статия — бе го уверил Конър.

На първата опашка бяха онези, които искаха да работят извън стадиона, т.е. да обслужват паркинга за двадесет и три хиляди коли и автобуси или да продават програми, възглавнички и сувенири на седемдесет и осемте хиляди запалянковци. На другата опашка бяха тези, които се надяваха да работят вътре в стадиона. Конър се нареди на нея. Беше съставена от младежи, безработни и хора, които Пъг наричаше рано пенсионирали се безделници, обичащи редовните разходки. Пъг дори бе описал как в общи линии се облича тази група, така че никой да не ги обърка с безработните.

В този ден, няколко агенти от тайните служби оглеждаха кандидатите. Конър продължи да чете „Вашингтон поуст“ докато опашката бавно се придвижваше напред. Повечето страници бяха посветени на речта на Жеримски пред Конгреса. Реакцията на членовете му бе враждебна. Когато прочете уводната статия, Конър предположи, че Жеримски вероятно е останал доволен от нея.

Обърна на страницата „Метрополия“ и се усмихна иронично, щом прочете за преждевременната смърт на учен от неговия роден град.

— Здравейте — поздрави глас.

Конър погледна към добре облечен млад мъж, застанал на опашката зад него.

— Здрасти — отвърна той кратко, преди отново да се върне към вестника.

Не искаше да бъде въвлечен в ненужен разговор с някого, който по-късно може да бъде призован като свидетел.

— Казвам се Брад — представи се младежът, подавайки му ръка.

Конър я пое, но не каза нищо.

— Надявам се да си намеря работа на осветителните кули — сподели той. — Ами вие?

— Защо точно на осветителните кули? — запита Конър, без да отговори на въпроса му.

— Защото там стои специалният агент от тайните служби, а аз искам да науча в какво се състои работата му.

— Защо? — отново попита Конър, сгъвайки вестника си.

Това очевидно не бе разговор, който можеше лесно да се прекъсне.

— Смятам да кандидатствам за работа там, след като завърша колежа. Студент съм последна година и искам да се запозная с работата отблизо, преди да реша дали да постъпя в тайните служби, или да стана адвокат. Работата, която никой тук не иска, е да се носи храната на тайните агенти по осветителните платформи. Хората се плашат от големия брой стъпала.

„Общо 172“, помисли си Конър, който бе отхвърлил идеята за осветителните кули не заради стъпалата, а защото нямаше път за измъкване. Брад започна да му разказва живота си и когато Конър стигна до предната част на опашката, вече знаеше в кое училище бе учил Брад като момче, че сега е последна година по криминология в Джорджтаунския колеж — което го накара да се замисли за Меги — и защо все още не е решил дали да постъпи в тайните служби, или да стане адвокат.

— Следващият — чу се глас.

Конър се извърна към човека, седнал зад една сгъваема маса.

— Какво ви остана? — запита Конър.

— Не много — отговори мъжът, гледайки покрития с отметки списък.

— Имате ли нещо, свързано с обслужването на храненето? — попита Конър.

Както Брад, той знаеше точно къде иска да отиде.

— Миене на чинии или сервиране на служителите из стадиона. Това е всичко, което е останало.

— Съгласен съм.

— Име?

— Дейв Кринкъл — изрече Конър.

— Документи за самоличност?

Конър подаде шофьорска книжка. Мъжът попълни данните, някакъв фотограф направи моментална снимка, която секунди по-късно бе ламинирана в пропуска.

— Добре, Дейв — служителят му го подаде и обясни, — с това тук можеш да ходиш навсякъде по стадиона, с изключение на района с повишена охрана, където са местата за изпълнителната власт, клубните ложи и сектора на ВИП, но и без това няма да има нужда да отиваш там.

Конър кимна и закачи пропуска на пуловера си.

— Обади се в стая 47, непосредствено под блок Х.

Конър тръгна наляво. Знаеше точно къде се намира стая 47.

— Следващият.

Преминаването през трите проверки за безопасност, включително магнитомера, му отне доста повече време, отколкото предишния ден, тъй като сега дежуреха хора от тайните служби, а не наети полицаи. Веднъж влязъл в стадиона, той тръгна полека по вътрешната алея, покрай музея и под червеното знаме с надпис „ПРИВЕТ, ПОБЕДА“, докато стигна до стълбище, където имаше табела: „Стая 47. Сектор хранене“ и една стрелка сочеше надолу. Вътре, в малко помещение в долната част на стълбището, той видя дузина мъже да се мотаят. Всички изглеждаха така, сякаш обстановката им е позната. Позна един-двама, които бяха на опашката пред него. Останалите имаха вид на много закъсали и явно се нуждаеха от пари в брой.

Той седна в ъгъла и пак разтвори вестника си, препрочитайки предварителните прогнози за следобедния мач. Тони Корнхейсър смяташе, че ще е истинско чудо, ако „Редскинс“ бият „Пакърс“ — най-добрия тим в страната. Всъщност, той предвиждаше разлика от няколко гола. Конър се надяваше на съвсем друг резултат.

— Добре — прозвуча властен глас, — моля за внимание!

Конър погледна нагоре и видя огромен мъж, облечен като готвач. Беше към петдесетте, с огромна двойна брадичка и вероятно тежеше над 125 килограма.

— Аз съм шефът по обслужване на храненето — заяви той — и, както можете да видите, олицетворявам професията в целия й блясък.

Един-двама от старите работници се изсмяха любезно.

— Мога да ви предложа две възможности. Или да миете чинии, или да разнасяте храна на служителите и тайните агенти, намиращи се на стадиона. Първо, има ли доброволци за миене на чинии?

Повечето мъже в стаята вдигнаха ръце. Миенето на чинии, бе обяснил Пъг, винаги се предпочита, не само защото се взима пълна надница от десет долара на час, но и защото за някои от хората остатъците от храна, предназначена за ложите на изпълнителната власт, бе най-доброто ядене от седмици насам.

— Хубаво — промърмори той, избра петима и записа имената им, след което продължи: — Сега, за сервиране на храна. Ще носите храна или на старшите служители, или на охраната. За старшите служители? — запита той, вдигайки поглед от списъка си.

Почти всички останали вдигнаха ръце. Шефът записа пет имена. Щом приключи, той почука по папката със списъка и разпореди:

— Добре, всички записани може да отиват на работните си места.

Тези, които не бяха там за пръв път, станаха от местата си и минаха покрай него, през вратата, която Конър знаеше, че води към кухнята. Само той и Брад бяха все още в помещението.

— Останаха ми две места при охраната — съобщи майстор готвачът. — Едното е чудесно, другото — отвратително. Кой от вас ще е късметлия?

Той погледна с надежда към Конър, който кимна и постави ръка на задния си джоб.

Шефът отиде при него, без дори да погледне към Брад и му прошепна:

— Мисля, че ще предпочетете удобствата на видеоекрана „Сони“.

— Позна — отвърна Конър, подавайки му банкнота от сто долара.

— Така си и мислех — усмихна се главният готвач.

Конър не каза нищо, когато дебелакът пъхна парите в джоба си, точно както бе предсказал Пъг. Този човек си бе заслужил всеки цент от хонорара си.

— Изобщо не трябваше да го каня — изръмжа Том Лоурънс, докато се качваше на хеликоптера, за да отиде на стадиона.

— Имам чувството, че проблемите ни няма скоро да свършат — каза Анди Лойд и закопча предпазния си колан.

— Защо? Какво още може да се обърка? — попита Лоурънс, докато перките на хеликоптера започнаха да се завъртат.

— Има още две обществени прояви преди Жеримски да се завърне в Русия, и бих се обзаложил, че Фицджералд ще ни чака на една от тях.

— Тази вечер едва ли ще има проблем — каза Лоурънс. — Посланик Петровски многократно е казвал на тайните служби, че неговите хора са способни да защитят собствения си президент. Във всеки случай, кой би поел такъв риск с толкова много агенти наоколо?

— Обикновените закони не важат за Фицджералд — отговори Лойд.

Президентът погледна към руското посолство.

— Почти е невъзможно да се проникне в сградата, да не говорим за излизането.

— Фицджералд няма да има подобни притеснения този следобед на стадиона с повече от осемдесет хиляди зрители — отбеляза Лойд. — На такова място ще му е лесно да се измъкне и избяга.

— Не забравяй, Анди, че съществува само неколкоминутен интервал, в който е възможно да възникнат проблеми. Дори тогава, всички в стадиона трябва да са преминали през магнитомера, така че няма начин да се прекара карфица, камо ли пушка.

— Смятате ли, че Фицджералд не го знае? — възрази Лойд, когато хеликоптерът се отправи на изток. — Не е късно да отложим тази част от програмата.

— Не — твърдо отсече Лоурънс. — Ако Клинтън е могъл да застане в центъра на стадиона в Атланта за церемонията по откриването на Олимпиадата, аз мога да направя същото във Вашингтон за футболния мач. По дяволите, Анди, живеем в демократична страна и няма да позволя живота ни да бъде диктуван по този начин. Не забравяй, че аз също ще съм там, ще поема същия риск като Жеримски.

— Съгласен съм, сър — подчерта Лойд. — Но ако Жеримски бъде убит, никой няма да ви похвали, че сте стояли до него, най-малко — Хелън Декстър. Тя първа ще изтъкне…

— Кой мислиш, че ще победи днес следобед? — прекъсна го президентът.

Лойд се усмихна на тактиката, често използвана от Лоурънс, когато не желаеше да продължи обсъждането на неприятна за него тема.

— Не зная, сър — отвърна той. — Но като видях колко хора от персонала ми се опитаха да се напъхат в първите коли, просто бях изненадан, че толкова много почитатели на „Редскинс“ работят в Белия дом.

— Някои от тях може да са били привърженици на „Пакърс“ — коментира Лоурънс.

Той отвори папка на скута си и започна да изучава кратките бележки за гостите, с които щеше да се срещне на стадиона.

— Моля за внимание! — изрече главният готвач.

Конър се престори, че слуша внимателно.

— Агентите от тайните служби закусват в десет часа и обядват — с кока-кола, сандвичи и каквото друго пожелаят — в началото на мача. Първото, което трябва да направите, е да вземете бяла престилка и шапка с емблема на „Редскинс“ — в противен случай няма да ви пуснат да влезете повторно. Сетне се качвате на асансьора до седмо ниво и ме чакате да подредя храната в товарния асансьор. Натискате бутона от лявата страна — продължи той, сякаш говореше на десетгодишно дете, — и храната ще пристигне при вас след минута.

Конър знаеше, че са необходими четиридесет и седем секунди на асансьора да отиде от сутерена до седмо ниво. Но имаше още две нива — второто (където се намираха клубните места) и петото (ложите за представителите на изпълнителната власт) — които също имаха достъп до товарния асансьор. Можеше да се наложи да изчака, докато поръчките им бъдат изпълнени, което би отнело около три минути.

— Щом пристигне поръчката ви, отнасяте таблата на офицера вътре в „Джъмбо Трон“, в източния край на игрището. Ще видите врата с надпис „Вход забранен“ надолу по пътеката от лявата ви страна. — „Тридесет и седем стъпки“, припомни си Конър. — Има ключ. Преминавате през вратата и тръгвате надолу по една покрита пътека, докато не стигнете задния вход на екрана.

„Седемдесет метра“, помисли си Конър. Когато играеше футбол, можеше да вземе разстоянието за около седем секунди.

Шефът продължаваше да му обяснява неща, които вече знаеше, Конър погледна към товарния асансьор. Бе шестдесет и три на шестдесет и седем сантиметра и вътре ясно беше напечатано: „Максимално позволено тегло 75 килограма“. Конър тежеше сто и пет, така че се надяваше конструкторът да е предвидил няколко килограма в повече. Съществуваха още два проблема — нямаше как да изпробва асансьора, и не можеше да направи нищо, ако той спре на второ или пето ниво, докато слиза с него.

— Щом стигнете до вратата на „Джъмбо Трон“ — не спираше дебелакът — ще почукате и дежурният агент ще ви отключи и ще ви пусне вътре. След като му подадете таблата, можете да идете в задната част на стадиона и да гледате първото полувреме. През паузата отивате и взимате таблата, и я донасяте до асансьора. Натискате зеления бутон и таблата ще слезе в сутерена. Тогава ви разрешавам да гледате останалата част от мача. Схванахте ли всичко, Дейв?

Конър се изкуши да каже: „Не, сър. Бихте ли били така добър да ми обясните всичко отначало, но по-бавно?“.

— Да, сър.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре. Ако офицерът се държи добре с вас, ще му изпратя стек след полувремето. Когато всичко приключи, елате при мен, за да получите парите си. Петдесет долара. — Той намигна.

Пъг бе обяснил, че сериозните фенове не си взимали парите, ако искат отново да получат работата.

— Обикновено — бе му казал той, — щом шефът спомене думата „пари“, само намигнат.

Конър нямаше намерение да вземе петдесетте долара или някога да се върне на стадиона. Той намигна.

— Защо Лоурънс отива до стадиона с хеликоптер, а аз съм се напъхал на задната седалка в тази кола? — попита сърдито Жеримски, когато автоколоната от девет лимузини излезе през портите на посолството.

— Той трябва да е сигурен, че ще бъде там преди вас — отвърна Титов. — Иска да бъде представен на всички гости, за да може когато вие пристигнете, да създаде впечатление, че познава всички от години.

— Що за начин да ръководиш страна! — възкликна Жеримски. — Не че този следобед е толкова важен.

Той замълча за миг.

— Знаеш ли, видях пушката на Фицджералд, с която е възнамерявал да ме убие — изрече той накрая. Титов бе изненадан. — Използва същия модел, който ЦРУ му подхвърли в Петербург. Но с известни подобрения.

Той бръкна в джоба на сакото си.

— Какво мислиш за това? — попита, изваждайки нещо, което приличаше на извит пирон.

Титов поклати глава:

— Нямам представа.

— Това е ударникът на „Ремингтон 700“ — осведоми го Жеримски. — Така че дори можем да му позволим да дръпне спусъка, преди бодигардовете да го надупчат.

Той разгледа ударника внимателно.

— Смятам да го сложа върху поставка на бюрото си в Кремъл. — Пусна парчето метал в джоба си. — Речта, която ще произнеса тази вечер, дадена ли е на пресата?

— Да, господин президент — отговори незабавно Титов. — Пълна е с обичайните баналности. Можете да бъдете сигурен, че нито дума от нея няма да бъде отпечатана.

— А какво става със „спонтанната ми реакция“, след като Фицджералд бъде убит?

— Също е тук, господин президент.

— Добре. Прочети ми нещо от нея — помоли Жеримски, облягайки се назад.

Титов извади една папка от куфарчето до себе си и започна да чете изписан на ръка лист: „В деня на моето избиране президентът Лоурънс ми се обади по телефона в Кремъл и ме покани лично да посетя страната му. Приех поканата с искрена радост. Но какво се случи? Протегнатата ми ръка не бе посрещаната с маслинена клонка, а с пушка, насочена право в сърцето ми. И то къде? В посолството на моята страна. Сега разбирам, че спусъкът бе дръпнат от офицер на ЦРУ. Ако не беше моят късмет…“.

— Бивш офицер — прекъсна го Жеримски.

— Реших, че е по-благоразумно — обясни Титов, вдигайки поглед от бележките си, — да направите подобна грешка, дори да я повторите. По този начин никой няма да предположи, че винаги сте знаели какво става. В Америка имат манията да виждат навсякъде заговори.

— С удоволствие бих разпалил параноята им — заяви Жеримски. — Дълго след като Лоурънс бъде свален от поста си, аз искам американците да пишат множество дебели книги за моята роля в разрива на отношенията между двете страни. Управлението на Лоурънс ще се споменава като бележка под линия, когато се пише историята за възкресяването на руската империя през моето президентство.

Той се усмихна на Титов.

— И след като постигна това, няма повече да се говори за избори, защото ще остана на власт до мига, в който умра.

Конър погледна часовника си. Бе девет петдесет и шест. Натисна бутона на асансьора и веднага чу шума на машината, която бавно пое от седмо ниво.

Оставаха още тридесет и четири минути, преди стадионът да започне да се пълни, макар Конър да знаеше, че ще измине известно време, докато тълпата премине през тридесетте магнитомери и другите проверки. Но той се придържаше към стриктната си програма повече от всеки друг на стадиона. Четиридесет и седем секунди по-късно той взе таблата и натисна бутона, за да извести на персонала в сутерена, че я е получил. Конър премина бързо по коридора на седмия етаж, покрай свързващата платформа, и стигна до вратата с надпис „Вход забранен“. Държеше таблата с една ръка, а с другата превъртя ключа и се вмъкна вътре. Сетне включи осветлението и закрачи по закритата алея към задния вход на видеоекрана. Отново хвърли поглед към часовника си — осемдесет и три секунди. Твърде много, но от друга страна, тъй като последният път ще бъде без поднос, ще е възможно да завърши цялото упражнение, от покрива до сутерена за по-малко от две минути. Ако всичко върви по плана, щеше да е извън стадиона и на път към летището, преди да блокират пътищата.

Конър почука на вратата. След няколко секунди отвори висок, едър мъж, силуетът му се очертаваше в правоъгълника от светлина.

— Донесох ви закуската — усмихна се сърдечно Конър.

— Чудесно — отвърна снайперистът. — Защо не влезете да ми правите компания?

Той взе сандвич с пастърма от таблата и Конър го последва по тясната платформа от стомана зад огромния екран, съставен от 786 телевизора. Агентът от тайните служби седна и захапа сандвича си. Конър крадешком огледа внимателно пушката му.

Видеоекранът бе на три етажа, един над платформата и един под нея. Конър постави таблата до офицера, седнал по средата на стъпалата, водещи към долната рампа. Агентът се интересуваше много повече от диетичната си кола, отколкото от шарещия поглед на Конър.

— Впрочем — обади се той — казвам се Арни Купър.

— Дейв Кринкъл — представи се Конър.

— Е, колко трябваше да платиш за привилегията да прекараш следобеда с мен? — попита усмихнато Арни.

Хеликоптерът се приземи на летището в североизточната част на стадиона и една лимузина плавно се приближи, преди стълбичката да докосне земята. Лоурънс и Лойд се появиха, президентът се обърна да помаха на събиращата се тълпа, а после седна в очакващата го кола. Изминаха четиристотинте метра до стадиона за по-малко от минута, прелитайки през постовете, без да спират. Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, ги очакваше на входа на стадиона, за да ги поздрави.

— Това е голяма чест, сър — благодари той, когато Лоурънс излезе от лимузината.

— Радвам се да те видя, Джон — отговори президентът, поемайки ръката на слабия посивял мъж.

Куке поведе госта си към частния асансьор.

— Наистина ли вярвате, че „Редскинс“ могат да победят, Джон? — попита направо Лоурънс.

— Е, това е въпрос с повишена трудност, какъвто би трябвало да очаквам от политик — отбеляза Куке, щом влязоха в асансьора. — Всички знаят, че сте голям привърженик на „Пакърс“. Но съм готов да отговоря на въпроса ви. Да, сър, „Редскинс“ ще победят.

— „Вашингтон поуст“ не е съгласен с вас — подразни го президентът, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Сигурен съм, че вие сте последният човек, който вярва на всичко, което пишат в „Поуст“, господин президент — възрази Куке.

Двамата се засмяха и той поведе Лоурънс към ложата му — голяма, удобна стая, разположена над петдесетметровата линия, с идеален изглед към цялото игрище.

— Господин президент, искам да ви представя един-двама от хората, които направиха „Редскинс“ най-добрия футболен отбор в Америка. Нека започна със съпругата си Рита.

— Приятно ми е да се запознаем, Рита. — Лоурънс й подаде ръка. — И поздравления за вашия триумф на Националния благотворителен бал. Казаха ми, че са събрали рекордна сума под вашето председателство.

Господин Куке грейна от гордост и удоволствие.

Лоурънс успя да си припомни подходящ факт или анекдот за всеки от хората, които му бяха представени, включително и за дребния възрастен мъж във фланелка на „Редскинс“, който едва ли бе бивш играч на отбора.

— Това е Пъг Уошър — постави ръка на рамото му Джон Кент Куке. — Сега той е…

— … единственият мъж в залата на славата, който не е изиграл нито един мач — довърши президентът.

По лицето на Пъг разцъфна усмивка.

— Бе ми казано, че знаете повече за историята на отбора от всеки друг.

Пъг мислено си обеща никога да не гласува отново за републиканците.

— Кажи ми, Пъг, когато „Пакърс“ играха срещу „Редскинс“, какви бяха точките на Винс Ломбарди за сезона, когато беше треньор на „Пакърс“, в сравнение с годината, в която бе с „Редскинс“?

— „Пакърс“ — 459, „Редскинс“ — 435 — усмихна се печално Пъг.

— Точно както си мислех — той не би трябвало никога да напуска „Пакърс“ — отбеляза президентът, потупвайки Пъг по гърба.

— Знаете ли, господин президент — обади се Куке. — Никога не съм успявал да задам въпрос относно „Редскинс“, на който Пъг да не може да отговори.

— Имало ли е въпрос, който някога да те е затруднил, Пъг? — попита президентът, обръщайки се отново към самоходната енциклопедия.

— Постоянно се опитват, господин президент — отвърна Пъг. — Вчера например, един мъж…

Преди Пъг да завърши изречението, Анди Лойд докосна лакътя на Лоурънс.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър, но току-що ни информираха, че президентът Жеримски след пет минути ще бъде на стадиона. Тръгнете заедно с господин Куке към североизточния вход, за да го посрещнете там навреме.

— Да, разбира се — прие Лоурънс. Той се обърна към Пъг: — Ще продължим разговора си веднага щом се върна.

Пъг кимна, когато президентът и антуражът му излязоха от ложата, за да посрещнат Жеримски.

— Тук е доста тясно — извика Конър, опитвайки се да надвие шума от големия вентилатор на тавана.

— Така е — кресна Арни, допивайки диетичната си кола. — Но такъв ми е занаятът.

— Очаквате ли някакви неприятности днес?

— Не, всъщност не. Разбира се, ще сме в пълна готовност, щом двамата президенти излязат на игрището, но това ще продължи само осем минути. Въпреки че, ако зависи от капитан Брайтуайт, той не би позволил на нито един от тях да напуска ложата, докато не стане време да си тръгнат.

Конър кимна и зададе няколко по-незначителни въпроса, вслушвайки се внимателно в бруклинския акцент на Арни, като се стараеше специално да запомни изразите, които агентът постоянно използваше.

Когато Арни захапа парче шоколадов кейк, Конър погледна през процепа между въртящите се рекламни табла. Повечето офицери от тайните служби на стадиона също закусваха. Той се загледа към осветителната кула зад западната зона. Там бе Брад, слушайки напрегнато думите на един офицер, който сочеше към ложата на собственика на отбора. Точно от такъв младеж се нуждаеха службите, помисли си Конър. Той отново погледна към Арни.

— Ще се видим пак в началото на мача. Искаш ли още сандвичи, кейк и кола?

— Да, звучи чудесно. Но не ми носи много от кейка. Нямам нищо против жена ми да ми повтаря, че съм напълнял, но напоследък и в работата също ме критикуваха.

Писък на сирена информира персонала на стадиона, че е десет и половина и вратите скоро ще бъдат отворени. Запалянковците започнаха да нахлуват. Повечето от тях се отправиха към местата си. Конър постави празната кутийка от кола и пластмасовото съдче на таблата.

— Ще се върна с обяда ти, щом мачът започне.

— Добре — отвърна Арни и насочи бинокъла си към тълпата под него. — Но не чукай на вратата, преди двамата президенти да се върнат в ложата. На никого не е позволено да бъде тук, докато те са на игрището.

— Разбирам — съгласи се Конър, поглеждайки пушката на Арни за последен път.

Вече се бе отправил към вратата, когато се чу глас по радиостанцията:

— „Херкулес 3“.

Арни извади радиото, защипано отзад на колана му, натисна един бутон и изрече:

— „Херкулес 3“, говорете.

Конър се забави на вратата.

— Няма нищо за докладване, капитан Брайтуайт. Тъкмо се канех да огледам западната трибуна.

— Добре. Докладвай, ако забележиш нещо подозрително.

— Да, шефе — лаконично отвърна Арни и отново защипа радиото на колана си.

Конър тихо излезе на закритата пътека, затвори вратата зад себе си и остави празната кутийка от кола на стъпалото.

Погледна часовника си, сетне тръгна бързо надолу по пътеката и отключи вратата в края й. Откритото пространство гъмжеше от запалянковци, които търсеха местата си. Щом стигна до шахтата на асансьора, той отново погледна часовника си. Петдесет и четири секунди. В решаващия момент трябваше да успее за по-малко от тридесет и пет секунди. Натисна бутона. Четиридесет и седем секунди по-късно товарният асансьор се появи пак. Очевидно никой от второто и петото ниво не беше го повикал. Остави таблата вътре и натисна бутона още веднъж. Асансьорът моментално се понесе надолу към сутерена.

Никой не обърна внимание на Конър, облечен с бяла престилка и с шапка на „Редскинс“, когато той се отправи към вратата с надпис „Вход забранен“. Вмъкна се вътре, заключи след себе си и тръгна безшумно обратно по тясната пътека, докато не се оказа на няколко метра от входа на „Джъмбо Трон“. Застина неподвижен, вглеждайки се в солидната стоманена решетка, поддържаща огромното съоръжение.

Конър стисна за миг парапета и коленичи. Наведе се напред, сграбчи гредата с две ръце и увисна във въздуха. Гледаше съсредоточено към екрана, който според архитектурния план бе на метър и осемдесет пред него. Разстоянието му се стори цял километър.

Виждаше една малка дръжка, но все още нямаше представа дали аварийният изход, който бе ясно маркиран на плановете, наистина съществува. Започна бавно да пълзи по гредата, като избягваше да гледа надолу. Земята под него изглеждаше отдалечена поне на два километра, въпреки че височината беше само пет метра.

Когато най-после се добра до края на гредата, той спусна краката си от двете й страни и се хвана здраво за нея сякаш яздеше кон. Екранът превключи от повторението на гол от последния мач на „Редскинс“ на реклама на спортни екипировки. Конър си пое дълбоко въздух, хвана дръжката и я дръпна. Капакът се плъзна назад, разкривайки очакваната квадратна дупка с размери 56 на 56 сантиметра. Конър бавно пропълзя вътре и затвори вратата.

Притиснат отвсякъде от метал, той съжали, че не е взел плътни ръкавици. Чувстваше се като попаднал в хладилник. Независимо от това, с всяка изминала минута ставаше все по-уверен, че ако трябва да се върне към първоначалния си план, никой не би могъл да открие къде се намира.

Лежа в очакване вътре в кухата стоманена греда на пет метра над земята повече от час и половина, без да може да помръдне, дори за да види колко е часът. Но някога във Виетнам бе прекарал десет дни сам в карцер, изправен в бамбукова клетка, потънал във вода до брадичката.

Нещо, което подозираше, че Арни никога не е преживявал.

29.

Жеримски сърдечно подаваше ръка на всеки, на когото бе представен, дори се засмя на шегите на Джон Кент Куке. Помнеше имената на всички гости и с усмивка отговори на всички зададени му въпроси.

— Американците наричат това „неустоим чар“ — беше му обяснил Титов.

Жеримски си даваше сметка, че точно този чар, така щедро разпръскван наоколо, щеше да увеличи ужаса, който бе подготвил за тази вечер.

Вече можеше да чуе как гостите разказват на представителите на пресата: „Държеше се спокойно и весело, особено към президента, когото наричаше скъп и близък приятел и се обръщаше към него на малко име“. За Лоурънс гостите щяха да си припомнят, че не бе показвал същата топлота, а бе малко студен в държанието си към руския гост.

След представянето Джон Куке почука с лъжица по масата.

— Извинете, че прекъсвам подобно приятно събитие — започна той, — но времето напредва, а това вероятно ще е единствената възможност в моя живот да говоря пред двама президенти.

Разнесе се смях.

— Да започваме.

Той сложи очилата си и започна да чете от лист, който му връчи неговият секретар по връзки с обществеността:

— В единадесет и двадесет ще придружа двамата президенти до южния вход на стадиона, а в единадесет тридесет и шест ще ги въведа на игрището.

Вдигна поглед.

— Уредил съм оглушително посрещане — каза той с усмивка.

Рита също се засмя, само че малко височко.

— Когато стигнем до центъра на игрището, ще представя президентите на двамата капитани, те от своя страна ще ги представят на своите помощник-капитани и треньорите. После президентите ще бъдат представени на официалните лица, които ще присъстват на мача.

— В единадесет и четиридесет всички ще се обърнат с лице към западния сектор, където оркестърът на „Редскинс“ ще изсвири първо руския национален химн, а след кратка пауза и американския.

Точно в единадесет четиридесет и осем нашият почетен гост, президентът Жеримски, ще хвърли сребърен долар. След това ще изведа двамата господа от игрището и ще ги доведа тук, където, надявам се, всички ще наблюдават как „Редскинс“ ще победи „Пакърс“.

Двамата президенти се засмяха.

Куке погледна към гостите, усмихвайки се с облекчение, че първата част от изпитанието му е приключила. После попита:

— Имате ли някакви въпроси?

— Да, Джон. Имам един въпрос — обади се Жеримски. — Не обясни защо ще хвърлям монетата.

— Защото капитанът, който отгатне дали е ези или тура, открива играта.

— Каква чудесна идея — възкликна Жеримски.

Колкото повече време минаваше, толкова по-често Конър поглеждаше часовника си. Не му се искаше да стои вътре в „Джъмбо Трон“ нито миг повече, отколкото бе необходимо, но се нуждаеше от време, за да свикне с пушката. Такъв модел не бе използвал от години.

Отново погледна часовника си. Единадесет и десет. Трябваше да изчака още седем минути. Колкото по-нетърпелив ставаш, толкова повече се увеличава рискът да се провалиш.

Единадесет и дванадесет. Замисли се за Крис Джаксън и за неговата саможертва, която му даваше шанс сега да е тук.

Единадесет и четиринадесет. Спомни си Джоан и за жестоката и ненужна смърт, на която я бе осъдил Гутенбърг, само защото бе негова секретарка.

Единадесет и петнадесет. Образите на Меги и Тара се появиха в съзнанието му. Ако успееше този път, може би щяха да заживеят спокойно. Ако се провалеше, надали щеше да ги види отново.

Единадесет и седемнадесет. Конър плъзна вратата на аварийния изход и бавно се измъкна от тясното пространство. Събра сили, преди да провеси крака от гредата и силно я стисна между бедрата си. Отново, без да поглежда надолу, бавно започна да се придвижва към пътеката.

Когато стигна до ръба, той се надигна и стъпи. Хвана се за парапета и няколко секунди остана неподвижен, за да се успокои. След това направи серия упражнения, за да раздвижи схванатите си стави.

Единадесет и двадесет и седем. Дълбоко пое въздух и отново преповтори наум плана си. Бързо тръгна към видеоекрана, спирайки единствено, за да вдигне празната кутийка от кока-кола, която бе оставил на стъпалото.

Почука силно на вратата. Без да чака отговор, той я отвори, влезе и извика, опитвайки се да надвие шума от вентилационната система:

— Аз съм.

Арни надникна над ръба, в дясната си ръка държеше пистолет.

— Изчезвай! — извика той. — Казах ти да не идваш, докато президентите са на игрището. Извади късмет, че не те надупчих.

— Извинявай — опита се да го успокои Конър. — Просто се сетих колко е горещо тук горе и ти донесох още една кола.

Той подаде нагоре празната кутия и Арни се наведе, за да я вземе със свободната си ръка. Когато пръстите му я докоснаха, Конър я пусна, сграбчи с всичка сила китката му и го дръпна надолу.

Арни изпищя ужасено, падна и удари главата си на металния под. Пушката му се плъзна встрани.

Конър скочи върху противника си, преди той да успее да се изправи. Когато Арни повдигна глава, Конър го удари от лявата страна на челюстта, сетне грабна белезниците, които висяха на колана му и ги щракна върху китките. По-скоро усети коляното, което се бе насочило към чатала му, но се измести бързо наляво и почти успя да избегне удара. Когато Арни се опита да се изправи на крака, Конър го удари още веднъж, този път в носа. Конър чу изхрущяването на костта, а по лицето на Арни потече кръв. Краката му се подкосиха и той се отпусна на пода. Конър отново го атакува и когато Арни се опита да се надигне, той го удари по дясното рамо. Този път той се сгромоляса на пода и остана неподвижен.

Конър разкъса дългата бяла престилка, свали бързо ризата, вратовръзката, панталоните, чорапите и шапката. Хвърли ги на купчина в ъгъла, сетне отключи белезниците на Арни и бързо съблече униформата му. Когато я облече откри, че обувките са два номера по-малки и че панталоните са му къси. Нямаше друг избор, освен да обуе отново чорапите си и спортните си обувки, които поне бяха черни. Не смяташе, че в хаоса, който се канеше да предизвика, някой би си припомнил, че агент от тайните служби не е носил униформени обувки.

Конър взе вратовръзката си от купчината с дрехи в ъгъла и здраво завърза глезените на Арни. Вдигна мъжа, който бе в безсъзнание, подпря го на стената, обви ръцете му около една желязна греда, която минаваше по ширината на „Джъмбо Трон“ и щракна белезниците. Накрая извади носната си кърпа, смачка я на топка и я натика в устата на Арни. Горкият кучи син, нямаше да се чувства добре няколко дни. Малка компенсация за него щеше да бъде загубата на онези няколко излишни килограма, за които му натякваха началниците.

— Нищо лично, приятелю — каза Конър.

Когато стигна до вратата, той си сложи шапката и слънчевите очила на Арни и вдигна пушката — М-16, както бе предположил. Не му харесваше кой знае колко, но щеше да свърши работа. Бързо се изкачи по стъпалата до площадката на втория етаж, където Анри бе стоял на пост, вдигна бинокъла и през процепа между панела и видеоекрана започна да разглежда тълпата долу.

Единадесет и тридесет и две. Бяха изминали три минути и тридесет и осем секунди откакто Конър бе влязъл. Беше си отпуснал четири минути за тази акция. Започна да диша дълбоко и равномерно. Неочаквано чу глас зад себе си.

— „Херкулес 3“.

Отначало не можа да осъзнае откъде идва звукът, но се сети за малкия радиопредавател, прикачен към колана на Арни. Бързо го откачи от там.

— „Херкулес 3“ слуша.

— За минута си помислих, че сме загубили връзка, Арни — казаха от специалните служби. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Конър. — Просто отидох да пусна една вода. Помислих си, че е по-добре да не го правя над тълпата.

— Правилно — разсмя се Брайтуайт. — Продължавай да оглеждаш своя район. След малко „Червената светлина“ и „Водопада“ ще излязат от игрището.

— Тъй вярно — потвърди Конър с акцент, за който майка му би го наказала.

Линията прекъсна.

Единадесет и тридесет и четири. Огледа стадиона. Почти всички червени и жълти седалки бяха заети. Опита се да не се разсейва от краката на мажоретките на „Редскинс“, които се вихреха точно под него.

Когато отборите излязоха от тунела в южния край на игрището, по стадиона се понесе рев. Състезателите тичаха бавно към центъра, а тълпата започна да скандира: „Ура за Редскинс“.

Конър вдигна бинокъла на Арни и погледна към осветителните кули над стадиона. Почти всички агенти гледаха към тълпата долу, дебнеха и за най-малкия признак за нещо нередно. Никой от тях не проявяваше интерес към посоката, откъдето щеше да дойде изстрелът. Конър забеляза младия Брад, който гледаше с бинокъл надолу към северния сектор, проверявайки го ред по ред. Момчето изглеждаше на седмото небе от щастие.

Конър се извърна и спря погледа си върху капитаните, застанали един срещу друг.

Единадесет и тридесет и шест. Нова вълна от аплодисменти се надигна, когато Джон Кент Куке гордо поведе двамата президенти към игрището. Следваха ги дузина телохранители, почти толкова едри, колкото и играчите. От пръв поглед Конър забеляза, че Жеримски и Лоурънс носят предпазни жилетки.

Искаше му се да насочи пушката към Жеримски и да вземе на мушка главата му, но не можеше да рискува някой от снайперистите на осветителните кули да го забележи. Знаеше, че са тренирани да се прицелват и стрелят за по-малко от три секунди.

Докато представяха играчите на президентите, Конър насочи вниманието си към знамето на „Редскинс“, което се развяваше над западната част на стадиона. Провери пушката и откри, както бе и очаквал, че тя е в идеално състояние и напълно заредена. Шумът от затварянето на цевта му подейства като сигнален изстрел и неочаквано усети, че сърцето му силно тупти.

Единадесет и четиридесет и една минута. Двамата президенти разговаряха с официалните гости. През бинокъла Конър видя как Джон Кент Куке нервно поглежда часовника си, навежда се и прошепва нещо в ухото на Лоурънс. Американският президент кимна, докосна лакътя на Жеримски и го поведе към пространството между двата отбора. Там, на тревата, имаше два малки бели кръга — единият с нарисувана вътре мечка, а другият с орел, така че двамата лидери да знаят къде точно да застанат.

— Дами и господа — изрече глас по високоговорителя. — Моля станете за руския национален химн.

Чу се потропване от седалки, хората се надигнаха от местата си, мнозина свалиха шапките си с емблемата на „Редскинс“, докато се обръщаха с лице към оркестъра и хора в западния край на игрището. Диригентът вдигна палката, направи пауза, сетне неочаквано я размаха с жар. Разнесе се мелодията, която малцина от зрителите бяха чували преди.

Въпреки че Конър в миналото бе стоял много пъти по време на руския национален химн, той трябваше да признае, че малко оркестри извън Русия знаеха в какво темпо трябва да бъде изсвирен и колко куплета има. Реши да изчака американския химн, преди да направи решителната крачка.

Когато руският химн завърши, играчите започнаха да правят упражнения на място за успокоение на нервите си. Конър изчака диригентът да вдигне палката си още веднъж, което щеше да му послужи за знак да се прицели в Жеримски. Погледна към знамето на пилона в далечната страна на стадиона. То сега висеше неподвижно, показвайки, че вятърът е стихнал.

Диригентът вдигна палката си за втори път. Конър постави пушката в процепа между триъгълната табела за реклами и видеоекрана, използвайки дървената рамка за опора. Разгледа игрището през оптичния мерник, сетне се прицели внимателно в задната част на главата на Жеримски.

Прозвучаха встъпителните звуци на американския химн и двамата президенти видимо замръзнаха по местата си. Конър издиша. Три… две… едно. Бавно натисна спусъка и точно в този момент Том Лоурънс вдигна дясната си ръка и я постави на сърцето си. Стреснат от внезапното движение, Жеримски се извърна наляво и куршумът прелетя безобидно покрай дясното му ухо. Седемдесет и осем хиляди фалшиви гласа потвърдиха, че никой не е чул тупването на парчето метал в тревата отвъд петдесетметровата линия.

Легнал по корем на платформата на осветителната кула, високо над свитата от официални лица, Брад гледаше напрегнато през бинокъла си надолу в тълпата. Очите му се спряха на „Джъмбо Трон“. На огромния екран се виждаше в едър план как президентът Лоурънс пееше националния химн с ръка на сърцето.

Брад продължи наблюдението си по-нататък, сетне внезапно върна бинокъла назад. Сторило му се бе, че е видял нещо в процепа между триъгълното табло за реклама и екрана. Погледна още веднъж… беше дулото на пушка, насочена към центъра на игрището от мястото, където преди малко бе видял Арни. Донастрои бинокъла си и различи лицето, което бе зърнал сутринта. Не се поколеба нито за миг.

— Там има пушка.

Брад говореше с такава настойчивост и авторитет, че Брайтуайт и двамата снайперисти моментално насочиха биноклите си към екрана. За миг се прицелиха в Конър, който се готвеше да стреля за втори път.

— Отпусни се — шепнеше си Конър. — Не бързай. Имаш достатъчно време.

Главата на Жеримски отново запълни кръгозора му. Конър подреди малките точици на оптичния мерник и отново издиша. Три… две…

Куршумът на Брайтуайт го удари в лявото рамо и го отхвърли назад. Вторият куршум прелетя там, където бе главата му преди миг.

Националният химн свърши.

Двадесет и девет годишният опит бе подготвил Конър за подобно развитие на нещата. Всичко в тялото му крещеше да избяга. Той незабавно започна да изпълнява план А, като се опитваше да преодолее измъчващата го болка в рамото. Залитайки стигна до вратата и тръгна по коридора. Искаше да побегне към вратата в далечния край, която водеше към публиката на стадиона, но откри, че се нуждае от цялата си сила само за да се движи. Четиридесет секунди по-късно, точно когато двамата президенти бяха изведени от игрището, той стигна до вратата. Чу рева на тълпата, когато „Редскинс“ се подготвиха да започнат играта.

Конър отключи, залитна към товарния асансьор и натисна бутона няколко пъти. Чу лекия шум от мотора, когато асансьорът започна бавно да се движи към седмо ниво. Очите му неспокойно оглеждаха наляво и надясно, търсейки и най-малката опасност. Болката в рамото ставаше все по-силна, но той знаеше, че засега не може да стори нищо. Първите места, които всеки агент от службата му би проверил, бяха местните болници. Погледна в шахтата и видя как таванът на асансьора се приближава. Бе на около петнадесет секунди разстояние от него. Но точно тогава внезапно спря. Изглежда някой товареше или разтоварваше на нивото с официалните ложи.

Инстинктивната реакция на Конър бе да се откаже от плана си за действие при непредвидени усложнения — нещо, което не бе правил никога в миналото. Знаеше, че не може да се мотае повече наоколо — ако чакаше още няколко секунди, някой щеше да го забележи.

Придвижи се обратно до вратата, която водеше към „Джъмбо Трон“ — дотолкова бързо, доколкото му позволяваха силите. Товарният асансьор потегли отново. След няколко секунди се появи табла със сандвичи, парче торта и кока-колата, която Арни бе очаквал.

Конър отново премина през вратата с табелка „Вход забранен“, оставяйки я отворена. Трябваше да събере цялата си сила и воля, за да прекоси седемдесетте метра. Знаеше, че агентите от отдела за разузнаване и защита щяха да влязат след броени секунди.

Двадесет и четири секунди по-късно Конър стигна до масивната носеща греда, която поддържаше целия екран. Хвана здраво парапета с дясната си ръка и се отпусна над ръба на платформата, точно когато вратата към коридора се отвори с трясък. Плъзна се под платформата и чу два чифта крака да тичат над него и да спират пред вратата на съоръжението. През един процеп видя как някакъв офицер с пистолет в ръка отваря вратата и, без да пристъпва вътре, се опитва да напипа ключа на осветлението.

Конър изчака светлината да светне и двамата офицери да влязат вътре в „Джъмбо Трон“, след което започна да лази по гредата, за трети път този ден. Но сега можеше да се държи само с едната ръка, което означаваше, че напредва доста бавно. От друга страна, се стараеше кръвта, която капеше от рамото му, да пада долу на земята от петметровата височина, а не върху гредата, където щяха лесно да я забележат.

Когато първият агент от тайните служби влезе в „Джъмбо Трон“, веднага забеляза окования с белезници за парапета Арни. Бавно започна да се приближава, оглеждайки се внимателно наоколо, докато не стигна до него. Партньорът му го прикриваше през цялото време. Отключи белезниците на Арни и внимателно го положи на земята, сетне извади кърпата от устата му и провери пулса. Беше жив.

Арни вдигна очи към тавана, но не проговори. Първият агент незабавно се втурна нагоре по стъпалата към второто ниво, а вторият го прикриваше. Офицерът внимателно се промъкна зад огромния екран. „Редскинс“ бяха отбелязали гол и над стадиона се разнесе оглушителен рев, но той сякаш не го чу. Стигна до другата стена, обърна се и кимна. Вторият офицер започна да се изкачва към най-горното ниво, където повтори същите движения.

Двамата агенти се върнаха, проверявайки още веднъж всяко възможно място за криене, когато по радиостанцията дойде съобщение.

— „Херкулес 7“.

— „Херкулес 7“ слуша.

— Има ли някаква следа от него?

— Няма никой, освен Арни, който бе закопчан за една греда по бельо. Двете врати бяха отключени и има капки кръв навсякъде, така че определено си го улучил. Трябва да е някъде наоколо. Носи униформата на Арни, няма да е трудно да бъде забелязан.

— Не разчитай на това — възрази Брайтуайт. — Ако е човекът, за когото си мисля, все още може да е съвсем близо до теб.

30.

Тримата мъже седяха в Овалния кабинет и слушаха касетата. Двама бяха облечени в официални костюми, а третият — в униформа.

— Как я намерихте? — попита Лоурънс.

— Беше в купчината дрехи, които Фицджералд е оставил във видеоекрана — обясни специалният агент Брайтуайт. — В задния джоб на джинсите му.

— Колко души са я чули? — запита Лойд, опитвайки се да прикрие тревогата си.

— Само ние тримата в тази стая, сър — отвърна Брайтуайт. — Щом я изслушах, веднага се свързах с вас. Дори не съм информирал шефа си.

— Благодарен съм ти за това, Бил — увери го президентът. — Но какво ще кажеш за хората, които са станали свидетели на инцидента в стадиона?

— Освен мен, само пет души знаят за случилото се и мога да гарантирам за тяхната дискретност — обясни Брайтуайт. — Четирима от тях работят при мен от десет и повече години и знаят достатъчно тайни, за да компрометират последните четирима президенти, да не говорим за половината конгресмени.

— Всъщност някой видя ли Фицджералд? — попита Лойд.

— Не, сър. Двамата агенти, които претърсиха „Джъмбо Трон“ веднага след инцидента, не откриха никакви следи от него, освен купчина дрехи, много кръв и един от моите хора, закопчан с белезници за една греда. След като изслушах касетата, се разпоредих да няма писмен или устен доклад за случая.

— Ами мъжът, който е висял на гредата? — попита президентът.

— Дадох му един месец отпуск по болест. Просто е загубил опора и се е плъзнал по корниза на сградата.

— Спомена за пети човек — подсети го Лойд.

— Да, сър, студент от колежа, който бе горе с нас на осветителната кула.

— Откъде можеш да си сигурен, че няма да проговори? — полюбопитства Лойд.

— Молбата му да постъпи в тайните служби е на бюрото ми — съобщи капитанът. — Смятам, че се надява да бъде назначен в моя отдел, веднага щом приключи с изпитите.

Президентът се усмихна и попита:

— А куршумът?

— След срещата разкопахме цялото игрище — отговори Брайтуайт и подаде на президента сплескано парче метал.

Лоурънс се надигна от бюрото си и се загледа през прозореца. Над Капитолия бе паднал здрач. Втренчи се в моравата, докато размишляваше за онова, което щеше да каже.

— Важно е да осъзнаеш едно нещо, Бил — накрая изрече той. — Гласът на касетата определено звучи като моя, но никога не съм предлагал на никого да убива Жеримски, или който и да било друг.

— Не се съмнявам в това, господин президент, иначе нямаше да съм тук. Но аз също искам да бъда откровен с вас. Ако някой от тайните служби бе разбрал, че точно Фицджералд е бил в „Джъмбо Трон“, вероятно щяха да му помогнат да избяга.

— Що за човек е този, който може да внуши такава лоялност? — възкликна Лоурънс.

— Във вашия свят навярно това е Ейбрахам Линкълн — обясни Брайтуайт. — В нашия — Конър Фицджералд.

— Бих искал да се запозная с него.

— Ще бъде трудно, сър. Дори да е жив, изглежда е изчезнал от лицето на земята. Не бих искал кариерата ми да зависи от неговото арестуване.

— Господин президент — намеси се Лойд, — закъснявате вече със седем минути за вечерята в руското посолство.

Лоурънс се усмихна и се ръкува с Брайтуайт.

— Още един добър човек, за когото не мога да кажа на американския народ — усмихна се горчиво той. — Предполагам, че пак ще сте дежурен тази вечер.

— Да, сър. Назначен съм да отговарям за сигурността по време на визитата на президента Жеримски.

— Тогава ще се видим по-късно, Бил. Ако научиш нещо ново за Фицджералд, бих желал да го чуя веднага.

— Разбира се, сър. — Брайтуайт се обърна и напусна кабинета.

Лоурънс и Лойд тръгнаха мълчаливо към южната част, където ги очакваха девет лимузини със запалени мотори. Веднага щом президентът седна на задната седалка в шестата кола, той се обърна към Анди:

— Къде може да е той сега, Анди?

— Нямам представа, сър. Но ако имах, сигурно щях да се присъединя към хората на Брайтуайт и да му помогна да избяга.

— Защо някой като него не оглавява ЦРУ?

— Можеше да е така, ако Джаксън бе жив.

Лоурънс се обърна да погледне през прозореца. Нещо го измъчваше откакто бе напуснал стадиона, но когато моторизираният ескорт мина през вратите на руското посолство, все още не бе дошъл до никакво заключение.

— Защо изглежда толкова ядосан? — учуди се Лоурънс, забелязвайки Жеримски нервно да крачи пред посолството.

Лойд погледна часовника си:

— Закъснели сте със седемнадесет минути, сър.

— Това едва ли е толкова важно. Откровено казано, този проклетник трябва да е доволен, че остана жив.

— Не мисля, че това е нещо, което можете да използвате като извинение, сър.

Автоколоната спря пред руския президент. Лоурънс излезе от колата и се обърна към него:

— Здравейте, Виктор. Извинете, че закъсняхме с няколко минути.

Жеримски не направи опит да скрие недоволството си. След хладно ръкостискане, той поведе почетния си гост нагоре по стъпалата до пълната приемна, без да промълви нито дума. Сетне се извини формално и остави президента на САЩ на египетския посланик.

Лоурънс огледа залата, докато посланикът се опитваше да го заинтригува с изложбата на древноегипетски предмети, открита наскоро.

— Да, опитвах се да намеря „прозорец“ в графика си, за да я посетя — постара се да бъде любезен президентът, без да се замисля. — Всеки, който я е видял, твърди, че е великолепна.

Египетският посланик грейна от задоволство. В този миг Лоурънс съзря човека, когото търсеше. Наложи се да поговори с още трима посланика, с две от съпругите на дипломати и с политическия кореспондент на „Правда“, преди да успее да се добере до Хари Ноърс, без да предизвика подозрение.

— Добър вечер, господин президент — поздрави министърът на правосъдието. — Сигурно сте доволен от резултата на мача този следобед.

— Разбира се, Хари — сърдечно отвърна Лоурънс. — Винаги съм казвал, че „Пакърс“ ще пометат „Редскинс“ по всяко време и на всяко място.

Той сниши глас.

— Искам да дойдеш в кабинета ми в полунощ. Нужен ми е съветът ти по един правен въпрос.

— Разбира се, сър — тихо отвърна министърът на правосъдието.

— Рита — каза президентът, като се обърна надясно, — беше ми приятно да се видим този следобед.

Госпожа Куке отвърна на усмивката му. Прозвуча гонг и икономът обяви, че вечерята е сервирана. Разговорите утихнаха и гостите се отправиха към трапезната зала.

Лоурънс бе настанен между госпожа Петровска, съпругата на посланика, и Юри Олгивич, новоназначения ръководител на руската търговска делегация. Президентът скоро откри, че Олгивич не знае нито дума английски — още един от тънките намеци на Жеримски относно мнението му за разширяване на търговските взаимоотношения между двете страни.

— Сигурно сте доволен от резултата на мача — започна разговор съпругата на руския посланик, докато пред президента поставиха купа с борш.

— Така е, но смятам, че по-голямата част от публиката не споделяше радостта ми, Олга.

Госпожа Петровска се усмихна.

— Успявахте ли да разберете какво става на терена? — попита Лоурънс, взимайки лъжицата за супа.

— Не съвсем — призна тя. — Но имах щастието да седя до господин Пъг Уошър, който нямаше нищо против да отговаря на въпросите ми.

Президентът изпусна лъжицата си, преди да е преглътнал супата. Потърси с очи Лойд, който седеше от другата страна, и подпря с юмрук брадичката си — този знак означаваше, че се налага да говори с него спешно.

Лойд измърмори някакво извинение на жената от дясната му страна, сетне сгъна салфетката си, остави я на масата и тръгна към президента.

— Трябва незабавно да се видя с Брайтуайт — прошепна Лоурънс. — Мисля, че знам как да открием Фицджералд.

Лойд излезе от стаята, без да каже нито дума, а супата на президента бе отнесена светкавично.

Лоурънс се опита да се съсредоточи върху това, което му говореше съпругата на руския посланик, но не можеше да престане да мисли за Фицджералд. Тя бе казала нещо от типа колко ще й липсват Щатите, когато съпругът й се пенсионира.

— И кога ще бъде това? — попита президентът, без изобщо да се интересува от отговора й.

— След около осемнадесет месеца — отвърна госпожа Петровска.

Пред президента поставиха чиния със студено говеждо. Той продължи разговора, докато един сервитьор не поднесе някакви зеленчуци, а друг — картофи. Вдигна ножа и вилицата си в момента, в който Лойд влезе в стаята. Миг след това той бе до президента:

— Брайтуайт ви очаква в задната част на „Стейджкоуч“.

— Надявам се, че нямате проблем — каза госпожа Петровска, щом Лоурънс сгъна салфетката си.

— Не е нещо важно, Олга — увери я Лоурънс. — Просто не могат да намерят речта ми. Не се притеснявай, зная съвсем точно къде съм я сложил.

Той стана и напусна залата. Жеримски проследи с поглед всяка негова стъпка.

Лоурънс слезе по дървената стълба, мина през парадния вход на посолството и бързо скочи на задната седалка на третата кола.

Лойд и шофьорът стояха до лимузината, заобиколена от дузина агенти на тайните служби, които се оглеждаха във всички посоки.

— Бил, има един човек, който със сигурност знае къде е скривалището на Фицджералд, ако той все още е на стадиона. Намери Пъг Уошър, и мога да се обзаложа, че ще откриеш и Фицджералд.

След няколко минути президентът отвори вратата на колата и излезе.

— Добре, Анди — измърмори той, — да се връщаме, преди да са открили с какво се занимаваме.

— А с какво се занимаваме? — попита Лойд, следвайки президента по стълбите.

— После ще ти кажа — отвърна Лоурънс, влизайки в балната зала.

— Но, сър, все пак трябва да…

— Не сега — сряза го Лоурънс, заемайки мястото си до съпругата на посланика, като се усмихваше извинително.

— Открихте ли я? — запита тя.

— Какво да открия?

— Вашата реч — напомни му госпожа Петровска, докато Лойд поставяше една папка между тях.

— Разбира се — каза Лоурънс, потупвайки папката. — Впрочем, Олга, как е дъщеря ви? Наташа се казваше, нали? Още ли изучава Фра Анджело във Флоренция?

Той отново посегна към ножа и вилицата.

Президентът погледна към Жеримски, в този миг сервитьорите отново се появиха, за да отнесат чиниите. Той остави приборите си, взе някакво твърдо хлебче, тънко намазано с масло, и се заслуша в разказа за първата година от следването на Наташа Петровска във Флоренция. Не можеше да не забележи, че руският президент става все по-нервен, колкото повече наближава времето за речта му. Веднага предположи, че Жеримски ще произнесе още една от неговите непредвидими и бомбастични речи. Тази мисъл му развали апетита и той не дояде суфлето от малини.

Когато Жеримски най-после се изправи, за да поздрави гостите си, дори най-ревностните му привърженици бяха принудени да признаят, че думите му са банални. Хората, които го наблюдаваха особено внимателно, се учудиха защо се обръща предимно към голямата статуя на Ленин, поставена на балкона над балната зала. Лоурънс помисли, че вероятно е нова, тъй като би могъл да се закълне, че тази скулптура липсваше на прощалната вечеря на Борис.

Очакваше Жеримски отново да се спре на темата от посланието си към Конгреса от предишния ден, но той не го направи. За облекчение на Лоурънс, той се придържаше стриктно към учтивия текст, който бе изпратен в Белия дом този следобед. Лоурънс погледна към собственото си слово, обсъдено набързо с Анди в колата. Той бе надраскал няколко предложения по полетата, но нямаше никакви остроумни фрази, нито запомнящи се абзаци в цялата реч. Но в интерес на истината, Анди бе зает през целия ден.

— Разрешете ми да завърша, като изкажа благодарността си към американския народ за гостоприемството и топлото посрещане, което получих навсякъде по време на моята визита във великата ви страна, особено от господин президента, Том Лоурънс.

Аплодисментите, които се разнесоха след речта, бяха толкова силни и продължителни, че Лоурънс вдигна очи от бележките в папката. Жеримски отново бе застанал неподвижно, загледан в статуята на Ленин. Чакаше аплодисментите да затихнат, преди да си седне на мястото. Не изглеждаше никак доволен, което не изненада Лоурънс, тъй като по негово мнение речта бе приета далеч по-великодушно, отколкото заслужаваше.

Лоурънс се изправи да отговори. Неговата реч бе приета с любезен интерес, но едва ли — с ентусиазъм. Той завърши с думите:

— Нека се надяваме, Виктор, че това е само първото от множеството посещения, които ще направите у нас. От името на всички гости, пожелавам ви утре добър полет за дома.

Лоурънс мислеше, че две лъжи в едно изречение е малко прекалено дори за политик, и му се искаше да бе намерил време да прочете текста предварително. Седна след почтително ръкопляскане, но това бе нищо в сравнение с овациите, които получи Жеримски за също толкова баналната си реч.

След като сервираха кафето, Жеримски стана от мястото си и отиде до двойните врати в отдалечения край на залата. Скоро той започна да се сбогува на висок глас, давайки ясно да се разбере, че желае гостите да напуснат помещението колкото е възможно по-бързо.

Малко след като няколко часовника в посолството биха десет часа, Лоурънс се изправи и бавно се запъти към домакина си. Но подобно на Цезар на Капитолия, непрекъснато го спираха различни граждани, желаещи да се докоснат до крайчеца на императорските одежди. Когато най-после стигна до вратата, Жеримски му се поклони леко, преди да го придружи по стълбището до първия етаж. Тъй като руснакът не проговори, Лоурънс се загледа в статуята, изобразяваща Христос на кръста, поставена на първата площадка. Сега, когато бе с гръб към Ленин, той се учуди как ли е оцелял Христос. В долната част на каменното стълбище той се обърна, за да махне на домакина си, но Жеримски вече се бе скрил вътре в посолството. Ако си бе направил труда да изпрати Лоурънс навън, щеше да види агентите от специалните тайни служби, които го чакаха да се качи в лимузината си.

Брайтуайт не каза нищо, докато вратата не се затвори.

— Бяхте прав, сър.

Първия човек, когото Жеримски видя, когато се върна в посолството, бе посланикът. Негово Превъзходителство се усмихна многообещаващо.

— Тук ли е Романов? — изрева Жеримски, неспособен да крие гнева си нито миг повече.

— Да, господин президент — отвърна посланикът, догонвайки своя лидер. — Той…

— Доведи го при мен незабавно.

— Къде да ви намеря?

— Там, където бе вашият кабинет.

Петровски забързано се отправи в обратната посока.

Жеримски тръгна по дългия мраморен коридор, едва задържайки крачката си, отвори вратата на кабинета на посланика с един удар с юмрук. Първото нещо, което видя, бе пушката, поставена върху бюрото. Той седна на големия кожен стол, на който обикновено се настаняваше посланикът.

Докато нетърпеливо чакаше пристигането му, вдигна пушката и започна да я изучава внимателно. Загледа се в барабана, където куршумът си стоеше все още на мястото. Когато допря приклада до рамото си, усети перфектния баланс на оръжието и за пръв път осъзна защо Фицджералд бе готов да прелети половин Америка, за да открие пушка като тази.

Тогава забеляза, че ударникът е сменен.

Жеримски чу забързаните стъпки на двамата мъже по мраморния коридор. Непосредствено преди да стигнат до кабинета, той свали пушката в скута си.

Те почти се втурнаха в стаята. Жеримски безцеремонно им посочи два стола от другата страна на бюрото.

— Къде е Фицджералд? — кресна той, преди Романов да успее да седне. — Уверихте ме в тази стая, че той ще бъде тук в четири днес следобед. „Нищо няма да се обърка“, похвалихте се вие. Това са точните ви думи.

— Такова бе нашето споразумение, когато разговарях с него малко след полунощ, господин президент.

— Е, какво се случи между полунощ и четири часа?

— Когато хората ми го придружиха до града рано тази сутрин, шофьорът бил принуден да спре на един светофар. Фицджералд скочил от колата, побягнал към другата страна на пътя и се хвърлил в някакво минаващо такси. Преследвали са таксито до летище Дълес, но когато са го настигнали пред входа на летището, се оказало, че Фицджералд не е бил в него.

— Истината е, че сте му позволили да избяга — сърдито коментира Жеримски. — Ето това се е случило!

Романов сведе глава и не отвърна нищо. Гласът на президента се сниши до шепот:

— Доколкото знам в мафията си имате кодекс — каза той, щраквайки задната част на цевта, — тези, които се провалят при изпълнение на договор ги чака смърт.

Романов погледна с ужас към Жеримски, който вдигна пушката и я насочи в гърдите му.

— Така ли е, или не? — тихо запита президентът.

Романов кимна. Жеримски се усмихна на мъжа, който бе приел присъдата на собствения си съд, и спокойно натисна спусъка. Куршумът разкъса гърдите на Романов на сантиметър под сърцето, силата на удара отхвърли отпуснатото му тяло към стената, където се задържа минута-две, преди да се смъкне на килима. Частици от мускули и кости се бяха разлетели във всички посоки. Стените, килимът, костюмът на посланика и бялата му плисирана риза бяха опръскани с кръв.

Жеримски бавно се извърна, заставайки лице срещу лице с бившия си пратеник във Вашингтон.

— Не, не — извика Петровски и падна на колене. — Ще си подам оставката, ще я подам.

Жеримски натисна спусъка втори път. Щом чу прещракването, той си спомни, че в цевта имаше само един куршум. Надигна се от стола, на лицето му се изписа разочарование.

— Трябва да дадеш костюма си за чистене — отбеляза той, сякаш посланикът бе изцапал с жълтък ръкава си.

Президентът остави пушката обратно на бюрото.

— Приемам оставката ти. Но преди да почистиш кабинета си, погрижи се това, което е останало от Романов, да бъде събрано и изпратено в Санкт Петербург. — Той тръгна към вратата. — И го направи бързо — искам да съм там, когато ги погребват заедно с баща му.

Петровски, все още на колене, не отговори. Повръщаше му се и се страхуваше да отвори уста.

Когато Жеримски стигна до вратата, той се извърна и погледна свития от страх дипломат.

— При тези обстоятелства, може би ще е най-разумно да се погрижиш тялото да бъде изпратено обратно с дипломатическата поща.

31.

Валеше силен сняг. Жеримски се изкачи по стъпалата на очакващия го „Илюшин“, около самолета се бе образувал бял килим. Том Лоурънс стоеше на асфалта, облечен в дълго черно палто. Един от сътрудниците държеше голям чадър над главата му.

Жеримски се скри в самолета, без дори да се обърне и да махне към камерите и фотоапаратите. Идеята, че дните около Коледа са най-подходящото време за проява на добра воля между всички хора, явно не му правеше впечатление.

Държавният департамент вече бе публикувал материал за успешната визита на руския президент, за значителните стъпки направени от двете страни, и за надеждите за по-нататъшно сътрудничество. „Полезна и конструктивна“ бяха думите, на които Лари Харингтън се бе спрял преди сутрешната пресконференция, а като допълнение бе избрал „стъпка напред“. Журналистите, които току-що бяха станали свидетели на отпътуването на Жеримски, щяха да интерпретират посещението като „безполезно и неконструктивно“ и несъмнено „крачка назад“.

Броени мигове след като сивата врата се затвори, „Илюшин“ се устреми напред, сякаш също като господаря си, нямаше търпение да избяга.

Лоурънс пръв се обърна с гръб към движещия се с грохот по пистата самолет. Отправи се към очакващия го хеликоптер, където видя Анди със слушалка на ухото. Щом перките се завъртяха, Лойд бързо приключи разговора. Хеликоптерът се издигна и Лойд се наклони към президента, за да го уведоми за изхода от неотложната операция, проведена рано тази сутрин в болницата „Уолтър Рийд“. Лоурънс кимна, докато Анди обясняваше какъв вид действия бе препоръчал Брайтуайт.

— Лично ще позвъня на госпожа Фицджералд — заяви той.

Двамата прекараха останалото време в подготовка за предстоящата среща. Президентският хеликоптер се приземи на южната морава и никой от тях не проговори по пътя към Белия дом. Секретарката на Лоурънс го очакваше притеснено пред вратата на Овалния кабинет.

— Добро утро, Рут — поздрави я президентът за трети път тази сутрин.

И двамата бяха останали будни през по-голямата част от нощта.

В полунощ министърът на правосъдието бе пристигнал неофициално и бе обяснил на Рут Престън, че е повикан от президента. Това посещение не бе отбелязано в бележника на секретарката. В два часа сутринта президентът, Лойд и министърът на правосъдието тръгнаха за болницата „Уолтър Рийд“. Тази визита не бе отбелязана никъде, нито пък името на пациента, когото щяха да видят. Върнаха се след час и прекараха деветдесет минути в Овалния кабинет. Президентът бе наредил никой да не го безпокои. Когато Рут пристигна в Белия дом в осем и десет на следващата сутрин, президентът вече бе на път към военновъздушната база „Ендрюс“, за да изпълни последния си ангажимент към Жеримски.

Въпреки че бе облякъл друг костюм, риза и вратовръзка, Рут се съмняваше, че президентът си е лягал тази нощ.

— Какво следва сега, Рут? — запита той, макар много добре да знаеше с кого е следващата му среща.

— Хората за срещата ви в десет часа чакат във фоайето от четиридесет минути.

— Така ли? Тогава ги покани.

Президентът влезе в Овалния кабинет, отвори чекмеджето на бюрото си и извади два листа и една аудиокасета. Остави листовете пред себе си, а касетата — в касетофона на бюрото. Анди Лойд дойде с две папки под мишница и зае мястото си до президента.

— Носиш ли клетвената декларация? — попита Лоурънс.

— Да, сър — отвърна Лойд.

На вратата се почука. Рут отвори и съобщи:

— Директорът и заместник-директорът на ЦРУ.

— Добро утро, господин президент — ведро поздрави Хелън Декстър на влизане в Овалния кабинет, следвана от заместника си.

Тя също носеше папка.

Лоурънс не отвърна на поздрава й.

— Мога да ви зарадвам — обяви тя, докато сядаше на един от столовете срещу президента. — Успях да се справя с проблема, за който се страхувахме, че може да възникне по време на визитата на руския президент. Всъщност имаме основателни причини да смятаме, че въпросният човек вече не представлява опасност за страната.

— Възможно ли е това да е същият човек, с когото разговарях по телефона преди няколко седмици? — запита Лоурънс, отпускайки се назад в креслото.

— Не съм напълно сигурна, че ви разбирам, господин президент — отвърна Декстър.

— Тогава позволете ми да ви осветля по въпроса — обади се Лоурънс.

Наведе се напред и натисна бутона на касетофона за прослушване.

Лоурънс натисна стоп-бутона.

— Несъмнено имате някакво просто обяснение как и защо е проведен този разговор.

— Наистина не съм съвсем сигурна, че ви разбирам, господин президент. ЦРУ не е упълномощено да следи личните ви телефонни разговори.

— Това може да е вярно, а може и да не е — коментира президентът. — Но точно този разговор, както добре знаете, не се е водил от този кабинет.

— Нима обвинявате ЦРУ в…

— Не. Обвинението е насочено лично към вас.

— Господин президент, това някакъв вид шега ли е?

— Изглеждам ли ви така, сякаш се шегувам? — попита президентът и отново натисна бутона „старт“.

Президентът се наведе напред и отново натисна стоп-бутона.

— Има още, ако искате да го чуете.

— Уверявам ви — започна Декстър, — че операцията, за която говори Фицджералд, не е нищо повече от рутинно упражнение.

— Да не би да се опитвате да ме накарате да повярвам, че убийството на руския президент сега се смята от ЦРУ за рутинно упражнение? — възкликна Лоурънс.

— Никога не сме имали намерение да убиваме Жеримски — остро възрази Декстър.

— Само че един невинен човек увисна на въжето — рязко отвърна президентът.

Последва дълго мълчание, преди той да добави:

— И по този начин отпада всяко доказателство, че именно вие сте тази, която е поръчала убийството на Рикардо Гусман в Колумбия.

— Господин президент, мога да ви уверя, че ЦРУ няма нищо общо с…

— Рано тази сутрин Конър Фицджералд не каза точно това — прекъсна я Лоурънс.

Декстър онемя.

— Може би ще си направите труда да прочетете клетвената декларация, която той подписа в присъствието на министъра на правосъдието.

Анди Лойд отвори първата папка и подаде на Декстър и Гутенбърг копия от декларацията, подписана от Конър и заверена с подписа на министъра на правосъдието. Щом двамата започнаха да четат, Лоурънс забеляза, че капки пот избиха по челото на Гутенбърг.

— Вслушах се в съвета на министъра на правосъдието и упълномощих специалните служби да ви арестуват по обвинение в държавна измяна. Обясниха ми, че за това дават една-единствена присъда.

Декстър стисна устни, но заместникът й потрепери.

— Разбира се, има вероятност Ник да не е имал представа, че директорът няма необходимите правомощия за издаването на подобни заповеди.

— Абсолютно вярно, сър — побърза да потвърди Гутенбърг. — Всъщност тя ме накара да повярвам, че инструкциите да се убие Гусман идват направо от Белия дом.

— Знаех си, че това ще кажеш, Ник — отбеляза президентът. — И ако сметнеш, че можеш да подпишеш този документ — той бутна по бюрото един лист — министърът на правосъдието ми даде да разбера, че смъртното наказание може да бъде заменено с доживотен затвор.

— Не го подписвай, каквото и да е! — заповяда Декстър.

Гутенбърг не й обърна внимание. Извади писалка от джоба си и подписа своята оставка като заместник-директор на ЦРУ, която влизаше в сила от девет часа същата сутрин.

Декстър го изгледа свирепо с неприкрито презрение.

— Ако беше отказал да се оттеглиш, те нямаше как да те принудят. Мъжете са такива безгръбначни влечуги.

Тя му обърна гръб и застана с лице към президента, който побутна втория лист по бюрото. Декстър сведе поглед и прочете собствената си оставка като директор на ЦРУ, влизаща в сила също от девет часа сутринта. Вдигна предизвикателно очи към Лоурънс и заяви:

— Няма да подпиша нищо, господин президент. Би трябвало да сте разбрали досега, че не се плаша толкова лесно.

— Ваша работа, Хелън, но ако откажете да постъпите благородно като Ник — предупреди я Лоурънс — ще бъде приведена в действие заповедта за арестуването ви. Пред вратата на този кабинет двама агенти ви очакват.

— Не можете да ме подведете, Лоурънс — гневно извика Декстър и се изправи.

— Господин Гутенбърг — обърна се към него Лойд, щом тя тръгна към вратата, без да подпише оставката си. — Смятам, че доживотен затвор, без надежда за освобождаване, е твърде висока цена при дадените обстоятелства. Особено ако са ви изиграли и не сте имали представа за действията на началника си.

Гутенбърг кимна. Декстър почти стигна до вратата.

— Бих помислил за присъда от шест или може би седем години, а с малка помощ от Белия дом, ще останете в затвора не повече от три-четири.

Декстър се закова на място.

— Но естествено, това означава да се съгласите да…

— Съгласен съм с всичко. Всичко — запелтечи Гутенбърг.

— … да станете свидетел на обвинението.

Гутенбърг кимна пак, а Лойд извади други два листа с писмени клетвени декларации от втората папка. Бившият заместник-директор бързо прочете документа, преди да се подпише в долния край на втората страница.

Директорът задържа ръката си върху дръжката на вратата, сетне се обърна и бавно се върна на мястото си. Отправи последен поглед, пълен с отвращение, към бившия си заместник, преди да вземе писалката и надраска подписа си в отбелязаното с кръстче място.

— Ти си глупак, Гутенбърг — изсъска тя. — Никога нямаше да рискуват да изправят Фицджералд на свидетелското място в съда. Всеки горе-долу нормален адвокат би го разкъсал на парчета. А без Фицджералд няма процес. Сигурна съм, че министърът на правосъдието вече им го е обяснил.

Тя отново се обърна и тръгна към вратата.

— Хелън е напълно права — заяви Лоурънс, като взе трите документа и ги подаде на Лойд. — Ако делото изобщо стигнеше до съдебната зала, никога не бихме могли да използваме Фицджералд.

Декстър замръзна на място за втори път — мастилото на подписа й още не бе изсъхнало.

— За съжаление — започна президентът. Той помълча малко и след това продължи. — Трябва да ви информирам, че Конър Фицджералд почина в седем часа и четиридесет и три минути.