Професионалистът

32.

Кортежът бавно се движеше по стръмния склон на хълма.

Арлингтънското гробище бе пълно с хора, въпреки че мъжът, когото изпращаха днес, не бе търсил обществено признание. Президентът на САЩ се бе изправил до гроба, а до него стояха Анди Лойд и министърът на правосъдието. С лице към тях бе жената, която не вдигна глава през последните четиридесет минути. От дясната й страна бе застанала дъщеря й Тара, а отляво — бъдещият й зет Стюарт Маккензи.

Тримата бяха долетели от Сидни преди два дни, след като президентът им се бе обадил. Множеството хора, събрало се около гроба, не остави никакво съмнение у Меги Фицджералд колко много приятели и почитатели бе оставил Конър след себе си.

На срещата в Белия дом предишния ден Том Лоурънс бе казал на вдовицата на Конър, че последните му думи са били за любовта му към нея и Тара. Президентът бе добавил, че ще запомни за цял живот съпруга й, въпреки че го е срещнал само веднъж.

„Това са думи на човек, който се среща със стотици хора всеки ден“ — написа Тара в дневника си същата вечер.

На няколко крачки зад президента бе застанал новият директор на ЦРУ и група мъже и жени, които нямаха намерение да отидат на работа в този ден. Те бяха дошли от четирите краища на света, за да присъстват на погребението.

Висок, едър мъж с оплешивяла глава стоеше малко встрани от опечалените и плачеше неудържимо. Никой от присъстващите не би повярвал, че това е най-безпощадният преследвач на гангстери в Южна Африка. Престъпниците щяха да са много доволни, ако знаеха, че Карл Койтър е извън страната за няколко дни.

Много хора от ФБР и тайните служби също присъстваха. Капитан Уилям Брайтуайт стоеше начело на дузина стрелци, всеки от които би бил доволен да завърши дните си като Конър Фицджералд.

Високо по склона на хълма, докъдето стигаше погледа, стояха близките от Чикаго, учени от Джорджтаун, партньори на бридж, ирландски танцьори, поети и хора от всички класи и категории. Те стояха със сведени глави в памет на човека, когото обичаха и уважаваха.

Кортежът спря на няколко метра от гроба. Осем мъже вдигнаха ковчега от катафалката и бавно го понесоха. Капакът бе покрит с американския флаг, а върху него бяха подредени отличията на покойника. Почетният медал бе поставен по средата. Когато осемте мъже стигнаха до гроба, те внимателно поставиха ковчега на земята и се присъединиха към останалите опечалени.

Отец Греъм, който бе свещеник на семейството от тридесет години, вдигна ръце нагоре.

— Приятели мои — започна той. — Свещениците често изпращат в последния им път свои енориаши, които едва познават и чиито постижения невинаги са им известни, но това не може да се каже за Конър Фицджералд. Като студент, той ще бъде запомнен като един от най-добрите футболисти в университета Нотр Дам. Едва ли ще успея да изразя с мои думи достойнствата му като войник, за това ще използвам думите на неговия взводен командир Кристофър Джаксън: „Безстрашен офицер, който пред лицето на опасността винаги мисли за живота на останалите, а своя собствен пренебрегва“. Като професионалист, той служи почти тридесет години на страната си. Трябва само да се огледаме наоколо, за да разберем колко го уважават неговите колеги. Но най-вече ще го запомним като съпруг на Меги и баща на Тара. Сърцето ми се къса за тях двете. — Отец Греъм снижи глас. — Щастлив съм, че бях негов приятел. Очаквах с нетърпение да играем бридж през коледните празници — всъщност, надявах се да спечеля обратно десетте долара, които загубих точно преди да замине за последната си задача. Мили Боже, с радост бих дал всичко, което притежавам, за да мога още веднъж да загубя партия бридж от него.

Спортист, войник, професионалист, баща и любим, приятел, а за мен — въпреки че нямах смелостта да го кажа в негово присъствие, защото би се изсмял — герой.

Погребан недалеч от теб, Конър, е друг американски герой. — Възрастният свещеник вдигна глава. — Ако аз бях Джон Фицджералд Кенеди, щях да съм горд, че лежа в същото гробище редом с Конър Фицджералд.

Осемте мъже пристъпиха напред и спуснаха ковчега в гроба. Отец Греъм го прекръсти, взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега.

— Прах при прахта, пръст при пръстта — напяваше той, докато един тръбач от морската пехота засвири.

Почетната стража сгъна националния флаг във формата на триъгълник. Младият кадет, роден в Чикаго като Конър, трябваше да връчи флага на вдовицата с думите: „Госпожо, от името на президента на САЩ“, но днес той замарширува в друга посока. Седем морски пехотинци вдигнаха пушките си във въздуха и изстреляха двадесет и един салюта, докато младият кадет застана мирно пред президента и му предаде флага.

Том Лоурънс го пое, бавно заобиколи гроба и се изправи пред вдовицата. Меги вдигна глава и се опита да се усмихне, когато президентът й връчи флага.

— От името на благодарната нация ви връчвам знамето на страната ни. Заобиколена сте с приятели, които добре са познавали съпруга ви. Бих искал да имам същата привилегия. — Президентът склони глава и се върна на мястото си.

Когато оркестърът на морската пехота започна да свири националния химн, той сложи ръка на сърцето си.

Никой не помръдна, докато Меги, придружена от Тара и Стюарт, не тръгна към изхода на гробищата. Тя остана там почти цял час, подавайки ръка на всеки опечален, който бе присъствал на погребението.

Двама мъже бяха останали на билото на хълма по време на церемонията. Бяха долетели от Русия предния ден. Не бяха дошли да жалеят, а да се уверят и да докладват в Санкт Петербург, че техните услуги вече не са необходими.

33.

Стюарт вдигна поглед от първата страница на „Сидни морнинг хералд“, когато Меги влезе в кухнята, облечена с пуловер и джинси. Живееха в една къща повече от шест месеца, но никога не бе я виждал с несресана коса.

— Добро утро, Стюарт — поздрави тя. — Има ли нещо интересно във вестника?

— Жеримски демонстрира сила при най-малка възможност — отвърна Стюарт. — А вашият президент продължава да се държи на положение. Поне такова е мнението на московския кореспондент на „Хералд“.

— Жеримски би пуснал атомна бомба върху Белия дом, ако сметне, че може да се отърве без последствия — заяви Меги. — Няма ли нещо по-оптимистично във вестника тази събота?

— Премиерът обяви датата за втория референдум по въпроса дали Австралия да стане република.

— Вие в тази страна сте толкова мудни — отбеляза Меги, сипвайки овесени ядки в купичка, — ние се отървахме от англичаните преди повече от двеста години.

— Сигурен съм, че няма да ни отнеме чак толкова дълго време — възкликна Стюарт и се засмя, когато в кухнята влезе жена му по халат.

— Добро утро — сънено изрече тя.

Меги отиде да я целуне по бузата.

— Ти седни и хапни нещо, а аз ще направя омлет. Наистина не бива да…

— Мамо, бременна съм, не умирам от туберкулоза — подразни се Тара. — Купичка овесени ядки с мляко е достатъчно.

— Зная, само че…

— Май никога няма да престанеш да се тревожиш — допълни Тара и прегърна майка си. — Ще ти кажа една тайна. Няма медицинско доказателство, че помятанията са наследствени. Само неспокойните майки мислят така. Каква е новината тази сутрин? — обърна се тя към Стюарт.

— Моят случай в съда е на шестнадесета страница — каза той и посочи трите кратки параграфа, скрити в долния ляв ъгъл на страницата.

Тара прочете съобщението два пъти, преди да промълви:

— Но те дори не споменават името ти.

— Не. Изглежда в този момент се интересуват повече от клиента — призна Стюарт. — Но ако успея да го отърва, нещата могат да се променят.

— Надявам се да не го отървеш — бе откровена Меги, докато чупеше второто яйце. — Смятам, че твоят клиент е голямо влечуго и трябва да прекара остатъка от живота си в затвора.

— За това, че е откраднал 73 долара? — невярващо попита Стюарт.

— От беззащитна старица.

— Но е било за пръв път.

— Вероятно искаш да кажеш, че за пръв път са го хванали — възрази Меги.

— Знаеш ли, от теб би станал първокласен прокурор — отбеляза Стюарт. — Защо не прекъснеш лекциите си и не се запишеш в Юридическия факултет? Имай предвид, че доживотната присъда за кражба на 73 долара едва ли ще се хареса на всички.

— Може да останеш изненадан, млади момко — подхвърли Меги.

На изтривалката се чу шум.

— Аз ще ги взема — уведоми Стюарт, ставайки от масата.

— Стюарт е прав — настоя Тара, когато майка й постави омлета пред нея. — Не бива да си губиш времето като безплатна домашна помощничка. Ти можеш много повече.

— Благодаря ти, мила — смутено промълви Меги. Тя се върна до печката и чукна още едно яйце. — Но на мен ми харесва да живея с вас двамата. Боя се само да не прекаля с гостоприемството ви.

— Разбира се, че не — увери я Тара. — Но изминаха повече от шест месеца откакто…

— Зная, скъпа, но ми трябва още малко време, преди да събера сили да се върна във Вашингтон. Ще се оправя за есенния семестър.

— Защо никога не приемаш покани за неща, които биха ти харесали?

— Какви например?

— Миналата седмица господин Мур те покани на „Фиделио“ в операта, а ти му каза, че имаш друго излизане същата вечер.

— Честно казано, не мога да си спомня какво щях да правя — отвърна Меги.

— Аз мога. Остана в стаята си и чете „Одисей“.

— Тара, Рони Мур е мил човек и не се съмнявам, че каквото и да прави в банката, той го върши добре. Но не е необходимо да прекарва вечерите си с мен и да ми напомня колко много ми липсва баща ти. А още по-малко ми е необходимо аз да прекарвам вечерите си с него, за да ми разказва колко обожавал покойната си съпруга, не помня как й беше името.

— Елизабет — съобщи Стюарт, когато се върна със сутрешната поща. — Всъщност Рони е много мил.

— Не започвай и ти — възкликна Меги. — Време е вие двамата да престанете да се тревожите за обществения ми живот.

Тя постави още по-голям омлет пред Стюарт.

— Трябваше да се оженя за теб, Меги — ухили се той.

— Ти си далеч по-подходящ от повечето мъже, с които се опитваш да ме уредиш — пое закачката тя, потупвайки зет си по главата.

Стюарт се изсмя и започна да подрежда пощата. Повечето писма бяха за него. Той подаде през масата няколко плика на Тара и три — на Меги. Остави своите настрана и се зачете в спортните страници на „Хералд“.

Меги си сипа втора чаша кафе, след което се зае с писмата си. Както винаги, тя разгледа марките, преди да реши кое да отвори най-напред. Две от марките бяха с един и същ портрет на Джордж Вашингтон. Третата бе с колоритна снимка на коала. Първо отвори австралийското писмо. Когато свърши да го чете, тя го подаде на Тара. Колкото повече четеше, толкова по-широка ставаше усмивката на младата жена.

— Много ласкателно — коментира Тара и подаде писмото на Стюарт.

Той бързо го прочете.

— Да, наистина. Как ще отговориш?

— Ще отговоря, че не съм на трудовата борса — отвърна Меги. — Но не преди да открия на кого от вас двамата да благодаря за това.

Тя размаха писмото във въздуха.

— Невинна съм — незабавно се отзова Тара.

— Аз съм виновен — призна Стюарт.

Отдавна беше разбрал, че не си струва да лъже Меги. Тя винаги успяваше да разбере кой я мами.

— Видях рекламата в „Хералд“ и реших, че имаш много добра квалификация за тази работа. Дори ако ме питаш, прекалено добра.

— Носят се слухове, че завеждащият катедрата по приема ще се пенсионира в края на академичната година — каза Тара. — Така че му търсят заместник. Който получи тази работа…

— Сега изслушайте ме, вие двамата — обърна се към тях Меги, докато прибираше чиниите. — Няма да пропусна академичната година, тъй като през август възнамерявам да се върна във Вашингтон и да продължа работата си в Джорджтаун. Университетът на Сидни ще трябва да си намери някой друг.

Тя седна и отвори второто си писмо.

Извади чек за 277 000 долара, подписан от министъра на финансите. „Помощ в пълен размер“, бе обяснено в приложеното писмо, която й се отпускаше във връзка със загубата на съпруга й, офицер от ЦРУ. Можеха ли изобщо да осъзнаят значението на думите „помощ в пълен размер“?

Тя бързо отвори третия плик. Беше го запазила за последно, тъй като познаваше буквите на старата машина и знаеше кой го е изпратил.

Тара бутна с лакът Стюарт.

— Ежегодното любовно писмо от доктор О’Кейси, ако не се лъжа — артистично прошепна тя. — Трябва да призная, впечатлена съм, че е успял да те открие чак тук.

— Аз също — усмихна се Меги. — Поне с него не се налага да се преструвам.

Тя отвори плика.

— Ще ви чакам отвън готови за излизане след час — съобщи Стюарт, поглеждайки часовника си.

Меги го погледна над очилата си за четене и се усмихна.

— Резервирах маса за обяд в кафето на брега.

— О, толкова си властна — промърмори Тара с въздишка на възхищение.

Стюарт се канеше да я удари с вестника по главата, когато Меги възкликна:

— Мили боже!

Двамата я погледнаха смаяно. Никога не я бяха чували да споменава напразно божието име.

— Какво има, мамо? — попита я Тара. — Още ли ти иска ръката, или след толкова години най-после се е оженил за някоя друга?

— Нито едното, нито другото. Предложили са му работа като ръководител на математическия отдел в университета на Ню Саут Уелс и той идва да се срещне със заместник-ректора, преди да вземе окончателно решение.

— Не може и да бъде по-добре — каза Тара. — Все пак той е ирландец, привлекателен е и винаги те е обожавал. И както ти редовно ни напомняш, татко просто е успял да го измести. Какво повече може да искаш?

Настъпи продължителна тишина, преди Меги да отвърне.

— Страхувам се, че това не е напълно вярно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тара.

— Ами истината е, че въпреки че беше привлекателен и прекрасен танцьор, той беше и доста скучен.

— Но ти винаги си ми казвала…

— Зная какво съм ти казала — прекъсна я Меги. — И не е нужно да ме гледаш така, млада госпожо. Убедена съм, че понякога дразниш Стюарт с младия сервитьор от Дъблин, който…

— Майко! Във всеки случай сега той е…

— Какво? — включи се Стюарт.

— … лектор в колежа „Тринити“ в Дъблин — продължи Тара. — Нещо повече, има щастлив брак и три деца. Това е далеч по-значително от всичко, което може да се каже за мнозинството от бившите ти приятелки.

— Така е — призна Стюарт. — Та кажи ми — обърна се той отново към Меги, — кога пристига доктор О’Кейси в Австралия?

Меги разгъна отново писмото и прочете:

— „Отлитам от Чикаго на четиринадесети, пристигам на петнадесети.“

— Но това е днес — отбеляза Стюарт.

Меги кимна, преди да продължи:

— „Ще остана в Сидни една нощ и ще се срещна със заместник-ректора на следващия ден, преди да замина обратно за Чикаго.“

Тя вдигна очи.

— Той ще си тръгне, преди да сме се върнали от уикенда.

— Срамота. След толкова много години, най-после бих искала да видя верния доктор Диклан О’Кейси — заяви Тара.

— И все още можеш — потвърди Стюарт и погледна часовника си. — Кога каца самолетът му?

— В единадесет и двадесет тази сутрин — отвърна Меги.

— Опасявам се, че ще го изпуснем. А не пише къде ще отседне, така че няма начин да се свържем с него, преди да се върне у дома.

— Не се отказвай толкова лесно — упорстваше Стюарт. — Ако тръгнем до десет минути, бихме могли да стигнем на летището навреме. Защо не го поканиш на обяд?

Тара погледна към майка си, която не изглеждаше много ентусиазирана от тази идея.

— Дори да го поканя, той вероятно ще откаже — възрази тя. — Ще е уморен и ще иска да се подготви за срещата си утре.

— Но поне ще си опитала — заключи Тара.

Меги сгъна писмото, свали престилката и се съгласи:

— Права си, Тара. Все пак това е най-малкото, което мога да сторя за него след всичките тези години.

Тя се усмихна на дъщеря си, и бързо излезе от кухнята и изчезна по стълбите за горния етаж.

Отвори гардероба в стаята си и взе любимата си рокля. Не искаше Диклан да гледа на нея като на жена на средна възраст. Това бе пълна глупост, разбира се, защото и двамата бяха оставили младостта си далеч назад. Огледа се критично в огледалото. Резултатът е приемлив, реши тя, като за петдесет и една години. Не беше напълняла, но на челото през последните шест месеца й се бяха появили още една-две бръчици.

Меги слезе по стълбите и забеляза Стюарт да крачи напред-назад по коридора. Знаеше, че колата вече е натоварена и навярно моторът й работеше.

— Хайде, Тара — извика той нагоре по стълбите за трети път.

Тара се появи няколко минути по-късно и нетърпението на Стюарт се изпари в мига, в който тя му се усмихна.

Щом се качи в колата, Тара възкликна:

— С нетърпение очаквам да го видя. Дори името му е толкова романтично.

— Точно така мислех и аз едно време — сподели Меги.

— Какво значение има името? — попита Стюарт с усмивка, докато маневрираше по алеята, за да излезе на шосето.

— Много голямо, ако си роден като Маргарет Дърдри Бърк — отвърна Меги.

Стюарт избухна в смях.

— Когато бях ученичка, веднъж си написах писмо адресирано до доктор и госпожа Диклан О’Кейси. Но иначе не ми беше особено интересен.

Тя нервно докосна косата си.

— Дали е възможно — попита Тара — след толкова години доктор О’Кейси да е станал по-забавен, ярък и земен?

— Съмнявам се — обезкуражи я Меги. — Смятам, че е по-вероятно да е надут, сбръчкан и все още девствен.

— Защо си толкова сигурна, че е бил девствен? — запита закачливо Стюарт.

— Защото го разправяше на всички — отвърна Меги. — Представата му за романтичен уикенд бе да изнесе лекция по тригонометрия, сякаш е на някоя математическа конференция.

Тара избухна в смях.

— Въпреки че, ако трябва да бъда откровена, баща ти не беше много по-опитен от него. Прекарахме първата си вечер заедно на пейка в парка и единственото, което загубих, бяха пантофите ми.

Стюарт така се заливаше от смях, че едва не удари колата в бордюра.

— Веднъж обаче открих как Конър е загубил девствеността си — продължи Меги. — Било е с момиче, известно като „Нанси, която не отказва“ — прошепна тя престорено поверително.

— Как е могъл да ти каже такова нещо? — смая се Стюарт.

— Не, не ми го каза. Никога не бих разбрала, ако не беше закъснял от тренировка една вечер. Реших да му оставя бележка в шкафчето и открих името „Нанси“ надраскано от вътрешната страна на вратата. Но всъщност не мога да се оплача. Когато проверих шкафчетата на съотборниците му, Конър бе с най-нисък резултат.

Сега Тара се превиваше от смях и умоляваше майка си да престане.

— Когато баща ти накрая…

Докато стигнаха до летището, Меги бе разказала всички истории за съперничеството между Конър и Диклан и бе започна да се притеснява от срещата със стария си партньор по танц след толкова много години.

Стюарт спря до бордюра, изскочи от колата и отвори задната врата.

— По-добре побързайте — подкани той, поглеждайки часовника си.

— Искаш ли да дойда с теб, мамо? — попита Тара.

— Не, благодаря — отказа Меги и бързо се отправи към плъзгащите се врати, за да не промени решението си.

Провери таблото с пристигащите полети. Полет 815 от Чикаго бе кацнал навреме — в единадесет и двадесет. Сега бе почти единадесет и четиридесет. Никога в живота си не бе закъснявала толкова, когато чакаше самолет.

Колкото повече се приближаваше до залата за пристигащи, толкова по-бавно вървеше с надеждата, че Диклан вече си е тръгнал. Реши да изчака още петнадесет минути, а сетне да се върне в колата. Наблюдаваше внимателно пристигащите пътници, които минаваха край нея. Млади, весели и ентусиазирани, със сърфове под мишница. Други — на средна възраст, припрени и внимателни, здраво хванали децата си за ръка. Трети — възрастни, бавноподвижни и замислени, те вървяха най-отзад. Започна да се чуди дали изобщо ще познае Диклан, възможно ли е да е минал покрай нея? Все пак бяха изминали повече от тридесет години от последната им среща, а и той не очакваше някой да го посрещне.

Отново погледна часовника си — петнадесетте минути почти бяха изминали. Започна да мисли за обяда с чаша шардоне в „Кронула“, а после за приятна дрямка на слънце, докато Стюарт и Тара караха сърф. В този миг очите й се спряха на еднорък мъж, който преминаваше през вратата на залата.

Краката й се подкосиха. Вгледа се в мъжа, когото не бе престанала да обича и си помисли, че ще припадне. Очите й се изпълниха със сълзи. Не й трябваше никакво обяснение. Това щеше да търси по-късно, много по-късно. Спусна се към него, без да вижда никого около себе си.

В мига, в който я видя, той се усмихна по познатия й начин. Бе разбрал, че го е забелязала.

— Мили боже, Конър — възкликна Меги, хвърляйки се в прегръдките му. — Кажи ми, че е истина. Мили боже, кажи ми, че не сънувам.

Конър силно я притисна към себе си с дясната си ръка, левият му ръкав висеше покрай тялото му.

— Истина е, скъпа моя Меги — изрече той с груб ирландски акцент. — За нещастие, въпреки че президентите могат да уредят почти всичко, когато веднъж те убият, нямаш друг избор, освен да изчезнеш за известно време, приемайки чужда самоличност.

Той я пусна и я погледна. Неимоверно много бе искал да я прегърне през последните шест месеца.

— Спрях се на името доктор Диклан О’Кейси — учен, който обмисля да приеме ново назначение в Австралия, защото си спомних, че като си била малка си искала да станеш госпожа Диклан О’Кейси. Надявам се, че моите математически способности няма да бъдат проверявани ненужно от твърде много австралийци.

Меги погледна нагоре към него, сълзите се стичаха по страните й, не беше сигурна дали да се смее, или да плаче.

— Но писмото, скъпи — промълви тя. — Изкривеното „е“. Как го?…

— Да, реших, че това ще ти хареса — каза Конър. — Намислих го, след като те видях на снимка във „Вашингтон Поуст“, застанала до гроба срещу президента, а сетне прочетох блестящите възхвали за покойния ти съпруг. Тогава си помислих: „Диклан, момчето ми, това може би е последният ти шанс да се ожениш за младата Маргарет Бърк от Ийст Сайд“.

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за това, Меги? Ще се омъжиш ли за мен?

— Конър Фицджералд, имаш много да обясняваш — упрекна го тя.

— Наистина имам, госпожо О’Кейси. И целият живот е пред нас, за да го сторя.