Професионалистът

11.

— Американец ли си?

— Да — каза Джаксън, без да поглежда надолу към източника на тънкия гласец.

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна той, но не откъсна очи от главния вход на хотела.

— Сигурно искаш нещо. Американците винаги искат нещо.

— Не се нуждая от нищо. Махай се — твърдо изрече Джаксън.

— Хайвер? Матрьошки? Генералска униформа? Кожена шапка? Жени?

Джаксън за пръв път погледна надолу към момчето. Бе омотано от главата до петите в овчи кожух, три номера по-голям. На главата си носеше шапка от заешка кожа, каквато Джаксън с всяка изминала минута все повече разбираше, че му трябва. Усмивката на момчето разкри два липсващи зъба.

— Жена? В пет часа сутринта?

— Времето е подходящо, но може би предпочиташ мъж?

— Колко взимаш за услугите, които предлагаш?

— Какъв вид услуги? — попита момчето подозрително.

— Например да бъдеш пратеник.

— Пратеник ли?

— Помагач тогава.

— Помагач ли?

— Асистент.

— А, искаш да кажеш партньор, като по американските филми.

— Добре, споразумяхме се за описанието на работата ти, хитрецо. Колко взимаш?

— На ден ли? Или на месец?

— На час.

— Колко предлагаш?

— Ти си добър малък бизнесмен, нали?

— Учим се от американците — отговори момчето с широка усмивка.

— Един долар — предложи Джаксън.

Момчето започна да се смее.

— Може и да съм умник, но ти си истински комедиант. Десет долара.

— Но това си е истинско изнудване.

За пръв път момчето се смути.

— Ще ти дам два.

— Шест.

— Четири.

— Пет.

— Съгласен — отсече Джаксън.

Момчето повдигна и изнесе напред дясната си длан, беше видял нещо подобно в американските филми. Джаксън я плесна. Сделката бе сключена. Момчето незабавно засече времето с ръчния си часовник „Ролекс“.

— Е, как се казваш? — запита Джаксън.

— Сергей — отвърна момчето. — А ти?

— Джаксън. На колко години си, Сергей?

— На колко искаш да бъда?

— Престани с тези глупости и ми кажи на колко си години.

— Четиринадесет.

— Не си нито ден по-голям от девет години.

— Тринадесет.

— Десет.

— Единадесет.

— Добре — съгласи се Джаксън. — Ще спрем на единадесет.

— А ти на колко години си? — поинтересува се момчето.

— Петдесет и четири.

— Ще приема, че си на петдесет и четири.

Джаксън се засмя за пръв път от дни насам.

— Откъде знаеш английски така добре? — запита той, все още поглеждайки към вратата на хотела.

— Майка ми живя дълго време с един американец. Той се върна в Щатите миналата година, но не ни взе със себе си.

Този път Джаксън повярва на думите му.

— Е, каква ще е работата, партньоре? — попита Сергей.

— Наблюдавам един човек, отседнал в този хотел.

— Приятел или враг?

— Приятел.

— От мафията ли е?

— Не, той е от добрите.

— Не се дръж с мен като с дете — обиди се Сергей. — Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре, Сергей. Той е приятел — каза Джаксън, точно когато Конър се появи на вратата. — Не мърдай! — Той сложи ръце на раменете на момчето.

— Това ли е той? — попита Сергей.

— Да.

— Има добродушно лице. Може би е по-добре да работя за него.

Денят на Виктор Жеримски не започна добре, а бе само няколко минути след осем сутринта. Председателстваше събранието на Централния комитет на Комунистическата партия, организирано от шефа на предизборния му щаб Дмитрий Титов.

— Международна група наблюдатели е пристигнала в Москва във връзка с изборите — съобщи Титов. — Ще се интересуват главно от нередности при гласуването в изборния ден, но техният председател вече призна, че при толкова многоброен електорат, разпръснат по толкова обширна територия, няма да е възможно да забележат всяко нарушение.

Титов завърши доклада си, като подчерта, че сега, когато другарят Жеримски е заел второто място в предварителните проучвания, мафията сигурно ще пръсне още повече пари за кампанията на Чернопов.

Жеримски поглади гъстите си мустаци и изгледа всеки от мъжете, седнали около кръглата маса.

— Когато стана президент — започна той, надигайки се от мястото си, — ще хвърля всички тези мафиоти в затвора, един по един. Тогава единственото, на което ще могат да разчитат, е, че ще прекарат живота си на топло.

Членовете на Централния комитет много пъти бяха чували лидера си остро да критикува мафията, но никога на публични места.

Ниският, мускулест мъж удари по масата.

— Русия трябва да си възвърне старите ценности, за които светът ни уважаваше.

Двадесет и един човека кимнаха, въпреки че през последните месеци бяха чували тези думи многократно.

— През изтеклите десет години нашето общество копира най-лошото от американския начин на живот.

Слушателите му продължиха да кимат одобрително с приковани в него очи.

Жеримски прокара ръка през гъстата си черна коса, въздъхна и се отпусна на стола си. Погледна към шефа на предизборния си щаб.

— Какво трябва да свърша тази сутрин?

— Да посетите музея „Пушкин“ — отговори Титов. — Ще ви очакват в десет часа.

— Отложи го. Това е загуба на време, особено след като изборите са след осем дни. — Той отново удари по масата. — Трябва да съм навън, по улиците, където хората да могат да ме видят.

— Директорът на музея е подал молба до правителството да се отпуснат средства за реставриране на творбите от известни руски художници — съобщи Титов.

— Това е прахосване на народни пари — възрази Жеримски.

— Чернопов бе критикуван, че съкрати субсидиите за изкуството — продължи Титов.

— Добре. Ще отделя петнадесет минути.

— Двадесет хиляди руснаци посещават музея „Пушкин“ всяка седмица — добави Титов, взирайки се в бележките пред себе си.

— Ще остана тридесет минути.

— Чернопов ви обвини по телевизията миналата седмица, че сте били необразован главорез.

— Какво? — изрева Жеримски. — Бях студент по право в Московския университет, когато Чернопов ореше земята на село.

— Това е самата истина — съгласи се Титов, — но нашето вътрешно проучване потвърждава, че общественото мнение вярва в противното, тоест Чернопов е постигнал целта си.

— Вътрешно проучване? Пак нещо, изкопирано от американците.

— Но благодарение на тях Том Лоурънс е в Овалния кабинет.

— Щом веднъж ме изберат, ще намеря начин да се задържа на този пост.

Любовта на Конър към изкуството се пробуди, когато Меги започна да го води из художествени галерии. Тогава и двамата учеха в колежа. Отначало отиваше, за да е по-дълго време с нея, но след няколко седмици започна да ходи заради самото изкуство. Когато пътуваха извън града, той с удоволствие я придружаваше във всяка избрана от нея галерия, и веднага щом се преместиха във Вашингтон, те станаха членове на няколко артистични клуба.

Докато следваше Жеримски из музея „Пушкин“, Конър полагаше усилия да не се заглежда в множеството шедьоври, а да се концентрира върху наблюдението над комунистическия лидер.

При първото идване на Конър в Русия през 80-те години, партийните и държавните ръководители заставаха високо на трибуната, а народът манифестираше по Червения площад пред тях. Но промените наложиха свободните избори и кандидатите за високия пост трябваше да се движат сред обикновените хора и дори да изслушват мнението им.

Музеят „Пушкин“ бе претъпкан и всеки път, когато Жеримски се появеше, тълпата му правеше път. Кандидат-президентът се движеше нарочно бавно сред московчани, пренебрегваше картините и скулптурите, за да стисне протегнатите към него ръце.

Жеримски, по-нисък отколкото изглеждаше на фотографиите, се бе заобиколил с още по-дребни от него помощници, вероятно за да повдигне самочувствието си. Конър си припомни думите на президента Труман, казани по повод ръста: „Когато стане дума за няколко сантиметра повече, момчето ми — бе казал той веднъж на студент от Мисури, — по-добре е да са между носа и косата, отколкото между глезена и коляното“. Конър забеляза, че суетността на Жеримски не се е отразила върху начина му на обличане. Костюмът му бе лошо скроен, а ризата бе захабена на яката и маншетите. Конър се зачуди дали е разумно директорът на музея да носи толкова скъп костюм, който явно не бе шит в Москва.

Макар Конър отлично да знаеше, че Виктор Жеримски е проницателен и образован мъж, скоро разбра, че рядко е посещавал художествени галерии. Докато се суетеше сред хората, Жеримски от време на време сочеше с пръст някое платно и казваше името на художника на висок глас. Сгреши няколко пъти, но тълпата неизменно кимаше в съгласие. Той не обърна внимание на великолепна творба на Рубенс, а се насочи към една майка с дете, застанала сред тълпата, без да прояви интерес към картината зад нея. Когато взе детето от ръцете й и застана да позира за снимка до майката, Титов му предложи да направи крачка вдясно. По този начин щяха да го фотографират на фона на „Дева Мария“. Подобна снимка всяко издание би публикувало на първа страница.

След като прекоси половината от залите и се увери, че всички посетители в музея „Пушкин“ са разбрали за присъствието му, Жеримски се отегчи и насочи вниманието си към журналистите, които отблизо го следваха. На площадката на първия етаж той проведе импровизирана пресконференция.

— Хайде, питайте ме каквото пожелаете — покани ги той, макар погледът му да беше сърдит.

— Какво е отношението ви към последното социологическо проучване на общественото мнение, господин Жеримски? — попита московският кореспондент на „Таймс“.

— Все повече хора започват да мислят правилно.

— Сега сте на второ място и следователно господин Чернопов е единственият ви истински съперник — извика друг журналист.

— През изборния ден той ще бъде единственият ми истински конкурент — потвърди Жеримски.

Антуражът му се засмя послушно.

— Смятате ли, че Русия би трябвало да се върне към комунизма, господин Жеримски? — дойде неизбежният въпрос, зададен с американски акцент.

Хитрият политик бе твърде гъвкав, за да попадне в капана.

— Ако ме питате дали искам да има повече работни места, да се намали инфлацията, да се осигури по-добър стандарт на живот, то отговорът ми е да. — Думите му прозвучаха като изявление на републикански кандидат по време на американско предизборно събрание.

— Но Чернопов твърди, че такава е сегашната политика на правителството.

— Сегашната политика на правителството — заяви Жеримски — цели швейцарската сметка на премиера да се пълни с долари. Тези пари принадлежат на народа. Ето защо той не е достоен да стане следващият президент на Русия. Информираха ме, че когато списание „Форчън“ публикува списъка на десетте най-богати хора в света, Чернопов ще бъде на седмо място. Спечели ли изборите, за пет години той ще свали Бил Гейтс от първото място. Не, приятели мои — каза тихо той. — Ще разберете, когато руснаците гласуват категорично и открито, че са се върнали онези дни, когато бяхме най-уважаваната нация на земята.

— Но и най-страшната — обади се друг журналист.

— По-добре да се боят от нас, отколкото да продължи сегашното положение, при което просто сме пренебрегнати от останалия свят — разпалено отговори Жеримски.

Сега журналистите записваха всяка негова дума.

— Защо твоят приятел толкова се интересува от Виктор Жеримски — прошепна Сергей в другия край на залата.

— Задаваш твърде много въпроси — сряза го Джаксън.

— Жеримски е лош човек.

— Защо? — попита Джаксън, а очите му не се отделяха от Конър.

— Ако бъде избран, той ще вкара хората като мен в затвора, Русия ще се върне към „добрите стари времена“, а той ще яде хайвер и ще пие водка в Кремъл.

Жеримски тръгна към изхода заедно с директора. Хората му побързаха да го настигнат. Жеримски спря на последното стъпало, за да го снимат пред картината на Гоя „Свалянето на Христос от кръста“. Конър бе толкова запленен от картината, че прииждащата тълпа едва не го повали.

— Харесва ли ти Гоя, Джаксън? — прошепна Сергей.

— Не съм виждал много негови творби — призна Джаксън, — но да, тази наистина е великолепна.

— Имат още няколко в мазето — сподели Сергей. — Винаги мога да уредя една… — Той потърка палец в пръстите си.

Джаксън щеше да плесне момчето, ако това не би привлякло вниманието върху тях.

— Твоят човек отново се раздвижи — неочаквано отбеляза Сергей.

Джаксън вдигна поглед и видя Конър да изчезва през страничния вход на музея.

Конър седеше сам в един гръцки ресторант на „Пречистенка“ и обмисляше видяното тази сутрин. Въпреки че Жеримски винаги бе заобиколен от група въоръжени мъже, чиито очи шареха във всички посоки, неговата охрана значително отстъпваше на тази, която имаха западните лидери. Повечето от неговите телохранители може би бяха смели и съобразителни, но само трима от тях явно имаха опит в охраняването на държавен глава. А те не бяха в състояние да дежурят през цялото време.

Той се насили да изяде доста безвкусната мусака, докато отново премисляше маршрута на Жеримски, чак до изборния ден. Кандидат-президентът щеше да се появи на двадесет и седем обществени места по различни поводи през следващите осем дни. Когато сервитьорът му поднесе кафето, Конър бе избрал три от тях, заслужаващи внимание, ако един от кандидатите трябваше да отпадне.

Погледна часовника си. Тази вечер Жеримски щеше да държи реч на митинг на партията си в Москва. На следващия ден щеше да пътува с влак до Ярославъл, където му предстоеше да открие фабрика, преди да се върне в столицата, за да присъства на представление на балета на Болшой театър. После щеше да вземе нощния влак до Санкт Петербург. Конър вече бе решил да проследи Жеримски в Ярославъл. Бе си купил и билети за Болшой театър, и за влака за Санкт Петербург.

Докато пиеше кафето, си спомни за Мичел. В музея „Пушкин“ той се криеше зад най-близката колона всеки път, когато Конър погледнеше в неговата посока, и се стараеше да сдържи смеха си. Бе решил да позволи на Мичел да го следи през деня — в даден момент можеше да се окаже полезен — но нямаше да допусне да разбере къде нощува. Погледна през витрината и видя културното аташе да седи на една пейка и да чете вестник „Правда“. Усмихна се. Професионалистът винаги трябваше да следи жертвата си, без да бъде забелязан.

Джаксън извади портмонето си от сакото, изтегли банкнота от сто рубли и я даде на момчето.

— Вземи нещо за ядене, но не отивай в ресторанта. — Той кимна с глава към отсрещната страна на улицата.

— Никога не съм влизал в ресторант. Какво искаш?

— Същото, каквото ще ядеш ти.

— Бързо се учиш, Джаксън — отбеляза Сергей и побягна.

Джаксън огледа улицата. Мъжът, който седеше на пейката и четеше „Правда“, не носеше палто. Очевидно бе смятал, че наблюдението се води само при топло време и в приятна обстановка, но след като оня ден изпусна Конър, сега не можеше да поеме риска да напусне поста си. Ушите му бяха яркочервени, лицето поруменяло от студа, а и нямаше кого да изпрати да му донесе нещо за ядене. Джаксън се съмняваше, че ще го види утре.

Сергей се върна след няколко минути с два хартиени плика. Подаде единия на Джаксън.

— Биг Мак, пържени картофки и кетчуп.

— Защо имам чувството, че ако Жеримски стане президент, ще закрие „Макдоналдс“? — промърмори като на себе си Джаксън.

Отхапа от хамбургера.

— Помислих си, че имаш нужда от това? — каза Сергей, подавайки му офицерска шапка, подплатена със заешка кожа.

— Стигнаха ли стоте рубли за всичко? — попита Джаксън.

— Не, откраднах шапката — делово отвърна Сергей. — Помислих си, че по-голяма нужда от шапката имаш ти, отколкото собственикът й.

— Можеше да те арестуват.

— Малко вероятно е — не се съгласи Сергей. — Има повече от два милиона войници в Русия. На половината от тях не е плащано от месеци, повечето биха продали и сестра си за сто рубли.

Джаксън изпробва шапката — беше тъкмо по мярка. Никой от тях не проговори, докато ядяха лакомо обяда си. Очите им бяха приковани в ресторанта.

— Виждаш ли мъжа на пейката, който чете „Правда“, Джаксън?

— Да — отговори Джаксън между хапките.

— Беше в музея тази сутрин.

— Ти също се учиш бързо — установи Джаксън.

— Не забравяй, че майка ми е рускиня — заяви Сергей. — Впрочем от коя страна на пейката е седнал мъжът?

— Зная кой му плаща — отговори Джаксън, — но не ми е ясно на чия страна е.

12.

Конър бе сред последните пристигнали в мемориалната зала на Ленин. Седна в дъното, в сектора, определен за пресата, и се опита да не привлича вниманието, доколкото бе възможно. Припомни си кога за последен път бе присъствал на политическо събрание в Русия. Тогава също бе дошъл да изслуша комунистически кандидат, но това бе в дните, когато на всички бюлетини имаше само едно име.

Конър се огледа. Въпреки че имаше още петнадесет минути до пристигането на кандидата, нямаше свободни места и пътеките между столовете също бяха запълнени. В предната част на залата неколцина служители се суетяха, за да се уверят, че всичко е наред. Възрастен човек постави помпозен стол в дъното на сцената.

Събранието на верните членове на комунистическата партия не би могло да бъде в по-голям контраст с някое американско политическо събрание. Делегатите, ако наистина бяха такива, бяха облечени в сиви еднообразни дрехи. Изглеждаха недохранени и седяха мълчаливо, очаквайки да се появи Жеримски.

Конър сведе глава и започна да драска нещо в тефтерчето си — нямаше желание да бъде въвлечен в разговор от словоохотливата журналистка, седнала вляво. Тя вече бе осведомила кореспондента от другата й страна, че е представител на „Истанбул Нюз“, единственият вестник излизащ на английски език в Турция, бе споделила становището на редактора му, че ако Жеримски стане президент, ще е истинско бедствие. Но тя все повече се убеждавала, че комунистическият кандидат вероятно ще има предимство. Ако бе запитала Конър за мнението му, щеше да му се наложи да се съгласи с нея. Шансовете за отменяне на задачата намаляваха с часове.

След известно време турската журналистка започна да скицира портрет на Жеримски. Вестникът явно не можеше да си позволи лукса да има фотограф, навярно разчиташе на телеграфните агенции и на нея. Трябваше да признае, че тя постигна добра прилика.

Конър отново огледа залата. Възможно ли бе да се стреля по някого в претъпкана зала като тази? Не, ако се надяваш да избягаш. Да се добере до Жеримски, докато той е в колата си, бе друг начин, но как да елиминира охраната? Никой професионалист не би разчитал на бомба, тъй като при експлозията загиват невинни хора, а мишената често се измъква незасегната. За да има някакъв шанс да избяга, трябваше да разчита на мощна пушка и открито пространство. Ник Гутенбърг го бе уверил, че ръчно изработен „Ремингтон 700“ ще го очаква в американското посолство. Пак злоупотреба с дипломатическата поща. Ако Лоурънс наистина бе издал заповедта, щяха да оставят на него да реши кога и къде да стреля.

Когато изучаваше маршрута на Жеримски в подробности, Конър бе решил, че първата му възможност ще бъде Северодвинск, където комунистическият лидер бе организирал митинг в една корабостроителница два дни преди изборите. Конър вече бе започнал да проучва различните подемни кранове, използвани по руските докове, за да установи дали би могъл да остане скрит в някой от тях за дълго време.

Глави се заизвръщаха към входа на залата, Конър също се обърна. Група мъже в зле скроени костюми и с издутини под мишниците, оглеждаха внимателно всичко наоколо, преди лидерът им да влезе.

Конър оценяваше методите им като примитивни и неефикасни, но те вероятно се надяваха, че големият им брой ще накара всеки да премисли два пъти, преди да предприеме нещо. Взря се в лицата — и тримата професионалисти се бяха върнали на работа.

Неочаквано в залата избухнаха силни ръкопляскания, последвани от възторжени викове. Когато Жеримски пристъпи, членовете на комунистическата партия като по команда се изправиха на крак да приветстват своя вожд. Журналистите също бяха принудени да се надигнат, за да го зърнат. Придвижването му към сцената бе бавно, тъй като бе задържан от приветствия и ръкостискания. Когато накрая стигна до подиума, шумът стана почти оглушителен.

Възрастният председател, който го очакваше търпеливо в предната част на залата, поведе Жеримски по стъпалата на сцената към големия стол. Щом Жеримски седна, ръководителят на събранието бавно се доближи до микрофона. Публиката се настани отново по местата си и затихна.

Ораторът не съумя да го представи много убедително като „следващия президент на Русия“ и колкото повече говореше, толкова по-неспокойна ставаше публиката. Хората на Жеримски изглеждаха раздразнени и нервно потропваха зад него. Старецът завърши с цветист израз, характеризирайки Жеримски като „естествения наследник на другаря Владимир Илич Ленин“. Той отстъпи встрани, за да направи път на лидера, не особено очарован от сравнението.

Когато Жеримски се надигна от мястото си и с енергична стъпка се придвижи напред към трибуната, тълпата пак се оживи. Той вдигна ръце за поздрав, а привържениците му, станали на крака, го аплодираха още по-бурно.

Очите на Конър не се откъсваха от Жеримски. Внимателно наблюдаваше всяко негово движение, стойката, която заемаше, жестовете му. Както всички енергични мъже, той не оставаше за дълго в една поза.

Щом Жеримски реши, че овациите са продължили достатъчно, той махна на публиката отново да заеме местата си. Конър забеляза, че от ставането на Жеримски до момента, когато се подготвяше да говори бяха минали малко повече от три минути.

Жеримски изчака, докато всички не седнаха обратно по местата си и не настъпи пълна тишина.

— Другари — започна той с твърд глас, — за мен е голяма чест да застана пред вас като ваш кандидат. С всеки изминал ден все повече се убеждавам, че на руския народ му е нужно ново начало. Вярно е, че има хора, които искат да върнат стария тоталитарен режим, но мнозинството желае справедливо разпределение на богатствата, създадени с уменията и труда на народа.

Събранието отново заръкопляска.

— Нека никога не забравяме — продължи Жеримски, — че Русия отново може да се превърне в най-уважаваната държава в света. Ако други страни хранят някакви съмнения по този въпрос, моето управление ще им докаже обратното.

Журналистите пишеха бързо и устремно, а множеството аплодираше все по-шумно. Изминаха почти двадесет секунди, преди Жеримски да успее да заговори отново.

— Погледнете към улиците на Москва, другари. Да, ще видите мерцедеси, БМВ-та и ягуари, но кой ги кара? Шепа привилегировани. Тъкмо те се надяват да бъде избран Чернопов, за да продължат да живеят така, както никой в тази зала не смее и да мечтае. Дойде време, приятели мои, това богатство — вашето богатство — да бъде поделено между вас, а не ограбено. Очаквам деня, в който Русия ще се гордее не с лимузини, а с повече семейни коли, не с яхти, а с риболовни кораби, не с швейцарски банкови сметки, а с болници.

Още веднъж хората посрещнаха думите му с продължителни овации.

Когато шумът накрая утихна, Жеримски снижи глас, но все пак всяка негова дума отчетливо се чуваше из цялата зала.

— Когато стана ваш президент, няма да отварям банкови сметки в Швейцария, а ще откривам заводи из цяла Русия. Няма да прекарвам времето си на луксозни яхти, а денонощно ще работя за родината си. Ще ви служа и ще бъда предоволен от президентската заплата, не ми трябват подкупите на нечестни търгаши, чиято цел е само да ограбят националния капитал.

Този път измина минута, преди да му позволят да продължи.

— В дъното на залата — съобщи той, сочейки към журналистите — са представителите на световната преса.

Жеримски замълча, изкриви устни и добави:

— Трябва да им кажа, че са добре дошли.

Тези думи не бяха посрещнати с аплодисменти.

— Обаче им напомням, че когато аз стана президент, няма да е нужно да идват в Москва само по време на изборната кампания, могат да останат постоянно. Защото тогава Русия няма да се надява на милостиня след поредната сбирка на Г-7, а отново ще стане главен участник в световните дела. Ако Чернопов бъде избран, американците ще са по-загрижени за Мексико, отколкото за Русия. Но ако изберат мен, президентът Лоурънс ще трябва да изслушва това, което имам да му кажа, а не както сега само да подхвърля пред световната преса колко много харесва Борис.

Из залата се разнесе смях.

— Може да се обръща към всеки друг на малко име, но мен ще нарича господин президент.

Конър знаеше, че американските медии ще информират за тази забележка цялата страна и че всяка дума от речта ще бъде разнищвана в Овалния кабинет.

— Остават още осем дни, приятели мои, преди хората да решат — заяви Жеримски. — Нека прекараме всеки миг от това време така, че да победим убедително в деня на изборите. Нашата победа ще изпрати послание до целия свят, че Русия се е завърнала на световната сцена като велика сила.

Гласът му започна да се извисява с всяка изречена дума.

— Не го правете заради мен. Дори не го правете заради нашата партия. Направете го за следващото поколение руснаци, дайте им шанс да бъдат част от най-великата нация на земята. Когато давате своя глас, помнете, че само така можете още веднъж да дадете властта в ръцете на народа. — Той замълча и огледа залата. — Моля ви само за едно — за честта да поведа тези хора.

Снижи гласа си почти до шепот, за да завърши с думите:

— Предлагам себе си за ваш слуга.

Жеримски направи крачка назад и вдигна ръце във въздуха. Хората станаха на крака. Заключителната част на речта бе продължила четиридесет и седем секунди, през които той нито за миг не остана неподвижен. Беше се наклонил първо надясно, сетне наляво, всеки път вдигайки съответната си ръка, но никога — за повече от няколко секунди. Накрая той се поклони дълбоко и след като остана така цели дванадесет секунди, неочаквано се изправи и започна да ръкопляска заедно с хората.

Остана в центъра на сцената още единадесет минути, повтаряйки няколко от жестовете си отново и отново. Когато усети, че е изцедил докрай възторга на публиката, той слезе по стълбите от сцената, следван от антуража си. Когато мина по централната пътека, шумът се засили още повече, а все повече хора протягаха ръцете си към него. Жеримски се ръкуваше с всички, които бяха наблизо, докато бавно си пробиваше път към изхода на залата. Очите на Конър не се откъсваха от Жеримски. Дори след като бе напуснал залата, аплодисментите не стихваха. Не замряха, докато залата не започна да се изпразва.

Конър бе забелязал няколко характерни движения на главата и ръцете, които често се повтаряха. Вече бе наясно, че определени жестове постоянно придружаваха дадени фрази, и знаеше, че скоро ще може да ги предвижда.

— Приятелят ти току-що тръгна — отбеляза Сергей. — Да го последвам ли?

— Не е необходимо — отвърна Джаксън. — Знаем къде ще прекара нощта. Но онзи нещастник на няколко крачки зад него го очаква голямо препускане.

— Сега какво ще правим? — поинтересува се Сергей.

— Иди да поспиш. Имам чувството, че утре ни чака дълъг ден.

— Още не си ми платил за днес — измърмори Сергей, протягайки ръка. — Девет часа по шест долара на час прави петдесет и четири долара.

— Май бяха осем часа по пет долара — припомни му Джаксън. — Но опитът ти си го бива.

Той подаде четиридесет долара на Сергей.

— А утре? — запита малкият му партньор, след като преброи банкнотите и ги сложи в джоба си. — По кое време искаш да дойда?

— Чакай ме пред хотела в пет часа, и не закъснявай. Предполагам, че ще трябва да последваме Жеримски до Ярославъл, а сетне да се върнем в Москва, преди да тръгнем за Санкт Петербург.

— Късметлия си, Джаксън. Роден съм в Санкт Петербург и там няма тайни за мен. Но запомни, че взимам двойно извън пределите на Москва.

— Знаеш ли, Сергей, ако продължаваш да вдигаш цената, скоро ще се откажа от услугите ти.

13.

Меги изкара колата от университетския паркинг в дванадесет часа и една минута. Зави наляво по улица „Проспект“, за миг спря пред първия знак „Стоп“, преди да продължи с пълна скорост. Тя рядко си позволяваше да излезе извън университетския комплекс през едночасовата си обедна почивка, но днес бе важно да успее да намери място за паркиране близо до ресторанта, за да оползотвори изцяло времето на уговорената среща. Нуждаеше се от всяка минута.

Наистина никой от подчинените й не би се оплакал, ако не се върне следобед. След двадесет и осем години в университета, последните шест като декан по приема на студенти, не би имала проблем да вземе извънредни работни часове със задна дата.

Но поне днес боговете бяха на нейна страна. Една жена изтегляше колата си на няколко метра от ресторанта, където трябваше да се срещнат. Меги пусна четири монети по двадесет и пет цента в автомата на паркинга за един час престой.

Щом влезе в кафе „Милано“, тя каза името си на главния сервитьор.

— Да, разбира се, госпожо Фицджералд — отзова се той и я поведе към една маса до прозореца, където вече седеше жената, известна с това, че никога не закъсняваше за нищо.

Меги я целуна по бузата и зае мястото срещу нея. Секретарка на Конър през последните деветнадесет години, Джоан вероятно го обичаше, колкото би обичала всеки друг мъж, и за тази любов тя никога не бе възнаградена с нещо повече от рядка целувка по бузата и подарък за Коледа, който Меги купуваше. Въпреки че Джоан все още не бе навършила петдесет, нейните строги костюми, ниски обувки и къса кестенява коса показваха, че отдавна се е отказала да привлича вниманието на противоположния пол.

— Вече избрах — докладва Джоан, затваряйки менюто.

— Аз също съм готова — обади се Меги.

— Как е Тара? — попита Джоан.

— Мотае се, както се изразява самата тя. Само се надявам да завърши дисертацията си. При все че Конър никога не би й казал нищо, той ще бъде много разочарован, ако не я защити.

— Той се изказва доста добре за Стюарт — каза Джоан, в същия миг сервитьорът се появи до нея.

— Да — отвърна Меги малко тъжно. — Изглежда ще трябва да свикна с мисълта, че единственото ми дете ще живее на тринадесет хиляди километри от мен.

Тя вдигна поглед към сервитьора.

— За мен канелони и салата.

— А аз ще взема макарони „Ангелски коси“ — съобщи Джоан.

— Нещо за пиене, дами? — попита сервитьорът с надежда.

— Не, благодаря — твърдо отвърна Меги — Само чаша вода.

Джоан кимна в знак на съгласие.

— Да, Конър и Стюарт се разбират добре — съгласи се Меги, когато сервитьорът се оттегли. — Стюарт ще дойде за Коледа, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него.

— Ще очаквам с нетърпение този момент — зарадва се Джоан.

Меги усети, че тя иска да добави още нещо, но след толкова години бе научила, че няма смисъл да я разпитва. Ако беше важно, Джоан щеше да й каже, когато реши.

— Опитах се да ти се обадя няколко пъти през последните дни. Надявах се, че ще можеш да дойдеш с мен на опера или на вечеря у дома, но май все не те уцелвам.

— Сега, когато Конър напусна компанията, офисът на улица „Ем“ е затворен и ме преместиха обратно в центъра.

Меги се възхищаваше на начина, по който Джоан подбира думите си така внимателно. Нямаше никакъв намек къде работи, нито дума за кого или в какво се състоят новите й отговорности, откакто не бе с Конър.

— Не е тайна, че той се надява да се присъединиш към него във „Вашингтон провидънт“ — започна Меги.

— Бих искала. Но няма смисъл да се прави каквото и да било, докато не разберем какво става.

— Какво имаш предвид? — попита Меги. — Конър вече прие предложението на Бен Томпсън. Трябва да се върне преди Коледа, за да започне новата работа през януари.

Последва дълго мълчание, преди Меги тихо да изрече:

— Значи все пак не е получил работата във „Вашингтон провидънт“.

Сервитьорът пристигна с блюдата.

— Желаете ли и малко пармезано, мадам?

— Благодаря — промълви Джоан, взирайки се в чинията си.

— Ето защо Бен Томпсън се държа така хладно с мен в операта миналия четвъртък. Дори не ми предложи едно питие.

— Съжалявам — каза Джоан, когато сервитьорът си тръгна. — Просто реших, че знаеш.

— Не се притеснявай. Конър щеше да ми каже веднага щом си намери друга работа, и то по-добра от тази, която му предложиха във „Вашингтон провидънт“.

— Колко добре го познаваш — промълви Джоан.

— Понякога се чудя дали наистина е така — каза Меги. — Точно сега нямам никаква представа къде се намира и с какво се занимава.

— Не зная много повече от теб — опита се да я успокои Джоан. — За пръв път от деветнадесет години той не ме информира за нищо, преди да замине.

— Този път е различно, нали, Джоан? — попита Меги, гледайки я право в очите.

— Какво те кара да мислиш така?

— Каза ми, че заминава за чужбина, но не е взел паспорта си. Предполагам, че все още е в Америка. Но защо…

— Това не доказва, че не е в чужбина — прекъсна я Джоан.

— Вероятно — съгласи се Меги. — Но за пръв път крие паспорта си на място, където мога да го открия, заедно с… — Тя отвори чантата си, извади дебел кафяв плик и го подаде на Джоан. На плика пишеше: „За Меги — да бъде отворено, ако не се върна до 17 декември“.

— Навярно коледна картичка? — опита се да се пошегува безгрижно Джоан.

— Едва ли — отвърна Меги с невесела усмивка. — Не познавам много съпрузи, които биха връчили на жените си картички за Коледа, и то в кафяви пликове.

Настъпи дълга пауза, преди Джоан да предположи:

— Сигурно би трябвало да го отвориш. Вероятно ще откриеш, че се тревожиш напразно.

— Не преди 17 декември — тихо изрече Меги. — Ако се прибере преди тази дата и открие, че съм го отворила, той би…

Сервитьорът се появи отново и отнесе празните чинии.

— Бихте ли желали десерт? — попита той.

— За мен, не — каза Джоан. — Искам само кафе.

— Аз също — добави Меги. — Черно, без захар.

Тя погледна часовника си. Оставаха й още шестнадесет минути. Прехапа устни.

— Джоан, никога преди не съм те молила да нарушаваш обещанията си, но наистина има нещо, което трябва да зная.

Джоан погледна през витрината и видя младия симпатичен мъж, който изглежда чакаше някого, облегнат на стената в далечния край на улицата. Стоеше там от четиридесет минути. Помисли си, че го е виждала и преди.

Меги напусна ресторанта в един без седем минути. Тя не забеляза младежа, който извади мобилния си телефон и набра секретен номер.

— Да — обади се Ник Гутенбърг.

— Госпожа Фицджералд завърши обяда си с Джоан Бенет в кафе „Милано“ на „Проспект“. Бяха заедно четиридесет и седем минути. Записах всяка дума от разговора им.

— Добре. Донеси незабавно касетката в офиса ми.

Когато Меги тичешком изкачи стъпалата към кабинета си, часовникът в двора на университета показваше точно един.

В Москва бе десет часа. Конър се наслаждаваше на финала на „Жизел“, представян от балета на Болшой театър. Но за разлика от останалата част от публиката, той не бе насочил театралния си бинокъл към примабалерината. По-често поглеждаше надясно, за да провери дали Жеримски е още в ложата си. Конър знаеше колко много Меги би се радвала да види тридесет и шестте вилиси, облечени в ефирни бели дрехи, да танцуват на лунна светлина. Той с усилие се откъсна от техните пируети и арабески, за да се съсредоточи върху ложата на Жеримски. Меги обичаше балета и често ходеше, когато той бе в командировка. Сигурно щеше да се разсмее, ако разбереше, че руският комунистически лидер бе постигнал за една вечер това, което тя не успя да направи за тридесет години.

Конър изучаваше мъжете в ложата. От дясната страна на Жеримски бе Дмитрий Титов — началник на персонала. Отляво седеше възрастният мъж, който го бе представил на събранието миналата вечер. Зад него в сенките стояха трима мъже от охраната. Конър предположи, че сигурно има още дузина в коридора отвън.

Билетите за огромния театър, с красивите си редове от балкони и с креслата в партера, украсени с позлата и тапицирани с червен плюш, винаги бяха продадени седмици предварително. Но теорията на Меги бе приложима и в Москва — винаги можеш да намериш един билет дори в последната минута.

Миг преди диригентът да се появи пред оркестъра, публиката в партера започна да ръкопляска. Конър вдигна поглед от програмата си и видя един-двама души да сочат към ложата на втория балкон. Жеримски точно бе изчислил появяването си. Той се изправи в ложата, махна за поздрав с ръка и се усмихна. Около половината от публиката го аплодира на крака, а другите останаха седнали, като някои ръкопляскаха от любезност, а други продължиха разговорите си сякаш Жеримски не бе там. Съотношението потвърждаваше верността на проучванията за мнението на избирателите — сега Чернопов водеше пред противника си само с няколко процента.

Щом завесата се вдигна, Конър бързо откри, че Жеримски проявява толкова интерес към балета, колкото и към картините в музея „Пушкин“. Очевидно денят бе дълъг за кандидат-президента и Конър не бе изненадан, че той от време на време потиска прозявката си. Влакът му бе тръгнал за Ярославъл рано тази сутрин и веднага след пристигането си бе посетил фабриката за дрехи в покрайнините на града. Когато час по-късно приключи срещата си с профсъюзните деятели, грабна един сандвич, преди да мине през пазара за плодове на път към някакво училище. В програмата следваха полицейското управление и болницата. Не беше планирана само разходката из градския площад. Накрая се отправи обратно към гарата с пълна скорост и успя да се качи във влака, задържан заради него.

Речите, които Жеримски държеше пред слушателите си, не се отличаваха съществено от словото му предишния ден, само „Москва“ бе станала „Ярославъл“. Телохранителите, заобиколили го, докато обикаляше фабриката за дрехи, изглеждаха още по-некомпетентни в сравнение с охраната в мемориалната зала на Ленин. Но изглежда местните не желаеха да позволят на московчани да се движат на тяхна територия. Конър осъзна, че покушение срещу Жеримски ще е много по-лесно осъществимо извън столицата. Трябваше да стане в град, достатъчно голям, за да успее да избяга, и достатъчно горд, за да не допусне тримата московски професионалисти да ръководят охраната.

Посещението на Жеримски в корабостроителницата на Северодвинск след няколко дни все още му се струваше най-подходящият вариант.

Жеримски не бе почивал дори във влака назад към Москва. Покани чуждестранните журналисти в купето си за пресконференция. Но преди някой да зададе въпрос, той запита самодоволно:

— Видяхте ли последните проучвания, според които съм доста по-напред от генерал Бородин и само една позиция ме дели от Чернопов.

— Но досега винаги сте ни казвали да не обръщаме внимание на проучванията — смело се обади журналист.

Жеримски се намръщи.

Конър стоеше в края на групата журналисти и продължаваше да изследва бъдещия президент. Знаеше, че трябва да запомни всеки израз, движение и маниер на Жеримски, както и да може да произнесе всяко негово слово с абсолютна точност.

Когато влакът навлезе в московската гара четири часа по-късно, Конър усети, че някой го наблюдава, но не откри наблизо Мичел. След двадесет и осем години практика той рядко грешеше за подобни неща. Тъй като Мичел биеше на очи прекалено много, дали не бяха възложили работата на по-добър професионалист? Ако беше така, какво ли означаваше това? И по-рано същия ден имаше чувството, че някой или нещо бе пресякло пътя му. Усещането не бе само от днес. Не одобряваше параноята, но като всички професионалисти не вярваше в съвпадения.

Напусна гарата и се върна в хотела по обиколен път, уверен, че никой не го е проследил. Но от друга страна, нямаше и нужда да го правят, ако знаеха къде е отседнал. Опита се да отхвърли тези мисли и стегна багажа си. Тази нощ щеше да се измъкне от човека, който го следеше, независимо кой е той. Нямаше да успее, само ако вече знаеха къде точно отива. От друга страна, ако знаеха защо е в Русия, трябваше само да следват маршрута на Жеримски. Няколко минути по-късно той плати сметката си в брой и напусна хотела.

Сменя такситата пет пъти, преди последното от тях да го остави пред театъра. Остави чантата си при една възрастна жена, седнала зад гишето в сутерена, и взе под наем театрален бинокъл.

Когато завесата се спусна за последен път, Жеримски се изправи и махна на публиката още веднъж. Реакцията не бе толкова бурна както в началото, но Конър си помисли, че вероятно кандидат-президентът е останал с впечатлението, че посещението му в Болшой си е заслужавало. Докато слизаше по стълбите на театъра, Жеримски умишлено високо, така че да го чуят отиващите си зрители, споделяше възторга си от прекрасното изпълнение на Екатерина Максимова. Редица от коли очакваха него и антуража му — той седна на задната седалка на третата. Колоната, ескортирана от полицията, се отправи към гарата, където го очакваше друг влак. Конър отбеляза, че броят на моторизираните полицаи бе увеличен от двама на четирима.

Явно и други хора започваха да мислят, че шансовете му да стане президент се увеличават.

Конър пристигна на гарата няколко минути след Жеримски. Показа журналистическата си карта на охраната, преди да си купи билет за влака до Санкт Петербург в единадесет и петдесет и девет.

Веднага щом влезе в спалното купе, той заключи вратата, светна лампата над леглото си и започна да изучава маршрута на Жеримски в Санкт Петербург.

В купето си в противоположния край на влака, кандидат-президентът също преглеждаше маршрута си заедно със секретаря си.

— Още един ден, плътно запълнен от сутринта до вечерта — измърмори той, още преди Титов да спомене за посещението в Ермитажа.

— Защо да си правя труда да ходя в Ермитажа, когато ще бъда в Санкт Петербург само няколко часа?

— Защото бяхте в музея „Пушкин“, а да не отидете в най-големия руски музей би било оскърбление за гражданите на Санкт Петербург.

— Да бъдем благодарни, че ще си тръгнем преди завесата в „Киров“ да се вдигне, така ли?

Жеримски знаеше, че най-важната му среща ще бъде с генерал Бородин и върховното военно командване. Ако успееше да убеди генерала да се оттегли от кандидатпрезидентската кампания и да го подкрепи, тогава поне два милиона и половина военни със сигурност щяха да го последват, и щеше да спечели изборите. Първоначално бе планирал да предложи на Бородин поста министър на отбраната, докато не откри, че Чернопов вече му бе обещал същия пост. Знаеше, че Чернопов се бе срещнал с генерала миналия понеделник и си бе тръгнал с празни ръце. Жеримски прие това като добър знак. Възнамеряваше да предложи на Бородин нещо, което той нямаше да може да откаже.

Конър също разбираше, че утрешната среща с военния лидер може да реши съдбата на Жеримски. Той изгаси светлината няколко минути след два часа през нощта и заспа.

Мичел изгаси лампата в мига, в който влакът излезе от гарата, но не заспа.

Сергей не успя да скрие вълнението си при мисълта за пътуване с експрес. Бе последвал партньора си до тяхното купе като доволно кученце. Когато Джаксън отвори вратата, Сергей извика:

— Хей, тук е по-широко от апартамента ми!

Той скочи на близкото легло, изу обувките си и се зави с одеялото, без да си прави труда да свали дрехите си.

— Спестява прането и преобличането — обясни той, докато Джаксън окачваше сакото и панталоните си на най-огъващата се телена закачалка, която бе виждал през живота си.

Щом американецът се приготви за лягане, Сергей потърка запотения прозорец с лакът и направи кръг, през който да гледа. Не каза нито дума, докато влакът бавно не излезе от гарата.

Джаксън се качи на своето легло и изгаси лампата си.

— Колко километра има до Санкт Петербург, Джаксън?

— Шестстотин и тридесет.

— И колко часа ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Осем часа и половина. Очаква ни още един дълъг ден, така че заспивай.

Сергей загаси лампата до себе си, но Джаксън остана буден. Сега бе сигурен, че знае защо приятелят му е изпратен в Русия. Разбра, че Хелън Декстър очевидно иска Конър да бъде отстранен, но не си даваше сметка все още докъде може да стигне тя, за да спаси собствената си кожа.

Възнамеряваше да се обади на Анди Лойд по-рано същия следобед по клетъчния си телефон, но не успя да се свърже. Не искаше да рискува обаждането да е от хотела, така че реши да опита отново след речта на Жеримски на Площада на свободата на следващия ден, когато във Вашингтон вече щеше да е ден. Джаксън бе уверен, че след като Лойд разбере какво става, ще му даде правомощия да прекрати цялата операция, преди да е станало твърде късно. Затвори очи.

— Женен ли си, Джаксън?

— Не, разведен — отвърна той.

— Сега в Русия има повече разведени, отколкото в Щатите. Знаеш ли това, Джаксън?

— Не, но през последните няколко дни разбрах, че главата ти е пълна с безсмислена информация.

— Ами деца? Имаш ли деца?

— Не — промълви Джаксън. — Загубих…

— Защо не ме осиновиш? Тогава ще се върна в Америка с теб.

— Смятам, че и Тед Търнър не може да си позволи да те осинови. Заспивай вече, Сергей.

Настъпи тишина.

— Още един въпрос, Джаксън.

— Кажи ми, как да те накарам да млъкнеш?

— Защо този мъж е толкова важен за теб?

Джаксън помълча известно време, преди да отговори.

— Преди двадесет и девет години той спаси живота ми във Виетнам, задължен съм му. Сега ясно ли ти е?

Сергей не отговори, бе заспал дълбоко.

14.

Владимир Болченков, шефът на полицията в Санкт Петербург, имаше твърде много грижи, за да се тревожи за четирите мистериозни телефонни прозвънявания.

Чернопов бе посетил града в понеделник и бе спрял движението, настоявайки автомобилната му колона да бъде също толкова голяма, колкото и на последния президент.

Бородин отказваше да разреши на хората си да напуснат казармата, докато не им бъде платено, а сега, когато изглежда се бе отказал да се кандидатира, слуховете за военен преврат бяха изплували отново.

— Не е трудно да се отгатне кой град би искал да превземе Бородин най-напред — бе предупредил кмета шефът на полицията.

Болченков бе основал цял отдел за борба с тероризма по време на предизборната кампания. Беше сигурен, че в неговия град няма да убият никой от кандидатите. Само през тази седмица отделът бе получил двадесет и седем заплахи за живота на Жеримски. Болченков ги приемаше като обичайни прояви на психопати и странни типове и не им обръщаше особено внимание. Но тази сутрин един младши лейтенант се бе втурнал в кабинета му с побеляло лице и треперещ глас.

Шефът изслуша записа, направен преди няколко минути. Първото обаждане бе от девет и двадесет и четири — петдесет и една минути след като Жеримски бе пристигнал в града.

— Ще има опит за покушение върху живота на Жеримски този следобед — съобщи мъжки глас с акцент, който Болченков не можа точно да определи. Средноевропейски навярно, определено не говореше руснак.

— Докато Жеримски държи реч на Площада на свободата, стрелец, нает от мафията, ще се опита да го убие. За повече подробности, ще звънна след няколко минути, но ще говоря само с Болченков.

Връзката прекъсна. Краткостта на разговора не даваше възможност той да бъде проследен. Болченков моментално разбра, че си имат работа с професионалист.

Единадесет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Лейтенантът се опита да проточи разговора колкото е възможно по-дълго, под претекст, че се мъчат да открият шефа, но непознатият само каза:

— Ще се обадя отново след няколко минути. Постарайте се Болченков да е наблизо. Губите ваше време, не мое.

Тогава лейтенантът нахлу в кабинета на шефа. Болченков обясняваше на един от хората на Жеримски защо автоколоната не може да има същия брой мотористи като тази на Чернопов. Щом зърна подчинения си, веднага загаси цигарата и отиде в отдела по тероризъм. Изминаха девет минути, преди телефонът отново да иззвъни.

— Там ли е Болченков?

— На телефона.

— Мъжът, когото трябва да търсите, се представя за чуждестранен журналист от южноафрикански вестник, който не съществува. Пристигна в Санкт Петербург с експреса от Москва тази сутрин. Работи сам. Ще ви се обадя пак след три минути.

Три минути по-късно целият отдел се бе събрал, за да чуе подробностите.

— Сигурен съм, че цялата антитерористична секция на полицията в Санкт Петербург се е събрала и слуша всяка моя дума — започна човекът. — Позволете ми да ви помогна. Убиецът е висок метър и осемдесет и три, има сини очи и гъста пясъчноруса коса. Вероятно ще бъде дегизиран. Не зная как ще е облечен, но направете нещо, за да си заслужите заплатите.

Връзката прекъсна.

Цялата секция прослушваше записите отново и отново през следващия половин час. Неочаквано шефът загаси цигарата си и нареди:

— Пуснете пак третия запис.

Младши лейтенантът натисна бутона, учуден какво ли е чул шефът му, което останалите са пропуснали. Нали всички слушаха напрегнато.

— Спри — изкомандва шефът след няколко секунди. — Така си и мислех. Върни записа обратно и почни да броиш.

„Какво да броя?“, искаше да попита лейтенантът, докато натискаше бутона. Този път чу далечно биене на часовник.

Той пренави касетата и всички я изслушаха още веднъж.

— Два удара — определи лейтенантът. — Ако е било два следобед, нашият информатор се обажда от Далечния Изток.

Шефът се усмихна.

— Не мисля така — заяви той. — По-вероятно това позвъняване да е от два часа тази сутрин, от източното крайбрежие на САЩ.

Меги седеше втренчена в кафявия плик на нощното шкафче и се чудеше дали той няма да й причини още една безсънна нощ. Не бе помръднала почти час. Сетне неочаквано вдигна слушалката до леглото и набра номер 650.

— Тара Фицджералд — бързо изговори глас.

Не „ало“, „добър вечер“ или потвърждение, че е набран верният номер. Просто съобщаваше името, така че никой да не си губи времето. „Колко прилича на баща си“, помисли Меги.

— Скъпа, обажда се майка ти.

— О, здравей, мамо. Колата ли се счупи отново, или е нещо сериозно?

— Нищо, скъпа, просто ми липсва баща ти — отвърна тя, смеейки се малко нервно. — Надявах се, че ще имаш малко време да поговорим.

— На теб поне ти липсва само един мъж — опита се да разведри разговора Тара. — На мен ми липсват двама.

— Може би си права, но ти знаеш къде е Стюарт през цялото време, а и нищо не ти пречи да му се обадиш, когато поискаш. Моят проблем е, че нямам представа къде е баща ти.

— Това не е нещо ново, мамо. Всички знаем правилата, когато татко го няма. Жените да стоят у дома и търпеливо да чакат господарят да се върне. Типично ирландско…

— Да, така е. Но този път имам особено предчувствие — възрази Меги.

— Сигурна съм, че няма защо да се тревожиш, майко. В края на краищата той е заминал преди седмица. Спомни си колко пъти преди се е връщал, именно когато най-малко си очаквала. Винаги съм си мислила, че го прави нарочно, за да провери дали нямаш любовник.

Меги се засмя пресилено.

— Нещо друго те тревожи, нали, мамо? — тихо попита Тара. — Искаш ли да ми го кажеш?

— Открих плик, адресиран до мен — беше скрит в едно от чекмеджетата му.

— Старият романтик! — възкликна Тара. — Какво пише в писмото?

— Нямам понятие. Не съм го отворила.

— Защо, за бога?

— Отгоре е написал съвсем ясно да не се отваря преди 17 декември.

— Татко не би се разсърдил, ако го отвориш, в случай че се притесняваш и това ще те успокои.

— Инструкциите му не могат да бъдат по-ясни — не се съгласи Меги. — Ще ми се да не бях го намирала.

— Кога го намери?

— В сряда. Беше скрит между спортните му дрехи в чекмедже, което много рядко отварям.

— Преди три дни — отбеляза Тара. — Не бих чакала и три минути, ако писмото беше до мен.

— Зная, че не би изтърпяла — промълви Меги, — но все пак ще изчакам още няколко дни преди да направя каквото и да било. Ще го сложа обратно в чекмеджето, в случай че баща ти се върне внезапно. Така няма да разбере, че съм го открила.

— Може би трябва да долетя във Вашингтон.

— Защо? — попита Меги.

— Да ти помогна да го отвориш.

— Тара, не ставай глупава.

— Не съм по-глупава от теб, както стоиш сама и се чудиш какво може да има вътре в плика.

— Вероятно си права.

— Ако си толкова несигурна в себе си, защо не се обадиш на Джоан, и не я попиташ какво да правиш?

— Вече го сторих.

— И какво каза тя?

— Да го отворя.

Болченков седна на бюрото си в оперативния кабинет и огледа двадесетте подбрани мъже. Запали седмата си цигара за тази сутрин.

— Колко души очакваме да се съберат на площада този следобед? — запита той.

— Само можем да предполагаме, шефе — отговори най-старшият офицер, — но не е чудно да са около сто хиляди.

Мъжете започнаха тихо да разговарят помежду си.

— Тишина! — остро заповяда Болченков. — Защо толкова много, капитане? Чернопов успя да събере около седемдесет хиляди души.

— Жеримски е далеч по-обаятелна личност, а сега, когато рейтингът му се вдигна, предполагам, че ще събере много повече хора на площада.

— Колко офицери можем да отделим?

— Целият личен състав, шефе, отмених всички отпуски. Вече съм разпространил описанието на човека с надежда да го хванем, преди да стигне до площада. Но повечето ми хора нямат опит за такава мащабна операция.

— Ако наистина се съберат сто хиляди души, и на мен ще ми бъде за пръв път — призна Болченков. — Всички офицери ли са получили описанието?

— Да, но високите чужденци със сини очи и пясъчноруси коси са доста. И не забравяйте, че хората ми не знаят точната причина за залавянето му. Не исках да всявам паника в редиците им.

— Правилно сте постъпили. Но не искам само да го уплашим. Ако не го хванем сега, просто му даваме втори шанс по-късно. Някой да е получил повече информация?

— Да, шефе — отвърна млад човек, застанал до стената.

Шефът загаси цигарата си и кимна.

— Има трима южноафрикански журналисти, официално отразяващи изборите. От описанието, дадено ни от информатора, почти съм сигурен, че този, когото търсим, се нарича Пие дьо Вилие.

— Има ли нещо в компютъра за него?

— Не точно за него — съобщи младият офицер. — Полицията в Йоханесбург ни оказа голяма помощ. В архива им има досиета на трима мъже с това име, провинени в престъпления от дребна кражба до многоженство, но никой от тях не отговаря на описанието. Двамата в момента са в затвора. Полицаите нямаха представа къде се намира третият. Но споменаха за колумбийската връзка.

— Каква колумбийска връзка? — заинтересува се Болченков, запалвайки нова цигара.

— Преди няколко седмици ЦРУ разпространи строго секретно съобщение с подробности около убийството на кандидата за президент в Богота. Изглежда са проследили атентатора до Южна Африка, а сетне са го изгубили. Обадих се на моята връзка в ЦРУ, но всичко, което той успя да ми каже, бе, че имат информация за раздвижването на човека. Видян е да се качва на самолет в Женева.

— Това е достатъчно засега — заключи шефът. — Предполагам, че не е имало и следа от него тази сутрин, когато Жеримски посети Ермитажа.

— Не, шефе — отвърна друг офицер, — не и ако е бил с журналистическия корпус. Там бяха двадесет и трима журналисти, и само двама от тях донякъде отговаряха на описанието. Единият е Клифърд Саймъндс от CNN, а другия го познавам от години. Играем шах.

Всички в стаята се разсмяха и това понамали създалото се напрежение.

— Покривите и сградите? — запита шефът.

— Разполагам с десетина мъже, инструктирани да наблюдават покривите около площада — уведоми присъстващите командирът на малка въоръжена част. — Повечето от сградите са обществени, така че ще поставя цивилни офицери на всеки вход и изход. Ако човек, отговарящ на описанието, опита да се промъкне на площада или да влезе в някое от зданията около него, ще бъде арестуван веднага.

— Внимавайте да не арестувате някой чуждестранен чиновник, ще стане скандал. Има ли въпроси?

— Да. Обмислихте ли вариант с отмяна на митинга? — запита глас от дъното на кабинета.

— Да, и реших да не го правя. Ако отлагаме митингите всеки път, когато получим заплаха за някоя обществена личност, телефонът ни ще блокира от обаждания на различни малоумници. Те и без това няма какво друго да правят, освен да всяват паника. Във всеки случай, тревогата може да се окаже фалшива. А дори и Вилие да се намира в града, когато забележи присъствието ни на площада, може да размисли. Други въпроси?

Никой не помръдна.

— Ако някой от вас чуе нещо, имам предвид нещо важно, искам да го науча незабавно. Бог да му е на помощ на онзи, който ми каже след това: „Не го споменах, шефе, защото не мислех, че е важно!“.

Конър не бе изключил телевизора, докато се бръснеше. Хилари Баукър информираше зрителите за последните събития в Щатите. Законопроектът за намаляване на въоръжението бе минал в камарата с мнозинство от едва три гласа. Въпреки това Том Лоурънс твърдеше, че резултатът е триумф за здравомислещите американци. От своя страна, специалистите вече предупреждаваха, че законопроектът ще се сблъска с далеч по-голяма съпротива, когато стигне до Сената.

— Не вярвам ни най-малко в това — увери президентът събралите се на сутрешна пресконференция журналисти. Конър се усмихна. — Камарата само изпълни желанието на народа и съм убеден, че Сенатът ще направи същото.

Президентът бе сменен от красиво момиче с яркочервена коса, което накара Конър да се замисли за Меги. Веднъж й бе казал, че с честите му пътувания щеше да се чувства по-добре, ако се бе оженил за водеща на новините.

— А сега новини за предстоящите избори в Русия. Свързваме се с Клифърд Саймъндс — нашия кореспондент в Санкт Петербург.

Конър спря да се бръсне и се загледа в екрана.

— Проучванията показват, че двамата основни кандидати — министър-председателят Григорий Чернопов и лидерът на комунистическата партия Виктор Жеримски, имат равни шансове. Комунистическият лидер ще говори този следобед на митинг на Площада на свободата, където се предполага, че ще се съберат повече от сто хиляди души. Тази сутрин Жеримски ще има частна среща с генерал Бородин. Очаква се в скоро време генералът да оттегли кандидатурата си за президентския пост. Последните проучвания на общественото мнение сочат, че рейтингът му доста е паднал. Още не е ясно на чия страна ще застане Бородин. От неговото решение зависят резултатите на изборите. Аз съм Клифърд Саймъндс, CNN интернешънъл, Санкт Петербург.

Хилари Баукър отново се появи на екрана.

— А сега времето във вашата част на света — обяви тя с широка усмивка.

Конър изгаси телевизора, тъй като температурите във Флорида не го интересуваха. Той разтри още сапунена пяна по брадата си и продължи да се бръсне. Вече бе решил да не присъства на сутрешната пресконференция на Жеримски, която щеше да се изроди в хвалебствие на неговия секретар по печата за това, какво е успял да направи шефът му дори преди да закуси. Нямаше намерение да следва Жеримски и в Ермитажа, където да прекара по-голямата част от времето си, отбягвайки Мичел. Щеше да се концентрира върху основната публична изява на Жеримски за деня. Вече бе открил удобен ресторант в западната част на площада. Не бе известен с кухнята си, но имаше преимуществото, че е на втория етаж и гледа към мястото на митинга. Още по-важно бе, че имаше страничен вход, така че Конър можеше да си отиде необезпокояван, ако се наложи.

Когато напусна хотела, той се обади в ресторанта от най-близката телефонна кабина и резервира ъглова маса до прозореца за дванадесет часа. Сетне тръгна да си намери кола под наем, което в Санкт Петербург бе далеч по-трудно, отколкото в Москва. Четиридесет минути по-късно той караше из центъра на града. Остави колата в един подземен гараж само на неколкостотин метра от Площада на свободата. Бе решил след речта да се върне в Москва с кола. По този начин щеше лесно да разбере дали някой го следи. Тръгна по улицата, влезе в най-близкия хотел и пъхна в ръката на портиера банкнота от двадесет долара, обяснявайки, че се нуждае от стая за около час и нещо, за да вземе душ и да си смени дрехите.

Когато, няколко минути преди дванадесет, отново слезе долу с асансьора, портиерът не го позна. Конър остави спортен сак и съобщи, че ще се върне да го вземе към четири часа. Когато портиерът оставяше сака под гишето, той забеляза куфарчето за пръв път. Тъй като името на етикетите беше едно и също, той ги сложи заедно.

Конър бавно тръгна по улицата към Площада на свободата. Мина покрай двама полицаи, които разпитваха висок, пясъчнорус чужденец. Те не му обърнаха внимание. Влезе в сградата и взе асансьора до ресторанта на втория етаж. Каза името си на главния сервитьор и веднага бе отведен до ъгловата маса. Конър седна така, че повечето посетители да не го виждат, а той да има добър изглед към площада долу.

Мислеше за Лоурънс и се чудеше колко ли време ще му трябва да вземе решение, когато до него застана сервитьорът и му подаде менюто. Конър погледна през прозореца и се изненада, че площадът вече се пълни с хора, макар да имаше още два часа до речта на Жеримски. Сред тълпата той забеляза няколко цивилни полицаи. Един или двама от по-младите се въртяха около статуите и внимателно се оглеждаха. Но какво търсеха? Дали шефът на полицията бе прекалено предпазлив, или се страхуваше от някакъв вид провокации, докато трае речта на Жеримски?

Главният сервитьор се върна.

— Може ли да взема поръчката ви, сър? Полицията ни нареди да затворим ресторанта преди два часа.

— Тогава по-добре да си поръчам пържола — отзова се с разбиране Конър.

15.

— Къде мислиш, че се намира сега? — попита Сергей.

— Ако го познавам добре, сигурно е наблизо, но едва ли ще го открием в тази тълпа — отвърна Джаксън. — Все едно да търсим игла в купа сено.

— Кой изобщо губи игли в купа сено?

— Престани да правиш глупави забележки и върши това, за което ти плащам — сряза го Джаксън. — Ще ти дам десет долара награда, ако го забележиш. Помни, вероятно ще е добре дегизиран.

Сергей започна да наблюдава тълпата с повишен интерес.

— Виждаш ли онзи мъж на горното стъпало в северния край? Който говори с полицая.

— Да — отговори Джаксън.

— Това е Владимир Болченков — шефът на полицията. Честен мъж, но е само вторият по могъщество човек в Санкт Петербург.

— А кой е първият? — попита Джаксън. — Кметът ли?

— Не, брат му Йосиф. Той е шеф на мафията в този град.

— Това не поражда ли конфликт в интересите им?

— Не. Ако не си от мафията, ще те арестуват. Ако си — няма.

— Откъде знаеш толкова много? — поинтересува се Джаксън.

— От майка си. Тя е спала и с двамата.

Джаксън се засмя, но не свали очи от шефа на полицията и униформения офицер. Щеше му се да чуе разговора им. Ако бяха във Вашингтон, ЦРУ щеше да запише думите им, дори да стояха с гръб.

— Виждате ли младежите около статуите? — запита старшият полицейски офицер, застанал до Болченков.

— Кои са те? — попита шефът.

— В случай, че се чудите защо не съм ги арестувал, те са част от екипа ми и оглеждат площада оттам. Погледнете зад вас — търговецът на хотдог, двамата продавачи на цветя и четиримата вестникари също са наши хора. На една пресечка оттук са паркирани дванадесет автобуса с униформени полицаи, които очакват заповедите ми. Още стотина цивилни се разхождат наоколо. Всеки изход е под наблюдение, за всеки, който разглежда площада, има по един от моите хора, който да го следи.

— Ако е толкова добър, колкото смятам, че е — разсъждаваше гласно шефът, — той е открил място, за което не сте се сетили.

Конър си поръча кафе и продължи да наблюдава. При все че имаше още половин час, преди кандидат-президентът да пристигне, площадът вече бе пълен с поддръжници на Жеримски и с обикновени зяпачи. Стана му смешно как продавачът на хотдог се опитва да прикрие факта, че е полицай. Горкият човек току-що бе получил оплакване — вероятно не бе сложил достатъчно кетчуп. Конър насочи вниманието си към далечната част на площада. Малката платформа, издигната за журналистите, бе единственото останало празно място. Чудеше се защо толкова много цивилни полицаи се разхождаха наоколо — много повече, отколкото бе необходимо за осигуряване на реда. Парна го смътно безпокойство. Горещото кафе, току-що поднесено, го разсея. Погледна часовника си. Жеримски трябваше да е приключил срещата си с Бородин досега. Резултатът щеше да се превърне във водеща новина тази вечер. Конър се чудеше дали ще отгатне по държането на Жеримски какъв е бил изходът.

Той повика сервитьора и поиска сметката, а докато чакаше, се концентрира върху площада за последен път. Никой професионалист не би сметнал, че това е подходящо място за убийство. Освен всички пречки, които бе установил, усърдието на шефа на полицията бе очевидно. Въпреки това Конър смяташе, че скрит в тълпата би могъл да наблюдава Жеримски отблизо — ето защо бе решил в този случай да не седи сред представителите на пресата.

Плати сметката си в брой, бавно отиде до момичето на гардероба и връчи номерчето си. Взе палтото и шапката си от нея и й даде банкнота от пет рубли. Бе чел някъде, че възрастните хора винаги дават малък бакшиш.

Присъедини се към група служители, излизащи от канцелариите на първия етаж. Явно им бяха разрешили да присъстват на митинга. Всеки директор, на километър от площада, навярно бе наясно, че няма да се свърши много работа този следобед. Двама цивилни полицаи, застанали на няколко метра от вратата, оглеждаха чиновниците, но поради студа хората се бяха загърнали така, че не се виждаше много от лицата им. Конър усети как тълпата го понесе.

Площадът на свободата вече бе пълен, когато Конър се опита да се промъкне между хората и да си проправи път към подиума. Бяха се събрали повече от седемдесет хиляди души. Знаеше, че шефът на полицията сигурно се моли за гръмотевична буря, но зимният ден бе типичен за Санкт Петербург — студен и ясен. Погледна към ограденото с въже място за пресата, около което кипеше трескава дейност. Усмихна се, като забеляза Мичел на обикновеното му място — на около десетина крачки от стола, на който най-често сядаше самият Конър. Не и днес, приятелю. Поне този път Мичел бе облечен с топло палто и подходяща шапка.

— Хубав ден за джебчиите — отбеляза Сергей, оглеждайки тълпата.

— Би ли рискувал при толкова много полицаи? — запита Джаксън.

— Винаги можеш да намериш ченге, когато не се нуждаеш от него — отвърна Сергей. — Вече видях няколко бивши пандизчии да си отиват с портмонета, но полицията, изглежда, не се интересува от това.

— Сигурно си имат достатъчно проблеми с тази тълпа от поне сто хиляди души и с Жеримски, който ще пристигне всеки момент.

Очите на Сергей се спряха върху шефа на полицията.

— Къде е той? — питаше Болченков един сержант с радиотелефон.

— Тръгнал е от срещата с Бородин преди осемнадесет минути, сега минават по улица „Прейли“. Ще пристигне след около седем минути.

— Значи след седем минути започват проблемите ни — отбеляза шефът на полицията и погледна часовника си.

— Не смяташ ли, че е възможно нашият човек да се опита да стреля по Жеримски, докато е в колата?

— Едва ли — отвърна шефът. — Имаме работа с професионалист. Той не би си помислил да стреля по движеща се мишена, особено в блиндирана кола. Във всеки случай, няма да е сигурен в коя кола е Жеримски. Не, нашия човек е някъде в тълпата, просто го усещам. Не забравяйте, че последният път, когато е стрелял, е било по неподвижна мишена на открито. Така е изключено да не улучи, а в такава голяма тълпа шансът да избяга, е доста голям.

Конър все още си пробиваше бавно път към платформата. Огледа се наоколо и забеляза още няколко цивилни полицаи. Жеримски едва ли щеше да има нещо против — така хората на митинга ставаха повече. Нали целта му бе да получи повече гласове от Чернопов.

Конър разучи покривите. Дузина стрелци наблюдаваха тълпата с бинокли. Не можеха да бъдат по-очебийни, дори ако бяха облечени в жълти спортни екипи. Поне неколкостотин униформени полицаи пазеха около площада. Шефът на полицията явно вярваше, че демонстрацията на сила ще разубеди желаещите да създават неприятности.

Прозорците на сградите наоколо бяха потъмнели от хора, които се опитваха да видят какво става долу. Още веднъж Конър вдигна очи към платформата, определена за пресата, където журналистите започваха да заемат местата си. Полицията проверяваше внимателно документите им — в това нямаше нищо необичайно, освен че накараха неколцина да свалят шапките си. Спираха само мъже, и то високи. Това го накара да се закове на място. Сетне, с крайчеца на окото си, забеляза Мичел на крачки от себе си в тълпата. Намръщи се. Как го бе разпознал младият агент?

Неочаквано зад него се разнесоха силни викове, сякаш на сцената се бе появила рок звезда. Той се обърна и видя колоната от коли бавно да напредва. Минути по-късно тя спря в северозападния край на площада. Тълпата аплодираше ентусиазирано, въпреки че не виждаше кандидат-президента. Стъклата на колите бяха затъмнени. Вратите на лимузините се отвориха, но бе трудно да се разбере къде е Жеримски. Дребната му фигура се губеше сред твърде многото едри телохранители.

Когато накрая кандидатът се изкачи по стъпалата, тълпата заръкопляска още по-силно. Възторгът й достигна връхната си точка, щом ораторът застана на сцената. Жеримски спря и поздрави, с ръка първо в едната посока, сетне в другата. Конър вече знаеше точно колко крачки ще направи, преди отново да спре и да вдигне ръка.

Хората подскачаха, за да го видят по-добре, но Конър не обръщаше внимание на лудницата около себе си. Бе приковал очи в полицаите, повечето от които не гледаха към сцената. Те търсеха нещо или някого съвсем целенасочено. През ума му мина една мисъл, но той веднага я отхвърли. Не, беше невъзможно. Усети как го сграбчва страхът. Веднъж един агент ветеран му бе казал, че параноята е най-силна при последната задача. Но появи ли се съмнение, правилото винаги е едно и също — веднага се махни от опасната зона. Той огледа площада, бързо преценявайки накъде да се оттегли. Хората се поуспокоиха, докато чакаха Жеримски да заговори. Реши да се придвижи към северния край, щом започнат продължителни ръкопляскания. По този начин вероятността да го забележат, че се измъква бе по-малка. Огледа се почти по навик и видя Мичел. Стоеше на няколко крачки от дясната му страна, със сигурност по-близо, отколкото последния път.

Жеримски пристъпи към микрофона с високо вдигнати ръце, известявайки по този начин, че ще започне словото си.

— Видях иглата — заяви Сергей.

— Къде? — оживи се Джаксън.

— С лице към Жеримски на около двадесет стъпки от сцената. Косата му е с друг цвят и ходи като възрастен човек. Дължиш ми десет долара.

— Как го забеляза от такова разстояние? — попита Джаксън.

— Той е единственият, който се опитва да напусне площада.

Джаксън подаде банкнотата, когато Жеримски спря пред микрофона. Възрастният мъж, който го бе представил в Москва, седеше в дъното на сцената. Жеримски не допускаше два пъти една и съща грешка.

— Другари — започна той звучно, — за мен е голяма чест да застана тук, пред вас, като ваш кандидат. С всеки изминат ден все повече разбирам…

Конър огледа тълпата и отново забеляза Мичел. Бе направил още една крачка към него.

— Въпреки че някои от нашите граждани искат да върнат стария тоталитарен строй, огромното мнозинство…

„Сменил е някоя и друга дума“, помисли си Конър. Погледна надясно. Какво правеше Мичел?

— … искам да видя справедливо разпределение на благата, създадени с тежък труд.

Когато тълпата започна да вика и да ръкопляска, Конър бързо направи няколко крачки надясно. Щом шумът затихна, той замръзна на мястото си — не помръдна нито мускул.

— Защо онзи мъж следва приятелят ти? — попита Сергей.

— Защото е аматьор — отвърна Джаксън.

— Или професионалист, който знае точно какво прави — предположи Сергей.

— Мили боже, не ми казвай, че нищо не разбирам — засегна се Джаксън.

— Дотук той само дето не го целуна — отбеляза Сергей.

— Вижте улиците на Санкт Петербург, другари — продължаваше Жеримски. — Да, срещат се мерцедеси, БМВ-та и ягуари, но кой ги кара? Неколцина привилегировани…

Когато хората отново заръкопляскаха, Конър направи още няколко крачки към северния край на площада.

— Очаквам деня, когато в нашата страна семейните коли ще са повече от лимузините…

Конър хвърли поглед назад и откри, че Мичел е направил две или три крачки в неговата посока. Какво ли искаше да стори?

— … и където има повече швейцарски банкови сметки, отколкото болници.

Трябваше да му се изплъзне по време на следващите аплодисменти. Той се концентрира върху думите на Жеримски, за да е готов за следващия си ход.

— Мисля, че го забелязах — съобщи цивилен полицай, взирайки се през бинокъла.

— Къде, къде? — развълнува се Болченков, грабвайки бинокъла от ръцете му.

— Дванадесет градуса, петдесет метра назад, не помръдва. Застанал е пред една жена с червена кърпа. Не изглежда като на снимката, но когато има аплодисменти, той се придвижва доста бързо за мъж на неговите години.

Болченков започна да наглася бинокъла.

— Видях го — уведоми той, а след няколко секунди добави: — Да, вероятно е нашият човек. Кажи на онези двамата в един часа да се приближат и да го арестуват, и уведоми двойката, която се намира на двадесет метра пред него, да ги прикрива. Нека свършим с това колкото се може по-бързо.

Младият офицер изглеждаше разтревожен.

— Ако направим грешка — заяви шефът на полицията, — аз поемам отговорността.

— Нека никога не забравяме — продължаваше Жеримски, — че Русия отново може да се превърне в най-великата страна на света…

Мичел бе вече само на крачка от Конър, който старателно не му обръщаше внимание. След няколко секунди щеше да има продължително ръкопляскане, тъй като Жеримски щеше да каже на хората какво възнамерява да направи като президент. „Никакви банкови сметки, захранвани с подкупи от нечестни търгаши“ — това винаги предизвикваше бурни аплодисменти. Тогава щеше да се измъкне. По-късно щеше да се погрижи Мичел да бъде прехвърлен на работа в някое затънтено място, пълно с комари.

— … ще посветя живота си в служба на народа и ще бъда предоволен от президентската си заплата, не ми трябват подкупите на нечестни търгаши, чиято единствена цел е да грабят народните богатства.

Тълпата избухна в бурни ръкопляскания. Конър неочаквано се обърна и се придвижи надясно. Бе направил почти три крачки, когато първият полицай го хвана за лявата ръка. Секунда по-късно друг застана от дясната му страна. Бе хвърлен на земята и не направи опит да се съпротивлява. Правило първо — когато няма какво да криеш, не се противопоставяй на арестуването си. Извиха ръцете му назад и белезниците щракнаха около китките му. Хората наоколо оформиха малък кръг около тримата мъже. Сега бяха по-заинтересовани от това произшествие, отколкото от думите на Жеримски. Мичел леко се отдръпна и зачака неизбежното.

— Кой е този човек?

— Убиец на мафията — прошепна Мичел в ушите на най-близо застаналите.

Той тръгна обратно към мястото, определено за пресата, периодично мърморейки: „Човек на мафията“.

— Нека не остава никакво съмнение, добри граждани, че ако ме изберете за ваш президент, можете да бъдете сигурни в едно…

— Вие сте арестуван — отсече третият мъж, когото Конър не можеше да види. Носът му бе забит в земята.

— Отведете го — разпореди същият властен глас и Конър бе повлечен към северния край на площада.

Жеримски забеляза безредието, но като опитен политик го игнорира.

— Ако Чернопов бъде избран, американците ще се интересуват повече от Мексико, отколкото от Русия — продължи той, без да се запъва.

Джаксън не откъсваше очи от Конър. Тълпата бързо се раздели, правейки път на полицията.

— Приятели мои, остават още шест дни, преди хората да решат…

Мичел бързо се отдалечаваше от мястото на ареста и се насочваше към подиума на пресата.

— Не го правете заради мен. Не го правете дори за комунистическата партия. Направете го заради бъдещото поколение на Русия…

Полицейската кола, заобиколена от четирима мотористи започна да се изтегля от площада.

— … дайте им шанс да бъдат част от най-великата нация на света. Моля ви само за едно — за честта да поведа тези хора.

Този път той замълча, за да привлече вниманието на всички присъстващи на площада, преди да завърши тихо с думите:

— Другари, предлагам себе си за ваш слуга.

Той отстъпи назад и воят на полицейски сирени бе заличен от рева на сто хиляди гласове.

Джаксън погледна към подиума на пресата. Видя, че журналистите са далеч по-заинтригувани от изчезващата полицейска кола, отколкото от повтарящите се речи на Жеримски.

— Наемник на мафията — информираше турската журналистка свой колега.

Тя бе чула това от някого в тълпата и вероятно по-късно щеше да го цитира като „авторитетен източник“.

Мичел вдигна поглед към телевизионните камери, проследили изчезващата полицейска кола със светеща синя лампа. Очите му се спряха върху един от журналистите. Изчака търпеливо Клифърд Саймъндс да се обърне към него и му даде знак, че желае да разговарят незабавно. Репортерът на CNN бързо отиде при американското културно аташе.

Жеримски остана в центъра на платформата, обект на обожанието на тълпата. Нямаше намерение да си тръгне, докато хората все още бурно изразяваха своето одобрение.

Саймъндс слушаше внимателно думите на Мичел.

Трябваше да е в ефир след дванадесет минути. Усмивката на лицето му ставаше все по-широка с всяка изминала секунда.

— Абсолютно сигурен ли си? — попита той, щом Мичел свърши.

— Лъгал ли съм те някога? — отговори с въпрос Мичел, опитвайки се в тона му да прозвучи обида.

— Не — извини се Саймъндс. — Никога не си го правил.

— Но запомни, че тази информация не си получил от посолството.

— Бъди спокоен. Но кого да посоча като мой източник?

— Съобразителната и усърдна руска полиция. Това е последното нещо, което шефът на полицията ще отрече.

Саймъндс се засмя:

— По-добре да се връщам при продуцента, ако искам пръв да съобщя това в утринния блок на новините.

— Добре — съгласи се Мичел. — Само запомни — направи всичко възможно да не могат да проследят източника.

— Разочаровал ли съм те някога? — възмути се на свой ред Саймъндс.

Той се обърна и затича обратно към мястото на пресата.

Мичел тръгна в обратната посока. Имаше още едно възприемчиво ухо, на което трябваше да съобщи новината, и това трябваше да стане преди Жеримски да напусне сцената.

Защитна линия от бодигардове преграждаше пътя на прекалено ентусиазираните поддръжници на кандидат-президента. Мичел видя секретаря по пресата на няколко метра от себе си. Той се наслаждаваше на овациите, които получаваше лидерът му.

Мичел каза на един от служителите на чист руски език с кого иска да разговаря. Телохранителят се обърна и извика секретаря. Ако Жеримски бъдеше избран, помисли си Мичел, Русия нямаше да се радва на интелигентно управление. Прессекретарят направи знак да доведат американеца. Мичел влезе в ограденото място и се отправи към един от партньорите си на шах. Бързо му разказа, че дьо Вилие се е дегизирал като възрастен човек, осведоми го и кой хотел е бил видян да напуска, преди да отиде в ресторанта.

В края на деня и Фицджералд, и Джаксън щяха да са наясно, че си имат работа с истински професионалист.

16.

Президентът и Анди Лойд бяха сами в Овалния кабинет и гледаха ранните сутрешни новини. Никой от тях не проговори, докато Клифърд Саймъндс представяше репортажа си.

„Международен терорист бе арестуван на Площада на свободата този следобед по време на речта на комунистическия лидер Виктор Жеримски. Засега името на задържания не се споменава, но той се намира в затвора «Разпятие» в центъра на Санкт Петербург. Местната полиция не изключва възможността това да е същият човек, който наскоро уби кандидат-президента Рикардо Гусман в Колумбия. Мъжът, когото полицията арестува, вероятно от няколко дни е следил Жеримски при пътуванията му из страната. През изминалата седмица той бе описан в «Нюзуик» като най-скъпоплатеният наемен убиец на Запад. Смята се, че са му били предложени един милион долара от руската мафия, за да отстрани Жеримски от надпреварата за президентското място. Когато полицията се опитала да го арестува, били нужни четирима полицаи, за да го удържат.“

Следваха няколко кадъра, проследяващи как мъжът е съборен сред тълпата, а по-късно отведен от полицаите. Но единственият едър план показваше само тила на една глава с кожена шапка. Лицето на Саймъндс отново се появи на екрана.

„Комунистическият кандидат продължи речта си, въпреки че арестът стана на няколко метра от платформата. Жеримски по-късно похвали петербургската полиция за нейното усърдие и професионализъм. Той се закле, че колкото и покушения да бъдат извършени срещу него, няма да престане да се бори против организираната престъпност. При последното допитване на общественото мнение Жеримски е наравно с премиера Чернопов, но много наблюдатели смятат, че днешният инцидент ще повиши популярността му преди изборите.

Няколко часа преди Жеримски да държи реч на митинга, той имаше частна среща с генерал Бородин в неговия щаб в северната част на града. Никой не знае резултата от разговора им, обаче говорителят на генерала не отрича, че той скоро ще направи изявление дали възнамерява да продължи предизборната си кампания и, навярно още по-важно, кого от останалите двама кандидати ще реши да подкрепи, ако се оттегли. Аз съм Клифърд Саймъндс, CNN интернешънъл, от Площада на свободата, Санкт Петербург.“

„В понеделник Сенатът ще продължи да разисква съкращаването на ядреното, биологичното, химическото и другите видове въоръжение…“

Президентът натисна един бутон на дистанционното управление и екранът потъмня.

— А ти твърдиш, че този мъж, когото са арестували, няма връзка с руската мафия, а работи за Декстър?

— Да, чакам Джаксън да ми се обади и да потвърди, че това е същият мъж, убил Гусман.

— Какво да кажа на пресата, ако ме питат за това?

— Не казвайте нищо, не е нужно някой да разбере, че мъжът, когото са задържали, е от нашите.

— Да, но това би довършило Декстър и нейното недоносче заместник веднъж завинаги.

— Подобно изявление носи много рискове. Ако твърдите, че нищо не знаете, половината от населението ще се разочарова от президент, станал жертва на ЦРУ. В противния случай, ако кажете, че знаете, другата половина ще ви заклейми като терорист. Така че засега е най-добре да се ограничите с това, че очаквате резултатите от изборите в Русия с голям интерес.

— Можеш да се обзаложиш, че наистина е така — каза Лоурънс. — Последното нещо, което бих искал, е този малък дявол Жеримски да стане президент. Тогава за една нощ бихме се върнали към „Звездни войни“.

— Предполагам, че точно поради тази причина Сенатът задържа законопроекта за съкращаване на въоръжаването. Те няма да вземат окончателно решение, преди да видят резултата от изборите.

Лоурънс кимна.

— Ако са натикали наш човек в проклетия си затвор, ние трябва да направим нещо, и то бързо. Защото, ако Жеримски стане президент, тогава бог да му е на помощ. Аз със сигурност не бих могъл да го спася.

Конър мълчеше. Бе притиснат между двама офицери на задната седалка в полицейска кола. Знаеше, че тези мъже нямат нито ранг, нито власт да го разпитват. Това щеше да стане по-късно — от някого с много повече ширити на пагоните.

Когато минаха през големите дървени порти на затвора „Разпятие“ и влязоха в сивия калдъръмен двор, първото, което Конър видя, бе „екипа по приемането“. Трима едри мъже със затворнически униформи пристъпиха напред, едва не изтръгнаха от пантите задната врата на колата и го извлякоха навън. Младите полицаи, които седяха от двете му страни, изглеждаха ужасени.

Тримата главорези бързо поведоха новия затворник през двора в дълъг, мрачен коридор. Тогава започнаха ритниците и ударите. Конър би протестирал, но техният речник явно съдържаше само сумтене. Когато стигнаха далечния край на коридора, един от тях отвори тежка метална врата, а другите двама го блъснаха в малка килия. Той не направи опит да се съпротивлява, когато първо събуха обувките му, сетне свалиха и взеха часовника, венчалната халка и портмонето — все неща, от които нямаше да научат нищо. Те си тръгнаха, тръшвайки вратата на килията зад себе си.

Конър бавно се изправи и предпазливо протегна крайниците си, стремейки се да разбере дали има нещо счупено. Вероятно няма сериозни наранявания, реши той, въпреки че синините вече започнаха да се появяват. Огледа стаята, която не бе по-голяма от спалното купе, в което бе пътувал от Москва. Зеленясалите тухлени стени изглеждаха така, сякаш не бяха виждали боя от началото на века.

Конър бе прекарал осемнадесет месеца в далеч по-ограничено пространство във Виетнам. Тогава заповедите му бяха ясни — когато те разпитва врагът, дай само своето име, ранг и сериен номер. Същите правила не можеха да бъдат приложени от тези, които работеха за ЦРУ.

Единадесетата заповед гласеше: „Не бива да позволяваш да те заловят. Но ако това се случи, отричай категорично, че имаш нещо общо с ЦРУ. Не се притеснявай — компанията винаги ще се грижи за теб“.

Конър осъзна, че в неговия случай можеше да забрави за „обикновените дипломатически канали“, въпреки уверенията на Гутенбърг. Докато лежеше на койката в малката си килия, потънал в размисъл, всичко си дойде на мястото.

Не го бяха накарали да се подпише нито за парите в брой, нито за колата. Припомни си изречението, което от доста време се опитваше да изкара от дълбините на ума си. Той повтори всяка дума: „Ако се тревожиш за новата си работа, ще съм щастлив да поговоря с шефа на компанията, за да му обясня, че това е краткосрочна задача“.

Откъде знаеше Гутенбърг, че се е явявал на интервю за нова работа, че контактува пряко с председателя на компанията? Знаел е, защото очевидно е говорил с Бен Томпсън. Това бе причината за оттегляне на предложението. „Съжалявам, но трябва да ви информирам, че…“

Колкото до Мичел, трябваше да прозре преструвките му, независимо от миловидното му лице на момче, което пее в църковен хор. Но бе озадачен от телефонния разговор с президента. Защо Лоурънс никога не се обърна към него по име? А и изреченията бяха малко несвързани, смехът — малко по-силен от необходимото.

Дори сега му бе трудно да повярва докъде можеше да стигне Хелън Декстър, за да отърве собствената си кожа. Взря се в тавана. Ако президентът никога не му се е обаждал по телефона, всяка надежда да бъде освободен от „Разпятието“ бе безпочвена. Декстър успешно бе отстранила единствения човек, който можеше да я изобличи, а Лоурънс не бе в състояние да стори нищо.

Безрезервната вярност, с която Конър приемаше оперативния кодекс на ЦРУ, го правеше доброволна пионка в нейния план за оцеляване. Никой посланик нямаше да направи дипломатически протест заради него. Нямаше да има колети с храна. Налагаше се сам да се погрижи за себе си, точно както във Виетнам. Един от младите офицери, които го арестуваха, бе казал, че от четиридесет и осем години насам никой не бе успял да избяга от „Разпятието“.

Вратата на килията внезапно се отвори и влезе мъж, облечен в светлосиня униформа, покрита със златни ширити. Запали цигара. Петнадесетата за този ден.

Джаксън остана на площада, докато полицейската кола изчезна от погледа му. Беше ядосан на себе си. Накрая се обърна и тръгна, далеч от ентусиазираната тълпа. Вървеше толкова бързо, че Сергей трябваше да тича, за да го стигне. Малкият руснак разбра, че сега не е време да задава въпроси. Думата „мафия“ бе в устата на всички по улиците. Сергей облекчено въздъхна, когато Джаксън спря и нае такси.

Джаксън можеше само да се възхищава колко добре Мичел — несъмнено под ръководството на Декстър и Гутенбърг — бе изпълнил цялата операция. Бе класическо ужилване на ЦРУ, но с малка разлика — този път те коравосърдечно бяха позволили един от техните да бъде натикан в чуждестранен затвор.

Опита се да не мисли през какво ще трябва да мине Конър. Вместо това се концентрира върху доклада, който трябваше да подготви за Анди Лойд. Ако би могъл да се свърже с него предишната вечер, може би щеше да получи разрешение да измъкне Конър. Клетъчният му телефон все още не работеше, така че трябваше да рискува и да се обади от хотелската стая. След двадесет и осем години получи възможност да направи равносметка на живота си и откри, че отдавна е искал това.

Таксито спря пред хотела. Джаксън плати и се втурна вътре. Не си направи труда да чака асансьора, на бегом изкачи стълбите до първия етаж, а сетне затича по коридора до стая 132. Сергей едва го догони.

Малкият руснак седна на пода и се заслуша в едностранния разговор с човек на име Лойд. Когато накрая затвори телефона, Джаксън бе побледнял и трепереше от гняв.

Сергей проговори за пръв път, откакто напуснаха площада:

— Може би трябва да се обадя на клиентите на майка ми.

— Поздравления — каза Декстър в мига, в който Гутенбърг влезе в кабинета й.

Заместник-директорът се усмихна, седна срещу нея и постави на бюрото й папка.

— Току-що гледах новините по ABS и CBS — съобщи тя. — И двете станции се придържат към версията на Саймъндс за случилото се на Площада на свободата. Имаш ли някаква информация как утре пресата ще представи нещата?

— Вече губят интерес. Няма стрелба, дори не е имало съпротива, а заподозреният е бил невъоръжен. Нищо не подсказва, че мъжът, когото са арестували, е американец. Утре по това време историята ще се появи само на първите страници в пресата на Русия.

— Как ще реагираме на запитвания от пресата?

— Ще твърдим, че случилото се е вътрешен проблем за Русия и че в Санкт Петербург е по-евтино да наемеш убиец, отколкото да си купиш свестен ръчен часовник. Ще ги осведомя, че трябва само да прочетат статията в миналия брой „Нюзуик“ за руския кръстник, за да разберат проблема, пред който са изправени. Ако ме притиснат, ще ги насоча към Колумбия. Ако продължат да настояват, ще им хвърля в лицето Южна Африка. С всичко това ще напълнят няколко вестникарски колонки и ще нахранят гладните си редактори.

— Някоя телевизионна компания показа ли Фицджералд след арестуването му?

— Само тила му, но дори тогава бе заобиколен от полицаи. Ако бяха заснели лицето, бъдете сигурна, че щяха да го въртят постоянно.

— Какъв е шансът той да се появи публично и да направи компрометиращо изявление, което журналистите биха могли да разследват?

— В действителност, никакъв. Дори да има процес, чуждестранната преса неминуемо ще бъде изключена. А ако Жеримски бъде избран, Фицджералд никога няма да излезе от „Разпятието“.

— Подготвил ли си доклад за Лоурънс? — запита Декстър. — Защото можеш да не се съмняваш, че той ще се опита да направи две и две да са равни на шест.

Гутенбърг се наклони напред и потупа папката, която бе оставил на бюрото й.

Тя я отвори и започна да чете с безизразно лице. Когато свърши, затвори папката и бегла усмивка трепна на устните й, преди да му я върне.

— Погрижи се да е подписано от теб и да бъде изпратено незабавно в Белия дом — нареди тя. — Защото, каквито и съмнения да има президентът в този момент, ако Жеримски стане президент, едва ли ще повдигне отново този въпрос.

Гутенбърг кимна в знак на съгласие. Хелън Декстър се загледа в заместника си.

— Жалко, че трябваше да пожертваме Фицджералд — отбеляза тя. — Но ако това помогне Жеримски да бъде избран, ние постигаме две цели. Проектозаконът на Лоурънс за разоръжаването ще бъде отхвърлен в Сената и ЦРУ ще има далеч по-малко спънки от страна на Белия дом.

Конър свали крака от койката, стъпи бос на пода и се изправи срещу посетителя си. Началникът на полицията дръпна силно от цигарата и издуха дима към тавана.

— Мръсен навик — заяви той на безукорен английски. — Жена ми не престава да ми повтаря да ги спра.

Конър не реагира.

— Казвам се Владимир Болченков. Началник съм на полицията в този град и си помислих, че можем да поговорим, преди да започнем да протоколираме всяка дума.

— Казвам се Пие дьо Вилие и съм южноафрикански гражданин. Работя за „Йоханесбург джърнъл“. Искам да се срещна с консула си.

— Това е първият проблем — констатира Болченков с увиснала в ъгъла на устата цигара. — Разбирате ли, не вярвам, че името ви е Пие дьо Вилие и съм убеден, че не сте южноафриканец и не работите за „Йоханесбург джърнъл“, защото такъв вестник не съществува. По-добре е да не си губим времето. От високопоставен източник научих, че не сте нает от мафията. Наистина все още не зная кой сте или коя е страната ви, но който и да ви е изпратил, извинете за нелитературния израз, ви е накиснал до гушата в лайна. И ако ми разрешите да кажа, от доста голяма височина.

Конър изобщо не мигна.

— Но ви уверявам, че с мен няма да успеят да сторят същото. Така че, ако не искате да ни сътрудничите, не мога да направя нищо за вас, освен да ви оставя да се скапете тук, а аз ще продължа да се наслаждавам на славата, която напоследък незаслужено се излива върху мен.

Конър все така не реагираше.

— Виждам, че думите ми не достигат до вас — забеляза шефът. — Мое задължение е да подчертая обаче, че тук не е Колумбия и че верността ми не се влияе от разговори с високопоставени лица или от дебели пачки долари.

Замълча и дръпна от цигарата си, преди да добави:

— Подозирам, че това е едно от нещата, по които си приличаме.

Той се обърна и тръгна към вратата на килията, сетне спря.

— Ще ви оставя да помислите. Но на ваше място, не бих чакал дълго.

Почука на вратата.

— Бъдете спокоен, който и да сте — добави той, когато вратата се отваряше, — че докато съм шеф на полицията в Санкт Петербург, няма да има приспособления за изтезания, вадене на нокти и други изискани форми на мъчение. Не вярвам в насилието, не е в стила ми. Но не мога да ви обещая, че всичко ще е толкова приветливо, ако Жеримски бъде избран за следващ президент на Русия.

Шефът тръшна вратата на килията и Конър чу ключът да се превърта в ключалката.

17.

Три бели БМВ-та спряха пред хотела. Трима мъже, седнали до шофьора във всяка от колите, изскочиха и огледаха улицата. След като се увериха, че всичко е спокойно, задната врата на средната кола се отвори и от нея излезе Алексей Романов. Бе висок млад мъж, облечен в дълго черно кашмирено палто. Той бързо влезе в хотела. Тримата мъже го последваха, оформяйки полукръг около него.

По описанието, дадено по телефона, Романов веднага позна високия американец, застанал в средата на фоайето, и очевидно очаквайки някого.

— Господин Джаксън? — запита Романов с гърлено произношение.

— Да — отзова се Джаксън.

Бе готов да подаде ръка за поздрав, но Романов се обърна и се насочи обратно към изхода.

Моторите на трите коли работеха, вратите им все още бяха отворени, когато Джаксън излезе на улицата. Той бе поведен към задната врата на средната кола и седна между мъжа, който го заговори, и друг, също толкова мълчалив, но доста по-едър мъж.

Трите БМВ-та се плъзнаха в централното платно и като по магия всички други коли им правеха път, сякаш единствено светофарите не знаеха кои са.

Докато малката колона прекосяваше града, Джаксън отново се наруга. Всичко това нямаше да се случи, ако бе успял да се свърже с Лойд преди 24 часа. Да улучиш момента, помисли си той, е дарба, с която се раждат само политиците.

— Трябва да се срещнеш с Николай Романов — бе настоял Сергей.

Той набра номера на майка си и когато накрая тя отговори, момчето стана неузнаваемо. Джаксън никога не бе го виждал преди да се държи така. Отнасяше се с уважение, слушаше внимателно и нито веднъж не прекъсна майка си. Двадесет минути по-късно той затвори телефона.

— Мисля, че тя ще уреди срещата — съобщи той. — Проблемът е, че не можеш да станеш член на организацията на „Законните крадци“ или на мафията, както я наричаш ти, докато не си навършил четиринадесет. Същото бе и с Алексей Романов — единствения син на Царя.

Сергей обясни, че е успял да уреди среща на Джаксън с Царя — лидера на организацията. Тя бе основана, още когато Русия е била управлявана от истински цар, бе оцеляла, за да се превърне в най-страшната и най-уважаваната престъпна организация на света.

— Майка ми е от малкото жени, които говорят с Царя. Тя ще го помоли да те приеме — заяви Сергей.

Телефонът иззвъня и той веднага го вдигна. Слушаше внимателно какво му казва майка му, в един миг побледня и ръцете му затрепериха. Поколеба се, но накрая се съгласи с това, което тя му предлагаше. Ръката му още трепереше, когато затвори.

— Съгласил ли се е да ме приеме? — попита Джаксън.

— Да — тихо отвърна Сергей. — Двама мъже ще дойдат да те вземат утре сутринта — Алексей Романов, царският син, който ще заеме мястото на баща си, и Стефан Иваницки — негов братовчед, който е трети по ранг.

— Тогава какъв е проблемът?

— Тъй като не те познават, те са поставили условие.

— И какво е то?

— Ако Царя реши, че му губиш времето, двамата мъже ще се върнат и ще ми счупят единия крак, за да ми напомня да не ги безпокоя отново.

— Тогава по-добре да не си наоколо, когато се върна.

— Ако не съм тук, ще посетят майка ми и ще счупят нейния крак. А ако ме хванат по-късно, ще ми счупят и двата крака. Такъв е законът на мафията.

Джаксън се замисли дали да не се откаже от срещата. Не искаше заради него да се случи нещо със Сергей. Но момчето каза, че вече е твърде късно. Условията бяха приети.

Един поглед към Стефан Иваницки, племенника на Царя, който бе седнал от дясната му страна, бе достатъчен, за да убеди Джаксън, че чупенето на крак няма да му отнеме много време, и в същото време няма да го нарани душевно.

Когато излезе от покрайнините на града, малката автоколона увеличи скоростта на над сто километра в час. Докато се изкачваха по виещия се по хълмовете път, срещнаха още няколко коли. Минаха бързо покрай селяни със сведени глави и безизразни лица. Джаксън започна да разбира защо думите на Жеримски можеха да запалят в тях последните тлеещи искрици надежда.

Без предупреждение, първата кола внезапно зави наляво и спря пред масивна порта от ковано желязо с герб от кръст и сокол с разперени крила. Двама мъже с калашници пристъпиха напред и първият шофьор отвори прозореца на колата, за да надникнат вътре. Това напомни на Джаксън за спирането пред главната квартира на ЦРУ — с тази разлика, че охраната на Лангли трябваше да се задоволи с пистолети в кобурите си.

След като трите коли бяха прегледани, един от охранителите кимна и портите се отвориха. Колите бавно продължиха пътя си по чакълената алея, извиваща се през гъста гора. Изминаха още пет минути, преди Джаксън да зърне къщата, въпреки че сградата, изплувала от мрака, изобщо не можеше да се нарече така. От няколко века в този дворец живеел императорският първороден син. Сега той се обитаваше от далечен родственик, който също вярваше в наследствените права.

— Не заговаряй пръв Царя, остави го той да започне разговора — го бе предупредил Сергей. — И винаги се отнасяй към него като към императорски наследник.

Джаксън предпочете да не казва на Сергей, че няма представа как да се държи с член на руското царско семейство.

Колите спряха пред главния вход. Висок, елегантен мъж с дълъг черен редингот, бяла риза и папийонка ги чакаше на най-горното стъпало. Той се поклони на Джаксън, който се помъчи да си придаде невъзмутим вид. Все пак, веднъж се бе срещнал с Ричард Никсън.

— Добре дошли в Зимния дворец, господин Джаксън — поздрави го икономът. — Господин Романов ви очаква в Синята галерия.

Алексей Романов и Стефан Иваницки придружиха Джаксън през отворената врата. Джаксън и младият Романов последваха иконома по мраморния коридор, а Иваницки остана до вратата. Джаксън би искал да може да спре и да разгледа възхитителните картини и статуи, с които би се гордял всеки музей по света, но бързите крачки на Алексей Романов не му позволяваха. Икономът спря, щом стигнаха пред две бели врати, високи почти до тавана, в дъното на коридора. Той почука и отвори едната от тях, отстъпи крачка встрани и направи път на Джаксън да влезе.

— Господин Джаксън — обяви той и напусна, затваряйки вратата зад себе си.

Джаксън пристъпи в огромната, богато мебелирана стая. Подът бе застлан с килим, за който някой турчин би дал живота си. От стол в стил „Луи XIV“, тапициран с червен плюш, се надигна възрастен мъж, облечен в тъмносин костюм на тънки райета. Косата му бе сребриста, а бледата му кожа подсказваше дългогодишно заболяване. Слабото му тяло бе леко прегърбено. Той пристъпи напред и подаде ръка на госта си.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте чак дотук, за да ме видите, господин Джаксън — непринудено започна разговора той. — Моля да ме извините, че съм позабравил малко английския. Бях принуден да напусна Оксфорд през 1939, когато започна Втората световна война. Нали разбирате, англичаните никога не са имали голямо доверие в руснаците, въпреки че по-късно ни станаха съюзници. — Той се усмихна приветливо. — Боя се, че имат същото отношение и към американците.

Джаксън не знаеше какво да каже.

— Моля, седнете, господин Джаксън — покани го възрастният мъж и посочи с ръка друг стол, съвсем същия като неговия.

— Благодаря — промълви Джаксън.

Това бяха първите му думи, откакто бе излязъл от хотела.

— Сега, господин Джаксън — извести Романов, бавно отпускайки се на стола, — ако ви задам въпрос, постарайте се да ми отговорите искрено. Ако имате съмнения, помислете, преди да отговорите. Защото ако решите да ме излъжете — как да се изразя — ще откриете, че не само тази среща ще бъде прекратена.

Джаксън си даваше сметка, че възрастният мъж вероятно е единственият човек на земята, който може да измъкне Конър от затвора „Разпятие“.

— Добре — продължи Романов, — сега бих искал да науча малко повече за вас, господин Джаксън. Един поглед ми е достатъчен, за да отгатна, че работата ви е свързана с прилагане на закони, и тъй като сте в моята страна — той наблегна на думата „моята“ — предполагам, че сте служител по-скоро на ЦРУ, отколкото на ФБР. Прав ли съм?

— Работих за ЦРУ двадесет и осем години, но неотдавна бях… преместен. — Джаксън подбираше думите си внимателно.

— Противоестествено е жена да ви бъде шеф — отбеляза Романов, без дори намек за усмивка. — Организацията, която ръководя, никога не би допуснала подобна глупост.

Възрастният мъж се наведе към масичката от лявата му страна и взе малка чаша с безцветна течност, която Джаксън не бе забелязал досега. Отпи и върна чашата на мястото й, преди да зададе следващия си въпрос:

— За друга подобна агенция ли работите сега?

— Не — твърдо отвърна Джаксън.

— Значи сте излезли на свободна практика? — предположи Романов.

Джаксън не отговори.

— Разбирам — отвърна вместо него възрастният мъж. — От вашето мълчание заключавам, че не сте единственият, който не се доверява на Хелън Декстър.

Джаксън пак не каза нищо. Но бързо разбра, че няма смисъл да лъже Романов.

— По какъв въпрос искате да говорим, господин Джаксън?

Джаксън бе уверен, че Романов съвсем точно знае причината за посещението му, но продължава играта на отгатване.

— Дойдох да помогна на мой приятел, който поради моята глупост бе арестуван и в момента се намира в затвора „Разпятие“.

— Заведение, което не се слави с хуманност. Особено ако става дума за пускане под гаранция или удовлетворяване на молби.

Джаксън кимна в знак на съгласие.

— Зная, че вашият приятел не е отговорен за разпространената в пресата информация, че моята организация му е предложила голяма сума, за да отстрани Жеримски от изборите. Ако случаят бе такъв, пазачите щяха да го намерят обесен в килията му много отдавна. Дори подозирам, че човекът, разпространил тази дезинформация, е някой от любимците на Хелън Декстър. Ако бяхте дошли по-рано, господин Джаксън, щях да ви предупредя за Мичел.

Той отпи глътка от чашата си и продължи:

— Един от малцината ваши сънародници, които бих привлякъл в моята организация. Виждам, че сте учуден от сведенията, с които разполагам.

Джаксън си мислеше, че на лицето му не е помръднал нито мускул.

— Господин Джаксън, може би ще се учудите, но имам свои хора във висшите ешелони на ЦРУ и ФБР. — На устните на Романов се появи тънка усмивка. — И ако преценя, че е необходимо, бих намерил човек, който да работи за мен в Белия дом. Но тъй като президентът Лоурънс отговаря откровено на всички зададени въпроси на седмичните пресконференции, това не се налага. Което води до следващия ми въпрос. Вашият приятел работи ли за ЦРУ?

Джаксън не отговори.

— Да, разбирам, така си и мислех. Е, можете да бъдете сигурен, че Декстър няма да му се притече на помощ. Не и в този случай.

Джаксън отново не отговори.

— Добре — уточни Романов, — сега зная какво очаквате от мен — той замълча, — но не ми стана ясно какво ми предлагате в замяна.

— Нямам представа каква ще е цената — призна Джаксън.

Романов се засмя.

— Предполагам, че нито за миг не сте си помислили, че съм ви докарал чак до тук, за да говорим за пари, нали? Огледайте се и ще видите, че колкото и да ми предложите, няма да е достатъчно. „Нюзуик“ бе твърде далеч от истината в предположенията си за властта и богатството, които притежавам. Само през последната година организацията ми има оборот от 187 милиарда долара — повече от този на Белгия или Швеция. Сега имаме действащи клонове в повече от сто четиридесет и две страни. Нов клон се открива всеки месец, ако трябва да парафразирам мотото на Макдоналд. Не, господин Джаксън, не ми остават още много дни живот, за да си губя времето в приказки за пари с беден мъж.

— Тогава защо се съгласихте да се срещнете с мен? — попита Джаксън.

— Не вие задавате въпросите, господин Джаксън — остро реагира Романов. — Можете само да отговаряте. Изненадан съм, че не са ви предупредили как да се държите.

Романов отпи от безцветната течност, преди да каже какво точно очаква в замяна на помощта, която би оказал на Конър да избяга. Джаксън знаеше, че няма право да приема условията на Романов от името на Конър, но както го бяха инструктирали, се въздържа от въпроси. Остана безмълвен.

— Вероятно ще ви е нужно време, за да обмислите предложението ми, господин Джаксън — продължи възрастният мъж, — но ако вашият приятел се съгласи с условията, а впоследствие реши да не ги спази, трябва да знае до какво ще го доведат действията му. — Той си пое дълбоко въздух. — Искрено се надявам, господин Джаксън, че той не е човек, който, след като подпише споразумение, няма да го спази, а ще разчита на някой хитър адвокат да открие „вратичка“, освобождаваща го от дадената дума. Сигурно сте разбрали, че тук аз съм и съдията, и съдебните заседатели, а синът ми Алексей е прокурорът. Алексей ще проследи дали този договор ще бъде изпълнен до последната буква. Вече съм дал разпореждане той лично да ви придружи с вашия приятел до Съединените щати. Хората ми няма да се върнат, докато споразумението не бъде изпълнено. Надявам се, че съм се изразил ясно, господин Джаксън.

Кабинетът на Жеримски не би могъл да е в по-голям контраст с двореца на Царя в Санкт Петербург. Комунистическият лидер заемаше третия етаж на олющена сграда в северните предградия на Москва. Че луксът не му е чужд, знаеха само посетителите на дачата му край Волга.

Последната бюлетина бе пусната в десет предишната вечер. Сега единственото, което можеше да стори, бе да чака преброяването. Много добре знаеше, че в някои райони хората ще гласуват по няколко пъти. В други — бюлетините просто нямаше да стигнат до кметството. Бе убеден също, че имаше реален шанс да победи, когато се споразумя с Бородин за оттеглянето на генерала от кампанията. Но бе реалист и разбираше, че след като мафията подкрепя Чернопов, са му необходими поне половината от гласовете, за да има дори минимален шанс за победа. Поради тези причини той реши да си намери съюзник в лагера на Царя.

Резултатите от изборите нямаше да са известни още няколко дни, тъй като в повечето части на страната бюлетините се брояха на ръка. Не беше необходимо да му се припомня често повтаряната забележка на Сталин: „Не е важно кой гласува, а кой брои гласовете“.

Приближените на Жеримски дежуреха на телефоните и се осведомяваха какво става в огромната страна. Не всички председатели на комисии горяха от желание да дават информация. През този ден комунистическият лидер удряше по масата повече, отколкото през цялата изминала седмица, и се затваряше за дълго в кабинета си, за да води лични разговори.

— Това са добри новини, Стефан — каза Жеримски, — поне докато се погрижиш за проблема на братовчед си.

Той слушаше отговора на Иваницки, когато на вратата се почука.

Затвори телефона в мига, в който се появи секретарят му. Жеримски не искаше той да разбере с кого е разговарял.

— От пресата питат дали могат да те интервюират — съобщи Титов, надявайки се шефът му да се разсее за няколко минути.

Последният път, когато Жеримски се срещна с журналистите, тези лешояди, както ги наричаше той, беше по време на гласуването му предишната сутрин.

Жеримски кимна неохотно и последва Титов по стълбите до улицата. Бе инструктирал служителите си да не разрешават на пресата да влиза в сградата — от страх да не открият с колко малък персонал разполага и да не видят оскъдната мебелировка. Това бе нещо, което щеше да промени, щом сложи ръка върху държавните средства. Не бе споделил дори с Титов, че ако победи, това ще са последните избори, на които руснаците гласуват, поне докато той е жив. Не даваше пет пари за протестите в чуждестранния печат. Много скоро те нямаше да се разпространяват на изток от Германия.

Когато Жеримски излезе на тротоара, бе посрещнат от най-многобройната тълпа журналисти, която бе виждал откакто бе започнала предизборната кампания.

— Сигурен ли сте в победата, господин Жеримски? — извика някой, дори преди той да успее да ги поздрави.

— Ако спечели този, за когото са гласували повечето хора, то аз ще съм следващият президент на Русия.

— Но председателят на международната комисия на наблюдателите твърди, че това са най-демократичните избори в историята на Русия. Не приемате ли това изявление?

— Ще го приема, ако аз съм безспорният победител — отвърна Жеримски.

Журналистите любезно се засмяха на шегата му.

— Ако бъдете избран, след колко време ще посетите президента на САЩ, господин Лоурънс, във Вашингтон?

— Веднага, след като той ме посети в Москва — бе незабавният отговор.

— Ако станете президент, каква ще бъде съдбата на човека, който се опита да ви убие на Площада на свободата и бе затворен в „Разпятието“?

— Това ще реши съдът. Но бъдете уверени, че ще получи справедлив съдебен процес.

Неочаквано Жеримски се отегчи. Той се обърна и влезе обратно в сградата, без да обръща внимание, че журналистите имаха още въпроси.

— Предложихте ли пост на Бородин в кабинета си?

— Какво ще предприемете по отношение на Чечения?

— Мафията ли ще бъде първата ви грижа?

Докато бавно се изкачваше по изтърканите стъпала до третия етаж, той реши, независимо дали ще победи, или ще загуби, че това е последният случай, в който говори с журналисти. Не завиждаше на Лоурънс, че ръководи страна, където към журналистите се държаха като към равноправни граждани. Когато стигна до кабинета си, той се отпусна на единствения удобен стол в стаята и заспа за пръв път от много дни насам.

Ключът се превъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Болченков влезе, носейки голям спортен сак и стара кожена чанта за документи.

— Върнах се, както виждате — заяви той и седна срещу Конър. — Следователно можете да предположите, че искам да си поговорим неофициално. Въпреки че трябва да кажа, надявам се на по-ползотворен разговор от предишния.

Шефът се вгледа в мъжа, седнал на койката. Конър изглеждаше доста отслабнал.

— Виждам, че още не сте привикнали към нашата изискана кухня — отбеляза Болченков и запали цигара. — Признавам, че наистина са необходими няколко дни дори за измета на Санкт Петербург, за да хареса менюто в това заведение. Но накрая се примиряват, след като осъзнаят, че ще са тук до края на живота си и нямат друг избор.

Той силно дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.

— Всъщност — продължи той — вероятно сте чели наскоро във вестниците, че един от вашите другари по съдба е изял съкилийника си. Но предвид недостига на храна и липсата на легла, решихме, че няма смисъл да си губим времето с разследване на подобни тривиални проблеми.

Конър се усмихна.

— О, виждам, че все още сте жив — констатира шефът. — Сега трябва да ви кажа, че от предишната ни среща се случиха едно-две неща, за които смятам, че бихте искали да научите.

Той постави сака и куфарчето на пода.

— Тези две чанти са докладвани като непотърсен багаж от главния портиер в хотел „Национал“.

Конър повдигна вежди.

— Точно както си мислех — изрече шефът. — И за да бъда откровен, когато му показах ваша снимка, портиерът потвърди, че помни мъж, отговарящ на описанието, да оставя сак, но за куфарче не си спомняше. Независимо от това, подозирам, че не е необходимо да ви описвам съдържанието му.

Болченков го отвори, вдигна капака, показа се „Ремингтон 700“. Конър гледаше право пред себе си с пълно безразличие.

— Макар да съм сигурен, че сте държали такъв вид оръжие и преди, убеден съм, че никога не сте виждали точно тази пушка, въпреки инициалите П. Д. В., отпечатани на калъфа. Дори новобранец може да разбере, че са ви натопили.

Болченков силно дръпна от цигарата си.

— ЦРУ навярно смята, че сме най-тъпите полицаи в света. Да не мислят, че не знаем истинската професия на Мичел? Културно аташе ли? — изсумтя той. — Вероятно смята, че Ермитажът е голям супермаркет. Имам още една новина за вас, която може да ви заинтересува. — Той отново дръпна от цигарата си. — Виктор Жеримски победи на изборите и официално ще бъде обявен за президент в понеделник.

Конър слабо се усмихна.

— И тъй като предполагам, че той няма да ви предложи място на първия ред за официалната церемония — настоя шефът, — вероятно е дошло времето да ми разкажете вашата версия на цялата история, господин Фицджералд.

18.

Президентът Жеримски важно влезе в стаята. Приближените му моментално станаха от местата си около дългата дъбова маса и заръкопляскаха, докато той сядаше на стола под портрета на Сталин, изваден отново от хранилището на музея „Пушкин“, където бе захвърлен през 1956 година.

Жеримски бе облечен в тъмносин костюм, бяла риза и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше доста по-различно от седналите около масата мъже. Те все още ходеха със старите, лошо скроени дрехи, с които бяха и на предизборната кампания. Посланието бе повече от ясно — всеки от тях трябваше да посети шивач още на следващия ден.

Жеримски позволи на ръкоплясканията да продължат още известно време, преди да вдигне ръка, сякаш се намираше на митинг.

— Въпреки че официално ще встъпя в длъжност следващия понеделник — започна той, — има една-две области, където възнамерявам да направя незабавни промени.

Президентът се вгледа в поддръжниците си, подкрепяли го по време на борбата. Те трябваше да бъдат възнаградени за лоялността си. Много от тях бяха очаквали този момент цял живот.

Вниманието му бе привлечено от нисък, широкоплещест мъж, с безизразно лице. Йосиф Плесков бе повишен от обикновен телохранител в член на Политбюро в деня, когато бе застрелял трима мъже, опитали се да убият Жеримски по време на посещението му в Украйна. Плесков притежаваше едно чудесно качество, което Жеримски смяташе, че е необходимо за всеки министър от кабинета му — да изпълнява заповедите безпрекословно.

— Йосиф, стари приятелю — обърна се към него Жеримски. — Ти ще бъдеш моят министър на вътрешните работи.

Няколко души около масата се опитаха да прикрият изненадата или разочарованието си — повечето от тях бяха уверени, че са далеч по-квалифицирани за тази работа от бившия украински докер, а неколцина дори се съмняваха, че той може да напише правилно думата „вътрешни“. Лицето на ниския, набит мъж грейна в усмивка, приличаше на дете, на което неочаквано е подарена играчка.

— Първото ти задължение, Йосиф, ще бъде да се справиш с организираната престъпност. Смятам, че трябва да започнеш с арестуването на Николай Романов — така наречения Цар. Докато аз съм президент, в Русия няма място за царе, императори и други такива.

Едно или две лица, намусени допреди миг, неочаквано се ободриха. Доста от събраните в стаята с желание биха заловили Николай Романов, но никой от тях не вярваше, че Плесков може да се справи с това.

— В какво да го обвиня? — невинно попита Плесков.

— В каквото пожелаеш — от измама до убийство — отвърна Жеримски. — Само се постарай обвинението да е достоверно.

Усмивката на Плесков внезапно угасна. Щеше да е по-лесно, ако шефът просто му бе наредил да убие човека.

Жеримски огледа хората си.

— Лев — отправи той поглед към един от най-преданите си привърженици, — ще те натоваря с останалата част от моята законодателна програма.

Лев Шулов стана нервен, явно не бе сигурен дали да бъде благодарен за предложението.

— Ти ще си моят министър на правосъдието.

Шулов се усмихна успокоен.

— Нека ти бъде ясно, че сега по съдилищата е пълен хаос. Назначи нови съдии. Постарай се да са дългогодишни членове на партията. Обясни им, че имам само две изисквания по отношение на законите и реда — кратки дела и дълги присъди. Имам желание още през първите няколко дни, след като поема властта, недвусмислено да се реши съдбата на всички, които са се изпречвали на пътя ми. Нека послужат като пример за назидание.

— Имате ли конкретно някого предвид, господин президент?

— Да — отвърна Жеримски без колебание. — Помниш…

На вратата тихо се почука. Всички се извърнаха да видят кой смее да прекъсва първото заседание на президента. Дмитрий Титов влезе безшумно. Беше рискувал, защото знаеше, че Жеримски ще се ядоса още повече, ако не бъде уведомен навреме. Президентът забарабани с пръсти по масата, докато Титов изминаваше разстоянието до масата. Секретарят се наведе и прошепна нещо в ухото му.

Жеримски изведнъж избухна в смях. Останалите също искаха да се присъединят, но не се осмелиха, преди да чуят каква е шегата. Той вдигна поглед към колегите си.

— Президентът на САЩ е на телефона. Изглежда, има желание да ме поздрави.

Сега всички се разсмяха бурно.

— Следващото ми политическо решение очевидно ще е дали да го оставя да чака през следващите три години…

Всички отново започнаха да се смеят, с изключение на Титов.

— … или да приема обаждането.

Никой не изрази мнение.

— Да разберем ли какво иска? — попита Жеримски.

Всички кимнаха. Титов вдигна слушалката на телефона до себе си и я подаде на шефа си.

— Господин президент — обади се Жеримски.

— Не, сър — дойде незабавният отговор. — Казвам се Анди Лойд. Аз съм главен секретар на Белия дом. Може ли да ви свържа с президента Лоурънс?

— Не, не може — ядосано отговори Жеримски. — Кажи на твоя президент, следващия път, когато се обажда, да бъде лично на телефона, защото не обичам да имам работа с посредници.

Той тресна слушалката и всички отново се засмяха.

— За какво говорех?

Шулов се отзова:

— Казвахте ни, господин президент, как да дадем пример за нов ред и дисциплина в правосъдието.

— А, да — промълви Жеримски и усмивката се върна на лицето му в мига, в който телефонът отново иззвъня.

Жеримски направи знак на Титов да вдигне слушалката.

— Ще бъде ли възможно да говоря с президента Жеримски?

— Кой се обажда? — попита Титов.

— Том Лоурънс.

Титов подаде слушалката на шефа си.

— Президентът на САЩ — бе всичко, което каза той.

Жеримски кимна и пое слушалката.

— Вие ли сте, Виктор?

— Президентът Жеримски. С кого разговарям?

— Том Лоурънс — отвърна президентът на САЩ, повдигайки вежди към Анди Лойд, който слушаше разговора.

— Добро утро. Какво мога да направя за вас?

— Обадих се просто, за да се присъединя към останалите поздравления, които трябва да сте получили след вашата впечатляваща — Лоурънс искаше да каже „неочаквана“, но секретарят го бе посъветвал да не употребява тази дума — победа след напрегнатата изборна борба. Но всички в политиката преживяват подобни неща от време на време.

— Това не е нещо, което ще преживея отново — каза Жеримски.

Лоурънс се засмя, предполагайки, че това е шега. Не би го направил, ако можеше да види каменното лице на Жеримски.

Лойд прошепна:

— Продължавайте.

— Първото ми желание е да се опознаем по-добре, Виктор.

— Тогава е редно да започнете с осъзнаване на факта, че само майка ми ме нарича Виктор.

Лоурънс погледна към бележките, разпръснати по бюрото му. Очите му се спряха върху пълното име на Жеримски — Виктор Леонидович. Той посочи „Леонидович“, но Лари Харингтън поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, как бихте желали да ви наричам?

— По същия начин, по който бихте очаквали да се обърне към вас човек, когото не познавате.

Въпреки че можеха да чуят само едната страна на този разговор, хората около масата в Кремъл се наслаждаваха на първия сблъсък между двамата лидери. Обратно, присъстващите в Овалния кабинет не се радваха.

— Опитайте друга тактика, господин президент — предложи Лойд с ръка на своята слушалка.

Том Лоурънс погледна към подготвените от Анди въпроси и прескочи една страница.

— Надявам се, че скоро ще намерим възможност да се срещнем. Като се замисля, струва ми се доста странно, че не сме се засичали преди.

— Не е чак толкова странно — възрази Жеримски. — При последната ви визита в Москва през юни, вашият посланик пропусна да покани мен или някой от колегите ми на вечерята във ваша чест.

Около масата се разнесе шепот на одобрение.

— Сигурен съм, че много добре знаете, подобен вид посещения на високо равнище зависят до голяма степен от организацията на място…

— Би ми било интересно да разбера кои от местните чиновници смятате, че трябва да бъдат подменени, след такъв фундаментален пропуск. — Жеримски направи пауза. — Може би трябва да започнем с вашия посланик.

Последва дълго мълчание, докато тримата мъже в Овалния кабинет усърдно преглеждаха подготвените въпроси. Дотук те не бяха предвидили нито един от отговорите на Жеримски.

— Мога да ви уверя — добави Жеримски, — че няма да позволя на никого от моите служители — местни или не — да не изпълнява личните ми заповеди.

— Късметлия! — спонтанно възкликна Лоурънс, отказвайки се да се тревожи с подготвените отговори.

— Късметът е фактор, който никога не съм взимал под внимание — заяви Жеримски. — Особено когато си имам работа с моите опоненти.

Лари Харингтън започна да се отчайва, но Анди Лойд написа един въпрос в бележника си и го постави пред президента. Лоурънс кимна.

— Вероятно ще е хубаво да се опитаме да организираме скоро една среща, за да се опознаем по-добре.

Триото в Белия дом очакваше предложението да бъде категорично отхвърлено.

— Ще го обмисля сериозно — отвърна по-сговорчиво Жеримски, с което изненада и двете страни. — Защо не кажете на господин Лойд да се свърже с другаря Титов, който отговаря за организирането на моите срещи с чуждестранни лидери.

— С положителност ще го сторя — изрече Лоурънс с облекчение. — Ще помоля Анди Лойд да се обади на господин Титов през следващите няколко дни.

Лойд написа бързо нещо в бележника и му го подаде.

— И, разбира се, с удоволствие ще посетя Москва.

— Довиждане, господин президент — сбогува се почти любезно Жеримски.

— Довиждане, господин президент — отвърна Лоурънс.

Когато Жеримски затвори телефона, той спря неизбежните ръкопляскания с бърз жест и се обърна към Титов:

— Лойд ще се обади с предложение да посетя Вашингтон. Приеми го.

Титов, изглежда, се изненада.

— Твърдо съм решил — обяви президентът, обръщайки се към всички, — Лоурънс да разбере колкото е възможно по-скоро, с какъв човек си има работа. Нещо още по-важно, ще ми се американците също да го проумеят. Възнамерявам да направя всичко по силите си неговия законопроект за съкращаване на въоръжението да се провали в Сената. Не мога да измисля по-подходящ коледен подарък за… Том.

Този път позволи за кратко да му ръкопляскат, преди отново да им направи знак с ръка да замълчат.

— Но да се върнем към нашите проблеми, които са далеч по-неотложни. Виждате ли, смятам, че е важно нашите граждани също да получат ясна представа за моите намерения. Иска ми се да им дам пример, та никой да не се съмнява какво ще се случи с онези, които ми се противопоставят.

Всички очакваха да научат кого е избрал Жеримски за тази цел.

Той погледна към новоназначения министър на правосъдието.

— Къде е наемникът на мафията, който наскоро се опита да ме убие?

— Затворен е в „Разпятието“ — докладва Шулов. — Където, предполагам, ще искате да остане до края на живота си.

— Определено не желая това — възрази Жеримски. — Доживотната присъда е доста снизходителна за подобно престъпление. Той е идеалният човек, когото да изправим пред съда. С него ще дадем пример на останалите.

— Страхувам се, че полицията още не се е добрала до доказателства…

— Тогава ще произведете такива — отсече Жеримски. — На неговия процес ще присъстват само верни на партията членове.

— Разбирам, господин президент — подчини се новият министър на правосъдието. Той се поколеба: — Какви са намеренията ви?

— Бърз процес, ръководен от един от новите ни съдии, а съдебните заседатели да са само наши партийни другари.

— А присъдата, господин президент?

— Смърт, естествено. Когато процесът приключи, ще информирам пресата, че ще присъствам на екзекуцията.

— И кога да стане това? — попита министърът на правосъдието, записвайки си всяка дума на Жеримски.

Президентът прелисти няколко страници от бележника си и започна да търси петнадесетминутен „прозорец“.

— В осем сутринта следващия петък. Сега нещо далеч по-важно — моите планове за въоръжените сили.

Той се усмихна на генерал Бородин, който бе седнал от дясната му страна, и който още не бе проговорил.

— За вас, вицепрезидента, най-голямата награда е…

19.

Като затворник в лагера „Нам Дин“, Конър бе разработил система за броене на дните, прекарани в плен.

В пет часа всяка сутрин виетконгски пазач се появяваше с купичка ориз, плуващ във вода — единствената храна за деня. Конър взимаше зрънце и го слагаше в един от бамбуковите пръти, от които бе направено леглото му. Щом зрънцата станеха седем, той преместваше едно на гредата над леглото си, а останалите шест изяждаше. Когато оризовите зърна на гредата станеха четири, той поставяше едно от тях между дъските на пода под леглото. В деня, в който двамата с Крис Джаксън избягаха от лагера, Конър знаеше, че е бил в плен една година, пет месеца и два дни.

Но докато лежеше на койката в килията без прозорци и напразно си блъскаше главата, дори той не можеше да измисли система, с която да отбелязва изминалото в затвора време. Шефът на полицията го бе посетил два пъти, без да успее да измъкне нищо от него. Конър се чудеше кога Болченков ще изгуби търпение, след като досега само му повтаряше измисленото си име и националност и настояваше да се срещне с посланика на ЮАР. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере. Броени минути след второто посещение на Болченков, тримата мъже, които го бяха посрещнали при влизането му в затвора, влязоха в килията.

Двамата го извлякоха от койката и го тръшнаха на стола, на който допреди малко бе седял началникът на полицията. Извиха ръцете му назад и му сложиха белезници.

Тогава Конър за пръв път забеляза бръснача. Докато двамата здраво го държаха, третият само с четиринадесет бързи движения обръсна косата му, като свали и голяма част от кожата на главата. Не си губеше времето с вода или сапун. Кръвта продължаваше да се стича по лицето и ризата на Конър дълго, след като го оставиха отпуснат тежко на стола.

Той си припомни думите на Болченков, когато се срещнаха за пръв път: „Не вярвам в изтезанията — не са в моя стил“.

Накрая заспа, но нямаше представа за колко време. Следващото нещо, което си спомняше, бе, че го свалиха на пода, сетне отново го запратиха на стола и пак му сложиха белезниците.

Третият мъж бе заменил бръснача с дълга, дебела игла, която използва със същата деликатност, каквато бе показал като бръснар, за да татуира номера „12995“ на лявата му китка. Тук очевидно хората не се нуждаеха от имена, щом са зачислени на пълен пансион в „Разпятието“.

Когато за трети път се върнаха, те го събориха на пода и го повлякоха по дълъг, тъмен коридор. В такива моменти му се искаше да е лишен от всякакво въображение. Опита се да не мисли какво би могло да му се случи. В почетната грамота, придружаваща неговия медал за заслуги, се описваше как лейтенант Фицджералд безстрашно е водел другарите си, спасил е един офицер и е избягал от затвора в северновиетнамски военен лагер.

Но Конър бе разбрал, че няма човек, който да не изпитва страх. В „Нам Дин“ се бе държал цяла година, пет месеца и два дни — но тогава бе само на двадесет и две, а на тази възраст вярваш, че си безсмъртен.

Щом го извлякоха на ярката слънчева светлина, първото нещо, което Конър видя, бе група затворници, издигащи ешафод. Сега бе на петдесет и една. Вече знаеше, че не е безсмъртен.

Преди да тръгне за офиса си в Лангли този понеделник, Джоан Бенет провери точно колко дни са изтекли от осеммесечната й присъда. Не й беше трудно, защото всяка вечер преди да излезе, тя хранеше котката и задраскваше изминалия ден в календара, висящ на стената в кухнята.

Остави колата на западния паркинг и се запъти направо към библиотеката. След като се подписа в присъствената книга, тя заслиза по металната стълба до справочния отдел. През следващите девет часа, само с почивка в полунощ, за да хапне нещо, тя щеше да преглежда по електронната поща най-новата партида вестници от Средния изток. Основната й задача бе да търси всяко споменаване на САЩ, и ако то е критично, да направи копие, да подреди всички съобщения и да ги изпрати по електронната поща до шефа си на третия етаж, който щеше да ги обмисля в по-нормален час на деня. Бе отегчителна и затъпяваща работа. Искаше й се на няколко пъти да напусне, но бе твърдо решена да не доставя подобно удоволствие на Гутенбърг.

Точно преди среднощната закуска Джоан откри заглавие в „Истанбул Нюз“, което гласеше: „Убиец на мафията на съдебен процес“. Тя все още мислеше за мафията като за италианската мафия и бе изненадана, че в статията ставаше дума за южноафрикански терорист, изправен на съд за опит за убийство на новия президент на Русия. Нямаше да чете нататък, ако не бе забелязала рисунка с молив на обвиняемия.

Сърцето й започна да бие, когато внимателно прочете обширния коментар на Фатима Кусман — кореспондентката за Източна Европа на „Истанбул Нюз“. В статията си тя твърдеше, че е седяла до професионалния убиец по време на митинга в Москва, където Жеримски бе държал реч.

Полунощ мина, но Джоан остана на бюрото си.

Конър стоеше в затворническия двор и гледаше нагоре към издигнатия наполовина ешафод, когато една полицейска кола спря до него и един от служителите го натика на задната седалка. Бе изненадан да види вътре Болченков. Началникът на полицията едва позна мършавия човек с обръсната глава.

Никой не проговори, докато колата премина през портите на затвора. Шофьорът зави надясно покрай брега на Нева с петдесет километра в час. Отминаха три моста, преди да завият наляво, и пресякоха четвърти, който ги отведе в центъра на града. Докато прекосяваха реката, Конър се загледа през прозореца към бледозелената сграда на Ермитажа. Не би могла да е в по-голям контраст със затвора, от който току-що бе излязъл. Вдигна поглед към чистото синьо небе, сетне се загледа в гражданите, които се разхождаха по улиците. Как бързо трябваше да осъзнае колко високо цени свободата си! Щом стигнаха до южната част на реката, шофьорът зави надясно, и след неколкостотин метра спря пред Двореца на правосъдието. Вратата на колата бе отворена от очакващия ги полицай. Ако на Конър му бе минало през ум да бяга, петдесетте блюстители на закона, образували дълъг кордон, биха го накарали да размисли. Той изкачи стъпалата на огромното каменно здание.

Бе отведен до бюро във фоайето, където един служител притисна лявата му ръка към плота, разгледа китката му и вписа номер „12995“ в обвинителния акт. Сетне го поведоха по мраморен коридор, в дъното на който имаше двойна масивна дъбова врата. Крилата й внезапно се отвориха, и Конър се озова в претъпкана съдебна зала.

Огледа морето от лица — бе очевидно, че очакваха него.

Джоан изписа на екрана: „Опит за покушение върху живота на Жеримски“ и натисна няколко клавиша, за да може компютърът да търси информация за зададената кодова фраза. Репортерите от всички вестници бяха единодушни в едно — мъжът, който бе арестуван на Площада на свободата е бил Пие дьо Вилие, южноафриканец, платен убиец, нает от руската мафия, за да убие Жеримски. Пушката, открита сред вещите му, бе идентифицирана като еднаква с тази, с която бе убит Рикардо Гусман, кандидат за президент на Колумбия два месеца по-рано.

Джоан прехвърли рисунката с молив в турския вестник, изобразяваща дьо Вилие, в собствения си компютър, и я увеличи, докато не изпълни екрана. Уголеми очите до действителния им размер. Сега бе сигурна в самоличността на мъжа, който щеше да бъде съден в Санкт Петербург.

Джоан погледна часовника си. Беше малко след два. Тя вдигна слушалката и набра номера, знаеше го наизуст. Равномерният сигнал звуча известно време, преди сънен глас да отговори:

— Кой е?

Джоан само съобщи:

— Важно е да те видя. Ще бъда при теб след около час — и затвори телефона.

Няколко минути по-късно и друг човек бе събуден от телефонен звън. Той изслуша съобщението внимателно, преди да отвърне:

— Ще ускорим първоначалния план с няколко дни.

Конър застана на подсъдимата скамейка и огледа залата. Очите му първо се спряха на съдебните заседатели. Дванадесет добри мъже. Дали? Малко вероятно. Нито един от тях дори не го погледна. Той предположи, че едва ли е било нужно много време да им се внуши да нямат никакви възражения.

Всички в съдебната зала се изправиха на крака, когато през страничната врата влезе един мъж в дълга черна роба. Той седна в огромното кожено кресло в центъра на подиума, под портрета в цял ръст на президента Жеримски. Съдебният секретар зае мястото си и прочете обвинителния акт на руски език. Конър едва следеше процедурата, и определено не бе запитан как би желал да се защити. Когато чиновникът завърши, от пейката пред съдийския подиум се надигна висок, мрачен мъж на средна възраст, който се обърна към съдебните заседатели.

Хванал реверите на сакото си, прокурорът прекара цялата сутрин в обвинения, описвайки събитията, довели до ареста на подсъдимия. Той разказа на заседателите как Вилие е бил забелязан да дебне Жеримски няколко дни преди да бъде арестуван на Площада на свободата. Наблегна, че пушката, с която обвиняемият е възнамерявал да убие техния любим президент, е била открита сред вещите му във фоайето на някакъв хотел.

— Суетата е заслепила този човек — заключи прокурорът. — Върху калъфа на оръжието ясно личат инициалите му.

Съдията позволи на съдебните заседатели да разгледат пушката и калъфа й.

— И още едно, доказващо вината му обстоятелство — намерихме листче, скрито в тоалетната чантичка на обвиняемия — продължи прокурорът, — с което се потвърждава трансфера на един милион долара в конкретна женевска банкова сметка.

На съдебните заседатели отново бе дадена възможност да разгледат вещественото доказателство. Прокурорът продължи да хвали съобразителността и изобретателността на петербургската полиция, предотвратила този ужасен акт на насилие, възхити се от високия професионализъм на полицаите, заловили престъпника, който, без съмнение, е възнамерявал да стреля. Добави още, че нацията дължи голяма благодарност лично на Владимир Болченков — началника на полицията. Някои от съдебните заседатели веднага закимаха с глава в знак на съгласие.

Прокурорът завърши монолога си с думите, че колкото и да са питали обвиняемия дали има връзка с мафията, той е отказвал да отговори.

— Направете си сами изводите от това мълчание. Моето лично мнение е, че за него може да има една-единствена присъда. — Той се усмихна леко на съдебните заседатели и се върна на мястото си.

Конър отново огледа залата — питаше се кой ли е избран да го защитава. Задаваше си въпроса как би процедирал неговият защитник, когато дори не бяха се срещали.

Съдията кимна към другия край на скамейката и млад мъж, който явно наскоро бе завършил, се изправи и се обърна към съда. Той не се хвана за реверите, не погледна към съдебните заседатели, нито се усмихна на съдията. Просто изрече:

— Моят клиент не желае да се защитава.

Младежът пак седна на мястото си.

Съдията кимна и насочи вниманието си към председателя на съдебните заседатели — сериозен мъж, който знаеше какво се очаква от него.

— След като изслушахте показанията в този съдебен процес, какво е мнението на съдебните заседатели, господин председател?

— Виновен — категорично отвърна мъжът, без да се обръща към останалите заседатели и повдигна листа, на който бе изписана само една дума.

Съдията за пръв път погледна към Конър.

— Тъй като съдебните заседатели стигнаха до единодушно заключение, на мен не ми остава нищо друго, освен да издам присъда. А според закона съществува само едно наказание за вашето престъпление.

Той замълча, загледа се безчувствено в Конър и обяви:

— Осъждам ви на смърт чрез обесване.

Съдията се обърна към защитата.

— Ще обжалвате ли присъдата? — реторично запита той.

— Не, господине — бе незабавният отговор.

— Екзекуцията ще бъде изпълнена в осем часа сутринта в петък.

Конър се учуди защо ще чакат до петък.

Преди да тръгне, Джоан прегледа още няколко статии. Датите съвпадаха точно със заминаванията на Конър в чужбина. Първо пътуването до Колумбия, сетне посещението в Санкт Петербург. Имаше, както гласеше един от любимите му афоризми, твърде много съвпадения.

Към три часа сутринта Джоан се почувства изтощена. Не изгаряше от желание да приобщи Меги към резултатите от детективската си работа. Но ако наистина Конър бе изправен пред съда в Петербург, нямаше нито миг за губене, защото турските вестници бяха отпреди няколко дни.

Джоан изключи компютъра, заключи бюрото си и мислено се помоли шефът й да не забележи, че електронната му поща е почти празна. Тръгна по старото стълбище към партера, пъхна електронната си карта в устройството на охранителната система и мина покрай групичка служители, пристигащи за следващата смяна.

Джоан подкара чисто новата си кола, излезе от паркинга, премина през портата и зави на изток по „Джордж Вашингтон паркуей“. Пътят все още бе заледен от снощната буря и пътната служба бързаше да го почисти преди сутрешния час пик. Тя обичаше да шофира по пустите улици рано сутрин. Харесваше й да преминава покрай величествените паметници, възкресяващи историята на Америка. В училището „Сейнт Пол“ тя бе седяла притихнала на първия чин, докато учителят им разказваше за живота на Вашингтон, Джеферсън и Рузвелт. Възхищението й от тези велики личности запали у нея желанието да служи на родината си.

След като завърши университета в Минесота, тя подаде молби за работа в ЦРУ и във ФБР. И от двете места я поканиха на интервю, но когато видя Конър, тя се отказа от събеседването във ФБР. Той имаше медал от войната, но избягваше да говори за него, служеше на родината си без шум и без да търси признание. Ако бе изразила на глас тези мисли пред Конър, той би се изсмял и би й казал, че е сантиментална. Но Том Лоурънс бе прав, когато връчвайки медала бе казал, че Конър е един от невъзпетите национални герои. Джоан смяташе да предложи на Меги незабавно да се обади в Белия дом, тъй като Лоурънс лично бе помолил Конър да поеме тази задача.

Джоан се опитваше да подреди мислите си, когато голям камион, който разпръскваше пясък по пътя, я настигна от външната страна на шосето и се насочи към нейното платно, миг преди да я изпревари напълно. Тя натисна спирачката, но камионът не се възползва да ускори, както очакваше. Джоан погледна в огледалото за обратно виждане, намали скоростта и се отмести в средното платно. Камионът веднага й препречи пътя и я принуди рязко да промени посоката към лявото платно.

Джоан трябваше да реши само за момент дали да натисне спирачката, или да се опита да избяга от този безмозъчен шофьор, като даде газ. Отново погледна в огледалото, но този път се ужаси, защото забеляза голям черен мерцедес бързо да приближава зад нея. Натисна педала на газта, докато пътят не започна да се спуска стръмно наляво, близо до Спаут Рън. Малкият фолксваген „Пасат“ реагира светкавично, но камионът също увеличи скоростта и тя не успя да го задмине.

Не й оставаше нищо друго, освен да продължи наляво по средната лента. Погледна в огледалото и видя, че мерцедесът също се измества и сега бе близо до задната й броня. Сърцето й биеше лудо. Дали камионът и мерцедесът не действаха заедно? Опита се да намали скоростта, но мерцедесът се приближи още повече. Джоан силно натисна педала на газта и колата й подскочи напред. Пот се стичаше по челото и влизаше в очите й, когато тя се изравни с кабината на камиона, но въпреки усилията си, не успя да привлече вниманието на шофьора. Сантиметър по сантиметър камионът я изпревари и я принуди да намали скоростта и да остане зад него. Тя провери в огледалото — мерцедесът се бе приближил съвсем.

Погледна напред и видя, че ремаркето на камиона се вдига и товарът му от пясък започва да се изсипва по пътя. Джоан инстинктивно натисна спирачката, но загуби контрол над малката кола, излезе от средната лента на пътя и профуча надолу по заледената трева към реката. Падна във водата като камък, задържа се за миг на повърхността и изчезна. Всичко, което остана, бяха следи от гуми по брега и няколко мехурчета по повърхността на водата. Камионът се върна в средното платно и продължи пътя си към Вашингтон. Миг по-късно фаровете на мерцедеса светнаха, колата задмина камиона и се скри от погледа.

Две коли, които се бяха насочили към летище „Дълес“, спряха. Единият от шофьорите изскочи и слезе по брега на реката, за да види дали може да помогне с нещо, но когато стигна до водата, от колата нямаше следа. Другият шофьор надраска набързо номера на камиона. Даде го на първия полицай, появил се на местопроизшествието, който го набра на компютъра в колата си. След няколко секунди той се намръщи.

— Сигурен ли сте, че сте записали вярно номера, сър? — попита той. — В пътния отдел на Вашингтон не е регистрирано такова превозно средство.

Когато Конър бе натикан обратно в колата, той пак съзря вътре шефа на полицията. Докато се носеха назад към „Разпятието“, Конър не успя да се въздържи да не попита Болченков:

— Озадачен съм защо ще чакат до петък, за да ме обесят.

— Наистина извадихте малко късмет — обясни шефът. — Нашият любим президент настоя да присъства на екзекуцията — Болченков силно дръпна от цигарата си, — но не може да отдели петнадесет минути от програмата си преди петък сутринта.

Конър саркастично се усмихна.

— Радвам се, че отново проговорихте, господин Фицджералд — продължи Болченков. — Защото смятам, че е време да ви известя, че имате алтернатива.

20.

Веднъж Марк Твен бе казал за свой приятел: „Щом не се появява навреме, със сигурност е мъртъв“. След като стана и мина четири часът, Меги започна да гледа часовника си на всеки няколко минути. Към четири и половина взе да се чуди дали не е била твърде сънена, когато Джоан й се обади. Може би не бе разбрала правилно думите й.

В пет часа Меги реши, че е време да позвъни на Джоан вкъщи. Никой не отговори. Набра номера в колата й и чу съобщение: „Този номер временно е изключен. Моля обадете се по-късно“.

Меги започна да крачи нервно около кухненската маса, сигурна, че Джоан има новини за Конър. Беше нещо важно, иначе Джоан не би я събудила в два през нощта. Дали не се е свързал с нея? Или бе научила къде е той? Може би бе съобщил кога се прибира? Около шест Меги реши, че въпросът не търпи отлагане. Включи телевизора, за да свери часовника си. На екрана се появи лицето на Чарли Гибсън: „През следващия час ще говорим за коледната украса, с която могат да се справят дори децата. Но най-напред да чуем Кевин Нюман със сутрешните новини“.

Меги се въртеше из кухнята, докато Ан Комптън предсказваше, че законопроектът за съкращаване на ядреното, химическото, биологичното и конвенционалното въоръжение вероятно ще бъде отхвърлен от Сената, тъй като Жеримски е избран за президент на Русия.

Меги се замисли дали да не наруши правилата, които бе спазвала цял живот, и да не се обади на Джоан в Лангли, когато под образа на Кен Нюман се появи надпис: „На «Джордж Вашингтон паркуей» стана катастрофа между камион с пясък и фолксваген — шофьорът на колата вероятно се е удавил. Подробности очаквайте в «Новини от мястото на събитието» в 6:30 часа“. Думите преминаха през екрана и изчезнаха.

Меги се опита да изяде купичка овесени ядки с мляко, докато продължаваше сутрешният бюлетин. На екрана се появи Анди Лойд и информира, че президентът Жеримски ще направи официално посещение във Вашингтон точно преди Коледа. „Президентът приветства тази новина, заяви един репортер, и се надява, че визитата ще убеди Сената в желанието на новия руски президент на Русия да остане в приятелски отношения с Америка. Лидерът на мнозинството в Сената обаче съобщи, че ще изчака обръщението на Жеримски…“

Меги чу лек шум пред вратата, излезе и вдигна от изтривалката седем плика. Разгледа ги, връщайки се към кухнята. Четири от тях бяха за Конър — тя никога не отваряше писмата му, докато го нямаше. Едното бе сметка, другото — каталог за покупки от Чикаго, третото — с изкривена буква „е“ в „Меги“, можеше да бъде само ежегодната коледна картичка от Диклан О’Кейси. Последното писмо бе с характерния почерк на дъщеря й. Меги остави другите пликове настрана и го отвори.

Меги се усмихна.

Меги се намръщи.

Меги прочете изречението втори път и ръцете й се разтрепериха.

— Мили боже! — възкликна тя на глас.

Отново погледна часовника си — 6:20. На телевизионния екран Лиза Макрий показваше коледна украса.

— Празнична коледна украса, в поставянето на която децата могат да ви помогнат — заяви тя весело. — Сега се връщаме към темата за коледните дръвчета.

Меги превключи на пети канал. Млада жена разсъждаваше по въпроса дали планираната от Жеримски визита ще повлияе на лидерите в Сената, преди да гласуват законопроекта на президента.

— Хайде, хайде — нетърпеливо извика Меги.

Накрая говорителката, съобщи:

— А сега повече информация за катастрофата на „Джордж Вашингтон паркуей“. Свързваме се с нашия кореспондент от мястото на инцидента — Лиз Фулъртън.

— Благодаря, Джули. Застанала съм по средата на „Джордж Вашингтон паркуей“, където приблизително в три и петнадесет сутринта имаше трагичен инцидент. Преди малко интервюирах свидетел, който разказа пред Канал 5 какво е видял.

Камерата се фокусира върху мъж, който явно не бе очаквал да се появи по телевизията тази сутрин.

— Навлизах във „Вашингтон“, когато видях камион с пясък да изсипва товара си на магистралата, принуждавайки колата зад него рязко да завие и да загуби контрол. Колата се плъзна по пътя, надолу по брега и изчезна в река Потомак.

Камерата показа общ изглед към реката, а сетне — група водолази от полицията, преди отново да се върне към репортерката.

— Като че ли никой не е сигурен какво точно се е случило — продължи тя. — Възможно е дори шофьорът на камиона с пясък, който е седял високо горе в кабината си, да е продължил пътя си, без да има представа за катастрофата.

— Не! Не! — изпищя Меги. — Дано не е тя!

— Зад мен можете да видите водолазите от полицейските части, които вече откриха превозното средство — несъмнено „Фолксваген Пасат“. Те се надяват да го извадят на повърхността през следващия час. Самоличността на шофьора още не е установена.

— Не! — повтори Меги. — Моля те, Боже, дано не е Джоан!

— Полицията издирва шофьора на черен мерцедес, който вероятно е видял катастрофата, за да помогне в разследването. Ще се видим след час, когато се надявам да ви информирам по-подробно. Дотогава…

Меги се втурна в коридора, грабна палтото си и излезе от къщата. Скочи в колата си и въздъхна с облекчение, когато тойотата веднага запали. Тя бавно подкара по „Ейвън Плейс“, преди да увеличи скоростта на Двадесет и девета улица. Насочи се на изток по Ем стрийт в посока на „Паркуей“.

Ако бе погледнала в огледалото за обратно виждане, щеше да забележи малък син форд, който я следваше. Човекът, седнал до шофьора, набра един секретен номер.

— Господин Джаксън, радвам се, че дойдохте да ме видите отново.

Джаксън бе изненадан от любезността на Николай Романов, особено след като бе наясно, че няма друг избор.

Първата среща бе по молба на Джаксън и очевидно не бе сметната за „губене на време“, тъй като Сергей все още тичаше със здрави крака. Всяка следваща среща бе по инициатива на Романов, който го уведомяваше за последните си планове.

Царя се облегна на стола си и Джаксън забеляза неизменната чаша с безцветна течност на масичката до него. Спомни си за реакцията на възрастния мъж, когато бе задал въпрос и бе очаквал той да му отговори.

— Мога да ви зарадвам, господин Джаксън, че с изключение на един-единствен проблем, който остава да бъде разрешен, всичко необходимо за бягството на колегата ви е уредено. Сега е нужно само господин Фицджералд да се съгласи с нашите условия. Ако сметне, че е неспособен да го направи, няма да мога да сторя нищо, за да предотвратя обесването му в осем часа утре сутринта — каза Романов с равен, лишен от чувства глас. — Позволете ми да ви разкажа какво сме планирали, в случай, че той реши да сътрудничи. Уверен съм, че като бивш заместник-директор на ЦРУ, вашите забележки ще ни бъдат от полза.

Възрастният мъж натисна бутон, вграден в дръжката на стола, и вратите в далечния край на стаята се отвориха незабавно. Влезе Алексей Романов.

— Познавате сина ми, нали? — поиска потвърждение Царя.

Джаксън погледна към мъжа, който винаги го придружаваше до Зимния дворец, но рядко говореше. Кимна.

Младият човек отмести встрани един изящен гоблен от четиринадесети век, на който бе изобразена битката за Фландрия. Зад него бе монтиран голям телевизионен екран. Плоският сребрист екран бе някак не на място в разкошната обстановка наоколо, но по същия начин изглеждаха собственикът и неговите подчинени, помисли си Джаксън.

Първата картина, която се появи на екрана, бе външна снимка на затвора „Разпятие“. Алексей Романов посочи към входа.

— Очаква се Жеримски да пристигне в затвора към седем и петдесет. Ще бъде в третата от седемте коли и ще влезе през страничната порта, разположена тук. — Той посочи с пръст на екрана. — Ще бъде посрещнат от Владимир Болченков, който ще го придружи до главния двор, където ще бъде извършена екзекуцията. В седем петдесет и две…

Младият Романов продължаваше да обяснява на Джаксън плана минута по минута, навлизайки в още по-големи подробности, когато стигна до бягството на Конър. Джаксън забеляза, че той не се тревожи за единствения неразрешен проблем, очевидно убеден, че баща му ще намери решение, преди да настъпи утрото. Когато завърши, Алексей изключи телевизора, постави гоблена отново на мястото му, леко се поклони на баща си и напусна стаята, без повече да продума.

Когато вратата се затвори, Романов попита:

— Имате ли някакви забележки?

— Една-две — отвърна Джаксън. — Първо, нека кажа, че съм впечатлен от плана и съм сигурен, че има голям шанс да успее. Явно сте подготвени почти за всякакви случаи, ако предположим, че Конър се съгласи с вашите условия. За което не съм упълномощен да говоря от негово име.

Романов кимна.

— Но все още има един проблем.

— А вие имате ли решение за него? — попита възрастният мъж.

— Да — отвърна Джаксън. — Имам.

Болченков почти цял час подробно описва на Конър плана на Романов, след което го остави сам да вземе решение. Не бе необходимо да му напомня, че времето е ограничено — Жеримски щеше да пристигне в „Разпятие“ след четиридесет и пет минути.

Конър лежеше на койката. Условията не биха могли да бъдат по-ясни. Но дори ако ги приемеше и успееше да избяга, не бе напълно уверен, че ще може да изпълни своята част от сделката. Ако се провалеше, те щяха да го убият. Разбира се, Болченков бе обещал смъртта му да не е така бърза и лесна като примката на бесилката. Също така бе му обяснил с подробности — в случай, че Конър има някакви съмнения, че всички „неустойки“ по неизпълнени договори с руската мафия автоматично се прехвърлят върху следващия най-близък роднина.

Конър все още виждаше циничната усмивка на шефа на полицията, когато бе извадил от джоба си снимки и му ги бе подал.

— Две хубави жени — бе отбелязал Болченков. — Трябва да се гордееш с тях. Ще бъде истинска трагедия да им скъсиш живота заради нещо, от което те нямат представа.

Петнадесет минути по-късно вратата на килията внезапно се отвори и Болченков се върна с незапалена цигара в уста. Този път не седна. Конър продължи да гледа в тавана, сякаш в килията нямаше никой.

— Изглежда все още не можеш да решиш — изрече началникът на полицията, запалвайки цигарата си. — Колкото и кратко да сме общували, не съм изненадан. Но вероятно като научиш последните новини, ще си промениш мнението.

Конър продължи да се взира в тавана.

— Май бившата ти секретарка е преживяла смъртоносна катастрофа с колата си. Тръгнала е от Лангли към жена ти.

Конър седна на койката и се вгледа в Болченков.

— Ако Джоан е мъртва, откъде знаете, че е отивала при жена ми?

— Не само ЦРУ записват телефонните разговори на жена ти — отговори шефът, дръпна за последен път от цигарата си и хвърли фаса на пода на килията.

— Подозираме, че секретарката ти някак е открила кой е бил арестуван на Площада на свободата. Не е трудно да отгатнем, че ако жена ти е горда и упорита, както показва профилът, който изготвихме, то тя скоро ще стигне до същите заключения. В такъв случай, страхувам се, че госпожа Фицджералд ще последва съдбата на секретарката ти.

— Ако се съглася с предложението на Романов, бих искал да се добави моя клауза в договора.

Болченков се заслуша с интерес.

— Господин Гутенбърг?

— На телефона.

— Казвам се Меги Фицджералд. Съпруга съм на Конър Фицджералд, който, доколкото ми е известно, замина в чужбина по ваше нареждане.

— Не си спомням името — заяви Гутенбърг.

— Вие присъствахте на прощалното му тържество у дома в Джорджтаун само преди няколко седмици.

— Мисля, че ме бъркате с някой друг — хладнокръвно отвърна Гутенбърг.

— Не, не съм сбъркала, господин Гутенбърг. Всъщност в осем часа и двадесет и седем минути на втори ноември вие се обадихте от нашия телефон във вашия офис.

— Не съм провеждал подобен разговор, госпожо Фицджералд, мога да ви уверя, че вашият съпруг никога не е работил за мен.

— Кажете ми тогава, господин Гутенбърг, дали Джоан Бенет е работила някога за ЦРУ? Или тя също е изтрита от паметта ви?

— Какво искате да кажете, госпожо Фицджералд?

— О, значи най-после привлякох вниманието ви. Позволете ми да ви помогна да възстановите временната загуба на паметта си. Джоан Бенет бе секретарка на съпруга ми почти двадесет години. Струва ми се, че ще ви е трудно да отречете своята осведоменост по въпроса, че, когато е тръгнала от Лангли към мен, тя е намерила смъртта си.

— Прочетох за трагичния инцидент, но не разбирам какво общо има това с мен.

— Пресата, изглежда, е в неведение какво действително се е случило на „Джордж Вашингтон паркуей“ вчера сутринта, но журналистите биха могли да стигнат до правилни изводи, ако им се каже, че Джоан Бенет е работила за човек, който е изчезнал, докато е изпълнявал специална задача за вас. Винаги съм смятала, че историите, в които са замесени носители на почетен медал, са доста интересни за читателите.

— Госпожо Фицджералд, от мен не може да се очаква да помня всеки от седемнадесетте хиляди служители на ЦРУ, но определено не се сещам за никоя дама на име Бенет, да не говорим за вашия съпруг.

— Разбирам, че ще трябва още да опреснявам паметта ви, господин Гутенбърг. На тържеството, на което очевидно не сте били и не сте говорили по телефона, и на което избегнахте снимките, за ваше щастие или нещастие, зависи как гледате на нещата, дъщеря ми направи видеозапис. Надяваше се да изненада баща си, като му подари касетата за Коледа. Гледах я наскоро, господин Гутенбърг, и въпреки че там играете само второстепенна роля, мога да ви уверя, че съвсем ясно се вижда как разговаряте с Джоан Бенет. Разговорът също е записан и имам усещането, че телевизионните канали ще сметнат за добре да го излъчат в ранните вечерни новини.

Този път Гутенбърг помълча известно време.

— Може би ще е добре да се срещнем двамата с вас, госпожо Фицджералд — накрая изрече той.

— Не виждам за какво, господин Гутенбърг. Вече зная какво точно искам от вас.

— И какво е то, госпожо Фицджералд?

— Искам да науча къде е съпругът ми сега и кога ще мога да го видя отново. В замяна на това ще ви дам касетата.

— Имам нужда от малко време…

— Естествено, че ще имате — съгласи се Меги. — Четиридесет и осем часа устройват ли ви? И, господин Гутенбърг, не си губете времето да търсите касетата у дома, защото няма да я намерите. Тя е скрита на място, което дори ум, извратен като вашия, не би отгатнал.

— Но… — започна Гутенбърг.

— Бих добавила също, че ако решите да се справите с мен както с Джоан Бенет, съм дала инструкции на адвокатите си. В случай че почина при подозрителни обстоятелства, те незабавно ще разпратят копия от касетата на трите най-големи телевизионни канала, на Фокс и CNN. Ако, от друга страна, просто изчезна, касетата ще бъде излъчена седем дни по-късно. Дочуване, господин Гутенбърг.

Меги затвори телефона и се отпусна на леглото, потънала в пот.

Гутенбърг нахълта през вратата, свързваща директорския кабинет с неговия.

Хелън Декстър вдигна поглед, неспособна да скрие изненадата си, че заместникът й влиза в кабинета, без да почука.

— Имаме проблем — бе всичко, което промълви той.

21.

Осъденият не изяде закуската.

Кухненският персонал се бе постарал да махне мухъла от хляба за последното хранене за затворника. Човекът погледна предложената му храна и постави калаената чиния под койката си.

Няколко минути по-късно в килията влезе руски православен свещеник. Той обясни, че макар и да не е от същото религиозно направление, е готов да изповяда затворника.

Светото причастие бе единствената храна, която щеше да получи този ден. След като свещеникът изпълни кратка церемония, те коленичиха заедно на студения под. След къса молитва свещеникът го благослови. И го остави сам.

Той легна на койката и се вгледа в тавана, без нито за миг да съжали за решението си. Когато изложи аргументите си, Болченков ги прие без коментар, дори кимна рязко, преди да напусне килията му. Това бе знак, макар и сдържан, че шефът се възхищава от куража на този мъж.

Затворникът вече веднъж се бе изправял пред смъртта. Сега това не го ужасяваше толкова много. В онзи далечен ден мислеше за жена си и за детето, което никога нямаше да види. Но сега можеше да мисли единствено за родителите си, починали наскоро един след друг. Той беше доволен, че си отидоха, преди да изпадне в това положение.

За тях неговото завръщане от Виетнам бе истински триумф. Те се зарадваха, когато сподели намерението си да служи на родината. Можеше дори да стане директор, ако тогавашният президент нямаше неприятности и не бе решил да назначи на поста жена, с надеждата кампанията му да успее. Не беше успял обаче.

Въпреки че Гутенбърг опря ножа в гърлото му, нямаше съмнение кой му го е подал — тя сигурно се е наслаждавала от ролята си на лейди Макбет. Щеше да отиде в гроба, знаейки, че малцина от сънародниците му ще разберат за неговата саможертва. Именно това обаче я правеше още по-достойна.

Нямаше да има церемония, на която да се сбогуват с него. Нито ковчег, покрит с националното знаме. Приятели и роднини нямаше да застанат на гроба му, за да чуят словото на свещеника, в което се възхваляваха верността му към родината и заслугите му спрямо обществото. Без морски пехотинци, които да стрелят гордо във въздуха. Без салют с двадесет и една пушки. А сгънатият флаг нямаше да бъде връчен на роднините му от името на президента.

Не. Бе обречен да бъде просто един от невъзпетите герои, за които говореше Том Лоурънс.

Оставаше му само да бъде обесен в една чужда за него страна, която не обичаше. С бръсната глава и татуиран номер на китката, с неизвестен гроб.

Защо бе взел това решение, развълнувало дори лишения от чувства началник на полицията? Нямаше време да му обяснява какво бе преживял във Виетнам, но точно там жребият бе хвърлен безвъзвратно.

Вероятно трябваше да застане тогава с лице срещу взвода за екзекуции и да ги остави да го застрелят в онази далечна страна. Но той бе оцелял. Сега нямаше кой да го спаси в последния миг. И беше твърде късно да променя решението си.

Руският президент се събуди в лошо настроение тази сутрин. Първия човек, на когото си го изкара, бе готвачът. Хвърли закуската си на пода и изкрещя:

— Това ли е гостоприемството ви в Ленинград?

После изскочи от стаята. В кабинета един притеснен служител остави на бюрото му за подпис документи, които даваха право на полицията да арестува граждани, без да е необходимо да ги обвинява в някакви престъпления. Но и това не промени лошото настроение на Жеримски. Знаеше, че мерките са насочени срещу дребни джебчии, продавачи на наркотици и престъпници. А той искаше главата на Царя. Ако министърът на вътрешните работи продължаваше да се проваля, трябваше да обмисли замяната му с друг.

Когато пристигна главният секретар, Жеримски бе подписал присъдите на стотина мъже, чието единствено престъпление бе, че са подкрепяли Чернопов по време на предизборната му кампания. Из Москва вече се носеха слухове, че бившият премиер смята да емигрира. В деня, в който той напусне страната, Жеримски щеше да подпише хиляди подобни заповеди, и да прати в затвора всеки, който някога бе служил на Чернопов.

Той хвърли химикалката си на бюрото. Всичко дотук бе постигнато за по-малко от седмица. Мисълта за опустошенията, които щеше да причини след месец или година, го накара да се почувства по-добре.

— Лимузината ви чака, господин президент — каза служител с ужасен вид, чието лице той не успя да види.

Усмихна се при мисълта за това, което несъмнено щеше да е най-хубавото нещо за днес. С нетърпение очакваше тази сутрин в „Разпятието“, както някои предвкусваха удоволствието от представление в „Киров“.

Той напусна кабинета си и тръгна към отворената врата по дългия мраморен коридор на новопостроения служебен блок. Хората му се движеха бързо пред него. Той спря за миг на горното стъпало и погледна надолу към блестящата колона от коли. Бе инструктирал партийните си служители, че неговите лимузини трябва да са с една повече от колите на предишния президент.

Настани се на задната седалка в третата кола и погледна часовника си — седем четиридесет и три минути. Полицията бе разчистила пътя преди час, така че автоколоната да премине, без да срещне никакво превозно средство и в двете посоки. Спирането на движението осведомява местните жители, че президентът е в града, обясни той на Титов.

Пътната полиция бе преценила, че пътуването, което обикновено би отнело двадесет минути, би трябвало да продължи малко по-малко от седем. Докато колата на Жеримски профучаваше по улиците, без значение каква е светлината на светофарите, той дори не погледна по посока на Ермитажа. Щом преминаха от другата страна на Нева, шофьорът на първата кола натисна педала на газта и се понесе със сто километра в час, за да е сигурен, че президентът ще пристигне навреме за официалния си ангажимент тази сутрин.

Докато лежеше на койката, затворникът чуваше как пазачите крачат по каменния коридор към неговата килия, а шумът от ботушите им ставаше по-силен с всяка тяхна стъпка. Чудеше се колко души са. Спряха пред килията му. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Когато остават броени минути живот, се забелязва всяка подробност.

Водеше ги Болченков. Затворникът бе впечатлен, че се е върнал толкова бързо. Началникът на полицията запали цигара и всмукна веднъж, преди да я предложи на осъдения. Той поклати отрицателно глава. Шефът вдигна рамене, хвърли цигарата на каменния под, стъпка я с ботуша си и си тръгна, за да чака президента.

След малко се появи свещеникът с голяма отворена библия, тихо мърморейки някакви думи, които затворникът не разбираше. Сетне дойдоха тримата мъже. Веднага ги позна. Този път не носеха бръснач, нито игла, а само белезници. Втренчиха се в него, сигурно очакваха да се съпротивлява, но за тяхно разочарование той спокойно сложи ръце зад гърба си. Белезниците щракнаха. Мъжете го изблъскаха от килията в коридора. В края на дългия сив тунел блестеше тънък слънчев лъч.

Президентът слезе от лимузината. Пред входа бе посрещнат от началника на полицията. Забавляваше го мисълта, че бе наградил Болченков с ордена „Ленин“ в същия ден, в който подписа заповедта за ареста на брат му.

Болченков поведе Жеримски към двора, където щеше да се извърши екзекуцията. Никой не предложи на президента да съблече палтото и да махне шапката си в такава студена сутрин. Щом пресякоха затворническия двор, малка група, сгушена до една от стените, започна да ръкопляска. Шефът забеляза как Жеримски се намръщи. Изглежда бе очаквал много повече хора да присъстват на екзекуцията на мъжа, изпратен да го убие.

Болченков предполагаше, че това може да се окаже проблем, затова се наклони към президента и му прошепна:

— Бях инструктиран да допусна само партийни членове.

Жеримски кимна. Болченков не добави колко трудно бе да доведе дори тези няколко души в „Разпятието“ тази сутрин. Много от тях вярваха на слуховете, че ако веднъж влезеш там, никога повече не излизаш.

Шефът спря до плюшения стол от осемнадесети век, който Екатерина Велика бе купила от английския министър-председател Робърт Уолпол през 1779, и който бе изискан от Ермитажа предишния ден. Президентът се отпусна на удобната седалка, точно пред новоиздигнатата бесилка.

Само след секунди Жеримски започна да нервничи, чакаше затворникът да се появи. Погледна към тълпата и очите му се спряха върху едно момче, което плачеше. Това никак не му допадна.

В този миг затворникът излезе от мрачния коридор на ярката утринна светлина. Голата глава със следи от засъхнала кръв и тънката сива затворническа униформа му придаваха странна анонимност. Бе забележително спокоен за човек, на когото му остават още няколко минути живот.

Осъденият вдигна очи към слънцето и потръпна, когато някакъв офицер от охраната го хвана за лявата китка с номер 12995. Сетне офицерът се обърна с лице към президента и прочете на глас присъдата.

Докато офицерът извършваше необходимите формалности, затворникът огледа двора. Видя изтръпналите хора, по-голямата част от които се страхуваха да помръднат от страх да не последват осъдения. Очите му се задържаха на момчето, което все още плачеше. Ако имаше възможност да направи завещание, би оставил всичко на това дете. Той хвърли поглед към бесилката, сетне се втренчи в Жеримски. Очите им се срещнаха. Въпреки че бе ужасен, затворникът не отклони взор. Бе твърдо решен да не му достави удоволствието да разбере колко уплашен е. Ако президентът за миг бе отклонил вниманието си към земята, той щеше да забележи влажното петно между краката на осъдения, което би издало страха му.

Офицерът, изпълнил задължението си, нави свитъка на руло и се отдалечи. Това бе знак за двамата палачи да се приближат. Грабнаха затворника за двете му ръце и го поведоха към бесилката.

Той мина спокойно край президента. Когато стигна до първото дървено стъпало, вдигна поглед към часовниковата кула. Беше осем без три минути. Малцина, помисли си той, знаят точно колко ще живеят. Почти изпита желание часовникът да удари осем часа. Бе чакал двадесет и осем години, за да изплати дълга си. Сега, в тези последни мигове, спомените нахлуха в него.

Бе гореща, задушна майска утрин в „Нам Дин“. Някой трябваше да бъде разстрелян за наказание, като старши офицер, трябваше да бъде той. Вторият след него по чин пристъпи напред и доброволно предложи да заеме мястото му. И като страхливец, какъвто изглежда си бе, той не протестира. Виетконгският офицер се изсмя и прие идеята, но по-късно реши, че и двамата трябва да застанат срещу стрелците на следващата сутрин.

В полунощ същият лейтенант дойде при него и настоя да опитат да избягат. Нямаше да имат друг шанс. Охраната на лагера бе винаги небрежна, защото на сто километра на север се простираше джунгла, пълна с виетконгци, а на юг имаше около двадесет и пет километра непроходимо блато. Неколцина мъже бяха изпробвали късмета си по този маршрут, но без успех.

Лейтенантът заяви, че по-скоро би се удавил в блатата, отколкото да застане срещу стрелците и да се обрече на сигурна смърт. Щом той изчезна в мрака, капитанът неохотно го последва. Когато няколко часа по-късно слънцето изгря над хоризонта, лагерът все още се виждаше. Над смърдящото, пълно с комари блато те чуваха как пазачите се смеят, редувайки се да стрелят във въздуха в тяхна посока. Те се гмуркаха под повърхността на водата, но само след няколко секунди изплуваха обратно, полузадушени. Най-после този безкраен ден свърши. Мръкна. Бе помолил лейтенанта да продължи без него, но той отказа.

В края на втория ден съжали, че не застана срещу стрелците, вместо да умре в това забравено от бога блато, в тази изоставена от бога страна. Младият офицер обаче продължаваше напред. Единадесет дни и нощи не ядоха нищо, пиеха само дъждовна вода. На дванадесетата сутрин стигнаха до твърда земя и, не на себе си от умора и изтощение, той загуби съзнание. По-късно научи, че лейтенантът го е носил още четири дни през джунглата.

Следващият му спомен бе военната болница.

— Откога съм тук? — попита сестрата, която се грижеше за него.

— От шест дни. Имате късмет, че сте жив.

— А приятелят ми?

— Той е на крака от няколко дни. Вече ви посети тази сутрин.

Той отново заспа, когато се събуди, помоли сестрата за молив и хартия. Прекара остатъка от деня седнал в болничното си легло да пише и преписва официален доклад. Щом го написа четливо, той помоли да бъде изпратен на командващия офицер.

Шест месеца по-късно, застанал на поляната пред Белия дом между Меги и баща й, изслуша доклада, който бе прочетен на глас. Лейтенант Конър Фицджералд пристъпи напред и президентът му връчи почетен медал.

Докато изкачваше стъпалата към бесилката, той си помисли за единствения човек, който щеше да тъгува за него, като разбере какво се е случило. Беше предупредил да не му казват, защото знаеше, че ако той научи, ще наруши договора, ще се предаде и ще се върне в „Разпятието“. „Трябва да разберете, бе им обяснил той, че си имате работа с извънредно честен човек. Така че направете всичко възможно часовникът да е ударил осем, преди той да открие, че друг е загинал вместо него.“

При първия камбанен звън тялото му потрепери и мислите му се върнаха към действителността.

При втория удар, момчето, което плачеше, се втурна към бесилката и падна на колене.

При третия, шефът постави ръка върху рамото на младия ефрейтор, направил крачка напред, за да дръпне момчето от основата на бесилката.

При четвъртия, затворникът се усмихна на Сергей сякаш той бе единственият му син.

При петия, двамата палачи го блъснаха напред, така че да застане точно под провесеното въже.

При шестия, поставиха примката на шията му.

При седмия, той погледна право към президента на Русия.

При осмия, палачът дръпна ръчката и капакът под краката му се отвори.

Щом тялото на Кристофър Ендрю Джаксън се залюля над него, Жеримски започна да ръкопляска. Част от тълпата неохотно се присъедини.

След минута палачите отнесоха безжизненото тяло от бесилката. Сергей се втурна да им помогне да го поставят в грубия дървен ковчег, сложен наблизо.

Болченков придружи президента обратно до лимузината и автоколоната прекоси затворническите порти, преди дори да бъде закован капакът на ковчега. Четирима затворници вдигнаха тежкия сандък на раменете си и се отправиха към гробището. Сергей вървя с тях до изкопания гроб и обратно до затвора. Дори на мъртвите не бе позволено да избягат от „Разпятието“.

Ако Сергей бе погледнал назад, щеше да види как хората бързат да излязат през затворническите порти, преди те да се затворят.

Четиримата, които носеха ковчега, спряха до един гроб, току-що изкопан от други затворници. Пуснаха сандъка безцеремонно в дупката, без молитва или поне кратка пауза, и се заловиха да го заровят.

Момчето не помръдна, докато не завършиха работата си. Няколко минути по-късно пазачите поведоха затворниците обратно към килиите. Сергей падна на колене, чудейки се колко време ще му позволят да остане до гроба.

Миг след това някаква ръка го потупа по рамото. Момчето вдигна поглед и видя шефа на полицията. Свестен човек, както някога бе казал на Джаксън.

— Добре ли го познаваше? — попита Болченков.

— Да, господине — отвърна Сергей. — Беше мой партньор.

Началникът кимна.

— Познавах мъжа, за когото пожертва живота си — изрече той. — Ще ми се да имах такъв приятел.

22.

— Госпожа Фицджералд едва ли е толкова умна, колкото си мисли — заяви Гутенбърг.

— Аматьорите обикновено се надценяват — отбеляза Хелън Декстър. — Мога ли да смятам, че си се добрал до видеоматериала?

— Не — отвърна Гутенбърг. — Но струва ми се, се досещам къде се намира. Скоро ще го зная със сигурност.

— Стига с тези номера — смъмри го Декстър, — и да си дойдем на думата. Няма защо да ми доказваш колко си умен.

Гутенбърг си знаеше, че това е най-любезният комплимент, който шефката можеше да му отправи.

— Госпожа Фицджералд няма представа, че офисът и апартаментът й се подслушват от месец, нито, че сме пуснали агенти по петите й, откакто мъжът й излетя от Дълес преди три седмици.

— Какво успяхте да разберете?

— Ако се разгледат поотделно получените данни, едва ли може да се научи много. Но ако се сглобят заедно, картината се оформя.

Той плъзна папката и магнетофона към Декстър, но тя не им обърна внимание. Изглежда, че започваше да се изнервя.

— Не ми изглежда убедително. — В тона й прозвуча съмнение.

— Докато госпожа Фицджералд обядваше с Джоан Бенет в кафе „Милано“, те не си говореха за нищо съществено, но преди да си тръгне, тя зададе въпрос на Бенет.

— Какъв въпрос?

— По-добре го чуйте.

Заместник-директорът натисна бутона на магнетофона и се облегна назад.

„И за мен. Черно, без захар“, прозвуча от апарата. Чуха се стъпки на отдалечаващ се човек.

„Джоан, никога преди не съм те молила да нарушаваш обещанията си, но наистина има нещо, което трябва да зная.“

„Бих искала да ти помогна, но вече ти обясних, че що се отнася до Конър, знам толкова, колкото и ти.“

„Тогава назови някого, който знае повече.“

Последва дълга пауза, след което Джоан каза: „Защо не прегледаш списъка на гостите за прощалното тържество на Конър?“.

„Крис Джаксън?“

„Не. За нещастие, той не работи вече в компанията.“

Последва друга дълга пауза.

„Ах, да… онзи малък хитрец, който си отиде, без да ни каже довиждане? Който каза, че работи в отдел «Щети»?“

Гутенбърг изключи магнетофона.

— Защо въобще си отишъл на това парти? — сряза го Декстър.

— Защото ми възложихте да разбера дали Фицджералд е намерил добра работа, която да го задържи във Вашингтон. Нали си спомняте, че дъщеря му ни даде информация, в резултат на което успяхме да убедим Томпсън, че не е много разумно да го ангажира. Сигурен съм, че помните тези обстоятелства.

Декстър се намръщи.

— Какво се случи, след като госпожа Фицджералд си тръгна от кафе „Милано“?

— Когато онази вечер тя се прибра у дома, набра няколко телефонни номера — от офиса си тя почти не говори. Да не забравя, свърза се с Крис Джаксън по мобифона му.

— Защо ще го прави, нали й беше известно, че той не е вече в компанията?

— Те се познават отдавна. Двамата с Фицджералд са служили заедно във Виетнам. Именно Джаксън е препоръчал Фицджералд за почетен медал и точно той го е назначил за специален офицер под прикритие.

— Джаксън ли й каза за теб? — изненада се Декстър.

— Не, нямаше възможност — отвърна Гутенбърг. — Вижте, ние блокирахме мобифона му, щом се убедихме, че се намира в Русия. Но въпреки това имаме възможност да проследим кой се е опитвал да се свърже с него и на кого той се е обаждал.

— Значи все пак разбра на кого докладва той?

— От момента на приземяването си в Русия, Джаксън е набирал само един номер. Изглежда е рискувал, защото е било спешно.

— На кого се обади? — нетърпеливо попита Декстър.

— На нерегистриран номер в Белия дом.

Декстър го погледна втренчено.

— Без съмнение на нашия приятел господин Лойд? — стресна се тя.

— Мисля, че да — отвърна Гутенбърг.

— Госпожа Фицджералд знае ли, че Джаксън контактува директно с Белия дом?

— Едва ли — отвърна Гутенбърг. — В противен случай, вероятно тя самата би се обадила там още преди време.

Декстър кимна.

— Тогава се налага да вземем мерки тя никога да не узнае за това.

Гутенбърг остана безстрастен.

— Тъй вярно. Обаче как да стане, без да имам в ръцете си видеоматериала.

— Докъде сме стигнали по тази точка? — попита Декстър.

— Нямаше да сме мръднали напред, но засякохме телефонен разговор. Когато Джоан Бенет звънна на госпожа Фицджералд от Лангли в два през нощта, за да й съобщи, че ще отиде при нея след час, един от агентите направи справка в компютъра. Намерихме информацията, на която се е натъкнала Бенет. Очевидно тя е започнала да подозира, че именно Фицджералд сега се намира в затвора в Санкт Петербург. Но както знаете, тя не успя да се срещне с госпожа Фицджералд.

— Измъкнахме се на косъм.

— Така е. След като обаче Бенет въобще не се появи, госпожа Фицджералд отиде на мястото на катастрофата и там дочака полицията да извади колата от мръсните води.

— Видяла е репортаж по телевизията или е чула за това по радиото — допусна Декстър.

— И ние така предположихме, защото това беше главната новина в местните медии от онази сутрин. Щом разбра, че в колата е била Бенет, тя веднага се обади на дъщеря си в Станфорд. Гласът на дъщеря й е сънен, но в края на краищата в Калифорния по това време е пет часа.

Той пак се пресегна и пусна магнетофона.

„Здрасти, Тара. Мама е.“

„Здравей, мамо. Колко е часът?“

„Съжалявам, че се обаждам толкова рано, скъпа, но новините не са добри.“

„Не… Нали не се е случило нещо с татко?“

„Не, с Джоан Бенет. Загинала е при автомобилна катастрофа.“

„Джоан — мъртва? Не вярвам. Кажи ми… кажи, че не е истина.“

„Уви, истина е. Мъртва е. И имам ужасното чувство, че по някакъв начин смъртта й е свързана с причината, поради която баща ти не се прибра.“

„Хайде, мамо, не ставай параноичка. Та татко не е у дома само от три седмици.“

„Може би си права, но все пак искам да скрия видеокасетата от прощалното му тържество на сигурно място.“

„Защо?“

„Защото тя е единственото доказателство, с което разполагам, че баща ти някога през живота си е срещал човек на име Ник Гутенбърг. Както и че е работил при него.“

Заместник-директорът натисна стоп-бутона. Разговорът не беше завършил, но до края нямаше нищо съществено.

— Няколко минути, след като госпожа Фицджералд излиза от дома си с видеокасета, нашият служител, следил разговора и схванал неговата значимост, тръгва след нея към университета. Обикновено тя веднага е отивала в кабинета по приема, но сега се отбива в библиотеката, по-точно в нейния компютърен отдел на първия етаж. След двадесет минути, прекарани пред екрана на един от компютрите, тя напуснала с около дузина разпечатани страници. Взела асансьора и се отправила към аудио-визуалния център на приземния етаж. Нашият служител не е рискувал да се качи с нея в асансьора, така че след като разбира от брояча на кой етаж е слязла, той отива до компютъра, на който е работила тя, и се опитва да извади последния отворен файл.

— Разбира се, тя е изтрила всичко — подхвърли Декстър.

— Действително — потвърди Гутенбърг.

— А разпечатката?

— Същата работа — никакви следи какво е представлявала.

— Не може да е живяла с Конър Фицджералд двадесет и осем години, без да разбере как работим.

— Така… служителят излиза от библиотеката и я чака в колата си. След известно време госпожа Фицджералд също напуска сградата. Тя вече не носи видеокасетата, но…

— Трябва да я е оставила в аудио-визуалния център — прекъсна го Декстър.

— И аз така мисля — възкликна Гутенбърг.

— Колко видеокасети държи университетът във видеотеката си?

— Над двадесет и пет хиляди — съобщи Гутенбърг.

— Не могат да се преровят всичките. Трябва време — заяви Декстър.

— Трябва, да, ако госпожа Фицджералд не беше допуснала първата си грешка.

Този път Декстър не го прекъсна.

— Когато госпожата излиза от библиотеката, тя не носи касетата, а разпечатката. Наш агент я е проследил до кабинета по приема, където за наш късмет, навиците й я издават.

Декстър въпросително вдигна вежди.

— Преди да се завърне в офиса си, госпожа Фицджералд се обади в Центъра за рециклиране. Неслучайно е вицепрезидент на КЦР.

— КЦР?

— Контролните органи, следящи за чистотата в Джорджтаунския университет. Тя изхвърли листата с разпечатката в кошчето за хартиени отпадъци.

— Това е добре. А ти какво намери там?

— Пълен списък на видеокасетите, дадени под наем, които едва ли ще бъдат върнати до началото на следващия семестър.

— Значи затова е оставила видеоматериала в празна касета. Наистина, едва ли някой ще се сети да надникне там преди изтичането на няколко седмици.

— Точно така — извика Гутенбърг.

— Колко видеокасети са в този списък?

— Четиристотин седемдесет и две — отговори Гутенбърг.

— Да се надявам ли, че си ги прегледал?

— Не е невъзможно да го направя, но ако някой любопитен студент или човек от персонала заподозре присъствие на ЦРУ на университетска територия, ще стане страшно.

— Аналитична мисъл! — отбеляза Декстър. — И така, как смяташ да откриеш касетата?

— Организирал съм около дузина служители, неотдавна завършили същия университет, да проверят всички заглавия в списъка, докато не открият домашна видеокасета, поставена в празна кутия. Но се боя, че, макар облечени като студенти, те ще направят впечатление, особено сега, в този период на годината, когато видеотеката рядко се посещава. Ето защо не мога да позволя да прекарват там повече от двадесет минути, както и да се появяват по-често от два пъти дневно. Така че тази акция ще отнеме време.

— Колко време смяташ, че ще им трябва, за да открият материала?

— Колегите може да са късметлии и да го открият веднага, но със сигурност — едва след два-три дни.

— Не забравяй, след четиридесет и осем часа отново трябва да тръгнеш по следите на госпожа Фицджералд.

— Няма. Но ако открием касетата преди това, няма да е необходимо.

— Освен ако госпожа Фицджералд не е записала и телефонния си разговор с теб.

Гутенбърг се усмихна:

— Опита се, но всичко беше изтрито секунди след като затвори слушалката на телефона. Трябваше да сте там, за да видите удоволствието на професор Циглер от новата му играчка.

— Чудесно — зарадва се Декстър. — Искам информация веднага, щом пипнете касетата. Тогава нищо няма да ни спре да елиминираме единствения човек, който все още би…

Червеният телефон на бюрото й звънна и тя го вдигна, без да довърши фразата.

— Директорът — каза, след което изненадано се заслуша. — Кога се случи това?

Тя натисна един бутон на часовника си.

— Напълно сигурен ли сте? Джаксън… Къде е той?

Когато чу отговора, веднага остави слушалката. Гутенбърг отчете четиридесет и три секунди, засечени от часовника й.

— Наистина се надявам да намериш тази касета през следващите четиридесет и осем часа — рече Декстър и изгледа своя заместник през бюрото.

— Защо? — разтревожено попита Гутенбърг.

— Получих информация от Мичел, че Фицджералд е обесен в осем часа тази сутрин в Санкт Петербургския затвор, а Джаксън е взел самолет на „Юнайтид еъруейз“ от Франкфурт за Вашингтон.