Произход

1

С мътен поглед Мат Адамс поля изстиналите овесени ядки с хладка вода. Млякото беше скъпо, а и бездруго в това състояние едва го различаваше от водата. Не беше спал повече от седмица. Понякога кошмарите идваха на вълни, по два-три на нощ, а после не се появяваха с месеци.

През последните седем дни успяваше да дремне за половин-един час, когато тялото му буквално отказваше, но тогава идваха сънищата и той отново се будеше и не желаеше да затвори очи въпреки умората.

Знаеше каква е причината — никога нямаше да забрави онова — но си оставаше само сянка на предишното си „аз“, не мъж, а измъчена развалина. Новината, която получи тази сутрин, с нищо не повдигна духа му.

Евелин Едуардс — Евелин Адамс, когато бяха женени — беше мъртва. Загинала в някаква катастрофа с хеликоптер на връщане от антарктическа мисия на НАСА.

Останките бяха пръснати из прохода на Дрейк и бе малко вероятно телата някога да бъдат открити. Вместо погребение, след две седмици във Вашингтон, окръг Колумбия, щеше да има помен в памет на Лин и колегите й. Извън професионалните й познанства нямаше много поканени. Тя нямаше семейство и повечето й близки бяха от НАСА.

Адамс каза на жената, която му се обади, че ще отиде. Докато ядеше закуската си, мислите му постоянно се връщаха към Лин.

Истината беше, че все още я обичаше. Една сълза се търкулна по бузата му и той погледна купата с овесени ядки на масата пред себе си, без дори да е сигурен какво има в нея.

След един час все още не бе помръднал от мястото си.

Индианският резерват Пайн Ридж се намира в югозападния край на Южна Дакота, на границата с Небраска. Управляван от племето огала сиукс, той се простира на почти девет хиляди квадратни километра и в границите му влизат три от най-бедните окръга в САЩ. Коренното население на Щатите е в най-добрия случай маргинализирано. Има сериозни проблеми с образованието, здравето и бедността и това е особено очевидно в Пайн Ридж.

Докато неуверено караше велосипеда си до службата, Адамс си даде сметка, че има късмет, че изобщо го назначиха. Работата не беше добра, особено в сравнение с предишната, която бе напуснал толкова трагично, но все пак си беше работа. Плащаха му малко, но поне не се тревожеше за наема.

Тъй като едва четири процента от земите в резервата бяха годни за обработка, а федералното правителство напълно пренебрегваше затрудненията на хората тук, бедността беше масова и създаваше идеални условия за алкохолизъм, престъпност и всякакви други проблеми. Докато наближаваше малката туристическа колиба до националния парк „Бадландс“, Адамс си мислеше, че е от късметлиите.

Племето огала сиукс е гордо и внушително — едно от седемте, от които навремето се състояла Великата сиукска нация — и Мат „Свободната мечка“ Адамс бе част от това племе. Членовете му го наричаха „огала лакота ойате“, а именитите им предци се бяха изправили срещу американската армия във войната на Червения облак и в Голямата сиукска война, и бяха сред изкланите при Раненото коляно.

Произходът на самия Адамс обаче не беше толкова ясен. Бяха го открили пред вратите на племенната полиция в Пайн Ридж още като новородено и така и не се разбра кои са родителите му. Началникът на полицията го взе под крилото си и Мат заживя в неговото семейство. Това обаче продължи само няколко години, защото добрият старец бе застрелян в града през една студена ноемврийска нощ. Мат Адамс скоро започна да обикаля от едно място на друго. Когато навлезе в тийнейджърските си години, вече беше живял в над двадесет сиропиталища и приемни домове.

Младият Адамс обаче беше жилав — духът, който началникът на полицията възпита у него, никога не изчезна. Мат не позволяваше на обстоятелствата да го надвият, не се предаваше и непрекъснато се бореше.

Точно това привлече вниманието на Джим „Голямата мечка“ Мадисън, водач на бойното общество „Силно сърце Акисита“ и далечен роднина на Лудия кон, известен най-вече с това, че повел хората си срещу американската армия в битките при Роузбъд и Литъл Бигхорн.

Също като началника на полицията, Мадисън взе Адамс под крилото си. Когато го представи на старейшините, те оцениха не само бойния му дух, но и дълбоката му духовност и също се заинтересуваха от него.

Традиционните военни, ловни и следотърсачески умения на племето се смятаха за анахронизъм от повечето му членове, тъй като вече не отговаряха на съвременните им нужди. От деветнайсети век насам не се предаваха от поколение на поколение, но някои от шаманите лакота бяха запазили знанията си.

Тези мъже наблюдаваха природата и живееха във връзка с всичките й аспекти — животните, растенията и самата земя. Затова, когато се отдаваха на привидно физически занимания като следотърсачеството, те не само разчитаха на очите си, но и се вслушваха в онова, което светът им казваше за себе си.

Малко хора бяха способни на такава връзка със земята или на подобно духовно сливане, но младият Адамс показа невероятна склонност към ученията на старейшините лакота. Това причини брожения сред останалите членове на племето, според които на дете без съответния произход не се полага такова обучение. Затова въпреки защитата на Голямата мечка животът на Адамс не беше лесен — той не успя да избегне клеймото на сиропиталището и постоянно трябваше да се бори за онова, което другите получаваха свободно. Духът му обаче надделя, той стана най-уважаваният следотърсач в резервата и Мадисън и шаманите лакота му дадоха името „Свободната мечка“, което показваше, че се е освободил от капана на произхода си и е извоювал име единствено благодарение на уменията и волята си.

Никой не знаеше какво биха си помислили за него Мадисън и старейшините, ако знаеха, че се готви да поведе група туристи из парка „Бадландс“ на обиколка, наречена „Да бъдеш американски индианец“. Само че, докато яздеше и им показваше чудесата на парка, той не мислеше за разочарованието на Мадисън. Можеше да мисли само за Лин.

Турът беше четиридневен и групата нощуваше около лагерен огън, където всички обсъждаха преживяното и слушаха разказите на Адамс за местната митология.

Въпреки ниските температури той нощуваше под звездите. Те бяха милиони и блестяха ярко в отсъствието на изкуствено осветление, и докато отпиваше чай от коприва, Адамс усети как умът му — духът му — се понася из космоса.

После обаче се намесиха мислите и рязко го върнаха обратно на земята. Лин. Влюбиха се, ожениха се и се разведоха, а сега той вече нямаше да я види, докато сам не се пресели в света на духовете. Бяха се срещнали именно в националния парк „Бадландс“ и докато отпиваше поредната глътка, Адамс се усмихна при спомена за това.

Тогава беше само на двадесет — преди повече от две десетилетия — и преследваше мъжка виторога антилопа през тревистите равнини. Тя се бе отделила от стадото и беше сама. Не смяташе да я убие, целта му беше да се доближи колкото е възможно повече, без да го усети. Искаше да я докосне. Това беше ловкост.

Лежа и чака с часове, след като следва антилопата с километри и безшумно се промъкваше все по-близо и по-близо. Беше само на три метра от великолепното животно, когато ги усети.

„Двама души. Пътуват пеша. На не повече от километър и половина на североизток.“

Заслуша се по-внимателно, опрял ухо в земята, с изострени сетива. Молеше се виторогият да не ги усети. Пропълзя по-наблизо — два метра и половина, метър и осемдесет, осемдесет сантиметра, шейсет. Стъпките на непознатата двойка се чуваха по-ясно, но Адамс беше сигурен, че ще успее да докосне антилопата, преди да ги е чула.

— Виж! — чу се гласът на млада жена.

— Извади камерата! — извика друга и това беше достатъчно.

Точно когато той посегна, животното се стресна, обърна глава към пронизителните викове и препусна през равнината.

Адамс въздъхна и вдигна очи. Нямаше смисъл да се ядосва. Какво ли знаеха туристите? Може би трябваше да внимават повече, но никога не го правеха, той отдавна бе научил този житейски факт.

Знаеше, че двете момичета са наблизо, чуваше как си бъбрят.

— О, много се забави!

— Избяга!

Реши да се позабавлява, за да не пропилее деня напразно. Съвършено невидим във високата трева, той изчака, докато те почти го настъпиха, и изведнъж рязко се надигна и седна пред тях. Смяташе да извика „Бум!“, но дъхът заседна в гърлото му, когато зърна момичето отляво. Най-красивото момиче, което беше виждал.

Оказа се, че двете следват в „Харвард“ и са в пролетна ваканция, но вместо да хванат самолета за Флорида или Канкун и да прекарат седмицата в пиянски оргии, бяха решили да дойдат в Големите равнини и да почувстват историята на страната си.

Красивото момиче се казваше Евелин Едуардс и следваше физика и астрономия. Мат не й повярва веднага — тя изглеждаше по-скоро като фотомодел, отколкото като физик.

Другото момиче беше нейна съквартирантка. Определено нямаше външността на Лин — Адамс веднага разбра как предпочита да й казват — и повече отговаряше на представата му за астрофизиците.

След като се извини, че ги е изплашил, и им обясни какво е правил там, той ги покани на вечеря в дома си в Пайн Ридж. Приятелката се изплаши, но Лин явно се заинтересува от него и прие от нейно име.

В следващите дни се развихри стихиен романс. Адамс разкри на Лин чудесата на Големите равнини и й даде възможност да си почине от учението. За съжаление приятелката й скоро бе забравена и се върна сама, след като първите два дни й подсказаха, че е нещо като трето колело.

В деня преди Лин да замине за Харвард, Адамс отново я изведе в „Бадландс“ и двамата седнаха под дървото, под което лежеше сега. През нощта дълго разговаряха и накрая той нежно докосна бузата й с върховете на пръстите си. Когато най-сетне се целунаха, Мат инстинктивно разбра, че са обречени да бъдат заедно.

За щастие турът приключи и Адамс се върна в хижата, която използваха за главна квартира. Погрижи се за конете, после си взе душ и се преоблече. След като управителят му плати, той се качи на колелото и се отправи към най-близкия бар.

Не пиеше, но от време на време, ако кошмарите го тормозеха, се опитваше да установи дали алкохолът ще го приспи. Понякога се получаваше, друг път — не, а когато заспеше, лошите сънища се завръщаха, по-ужасни от всякога. Притеснен да не би да го споходят пред туристите, той изобщо не спа по време на обиколката. В момента тялото му настояваше за какъвто и да било сън, дори изпълнен с кошмари.

Само след час бе изпил достатъчно. Беше на ръба да се напие и се опасяваше, че няма да го избегне, ако продължи. Вече знаеше, че този път алкохолът няма да го унесе, така че плати и тръгна към къщи.

Докато караше по улиците в хладната нощ, той два пъти обърка пътя и се изсмя с глас. „Едно време беше най-добрият следотърсач в историята! Ха! Виж се сега, собствената си къща не можеш да намериш!“

Накрая обаче я откри — порутена едноетажна развалина с една спалня, баня, кухненски бокс и малък двор, ограден с мрежа. Нищо особено, но това беше домът му. „Домът ми, скъпият ми дом.“ Адамс се изкикоти, остави велосипеда в двора, запрепъва се към мрежата и я отвори. Подпря се на рамката на вратата, докато търсеше ключовете си и няколко пъти не улучи ключалката. Не беше съвсем пиян, но алкохолът определено не се отразяваше добре на координацията му.

След доста ругатни най-сетне успя и пристъпи в антрето. Тогава за пръв път си даде сметка за нещо, което трябваше да усети много отдавна. В дома му имаше някого.

Понечи да влезе, но замръзна на място, усетил студеното стоманено докосване на едрокалибрен пистолет, опрян в тила му.

Адамс моментално изтрезня.

2

Лампата светна и едва не го ослепи след непрогледния мрак. В очите на Адамс се вряза остра болка, която се впи директно в мозъка му. След няколко секунди той се ориентира и видя, че в стаята има четирима мъже, включително онзи зад него, който държеше пистолета. Бяха облечени с еднакви сини костюми, бели ризи и тъмносини вратовръзки. Не се съмняваше, че останалите трима също са въоръжени.

Двама от тях застанаха от двете му страни, а третият — точно пред него, само на половин метър разстояние. Имаше къса коса, подстригана на канадска ливада, проницателни очи, скрити зад очила без рамки, и плавни, спокойни движения. Приближи се към Адамс и се втренчи в лицето му с едва прикрито презрение.

— Къде е тя? — попита той студено и монотонно.

— Коя? — попита Адамс. Беше напълно объркан, и то не от изпития алкохол.

Мъжът насреща му не отговори. Просто заби облечения си в кожена ръкавица юмрук в лицето му.

Главата на Мат отскочи назад, кръв шурна от носа му и накваси тънкия килим. Той падна на коляно, моментно зашеметен. От острата болка очите му се насълзиха, но това беше най-малкият му проблем.

— Да не си играем игрички, господин Адамс — спокойно каза мъжът. Насилието ни най-малко не се бе отразило на самообладанието му. — Знаете за кого говорим. Къде е тя?

Адамс тръсна глава, сведе очи и изплю кръв на пода. После отново вдигна поглед.

— Вижте какво — каза той, — изобщо не разбирам за какво говорите.

Мъжът въздъхна, изви театрално очи към тавана и злобно заби ботуш в лицето му. Главата на Адамс отново отскочи назад, привидяха му се звезди и ушите му изпукаха.

— Бившата ви съпруга — раздразнено поясни мъжът. — Доктор Евелин Едуардс. Къде е тя?

Главата на Адамс забуча, но не от поредния удар, а от объркване.

„Бившата ми съпруга ли? Лин?“

— Мъртва е — кратко отвърна той.

„Нали е мъртва?“

— Ако е мъртва — замислено каза мъжът, — как си обяснявате имейла?

— Имейл ли? — учуди Адамс. — Какъв имейл?

Онзи с костюма тръгна напред, за да го удари отново, но Адам умиротворително вдигна ръка.

— Ей, ей, не знам за какво говорите! Последните четири дни бях на обиколка!

Мъжът спря, за да обмисли положението.

— Тоест не сте видели имейла? — попита той накрая. Извади лист хартия от джоба си и го вдигна пред лицето му.

Адамс затвори очи и отново ги отвори в опит да се съсредоточи. Това беше разпечатка на имейл. Разпозна собствения си адрес, но не и този на подателя. Вгледа се отново и докато четеше, пропъди болката от главата си.

Адамс се втрещи. Съобщението от Лин ли беше? Погледна датата — преди два дни. Четири дни след катастрофата с хеликоптера, при която уж беше загинала.

— Е, какво ще кажете, господин Адамс? — попита мъжът. — За какъв „парк“ говори?

Главата на Мат се въртеше, но умът му внезапно се избистри. Лин беше жива, в опасност и се нуждаеше от помощта му. Защо им е на тези мъже да идват, ако не вярваха, че съобщението е истинско? И щом се опитваха да я намерят, причината можеше да бъде само една — за да довършат работата, да се уверят, че е мъртва.

Адамс знаеше, че точно в момента не е способен на кой знае какво, но гневът, който беснееше из вените му, сякаш го съживи. Значи искаха да убият Лин? „Ще видим тая работа — каза си той. — Ще видим, и още как!“

Умът и духът му се сляха в едно за пръв път от много години насам. Свободната мечка се изви назад, за да избегне цевта на пистолета, и хвана ръката на стрелеца. Останалите трима не бяха извадили оръжията си и Адамс знаеше, че има шанс. Лакътят му полетя назад, право в челюстта на мъжа с пистолета, и го повали в безсъзнание. В същия момент Адамс сграбчи оръжието и сложи пръст на спусъка.

Мъжът тъкмо вадеше своя полуавтоматичен „Зиг Зауер“ от кобура, когато Мат стреля. Куршумът го улучи под ключицата и го запрати през стаята, а от грамадната изходна рана на гърба му изригна кръв.

Адамс бързо се прицели наляво и отново стреля. Алкохолът обаче си каза думата и той улучи мъжа в рамото, но това беше достатъчно, за да го обезвреди. Мъжът падна на пода с широко отворени очи. Адамс веднага се обърна, за да стреля по последния натрапник. Но осъзнал, че няма време да извади пистолета си, онзи се беше хвърлил към него, за да скъси разстоянието и да го обезоръжи. Добра стратегия. Когато Мат се обърна, вече беше твърде късно — мъжът беше до него и с всичка сила заби лакът в стомаха му.

Ударът изкара въздуха на Мат, пистолетът хвръкна във въздуха и се приземи до кухненския бокс. Тогава Мат усети тежестта на мъжа върху себе си, едрите месести пръсти се впиха в гърлото му, за да му отнемат живота.

Уискито, недостигът на сън, ударите в лицето и объркването му дойдоха твърде много и Мат усети как се предава под натиска на тези пръсти, а главата му олеква от липсата на кислород.

Не! Нямаше да се предаде, такъв вариант не можеше да има.

Измъкна ръка изпод тялото на здравеняка и посегна към евтината стъклена масичка до дивана. Пред очите му вече притъмняваше, но той вложи цялата си енергия и успя да я строши. Острият звук накара мъжа да спре за миг и да отпусне хватката си, което беше напълно достатъчно за Адамс. Той сграбчи къс стъкло от пода и го заби във врата му с триумфален животински крясък. Тъмночервена кръв рукна от прерязаната сънна артерия и заля лицето му.

Мат остана на пода няколко минути, а кръвта се стичаше от тялото му по евтиния килим. Накрая се надигна на колене, изправи се и огледа касапницата. Трима убити и един в безсъзнание.

Той самият обаче беше добре. И знаеше точно къде трябва да отиде.

В парка.

Лин беше жива.

3

Стивън Джейкъбс отпиваше билков чай от порцеланова чаша и се взираше в монитора на голямото орехово бюро пред себе си. От екрана го гледаха останалите единайсет членове на елитното ръководство на организацията. Това беше кодиран електронен конферентен разговор.

Ясухиро Обата погледна сериозно към камерата.

— Компрометирани ли сме? — простичко попита той. Като шеф на най-големия зайбацу в Япония той говореше прямо, факт, който доста притесняваше някои от по-дипломатично настроените членове.

— Не — отвърна Джейкъбс също толкова прямо. — Тялото е на сигурно място в Невада, а всички извън организацията бяха неутрализирани.

— С изключение на доктор Едуардс — намеси се Серджо Молина, голяма клечка в моторните спортове.

Джейкъбс се намести в стола си, преди да отговори.

— Вярно е, че още не сме открили доктор Едуардс, но операцията по издирването й току-що започна.

На екрана Юрий Андропов, собственикът на най-големия медиен концерн в Русия, се наведе напред.

— А ако проговори преди това?

— Няма да се стигне дотам, сигурен съм — отговори Джейкъбс и отново отпи от чая си. — Освен това тя знае много малко. Какво може да каже? Няма да й повярват. Да не забравяме също, че организацията ни контролира осемдесет процента от световните медии. Статията във всички случаи няма да види бял свят. Поставете се на нейно място — смята, че някой се опитва да я убие, и затова се е свързала с бившия си съпруг, а не с властите. Малко вероятно е да насочи вниманието към себе си. Не, дами и господа, смятам, че за момента сме в безопасност.

— Още колко време ни е нужно? — попита лорд Томас Харт, най-дългогодишният член на камарата на лордовете във Великобритания.

Джейкъбс насочи поглед към образа на професор Филип Месие, генералният директор на ЦЕРН, лабораторията за ядрени изследвания и квантова физика до Женева, Швейцария.

— Професоре? — попита той, подавайки му топката.

Месие се прокашля.

— Нещата се развиват добре. Би трябвало да сме в състояние да изпробваме устройството преди края на месеца.

По лицата на събралите се лидери се появи удовлетворение, дори вълнение. Мечтата бе на път да се сбъдне.

— Не можем да си позволим рискове — каза Тони Кърн, специален съветник на президента на САЩ. — Направете каквото трябва, господин Джейкъбс. Само се погрижете доктор Едуардс да бъде отстранена.

Джейкъбс кимна. Отстраняването на доктор Едуардс нямаше да представлява проблем. Зъбчатите колела вече се въртяха.

След като се измъкна от горещото като пещ такси, Мат се протегна и пристъпи в шумния хаотичен метрополис на Сантяго, Чили. Населението тук бе основно индианско и типичните за лакота черти на Адамс му помагаха да се слива с тълпата. Сякаш бе открил дом далеч от дома си.

Той имаше паспорт, но знаеше, че името му скоро ще бъде разпространено. Агентите нямаше да се върнат и властимащите, които и да бяха те, веднага щяха да решат, че е побягнал и вероятно се опитва да се срещне с Лин на неизвестно място. И макар че явно нямаха представа къде се намира то, което щеше да ги затрудни, със сигурност можеха да му усложнят живота.

Адамс обаче си имаше собствени източници. Беше долетял от Мексико само преди час, след като посети стар познат от нацията тохоно о’одхам в просторните им племенни земи на границата с Мексико. Взе назаем един паспорт и малко пари в брой, като внимаваше колко му разкрива — не защото се опасяваше, че човекът ще се разприказва, а защото колкото по-малко знаеше, толкова по-малка щеше да бъде опасността за него самия. Все пак още работеше за федералното правителство.

С паспорта Адамс стигна от Мексико до Чили — лицето на снимката приличаше на него достатъчно, за да не събуди подозрения — и докато бързо свикваше с новата среда, потегли към мястото на срещата.

Щом се възстанови достатъчно след нападението в дома си, Адамс претърси телата. Не откри нищо и това не го изненада. Нямаха лични карти, бижута, татуировки или дори етикети по дрехите. Единственият отличителен фактор бяха еднаквите им 40-калиброви полуавтоматични пистолети „Зиг Зауер“ Р229 в кобури с пружини на коланите им. Тези оръжия струваха по хиляда долара и присъствието им разкриваше много.

Това бяха професионалисти, и то от такъв калибър, че Мат заключи, че са правителствени агенти. От кое правителство обаче? Мъжът, който го разпита, говореше с американски акцент, в основата си бруклински, но изгладен след дългогодишни пътувания, докато накрая бе попил нещичко от Западна Вирджиния. Той допускаше, че екипът е дошъл от Вашингтон, и подозренията му се потвърдиха, когато откри колата им на четири пресечки от дома си. Беше форд седан, сив металик с цивилни номера, но Адамс познаваше този тип автомобили достатъчно добре. Правителството винаги ги използваше за операции под прикритие. Колата беше подозрително стерилна, но това само засили убеждението му, че става дума за елитна правителствена агенция. Само те бяха толкова внимателни.

Но ако беше американска правителствена агенция, то коя? ЦРУ, ФБР, АБН, АВР1, АНС2, МВС3? Можеше да са замесени всякакви организации, истинска супа от букви. Можеше да бъде дори НАСА, както Лин подозираше, макар че Адамс не знаеше дали агенцията има подразделение за директни действия. Така или иначе вече нищо не можеше да го изненада.

Реши да измине възможно най-голямо разстояние с колата и след като приготви малък сак с багаж и извади скромните си спестявания от касата под кухненската маса, Адамс потегли на север и напусна резервата. Кара чак до Бисмарк в Северна Дакота, изостави колата и си купи автобусен билет до Уинипег, Канада. Вместо да се качи обаче, навлезе пеша в града и се върна обратно на юг. Тази хитрост нямаше да действа вечно, но може би щеше да изчерпи част от ресурсите на врага и на него да даде възможност да стигне до истинската си дестинация.

След двайсет и четири часа той пресече мексиканската граница пеша по една от безбройните неохранявани пътеки, които бе открил, когато преди години работеше наблизо — преди „инцидента“, преди кошмарите, преди животът му да отиде по дяволите.

Когато се качи на самолета в Мексико Сити, изведнъж го връхлетя ужасна умора. Това бе ефект от адреналина, отмъщението на парасимпатичната нервна система, която пораждаше мощно желание за сън. Той си даде сметка какъв дар е това и щом седна на мястото си позволи да затвори очи и да се отпусне.

Най-сетне заспа.

Адамс бавно подкара своята „Тойота Ленд Круизър“ по неравния път през пустинята, като вземаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колкото и да натискаше газта, колата отказваше да се движи по-бързо.

Погледна през предното стъкло към пламтящото слънце и отклони поглед, а в главата му затуптя болка. Отби встрани. Нямаше смисъл. Следваше камиона вече от три дни и нямаше изгледи да го настигне. Имаше нужда от почивка, искаше да затвори очи само за половин час. Бе идвал тук безброй пъти и знаеше какви ще са последствията, ако заспи, но въпреки това не можеше да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме, поне веднъж, поне този път. Но беше толкова уморен…

Вървеше през пустинята и следваше следите от гуми, които излизаха от пътя само на петстотин метра от мястото, където спря да си почине. Слънцето беше по-ниско, бяха изминали няколко часа. Той изруга, беше наясно какво означава това. Щеше да открие камиона, както хиляди пъти досега, да отвори вратите с надеждата, че този път ще бъде различно. Знаеше, че няма да бъде различно, и все пак продължи по следите още километър и половина по прашния терен, докато откри камиона изоставен, осветен от лъчите на умиращото слънце.

Приближи се до задната врата с ръка върху пистолета, а с другата посегна към нажежената метална дръжка. Пое си дълбоко дъх и с отчаяната надежда, че този път няма да е същото, отвори широко вратата. После се вторачи в онова, което лежеше в дъното на камиона, и както всеки път — отвори уста и закрещя.

Адамс се стресна и отвори очи. Жената до него бе сложила ръка на рамото му и се опитваше да го събуди. Той я погледна объркан, с притворени очи.

— Добре ли сте? — попита тя с тревожно изражение.

— Съжалявам — отвърна Адамс и опита да се усмихне. — Просто лош сън.

Жената кимна с разбиране.

— Боже — каза тя, явно трогната от видяното. — Трябва да е бил много лош.

Сложи ръка върху неговата и Адамс усети благодарност за човешкия контакт. Усмихна й се, този път както трябва.

— Да — каза той, без да знае как иначе да отговори. — Много лош.

— Какво? — кресна Джейкъбс в слушалката, а чашата чай се завъртя в чинийката си.

— Мъртви са — каза гласът от другата страна. — Или поне трима от тях, четвъртият е бил обезвреден и сега е в болница.

Джейкъбс не попита за подробностите. Просто бяха подценили Адамс. Ако успееше да се добере до Евелин Едуардс, щеше да научи какво се е случило при глетчера Пайн Айлънд, какво бе открито там. После щяха да разберат още хора — веднъж споделена, с тайната беше свършено.

— Взел е автобус до Канада, късно снощи е стигнал до депото в Уинипег.

— Нека нашите хора в Агенцията за национална сигурност да прегледат камерите за наблюдение, после да проследят движението му из града.

Както в повечето градове, улиците на Уинипег също бяха пълни с камери за наблюдение. С помощта на някои параметри софтуерът за лицево разпознаване можеше да проследи движението на даден човек от камера до камера.

— Да, сър.

— И разбери дали са успели да засекат доктор Едуардс.

Най-конкретните сведения, които имаха за местонахождението й, бяха отпреди повече от четири дни — интернет кафе в Пунта Аренас, в южната част на Чили. Когато екипът им пристигна там, тя отдавна беше изчезнала. Съобразителна жена, това поне беше сигурно.

— Да, сър.

— Дръж ме в течение как върви анализът на досиетата им. Мястото на срещата може да е там и да чака да го открием.

Хората често се връщаха на познати места, което ясно личеше от тревожния имейл, изпратен от Едуардс. Въпросът беше дали информацията е записана някъде. Ако беше, суперкомпютърът на Агенцията за национална сигурност рано или късно щеше да го намери. Беше само въпрос на време, докато предъвче всички данни.

— Да, сър.

— Добре. — Джейкъбс приключи разговора и постави слушалката на вилката. Отново посегна към чая, но гласът на прекия му началник още кънтеше в главата му и той разля чашата на бюрото. „По дяволите!“

— Проблеми ли има?

— Не — ясно изрече Джейкъбс. — Няма причини за тревога.

— Не можем да си позволим проблеми. Не и сега, когато сме толкова близо.

— Оставете това на мен.

— Да. Не ни остава нищо друго. Но не ни разочаровайте.

Джейкъбс преглътна с мъка.

— Няма — каза накрая с убеденост, която се дължеше на факта, че ръководи най-влиятелната организация в света. — Мечтата ни ще бъде реализирана, можете да разчитате на това.

— Да — отвърна гласът. — И тогава ще заемете полагащото ви се място сред нас.

Джейкъбс се усмихна при тази мисъл и разбра, че ще направи всичко необходимо. Каквото и да беше то.

Сантяго пазеше скъпи за Адамс спомени. Докато той стоеше насред Парке Метрополитано на върха на Сан Кристобал, взрян в обвития от смог град долу, миналото се върна при него.

Точно тук направи предложение на Лин преди години, след като се бяха изкачили до върха на планината с въжената линия, ръка за ръка. Щастливи. Толкова невероятно щастливи.

Той я погледна в очите, отпусна се на коляно и й предложи брак. А тя прие. Това беше най-щастливият момент в живота му и той знаеше, че Лин изпитва същото.

— Здравей.

Щом чу гласа, той рязко се извърна. Бе толкова погълнат в мислите си, че дори не забеляза жената, която се отдели от група туристи и се доближи до него.

„Лин.“

Годините изобщо не я бяха променили. Всъщност тя изглеждаше дори по-добре от последния път, когато се видяха. Очевидно преживяваше страхотен стрес и въпреки че изглеждаше така, сякаш не бе спала от седмици, красотата й прозираше под изтощението.

Нямаше никакво съмнение, това беше тя — Евелин Едуардс, жива, от плът и кръв. Значи имейлът беше истински и тя наистина се нуждаеше от помощта му.

— Лин — каза накрая той и я прегърна за пръв път от петнадесет дълги години.

4

— Е, как върви? — попита Дейвид Макнълти, запращайки топката на триста метра през игрището за голф. Като по-млад беше полупрофесионалист и все още намираше време за една игра всеки уикенд, въпреки че беше президент на САЩ.

— Добре — отвърна Тони Кърн. — Търговската делегация пристига в Пекин утре сутрин и китайците вероятно ще се съгласят. Те…

Прекъсна го пронизителният звън на мобилния му телефон. Кърн се втренчи в екрана и вдигна веднага, макар че президентът стоеше до него и чакаше отговор на въпроса си.

— Да — кратко отговори той и затвори. Пренебрегвайки президента, който все още търпеливо чакаше, той набра някакъв номер и обърна гръб на Макнълти.

— Новини от АНС — прошепна той. — Сантяго, Чили. Парке Метрополитано. — После кимна. — Да — довърши Кърн и затвори.

Макнълти стоеше с ръце на кръста, вторачен в помощника си.

— Прощавай, Тони, да не ти прекъсвам работата?

Киселият му тон не убягна на Кърн, но това нямаше значение. Макар че беше президент на Щатите, Макнълти не бе един от избраните. Съвсем скоро щяха да си разменят местата и Макнълти, и останалите като него, щяха да бъдат стъпкани от истинския световен елит.

— Беше ужасяващо — каза Лин, когато се върнаха в двойната стая, която беше резервирала в „Хостал Американо“ — евтин, скромен хотел в центъра на Сантяго, напълно достатъчен за целите им.

Адамс седна на леглото срещу нея и я изслуша. Вече му беше казала, че в ледника са открили тяло, което вероятно е на четиридесет хиляди години, но има дрехи и инструменти, които пораждат изключително озадачаващи въпроси. Изпи чаша вода, докато тя му разказваше как група военни инженери са се изсипали на глетчера, извадили са тялото и са евакуирали всички с хеликоптер.

В него напираха въпроси, твърде много, за да ги брои, но той не искаше да прекъсва Лин. Тя очевидно изпитваше облекчение, че най-сетне може да говори за това, да сподели какво е преживяла.

— Видях мигащите светлинки и се разкрещях на всички да се махат — продължи тя. — После просто реагирах, не знам защо. Отворих вратата от страната на пилота и скочих. — Гласът й пресекна от емоциите. — Хеликоптерът експлодира, докато бях във въздуха, пламъците ме лизнаха, преди да падна във водата.

Лицето й поруменя и по бузите й рукнаха сълзи.

— Не можах да спася никого! — изхълца тя.

Адамс отиде при нея и я прегърна, а тя се тресеше от ридания.

— О, Мат, трябваше да се опитам да ги изкарам оттам! Само че не го направих, просто скочих, спасих себе си, а останалите са мъртви! Всички са мъртви!

Адамс я прегърна силно и тя се отпусна съсипана на гърдите му. Можеше да й каже, че е постъпила правилно, че ако беше останала да помогне на другите, сега щеше да е мъртва, че така или иначе е било невъзможно някой да оцелее, но знаеше, че това са просто изтъркани фрази. Лин беше изключително талантлива жена, най-интелигентната, която познаваше. Не би могъл да й каже нещо, в което собственият й логичен ум не я бе убедил. Истината беше, че бе постъпила по единствения възможен начин и Адамс знаеше, че тя рано или късно ще го приеме.

Затова просто я прегърна и я остави да поплаче.

— Откри ме един рибарски траулер — продължи тя след известно време, а той все още седеше до нея и държеше ръката й. — Видели експлозията. Подскачах във водата като кегла, раницата ме държеше на повърхността. Когато екипажът ме изтегли, почти бях изпаднала в хипотермия и губех съзнание от шока. Те ме върнали на брега в Южен Чили, съобщили за катастрофата и ме откарали в болницата. Когато най-сетне се свестих и осъзнах къде се намирам, изпаднах в паника. Умолявах лекаря да ме пусне и да скрие факта, че изобщо съм била там. Дадох му друга версия на събитията, казах, че се боя за живота си. Така си беше — ако регистрираха катастрофата и някой споменеше, че има оцелял, щяха да ме подгонят. Нямам никакви съмнения, че взривът в хеликоптера беше екзекуция. Онова тяло е много важно за някого.

Адамс си даде сметка, че има още доказателства за това — прочетеният имейл, опитът да изтръгнат информация от него — но реши да я остави да завърши разказа си, преди да потвърди подозренията й със своята история.

— Докторът се съгласи и дори ми даде пари, за да ми помогне. На следващия ден стигнах до вътрешността на континента, оттам ти пратих съобщението. Не знаех какво друго да направя, на кого другиго да се доверя. Съобщих за находката на директора на НАСА, кой друг ми оставаше? Може би НАСА са замесени, може би не, някаква група е подслушала разговора и се е намесила, кой знае? Може би инженерите изобщо не са били от армията. Знам само, че някой иска да убие всички, които знаят нещо за онова тяло.

Лин погледна Адамс в очите и стисна ръката му още по-здраво.

— Дори не знаех дали ще ми повярваш, гледах репортаж, че съм била убита при „инцидента“. Молех се имейлът да стигне до теб и да му повярваш. Не можех да се обадя, рискувах да проследят разговора. Кодирах съобщението и използвах няколко задънени канала, за да не е ясен произходът му. Ако не се беше появил до няколко дни, щях да се опитам сама да напусна страната. Паспортът ми още е у мен, но не искам да го използвам, сигурна съм, че по летищата ме издирват.

Ако четирима въоръжени мъже не се бяха опитали да го пребият, за да научат къде се намира Лин, Адамс щеше да реши, че тя страда от параноя. Изглежда обаче наистина я гонеха някакви хора, които бяха успели да прочетат имейла й. Надяваше се, че не са стигнали по-далеч.

Лин отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Вярваш ли ми?

Той се взря в нея, потъвайки в бистрите зелени езера на очите й.

— Вярвам ти. — Прегърна я силно и я целуна по бузата. — Вярвам ти.

Стивън Джейкъбс размести дънерите, които горяха в голямата камина, и по-скоро усети, отколкото видя как командир Флин Елдридж влезе в дневната.

Елдридж, бивш командир от Екип 6 на военноморските тюлени, сега командваше още по-потайна група. Тя беше позната като „Бригада Алфа“, помещаваше се в Невада и следваше заповедите на организацията, оглавявана от Стивън Джейкъбс. Състоеше се изцяло от бивши военни от специалните части, вербувани от военноморските тюлени, разузнавателния отряд на морската пехота, зелените барети, Делта форс и от специалните части на военновъздушните сили. Бяха частна армия, която не следваше заповедите на правителството и можеше да съществува над закона благодарение на протекциите на организацията на Джейкъбс.

Елдридж се наслаждаваше на всяка минута — Конгресът не го следеше, никой не му дишаше във врата, не му налагаха абсурдно рестриктивни правила за действие — а за Джейкъбс единствено резултатите имаха значение. По тази причина Елдридж бе получил картбланш, стига да си свършеше работата — факт, който безкрайно допадаше на безскрупулната му, агресивна природа. Ако трябваше да получи информация от някого, можеше да го изтезава. Ако трябваше да стресне някого, имаше право да застреля човека до него.

Беше цар в собствения си малък свят — свят на убийци наемници, на които се налагаше единствено със силата на волята си. Понякога си мислеше, че има опасност да заприлича на мъжете от специалните части на САЩ, изпратени в джунглите на Лаос и Камбоджа, за да обучават партизаните, които бяха минали на страната на местните по време на войната във Виетнам. Това бяха мъже, с които тамошните хора се отнасяха като с богове и които напълно бяха изгубили представа за реалността. Той обаче винаги си дърпаше юздите, когато усетеше, че е наближил тази граница. Все пак беше професионалист. Безскрупулен, страшен, безмилостен, но въпреки това професионалист.

Само че, докато влизаше в просторната, облицована с махагон дневна в имението на Джейкъбс на брега на река Потомак във Вашингтон, Елдридж ясно осъзнаваше скорошния си провал. Първо, докато бяха в Антарктида, не се беше уверил, че всички в хеликоптера са мъртви. Второ, четирима от хората му сериозно бяха подценили бившия съпруг на оцелялата, Мат Адамс. Сега той без съмнение щеше да се срещне с Едуардс и тогава… кой знае?

— Сър — високо каза Елдридж и застана мирно зад възрастния човек.

Джейкъбс продължи да бърка в огъня, като събаряше живи въглени, за да разпали угасналите цепеници и да подхрани пламъците.

— Добър вечер — каза накрая, без да се обръща.

Разпалва огъня още няколко минути, а неудобството на Елдридж все повече нарастваше.

Накрая Джейкъбс се обърна и срещна погледа на командира от специалните части.

— Сигурен съм, че разбирате как организацията ни реагира на провала.

Елдридж кимна — сам беше екзекутирал няколко души, които явно не отговаряха на стандартите на организацията.

— Колко сигурен се чувствате в момента? — директно попита Джейкъбс.

Елдридж неловко пристъпи от крак на крак. Не беше свикнал заплахите да са отправени към него.

— Дайте ми още една възможност, сър — каза той. — Ще ги спипам.

Джейкъбс се усмихна, успокоен от увереността на Елдридж. Не знаеше дали тя се дължи на заплахата от екзекуция, или на мисълта за наградата, ако всичко мине според плана. Така или иначе му повярва.

— Добре. Трябва да намерим тези двамата, и то бързо.

Елдридж кимна.

— Имаме ли някакви следи?

За пръв път тази вечер Джейкъбс се усмихна.

— Всъщност имаме.

5

— Толкова е странно — каза Лин, стиснала чаша кафе.

— Кое? — попита Адамс, а по челото му изби пот. В самолета бе поспал няколко часа, преди кошмарите да го събудят, но сега не успяваше. Колкото и странно да беше, след като бе получило сън, тялото му жадуваше за още.

— Другият хеликоптер — веднага отговори Лин. — Проверих някои неща, след като пристигнах. Изглежда, че той е изчезнал. Няма летателни планове, няма документи, че е излетял или дори че някога се е приземил. Може би не търся където трябва, но той сякаш изобщо не е съществувал.

— Прилича ми на работа на военните — каза Адамс, докато мислеше за визитата в къщата му и за подозренията си, че четиримата бяха правителствени агенти. — Сигурно имат нещо общо с разузнаването.

Лин кимна.

— И аз така си помислих — продължи тя. — Но защо? Защо им е да го правят?

— Сигурно биха се позовали на националната сигурност, но кой знае всъщност? Може да са отцепници, може да са всякакви. Ясно е единствено, че са безскрупулни. — Адамс посочи към раницата. — Доказателствата, които си събрала, са единственото, с което можем да преговаряме.

Адамс се протегна и се замисли за онова, което беше в раницата. Видеозапис на мястото с висока резолюция, мерки, бележки, диаграми и най-вече ДНК проби от самото тяло.

— Ако искаме да се измъкнем, трябва да научим повече за това тяло — чие е, как се е озовало там и защо е толкова важно. — Той продължи да разсъждава: — Трябва да се върнем в Щатите, да изследваме пробите, да копираме останалите доказателства и да ги разпространим. Като застраховка.

Лин кимна — знаеше, че е прав. Изведнъж много се зарадва, че му изпрати имейл. Той винаги беше толкова уверен, толкова силен. Въпреки собствената си сила тя се беше почувствала тъй изгубена и сама срещу огромната машина на американското правителство — или който всъщност я преследваше.

В нея се надигнаха усещания, които не беше изпитвала от… „От последния път, когато бях с Мат“, призна пред себе си. Дали беше от стрес? Или чувствата бяха истински?

Отпусна се на леглото, затвори очи и се предаде на нуждата от сън, без да е открила отговор. По-късно през нощта се събуди, обляна в студена пот. В подсъзнанието й се гърчеха кошмари от катастрофата и разбунваха вътрешните й демони.

Тогава Мат се озова до нея, притисна я към себе си и й прошепна, че ще се оправи, че всичко ще бъде наред. Премести се в нейното легло и сгушена в силната му прегръдка, тя разбра, че е прав.

Елдридж се усмихна на себе си, когато самолетът се понесе през редкия въздух на границата с космоса със скорост над 6500 километра в час, на 30 000 метра над земята.

Стелт самолетът „Аврора“ беше секретен военен проект, за който се смяташе, че предстоят още години разработка, макар че всъщност вече беше готов за мисии. Разчиташе на съвършено нов детонаторно-вълнов двигател и достигаше скорости, които бяха считани за невъзможни. Пътят от пистата при езерото Груум в пустинята в Невада до небето над Сантяго щеше да отнеме по-малко от час.

Единственото неприятно нещо, размишляваше Елдридж, докато проверяваше парашута си, беше, че самолетът няма да може да се приземи. Рискът да бъде забелязан бе твърде голям. Вместо това щеше да намали скоростта и да се сниши, за да може той да скочи, щом наближи дестинацията си.

Елдридж не за пръв път скачаше с парашут и нямаше търпение да се присъедини към екипа си. Шестима членове на Алфа бригадата вече се намираха в Сантяго — търсеха Евелин Едуардс от деня, в който бе изпратен имейлът. По-късно щяха да се присъединят и още от хората му. В момента ги викаха от други мисии и ги пращаха при Елдридж в Сантяго. Налагаше се да пътуват с по-конвенционален (и по-бавен) самолет и щяха да пристигнат късно на другата сутрин.

Тогава ловът наистина щеше да започне.

Джейкъбс замислено потърка брадичка, докато почиваше в личната си сауна. От всеки сантиметър на тялото му се стичаше пот и се събираше на пода от скандинавски бор, а той дълбоко вдишваше и издишваше, издувайки гърди.

Информацията пристигна неочаквано и трябваше да действат бързо. Радваше се, че успя да уреди „Аврора“ да закара Елдридж. Щом стигнеше, той щеше да залови Мат Адамс и Лин Едуардс и да уреди те да бъдат докарани скришно в базата в Невада, за да ги разпитат. По-чисто щеше да бъде, ако просто ги екзекутираха на място, но беше решаващо да разбере какво е ставало през изминалата седмица. С кого още е говорила Лин, с кого е говорил този, с когото е говорила, и така нататък, до безкрай, докато овладеят напълно ситуацията.

След като определиха местонахождението им, това беше напълно възможно. Компютърът ограничи района, до който Лин е могла да стигне след катастрофата, взимайки предвид разнообразни фактори, като данните от пристанищата, железопътните гари и автобусните депа, употребата на кредитната карта и паспорта й, парите в брой, с които би могла да разполага, записите от камерите за наблюдение и прости алгоритми за триангулация.

След това районът бе сравнен с всяко късче налична информация за миналото на Мат Адамс и Евелин Едуардс. След още търсения компютърът най-сетне попадна на стара сметка от кредитна карта — с нея бяха закупени два билета от дома на Лин в Мейн до Мексико. След подробно търсене на ръка, което отне много време, най-сетне успяха да разберат по какъв обиколен път през Южна Америка бе минала младата двойка, а покупките с кредитна карта по пътя потвърдиха, че наистина става дума за Лин и Адамс.

Щом провериха данните още веднъж, начертаната от алгоритмите зона съвпадна почти напълно с предишното посещение на двойката в Сантяго, Чили. Това беше напълно логично — за наличното време Лин лесно можеше да е стигнала толкова далеч на север, без да пресича каквито и да било граници. Освен това в град с петмилионно население лесно щеше да се скрие.

След като разбраха кой е градът, оставаше само да проверят хотелските резервации, туристическите компании, такситата, камерите за наблюдение и сателитните снимки. Чертите на Евелин Едуардс най-сетне бяха разпознати на влизане в Парке Метрополитано, а данните веднага стигнаха до членовете на Алфа бригадата, които вече се намираха в Чили. Камерите проследиха Лин и срещата й с човек, чиито черти по-късно бяха разпознати като тези на втората мишена, Мат Адамс. Проследиха електронната им следа до „Хостал Американо“, където първата мишена явно бе резервирала стая с пари в брой под името Патрис Лийки.

Петимата мъже от Алфа бригадата стигнаха на мястото след час, готови за действие, и докато седеше в сауната, а потта се стичаше по тялото му на тлъсти капки, Джейкъбс трябваше да признае, че това е впечатляващ обрат. Елдридж също пътуваше към Чили и Джейкъбс беше сигурен, че докато се стъмни, двойката ще пристигне в Невада. Щяха да ги разпитат експерти и да им изтръгнат и последното късче информация. След което да ги екзекутират.

6

— Прочели са имейла? — невярващо попита Лин, докато седяха пред малката масичка и закусваха.

Адамс кимна.

— Дори ми показаха разпечатка. Иначе нямаше да разбера за него, дни наред не си бях у дома.

Предишната нощ той нарочно не й разказа, че е бил нападнат у дома си, защото знаеше как ще реагира тя. И бездруго бе прекарала ужасна нощ и изобщо нямаше да мигне, ако й беше разказал историята си.

Сега обаче Лин изглеждаше така, сякаш я е ухапала змия, и внезапно се отдръпна ужасено.

— Може да знаят къде сме! — прошепна тя, стараейки се да овладее надигащата се паника. — Ако са прочели съобщението, може да знаят всичко!

Адамс поклати глава.

— Не. Дойдоха при мен, защото нямаха престава къде си. Искаха да получат информацията от мен.

— Сигурен ли си, че не те проследиха?

— Почти сигурен. Използвах паспорт назаем, сменях маршрута безразборно и не забелязах нищо нередно, в това доста ме бива.

Докато го изричаше, Адамс трепна. „Едно време може и да беше вярно — помисли си той, — но вече не е.“ Дори не видя Лин, когато дойде при него в парка. Просто беше изгубил тренинга си — в момента тя се справяше по-добре от него. Ами ако наистина го бяха проследили?

— Може да не са те проследили хора — предупреди го Лин. — Електронно наблюдение, покупки с кредитна карта, камери за наблюдение със софтуер за лицево разпознаване, сателитни снимки, списъкът е безкраен!

Откакто бе беглец, Лин подробно разучаваше методите на потенциалните си врагове и острият й като бръснач ум попи невероятно количество информация по въпроса. Нямаше практически опит, но теорията вече й беше достатъчно ясна, за да се разтревожи.

— Ей — каза Адамс с желание да я успокои, макар да знаеше, че е права. — Използвах само пари в брой, изобщо нямам кредитни карти и се старах да избягвам камерите. И телефон не използвах. Засега би трябвало да сме в безопасност.

Лин го погледна за миг, преди да вземе решение.

— Не. Трябва да тръгваме. Веднага.

Адамс кимна. Всъщност беше съгласен с нея, просто искаше тя да се успокои, да се опита да се отпусне. Грешките ставаха от голямо напрежение и Адамс знаеше това по-добре от повечето хора.

— Добре — каза той и грабна сака си от леглото, — готов съм. Да тръгваме.

След три минути Лин застана до него пред вратата. Мат протегна ръка към тънкия дървен панел и ръката му замръзна. Той инстинктивно спря Лин с другата и опря показалец на устните й, за да я накара да мълчи.

Притисна ухо до вратата, заслуша се и насочи сетивата си към света зад нея. Шумът идваше от стълбището. Три чифта крака. С ботуши. Натежали, сякаш всеки от тримата носеше нещо. Можеше да е багаж, разбира се, но нищо не пречеше да са и оръжия. В стъпките се усещаше ритъм, своеобразно единство, което бегло му напомняше за армията.

Той усети как старите му сетива бавно се връщат при него и изпълзяват изпод воала, зад който се криеха след онзи ден в пустинята.

Подуши въздуха и не усети нито одеколон, нито дезодорант, просто лек аромат на естествен сапун, достатъчен, за да прикрие по-силната телесна миризма. След това долови дишането — равномерно, но леко забързано, не от натоварването, а от очакване.

— Ударна група — каза накрая той. — Шестима са, въоръжени, сега завиват по коридора. Имаме десет секунди.

7

ЦЕРН, Европейската организация за ядрени изследвания, се намира до Женева, Швейцария. Известна е по целия свят с опитите за откриване на „божествената частица“ с помощта на адронен ускорител и е основана през 1954 г., за да обедини най-добрите европейски ядрени физици, а по-късно и тези от останалия свят. Оттогава насам ЦЕРН се занимава най-вече с физика на частиците, а откритието на антиматерията, последвано от успешен опит за създаването й, предизвикват както възхищение, така и страх.

Много членове на обществеността бяха искрено ужасени, когато адронният колайдер бе включен за пръв път. Той се състои от километрични подземни тръби, в които милиарди частици биват сблъсквани една с друга, и някои хора смятаха, че това може да създаде черна дупка, която да унищожи света за секунди.

Разбира се, нищо подобно не се случи и оттогава насам колайдерът тихо си бръмчи и неспирно търси обяснение за началото на Вселената.

Професор Филип Месие се замисли за историята му, докато влизаше в асансьора. Тъкмо бе привършил прегледа на повреден сектор от тръбите, за които сега се грижеше цяла армия инженери и техници. Удовлетворен, че всичко се върши както трябва, той реши да се отбие при по-важния проект, скрит още деветдесет метра под земята.

Макар че Големият адронен ускорител беше лицето на ЦЕРН пред света, този проект, който им струва няколко трилиона евро през годините, бе известен само на шепа хора, всички от елитната организация, оглавявана от Стивън Джейкъбс. Останалите — инженери, техници, физици, математици и стотици високо и нискоквалифицирани работници — не бяха част от избраните и никога нямаше да напуснат лабораторията. Бяха роби на машината, обречени да работят, докато загинат.

Докато асансьорът се спускаше, Месие се усмихна — вълнуваше се всеки път, когато си помислеше за проекта. Асансьорът безшумно спря, вратите се отвориха и грандиозната машина се разкри пред очите му в целия си блясък.

Макар че до голяма степен зависеше от енергията, генерирана от Големия адронен ускорител, технологията на която разчиташе това секретно устройство, беше по-езотерична и неизвестна за по-голямата част от населението на земята. Беше дар от боговете — почти буквално, каза си Месие, докато вървеше към машината.

„Скоро — помисли си той. — Скоро.“

По гръбнака му пробяга тръпка, когато погледна през огромните прозорци за наблюдение. Скоро устройството щеше да е напълно готово и ни най-малко не го интересуваше, че резултатът може да унищожи цялото човечество, с изключение на неколцината избрани. Които скоро също щяха да станат богове.

Адамс хукна към прозореца на другия край на стаята, докато Лин стоеше на мястото си, стиснала раницата, и погледна към отсрещната страна на авеню „Санта Мария“. След две секунди забеляза снайпериста на покрива, прицелен в прозореца им, както и двамата мъже във фоайето на хотела, чиито силуети се отразяваха във витрините.

— Застани встрани от прозореца! — твърдо прошепна той на Лин и дръпна най-близкото легло, за да барикадира вратата. Това щеше да им спечели едва няколко секунди, но и те бяха достатъчни.

Елдридж се срещна с хората си в хотела в три сутринта. Изслуша доклада им, подготви собствената си екипировка и им изложи плана за залавяне на бегълците. В седем часа същата сутрин ги поведе по стълбите и остана да наблюдава, докато двамата мъже отпред хукнаха към вратата с малък метален таран в ръце. Тактическата им стратегия беше просто „шок и ужас“ — да разбият вратата, да дезориентират мишените със светозвукови гранати и бързо да ги заловят, като употребят сила, ако се налага.

Само дето, макар че се пропука, вратата не поддаде навътре, както очакваха. Защо, по дяволите?

— Мърфи! — извика той. — Какво има?

Мъжът отдясно отново засили тарана и извика:

— Зад вратата има легло! Разбрали са, че идваме!

Елдридж натисна бутона на микрофона си и заговори на снайпериста на отсрещния покрив. Би предпочел да разположи повече хора отвън, но на такова отдалечено място се налагаше да ограничат ресурсите си.

— Уилямс, какво виждаш?

— Нищо, преди секунда засякох движение на прозореца — чакайте, строшили са прозореца, мъжът държи нещо в ръка, той… ааа!

Кръвта на Елдридж се смрази, а връзката прекъсна.

Когато отново хукна към прозореца, Адамс сграбчи Лин за ръката и я повлече след себе си. В другата си ръка държеше голямото огледало, което бе стояло на тоалетката. Дръпна завесите и ботушът му с всичка сила се вряза в стъклото. То се пръсна и падна на земята — два етажа по-надолу.

Миг по-късно Адамс стисна китката на Лин още по-здраво и без да обръща внимание на виковете й, протегна огледалото напред и нагоре, като насочи отражението му право към снайпериста отсреща. Видя как той се отдръпна, когато ярката светлина проникна в окото му през телескопичната леща на снайпера. После чу как мъжете отвън блъскат по вратата и я повалят и в този кратък момент се възползва от възможността, дръпна Лин и скочи с нея през прозореца.

Адамс беше забелязал голямото платнище над централния вход на хотела още когато пристигна, и по-късно се увери, че стаята на Лин е точно над него, два етажа по-нагоре. Скокът беше рискован — като нищо можеше да улучат някоя метална подпора — но шансовете им бяха по-благоприятни, отколкото ако останеха в стаята и се изправеха срещу шестима въоръжени мъже. Зарадва се, че Лин не изкрещя, докато падаха, макар че не беше сигурен дали това е смелост или шок. При всички положения тишината беше нещо хубаво. Надяваше се, че мъжете долу не са се усетили при счупването на стъклото — всяко предимство беше добре дошло.

Паднаха върху платнището, а Адамс се хвана за парапета с едната си ръка, като с другата държеше Лин през кръста. Завъртя се и се плъзна надолу, накрая се пусна и леко се приземи право пред двамата мъже, които беше забелязал по-рано. В същия момент пусна Лин, която с препъване отстъпи встрани, напълно дезориентирана. Щом го видяха, двамата се облещиха, притиснали слушалките в ушите си — явно говореха с екипа горе.

Преди да успеят да реагират, Адамс се хвърли напред и вложи цялата си тежест в прав удар, насочен към челюстта на единия. Мъжът забели очи и падна в безсъзнание, а Мат вече се обръщаше, за да удари другия с лявата си ръка. Улучи го, но изпусна момента и мъжът само отстъпи назад. Залиташе, но все още представляваше заплаха. Адамс видя как той посяга инстинктивно към пистолета на колана си, но внезапно главата му се изви като след друго тежко кроше. Обърна се и видя Лин, която стоеше с раницата в ръка, след като току-що беше ударила мъжа с нея. Мат се впечатли, но тя открай време си беше корава. Мъжът беше в съзнание, но повален.

Адамс внезапно си спомни за снайпериста от другата страна. Макар и с увредено зрение, пак можеше да успее да стреля по тях. Дръпна Лин встрани и се скриха зад една от двете огромни саксии от теракота до входа, в същия момент подозренията му се потвърдиха и куршумите заваляха на тротоара, където стояха преди малко. Адамс забеляза, че не оставят следи, като се изключат черните петънца. Гумени куршуми. Можеха да бъдат смъртоносни, ако мишената няма късмет, но доказваха, че онези, които ги преследват, ги искат живи.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че сега бяха в клопка между снайпера и групата мъже в хотела зад тях. Дори гумени, куршумите лесно можеха да ги обезвредят. Ако побегнеха по улицата, щяха да ги улучат, ако отстъпеха към хотела, щяха да ги посрещнат шестимата наемници, които без съмнение вече се носеха по стълбите към фоайето.

Адамс бързо пресметна, че от момента, когато разби прозореца и двамата скочиха, не са изминали повече от петнадесет секунди. През това време екипът горе вероятно беше успял да проникне в стаята, а водачът им беше разбрал какво е станало и вече знаеше как да действа. Спускането на въоръжена група от втория етаж щеше да отнеме поне тридесет секунди.

Адамс знаеше, че хотелът има заден вход, който вероятно води към служебна алея. Трябваше да огледа изходите още при пристигането си. Беше проявил небрежност, която срещу тези хора можеше да им струва живота. Трябваше да се стегне, ако с Лин искаха да оцелеят.

При това положение имаха тридесет секунди, за да се върнат в хотела и да излязат от другата страна. Трябваше да стигнат.

8

Елдридж поведе хората си надолу по стълбите, без да спира да ругае. Откъде бяха разбрали, че екипът му идва? И кой би допуснал, че ще скочат от прозореца! Ама че бъркотия!

Последната информация от Уилямс не подобри настроението му. По всичко личеше, че двамата мъже отвън са обезвредени, а бегълците се бяха върнали вътре в сградата!

Елдридж не знаеше какво замислят, но осъзна, че е сгрешил, като не прати хора на задния вход. Но какво му оставаше при толкова малоброен отряд? Нямаше как да пазят навсякъде, а му се стори, че след като той самият състави плана за задържането, е много малко вероятно задната врата да се нуждае от охрана.

„И все пак — помисли си, когато наближиха площадката на първия етаж — плановете никога не оцеляват след контакт с врага.“ Неповратливият стар офицер, който водеше тренировките на военноморските тюлени във Вирджиния Бийч, се оказа прав поне по този въпрос.

Докато наближаваха фоайето, той си даде сметка какво силно впечатление биха направили шестима въоръжени мъже, хукнали през фоайето на евтин градски хотел. Операцията трябваше да мине тихо и въпреки че бяха получили одобрението на чилийското правителство и полицията в Сантяго, Елдридж осъзнаваше, че мисията ще прескочи определените граници.

Фоайето бе опразнено от служителите на хотела, за да улеснят операцията — замисълът беше да пренесат двете мишени по стълбите и да ги натикат в камионетката, която чакаше отвън, — но Елдридж осъзна какво зрелище се е получило и колко ще пострада авторитетът на американското правителство, ако нещата се влошат допълнително. Той спря за миг на последното стъпало — камионетката! Разбира се! Как можа да забрави?

— Ренфрю — изрече той в микрофона и пристъпи във фоайето, — закарай камионетката отзад! Веднага!

Адамс и Лин с трясък изхвръкнаха през металната служебна врата на тясната алея. Стигнаха до изхода през кухнята, след като минаха с пълна скорост през фоайето, рецепцията и столовата.

Мат се изненада, че не срещнаха никакви хора, но си даде сметка, че гостите сигурно са по стаите си. Наоколо нямаше и служители и той внезапно осъзна какви връзки трябва да имат тези хора, щом бяха успели да се подготвят толкова ефективно.

Хукнаха по алеята към преливащите кофи за боклук в края й — за огромно облекчение на Адамс на вратата нямаше охрана и той тъкмо започваше да вярва, че ще успеят да се измъкнат, когато пред тях изникна заплашително метално туловище и запречи алеята.

Това беше огромната черна камионетка, която бе зърнал само за миг, когато снайперистът ги заклещи пред хотела. Някой явно бе предвидил бягството им към задния вход и камионетката им пресече пътя. Беше на пет метра от тях и той видя как вратите се отварят и към тях се навежда мъж с насочен картечен пистолет. Адамс се съмняваше, че и той е зареден с гумени куршуми. Сграбчи огромната кофа за боклук на колела до себе си и с мощен замах я засили към въоръжения мъж.

Тя удари вратата на камионетката и запрати мъжа навътре, а Адамс веднага посочи на Лин пожарната стълба от лявата им страна. Вдигна я върху друга кофа, за да достигне първото стъпало, и тя се изтегли нагоре. Той я последва и двамата се закатериха към покрива на сградата зад хотела. Той погледна надолу и видя как мъжът блъска вратата на камионетката с всичка сила и изтласква кофата обратно по алеята. Вбесен, вдигна очи и насочи към тях картечния си пистолет, но закъсня. Те бяха стигнали до покрива.

Елдридж никак не беше доволен.

Той не искаше операцията да започне, преди да са пристигнали и останалите му хора, но Джейкъбс се обади и му нареди да удари веднага, докато все още са сигурни къде се намират двамата бегълци. Елдридж разбираше логиката му — желязото се кове, докато е горещо. Би било цяло бедствие, ако успееха отново да избягат. Въпреки това обаче не му се искаше да действа само с деветима мъже. Те до един бяха професионалисти, разбира се, но не това беше проблемът. Девет души не стигаха, за да контролират цяла сграда и пространството около нея. Така си търсеха белята и практическият му опит трябваше да го накара да откаже на Джейкъбс. „Работата обаче е там — разсъждаваше Елдридж, — че човек не може просто да откаже на Джейкъбс. Никой не дръзва да го направи.“ Така че той изпълни заповедите му като добър войник и ето — мисията напълно пропадна.

Двете мишени избягаха от хотела, минаха край сградите зад „Хостал Американо“ и излязоха на „Уерфанос“, шосето, успоредно на „Компаня де Хесус“. За щастие Джейкъбс успя да уреди директна сателитна връзка с АНС, а собствените му разузнавачи в Невада насочваха Алфа бригадата към мишените чрез въздушно наблюдение. Въпреки това в очите на Елдридж провалът беше пълен. Гонитба по улиците на Сантяго щеше да забърка повече хора. Хора, на които Алфа бригадата накрая трябваше да затвори устите.

Изглежда, отново бяха подценили Матю Адамс и Евелин Едуардс. Два отряда от хората на Елдридж — от Алфа бригадата, най-добрите сред най-добрите — се бяха провалили, а Джейкъбс ясно показа, че нещо по-малко от абсолютен успех просто няма да бъде толерирано. Лицето на Елдридж се изкриви и той разбра, че трябва да продължи. С или без организацията, той не беше човек, който приема провала.

Елдридж и хората му изтичаха от пресечката и хукнаха по следите на двете мишени. Предаваха му информация за движението им в реално време, която се засичаше от въздуха. Знаеше, че тя постъпва от сателит в ниска орбита, и не се учуди, че им я осигуриха толкова бързо — въпреки че обтегнатите отношения между различните разузнавателни агенции бяха печално известни, организацията на Джейкъбс винаги успяваше да ускори нещата.

Когато Елдридж изведе хората си на „Уерфанос“, електронният глас в слушалката му каза, че мишените току-що са излезли на „Плаза де Бразил“, на по-малко от 150 метра на изток. Пренебрегвайки стреснатите лица на хората по улиците, които се взираха в тежковъоръжените мъже с маски, които тичаха по обточения с палми булевард, той бързо даде насоки на екипа си.

Двама щяха да се спуснат от двете страни на площада и да препречат северния и южния изход, а камионетката щеше да заобиколи, за да заварди западния. Елдридж и партньорът му щяха да влязат директно и да задържат бегълците.

Поне така се надяваше.

9

Картината, която се разкри пред Адамс и Лин, когато навлязоха в площада, спря дъха им, но те не спряха, забързани към центъра, където бе сърцето на Фестивал дел Барио Бразил. Накъдето и да погледнеха, кипеше оживление. Уличен театър, пантомима, танцьори, изложби на картини и музиканти, заобиколени от стотици, може би дори хиляди омагьосани зрители. Големият площад беше добре скрит под клоните на дърветата, предлагаше сянка и подслон и беше идеалното място, ако човек иска да се изгуби в тълпата.

Наясно, че въоръженият отряд вероятно е съвсем наблизо, Адамс дръпна Лин и навлезе още по-дълбоко сред множеството, забавяйки крачка до бърз ход, за да не привлича внимание. При целия този хаос на площада му се струваше невъзможно да ги видят.

На сто и петдесет метра под пустинята Невада техниците наблюдаваха живото предаване от сателитите на АНС и полицейските камери в Сантяго. Мишените — Чарли едно и Чарли две — навлязоха в многолюдния площад. Изгубиха ги за момент, но софтуерът ги посочи, осветявайки ги в синьо, главният техник провери мястото и подаде координатите на камерите, които се насочиха към посочените мишени. Появиха се образите на Чарли едно и Чарли две, които с лекота се придвижваха през тълпата — индианец и бяла жена, в края на тридесетте, носеха чанти и внимателно се оглеждаха.

Докато докладваше подробностите на екипа долу, техникът почти изпита вина. Беше толкова лесно.

Елдридж ахна, щом зърна тълпата, и се зачуди как, по дяволите, ще успее да открие мишените в такава среда, но тогава слушалката в ухото му изпращя и информацията беше кристално ясна — намираха се на четиридесет метра на югоизток, във вътрешността на площада, в средата на група от двадесет и седем зрители точно до акробатичната платформа. Предаде сведенията на хората си, вдигна предпазителя на оръжието си и тръгна напред, пренебрегвайки писъците на хората, които го видяха.

Адамс не беше сигурен кое долови първо — движението на камерата, скрита зад голямата палма от северната страна на площада, която бавно се обърна и спря, когато сочеше право към тях, или писъците зад тях, които като нищо можеха да идват от хора, зърнали въоръжени мъже.

Той веднага си даде сметка, че с Лин не са скрити, а хванати в капан. Може би в момента блокираха изходите на парка, превръщайки площада в кланица. Знаеше, че хората, които са организирали лова, ги искат живи, но си даваше сметка, че макар и за предпочитане, този вариант не е задължителен. Със сигурност нямаше да поема рискове. Трескаво огледа площада, тълпата, музикантите, танцьорите, павилионите, платформите и…

Адамс замръзна на място и не можа да се сдържи — на лицето му изплува усмивка.

Пред тях настана някакво раздвижване, Елдридж нямаше нужда да му го съобщават — виждаше го със собствените си очи. Нещо ставаше, хората се вълнуваха, крещяха, смееха се. Гласът в слушалката му каза, че мишените са се измъкнали от тълпата и са продължили на югоизток, към нещо като клетки с животни. Проправяха си път натам и… Тогава Елдридж се изключи, неспособен да повярва на ушите си. След малко стигна, разблъска хората, за да погледне, и разбра, че гласът е бил прав. Отдръпна се и изкрещя в микрофона:

— Към камионетката! Веднага! Те яздят някакъв проклет кон!

10

Адамс усети хватката на Лин да се затяга около кръста му, докато насочваше коня през тълпата, която бързо се разделяше, за да им направи път. Знаеше, че така привличат вниманието и че на гърба на животното се превръщат в по-лесно забележима мишена, но се надяваше, че допълнителната скорост напълно ще компенсира това. Пък и не смяташе, че някой ще започне да стреля като луд на толкова многолюдно място, но гаранции нямаше, така че заби пети в хълбоците на коня и го пришпори към западния изход.

Отвисоко и двамата по-ясно виждаха какво става. Нищо хубаво. Лин се извърна, за да гледа зад тях, после му прошепна:

— Двама въоръжени мъже, точно зад нас са.

Удиви го как контролира гласа си, без да допуска в него и капка от ужаса, който със сигурност изпитваше. Той от своя страна беше забелязал четирима полицаи, които охраняваха площада и тъкмо се насочваха към суматохата при клетките.

Адамс и Лин бяха влезли вътре на бегом. Той леко се метна на гърба на неоседлания кон, протегна й ръка и я изтегли зад себе си. Децата, които хранеха кобилата със сено, бързо отстъпиха, а конярят се опита да хване Адамс за крака и да го свали долу, но той успя да го изрита, да овладее коня с натиска на бедрата си и да го насочи към по-отдалечения изход.

Ездата без седло е трудна, но Мат се беше научил отдавна и често демонстрираше уменията си по време на туристическите обиколки. С Лин зад гърба му беше по-трудно, разбира се, но не и невъзможно. Той пришпори хубавата кобила с цвят на кестен и тя леко прескочи оградата, набирайки скорост. Хората зад тях викаха полицията и Адамс разбра, че нямат много време, за да се измъкнат от площада.

Тим Ренфрю наблюдаваше изхода на парка от камионетката, насочил картечния си пистолет през прозореца. Заповедите все още бяха да ги хване живи, така че смяташе да застреля коня. Ако той паднеше, мишените за миг щяха да се окажат безпомощни и Ренфрю се надяваше, че времето ще му стигне, за да се доближи и да ги улучи с тейзър.

Тълпата се раздели, настъпи безредие, някои от хората побягнаха с крясъци от площада и тогава… ето ги — Чарли едно, Чарли две и коня. „Защо не Чарли три“, реши Ренфрю, докато се взираше през мерника. Животното обаче тичаше прекалено бързо, препускаше в галоп и накрая пред очите му беше само свирепото лице на Адамс, който се носеше към камионетката. Накрая връхлетяха върху нея и той трябваше да се прибере, за да не пострада, докато копитата на коня изчаткаха по покрива.

Когато отново вдигна очи, конят и двамата ездачи се намираха от другата страна на колата и галопираха успоредно на движението на север по „Матурана“.

Елдридж със сигурност нямаше да остане доволен.

След две минути камионетката се напълни и Ренфрю, Елдридж и хората му потеглиха на север след бегълците. Елдридж постоянно получаваше сведения за местоположението на коня, но това беше излишно — той го виждаше през предното стъкло. Животното галопираше по булеварда, а Адамс и Лин бяха на гърба му. Освен това чуваше виенето на сирени зад тях и от двете им страни.

„По дяволите!“

Явно се беше намесила местната полиция, което можеше да им докара какви ли не проблеми.

— По-бързо — нареди той на Ренфрю.

— Ей, старая се — възрази той, докато голямата камионетка криволичеше сред потока от коли. — Трафикът е ужасен.

Елдридж погледна в огледалото за обратно виждане — святкащите светлини зад тях наближаваха.

— Разкарай останалите коли от пътя, ако се налага — нареди той. — Трябва да хванем проклетия кон!

Адамс усещаше, че кобилата е нервна и не можеше да й се сърди. Пътят беше претъпкан с коли и той трябваше да я насочва в галоп през тонове движеща се стомана. Ревът на двигателите и оглушителните клаксони биха изнервили всяко животно. „Включително хората“, помисли си Адамс, докато се опитваше да контролира необичайното им транспортно средство.

Зад гърба му Лин му казваше какво става на улицата.

— Камионетката наближава, дори изблъсква останалите коли от пътя — кресна тя в ухото му. — Има и полицейски коли, вече я догонват.

Адамс кимна, без да откъсва очи от пътя. После бързо се обърна към Лин.

— Дръж се! — изкрещя той и изви вляво.

Неоседланата кобила се подчини на волята му и пресече насрещното движение по „Компаня де Хесус“. Една огромна каравана „Форд“ полетя право към тях по натоварената улица и Адамс беше благодарен, че Лин не може да види какво става отпред. Приведе се до шията на кобилата, убеждавайки я да продължи, докато тя се вдигна на задните си крака и прескочи грамадното препятствие с едно плавно движение.

— Мат! — изписка Лин, когато конят се приземи и рязко зави, за да избегне друга кола.

Адамс се обърна към нея, усети как ръцете й го изпускат и с ужас видя, че тя се свлича от гърба на животното.

— Тя пада! — съобщи Елдридж на хората си в задната част на камионетката, докато завиваха зад ъгъла и се врязваха в движението на „Компаня де Хесус“. — Пада!

Отпред Елдридж и Ренфрю наблюдаваха как конят като по чудо прескача шофьорската кабина на грамадна каравана, на косъм заобикаля друга кола и — ура! — как Евелин Едуардс изпуска Адамс и полита към твърдия бетон.

Щом Мат усети, че Лин го изпуска, тялото му реагира моментално и инстинктивно. Сграбчи гъстата грива на кобилата с една ръка, измести тежестта си встрани, стягайки колене, за да се задържи, и протегна другата си ръка към Лин. Щом тя се отдели от гърба на коня, той увисна почти до земята и здраво сграбчи ръката й между лакътя и китката. Конят продължи да галопира по улицата, а Лин се хвана за него и продължи да крещи, докато краката й болезнено се влачеха по грапавия асфалт.

Адамс също смръщи лице от болка, докато се опитваше да я изтегли обратно и да контролира неоседлания кон. Докато дърпаше, а ноктите на Лин го деряха, той хвърли поглед напред и ахна, забелязал камиона, който се носеше към тях, заплашвайки да ги погребе под тонове стомана.

Лин проследи погледа му, видя камиона и очите й се разшириха. В телата им нахлу адреналин, Адамс дръпна с всичка сила, Лин се вкопчи здраво и той започна да я издига все по-високо, докато накрая отново я метна зад себе си и бързо се дръпна от пътя на камиона, който наду клаксона и мина на сантиметри от тях.

В камионетката Елдридж изпита удовлетворение от новината, че полицията вече не го следва. Явно Джейкъбс някак си бе успял да ги отзове. Това, че вече не се налагаше да се тревожи за местните сили на реда, беше благословия. Ако операцията от самото начало бе планирана като задача за няколко агенции, щеше да е друго, но ако се намесеха допълнителни елементи след началото на мисията, нещата със сигурност щяха да се объркат.

„Да се объркат още повече“, поправи се Елдридж. Те и бездруго бяха повече от объркани. Мишените не само бяха минали през пресечката с „Рикардо Куминг“, без да пострадат, като по чудо проправяйки си път през насрещното движение. Странното им превозно средство напълно се беше скрило от очите му. За щастие гласът в слушалката успя да поправи това почти моментално, като му съобщи, че конят рязко е завил надясно по „Арс Гонзалес“ и се движи към „Катедрал“. За нещастие обаче разстоянието между него и тях постоянно нарастваше.

— Хайде — подкани той Ренфрю. — Тая бракма не може ли да се движи по-бързо?

Ренфрю не му обръщаше внимание, съсредоточил всичките си усилия в това неповратливата камионетка да не излезе от пътя, но бе твърдо решен да ги хване. Ако не успееше да догони кон с автомобил, под чийто капак се крие петлитров V8 двигател, никога нямаше да се отърве от подигравките. Животното обаче наистина имаше предимства — като начало се управляваше много по-лесно от моторно превозно средство и с лекота влизаше и излизаше от потока на движението. В един момент обаче щеше да започне да се уморява. Тогава Ренфрю щеше да ги спипа.

Докато препускаше към края на „Арс Гонзалес“, конят сякаш забави ход. Нима вече бе изтощен? Ренфрю форсира мотора още повече. Тогава се случи нещо, което накара и него, и Елдридж да възкликнат с глас.

Адамс го видя отдалеч и моментално взе решение. Входът на метростанция „Куминг“ беше точно пред тях, срещу „Катедрал“, която се пресичаше с „Арс Гонзалес“.

Докато наближаваха, той забави кобилата, огледа движението по „Катедрал“ и щом с облекчение видя, че не е натоварено, пресече улицата в галоп. Копитата на кобилата изчаткаха по тротоара и тя слезе по стълбите, които водеха към подземната железопътна мрежа на Сантяго.

11

Метрото на Сантяго е най-скъпото в Южна Америка. По петте линии има повече от сто гари, те разчитат на над сто километра релси и обслужват над два милиона пътници на ден. Метрото е кръвоносната система на града.

Когато изведе вярната кобила на перона, покрай зяпачите, които крещяха, сочеха и викаха, Адамс беше сигурен, че на релсите за пръв път стъпва кон. Не знаеше дали животното ще пожелае да напусне платформата и да скочи между стоманените релси, но трябваше да опита — планът му зависеше от това да стигне до тунелите.

Лин се хвана здраво за него, той насочи кобилата към ръба на перона и тримата скочиха от безопасната платформа върху релсите.

На операторите в разузнавателната база в Невада никак не им беше лесно. С лекота следваха коня по улиците благодарение на камерите, но сега той се беше спуснал в метрото и никой не разбираше как ездачът е успял да го постигне.

Главният техник веднага проникна в компютрите на отдел „Градски транспорт“ и зареди записите от камерите им. Когато най-сетне успя да ги пренасочи към мониторите си, единственото изображение от камерата на платформата му показа задните крака на коня, който в галоп потегляше по източния тунел, към Санта Ана.

Операторът с нежелание посегна към телефона.

Докладите бързо стигнаха до Елдридж. Транспортната полиция получи заповед веднага да спре всички влакове и да прати хора, които да изкарат коня и ездачите му от тунелите. Междувременно Елдридж подканваше Ренфрю да кара по-бързо по „Катедрал“ до гара „Санта Ана“, където смятаха да пресрещнат бегълците и да сложат край на лудешкото надбягване из града.

След няколко минути той поведе хората си по стълбите към гарата — по четирима наведнъж, нарамили оръжията и вдигнали предпазителите. По същото време цели тълпи напираха нагоре към изходите и Елдридж не разбираше дали това е защото полицията евакуира метрото, или заради нещо друго.

Хората му слязоха по стълбите на бегом и той можеше да се закълне, че чува цвиленето на кон точно зад ъгъла. На път към западния перон екипът мина покрай последните няколко бродяги, които се точеха по постлания с плочки модерен коридор, и накрая се озоваха на самия перон, под голяма арка.

— Готови! — извика Елдридж и хората му вдигнаха оръжията си в синхрон — 9-милиметрови картечни пистолети, насочени право напред — към мрака на тунела отсреща, готови да застрелят коня в момента, в който се появи. Ако електрическият ток не убиеше двете мишени, щом паднеха от мъртвото животно, хората му щяха да се втурнат и да ги хванат.

Чуха цвилене от вътрешността на тунела, заеха позиция и щом различиха наближаващия силует, спокойно издишаха, без да вдишат. Всеки искаше да се увери, че изстрелът му ще бъде точен.

Тогава кестенявата кобила изникна на перона, носейки се в пълен галоп между стоманените релси — прекрасно, впечатляващо животно с козина, която блестеше на флуоресцентната светлина, с напрегнати от усилието мускули.

— Не стреляйте! — кресна Елдридж.

Конят прелетя край тях с пълна скорост, навлезе в следващия тунел и се скри от погледите им. Беше величествена гледка, но нещо липсваше. Нещо изключително важно.

— Къде са Адамс и Едуардс, по дяволите? — вбесено изкрещя Елдридж.

Адамс спря насред тунела, двамата с Лин слязоха и той плесна кобилата, за да я отпрати към следващия перон. Докато я наблюдаваше как галопира между релсите, той отправи молитва към духовете, за да им благодари, че са му изпратили това великолепно животно, и да ги помоли да го пазят.

Сигурен беше, че някъде по линията има вход, шахта за персонала, която води до сервизно помещение. Тунелът обаче беше тъмен, осветен само от бледите аварийни светлини, а нощем той отдавна вече не виждаше така добре, както навремето.

Лин първа забеляза стоманената врата, скрита в сенките от лявата им страна. Адамс хукна към нея и я отвори. Отново провери дали ги преследват, хвана Лин за ръката и я бутна в сервизния коридор пред себе си. Щом очите им най-сетне свикнаха с мрака, Мат реши да изключи осветлението, за да не привлича внимание. След по-малко от две минути обаче закова на място.

— Пред нас има хора — напрегнато прошепна той на Лин. — Идват по коридора. Скоро ще бъдат тук.

Той бързо я затегли обратно по коридора, на няколко метра от мястото, до което бяха стигнали. В тъмното бе успял да забележи ред метални шкафове до стената и сега с Лин паникьосано натискаха дръжките, за да открият някой отворен.

— На вратата са! — предупреди Адамс и точно в този момент Лин успя да отвори един шкаф. Напъхаха се в тясното пространство и дръпнаха алуминиевата врата възможно най-безшумно.

Това беше шкаф за почистващи препарати, пълен с метли, парцали и препарати. Мястото обаче им стигаше и когато лампите светнаха, те впериха поглед в цепките на вратата. След няколко мига очите им привикнаха към ослепителната светлина и те различиха група униформени полицаи — вероятно от транспортната полиция, даде си сметка Адамс — които тичаха по коридора към тунела.

Адамс не знаеше дали кобилата е била открита — бяха слезли доста далеч от гара „Санта Ана“, но тя може би вече бе стигнала дотам, ако е препускала в галоп. Не знаеше и дали полицаите подозират, че с Лин са напуснали тунела по коридора, или просто слизат в него по прекия път. Така или иначе сега полицията (или онези, на които докладваха) със сигурност щеше да реши, че мишените не са в сервизния коридор и Адамс и Лин щяха да получат възможност да си починат и да избягат.

Изчакаха, докато стоманената врата към тунела се затвори, открехнаха шкафа и тихо се промъкнаха по ярко осветения коридор, готови за действие. Десет минути по-късно се изкачиха на нивото на улицата, като по пътя трябваше да се крият само още два пъти. Слава богу сетивата на Адамс се бяха пробудили и ги предупреждаваха точно навреме.

Изходът ги изведе на „Катедрал“, само на сто метра от пресечката с „Бразил“. Камерите тук бяха много малко, но и Адамс и Лин вече ясно осъзнаваха опасността от сателитното наблюдение и веднага се скриха под платнището на един магазин, като се престориха, че разглеждат разнообразните плодове на витрината.

— Трябва да намерим кола и да се махнем от града — решително каза Лин. Досега водеше бившият й съпруг и макар че му беше благодарна — затова го потърси, в края на краищата — тя не беше човек, който лесно би се примирил с безпомощността си. Ако поемеше юздите сега, поне щеше да спаси малкото самоуважение, което й беше останало.

— И аз това си мислех — съгласи се Адамс. — Но откъде да намерим кола?

— Ето оттам — веднага отговори Лин.

— Какво? — изненадано попита Адамс, но щом видя пламъчето в очите на бившата си съпруга, разбра, че планът й е добър.

В контролния център, дълбоко под въздушната база в Невада, техниците бяха изпаднали в паника. Бяха внесли параметрите — перони, линии, сервизни входове и изходи, и всички точки, от които се излизаше на улиците на Сантяго — и сега наблюдаваха всяко от тези места. Проблемът беше, че изгубиха няколко минути заради пренасочването на сателитния сигнал от тяхната организация до АНС, а после от АНС до Бюрото за национално наблюдение, което всъщност управляваше сателитите. Ако междувременно мишените бяха напуснали тунелите, отдалечавайки се достатъчно, директното наблюдение нямаше да разкрие нищо.

Оставаха им камерите из целия град, софтуерът за лицево разпознаване и агентите, които издирваха бегълците. Ако постъпеше такава заповед, всяка правителствена агенция в Сантяго щеше да бъде инструктирана да открие Матю Адамс и Евелин Едуардс. Градската полиция, националната полиция, карабинерите и много други можеха да бъдат мобилизирани, за да участват в търсенето. Засега обаче техниците щяха да продължат да наблюдават и да се надяват на резултати.

— По дяволите! — вбесено възкликна Елдридж и заби облечената си в ръкавица ръка в една мраморна колона във фоайето на гара „Санта Ана“. Адамс и Едуардс бяха изчезнали — нямаше ги в тунелите, по пероните и в сервизните площи, а според гласа в слушалката камерите из града не ги бяха засекли. Елдридж знаеше, че може все още да се намират в метрото — подробното му претърсване би отнело цели дни — и започна да си дава сметка, че шансовете да ги задържи намаляват с всяка минута.

След час научи, че ловът може би вече е напуснал очертанията на града. Собствениците на магазина на „Катедрал“ — невредими, но вързани и със запушена уста — били открити от двама клиенти, които веднага се обадили в местната полиция. Колата на собствениците, които живеели в апартамента над магазина, била паркирана отзад, откъдето я откраднали бегълците. Полицията веднага я пусна за издирване и Елдридж скоро научи, че е стигнала далеч на север, чак до Мерцедариос в Кончали, преди мишените да я зарежат на пътя. Не се знаеше какво е станало с тях след това — може би бяха откраднали друга кола, може би се бяха върнали в метрото, а може би вече напускаха града с влак или автобус.

Техниците в базата сравняваха снимките им със записите от камерите на всички автогари, гари и метростанции, но засега не бяха открили нищо. Информацията от камерите по пътищата и снимките на шофьорите, минали през пунктове за контрол на скоростта, също подлежаха на анализ, но Елдридж не хранеше особени надежди.

Играта щеше да продължи и със сигурност щеше да бъде интересна.

12

Лин отново опипа раницата си, когато с Адамс се наместиха в кабината на големия камион. Всичко си беше на мястото, все още невредимо. Доказателствата за тялото, открито в леда, тялото на мъж на възраст четиридесет хиляди години. Мъж, заради когото някой бе готов да ги убие.

Тя се обърна към седналия до нея Адамс. Ужасно я тревожеше фактът, че той също се е превърнал в мишена. Знаеше за тялото (дори да не му беше казала, те щяха да приемат, че знае) и се намираше в не по-малка опасност от нея самата.

Бяха открили камиона до едно крайпътно магазинче на излизане от Сантяго. Зарязаха откраднатата кола и Адамс успя да запали друга на паркинга две пресечки по-нататък. Напуснаха града, като се стараеха да крият лицата си, щом забележеха каквито и да било камери на пътя. Осъзнаваха, че врагът може да анализира записите в тях — ресурсите му явно бяха огромни.

С откраднатата кола стигнаха до Колина, голям град на двадесет и четири километра от Сантяго. Паркираха в охраняем подземен паркинг и платиха за една седмица, убедени, че властите няма да я забележат, преди те да са напуснали района. После пътуваха на автостоп до следващата спирка, купиха си обяд и поприказваха с един шофьор, който превозваше части за компютри до Копиапо, на шестстотин и петдесет километра на север. Срещу мъничко „мордида“ (местната дума за приятелски подкуп, която буквално означаваше „хапчица“) той се съгласи да пътуват с него. Обясни, че нищо не му коства, а парите в брой ще му дойдат добре.

— Накъде пътуваме? — попита накрая Адамс, обръщайки се към Лин. Засега му беше ясно само, че тя иска да пътуват на север.

— Към Перу — отговори тя. — На едно място, наречено Наска.

— Наска? — повтори Адамс. — Знаците в Наска ли имаш предвид? — Щом Лин кимна, той попита: — Защо?

Знаците в Наска са тайнствени очертания насред пустинята — толкова невероятно огромни, че се виждат ясно единствено от въздуха. Представляват прави линии, животни, геометрични линии и птици с размер до триста метра и се смята, че са изрисувани в пампата преди повече от две хиляди години. Теориите за произхода им са различни — че са служили за астрономически календар, че са сбор от ритуални пътеки, свързани с култ, почитащ водата или плодовитостта, че представляват сънищата на шаман след наркотичен транс и дори, че са писти с извънземен произход.

Адамс беше чувал за тях, но нямаше представа защо тръгват натам. Нямаше възражения срещу Перу — ако искаха да се върнат в САЩ, Перу бе удобна транзитна точка — но знаеше, че Лин неслучайно иска да стигне точно до Наска.

— Фабрицио Баранели — тайнствено отвърна тя.

— Кой?

— Би трябвало да кажа професор Фабрицио Баранели — поправи се Лин. — Все пак е най-добрият в своята област.

— Коя е неговата област? — попита Адамс.

— Археологията. В момента е на експедиция, картографира областта. Смятам, че разработва нова теория за геоглифите там.

— Геоглифи ли?

— Знаците, рисунките по земята. Не знам върху какво работи, но е важно.

— И защо искаме да се видим с него? — попита Мат, все още объркан.

— Запознахме се в „Харвард“ преди години — обясни Лин. — Той ми е скъп приятел. Освен това е единственият човек, когото познавам в Южна Америка и който би могъл да ни помогне. Това, че копае около защитен археологически обект, означава, че е свързан с правителството и има приятели където трябва. Надявам се да ги използва, за да ни помогне да се върнем в САЩ.

Адамс обмисли положението. Отдавна се чудеше как ще влязат в Америка — беше находчив, но планът за връщането на Лин му създаваше затруднения. Паспортът й вече със сигурност беше неизползваем, а той не беше сигурен, че може да използва своя — може би врагът бе проследил пътя му от Пайн Ридж, алармирайки властите. Оставаше да пресекат границата пеша, а не беше сигурен, че Лин ще се справи с огромното разстояние. Можеха да използват друг транспорт, но това водеше след себе си различни проблеми. На всичкото отгоре тези методи бяха и бавни, което осигуряваше на врага повече време, за да ги засече.

Баранели беше външен фактор, но може би щеше да помогне с нещо — контактите му с правителството положително щяха да им бъдат от полза. Може би имаше и познати в медиите, които да разгласят новината за доказателствата в раницата на Лин.

— Добре — каза той. — Този камион ще ни закара до Копиапо, което е на деветстотин и шейсет километра от Наска, там е и границата с Перу. Какво планираш по въпроса? — попита той по-саркастично, отколкото му се щеше.

Лин не му обърна внимание — осъзнаваше в какво положение го е поставила, изтръгвайки го от собствения му живот, за да го изложи на смъртна опасност. Сарказмът беше нищо в сравнение с това. Тя топло му се усмихна и взе ръката му в своята.

— Хей — каза и се втренчи в тъмните му кафяви очи, за миг изгубена в тях, омагьосана от душата му. Премигна, дойде на себе си и продължи: — Съжалявам, че те забърках, наистина съжалявам. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен, дължа ти живота си.

Адамс задържа погледа й известно време, после отклони очи, засрамен от себе си. Бяха оцелели, наистина, но той не се беше справил безупречно.

— Бих го направил отново, само кажи.

Лин се усмихна, кимна и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— Знам — прошепна тя и притисна ръката му към сърцето си. — Знам. — После целуна дланта му и отново го погледна. — Питаш дали имам план как ще влезем в Перу? Ти си моят план. Имам ти вяра, Мат. И за да стигнем дотам, имам нужда от теб.

13

— Как вървят нещата?

Джейкъбс чу гласа съвсем ясно, но не можа да отговори веднага. Какво би могъл да им каже? Че в момента използва всичките си връзки и всички средства, с които разполага американското правителство, само за да залови две най-обикновени човешки същества без никакво значение? Какво биха си помислили тогава за него и за организацията му?

Но ако ги излъжеше, щяха ли да разберат? И каква щеше да бъде реакцията им? Джейкъбс не се тревожеше за безопасността си, но ако заради неспирните провали на Алфа бригадата те се откажеха от обещанията си, за него това щеше да бъде по-лошо от изтезания и смърт.

Даваше си сметка обаче, че възможностите им са по-ограничени заради разстоянието и че те се нуждаят от него толкова, колкото той — от тях, на този етап дори повече. Така че реши да им каже истината, макар и без да им обяснява всичко.

— Мишените все още са на свобода — каза накрая. — Ние обаче скоро ще ги заловим и няма индикации, че информацията е стигнала по-далеч. Дори подробностите за откритието да бъдат оповестени, не се съмнявам, че ще успеем да омаловажим доказателствата. Не би трябвало да има проблем — продължи Джейкъбс, трупайки увереност, — тъй като според последния доклад от ЦЕРН устройството навлиза в изпитателната фаза. Дори ако вашето съществуване и нашето участие бъдат извадени на бял свят, вече ще бъде твърде късно, за да има значение.

— Грешите — веднага възрази гласът. — Аномалиите винаги имат значение. Непознатите променливи могат да променят нещата до неузнаваемост. Всичко трябва да бъде съвършено. Смятахме, че разбирате това.

— Това е животът — изстреля Джейкъбс, опитвайки се да овладее раздразнението си. — Понякога нещата не са съвършени, просто трябва да се справяме с тях по най-добрия начин.

— Никой от нас не би действал така — беше моменталният отговор. — Ние не приемаме несъвършенството.

Връзката прекъсна, Джейкъбс се отпусна в кожения си стол и отпи глътка вода от дебелата чаша на бюрото. Не приемаха несъвършенството значи. Е, това не беше никакъв проблем. Същото се отнасяше и за него.

— Добре ли си? — попита Лин от седалката на малкия двадесетгодишен фиат.

Адамс си даваше ясна сметка как изглежда. По челото му се стичаше пот, беше бледен като привидение и силно трепереше. Липсата на сън, адреналинът и вълнението от изминалите няколко дни ставаха непоносими и му се отразяваха много по-тежко, отколкото очакваше. От онзи нещастен случай преди толкова години той отказваше да обсъжда проблемите си. В началото изобщо отказа да допусне, че има проблем, и когато най-накрая го призна, дори не му хрумна да потърси помощ. Сега си даваше сметка, че това е било излишно перчене, и за пръв път в живота си искаше да му помогнат. Искаше му се да се свие на топка и да зареве за помощ. Знаеше обаче, че това никога няма да се случи.

— Мисля, че вдигам температура — излъга той.

— Искаш ли аз да карам?

Адамс се замисли за миг. От шофирането го болеше глава, но така поне се занимаваше с нещо. Ако се отдадеше на самосъжаление на задната седалка, вероятно щеше да се почувства по-зле.

— Не, благодаря — отвърна той, като вложи повече енергия в гласа си. — Ще се оправя. Най-добре да имам за какво да мисля, нали разбираш?

Лин го погледна така, сякаш за пръв път го виждаше истински от срещата им предишния ден.

— Променил си се — каза тя накрая.

„Само ако знаеше“, помисли си Адамс, но вместо това попита:

— Какво имаш предвид?

— Не знам… преди беше толкова пълен с живот… толкова неукротим. Сега изглеждаш… по-унил.

Тя му се усмихна извинително — съжаляваше, че говори така, но искаше да разбере какво е предизвикало промяната в мъжа, когото бе обичала толкова много.

— Предполагам, че животът рано или късно ни застига — отговори Адамс, давайки си сметка, че именно тези коментари бяха накарали Лин да забележи промяната. — Сигурно е от температурата, нищо повече — бързо добави той.

Секундите мълчание преминаха в минути, докато се носеха по Магистрала N5, през просторните пустинни равнини на Чили.

Стигнаха в Копиапо късно предишната вечер, платиха в брой и се качиха на местния автобус до Калдера, на крайбрежието. Щом пристигнаха в градчето, разпитаха откъде да купят кола и откриха една само на няколко минути разстояние. Не беше произведение на изкуството, нямаше климатик и едва се движеше, но изглежда щеше да успее да стигне от точка А до точка Б. Предвид цената, която платиха, това беше достатъчно. А и беше малко вероятно някой да засече колата. Освен ако преследвачите им не ги проследяха до Калдера и не започнеха да обикалят от врата на врата в търсене на човек, който наскоро е продал колата си, щяха да бъдат в относителна безопасност.

Запасиха се с храна, напитки и бензин, тъй като не бяха сигурни колко често ще се натъкват на бензиностанции, и потеглиха по дългия път на север. През по-голямата си част той следваше брега на Тихия океан и красотата му удиви и Адамс, и Лин. Постепенно изникнаха крайбрежните планини и те завиха на североизток, през просторната пустош на пустинята Атакама.

Вече бяха на половината път до Наска, само на сто километра от границата с Перу. Мат реши да забрави темата на предишния им разговор и да премине към друга. Освен това започваше да му прималява и трябваше да говори, за да остане буден.

— Разкажи ми за тялото.

Беше разгледал снимките, които Лин и колегата й бяха направили, докато тялото още бе наполовина оковано в леда, преди пристигането на военните, но знаеше, че след изваждането му тя е видяла и още. След всичко случило се така и не бяха получили възможност да го обсъдят.

— Беше… беше странно — започна тя. — В началото ни се стори, че сме открили тялото на съвременен мъж. Намираше се в падина в основата на хребета и вместо да го смаже, ледът го е съхранил идеално, според нас за период от около четиридесет хиляди години.

— Нормално ли изглеждаше?

— Сякаш е бил погребан там миналата година. Затова е толкова уникален.

— Как смятаме, че са изглеждали хората преди четиридесет хиляди години?

— Ами, проучвам и това, откакто пристигнах в Сантяго. По всичко личи, че като телесни пропорции са изглеждали почти като нас. От първото появяване на хомо сапиенс преди двеста хиляди години никак не сме се изменили.

— А лицето?

— Черепите им са били малко по-различни, смесица от човешки и неандерталски характеристики. По-плоско чело, по-едра челюст, много големи горни кътници. Така че лицето е било напълно различно.

— Но тялото, което сте открили, прилича на нас?

— Абсолютно. По-важно от тялото обаче е онова, което открихме заедно с него.

— В хотела спомена някакви необичайни дрехи.

Лин кимна.

— Да, и, Джеф… — Тя замлъкна при спомена за колегите си. — Ами, преди той е работил в Агенцията за национална сигурност и каза, че никога не е виждал подобно нещо. Когато онези военни извадиха тялото, до него имаше и други неща.

Адамс й хвърли удивен поглед.

— Например?

— Майор Дейли не се радваше, че сме там, и се увери, че няма да видим много. Но ботушите например имаха някакви добавки отстрани, определено механични, може би дори електрически. После откриха още нещо, на нас с Томи ни заприлича на някаква моторизирана шейна.

Адамс се замисли за това, а пустинният път се точеше пред тях като дълга бяла мъглявина.

— Ако забравиш за датирането, какво би си помислила? Какво е правел там този човек?

Лин се замисли за няколко секунди.

— Облекло за студ, моторна шейна — бих предположила, че е участвал в изследователска експедиция. — Тя млъкна. — Може би точно като нас.

— Датирането може ли да греши? — бе следващият въпрос на Адамс.

— Възможно е — веднага отговори Лин. Тази мисъл я занимаваше отдавна. — Но всички бяхме толкова сигурни, колкото е възможно без лабораторен анализ на ядките. Анализ, който трябваше да направят майор Дейли и хората му.

— И така — каза накрая Адамс и избърса студената пот от очите си, — най-вероятно е тялото да е част от съвременен военен или правителствен изследователски екип, било е погребано там наскоро, а датирането не е точно. Ако целта им е била да тестват екипировка за сняг, това обяснява защо искат да покрият всичко.

— Избиха цял екип от НАСА, за да скрият изпитанията на облекло за студ? — невярващо възрази Лин.

— Ако беше казала, че датирането е вярно на сто процента, не бих обмислил тази възможност — каза Адамс. — Само че точността му не е сто процента, а и дори да говорехме за деветдесет и девет процента, пак бих казал, че сценарий, при който тялото не е на четиридесет хиляди години, е по-вероятен.

Лин искаше да отговори, но не можа. Той беше прав. След преживяната през последните дни драма и вълнението от откритието напълно бе забравила по-обикновеното обяснение. Логичната страна на ума й обаче разбираше, че именно тривиалните обяснения обикновено се оказват верни. Но нима едно тривиално обяснение имаше смисъл предвид последвалата реакция? Избиха цяла група учени, откраднаха тялото, четяха пощата й, подгониха бившия й съпруг, из Южна Америка обикаляха убийци. Прекалено крути мерки, ако целта е просто скриването на нова технология, използвана от правителството. Едно откритие, което би променило представите за човешкото съществуване, бе по-основателна причина за онова, което бе изживяла, и за многото загинали.

— Е — каза Адамс, — вероятно ще знаем повече, когато анализираме данните в САЩ.

Потънала в мисли, Лин кимна.

— Прав си. Нека се уверим, че ще пристигнем там живи и здрави.

Елдридж се срещна с хората си на летището в Сантяго, където самолетът „Лиър“ кацна на частната писта в задната част на комплекса. Качи се сам — останалите деветима все още бяха в града и заедно с полицията и правителствените агенции се опитваха да изработят профил на движението на двамата бегълци.

От двадесет и четиримата мъже на борда Елдридж задържа четирима. Останалите двадесет прати при онези, които вече бяха в Сантяго. След това обяви самолета за свой оперативен център и нареди да го заредят с гориво и да го подготвят за излитане. По заповед на Стивън Джейкъбс машината беше модифицирана така, че да може да я зареждат във въздуха, и чилийските военновъздушни сили бяха обещали на Елдридж, че това ще му бъде осигурено веднага, за да може да остане във въздуха за неопределено време.

Той смяташе, че трябва да е в състояние да реагира моментално на новопостъпила информация, а по въздуха можеше да стигне където и да било на континента сравнително бързо. Ако останеше на земята, времето му за реакция щеше да се удвои и дори утрои, а с всеки изминал час, през които Адамс и Едуардс бяха на свобода, опасността за организацията нарастваше.

Записите от камерите по пътищата пристигаха бавно. Джейкъбс ги насочваше към суперкомпютрите в АНС, откъдето ги пращаха към неговите техници в Невада. Засега не откриваха нищо, но Елдридж знаеше, че няма как да са стигнали твърде далеч. Паспортите и на двамата бяха обявени за издирване и при използването им щеше да последва моментален арест. Фотонаблюдението по всички летища, пристанища и международни автобусни спирки бе обект на постоянен анализ и засега липсваха резултати. За Елдридж това означаваше две неща — първо, че бегълците все още се намират в Чили, и второ, че използват пътищата, вероятно на стоп или с крадени коли.

Той отправи молба към местната полиция и карабинерите да спират подозрителните превозни средства и да проверяват документите на шофьорите, както и версиите на пътуващите на стоп. Освен това помоли цялата информация за наскоро откраднатите коли да се изпраща директно на него.

Докато изучаваше картите на чилийската пътна система, той си даде сметка, че вариантите отново са два. Те или щяха да се придвижват бавно по черните обезлюдени пътища, смятайки, че така е по-малко вероятно да ги видят, или щяха да изберат основните пътища с надеждата да използват скоростта за свой съюзник и да се отдалечат максимално от преследвачите си.

Елдридж поиска подробен сателитен анализ на колите, които се движеха по черните пътища, при който компютрите в АНС щяха да докладват за всякакви аномалии, а после се обади директно на шефа на националната полиция.

— Сеньор Васкес — започна той, без да се налага да се представи, — боя се, че имам още една молба.

На пръв поглед американското правителство напълно го подкрепяше, така че ставаше дума по-скоро за заповед, но той трябваше да спазва приличие.

— Какво желаете, приятелю? — сервилно попита Васкес.

— Искам блокади — отвърна Елдридж. — На всяка магистрала, на интервали от сто километра.

„Няма да избягат — обеща си той. — Няма да избягат.“

14

Когато Адамс видя блокадата, беше твърде късно. Беше толкова уморен, че очите му често се затваряха против волята му и той изминаваше опасни участъци сляп, преди зрението му да се възстанови.

На фона на пустинята му беше трудно да прецени разстоянието, но предположи, че блокадата е издигната на около километър и половина надолу по правата магистрала. Успя да различи три полицейски коли, запречили пътя, които спираха шофьорите за проверка на документите.

— Имаме проблем — каза той на Лин и я побутна, за да я събуди. Щом отвори очи, тя веднага схвана какво става.

— О, не — изохка Лин, а Мат вдигна крак от газта и колата забави ход. Не искаше да използва спирачките, за да не привлече вниманието към внезапното им спиране, но намали скоростта достатъчно, за да измисли план за действие.

— Какво ще правим? — попита Лин и той се помъчи да измисли отговор. Разбираше, че ако спрат, полицията веднага ще ги заподозре и ще дойде при тях, а ако продължат, документите им ще ги издадат и ще ги арестуват. Освен това не беше сигурен, че малкият фиат ще успее да пробие блокадата.

— Предполагам, че ще трябва да импровизираме — каза той накрая.

Сержант Мигел Вега седеше върху капака на първата кола и бъбреше с хората си. На никой не му беше забавно да седи насред Атакама и да проверява коли. Температурите в пустинята можеше да паднат под нулата и макар че наближаваше обяд, колегите му започваха да усещат последствията от студа.

Като тропаше с крака, за да се стопли, един от полицаите внезапно посочи към малката кола, която наближаваше по пътя. Вега се смъкна от капака и плесна с ръце.

— Каква радост — каза той, без да изпитва нищо подобно.

— Още една. И все пак — пошегува се след това — поне ще ни платят допълнително, нали?

Адамс спря пред първата полицейска кола, спусна прозореца и във фиата нахлу студен въздух. Потта започна да замръзва по тялото му.

Той с интерес наблюдаваше реакцията на сержанта и хората му. Първо — пълно безразличие. После, щом си дадоха сметка, че в колата седят бяла жена и индианец, ги обзе тревога и присвиха очи. Накрая заваляха заповеди и движенията им станаха припрени.

Адамс видя как началникът вади лист формат А4, на който вероятно бяха снимките им, и излайва нещо на хората си, които наобиколиха колата с извадени оръжия.

— Излезте от колата с ръце на главите! — кресна сержантът. — Веднага!

— Един момент — спокойно се обади Адамс иззад волана. — Знаете ли кои сме ние?

— Терористи, дяволите да ви вземат! — изкрещя полицаят. — Излизайте от колата, веднага!

Идеално, помисли си Адамс. Ако искаш нещата да се развият бързо, обяви човека за терорист. Кажеш ли, че става дума за избягали престъпници, колелата ще се въртят много бавно, ако изобщо се размърдат. Споменеш ли, че е терорист обаче, реакцията е съвсем различна.

Вега не ги изпускаше от очи. Не можеше да повярва, че ги хвана точно неговият екип! Терористи, в неговата страна! И той ги беше заловил! Щяха да го наградят, сигурен беше. Положително щеше да последва повишение, може би дори похвала от президента. Но защо мъжът беше толкова спокоен? И защо задаваше въпроси?

Следващите думи на индианеца предизвикаха още по-силно объркване.

— Значи знаете какво пренасяме — каза индианецът със самодоволна усмивка.

Какво имаше предвид? Всъщност все едно.

— Излизайте от колата! Последно предупреждение! Излизайте веднага или ще стреляме!

Тогава жената се раздвижи и ръцете й вдигнаха нещо към предното стъкло, за да го разгледат. Какво ли беше? Вега проточи врат, за да го различи.

Да не е… епруветка?

Лин вдигна една от ДНК пробите от замръзналото тяло към предния прозорец. Нямаше желание да я вади, но Адамс твърдеше, че ако ги арестуват, така или иначе ще загубят пробите, така че тя прие импровизирания му план.

— Бацилус антрацис — каза Адамс на изнервения сержант. — Антракс.

Антракс? На Вега му се зави свят. За това нищо не му бяха казали! И все пак — ето го, нещо в замразена епруветка, точно както в лабораториите.

Дали беше антракс? Какво друго би могло да бъде? Защо им е на терористи да носят епруветки, ако в тях няма някакво оръжие?

— Щом я пусна и вие вдишате спорите, господа — продължи мъжът, — ще почувствате ефекта по-късно днес следобед. В началото ще прилича на грип, после бързо ще се влоши. Органите ви ще отказват един по един, докато след може би седмица — ако имате късмет — заболяването ще прерасне в смъртоносен масиран кръвоизлив. — Мъжът се усмихна широко. — Смъртоносен в деветдесет процента от случаите.

Вега взе решение за по-малко от тридесет секунди.

— Хвърлете оръжията — нареди сержантът на хората си и Адамс и Лин облекчено въздъхнаха. Бяха им повярвали.

Щом полицаите свалиха оръжията си, Адамс премина към втората част от плана.

— Сега ги сложете на земята и отстъпете две крачки назад.

Сержантът преведе заповедта на хората си и те се подчиниха. Колкото и да държаха на работата си, заплахата със заразяване с биологично оръжие бе повече от достатъчна, за да осигури съдействието им.

Мат и Лин бавно излязоха от колата, като Лин държеше ужасяващата епруветка така, че всички да я виждат. След като огледа насъбраните мъже, Мат избра двама от най-обещаващите кандидати.

— Вие двамата — посочи ги той. — Сложете белезници на останалите.

Сержантът отново преведе и те бързо се подчиниха със сковани от ужас лица. Адамс каза на окованите да легнат по лице на земята и се обърна към онези, които им бяха сложили белезниците.

— А сега се съблечете — каза той.

Като много неща в живота фактът, че окованите полицаи бяха открити, се дължеше просто на лош късмет. Адамс и Лин се намираха само на деветдесет и пет километра от границата и ако онзи, който откри отряда, се бе натъкнал на него само час по-късно, те щяха да избягат с полицейската кола и да стигнат до Перу без въпроси благодарение на взетите назаем униформи. Това беше напълно възможно по безлюдните пътища на Атакама — движението не беше натоварено, всъщност често се случваше да минат часове, преди да се появят някакви коли.

Адамс отведе полицейската бригада на петдесет метра от шосето и ги скри зад една малка горичка. Замисли се дали да не изкара от пътя и колите, но се отказа от идеята, защото не беше сигурен дали областта не е под сателитно наблюдение. Едва ли щяха да ги гледат в едър план, но отсъствието на превозни средства в близост до блокадата положително щеше да се усети. Молеше се само никой да не мине край празните полицейски коли през следващия час.

За съжаление не стана така. Не повече от двадесет минути след като с Лин отпрашиха с колата на сержанта, малък камион за добитък бавно се заизкачва по пътя. Шофьорът забави още повече, после спря. След като няколко секунди чака в колата, той излезе и отиде при първата кола. Не откри никого и провери втората, а след това и фиата. Нищо. Не откри жива душа.

Шофьорът застана насред пътя, размишлявайки как да постъпи, и внезапно периферното му зрение долови някакво раздвижване. Обърна се и видя първо групата дървета встрани от шосето. После отново долови движението — иззад едното дърво се подаваше крак. И риташе.

Притеснен, той взе пушката от камиона си и бавно тръгна към дърветата през обраслото с храсти мърляво поле. След по-малко от минута стигна до горичката и заобиколи първото дърво с насочено оръжие. Той ококори невярващо очи, когато видя шестимата полицаи, вързани на земята с гръб един към друг. Безшумните крясъци едва-едва се процеждаха през парцалите, затъкнати в устата им.

Щом се освободи, Вега откри, че полицейските радиостанции са повредени. Умопобърканите терористи бяха строшили и мобилните им телефони. Разпита шофьора на камиона и разбра, че има телефон. Бързо го конфискува и най-сетне се свърза с главната квартира.

— Имаме сериозен проблем — каза той на началника си, останал без дъх. Терористите са на свобода и имат антракс.

Елдридж чу разговора между сержант Вега и неговия капитан в реално време и прокле лошия си късмет. Горивото им свършваше и самолетът не помръдваше в очакване да го презаредят във въздуха. Самолетът, който щеше да им докара ново, щеше да пристигне в следващите десет минути, но зареждането щеше да отнеме още един час. През това време щяха да продължат да се движат към бегълците от сегашната им позиция на изток от Сантяго, но с много по-ниска скорост.

Предвид сегашната скорост на откраднатата кола Елдридж знаеше, че е малко вероятно с екипа му да стигнат навреме до границата. Останалите хора, разпръснати на различни места из централно Чили, също нямаше да успеят, което означаваше, че ще трябва да разчита на местните власти да извършат ареста.

Но какви бяха тези приказки за антракс? Сержантът каза, че бегълците са им показали стъклена епруветка и са казали, че в нея има антракс, превърнат в биологично оръжие. Вярно ли беше? Елдридж силно се съмняваше в това. Къде биха намерили подобно нещо, по дяволите? Имаха ли контакти в Чили? Да не би старите познати на Адамс в правителството да са му намерили антракс, преди да пристигне? Но тогава как го беше прекарал през митницата?

Това, че го държаха в епруветка, също беше странно — антраксът оръжие бе разработен така, че да се използва като аерозол. Те обаче имаха епруветка, което накара Елдридж да се запита дали…

„По дяволите!“

Ами ако Едуардс е взела проби от тялото? Постоянно носеше раница и когато си спомни за Антарктида, Елдридж си даде сметка, че е същата, с която се беше качила в хеликоптера. Защо не се беше сетил за това по-рано?

Върна се още по-назад и си спомни разговора им в столовата на базовия лагер „Мейтрикс“.

— Значи след като снощи говорихте с Аткинсън, не сте се връщали при тялото до днес сутринта? — беше я попитал той, преструвайки се на майор Дейли от инженерния корпус на американската армия.

Едуардс го погледна и поклати глава.

— Не — отговори тя. — Самюъл ни нареди да се върнем тук и да изчакаме, докато пристигнете.

Елдридж се опита да разрови спомените си от онзи ден, да извади образа на Едуардс от недрата на ума си и да открие някакъв знак, че го е излъгала. Знаеше, че задачата е безнадеждна, и все пак се опита, изследвайки спомена за нейното лице в търсене на едва забележимо трепване, на най-беглата следа от неискреност. Само че вече знаеше отговора. Разбира се, че бяха излизали отново. Кой учен не би го направил? В онзи момент не му се стори важно, тъй като знаеше, че и бездруго ще ги убие, но сега му стана ясно, че тогава не го е обмислил достатъчно. Поредната грешка… с която все още нямаше намерение да занимава Джейкъбс. Беше ясно, че ако някой ги спре на границата, Елдридж ще се озове там до час и целият жалък инцидент ще приключи.

Първо обаче трябваше да ги хванат, така че той веднага се свърза с Невада, откъдето АНС получи нареждане да настрои съответните сателити да предават образа на полицейската кола на бегълците в реално време. След това се увери, че патрулът на граничния пункт в Арика е нащрек, и уреди натам да тръгнат подкрепления от чилийската армия — за всеки случай.

Докато разговаряше с граничния патрул, се оказа, че там са взели хеликоптер „Линкс“ назаем от британския армейски въздушен корпус и Елдридж веднага им нареди да го изпратят на запад по Магистрала 5, за да пресекат пътя на мишените, ако е възможно, или поне да ги наблюдават отблизо.

Част от него се изкушаваше да ги остави да стигнат до границата, където щяха да ги чакат повече хора, но друга част му обърна внимание, че вече са ги изпуснали няколко пъти и изчакването просто не е вариант — бяха ги открили, Елдридж знаеше къде са в момента, а граничният патрул имаше капацитета да стигне до тях в следващите десет минути.

Да, определено беше добра идея да изпрати хеликоптера, и то отлично натоварен. Обади се отново, за да се увери, че мъжете на борда са добре въоръжени. След това позвъни на властите в Перу, за да ги предупреди какво става на границата. И да ги мобилизира.

За всеки случай.

15

Чуха го дълго преди да го видят — бавното равномерно „вуп, вуп, вуп“, издавано от перките на хеликоптера високо в небето над тях.

Лин се обърна към Адамс.

— Какво разстояние изминахме?

Адамс бързо погледна километража.

— Само тридесет километра — отвърна той. — По дяволите!

Някой явно беше открил вързаните ченгета и се беше обадил, или те някак бяха избягали. Така или иначе на границата бяха научили, което означаваше, че трябва да измислят нов план, и то бързо.

Мат се обърна към Лин и попита с надежда:

— Някакви идеи?

— Зависи какво са намислили — каза тя, протегна се, за да надникне през предното стъкло, и успя да зърне разузнавателния хеликоптер „Линкс“ над главите им. — Ако само ни наблюдават, ще ни следват до границата, където ще ни прибере полицията. Може пак да използваме номера с антракса, но не знам дали ще подейства втори път. Ако обаче са им наредили да ни арестуват, по някое време хеликоптерът ще трябва да кацне…

Адамс кимна, моментално отгатнал мисълта й. Надяваше се, че Лин няма да се паникьоса заради последното си преживяване в хеликоптер.

— Сигурна ли си? — нежно попита той.

Тя кимна.

— Това е единственият ни шанс.

Адамс решително насочи поглед към пътя.

„Какво става?“ Капитан Марко Делонгис видя как полицейската кола на магистралата под хеликоптера рязко спира, а двамата бегълци изскачат навън.

Какво държеше мъжът? Делонгис присви очи. Пистолет!

Пребори се с инстинкта да нареди на пилота да се издигне — знаеше, че деветмилиметров пистолет с нищо не може да навреди на машината. Вместо това продължи удивено да наблюдава как онзи изстрелва петнадесет куршума и изпразва пълнителя. После мъжът хвърли отвратен поглед на пистолета и го захвърли на земята.

Явно го беше взел от някой от полицаите, но не се беше сетил да вземе и резервни пълнители. Жената му изкрещя нещо, посочи към хеликоптера и двамата хукнаха от магистралата право към покритото с храсти поле край нея. Очевидно бяха изпаднали в паника, видът на хеликоптера ги беше принудил да побегнат пеша, слепешката. Делонгис се изненадваше всеки път, когато се случеше нещо такова — виж ти какъв ужас всяваше хеликоптерчето му у хората! — и то му харесваше, тъй като значително улесняваше нещата.

Фактът, че двамата бегълци бяха напуснали колата, за да побегнат пеша, също му помагаше. Бяха му наредили да я пресрещне и да ги арестува. Щеше да се наложи да спусне хеликоптера пред бързодвижещата се кола, като кръжи над магистралата, за да ги накара да спрат, и сега се радваше, че избегна това. Никой не знаеше точно колко смахнати са — можеха да се забият право в него. Сега обаче трябваше просто да кацне край тях, да пусне четиримата мъже от хеликоптера и да изчака да ги арестуват. Щеше да е лесно, особено след като бегълците вече не бяха въоръжени.

Съществуваше обаче проблемът с антракса, напомни си Делонгис. Бяха му казали, че имат епруветка, което означаваше, че антраксът не е бил превърнат в оръжие, но присъствието му стигаше, за да принуди хората му да проявят предпазливост. Заповедите им бяха да ги хванат живи, но Делонгис също издаде заповед — ако им се стореше, че мъжът или жената се канят да използват антракса, незабавно да ги застрелят. Нямаше смисъл да се поемат ненужни рискове.

Адамс и Лин тичаха с всички сили, набивайки крака по грубия, неравен терен, стараейки се да изглеждат като паникьосани, ужасени бегълци. Чуха, че хеликоптерът се приближава, но не се обърнаха — просто продължиха да тичат, вперили поглед напред.

Периферното зрение на Лин първо долови тъмносивата метална форма, която се сниши от едната им страна и вдигна облак пясък, който ги обгърна, докато хеликоптерът се накланяше, издигаше се и накрая се приземи само на двадесет метра от тях. Те се обърнаха и се спогледаха. Сега беше моментът.

Лин вдигна раницата, за да се защити, когато четиримата облечени в черно мъже слязоха сред вълнуващите се пясъци с насочени автомати.

— Долу, долу, долу! — изкрещя им водачът, докато отрядът тичаше напред.

— Чакайте! — извика Лин и вдигна раницата по-високо. — Антракс!

Водачът вдигна юмрук и останалите се заковаха по местата си.

— Свалете раницата! — авторитетно нареди той. — Позволено ни е да ви застреляме, ако не се подчините!

Лин не реагира веднага и той заплашително насочи дулото на оръжието си към нея.

— Свали я! — повтори той. — Веднага!

Лин хвърли поглед към Адамс, който неохотно поклати глава.

Обезсърчена, Лин сложи раницата в краката си и безпомощно зачака, а мъжете се втурнаха напред.

16

Делонгис наблюдаваше от кабината заедно с пилота и с удоволствие видя, че всичко става дори по-лесно, отколкото се надяваше. Явно видът на облечения в черно екип от отряда за бързо реагиране ужаси терористите и те се предадоха без борба. Съществуваше заплахата от антракса, разбира се, но хората му бързо я бяха неутрализирали. Сега тичаха напред, за да извършат ареста, сваляха белезниците от коланите си и…

Делонгис с ужас видя как бегълците вадят пистолети и дърпат по един от хората му към себе си, обвиват ръка около гърлото му насочвайки дулото към главата му.

Това не беше възможно. Двама от хората му взети за заложници! Явно терористите бяха прибрали няколко оръжия от полицията. Делонгис изруга, отвратен от безразсъдната си глупост. Сграбчи облегалките и кокалчетата му побеляха. Останалите двама хвърлиха автоматите, легнаха на прашната земя и си сложиха белезниците.

Тогава бегълците хванаха заложниците, жената внимателно вдигна раницата си и четиримата тръгнаха към хеликоптера. След няколко секунди Адамс и Лин се намираха от двете му страни, до вратите на кабината.

— Отвори вратите! — свирепо изкрещя Адамс. — Или ще им пръснем главите!

Отговор не последва и Адамс притисна дулото на пистолета си към главата на заложника, притискайки лицето му към плексигласовия прозорец, за да могат пилотите да зърнат ужаса му отблизо.

След миг този, който стоеше от неговата страна, кимна и отвори вратата. Партньорът му направи същото.

— Не изключвайте перките и излезте — нареди Адамс и двамата мъже отново се подчиниха. Той хвърли поглед към Лин, забеляза насмешливия й поглед, но не му обърна внимание.

— Сега тичайте при приятелите си — каза той и с удоволствие загледа как пилотите се просват в прахта до колегите си. Погледна към Лин, кимна и двамата едновременно удариха с пистолетите заложниците по тила и ги зашеметиха.

След малко бяха в безопасност в пилотската кабина, а Адамс пое командването с уверени, бързи движения. Лин объркано го изгледа.

— Да не би да знаеш как да пилотираш това нещо? — удивено попита тя. — Кога се научи?

Мат привърши проверката и я погледна.

— Много неща не знаеш за мен — каза той и натисна жироскопа.

Страхливо сгушен в храстите, капитан Делонгис погледна нагоре и изпълнен с трагична смесица от бяс и унижение, видя как хеликоптерът се издига над пустинята и полита към границата.

Елдридж се постара да скрие гнева си, но това го затрудни. Самолетът „Лиър“ пътуваше към границата, оставаха им не повече от двадесет минути. Трябваше просто да отиде и да си прибере затворниците, а сега? Плячката му бе отвлякла хеликоптер! Едуардс и Адамс щяха просто да прелетят над границата и нямаше как да ги спре.

Е, налагаше се да признае, че това не е съвсем вярно. Нямаше несмъртоносен начин да ги спре, а все още не се беше стигнало до това решение. Дали усилието да ги залови живи заради страха от онова, което знаеха, си струваше нарастващите разходи и развихрилия се разгром? Елдридж започваше да храни известни съмнения по въпроса.

Каква беше вероятността двамата да са казали на някого или да имат възможност да предложат доказателствата на някой, на когото му пука? Организацията със сигурност щеше да овладее медиите дори ако нещата излезеха на бял свят. Елдридж знаеше, че специалната програма се развива по план и скоро нищо друго няма да има значение.

Взел решение, той вдигна слушалката на сателитния телефон и набра номера на Стивън Джейкъбс. Щеше да изложи предложението си и да поиска разрешение да взриви хеликоптера, да убие бегълците и веднъж завинаги да ги изтрие от лицето на земята.

Десет минути по-късно го свързаха с полковник Карлос Санте, командир на Първа бронирана бригада на Чили. Накрая Джейкъбс бе капитулирал и се съгласи, че бегълците трябва да бъдат убити. Макар че не му се искаше да поиска смъртта им, преди да ги е разпитал, той разбираше в какво положение се намират и накрая се предаде. „По-добре да умрат сега — каза си той, — отколкото отново да избягат.“

Бригадата осигуряваше противосамолетната защита на чилийската граница и действаше от Арика, точно до нея. Полковник Санте командваше батарея от мобилни зенитни установки, закупени само преди няколко години от немски доставчик и наскоро въоръжени със смъртоносните зенитни ракети „Мистрал“.

Разговорът беше кратък — Елдридж обясни, че е важно да действат бързо, тъй като хеликоптерът наближава границата, ако вече не е навлязъл във въздушното пространство на Перу. Санте обеща, че веднага ще го свали.

След това Елдридж се обади в Перу и поиска разрешение хеликоптерът да бъде ударен от Бронираната бригада, въпреки че вече е влязъл в страната. Самото споменаване на думите „тероризъм“ и „антракс“ означаваше, че моментално ще го получи.

Наближавайки границата, Елдридж се усмихна. Нямаше начин бегълците да избегнат двадесет килограма мощен експлозив, носещ се към тях с хиляда и деветстотин километра в час.

Нямаше никакъв начин.

17

Хеликоптерът пресече границата само десет минути след като го откраднаха. Адамс и Лин ясно виждаха струпаните край граничните пунктове коли.

— Поне тук горе сме в безопасност — каза тя и хвърли поглед към пустинята под тях. Когато навлязоха в перуанското въздушно пространство, тя сграбчи ръката на Адамс и здраво я стисна. — Успяхме!

Той просто кимна — вниманието му беше насочено към… какво? Какво точно беше забелязал? Отново огледа пустинята, многобройните коли, камиони и камионетки около граничния пункт на Магистрала N5, но не откри нищо.

Погледът му се плъзна нататък и тогава Мат я видя — някаква военна база на около четири километра на запад. Той присви очи, за да я разгледа по-подробно. Някакво движение бе привлякло вниманието му.

— Лин — каза той, — погледни онази военна база на запад. Различаваш ли нещо?

Лин напрегнато се взря през страничния прозорец. Нещо се движеше, но какво? Напрегна се още повече. Не беше ли… положително не.

— Мат — каза тя накрая, — приличат ми на оръдия. Големи, артилерийски. Подвижни. И се подреждат в редица. — Тя погледна отново и внезапно разбра. — Целят се в нас! Ще ни свалят!

Полковник Санте наблюдаваше как първата от неговите зенитни установки изстреля ракета „Мистрал“. От задната страна изригна пламък и ракетата полетя в небето, носейки се към терористите с над хиляда и петстотин километра в час. Откраднатият хеликоптер бе изминал шестнадесет километра от границата — щеше да бъде улучен след приблизително тридесет секунди.

Полковник Санте ги използва, за да си запали пура.

Адамс изстискваше и последната капка мощност от хеликоптера и докато връхлитаха към вътрешността на Чили, скоростта им наближи триста и двадесет километра в час. Той обаче си даваше сметка, че няма шанс да избягат от зенитна ракета. Радарът сочеше, че една вече е изстреляна и се насочва към инфрачервения подпис на хеликоптера.

Адамс не беше пилотирал „Линкс“ от много години, но инстинктът му подсказа къде да намери онова, което търсеше. Посегна към прекъсвача на таблото пред себе си и го натисна надолу.

— Какво беше това? — попита Лин, докато се опитваше да овладее надигащата се паника. Беше казала на Мат, че е добре, но всъщност се страхуваше, при това ужасно много. След случилото се в Антарктида дори пътуването с хеликоптер й костваше усилия, но сега към тях се носеше ракета, животът й отново беше в опасност и тя усещаше как пулсът й се ускорява, а дланите й се изпотяват.

„Не отново — повтаряше вътрешният й глас. — Моля те, Господи, не отново.“ Прекъсна го отговорът на Адамс.

— Контрамерки — заяви той. — Инфрачервена светлина, която ще заблуди инфрачервената насочваща система на ракетата. Тя би трябвало да се забие в нея, вместо в нас.

— Това действа ли?

Адамс изкриви лице.

— Ще разберем след около десет секунди.

Полковник Санте вече не виждаше нито хеликоптера, нито ракетата с невъоръжено око, така че наблюдаваше радара, пушейки пурата си. Инфрачервеният подпис на ракетата бързо настигна този на хеликоптера. Последва просветване — ударът — и мъжете напрегнато наблюдаваха, докато светлинката изгасна.

Но какво беше това? Хеликоптерът все още беше там!

По дяволите! Сигурно бяха приложили контрамерките. Санте гневно дръпна от пурата и си даде сметка, че пилотът явно знае повече за хеликоптера, отколкото му бяха дали да разбере.

— Още веднъж! — сърдито нареди той. — Стреляйте с установки от две до десет!

Ако една ракета се беше провалила, четири със сигурност щяха да изпълнят задачата. В крайна сметка цената нямаше значение — мъжът, който се обади, обеща да им възстановят средствата за всички използвани амуниции, както и малка награда за самия Санте, ако успее да свали хеликоптера.

Контрамерки или не, четири ракети бяха гаранция за унищожение.

Адамс знаеше, че са извадили късмет и че това едва ли ще се повтори. Артилерийският командир несъмнено щеше да нареди да изстрелят няколко ракети, а в такъв случай поне една от тях със сигурност щеше да ги улучи.

Нуждаеха се от друг подход и Мат знаеше какъв е той. Единствената трудност беше да убеди Лин. Замълча, решен да изчака, докато тя няма друг избор. Скоро по радара заблестяха електронни светлинки — четири на брой. Той бързо изчисли скоростта им, тази на хеликоптера и прецени, че до удара остава около минута и половина. Отново погледна картата на местността и намали скоростта. Искаше да стигне в каньона почти едновременно с ракетите.

— Намаляваме ли? — невярващо попита Лин.

Адамс се обърна към нея и кимна. След което й обясни плана си.

В щаба на Бронираната бригада полковник Санте наблюдаваше как четирите му величествени птици се носят към злощастния хеликоптер. Възхити се на маневрите на пилота — нагоре, надолу, наляво, надясно — и в същото време му съчувстваше за напразните усилия.

Не оставаше много време и макар че хеликоптерът беше изминал осемдесет километра във вътрешността на Перу, той не очакваше проблеми с тамошните власти. Беше му обещано, че те ще съдействат.

Забеляза, че пилотът беглец отново прилага контрамерки — една от ракетите се подведе по инфрачервената стръв и експлодира зад хеликоптера. После Санте се усмихна — останалите три улучиха целта и екранът на радара ярко просветна.

Полковникът премигна, а екранът се изчисти. Ракетите си бяха свършили работата — хеликоптерът и хората в него вече не съществуваха.

18

Елдридж научи новината по-малко от минута след разрушителния удар. Значи всичко беше свършило. Или не? Той знаеше, че и преди е допускал тази грешка — твърде рано бе да приеме, че бегълците са мъртви. Е, не и този път. Щеше сам да се увери. Самолетът им щеше да стигне до мястото на удара след по-малко от десет минути, освен това чилийските и перуанските военни и полицейски отряди също пътуваха натам.

Той щеше да огледа мястото от въздуха, да провери дали хеликоптерът наистина е разрушен, че не става дума за поредния гаден трик, а после да се приземи и да ръководи разследването на земята.

След като го бяха улучили три ракети, от хеликоптера щяха да са останали само горящи руини, просто един огнен ад. Елдридж обаче нямаше да се успокои, докато не открие някакви останки от телата.

Тогава вече можеше да се отпусне.

Самолетът „Лиър“ стигна на мястото в рамките на предвидените десет минути и Елдридж с наслада огледа пламтящите останки от хеликоптера, погребани на дъното на дълбокия каньон. Огънят се протягаше нагоре по скалите и почти докосваше самолета му.

Едва ли някой би оцелял след подобна експлозия, но ако Елдридж си беше взел някакъв урок от тази задача, той беше, че всичко е възможно.

Отиде в пилотската кабина и каза на капитана да намери място за приземяване.

Дванадесет часа по-късно, когато нощният мрак се спусна окончателно, а температурата падна почти под нулата, разследващият екип откри нещо.

По-рано през деня избухнаха дребни разпри за това под чия юрисдикция се провежда разследването, но Елдридж и хората му взеха нещата в свои ръце и използваха ресурсите и на двете страни, за да ускорят операцията.

Долу обаче наистина нямаше кой знае какво. Ударът беше нагорещил жестоко фюзелажа, унищожавайки всичко в хеликоптера за по-малко от секунда. Когато той се разби на дъното на дълбокия каньон, вече не беше останало много за разследване.

Онова, което остана, бе извадено, сортирано, проучено и идентифицирано късче по късче. Съобщиха на Елдридж, че температурата е била толкова висока, че е малко вероятно да е останало нещо от бегълците, похитили хеликоптера. Можеха да се надяват най-много на парченце обгоряла кост или някой зъб.

Елдридж нямаше да остане доволен, преди да е напълно сигурен, че Адамс и Едуардс са мъртви. Затова първата вълна облекчение го заля едва в полунощ.

— Ето, сър! — заяви развълнуваният техник, понесъл нещо в прозрачно пластмасово пликче.

— Какво е това? — попита Елдридж.

— Зъб — щастливо отвърна мъжът. — Много е обгорял — продължи той и го вдигна, за да може Елдридж да го огледа със собствените си очи, — но е зъб от мъжа, който е бил в хеликоптера.

— Сигурен ли сте? — попита Елдридж, допускайки вълнението му да нарасне само едва-едва на този етап.

— Сто процента, сър — потвърди техникът.

Елдридж кимна.

— Добре. — Той взе пликчето със зъба. — Трябва веднага да го изследваме.

Стивън Джейкъбс беше възбуден. Току-що беше долетял в Швейцария, за да види машината със собствените си очи и напредъкът на екипа в ЦЕРН искрено го радваше. Наистина щяха да успеят!

Прибираше се у дома в собствения си частен самолет, на единадесет хиляди метра над земята, когато телефонът иззвъня.

— Джейкъбс — каза той, приемайки обаждането.

— Сър — избуча дълбокият бас от другата страна, — обажда се Елдридж. Ситуацията е овладяна.

— Сигурен ли си? — попита Джейкъбс.

— Да, сър. Хеликоптерът е почти напълно унищожен, но успяхме да открием три обгорели зъба. ДНК тестовете потвърждават, че два от тях са на Матю Адамс, а третият — на Евелин Едуардс. Няма начин да са оцелели. Всичко свърши.

Джейкъбс се облегна в тапицираната с кожа седалка. Всичко беше свършило, да. Освен това всичко тъкмо започваше — смъртта на двамата бегълци оповестяваше началото на новия световен ред.

— Браво — каза накрая той. — Можеш да се върнеш у дома и да заемеш мястото си сред нас. Почти е време.

Джейкъбс почти почувства вълнението на мъжа отсреща, то сякаш се излъчваше по сателитния телефон.

— Тъй вярно, сър — отвърна командирът на Алфа бригадата, а Джейкъбс постави слушалката на мястото й и прекъсна връзката.

„Да — каза си той и се протегна в стола, щастлив заради новините от Перу. — Почти е време.“

19

Адамс огледа пустинята, търсейки признаци на живот, докато се настаняваха във временното убежище, но не откри нищо. Уверен, че са в безопасност, той дръпна завивките върху двама им и прегърна Лин с една ръка, за да й помогне да се стопли.

След взривяването на хеликоптера предишната нощ двамата се възползваха от падналия мрак и няколко часа вървяха през пустинята. Навигационната система на хеликоптера определи точното им местоположение, а Адамс прецени в каква посока се намира най-близкият голям град — Арекипа. Използвайки звездите за ориентир, до зори двамата изминаха девет километра и бяха на ръба на изтощението.

При нормални условия Адамс щеше да издържи много по-дълго, но липсата на сън в последно време му се отразяваше жестоко и го превръщаше в трепереща развалина. Решиха, че през деня ще почиват — като се движеха през нощта, по-ефективно се справяха с мразовитите температури в пустинята, а и оставаха незабелязани — и през следващия половин час Адамс подготви убежището им в една естествена пукнатина, добре скрита сред куп избелели от слънцето скали.

Той се надяваше, че няма да ги издирват, но знаеше, че трябва да внимават. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв и той я избърса.

— Как са венците ти? — попита той. Кръвта му напомни какво бяха сторили, за да избягат.

— Не толкова зле, предвид обстоятелствата — отвърна Лин с усмивка, която разкри празнината сред горните й зъби.

Предишната нощ Адамс бе започнал маневри, за да могат онези, които ги наблюдават, да привикнат към хаотичните движения на хеликоптера. Когато ракетите бяха точно зад тях, а ръбът на каньона — точно пред тях, той намали скоростта, насочи хеликоптера към земята и двамата скочиха. Паднаха от три метра на твърдата прашна земя, а после се изтърколиха към ръба по грубия пясък. Видяха как ракетите улучват хеликоптера, който избухна с грандиозен апокалиптичен рев и се срина на дъното на каньона.

Спряха само на една ръка разстояние от огромната пропаст и Адамс прегърна здраво Лин, за да я предпази от горещия дъх на експлозията. Щом температурите започнаха да спадат, той я пусна, а по ризата му бяха останали петна кръв от устата й.

Адамс знаеше, че без доказателства, че са загинали в избухналия хеликоптер, гонитбата ще продължи, затова използва безценните секунди преди падането, за да ги осигури. Взе джобния си нож и обърна острието така, че да му служи като клещи, после бързо изтръгна два от зъбите си, опръсквайки кабината с кръв. Прималя му от болка, но не изпусна управлението на хеликоптера и отново използва инфрачервената примамка. Тя отклони още една ракета, а през това време Лин го удиви, като решително дръпна клещите от ръцете му, извади си един зъб и го хвърли на пода на кабината. Когато го погледна, от устата й капеше кръв и той видя непоколебимостта в очите й. Не искаше тя да последва примера му, но разбираше, че това е логично — ако преследвачите откриеха зъби само от единия, като нищо щяха да продължат издирването, докато с категорични доказателства за два трупа вероятно нямаше да си направят този труд.

Тогава той насочи хеликоптера надолу, с Лин си размениха по още един окуражаващ поглед, отвориха вратите и скочиха.

Час по-късно ролите се смениха и Лин прегърна Адамс, който трепереше, без да може да спре. Зъбите му тракаха, цялото му тяло се тресеше неконтролируемо.

Бяха взели допълнителни дрехи от хеликоптера, както и няколкото одеяла, които успяха да намерят. Лин го уви плътно в тях, но той продължи да трепери така силно, че тя се уплаши. Даде му вода и част от храната, която откриха на борда, а после го принуди да изяде две шоколадчета. След това се съблече, съблече и него и се пъхна под одеялото, преплитайки крайници с неговите, за да сподели топлината на тялото си.

Прегърна го и допирът на тялото й до неговото събуди ярки спомени за общото им минало, когато лежаха в леглото с часове, любеха се, почиваха в прегръдките си и се любеха отново. Сега си даваше сметка, че тогава бяха щастливи. Защо не го беше разбрала? Работата й беше попречила да се отдаде напълно на мига, когато е с него, да бъде истински щастлива с него. Дори докато лежаха заедно в блажена хармония, тя не можеше да се сдържи и мислеше за следващия си изследователски проект. Кого да привлече, как да съберат средства, какви резултати могат да очакват? Списъкът ставаше все по-дълъг и накрая започна да ги отдалечава един от друг.

Адамс се наслаждаваше на живота тук и сега, а Лин бе обсебена от работата си. Когато съпругът й спомена деца, тя се изсмя на предложението му — нима не знаеше каква е професията й, колко време и енергия поглъща? Децата определено трябваше да почакат. Адамс поиска да разбере колко и тя не можа да му отговори. След това останаха заедно още малко, но беше ясно, че приоритетите им са различни. Постепенно се отчуждиха толкова, че им оставаше единствено разводът.

А сега? Докато държеше Мат в прегръдките си, а топлината на кожата й проникваше в тялото му, тя си даде сметка колко е сгрешила. Докъде я беше докарала работата й? Живееше сама, опитваха се да я убият и единственият човек, към когото можеше да се обърне, бе мъжът, с когото бе живяла в самото начало. Тя беше сред най-добрите в своята област, разбира се, но какво значение имаше това сега?

До нея Адамс се раздвижи и отвори очи, замаян и дезориентиран.

— Лин? — безсилно каза той.

— Спокойно — отговори тя и го прегърна по-силно. — Всичко е наред. Просто имаш треска.

Лин видя как той отново затваря очи и усети как си поема дълбоко дъх. После отново ги отвори и се взря право в нейните.

— Не — тъжно каза Мат. — Не е.

Все още жадуваше за сън, няколко часа истински, дълбок сън. Можеше да продължи да се преструва, че има треска, но дължеше истината на Лин.

— Не мога да спя — простичко каза той и забеляза изненадата й. — Сънувам кошмари.

— Как…? Защо?

Главата й не го побираше. Онзи Мат Адамс, когото бе познавала, нямаше никакви проблеми със съня. Беше пълен с живот, оптимизъм и надежда и когато дойдеше време да си легне, се унасяше съвсем безгрижно.

— След като се разделихме — започна той, доволен, че най-сетне ще му олекне, че най-сетне ще сподели проблемите си с някого, и то точно с нея, — бях привлечен от правителството.

— Какво?

Лин отново се изненада. Когато бяха заедно, той не беше показал никакъв интерес към възможността да работи за правителството, в това беше сигурна. Знаеше, че Мат е най-добрият следотърсач в резервата и често помага на местната полиция с по-заплетените случаи, но да работи за правителството беше нещо съвсем друго.

— За „Имиграция и митници“ — поясни той. — Сформираха отряд на име „Сенчестите вълци“, за да следи контрабандистите в граничните територии между Мексико и САЩ. До един следотърсачи като мен, от девет различни племена. Чули за мен и ме поканиха.

— И ти прие? — попита Лин. Отново й беше трудно да свърже чутото с онзи Мат Адамс, когото беше познавала.

— Какво друго ми оставаше? — попита той. — Разведохме се, ти ми каза, че трябва да си намеря посока в живота, както ти — с твоята работа. Появи се възможност и аз се възползвах.

Лин кимна — съжаляваше, че отчасти е била отговорна за решението му.

— Продължавай — нежно го подкани тя.

— Ами, работих с Вълците години наред, станах най-добрият в отряда — успехите ми нямаха аналог. Но един ден всичко се промени.

Лин видя погледа му — измъчен, виновен, изтерзан, но не каза нищо. Знаеше, че той ще продължи, щом е готов.

— Получихме сведения за група контрабандисти на деца. Знаехме за тях, прекарваха деца през границата вече няколко месеца, но не успявахме да ги хванем. Този път ни съобщиха марката и модела на камиона им и разбрахме, че са ни в кърпа вързани. — Погледът му се отклони встрани, изгубен в миналото. — Деветдесет и пет километра следвахме камиона през териториите на тохоно о’одхам и накрая го открихме, само на шестнадесет километра от границата. Беше празен, изоставен в пустинята, в жегата. Доближихме се внимателно, очаквахме контрабандистите да побегнат, но когато погледнахме в кабината, там нямаше никого. Следите в пясъка издаваха, че шофьорите са си тръгнали предишната нощ, може би дори предишния ден. Камионът стоеше там от двадесет и четири, може би дори тридесет и шест часа. — Адамс млъкна за момент и си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Заобиколихме, за да проверим какво има отзад, но вече знаехме, заради миризмата. Трупове. — Той затвори очи в опит да прогони спомена. — Зад вратите ни чакаше кошмар. Шейсет и седем деца, някои само на три години, натъпкани в задната част на камиона, без възможност да се движат, изоставени, за да умрат насред пустинята. Лятото беше в разгара си, температурата вътре сигурно е достигала шейсет и пет градуса. Камионът не се проветряваше. Били са обречени.

Когато си спомни ужаса, разкрил се пред него при отварянето на вратите, по бузите му потекоха сълзи.

— Бяха мъртви — всичките, до едно. Бяха умрели от горещината и от задушаване. Представяш ли си какво им е било? Затворени в тази пещ, без да могат да излязат, а до тях, над тях и под тях умират хора. Навсякъде имаше следи от диария и повръщано, бяха издраскали вътрешността на камиона в опитите си да се измъкнат. — Адамс избърса сълзите си и погледна към Лин. — Знаеш ли защо контрабандистите са ги оставили там? — Лин поклати глава. — Защото разбрали, че Вълците ги преследват. Решили, че няма да се измъкнат, зарязали камиона и избягали пеша. Заради нас.

Той сведе поглед, твърде разстроен, за да продължи. Лин го притисна към себе си и топлината на телата им й внуши уют и сигурност.

— Нищо не си можел да направиш — тихо каза тя, макар да знаеше, че така няма да го успокои.

— Можех да открия камиона по-рано — моментално отвърна Адамс. — Предполагаше се, че съм най-добрият, а се провалих. Провалих се ужасно, а всички те са мъртви, защото не бях достатъчно бърз, достатъчно добър. Опитах се да продължа работата си, но скоро след това започнаха да ме мъчат лоши сънища. Влошаваха се все повече и повече, превърнаха се в кошмари и скоро ме беше страх да легна да спя. След известно време изобщо не можех да работя. Бях… повреден. Накрая ме уволниха и се върнах в резервата, оттогава едва свързвам двата края. — Адамс взе ръцете на Лин в своите и се вгледа в дълбоките й бляскави очи. — Може би не си даваш сметка за това, но ти ми даде причина да живея — каза накрая той. — Благодаря ти.

Сърцето на Лин подскочи в гърдите й. Беше изложила живота му на опасност, а той й благодареше? И по нейните бузи рукнаха сълзи и тя осъзна нещо, което не искаше да признае. Все още го обичаше и беше сигурна, че и той още я обича.

Докато голите им преплетени тела се притискаха едно към друго, Адамс изтри сълзите й, приближи лице и докосна устните й със своите. Отначало просто проверяваше реакцията й, но тя отвърна на целувката му с неочаквана страст. Съзнанието, че желанието е взаимно, успокои и двамата и те се отпуснаха напълно и влязоха в идеален синхрон, а натрупаните през последните няколко дни стрес и адреналин се превърнаха в страст и телата им налучкаха ритъм, който смятаха, че отдавна са забравили. Накрая Лин зарови лице във врата на Мат и напрежението ги напусна едновременно в поток от сладко, прелестно облекчение.

20

Два дни по-късно Адамс и Лин най-сетне пристигнаха в градчето Наска. Изминаха по-голямата част от пътя до Арекипа през втората нощ, а през деня се наложи отново да се скрият. На следващата нощ най-накрая стигнаха. Намирането на транспорт до Наска не им отне много време — просто обикаляха града, докато стигнаха до Магистрала N1, която водеше на север, и се качиха на автостоп.

Шофьорът на големия камион пътуваше към Лима и ги остави в едно прашно малко градче точно на разсъмване. Мястото беше неприветливо — едноетажните къщи и магазини бяха издигнати в скована решетка насред пустинната пампа, в сянката на издигащите се високо зад тях планини. Въпреки че градчето не беше нищо забележително, Лин здраво стисна ръката на Адамс, докато наблюдаваха как слънцето бавно изгрява над заснежените върхове в далечината, а бледият му розово-червен блясък разпръсква топлина из долината.

Гледаха заедно, ръка за ръка, потънали в мълчание за няколко дълги прекрасни минути, за миг забравили всичките си тревоги благодарение на величествената красота на природата.

Когато слънцето най-сетне се издигна над планинските върхове, Адамс се обърна към Лин.

— Къде ще търсим Баранели? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна — смутено отговори тя, — но мисля, че имам добра представа.

Хотел „Знаците в Наска“ на „Хирон Болониеси“ се намираше само на пет минути от всеизвестните знаци в Наска, което обясняваше популярността му сред туристите, астрономите, изследователите и любителите на конспиративни теории.

Знаците за пръв път били забелязани през 1939 г., когато американски учен на име Пол Козок прелетял над пустинната брегова линия с малък самолет. Дотогава се смятало, че знаците са част от своеобразна напоителна система, но Козок, специалист по напояване, бързо опровергал това обяснение.

Полетът му случайно съвпаднал с лятното слънцестоене и скоро той открил, че линиите на залеза са успоредни с очертанията на огромна птица, изрисувана в пясъка. Затова той нарекъл местността „Най-големият учебник по астрономия в света“.

След Козок една млада немска математичка на име Мария Райке прекарала следващите пет десетилетия в изследване на областта и заключила, че грандиозните рисунки са астрономически календар, дело на културата наска, който може би е бил и тяхното послание до боговете.

Рейке дълги години живяла в хотел „Знаците в Наска“, тогава известен като „Хотел Туристас“, и всяка вечер изнасяла четиричасови лекции за археологическия феномен.

Баранели я бе споменавал на Лин в „Харвард“ и тя беше сигурна, че при престоя си в Наска той не би отседнал никъде другаде. Така или иначе нямаше много други възможности.

Адамс и Лин минаха край окосените ливади и малките палмови дървета, влязоха в боядисаното в бяло фоайе на хотела, построено в колониален стил, и се упътиха право към рецепцията. Като се опитваше да не изглежда твърде притеснена заради липсващия зъб и разчорлената си коса, тя тръгна с усмивка към рецепционистката.

— Добър вечер — учтиво поздрави тя, — говорите ли английски?

Момичето кимна.

— Да, малко.

— Чудесно — каза Лин. — Ние сме преподаватели от „Харвард“, имаме среща тук с професор Баранели за закуска, но май малко сме подранили. Може ли да го изчакаме?

Рецепционистката изглеждаше смутена.

— Искате срещнете с професор Баранели за закуска?

— Точно така — потвърди Лин.

— Много съжалява, професор Баранели не тук.

— Не е отседнал тук, така ли? — доста разтревожено попита Лин.

— О, не, тук е отседнал, просто вече си тръгнал.

— Тръгнал си е? — повтори Лин. — Къде отиде?

Момичето посочи към пътя зад окосената ливада.

— На пистата отсреща — каза тя. — Ако побърза, може стигнете, преди той излети.

След по-малко от две минути Адамс и Лин отново пресякоха „Хирон Болониеси“, бързо преминаха под металната арка, излязоха на студената писта и хукнаха към малкото летище.

Погледнаха нагоре и видяха два малки самолета с перки, които се носеха сред облаците. Дали Баранели беше в един от тях? Из хангарите наоколо бяха пръснати още поне дузина самолети, три от които изглеждаха готови за полет. Макар и съвсем малка, пистата изглеждаше необикновено натоварена.

Адамс тъкмо посягаше към вратата на летището, когато Лин го дръпна за ръкава.

— Мат! — възбудено каза тя и посочи към един от трите самолета, които тръгваха към пистата. — Ето го!

Той погледна, накъдето сочеше тя, и видя леко пълен мъж с оредяваща коса, силен тен, очила със стоманени рамки, старомодна сиво-кафява риза и шорти. Тъкмо се готвеше да се качи в едно от самолетчетата.

— Професоре! — извика Лин от другия край на пистата.

Мъжът се обърна към нея — изражението му издаваше досада, смесена с любопитство. Когато тя му махна и отново извика, професорът я разпозна и едрите му черти се озариха от усмивка. Той направи знак на пилота да спре самолета и буквално хукна към нея.

— Лин! — възкликна той с поривист италиански акцент. — Какво правиш тук, за бога?

— Нуждаем се от помощта ви — прямо отвърна тя.

След моментно колебание Баранели се усмихна.

— Разбира се, ще ти осигуря всичко, което ти трябва. Само че ще трябва да говорим в самолета — каза той и тръгна обратно. — Условията са идеални, но имаме само още един час.

Лин погледна към Адамс и простена. „Пак ли във въздуха?“ Само това й липсваше. Въпреки това последва Баранели в малкия самолет с надеждата, че веднъж — поне веднъж — ще успее да се приземи нормално.

— През по-голямата част от годината трябва да излетиш късно сутринта или късно следобед, през останалото време има мъгла — обясни Баранели, когато чесната се отдели от пистата и се издигна високо в редкия утринен въздух. — Аз обаче открих, че най-хубаво е рано сутрин. Вече летях петдесет пъти и все още съм изумен, казвам ви.

Лин и Адамс кимнаха. Лин знаеше, че старият й приятел е огън и жупел, особено когато говори за работата си. Щеше да й коства сериозни усилия да насочи разговора в желаната посока. Точно когато се канеше да заговори, Баранели я прекъсна.

— Преди виждали ли сте знаците от въздуха? — попита той гостите си.

Адамс и Лин поклатиха глави.

— Не? — доволно възкликна Баранели. — Е, значи ударихте кьоравото! А и има ли по-подходящ водач от мен? Ако сте късметлии — добави той и им намигна, — може дори да споделя теориите си с вас.

Баранели беше като машина — водеше си записки в тефтер с подгънати ъгълчета, правеше снимки с висока резолюция и всякакви сложни изчисления, и едновременно с това ентусиазирано разказваше историята на знаците по-добре от всеки професионален гид.

— Не е ли невероятно? — попита той, при това не за първи път. — Оттук знаците и геоглифите изглеждат безполезни, сякаш просто пресичат пампата без никаква мисъл, някои са издълбани сръчно, други — грубо. Каква бъркотия, а? Но ако се доближим — продължи той и кимна на пилота, който започна да се спуска към пустинната равнина, — красотата на замисъла си личи ясно. Виждат се клиновете — каза той и им посочи големите трапецовидни форми, някои от които се простираха на седемстотин и шейсет метра, — пресечени от самите линии, съвършено прави, с дължина до четиринадесет километра и четиристотин и осемдесет метра. Има спирали, триъгълници, кръгове, списъкът е безкраен. Знаете ли колко общо са геометричните фигури?

Лин поклати глава.

— Боя се, че не.

— Някъде около деветстотин. Деветстотин! Можете ли да повярвате? Направо е невероятно. Ами силуетите? — продължи Баранели, потънал в свой собствен свят. — Има около седемдесет биоморфни — животни и растения, включително няколко добре известни примера. Колибрито, чаплата, кондорът, кучето, ръцете, паякът, пеликанът, маймуната — изброяваше той, като подчертаваше всяка дума, посочвайки към съответния геоглиф.

Адамс и Лин осъзнаха, че се взират възхитено в рисунките, скупчени заедно в единия край на просторната равнина, чиято площ според Баранели беше близо петстотин и осемнадесет квадратни километра. Размерът на формите беше смайващ. Адамс прецени, че дължината на пеликана сигурно е почти триста метра.

— А ето го и моят любимец — с усмивка продължи Баранели. — Астронавтът.

Адамс и Лин надникнаха от прозорците на самолета и видяха фигура, издълбана в склона на малък хълм. Слънцето я осветяваше чудесно и те ясно видяха мъж с нещо като шлем, вдигнал ръка за поздрав. Но към кого? Към какво?

— Е? — попита Баранели, явно развълнуван. — Какво ще кажете?

— Определено е интересен — отвърна Лин. — Какво е предназначението му?

Баранели се извърна от прозореца и вдигна вежди.

— А! — възкликна той. — Това е въпросът! За какво служат тези рисунки, която и да е от тях? Какво мислите? — попита професорът, сякаш изпитваше студентите си.

— През годините са възникнали различни теории — започна Лин, — като се започне с тази на Козок, който смята, че това е астрономически календар. Компютърното моделиране обаче доказа, че става дума просто за случайни съвпадения.

— Точно така — съгласи се Баранели и кимна. — Друго?

— Ами, смятам, че основната теория е, че са религиозни пътеки, свързани с култове, посветени на водата или плодородието.

— Да, много хора са на това мнение — потвърди професорът. — Етнографските и историческите данни сочат, че обожествяването на планините и водните източници е било в основата на древните религии и култури в Наска. Следователно знаците могат да бъдат възприемани като свещени пътеки, които водят вярващите към места, където да почитат тези божества.

— Много хора са на това мнение… освен вас? — опипа почвата Лин.

Баранели се разсмя.

— Освен мен, това е сигурно!

— Какво мислите тогава? — попита Адамс.

— Време е да кацаме — отговори Баранели. — Ще продължим разговора си, докато обядваме, надявам се?

21

Час по-късно Баранели и двамата му гости се разположиха на неговата маса в хотел „Знаците в Наска“, а той си сипа чаша кианти и продължи лекцията си.

— Чували ли сте теорията за древния астронавт? — попита той.

Лин кимна и отпи глътка вода.

— През шейсетте години на миналия век Ерих фон Деникен изказва предположението, че правите линии са писти за извънземни космически кораби. Всъщност според него цялата долина е нещо като гигантско летище.

— Точно така — каза Баранели, — въпреки че не сме сигурни дали повърхността е била достатъчно здрава, за да поеме тежестта на чести кацания. Той обаче има интересни теории и за останалите геоглифи и твърди, че наските са ги нарисували, след като извънземните заминали и се върнали на родната си планета.

— Защо им е да го правят? — попита Адамс.

— По целия свят са документирани подобни рисунки — обясни Баранели. — Тъй наречените „карго култове“ възникват, когато местното население бъде посетено от по-напреднала култура, припише й свръхестествени качества и започва да възприема гостите и тяхното „карго“ като богове. Множество такива култове възникнали в югозападната част на Тихия океан след Втората световна война, когато американците и японците използвали островите там за военни бази и разтоварвали огромни количества стока. Когато след войната базите затворили, а доставките секнали, местните се опитали да предизвикат нови, като построили груби имитации на писти, самолети и радиоапаратура и ги обожествили.

— И Деникен е смятал, че същото се е случило и тук? — попита Адамс.

— Да, и не е спрял дотам. Вярвал, че религията по целия свят съществува, за да почита извънземни, които посетили земята, удивили примитивния човек с технологиите си и си тръгнали, а той трябвало да измисли свръхестествени обяснения за видяното.

— Вие се шегувате — скептично отвърна Адамс. — Значи Господ е бил извънземно?

— Една от главите, написани от Деникен, вероятно точно тази, която го е направила известен, е озаглавена „Бог астронавт ли е бил?“ — с усмивка обясни Баранели.

— И с какви доказателства е подкрепил това твърдение? — попита Адамс, все така скептично настроен.

— Трябва да разберете, че през годините такива твърдения са изказани не само от Деникен, а от много астрономи, астрофизици, историци, философи и кой ли още не. Според тях съществуват много доказателства за тази теория, но други биха казали, че става дума просто за странни аномалии.

— Какви аномалии? — попита Лин, все още търсейки връзка между нейното собствено откритие и тези приказки за древни извънземни.

— Една такава аномалия са знаците в Наска — откъде са дошли, кой ги е измислил и с каква цел? Дали фактът, че се виждат само от въздуха, сочи, че са създадени за очите на разумни същества, които се придвижват по въздуха? И откъде биха се взели тези летящи машини толкова отдавна? Именно това е аномалия — нещо, което не се вписва в историческите и археологическите ни познания. Какво друго ли? — продължи Баранели, преди Адамс или Лин да успеят да отговорят. — Карта от шестнайсети век, открита в руините на двореца Топкапъ в Истанбул, където Антарктида е нарисувана така, както би изглеждала, ако не беше покрита с лед — състояние, в което не е била от петнадесет милиона години. Това копие на карта от преди милиони години ли е, или адмиралът от шестнайсети век е имал достъп до сателитен анализ и радар, който прониква в земята? Ако е така, откъде може да е дошла такава технология? Съществуват и различни древни рисунки, които наглед изобразяват извънземни посетители или астронавти с шлемове, също като геоглифа, който видяхме току-що. Говорим за пещерни рисунки в африканска Сахара, храмовете на маите в Мексико и навсякъде из земите между тях — Зимбабве, Южна Африка, Русия, Вал Камоника в Северна Италия, Узбекистан и така нататък. Все същите изображения — човекоподобни фигури със странни дрехи и шлемове. Дърворезбата от Храма на посвещенията в Паленке, Мексико, например, ясно изобразява прилична на астронавт фигура, седнала на контролния пулт на мъничка ракета. Това може ли да бъде обяснено по стандартния начин?

Баранели отпи голяма глътка от виното, преди да продължи:

— Ами другите мистерии, например календарът на маите, който от хиляди години предвижда слънчевите затъмнения? Откъде са взели технологията, нужна, за да изчислят тези неща? В Ирак са били открити древни електрически батерии, в Асирия — кристални лещи на девет хиляди години, в един двор в Делхи — железен стълб, който за четири хиляди години не е ръждясал, а в Перу — гранитен блок с тегло хиляда тона, обърнат наопаки. Кой би могъл да обясни тези неща? Да не забравяме и Голямата пирамида в Куфу и заобикалящите я храмове, Големия сфинкс и т.н. Знаем ли, дори в днешно време, как са били построени? Или защо? Голямата пирамида е изградена от над два милиона каменни блока, някои от които тежат по седемдесет тона. Тя е най-прецизно разположената постройка, съществувала някога, гледа към истинския север с отклонение от само една двадесета от градуса и се намира точно в центъра земната маса. Външните камъни са били полирани и изравнени с точност до две стотни от сантиметъра и са се виждали от Израел, може би дори от Луната. Защо? Отговорът е, че просто не знаем. Знаем само, че тези аномалии съществуват и изискват обяснение.

— И извънземните са подходящо такова? — попита Адамс.

— Защо не? Хората твърдят, че те ни посещават и днес, защо да не са идвали и преди хиляди години?

Баранели виждаше неверието в очите на Адамс и Лин и макар че самият той не беше поддръжник на тази теория, знаеше, че тя не бива да бъде отхвърляна с лекота.

— Някои хора — продължи той — възприемат информацията в религиозните текстове като пряко доказателство за извънземни посещения.

— Продължете — подкани го Адамс, все още недоверчив, но любопитен.

— Никога ли не ви е идвало на ум, че в основата на повечето религии лежат твърде сходни писания? Древните шумери, египтяните, римляните, гърците, Старият и Новият завет — в основата си те са почти идентични. Къде е възникнала културата — науката, математиката, агрикултурата, писмото?

— В Шумер — отговори Лин.

Баранели щракна с пръсти.

— Именно! — каза той. — След милиони години бавна и мъчителна еволюция внезапно наблюдаваме стремителен напредък. Изведнъж — в еволюционно отношение — напояваме земята, строим храмове, правим сложни математически изчисления, четем, пишем. Какво точно е станало в Древен Шумер? Някои хора твърдят, че именно там извънземните ни посещават за пръв път и засяват семената на модерната ни цивилизация. Ние на свой ред им приписваме свръхестествен произход, което дава начало на организираната религия. При това положение „боговете“, които слизат от небето в огнени колесници, не са сънища, видения или метафори, а извънземни, посетили земята с космически кораби. Само че как древните хора биха могли да обяснят това? Така религията възниква в Шумер и се разпространява из целия регион, първо до Египет, после до Израел, а накрая обхваща целия свят, включително Индия, Рим и Гърция. Местните народи я променяли, но в основата си тя съвпадала с разказите на шумерите за извънземните визити и технологии.

— И бог наистина е бил астронавт? — попита Адамс, все още със съмнение.

— Кой знае? Теория е, нали? Приказка. Не повече или по-малко убедителна от останалите, по мое мнение.

— Е, Фабрицио — каза Лин, — и ние открихме една аномалийка.

— Четиридесет хиляди години?! — възбудено попита Баранели.

— Поне така изглежда. По-голямата част от доказателствата очевидно вече са унищожени.

— Кога е възникнала цивилизацията в Шумер? — попита Адамс.

— Около три хиляди и осемстотин години преди Христа — незабавно отговори професорът. — Преди горе-долу шест хиляди години.

— Имате ли някакви теории за напреднали култури, съществували преди четиридесет хиляди години? — настоя Мат.

— Може би започналият в Шумер цикъл не е бил първият път, когато се случва такова нещо — несигурно каза Баранели.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лин.

— Искам да кажа, че ако извънземни същества са посетили земята и са дали началото на човешката цивилизация три хиляди и осемстотин години преди Христа, е възможно същите същества или друга група, от съвсем друга част на Вселената, да са идвали преди четиридесет, петдесет или дори сто хиляди години. Не можем да изключим това. Или човечеството само е разработило тази технология през онзи период, без помощ отвън.

— И после? — попита Адамс.

— После е било унищожено като Атлантида. От някой глобален катаклизъм, който е изличил човешкия род. Може би малки групи са оцелели, но поради условията на планетата са се върнали назад към природата и, така да се каже, станали по-примитивни, за да оцелеят.

— Като Атлантида ли? — попита Адамс. — Да не би да твърдите, че Атлантида е съществувала?

— Не — бавно отвърна Баранели, като внимателно подбираше думите си. — Твърдя, че почти всяка модерна култура си има своя собствена праисторическа легенда за напреднала цивилизация. Дали е съвпадение, или тези митове се коренят в реалността? Тялото, открито от Лин, определено сочи, че това е така, не смятате ли? — попита Баранели и вдигна вежди. — Вземете предвид и разпространеността на легендите за древното наводнение. В християнските култури знаем най-вече за Ной и Потопа, но и тази история може да бъде проследена до древния шумерски фолклор. Много уважавани учени действително вярват, че е имало такава катастрофа между дванайсет хиляди и десет хиляди години преди Христа. Това обаче е само пример, за да ви покажа, че може и да е вярно. Древните хора може би са били сполетени от други бедствия — метеоритен удар, вулканични изригвания и какво ли не. Важното е, че определено е възможно цивилизация, дори по-напреднала от нашата, да е населявала земята, но е била напълно унищожена. Не сте ли анализирали ДНК пробите?

— Не, не още. Надяваме се да го направим в Щатите, ако успеем да се върнем.

Баранели кимна дълбоко замислен.

— Значи тялото може би дори не е хомо сапиенс — каза той. — Може би е друго разклонение на рода, което по някаква причина се е развило много повече от нас. Може би заради зависимостта им от технологията катастрофата ги е поразила много по-жестоко и те са измрели, а ние сме успели да се доберем до върха.

Лин и Адамс се спогледаха. Друго разклонение на човешкото семейство? Дори не се бяха замислили за тази хипотеза, а за Адамс тя беше много по-убедителна от възможността Лин да е открила извънземен или пътешественик във времето — другите две обяснения за древния труп.

— Според мен трябва да изследвате пробите веднага — обяви Баранели. — Така ще разберем с какво си имаме работа.

— Затова трябва да се върнем в Щатите — съгласи се Адамс. — За да анализираме доказателствата и да разберем какво, по дяволите, става.

Баранели кимна.

— Ще бъде опасно, приятели мои. Очевидно е, че тялото е важно за някого и че той няма да спре пред нищо, за да опази тайната си.

— За това сте прав — каза Адамс. — Според мен става дума за правителствени интереси на високо ниво и с достатъчно власт, за да могат да протягат ръка и през южната граница.

— Ако такива хора пазят тайна, значи си струва да я научим, нали? — попита Баранели, усмихна се палаво и им намигна. Отпи отново от виното и погледна право към Адамс и Лин. — Такава помощ ви трябва, нали? Искате да знаете дали мога да ви върна в САЩ, без да ви открият?

Двамата кимнаха и загледаха как Баранели отново пълни чашата си и изпива половината на една дълга, мързелива глътка.

— Само ако смяташ, че можеш да го направиш, без да се изложиш на опасност — сериозно добави Лин.

Баранели махна с ръка.

— Не се тревожете за това — каза той. — Мисля, че мога да ви помогна, и съм сигурен, че няма да се изложа на никаква опасност. Пък и какво е животът без малко вълнение? — Той допи чашата си. — Ще се върнете в САЩ до утре, обещавам. Само обещайте на мен, че ще ми кажете какво сте открили.

— Ще ти кажем, Фабрицио — съгласи се Лин. — Освен това ще открием кой стои зад всичко това — каза тя и хвана Адамс за ръцете. — Омръзна ми да бъда жертва — продължи Лин и Мат се стресна от решителността в очите й. — Мислят, че сме мъртви, че са спечелили. Е, ние ще разберем кои са и ще пренесем войната в техния лагер.