Произход

1

За пръв път, откакто се помнеше, Стивън Джейкъбс се вълнуваше. Живееше като Джейкъбс от няколко десетилетия и вече не мислеше за себе си като за Чарлз Уитуърт. Въпреки това беше именно Чарлз Уитуърт, първороден син на Бенджамин и Мери Уитуърт, и най-ранният му сблъсък с живота беше Втората световна война. Беше правил какво ли не, беше виждал какво ли не. Това обаче щеше да надмине всичко досега.

Нямаше търпение да се запознае с анунаките и не споделяше нито едно от съмненията, които Адамс и Едуардс се бяха опитали да му внушат. Те щяха да изпълнят тяхната част от споразумението, разбира се, че щяха — та той вече беше безсмъртен. Истинската причина да им вярва обаче — поне засега — беше, че анунаките се нуждаеха от него и от избраните му колеги.

Въпреки технологичния им напредък анунаките не бяха живели на истинска планета от няколко хиляди години. Умовете им бяха силни, но телата им бяха слаби и щяха да се нуждаят от съдействие, ако искаха наистина да поробят останалата част от човечеството. Смъртоносният вирус нямаше да свърши цялата работа и оцелелите трябваше да бъдат открити, заради което щеше да бъде пощадена и цялата Алфа бригада. Задачата на билдербергите беше да използват многото си таланти и да примамят оцелелите, за да може бригадата да ги залови. Тази физическа задача вече просто не беше нещо, с което анунаките биха могли да се справят. Разполагаха с технологията, която им беше нужна, за да построят всякакви роботизирани и кибернетични решения, разбира се, но нямаха място за това, което именно беше причината да се върнат на Земята.

Именно затова Джейкъбс изобщо не възразяваше да им повярва напълно след завръщането им. Не се и съмняваше, че те щяха да се опитат да се отърват от него и от съюзниците му при първа възможност, но за краткото време, което имаше, смяташе да стане незаменим за тях и беше уверен, че може да успее. Освен това имаше друг, по-амбициозен план, но избягваше да мисли често за него поради телепатичните способности на анунаките. През годините се беше научил да ги заобикаля донякъде. Беше разбрал, че мислите или думите трябва да бъдат напълно оформени, за да могат да ги интерпретират, и затова когато мислеше за нещо, което не искаше да узнаят, никога не позволяваше на идеите да се развият в ума му докрай. Приличаше на опит да видиш нещо в тъмното — вместо да го гледаш директно, му хвърляш коси погледи и оставяш периферното си зрение да го долови.

По тази причина крайният план на Джейкъбс не беше известен на анунаките и въпреки че той нямаше гаранции, че ще го реализира, определено смяташе, че си струва да опита в подходящия момент. Засега обаче просто се наслаждаваше на очакването, докато пътуваше по тъмните улици на Женева. С колегите му отново бяха Стоте, след като търговецът на диаманти, милиардерът Сол Рубино, прие поканата му. Кацнаха на летището късно предишната вечер и решиха да прекарат нощта в „Пале Гранде“, който гледаше към езерото, направило града толкова известен.

Уесли Джоунс беше останал във Вашингтон, за да се опита да забави разследването на катастрофата до дома на Джейкъбс, но щеше да дойде в Женева навреме за пристигането на анунаките. През годините Джейкъбс беше започнал да разчита на Джоунс и се надяваше, че той ще успее.

Останалите от билдербергската стотица сега напускаха града с ескорт по автострадата, която минаваше през прекрасните подножия на планините в далечината и пътуваше към ЦЕРН, организация, чието основаване бе подпомогнал самият той именно с целта да доведе анунаките обратно на Земята.

Филип Месие се беше присъединил към тях в хотела и докато вечеряха омари и пиеха „Дом Периньон“, той съобщи на групата, че устройството ще бъде готово до следващия следобед. Засипаха го с овации и вдигаха тостове, а Месие едва се държеше на краката си.

Докато първите проблясъци на зората надничаха иззад планините, Джейкъбс се отпусна в дълбоката кожена седалка на огромната лимузина „Ролс Ройс“ и отпи от сутрешния си коняк. Докато вдигаше чашата към устните си, телефонът му иззвъня и той бързо го извади от джоба си. Видя кой е и веднага вдигна, а кръвта се смъкна от лицето му.

Полковник Кейнс не искаше да се стига до това обаждане, но беше по-добре да съобщи сам на Джейкъбс, отколкото той да научи от друг източник, което положително щеше да стане до сутринта.

— Господин Джейкъбс — нервно започна той, — боя се, че имам лоши новини.

Джейкъбс внимателно изслуша разказа на Кейнс за случилото се през последните няколко часа.

— Имате ли изобщо някакви следи?

— Не, сър — призна Кейнс, доволен, че не е в една стая с Джейкъбс. — В момента нямаме представа къде може да са отишли, но правим всичко възможно да ги открием.

За момент Джейкъбс беше готов да кресне на Кейнс заради некадърността му и да го заплаши с мъчения и смърт заради провала на мисията. След това като нищо щеше да натроши телефона на парченца. Вместо това той просто бавно затвори капачето, прекъсвайки връзката, без да каже и дума, успял да овладее емоциите си. Нямаше смисъл да крещи на Кейнс. Каква полза имаше от това сега?

Адамс и Едуардс бяха умни и по-опасни от всякога. Защо им разказа всичко в лабораторията? Беше се поддал на гордостта си, ето защо. Със сигурност беше достатъчно възрастен, за да знае, че не бива да го допуска, но също както нямаше смисъл да крещи на Кейнс, нямаше смисъл и да съжалява. Вместо това, докато лимузината се носеше по гладките швейцарски пътища, той се замисли как ли са успели да се изпарят. След няколко секунди скочи от мястото си и сграбчи телефона, за да се обади на Кейнс.

Кейнс видя, че се обажда Джейкъбс, и с нежелание отговори.

— Да, сър? — предпазливо каза той.

— Кейнс, провери ли във вътрешността на базата? — възбудено попита Джейкъбс.

— Простете, сър, какво имате предвид?

Джейкъбс въздъхна с досада.

— Имам предвид претърси ли вътре в проклетата база? — почти изкрещя той.

— Ами… не, сър — отговори Кейнс. Никога не му беше хрумвало, че бегълците са проникнали вътре в базата.

— Е, претърси веднага! — нареди Джейкъбс. — Ако не можете да ги откриете извън оградата, значи са вътре!

Адамс погледна през прозорчето до себе си, взря се в гъстите облаци, които скриваха Атлантическия океан, и си позволи да се отпусне мъничко. Полетът от летище „Рино-Тахо“ до Цюрих продължи шестнадесет часа и му позволи да си почине.

Идеалният вариант беше директен полет до Женева, но международните летяха до Цюрих, откъдето трябваше да си осигурят по-нататъшен транспорт. Щом научеше за бягството им, Джейкъбс и без това щеше да нареди да проверяват пристигащите в Женева, така че може би беше по-добре, че кацаха в Цюрих. Нямаше да им отнеме много време да стигнат до Женева с бързия влак, а и на гарата беше по-лесно да пристигнат незабелязано.

За да избегнат нежелано внимание, четиримата седяха далеч един от друг и Адамс дори нямаше с кого да разговаря. Самолетното списание го занимава само няколко минути, а посредствените филми, които предлагаха, не го заинтересуваха. Единствено мислите му правеха компания. Даде си сметка, че това не е нещо лошо. Дълги години беше живял само така.

Опита се да обмисли какво ще правят, щом стигнат в Цюрих. Бяха решили, че Айита и Стивънфийлд ще слязат първи, за да проверят дали наблюдават летището и да отвлекат вниманието на хората, които може би ги чакаха там. С Лин щяха да ги последват, ако хоризонтът се окаже чист. Щяха да минат през паспортния контрол един по един и да вземат отделни таксита до градския площад. Там щяха да се срещнат и да стигнат пеша до гарата, за да си купят билети до Женева с пари в брой.

Щом пристигнеха, нещата щяха да се усложнят — Адамс знаеше това, но колкото и да се стараеше да го обмисли логично, умът му постоянно се връщаше към Лин. Евелин Едуардс, бившата му съпруга и майка на все още нероденото му дете. Тъй красива, интелигентна и изобретателна, и то дълги години след първата им среща. До известна степен не можеше да повярва, че изобщо се е влюбила в него.

Той все още я обичаше, знаеше го със сигурност и от години това беше част от проблемите му — фактът, че още е влюбен в нея. Това се отразяваше на останалия му живот, правеше го неспособен да продължи напред. А сега тя беше бременна, щяха да си имат дете. Адамс просто не знаеше какво да чувства. До голяма степен беше почти неописуемо щастлив — щеше да има детето, което винаги бе искал, с жената, която винаги бе искал, но конфликтът също беше дълбок. Предвид всичко, което ставаше, какво щеше да се случи с бебето? Дали изобщо ще се роди, или човечеството щеше да бъде изтрито от лицето на Земята преди този прекрасен ден?

Тежестта на надвисналата отговорност се стовари отгоре му. От него зависеше да се увери, че това никога няма да се случи, също както бе зависило от него да стигнат до онзи проклет камион в пустинята. Той обаче си обеща, че сега няма да се провали, каквото и да му струва.

2

Джейкъбс се намираше в подножието на хълма, само на десет километра от прочутия Голям адронен ускорител в ЦЕРН, когато се обади Кейнс, чийто тон вече беше по-оптимистичен.

— Прав бяхте, сър — възбудено каза той.

— Открихте ли ги? — веднага попита Джейкъбс.

— Не точно, сър — отвърна Кейнс и нервността му отново пролича. — Исках да кажа, че наистина са се върнали в базата, но са заминали преди няколко часа.

— И как, по дяволите, са постигнали това? — почти избухна Джейкъбс.

— Прегледахме записите от всички камери за наблюдение из цялата база и макар че са малко мрачни и размазани, се изясни, че са се промъкнали на борда на „Джанет“ полета до „Маккарън“ в шест часа.

— Сигурно се шегуваш. И къде са сега?

— Все още разследваме, сър. Камерата на летището е заснела как слизат от самолета и избягват в паркинга. С помощта на камерите за трафик ги проследихме до хотел „Луксор“ и казиното. Изглежда са се обадили от телефонен автомат до слот машините, в момента проучваме това. Сигурни сме, че скоро ще ги хванем, след като вече тръгнахме по следите им.

— Добре — каза Джейкъбс. — Дръж ме в течение.

Адамс бавно се движеше по бабуните с джипа „Тойота Ленд Круизър“, като взимаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колата явно не можеше да развие повече.

Едва виждаше и не искаше да излезе от пътя и да катастрофира. Погледна през прозореца към изгарящото слънце и отклони поглед. Главата го болеше почти до агония. Отби встрани от пътя, но това беше безполезно. Следваше камиона от три дни, без да успее да се доближи. Имаше нужда от почивка, само половин час, за да поспи. Беше изживявал този момент много пъти, знаеше какви ще бъдат последствията, ако заспи, и въпреки това нямаше сили да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме поне веднъж, поне този път. Само че беше толкова изморен…

Сега беше в пустинята и вървеше по следите от гуми, които се бяха отклонили от пътя само на половин километър от мястото, където беше спрял да почине. Слънцето се беше снишило, бяха минали няколко часа. Той се прокле, наясно бе какво означава това. Щеше да открие камиона както хиляди пъти досега, да отвори вратите, надявайки се, че този път ще бъде различно. Нямаше да бъде различно, в задната част на нетърпимо горещия камион все така щяха да гният същите мъртви тела, мъртви, защото той не успя да остане буден.

Въпреки това упорстваше, заклещен в съня, отразяващ събитието, което бе унищожило живота му. Следва дирите още километър и половина през прашния терен, докато откри камиона, изоставен под умиращите лъчи на следобедното слънце. Доближи се и веднага разбра, че този път нещо е различно. Какво ли беше? Опита се да помисли, да прочисти мъглата в главата си.

Миризмата! Нямаше я! Дали бяха още живи? Той хукна към задните врати и възбудено ги отвори. Те бяха вътре — десетки деца, замаяни и изгладнели, но все още живи! Погледнаха го с почуда и сякаш се умножиха, станаха стотици вместо десетки, а после хиляди, докато накрая бяха толкова, колкото са песъчинките в пустинята и във видението му нямаше място за нищо повече.

Тогава чу тиктакане и обърна глава към него. На стената на камиона имаше малък часовник, който отброяваше секундите, и Адамс инстинктивно разбра, че това е времето, което остава на децата, преди да умрат. Той веднага тръгна напред, но един глас го спря.

— Мат! — повика го Лин и той моментално извъртя глава към звука.

Тя стоеше там с новородено бебе — неговото бебе — в ръце. Намираха се на ръба до скала и всеки миг щяха да паднат.

Той погледна към часовника на стената на камиона. Десет секунди. Погледна към Лин и детето. Тя се подхлъзна, към пропастта се посипаха камъчета и тя изгуби равновесие. Адамс замръзна в момент на нерешителност. В камиона имаше хиляди, милиони хора, които чакаха да ги спаси. На скалата стоеше жената, която обичаше, и собственото му дете, част от него, получило живот благодарение на любовта им. Как да постъпи? Как би могъл да спаси всички във времето, с което разполагаше? Трябваше да направи нещо, но не успяваше да помръдне, просто не знаеше накъде да се обърне.

Разнесе се аларма и той се обърна към камиона, после Лин изписка и той се обърна към скалата. С бебето полетяха към бездната, той отвори безмълвно уста и хукна към тях, но го спряха крясъците на милиони агонизиращи хора. Слънцето над него сякаш нарастваше и се приближаваше, все по-голямо и по-голямо, все по-горещо и по-горещо, докато той нито виждаше, нито усещаше нещо.

Тогава Адамс направи единственото, което му оставаше — падна на колене и закрещя.

— Добре ли сте, сър? — тревожно се обади едрият тексасец, който седеше до него и го разтърси.

Адамс моментално се събуди и се постара да не оглежда кабината, за да не предизвика още по-настойчиво внимание.

— Да, добре съм — каза той на благия човек. — Благодаря ви, просто сънувах кошмар.

Тексасецът кимна с разбиране.

— Знам какво е, синко — каза той. — Със сънищата нищо не можеш да направиш.

Адамс кимна.

— Предполагам, че е така — каза той и се усмихна окуражително, за да покаже на мъжа, че вече е добре. Сънят беше нов, но определено беше ужасен. Наистина ли нямаше нищо, което би могъл да направи?

Мат усети как височината намалява, а двигателят забавя ход, после светна предупреждението да си сложат коланите. Вече кацаха и той се отпусна в седалката си. Разбираше, че вероятно скоро ще узнае.

3

Пред тях се простираха множеството сгради, които съставяха приземното ниво на ГАУ, и гледката беше великолепна както обикновено. Самите постройки не бяха красиви, но онова, което представляваха, беше величествено. Устройството бе толкова секретно, че дори нямаше кодово название. Освен техниците, които работеха по него и които щяха да посрещнат последния си ден, след като го включеха, за съществуването му знаеха само неколцината избрани.

Лимузината на Джейкъбс мина през главната порта и той се зачуди колко ли ще му отнеме да събере всички на едно място. Повечето членове на билдербергската стотица бяха присъствали на вечерята предишната вечер, но други все още не бяха пристигнали в Швейцария. Надяваше се да стигнат, преди да включат устройството. Не биваше да се оказват навън след завръщането на анунаките.

Колата продължи между сградите, криволичейки по покритите със сняг пътища, докато спря пред главната административна сграда. Шофьорът на Джейкъбс обиколи, за да му отвори, и докато излизаше, той с удоволствие видя Филип Месие, който крачеше към него с протегната ръка.

— Филип — каза Джейкъбс вместо поздрав и разтърси подадената длан. — Как върви?

Месие се усмихна и го придружи до входа.

— Да кажем, че се надявам останалите да пристигнат скоро.

Осемнадесет часа след като се качи на самолета на „Рино-Тахо“, Адамс се намери на „Дас Централ“, главният площад в историческата част на Цюрих. Той застана на бариерата пред Лимат, леденостудена река, която блещукаше под лъчите на зимното слънце. Зае позиция, от която можеше да вижда и двата й бряга и да следи движението на потока от хора. Както винаги беше наясно, че има опасност да ги наблюдават. На летището не го бяха спрели и доколкото можеше да прецени, Лин и останалите също бяха преминали. Това означаваше, че не ги следят, но той не можеше да бъде сигурен.

Забеляза Лин и Айита дълго преди да стигнат до него на моста. Постара се да не издава емоциите си, докато Лин се приближаваше, въпреки че ужасно се радваше да я види. Те бяха просто група приятели, които разглеждаха града. Стивънфийлд пристигна последен и макар че беше най-малко забележим, Адамс успя да го види, преди той да стигне до тях. Щом можеше да забележи шпионин от класата на Стивънфийлд, способностите му вероятно бяха достатъчни, за да забележи всеки друг, който ги наблюдава.

— Проследиха ли някого от вас? — попита Айита, когато се събраха. Всички отговориха отрицателно и той се обърна на север. — Хайде тогава. Влакът за Женева тръгва след двадесет минути.

Когато тръгнаха по „Ноймюлекей“, той продължи:

— Ще се качим и ще купим билети от кондуктора, когато тръгнем. Нямаме време да ги вземем на гишето, а и по този начин няма да съобщят за покупката.

Завиха на северозапад по „Музеумщрасе“, като постоянно се оглеждаха — всички бяха изнервени. Щом наближиха градското метро обаче, осъзнаха, че никой не ги наблюдава и може да стигнат до Женева без пречки.

Филип Месие се чувстваше горд — тази седмица със сигурност щеше да се окаже най-забележителната в цялата му изключителна кариера.

Като генерален директор на ЦЕРН, Месие беше пряко отговорен за успеха на Големия адронен ускорител. ГАУ, също като изобретяването на Интернет, беше осигурило на ЦЕРН статута на най-важен изследователски център в света. В момента тук се занимаваха най-вече с изследвания на елементарните частици и ГАУ, както и останалите експериментални ускорители и единственият забавител на частици в лабораторията — с право беше световноизвестен както с мащаба, така и с цената си.

Физиката на елементарните частици се занимава с частици, по-малки от атома, както и с начина, по който те създават материята. Проблемът е, че за да бъдат разбрани напълно, те трябва да бъдат раздробени на още по-малки частици, а единственият начин да се постигне това е сблъскването им една в друга при невероятна скорост. Именно така са изобретени ускорителите, чието предназначение е да придават на частиците скоростта, нужна за такъв сблъсък. ГАУ е най-големият „колайдер“ в света и се състои от тунел, описващ окръжност с обиколка двадесет и седем километра и заровен на сто метра под земята. Голямата му дължина осигурява на частиците разстоянието, нужно им, за да развият необходимата скорост. Лъчите биват изстрелвани в противоположни посоки с надеждата, че при срещата си ще се сблъскат. За главния инженер на ГАУ обаче това е „като да изстреляш две игли през Атлантическия океан и да ги накараш да се ударят“.

При спомена за този цитат Месие се усмихна, тъй като знаеше, че всъщност това е по-лесно, отколкото бяха обяснили на хората. Технологията, подарена им от анунаките, гарантираше, че при всяко изстрелване ще има сблъсък. Дори в ЦЕРН обаче само една шепа доверени хора знаеха за това, тъй като целта на сблъсъците беше извършването на изследвания, а не овладяването на огромната енергия, която се отделяше при протичането им. Месие обаче правеше именно това и препращаше енергията към секретния експеримент още по-дълбоко под земята.

Устройството, което трябваше да отвори времево-пространствения тунел, изискваше огромна мощност и експериментите, които се провеждаха горе с ГАУ, осигуряваха постоянен приток на антиматерия — най-мощния източник на енергия в познатата вселена. Именно нуждата от него беше накарала Чарлз Уитуърт да поведе инициативата за създаването на ЦЕРН през 1954 и дори с помощ отвън усъвършенстването на технологията им беше отнело повече от петдесет години.

Застанал на шикозния бар, Месие хвърли поглед към Джейкъбс — така наричаха Уитуърт от шейсетте насам. Той беше доказателство за способностите на анунаките и доказателство за обещанията им. Месие вдигна наздравица с издължената чаша за шампанско, а Джейкъбс се усмихна и вдигна своята. Скоро щяха да се срещнат с анунаките лице в лице и бяха готови за това.

Джейкъбс усети, че телефонът вибрира в джоба му. Извади го и видя, че е Елдридж. Въпреки нежеланието му, след разгрома в Зона 51 Джейкъбс го беше накарал да поеме ситуацията в свои ръце, което означаваше, че командирът на Алфа бригадата ще трябва да пристигне в ЦЕРН по-късно. Джейкъбс знаеше, че той е безкрайно недоволен от това, но в крайна сметка, ако Елдридж си беше свършил работата като хората, сега нямаше да се намират в това положение.

Джейкъбс вдигна — обаждането идваше от частния му самолет, който отново се беше превърнал в подвижен щаб, също както в Южна Америка.

— Докладвай — каза той без предисловия.

— Мисля, че ги спипахме, сър — уверено обяви Елдридж. — Ще приключа това веднъж завинаги и ще дойда при вас за големия финал.

— Не за финала, приятелю — поправи го Джейкъбс. — Помни, това е само началото.

4

Лин седеше до прозореца и гледаше как голямата гара „Женева-Корнавен“ изниква от мразовитата мъгла, която се беше спуснала само час след като потеглиха и скри красивите селски пейзажи.

Така или иначе вече пристигаха и тя трябваше да се съсредоточи върху онова, което щеше да се случи. Айита и Стивънфийлд пак щяха да слязат първи, за да огледат перона, в случай че наоколо има врагове. Ако хоризонтът беше чист, тя и Адамс щяха да слязат от влака и четиримата щяха да се отправят поотделно към такситата отвън независимо един от друг. Такситата щяха да ги откарат до четири случайно избрани места, откъдето те щяха да продължат пеша до парка „Моальобо“. Щяха да се срещнат там и да се качат по двойки в други таксита — първо Стивънфийлд и Айита, а Лин и Адамс след тях — и да помолят да ги откарат до Мезонекс Десю, предградие на северозапад, точно преди подножието на планините Жура. ЦЕРН се намираше в непосредствена близост до градчето и там четиримата щяха да се срещнат отново, за да потвърдят официалния план за влизането в базата.

Лин отлично осъзнаваше, че нейната роля е да остане в Мезонекс Десю, за да следи комуникацията и да осигурява връзка между останалите. Разбираше причината за това — само тя от четиримата нямаше нужния тренинг, както и пряк практически опит. Ако това беше единствената причина, все пак щеше да настоява да ги придружи до ЦЕРН, но останалите до един й обърнаха внимание (Мат с изключителна убеденост), че е бременна и не бива да поема риск, като участва директно в операцията.

Наистина беше разумно някой да наблюдава нещата от разстояние и предвид ситуацията, тя беше единственият подходящ човек. Стивънфийлд й беше показал как да борави с различните електронни устройства, които някак си беше успял да пренесе от Америка, така че тя определено нямаше да бездейства. Въпреки това част от нея предпочиташе да участва по-активно. Друга част обаче — една по-силна част — настояваше, че трябва да последва препоръките им и да не се излага на опасност. Не знаеше дали това е майчинският инстинкт, който вече се проявява, или просто страх. Може би двете бяха свързани — може би се боеше не за себе си, а за нероденото бебе.

Накрая реши, че може да живее с това.

Елдридж и хората му се приземиха на частната писта на международното летище в Женева и веднага се прехвърлиха в джипове „Ауди“, отправяйки се директно към гара „Корнавен“.

Големият пробив дойде благодарение на местните камери за наблюдение. Екипът на Кейнс в Зона 51 беше разпознал Лин Едуардс на един запис от летище „Рино-Тахо“. Тъй като то беше просто маловажен транспортен център, процесът се забави и когато софтуерът за лицево разпознаване най-сетне откри и анализира изображението, самолетът вече се беше приземил в Цюрих.

Щом идентифицираха Едуардс, откриха, че Адамс е взел същия полет и една бърза проверка на пътния лист откри подробностите в новите им паспорти. Елдридж се зачуди откъде ли са ги намерили за толкова кратко време.

Трябваше да се признае, че Кейнс беше много експедитивен — веднага нареди пренасочването на един сателит към Цюрих, както и наблюдението на всички билетни системи в реално време, обяви паспортите на Едуардс и Адамс за издирване и качи снимките им в системите за наблюдение в Женева.

После ги загубиха за кратко, но снимката на Едуардс отново беше частично разпозната в метрото на Цюрих. Изглежда, че Адамс — както можеше да се очаква предвид професията му — успяваше по-умело да се скрие от камерите. На името на хората, на които принадлежаха новите паспорти, не бяха купувани никакви билети, но Елдридж знаеше, че двамата биха могли да отиват само на едно място — Женева, за да се опитат да попречат на завръщането на анунаките.

Само ако Джейкъбс си беше държал устата! Защо му трябваше да им разказва всичко? Каква полза можеше да има от това? Така или иначе беше им казал и те идваха.

Елдридж прегледа разписанието на влака и откри най-вероятните маршрути, след което нареди на Кейнс и хората му да анализират сателитните снимки на пероните при качването на пътниците. Съвпаденията не бяха стопроцентови, но стигаха за частично разпознаване, този път и на Едуардс, и на Адамс, и Алфа бригадата се втурна из улиците на Женева към смъртоносна среща с мишените.

Адамс гледаше през прозореца как Айита слиза на перона от спрелия влак. Макар че това не беше очевидно, Адамс разбираше, че той прави пълен оглед за преследвачи.

След по-малко от минута слезе и Стивънфийлд и дискретно провери перона от другата страна. След още една минута и двамата протегнаха десните си показалци, за да покажат на Адамс, че с Лин могат да слязат от влака.

Адамс осъзнаваше, че присъствието на Айита и Стивънфийлд е безценно. Знаеше, че ще търсят най-вече него и Лин, и беше невероятно полезно, че тези изпечени професионалисти проверяваха пътя предварително. Освен това изпитваше огромно облекчение, че до ЦЕРН ще го придружат те, а не Лин. Това, че бе дошла чак дотук, и бездруго го изнервяше, но той знаеше, че тя никога не би останала в Америка. По този начин поне можеше да им помага и все пак да е в сравнителна безопасност.

Той се надигна от мястото си и понечи да тръгне към вратата, но внезапно се вкамени, забелязал, че Айита раздвижва дясната си ръка. Беше изправил и четирите си пръста — знак, че на перона има някой, че хоризонтът не е чист.

Мат остана на мястото си, докато останалите пътници продължиха да слизат. Скоро щеше да е единственият в своето купе и ако Лин беше забелязала сигнала, на което той силно се надяваше, тя също щеше да остане сама в нейното. Но Айита явно си имаше причини и Адамс осъзнаваше, че не става дума за нищо добро. Той се раздвижи и спокойно тръгна към съседната врата, за да мине в купето на Лин. Ако нещо щеше да се случи, искаше да бъде с нея. Видя я през прозорчето, сложи ръка върху дръжката и натисна.

Тогава се развихри адски хаос.

5

На Елдридж му беше омръзнало да играе по правилата. Твърде много пъти се беше опитвал да залови Адамс и Едуардс, да ги хване от засада или пък да им щракне някакъв хитър капан, но вече край. Този път нямаше да му се изплъзнат.

Десетима мъже, всички топ командоси в Алфа бригадата, бяха оставили колите си с работещи двигатели пред железопътната гара и влязоха вътре със спринт, навели оръжията си надолу. Елдридж бе съгласувал присъствието им с градската транспортна полиция, но ако се опитаха да ги спрат, нямаше нищо против да добави още няколко трупа към списъка си.

Отведе групата до Перон 5, вътрешни линии, на който току-що бе пристигнал влакът от Цюрих, и нареди на хората си да се разпределят по цялата дължина на спрелия влак, с насочено към вратите оръжие. Напълно пренебрегвайки писъците на слизащите пътници, те се концентрираха върху лицата им. Адамс и Едуардс не бяха между тях. После Елдридж огледа прозорците и на лицето му се появи усмивка — и двете мишени бяха вътре, в два различни вагона. Перфектно.

Само след миг обаче усмивката изчезна от лицето му. Шокът от куршума, който го уцели в рамото, го накара да се извие встрани, макар че краката му не помръднаха. Болката проряза бедрата и гърдите му. Той падна задъхан на земята и видя как хората му се обръщат и откриват огън по някакъв въоръжен човек на перона, който веднага приклекна зад една метална пейка.

Докато Елдридж проверяваше дали бронираната му жилетка е спряла куршума, двама от хората му бяха улучени от изстрели, идващи от обратната посока. Елдридж се обърна и видя стрелеца, който изпразни цял пълнител, преди да се хвърли върху релсите, използвайки бетонната платформа за прикритие.

Вътре във влака Адамс и Лин, вече в едно купе, с ужас гледаха как тринайсет въоръжени мъже атакуват перона. Айита и Стивънфийлд откриха огън и на свой ред се превърнаха в мишени.

Адамс бе видял достатъчно. Извади пистолета си и стреля през стъклото на отсрещния прозорец. После се обърна, сграбчи Лин и я повлече към прозореца.

— А другите? — извика тя. — Не можем да ги оставим!

— Налага се — отсече той, отвратен от решението, което бе принуден да вземе. — Ако останем, сме мъртви. А какво ще се случи, ако времево-пространственият тунел се отвори?

Лин се поколеба за миг, после кимна и го последва до разбития прозорец, макар че мислите й все още бяха с Айита и Стивънфийлд.

Скрит зад пейката, Джон Айита наблюдаваше как Мат и Лин бягат от другата страна на влака. Видя, че Стивънфийлд се справя сам, скрит зад ръба на платформата. Приятелят му се надигна, произведе три изстрела, два от които бяха успешни, и после отново се прикри. Самият Айита стреля още два пъти, а след това спря, за да смени пълнителя. В същото време Стивънфийлд отново се надигна, прицели се, а после — а после…

Айита направо не повярва на очите си, когато главата на приятеля му експлодира. Деветмилиметровият куршум буквално отнесе горната част на черепа му и откри потръпваща червеникаво-сивкава маса. Стивънфийлд се олюля и пое още двайсет изстрела с тялото си, което буквално се разтресе от масирания удар на куршумите. После самият Айита почувства болка — глезенът му сякаш се взриви. Той погледна надолу и видя огромната рана и бликащата от нея кръв.

Айита се изплю на перона. Беше ранен, а приятелят му — мъртъв, но нямаше да се даде без бой.

Елдридж със задоволство наблюдаваше как хората му повалиха първия мъж, а след това осъзна, че човекът зад металната пейка сигурно ще се разсее. От позицията си на земята Елдридж виждаше стъпалата и глезените му, така че се прицели с автомата си и даде един-единствен изстрел. Улучи го в глезена, но не го повали, както се надяваше. Който и да беше, този мъж явно бе корав. Изникна иззад металната пейка с яростно лице, напълно пренебрегвайки дълбоката рана на глезена си, и едва тогава Елдридж осъзна, че това е Джон Айита, ръководителят на Сенчестите вълци, когото не бе успял да открие, за да го унищожи. Това означаваше, че другият мъж вероятно е Самюъл „Двата коня“ Стивънфийлд, шефът на разузнаването на екипа и единственият човек, успял да се изплъзне от отряда на смъртта, предвождан от Елдридж.

Айита стреляше безпогрешно, сваляйки човек след човек, но накрая се стигна до неизбежното. Също като Стивънфийлд, той в крайна сметка бе разстрелян от експертния тим на Елдридж. Първите куршуми го уцелиха в стомаха, той се преви и изпусна оръжието си. Следващите четири отидоха в гърдите и разкъсаха вътрешните му органи, но той продължи да настъпва, воинът в него беше още жив. Елдридж се смая, когато видя как бърка в колана си, вади ловджийски нож, вдига го над главата си и се втурва към останалите мъже на перона, надавайки страховит боен вик.

Викът обаче замря в гърлото му, защото в същия миг в него се забиха още четиридесет куршума, които го отхвърлиха три метра назад. От тялото му вече не беше останало почти нищо, само безжизнените му очи бяха вперени в стоманения обков на покрива.

Елдридж се изправи на коляно, после стана и погледна през прозореца на влака. По дяволите! Адамс и Едуардс бяха изчезнали.

6

Стараейки се да не обръща внимание на стрелбата зад тях, Адамс хукна по релсите от далечната страна на влака, отдалечавайки се от перона. Пред тях имаше друг влак, който щеше да тръгне всеки момент. Вратите от близката страна бяха затворени, но Мат знаеше, че трябва да влязат, ако искаха да останат живи.

Когато стигнаха, стрелбата все още не секваше. Адамс сграбчи Лин и я издърпа до заключената врата на вагона, след това се набра и той, докато влакът потегляше. Така представляваха удобна мишена за въоръжените мъже, така че той помогна на Лин да се хване за малките прилични на стълба ръчки встрани от вратата и й направи знак да се качи. Тя го послуша, изтегли се най-отгоре и му помогна да я последва. Адамс се претърколи на покрива на влака, който тъкмо подминаваше края на перона и, слава богу, напускаше гарата.

Тогава стрелбата спря.

Елдридж видя какво правят Адамс и Лин и веднага нареди на някои от хората си да се върнат по колите, за да ги преследват, а на други — да изтичат до следващия перон. Междувременно, докато бегълците се изкачваха по стълбичката до покрива на влака, той застана на коляно, за да стабилизира позицията си, нагласи приклада на бойната пушка на рамото си, прицели се и стреля само веднъж.

Куршумът не улучи на косъм, мина между двете тела, но успя да наруши равновесието на Лин. Тя се преобърна върху нестабилния покрив на влака, подхлъзна се и полетя надолу.

Адамс реагира моментално, сграбчи ръката й, докато падаше и я задържа, а краката й увиснаха до прозореца. Краката му потърсиха опора върху металния покрив, хвана се за една странична ръчка и започна да я тегли обратно нагоре.

Елдридж изруга, облиза устни и се прицели отново. Натисна спусъка и за щастие този път куршумът уцели Адамс в горната част на ръката, по която шурна кръв.

Мат усети как куршумът влиза в ръката му и хватката му веднага отслабна. Видя как Лин пада върху релсите и се приготви да я последва, но внезапно усети силна болка в главата, зрението му се замъгли и той изгуби съзнание върху покрива на движещия се влак.

Пред очите на Елдридж хората му прескочиха на отсрещния перон, вдигнаха Евелин Едуардс, която беше в безсъзнание, и я дръпнаха от релсите. Той се прицели още веднъж в Адамс, чието тяло висеше от ръба на покрива, но влакът изчезна зад завоя, отнасяйки мишената със себе си.

Елдридж се обърна да огледа хората си и нагласи микрофона.

— Не убивайте още жената — нареди той. — Спрете този влак и гледайте първо да убиете мъжа. Нея докарайте тук, може би ще се наложи да я използваме.

Адамс се пробуди от режеща болка в левия бицепс. Главата му увисна безпомощно на една страна, но я вдигна моментално, щом разбра къде се намира и какво се е случило.

Пренебрегвайки за миг болката в ръката си, той се надигна, приклекна и хвърли поглед назад по цялото протежение на влака и релсите, които се виеха след него. Гара „Женева-Корнавен“ вече беше просто петънце в далечината и Адамс осъзна, че е бил в безсъзнание цяла минута, дори две. Достатъчно време за Елдридж и хората му да заловят Лин.

Тялото му се сгърчи от ярост и едва когато болката се появи отново, той наведе глава, за да провери състоянието на ръката си. Раната беше чиста, деветмилиметровият куршум бе преминал през бицепса като горещ нож през масло. Костта не бе засегната, но раната кървеше обилно и той знаеше, че ако не прекрати това скоро, кръвното му налягане ще падне и ще изгуби съзнание.

Макар че инстинктът му диктуваше да напусне влака веднага и да изтича до гарата, годините обучение и професионален опит му подсказваха, че първо трябва да се погрижи за раната. Ако не го направеше, можеше изобщо да не успее да слезе от влака.

Съблече якето си и откъсна ръкава на ризата, за да открие раната напълно, след което откъсна другия ръкав и си направи стегната превръзка. После откъсна част от единия крачол на панталона си и пристегна с него превръзката. Облече отново якето, за да прикрие раната. Не беше перфектно, но все пак щеше да свърши работа.

Влакът набираше скорост, но още не се движеше толкова бързо, че да не може да слезе. Щеше да се спусне внимателно по страничната стълба, да доближи максимално релсите, за да омекоти удара от падането, и после да скочи. Само се надяваше ръката му да издържи.

После чу свистене на гуми и силен рев на мощни двигатели. Обърна се — само на двадесет метра от него два джипа „Ауди“ бясно се носеха по улицата успоредно на релсите и движещия се влак.

Адамс инстинктивно се отдръпна, забелязал, че от всички прозорци се подават дулата на пушки, и се претърколи назад точно когато на покрива на вагона светнаха искри от високоскоростните куршуми, рикоширали в метала. Те го преследваха, чаткайки толкова близо до него, че той усещаше миризмата на барут. В следващия миг изгуби опора и усети, че пада.

Не така бе планирал да слезе и макар че се опита да се претърколи, когато падна на релсите, ударът го остави без въздух и за миг го зашемети. Посрещна го с ранената си ръка, борейки се с желанието да използва здравата. От простреляната полза вече нямаше, така че защо да рискува да изгуби и тази, която още вършеше работа? Искаше се огромно присъствие на духа, за да изложиш на риск вече наранен крайник, но острата болка накара ума му да заработи още по-ясно. Той се надигна от релсите и се затича в обратната посока, по-далеч от хората на Елдридж.

Успя да стигне отсреща и се прехвърли през масивна метална бариера точно преди влакът да мине пред него, но издаде местоположението си на преследвачите. Заклещени на пътя, без да могат да се доберат до релсите, войниците трябваше да изоставят колите си и да го подгонят пеша.

Зад него имаше друг метален парапет и когато отиде да погледне оттатък, Адамс видя, че долу има търговски център. Без да губи време, той прескочи парапета, хвана се за металните обръчи, които държаха релсите, и се спусна до нивото на магазините. Знаеше, че го следи сателит, и се досети, че може да използва подлеза, за да избегне наблюдението. Трябваше да внимава и за локалните камери, но с тях беше свикнал.

Присъедини се към тълпите пазаруващи, които си проправяха път в подлеза, като се мъчеше да се държи съвсем нормално и се оглеждаше както за въоръжените си преследвачи, така и за камери. Видя табела, която сочеше към подземния паркинг на търговския център. Точно това му трябваше.

Знаеше, че сега няма смисъл да се връща на гарата, макар че го искаше с цялото си сърце. Айита и Стивънфийлд бяха мъртви, а Лин… Не искаше да мисли за това. Просто не биваше, ако трябваше да помогне по някакъв начин. Налагаше се да забрави какво се е случило на гарата, да го зарови в някое ъгълче на паметта си, за да го обмисли в бъдеще.

„Ако изобщо има бъдеще за мен“, мрачно си каза той.

— Изгубихме го — докладва един от хората на Елдридж. — Падна от покрива на релсите, но докато оставим колите, отдавна беше изчезнал. Претърсихме местността, но от него няма и следа.

Елдридж кликна два пъти с радиото, в знак, че е разбрал. По дяволите. Екипът в Зона 51 вече го бе уведомил, че сателитът го е проследил до тунела, но след това е изгубил следите му. Адамс или все още беше някъде в подлеза — надали, тъй като хората му не го бяха намерили — или неизвестно как бе успял да се изпари от района.

Сега Елдридж разполагаше с Евелин Едуардс като заложник и беше сигурен, че ще може да я използва като разменна монета, ако Адамс ги нападне отново.

Той настрои радиото.

— Добре — нареди той, — дотук бяхме. Връщайте се обратно в базата. Време е.

— Да, сър — чу се ентусиазиран отговор.

Елдридж се обърна към припадналата Лин Едуардс, прикована с белезници към кожената седалка на аудито.

„Един от двама не е зле“, помисли си той. Щеше да е достатъчно, поне за момента.

Само на няколко километра зад Елдридж, Адамс караше наскоро откраднатата си кола. Бе успял да я запали на паркинга и сега пътуваше към ЦЕРН. Нямаше време нито да се чуди, нито да се колебае. Нямаше никакво време. Щеше да спре право пред главния вход на ЦЕРН и да ги накара да го пуснат.

Беше си спомнил една подробност от импровизираната лекция на професор Травърс по „скрита история“ в недрата на Зона 51, и това му помогна да си състави план.

Първо обаче трябваше да спре за малко.

Когато голямото ауди достигна главния вход на ЦЕРН при Мисен, Лин вече беше будна, макар и да предпочете да скрие този факт от похитителите си.

Първо си помисли за бебето. Как ли му се беше отразило падането? За жалост в момента нищо не можеше да се направи, времето щеше да покаже.

Ами Мат? Какво бе станало с него?

Огледа колата с премрежени очи и забеляза до себе си едрата фигура на Елдридж. После осъзна, че е закопчана с белезници за него. Мат обаче го нямаше и тя се почуди какво ли означава това.

Избягал ли беше? С цялото си сърце се надяваше да е така. Ами ако са го хванали и се намира в друга кола? Ами ако е мъртъв? Но фактът, че тя е още жива, потвърждаваше вероятността и Мат да е жив. Нямаше смисъл да я държат като заложница, ако вече са го убили.

Това заключение й даде сили, независимо от настоящата ситуация. Ако Мат беше жив, двамата все още имаха шанс.

7

Елдридж хвърли поглед към Лин.

— Най-добре спрете да се преструвате, доктор Едуардс — рязко й каза той. — Знам, че дойдохте на себе си още в града.

Лин отвори очи и го стрелна с поглед.

— Как иначе, та вие сте толкова умен — подхвърли тя саркастично.

Елдридж се усмихна.

— Предвид положението ви, шегите са неуместни. Засега ви разрешаваме да живеете. Ще е добре да помните това.

Тя пренебрегна последната забележка и продължиха по пътя в мълчание. Колата влезе през входа на ЦЕРН — бариерата беше твърде елементарна, сякаш пазеше напълно обикновено индустриално предприятие. Докато минаваха покрай невзрачни офис сгради, временни постройки и тук-там някоя по-голяма бетонна лаборатория, Лин откри, че и самият комплекс прилича на стандартен промишлен обект.

Докато работеше в НАСА, тя бе разбрала, че много от най-известните и уважавани научни заведения, които широката общественост си представя като крепости от лъскава неръждаема стомана и модерна електроника, всъщност са отчайващо тривиални и ЦЕРН не правеше изключение.

След няколко минути спряха пред постройка, която приличаше на административен щаб. Пътникът на предната седалка стана и отвори вратата на Елдридж, който излезе, влачейки Лин след себе си.

Преминаха през тежките предни врати и тя с изненада установи, че фоайето е много по-луксозно, отколкото можеше да се очаква от външността на сградата. После съобрази, че изследванията, които се провеждат тук, зависят до голяма степен от дарения и външно финансиране, а от досегашния си опит знаеше, че хората, които подписват чековете, обичат да хапват и пийват в лукс.

Наоколо се мотаеха няколко души и Елдридж се стараеше да не афишира факта, че води жена, прикована към него с белезници. Пазачът забеляза, но само му кимна.

Преминаха през фоайето в мълчание и Лин забеляза първите табели, указващи посоката към Големия адронен ускорител, написани на няколко различни езика. Завиха по дълъг коридор и стигнаха до края му. Лин откри, че е развълнувана независимо от обстоятелствата. ГАУ бе Меката на научния свят и тя винаги бе мечтала да го види.

Елдридж забеляза интереса й и се усмихна.

— Искате да видите ускорителя, така ли? — попита той.

Лин не му отвърна, но той продължи:

— Боя се, че не е в програмата ни за днес, доктор Едуардс, но онова, което ще видите, е много по-специално, повярвайте ми.

Въпреки че ненавиждаше мъжа до себе си, Лин подозираше, че в този случай вероятно е прав.

Стигнаха до асансьора в дъното на левия коридор и се качиха. Елдридж избра етажа на ГАУ, който се намираше на сто метра надолу. Когато асансьорът спря, той извади картата си и я пъхна в един скрит слот. Асансьорът отново потегли, отвеждайки ги още по-дълбоко в недрата на земята. Лин веднага си спомни за другото си подземно пътуване — в Зона 51.

Минута по-късно и още стотина метра под тунелите на ГАУ асансьорът най-сетне се закова на последната си спирка. Вратата се плъзна встрани и разкри огромна луксозна конферентна зала, пълна с хора — стотина души. Лин беше сигурна, че разпознава лицата на повечето от присъстващите.

Тук бяха Скот Кийтинг, известният холивудски актьор, Роман Парлоти, прословутият италиански медиен магнат, Кристина Ниетс, директор на най-голямата фармацевтична компания в света, Тони Кърн, съветник на самия президент на САЩ, и много други. Значи това беше Билдербергската стотица, в добавка към Алфа бригадата. Най-влиятелните хора на света, обединили се с надеждата да придобият още повече власт, независимо от цената.

После погледът й се отмести към ъгъла, където седеше Самюъл Аткинсън, генералният директор на НАСА, пиеше шампанско и оживено бъбреше със Стивън Джейкъбс, архитекта на този налудничав проект.

Когато видя как бившият й шеф, на когото бе вярвала и който бе предал и нея, и целия й екип, си говори с Джейкъбс напълно безгрижно, Лин изгуби самообладание.

— Кучи син! — изкрещя тя с пълно гърло.

Стаята внезапно утихна, а тя се метна към двамата мъже, но Елдридж болезнено я дръпна назад с помощта на белезниците, които все още ги свързваха. Тя отново се опита да се отскубне, но той я сграбчи в меча прегръдка и я повдигна от земята.

Аткинсън я погледна и сведе очи — беше я познал. Джейкъбс обаче не чувстваше никаква вина и просто се обърна и й се усмихна от другия край на стаята.

— А, доктор Едуардс — чаровно каза той, — колко мило, че се присъединявате към нас. И какъв късмет, че идвате точно навреме.

8

Тъй като в стаята вече беше тихо, Джейкъбс се обърна към присъстващите.

— Дами и господа, нашата мисия тук е изключителна — убедително заговори той, а двата живота, които бе прекарал в изнасяне на речи, му гарантираха всеобщото внимание. — Освен това ние самите сме изключителни хора. Пътят бе дълъг и труден, изминаха дванайсет години, през които подбрахме малката ни група, и близо седемдесет от първия контакт. Оттогава използваме влиянието си, за да поставим целия свят под наш контрол. Защото всички знаем, че властта не принадлежи на политиците. В крайна сметка колко дълго е на власт един президент? В Щатите — максимум осем години. Начело на една компания обаче можеш да останеш осемдесет, а парите, с които оперират лобистите на тези компании в Конгреса, осигуряват повече политическа мощ, отколкото десетима президенти, взети заедно. Актьори, певци, писатели — всички те променят света около нас в много по-голяма степен, отколкото политиците, но не носят никаква отговорност за това. Днес тук са се събрали стоте най-влиятелни хора на планетата, онези, които я направиха такава, каквато е сега. Постигнахме всичко това чрез манипулация, корупция и понякога с насилие, вярно е, но все пак го постигнахме. По тази причина сме незаменими за анунаките. Ние контролираме света такъв, какъвто е, така че кого друг биха оставили да оцелее? Те имат нужда от нас, нека никога не забравяме това. Скоро ще пожънем нашата награда. Ще управляваме света открито, ще живеем в невероятен лукс и комфорт през следващите хиляда години. Светът такъв, какъвто го познаваме, ще изчезне, разбира се, но трябва ли да съжаляваме за това? Човечеството се нуждае от прочистване, станали сме твърде слаби и имаме нужда от нова доза страдание, за да ни изстреля към нови постижения. Затова аз приветствам нашите гости, анунаките, които, да не забравяме това, са нашите предци, първата човешка раса. Без да губим повече време — продължи Джейкъбс, посочвайки към позлатената двойна врата зад себе си, — нека за пръв път видим докъде ни доведоха нашите усилия през всичките тези години, какво финансирахме и създадохме.

Тълпата се втурна към широките врати, които бяха церемониално отворени от двама въоръжени гардове.

— Дами и господа, представям ви първия в света управляем времево-пространствен тунел.

Лин усети, че Елдридж я тегли през вратата, но това изобщо не беше нужно. Тя искаше да види… и щом прекрачи в стаята, ахна.

Това беше високотехнологична установка, каквато човек би очаквал да види на горния етаж. Помещението бе обширно, а десетки техници в безупречни бели костюми сновяха от една група монитори до друга. Стаята приличаше на кошер, но все пак обстановката бе толкова стерилна, че Лин не можа да сдържи възхищението си. Още по-впечатляващ, макар и по-зловещ предвид крайната цел, бе фактът, че макар ЦЕРН да бе наел няколко хиляди учени и поддържащ персонал, никой не знаеше за съществуването на това място.

Другата половина от помещението представляваше нещо като галерия за наблюдение и се простираше на шейсет метра от двете страни на вратата. Отпред имаше огромен панорамен прозорец, а галерията бе обточена от край до край с луксозни кожени канапета. Лин се опита да надзърне оттатък, но всичко бе обвито в мрак.

Независимо от ситуацията и предназначението на уреда, тя изпитваше огромно любопитство. Истински работещ тунел? Как, за бога, изглежда такова нещо? Не можеше да си представи, независимо от високата си научна компетентност.

Когато членовете на група „Билдерберг“ заеха местата си, професор Месие излезе отпред и широко се усмихна.

— Приятели — каза той, потривайки доволно ръце, — преди всичко нека ви благодаря. Благодаря ви, че финансирахте този проект. От основаването на ЦЕРН през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година създаването на уреда, който ще видите след малко, погълна съвременния еквивалент на шест трилиона щатски долара, повечето от които дойдоха от членове на група „Билдерберг“ като вас самите. Стивън вече говори за значимостта на проекта, така че няма да се разпростирам върху тази подробност. Просто ще ви направя демонстрация.

Месие наклони глава на една страна и внезапно камерата зад огромния панорамен прозорец бе обляна в ярка светлина. Той очевидно бе доволен от учудването, което се изписа на лицата пред него.

Лин също се смая от онова, което видя. Представяше си нещо като Големия адронен ускорител — гигантска машинария, нещо, което направо крещи „това е високотехнологична физика, на ръба на бръснача!“. Тук обаче имаше само грандиозен подземен каньон, гигантска дупка, изкопана дълбоко в земята и опасана от скални стени, които се простираха докъдето поглед стига.

— Какво е това? — възкликна един член на Стотицата, явно напълно объркан.

Месие вдигна ръка.

— Знам, знам — каза той. — Не очаквахте това, нали? Е, не се безпокойте, цялата пещера е пълна с най-различни машинки, които ще съсредоточат енергията в центъра. Помислете логично. Ние ще върнем обратно цял народ, близо дванадесет хиляди души. Тунелът, който са създали в дълбокия космос, е извън космическия кораб, така че през него ще трябва да премине самият той и да се върне тук. Спомнете си също, че звездолетът е самата Атлантида. Докато все още е била на Земята, са я смятали за град държава, което ще ви даде представа за размерите й. Корабът всъщност е толкова голям, че ще запълни тази огромна пещера изцяло. Гледката ще бъде невероятна! — възкликна Месие с блеснал поглед. — Ще станем свидетели на завръщането на Атлантида, на праисторическата цивилизация, на човешките богове и наши непосредствени биологически предци, и всичко това ще стане едновременно. — Той си погледна часовника. — И ще стане през следващия един час.

9

Адамс караше колата си по улиците на Мезонекс Десю, докато накрая стигна до главния вход на ЦЕРН. Къщичката на охраната не беше кой знае какво, но гардът се хвана за телефона още щом зърна колата — явно се обаждаше на Елдридж или на някой друг от Алфа бригадата. Адамс обаче не се смути — това да го заловят всъщност беше част от плана му.

Когато спря пред вратата, пазачът излезе от кабинката и предпазливо се доближи.

— Ако обичате, изчакайте тук, сър — нервно каза той, — сега ще дойде някой да ви посрещне.

Адамс само кимна и зачака.

И наистина, след минути колата му беше заобиколена от десетина въоръжени мъже, които му крещяха да излезе с вдигнати ръце. Той се подчини и опря длани на покрива, макар че изпитваше огромна болка.

Двама от мъжете го претърсиха основно, обърнаха го с лице към тях и го заблъскаха обратно към колата. После се отдръпнаха и вдигнаха пушките си, готови да го екзекутират на място. След това се появи командир Елдридж, с пистолет „Зиг Зауер“ в месестата си ръка.

— Господин Адамс — любезно каза той, — ето че пак се срещаме. Макар че този път ще трябва да побързам, не искам да закъснея за шоуто.

Той се усмихна и вдигна оръжието си, а Адамс се взря в огромното дуло.

— Почакайте! — извика той и настойчивостта в гласа му разколеба Елдридж. — Имам информация за анунаките.

Елдридж се подсмихна.

— Какво ли знаете вие за тях, което да не ни е известно?

— Травърс ми каза нещо в Зона 51, което може да е от полза за Джейкъбс. Искам само да знам дали Лин е жива. Ако е жива, пуснете я и ще му разкажа всичко. Ако не е, застреляйте ме още сега.

Адамс наблюдаваше лицето на Елдридж и разбра, че той внимателно претегля опциите си. Внезапно отвори капачето на телефона си и набра номер. Бързо предаде какво му е казал Адамс, слуша известно време и после се обърна към него.

— Той не се интересува от информацията ви.

— Кажете му, че става дума за това откъде идват. Имам предвид първоначално. Джейкъбс не знае, нали?

Адамс се сети за урока по история на Травърс и ясно си спомни думите му, че преди хиляди години на Земята се появили хуманоиди с много напреднала технология, но никой — дори самите анунаки — не знае как точно е станало това.

Елдридж се намръщи, но предаде съобщението на Джейкъбс и на Адамс му се стори, че чака отговора необичайно дълго. Накрая каза „Да, сър“, приключи разговора и се обърна се към хората си.

— Претърсихте ли го?

Двама от мъжете отговориха, че са го претърсили основно, и Елдридж отново се обърна към Адамс, като подозрително го огледа от главата до петите.

— Е — каза той, — претърсете го пак. Ще влезе вътре.

Джейкъбс нямаше представа с каква информация разполага Адамс, ако изобщо имаше такава. Ясно му беше, че това може би е просто хитрост, за да се вмъкне, но съществуваше известна вероятност Травърс да му е казал нещо. Професорът бе прекарал повече време в разговори с анунаките дори от него самия.

Знаеше също така, че въпреки доверието си към гостите, тяхното положение не бе толкова сигурно, колкото го бе представил. Анунаките бяха далеч по-силни от тях самите и нямаше гаранция, че ще изпълнят всичките си обещания. Затова си струваше да се докопа до всяко парченце информация, което можеше да му е от полза при общуването с тези древни хора. Знанието за техния произход например би било много ценно.

Джейкъбс напусна наблюдателната галерия и се върна в конферентната зала, за да изчака идването на Матю Адамс.

10

След няколко минути избутаха Адамс в стаята и го натикаха в един стол точно срещу Джейкъбс, който му се усмихна топло.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — каза той. — Боя се обаче, че сега нямаме време за любезности, така че дайте по същество. С каква информация разполагате?

— Жива ли е още Лин?

— Да — отговори простичко Джейкъбс. — Решихме, че е най-добре да я държим жива, в случай че решите да се отбиете. Каква е информацията? Откъде са дошли анунаките?

— Трябва първо да я видя — отвърна Адамс.

Джейкъбс кимна на Елдридж, който сграбчи Мат за главата и я блъсна в стъклената конферентна маса, след това го бутна обратно в стола с разкървавен нос. Адамс се втренчи мълчаливо в Джейкъбс.

Джейкъбс се взира в него за няколко мига, търсейки знак на слабост, но не можа да открие такъв. Накрая зацъка с език и даде знак на Елдридж.

— Доведи доктор Едуардс, ако обичаш — примирено каза той.

Филип Месие се бе прибрал в контролната зала, за да ръководи операцията, но гласът му все още се чуваше по високоговорителите, изведени навсякъде из наблюдателната галерия.

— В камерата ще се генерира огромна енергия — обясни той по интеркома. — Стъклото пред вас е дебело двадесет и пет сантиметра. Без него и без защитната скална облицовка, която покрива пещерата, цялото това ниво би било разрушено, когато тунелът се активира. Но не се притеснявайте — засмя се той. — Там, където се намирате, нищо няма да ви се случи. Процесът е моделиран и изпитван хиляди пъти.

Настанена в стола си, Лин също се засмя. Изпитван хиляди пъти? Може би чрез компютърна симулация, но реален тест? Трудно е да се направят предвиждания за технология, която се използва за първи път.

— Всеки момент ще започнем началната процедура — обясни Месие. — Сега ще станете свидетели на част от мощността, която генерираме от антиматерията, произведена от ГАУ над нас.

Настъпи кратко затишие, всички млъкнаха, а светлините затрептяха. После се разнесе звук като от електрически генератор, само че много по-силен. Мощно, дълбоко, пулсиращо жужене, което премина през тялото й като физически удар. След това осветлението в галерията угасна, този път, без да се включи отново, разкривайки камерата оттатък с още по-голяма яснота. След секунди изгаснаха и светлините в нея, а Лин долови известно разочарование край себе си.

— Почакайте малко — чу се гласът Месие. — Един момент.

В отдалечените краища на приличния на пещера покрив се появиха светлинки, отначало само искрици, които нараснаха, докато всяка от тях можеше сама да освети помещението. Не след дълго цялата камера се изпълни с хаотично просветващи енергийни източници, подобни на хваната в контейнер светкавица, която бясно искреше с огромна енергия.

Лин бе като омагьосана. Изведнъж на рамото й легна ръка.

— Елате с мен — прошепна Елдридж в ухото й.

Адамс видя Лин да влиза в стаята и сърцето му заблъска в гърдите. Беше жива! На нейното лице също бе изписано вълнение, което се превърна в гримаса, когато Елдридж безцеремонно я блъсна в стола до Мат.

— А сега, господин Адамс — каза Джейкъбс, — кажете ми какво знаете.

— Не и преди да се уверя, че Лин е в безопасност — отвърна Адамс. — Трябва да напусне ЦЕРН веднага, да бъде изведена навън.

Джейкъбс кимна на Елдридж, който издърпа Лин от стола й, извади нож и го доближи до едното й око.

— Другата възможност е да ми кажете веднага, тогава Елдридж няма да извади очите на тази кучка! — гневно кресна Джейкъбс, осъзнал, че устройството в съседната стая вече започва да работи.

Адамс се огледа. Вратата на галерията отпред се пазеше от двама мъже от Алфа бригадата, както и вратата на асансьора зад него. Елдридж държеше Лин здраво само на няколко стъпки встрани, а Джейкъбс седеше от другата страна на масата.

Над двойната врата към галерията замига светлинка, а по интеркома долетя електронен глас.

— Три минути до отварянето на тунела — каза той без никаква емоция. — Всички да заемат местата си.

Джейкъбс се обърна към Елдридж.

— Давай! — нареди той. Беше му омръзнало да играе игрички.

Адамс видя блясъка в очите на Елдридж и реагира миг преди него. Стреличките бяха опрени в небцето му, затова не бяха открити при двете претърсвания. Той сам избра дървото и ножа в една железария в Женева и ги издялка, преди да се отправи към ЦЕРН. Бяха малки, но тежки и много остри. Спусна една от небцето към езика си, сви го около нея и я издуха колкото се може по-силно.

Бе научил тази техника като дете и прекара стотици часове, целейки се от шест метра в двусантиметрова мишена, докато накрая умението се превърна във втора природа. Можеше да задържи до шест отровни стрелички в устата си без риск и макар че не успя да намери подходяща отрова за краткото време, с което разполагаше, за да се подготви, бе натрил връхчетата им с чили на прах, така че когато първата стреличка влезе в дясното око на Елдридж, той се преви от болка и изкрещя с все сила. Веднага пусна Лин, изтърва ножа си на земята, ръцете му се стрелнаха към раненото око, а краката му омекнаха от раздиращата болка.

Адамс се обърна към Джейкъбс, знаейки, че може да си разреши само един изстрел, преди да се занимае с пазачите. Пусна още една стреличка, но Джейкъбс реагира бързо и се прикри под масата, а острието изсвистя безполезно над главата му.

Мат бързо се наведе, за да вдигне ножа на Елдридж, и го метна през стаята към гардовете, застанали на двойната врата. После се обърна към охранителите до асансьора, които вече се целеха в него, но той изстреля две стрелички последователно и уцели и двамата в лицата. Не беше кой знае какво, но стигаше, за да им попречи да стрелят по него в следващите няколко мига.

Чу сподавен вик до себе си, обърна се и видя, че ножът, който бе метнал, стърчи от гърдите на един от другите пазачи. Той падна на колене с широко отворени очи, а партньорът му откри огън с автомата си.

Докато Адамс и Лин търсеха прикритие зад металните подпори на стъклената маса, Джейкъбс се втурна към двойната врата. Куршумите разбиваха стъклото и рикошираха от металните крака на масата. Адамс придърпа полуслепия Елдридж към себе си с ранената ръка и го удари по челюстта с другата, като на практика го нокаутира. Пресегна се да вземе оръжието му, но Лин го беше изпреварила и го насочваше към мъжете до асансьора.

Двамата гардове се бяха опомнили след стреличките и отново вдигаха оръжията, но залитнаха назад към металната врата на асансьора, когато Лин изстреля четири куршума, по два на човек, улучвайки всеки от тях право в гърдите. По полирания дървен под плиснаха кървави фонтанчета.

За момент Адамс погледна изненадано Лин, а после се обърна към двойната врата.

— По дяволите! — изруга тя, видяла, че Джейкъбс изчезва на сигурно място в галерията.

Последният пазач отново откри огън по тях, а Лин привлече изстрелите му, като се търкулна на една страна и го обстреля. Адамс се претърколи в противоположната посока и пусна останалите две стрелички.

Последният гард се килна на една страна, когато един от куршумите на Лин го уцели в бедрото, и се люшна назад, щом стреличките на Адамс влязоха в гърлото му.

— Две минути до отварянето на тунела — обяви електронният глас.

— Хайде! — каза Адамс, докато се изправяше. — Да влизаме, веднага!

11

Вниманието на билдербергите бе съсредоточено изцяло върху витрината за наблюдение и те удивено наблюдаваха как захранваната от антиматерия машина в огромната пещера се задейства напълно. Всеки отвор и ниша в далечния покрив излъчваха концентрирана светлина, сякаш в камерата буйстваше някаква невероятна гръмотевична буря. Всички ясно осъзнаваха каква огромна мощност се генерира тук и никой не се съмняваше на какво е свидетел.

В този момент двойната врата на конферентната зала се отвори с трясък, Джейкъбс нахълта в галерията и падна на колене.

— Блокирайте вратите! — изкрещя той, макар че виковете му бяха заглушени от гръмотевичния трясък на устройството.

После двойната врата се отвори отново, вътре влетяха Адамс и Лин, насочили картечници към залата, и се втурнаха покрай редиците кожени канапета. Билдербергите се проснаха на пода в идеален синхрон и се разкрещяха, а двамата натрапници вдигнаха оръжия към тавана и стреляха, докато всички залегнаха още по-ниско с наведени глави.

Четирима мъже от Алфа бригадата, невъоръжени в тази предполагаемо недостъпна зона, се затичаха към Адамс и Лин, но бяха покосени на мига, а надупчените им от куршуми тела се свлякоха тежко на пода.

— Изключете устройството! — кресна Лин с всичка сила. Когато никой не помръдна, тя изстреля още един откос, а куршумите минаха на сантиметри от главите на билдербергите. — Изключете го! — отново извика тя.

Отговор не последва. Видял къде се крие Джейкъбс, Адамс прескочи пейките, пресегна се и го измъкна, като завря дулото на оръжието си под брадичката му.

— Изключи го — заплашително прошепна той. — Изключи го, или ще ти размажа мозъка и никога няма да видиш анунаките.

— Една минута до отварянето на тунела — отново се обади електронният глас.

— Действай! — още по-силно извика Адамс.

— Вече не можеш да го изключиш — отвърна Джейкъбс през зъби. — Всичко свърши.

Адамс тъкмо щеше да дръпне спусъка, когато двойната врата отново се разтвори и вътре нахлу Елдридж с картечница във всяка ръка. Полусляп, с окървавено лице и обзет от ярост, едрият мъж веднага откри огън, обсипвайки наблюдателната галерия с мощни 40-калиброви куршуми.

Адамс и Лин веднага се прикриха, а куршумите зачаткаха по витрината, рикоширайки от армирания материал.

— Недей, глупак такъв! — кресна Джейкъбс от пода. — Ще ни избиеш всичките!

Елдридж обаче не слушаше и отново откри огън. Куршумите му описаха линия през стаята, като разбиха и сринаха цял панел в близкия контролен център.

— Не! — извика Месие и се втурна към панела в опит да го спаси, но той бе безвъзвратно повреден. Ученият се обърна към Елдридж без капка надежда в очите.

— Какво направихте? — попита той.

Колегите му се щураха из лабораторията, обзети от луда паника. Внезапно армираният панел за наблюдение простърга в рамката си, повдигна се и се наклони, отваряйки се като огромна клапа, и Адамс разбра, че Елдридж е улучил операционния механизъм.

Светкавиците в камерата станаха още по-ярки и билдербергите се разкрещяха, спомняйки си думите на Месие. Без защитното стъкло бяха обречени.

— Тридесет секунди обратно броене — продължи да докладва безстрастният глас.

12

— Затворете прозореца! — в един глас изкрещяха дузина гърла. В цялата галерия се възцари хаос. Прозорецът обаче не можеше да бъде затворен — беше прекалено голям и прекалено тежък, а контролният панел бе напълно разрушен от куршумите.

Внезапно картечните пистолети на Елдридж се оказаха празни. Адамс се втурна напред и с всички сили го блъсна в двойната врата, след което двамата нахлуха в конферентната зала. Елдридж беше по-едър и използва това, за да вземе превес и заблъска Адамс през стаята, докато гърбът му се удари в твърдите метални врати на асансьора.

На Адамс му се повдигна от острата болка, която разкъса рамото му, а Елдридж обви едрата си ръка около врата му, влагайки цялата си сила, като смаза трахеята му и бавно го задуши почти до безсъзнание. Мат видя налудничавия поглед в очите му и разбра, че няма да спре, преди да го е убил. Притъмня му, усети как въздухът не стига до мозъка му и разпери пръсти, опипвайки стената зад себе си.

— Двадесет секунди — оповести гласът и тогава Адамс намери онова, което търсеше. Натисна го и вратите на асансьора се отвориха. Двамата паднаха на металния под и натискът върху гърлото му отслабна. Той използва инерцията от падането, за да забие крак в стомаха на Елдридж и да го преметне над главата си. Огромното тяло се блъсна в стената на асансьора, който се разтресе при удара. Тогава вратите се затвориха и кабината започна да се издига. Елдридж се беше ударил в бутоните. Адамс чу електронния глас за последен път:

— Десет секунди.

13

В галерията вълнението от пристигането на анунаките беше отстъпило пред неподправения ужас от онова, което щеше да се случи. В помещението оттатък проблясъците станаха по-концентрирани и постоянни, а лъчите започнаха да се събират в центъра на пещерата, където на каменистия под пред самите им очи се оформи топка светлина.

Внезапно Лин разбра какво трябва да направи. Не знаеше как или защо, но го усещаше с цялото си същество. Докато всички останали се опитваха да избягат от огромния прозорец, тя тръгна към него и се затича към изпълнената със светлина пещера.

Някой сложи ръка на рамото й и я спря. Тя се обърна и видя Джейкъбс, който се взираше в нея с ужасено изражение.

— Спрете! — изкрещя той. — Не влизайте там! Всичко ще провалите!

Той посегна към гърлото й и се опита да я удуши. Лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя най-сетне зърна лудостта в очите му. Дори не успя да изпита удовлетворение, когато дръпна спусъка на картечния си пистолет и порой от 40-калиброви куршуми се забиха в корема на Джейкъбс. Той изохка и падна на пода, пръстите му се откъснаха от гърлото й и се насочиха към бликащите навън черва, които гледаше със смаяно изражение. Вдигна очи към Лин, но тя вече се беше обърнала към отворения прозорец. Хвърли оръжието на една страна и се покачи на рамката, като дишаше тежко.

— Пет — отброи гласът, — четири… три… две… едно. Тунелът се отваря.

Тогава, изричайки молитва за пръв път от много години, тя скочи.

14

Асансьорът бързо се издигаше, нарушавайки равновесието и на двама им, но Адамс си даде сметка, че Елдридж все още е замаян от удара в стената. Възползва се от това, блъсна го назад, изстреля длан и я заби в незащитеното му гърло. В смачкания гръклян нещо изклокочи, но Елдридж се хвърли напред, сграбчи Адамс в меча прегръдка и му изкара въздуха с мощните си ръце. Кръв започна да се процежда през превръзката на ръката на Мат и зрението му се замъгли. Въпреки това все още не беше победен и дяволите да го вземат, ако се оставеше.

Той сви коляно и го заби право в слабините на Елдридж, после сви лакът и го удари в лицето, като строши носа му. Елдридж обаче не го пускаше и стискаше все по-здраво.

Тогава асансьорът започна да се люлее и тресе, сякаш се разпадаше, и Елдридж най-сетне го пусна. Адамс се стовари на пода, който беше ужасяващо горещ — изглежда нещо го нагряваше отдолу. Той инстинктивно се отдръпна и в този момент целият под поддаде. Той се хвана за перилата, наблюдавайки как подът на кабината и командир Елдридж падат в шахтата, която беше изпълнена със странен зелен пламък. Докато се носеше към горящата шахта, лицето на военния побеля от шока и точно преди да падне в огъня, в очите му най-сетне се мерна страх.

15

Лин влетя в помещението точно когато мълниите се събираха в солидна маса, която обгръщаше цялата стая в кълбо от чиста енергия. Тя беше единственото живо нещо там, така че енергията се събра около падащото й тяло и запулсира около него като живо същество. Тя увисна във въздуха, а топката мощна светлина я обви като топла течност. Усили се още повече и тогава тя изгуби представа коя е и къде е, сякаш вече не съществуваше.

Тогава всичко потъна в мрак и Лин вече не чувстваше нищо.

16

Странният зелен огън угасна почти в момента, в който се появи, а Адамс остана да виси на парапета и да се взира в обгорената шахта и безформената маса, останала от тялото на Елдридж на дъното. Той внимателно докосна стената под асансьора и се изненада, защото тя беше хладна. Опипа наоколо и откри, че всичко е хладно, сякаш изобщо не бе горяло. Мат бавно се спусна през пода, като използваше дръжките по стените на шахтата, за да слезе.

На дъното се взря в трупа на Елдридж. Той изглеждаше така, сякаш плътта се е варила, докато не се е отделила от костите, а от миризмата му се догади. Ако тази енергия беше обляла цялото ниво, какво ли се беше случило с Лин? Почти не искаше да се върне, но знаеше, че се налага.

Анунаките там ли щяха да бъдат? Преглътна с усилие и продължи. Имаше само един начин да узнае. Стигна до конферентната зала и видя, че стената, която я отделя от контролното помещение, сега е просто строшена черупка, а в камерата долу не се забелязва никакво движение. Навсякъде имаше тела, а плътта се беше свлякла от костите им. Мат тръгна към огромните прозорци, застана на ръба и надникна в пещерата оттатък. Веднага му стана ясно, че там няма никакъв „кораб-майка“, никаква Атлантида, понесла анунаките убийци.

Но къде беше Лин? Той обърна гръб на пещерата и огледа десетките съсипани тела. Стисна зъби и започна да търси.

17

Час по-късно приключи огледа, убеден, че Лин не е сред труповете. Къде беше? Нима някак бе успяла да избяга? С цялото си сърце се надяваше да е така. Какво обаче се беше случило тук? Енергията очевидно се беше фокусирала върху пещерата — по стените имаше същите обгорени следи, както навсякъде из подземието — но въпреки това тунелът не се беше отворил. Или пък беше?

Той отново обмисли изчезването на Лин и погледна към пещерата с други очи. Лин беше жива, той го знаеше. Не беше наясно къде точно, но някъде във Вселената тя беше жива. И той нямаше да се откаже, докато не я намери.

Част пета

1

Лин се събуди и ръцете й инстинктивно се насочиха към корема. Нямаше как да бъде сигурна, но се чувстваше добре и засега това трябваше да е достатъчно. Къде се намираше обаче? Беше тъмно, а земята под нея беше камениста. Дали все още беше в пещерата? Вдигна очи и видя звезди. Не, беше някъде навън.

Какво ли се беше случило? Присъствието й в камерата очевидно някак си бе променило механиката на времево-пространствения тунел и той беше действал по непредвиден начин. Внезапно й мина неприятната мисъл, че може да се намира където и да било из Вселената.

Тя рязко вдигна глава, за да погледне отново звездите, и веднага се почувства по-сигурна. Все още беше на Земята, в това нямаше съмнение, при това в Северното полукълбо и лесно различаваше познатите очертания на Голямата мечка и Орион, намери и Венера — всичките бяха на обичайните си места. Когато се обърна, видя и Луната, която я осветяваше с цялото си великолепие. Освен това си даде сметка, че ако действително се намираше на друга планета, вероятно нямаше да може да диша. Въпреки това обаче не знаеше къде е и тръгна да огледа пейзажа наоколо.

Скоро толкова се умори, че й се прииска да полегне. Откри място, което й се стори безопасно — на завет под една скала, направи си възглавница от якето си и след секунди заспа.

Събуди се на следващата сутрин, огряна от лъчите на слънцето. Прочисти ума си и тогава чу звука. Беше странен, непознат, никога не беше чувала нещо подобно — приличаше на ръмжене на гущер. Тя се огледа и очите й се разшириха, когато видя животните на билото на малкия хълм пред нея. Бяха огромни и покрити с пера и докато наблюдаваше как се разхождат по пустия пейзаж, Лин беше сигурна, че никога не е виждала такива. Или пък беше?

Вдигна очи към слънцето, сякаш за да се увери, че все още е на Земята. Изправи се на крака и отново тръгна. Вървя много дълго и по всичко личеше, че се намира в пустиня. Не спря с часове, беше изтощена и все пак не откри признаци на живот, като се изключат онези странни същества. Нямаше и следи от хора.

Седна и огледа пустинната картина. Храстите, които успяваше да различи, й изглеждаха познати, но какво знаеше тя за храстите в пустинята? Почти нищо. Онези същества обаче я притесняваха, напомняха й на нещо, което беше виждала преди, в учебник в училище или може би в университета. Но учебник по какво?

Накрая отговорът я зашлеви със силата на парен чук.

2

През следващите няколко дни тя продължи да се придвижва напред, докато накрая стигна до голяма река, която мощно течеше сред иначе безплодния терен. Щеше да й спаси живота и Лин реши да се придържа към нея, като се храни с малкото, което открива из пустинята и пие прекрасната чиста вода.

И така един ден ги видя, първо отдалеч — шестима, движеха се към реката. Скри се зад купчина камъни и продължи да наблюдава съществата, които разпозна с ужасяваща сигурност. Ходеха изправени на два крака, бяха високи около метър и шейсет и мускулестите им тела бяха почти изцяло покрити с косми. Чертите им не се различаваха много от нейните и тези на хората, които познаваше, но очевидно не бяха хомо сапиенс.

Гледа ги, докато пиеха и се къпаха около час, общувайки със смесица от ръмжене и подсвирвания, докато накрая излязоха от реката и тежко се запътиха натам, откъдето бяха дошли.

Видяното й помогна да разбере какво се беше случило и за да изпита хипотезата си, прекара следващите няколко нощи взирайки се в звездите, като измерваше движението им, доколкото й беше възможно.

След няколко нощи беше сигурна — ужасена, но сигурна.

Съществата, които видя край реката, присъстваха в много от книгите за еволюцията на човешкия вид, които бе прочела в „Харвард“, както и в някои от онези, които беше изучавала при последните си изследвания. Те бяха членове на изчезнал подвид — хомо неандерталенсис.

Това откритие потвърди и предположението й, че огромните космати същества, които видя първия ден, са земни ленивци — животни, които също отдавна бяха изчезнали. По астрономия беше по-добра, отколкото по палеонтология, и познанията й бяха потвърдили страховете й.

Нощното небе си оставаше почти същото през годините, но когато ставаше дума за много дълги периоди от време, човек можеше да забележи дребни разлики дори с невъоръжено око. Лин знаеше, че неандерталците са измрели преди десетки хиляди години, но това не я подготви за заключенията, до които я доведоха наблюденията на звездите, чиято позиция сочеше, че се е върнала двеста хиляди години назад. Наистина бе попаднала в тунела, но вместо да огъне пространството и да доведе анунаките, той беше огънал времето. Докато обмисляше станалото, тя не можа да не си припомни думите на професор Травърс.

„Да — беше отговорил той, когато го попитаха за анунаките, — но не ме питайте как са еволюирали, и те самите не знаят. В един момент на Земята е имало и други хомо сапиенс, включително ергастор, хайделбергенсис, рудолфенсис, хабилис, неандерталенсис и други, но после се появил хомо сапиенс сапиенс, който бил напълно развит не само физически, но и умствено.“

Докато седеше на брега на реката, докосвайки корема си, в който растеше детето на Матю Адамс, Евелин Едуардс най-сетне разбра всичко.