Произход

1

„Ди Ен Ей Аналитикс“ се намираше в центъра на Финикс и беше една от хилядите подобни лаборатории, пръснати из Съединените щати. Те се занимават основно с тестове за бащинство, макар че много от тях съдействат на ФБР и другите агенции за опазване на реда, като правят ДНК анализ на доказателства при криминални разследвания.

Лин избра точно тази, защото тя не работеше нито с правителството, нито с полицията и затова не биеше на очи колкото останалите. Освен това беше свързана с друга лаборатория в Лос Анджелис, която можеше да извърши анализа на късчетата плат, които Лин беше взела от тялото. Така щяха да свършат всичко само с едно посещение и да намалят риска да ги разкрият.

Когато влязоха във фоайето, глъчката ги изненада. Беше пълно с млади майки с пищящи бебета, застаряващи университетски професори и техници с бели престилки, цялата лаборатория жужеше като кошер.

Адамс си беше обръснал главата и си пускаше брада, а Лин си изруси косата, осезаемо промени грима и дрехите си и си купи сини контактни лещи. И двамата изсветлиха кожата си с пудра и носеха очила, за да променят контура на лицата си. Въпреки това избягваха да поглеждат към камерите, насочени от тавана към оживеното фоайе. Официално бяха мъртви, разбира се, Лин вече два пъти, но през последните няколко дни им бе станало ясно, че колкото и да внимават, това никога не е достатъчно.

Лин се доближи до рецепцията с раница в ръка. След кратък разговор с рецепционистката, по време на който Лин поиска пълен ДНК анализ на три от пробите, които носеше, им казаха, че поради натоварването резултатите ще бъдат готови едва след месец. Петстотинте долара, които им беше дал Фабрицио Баранели, веднага съкратиха срока до малко повече от седмица.

Лин се обърна към Адамс.

— Една седмица — каза тя. Беше разочарована, въпреки че го очакваше. — Можем ли да чакаме толкова?

— Ами без достъп до правителствени лаборатории нямаме друг избор. Единственият начин да се доберем до нещо по-добро е да използваме името ти, а това определено не можем да си позволим.

Лин кимна и отново се обърна към рецепционистката.

— Добре — съгласи се тя и записа номера на новозакупения предплатен телефон, който не можеше да бъде засечен. — Обадете ми се веднага щом получите нещо. Ако успеете за по-малко от седмица, ще получите още петстотин долара.

Докато излизаха, Лин отново се обърна към Адамс.

— Добре. А сега какво?

— Привършихме с научната част — отвърна Адамс. — Сега ни остава същинската работа. Да вървим да се видим с приятелите ми.

Баранели бе удържал на думата си. Още в деня след срещата им Лин и Адамс се върнаха в САЩ. Професорът открай време използваше чартърен самолет за проучванията си и просто подаде документ, че отива в Мексико, за да прави изследвания. Наложи се да заредят малката метална птица в Колумбия, а после кацнаха в Мексико, където никой от хората на пистата не се заинтересува от мъжа и жената, които слязоха и си продължиха по пътя.

Болката от набързо извадените зъби, досега потискана от адреналина, вече ставаше непоносима. Адамс използва познанствата си и вечерта двамата посетиха негов приятел зъболекар в близкото градче. Той също беше огала-лакота, взе им пари в брой и не ги попита нищо, но каза на Мат, че се радва, че са дошли, тъй като допълнително закъснение би могло да доведе до инфекция и отравяне на кръвта.

Възрастният човек се погрижи за тях бързо, макар и не безболезнено, и ги посъветва да си починат. Те само се усмихнаха, споделяйки една и съща мисъл: „Де да можехме“.

Градът беше близо до границата и след краткото, но необходимо отклонение Адамс поведе Лин обратно по безлюдните пътеки, по които бе влязъл в Мексико само преди няколко дни.

Докато се движеха към Финикс през Аризона в очукания пикап, в който се бяха качили на автостоп, Адамс използва новия клетъчен телефон, за да се обади на един от колегите си от Сенчестите вълци. Използва шифър, до който не беше прибягвал от години, защото знаеше, че ако говори нормално, средствата за електронно наблюдение може да прихванат ключови думи. Приятелят му обаче го разбра и се съгласи да се срещнат на следващата сутрин.

Потилнята на тохоно о’одхам се намираше в част от резервата, която бе напълно недостъпна за онези, които нямаха връзка с племето или покана да я посетят.

Потилнята е част от древен обичай на индианците от Северна Америка, от традиционна церемония, която все още се изпълнява от много племена в цялата страна. Приликата й със сауната се върти около топлината и влагата — хората сядат в палатка, покрита с одеяла, около куп нагорещени камъни, върху които изливат вода. Потилнята обаче има по-духовен характер, а целта на топлината е да създаде илюзията, че сте в утробата на „великата майка земя“. Тя пречиства не само тялото, но и ума, емоциите и духа.

Адамс и Лин стигнаха до потилнята рано сутринта. Мат и бившите му колеги топло се прегърнаха и те го представиха на новите членове на екипа. Представиха и Лин, а тя си даде сметка каква чест е да се намира там — външните хора рядко бяха добре дошли.

Адамс се радваше да види старите си приятели, но го притесни отсъствието на Марк „Небесния Дух“ Таканауи. Фактът, че той му беше дал паспорта и парите, с които стигна до Южна Америка, както и тревожните лица на останалите, не вещаеха нищо добро.

Въпросите му обаче трябваше да почакат, тъй като традицията изискваше първо да се пречистят ритуално, а после да запалят огъня за церемонията. Разговорът можеше да започне едва тогава.

2

Адамс погледна към Лин. Тя не за пръв път влизаше в потилия — беше я водил в тази в собствения му резерват, когато бяха женени — но той виждаше, че ужасната горещина й се отразява, а по лицето и шията й обилно се стича пот. Както повеляваше обичаят, беше напълно облечена. Адамс се зачуди дали тя няма да припадне — все пак беше минало много време.

Тя обаче се държеше и дори се присъедини към ритуалните напеви, съпроводени от спокойния ритъм на барабаните. Никога не му се беше струвала по-красива.

— Мат — каза Джон „Танцуващият пръв“ Айита, индианец от племето чероки и водач на отряда след напускането на Адамс, — време е да поговорим.

След тези думи атмосферата в палатката мигновено се промени.

Адамс кимна.

— Какво стана с Марк?

Айита скръбно вдигна очи към покрива на палатката и небето отвъд.

— Неотдавна го отнеха от нас. Сега е при духовете.

— Как? — попита Адамс, но се боеше, че вече знае отговора.

— Сърдечен удар.

Мат знаеше, че съвпадението е твърде голямо. Невъзможно беше да е било истински инфаркт и при тази мисъл го заля мъка. Вината беше изцяло негова. Врагът най-сетне беше успял да заснеме лицето му, докато влизаше в Чили, да разбере с какъв паспорт пътува и да открие Марк Таканауи. После сигурно го бяха изтезавали, за да получат информация, предизвиквайки инфаркта.

— Успя ли да прегледаш тялото?

— Бодауей успя да го погледне в моргата, преди погребението — отвърна Айита с мрачно лице.

Бодауей „Палещият огън“ Арауан беше главният медик на Вълците и се беше превърнал в легенда благодарение на смесицата от традиционна и супермодерна медицина, която практикуваше.

— Мисля, че са използвали електронен спусък — каза той с глух глас. — Говори се, че армията все още го изпробва, засега не може да се купи. Изпраща статични заряди към сърцето и разстройва обичайния електрически сигнал, предизвиквайки симптомите на инфаркт на миокарда. Щях напълно да го пропусна, ако не търсех нещо необичайно. Под космите на гърдите му обаче имаше две миниатюрни изгаряния, които сочат, че е било използвано електронно устройство. Това се допълва с останалите следи, които открих — няколко синини и контузии по тялото, които говорят за побой и употребата на белезници. Освен това открих пробождане от игла в свивката на десния му лакът, а и резултатите от кръвните проби бяха странни.

— Как така? — попита Адамс, вината го разкъсваше.

— Открих следи от бързодействащи барбитурати, най-вече тиопентал, активната съставка на така наречения серум на истината, натриев пентотал. Това означава, че е бил отвлечен и разпитван, преди да го убият с електронно устройство, непознато извън военните кръгове.

— Значи е бил екзекутиран? — попита Адамс.

— Без никакво съмнение — потвърди Арауан.

Стоманеният поглед на Джон Айита се насочи към Мат.

— И смятам, че е крайно време да ни кажеш защо.

Адамс не се допита до Лин, преди да започне разказа си — знаеше, че тя ще го разбере. Един човек беше дал живота си заради нейното откритие и те дължаха истината на приятелите му.

Мат започна от самото начало, с мисията на Лин в Антарктида, и описа премеждията им в подробности. Това, че мъжете, с които споделяше информацията, работят за правителството, което може би стоеше зад всичко това, не го безпокоеше. Племенните връзки винаги бяха по-силни от верността към правителството.

Когато привърши разказа си, Айита поклати едрата си глава бавно и невярващо.

— Невероятно — каза той накрая. — Просто невероятно. Значи Марк е мъртъв заради това откритие?

Адамс кимна засрамено.

— Да. Мъртъв е, защото го помолих за помощ.

Той замлъкна. Мисълта, че сега може би застрашава и останалите си приятели, не му беше хрумвала и вината го заля отново като гореща вълна. Какво беше сторил?

— Моля ви, простете ми — заекна той. — Аз…

Айита вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко — каза той. — Марк Таканауи ни бе отнет от могъщ враг и ние няма да намерим покой, докато не му отмъстим.

Сърцето на Адамс се изпълни с надежда.

— Ще можете ли да отделите толкова време? — попита той.

Айита кимна.

— Боя се, че да — каза той. — След като прегледахме тялото на Марк, Министерството на вътрешната сигурност разпусна Сенчестите вълци. Наредиха ни да се върнем при племената си и да се разформироваме. Дори не ни предложиха друга работа. Вълците вече не съществуват.

— Шегуваш се! — възкликна Адамс.

— Боя се, че не — отвърна Айита. — Би било трудно да избият всички ни, особено докато работим за правителството, така че вместо това ни разпуснаха и ни пратиха по резерватите, за да се пръснем из страната. Няма да се изненадам, ако през следващите няколко седмици „нещастни случаи“ сполетят още някои от нас.

— Що за хора могат да разпуснат група като Вълците? Сигурно са от проклетото Министерство на вътрешната сигурност! — обади се Лин за пръв път, откакто беше влязла в палатката, и всички погледи се насочиха към нея.

Айита се обърна към един мъж от другата страна на огъня и се взря през горещата мъгла.

— Самюъл? — подкани го той.

Самюъл „Двата коня“ Стивънфийлд беше разузнавачът на групата.

— Вече започнахме разследването, разбира се — отвърна той и забеляза внезапния интерес по лицата на Адамс и Лин. — Някога чували ли сте за групата „Билдерберг“?

Лин отговори първа, като се стараеше да пренебрегне задушаващата жега и влага в палатката.

— Не е ли просто сбирщина политици и медийни магнати, които се срещат веднъж годишно, за да обменят идеи и телефонни номера? Нещо като неофициална мрежа за големи клечки от целия свят. — Избърса потта от челото си, но след миг тя изби отново. — Мисля, че дори Сам Аткинсън отиде на една от срещите им преди няколко години и…

Тя замлъкна насред изречението, осъзнала какво значи това. Аткинсън беше директорът на НАСА, както и първият човек, на когото бе съобщила за тялото.

— Кажи ни какво знаеш — каза Адамс на Стивънфийлд, а разузнавачът кимна.

— До известна степен Лин е права — започна той. — Първата среща на групата се е състояла през май петдесет и четвърта в хотел „Билдерберг“ в Холандия, оттам произлиза и името им. Събрали се заради проблеми със съдействието между Европа и САЩ по повод на наистина важните проблеми. Преценили, че е нужна нов вид среща, малко по-скрита и неофициална, без да се тревожат, че журналистите ще отразяват или коментират казаното, особено предвид надигащата се от СССР заплаха. След края на Студената война срещите продължили и зачестили. Дори без комунистическата заплаха западните лидери все още имали сериозни грижи — търговията, пазара на труда, финансовата политика, екологичните проблеми, инвестициите, тероризма и международната сигурност, например. Обикновено участват около сто и двадесет души, като списъкът се мени ежегодно. Мнозинството са от Европа, останалите — от САЩ, но други нации по света са все по-добре представени. Една трета от делегатите са министри и политици, а останалите две трети представляват сферите на индустрията, финансите, труда, образованието и комуникациите. По време на срещите не се подготвят резолюции, не се гласува и не се издават политически декларации. Това са просто говорилни, където най-добрите в света се събират далеч от светлината на медийните прожектори.

— Те как са свързани с това, което става? — попита Адамс.

— Връзката изникна, когато проучихме кой е притискал Министерството на националната сигурност да ни разпусне. Накрая разбрахме, че натискът идва директно от Белия дом, по-конкретно от съветника на президента, Тони Кърн. Бързо открихме, че той е член на група „Билдерберг“.

— Член ли? — попита Лин. — Нали казахте, че мрежата е неформална и че всяка година участват нови хора?

Стивънфийлд кимна.

— Това е вярно. Освен това обаче има управляващ комитет от дванадесет полупостоянни членове и един от тях е Кърн.

— Това, че е член на управляващ комитет на международна група, едва ли е нетипично за съветник от Белия дом — възрази Лин.

— При нормални обстоятелства би имала право, разбира се — съгласи се Стивънфийлд. — Група „Билдерберг“ обаче по никакъв начин не е обикновена. Тя е обект на силен международен скептицизъм и конспиративни теории за това какво замислят тези лидери на тайните си срещи. Някои смятат, че там се решава международната политика, и то по особено недемократичен начин — хора, които не са били избрани, обсъждат въпроси от глобална важност без контрол и възможност дискусиите им да бъдат отразявани. Смята се, че се опитват постепенно да наложат нов световен ред, който почива на интересите на големия бизнес.

— Все още не мога да разбера какво общо има това с тялото или с убитите хора — настоя Лин.

— Може би няма общо — призна Стивънфийлд. — Членството на Кърн в групата обаче е единствената аномалия, която откриваме засега, и съответно си струва да я проучим. Особено сега, когато участието на Самюъл Аткинсън като директор на НАСА в една от срещите им сочи явна връзка. Вашият екип открива тяло, ти съобщаваш на Аткинсън, който е свързан с групата, скоро след това тялото изчезва и всичките ти колеги са мъртви. Мат отива да ти помогне, моли стар приятел за помощ, след което той е убит, а полицейски отряд, който действа от седемдесетте години на миналия век, внезапно бива закрит без причина, отново от човек, свързан с група „Билдерберг“.

— Добре — каза Адамс и кимна, — значи имаме възможна връзка. Какво още знаем за тях?

— Просто нямахме достатъчно време да ги проучим основно — призна Стивънфийлд. — Онова, което научихме обаче, е най-малкото интересно.

— Какво научихте? — попита Адамс.

— За първоначалните си проучвания използвахме различни правителствени източници, до които за щастие все още имаме достъп. Изглежда, че тези ежегодни срещи са нещо много повече от говорилня и служат за своеобразен терен за вербуване.

— Вербуване с каква цел? — попита Лин.

— А — отвърна Стивънфийлд, — именно това е въпросът за голямата награда, нали? Според разказите на някои участници, обсъждали събитието, в един момент по време на конференцията през уикенда всеки делегат трябва да се яви на неофициален разговор с управляващия комитет. Той се провежда в специална стая и явно е нещо като интервю. Никой не споменава за какво вербуват участниците. Изглежда обаче, че през годините необичайно голям процент от поканените стават жертва на „нещастен случай“ — загиват в катастрофа, получават инфаркт, падат в банята и си чупят врата и какво ли още не.

— Какво става според вас? — попита Лин.

— Предполагам — осмели се Адамс, — че едно от възможните обяснения е, че от време на време някой отхвърля предложението им. И тъй като вече знае какво е, групата му запушва устата, за да се увери, че целите им никога няма да бъдат разкрити.

Айита бавно кимна.

— Точно така мислим и ние, Мат — каза той. — Но остава въпросът с каква цел вербуват хора. Очевидно е нещо, за което са готови да убиват. Точно затова не ме напуска мисълта, че имат нещо общо с вашите проблеми.

— Но как? — объркано попита Адамс.

— Все още проучваме, но благодарение на Кърн възможностите ни вече са ограничени.

Адамс и Лин се спогледаха, дълбоко замислени. Дали имаше нещо, каквото и да било, което бяха пропуснали?

— Хеликоптерът — внезапно каза Лин и вдигна очи. — Опитах се да намеря информация за полетите му, но не получих достъп. В Антарктида дойдоха с два военни хеликоптера, „Чинук“, доколкото си спомням. На опашните им перки имаше серийни номера. — Тя се замисли за миг и повтори номерата, доволна, че научно ориентираният й мозък и склонността й да помни подробности все още й служат.

Стивънфийлд кимна.

— Възможно е да са фалшиви, но тъй като са очаквали, че всички на борда ще умрат, може да са били и истински. Ще ги проучим.

Адамс погледна към Стивънфийлд и останалите си другари — нови и стари — и очите му се заковаха върху Джон Айита.

— Благодаря ти — каза му с неподправена искреност.

Айита махна с ръка.

— Наш дълг е да отмъстим за смъртта на брат Таканауи — сериозно каза той. — И ако това ни отведе при труп на четиридесет хиляди години и най-могъщата тайна клика, никой от нас не би се отказал от подобно приключение.

3

Санта Роса е миниатюрно селце в Пима, Аризона. Там на площ, по-малка от петнадесет квадратни километра, живеят по-малко от четиристотин и петдесет души, като над петдесет процента от населението е под границата на бедността. Санта Роса се намираше в териториите на тохоно о’одхам и това я правеше безопасна — външните хора не бяха добре дошли и лесно се забелязваха.

Малката дървена къщичка, в която нощуваха Адамс и Лин, беше една от малкото свободни в селцето и Айита беше уредил да останат там засега. Дадоха им пикап, в случай че трябва да отидат до Финикс за резултатите от ДНК пробите или да заминат бързо по каквато и да е причина. Казаха им, че след двадесет и четири часа Стивънфийлд ще ги посети, за да им донесе новини от разследването. Тъй като вече не можеха да разчитат на телефоните и другите видове електронна комуникация, решиха, че срещите са единственият им вариант.

Адамс погледна през закрития от прашни щори мръсен прозорец и спомените му се върнаха. Беше прекарал много дни в Санта Роса (която индианците наричаха Каиж Мек), докато работеше с Вълците, проверяваше сведения, разговаряше с местните хора и търсеше следи до главната магистрала на областта, Индиански път N29.

Съвсем наблизо, малко встрани от Индиански път N15, бе открил и камиона преди всичките тези години. И труповете.

Бързо се обърна, тръгна към кухнята и видя заспалата Лин. Беше се оплакала, че й е зле, и той я беше настанил на дивана, където тя веднага се унесе. Дори заспала беше красива — той се възхити на строгите и все пак нежни очертания на скулите й, на падналата върху челото коса и на позата, в която спеше — обвила ръце около тялото си, с вдигнати до гърдите крака.

Той пресече стаята, взе якето си от един стол и я зави с него. После се наведе и нежно я целуна по бузата. Зачуди се какви ли са чувствата й към него. Знаеше, че случилото се в Перу вероятно се дължеше на дълбоки емоционални проблеми, които се нуждаеха от мощно физическо проявление след бягството им през Чили и последвалата катастрофа с хеликоптера. При него обаче ставаше дума за нещо повече, за нещо, на което се беше надявал до много по-голяма степен. Дано и Лин да се чувстваше така.

Оттогава не бяха имали възможност да поговорят, всичко се развиваше толкова бързо, но когато погледна надолу към нея, сърцето му прескочи, а стомахът му се сви, защото разбра — обичаше я.

Легна до нея, прегърна я и опря глава в нейната. Затвори очи и вдъхна аромата на косите й, доволен за пръв път от много години. После се унесе в дълбок, истински сън, какъвто не го беше спохождал от много време.

Дванадесет часа по-късно Адамс усети, че пред вратата има някой. Звукът от стъпки по пътеката го беше събудил и той скочи от дивана, свеж и изпълнен с нов живот след необходимия продължителен сън. Темпото на стъпките му подсказа, че това е Стивънфийлд, макар да му се стори, че разузнавачът е изменил дължината на крачките си, може би, за да провери дали Адамс е нащрек.

— Влизай, Сам — каза той и му отвори точно преди да се почука.

Стивънфийлд вдигна поглед и се усмихна.

— Не се подведе, значи?

— Почти — пошегува се Адамс, докато го пускаше да влезе. — Просто следващия път ще трябва да се постараеш повече.

— Е, ти винаги си бил най-добрият — призна Стивънфийлд, докато влизаше в гостната. Лин седеше на дивана, отпочинала след дългия сън, и той й кимна за поздрав.

— Здрасти, Лин — приятелски каза той.

— Здрасти, Сам — отвърна тя. — Не съм сигурна какво имаме в кухнята, но да ти донеса ли нещо?

Стивънфийлд поклати глава.

— Не, благодаря — отговори той. — Сигурно ще искате веднага да ви кажа новините.

Адамс седна на дивана до Лин и двамата се хванаха за ръце, без дори да се замислят. Стивънфийлд се настани на стола срещу тях.

— Така, първо най-важното — започна той. — Обадихме се в „Ди Ен Ей Аналитикс“, още няма резултати.

Адамс кимна.

— Да, смятаме, че ще им отнеме още ден-два. Дано парите да ускорят нещата.

— А хеликоптерът? — тревожно попита Лин.

— Ами изглежда имаме право за група „Билдерберг“. Проверихме номерата, които ни даде, и проследихме хеликоптерите по няколко канала до човека, който ги е наел. — Стивънфийлд забеляза очакването по лицата на Лин и Адамс. — Уесли Джоунс — каза той и тъй като очакването премина в объркване, си даде сметка, че те никога не са чували за този човек. И защо ли да са чували? — Петдесет и шест годишен, бивш кадър на Разузнавателната служба на Пентагона, с чин полковник. Сега е личен помощник на Стивън Джейкъбс.

Адамс и Лин бяха получили папки с онова, което Стивънфийлд бе открил за група „Билдерберг“ до момента, и веднага се сетиха кой е Джейкъбс.

— Председателят на групата? — попита Адамс.

— Същият. Така че нека го кажа ясно — продължи Стивънфийлд. — Помощникът на председателя на група „Билдерберг“ е човекът, наел хеликоптерите, които са закарали инженерите в Антарктида и са отлетели с тялото. Сега имаме ясна, неоспорима връзка между групата и онова, което ви се случва.

— Добре — спокойно каза Адамс. — Какво още знаем?

— Джон иска да разговаря лично с вас за това — отговори Стивънфийлд и се изправи. — Хайде, да тръгваме.

Бизнес паркът „Хай Кдан“ е част от Комитета за развитие на Сан Екзейвиър в Тусон, до магистрала „Ногалес“. Намира се на територията на тохоно о’одхам и Джон Айита, който беше наел там един малък склад на дългосрочен договор, го смяташе за нещо като убежище.

Ситуацията около Мат Адамс и бившата му съпруга много го притесняваше. Не стига, че един от старите му другари бе мъртъв, а и целият отряд беше закрит от чудовищно могъщ враг. Ами тялото, което Лин и екипът й, също избит, бяха открили в Антарктида? То пък какво беше? Наученото досега му подсказваше, че вероятно е наистина специално и затова привлича такова специално внимание. Онова, което особено го тревожеше обаче, беше мястото, където бе кацнал хеликоптерът, който го пренасяше. То доказваше, че онези, срещу които щяха да се изправят, са по-силни, отколкото си мислеха в началото.

Щеше да им се наложи да влязат в бърлогата на звяра и Айита се чудеше дали Адамс все още има хъс за това.

4

Слънцето вече залязваше — огромна, червена огнена топка, която бавно се спускаше зад Тусонските планини далеч на запад, — когато очуканият форд седан на Стивънфийлд спря пред склада. Голямата врата от страната на Айита беше отворена и Стивънфийлд бавно вкара колата, като я паркира вътре, далеч от любопитни погледи. После излезе, последван от Адамс и Лин.

Вътрешността на сградата наистина приличаше на склад — дори имаше стока, макар че Адамс нямаше представа каква. Цялото място край стените беше заето от щайги, поставени върху палети, а открита стълба водеше към тесен коридор и остъклен офис, който гледаше към останалата част от склада. Адамс погледна нагоре и видя Айита, който стоеше на големия прозорец и им махаше да се качат.

— Така — каза той, когато всички се настаниха на сгъваемите столове в спартанския му кабинет. — Сам ви каза за връзката с Джейкъбс, нали? — Той изчака да потвърдят, преди да продължи, кръстосвайки из офиса като голяма котка. — Сега ще ви кажа къде е кацнал хеликоптерът с тялото. Проследихме маршрута му до международното летище „Маккарън“ в Лас Вегас. По-конкретно терминал „Джанет“.

— Терминал „Джанет“? — повтори Адамс. Сякаш го удариха с ковашки чук.

Айита само кимна.

— Добре — каза Лин, усетила, че нещо й убягва. — Някой може ли да ми обясни какво му е специалното на терминал „Джанет“?

— Искаш ли да й кажеш, Мат? — попита Айита.

Адамс бавно кимна и се обърна към нея.

— Когато работех тук, често стигахме чак до Невада. Говорехме с местните племена, които отлично знаят какво точно става. За терминал „Джанет“ на летище „Маккарън“ открай време се носят слухове, но нашите познати ни посветиха. Ние проверихме и се оказа, че е вярно.

— Кое е вярно? — попита Лин.

Адамс и Айита се спогледаха.

— Така наречените „полети Джанет“ от „Маккарън“ обикновено ходят само до едно място — каза накрая Мат. — Базата на военновъздушните сили при езерото Груум. Позната на останалия свят като „Зона 51“.

— Зона 51? — невярващо повтори Лин. — Сигурен ли си?

Адамс кимна, явно не беше нужно да й обяснява какво е Зона 51.

Базата получила името си, защото на картите от петдесетте и шейсетте години на двайсети век я идентифицирали като „зона 51“ от Тренировъчния и тестови полигон в Невада — колосална военна база с площ от близо дванадесет хиляди квадратни километра, по-голяма от някои страни. Американското правителство отрича съществуването й от десетилетия, но то всъщност е широко известно, дори и да не се знае какво точно става там в момента.

Става дума за строго секретна военна база за тестове и изследвания, понастоящем използвана от Трета част на Изпитателния самолетен център на военновъздушните сили, но основана през 1955 г. от Локхийд и ЦРУ, за да изпробват новия разузнавателен самолет U2. Оттогава насам базата непрекъснато се разширява и дава начало на много други „черни“ проекти, включително „Блекбърд“ А-17, стелт самолета F-17 и стелт бомбардировача В-2. Освен това играе важна роля в развитието на най-новите военни технологии като безпилотния шпионаж и бойните самолети.

Зона 51 обаче е по-известна с това, че според много хора там има извънземна технология, скрита в склад до езерото Груум. Смята се, че тя служи за основа на военната технология, благодарение на която САЩ остава на първо място в това отношение.

Едно от основните вярвания на любителите на конспиративни теории е, че военновъздушните сили и ЦРУ са си присвоили НЛО, което се е разбило при Розуел в Ню Мексико през 1947. Смята се, че корабът, заедно с извънземните си пилоти, е бил прибран във военновъздушна база „Едуардс“, докато приключи строежът на Зона 51, където по-късно го изпратили за анализ. Според много хора единствената цел на базата е проучването, разработването и използването на извънземни технологии.

Без доказателства обаче слуховете си оставаха просто слухове и макар че Адамс и Лин бяха наясно с това, съвпадението им се струваше твърде голямо и погледите, които си размениха, подсказваха, че и двамата мислят едно и също.

— Значи — заговори Лин от името на двамата — тялото, което открихме, се намира на единственото място, за което се говори, че използва или има достъп до извънземна технология?

Стивънсън кимна.

— Човек не може да не се замисли, нали?

Адамс го погледна.

— Можем ли да влезем в базата?

— Обмислихме възможностите, но не изглежда осъществимо. Може да опитаме да се качим на един от полетите „Джанет“, за да ни закарат директно, но шансовете да ни хванат са твърде големи, особено докато слизаме от самолета, след като се приземи. Единственият друг начин е да отидем пеша. Базата не се охранява по конвенционалния начин — твърде голяма е, за да я заградят напълно, но има въоръжени патрули. Наричат ги „камута“ заради камуфлажните униформи. Служители са на частна охранителна фирма и имат разрешение да убият всеки, който е достатъчно луд да се опита да влезе. Навсякъде има топлинни сензори и ще е много трудно да преминем, без да ни открият. Дори един от нас да успее да мине през охраната и да влезе в базата, нямаме представа как изглежда отвътре. На някои сайтове има сателитни снимки, на други — снимки, направени с фотообектив от близките планини, но какво има вътре просто не е известно. Неслучайно това е най-секретната военна база в света. Единственото, на което можем да разчитаме, са слухове. Един от тях е, че има до десет нива под земята. Ако има дори малка възможност това да е вярно, откъде ще започнем? Би било невъзможно да открием нещо на такава огромна площ. Според друг слух има седем хангара с врати, скрити в склоновете на някаква планина до езерото Папуус на юг от Зона 51. Шансовете да открием нещо полезно, ако изобщо успеем да се вмъкнем, са почти нулеви, докато тези да ни арестуват и най-вероятно да ни убият са изключително високи.

Адамс кимна в знак на съгласие.

— Какво друго ни остава? — попита Лин.

— Стивън Джейкъбс — отговори Адамс, отгатнал мислите на Айита. — Проучихте ли го?

Айита кимна.

— Проучихме го. Сам?

— Живее в имение в колониален стил до Вашингтон — обясни Стивънфийлд. — Точно на брега на Потомак, до държавния парк Мейсън Нек при Колчестър, на тридесет и два километра югозападно от града. Четохте ли досието му?

Адамс и Лин кимнаха. За ограниченото време, с което разполагаха Стивънфийлд и познатите му, той беше успял да напише не само доклад за група „Билдерберг“, но и биографични справки за членовете на управляващия комитет на организацията.

— Значи знаете, че е бил голяма клечка във Вашингтон и очевидно още има огромно влияние в града. До трийсетгодишна възраст почти няма информация за него, но оттогава насам се е издигнал с невероятна скорост както във военното, така и в цивилното разузнаване. Обича да е в центъра на събитията и макар че е в пенсия, не се отдалечава от столицата. Логично е — като водач на група „Билдерберг“ иска да има достъп до всичко.

— Знаем ли нещо за къщата му? — попита Адамс.

Стивънфийлд се усмихна.

— Почти всичко. Получихме плановете от градската управа, а също и схеми, които включват най-различни подобрения в сигурността. Говорихме с фирмите, които са ги инсталирали, и получихме още подробности. Къщата не е военен обект, така че имаме и най-новите сателитни снимки с висока резолюция.

Стивънфийлд извади сноп листове, планове, карти и лъскави снимки и ги разпръсна върху старата очукана сгъваема масичка в центъра на офиса. Първо посочи към една от сателитните снимки, на която се виждаха къщата и земите на Джейкъбс.

— Ето я къщата — каза той и посочи огромното имение с две крила. — Близо е до ръба на скала, която се спуска на тридесет метра към Потомак, а моравата е дълга около тридесет метра. От другата страна е алеята за коли, която стига от портите до предната врата и е дълга почти километър и половина. Колкото до горите от двете страни на имението, през които минава пътят — негови са, площта на земите му възлиза общо на пет квадратни километра или дванадесет акра.

— В такава близост до столицата му е струвало ужасно скъпо — отбеляза Лин.

— Нали видяхме какво състояние е натрупал — коментира Адамс. — Колко беше, два милиарда долара? Може да си го позволи.

Стивънфийлд кимна.

— Да, и това е консервативна оценка.

Адамс вдигна очи към него и Айита.

— Е, какъв е планът?

Айита го обясни просто:

— Средствата ни очевидно са ограничени. Общо сме дванадесет — каза той, имаше предвид групата бивши Вълци — и привлякохме и други колеги от племената. Някои от хората ни вече следят Тони Кърн, двама души са заели позиция в близост до къщата на Джейкъбс. Членове са на племето матапони във Вирджиния, братя на Великия дух.

Томас „Великия дух“ Нахана беше сравнително ново попълнение в групата, но Адамс вярваше на преценката на Айита и нямаше нищо против да включат и семейството на този мъж. Кръвните връзки бяха най-добрата гаранция.

— Ще пратим хора да наблюдават другия американец в комитета, Харолд Уайсмюлър — продължи Айита. — В Сан Франциско е, но до зори ще стигнат до него.

Уайсмюлър беше друг милионер, бизнесмен, натрупал състоянието си от петрол, който след това беше инвестирал във всяка възможна област, от продажба на оръжия до закупуване на медии.

— А другите? — попита Адамс.

— Останалите членове засега са извън обсега ни — призна Стивънфийлд. — От страни по целия свят са и ни е трудно да стигнем до тях. Опитваме се да уредим някакъв вид електронно наблюдение. Скоро би трябвало да имаме добра представа какво са намислили.

Адамс погледна Айита в очите.

— Искам да се видя с Томас във Вашингтон.

Лин хвърли поглед към Адамс, после към Айита.

— Аз също — каза тя, макар че беше наясно, че бившият й съпруг няма да се зарадва на предложението й.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — веднага се намеси Адамс. — Не си свикнала с разузнавачески операции, освен това някой трябва да остане тук, за да изчака резултатите от лабораторията и…

Лин протегна ръка, за да го накара да замълчи.

— Стивън Джейкъбс е изпратил хората, които убиха осмина от приятелите ми — каза тя. — Искам да присъствам.

Адамс щеше да възрази отново, но и Айита вдигна ръка.

— Томас вече ви очаква — каза той и се обърна към Лин с усмивка. — И двамата.

Адамс извъртя очи, като демонстративно игнорира победоносната усмивка на Лин.

5

Голямото махагоново бюро беше затрупано с документи, а зад него седеше Стивън Джейкъбс с голяма чаша коняк в ръка. В списъка му имаше двадесет и две имена и скоро той трябваше да избере едно от тях. Обикновено такива решения се взимаха на ежегодните срещи на група „Билдерберг“ и до снощи действително разполагаха с пълния набор от сто души, който бяха определили преди толкова години. Предишната вечер обаче един от Стоте бе ударен от кола и убит на място, оставяйки празнина, която трябваше да се запълни.

Той се надяваше, че когато отправи предложението си, то ще бъде прието. Девет от десет пъти ставаше точно така — хората, към които се обръщаха, биваха щателно проучени, а съгласието им — почти гарантирано. Обещаваха им нечувана власт и нещо, подобно на безсмъртие, а не беше в природата им да се откажат от подобни дарове. През годините обаче някои бяха отказали, а реакцията им можеше да се опише единствено като ужас при мисълта за истинските планове на групата. Бяха се държали така, сякаш това да пожертваш живота на Земята е нещо отвратително. По същество беше, разбира се, но жертвата бе нищожна в сравнение с онова, което получаваха в замяна.

Така или иначе от време на време избраните отказваха и Елдридж и бригадата му трябваше да се разправят с тях. Това притесняваше Джейкъбс, но не защото съжаляваше, че се налага да ги убият. Просто ако някой кандидат откажеше, се налагаше да губят време с избора на друг, а устройството беше почти готово и времето, с което разполагаха, бързо изтичаше.

Джейкъбс допускаше, че светът няма да свърши, ако не са точно сто души. Все пак това едва ли щеше да се отрази на него. Сделките и пазаренето обаче бяха в природата му, а в самото начало на преговорите с онези, които се наричаха анунаки, те му предложиха оцеляването само на управляващия комитет.

Той остави досието, което четеше, и се изкиска. Първото предложение беше елементарно оцеляване, и то за дванадесет души. Накрая той вдигна бройката на сто души и издейства те да имат същия статут и власт като анунаките. Направи го не само за да покаже на анунаките, че не могат да му диктуват условията си, а и защото колкото повече съмишленици стояха зад него, толкова по-сигурен беше в собствената си позиция. Не че не вярваше на партньорите си, макар че наистина не им вярваше изцяло. Просто дългите години практически опит му бяха показали, че колкото повече хора те подкрепят, толкова по-добре. Ако анунаките опитаха някой номер, той предпочиташе да може да разчита на деветдесет и девет способни хора, отколкото на единадесет.

Всичко беше просто хазарт, разбира се. Анунаките можеше да се отметнат и Джейкъбс и хората му да загинат заедно с останалото население на планетата, но ако преди всички онези години не се беше съгласил, щеше да го направи някой друг и накрая така или иначе щяха да го убият. Докато ако ръководеше мисията, поне имаше истинска възможност да получи голямата награда, а по-голяма награда от онази, която беше договорил накрая, просто нямаше.

Джейкъбс отпи от коняка и отново взе досието от бюрото. Тогава гласът нахлу в главата му, кристално ясен, както винаги. Той погледна към вратата в другия край на стаята, където се намираше металната кутия, изработена в Зона 51 според инструкциите на анунаките.

— Как вървят приготовленията? — попита гласът в ума му и за пореден път го удиви. Не беше обикновен глас с акцент, тон и интонация — думите изникваха направо в мозъка му, напълно оформени, почти като собствени мисли.

— Добре — отвърна той на висок глас. — Устройството е почти готово.

— Кога можем да очакваме да заработи?

— След една седмица, броено от днес — уверено отговори Джейкъбс. — Тогава за първи път ще се срещнем както трябва.

Пътуването до Вашингтон беше по-кратко, отколкото очакваха. Адамс прецени, че е по-добре да се движат по пътя, отколкото по въздуха, за да избегнат проверките на летището. Това обаче би им отнело два дни и когато разбра, че Айита има собствен хеликоптер, който държи в задната част на склада, той изпита облекчение. Мисълта отново да се качи на хеликоптер обаче не изпълваше Лин със същия оптимизъм. Адамс видя страха в очите й, но решителността скоро надделя над тревогите й. Щяха да спестят толкова време, че определено си струваше отново да полетят. Освен това никой нямаше да открадне този хеликоптер или да го управлява с дистанционно управление.

Айита сам пилотираше хеликоптера и спря само веднъж, за да налее гориво на една писта в територията на чокто, приятелско племе в Оклахома. Накрая кацна точно до Фредериксвил, без да навлиза във вашингтонското въздушно пространство. Там ги чакаше безлична тойота седан, в която Адамс и Лин бързо се преместиха, докато Айита отново напълни резервоара и се подготви да се върне в централния щаб, за да наблюдава всичко оттам.

След час двамата пристигнаха в търговския център „Потомак Плаза“ в Удбридж, където се срещнаха с един от тримата братя на Нахана. Оставиха седана на паркинга и се качиха в големия джип на Бен Нахана.

След като се запознаха, Адамс премина направо на въпроса още преди колата да е излязла на пътя.

— Какво открихте досега? — попита той.

— Охранителната система е добра, човече — сериозно отговори Бен. — По-добра от схемите, които имахме. Разузнахме набързо, но не искахме да навлизаме навътре. Горите се сливат с парка Мейсън Нек, а между дърветата явно има някакъв вид топлинни датчици. Достъпът откъм скалите изглежда невъзможен заради вълните долу — няма начин да се доближиш дори ако не наблюдаваха мястото, а го наблюдават. По алеята за коли патрулират пазачи с кучета, същото се отнася и за моравата до скалите.

— Нещо друго? — попита Адамс.

— Пазачите си ги бива. Около дузина са, плюс няколко лични охранители. До един са професионалисти, които няма да заспят по време на работа.

— А кучетата? — попита Мат. — Каква порода са?

— Добермани, добре обучени. Има четири отряда — по един пазач с две кучета. Сменят маршрутите, а екипите се редуват по алеята и ливадите.

— Добре. Къде е базата ви в момента?

— Къмпингуваме в парка. Няколко пъти се опитахме да се доближим до оградата през нощта, но прескачането е адски трудно.

Адамс кимна.

— Добре, да вървим в лагера. Може да измислим някакъв план.

6

Докато се стъмни, вече бяха съставили и репетирали плана и всички бяха готови. Когато Лин погледна Адамс, в очите й се четяха всякакви емоции — страх, тревога, вяра, любов — и той се опита мислено да я накара да му се довери. Щеше да тръгне сам, разбираше, че така е по-безопасно. Истината беше, че той просто бе най-добрият, когато става дума за такива неща. Беше вярно, преди да се присъедини към Вълците, беше вярно и сега, когато уменията му най-сетне се бяха възвърнали напълно.

С нея не се нуждаеха от думи — стигаха им само разменените погледи между двама души, които са преживели заедно толкова много и въпреки това искат да преживеят още. Когато по бузата на Лин се търкулна сълза, Адамс се обърна и изчезна между дърветата, в гъстите гори на парка Мейсън Нек.

Оградата около имота на Джейкъбс беше каменна, висока два метра и четиридесет сантиметра, увенчана с шипове и бодлива тел, а на всеки шест метра по протежението й имаше по една камера за наблюдение. Докато я разглеждаше, Адамс си помисли, че скалите може би не бяха чак толкова лош избор.

Нощта беше облачна и отначало гората тънеше в непрогледен мрак. Можеше да използва очила за нощно виждане — Айита лесно щеше да му намери — но не ги харесваше. Ограничаваха периферното му зрение и го оставяха открит отстрани. Затова предпочете да разчита на уменията, които му беше дала природата, и прекара първия половин час в гората, клекнал на студената земя, докато очите му свикнат с тъмнината.

Истината е, че „непрогледен мрак“ няма — само изглежда такъв, преди очите да са получили възможност да се нагодят. Въпреки че естествените светлинни източници — луната и звездите — бяха покрити от облаци, изкуствените бяха постоянно налице, особено толкова близо до голям град като Вашингтон. Макар че Адамс се намираше в държавен парк и беше заобиколен от огромни дървета, на място, което би се сторило изолирано на немалко хора, столицата беше само на шейсет километра разстояние, а водният басейн, който делеше Мейсън Крийк от още няколко големи града, беше сравнително малък. В резултат на това, ако очите на Адамс привикнеха достатъчно, светлината щеше да им стига, за да виждат ясно без помощта на каквито и да е устройства. Нужно беше само търпение, а от него той имаше в излишък.

Освен това знаеше как да вижда предметите в мрака, като ги гледа под най-подходящия ъгъл, но никога директно, за да увеличи максимално ефекта от наличната светлина върху ретината. Това беше едно от уменията, които бе развил много отдавна, в равнините в Бадландс.

Там научи и друго — някои от нощните същества, които бродеха из онези земи, включително смъртоносната прерийна гърмяща змия, разчитаха на зрение, което реагираше на топлината, и когато излизаше на лов с приятелите си, той често мажеше тялото си със студена кал, за да избегне фатални сблъсъци с тези хищници. Сега беше направил същото — всеки сантиметър от тялото му беше покрит със студена кал, извадена от дълбоките ями до лагера. Не беше сигурно, че ще заблуди топлинните сензори, с които се твърдеше, че е заобиколен имотът, но беше добро допълнение към основния му замисъл, а при такава охрана и най-дребното нещо помагаше.

Очите му се бяха приспособили напълно и той огледа стената, бодливата тел, камерата и околните дървета. Описанието на Нахана беше точно — гората стигаше точно до оградата, а от страната на имението дърветата бяха изсечени на десет метра навътре заради сигурността. Мат беше сигурен, че Джейкъбс е искал да изсекат и тези в парка, и изпита доволство при мисълта, че влиянието на този човек очевидно не е достатъчно голямо, за да бъдат изсечени цели акри гора в държавен парк. Предположи, че отрицателният ефект от обществената реакция би натежал пред положителния ефект върху сигурността. За Джейкъбс основният предпазен механизъм вероятно беше, че никой не знаеше къде се намира, а публичен скандал щеше да унищожи това предимство за секунди.

Хората от охраната на Джейкъбс явно се тревожеха, че натрапниците биха могли да се изкатерят по дърветата и да минат над стената — затова тези от тяхната страна бяха изсечени. Това обаче нямаше да спре Адамс и той внимателно ги огледа, като обходи стената, стараейки се да остане извън обсега на камерите. Накрая откри едно, което му се стори идеално — огромен дъб, чиито дълги дебели клони стигаха на двадесет и пет сантиметра от имота и висяха на малко повече от метър от оградата.

Без да губи време, Адамс за секунди се изкачи по дебелия ствол и се изтегли по избрания клон, докато висеше на сантиметри от стената. Обвил здраво крака около него, той лежеше по корем, надничаше над бодливата тел и се опитваше най-сетне да зърне имението зад дърветата.

Както и подозираше, в откритото пространство между стената и дърветата имаше и камери, и топлинни сензори, притаени в очакване на всеки глупак, дръзнал да прескочи оградата откъм парка. Те обаче бяха настроени да засичат натрапници, които слизаха на земята, а Адамс нямаше такива намерения.

Трите метра между дърветата бяха твърде много за скок — поне по права линия, но Адамс знаеше, че ако скочи отвисоко, и то надолу, ще успее да покрие повече от три метра. Изтегли се обратно до дебелия ствол и продължи да се катери — шест метра, седем, осем — докато накрая се изкачи на дванадесет метра над земята. Клоните вече бяха по-тънки, а положението му, докато се придвижваше към края на избрания трамплин — опасно.

Той погледна надолу към дърветата оттатък — сториха му се много далеч, въпреки че бяха толкова високи, колкото тези от неговата страна. Разгледа онези отсреща, търсейки къде да се приземи. Вече беше избрал дървото, оставаше да реши точно къде. След като избра мястото, приклекна върху клона, на който стоеше, напрегна тялото си като пружина и се изстреля напред като хищна котка от джунглите. Изпънатото му тяло излетя високо над обточената с бодлива тел ограда и той усети как се устремява към земята с ужасяваща скорост. Дървото обаче също се приближаваше — близо, още по-близо…

По време на скока си Адамс измина десет метра надолу и три напред, но достигна дървото от другата страна и ръцете му бясно се вкопчиха във всеки клон и вейка, които успя да докопа. Кракът му закачи един дебел клон и това омекоти падането. Той се залюля, хвана се за друг клон и накрая се залови здраво, увиснал с главата надолу, все още на три метра от земята, но и три метра навътре в имота на Джейкъбс.

Докато се полюшваше и гледаше към пълното с уреди за наблюдение сечище, той си позволи да се усмихне за миг. Беше успял.

Ако тичаше по писта, щеше да измине седемстотинте метра между стената и къщата на Джейкъбс само за две минути. Начинът на придвижване, който си беше избрал обаче, щеше да му отнеме много повече време. Следвайки същата логика, която го вкара в имението — камерите и сензорите за телесна топлина действаха на нивото на земята, защото според охраната заплахата би дошла оттам — Адамс реши, че най-добрият начин да стигне до къщата, без да го открият, е по дърветата, и бавно, внимателно, а често и болезнено, се придвижи напред, използвайки отличните си катерачески умения, за да остане високо в короните им.

Стараеше се дишането, пулсът и движенията му да бъдат възможно най-бавни и преднамерени, за да не изплаши животните, които живееха по дърветата — ако видеха как птиците масово излитат от клоните по това време на нощта, пазачите щяха да дотичат, сякаш привлечени от пронизителния писък на алармената инсталация. Затова преход, който иначе би му отнел две или три минути, вече се точеше повече от три часа, докато той се придвижваше от дърво на дърво, клон по клон, като понякога се прехвърляше съвсем лесно, а друг път трябваше да скача или да заобикаля малките сечища, което удължаваше пътя му още повече.

През гората на два пъти минаха патрули с кучета, макар и не точно под него. Адамс ги чу отдалеч, прецени откъде е най-вероятно да минат и се притаи високо сред клоните, докато те се отдалечиха. Калта, с която беше покрито тялото му, скриваше естествената му миризма и острите сетива на кучетата не доловиха нищо.

Макар че изгуби много време, когато стигна до края на гората от страната на къщата — светлините в източното крило ярко блестяха през клоните — Мат беше сигурен, че никой не го е забелязал. Беше обмислил варианта братята Нахана да отвлекат вниманието на охраната към друга част на имението, но накрая го отхвърли. Реши, че е по-добре охраната изобщо да не разбере.

Докато се придвижваше през последните няколко дървета, се бавеше още повече — знаеше, че лампите в къщата може да го осветят. Вроденият му инстинкт, изострен след години практика, му позволяваше да избира най-тъмните места и да си дава сметка как изглеждат дърветата за онези, които се намираха директно срещу тях. Така успя да си намери отлична наблюдателница, скрита сред клоните точно срещу източното крило на имението.

Братята му бяха предложили сгъваем параболичен микрофон, с който да подслушва гласовете в къщата от сегашната си позиция. Той обаче се тревожеше заради електрическия му заряд, тъй като беше наясно с каква антиподслушвателна апаратура разполага охраната. Затова реши да отиде „чист“, без никакви електрически или технологични устройства. Не защото не им вярваше или ги смяташе за безполезни, напротив — докато работеше с Вълците, често разчиташе на такава техника и понякога тя се оказваше безценна. Точно в тази ситуация обаче реши, че най-добре е да разчита на естествените си способности. Което означаваше, че трябва да се доближи.

Беше запомнил плана на къщата — стаите, кухните, столовата, кабинетът и библиотеката, баните и спалните — и знаеше, че гледа право към гостните стаи на първия етаж и кухнята на приземния. Спалнята на Джейкъбс се намираше в задната част на източното крило и гледаше към моравата и залива. Личният му кабинет също беше отзад, а от терасата на ливадата го отделяха стъклени врати. Задната страна на къщата беше осветена от градински лампи, насочени фронтално към белия хоросанов екстериор, докато източната страна, която наблюдаваше Адамс, беше тъмна, неосветена и скрита в сенките на дърветата.

Въпросът беше как да пресече дванадесетте метра окосена морава между дърветата и източния край на къщата? Освен топлинните датчици, по нея без съмнение имаше и сензори за движение, без да се споменават пазачите и кучетата им. Всичко това обаче отново беше фокусирано на нивото на земята.

Все още скрит в мрака, Адамс започна да развива дългото тънко въже, омотано около тялото му.

— Смяташ ли, че е стигнал? — попита Лин с повече тревога, отколкото искаше да покаже.

— Ами сигурно вече е при дърветата и наблюдава къщата, за да прецени дали ще успее да се добере до нея с онова въже — отвърна Томас. Когато видя, че това не я окуражи, веднага добави: — Явно се справя, не сме чули никакви аларми, нито крясъци или лай. Смятам, че е добре.

— Доста съм слушал за него и не би трябвало да има проблем — намеси се Джейкъб Нахана, най-младият от тримата братя. — Все пак е легенда, нали? Той…

Прекъсна го сигнал от сателитното радио с кодирана връзка, което стоеше между тях.

— Момчета — ясно се разнесе гласът на Бен, — имаме проблем.

Бен Нахана дежуреше на Семитъри Роуд, откъдето наблюдаваше главния път към къщата.

— Осем големи джипа току-що минаха през главните порти и завиха по алеята. След две минути ще са до къщата.

Лин пребледня. Мат нямаше дори радиостанция. Беше невъзможно да го предупредят.

7

Адамс ги чу още преди да влязат в имението, различавайки грубия тежкотоварен рев на двигателите V8. Движеха се в конвой по главния път, северно от мястото, където се намираше. Чу как забавят ход, долови звука от гумите при завоя и разбра, че са на алеята и се движат към къщата.

Обмисли възможностите, докато висеше на десет метра от моравата, вързан за черното найлоново въже. Беше се наложило да го хвърли към по-далечния край на покрива с надеждата, че се е прицелил добре. С трепет наблюдава как то се носи в нощта, а тежкият му край се приближава към перилата на ръба, осъзнавайки, че ако не улучи точното място, ще се изтърколи на моравата, а дължината му ще му попречи да го изтегли обратно при себе си, без да активира всички сензори и детектори наоколо. То обаче летеше право към целта и се закотви на правилното място.

Адамс въздъхна облекчено и започна да се придвижва, увиснал с главата надолу, редувайки ръка след ръка, обвил въжето с крака, за да запази равновесие. Беше изминал половината път, а всеки момент щяха да пристигнат осем джипа с поне петима пътници във всеки. Общо четиридесет души, които не познаваше. Да се върне ли, или да продължи? Трябваше да реши веднага — след две минути фаровете им щяха да осветят фасадата на къщата и той щеше да лъсне като бяла врана.

Но не обичаше да отстъпва и продължи упорито напред, като равномерно слагаше едната ръка пред другата.

Уесли Джоунс влезе в кабинета и Джейкъбс вдигна очи от документите.

— Имаме проблем, сър — обяви той с войнишко спокойствие.

Джейкъбс се втренчи в него над ръбовете на очилата за четене с формата на полумесец.

— Какви?

— Тайните служби, сър, току-що влязоха в имението — несигурно отвърна Джоунс.

— Какво?! — скочи Джейкъбс и едва не изплю бренди върху документите. — От къде на къде, какво искат? Къде е Тони?

— Тони още е в Белия дом, току-що му позвъних. Нищо не знае по въпроса.

Умът на Джейкъбс бясно препускаше. Какво става? Защо от Тайните служби бяха решили да му направят посещение, когато бяха толкова близо до целта?

— Кои са те? — попита Джейкъбс. — Колко са?

— Охраната ми съобщи за осем коли с по четирима мъже във всяка. Единият от тях е самият Лоуъл.

Джейкъб мислено изстена. Харви Лоуъл беше шефът на Тайните служби. Миналата година беше гостувал на една от срещите на „Билдерберг“, без да подозира, че обмислят да го направят един от избраните. Накрая обаче решиха, че не е подходящ, и така и не му отправиха предложението. Психологическият му профил, както и отговорите, които даде по време на неформалното интервю, сочеха, че би имал морални скрупули относно жертвите, които се налагаше да направят.

Дали беше заподозрял нещо? Дали се беше досетил какво става? И защо пристигаше с толкова агенти? Защо демонстрираше власт?

Джейкъбс бавно свали очилата от върха на носа си и ги остави на бюрото, после избута стола си назад и стана.

— Е — примирено каза той, — предполагам, че е най-добре да отида да го посрещна, нали?

Адамс чу, че колите се приближават все повече, и почти усети топлината от идващия сноп светлина — толкова изострени бяха сетивата му.

Накрая стигна до къщата, пръстите му докоснаха перилата, а тънките подметки на катераческите му обувки внимателно стъпиха върху тухлите над рамката на прозореца. Би се изтеглил направо на покрива, но според информацията на Стивънсън той също бе покрит с инфрачервени датчици. Затова се прилепи към стената на къщата, сля се с мрака и откачи въжето от перилата. Много му се щеше да го използва, за да се върне сред дърветата, но осъзнаваше, че ако дванадесетметрово въже остане да се люлее в пространството между тях и къщата, скоро някой ще го забележи. Затова хвана утежнения му край и с всичка сила го запрати натам, откъдето беше дошъл. Въжето отново се понесе във въздуха и, слава богу, се захвана сред високите клони точно когато ярките фарове осветиха кръглата алея пред входа на къщата.

— Лоуъл, на какво дължим тази чест? — чаровно попита Джейкъбс, докато отваряше голямата предна врата на дома си.

Пред него стоеше Харви Лоуъл — висок, слаб и ъгловат, с олисяло чело и изражение, което издаваше свирепа интелигентност. От двете му страни се извисяваха шестима мъже, облечени с еднакви черни костюми.

— Трябва да говорим — с равен глас каза Лоуъл.

— Ами защо не влезете тогава? — приветливо каза Джейкъбс, макар че не изпитваше нищо подобно. — Къде са останалите ви агенти? — попита той и посочи осемте джипа, паркирани отвън.

— Заемат позиция около имението — простичко отговори Лоуъл. Посланието му беше ясно — това не беше приятелска визита.

Джейкъбс сковано се усмихна.

— Убеден съм, че това не е необходимо — каза той, — но по-добре влезте.

Щом влязоха в кабинета, Лоуъл седна и посочи документите, пръснати по бюрото на Джейкъбс.

— Проучвате ли нещо? — попита той с вдигнати вежди.

— Знаете как е — неопределено отвърна Джейкъбс, а Лоуъл изсумтя в отговор.

— Питие? — предложи Джейкъбс, стараейки се разговорът да си остане приятелски.

Лоуъл поклати глава.

— Не, благодаря. Не бих казал, че това е другарска среща.

Джейкъбс присви очи и втренченият му поглед за миг разтърси Лоуъл.

— В такъв случай — каза Джейкъбс, а в гласа му се четеше скрита заплаха — най-добре ми кажете какво, по дяволите, искате.

Адамс влезе в къщата през прозореца на гостната стая. Както и подозираше, алармената инсталация не беше включена постоянно — хората често влизаха и излизаха от стаите и това щеше ненужно да усложни процедурата. По тази причина мерките за сигурност бяха съсредоточени най-вече върху това заплахата да бъде засечена, преди да се окаже в къщата и до по-малка степен върху входовете и изходите, особено по горните етажи.

Имението беше построено през 1815 г. и въпреки промените, направени в името на сигурността, си оставаше стара къща, в която можеш да влезеш сравнително лесно, стига да знаеш как. В крайна сметка обаче кой нормален човек би се опитал да проникне вътре при дванадесет охранители?

Адамс разпозна ивицата инфрачервена светлина, която пресичаше вътрешната страна на прозоречната рамка. След като повреди ключалката, постави едно обикновено огледалце пред лъча и алармата не се включи. Щом влезе, Мат веднага отиде до най-далечната стена и отвори един шкаф, в който откри улея за прането. Той все още работеше и се намираше точно където очакваше да го намери.

Идеално, помисли си Адамс, докато влизаше в него. Когато наближи дъното, забави спускането си, докато движенията му станаха съвсем тихи и той можеше да долови и най-малкия шум. Сигурен, че в пералното помещение в мазето няма никого, той скочи от улея и падна в огромния кош на пода. Надникна над ръба, за да се увери, че няма охрана. Не знаеше какво става на горния етаж, но присъствието на правителствени служители в къщата означаваше, че може да бъде открит от още по-голям брой хора и трябва да внимава още повече.

Скрит в коша, успя да види къде са камерите и си избра път, по който да ги избегне. После бързо пресече помещението и се добра до вратата в другия му край. Отвори я, шмугна се бързо през нея и я затвори за по-малко от три секунди след като излезе от коша за пране.

Другата стая всъщност не беше стая, а голям шкаф, пълен с рафтове, на които бяха наредени почистващи препарати, чисти чаршафи и друго спално бельо. Според плановете шкафът се намираше точно под кабинета на Стивън Джейкъбс.

8

— Искам да поговорим за смъртта на Райън Йоркдейл, Франк Кроукър, Ив Десо, Виктор Джержевски, Патек Гийом, Стефани Ортмайър, Густав Шлайсер, Хелън Холмс, Антъни Десилва, Яцек Остравски и Никола Сен Венсан — мрачно обяви Лоуъл.

Домакинът мислено въздъхна. Значи така — Лоуъл наистина знаеше нещо. То обаче далеч не беше най-важното, което бе могъл да открие, и Джейкъбс дори се поотпусна.

— Какво имате предвид? — попита накрая.

— Какво имам предвид ли? — повтори Лоуъл, потискайки смеха си. — Имам предвид, че всеки от тези загинали хора — тези мистериозно загинали хора — е бил на среща на група „Билдерберг“ малко преди смъртта си.

— И? — попита Джейкъбс, сигурен, че Лоуъл разполага с нещо повече от това.

— И всички те са загинали по време на вашия мандат като председател на групата.

Беше ред на Джейкъбс да се изсмее.

— Единадесет души умират след срещи, които съм председателствал? Харви, ръководя групата от дванадесет години, на срещите идват средно по сто и двадесет души годишно, което прави… колко? Между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин души общо. Единадесет, това е…

— Нула цяло седемдесет и шест процента — прекъсна го Лоуъл. — Смъртност от седем цяло и шест на хиляда, но тъй като всички са загинали до двайсет и два дни след срещата, това е равно на сто двайсет и шест цяло и едно на хиляда годишно. Смъртност, дванадесет пъти по-висока от средната за страната. Как ще обясните това?

— Не съм сигурен, че трябва да го обяснявам. Налага ли се? — меко попита Джейкъбс.

Ноздрите на Лоуъл се разшириха.

— Знаете ли каква е била смъртността сред присъстващите, преди да поемете председателството? Била е по-ниска от средната за страната, което може да се очаква предвид заможността им и лесния достъп до модерни медицински услуги. Тоест, говорим за двадесетократно увеличение на броя на загиналите, откакто вие сте председател, смъртност, която си остава постоянна през дванадесетте години на мандата ви.

— Все още чакам да ми обясните какво правите тук — безцеремонно каза Джейкъбс.

Лоуъл удари с юмрук по масата.

— По дяволите, отлично разбирате за какво говоря! Използвате група „Билдерберг“, за да вербувате избрани гости, всички го знаем. Всички сме наясно, че тайните ви срещички са вид интервю. Може би някои от хората, на които се спирате, просто вдигат ръце и казват: „Как ли пък не!“, щом разберат какво им предлагате. И какво правите вие тогава? — Лоуъл отново удари с юмрук по масата. — Убивате ги! — Той щракна с пръсти. — Просто ей така!

Джейкъбс помълча за малко, после се изкиска.

— Все още очаквам доказателствата, с които разполагате в допълнение към съмнителните статистически аномалии. Кроукър почина от инфаркт, Шлайсер го блъсна кола, Остравски получи мозъчен аневризъм. Мога да продължа — всичко беше потвърдено от лекари, никой нито за миг не намекна за нещо съмнително. Подозрително е, признавам. Дали обаче е достатъчно за пред съда? — отново се усмихна той. — Не, не бих казал.

Лоуъл се облегна в стола си, а усмивката му беше колкото широка, толкова и зла.

— Стивън, не си ме преценил правилно — каза той. — Не искам да те арестувам.

Джейкъбс присви очи, заподозрял какво всъщност иска гостът му.

— Какво искаш, Харви? — тихо попита той.

— Искам да участвам — уверено отговори Лоуъл. — Какъвто и да е малкият ти замисъл, искам да ме допуснеш. Ако не го направиш, ще се погрижа небето да се срути върху главата ти.

„Какво става, по дяволите?“

Адамс се беше разположил на най-горния рафт на шкафа под кабинета, опрял ухо в тавана, а изостреният му до краен предел слух попиваше думите, които се просмукваха през старите дъски на къщата. Директорът на Тайните служби, Харви Лоуъл, искаше да бъде допуснат в доверения кръг на Джейкъбс, да стане част от проекта.

„Сериозно ли говори?“ Адамс не можеше да повярва на ушите си. Нима тези хора не се спираха пред нищо, когато можеха да се сдобият с повече власт, богатство и статут? Той въздъхна. Разбира се, че пред нищо не се спираха, и той беше пределно наясно с това.

Заслуша се по-внимателно — ако Лоуъл искаше да го посветят, а Джейкъбс се съгласеше, той може би щеше да разбере за какво, по дяволите, става въпрос.

— Какво те кара да мислиш, че бих ти казал каквото и да било? — попита Джейкъбс, като замислено отпиваше бренди. — Може би просто налучкваш с надеждата сам да се вкарам в капана.

— Може и така да е — с равен глас каза Лоуъл, — но тогава имаме моята дума срещу твоята, нали така? Накарай да ме претърсят, ако искаш, не нося микрофон.

Джейкъбс се взира в чашата си няколко секунди, после натисна копчето на интеркома на бюрото.

— Да, сър? — ясно се разнесе гласът на Джоунс.

— Уесли, доведи Елдридж — нареди Джейкъбс. После двамата мъже се облегнаха в столовете си и се взряха един в друг. Всеки се опитваше да прецени другия, да претегли характера, силата на волята и вътрешната му сила.

След миг на вратата се почука и заклинанието се развали.

— Влез — каза Джейкъбс и погледна над рамото на Лоуъл, докато Флин Джейкъбс влизаше в стаята.

— Провери дали господин Лоуъл носи микрофон, ако обичаш — помоли го Джейкъбс.

Елдридж кимна и каза на Лоуъл да стане. После прокара електронен датчик по тялото му, преди да го подложи на пълна физическа проверка. В един момент Джейкъбс успя да хване погледа му, докато Лоуъл беше с гръб, премигна два пъти и направи таен знак с пръстите на едната си ръка. Елдридж веднага позна заповедта и също премигна, за да потвърди. Привърши проверката, благодари на Лоуъл и се обърна към Джейкъбс.

— Чист е — каза той, преди да го освободят. Щом вратата се затвори зад гърба му с осезаемо щракване, Лоуъл делово се обърна към Джейкъбс.

— Доволен ли си? — попита той.

Джейкъбс сви рамене.

— Предполагам, че да. И сега какво?

— Сега — доволно каза Лоуъл — ми разкажи всичко.

— Тайните служби ли? — попита Лин, докато се чудеше какво ли може да значи това.

— Джон потвърди номерата на колите — отвърна Томас. — Изглежда, че самият директор се е отбил при Джейкъбс. Хората, които пратихме да наблюдават Кърн, казаха, че през последния половин час телефонът му не спира да звъни. Явно Лоуъл не е предупредил за посещението си и Джейкъбс или неговите служители се опитват да се свържат с Кърн, за да разберат какво става. Според нашите хора самият Кърн също е смаян и не знае нищо по въпроса.

— Смяташ ли, че Тайните служби следват нашия подход? Дали са разбрали какво става?

— Кой знае? — отвърна Томас. — Ако е така, може да свършат работата ни вместо нас.

9

Джейкъбс допи брендито, наля си още една чаша и я преполови, преди да се облегне в стола си и да се усмихне на Лоуъл.

— Искаш да знаеш какво става, така ли? — попита той.

Лоуъл се наведе напред с блеснал поглед.

— Настоявам да зная.

Джейкъбс въздъхна примирено, кимна и посочи металния куб в ъгъла на стаята.

— В началото се свързвахме с тях чрез какви ли не сложни апарати. Въпросите ни пътуваха със седмици, както и отговорите им. Сега комуникираме единствено с помощта на онази кутия.

— „Тях“? — повтори Лоуъл, а по орловите му черти плъзна скептично изражение. — И кои са „те“, дявол да го вземе?

Джейкъбс се усмихна чаровно.

— Ти, разбира се, си чувал за Розуел.

— Розуел? — невярващо повтори Лоуъл. — Какво общо има това с Розуел?

— Осми юли четирийсет и седма — започна Джейкъбс, сякаш Лоуъл изобщо не присъстваше. — Розуел, Ню Мексико. Уолтър Хаут, говорителят на въздушната военна база в Розуел, съобщава на пресата, че петстотин и девети бомбен взвод е открил „летящ диск“, катастрофирал в едно ранчо наблизо. После е лансирана версията, че развалините на мястото на катастрофата са от строго секретен проект, известен като „Могул“ — високолетящ разузнавателен балон, създаден, за да шпионира ядрените опити на СССР. Първата версия обаче е вярна. Развалините наистина са от летящ диск с непознат произход. За съжаление пилотите загиват при удара, но благодарение на технологията, която открихме, успяхме да установим контакт.

Лоуъл изглеждаше смаян и явно още не беше сигурен дали да повярва дори дума от онова, което чуваше.

— С кого сте се свързали? — настоя той, а Джейкъбс посочи кутията зад гърба му.

— Защо сам не ги попиташ?

Скритият под кабинета Адамс се постара да пренебрегне останалите звуци, които долавяше из къщата, колкото и да бяха важни, и се опита да се съсредоточи върху идващите отгоре. Джейкъбс явно се канеше да влезе в комуникация с онези, с които работеше — или може би за които работеше — и Адамс се надяваше най-сетне да разбере какво става. Притисна ухо към тънкия панел и се напрегна до краен предел.

— Кои… кои сте вие? — несигурно попита Харви Лоуъл, директорът на тайните служби на САЩ.

Адамс зачака отговор, но бе възнаграден с мълчание. Беше толкова съсредоточен, че долавяше нещо, за което реши, че е дишането на двамата мъже, това на Джейкъбс — ритмично и дълбоко, а това на Лоуъл — нервно и възбудено. Отговор обаче не последва.

— Какво е това? — шокирано се обади Лоуъл.

— Така работи кутията — отговори Джейкъбс. — Просто я остави да действа.

„Кутията ли? — зачуди се Адамс. — За какво говори, по дяволите?“

— Добре — решително каза Лоуъл. — Ще ми кажете ли какво става?

Адамс отново се опита да чуе отговора, но не долови нищо, само дишането на Лоуъл, което бързо се ускоряваше. Явно чуваше нещо.

— Това… това не може да бъде! — заекна Лоуъл.

— Може, може, приятелю — увери го Джейкъбс. — И още не си чул най-хубавото. — Тонът му се промени, сякаш говореше на някой друг. — Защо не му кажете какво ще се случи?

Отново настъпи мълчание и Адамс отново се запита не само какво чуват двамата мъже в кабинета, но и как го чуват. Що за кутия имаше там? Едва ли беше просто някакъв уред за комуникация — Лоуъл положително не би се впечатлил от нещо толкова банално. Дали беше някаква извънземна технология? Разказът на Джейкъбс за Розуел и откритите там останки от летящ диск сочеше именно към такава вероятност, а на този етап Адамс беше готов да повярва на всичко.

— Вие… вие сте луди! — изкрещя Лоуъл, а ужасът в гласа му беше осезаем. — Не можете да направите това! Не можете!

— Харви, ето защо не те избрахме на последната среща. Решихме, че никога няма да одобриш плана. Просто не си достатъчно силен.

— Силен ли? — каза Лоуъл, възвръщайки си част от предишното спокойствие. — Това не е сила, Стивън. Това е геноцид.

— Нима това не изисква сила? — засече го Джейкъбс. — Такова нещо изисква повече сила, отколкото можеш да си представиш.

Геноцид? Главата на Адамс се замая.

— Вече и без това няма значение — каза Лоуъл. — Ще ви попреча. На всичко ще попреча, не ми пука нито кои са приятелите ти, нито откъде идват. Ще отида направо при президента, другата седмица тайното ти проектче в Европа ще бъде закрито, а приятелите ти никога няма да стъпят тук. И ти, и приятелчетата ти от „Билдерберг“, ще отидете в затвора за много дълго време.

Последва кратко мълчание, после Адамс чу кикота на Джейкъбс.

— О, мислиш, че е смешно ли? — попита Лоуъл. — Хората ми са навсякъде из имението, а ти си арестуван.

Джейкъбс отново се изкиска и тонът на Лоуъл се промени, сега сякаш говореше в микрофон.

— Дженкинс, започвай с арестите — нареди той с подновен ентусиазъм. — Да опразним това място. — Отговор не последва. — Дженкинс? — тревожно повтори Лоуъл.

Джейкъбс още се кискаше и внезапно шумовете, които се чуваха из къщата, внезапно започнаха да се подреждат в главата на Адамс.

— Фредрикс? — каза Лоуъл. — Фийлдинг? — Той отново се сопна на Джейкъбс. — Дявол да те вземе, какво е станало с тях?

— Мъртви са, Харви. Съдбата им беше решена в момента, в който ги доведе. Ти обаче имаше някакъв шанс. Ако беше приел визията ни, щяхме да те приемем. Можеше да станеш един от нас.

— Ей — умиротворително каза Лоуъл. — Да не избързваме, Стивън. Можем да преговаряме, нали? Онова беше тогава, това е сега, нали така? Още не е твърде късно. Пак мога да се присъединя към вас. Знаеш, че мога да ви бъда полезен. Знаеш го, нали?

— Не, Харви, не го знам. Защо не попиташ моя приятел? — разумно предложи той. — Какво мислиш? — попита Джейкъбс и Адамс се досети, че въпросът е насочен към тайнствената кутия.

— Е — каза Джейкъбс след малко, — отговорът му беше съвсем ясен, нали?

— Не! — изкрещя Лоуъл и Адамс чу как той ужасено блъска стола си назад. — Не!

Тогава се разнесоха три мощни отчетливи изстрела с деветмилиметров полуавтоматичен пистолет, а мъртвото тяло на Лоуъл глухо се стовари на пода.

10

Джейкъбс се взираше в мъртвото тяло на Лоуъл, което лежеше на пода на кабинета му насред локва кръв. Случилото се беше неприятно, но необходимо.

— Защо се свързахте с нас? — почти болезнено прозвуча гласът в главата му. — И сам можехте да се справите с това. Не беше необходимо да му разкривате подробностите.

— Напротив. Преди смятахме, че може да ни бъде полезен. Беше добър човек, сметнахме, че не би се съгласил. Днес обаче той дойде сам и настоя да участва. Струваше си да проверя дали ще приеме.

„Особено след като и без това трябва да намеря още един човек“, довърши мислено Джейкъбс.

— Важното е да не попречи на плана ни.

— Няма — обеща Джейкъбс. Вече беше решил какво да прави с труповете на Лоуъл и хората му. — Ще се видим лично до края на седмицата, уверявам ви.

— Какво става там, по дяволите? — попита Лин, стресната от приглушения гърмеж, който дочуха от другата страна на гората. — Бен, можеш ли да видиш?

— Още не съм сигурен — кристално ясно се чу гласът на Бенджамин. — Но почти нямам съмнения, че това беше деветмилиметров пистолет. Тези на Тайните служби са четиридесети калибър.

— Смяташ, че хората на Джейкъбс са стреляли по агентите? — невярващо попита Лин.

— Възможно е — отговори Томас. — Не знам какво, по дяволите, става, но в момента съм готов да повярвам на всичко.

Адамс внимателно се спусна от най-горния рафт и безшумно стъпи на пода. Налагаше се да си тръгне, беше останал прекалено дълго. Ако беше преценил ситуацията правилно, агентите на Лоуъл до един бяха мъртви. Охраната на Джейкъбс сега щеше да претърси сградата основно — това беше част от стандартната процедура.

Какво беше научил обаче? Адамс се замисли, но внезапно се стресна от някакво дрънчене пред вратата на пералното помещение.

„Дявол го взел!“, сгълча се той. Щеше да има предостатъчно време за размисли, когато и ако успееше да избяга от това място. Засега трябваше да се съсредоточи върху оцеляването си. Реагирайки инстинктивно, той отново се изтегли на най-горния рафт и легна по корем точно под високия таван. В шкафа беше тясно и тъмно, но ако някой погледнеше право нагоре, положително щеше да го види.

Адамс се съсредоточи върху дишането си, като съзнателно го забави, вкарвайки тялото си в състояние на забавен метаболизъм. Така беше по-малко вероятно да направи някое несъзнателно движение, което да издаде присъствието му, в случай че някой влезеше в шкафа. Извади черния нож от ножницата на колана си и опря зловещото острие над лакътя си. Чуваше, че отвън двама души обикалят из пералното помещение. Отвориха улея, по който се беше спуснал по-рано — явно надничаха вътре. После го затвориха и преди Мат да се усети, вратата на шкафа рязко се отвори и в тясното пространство влезе набит пазач с къса коса, въоръжен с автоматичен пистолет с къса цев.

Докато той оглеждаше долните рафтове, Адамс го наблюдаваше напрегнато — беше му ясно, че ако охранителят погледне нагоре, няма да има избор и ще трябва да се метне отгоре му и да го убие с ножа. Мъжът обаче просто вяло отмести две кофи белина встрани, измърмори нещо, обърна се и излезе, като затвори вратата на шкафа зад себе си.

Адамс изчака още малко, докато мъжете напуснаха по-просторното перално помещение, и бавно издиша. Тъкмо се канеше да слезе на пода, когато гласове на горния етаж привлякоха вниманието му.

— Какво ще правим с телата? — попита някой и Мат разпозна гласа на Елдридж, онзи, който беше претърсил Лоуъл преди малко.

— Натовари ги по колите им и ги откарай в Палоса Пойнт — отговори Джейкъбс. — Току-що говорих с Г. Т., ще те посрещне там с петролен танкер. Инсценирайте катастрофа и се уверете, че всички коли са опожарени при експлозията. Ще изглежда, сякаш са катастрофирали по пътя насам.

— Сър — отговори Елдридж и Мат ясно долови протеста в гласа му. — Труповете са пълни с куршуми, в единия има поне тридесет. Скоро ще разберат, че не е било нещастен случай.

— Не ни е нужно много време — отвърна Джейкъбс. — Стигат ни няколко дни, ще използваме ресурсите си, за да забавим разследването. След това няма да има никакво значение.

— Да, сър — отвърна Елдридж, но Адамс дори не се запита защо след няколко дни няма да има значение, че цяла кохорта тайни агенти бяха избити. Залиса го нещо друго, което беше казал Джейкъбс.

„Колите.“ Щяха да местят колите.

Внезапно осъзна, че има начин да избяга.

— Добре, вкарайте ги вътре — нареди Елдридж на охраната и посочи към правителствените джипове. Мъжете мрачно кимнаха и започнаха да товарят труповете в големите коли.

Телата на агентите вече бяха събрани и наредени пред входа, а след тях от къщата се точеше дебела следа от кръв и вътрешности. Те бяха заобиколили сградата, за да подберат пазачите, разчитайки на пълномощията, дадени им от президента. Взеха им пистолетите, но нито им сложиха белезници, нито провериха дали носят резервни оръжия — носеха. Когато Елдридж им сигнализира да отвърнат, те просто ги извадиха и застреляха агентите, които бяха толкова уверени в неприкосновената си власт, че се оказаха напълно неподготвени и само един от тях успя да стреля.

Убийството на тридесет членове на елитната президентска охрана би смутило повечето хора, но не и Елдридж и охраната — те бяха наясно, че най-голямата власт в света не е в ръцете на което и да е правителство. Тъй като беше сред стоте избрани, самият Елдридж знаеше още повече. А именно, че смъртта на тези хора няма абсолютно никакво значение. В съвсем близко бъдеще те и бездруго щяха да умрат.

Адамс се придвижи през къщата възможно най-бързо, давайки си сметка, че може да бъде открит по всяко време, дори ако хората на Джейкъбс са заети. Видя как влачат агентите, а от нашарените им с куршуми трупове още блика кръв, но успя да остане незабелязан. Накрая стигна до прозореца на тъмната кухня и се вгледа в добре осветения двор. Осемте джипа бяха паркирани в дъга около кръга за завои пред главния вход на къщата, а пред тях бяха наредени телата.

Адамс не можа да не се възхити — агентите бяха поне двойно повече от хората на Джейкъбс, което означаваше, че всеки от охраната бе успял да застреля поне по двама, преди те да успеят да реагират. Това беше впечатляващо — макар и твърде самоуверени, агентите на тайните служби бяха отлично тренирани професионалисти.

В момента охраната с мъка товареше тежките окървавени тела по колите под орловия поглед на един едър напрегнат мъж, за който Адамс прие, че е Елдридж. Реши, че Джейкъбс още се крие в кабинета си, сигурно с Джоунс, и се опитва да ограничи щетите от случилото се. Като начало трябваше веднага да повикат професионалисти, за да почистят къщата. Всички следи от присъствието на агентите трябваше да бъдат унищожени.

Адамс огледа разположението на колите и разбра, че трябва бързо да вземе решение — товаренето на труповете беше бавен процес, но нямаше да трае вечно. Храстът пред складовото помещение хвърляше сянка, която се простираше чак до джипа от лявата страна. Не беше невъзможно да се промъкне през прозореца и да се плъзне незабелязано до колата, скрит в мрака.

Усети ги зад гърба си точно когато се канеше да се раздвижи. Може би ги подуши, може би долови дишането или дори дивашката енергия, която се излъчваше от тях — не беше сигурен кое е усетил най-напред, но знаеше, че два от доберманите току-що са влезли в кухнята. Пазачите почистваха къщата и сигурно просто бяха пуснали кучетата. Мат се зачуди къде са останалите две, надяваше се, че все още са навън. После се обърна бавно и внимателно, докато застана лице в лице с тях — те го гледаха с очакване, наострили уши, готови да реагират. Дори не бяха оголили предупредително зъби и Адамс разбра, че кучетата бяха тренирани не да го изплашат, а да го убият, ако се налага.

Той не отстъпи, но не срещна погледите им, като вместо това сведе очи, за да избегне конфликта. Без изобщо да движи тялото си, той започна да издава леко, едва доловимо бучене. Кучето отляво наклони глава, заинтригувано от любопитния звук, а това отдясно леко отстъпи. Адамс разчете сигнала и направи малка крачка напред. Гласът му стана малко по-остър, той повдигна очи и бавно вдигна дясната си длан пред себе си.

И двете животни сякаш се опитваха да устоят на някаква невидима сила, но накрая капитулираха едновременно, седнаха като циркови кучета, замахаха опашки, изплезиха езици и заразглеждаха новия си господар.

Адамс се усмихна, погледна новите си приятели и бързо прецени как биха могли да му помогнат.

11

Чул пръхтене и трополене на лапи, Елдридж рязко се извърна и удивено видя как две от кучетата пазачи, които бяха пуснали в къщата, изхвръкнаха навън по каменните стъпала и изчезнаха в мрака сред дърветата, които обточваха дългата алея. Пазачите също ги видяха и надникнаха от колите, за да ги проследят.

— Томпсън, Гриър, Дженкинс, Маркес — нареди Елдридж само след няколко секунди, — бързо след тях, вижте кого подгониха.

Мъжете извадиха оръжията си и се втурнаха между дърветата след кучетата. Доберманите бяха добре тренирани пазачи, които не биха хукнали през имението просто така. Явно бяха надушили нещо.

— Елисън, Картър — нареди Елдридж, след като размисли. — Вие също.

Другите двама пазачи също хукнаха след кучетата. Елдридж обърна гръб на останалите, които стояха и гледаха след другарите си.

— Хайде на работа! — рязко нареди той. Имаха си разписание, а танкерът щеше да стигне в Пахоса Пойнт след петнадесет минути.

Когато останалите без дъх пазачи се върнаха при колите, Адамс вече се беше скрил под шасито на големия джип. Използва залисията с кучетата, за да се измъкне през прозореца на склада и да стигне до него под прикритието на сянката. Можеше да използва момента, докато товарят труповете, за да изтича обратно между дърветата, но се опасяваше, че тъй като вече не е нависоко, сензорите из имението ще го засекат. Искаше да си тръгне, без да остави никакви следи от присъствието си, и реши да замине заедно с охраната, скрит под една от колите.

— Е? — извика Елдридж.

— Нищо, сър — отвърна един от мъжете. — Подлудели са, лаят по луната. Тук няма никой.

Последва мълчание и Адамс си представи как Елдридж обмисля чутото.

— Сигурно са се стреснали от изстрелите — каза накрая той. — Случва се понякога, дори с обучени животни. Добре, да тръгваме.

— Да, сър — разнесе се отговорът на мъжа и Адамс видя как обутите в ботуши крака изтрополяват до джиповете и влизат вътре. Скоро двигателите заръмжаха, гумите захрущяха по чакъла и правителствените коли се насочиха към алеята.

Към свободата.

— Колите се задават по алеята — обяви Бенджамин Нахана по радиото.

— Виждаш ли кой е вътре? — веднага попита Томас.

— Не — отвърна по-малкият му брат. — Запалили са фаровете, а страничните прозорци са затъмнени.

След кратка пауза Бенджамин продължи описанието си.

— Сега са при главните порти и се канят да завият… завиха надясно, явно тръгват към Пахоса Пойнт. — Отново последва мълчание. — Отминаха, и осемте коли се движат към главния път. Не можах да видя кой е вътре. Аз…

Томас стисна радиостанцията, а връзката прекъсна.

— Бен? — тревожно прошепна той, после безпомощно повтори: — Бен?

Остави радиостанцията и срещна погледите на Лин и Джейкъб. Тя се пресегна и положи длани върху ръцете на братята.

— Ще остана — каза тя. — Вие вървете.

— Ах ти, кучи сине! — разсмя се Бенджамин и удари Адамс по ръката.

Той се пусна още щом джипът излезе на главния път и незабелязано се изтърколи в тревата, по-далеч от имението. После си проправи път в мрака до наблюдателницата на Бен, промъкна се зад гърба му и запуши устата му с ръка. Бен веднага се скова, изпусна радиото и се извърна, готов за удар, но видя Мат, който стоеше усмихнат зад него. Самият Бенджамин беше уважаван следотърсач и гид и смяташе, че в полеви условия никой не би могъл да се сравнява с него, но Адамс наистина нямаше равен.

— Най-добре да се обадя на братята ми, преди да нахлуят тук с димящи оръжия — каза той, като се шегуваше само донякъде.

Адамс кимна — нямаше търпение да си почине на плюшените седалки в колата на Томас Нахана. Най-много от всичко обаче искаше да види Лин.

12

Адамс направи пълен разбор на събитията едва когато бяха в безопасност във взетия под наем склад в Тусон. Докато все още бяха в лагера, Лин го прегърна със сълзи на очи, а той я притиска към себе си, докато споделената им топлина започна да разтапя калта, която все още покриваше тялото му. Целунаха се, докато се откъсваха един от друг, и скоро цялата група събра багажа и тръгна към колата.

Отново смениха колите, този път в Дейл Сити, а после Айита ги взе с хеликоптера от частната писта на свой приятел в Манасас. През цялото време всички спяха и докато стигнат в Тусон, изобщо не успяха да обсъдят приключенията на Адамс. Сега обаче бяха отпочинали и той подробно им разказа какво се е случило.

— Значи сме били прави, че Джейкъбс използва група „Билдерберг“, за да вербува хора — каза Стивънфийлд.

— Така изглежда, определено — съгласи се Мат. — Само че все още не знаем за какво ги вербува.

— От онова, което ни каза, можем да предположим — отвърна Стивънфийлд.

Лин кимна — като учен тя бързо беше осмислила цялата информация.

— Изглежда — започна тя, — че през четиридесетте години на двайсети век е бил установен контакт с извънземни, което е довело до комуникация с тях. Ясно е също, че Джейкъбс и поне част от група „Билдерберг“ изграждат устройство, което да позволи на тези извънземни да дойдат на Земята, явно масово. Това, че е станало дума за геноцид, е най-малкото тревожно и вероятно е било постигнато споразумение, че Джейкъбс и хората му ще бъдат пощадени, задето им съдействат. Може би Джейкъбс вербува с тази цел — избира група хора, на които ще бъде позволено да оцелеят. Това обяснява защо някои са били отвратени и са отказали да участват и защо са загинали мистериозно скоро след това, преди да успеят да кажат някому.

Айита кимна.

— Определено има някаква извратена логика — съгласи се той. — Тревожа се за сроковете им — каза Стивънфийлд. — Казваш, че Лоуъл е споменал, че „тайното проектче“ на Джейкъбс в Европа ще влезе в действие следващата седмица, което по всяка вероятност има нещо общо с начина, по който тези същества ще дойдат на Земята. Трябва да отбележим също, че директорът на тайните служби и тридесет и един от хората му са били избити от гардовете на Джейкъбс без никакво колебание.

— Катастрофата с петролния танкер беше представена като нещастен случай, а огнената стихия, която се разрази, вероятно няма да остави много доказателства — отвърна Айита, който следеше събитията от Тусон.

— Без съмнение доказателства ще има, но събирането им ще отнеме време. Поведението на Джейкъбс издава убедеността му, че дотогава разследването няма да има никакво значение. Което от своя страна означава, че след седмица цялата власт на президента и американското правителство ни най-малко няма да го притеснява.

Айита кимна и обмисли положението.

— Да, времето ни наистина свършва — съгласи се той. — Явно разполагаме само със следващата седмица.

— Онова, което все още не разбирам — намеси се Адамс, — е какво общо има тялото, открито от екипа на Лин. Изглежда, че контактът с извънземните е бил установен едва през четиридесет и седма, и все пак тялото, заради което Джейкъбс и група „Билдерберг“ са готови да убиват и което може би също е от извънземен произход, е на четиридесет хиляди години. Каква е връзката?

Лин вторачи поглед напред, потънала в мисли.

— Просто не знам — призна тя. — Това няма никакъв смисъл.

— Е, аз пък имам добри новини за вас — каза Айита и се усмихна за пръв път от началото на разговора. — Ще можете да получите резултатите от „Ди Ен Ей Аналитикс“ още днес следобед. — Очите на Адамс и Лин се разшириха от вълнение. — Казаха да отидем след три.

Когато Лин и Адамс влязоха през двойните електронни врати, „Ди Ен Ей Аналитикс“ ги посрещна с обичайната глъчка. Въпреки че официално бяха мъртви, те още носеха тъмни очила и дебели дрехи, за да прикрият фигурите си, а косите им бяха боядисани. На този късен етап нямаше никакъв смисъл да поемат рискове.

Адамс изостана, за да държи обстановката под око, а Лин пристъпи към рецепцията. Русата рецепционистка, която носеше табелка с името „Анджела“, й се усмихна топло, макар и не особено искрено.

— Добър ден, добре дошли в „Ди Ен Ей Аналитикс“ Финикс, с какво мога да ви бъда полезна?

— Дойдох за едни резултати — каза Лин. — На името на Гауър, Луси Гауър.

Анджела се обърна към компютъра, а дългите й изкуствени нокти зачаткаха по клавиатурата.

— А, ето ги — каза тя. — Доктор Конър ще ви обясни резултатите. Ще го намерите в стая шестнайсет, на втория етаж — продължи тя и посочи към дългия коридор в източния край на чакалнята. — В края на коридора завийте наляво и ще видите асансьорите. Когато слезете, завийте надясно, втората врата отляво.

Лин се запита колко голямо е това място и колко хора се губят из него.

— Благодаря — простичко каза тя, обърна се и направи знак на Адамс да я последва.

Пет минути по-късно двамата стояха пред кабинета на доктор Конър.

Вторият етаж ярко контрастираше с първия — вместо тълпа хора, които бързаха насам-натам, тук нямаше почти никого. Промяната моментално събуди инстинкта за оцеляване на Адамс и той се зачуди защо ги пращат тук, за да си вземат резултатите. Ако беше стандартна процедура и този коридор трябваше да гъмжи от хора.

Той протегна ръка към полуавтоматичния „Глок 17“, пъхнат в колана му, и усети успокоителната му тежест. Огледа целия коридор и забеляза двама мъже, потънали в разговор, които завиваха зад ъгъла. Имаше три камери за наблюдение, но изглежда нито една от тях не беше насочена към него или Лин. Асансьорът звънна, преди да качи и други хора на втория етаж, и Адамс сложи ръка на дръжката на пистолета. Вратите се разтвориха и в коридора пристъпиха мъж и жена. Завиха наляво, провериха табелката на една врата и почукаха, а един спретнат млад лекар ги покани да влязат.

— Приключи ли? — навъсено попита Лин. — Мисля, че всичко е наред.

Адамс се усмихна смутено.

— Приключих — каза той и посегна да почука на вратата. След няколко секунди тя се отвори и насреща им застана по-възрастен, но също толкова спретнат лекар.

— Вие сигурно сте госпожа Гауър — каза той и протегна ръка, а Лин я разтърси.

— Приятно ми е, доктор Конър — отвърна тя. — Това е Джеймс Дейвис, мой приятел.

— Господин Дейвис — усмихна се лекарят и стисна ръката на Адамс. — Моля, заповядайте.

Той ги покани в малък, но изискан стерилно чист офис със скъпи мебели. Покани ги да се настанят в двете кожени кресла срещу дизайнерското стъклено бюро и също седна, за да разгледа документите пред себе си. После рязко вдигна очи и надникна над рамките на очилата си.

— Простете, не ви предложих нищо за пиене — извинително каза той. — Желаете ли нещо? Кафе, чай?

— Не, благодаря — отговори Лин от името на двамата. — Нямаме търпение да получим резултата от тестовете.

Конър им се усмихна.

— Разбира се. — Той потупа листовете на бюрото си. — Резултатите. Много са интересни. Много.

Лин и Адамс го погледнаха с очакване.

— Госпожо Гауър, господин Дейвис — започна той, като отново се втренчи в тях иззад очилата си. — Аз съм старши консултант тук. След първоначалния преглед ги пратиха на мен, за да потвърдя резултатите. Бих ли могъл да ви попитам откъде са пробите?

— Боя се, че не можем да ви кажем, докторе.

Конър кимна и отново сведе очи към резултатите.

— Добре — каза той. — Да започваме.

13

Тони Кърн излезе от кабинета на президента и веднага набра номера на Джейкъбс. Той вдигна след първото иззвъняване и Кърн мина направо на въпроса.

— Откачи. Буквално откачи. Не вярва и една дума от историята с петролния танкер и нареди пълно разследване, което получава предимство пред буквално всичко останало.

— А знае ли нещо за посещението на Лоуъл? Знаел ли е, че той ще идва при мен?

Докато вървеше към Заседателната зала в Западното крило на Белия дом, Кърн поклати глава, макар да осъзнаваше, че Джейкъбс не може да го види.

— Абсолютно нищо не е знаел и това го ядосва още повече. Директорът на Тайните служби и цял взвод агенти да тръгнат да се занимават с някаква никому неизвестна операция? Бесен е и няма да спре, докато не разбере какво точно става.

— Значи в този момент не знае нищо — каза Джейкъбс. — Ами някой друг от Тайните служби?

— Аз поне не знам за някой друг — отговори Кърн. — Хората, които доведе Лоуъл, до един му бяха лоялни, лични познати. Някои дори не бяха дежурни. Всичко изглежда лично и това много тревожи президента.

— Смята ли, че съм замесен? — попита Джейкъбс.

— Катастрофата е станала до дома ти и всички приемат, че агентите са пътували към теб, но няма доказателства за това. Въпреки всичко очаквам цяла орда следователи да се изсипят на вратата ти всеки момент. Елдридж там ли е?

— В момента се занимава с нещо дребно — отвърна Джейкъбс. — На друго място.

— Това е хубаво, репутацията му тук не е добра. Къщата почистена ли е?

— Да, цялото имение — потвърди Джейкъбс. — Самолетът докара един екип от Невада, имат опит с тези неща. Къщата е съвършено чиста, сякаш нищо не се е случило.

— Радвам се — каза Кърн и се усмихна на двама съветници, докато се разминаваха по тесния коридор на мазето. После приближи телефона до устата си и прошепна: — Знам, че ни остава още съвсем малко, но не можем да си позволим рискове. Денят ясен ли е вече?

— Все още не. Филип смята, че всичко ще е готово до средата на седмицата.

— Добре — продължи да шепне Кърн пред затворената врата на Заседателната зала. — Ще се опитам да забавя нещата тук, доколкото е възможно. Една седмица не би трябвало да бъде проблем.

— Гледай да е така — отговори Джейкъбс.

— Нека започнем с късчето плат, което ни помолихте да изпратим на лабораторията в Пасадена — започна доктор Конър. — Макар че точният произход на материала не може да бъде определен, смятаме, че е производен на коприната, а съотношението здравина — тегло е много сходно с това на паяжината. Показа направо забележителни термални свойства, макар че парченцето е твърде малко за тестовете, на които колегите биха желали да го подложат.

— Преди виждали ли са нещо подобно? — попита Адамс.

— Не — веднага отвърна Конър. — Никога. Първо решиха, че става дума за някаква нова военна технология — знаем, че там се опитват да използват синтетични материали, за да създадат имитация на паяковата нишка — но след още няколко теста се наложи да преосмислят тази теория.

— За радиовъглеродно датиране ли говорите? — попита Лин.

— Именно — кимна Конър.

— И? — подкани го Адамс.

Конър се прокашля.

— След три последователни теста консенсусът е, че датира от четиридесет хиляди и петстотин години преди новата ера. Тоест парченцето плат, което ни дадохте, е на възраст над четиридесет и две хиляди години.

Лин и Адамс се спогледаха. Значи първоначалното предположение на Дивейн бе съвсем точно, а теорията на Адамс, че най-вероятното обяснение е невинна грешка при датирането, можеше да отпадне. Тялото, както и артефактите, открити от учените, бяха наистина древни.

— А ДНК тестовете? — нервно попита Лин.

— Ами — започна Конър, явно смутен от резултатите на радиовъглеродното датиране, — проведохме обичайните диагностични тестове, включително променлив брой тандемни повтори, особено къси тандемни повтори, а после използвахме както полимеразна верижна реакция, така и амплифициране на специфичните полиморфни фрагменти.

Лин кимна, а Адамс продължи да се взира напред с празен поглед. Не го вълнуваха методите, а резултатите.

— Обектът е от мъжки пол, приблизително на четиридесет години, с руса коса и сини очи. Липсват индикации за вътрешни патологии, изглежда е бил здрав и силен.

Лин не откъсваше поглед от него.

— Да говорим направо, докторе — каза тя. — Обектът човек ли е?

Неспокойното очакване на Лин и Адамс, които седяха приведени на столовете си, внезапно бе прекъснато и вратата зад тях се отвори с трясък.

— Не отговаряйте, докторе!

Всички се обърнаха и видяха огромен свиреп мъж с шестима въоръжени придружители, по трима от всяка страна, които бързо се пръснаха из кабинета. Адамс веднага разпозна Елдридж, началника на охраната от къщата на Джейкъбс във Вашингтон. Той държеше пистолет със заглушител, насочен право към главата на Конър.

Преди Лин и Мат да успеят да реагират, към тях бяха насочени три картечни пистолета със заглушители.

— Ти! — възкликна Лин, разпознала в Елдридж майор Дейли от Антарктида. — Копеле такова, ще те…

Разнесе се приглушен изстрел и задната част на главата на Конър внезапно се пръсна по стената. Свръхзвуковият куршум от пистолета на Елдридж остави само малка дупчица в челото на лекаря. За няколко секунди тялото остана изправено, сякаш го държаха на конци, а невярващите му очи продължиха да се взират през очилата с форма на полумесец. После трупът се сгъна в кръста, а окървавената му глава строши стъкленото бюро.

Очите на Лин се разшириха от шок и неверие, но Адамс се опомни и се възползва от трясъка, за да посегне към пистолета си. Хората на Елдридж обаче бяха твърде бдителни и онзи, който беше най-близо, бързо заби дръжката на оръжието си в основата на черепа му.

Пред очите на Мат буквално изникнаха звезди, главата му се замая от болка след мощния удар, той падна на пода и по-скоро усети, отколкото видя как друг мъж се пресяга и дърпа пистолета от колана му. Адамс простена, а Лин стана да му помогне, но трети мъж я върна на мястото й със звънка плесница. Адамс моментално дойде на себе си и скочи да я защити, но някой го блъсна обратно на пода, притисна лицето му надолу, жестоко изви ръцете му зад гърба и ги стегна с пластмасови белезници. Той обърна глава, за да погледне към Лин, докато й слагаха белезници и я теглеха от стола й, а килимът ожули бузата му. Изправиха ги на крака и ги изблъскаха към бюрото, насочили оръжия към лицата им.

— Доктор Едуардс — предразполагащо каза Елдридж. — Значи все още сте жива. — Той запляска подигравателно. — Поздравявам ви, наистина. Изключителна сте.

— Да ти го начукам, гаден убиец! — изкрещя му тя, а той й отвърна с жестока усмивка и се обърна към Адамс.

— Вие сигурно сте Матю „Свободната мечка“ Адамс. Как само ни разигравахте! Доста съм впечатлен.

Внезапно направи две крачки към Мат и злобно го удари през лицето с дръжката на пистолета си. Краката на Адамс поддадоха и той падна на пода, а Елдридж сведе поглед към него с безизразно лице.

— Това е за хората ми — каза той и погледна към Лин. — Аз не съм единственият гаден убиец в стаята, доктор Едуардс. Не забравяйте това.

— Онова беше самозащита! — възмутено възкликна Лин.

Елдридж насмешливо изсумтя, а Адамс се изправи на крака. На матовата му кожа вече тъмнееше ярка синина.

— Не биваше да изпращате тъканта — обясни Елдридж. — Ако се бяхте ограничили само с ДНК, можеше никога да не ви усетим, но когато засечем имейли и обаждания за късче плат на четиридесет хиляди години и открием, че е замесена лаборатория за ДНК анализ, лампичката няма как да не светне. Новината, че вече се погрижихме за колегите на доктор Конър, сигурно ще ви зарадва — продължи Елдридж. — Видяхте ли какво постигнахте с игричките си? Бяха убити още шестима души, може би ще умрат и още, ако разберем, че са казали на някого.

— Кучи син! — прошепна Лин. В нея кипеше дълбока, неподправена омраза към Елдридж, но тя беше достатъчно разумна да не влиза във физическа саморазправа със седемте въоръжени мъже, застанали пред нея. — Защо просто не ни убиете и толкова? — горчиво попита тя.

— О, не бих желал да ви развалям удоволствието — отвърна той и на лицето му изплува искрена усмивка. — Подготвили сме ви няколко приятни изненади.

Той направи знак на хората си и един от тях тръгна към нея, а друг — към Мат. Лин отвори уста, за да възрази, щом видя тейзърите в ръцете им, и рязко се дръпна, за да се предпази, но беше твърде късно. Усети бесния прилив на електричеството в тялото си и всичко потъна в мрак.

14

Остра болка в главата изтръгна Адамс от дълбокия сън, забивайки се в мозъка му като копие. В първия момент не помнеше нищо, но постепенно спомените започнаха да се връщат — двата удара с пистолет обясняваха поне болката в главата. Къде се намираше сега? Къде беше Лин?

Веднага забеляза, че където и да се намираше, мястото тънеше в почти непрогледен мрак. Може би заключена стая, в която не прониква никаква светлина. Мракът обаче беше прекалено плътен и той осъзна, че очите му са вързани. Осъзна още, че е обездвижен — главата, торсът, ръцете и краката му бяха вързани за стол с висока облегалка.

Опита се да заговори и да се опита да разбере дали и Лин е при него на това непознато място, но бяха запушили устата му. Езикът му безпомощно се замота около нагънат плътен парцал и той успя да издаде само тих стон. Тогава обаче чу подобен стон някъде до себе си — на метър и петдесет, може би малко повече — и разбра, че Лин е наблизо. Тя беше жива.

Опита се да раздвижи тялото си, за да се премести до нея, но столът явно беше закован за пода, а онова, с което го бяха вързали, бе прекалено здраво, за да го скъса. По-късно може би щеше да се опита да го разхлаби, да раздвижи парцала в устата си и да го изплюе, или да свали превръзката. Засега обаче се отпусна и използва сетивата си, за да разгадае къде се намират. Щом престана да мисли за оковите си, той веднага долови приглушено ритмично бръмчене, което сякаш идваше изпод краката му или може би отстрани. Всъщност явно го обгръщаше отвсякъде, сякаш се изливаше в помещението, в което се намираха. После през тялото му премина слаба вибрация, която му подсказа, че се движат.

Адамс мигновено осъзна, че са в самолет, в херметизирана кабина. Къде ги водеха, по дяволите? И защо? Отговорът на втория въпрос вероятно беше „За да ги разпитат“ — щяха да искат да разберат какво е станало през последните няколко дни и на кого още са казали. Той се стресна — спомни си за Баранели и внезапно осъзна, че са го изложили на опасност.

Въпреки че беше суров, добре трениран и с войнишки дух, Мат не си правеше илюзии, че ще издържи при разпита. Не се боеше от изтезанията — отдавна беше привикнал към физическа болка. Страхуваше се от действията си, ако го принудеха да гледа как изтезават Лин. Освен това, ако използваха най-новите наркотици вместо по-брутални методи, способността му да търпи и бездруго нямаше да му е от полза — синтетичните серуми на истината гарантираха резултат.

Въпросът къде са обаче все още го озадачаваше. От проучванията на Стивънфийлд знаеше, че освен имението в Мейсън Нек, Джейкъбс има имоти в Ню Йорк и Сан Франциско, и се зачуди дали не летят към някой от тях. Неофициалната главна квартира на група „Билдерберг“ се намираше в университета „Лайден“ в Холандия, където организираха годишните си срещи. Адамс знаеше, че Джейкъбс прекарва доста време там и има апартамент в града.

Докато обмисляше различните възможности, той си даде сметка, че нито една от тях не е подходяща. Не знаеше защо, но просто не виждаше причина да ги закарат на което и да било от тези места. Имаше обаче още едно, а Джейкъбс и група „Билдерберг“ очевидно имаха нещо общо с него. Там разполагаха с технологичните познания, нужни, за да ги принудят да говорят, и никога не биха съобщили за изчезването им.

Адамс беше сигурен, че се движат към Зона 51.

15

Мина цяла вечност, преди Адамс да усети с вътрешностите си характерното притегляне, което му подсказа, че се спускат надолу — явно най-после щяха да кацнат.

Искаше му се всичко да свърши, беше му омръзнало да седи свит в самолета, без да може да се движи, да наблюдава и да разговаря. Щеше му се да пристигнат, независимо накъде пътуваха, за да види дали може да се измъкне оттам. При пълната липса на информация, като изключим факта, че се намираха в самолет, възможностите му бяха съвсем ограничени. Знаеше, че ще нараснат едва когато се приземят.

Усети, че самолетът бързо губи височина, а после чу тихо електронно жужене някъде отдалеч и разбра, че колесникът се спуска, готов да докосне земята. След още три минути самолетът вече рулираше, а не след дълго спря напълно.

Само миг след спирането го посрещна звукът на отваряща се врата и тежкото топуркане на няколко чифта ботуши. По дишането Адамс заключи, че на борда на самолета са се качили пет-шест души. Макар че не последваха заповеди или пък говор, новодошлите незабавно се заловиха за работа. Мат ги усещаше край себе си, чуваше как отключват разни тайни вместилища, почувства как столът му се разклати и разбра, че е седял в инвалидна количка, захваната за пода на самолета.

Наклониха го назад, стабилно завързан за седалката, а после го подкараха по коридора на фюзелажа. Столът срещна препятствие, мина с усилие през него и започна бавно да търкаля колела надолу.

Разстоянието до изхода, както и фактът, че го бутат по рампа на опашката на самолета, подсказаха на Адамс, че с Лин са летели на транспортна машина „Херкулес“ С-130. Ползваха я предимно военните, така че предположението му за крайната точка на пътуването ставаше все по-вероятно.

Хората, които се бяха качили на самолета, все още не бяха разменили нито дума. Затова пък до него се чу леко изохкване, със сигурност от Лин, както и търкалянето на нейния стол по рампата надолу.

По телесната миризма, походката и дишането Адамс разбра, че количката му е бутана от мъж, но за тази на Лин не беше сигурен. Движеха се към крайната цел по дълъг, криволичещ, заобиколен маршрут. Вероятно искаха да ги объркат, както със запушването на устата и превръзката за очи, за да събудят в тях паника и да отслабят волята им. Въпреки това се опита да запомни откъде минават — ако успееха да избягат, щеше да пробва да се оправи по обратния път. Не беше ясно доколко ще да му помогне това, но самото усилие да се концентрира възпрепятстваше объркването и чувството за безпомощност, които го завладяваха.

Първо ги прекараха по гладък равен асфалтов участък — най-вероятно пистата. Чуваше и другите машини — още два самолета рулираха в различни посоки. Единият издаваше странен шум, като електронна прахосмукачка, такъв досега не беше чувал; малка помощна машина, 4×4, сигурно военен джип; по-голяма камионетка в далечината, както и друг камион само на няколко стъпки от тях. Ниското ръмжене на дизеловите двигатели заглушаваше останалия шум наоколо.

След това изведнъж влязоха някъде и Адамс се напрегна да чуе нещо извън глухото монотонно търкаляне на колелата и острото тракане на ботушите на придружителите им по бетонния под на дълъг празен коридор. После завиха надясно и моментално ги връхлетя ударната вълна от някакъв дивашки силен звук, като от производствена мощност в пълен капацитет. Електрически триони, режещи метални плоскости, заваряващи ацетиленови горелки, грохот на тежки машини и множество гласове, всичките с професионално, научно звучене.

След още четири завоя спряха, изчакаха двайсет секунди и тръгнаха отново, но изминаха само метър-два. Адамс чу, че зад тях щракват врати, и усети, че са в затворено пространство, вероятно асансьор. Така се и оказа — вътрешностите му подскочиха отново, но този път много по-рязко, отколкото в самолета. Асансьорът бе твърде бърз и Мат се боеше, че ще повърне и ще се задави заради кърпата в устата си.

Успя да се въздържи и се зачуди колко ще трае това скоростно слизане — пет секунди, десет, петнайсет, двайсет? Освен това нямаше представа колко дълбоко под земята са отишли. Знаеше, че са нужни четирийсет и пет секунди, за да стигнеш от фоайето на Емпайър Стейт Билдинг до осемнайсетия етаж, и почти се задави, когато осъзна с какви възможности разполага секретната база.

Мисълта му не беше стигнала много далеч, когато ги затъркаляха по друг празен бетонен коридор, а после се отвори метална врата. Вкараха ги в някаква стая, а шумът на колелата подсказваше, че подът също е метален. Той усети, че ръцете на облегалката на количката се отпускат и отдръпват, после ботушите тръгнаха назад и излязоха в бетонния коридор. Вратата се затвори и двамата с Лин останаха в тайнствената метална стая, на стотици метри под повърхността на земята.

Адамс усещаше, че Лин е в стаята с него, и беше благодарен за това, макар и да умираше от страх за сигурността й. Така поне знаеше къде е. Представяше си как щеше да се почувства, ако я бяха откарали в някоя друга част от комплекса.

Оставиха ги сами за дълго. Мат реши, че се опитват да ги изтощят, за да загубят усещане за време и място. Успяваше да се владее благодарение на това, че се опитваше да проследи маршрута им и броеше секундите. Надяваше се, че Лин прави същото.

Беше стигнал до почти петнайсет хиляди секунди, когато вратата се отвори отново. Влязоха двама души — единият с ботуши, другият с обувки с кожени подметки. Включиха светлините и Адамс видя яркия им блясък, независимо от превръзката на очите си. Веднага разбра какво ще последва.

След няколко секунди една силна ръка дръпна превръзката от очите му и той осъзна, че искат да го заслепят, за да отслабят съпротивата му. Той обаче беше стиснал силно клепачи в момента, в който усети, че някой се пресяга да го развърже, и макар че блясъкът на халогенните лунички прогаряше клепачите му, поне напрежението върху ретината беше по-слабо.

Малко по малко отвори очи и пред него се разкри неприятна гледка — Флин Елдридж, който му се хилеше садистично.

— Дано сте пътували добре — подхвърли той с безизразно лице.

Адамс не му обърна внимание. Погледна към Лин и със задоволство видя, че тя също е затворила очи, докато са сваляли превръзката й. Отвори ги внимателно и той се усмихна, стараейки се да я успокои и окуражи с поглед.

Адамс се обърна към Елдридж и зад мускулестото му рамо зърна приятен костюмиран мъж на средна възраст, когото веднага разпозна като Стивън Джейкъбс. Това силно го впечатли — значи големият шеф бе дошъл лично за разпита!

Джейкъбс се приближи и започна да ги разглежда внимателно, както учен би изучавал новооткрит биологичен вид.

— Ето ни заедно тук, приятели — каза накрая с дълбок, сериозен глас. — Всички знаем, че няма да напуснете тази база живи. Не си правете никакви илюзии, вие ще умрете. — Той се усмихна. — А как точно ще умрете е от голямо значение за вас.

Джейкъбс направи знак на Елдридж, който пристъпи напред и отпуши първо устата на Адамс, а после на Лин. Тя като че ли само това чакаше — изплю се право в лицето му, като го изгаряше с пълен с омраза поглед.

— Е, хубава работа, доктор Едуардс — обърна се Джейкъбс към Лин, докато Елдридж изтриваше слюнката от бузата си. — Той не е виновен, ни най-малко. Просто изпълняваше заповедите.

— Вашите заповеди? — озъби му се Лин.

— Всъщност да — отвърна Джейкъбс непоколебимо. — А сега съм наредил на експертите да ви разпитат с всички средства, с които разполагат, за да разберем какво точно знаете и на кого още сте казали.

— Вече намерихме Баранели — уведоми ги Елдридж с видимо удоволствие. — За нула време пропя като канарче. За щастие не е имал време да каже на никой друг. Сега е мъртъв, разбира се.

Лин и Адамс едновременно се опитаха да се изстрелят от столовете си, за да докопат Елдридж. И двамата даваха мило и драго да го удушат с голи ръце, но бяха вързани здраво и рязкото движение само едва-едва разклати столовете им.

— Това вероятно вече няма никакво значение — каза Джейкъбс, пренебрегвайки опита за нападение от страна на пленниците. — Нещата са отишли твърде далеч, за да се тревожим дали ще се разбере, или не, но не можем да ви оставим да висите във въздуха, така да се каже. Вие представлявате два отпуснати края, които трябва да се завържат. Твърде много сме вложили в тази история, за да направим подобна грешка.

— След като така и така ще умрем, защо не ни обясните за какво става дума? — попита Адамс. Ако трябваше да умре, поне искаше да знае защо.

Джейкъбс се обърна към Елдридж, който поклати глава, а после погледна Адамс и Лин.

— Е, нищо не пречи сега да узнаете, нали така?

Пренебрегна неодобрителния поглед на Елдридж, дръпна един пластмасов стол и седна, отправяйки усмивка към Лин и Адамс, очевидно доволен и от себе си, и от постигнатото. Все пак заслужаваше да се порадва на успеха си поне за кратко.

— Предлагам да започнем от самото начало — усмихна се той.

16

Джейкъбс се радваше, че ще може да разкаже историята в нейната цялост или поне тази част от нея, за която отговаряше и познаваше лично. Бе прекарал досегашния си живот с двойна самоличност, като една от тях съществуваше само в съзнанието му и съдържаше подробни познания за неща, от които хората си нямаха и понятие. Този факт го бе променил дотолкова, че понякога се чудеше кой е всъщност. Сега животът му щеше да се промени отново и той се питаше къде е мястото му във всичко това.

— Катастрофата в Розуел стана на осми юли четирийсет и седма година. След първото съобщение за пресата инцидентът бе отречен, разбира се. След това бе приет Законът за националната сигурност и през септември същата година се създаде Централното разузнавателно управление. Съвпадение, а? — Той се усмихна на двамата пленници. — Разбира се, че не. Законът бе подписан от Франклин Д. Рузвелт, когато му представиха данните за катастрофата в Розуел.

Джейкъбс отбеляза с какъв интерес го слушат Лин и Адамс, които за момент бяха забравили за близката си смърт.

— Да — продължи той, — на мястото на катастрофата открихме маса улики. Останки от космически кораб, разпръснати в диаметър от пет квадратни километра в пустинята на Ню Мексико. Сортирахме ги в кутии и тайно ги изпратихме във военновъздушния полигон на Розуел за първоначална оценка. Оттам ги прехвърлиха във военновъздушния полигон на Мюрък, който в момента е известен като военновъздушна база „Едуардс“. — Той спря и срещна погледите на пленниците. — Намерихме и тяло.

— Какво? — не се сдържа Лин.

— Да, сред развалините намерихме тяло. В добро състояние, макар и мъртво, за жалост. Това обаче доказваше, че има още нещо. Сега въпросът вече беше друг — дружелюбни ли са те? На какво са способни? Така основахме ЦРУ, за да предпазим нацията от външна заплаха, и по-специално от онази, която е особено външна, да кажем извънземна. В Мюрък започнахме да реконструираме техническото средство, което бяхме намерили, и направихме аутопсия на тялото. Резултатите бяха, меко казано, интересни. Успяхме да установим комуникация с тях, което в началото бе трудно, предвид тогавашното ни ниво на техническо развитие. Стана ясно, че целта на тези същества е да дойдат на Земята, за да я превземат. Били „прогонени“ в космоса вследствие на разрушителен катаклизъм и оттогава обикаляли в търсене на подходящо за живот място. По този въпрос бяха съвсем открити и поискаха помощ от нас.

— И вие се съгласихте? — невярващо попита Лин.

— Те знаеха как да помолят — усмихна се Джейкъбс. — Разбират човешката природа изключително добре. Да си кажем правичката — разчитаха на нашата лакомия и суета. Казаха ни, че ако им помогнем, ще ни възнаградят с равностойно положение в новия свят, който ще изградят, както и с безсмъртие.

— И вие им повярвахте? — скептично попита Адамс.

— Получихме известни гаранции и доказателства — отвърна Джейкъбс, — но да не се отклоняваме. Споразумяхме се, че ще оцелеят сто души и основахме групата „Билдерберг“, за да отсеем най-способните. Първата ни среща беше през май петдесет и четвърта. Тогава решихме да приемем договора за основаване на ЦЕРН на двайсет и девети септември същата година. ЦЕРН, Европейската организация за ядрени изследвания, бе създадена, за да развие технологията, която да доведе партньорите ни на Земята.

— Но те вече са имали космически кораб — вметна Лин. — Защо са се нуждаели от вашата помощ?

Джейкъбс кимна.

— Права сте, разбира се. Те действително могат да пътуват на огромни разстояния, но в малки кораби, достатъчни само за един пилот, който е в състояние на снижени жизнени функции, а това често представлява опасност, както доказва катастрофата при Розуел. Според нас причината за нея е била, че пилотът не е могъл да се събуди от дълбокия си сън. Те искаха нещо повече — цялото им население да бъде транспортирано тук накуп, заедно с транспортните и технологическите си средства, в готовност за инвазия.

Джейкъбс не обърна внимание на ужаса, изписан по лицата на Адамс и Лин.

— Реши се тези изследвания да са базирани в Европа, а не в Щатите, за да прикрием връзката между нашата работа там и реконструкцията от мястото на инцидента, която към онзи момент се извършваше тук, в Зона 51. Скоро след като отворихме каналите за комуникация, се реши, че Мюрък е твърде открито място, така че ЦРУ спонсорира построяването на нова база до Груум Лейк, в пустинята Невада, място, което практически гарантира анонимност. Известните на обществото проекти, които развихме тук — шпионският самолет U2, стелт бомбардировачът и стелт изтребителят, както и всички нови безпилотни самолети — се дължат на онова, което открихме на космическия кораб. Работа ни в ЦЕРН обаче отива една идея по-далеч от това. Докато в Зона 51 развиваме технология, която осигурява на Запада стабилно превъзходство над враговете ни, в ЦЕРН ни занимава единствено създаването на времево-пространствен тунел, на устройство, което ще докара пришълците тук.

— Времево-пространствен тунел? — изуми се Лин. — Възможно ли е това изобщо?

— Не е, или поне не с технологията, с която разполагаме. Ние обаче работим със същества, които са хиляди години по-напред от нас. На нас, простосмъртните, тяхната наука ни изглежда като магия. Дори с тяхна помощ имахме големи трудности при изграждането на устройството. Нашето, разбира се, е част от двойка — другото е на кораба-майка, на хиляди светлинни години в Галактиката. Представете си го като предавател и приемник. Тяхната машина ще огъне времево-пространствения континуум, а нашата, „предавателят“, ще гарантира, че двете точки — нашата и тяхната — ще се срещнат и ще се пресекат. Двете машини трябва да са перфектно синхронизирани, иначе опитът може да завърши във всяка точка във Вселената.

— Значи устройството е готово? — попита Адамс, спомняйки си разговора в имението в Мейсън Нек.

Джейкъбс широко се усмихна.

— Ще бъде до няколко дни. Почти сме готови.

— А какво ще стане, когато пристигнат? — попита Лин.

— Ще избухне глобална пандемия, биологическа война с колосален мащаб. Тя ще намали населението на света с деветдесет и осем процента. Оцелелите ще заловим и поставим под своя власт, а основната част от огромното жизненото пространство на планетата ще остане за гостите ни. И за стоте оцелели, разбира се.

— Защо си въобразявате, че ще ви пощадят? — ядоса се Адамс.

— Вече получихме формулите на биооръжието и на ваксината — отвърна Джейкъбс, — а наградата си струва риска.

— Отрепки! — гневно се изплю Лин. — Ще убиете шест милиарда души заради наградата си? Дано горите в ада!

Джейкъбс се усмихна самодоволно.

— Надали — отвърна той. — Безсмъртни сме, забравихте ли?

Адамс го погледна присмехулно.

— Живеете в измислен свят, те никога няма да изпълнят своята част от сделката.

Самоувереното изражение на Джейкъбс накара Лин да се замисли. Тя поразрови паметта си и изведнъж се сети за нещо.

— Защо непрекъснато казвате „ние“, когато говорите за Розуел? — попита тя. — Инцидентът се е случил през четиридесет и седма, тогава сте били малко момче.

Джейкъбс поклати леко глава.

— А, най-после се усетихте — отвърна той. — Не, не бях момче. Тогава участвах в Централния отряд по разузнаването, предшественика на ЦРУ. Изпратиха ме да проуча инцидента в Розуел и точно аз препоръчах сформирането на ЦРУ, за да ни защити от евентуално чуждо нашествие. Назначиха ме за ръководител на въпросното поделение — така наречения „Отряд за извънземни“ — веднага след основаването на Управлението. След като установихме контакт, аз пръв говорих с тях, а после предложих и осъществих създаването на група „Билдерберг“ и на ЦЕРН. Участвах във войната като майор от Помощни операционни системи, а по време на инцидента с космическия кораб бях на четирийсет и девет години. — Джейкъбс гледаше с удоволствие шока в очите на пленниците си. — Истинското ми име е Чарлз Уитуърт и съм роден в Далас, Тексас, на трети октомври хиляда осемстотин деветдесет и осма година. Аз съм на сто и четиридесет години.

Докато ставаше от стола си, той широко се усмихна. Леко прегърбената поза, характерна за мъж около седемдесетте, изведнъж се превърна в изправената военна стойка. Свали си протезите и под тях се показаха прекрасни зъби, а иззад затъмнените очила изникнаха кристалночисти сини очи. Джейкъбс подръпна леко увисналата кожа под брадичката си, тя се разтегли и остана в ръката му — явно беше професионален грим.

— От шейсет и девета насам, когато сключих сделката с тях, имам тялото на трийсетгодишен мъж — обясни той. — Чарлз Уитуърт умря, а на негово място създадох Стивън Джейкъбс. Оттогава използвам протези и грим, когато съм на публично място, за да остарявам съобразно новата си година на раждане, а именно — хиляда деветстотин и четирийсета. Поисках доказателства и те ми ги дадоха. Това е генна модификация, която никога няма да разберете. Погледнете ме — нареди им Джейкъбс с налудничав блясък в очите. — Аз съм доказателството, че ще спазят обещанието си. На практика вече съм безсмъртен. — Той ги прикова с пронизващия си син поглед. — А Земята е обречена.

Лин първа се отърси от шока, предизвикан от думите му. Ученият в нея бързо надделя над емоционалната реакция.

— Все още не сте отговорили на въпроса, който истински ме интересува — каза тя, гледайки го в очите. — Какво общо има трупът, който намерихме в Антарктида, с всичко това? И той ли е един от онези, които искат да дойдат сега? Ако е така, какво са правили тук преди четиридесет хиляди години?

Дори под смъртна заплаха Лин трябваше да узнае отговора. Именно тялото я беше замесило, освен това колегите й бяха избити заради него. Най-малкото на тях го дължеше.

— Тялото ли? — замисли се Джейкъбс, преди да погледне часовника си. — Мисля, че засега ви казах достатъчно, доктор Едуардс. Време е да тръгваме. Май ще трябва да влезете в гроба, без да разберете.

Обърна се към Елдридж и кимна към вратата. Едрият мъж се приближи и я отвори, а Джейкъбс го последва, като в последния момент се обърна към Лин и Адамс.

— Всъщност трябва да сте ми благодарни — каза им той. — Каквото и да ви очаква тук, ще бъде за предпочитане пред онова, което ще се случи на повечето земни жители през следващите седмици и месеци. Вирусът, който ще пуснем, е жесток, убийствен. Разяжда плътта отвътре. Наистина, радвайте се, че ще умрете преди това.

— Копеле — процеди Адамс през стиснати зъби.

— Може би — призна Джейкъбс. — Сбогом.

Обърна се и двамата с Елдридж излязоха през стоманената електронна врата, която се завъртя и затвори след тях. Буквално след минути в стаята влязоха трима мъже. Приличаха на учени и всичките бяха на средна възраст — сериозни, облечени с лабораторни престилки. Единият, дребен благ човек, леко плешив и с дебели очила, се приближи до пленниците и ги погледна изпитателно.

— Аз съм доктор Стайнбърг — приятелски каза той — и отговарям за вашите процедури. Ще се постарая да огранича болката, доколкото е възможно. Ако съдействате, ще изпитате лек дискомфорт, нищо повече.

— А ако не съдействаме? — попита Лин.

— Приемаме, че ще съдействате, и засега оставяме нещата така — дипломатично отвърна той. — Първо обаче ще направим някои основни тестове, да видим какво е физическото и психологическото ви състояние, така че да калибрираме правилно уредите.

— Тоест, за да може да стигнете колкото е възможно по-далеч, без да ни убиете? — попита Адамс, а Стайнбърг се усмихна.

— Да, господин Адамс, точно това имам предвид. — Той отправи жест към другите двама, които затъркаляха големи колички с различни медицински инструменти върху тях. — Е, да започваме.

17

Физическите тестове включваха пълен медицински преглед, а ръцете на доктора опипваха всяка възможна част от телата им. Освен това им взеха проби от урината, кожата, косата и кръвта, направиха им дори мускулна биопсия. Каишите, пристягащи телата им, бяха свалени, но китките и глезените им през цялото време останаха привързани към столовете.

Подложиха ги на основни психологически тестове. Стандартните въпроси бяха познати и на двамата и те отговаряха така, че да изкривят резултатите. Лекарите просто се усмихваха и кимаха, после вадеха портативен уред за ядрено-магнитен резонанс и поглеждаха директно в мозъка им. Часове по-късно най-сетне излязоха от стаята и оставиха Лин и Адамс сами.

Тя веднага се обърна към него.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна. — Не можем да ги оставим да отворят времево-пространствен тунел.

Адамс й намигна и посочи с глава голямото огледало на отсрещната страна. Посланието беше ясно — със сигурност ги наблюдаваха. За себе си вече беше решил — щяха да се опитат да избягат. Така и така щяха да ги убият заедно с още шест милиарда души, стига да пуснеха дяволската машина в ЦЕРН. Какво имаха да губят? Единственото, което се питаше, беше как ще го направят. Бяха ги вързали за инвалидни колички в метална стая стотици метри под повърхността на най-сигурната военна база. Можеше ли да се избяга оттук?

Погледна към Лин, кимна й окуражаващо, а очите му излъчваха стоманена решителност. В едно нещо Мат вярваше докрай — всичко е възможно, стига да го искаш.

В стаята за наблюдение тримата учени седяха пред компютрите и анализираха резултатите от тестовете. Стайнбърг погледна през двустранното стъкло към пленниците, които се взираха един в друг без никакъв страх. Бяха изпълнени с яростен плам, който нито смъртните заплахи, нито мъченията можеха да потушат.

— Корави копелета — промърмори на себе си той. Като шеф на Секция 8, медицинското поделение за разпити на Зона 51, Стайнбърг бе обработил десетки хора през годините. Знаеше, че преди да постъпи, са били обработени още стотици, но никога не се беше сблъсквал с такава спокойна увереност.

— Интересно — тихо вметна един от хората му, прекъсвайки размишленията му.

Стайнбърг обърна гръб на прозореца и погледна сътрудника си.

— Какво има?

— Много интересно — повтори мъжът и се взря в резултатите на екрана пред себе си.

След още четири часа учените отново влязоха при Адамс и Лин, придружени от двама гардове, които бутаха медицински колички.

— Здравейте отново — каза Стайнбърг, все така дружелюбен. — Съжалявам, че ви задържам, но се налага да проверим резултатите.

— Не се и съмнявам — промърмори Лин. — Няма скоро да ни оставите да си умрем, нали така?

Стайнбърг се изсмя.

— Колко сте пряма — възхити се той. — И имате право, разбира се.

Направи жест на охраната и те се приближиха към пленниците, всеки с количка до себе си. Лекарите взеха две игли и започнаха да ги пълнят от две различни епруветки.

— Сега ще трябва да ви преместим — каза Стайнбърг с извинителен тон. — Всеки ще бъде третиран в отделна стая. Боя се, че няма да се видите повече.

Забеляза как Лин и Адамс се спогледаха и лицата им за пръв път издадоха отчаяние. Чертите му се смекчиха.

— Знаехте ли за състоянието си, доктор Едуардс? — смутено попита той, а Лин се намръщи.

— Какво състояние? — неловко попита тя.

Стайнбърг я погледна със съжаление.

— Съжалявам, че трябва да го чуете от мен, при това на такова място, но… вие сте бременна, доктор Едуардс.

18

На лицето на Лин се изписа огромен шок. Тя погледна към Адамс, който изглеждаше също толкова изненадан.

— К-какво? — изпелтечи тя, докато лекарите идваха към тях с капещи спринцовки.

— Бременна сте — делово отвърна той. — На осем дни.

Тя знаеше, че не е нужно да изчислява. Вероятно се беше случило в пустинята, когато се любиха след бягството от Чили.

— Боя се, че не можем да избегнем крайния изход на процедурите — извинително каза Стайнбърг, — но ще се опитаме да направим процеса колкото се може по-удобен. Което обаче няма да го промени по същество.

Лин гледаше напред с празен поглед и скована мисъл. Беше бременна. Щеше да става майка. А бащата беше Мат — точно както бе искал преди години. Именно това бе големият спор, който ги раздели. И ето ги тук сега, заедно, най-после с дете, а в бъдещето ги очакваше единствено смъртта.

Адамс се взря в Лин, не вярваше на онова, което току-що беше чул и все още се опитваше да проумее. Лин — бременна? И въпреки това пак щяха да я разпитат и убият, заедно с нероденото му дете?

Знаеше, че лекарите ще им инжектират някаква упойка, за да ги прехвърлят без усложнения върху носилките, разположени до тях, а после да ги откарат в други помещения, където ще започнат същинските „забавления“.

Кожените ремъци, с които бяха вързали ръцете и краката му за стола, бяха стегнати — вече се беше опитал да се изтръгне от тях, докато пътуваха насам със самолета. Това обаче беше известно само на съзнанието му, а докато наблюдаваше как лекарят се приближава към Лин и нероденото им бебе, насочил спринцовка към голата й ръка, а пазачът заема позиция до нея, съзнанието му се замъгли и напълно отстъпи пред животинската част от личността му — див звяр, който разчиташе единствено на чист, необуздан инстинкт.

Мат изрева, конвулсивно напрегна мускули, изпъвайки кожените ремъци, и гърбът му се изви в дъга срещу облегалката на стола. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, лицето му се изкриви дивашки, а усилието сякаш заплашваше да разкъса тялото му на две.

— Дръж го! — изкрещя Стайнбърг на пазача до Адамс, който не се помръдваше, изненадан от неочакваните мощни гърчове.

— Бийте му инжекцията! — кресна той на лекаря, докато тялото на Мат се извиваше отново и отново, а ремъците всеки път се изпъваха все повече.

Другият пазач остави Лин, дотича на помощ и двамата мъже се опитаха да принудят бясно тресящия се Адамс да седне, натискайки ръцете му надолу. Лекарят се опита да насочи иглата към правилната точка, но мишената продължаваше да се мята и той не успяваше да се прицели добре.

Един от пазачите посегна към тейзъра на колана си, извади го от кобура и го притисна към тялото на Адамс. Тогава обаче той се сгърчи отново, още по-мощно отпреди и изкрещя с пълно гърло, надавайки пронизителен животински вой, който стресна всички наоколо му и ги накара да се отдръпнат за част от секундата. В този кратък миг коженият ремък, който държеше дясната му китка, най-сетне се скъса. Свободната ръка на Адамс се стрелна към китката на пазача с тейзъра и жестоко я изви към лекаря. Контактът запрати тялото му назад и в него нахлуха петдесет хиляди волта електричество, напълно изключвайки нервната му система. Лекарят падна на металния под, а съдържанието на спринцовката се пръсна навсякъде.

Адамс продължи да извива ръката на пазача, като още се тресеше от буен гняв. Тогава поддаде и вторият ремък и лявата му ръка се освободи. Той сграбчи другия пазач за колана и с всичка сила го дръпна към дулото на тейзъра. Пазачът падна на пода в безсъзнание и Мат, все още с вързани глезени, леко се надигна от стола и посрещна пазача отсреща с кроше в челюстта. Дезориентиран, той не можа да попречи на Адамс да извие ръката му така, че тейзърът да зашемети собственика си.

Трима мъже вече лежаха на пода в безсъзнание и Мат веднага се зае с останалите двама — онзи със спринцовката все още беше в опасна близост до Лин, а Стайнбърг, който сякаш беше замръзнал на мястото си, наблюдаваше невярващо с отворена уста.

Внезапно мъжът със спринцовката скочи към Лин, а Адамс метна тейзъра към него. Без да изчака да види дали е улучил целта, той се наведе и бързо развърза ремъците около краката си. Чу как малкото метално оръжие удари лекаря и той изстена. Вдигна очи и се хвърли към мъжа със спринцовката, който отново се насочваше към Лин, след като мятането на тейзъра го беше разсеяло за миг. Адамс се заби в него, блъсна гърба му към стената и му изкара въздуха. Мъжът падна на пода, а Адамс заби коляно право в лицето му, жестоко удряйки главата му в металната стена. Обърна се и видя Стайнбърг, който все още се взираше, без да реагира. Съзрял убийствените намерения в очите на Адамс, той най-сетне се раздвижи и посегна към електронния интерком на стената.

Адамс грабна тейзъра от пода, хукна напред и го заби в шията на лекаря точно преди той да натисне бутона. Лекарят се вдърви и се срина на пода, а Адамс го изрита жестоко в стомаха — веднъж, два, три пъти. От всяка пора на тялото му се излъчваше насилие и той вдигна крак, за да нанесе смъртоносния удар.

— Не! — изкрещя Лин и заклинанието изгуби силата си. Адамс свали стъпалото си и се огледа. — Той ще ни трябва, ако искаме да се измъкнем оттук — каза тя.

Отне им по-малко от пет минути да обезвредят двамата пазачи и учените, които започваха да идват на себе си. Адамс върза ръцете и краката им и им запуши устата, преди да ги тресне с още петдесет хиляди волта, за да се застрахова. Не искаше да ги убие, но не смяташе да рискува и реши, че колкото по-дълго останат в безсъзнание, толкова по-добре.

С помощта на Лин той настани доктор Стайнбърг в една от инвалидните колички и го върза така, както бяха вързали тях преди няколко минути. Двамата взеха пистолетите „Зиг Зауер“ и радиостанциите на пазачите и тръгнаха към вратата на лабораторията.

Адамс беше забелязал, че като се изключи двойното огледало, в помещението няма камери. Допусна, че предвид местоположението, тук долу не е нужно такова стриктно наблюдение. Даваше си сметка обаче, че двама от пазачите сега липсват.

— Къде е охранителният пункт? — попита той Стайнбърг, който вдигна към него замъглените си очи.

— На горния етаж — измърмори той, като с мъка се опитваше да дойде на себе си.

— Колко са?

— На горния етаж ли? — попита Стайнбърг. — Около тридесет, но отговарят за три етажа.

Като професионалист в областта на разпитите той осъзнаваше, че е безсмислено да се противи и е най-добре веднага да им каже истината. Вероятно и бездруго щяха да го убият, но поне щеше да си спести много болка.

Адамс се опита да направи няколко сметки наум, но не успя.

— Колко са общо, в цялата база?

— Почти триста.

Погледна към Лин се обърна пак към Стайнбърг.

— А тези двамата — попита той и посочи припадналите пазачи, — кога трябва да се върнат горе?

— Трябваше да останат до края на разпита, а после ще ги сменят други двама.

Адамс огледа лицето на Стайнбърг, търсеше неискреност, но не откри.

— Колко остава до края на смяната им?

— Току-що започнаха, така че им остават около осем часа.

Лин се наведе към човека, който щеше да ръководи изтезанията и убийството им.

— Можем ли да излезем оттук? — попита тя. — Можеш ли да ни изведеш?

— И защо ми е да го правя? — подигравателно изсумтя Стайнбърг.

Адамс погледна към Лин, после обратно към лекаря.

— Какво точно знаеш за плановете на Джейкъбс? — попита го той. Отне му няколко минути да преразкаже онова, което знаеха, и Стайнбърг целият настръхна.

— Копеле! — измърмори той. — Нима се надява да му се размине?

— Това е почти факт — напомни му Адамс. — Вече е на половината път до Женева.

Реакцията на Стайнбърг донякъде го изненада — все пак той се прехранваше, изтезавайки невинни хора. Всеобщият геноцид обаче беше нещо съвсем друго, особено когато току-що си научил, че и ти ще бъдеш сред злощастните жертви.

Стайнбърг седеше неподвижно и клатеше невярващо глава.

— Знаех за извънземните изследвания, разбира се, но нямах представа, че е установен какъвто и да било контакт. Просто не мога да повярвам, че…

— Докторе — категорично се намеси Адамс в опит да привлече вниманието на лекаря. — Трябва да се махнем оттук и да стигнем до ЦЕРН. Можете ли да ни помогнете?

След малко Стайнбърг вдигна глава и срещна погледа на Адамс.

— Може и да има начин — сериозно каза той.

Десет минути по-късно Стайнбърг вече не седеше в инвалидния стол, а те го следваха по друг бетонен коридор, който кънтеше от стъпките им.

— Защо е толкова пусто тук? — попита Лин.

— Този етаж е клас А-1 Ултра — обясни Стайнбърг. — Малко хора имат право на достъп и повечето от тях бяха изпратени другаде — сигурно в ЦЕРН, ако съдя по разказа ви. Останали са само няколко служители.

— Какво правят тук? — попита Адамс.

— Вие сигурно бихте го определили като „извънземни изследвания“ — призна Стайнбърг. — Тук разработваме проекти, пряко свързани с технологията, открита след катастрофата в Розуел. Повечето от хората, които работят в Зона 51, не знаят за този етаж. И аз не зная много подробности, просто провеждам разпитите. Базата ни е тук, защото това е нивото с най-висока сигурност. Асансьорите обикновено спират на горния етаж, освен ако имате специален ключ за достъп.

Лин кимна. Продължиха мълчаливо още няколко секунди, следвайки инструкциите на Стайнбърг. Той вървеше към определена точка, но се стараеше да не разкрива много за нея от страх, че ако го направи, похитителите му вече няма да имат нужда от него.

— Внимавайте — каза им, докато завиваха към друг дълъг бетонен коридор. — Тук долу има лаборатория. Сега би трябвало да е празна, но човек никога не знае.

Мълчаха, докато стигнаха до вратата на лабораторията, но тя възбуди любопитството на Лин.

— С какво се занимават тук?

Стайнбърг й се усмихна.

— Тук държат телата — прошепна той.

— Телата ли? — попита Лин. — Кои тела?

— На пилота на космическия кораб, катастрофирал през четирийсет и седма — гордо отговори той. — Съвършено запазено въпреки многократните аутопсии.

— И на кого още? — попита Адамс.

— О, най-различни трупове с неизвестен произход, открити през годините.

— Като онова, което моят екип откри в Антарктида? — попита Лин и Стайнбърг кимна. — Значи е имало и други?

Той се усмихна.

— Разбира се, че е имало — каза той, сякаш разговаряше с малко дете. — Искате ли да ги видите?

Адамс знаеше, че това не е разумно. Нещата в Женева се развиваха твърде бързо, а машината в ЦЕРН беше почти готова и не можеха да губят време заради просто научно любопитство. И все пак осъзнаваше, че за Лин става дума за нещо повече — тялото, открито в леда от нейните хора, бе довело до тяхната екзекуция и тя смяташе, че трябва да проследи откритието до края. Дължеше им го.

Освен това той трябваше да признае, че и сам много иска да надникне в лабораторията. Пък и всичко, което научеха тук, можеше да се окаже полезно, когато дойдеше моментът да се изправят срещу Джейкъбс в Женева.

И все пак поемаха риск. Кой можеше да е сигурен, че стаята съдържа именно онова, което твърдеше Стайнбърг? Може би лекарят ги беше измамил и ги водеше право към охранителния пункт. Адамс не можеше да знае със сигурност дали е повярвал на разказа им за Джейкъбс, или само се е престорил, за да им устрои капан, но внимателно го беше наблюдавал — цвета на лицето му, пулса, дишането, потенето — и доколкото можеше да прецени, взимайки предвид разбираемата му нервност (все пак бяха опрели пистолет в главата му), лекарят казваше истината. Адамс беше уверен в способността си да долавя такива неща и накрая се съгласи да влязат в лабораторията.

— Не знам дали вътре ще има някого — искрено каза Стайнбърг, — така че трябва да бъдем внимателни.

Адамс кимна и извади пистолета си, докато заемаше позиция до вратата. Стайнбърг се приведе и опря длан на електронния панел, който светна и разпозна ретината му. Ключалката щракна и вратата се отвори.

Мат кимна на Лин, която влезе в помещението на крачка разстояние от Стайнбърг.

— Андрю! — приятелски каза Стайнбърг. — Реших, че си заминал с останалите.

— Уили! — изненадано възкликна по-възрастен мъж. — Какво правиш тук?

Адамс светкавично пристъпи в лабораторията и насочи пистолета си към мъжа, който стоеше на не повече от двадесет крачки от него. Изражението му подсказваше, че няма да крещи или да побегне — по-скоро беше замръзнал на мястото си заради шока.

Мат хукна към него, накара го да легне на пода и върза ръцете му с пластмасовите белезници, които беше взел от стаята за разпити. В същото време огледа помещението, в случай че има и други хора, но не видя никого. Онова, което видя обаче, беше повече от интересно и като изправи Андрю на крака, той продължи огледа.

Скоро си даде сметка, че това е по-скоро морга, отколкото лаборатория — представляваше голям метален цилиндър с десетки хладилни чекмеджета в стените. В центъра на помещението на видно място стоеше резервоар, пълен с течност, в която плуваше тяло. Адамс и Лин го видяха едновременно и зяпнаха от учудване. Стайнбърг забеляза израженията им и се усмихна.

— Господин Адамс, доктор Едуардс — с формален тон каза той, — позволете ми да ви запозная с Експонат 1А, пилотът на космическия кораб от Розуел.

Лин го придружи до резервоара, а Адамс побутна другия мъж, на чиято табелка пишеше „А. Травърс“. Двамата спряха до прозрачния контейнер с ококорени очи. Лин с изненада откри, че тялото изобщо не прилича на онова, което бяха открили сковано в леда, като се изключи присъствието на ръце и крака.

Трупът на четиридесет хиляди години, който бяха открили в Антарктида, толкова приличаше на съвременните хора, че спокойно можеше да е замръзнал там преди седмица. Видът на този тук обаче беше съвършено извънземен.

Тялото беше дребно, с къси тънки крайници и леко изпъкнал стомах, заради който донякъде приличаше на труп на гладуващо дете. Черепът обаче беше много по-едър от този на съвременния човек. Очите също бяха големи, потънали в дълбоки кухини под огромното чело. Самото лице беше мъничко като тялото, а устата — още по-мъничка, сякаш еволюцията се стремеше да я отстрани напълно. Обиколката на мозъка обаче беше двойно по-голяма от тази на човешкия и говореше за изключителна интелигентност.

Адамс се удиви от приликата на тялото с популярните представи за тези същества — голяма глава и очи, малко като на дете телце. Кожата имаше странен сивкав оттенък, сякаш тези същества не се бяха излагали на слънце от хилядолетия, който вероятно обясняваше защо след разказите на „очевидците“ на НЛО пресата беше започнала да нарича тези извънземни „сивите“.

— От коя планета идва? — попита Лин, без да крие вълнението си и се обърна първо към Стайнбърг, а после към Травърс. — Тялото, което намерихме, също ли е оттам?

Стайнбърг и Травърс се спогледаха, а Травърс се обърна към нея и кимна.

— Да, разбира се — потвърди той, очевидно объркан.

— Защо „разбира се“? — веднага попита тя.

— Защото и това тяло, и онова, което открихте в Антарктида, са от един и същи вид, хомо сапиенс. — Той видя шокираното й изражение и реши да потвърди твърдението си. — И двете са човешки.

19

— Човешки? — попита Адамс, нарушавайки мълчанието, което тегнеше във въздуха от няколко секунди. — Как така това нещо е човек, по дяволите?

— О, човек е, и още как — каза Травърс. — Просто е претърпял много специфичен вид еволюция през последните четиридесет хиляди години.

Адамс знаеше, че времето ги притиска, но искаше да научи повече и знаеше, че същото се отнася и за Лин.

— Най-добре е да ни обясните това — каза той.

Травърс се замисли за секунда-две, после погледна пистолета в ръцете на Адамс, който все още беше насочен към него, и рязко кимна.

— Добре. Елате.

Те го последваха до един от хладилните шкафове в моргата и той го отвори. Лин ахна при вида на тялото на металната плоча — онова, на което се бе натъкнал Томи Дивейн в Антарктида.

— Ще се постарая да ви го обясня колкото може по-просто — каза Травърс и посочи към трупа. — Тялото, което сте открили, е част от групата хомо сапиенс, населявала земята преди двеста хиляди години. Били са много напреднали, специалисти по математика и всички останали науки.

— Двеста хиляди години? — повтори Лин. — Много напреднали?

Травърс отново кимна.

— Да. Не ме питайте как са еволюирали, и те самите не знаят. В един момент на Земята е имало и други хомо сапиенс, включително ергастор, хайделбергенсис, рудолфенсис, хабилис, неандерталенсис и други, но после се появил хомо сапиенс сапиенс, който бил напълно развит не само физически, но и умствено. От известно време сме наясно, че във физическо отношение модерният човек съществува от двеста хиляди години насам, но нямахме представа, че умствено напреднали хора са населявали Земята преди толкова време. Изглежда, че става дума за цяла ера на бързо развитие, която се простира далеч назад в праисторията.

— Да речем, че приемаме това твърдение — каза Лин. — Какво се е случило с тази древна цивилизация?

— Била е унищожена — простичко каза Травърс. — Или поне почти унищожена. Хората, сградите, превозните средства — цели градове са били изгубени завинаги.

— Но как? — попита Адамс, а Травърс вдигна ръка.

— Преди да стигнем дотам, трябва да ви разкажа какво е представлявало човешкото общество преди разрухата. Това ще ви помогне да разберете станалото.

Адамс, Лин и не по-малко удивеният Стайнбърг го погледнаха с очакване и го подканиха да продължи.

— Докато технологията се развивала заедно с хората, светът бил почти същият като днес. Различните нации се грижели за собствените си поданици и си съперничели за власт. Войните избухвали една след друга, докато накрая демокрацията се разпространила и федерални блокове от единомислещи държави се съюзили. След няколко фалстарта — спомнете си, че този процес е отнел хиляди години — било основано истинско световно правителство, което въдворило мир по света. Тогава обаче обществото започнало да се дели, богатите ставали все по-богати, бедните — все по-бедни, докато се оформили две касти — висша, наречена „анунаки“, което означава „онези, дошли от небето на земята“, и нисша, наречена „аркашианци“ или „другите“, които в крайна сметка станали роби на анунаките. Аркашианците се пръснали по далечните краища на света и заживели простичко, докато анунаките основали един-единствен върховен град, който се намирал на брега на океана, който сега наричаме Атлантически.

— Атлантида? — невярващо попита Адамс.

— Да, господин Адамс — потвърди Травърс. — Такова място наистина е съществувало и е било най-развитият център на цивилизацията, съществувал някога — както дотогава, така и оттогава насам.

— Ако тези събития са били запазени за следващите поколения, значи е имало оцелели, които да разкажат за тях — отбеляза Лин.

Травърс изсумтя.

— Винаги има оцелели — каза той. — В случая групите били две, което дава начало на следващата част от нашата история. Преди четиринадесет хиляди години светът преживял потоп, който се е вплел в легендите на всяка цивилизация и религия, съществувала след него. Той обаче наистина се е случил и е унищожил приблизително деветдесет и пет процента от всички форми на живот от онова време.

Лин ахна.

— Метеорит?

В НАСА бяха изследвали теоретичните причини за подобно наводнение, а тя изчете статиите. Едно от възможните обяснения беше, че ако голям метеорит падне в океанските части на Земята, ударът би предизвикал мегацунами, което ще промени напълно лицето на планетата.

Травърс поклати глава.

— Не, макар че ефектът е бил почти същият. По онова време до бреговете на Африка съществувал огромен скалист остров, подобен на Канарските острови, но много по-голям. От едната му страна имало висока петстотин метра скала, по същество крайбрежна планина, която с течение на времето просто се сринала. Причината вероятно е била сеизмична активност, но огромно парче от нея просто се откъснало и паднало в морето. Говорим за милиони тонове скална маса, полетяла право към океанското дъно. Надигнала се трикилометрова приливна вълна, която се понесла през Атлантическия океан и напълно разрушила източния бряг на онова, което днес наричаме Съединени американски щати.

— И Атлантида — додаде Адамс.

— Донякъде — отвърна Травърс, без да се ангажира, — но това не бил краят. Невероятната мощ на удара запратила в атмосферата тонове отломки, които се запалили и се посипали над цялата планета, причинявайки опустошителни горски пожари, в резултат на които атмосферата се наситила с въглероден двуокис и настъпила ядрена зима, която спомогнала за почти пълното унищожение на малкото оцелял живот.

— Откъде знаете всичко това? — попита Лин.

— Аз съм най-изтъкнатият специалист, що се отнася до анунаките — отвърна Травърс. — Работя с тях от години и съм експерт по тяхната история.

— Работите с тях? — подозрително повтори Стайнбърг, а Травърс се усмихна.

— Комуникирам с тях — обясни той. — Използвам устройство, което ни позволява да се свързваме телепатически, и по този начин записах цялата им история — поне така, както те я разказват.

Адамс кимна — съществуването на повече от един комуникационен уред не го изненада. Беше сигурен, че е същият като онзи, използван от Джейкъбс в дома му в Мейсън Нек.

Внезапно му хрумна нещо.

— Къде е? — попита той. — Кутията?

Ако се намираше в стаята, анунаките можеха ли да прочетат мислите им?

— Успокойте се — каза Травърс. — Намира се в съвсем друго помещение. Имаме изследователска библиотека, посветена на изучаването и опазването на историята и културата им, и машината е там. Използваме я редовно и те с готовност отговарят на въпросите ни. Забележителен народ са — каза той с уважение.

— Да се върнем на потопа — каза Лин, насочвайки разговора към основната тема. — Кой е оцелял?

— Анунаките, разбира се — каза Травърс. — Те били наясно с възможността планината да пропадне в морето дълго преди това да се случи, но въпреки технологическите си умения не успели да открият начин да предотвратят катастрофата. Вместо това посветили ресурсите си на превръщането на техния град държава Атлантис в космически кораб.

— Какво са направили? — удивено попита Адамс. — Превърнали са град в звездолет?

— Пътуването в космоса отдавна им било познато — обясни Травърс. — Те били изследвали всички планети в Слънчевата система и вече развивали технологии за междугалактическо пътуване. Спомнете си как Платон описва Атлантида — остров, заобиколен от концентрични кръгове с мостове между тях. Тя е била звездолет, това е истината. Островът в центъра бил корабът, а пръстените, които започвали да се въртят, щом той се издигнел във въздуха, създавали изкуствена гравитация, за да улеснят дългото пътуване. Накрая цялата структура се издигнала и отлетяла в космоса.

Лин обмисли чутото.

— Това обяснява защо Атлантида така и не е открита — каза тя. — Тя просто вече не е на Земята.

Травърс се усмихна.

— Точно така — потвърди той. — Анунаките избягали от унищожителния потоп, като изстреляли в космоса самата Атлантида.

Адамс погледна електронния часовник на стената на лабораторията и се обърна към останалите.

— Като заговорихме за бягство, смятам, че е време да тръгваме.

Стайнбърг вдигна очи към часовника и кимна в знак на съгласие.

— Да, мисля, че сте прав. — Той се обърна към Травърс и набързо му разказа какво става, без да пропуска плановете на Джейкъбс за населението на Земята. — Ще ги изведа на изхода „Рузвелт“ — обясни той. — Настоявам да дойдеш с нас.

Няколко дълги секунди Травърс се взира в резервоара, в който беше тялото.

— Да, разбира се, че ще дойда. Трябва да ви обясня още някои неща.

Стайнбърг с усмивка се обърна към Адамс и Лин.

— Добре — каза той, — да тръгваме. До изхода остава още около километър и половина.

След няколко мига те отново вървяха по пустите коридори на Ниво 36, а ехото от стъпките им отскачаше от циментовите стени, докато преминаваха през огромните складове и високотехнологичните лаборатории.

— Какво станало след наводнението? — попита Адамс, който искаше да научи още за онова, което им разказа Травърс.

— Ами повечето от аркашианците били унищожени — продължи той, доволен, че отново влиза в ролята на учител. Адамс допускаше, че това му помага да не мисли за несигурното им положение. — Малки групи обаче оцелели и ние сме преките им наследници. Най-успешни били онези, които се събрали в една тясна ивица територия в Близкия изток, където успели да се развият земеделските общества на Шумер, Вавилон и Египет.

— Но какво се е случило с доказателствата за съществуването на тази по-ранна цивилизация? — попита Лин.

— Повечето от тях са под водата — отвърна Травис, — както би могло да се очаква след такова наводнение. Технологията обаче била съсредоточена най-вече в Атлантида, която вече не се намирала на тази планета. По-старата технология на анунаките била разрушена от аркашианците преди много години. Тук-там все още изникват някои артефакти, както и тела като онова, което сте открили, но повечето свършват тук. — Той посочи към коридора, по който бяха дошли. — В онази стая има стотици трупове на древни хора, включително няколко отлично запазени, като откритото от вас. Има още много складове, пълни с хиляди образци от древната им технология.

— А какво е станало с хората, които са ги открили? — с горчивина попита Лин.

— Повечето бяха разпитани тук, преди да изтрием паметта им или да ги убием — призна Стайнбърг. — Онези, които не успяхме да доведем по една или друга причина, станаха жертва на „нещастни случаи“ или бяха подложени на подигравки в пресата, а доказателствата им — на открит присмех, който системно ги дискредитира. Затова понякога такива открития се споменават в медиите и научните институции винаги ги отричат.

Лин изсумтя.

— Вие наистина контролирате всичко, а?

— Със сигурност се опитваме — отвърна Травърс.

— Какво е станало с анунаките? — попита Адамс.

— Следващите няколко хиляди години те летели из космоса, през повечето време в състояние на анабиоза заради огромните разстояния. Опитвали се да намерят нова планета, която да колонизират. Постепенно обаче открили, че в обсега на кораба им няма други планети, напълно подходящи за живот, и решили да превърнат звездолета в свой постоянен дом. Там липсвали физическите натоварвания, свързани с живота на Земята, и постепенно възникнала еволюцията, която видяхте при пилота от Розуел. Те не се нуждаели от силни тела или крайници и затова се смалили до височината на съвременно дете. Мозъците и интелигентността им обаче продължили да се развиват и това довело до необичайно едрия им череп. Останалите им физически сетива — допир, зрение, обоняние и слух — също силно атрофирали с времето и когато те развили телепатични способности, устите им започнали да стават все по-малки и по-безполезни с всяко поколение.

— Това е чудесно — каза Адамс. — Щом са толкова съвършени в собствения си свят-звездолет, защо искат да се върнат и да превземат всичко?

— Опира до проста математика — обясни Травърс. — В момента са почти безсмъртни. Благодарение на напредъка в медицината възрастта им няма горна граница, тъй като клетките им се поддържат млади по изкуствен начин. Те обаче разбират, че за да продължат да еволюират, трябва да продължат да се размножават, но къде биха могли да приютят тези нови хора, на кораба? Искат да продължат да се развиват и им е нужно повече място, това е всичко.

— Но защо сега? — попита Лин. — Защо се връщат чак сега?

— Заради Втората световна война — каза Травърс. — И атомната бомба. Дори от дълбините на космоса сензорите им доловили детонациите, които очевидно били дело на човека. Така разбрали, че планетата още е годна за живот, а ние разполагаме с необходимата технология, за да направим завръщането им възможно, макар че те ще трябва да ни направляват, за да го постигнем.

— Изненадана съм, че не са оставили сензори тук още в самото начало, за да наблюдават какво става след приливната вълна — каза Лин.

— Напротив. Оставили са екип, който обикалял Земята в по-малък кораб и им докладвал какво става.

— Така ли? И какво е станало с тях? — попита Лин.

— Чели сте Библията, нали? — усмихна се Травърс. — Всичко е там.

20

— Какво искате да кажете? — попита Адамс, докато завиваха зад поредния ъгъл в подземния лабиринт.

— Почти всичко в Тората и първите книги от най-ранната Библия има нещо общо с екипажа на кораба, който е останал на Земята — обясни Травърс. — И тъй като Библията се гради на по-ранни митове и легенди, можете да прочетете историята на този народ в писанията на древните шумери, вавилонците и египтяните. Те били разказани отново от индийците, гърците, римляните и дори викингите, така че можете да ги откриете и в техните религии и митологии.

— Това много ми напомня разказа на Баранели — каза Мат на Лин, а тя кимна.

— Да, в „Харвард“ сравнявахме различните религии по света и между тях наистина има забележителни сходства, макар че иначе са коренно различни. Потопът, например.

— Именно — съгласи се Травърс. — Ясно е, че почти всички религии описват „богове“ и „ангели“, които се спускат от небето, често в доста сложни машини.

— И вие твърдите, че тези „богове“ всъщност са били мъже, останали след наводнението на кораб, обикалящ в орбита около Земята?

— Да. Наблюдавали от разстояние, не били сигурни дали аркашианците ще оживеят и дали атмосферата ще може да се възстанови. Поколения наред следили всичко, докато в „люлката на цивилизацията“ се образували общества, които започнали да обработват земята.

— Изпращали ли са доклади до кораба-майка? До Атлантис? — попита Адамс.

— Такава била целта, само че скоро се оказало, че по някаква причина докладите не стигат до другарите им в космоса, и те останали сами.

— Какво станало с тях? — попита Адамс.

— След като разбрали, че са изгубили контакт с останалите анунаки и Земята отново може да бъде населена, те започнали да ни посещават. Спуснали се с малък кораб и древните шумери веднага ги обявили за богове. Всъщност името „анунаки“ се е запазило в шумерската литература. Посетителите били прекарали дълги години съвсем сами и, разбира се, се опивали от вниманието, което получавали. За да укрепят статута си, започнали да учат хората на четмо, писмо и математика — на рудиментарно ниво, само колкото да разпалят апетита им, така да се каже, и да се уверят, че те ще продължат да ги боготворят — анунаките вече били пристрастени към това. Въпреки техническия си напредък все пак били хора, подвластни на същите човешки емоции, които владеят и нас. Така се кръстосали с хората — което доказва, че са били хора, тъй като това не е възможно между представители на различни видове — и накрая станали част от местните населения, макар че заедно с потомците си създали „кралски“ династии, които оцелели стотици, ако не и хиляди години. Началото на кралския род на Давид, например, може да бъде проследено до тези ранни посетители. Както личи от легендите за древногръцките богове, отношенията им много приличали на днешните сапунени опери. Повечето от тези митове са до голяма степен верни и направо не са за вярване. Освен това са пълни с разкази за напреднали технологии и оръжия. Мълниите на Зевс Гръмовержеца? Това е просто лазер, донесен от космическия кораб. И другаде могат да бъдат открити такива истории. Самите кораби са описани в индийските веди, наричат се „вимани“ и се твърди, че са дошли от „звезда“ в небето, която се виждала съвсем ясно. Това, разбира се, била космическата станция, която наистина се виждала с просто око, също като нашите. Унищожаването на Содом и Гомор, описано в Библията, се е случило дълго преди написването на книгата, когато цял град бил унищожен с атомно оръжие. В религиозната литература можете да намерите още много такива неща. — Травърс прочисти гърлото си. — „Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери, Божите синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха си за жени от всички, които избираха. В ония дни се намираха нефилимите на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.“ Звучи ли ви като разказ за посещение на извънземни, които са се кръстосали с хората? Точно това е. Битие 6:4.

— Шегувате се — каза Адамс.

— Напротив — намеси се Лин, а мислите й препускаха. — Нефилимите се наричат „исполини“ в някои други преводи, но точното значение на думата никога не е било известно. — Тя се обърна към Травърс. — Значи твърдите, че нефилимите са оцелелите анунаки?

— Абсолютно. Всъщност „нефилим“ е пряка транслитерация на думата „анунаки“ от техния език на древен иврит. Всичко е там — продължи той, — написано е ясно, черно на бяло, пред очите ни е. Цялата история на нашия свят. Всички са я чели, но никой не я разбира истински. Някои вярват, че описаните в нея богове всъщност са свръхестествени същества, други — че са резултат от видения или причинени от опиати халюцинации, или просто символи. Никой не приема тези разкази буквално. Най-близо до истината са онези, които поддържат теорията за древния астронавт и твърдят, че тези богове всъщност са били извънземни. Истината обаче е дори по-удивителна. Тези древни божества, дали началото на всички религии и вероизповедания, са били човеци. И тогава, и сега ние боготворим обикновени хора.

21

— Стигнахме — каза Стайнбърг, когато завиха отново и внезапно се озоваха срещу нещо, което приличаше на врата на асансьор. — Това е изходът „Рузвелт“, изграден е малко след построяването на базата по заповед на президента. Рузвелт, който се отбивал тук от време на време, имал клаустрофобия и бил малко параноик. Никак не му допадала идеята асансьорът да е единственият път за бягство, ако нещо тук се обърка. — Стайнбърг се наведе и натисна бутон от едната страна на вратата, която безшумно се отвори. От другата й страна видяха най-обикновена кабина. — Открай време го представят за най-обикновен асансьор, който отдавна е повреден и е бил спрян от съображения за безопасност. Само че — продължи той и въведе някакъв код с помощта на контролния панел на стената, — това никога не е било асансьор. Поне не и в обичайния смисъл на думата.

Докато говореше, задната стена се плъзна настрани и разкри удивително дълъг, леко стръмен тунел, който продължаваше в далечината, докъдето поглед стига.

Адамс надникна вътре.

— Ако се намираме тридесет и шест етажа под земята — каза той, — значи при този ъгъл тунелът се простира на…

— Осем километра — довърши Стайнбърг. — Излиза близо до Магистралата на извънземните, път 375, която стига до базата. Изходът на тунела е точно до мрежата, от външната страна. Това също е територия на военновъздушните сили, както и целият район на стотици километри около него, но може би е достатъчно отдалечен, за да успеете да се измъкнете оттук.

Адамс посочи една метална вагонетка от дясната страна на тунела, която стоеше върху нещо, което приличаше на релси.

— Какво е това?

Стайнбърг се усмихна.

— На ваше място не бих му обръщал внимание. Целта е била да осигури по-бързо бягство, но повече от четиридесет години си стои тук без никаква поддръжка. Дори да работеше, силата на тежестта няма да е на ваша страна.

Адамс кимна.

— Да тръгваме тогава — каза той и пристъпи в тунела заедно с Лин. Когато се обърна, осъзна, че двамата учени не са ги последвали. Тогава Лин стреснато извика и очите на Адамс се разшириха — професор Травърс беше насочил пистолет право към главата на Стайнбърг.

22

— Наистина ли си мислехте, че ще ви позволя да излезете оттук? — насмешливо попита Травърс. — Да не решихте, че не съм наясно с плана? Бях гост на срещата на група „Билдерберг“ през две хиляди и втора и веднага ме включиха в Стоте. — Той посочи надолу по коридора. — Чувате ли този звук?

Адамс го чуваше и мислено изруга, задето не го беше доловил по-рано. Това беше звукът от ботуши, много ботуши, които тичаха към тях. Беше позволил на Травърс да го разсее с разказите си. С помощта на ехото той прецени, че ще стигнат дотук до шестдесет секунди.

— Двадесет души от охраната — каза Травърс със злобна усмивка. — Не са известни с толерантността си към избягалите.

Адамс видя възмущението и гнева по лицето на Стайнбърг преди Травърс. Хвана Лин за ръка и я дръпна в тунела, а Стайнбърг се метна към своя колега с яростен крясък. Хвана пистолета му с две ръце и го изви нагоре. Прозвуча мощен изстрел и един свръхзвуков куршум рикошира от стените на коридора, докато двамата мъже се боричкаха за оръжието. Адамс вече чуваше стъпките на гардовете, които всеки момент щяха да вземат последния завой. Бутна Лин в металната вагонетка и напразно затърси копчетата за управление. Стайнбърг видя какво се опитват да направят и кресна:

— Отляво! Червеният бутон!

Адамс се обърна и видя как въоръжената охрана нахлува в коридора с вдигнати до раменете полуавтоматични пистолети. Той изтръпна, чу ликуващия вик на Лин, видя как стотици деветмилиметрови експанзивни куршуми разкъсват тялото на Стайнбърг, а някаква изумителна сила прикова собственото му тяло към вагонетката, която се откъсна от мястото си и полетя нагоре по релсите с ужасяваща скорост, оставяйки Травърс и двадесетимата охранители да се мержелеят като миниатюрни точици в далечината.

Лин си даде сметка, че Стайнбърг не се е шегувал за силата на тежестта. В първия момент мозъкът й едва не отказа поради скоростта на вагонетката, която залепи гърба й за нея с невероятна сила — дори лицето й се сгърчи от огромното напрежение. Тя обаче дойде на себе си и изчисли, че силата на тежестта е между 4 и 5 G.

Докато работеше в НАСА, я бяха поканили да наблюдава тренировките на пилотите и беше изпитала сила на тежестта, достигаща до 12 G. Тогава обаче носеше специален костюм, който до голяма степен облекчаваше шока. И въпреки че 4 до 5 G се доближаваше до усещането във влакче на ужасите, тези числа се отнасяха само до кратките промеждутъци, в които то се движеше най-бързо. Сега с Мат не носеха костюми, а ускорението беше постоянно и продължително.

Скоро Лин започна да усеща ефекта от това. Първо забеляза, че само след тридесет секунди силно ускорение пред очите й започна да притъмнява, а погледът й прогресивно се замъгли, докато дългият тунел стана неясен и безцветен. Тя замижа, за да се съвземе, но скоро й прилоша.

Отвори отново очи и си даде сметка, че страда от особено силен случай на тунелно зрение. Това че и бездруго се намираха в тунел, утежняваше нещата и обсегът на зрението й бързо намаляваше. Нямаше представа с каква скорост се движат, но знаеше, че тунелът е дълъг осем километра. Дори при двеста километра в час пътуването щеше да продължи повече от минута и половина, а тя не беше сигурна колко от това време вече е изтекло. Колко още можеше да издържи? Усети, че зрението й отказва напълно, скоро щеше да й причернее съвсем. Знаеше, че след това ще изпадне в безсъзнание, а смъртта беше повече от вероятна.

От ъгълчетата на очите й сякаш започна да се процежда мрак и тя разбра, че скоро всичко ще бъде загубено, но тогава вагонетката забави ход. Случваше се постепенно, но Лин усещаше забавянето, а сетивата й започваха да се възвръщат. Първо тъмнината се отдръпна, после тунелът пред нея се разшири. Накрая се върнаха и цветовете и докато количката все повече се забавяше и накрая спря, зрението й се проясни напълно. Отново й прилоша и тя се хвана за вагонетката — главата й се въртеше. Тогава една ръка стисна нейната и тя се обърна към Адамс, който я гледаше със замъглени очи.

— Хайде — безсилно каза той и я дръпна. — Да вървим.

Полковник Бриско Кейнс стоеше пред мониторите в Главната сграда по сигурността — голяма тухлена постройка, разположена до новата главна квартира на базата, в самия център на множеството сгради, с които бе осеяна Зона 51.

Кейнс отговаряше за целия охранителен персонал и изпълняваше задълженията си с безскрупулна отдаденост. Първо беше майор от Специалните части, а после се прехвърли в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, където се издигна до чин полковник, преди да го пратят в Зона 51. Макар че назначението му дойде от армията със съгласието на ЦРУ, всъщност го беше уредил старият му приятел Стивън Джейкъбс и Кейнс отлично осъзнаваше кой всъщност контролира охраната в базата — командир Елдридж и мъжете от Алфа бригадата. Елдридж и хората му обаче наскоро бяха заминали за Женева и Кейнс трябваше сам да се оправи с бъркотията.

Спешното повикване го събуди преди десет минути, а дежурният беше изпаднал в нещо като сляпа паника. Кейнс скочи от леглото (имаше собствена стая в спалното помещение в задната част на сградата) и докато слушаше доклада му, започна да се облича. Изглежда, пазачите на Ниво 34 бяха получили сигнал за тревога от Лаборатория 8, която се намираше две нива по-надолу. Беше го подал професор Травърс — изглежда, двамата пленници, доведени наскоро в базата, бяха надвили пазачите, както и хората, които ги разпитваха, и бяха убедили доктор Стайнбърг да се опита да им помогне да избягат. Щом чу това, Кейнс насмешливо изсумтя — какъв шанс имаха изобщо?

Тогава обаче се изясни, че те се движат към изход „Рузвелт“, и внезапно възможността стана малко по-реална. Той нареди на един отряд да открие бегълците из дългите коридори на Ниво 34, а на останалия персонал — да бъде нащрек, и напусна спалното помещение на бегом, стигайки до Главната сграда за рекордно кратко време… само че когато влезе, нещата се бяха объркали още повече. Макар че Стайнбърг беше убит, Адамс и Едуардс се бяха добрали до тунела, изчезвайки към изхода с магнитно-електрическата вагонетка.

— Всички на пътя до езерото Груум! — кресна той в микрофона, в гласа му се прокрадваше паника. — Всички!

23

Адамс измъкна Лин от вагонетката и посочи напред. Релсите свършваха на няколко метра от тунела, който рязко свиваше нагоре към къса вертикална шахта. На стената беше закрепена стълба, която се виеше по тъмния цилиндър към нещо като люк на подводница. Адамс започна да се катери и Лин веднага го последва, като хвърли един поглед надолу към тунела, за да се увери, че все още са сами.

Главата й се беше прояснила след адското ускорение на вагонетката. Вече не й се повдигаше, макар че стомахът й още беше малко нервен — все пак бяха успели да избягат от най-сигурната военна база в света. Отбор професионални убийци ги следваше по петите, а нямаха ни най-малка представа какво ще открият зад люка над главите им. Въпреки това тя се придържаше плътно зад Адамс, който стигна догоре и намести крака върху пречките, за да получи опора и да отвори металния капак.

Опита се да завърти кръглата ключалка, но тя беше здраво залостена и той погледна към Лин.

— Тая проклетия е ръждясала — подхвърли кисело. — Сигурно не е отваряна през последните петдесет години.

Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но той се обърна и отново се опита да завърти ръчката. Лицето му почервеня, а по ръцете му излязоха мехури. Капакът обаче не помръдна и сякаш жестоко им се присмиваше, запречвайки пътя към свободата, която беше само на една ръка разстояние.

Кейнс провери мониторите. Макар по коридорите на Ниво 36 да нямаше никакви камери, тъй като то беше независимо от електрическата мрежа, отрядът начело с капитан Алдо Барнс му подаваше образ от камерите на каските си.

С радост установи, че Барнс е бил достатъчно предвидлив да докара няколко рамкарта L-84 от горното ниво. Това бяха модифицирани колички за голф — макар и не така бързи като устройството, което бе отнесло бегълците, все пак улесняваха преследването — нямаше нужда да ги гонят из тунела пеша.

Кейнс видя как половината мъже успяха да се натъпчат в малките бъгита и отпрашиха по тунела с пълна скорост — около трийсет мили в час, докато останалите се опитваха да тичат заедно с тях. После се обърна да види какво става с другите отряди, тръгнали към изхода на тунела на повърхността.

Барнс зае позиция във водещата количка, без да обръща внимание на оглушителния шум от дизеловите двигатели, който изпълваше тесния тунел, и докато проверяваше пълнителя на своя автомат Steyr AUG, на лицето му изплува дивашка усмивка. Бегълците бяха оставили двама от хората му в безсъзнание на пода на стаята за разпити — професионална обида, за която Барнс скоро щеше да отмъсти.

Въпреки пулсиращата в ушите му кръв, Адамс пръв чу шума от двигателите, докато се бореше с капака. Проклетите гардове бяха вкарали някакви коли в тунела и щяха да ги настигнат много по-скоро, отколкото се надяваше. Пеша, отряд въоръжени мъже вероятно би ги открил за близо час, но с моторизиран транспорт? Зависеше от скоростта, разбира се, но при всички положения за много по-малко от час, това беше сигурно. Може би дори за няколко минути.

Адамс погледна надолу към Лин и разбра, че тя също е чула рева на машините. Видя тревогата в очите й, не само за тях, но и за нероденото дете, което носи в утробата си.

Мат се обърна към проклетия ръждясал люк и поднови свирепите си атаки. Гадината щеше да се отвори по един или друг начин, той нямаше да допусне провал. След секунди чу, че Лин се надига, преплита крака в неговите и опира гръб в другата стена на тунела. Усмихна му се окуражително, посягайки към отсрещната страна на капака. Погледна го, а в очите й се четеше нещо повече от любов — имаше разбиране, вяра и признание за дълбоките чувства помежду им.

— Нека го направим заедно — каза му тя и Адамс разбра, че не говори само за отварянето на капака. Върна й погледа с надеждата, че влага също толкова дълбоки чувства, и кимна.

— Броим до три и завъртаме едновременно — каза той, а шумът от дизеловите двигатели ставаше все по-силен.

— Едно — започна той и двамата хванаха здраво капака на стоманения люк. — Две — продължи и си пое дълбоко дъх. — Три! — И те затеглиха пръстена с всички сили, а мускулите им така се напрегнаха, че вените на челата им щяха да се пръснат.

Отначало не се случи нищо, нямаше и помен от движение, но след като продължиха да се напрягат с почти нечовешко усилие, се чу първото проскърцване на метал върху метал, някакъв стържещ звук и леко потрепване, което и двамата усетиха с ръцете си.

Адамс погледна към Лин. Нямаше сили да говори, но очите му казваха всичко: Почти успяхме! Давай!

24

Бъгитата „Рамкарт“ достигнаха максималната си скорост от петдесет мили в час само след километър по дългия тунел и Барнс изчисли, че ще стигнат до края седем минути след като подминат скрития вход на асансьора.

След като часовникът му отчете шест, той направи знак на хората си да се приготвят. Щяха да нападнат веднага след пристигането си и да ударят бегълците бързо и мощно.

Тогава зърна края на тунела и изоставената количка. Мъжът и жената не се виждаха, което означаваше, че сигурно са се заклещили в тунела, опитвайки се да отворят металния люк. Барнс се усмихна на себе си. Люкът не беше използван от години, все едно беше заварен. Постоянно се заричаха, че ще го оправят, но все не оставаше време.

Бъгитата спряха, а Барнс и хората му се разпиляха в тунела с вдигнати автомати, тичайки към вертикалната шахта. Очертаваше се стрелба по риба в леген.

Двама от хората му стигнаха преди него, насочили оръжията си вертикално към късия изходен тунел. Барнс се учуди, че никой не стреля, после погледна нагоре и всичко му стана ясно. Нямаше по какво да стрелят. Тунелът беше празен, а стоманеният капак зееше към нощното небе.

Адамс и Лин най-после бяха успели да завъртят стоманената рамка така, че да счупят ръждивата ключалка. Стържещият стоманен звук бе заменен от по-леко, свободно движение и капакът най-накрая се отвори напълно.

Докато се мъчеха да разширят отвора, по главите им се посипаха отломки и пръст. Адамс задържа капака на десетина сантиметра, а Лин се дръпна встрани и изчака пръстта да се свлече до пода на тунела.

Мат забута отново и въпреки съпротивата, която срещаше, продължи да упорства, докато го изтика наполовина. От съображения за сигурност не искаше да го отваря напълно, за да не привлече вниманието, в случай че наблизо има пазачи. Предполагаше, че тези от Ниво 36 вече са били тревога и вероятно са стигнали до изхода, стига да можеха да го намерят.

Остави капака отворен, колкото да успеят да пропълзят навън, и направи знак на Лин. Тя се премести до него, готова да поеме тежестта на люка. Адамс измъкна пистолета си, целуна я бързо по устните и бавно си проправи път към звездната нощ.

Тихо се подаде от полуотворения люк, притискайки се плътно към земята. Щом се провря до кръста навън, той спря и се огледа — въртеше очи, без да мърда главата си.

Нищо не се движеше, в това беше сигурен. Той беше експерт в проследяването на животни нощем и знаеше как да открие живот и в най-тъмна доба. Тук обаче не усещаше абсолютно нищо, което не означаваше, че в далечината не се спотайва някой, който ги следи електронно. Или пък се е скрил зад капака на люка, където той нямаше как да го види.

Бавно се измъкна изцяло и позволи на тялото си да се обърне, за да може да провери и задния участък. Огледа целия хоризонт и накрая се увери, че няма никого. Шумът на двигателите в тунела обаче беше стихнал и той започна да долавя рева на другите машини под земята. Даде си сметка, че гардовете знаят къде са и са тръгнали по петите им.

Изтегли се нагоре чак до бедрата, пресегна се към люка и го отвори напълно, а пръстта върху него се изсипа встрани. После хвана Лин за ръцете и я измъкна от тунела с едно плавно движение, докато тя стъпи на земята до него.

Той посочи към шума на двигателите от дясната им страна и Лин проследи погледа му. На шест метра от тях имаше висока мрежа, през която се виждаха ярко осветените писти. Шумът идваше оттам и те веднага осъзнаха, че към тях бързо се приближават бронирани машини, които използват пистата като шосе. От лявата им страна един празен път се виеше в далечината. Като цяло областта приличаше на безплодните пустини в Чили и Перу, от които наскоро бяха избягали.

— Идват — каза й Адамс. — Трябва да тръгваме. Веднага!

25

Когато Барнс изникна от люка, фаровете на четири огромни офроуд джипа тъкмо пресичаха неравния терен, насочили към него петдесеткалиброви картечници, монтирани върху колите.

— Долу оръжията! — извика той в тактическия си микрофон, настроен на дължината, използвана от различните поделения на сигурността на Зона 51. Вдигна ръце, а прожекторът на първия джип го освети напълно.

Останалата част от екипа заприижда от тунела зад него, а четирите коли ги заобиколиха и спряха до тях.

— Някъде наоколо са — обяви Барнс. — Имат само няколко минути преднина.

— Имаме ли монитори отвън? — чу се глас от вътрешността на второто возило.

— Да — обяви полковник Кейнс от мястото си. — Има сензори по целия път до главния вход.

Тъй като беше огромен, действителният периметър на базата „Груум Лейк“ не беше ограден. Вместо това единственият път дотам — „Груум Лейк Роуд“, само на четиринайсет мили от Магистрала 375, шеговито наречена от местните „Магистралата на извънземните“ — бе маркиран с множество впечатляващи знаци, които предупреждаваха хората да не продължават. Нарушителите веднага биваха залавяни от частната охрана, която после ги предаваше на местната шерифска служба. Територията между външния периметър и самата база се следеше от множество топлинни сензори и подвижни камери, както и от наблюдатели, разположени на високите хълмове край подходния път.

— Барнс, с хората ти ще продължите търсенето пеша — продължи полковникът, — а джиповете ще разширят обсега си чак до края на основния периметър. През следващите десет минути към диренето ще се присъединят още двеста души с кучета и термални образни устройства. Скоро ще излетят и хеликоптерите, които ще покрият още по-голяма територия. А сега да вървим!

— Тъй вярно, сър! — отвърна Барнс. — Чухте заповедите! — каза той, обръщайки се към екипа си. — Да се изтегляме!

В продължение на четири дълги, ужасни, изпълнени с мигрена часове полковник Бриско Кейнс седеше залепен за мониторите. Целият състав по сигурността на най-обезопасената военна база в света бе мобилизиран, за да открие двама лековъоръжени бегълци в откритата пустиня, засега без никакъв успех. Триста души, двайсет и пет офроуд джипа и четиринайсет хеликоптера претърсваха петстотин квадратни мили пустиня и все още нищо не бяха открили.

Какво ставаше, по дяволите? Макар голяма част от състава на базата да се бяха прехвърлили в Европа по нареждане на Стивън Джейкъбс, Кейнс разполагаше с достатъчно ресурси. Само че не бяха открили нищо, с изключение на чифт следи, водещи от изхода на тунела през пясъка на пустинята до „Груум Лейк Роуд“.

Веднъж стигнали до пътя, накъде бяха потеглили? Нямаше следи от превозно средство. Може би се е появил някой с кола и са отпрашили с него? Или пък са им оставили велосипеди до тунела? Но как са могли да го уредят? Даже сензорите да не успееха да ги уловят, хеликоптерите щяха да ги хванат.

Кейнс нямаше никакво обяснение на ситуацията.

Лин се размърда в опит да се намести по-удобно, но това беше невъзможно. След като напуснаха тунела, Адамс я повлече наляво към павирания път, претърколи се по макадама и я накара да направи същото.

— За да объркаме кучетата — обясни й той, хвана я за ръка и я дръпна обратно по стъпките им до изхода на тунела. Гледаше да стъпват точно на същите места, за да прикрият факта, че са се върнали. След това се захвана да копае в близост до люка и с помощта на Лин успя да направи малък ров. Дръпна я вътре и започна да покрива телата им с изкопаната пръст.

— А как ще дишаме? — прошепна тя, останала без дъх малко преди да се скрият напълно.

Адамс измъкна пистолета си, отстрани пълнителя и го пъхна в джоба си, след това издърпа затвора, за да извади патроните. Събра ги и сложи и тях в джоба си, а Лин започна същата процедура със собственото си оръжие.

Пъхнаха задната част на пистолетите в устите си и продължиха да се заравят с пръст, докато съвсем изчезнаха. Сега от земята стърчаха само цевите на оръжията им, по които преминаваше студеният нощен въздух.

Лежаха неподвижни, почти без въздух, докато дойде отрядът от тунела и джиповете 4×4. Ужасяваха се от мисълта, че ще открият дулата на пистолетите им, или пък че телесната им топлина ще бъде регистрирана върху високотехнологичните монитори на охранителите. В суматохата обаче дулата бяха пропуснати — при наличието на двама бегълци на свобода никой не обърна внимание на купчинката пръст до люка, а телесната им топлина не бе доловена от сензорите благодарение на студената пръст, с която бяха покрити.

Все още лежаха там, когато дойдоха кучетата, придружени от стотици крака, които тъпчеха наоколо. Звуците обаче идваха и си отиваха, а купчинката пръст стоеше непокътната… но беше минало твърде много време и Лин усети, че я обзема остро чувство за клаустрофобия, каквото не бе изпитвала никога досега. Макар от външния свят да я отделяха само няколко пръста земя, на нея й се струваха като стотици метри. Сякаш я бяха погребали жива — като хората, преждевременно обявени за мъртви, които се съвземат в ковчег под тонове пръст. Лин знаеше, че някои от тях успяват да се измъкнат, и сега я обзе същото желание, бясна нужда да започне да копае. Усети движение край себе си и разбра, че Адамс прави именно това — мъчеше се да се измъкне от затвора си. И на него ли му беше дошло твърде много?

Лин започна да рови пръстта незабавно и почти приключваше, когато Адамс се пресегна и й помогна да се измъкне. Тежките буци се сипеха от косата и по кожата й, докато вадеше широкия, болезнено неудобен край на пистолета от устата си, жадна да вдиша истински въздух с пълни гърди. Докато поемаше първите скъпоценни, прекрасни глътки, Адамс внимателно огледа околността.

— Няма ги, поне засега — доволно отбеляза той. — Вероятно претърсват всеки сантиметър край базата.

— Какво ще правим сега? — попита тя, вече по-спокойна.

— Ще избягаме — уверено отвърна той.

— Накъде?

Адамс се усмихна и посочи през рамото й към мрежата, ограждаща Зона 51. Лин се обърна да погледне и простена невярващо.

— О, не — каза тя с чувство на обреченост. — Сигурно се шегуваш!

26

Оградата не беше чак толкова непреодолимо препятствие, колкото изглеждаше. В действителност представляваше демаркационна линия, предназначена за персонала — да знаят къде могат да ходят и къде — не. Що се отнася до сигурността, смяташе се, че е невъзможно да избегнеш детекторите за телесна топлина и движение, поставени из цялата пустиня, както и непрекъснато дебнещите патрули.

Щом се приближиха обаче, Адамс забеляза, че макар и да не беше физически внушителна — само един ред мрежа с височина три метра — оградата е осеяна със сензори за движение и телесна топлина по цялата си дължина. Може би нямаше да е толкова лесно.

Той приклекна в сенките, а нощното му зрение различи нещо като порта в далечината. След още миг вече беше сигурен, че джиповете на охраната са минали именно оттам.

— Хайде — прошепна той на Лин и й посочи изхода.

— Главният вход? — невярващо попита тя.

— Това не е главният вход — шепнешком отвърна той, — а страничен изход. И мисля, че все още е отворен.

Хвана я за ръка и тръгнаха приведени покрай оградата към изхода. След петдесет метра отново се снишиха, за да различат портата по-ясно и да огледат подробностите. Около тях, далеч в пустинята, силни гласове издаваха заповеди, чуваше се ревът на офроуд джиповете, които се бореха с тежкия терен, и на кръжащите в небето хеликоптери. Тук обаче всякакъв живот сякаш бе замрял. Адамс допусна, че изходът е оставен отворен временно, за да улесни колите, които щяха да влизат и излизат цяла нощ.

Внезапно зад гърба му изръмжа двигател, той сграбчи Лин за ръката и я дръпна надолу към песъчливата земя. Погледнаха през рамо и видяха, че два джипа се прибират в базата. Наблюдаваха внимателно как офроудърите подскачат по неравния терен, влизат през входа и осветяват с фаровете си малка, изоставена наблюдателна кула.

Взираха се още няколко минути, после Адамс се обърна към Лин.

— Другите са поне на миля оттук — каза той, с лекота долавяйки рева на двигателите през мъртвата пустиня, после посочи към изхода. — Време е да вървим.

— Е, докъде стигнахме? — попита Кейнс по вътрешната комуникация, с надеждата, че нещо — каквото и да е — ще им помогне да разрешат кошмарната ситуация.

— Доникъде — чу се незабавният отговор на Барнс. — Навън няма абсолютно нищо, само гаден пясък!

Кейнс долавяше отчаянието в гласа му, което се усещаше и в отговорите на шофьорите на разузнавателните джипове и пилотите на хеликоптери. Никой нищо не беше открил.

Той се обърна отново към мониторите, напълно пренебрегвайки жужащия екип, стълпил се в офиса.

Къде бяха, по дяволите?

В момента, в който Кейнс си зададе този въпрос, плячката му беше на по-малко от сто метра от Главната сграда по сигурността, като и двете страни изобщо не си даваха сметка за присъствието на другата.

Адамс знаеше какво представлява голямата тухлена сграда от отсрещната страна на макадамовия път — Стивънфийлд го беше инструктирал за основното разположение на Зона 51 — и затова гледаше да я избягва. Тя се намираше на северозапад от друга подобна сграда, лаборатория с името „Инструменти за точни измервания“. На север от нея се издигаше огромна постройка, в която се помещаваше щабът на главното командване на базата. В момента тя беше точно срещу него, но той още не можеше да разбере къде се намира подземието, в което ги държаха. Всъщност не беше нужно да знае. Това, което му трябваше, беше съвсем наблизо.

Двамата с Лин бяха смаяни от размерите на базата, разпростряла се като градче, което обаче консумираше електричество колкото голям град. Десетки сгради — от леки малки постройки до огромни складове и навеси за превозни средства — се простираха върху огромна територия, успоредно със седем ярко осветени писти, всяка със своя собствена командна кула и поддържаща техника.

Вътрешната база обаче изглеждаше напълно пуста. За щастие търсенето на бегълците бе ангажирало почти всички ресурси на персонала по сигурността. Мат и Лин прекосяваха писта след писта, ниско приведени, докато пресичаха терена между тях, и бързо тичаха по гладкия макадам, като при всяка възможност се криеха в сенките. Най-накрая стигнаха до пистата, която бе най-близо до сградата на щаба.

След като се снишиха, Адамс посочи редицата от шест пътнически самолета „Боинг“ 737, на чиито фюзелажи от всяка страна имаше по една червена линия.

— Това са самолетите „Джанет“ — прошепна той на Лин и посочи към по-далечната страна, където един екип зареждаше гориво. После вдигна очи към луната и звездите в небето. Силните прожектори на базата правеха задачата му трудна, но не и невъзможна.

— Минава пет часът — каза той на Лин. Зората все още беше твърде далеч в студеното зимно утро. — Първият полет е в шест, с него връщат служителите от нощната смяна, които не живеят тук.

— Какво общо има това с нас? — попита Лин, макар да подозираше, че вече знае отговора на въпроса си.

— Ще пътуваме заедно с тях — прошепна той в отговор.

Вратите на самолета бяха затворени и заключени, това му беше ясно дори от сегашната им позиция срещу пистата, но не можеха да си разрешат да чакат. Не след дълго приходящите служители щяха да излязат от Главната квартира и да пристигнат с минибуси от други части на базата, готови да се приберат у дома, и да наобиколят самолета.

Двамата с Лин застанаха колкото се може по-близо един до друг, изчакаха помощния персонал да си тръгне и спринтираха по макадама към колесника, като се стараеха да тичат приведени в сенките, където имаше такива. После Адамс избута Лин по масивната гума на основното колело и сам се набра по нея, продължавайки до кожуха, към дълбоките тъмни вътрешности на самолета. Двамата се провряха покрай сложната машинария със съзнанието, че стигнат ли до горната част на кожуха, вече никой няма да може да ги види.

Адамс сграбчи горната част на колесника и заопипва в тъмното, докато намери един лост. Дръпна го и пред него се отвори малка квадратна вратичка, която водеше към самолета. Той пропълзя вътре пръв, като едва се провря. Отначало си помисли, че раменете му ще се заклещят, но успя да ги превие достатъчно, за да се вмъкне, и бързо издърпа Лин, чието гъвкаво тяло премина много по-лесно.

Адамс остави люка отворен, тъй като мракът се разсейваше единствено от отразената светлина от пистата под тях. Очите му бързо се нагодиха и той видя, че са в товарния отсек, който бе наполовина пълен с метални контейнери. Те бяха закрепени към пода и Адамс избра онзи, който се опираше на задната преграда. Затвори люка и тъмнината веднага ги обгърна като дебела завивка. Хвана Лин за ръката и я отведе в скривалището зад контейнера. Ако си направеха труда да проверят товара, щяха да ги открият, но Адамс си помисли, че така или иначе цялото внимание е съсредоточено върху пустинята — шансовете за проверка бяха малки.

После зачакаха да стане шест часът с отчаяната надежда, че разписанието ще бъде спазено. В шест самолетът започна да рулира и след десет минути Мат и Лин усетиха как малкият боинг ускорява ход по пистата и се издига във въздуха.

Заля ги облекчение.

27

Полетът от Груум Лейк до Лас Вегас трая много кратко.

Адамс прегърна Лин, когато самолетът кацна на северозападната писта на Международно летище „Маккарън“, непосредствено до терминал „Джанет“. Двамата останаха скрити зад контейнера, а боингът рулираше по пистата, губейки скорост при всяка обиколка, докато най-накрая спря на определеното място.

— Хайде — каза Адамс, напусна укритието и се отправи към кожуха на колелото, следван от Лин.

Отвори малкия люк и този път се измъкна доста по-лесно. Спря при върха на колесника, за да помогне на Лин. Докато бяха скрити в кожуха, никой от пистата не можеше да ги види, а дори някой да провереше товарния отсек, тях вече ги нямаше там.

Адамс трескаво обмисляше какво да предприемат. Нощният екипаж щеше да слезе всеки момент, а след тях идваше обслужващият екип на летището, за да зареди гориво и да подготви самолета за нов полет. Разчетът на времето беше жизненоважен.

Бавно се обърна по корем, обхванал колесника с крака за опора, като придържаше ръцете си плътно до тялото, така че само главата му да се вижда, и се спусна долу, за да огледа какво става около самолета.

От едната му страна — тази, която беше най-близо до голямата бяла сграда на терминала — вече се беше появила стълбичка. До другата страна на терминала имаше огромен паркинг, а оттатък бяха суперхотелите и казината на „Стрип“, срещу които се издигаше огромната черна стъклена пирамида „Луксор“.

От другата страна се обади електрически двигател, Мат се обърна и видя сервизна камионетка, която наближаваше по пистата към тях. Той закова на място — беше му ясно, че на тази светлина би го издало единствено някакво движение, освен ако някой не дойдеше точно до кожуха на колелото и не погледнеше право към него.

Първият чифт крака слезе по стълбичката, после обслужващият екип излезе от камионетката, изтегли стълба от покрива й и влезе в самолета през задния сервизен люк.

Сега всеки беше съсредоточен в работата си, затова Мат се обърна, кимна на Лин и се спусна от колесника право върху гумата. Погледна нагоре да види дали тя го следва и скочи на макадама. След малко дойде и Лин, той я хвана за ръка и двамата изтичаха до камионетката, като я използваха за прикритие спрямо терминал „Джанет“. Заобиколиха я, плътно прилепени един до друг, докато се скриха напълно.

Адамс отново огледа терена, посочвайки с глава към паркинга, само на трийсетина метра отвъд пистата, а Лин кимна. Той се обърна към нея и безгласно изрече:

— Три… две… едно… давай!

Двамата спринтираха с всичка сила по тъмната настилка, тичайки към дебелата сянка на фюзелажа, хвърляна от мощните прожектори на терминала. Взеха разстоянието за пет секунди и стигнаха до оградата почти без дъх, а адреналинът препускаше в телата им. Адамс беше сигурен, че не са ги проследили, но всяка следваща секунда ставаха все по-уязвими.

— Сега ще прескочим — каза той на Лин, която се обърна към оградата и стъпи върху дланите на Адамс, който я избута до върха на оградата. Тя се вкопчи в ръба и се прехвърли, а после грациозно скочи от другата страна.

Адамс отстъпи няколко крачки, засили се и прескочи оградата с едно плавно движение. Приземи се със свити крака и се обърна да погледне дали някой е забелязал бягството им, но никой не гледаше към тях. Служителите на Зона 51 се бяха струпали в терминала като овце в кошара, а сервизният екип продължаваше да жужи около самолета и да изпълнява задълженията си.

По-активните сгради на основния терминал бяха далеч на югоизток, а северозападният край бе напълно пуст, като самостоятелно частно летище.

Стана ясно, че никой не е забелязал присъствието им, така че Адамс и Лин се отдалечиха от оградата, поизправиха се и се обърнаха към паркинга, все едно са обикновена двойка, която отива при колата си. А после, хванати под ръка, се отправиха към пустия изход.

След десет минути вече бяха прекосили Хейвън стрийт и Джайлс стрийт, минаха през паркинга на Мотел 8 Лас Вегас и излязоха на булевард „Саут Лас Вегас“, прочутият „Стрип“. Прекосиха широката, пълна с хора главна улица и се насочиха на север към гигантската пирамида „Луксор“ — световноизвестният хотел и казино, които Адамс бе зърнал от колесника на боинга.

Навсякъде по света двойка, влизаща в казино малко след седем сутринта, би предизвикала известно учудване. В Лас Вегас обаче тази гледка е толкова естествена, колкото фактът, че нощта следва деня. Това беше истинска двайсет и четири часова култура — някои от редовните посетители прекарваха всеки час от всеки ден зад слот машините и пред рулетките, залагайки всичките си спестявания на едно завъртане на зара.

Когато влязоха в казиното, което се простираше на площ от около 12 000 квадратни метра, ги удиви невероятното шумно оживление, създадено от стотици, може би хиляди хора, които се тълпяха около масите за покер и слот машините. Казано простичко — пълен хаос.

Адамс се обърна към Лин и се усмихна.

— Перфектно е.

Джон Айита бе човек с много проблеми и нито един от тях не беше прост.

Десетима от Вълците бяха мъртви, включително отряда му в Сан Франциско и братята Нахана. Според него сега оставаха само той и Стивънфийлд.

Нямаше вести от Адамс, откакто с Лин бяха отишли да вземат резултатите от лабораторията за анализ на ДНК. Може би от група „Билдерберг“ ги бяха хванали и принудили да говорят. Какво друго можеше да се е случило?

На него обаче не му се вярваше, че Мат се е предал — не и великата Свободна мечка. Може би Лин? Или ги бяха упоили? Айита знаеше, че на някои видове серум на истината не може да се устои. Така или иначе хората му бяха избити от Алфа бригадата на Джейкъбс, а той бягаше, за да спаси живота си.

Трябваше да изостави щаба си в склада и да се укрие напълно и знаеше, че Стивънфийлд ще направи същото.

Когато телефонът му звънна, той се намираше в един бар в центъра на Солт Лейк Сити с чаша бира в ръка, обмисляйки следващия си ход. Телефонът беше нов — той се беше освободил от старите, за да не могат да го проследят, но номерата им се пренасочваха към новия.

Помисли за миг и натисна бутона за отговор, макар че не каза нищо.

— Джон? — По линията се разнесе гласът на Адамс, който говореше на езика лакота, но Айита отново не отговори. Радваше се, че Адамс е жив, но не знаеше дали може да му се довери. Може би звънеше под принуда. Може би гласът му беше снет и сега чуваше компютърна симулация. Нямаше никаква представа.

— Виж какво — продължи гласът на лакота, — не мога да говоря по открита линия, трябва да се срещнем.

Айита обмисли факта, че Адамс говори на племенния им език. Ако го принуждаваха да се обади, защо ще го използва? По-скоро осъзнаваше, че обажданията се следят, и използваше лакота, за да ги затрудни с превода.

— Къде и кога? — попита той накрая.

Следобед Айита вече се намираше в мотелска стая заедно с Адамс и Лин, на Магистрала 80, малко преди Карсън Сити. С тях беше и Стивънфийлд — Адамс бе успял да установи контакт с единствения оцелял Вълк.

Бяха взели строги мерки за сигурност, тъй като не се доверяваха напълно един на друг, но така или иначе уговориха срещата и всеки обясни своето участие в случилото се.

Адамс бе разстроен от загубата на приятелите си, но когато обясни през какво са минали с Лин, какво са открили и какво ще стане всеки момент, тази лична трагедия започна да избледнява.

— Трябва да отидем в Женева колкото се може по-скоро — завърши Адамс. — Залогът не би могъл да бъде по-висок.

Айита наведе глава и обмисли положението. Адамс беше прав, разбира се. Техният собствен живот бе нищо в сравнение със съдбата на човечеството. Вече нямаше смисъл да се крият.

— Можеш ли все още да набавиш паспорти? — попита той Стивънфийлд.

Той се позамисли, после кимна.

— Естествено, че мога. Като се има предвид каква е алтернативата, ако не стигнем до Женева.

Стивънфийлд се върна в мотелската стая след три часа. Онова, което можеше да се постигне с достатъчно пари, открай време го удивляваше, а в случая не се беше скъпил. Ако не успееха да стигнат до Женева и да спрат Джейкъбс, каква полза щеше да има от парите?

Бръкна в чантата си и извади не само паспортите, но и шофьорски книжки и социално осигурителни карти, както и множество клонирани кредитни карти. Сложи ги на масата пред тях и Адамс с учудване забеляза, че паспортите са четири.

Стивънфийлд му се усмихна.

— Нали не си мислеше, че ще отидете само ти и Лин? — попита той.

— Виж какво — възрази Адамс, — не искам и вие да рискувате живота си, просто…

— Вие имате нужда от нас — обади се Айита със стоманена нотка в гласа. — А и за какво да оставаме тук? Ако онова, което ни разказахте, е вярно, така или иначе ще умрем.

Адамс осъзна, че той има право.

— Добре — каза той. — Тогава да резервираме билети оттук. Какви са новите ни имена?

— Ще ти дам подробностите по пътя — отвърна Стивънфийлд. — Полетите вече са резервирани, тръгваме от международно летище „Рино-Тахо“ след два часа.

Адамс се усмихна.

— Отлично — каза той, щастлив, че тръгват веднага. — Ще отидем в Женева и ще накараме тези копелета да съжалят, че са сключили онзи „договор“.