Проклятието на Жабата

София

17 април 1974, петък

Днес почина татко! Защо!!!

19 април 1974

Няма нищо по-гадно на света от погребенията. Не, по-отвратителен е ритуалът в гнусната пристройка до входа на гробищата. Някаква стринка рецитира глупости за неумолимия ход на времето и неизбежния край, за смъртния човек и безсмъртното човечество, въобще плещи такива простотии, че на тебе ти идва да й размажеш муцуната на мига, за да проумее, тази кикимора, какво означава истинска болка. Чуват се минорни подпури от Бах, Моцарт и Хайдн — нелепо, ужасно и безсмислено! Нито църква, нито свещеник и вместо кръст — пирамида; за партийните членове слагали петолъчки. А на гроба — прочувствено слово от колега и толкоз.

Горката мама, едва се държеше на крака и не ме пусна през цялото време. Ридаеше тихо и само ми шептеше: „Мишо, миличък, няма го вече татко ти!“ Трябваше да се държа! Плачех без глас и стисках зъби. Яростта, която ме обземаше от ритуала, ми помагаше. Баба Милèва не пророни нито сълза, но поне не опяваше. Нали не бе като селяндурите! Ядът ми към предвзетостта й също ме крепеше да не рухна съвсем.

Дойдоха много хора. Не знаех, че татко ми е бил толкова уважаван човек. Всички от махалата бяха на гробищата — Линдро, чичо Фончо, бай Цачи, Цвечи и бащата на Самуел, чичо Гичо — и той; дори дядото и бабата на Марион дойдоха. Кака Мими не беше. Нямаше как да не бе разбрала за смъртта, но не пожела да присъства на погребението. Разбирам я. Митето и Сами бяха в казармата, а Марион — при баща си в Унгария. И аз не бих дошъл в Олм, ако имаше как. След тоя ден ми се искаше никога повече да не се връщам в родния си град. Имаше също и много жени от ТПК-то. Повечето плачеха.

Боже мой, тати, закопаха те в земята завинаги и никога вече няма да те видя! Не мога да повярвам, че всичко това се случи! Все имам чувството, че на следващата родителска среща пак ще дойдете в София двамата с мама, а ти пак ще мълчиш и ще ме гледаш топло със зелените си очи. Ала не, това няма да се повтори! Мразя смъртта, презирам я и докато съм жив ще я ненавиждам!

24 май 1974

Мили тати, реших! Ще ти пиша писма, ще ти разказвам за себе си, онова, което никога не успях да ти споделя преди смъртта ти. Колко глупав е животът, нали? Не умеем да се ценим, докато сме живи, а после съжаляваме за пропуснатото. Виждам те да ми казваш, че не е така и сигурно си прав. Как не успяхме поне веднъж да си поговорим като баща и син? Не остана време. Но не, тати, аз няма да съжалявам! Освен това за мене ти винаги ще си жив! Ще ти описвам по-интересните неща от живота си, за да не ти е скучно там горе и да има какво да разказваш на твоите приятели-души. Надявам се да се забавлявате с писмата ми. Пък и какъв по-хубав начин да си отмъстя на гадния рак, който те стопи? Ще гледам да се гордееш с мене.

Татко, аз продължавам да сънувам и, знаеш ли, сънищата ми пак се сбъдват — като оня за бай Пано. Помниш ли? Това става рядко — само когато Ка ми се появи. Ето и снощи сънувах, но да не те занимавам сега със съня си, тъй като нея я нямаше. Днес ходихме на манифестация, защото е празник на Кирил и Методий и българските букви. Следобед изнесохме концерт за родителите — нали сме музикална гимназия! Мене ме освободиха — ясно защо, но аз не бих имал нищо против да свиря. Сигурен съм, че и ти. Нищо. На следващата продукция ще се включа.

12 юни 1974

Влюбих се! Да, скъпи тати, няма и два месеца след смъртта ти, аз хлътнах по едно момиче от по-горните класове. Не ми се сърди! Ако я видиш, ще ме разбереш. Тя учи обой и е също толкова нежна, колкото и звукът на инструмента, на който свири. Не знаеш, но симфоничният оркестър се настройва по тона „ла“, който се подава от обоя. Имам чувството, че и аз вече се настройвам по Нели, когато я видя. Така се казва тя. Много е фина. Слабичка е, с кестенява коса и кафяви очи, а излъчването й е направо детинско, нищо че е с година по-голяма от мене. Ако беше жив, щях да те попитам как се постъпва с жените, но уви! Надявам се да ми даваш знак, когато бъркам. Мама не знае и мисля да не й казвам. Тя е потънала в скръб и не искам да я разстройвам съвсем.

А, тати, усещам, че съм харесван и от други момичета, особено откакто започнах да свиря на електрическа китара. Сега това е най-модерният инструмент и всеки от момчетата в музикалната знае да свири поне малко на него. На мене, обаче, китарата страшно ми се отдава, даже класната ме предупреди, че съм специалност виолончело, а не китара. Знам и не спирам да свиря на челото. За нищо на света няма да го заменя, но и китарата ми харесва. Пък групата, която направихме направо е супер. Още си нямаме име. Запознахме се с Нели на репетиция. Тя дойде да ни слуша заедно с други момичета. Разучавахме едно парче на „Credence…“5 — As Long As I Can See the Light и тя просто се размазваше на стола. Забелязах я, още докато свирех, а като свършихме, тя дойде и направо ме разцелува. После излязохме в Докторската градинка — близо е до училището — и там за пръв път след смъртта ти усетих, че искам да живея. Не се чуди, но когато те гледах в ковчега, пожелах и аз да си отида с теб.

Нели ме научи да се целувам и ми каза, че съм бил страшно сладък. Не знам дали тя ме обича — така твърди, де, но аз съм луд по нея. Пък и горд, тъй като ме приеха в компанията на големите. Повечето от тях пушат, а някои дори гълтат хапчета — „Кодтерпин“ и „Довер“. Те съдържат съставки опиат и това ги кефи. Взимат по десетина-двайсет, а един от тях, Джоката, стига до цели тридесет „довера“! Скапва им черните дробове, обаче, но като няма откъде да си вземат хашиш. България не е Америка! Като се съберат, по цял ден слушат Джими и Дженис6, къркат и страдат. Не ми се ще да им казвам какво означава истинско страдание. Аз не пия и не пуша, да не говорим за хапчета. Въпреки това новите ми приятели не ме подиграват, а по-скоро ми се радват, че свиря добре и ми викат Майк. Така е по-групарско. Може и да ми съчувстват заради тебе — не знам!

Иначе съм затворено момче, не говоря много-много. Нели ме намира за красив, дори спомена, че момичетата адски й завиждали, че ме е забила. Не й вярвам, пък и какво значение има това? Мама казва, че приличам на тебе, а аз тайно се гордея, без дори да знам що за мъж си бил. Обещал съм си, че ще се грижа за нея, докато съм жив!

19 октомври 1974

Бях се зарекъл да не ходя в Олм, но за шестте месеца от смъртта ти се върнах. Нямаше как. Слава Богу, мама реши да се преместим окончателно в София, в малката къщурка на дядо Михаил. Така и направихме. Баба си остана в Олм — не можела да си напусне дома! Сега живеем тук, в Коньовица, в две стаички и външен клозет, недалеч от къщата на Христо Смирненски. Тесничко е, но е много уютно. Знаеш я мама каква е!

Тати, чудя се как да ти го кажа, но аз го направих… Значи, станах мъж и съм адски щастлив! Може би ми е рано, но беше страшно гот? Никога няма да разбера ти на колко години си бил, когато за пръв път си спал с жена. Едва ли си споделил с мама, пък и как да я попитам! Аз скоро ще стана на седемнадесет. Все пак, не съм чак толкова малък, нали!

Да, направихме го с Нели! Седмица преди панихидата ти бяхме отишли у нас — мама бе заминала за Олм да се подготви. Отдавна бяхме стигнали до пълна интимност с Нели, но до полов акт не бяхме. Все спираше в най-горещия момент. Оказа се, че тя също не беше го правила, макар и да бе по-голяма. Срамуваше се. Не очаквах. Започнахме притеснени, учейки се един от друг. Не беше лесно в началото, но след като веднъж проникнах, усетих неизпитвано досега блаженство. Дори ми се приплака. Свършихме бързо и чак тогава видяхме кръвта. Притиснихме се, но Нели оправи нещата. Чувствахме се големи и щастливи!

Скъпи татко, мисля си, че дори да беше жив, едва ли щях някога да ти разказвам всичко това. Но там, на гроба ти, в Олм, аз бях горд от своето възмъжаване и тихичко ти прошепнах: „Беше чудесно!“ После погледнах към небето. Макар и октомврийски, денят бе толкова топъл и слънчев, сякаш все още беше лято. Стори ми се, че ти ми се усмихваш някъде горе, на небесата, и повярвах, че си ме разбрал.

А вечерта вместо нас двамата с Нели, кой знае защо, сънувах Марион и Митето да се любят в море от зелено жито. До тях стоеше Ка и ги наблюдаваше. Сега царкинята жаба я нямаше. Ка имаше чертите на баба Милèва и гледаше строго към Митето, който дишаше тежко и на пресекулки. Бе изплашен и бързаше. Изведнъж Ка плесна с ръце и земята се разтресе. В далечината се зададе тежка верижна машина, подобна на танк, чиято броня бе като кожата на крастава жаба. Митето скочи и се опита да побегне, но машината го застигна и мина през тялото му. После, вместо него в стъпките на веригите остана една малка жабка, която започна да подскача и така прелетя върху голия корем на Марион. Докато го гледаше, подпряна на лакти, тя не спираше да се смее от гъдел. Събудих се изпотен и изпълнен със страх.

Какво ще кажеш? Гадост! Няма отърване от тая многолика Ка, но се стремя бързо да я забравям. Сега Нели изцяло ме е обсебила и това страшно ми помага във всичко — и в училището, и в музиката, и в къщи. Мъчно ми е за тебе, разбира се, липсваш ми, но вече не ми е така безсмислено.

Хайде — до! Твой възмъжал син Мишо.

24 януари 1975

За три месеца вече три пъти сънувам Митето. И винаги е с Марион и Ка, и винаги го премазва танк. Реших, че най-после трябва да потърся моя някогашен приятел или който и да е от родителите му. Заминах за Олм през почивните дни. Мама дойде с мене, ходихме и на гробища.

Вместо Митето в Олм първо срещнах Марион, която в началото се опита да ме избегне. Направи се, че не ме вижда. Аз, обаче, я спрях и веднага я попитах за него. „Нима не знаеш?“, изгледа ме лошо тя. Въпреки това забелязах, че бе станала страхотно момиче. „Митко не е вече като нас!“ Какво означаваше това? Бил на лечение в психиатричната болница, която се намираше извън града ни. „Повече не ме питай!“, едва не изхлипа Марион и си тръгна.

Веднага намерих баба Милèва, а тя ми разказа, че на едно учение през миналия месец, докато Митето си стоял в окопа, отгоре му минал танк, който го затрупал целия. Спасили го като по чудо, но той превъртял. Било неизлечимо. „Сега пак е в лудницата! Бяха го пуснали за седмица, ама той само ходи, ръкомаха и повтаря: «Па’и се, па’и се! Аха!» Като Варлаам стана и Митко.“

Знаеш ли, тати, какво изпитах? Идваше ми да викам от яд, но се уплаших. Спомних си какво ни беше споменал Митето, че му бил казал Варлаам Пипи-цър: „Същият!“ Нима Варлаам бе видял още преди шест години какво очаква Митето? После се ужасих. И аз ли щях да откача?

Все пак, отидох на свиждане в лудницата. Митето ме позна, но бързо изключи и започна да ми разправя несвързано как го дебнели разни шпиони, как той трябвало да я спаси, после ми каза и на мене: „Па’и се!“ Предупреждаваше ме да се пазя. От какво?

Прибрах се в София не на себе си. Беше ми адски кофти.

Скъпи мой отче, нима и мене ме очаква подобна съдба?

Разказах всичко на Нели, на мама не посмях. На нея й стигаше, че те няма. Нели ме утеши с прегръдки, които минаха в целувки, а накрая в страстно желание от моя страна. Исках я както никога досега. (Вече бяхме понапреднали в половия ни живот.) Наложи се да тичаме като луди в снежния януарски ден до училище, да се скрием в залата за репетиции и да го направим там, на пода, сред уредби, барабани и китари.

После дълго свирех блус. Признавам ти, тати, че ако Джоката беше с нас, щях да му поискам някой друг хап. Слава Богу, че го нямаше!

16 април 1975

Утре, скъпи татко, се навършва година от смъртта ти. Хич не ми се ходи в Олм, но ти ще ми се обидиш, ако не отида, нали? Ще дойда непременно, тъй като ще ти слагаме и паметник. Мама е поръчала един от стандартните. Такива предлагат. Важното е, че вече няма да стърчи гнусната дървена пирамида върху гроба ти. А не ми се идва заради Митето и усещането за смърт, което ме обхваща, веднага щом стъпя на перона. И не само от твоята. Имам чувството, че е умряло детството ми. Всичко, което виждам и свързвам с миналото, сега ми се струва тъпо и малко. Както пеят „Бий Джийс“7 във филма „Мелъди“: „Когато бях малък коледната елха бе висока, сега пораснах и тя е вече малка“… Ей такова едно чувство на тъга и меланхолия ме обзема, винаги когато си идвам в Олм.

Училището върви, свиря все повече — и на челото, и на китарата. Разучавам паралелно Габриел Форе и нова песен на „Цепелин“8. И двете вървят страхотно. Така ми казват и учители, и съученици. Приятелите ме съветват, като завърша музикалната да зарежа челото и да се отдам изцяло на рокендрола, но аз усещам, че не мога без него. За сега си мисля как да го осъвременя като инструмент. У нас попмузиката се гледа с лошо око, а класическата музика винаги и във всички времена ще се уважава. Сигурно ще дойде време и в България да се свири свободно рок, надявам се. Дано! Всяка музика рано или късно се превръща в класика, но за сега положението е такова — сбъркано! Важното е, че аз не спирам да свиря и ставам все по-добър, пък то ще си покаже.

Хайде, да сядам зад челото, за да се подготвя за утре. Когато то или китарата са в ръцете ми, забравям за всичко. Музиката е единственото спасение за мен!

18 април 1975

Снощи, неделя, се прибрахме с мама от Олм. Тати, сега вече никога повече не бих се върнал там, казвам ти! Беше ужасно, а на всичкото отгоре откъм Дунава духаше такъв остър вятър, че направо се забиваше в месата ми. На гробищата пак дойдоха хора, но не както на погребението. Сега бяха най-близките роднини, приятели и колеги. Как Мими пак я нямаше, но разбрах, че те са продали къщата и са се преместили в Русе. Марион вече е в Лондон, при баща й, който е някакъв търговски представител там, така че баба й и дядо й вече са сами. Те не дойдоха, но на кой му пука!

Тати, не знам дали чу какви страхотни думи изрече на гроба ти чичо Жори-Линдро. Няма как да не си ги чул! Бяха толкова силни и човешки! Запомних ги завинаги, дори мисля да ги кажа на Нели и бандата. Много са рокаджийски. Сега ще ги повторя, защото си струва. „Човешко е да се живее, човешко е и да се мре, нечовешко е да се забравя. Васо, братко, ние винаги ще те помним. Затова където и както да подскачаме, все ще е тая: тук-там, тук-там, та тук!“

Нали са готини! Ако щеш ми вярвай, но след тия думи на Линдро гадният вятър се засрами и спря да духа. Но ти не може да не си го забелязал.

А сега, тати, внимавай да не паднеш! Докато се прибирахме по алеята и гледах какво пише по другите паметници, се попитах: „Дали бай Пано и Гергина имат гробове?“ Идиотско е, а? Знам, че нямат, но защо ли се сетих за тях? Вероятно тъй като чрез тях за пръв път се сбласках с ужаса на смъртта? И на убийството? Бях забравил за престъплението на тази жена. Помня, че много ме беше страх от нея. По дяволите, та тя искаше да си направи кюфтенца от мене! Днес взех, че разказах всичко на Нели, а тя се досети, че преди години била чула в родния й Бургас за този случай. Чак там! — зачудих се аз, макар да се досещах, че нямаше как вестниците и радиото да не са отразили този случай. Но ти извинявай, че ти го припомням! Така е, защото винаги когато ходя в Олм, все за нещо тъпо ще се сетя. Повече няма да ти пиша за подобни спомени. (Предаден)

(Продължение — за предаване)

10 юни 1975

Здрасти, тати! След два дни с Нели празнуваме една година откъкто сме заедно. Пада се събота. Ще се съберем с бандата и други приятели да се почерпим. Джоката също ще дойде. Обеща да намери истинска марихуана, но аз не му вярвам. Пак ще се нагълта с довер и ще се накърка. Ще взема кухарката и ще се качим на Витоша. Там ще е най-гот! Ще свишрим на воля, ще пеем… Чудя се, вие как сте се събирали като млади? Какво сте пели и пили? Ще питам мама, но едва ли на нея ще й се разказва.

Нели завършва гимназията догодина и ще кандидатства в консерваторията. Дано я приемат! Това лято ще ни бъде последно. Сигурно ще й гостувам в Бургас. Тя иска да ми покаже родния си град, Несебър, Созопол… Ще видим. Нека първо да завършим годината, пък тогава. Въпреки че, като се замисля, защо ли въобще учим и за какво е всичката тая дъндания, наречена живот! Виждам, че ставаш сериозен и спирам.

Отче мой, Ка пак ми се появи! Беше много особен сън, ти също участваше в него. Сега Ка приличаше на Гергина и се любеше с тебе в някакво мазе, до вас бумтеше готварска печка, на която в голяма тенджера се вареше нещо. Аз пристъпих и вдигнах капака. Не, май е по-добре да не ти казвам какво видях вътре! Питам се как е възможно да сънувам такива неща? Та нима човешкото съзнание е толкова лабилно? Откъде, по дяволите, се явяват тия всевъзможни идиотщини, които, на всичко отгоре, сме безсилни да спрем! И кой ме ориса да не мога да спя спокойно, а да ме навестява все тази… Вече ме е страх и името й да произнеса! Защото, тати, в тенджерата аз видях да ври главата на нещастния бай Пано! И не се събудих. Чак когато Ка-Гергина ме сграбчи да ме целува и да се опитва да ме вкарва между краката си, чак тогава извиках и отворих очи. Кажи ми не е ли това някакво безумие?

Когато се освестих, се опитах да проумея какво означава този сън. Казах си, че навярно мъката ми по тебе и любовта ми към Нели са породили страховитите образи и видения. Но какво, за Бога, правеше Гергина Божинова в съня ми и то заедно с тебе?!

Реших да не споделям нищо с Нели, заради твоето присъствие, което не ми дава покой. Възможно ли е ти наистина да си бил с Гергина? Не бих желал да си го помисля дори, но… Кажи ми, тати, спал ли си приживе с тази зловеща жена? Боже мой, какво питам! Та как ще ми го изречеш, пък и защо? Дори да беше жив, ти пак нямаше да ми отговориш на тоя въпрос. А и аз нямаше да те питам, нали? Все пак, усещам, че непрекъснато ще ме разяжда съмнението за вас двамата.

Ти, татинко, не споделяй всичките ми сънища и страхове с твоите съквартиранти-души горе на небето. Не бива да се излагаш с шантавите ми видения! По-добре ми дай някакъв знак, че не си чукал Гергина, за да се успокоя и толкоз.

Хайде, тати, царство ти небесно! След такива сънища се разстройвам и ми става още по-мъчно за тебе!

2 ноември 1975

Мисълта, че си спал с Гергина Божинова не ме оставя намира. Какво да правя? Да питам мама? Абсурдно и обидно е дори! Да взема и да замина за Олм и там да поразпитам — това просто ми се струва неприлично. Чудя се, дали да не се обърна към баба Милèва? Тя и без това е у нас да изкара зимата и да не стои сама в града. От нея научихме, че къщата на чичо Толя я бил купил някакъв милиционер и простак, който по цял ден надувал радиото с безвкусна сръбска музика. „Какво нещо е?“, възмущава се баба. „Някога от тая къща се носеше Шопен, а сега!“ Е, да — няма я кака Мими да свири на пианото! Като я споменах, се досетих дали пък тя не знае нещо по въпроса за вас с Гергина. Кака Мими никога не би скрила от мене. Надявам се! Но къде ще ходя сега чак до Русе, за да се правя на детектив и да разследвам никому ненужни и отдава умрели връзки. Прощавай, тати, но си е така!

С Нели нещо не върви! Ще изчакам малко да видя как ще се развият събитията и тогава ще ти пиша.

28 декември 1975

Вчера, понеделник, имахме новогодишен бал. Свирихме яко и дженкът беше велик. Джоката лично ме обяви за българския Джими Хендрикс, а класната едва не ме наби. Някой й бил казал, че съм щял да зарежа челото, веднага щом засвърша гимназията. „Луд ли си!“, ощипа ме Томова. „Аз редя нещата да следваш в Москва, а ти рокаджия ще ми ставаш!“ Успокоих я, че за нищо на света няма да зарежа виолончелото, но не бях много сигурен дали ми е повярвала. „Ще те държа изкъсо!“, закани ми се тя.

Тати, тая, моя класна, Томова нищо не знае! Та нали ако спра с челото, не друг, а самата Ка ще ми търси сметка! Казвам ти го, защото същата нощ пак я сънувах. Да, точно така, позна, приличаше на Томова и ми нареждаше пред нейната гигантска крастава господарка: „Има много дълго да свириш, докато поправиш онова фалшиво фа!“ Жабата пък се кискаше и ми смигаше, сякаш искаше да ми каже: „Не я слушай тая!“ После Ка ме удари с някаква китара по главата, от което струните звъннаха като камбани, а като се събудих, то наистина биеха камбаните на съседната църква „Св. Николай Нови“.

Разбрах защо с Нели работите се объркват. Аз съм виновен. Първо, мисля че ми е омръзнала. Ужасно е да си го призная, но май е така! Сигурно защото съм обект на непрекъснато внимание от страна на другите момичета — минавам за нещо като малка звезда в училище — и вече започнах да се вглеждам в настойчивите им погледи и да избирам. Иска ми се да съм с повечето от тях, а Нели го усеща и се чувства кофти. И мене ме е яд, че така вървят нещата, но какво да направя? След десет дни ще стана на осемнайсет — не мога да бъда като монахиня. Ако чупя Нели, тя ще го преживее тежко. Нали тая година й е последна. Е, какво пък, ще се крия! Знам, че не е честно, но като има толкова хубави момичета!

Питам се ти какво си мислел за жените? Джоката ми обяснява, че по природа мъжът е ловец и се стреми да преследва и „убие“ колкото се може повече дивеч, разбирай жени. Това, обаче, било животинско и просташко, тъй като богоподобната душа не приема глупавото поведение на плебейското тяло, а то пречело на истинското сливане с божественото начало. Джоката е откачил от транквиланти и пиене, затова понякога ги говори едни! Предложи ми да прочета „Спасителя в ръжта“ от някой си Селинджър. Дори ми каза, че по-късно щял да ми даде забранените Ницше, Фройд и Юнг. Не съм чувал нищо за тях, но те били обяснявали как точно стоят нещата с човешката природа въобще. Аз знам, обаче, че най ми е гот да свиря. По ме кефи и от чукането, но не знам как да го обясня.

Боже, татко мой, какви ти ги говоря! Ще взема да питам Джоката и за съня ми дето сте заедно с Гергина, а? Интересно ми е как той ще го разтълкува.

На нова година ще си бъдем тримата с мама и баба. Ти също ще си с нас. Винаги по празници ти палим свещ, да знаеш! Скришом, но ти палим! Вие, горе, сигурно не празнувате. Ами, да, времето като го няма, то и купонът ви е вечен! Знам дрънкам глупости, но докато бях с Джоката, пийнах едно коняче. За пръв път ми беше! Не е лошо, но едва ли ще повторя пак. Сладко някакво питие, гори ти гърлото, после бузите ти пламват, отпусксаш се… Дано мама не ме види! Хайде, лека!

16 февруари 1976

Прости ми, татко, напих се! А си мислех, че няма повече да опитвам алкохол. Ама, не може като всички около тебе къркат, ти да седиш като девица. Пък то оня ден нали беше празник — Трифон зарезан. Е, събрахме се бандата в квартирата на Джоката, само момчета, накупихме вино и ракия и като се започна… Хапчета тоя път нямаше, за да не сме обиждали светеца. Отначалото уж не исках, уж по малко, но в един момент ми стана гот и отиде! Отрязал съм се като кирка и съм заспал с пакета на пода.

На другия ден главата щеше да ми се пръсне. Джоката ме гледа радостен и ме потупва по рамото сякаш съм новопокръстен: „Браво, Майки, добре дошъл в отбора!“ Нямах сили да му отвърна. Прибрах се, а на учудената мама казах къде съм спал, но и дума не обелих за пиенето. Обещах си, че втори път няма да има и мисля така да бъде. Тати, ти не ме знаеш, но аз съм много упорит. Като кажа нещо — край! Например със свиренето, докато не науча даден пасаж като хората — може да е от най-трудните, не се предавам. И дни да ми отнеме, но ще го направя! Същото е и с хората. Ако реша, че някой ме е предал или че не искам повече да го виждам — това е! Може да ми се къса сърцето, но назад не се връщам. Не съм ли прекалено твърдоглав или честолюбив, как мислиш? Както и да е, но от сега нататък ще пия само безалкохолни.

Споделих намеренията си с Джоката, а той ми се възхищава. „Копеле, ти ако имаш толкова воля и с тоя талант, ще станеш наистина голям музикант! Аз никога!“ Джоката свири на тромбон. Добър е, но с това пиене и с тия хапчета! Впрочем, той май че чете повече отколкото свири. Мързи го. Разказах му за съня и знаеш ли какво обяснение ми даде? „Баща ти, казва, някога в детството ти те е подтискал. Тази Ка е архетип. Тя е олицетворение на великата богиня майка, на раждащата жена. Актът на съвкупление с баща ти е израз на ненавистта ти към него и на подсъзнателното ти желание да го убиеш!“ Чуваш ли! Разбира се, че му скочих, но той се позова на Фройд и Юнг. „Прочети ги и ще ти светне!“

Тогава му разказах всичко: и за Гергина, и за убийството, за това че съм сънувал самото извършване, преди то да се случи, за процеса, че всичко е самата истина. След като ме изслуша, Джоката се позамисли и рече: „Ако не е вярно, поне добре е измислено!“ „Истина е! — не издържах. — Пише го и във вестниците. Провери!“ Той обаче, заключи: „Онирическото е присъщо на модерната култура.“ Иди го разбери! Прекалено умен е за българско хипи, нали? Сега четял на английски няква нова книга, излязла преди година и нещо — „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Джоката знае отлично английски, тъй като четири години е живал с родителите си в Лондон. Баща му бил някакъв дипломат там. Ще трябва и аз да понаваксам с книгите! Как мислиш? Поне да науча какво е това „онирическо“.

21 февруари 1976

Днес се разделихме с Нели. Казах й всичко, нямаше смисъл да я лъжа повече и да се крия с другите момичета като диверсант. Събота е и затова решихме да се разходим до Витоша и да се обясним на спокойствие. Взехме единайската и от Княжево нагоре тръгнахме пеш. Беше особен ден. Навсякъде бе бяло и светло от снега, но в душата ми бе мрачно. Усещах, че ми е мъчно заради това което върша с Нели. Все пак, близо две години движехме заедно, с нея го направих за първи път! Чувствах се тъпо.

Нели, обаче, ме изненада с мъжкото си поведение. По-добре било, че така станало, крайно време било и без това не искала да се чувства като глупачка. Знаела всичко за тайните ми похождения, но ми прощавала, тъй като било неизбежно. Дори ми каза, че нито една жена нямало да може да ме задържи истински. Представяш ли си! Аз настоях да си останем добри приятели и да не храним лоши чувства един към друг. „Разбира се!“, каза тя. „Ти си изключителен, как мога да мисля лошо за теб!“ Аз й отвърнах, че това не е оправдание, ако съм гад да не ми отвърне със същото, но тя само се засмя и ме хвана за ръката. „Хубаво ни беше, нали!“, чух я да казва и едва ли не съжалих, че се разделяме.

Слава Богу, че това, което тоя миг се случи, ни отвлече вниманието в друга посока. Срещу нас по пътя застанаха момче и момиче. И знаеш ли, тати, кое беше момчето? Стефчо, синът на Ангел Пенев. Беше някакъв голям партиен другар в Олм. Преселиха се в София същата година, когато Гергина уби бай Пано. Точно така, Стефчо имаше по-малък брат — Кирчо. Та, значи, разпознаваме се ние, здрависваме се радостни, че се виждаме след толкова години и от дума на дума стигаме до общи познати.

Татко мили, отче мой, чуй сега какво ми каза този Стефчо, след като ми обясни, че вече е студент МИО (международни икономически отношения — какво друго се полага на такова момче?) и че брат му бил в английската гимназия, че отдавна не били ходили в Олм и прочие. Моят някогашен приятел от махалата ми съобщи, че Борисчо, внукът на белогвардееца Семьон Данилов, бил починал преди половин година от инфаркт. Намерили го мъртъв в общежитието. Бил вече студент първа година икономика.

Щях да припадна от тази новина. Та нали аз видях в съня си, когато бях задрямал там, край блатото, как краставата жаба го убива с копието на Ка, което се превърна във великанска фунийка. Кажи ми, тати, не е ли това проклятие някакво с тези мои сънища! Борисчо, момчето което най-много ме наричаше жаба, не беше вече между живите!

Сигурно съм бил пребледнял твърде много, защото Нели после ми каза, че се била уплашила, като ме видяла. Изглеждал съм като смъртник, чак съм бил позеленял от ужасната новина.

30 май 1976

Дни наред не можех за спя. Март и април минаха бързо и еднообразно. Свирех като луд, за да забравя за смъртта на Борисчо. Четях и книги. Прочетох „Спасителя в ръжта“ — разбирам защо Джоката е луд по нея, научих кои са Фройд и Юнг и за какво се борят, но текстове от тях никъде не намерих — упадъчни били, разбрах дори какво означава „онирически“ — идва от гръцката дума „онирос“, което означава „сън“, все едно нещо като „сънищен“. Въобще, наваксвах и излизах само, за да ходя отвреме-навреме на училище. Виждах се с много малко хора. И никакви момичета! Китарата почти я бях зарязал. Дрънках рядко на кухарката.

Драги татко, докато самотувах, започнах да осъзнавам какъв велик инструмент е челото. Стана покрай разучаването на един концерт за виолончело в си-минор от Дворжак. Съзнавам, че ми е рано още за него, но много ми хареса, като го чух, и вместо да се занимавам с глупости, хванах да го разучавам. Класната получи педагогичен оргазъм и едва не ме разцелува, когато я помолих да ми помогне да намерим нотите. Казах ти, че като захапя нещо, не пускам!

Както и да е — свирех, значи, и четях. Ровех се във всякъкви книги, речници и енциклопедии. Исках да докажа на Джоката, че не е прав в клишираното тълкуване на моя сън. Започнах да проумявам, че е прекалено лесно да отричаш, да се позоваваш на чужди мнения и непрекъснато да не си съгласен. Според Сократ хората, които винаги търсят противоположни доводи започват да се мислят за най-големите умници. Ето, и аз се позовах на чуждо мнение! Така де, стана без да искам. Може би колкото повече чете човек, толкова повече не може да няма предвид съжденията на тия които е прочел. Знам ли! Лошото е, че в България много от „важните“ (според Джоката) книги ги няма. А той наистина разбира от книги. Ех, ако знаех един чужд език!

Бях започнал да ти пиша колко велик инструмент е виолончелото. Да, така е! И това не е, защото аз свиря на него. В края на крайщата, всички музикални инструменти са велики. Те са като частите на тялото — не можеш да спориш коя е най-важната, тъй като без нея то няма да живее нормално. Освен това свиренето не е надпревара, а стремеж към съвършенство. За мене челото е задълбочено, умно и сериозно. И ако цигулката е красавицата на оркестъра, то челото е мъдрецът, който ще те заведе на такива места, за които никога не си предполагал, че съществуват. Звукът му е топъл, привидно тромав, но обаятелен, много чувствен, дори сексуален и вечнопомнещ се. От човешките гласове до него най-много се доближава този на Франк Синатра — няма как да не си го слушал. А и няма музикант, който да не харесва гласа на този певец, дори и рокаджиите бетон-арме го признават.

Челото е невероятно още и със своята загадъчност и трансцендентност, както би добавил Джоката. Вярно, отвежда те много често отвъд измеренията и ако се нагълташ с „довера“ на неговите звуците, ще полетиш безтегловен към пълно единение с реката на Сидхарта. Така се казва един от романите на Херман Хесе. От всичките, които Джоката ми препоръча, този най-много ме грабна.

Е, отче мой, виждаш, че започвам да поумнявам! Как пък не! Случва се, обаче, и нещо твърде странно — вече половин година не съм сънувал Ка. Чувствам се свободен, но тръпна при мисълта, че тя пак ще ме споходи някоя нощ. Едва ли ще ме остави на мира. Разбира се, не спирам да мисля за тебе, а понякога когато прегръщам челото, имам чувството, че те докосвам.

6 октомври 1976

Започна вече последната ми учебна година в музикалната. Е, татко, времето лети, нали! Нели завърши, но не я приеха в консерваторията. Мъчно ми е за нея, ала знам, че тя е мъжко момиче и ще успее догодина. Джоката също успя да завърши, да не повярваш. Дори го приеха и да следва в Софийския университет — специалност право. Отива му. Едва ли от него някога щеше да стане професионален музикант. Сега е в казармата и може да се организираме с бандата да му отидем на клетва.

Новината е, че имаме нова учителка по английски. Казва се Меглена Владимирова и е голяма сладурана. На двайсет и пет години е — страхотно гадже! Всички й викат Меги, дори и по-малките, но на нея не й пука. Повечето момчета са влюбени в нея. А аз? Усещам, че я желая толкова много, че едва издържам в часовете да не й се нахвърля. Кажи ми, татко, нормално ли това? Ти самият как си бил с жените? Помня, че беше хубав мъж, но бил ли си желан. Вече започвам да мисля, че си бил и че сънят, в който ви видях да се любите с Гергина също е пророчески, но със задна дата.

Но Меги, Меги е жестока! Толкова много секс има в нея! Иначе косата й е къса и гарваново черна. Има малки умни и игриви очи, които движи с изумителна вещина и блясък зад фините си очила. Те й придават още по-голям чар. Слабичка е, но стройна, с тънки китки и дълги пръсти, които завършват с изящен маникюр. Пръстени не видях и най-вероятно не е омъжена. Ходи с джинси и пунтови пуловери, които очертават стегнатите й гърди. Мисля, че не носи сутиен.

Не, аз не я обичам, ала страшно ми се ще да я сънувам поне! Вместо нея сигурно пак ще сънувам някоя гадост с Ка. Няма да предприемам нищо. Просто ще наблегна на английския, за да не се излагам пред Меги! Скъпи татко, пожелай ми успех и нито дума за нея на съкафезниците ти!

9 януари 1977

Вчера навърших деветнадесет години. Познай какъв подарък получих за рождения си ден! Бас държа, че никога няма да можеш! Извинявай, искам да кажа колко невероятен е подаръкът ми! Сигурно съм едно адски щастливо копеле! Дано не стана прекалено самонадеян.

Няма да те мъча, подаръкът ми се казва Меги! Сега тя още спи, а аз съм направил кафе и бързам да ти се похваля. Навън вали чуден сняг. Красиво е като във филм На Висконти. (Между другото Висконти е учил виолончело цели десет години! Кандински — също, но на кого му пука!)

Питаш ме как стана свалката с Меги. Ами, нали съм здвезда! Майтап! Леле, още не мога да повярвам, че прекарах нощтта с тази невероятна жена! И знаеш ли какво ми каза в леглото? „Още като те видях първия път да се правиш, че не искаш да ме забележиш, разбрах, че ще те начукам!“ Боже, каква мадама! Имам чувството, че никога няма да й се наситя!

Отче мой, ако съучениците ми разберат, ще се спукат от завист! Да им кажа ли? Не, нали? Трябва да я пазя от издънки. Ще ми завидят и веднага ще докладват на шефката. А ми остават четири-пет месеца до завършване. Класната Томова е категорична, че ще ме приемат в Московската държавна консерватория, само накрая да не се изложа. „Нали си от Дунава, казва ми, там се давите накрай реката! Да внимаваш, че не знам!“

А аз пък вече съм наясно какво ще правя — ще свиря и ще уча английски. Меги живее сама в една мрачна гарсониера на Графа. Всъщност, това е част от огромен апартамент, преградена за един човек. Обеща ми да ме учи всеки ден по два часа, щял съм да й плащам в натура. Така каза и май бая ще плащам. Как се радвам само!

А се свалихме без много приказки. Чу ме как свиря първо на челото, а после на китарата и след три дни ме изпита. Освен петицата (много ми беше!) в бележника си имах оставено листче, в което пишеше: „Чакай ме след часовете пред Народната библиотека!“ После всичко си дойде от само себе си. Беше студено, покани ме у тях и така…

Татко, не е ли чудесно, че имам Меги? Вярно, по-голяма е от мене, но само с шест години. Чудя се, дали да споделя с мама? Не, не, тя най-вероятно няма да одобри връзката ни. По-добре е да си трайкам. Дано не се наситя бързо и на Меги!

22 август 1977

Кой беше казал да внимаваш какво си пожелаваш, че ще ти се сбъдне? Да, драги татко мой, приеха ме да следвам в Москва. Мама е на седмото небе от радост, но е и малко тъжна, че ще остане сама. Щяла да ходи по-често при баба ми в Олм и така нямало да й е скучно. Вече минаха три години от смъртта ти и аз си позволих да я попитам няма ли да си търси мъж. Не ми се сърдиш, нали? В края на крайщата животът е за живите. Ала знаеш ли какво ми отговори тя? „Баща ти, казва, беше единственият мъж в живота ми. Не искам да си развалям спомена за него с друг. Така ще си умра, с отворени очи!“ Сподавих сълзите си, но все пак се престраших и подхвърлих: „А ти, единствена ли си била за него?“ „Какво значение има това, него вече го няма?“ Даде ми да разбера, че не желае повече да говори по този въпрос. Горката мама, не скри, че ще те обича до гроб, но не бе категорична дали не си й кръшкал. Мисля си, че жените не само обичат повече от мъжете, но и повече ревнуват от тях.

Често се питам, какво е любовта, но веднага си казвам, че съм още млад и без опит, за да дам отговор. Чувствата ми към Меги бяха ли любов? Казвам бяха, тъй като след бала повече не съм я виждал. Всеки си пое по своя път. Едва ли, обаче, тя ме е обичала. Било й е забавно, авантюристично, сладко и прочие с мене, но да ме е обичала истински! Е, аз също май не бях влюбен в нея. Обожавах тялото й, любехме се до скапване, сякаш ни беше за последно. С Нели бе невинно и плахо, като за първи път.

Започвам да проумявам какво е искал да ми каже Джоката преди години за „сънищната“ страна на живота ни. Май всичко отминава като сън, а онова което душата вижда е невидимо и непостижимо за ума и тялото.

Трябва да се свири, трябва само да се свири. Това е!

9 септември 1977

Получих повиквателна. След десет дни влизам в казармата! Бог да ми е на помощ!

Москва

25 октомври 1979, петък

Татко, вчера пристигнах в Москва! А на днешния ден по стар стил била избухнала Великата октомврийска социалистическа революция, значи на хубав ден сме започвали нашето студентството. С тези думи ни посрещна в аулата ректорът, проф. Инокентий Давидов.

Още съм като пиян от впечатления. Косата ми едва-едва е набола, нали преди седмица се уволних. Чувствам се повече от новобранец. Гледам като подплашен и се опитвам да не изглеждам смешен.

Първите ми впечатления от Москва са толкова силни, сякаш съм попаднал на друга плането. Да, така е! Градът ми изглежда огромен и някак космически с тези гигантски каменни сгради които стърчат в небето като орбитални станции. Студено е, мрачно и бедно. Личи си отвсякъде, веднага се набива на очи. В сравнение с България тук хептен нищо няма по магазините. Улиците са широки, а автомобилите двойно повече. Кремъл е внушителен, но от преките предавания на парадите по телевизията съм останал с впечатление, че Червения площад е по-просторен. Видях и мавзолея на Ленин, разбира се! Винаги има опашка пред него. За сега не мисля да влизам.

В общежитието ме настаниха с още две момчета — Юрий и Андрий. Юра е от Красноярск, Сибир, специалност виола, а Андрий е от Ровно, Украина — също чело като мене. Виждат ми се умни и възпитани момчета. И те са за първи път в Москва. Шашнати са не по-малко от мен, тъй като и техните градове са сравнително малки. Мисля си, че ще бъдем добра компания.

20 декември1979

С нетърпение чакам да се прибера в България за Нова година. Тук студът е нещо ужасно, с което българин като мене трудно свиква. Сега разбирам, защо руснаците пият толкова много. Та от този студ мозъците им замръзват! За сметка на това душите им горят. Такива безумци са, че страх да те хване. Като реки без брегове са! Не случайно тук имат поговорка, че Русия не можеш да я разбреш с ума си, а само със сърцето.

Следването потръгна. Свикнах с всички порядки и изисквания. С Юра и Андро (побългарих го, но той не ми се сърди) станахме много гъсти. И двамата си изпиват носа между очите, както казва Швейк, но Юра по се държи. Непрекъснато ме подкарват да им правя компания, но аз им обясних, че съм се посветил изцяло на музиката и не близвам алкохол. Те щяха да паднат, но ме разбраха. Сега съм нещо като ковчежник. Когато остане водка, а това е много рядко, те ми я дават аз да я съхранявам. Никой не бива да пие без другия. Каква молба настава, ако знаеш. Дойде Юра и: „Ну, Миша, чуть-чуть!“ Аз съм непреклонен. Пристигне Андро: „Мишенка, дай по немножко!“ Не му обръщам внимание. И на двамата им идва да ме лупнат по главата, но разбират, че съм истински приятел. Спечелил съм им доверието и цялото пиене от етажа вече стои при мен на отговорно пазене.

Татко, като ти пиша така за моето следване в Москва, аз се сещам че ти никога не успя да излезеш от България. Ако на мене ми се отдаде възможността да пътувам, ще ти разказвам за всичко, което съм видял или, по-скоро, как съм го усетил. Искам да те успокоя, че тук хората изобщо не могат да напускат селищата си без специално разрешение от милицията. Не повярвах, като го разбрах! Въобще, не е лесно да се живее в Русия. Но пък какви широки души са иначе. Е, често накрая превръщат всичко в едно голямо мазало, ала са толкова сърдечни и чувствителни, че понякога стигат до пристъпи на лудост. Но не търпят да им противоречиш много-много. Почнеш ли да спориш, значи трябва да си готов да стигнеш до неподозирани дълбочини и израждания на спора. Често ставам свидетел на това, когато слушам Юра и Андро. Добре че руският ми още не е добър, пък и не съм от приказливите.

Иначе свиренето върви. Преподавателят ми е отличен педагог и направо е истинско удоволствие да се работи с него. Казва се Вадим Хаимов Мошиянов и е бил близък приятел на самия Ростропович. Често обича да го споменава, но под сурдинка. Друг път ще ти пиша защо. „Запомни, че Мстислав Леополдович е човек с характер и от нищо не се бои. Ако искаш да бъдеш като него, изгради първо характера си!“ Така редовно ме съветва Вадим Хаимов. И той е евреин като моя някогашен другар от махалата Самуел.

Тати, казвал съм ти, още докато беше жив, че ми викаха жаба, нали? Е, Самуел ми го измисли. Разказах веднъж на Юра при какви обстоятелства се роди този прякор, а той щеше да се спука от смях. Сега понякога на шега ми казва Лягушкин, от руската дума за жаба — „лягушка“. И на руски звучи обидно, нали? Предупредих го да внимава.

6 февруари 1980

Сега, скъпи татко, ще ти пиша някои неща, които са малко по така! Споменах ти за Ростропович. Трябва да знаеш, че той е невъзвращенец. Избягал е от СССР заедно с жена си Галина през 1974 — годината, когато ти почина. Сега е враг на системата. Впрочем, тук интелигентните хора едва издържат, но търпят и се борят кой как може. Има хора, които са наречени дисиденти. Те не искат социализма. Пращат ги по лагери. Много от хората не искат да живеят тук по такъв начин и се опитват да избягат на Запад. Някои успяват. Които не могат, търпят и пият. Нас, българите, ни водят за сателит на Съюза, дори се шегуват, че сме неговата седемнадесета република. Иначе много обичат България. Нали са ни освободили, а ние от признателност им викаме „братушки“. Позволявам си да те занимавам с тия глупости, тъй като много трябва да се внимава къде и какво говориш, за да не те върнат в родната страна. Един поляк, Владислав, вече го изгониха, тъй като говореше, че Хитлер и Сталин си били поделили Полша. Представяш ли си! За такива думи не прощават! Но, както пишеше па портала в казармата: До тук по служебни въпроси! Повече няма да те занимавам с подобни неща, защото, ако някой намери този дневник, мога сериозно да загазя. Знай, че Москва не е това, което виждаш по улиците!

11 май 1980

Отче мой, Запознах се със Светлана. Няколко дни преди това, обаче, я сънувах. Любимата ми Ка също се появи! Бях я забравил вече, тъй като отдавна не я бях виждал — цяла година и нещо, още от казармата. Татко, аз не ти писах за войниклъка, тъй като нямаше нищо смислено за тия две години в него, освен фатмашките дивотии, с които се разсмивахме. Слава на Господ, че служех в музикална рота, та ни юркаха по-малко и вършехме нещо човешко, все пак. За мене казармата е най-голямата загуба на време, изобщо не се възмъжава, а напротив — оскотява се! Мислиш само за спане, ядене и — извинявай! — ебане! Представям си на теб, горкия, какво ти е било, след като си служил цели три години! Но да се върна към съня.

Вървя аз в някакъв руски манастир, чийто огромен събор с бели стени и сини кубета на звезди се издига край мене. Стигам до една висока барокова камбанария и се спирам, за да я разгледам, тъй като е много красива. Най-отгоре, между колоните с богати орнаменти се показва някакво непознато женско лице, но като се вглеждам по-добре, разбирам, че това е моята познайница Ка — със зеленото си кожа, изпъкналите си очи и черната си, опита по тялото, копринена рокля без ръкави. Навън е адски студ, всичко е замръзнало, а дърветата са отрупани със скреж. Прехвърча ситен и сух сняг, който премрежва погледа ми и Ка вече се изгубва от него. След миг тя вече е до мене и ме пита: „Искаш ли да се разходим?“ Аз се изплашвам и се дърпам, но зад мене е легнала гигантската жаба с очи като глобуси и ми се усмихва любезно. Едва не я настъпвам и се събуждам.

Е, нищо страшно нямаше в тоя сън, пък и никой познат не видях да страда. Ка бе просто някакво момиче, което сигурно щеше да е симпатично, ако не беше така преобразено. Какво беше моето учудване, обаче, когато след два дни, в мензата, на нашата маса, на която седяхме с Юра, се настанява едно момиче, което бе същото като онова от съня ми. Никога преди това не бях го виждал. Щях да изтърва лъжицата, а то: „Мога ли да седна при вас!“ Юра бързо се оживи, размърда се и засия, дори се опита да я заговори. Момичето се представи — Светлана Вишеславцевна, пианистка — и кротко започна да се храни. Аз я зяпах глуповато, сякаш бях видял Ала Пугачова.

Когато се нахрани, тази, дошла направо от съня ми, Светлана се обърна към мене и попита: „Искаш ли да се разходим?“ Сега вече щях да припадна! Нима беше възможно? Всичко от съня ми се повтаряше, само дето не бяхме в манастир.

Юра после разказва на Андро, че съм гледал като отровен. „Момичето му говори, а Лягушкин зяпа с отворена уста!“ Андрий от Ровно се смее.

Добре де, татко, как така! Започвам да се плаша. Та аз, дето се казва, виждам в съня си непознати хора, които после срещам и наяве. Защо става това и по-скоро, защо точно аз? Нима ми е отредено да бъда някакъв нещастен пророк, който да носи бремето на съдбата по такъв мъчителен начин? Вече се улавям, че се плаша да заспивам. Ами, ако пак ми се появи Ка? Утешавам се, че това става много рядко. Трябва да се примирявам и да свиря колкото се може повече, за да забравям. Какво щях да правя, ако не можех да свиря? Не ми се мисли!

Каква била работата със Светлана? Тя е московчанка, от стар род. Дядо й по бащина линия е лекар, бил е бизък на Бердяев и Франк9, представяш ли си! За хора като тях тук не се говори, но руската интелигенция отлично ги познава. Как е оцелял този нейн дядо, аз не мога да знам, вероятно професията му го е спасила, въпреки че колко лекари са отнесли плувката, както би казал Линдро!

Светлана Вишеславцевна чула за мене, че съм българин от своята преподавателка Нина Григориевна, която пък била много близка колежка с моя Вадим Давидов. Оказа се, че те ни коментират — кой какъв и откъде е, свири ли добре, талантлив ли е или само амбициозен. Клюкарят ни нашите преподаватели, няма как! Като разбрала откъде съм, Светлана поискала да се запознае с мене, тъй като дядо й много обичал България. Той никога не я бил виждал, но като заклет толостоист, питаел най-топли чувства към тази митична страна на духа, към която в последните дни от живота си Лев Николаевич се бил запътил. Самата Светлана знаела от своя приятелка и съседка по дача в Иваново, че България е топла и „фруктова“ страна, пълна с хубости и „замечательно“ море. Какво повече й трябвало на Светлана да ме потърси и да ми предложи да се разходим? Руските момичета не са като нашите, те са прями и казват направо какво искат. Нашите го усукват и се кършат като зелен боб, както би се изразил Линдро. Боже, татко, за втори път се сещам за него. Да не би скоро да го сънувам?

Юра се занася с мене и ми вика: „Излезе ти късметът, Лягушкин! С такова момиче далече ще стигнеш.“ Не ми завижда, но оценява качествата и произхода на Светлана.

Именно тя ми показа другото лице на Москва, но за това — по-нататък. Само мога да ти кажа, че вече напълно вярвам, че ми четеш писмата. Липсваш ми, татко!

25 септември 1980

За мой ужас, отче мили, отново сънувах! Както се опасявах, на сън ми се яви твоят приятел Георги Борисов-Линдро. Видях го в много необичайна ситуация и още не мога да проумея какво има да му се случва, но щом и Ка се появи, няма да е нещо розово! Линдро бе възседнал огромната крастава жаба-царкиня и заваряваше небето със своя електрожен. И беше без маска. (Може горе да сте го видели и вие.) Чудиш се, като как така се заварява небето? Ами, представи си светкавица, но която не изчезва след миг, а постоянно свети. Виждаш волтовата дъга да прорязва небосвода. Може би някаква граница, която не може да се забележи от земята, но в съня си различавах ясно двете части, които Линдро се опитваше да завари. Изведнъж, зад един от облаците се показа Ка с дървено ведро вода в ръка. Сега тя прилича на непозната за мене жена, но със грозно лице. Линдро е с гръб към нея и не забелязва как тя идва до него и лисва водата върху ярко светещия електрод. Блясъкът рязко изгасва, става по-тъмно, но аз ясно виждам вдигащата се пара, която става на облак над главите им. Линдро пада от жабата и полита стремглаво надолу към земята, а някакво ангелче вика след него: „Линдро-о-о, Линдро-о-о!“ Събудих се!

Дано, скъпи татко, нищо лошо не му се случи на твоя приятел!

17 декември 1980

Вече година откакто съм в Москва. Свикнах доста с нея и опознах много от лицата й — и добрите, и лошите. Разбира се, добрите са далеч повече. Лошите са еднакви за всички и произхождат от системата. За тях дори не ми се мисли. И да ти ги описвам, какво значение ще има това за тебе? Не че хубавите страни имат, но след като си на по-добро място, защо да те занимавам с глупости?

Със Светлана сме все още само близки приятели, без да сме се докоснали дори. Усещам, че не би имала нищо против да го направим, но аз пък чувствам, че не бива. Не че не искам. Тя е хубава — типична рускиня, с руси коси и синьо-зелени очи като твоите. Ти, татко, имаш славянски тип лице, а моето е друго. Взел съм от чертите на мама и съм се омешал. Нямам самочувствието на хубав мъж, но другите ме намират за такъв. Андро дори се шегува, че в Ровно съм щял да имам опашка от кандидатки.

Внимавам със Светлана, тъй като тя е много умно и деликатно момиче. Амбициозна е също така и желае на всяка цена да стане концертираща пианистка. Свири с часове и това ми харесва. Въпреки заетостта си, обаче, намира време за всичко. Обича да ме води на различни места в Москва, които сам никога не бих забелязал. Обиколили сме доста музеи, галерии, театри, паркове и забележителности, а в този град те са толкова много, че и четирите години следване няма да ми стигнат, за да ги разгледам всичките. Няма да ти ги описвам, тъй като ще ми трябват дни. Каквото окото види и сто думи не могат да го опишат, нали така си ми казвал!

За Загорск, обаче, не мога да не ти разкажа, тъй като именно това се оказа мястото от съня ми. Загорск е град на 50–60 км северно от Москва, където се намира Сергиево-Троицката лавра. Тук е седалището на всерусийския патриарх. Излишно е да ти казвам какво е отношението на властта към религията и към църквите въобще. Същото като у нас — „опиум за народа“. Като цитирах Маркс, та се досетих: Светлана ненавижда марксизмо-ленинизма и тайно презира болшевишката власт. Не го афишира, разбира се, но не й пука. Личи й, че е със здрав корен. Тя не обича и Фройд (помниш, че ти писах за него, още когато Джоката ми обясняваше как подсъзнателно съм искал да те убия) и това я прави някак симпатична в моите очи. Дядо й, лекарят, бил обичал да казва: „Маркс е икономически материалист, а Фройд сексуален материалист. Какво може да очакваш от евреи — все материалисти!“ Не че Светлето е антисемит, разбери ме правилно; там, горе всички сте еднакви, нали така? Моят преподавател Вадим Давидов обича да се шегува, че евреите трябва да бъдат мразени не повече от абсолютно необходимото. На мене ми е все едно. Знаеш в каква махала съм израснал и не мога да мразя другия. Евреите са ми симпатични, тъй като ги намирам много сродни с нас — талантливи, умни, находчиви и мързеливи. Споделих го със Светлана, а тя ми отговори: „Мислиш така, тъй като не си им сърбал попарата!“ Не й казах, че Самуел ми е измислил прякора Жаба.

Именно Светла настоя да ме заведе в Загорск, въпреки студа. Искаше да ми покаже сърцето на руското православие. Сергиево-Троицката лавра е част от така нареченото „Золотое колцьо“ — верига от десетина православни манастира. Защо ли хората сравняват всичко хубаво със златото, пък обвиняват само евреите, че са сребролюбци? Не го казах на Светлана, разбира се. „Имеется хас!“

Да, мили мой отче, манастирът от съня ми бе точно тази лавра: и събора с типичните пет сини кубета-луковици с жълти звездички по тях, и изящната барокова камбанария срещу старата каменна църква, в която има икони на Андрей Рубльов. Въобще, изживях истинско дежа вю! Дори студът и снегът бяха същите. Как е възможно да са толкова еднакви и образите от съня ми, и тези от действителния свят? Нима съм живял преди и съм идвал тук в други години и в друго тяло? Не знам за останалите хора как е, но за мене прераждането вече е по-скоро съществуващо явление, отколкото представа за подтискане на страха от смъртта.

Влязохме в малката църква срещу камбанарията. Не можеш да си представиш, скъпи татко, колко хора имаше вътре! Едва си пробихме път, за да запалим по свещица. Като се огледах, осъзнах две неща, почти не видях мъже — освен чужденци и туристи, а само жени. Те бяха предимно забрадени в басмени кърпи старици, които плачеха и се кръстеха в невиждана отдаденост на Господ Бог. Другото, което ме порази, беше топлината в тая църква. Никъде не видях да гори печка — щеше да е опасно при толкова посетители. И тази топлина не беше само телесното излъчване на множеството, а някаква ведра и сияйна топлота, без следа от каквато и да е неприятна човешка миризма, която неизбежно усещаш във всеки голям руски магазин.

Прекарахме изумителни минути в тази църквица. Мълчахме и ние двамата със Светлана пред многоликия иконостас, съпричастени със стариците и светлината на божествените очи, които ни гледаха от него. Така и не разбрах кои от иконите бяха на Андрей Рубльов. (Между другото, татко, предполага се, че той се е учил на иконопис във Велико Търново и има икони в тамошната църква „Св. Четиридесет мъченици“, в които недвусмислено личи неговият стил. Това сигурно нищо не значи, но е факт, който, по ирония на съдбата, научих тук.)

На връщане във влака разказах за съня си на Светлана, а тя ме прегърна за пръв път и ми каза: „Това е знак от съдбата!“ За какво, обаче, беше този знак, не можех да кажа до гарата в Митищи. Защото, няма да повярваш, бащице мой, но на перона видях познато мъжко лице. Не, не беше на Линдро, както сигурно си помислил. Човекът, който се качи във влака, беше Самуел Несим Ниньо. Утре ще ти пиша какво се случи по-нататък. Предай на бай Симчо, че синът му изглежда добре.

19 декември 1980

Точно така, старият адвокат Несим Ниньо е починал преди шест месеца. Това разбрах от сина му, който побързах да пресрещна в коридора на вагона. Поканих го в нашето купе. Изненадата и радостта от срещата бе взаимна. Представих го на моята приятелка, която, като чу името на съотечественика ми, предпочете просто да ни остави да си говорим приповдигнато и на български за всичко родно, скъпо и познато.

След казармата Сами станал печатар. Не му се учело повече, затова се хванал на работа. Преместил се във Враца и там се издигнал до началник търговски отдел на местната печатница. Сега бил командировка в полиграфическия завод на Митищи да купува линотиперни машини. Аз от своя страна му разказах за себе си. Сами знаел за Борисчо и много му станало мъчно, като разбрал, а за Митето, дори не му се говореше. „Сърцето ми се къса, като го видя как ходи нагоре-надолу по улиците на Олм и си говори сам!“ Митето вече не го и разпознавал и го отминавал като малка гара.

Казах му, че съм видял Стефчо в София преди няколко години, но той ми каза, че скоро срещнал брат му Кирчо. „Лятото беше, засекохме се на Дунава. Беше дошъл на плажа да си спомни детството. Пийнахме порядъчно!“ Според Сами Кирчо щял да учи тук, в Москва, най-вероятно химия, но не бил сигурен. „Може и да се срещнете някой ден.“ Кой знае?

За какво ли не си говорехме, а най-накрая не пропуснахме да споменем и убийството на бай Пано, процесът срещу Гергина, както и ужасът, който целият Олм изживя тогава. „Още ми настръхват космите, като си спомня как слушахме от покрива на спортната!“, каза Самуел. Тогава ми спомена, че баща му се е споминал и не знам как се завъртя разговорът, но, малко преди да наближим Москва, Сами рече: „Пък да знаеш Жори-Линдро колко нелепо си отиде! Помниш ли го?“ Как така да не го помня! Такъв човек като него забравя ли се? И чух следната история: в края на август тая година Линдро заварявал на двора колелото на внук си. Било адска жега и едрият мъж целият плувал в пот. Станало късо съединение от мократа ръкохватка на елекрожена и Жори издъхнал на място. Преди това успял само да извика на внука си да се пази, за да не го докосне и да направи верига, която неминуемо е щяла да убие момчето. „Евала на тоя Линдро! Как е успял да се сети в последния момент за това!“, възхити се Самуел. А аз седях срещу него като гръмнат. „Съдба!“, завърши приятелят ми от детските години.

Разделихме се с прегръдки и целувки. Поканих го да ми гостува, но Самуел каза, че утре рано си заминава за България. Като съм се приберял, да съм му се обадел и т.н.

Кажи ми татко, какво да правя оттук нататък? Сигурно ще трябва да не спя или да взимам преспивателни, които да не ми позволяват да сънувам. Докога ще нося това проклятие? Утешавам се с мисълта, че музиката е най-доброто лекарство!

10 март 1981

Ще напиша само едно име: Бокерини! Седмици наред разучавам прословутият му концерт в ре-минор и разбирам какво чудовище е този италианец. Пет пари не давам за сънародника му Джовани Пупо, който го определя като кастриран Хайдн. То и Моцарт тогава е кастриран Бетовен. Ха! Явно и твоите гениталии нещо не са наред, драги ми Джовани! Да беше Фройд и неговите вечни страхове от кастрация, да ти се хване човек! Колко лесно някои хора ръсят своите присъди, особено за гениалните хора.

Отче мой, знаеш ли какво си мисля, потънал целия в музиката на Луиджи Леополдо Бокерини? (Между другото той също е водолей като Моцарт и е само с тринадесет години по-стар от него. Друго съвпадение е, че и двамата са били гениални деца, а бащите и на двамата са били строги, педантични и взискателни и са носели едно име — Леополд. На Растропович баща му също се е казвал Леополд. Какви лъвове, а? Нямаше как да не ти спомена тези съвпадения. Нали и твоето име е царско? Твърде очевидни съвпадения, колкото и да са несъстоятелни за музиката.)

Та, онова, до което стигнах като мое си наблюдение е, че приживе хората не бива да завиждат на личности като Бокерини, а да им се възхищават, защото талантът само на един такъв гений, като него и Моцарт, тежи повече от натрупаното злато на всички богатши по света, взети заедно. Светлана ме подкрепя напълно. Мисля си даже, че май е влюбена в мене. Аз, за жалост, не съм. Особено сега, когато изцяло съм отдаден на Бокерини.

Забелязах и една закономерност — след всеки сън с Ка и краставата жаба и особено след неговото сбъдване в действителносттта, аз се разстройвам жестоко и се хващам за виолончелото като удавник за сламка. Освен това творческата ми енергия и способност се увеличават многократно. Усещам как свиря с лекота и сам се кефя на това, което свиря. Чувствам се groovy10, както би се изразило българското хипи Джоката. Какво ли прави той сега? Нели, Меги, бандата? Все се каня да ги потърся, но все не остава време.

Новината за смъртта на Линдро, обаче, много ме разстрои. Загубата на близки и познати винаги ни напомня, че и ние сме смъртни, затова и тъгуваме, но за мене ужасът, че бях видял твоя приятел как си отива, бе далеч по-силен. Откъде можех да знам, че е умрял при нещастен случай и то с електрожен? Защо го видях да заварява небето, а не да кара кола и да катастрофира, да речем? Съществуват всякакви теории за сънищата като проява на какво ли не, но никой не е успял да разбере напълно защо сънуваме: да се освобождаваме от излишна психическа енергия, да си припомняме различни аспекти от колективното несъзнавано, да пророкуваме или просто може би същинската функция на мозъка е именно такава — да сънува, за да компенсира мисленето? Ами, когато си превъзбуден и в състояние на свръхсъзнание, както съм аз сега, когато спиш по два-три часа и постоянно имаш усещането, че мозъкът ти работи не с половинки и четвъртинки ноти, а с трийсетвторинки, тогава защо не сънувам? Или може би пак си сънувам, но като я няма Ка, аз не запомням какво съм сънувал? Разбира се, че помня сънища, в които я няма краставата жаба и нейната жрица. Тогава?

Виждаш ли, татко, колко се разстройвам и какви неща ми идват наум? Онирическа работа, нали! Няма как да ми отговориш, но дали и ти си сънувал такива пророчески сънища? Е, добрата новина за мене е, че все пак рядко се срещаме с Ка, лошата — че тя май ще ме преследва цял живот. Пък и докато съм в това състояние, никой поне не ме безспокои за нищо. Усещам как всички се стремят да ме отбягват, Светлана също не ме търси. Така сякаш ми е по-добре. Жалко за Линдро! Дано сега сте заедно в райските градини и си лафите като някога в бръснарницата на Цачи. Горе сигурно не дават пиене, но ще минете и без него! Чудя се, дали и бай Пано е при вас?

8 ноември 1981

Вчера беше събота, но въпреки това имаше празнична манифестация послучай революцията. Със Светлана не отидохме. Комсомолските сигурно ще ни мъркат, но все ще измислим някакво оправдание — готвили сме зе празничния концерт, например.

Останахме у Светла и обсъждахме дали да не започнем да разучаваме една соната в ла-минор за чело и пиано от Бетовен. После слушахме „Фантазии и вариации“ от Антон Райха в изпълнение на триото: Исак Щерн — цигулгка, Жан-Пиер Рампал — флейта и Ростропович — чело. Изумителни музиканти! Как ми се иска, татко, един ден и аз да стигна това ниво. В интерес на истината всички ми го предричат. Дай Боже, само да не ми мине котка път! А Светлана направо вярва, че съм голям музикант и вече не скрива любовто си към мене. За съжаление, аз не мога да й отговоря със същото и внимавам. Внимавам първо да не я обидя и второ — подозирам, че тя има по-серииозни намерения. Мисля си, че ще иска да ме обвърже, веднага щом станем по-интимни. Както се казва време ни е, но аз все си представям, че ще се оженя за друг тип жена. Като кака Мими, например. Тя също свиреше на пиано, но не успя, горката! Знаеш ли, татко, че първо нея сънувах с Ка, но по-добре да не те занимавам пак с моите видения.

Ако разсъждавам прагматично, обаче, Светлана е изгодна партия. Юра направо иска да ме набие, че се дърпам. Де да бил той на мое място! Андро пък е по-скептичен. „Московчанките, казва, си остават московчанки. Винаги могат да ти духнат под опашката, ако ще да си самият Бокерини.“ И е прав. Светлана е от такова потекло, че един гол талант няма да й е достатъчен.

А определено ми липсва секс. Понякога ми идва да я сграбча и често сериозно се замислям да го сторя, но, както казваше ти, страх лозе пази. Вие горе такива работи не правите, нали? Сега разбирам защо тук, на земята, хората само за секс мислят.

Скъпи татко, дай ми някакъв знак дали да се обвържа със Светлана!

30 декември 1981

Участвахме с Андро в празничен новогодишен концерт за колектива на комбинат „Сърп и чук“. Това е един огромен металургичен гигант в Моска, където работят над десет хиляди души. Партийното и профсъюзното ръководство им организира и такива забавления. Свирехме Бокерини, разбира се! Бяхме в квинтет заедно с Андро. Татко, за твое сведение, Бокерини пръв въвежда второ виолончело в квартета и така се ражда квинтетът с неговия прословут разговорен стил.

В залата повечето работници дремеха, но поне не вдигаха шум и не ръкопляскаха между частите. После шефът на комбината ни прие — на кафе и, то се знае, водка! Разказваше ни за живота на предприятието и по едно време каза, че всяка сутрин му дават сводка колко души не са се явили на работа, тъй като са пияни. Цифрата варирала средно между 300 и 500, а отделно на портала връщали още толкова, за да не ставали трудови злополуки. Представяш ли си как се пие тук? Линдро щяха да го имат за пионерче!

18 април 1982

Вчера се навършиха осем години от смъртта ти. Кога минаха толкова години, отче мой? Пак беше събота и аз тайно отидох на църква със Светлана. Тя знае една скътана черквичка, недалеч от „Малий театър“, където не правят проблем, че влизаме. Твърде е невздрачна и може би затова.

Запалихме свещички и се помолихме. Светла ти памет, бащице мой! Татко, знаеш ли, Светлана ме научи да ходя на църква и как да се държа вътре. В България, известно ти е, също забраняват и не са се променили за изтеклото време. Тук, обаче, поради тежкия застой, вече не придирят толкова много. Освен това руснаците са много набожни и не са като нас страхливи. Както и да е, да е светла паметта ти и дано с Линдро и бай Симчо си прекарвате добре! Все ми се ще да те питам, дали си се срещал с Борисчо? Той най-много ми викаше Жаба, но беше добро момче и непременно трябва да е при тебе.

А в църквицата се случи малко чудо. След като запалихме свещичките и се прекръстихме, двамата със Светлана застанахме встрани да не бием много на очи. И ето че към нас се приближава някакъв убог старец. Помислихме си, че е просяк, но когато той застана пред нас и се вгледа с безумните си очи, направо не повярвах. Приликата между него и Варлаам Пипи-цър бе изумителна. „Бог да ви поживи!“, изрече тихо той. После се взря в мен и ме загледа толкова дълго и проницателно, че чак започнах да се стъписвам. Почувствах се неудобно. Защо ме гледаше така този двойник на Варлаам и как бе възможна подобна прилика? После го чух да казва: „Тежко бреме носиш, млади човече, но Господ ти е дал достатъчно! Дълго ще живееш, ала сам ще си останеш. На истинската ти любов кръв лежи.“ И докато се опомня, този човек ни отмина и изчезна, сякаш не беше се появявал.

Никога не съм се чувствал по-съкрушен. Когато се освестих, аз се досетих, че бях те помоли да ми подскажеш какво да правя със Светлана. Това ли беше твоя знак, отче мой? Добре, няма да предприемам нищо със Светла, но нима ще си остана сам цял живот? Че нося бремето на своите сънища, това е вярно, но каква е тая кръв, която лежи на любовта ми?

Светлана разбра състоянието ми и бързо ме изведе навън. Свежият априлски въздух ме ободри, но в душата ми остана горчилката от предсказанието на този руски Варлаам. Какво за Бога, отче мой, ме очаква оттук насетне?

11 ноември 1982

Вчера почина Брежнев, а днес цял ден давахме почетен караул пред портрета му. Страната е във всесъюзен траур, но и в трепетно очакване кой ще е следващият генерален секретар. Сигурно и в България ще обявят национален траур. Бащицата е мъртъв! Имам чувството, че с Брежнев си отива цяла епоха. Кой знае какво ще стане сега? Дали нещо ще се промени или ще става още по-лошо? Сега очаянието, апатията и неведението са по-осезаеми от ноемврийския студ.

А аз свиря и уча като луд, тъй като догодина завършвам. В началото на месеца от Виена идва да ни прослушва професор Хайнрих Вайнрайх. Има вероятност мен и Андрий да ни вземат в Австрия за едногодишна специализация след висшето. Няма да бъде лесно, но Вадим Хаимов е убеден, че трябва да вървим нагоре. Челисти се търсят много и особено по-талантливите като нас с Андро. Така ни каза дядя Вадим. Май не съм ти писал, но да знаеш, че моят преподавател е изумителен човек. Нищо нямаше да бъда, ако не беше той. Обичам го като баща. Колко много ми липсваш, скъпи татко!

8 януари 1983

Днес навършвам двадесет и пет години, а изобщо не се радвам. Със Светлана стана малка драма, по-скоро разрив. Опитах се да кажа, на майка й, че не съм за нея, но сбърках. Трябваше малко да изчакам, а не точно в навечерието на тяхната Коледа да отрежа така дъщеря й. Ядосах се най-много, че Светла не ме беше предупредила какво ми готвят.

Бяха ме поканили на гости за Бъдни вечер. В нейното семейство коледните и великденските дни винаги са се празнували, напук на властта. Всичко вървеше добре — подреждахме масата, смеехме се. Родителите й ни се радваха. Седнахме и от дума на дума те започнаха да ме разпитват за България, за семейството ми, за плановене ми като завърша. Усещах, че нещо не е наред. Погледнах Светлана, а тя се усмихваше, сякаш нищо не се беше случило. Какво пък, казах си, хората са любопитни. Досега не сме разговаряли много-много, макар често да сме се засичали.

Опитах се да отклоня разговора в друга посока — колко добре работи Светлана, каква отлична студентка е и точно тук майка й Наталия вметна: „Какво чудесен семеен дует можете да бъдете!“ Настъпи неловко мълчание. Усещах, че всички гледат към мен в очакване да се съглася и просто да предложа на Светлана да се оженим. Почувствах се ужасно. Какво очакваха те? И тогава с най-възможния си възпитан тон казах: „Аз никога няма да имам семейство.“

Всички ме зяпнаха, сякаш бях изрекъл най-голямото богохулство. „Но как така без семейство?“, не издържа Наталия и продължи с лека ирония. „Монах ли ще ставате?“ Обясних, че съм се венчал за музиката, че още съм млад, дори си позволих да кажа, че така ми е предречено, че Светла знае. Тук очите и на двамата й родители се насочиха към нея. Дъщеря им кимна и им разказа историята с убогия в църквицата. Гадното бе, че Светла се опита да се оправдае. Не била приела насериозно думите на просяка. „Но как!“, сега вече аз не издържах. „Това беше чисто знамение!“

Вечерята приключи, Коледата отиде по дяволите. Не знам какво са очаквали тези хора от мене и какво им беше наговорила Светлана, но конфузът беше голям. Та нима тя е очаквала да се съглася да се оженим без дори да съм я докоснал, само защото сме добри приятели? Сигурно си е правела сметки, че рано или късно аз ще се съглася…

Да ти призная, татко, изведнъж я намразих! Можеше да ме попита предварително, можеше поне да направи опит да ме прегърне любовно там, във влака, на връщане от Загорск. А тя — знак от съдбата! Ти как би постъпил на мое място?

Споделих всичко с Юра и Андро и те ме подкрепиха. „Вероятно си е мислела, че си длъжен да й поискаш ръката!“, каза Андро. И така да беше, не проумявах за какво. И още, как можеше да каже, че не приема насериозно думите на убогия!

Това е положението, отче мой! Не сбърках, нали? Сега за малкото време, което ми остава, ще се отдам изцяло на подготовката за държавните изпити. Пожелай ми успех.

Виена

14 октомври 1983

Какъв град, отче мой! Влюбих се в него от пръв поглед. И знам защо — заради Дунава! Не че в Москва нямаше река, но Дунава, Дунава си е друга работа. А и Виена, някак, веднага ми легна на сърцето. Сигурно защото това е най-музикалният град в света, сякаш Москва не е! Знам ли? Има нещо непринудено и много женствено във Виена, което те грабва още от самото начало.

Пак е октомври (явно през този месец ми е съдено да започвам нещо ново) пак е студено и мрачно, но липсва онова усещане за космичност, което изпитах в Москва. Сякаш съм си в Олм, колкото и парадоксално да звучи. Разликата в мащабите, в изобилието, в реда, чистотата и блясъка е смазваща за човек като мене, живял само при социализма, но въпреки това близостта на този град до сърцето ми е поразителна. Може и да звучи смешно, но имам чувството, че съм живял в него.

Напуснах Москва, обаче, с много мъка и тъга. Четири години от живота ми, може би най-важните, преминаха в този град. Тук израснах като музикант — между другото взех блестящо всички изпити, — тук осъзнах колко достоен и силен може да бъде човек, въпреки условията, в които живее; тук разбрах, че щастието е нещо, което „ще стане“, а съдбата ти е това, което „се сбъдва“ в мига, докато градиш кули за бъдещето. Москва, татко, е велик град и аз съм благодарен на Господ, че учих там! А Андрий, горкия, не го пуснаха във Виена, но той е достатъчно талантлив, за да си намери подобаващото място. Юра веднага го върнаха в Красноярск, в тамошния симфоничен оркестър, който имал крещяща нужда от виолисти.

Във Виена ме настаниха на квартира, в една стара шестетажна сграда, недалеч от „Щтаатсопера“. Какъв късмет! Парите за издръжката са от някаква фондация, но аз много-много не се интересувам, пък и съм достатъчно скромен в разходите си. Не пуша, не пия (това много допада на всички тука) и не харча за някакви свои приумици. Аз, татко, освен упорит съм и твърде невзискателен към дрехи и удоволствия човек. Понякога се питам, какво най-много обичам да правя и първото нещо, което ми идва на ума е — да свиря. Сега ще ти призная нещо, което, ако беше жив, нямаше да посмея. Много обичам и да се любя. Дали защото започнах сравнително рано или просто такава ми е природата, но… Ти такъв ли си бил? Имам чувството, че не си бил светец. Откакто мама ме отряза, когато се поинтересувах, дали си й изневерявал, вече не смея да я питам подобни неща. Сигурно сега мисля така, тъй като дълго време не съм бил с жена. Едва ли във Виена, обаче, лесно ще си намеря такава! Обикновено мене ме намират, така че ще чакам.

Квартирата е малка, но уютна. Абе, направо си е палат в сравнение с московските общежития. Хазяйката е една възрастна лелка, горе-долу колкото баба ми. Тя, между другото, е много зле, напълно е изкукала и едва ли ще изкара годината. През лятото я видях за последно, но да не ти развалям настроението с нейните склерозирали приказки. Знам, че ти никога не си я обичал, просто ти го споменавам, за да не се учудиш, като я видиш след някой друг месец. Ала едва ли при вас отмервате времето и въобще нашите представи за небесата са много смешни и наивни по човешки, нали?

Животът ми се очертава да бъде доста еднообразен: свирене, свирене и пак свирене. Ще взимам и уроци по немски, но при нас музикантите, знаеш, езикът е на второ място. В Москва на заминаване ме предупредиха, че тука ще си умра от скука. Дано не е така, но на кой му пука! Дошъл съм да се усъвършенствам, а не да си живея живота. Въпреки всичко Светлана ме изпрати на гарата — съвсем като във руски филм, но не се разплака. Подари ми едно мече за спомен. Нали съм Михаил, пък тук мечокът Миша е запазена марка, нещо като нашия Ежко Бежко. Оставих играчката в София, при мама. Тя знае всичко за Светлана и може би съжалява, че не съм я взел за жена. Сигурно е заради силното й желание вече да си има снаха и внуци. Не искам да й кажа, че това едва ли някога ще стане, за да не я разочаровам.

27 декември 1983

Скъпи татко, свободата е сладко нещо. Не можеш да си представиш как празнуват Коледните празници във Виена! Толкова много светлина, усмивки и красота не бях виждал през целия си живот. Дунава блестеше като златен от осветлението на хилядите лампи по двата му бряга. Направо се чувствах като във приказен сън, ала не от тия с Ка, които аз сънувам. Не смея да ти кажа, но отдавна не съм я виждал — още от съня ми с Линдро. Мълча и се моля да не се появява повече. Тайно се надявам, че в град като Виена Ка няма да посмее да дойде. Глупости говоря! Сигурно се е загнездила някъде в мозъка ми и само чака удобен момент. Да пази Господ!

Забравих да ти кажа — видях къщата, в която е живял Фройд. И в нея няма да вляза, така както за четири години не влязох в мавзолея на Ленин. Достатъчно ми е, че съм виждал мумията на Димитров. Беше ужасно, но ни заведоха насила, още докато учех в Олм. Ти си беше жив. Сега, знаеш, по-скоро презирам смъртта, отколкото да се плаша от нея. И да се плаша, и да се не плаша, тя все някога ще дойде. А пък Фройд е бил класически пример на страдащ от танатофобия11, но явно не е имало него кой да лекува. Сигурно светотатствам, но не обичам да се покланям на кумири, фетиши и мумии. Аз деля света на две — на музиканти и на всички останали. Може и да звучи цинично, и да не съм прав, но така мисля.

Сега да ти се похваля. Ще ходя на новогодишния концерт с моя професор. Той ми е взел билет. Е, това вече е късмет! За виенчани няма по-голямо събитие от този концерт. Ще го предават пряко и по телевизията в България. Мама е на седмото небе. Това й е като компенсация, че за пръв път няма да съм с нея на Нова година. Тя едва ли ще празнува като хората, тъй като е в Олм, за да гледа лудата ми баба. Съчувствам й, защото си нямаш на представа в какво се е превърнала някогашната ти тъща. Знам, млъквам веднага!

Ще ти пиша какви са впечатленията ми от концерта, но още от сега мога да ти кажа — предчувствам, че ще са прекрасни!

11 януари 1984

Скъпи отче, защо така? Винаги около рождения ми ден се случва нещо извънредно. Не бих казал, че е лошо, но не е в реда на нещата. Първо, на концерта се запознах с някаква изключително изискана и, явно, богата дама, приятелка на професор Вайнрайх, която пък, като разбра, че съм българин, ме представи на един човек, потомък на Пишурката. Сигурно си чувал за този наш сънародник от епохата на Възраждането, осмян от Ботев и починал във Виена? Както и да е, разменихме си няколко думи; той не знаеше български, пък моят немски е, меко казано, слаб. Споменахме Дунава, който свързва прелестна Виена и невзрачния Олм, и толкоз.

Второ, пак сънувах! Но да карам поред или по-добре да почна отзад напред. Да, така ще направя, тъй като мисля, че дамата провокира съня ми.

Сега, внимавай! Пътувам по Дунава с кораб, който е същият като онзи, дето се прибрахме с него от Русе през лятото на 1966 година. Помня добре, тъй като тогава имаше световно първенство по футбол и всички хора бяха се натъпкали в големия салон на втора класа, за да гледат мачовете. Беше подтискащо, задушно и вонеше на човешка нечистотия и пот! В съня ми, обаче, корабът бе чист и направо блестеше от белота. Нямаше хора, а аз стоях на горната палуба и гледах към брега. Водата бе гладка като стъкло и трудно можеше да се разбере, че плуваме срещу течението. Изведнъж на два-три метра от борда, изплува огромната крастава жаба с изпъкналите очи и се понесе редом с кораба. Преди това, обаче, тя бавно обърна глава и благо ми се усмихна. От толкова сънуване на тая жаба, нито веднъж не съм видял да е намръщена. Дори когато промуши Борисчо с фунийката, дори и тогава тя нямаше злобно лице. Загледан в порещата водата царкиня, аз не усетих кога до мене се бе приближила Ка. Чак когато ме потупа по рамото, чак тогава аз се обърнах и едва не извиках от уплаха. Сега успях да различа ясно чертите на лицето на Ка — същите като на дамата от „Щаатсопера“. Тя помаха на жабата до нас, усмихна й се и след малко видяхме огромното й зелено тяло да се потапя във водата. Дунава отново стана гладък като стъкло. Събудих се.

Какво можех да си помисля? В този сън нямаше нищо извънредно, освен че Ка се бе преобразила на, все пак, позната жена. Ако Светлана ми се беше явила, без да я бях виждал преди, то тази дама вече я бях срещнал в антракта на концерта. Застрашава ли ме нещо, мене или нея? По всичко сънувано — изглежда не; дори краставата жаба ми се усмихваше спокойно. Какво тогава ме чака, отче мой?

Онова, което най-много ме порази у тази жена още при първата ни среща, бе нейната възбуждаща сдържаност, която се бе засилила в усещането ми от съня. Писах ти, че скоро не съм бил с жена и може би това е основната причина. Все пак, излъчването на графинята бе осезаемо предизвикателно и просто те караше да я пожелаеш. Да, Екатерина фон Леебен, бе графиня, съпруга на влиятелен виенски богаташ. Оказа се, че тя е от руски произход, което много ми помогна по-нататък. Беше към четиридесетте, но за женската възраст няма критерий, нали?

Там, в операта, от неопитност и смущение аз не можах да оценя, всъщност, колко красива бе тя. (Богатите не си избират грозни жени, освен по принуда.) Зад изумително правилините черти на смуглото й лице, зад пъстрите й проницателни очи, зад гъстата й чуплива и дълга кестенява коса се криеше невероятно много женственост, съчетана с някаква сладка упадъчност от времето на бел епок. Екатерина сякаш бе излязла от филм на Лукино Висконти. Досега не бях срещал такава жена. А когато заговори на руски, аз вече се разтреперих от желание. Но, боже, татко, смеех ли да си помисля дори, че е възможно някога да я обладая!

Ти вероятно ще си кажеш, че всяка жена е родена, за да бъде обладавана и ще бъдеш прав, но кой съм аз, че да имам подобни претенции към Екатерина фон Леебен? Мисля си, че колкото и динамичен да става животът, колкото и претоварен от население и вредни емисии да бъде светът, неговото обаяние ще се запази именно в изтънченото ни отношение към изящното у жените. Иначе любовта е като призрак — а кой е виждал жив призрак наяве! Съзнавам, че звуча като латентен хомосексуалист (във Виена не може без Фройд), но поне не претендирам да съм мерило. Защото, тако, аз се влюбих в тази жена, не толкова в лицето и тялото й, които са съвършени, а в излъчването, което струеше от всяка мимика и жест на Екатерина фон Леебен. Помня подобно усещане в детството си, когато се плашех само от вида на убийцата Гергина. Винаги когато тя ме пощипваше и уж гальовно искаше да си отреже от гърдичките ми, за да си направи кюфтенца, тогава аз не се плашех от самата нея — тя бе дори хубава, като се замисля, а от излъчването, което струеше от пръстите и говора й. Помниш ли само как произнасяше звука „р“? И сега ме побиват тръпки!

Ала това, татко, са си мои усещания, които, за жалост, никога не можах да споделя приживе с тебе. Прощавай, ако съм ти дотегнал, но за жена като Екатерина не може да се мълчи. А концертът? Той просто надмина очакванията ми.

26 януари 1984

Бързам да ти пиша какво се случи в дома на граф фон Леебен. Ще ти спестя обстановката, богатията и прочие — все пак бяхме в дом на аристократ, ще се задоволиш само с един детайл, който ме порази, още на влизане. Екатерина взимаше от голяма порцеланова чиния първокласна шунка и я даваше на два петнисти дога, които се изчакваха и внимателно взимаха парчетата от нежната й ръка. Татко, представяш ли си — шунка! В Олм като дете ни караха колбас само в сряда, в София, като столица по се намираше, да не говорим за опашките в Москва, а тук тази жена хранеше кучетата си с деликатес, който за двадесет и шестте си години съм ял десетина-петнадесет пъти!

Преглътнах възпитано при вида на провисналите кучешки лиги и зачакахме с професор Вайнрайх да ни обърнат внимание. Каква беше изненадата на Екатерина, че ни вижда, Боже! Отпрати кучетата и се ръкува с нас, естествено като се извиняваше, че ги е пипала. Убеден бях, че изобщо не й пукаше за нас, по-скоро ни даваше да разберем, че ни е спестила удоволствието да й целунем ръка.

Забравих, татко, да ти изтъкна, че бяхме поканени не за друго, а за да ме прослуша графинята как свиря и да прецени дали да ми даде протекциите си за бъдещата ми кариера. Самата тя имала слабост към виолончелото — като момиче свирела на него. Отче мой, едва ли съзнаваш колко съдбовен бе за мен този януарски ден! Донякъде и аз не мога да преценя, че това е така, още повече че графинята не беше крайна във възхищението си от моето свирене. Усетих, че ме хареса, а и аз не сбърках. Имах чувството, че попаднах в един от сънищата си, когато свирех на краставата царкиня и Ка, за да спася с музика кака Мими. Тогава, за жалост, сбърках и моята детска любов се превърна в жабка. Е, кака Мими все още е жива и здрава, а аз продължавам да се развивам.

Свирих откъси от „Концерт за чело и струни“ от К.Ф.Е. Бах. Така ме посъветва моят професор. Когато свърших, графинята изръкопляска, дойде до мене и ми каза на руски: „Явно в Москва все още обучават добре.“ После пихме чай и тя ме заразпитва за родителите ми. Като разбра, че си покойник, изрази искрено съжаление и се натъжи. На един руснак отношението към живота и смъртта е далеч по-метафизично от това на другите европейци, какво остава за една рускиня! Накрая Екатерина фон Леебен полюбопитства как прекарвам свободното си време. Отговорих й че и тогава свиря, а тя се измя дяволито и ми отвърна: „Истинският артист трябва понякога да си позволява това-онова!“

Не мога да ти опиша, татко, колко много желая тази Екатерина! Искам докрая на живота си Ка да ми се явява само с нейния образ. Като съзнавам несъстоятелността на страстта ми, аз разбирам, че единствено виолонелото ми остава. За мен то вече не е средство, а съдба.

Разделихме се с графинята. Този път й целунахме ръка. На излизане от имението професор Вайнрайх ме потупа по рамото, от което разбрах, че аудиенцията е минала отлично.

8 април 1984

Познай къде бях вчера? Да, татко, на вечеря с графиня Екатерина! Покани ме (само мене!) в ресторанта на операта, който наистина е шик и е едно от най-скъпите заведения във Виена. Въобще в този град усещането за изтънченото величие на австро-унгарската империя се е запазило точно на такива места като това заведение. Разбира се, че тук не влиза кой да е. Професорът ме подготви — просто ми накупи скъпи дрехи и обувки. Как ще му се отплатя — не знам! „Като започнеш да изнасяш самостоятелни концерти, аз ще бъда достатъчно възнаграден.“ Така ми каза той наред с другите напътствия и най-важното от тях — да не говоря много-много. Бе убеден, обаче, че ще се представя подобаващо.

След като разбра, че съм пълен невежа в ястията, пък и немският ми не беше дотам добър, за да разбера всичко, написано в менюто, Екатерина ми предложи да се оставя на нейния избор. Говорехме си само на руски.

Отче мой, знаеш ли как се чувствах в началото? Стоях като дърво и през цялото време поглеждах скришом към подмишниците си, за да видя дали не е избила потта ми през костюма. Слава на Господ — не беше! Но графинята сама ми помогна. Дали заради езика, който, все пак, ми бе станал като втори роден, дали заради нейната нарастваща непринуденост, дали заради шампанското, което внимателно, според напътствията на професора, пиех, но аз се успокоих и вече можех да осъзнавам какво ме питат и да отговарям адекватно. За всяко нещо има първи път, но тази вечер аз разбрах, че винаги ще ми е истински приятно да съм на такива места и с такива жени.

Знаеш ли, татко, кое прави изпълнението на едно музикално произведение добро. Разбира се, първо трябва вярно и точно да си го научил и да не бъркаш, но съвършенството се постига, когато изпълниш предписанията на композитора под петолинията. С други думи, ако влезнеш в неговата кожа и се опиташ максимално да усетиш как той се е чувствал, когато е писал своето произведение, и вникнеш в бележките му така, сякаш са твои, тогава имаш шанс. На Бокерини любимите бележки са: soave — „меко“ и dolcissimo — „много сладко, сладинко“. Разбираш ли ме какво искам да ти споделя? Животът на всеки от нас е като едно музикално произведение и ако не се научиш да го изпълняваш добре с неговите предписания, той няма да бъде изискан, а тромав, без ритъм, без изящество и без сладост. Музиката е най-голямото постижение на европейската цивилизация, тя е създадена да възторгва душите ни. Нали Шекспир беше казал, че животът ни е сцена, а музиката — храна на любовта. Какво повече?

Позволих си да ти пиша тия мои разсъждения, тъй като след вечерята с Екатерина все по-често се улавям, че мисля по този начин, без, разбира се, да спирам да я желая — напротив. Невероятни усилия ми коства да се въздържам. Признавам си — понякога не успявам. Сигурно и ти си се чувствал така.

Започнахме разговора ни с матушка Рус, с това как болшевиките съсипали едно велико царство, със скоропостижно отиващите си генерални секретари (наследникът на Брежнев — Андропов — се бе споминал през февруари, а пък неговият приемник, Черненко, едва ли щеше да изкара и година), но бързо сменихме темата. Самата Екатерина не е раждана в Русия, а в Париж, но след като се наситила на носталгията на баща си, тя тръгнала да си търси късмета и го намерила във Виена. Не й казах, че с нейната външност е могла да го намери навсякъде по света. Представям си я каква е била на моята възраст. Не че сега не е хубава. Божичко, татко, та аз досега не съм виждал по-красива жена от нея! Не, не съм влюбен, просто се опитвам да бъда обективен.

„А ти, Миша, какво смяташ да правиш, като се върнеш в България?“, попита ме тя. „Ще свиря. Сигурно ще ме разпределят в някой оркестър.“ „И няма да правиш кариера на солист?“ Отговорих й, че много бих искал, но че нещата не зависят само от мене. Тя ме контрира и ми отвърна, че от никой друг не зависят и ме попита дали съм участвал в някакви конкурси. „Да, още като ученик, а после и като студент.“ Неудобно ми бе да й кажа, че съм ги спечелил. „Имам предвид по-престижни, международни конкурси.“ Кимнах отрицателно. Как да й обясня, че не беше лесно за българин. Фактът, че ме приеха да следвам в Москва бе сам по себе си връх. Да не говоря за специализацията във Виена. „А трябва!“, заключи Екатерина. „Но ще помислим по въпроса.“ После ме попита ще успея ли да се подготвя за края на май с нещо по-така — имаше предвид трудно и представително произведение, като за познавачи. Остават по-малко от два месеца, помислих си, но съзнавах, че не биваше да отказвам — така ме посъветва и професорът. „Ще опитм!“, казах аз с досатъчно категоричен, но не и самонадеян тон. „Какво ще кажеш да участваш с Бах?“ Бах! Постарах се да запазя самообладание. Бях чувал, че той има шест сонати за чело без акомпанимент, но не беше ли още рано за мене да се захващам с Бах? Не й споделих съмненията си, а само казах, че ще се консултирам с професор Вайнрайх. Нищо повече не я попитах, нито дори какъв и къде ще бъде този конкурс.

Татко мой, ето как се завъртя колелото на съдбата! Сега разучавам като луд соната № 3 от бащата на яйцето — Бах. Професорът избра тази като сравнително по-лесна, а после ми даде запис на Ростропович, за да съм видел как се свири. Много е лесно да гледаш, да слушаш и да четеш онова, което са сътворили другите, казах си, защото усещах какво ме чака. Бъди с мене, отче мой!

21 май 1984

Конкурсът е в другия понеделник в Будапеща. Остава само седмица! Ще пътуваме с професора в събота. И той ще дойде, то се знае. За Екатерина не разбрах и не искам да мисля. Дано не се появи, макар тя да е главната виновница. Не желая да присъства на евентуалния ми провал. Естествено, татко, аз не мисля да се изложа — напротив, но чувството преди важен концерт е неуписуемо. Преди няколко дни получих по пощата кутия шоколадови бонбони „Моцарт“ — от най-скъпите. Изпращаше ми я графинята. Имаше и малка картичка, надписана с красив почерк на руски: „Който го е страх от сцената, цял живот стои зад кулисите!“

Какво, подиграваше ли ми се тази жена или ме предизвикваше? Щях да дам най-доброто от себе си, без да се страхувам. Все пак не излизам за пръв път на сцена. Приложих собствената си теория и когато най-после изсвирих цялата соната пред професора, и го попитах какво мисли, той ми отговори: „Шансовете ти са добри. Вложи още малко от безбрежността на Бах!“ Разбрах какво искаше да ми каже. До петък ще продължавам да репетирам, без да мисля за наградата, а като се опитвам да взема поне малко от лудостта на Бах. Няма да спя, за да съм с превъзбудено съзнание и да остана погъллнат изцяло от произведението. После ще се отпусна два дни преди самия концерт и каквото сабя покаже. Вярваш ми, че ще успея, нали!

24 май 1984

Защо, отче мой, господ ме наказва така? Пак сънувах Ка и то точно преди концерта. И отново Олм, и отново ти и Гина! Докога, по дяволите, ще ме преследва този град и тази жена? Дори не ми се разказва вече какво сънувах. Какво съм сторил, че не ме оставя миналото ми на мира? Започвам да си мисля, че плащам някакви чужди грехове или просто трябва да бъда наказан по особен начин за таланта, който имам. Нищо не идва даром на тоя свят!

Кажи ми, татко, имало ли е нещо между вас с Гергина Божинова? Какво правеше пак в нейните обятия? Да, така те видях в съня си. Отново бяхте в онова мрачно мазе и ти пак я обладаваше до стената. Писъците и стоновете й бяха толкова зловещи, че избягах от страх още насън, но вместо да се събудя, попаднах в обятията й, а тя ми се изкоколи, сякаш щеше да ме яде, и изрече: „Радвам се, радвам се…“ Това нейно „р“ още вибрира в мозъка ми. После изведнъж Гергина се превърна в графиня Екатерина и продължи на руски с любезен и изкусителен глас без да фреска: „…Радвам се да те видя!“ И двете жени бяха в изваяното тяло на Ка, чиято кожа си оставаше неизменно зелена, само че Екатерина изглеждаше някак по-бледа и уморена. Пак беше хубава, ала по-безплътна и сякаш прозрачна. В следващия миг вече се прегръщахме страстно и голи в някакво огромно легло. И тъкмо започнахме да се любим, когато видях великанската жаба да ни гледа с изпъкналите си очи от ъгъла на стаята. Събудих се.

Не, баща ми, не е честно! Ако ти си чукал Гина — вече съм убеден, тъй като два пъти те сънувам — и никой не е разбрал, защо сега аз трабвя да знам тая твоя тайна, която ти си отнесъл в гроба? И после, изниква трудният въпрос: какъв е бил твоят дял в убийството на куция златар бай Пано — пряк или косвен? Нима заедно с Гергина сте извършили всичко, което тя призна пред съда, но те е укрила, заради любовта й към тебе? Или по-скоро, ти нищо не си знаел, но си бил част от намеренията на убийцата, след като вземе парите на мъжа си. Гина каза на делото, че е искала да избяга на Запад. Нищо не се разбра, обаче, намерила ли е предполагаемото злато на бай Пано?

Ала, по дяволите, защо аз сега, вместо да се концентрирам за конкурса, ще трябва да се терзая за грехове и престъпления, станали преди повече от петнадесет години! Бих ви теглил една майна на всички, но как да го сторя като си ми баща, а аз никога нямах възможността истински да ти засвидетелствам синовната си обич и признателност? Не, татко мой, с тия неща шега не бива. Животът ви може да е бил прост, може да е бил значително по-прост, но последиците от него не са! Как ще живея аз от тук нататък, ако наистина си извършил грях, който най-вероятно е станал и причината за преждевременната ти кончина. Ще се побъркам!

Пък и какво беше това превъплъщение на Гергина в Екатерина? Ако вашите деяния са отдавна погребано минало, на мене тепърва ми предстои да общувам с графинята. Та нали тя ми уреди този конкурс! Нима съня ми е пророчески и аз ще трябва да споделя леглото с нея? Да, но акт нямаше, жабата ми попречи и аз се събудих… Тогава?

Да се надяваме, че всичко е от превъзбуденост преди конкурса и че между мен и Екатерина нищо няма да се случи. (Боже, как го искам!) Най-добре е тя наистина да не дойде в Будапеща. Помогни ми, Господи! Дано утрешното пътуване ме разсее!

3 юни 1984

Здравей, баща ми! Пиша ти от хотел „Хилтън“ в Будапеща, който се намира недалеч от пищната катедрала „Св. Ищван“, на български Стефан. Неделя следобед е, а утре рано се връщам с влака във Виена. Професорът си замина в петък, след като разбра за успеха на своя възпитаник. Да, спечелих първото място и той е извънредно горд с мене. За пръв път станах лауреат, но не мога да разбера дали се радвам. По-скоро се усещам изтощен и някак изпразнен. Е, приятно ми е като си помисля, но… Важното е, че се представих добре, според другите блестящо. Графинята също беше. Остана доволна…

Чудиш се защо правя тази дълга пауза? Ами, защото сънят ми гаден пак се оказа пророчески. Вече категорично мога да ти заявя, че си се любил с Гергина, тъй като и аз бях с Екатерина. Само че… Да, толкова много го желаех, че направо нямаше как да не си проличи. Стана като на кино — неочаквано и без да имаш време да осмислиш какво ти се случва.

Топлите й, привидно майчински, целувки след обявяването на наградата бяха само за прикритие пред множеството на последвалия коктейл. Андрий от Ровно, помниш го нали, също участва в конкурса и взе втора награда. За съжаление, Вадим Хаимов не беше дошъл, за да види какви постижения жънат неговите възпитаници. В суматохата, агонията и неизвестността след смъртта на Андропов, при новия вече наследник на империята, властта постъпила благоразумно и предпочела да не го пусне.

Радостта, че се виждаме с Андро бе голяма. Представих го на Екатерина, но тя сякаш не прояви интерес към него, дори не обели и думичка на руски. Просто ме отведе и аз трябваше да оставя Андро с учуден поглед и празна чаша.

„Нямаш повече работа с някогашни приятели, които не са ти на нивото!“ заяви ми тя. После поговори насаме нещо с професора, грабна ме и, докато се осъзная какво става, вече бяхме в таксито, а след малко се разхождахме в прака на остров Маргит. Бе топло и приятно, а зеленината на дърветата и тихо течащият Дунав наистина ми подействаха отпускащо. Имаше малко хора и то най-вече около детските люлки и пързалки.

„В Будапеща се шегуват, че на този остров е заченат половината град!“, започна тя. Явно искаше да ме разведри и да свали от мене напрежението от церемонията по награждаването и множеството поздравления от напълно непознати хора. Крачех до нея и мълчах. Казах ти, баща ми, бях капнал и страстта все още дремеше в умореното ми тяло.

„Радваш ли се?“, попита графинята. „Разбира се!“, отвърнах аз и не пропуснах да й благодаря. Ако не беше тя и професорът, който ме заведе на концерта и ме запозна с нея, аз нямаше да стигна до конкурса. „Не, всичко е благодарение на тебе, ние просто сме модератори!“ Не я разбрах какво искаше да каже. „Ти носиш божествената дарба да свириш така хубаво! Ние трябва само да я възпитаваме.“ Да я възпитаваме? Сигурно графиня Екатерина възнамеряваше да поеме попечителство върху мен. Хем ми се искаше — малцина получават такъв шанс от живота, хем нещо ме притесняваше.

„Какво имаш предвид?“, попитах. „Всичко на тоя свят се обработва, опитомява и възпитава“, започна тя. „Без да е шлифован, диамантът е просто бучка въглерод! Чувствата и страстта също се възпитават, колкото и необичайно да звучи…“ После графинята изведнъж ме стрелна с пъстрите си очи и попита нещо, което първоначално ме смути, а после бавно започнах да проумявам, че е свързано с тезата й за възпитаването. „Ти бил ли си в леглото с по-възрастни от тебе?“ Дъхът ми спря заедно с краката ми. Дали бе разбрала, че я желая? Сигурно адски ми личи, щом ме пита.

Тръгнах и не бързах с отговора. Тя вече не ме гледаше, просто рееше безразлично поглед някъде към отсрещния бряг, сякаш ме бе попитала дали съм закусвал. Замислих се. Опитах се да прехвърля през ума си с колко и какви момичета съм бил. И какво се оказа, баща ми, знаеш ли? Ами, досега аз съм бил с и съм харесвал само по-големи от мене: кака Мими, в която бях влюбен като дете, Нели, с която за пръв път го направих, Меги, с която усетих каква сладка бездна е любенето, дори Светлана, с която нямахме никакъв телесен допир, а само приятелска привързаност и обич, бе по-голяма с година от мене. Е, имах няколко безразборни чукания със съученички и състудентки, но тях дори не ги броя. Мисля си, обаче, че дори и те бяха от по-горните класове и курсове. Интересно, никога не беше ми минавало през ума. Щях да й го кажа, честността е най-добрата политика, дори и с жените.

„Да, само с по-възрастни съм бил, макар и малко…“ Сега на свой ред спря графиня Екатерина. Погледна ме в очите и дълго, докато не сведох моите, ме проучваше. „Май дори не умееш и да лъжеш!“ Възразих с гримаса, но тя не ми даде да кажа нищо. Сложи показалеца на дясната си ръка върху устните ми и го задържа. Без да мисля, аз го целунах и прошепнах: „Не лъжа!“ „Знам!“, отвърна ми тя и въздъхна дълбоко, сякаш трябваше да направи нещо против волята си. Опита се да свали пръста от устата ми, но аз я хванах за ръката и започнах с вълнение да целувам дланта й. Не можех повече да издържам. Усещах, че пропилявам целия си шанс, че ей сега тя ще ме зашлеви и ще ме скастри с руската си безцеремонност: как смеех да й се отблагодарявам така! Но нищо подобно не се случи. След като ме остави да нацелувам ръката й, тя внимателно я изтегли и с неохота тръгна по алеята. „Не бива, Миша! Не бива!“ Последвах я със сведена глава и туптящо сърце. Дълго вървяхме и мълчахме.

„Извини ме!“, казах след малко. „Развълнуван съм! Толкова много ми се случи накуп.“ „Знам, знам…“, отвърна ми Екатерина, унесена в нещо нейно си и далечно, сякаш бе не само отвъд Дунава, в унгарската Пуста, а там, в безбрежната руска степ, откъдето се бе преселила неопитомената й кръв. „Не бива, не бива!“, повтори още няколко пъти тя, за да ми докаже колко силано е възпитанието в този неприличен свят.

Е, баща ми, сигурно и твоята кръв, с тези славянски черти, които имаш, е била също така невъздържана, сигурно в моите жили тече голяма част от нея, щом като не успях да устоя на съблазанта и страстта, която струеше от всяка клетка на Екатерина. Не съжалявам за постъпката си. Но това, което по-късно се случи, ме кара сега да си мисля, че оня старец от църквата в Сергиево-Троицката лавра е бил прав. Да, баща ми, на любовта ми наистина лежи кръв и тя не е само кръвтта на лудешката възбуда, а и пролятата в миналото кръв, чието проклятие съм длъжен да нося цял живот.

На вечеря в ресторанта на хотела бяхме отново заедно. Мълчахме и се любувахме на гледката, но аз усещах, че искам веднага да се качим горе в стаята и оттам да гледаме светлините на Пеща, които се отразяваха във величестения Дунав. Музиката, обаче, ме бе научила да не бъда припрян. Търпението и постоянството са най-важните качества за един изпълнител, затова се оставих в ръцете на съдбата, но не пропусках нито пауза от хода на живота. Запаметявах всяка негова нота, тъй като усещах, че тази вечер няма да е като другите.

В далечния край на заведението свиреше пиано. Слабичка жена на средна възраст изпълняваше популярни произведения — от Шуман до Нино Рота, които звучаха ненатрапчиво в полупразния салон. Пиехме токайско вино — бе сладникаво като сюжет на оперета и не ми допадна много, но такъв бе изборът на графинята. Впрочем, беше ми все едно — какво разбирах аз от вина! Бях с нея и това бе достатъчно, за да пия и палинка, стига тя да го искаше.

„Миша“, наруши мълчанието Екатерина, „бил ли си влюбен някога?“

Отново ми задаваше неочкаван и неудобен въпрос, свързан пак с интимните ми преживявания. Но защо? Разбрах, още в парка на острова, че отбягва физическия контакт, но непрекъснато насочваше разговора ни натам и ме предизвикваше. Явно знаеше, че я желая и сякаш искаше да изпита първо удоволствие от допира на моите думи до тялото й. Но аз не умеех да говоря, защо постъпваше така?

Не беше лесно да кажа дали съм бил влюбен, но отвърнах напосоки: „Може би като дете, или като ученик… Не знам.“ „Онова е друго, то по-скоро е невинното усещане, че растеш! Говоря за любовта, която може да те накара да убиеш.“

Потръпнах, тъй като, мили татко, веднага се досетих за Гергина. Да, за нея и за съня ми, в който двамата се любите. Дали тя не бе убила остаряващия си съпруг заради любовта си към тебе? Не можеш да ми отговориш, знам, но аз пък нямаше как да се отърва от усещането, че е било точно заради това.

„Не, толкова много любов не ми се е случвала!“, отвърнах.

Графиня Екатерина ме погледна с особени очи. Ако досега приемах желанието си да я обладая като бушуваща страст на млад мъж, дори ако щеш, като някаква проява на вездесъщия едипов комплекс, то сега, в нейния пъстър поглед провидях, че съгласието й да удовлетвори плътската ми потребност прилича повече на една забравена лудост. Тя ми напомни за жената от моето детство, която искаше да си направи кюфтенца от тялото ми. Спомних си, че в съня ми самата Гергина някак изведнъж се преобразява в Екатерина. Стъписах се. „Внушавам си!“, изрекох едва ли не на глас и бързо отклоних поглед към пианистката.

„Щом не можеш да убиеш заради любовта си, значи не обичаш истински!“

Коя го каза това? Господи, татко, защо се случваше така? Та сега аз дори и да не исках, пак щях да виждам в очите на графинята някогашната убийца от Олм, чието деяние втрещи живота на всички ни. Но, знаеш ли, отново се взрях в Екатерина, за да прогоня всякакви внушения, колкото повече гледах графинята, толкова повече осъзнавах, че я желая като никоя жена досега. Дори започнах да си представям как страстно я обладавам на огромното легло в скъпия апартамент, върху скъпите чаршафи в скъпия хотел. Задъхвах се от сласт.

„Какво ти стана, момче?“, изведе ме от фантазиите ми Екатерина.

„Нищо, нищо, спомних си случка от детството…“, смънках аз, но изглежда съм бил много явен в усещанията си, тъй като тя продължи:

„Мисля, че една гореща вана ще ти дойде добре. Да вървим!“

Няма да ти описвам какво се случи после — неудобно ми е. Само ще ти изтъкна, че любенето ни бе изящно, екстатично и до съмване. Водеше ме тя до мига, в който и двамата не пропаднахме в пропастите на парещите ни тела. Заспахме призори, мисля че аз бях пръв.

Събудих се към обед, но графинята вече я нямаше. Претършувах из стаята — никакво следа от нейна вещ. Какво ставаше? Не бяхме ли заедно с нея цяла нощ? Бързо се облякох и проверих багажа си. Бе там — така, както си го бях оставил. Слязох на рецепцията и попитах на руски (и в Унгария, както и у нас, задължително се изучава руски език) дали графиня фон Леебен си е отишла. И, няма да повярваш, татко, момичето любезно ми отговори, че лице с такова име не се е настанявало в хотела. Не можех да повярвам. Описах Екатерина как изглежда — очи, коса, лице… „Съжалявам, не съм била на смяна!“, бе отговорът. Сетих се да посоча, че вероятно бе отседнала в апартамент, но след проверката се оказа, че от десет дни апартаменти не са бил наемани. Реших, че е най-добре да спра повече да питам. Ставаше нещо нелепо, плод вероятно на поредния ми сън.

Прибрах се в стаята си, взех си душ, преоблякох се и излязох навън. Спуснах се бавно по тясната и живописна уличка и след половин час бях вече край Дунава. Седнах на една от пейките и се загледах в течащите води. Неволно осъзнах, че тук те се движат по-бързо, отколкото при нашия град. Няма да повярваш, скъпи татко, но ми се прииска да се смаля толкова много, че да седна на една от плаващите клечки и да се прибера в старата ни къща в Олм, в беседката, където ти щеше да седиш и да пушиш неизменните си Родопи. Доплака ми се.

Нима беше възможно графиня Екатерина фон Леебен да е плод на моята фантазия? Но кой организира идването ни на конкурса в Будапеща, нима не се бях запознал с нея на новогодишния концерт, нима не бях станал лауреат? Жалко, че професорът си беше вече във Виена и нямаше кой да разсее съмненията ми. Че графинята съществуваше, това бе факт, но, най-вероятно, след като сме се разделили с нея в парка на осторв Маргит, аз съм си легнал и съм сънувал всичко последвало. Нямах друго обяснение. Имаше нещо объркано в цялата работа, но аз вече нямах сили да разбера какво. И тогава се сетих. Нали вечерта бяхме в ресторанта. Щях да отида при сервитьора и да го попитам. Все пак, той ще си спомни.

Така и сторих. Намерих го и мъжът отлично си спомни, че съм бил с една дама — да, много изискана и достолепна, позволи си да отбележи. Ето, успокоих се аз, значи не съм полудял. „А накрая, спомняте ли си какво стана?“, нямах търпение. „Нищо особено. Тя плати сметката и двамата излязохте. Мисля, че тръгнахте да се разхождате. Трябва нея да попитате.“ Да, ще го направя непременно, но къде да я търся сега. Качих се за последно в стаята си и легнах. Исках да заспя и да забравя всичко. Затворих очи и се унесох.

Изведнъж на вратата се почука и аз скочих на крака. Казах: „Да!“ и когато вратата се отвори, няма да повярваш, баща ми, но в стаята влезе графиня Екатерина фон Леебен. Ощипах се, за да се уверя, че пак не сънувам. А тя ме попита с тревожен глас: „Добре ли си?“ Погледнах я недоумяващо и тогава тя ми разказа, че снощи в ресторанта ми е прилошало от умора и тя ме извела навън на въздух да се оправя. После ме качила в стаята ми, а аз веднага съм рухнал на леглото. Едва успяла да ме съблече. Притиснила се и затова дошла да ме види.

„Тази награда съвсем я изстрада!“, отбеляза тя. „Е, аз трябва да тръгвам, тъй като колата ме чака. Ще се видим във Виена.“ Целуна ме по челото и излезе.

Скъпи татко, разбра ли сега какво се бе случило. Аз, твоя син, отново съм сънувал, но вече до такава степен съм се отнесъл, че не съм усетил границата между живеенето наяве и живеенето насън. Явно ще трябва да си почина. Всичко ми дойде твърде много. Слава Богу, че Екатерина не е плод на болното ми въображение!

4 юни 1984

Баща ми, пиша ти вече от влака. Сега съм бодър като кукуряк и осъзнавам какво съм постигнал на конкурса. Мисля си, че първото нещо, което ще направя, като се прибера във Виена, е да потърся Екатерина. Трябва да намеря начин да й се извиня, ако съм я поставил в неудобно положение.

Знаеш ли, обаче, какво си мисля? Когато я видях за последно в стаята ми, тя сякаш ми се стори не толкова хубава както преди. Годините й личаха, а лицето й бе по-скоро болнаво, а не аристократично бледо. Може би се лъжа, но като я видя отново, ще преценя. Притеснява ме още и приликата й с Гергина, която не ми излиза от ума, сякаш е някоя пошла мелодия, която се е загнездила в него и те преследва цял ден.

Да, татко, поредният ми сън се сбъдваше, но имах усещането, че това не е краят.

28 август 1984

Последно писмо от Виена. След три дни, в събота рано сутринта, тръгвам за София. Специализацията свърши. Благодарен съм на Бог за развитието на нещата. Ще си ида у дома, изпълнил успешно своята програма. Професор Вайнрах ми каза, че скоро ще тръгна по света на турнета, но аз плахо му отговорих: „Връщам се в България, все пак.“ „Нищо, моето момче! Властта, независимо каква е, обича музикантите. Дано колеги не ти попречат, но ти не си обкиновен изпълнител.“

Замълчах. Аз, драги татко, нямам съзнание какъв музикант съм. Знам само, че мога да свиря до безсъзнание (случката в „Хилтън“ показва, че и без да свиря вече припадам, ха, ха!) и че ако не го правя, ще се разболея. Дори и когато съм болен, пак хващам лъка… Но имам ли характер, за който непрекъснато говореше Вадим Хаимов, за да се изправя пред света? Всеки концерт, независимо на каква сцена си — даже и на тази в завод „Сърп и чук“ — е еднакво отговорен пред музиката, която свириш. Разбира се, че искам да направя солистична кариера! Какво обаче ме чака в родината, аз не знам. Остават ми последни три дни във Виена и искам да се разделя с нея подобаващо, тъй като те може и да са ми последни.

Чудиш се какво стана с Екатерина? Така е и аз виждам присвитите ти от цигарения дим очи, които ме питат, но първо ще ти съобщя, няма как, че баба Милèва се е споминала, докато съм бил в Будапеща. И това се е случило в същата вечер, когато аз съм изпаднал в безсъзнание. За пръв път бях в безсъзнание още като дете и то по нейна вина. Не е ли странно, какво ще кажеш? Мама ми писа. Успяла е да се справи с всичко сама, горката! Решила, обаче, че било неуместно да си идвам за погребението. Бог да я прости, баба! Знам, че се молиш да не дойде при тебе, но! Вярвам, че горе вече не съществуват тъпашките човешки взаимоотношения, които ни разгонват фамилията на земята.

А с графинята нещата се развиха прекрасно. Възпитанието се оказа голяма работа! Отидох й на гости, по-скоро тя ни покани с професора на вечеря десетина дни след Будапеща. Юни бе в разгара си, черешите зрееха, а първите липи тук-там бяха започнали да цъфтят и в неподвижния горещ въздух леко се усещаше неповторимият им божествен мирис. Беше и съпругът й Манфред — същинският граф, който се оказа един гологлав дънгълак с басов глас и сковани маниери, но много сърдечен и умен мъж. Искрено му завидях, най-вече за Екатерина.

Е, в центъра на разговорите се оказах аз — моята награда, как съм се представил и прочие. Екатерина, обаче, не показваше с нищо какво се бе случило между нас. Сякаш не бяхме се и разхождали дори, да не говоря за вечерята. Гледаше ме мило и без всякаква следа от интимност. И тогава, татко, докато се хранехме, аз започнах да я наблюдавам по-внимателно. Сега лицето й наистина ми се видя необичайно повяхнало и бледо, по-скоро болнаво. „Нима Екатерина страда от нещо?“ — мина ми през ума. Щях да издебна удобен момент да останем насаме и да я питам.

Това се случи, когато Манфред покани професора в пушалнята, а ние с Екатерина излязохме на просторната тераса с изглед към парка пред парадния вход. (Можеш да си представиш, баща ми, къде живее един граф и то богат.) Двата дога също дойдоха с нас и легнаха на мраморния под недалеч от графинята. Вътре им бе задушно на момчетата, както гальовно ги наричаше „мама“.

„Е, Миша, дойде време да се разделим!“, започна тя. Отвърнах й, че всяко нещо си има край и че се надявам пак да се видим. После започнах да й се извинявам за Будапеща, но тя ме прекъсна. Даде ми да разбера, че е излишно.

„Аз, миличък, го исках не по-малко от тебе!“ Мълчах и чаках с нетърпевие какво ще каже по-нататък. „Ти си много чаровен и излъчваш толкова страст, че трудно ще ти устояват! Но запомни от мен, че не бива да се раздаваш на дребно. Сексът може да те погуби, ако не възпитаваш нагона си. Знам, че не е лесно, но ти си щастлив — имаш виолончелото.“

Гледах в единия огромен дог, който бе подпрял глава на кръстосаните си предни лапи и дремеше. Слушах внимателно думите на Екатерина и осъзнавах, че тя по-скоро ме съветва като същинска майка.

„Ако бях легнала с тебе — не мисли, че не го желаех, щях да се превърна в поредната невъздържана вакханка. Би ми отивало с оглед на произхода ми, но би предизвикало у теб разочарование, което щеше да профанизира идеала ти за женственост. Още повече, че аз, за жалост, вече съм стара и много болна!“ „Как така?“, не издържах аз.

Графинята тръгна към далечния край на терасата, спящите уж догове веднага я последваха заедно с мене. Навън бе тъмно, само лампите от двете страни на входната алея блестяха и около тях яростно се удряха стотици пеперуди, сякаш искаха да проникнат през глобусите и да се отдадат завинаги на светлината.

„Прости ми за любопитството, но от какво си болна?“

„Не питай! От най-лошото — остават ми още няколко месеца… Обещай ми да се спомняш за мене. И никога няма да спреш да свириш, нали?“

Покойни мой татко, идваше ми да вия от ярост! Това ли означаваше сънят ми? Без да съзнавам, аз сграбчих двете ръце на Екатерина и започнах отново да ги целувам както първия път в парка на остров Маргит. Едва сдържах сълзите си!

„Спри, Миша! Ще разстройш и мен! Нека се държим достойно. На това също трябва да се учиш!“ Послушах я.

След малко влязохме вътре и докрая на гостуването ми аз повече не проговорих.

Ето как се разделихме с графиня Екатерина фон Леебен. Дано, скъпи татко, Бог й даде повече дни и лека смърт, ако изобщо може да има такава!

Одеса

20 април 1985

Каква ирония на съдбата, отче мой! В последното ми писмо до тебе аз ти разказах за раздялата ми с графиня Екатерина, а сега, близо година по-късно, ти пиша от града на нейната велика съименница, импертарица Екатерина, построила този град. Одеса е изумителна и колкото и да е занемарена от социализма, все още можеш да познаеш, че под скъсаните й одежди се крие една красива и изискана дама. Представям си я каква е била на младини!

За жалост, отче мили, моята Екатерина си отиде от този свят! Споминала се е през октомври и никой не е бил на погребението й освен графът. Професорът също не е бил, но Манфред после му обяснил, че такава била волята й. Била казала: „Гениалният Моцарт са го погребали в общ гроб, а аз какво да искам!“ Велика дама! Вечна й памет!

Бързам да ти споделя какво се случи, след като се върнах в България. Първо ме назначиха на щат във Видинската филхармония, чийто диригент тогава бе Андрей Андреев, но там стоях няколко месеца и се прибрах в София, за да се готвя за турне със Софийския симфоничен оркестър. Маршрутът ни бе близък и в братски страни: Букурещ, Кишинев и Одеса. Другите двама солисти бяха цигуларят Людмил Василев и пианистката Марта Стоянова. Трябваше да подготвя „Концерт за чело и оркестър № 1“ от Хайдн, който е сериозно предизвикателство за прохождащ солист като мене. Усещах, че ще се справя и не сбърках. С диригента и мой адаш, Михаил Табаков, много лесно се сработихме. Впрочем той е изумителен талант и темперамент. По-възрастен е от мене с десетина години, но е като Караян. У нас, разбира се, не се ценим много-много, освен ако не пробием навън или оттам някой не ни посочи. Жалко! Мишо е хомосексуалист, ала какво значение има това? Социализмът не търпи подобна полова упадъчност, но на гении като Михаил Табаков трябва да се възхищава.

Е, не знам, обаче, дали социализмът ще се възхищава на другия наш съименник — Михаил Горбачов? Ти не си в течение, но Съветският съюз отново има нов генерален секретар. Предишният почина през март и вече месец партията се оглавява от млад и напорист човек с интелигентно лице и петно на челото. Какви ли не легенди се говорят за това петно. Белязан бил, лошо ни чакало и прочие. Наричат го още „минерален секретар“, тъй като не близвал капка алкохол като мене. По това ми е симпатичен, но какво ще има да се случва с неговия курс на „перестройка“ аз не мога да кажа. Ала тебе какво те интересува това, нали? Споменавам ти го, за да знаеш, все пак, как върви светът, в който аз живея.

Мама е добре, през юни ще стане на петдесет и четири. Купих и от Кишинев чудесен златен пръстен, макар да знам, че няма да го носи. Поне ще се зарадва, милата, като й го дам. В Олм продадохме лозето, остава да се отървем и от къщата, но мама не дава и дума да се изрече. Питам я, кой ще живее в нея. А тя ми казва, че по-скоро би умряла, но не би си продала дома. Вярно, като пукне пролет и тя заминава за Олм. Стои там до късна есен. Не я виня. Усещам, че с годините мама все повече иска да е там, сякаш е с тебе и с младостта си. Аз не бих се върнал никога в Олм, но знае ли човек?

Хайде, утре ще ти пиша как мина концерта ни в Букурещ и какво се случи преди това в Русе. В Одеса ще бъдем до сряда, 24 април — ще имам време.

21 април 1985

Всъщност генералната ни репетиция беше на русенска сцена. Къде другаде, ако не в Русе можеш да прецениш как звучи изпълнението ти. Тук музикалните традиции са сериозни, да не говорим за публиката и какви музиканти работят в града.

И така, напрежението започна да се усеща още от обяд. След като се нахранихме, тримата с Марта и Людмил отидохме да пием кафе в едно заведение, където Марта ни заведе. Тя е русенка и искаше да ни покаже нещо стилно. И наистина, озовахме се в една стара сецесионна къща недалеч от центъра, където се усещаше някогашната изискана атмосфера, напук на суровата социалистическа действителност.

Баща ми, не мога да не ти кажа няколко думи за моите колеги Марта и Людмил. Първо невероятни музиканти са. Людмил е горе-долу колкото мен и ако не се пропие, ще стане световен цигулар. Казвам така, тъй като го виждам, че обича чашката. Но животът си е негов, правото на избор — също. Пред мене крачи нисичкият стар евреин с вдигнат пръст и повтаря: „Характер трябва!“

А Марта, Марта е чудовищна пианистка и е невероятно сладка. Връстничка е на диригента. Татко, като пиша за тези мои колеги, то е защото трябва да знаеш, че ние сме длъжни да се гордеем с тях. Но ти и да ме разбереш, какво от това, нали!

Докато пиехме кафе и си говорехме нервно за какво ли не, аз споменах за някогашната ни съседка от Олм Мария Апостолова, моята кака Мими, чието семейство се бе преместило в Русе.

„Че аз я познавам!“, приятно изненадана каза Марта. „Заедно се готвехме в София за консерваторията, а после често се виждахме в Русе, докато бях корепетитор в операта.“ Много се зарадвах, че двете жени са близки и тъкмо се канех да попитам къде живее Мими, та на връщане да я потърся, Марта продължи: „Скоро не съм я виждала, но чух, че нещо не била добре.“ „Какво й е?“, поинтересувах се. „Ами, май рак. Да не говорим за това!“

Скъпи татко, това ли трябваше да чуя? Защо, по дяволите, попитах? Въпреки всичко сръгах Марта да вървим при Мими. Исках непременно да я видя още сега, нищо че концертът беше след четири-пет часа.

„Остави за после!“, посъветва ме Людмил, но аз не исках и да чуя.

Къщата на Мими и семейството й беше недалеч от операта в една тиха уличка, в която миришеше на черешов цвят. Почти във всеки двор имаше такова дърво и аз веднага се досетих за някогашната череша у нас, в Олм, на която се качвах, за да наблюдавам скришом любимата ми кака Мими. После като на филмова лента мина и сънят ми с краставата жаба и Ка, когато трябваше да спасявам със свирене чезнещото под бял чаршаф красиво момиче. Треперех от вълнение и сега.

Влязохме във влажен коридор и се изкачихме по каменни стълби на втория етаж. Марта звънна на звънеца. На вратата имаше табелка с надпис: „Д-р Кирилов“ Явно съпругът на Мими е лекар.

Отвори ни слабичко момче на десетина години, което гледаше с любопитство, но и с нотка на умора в големите си маслинени очи. Приличаше на Мими. Марта го погали по косата и попита тук ли е майка му. То кимна и отстъпи, за да влезем. Въведе ни в мрачен преходен хол, от който влязохме в първата от трите врати към дясната страна.

Татко мили, и сега усещам че се вълнувам, вече десетина дни след тази ужасна среща. Как устоях да не се разплача, аз си знам! А ти, скъпи мой отче, е трябвало да си спазиш обещанието, което някога си бил дал.

Кака Мими, по-скоро сянката, която бе останала от нея, седеше на старо легло с месингови топки по таблите, подпряна върху възглавници на стената. Едва не извиках, когато я съгледах. Приближихме и тя ни видя. Първо разпозна Марта, а после присви гаснещи очи и дълго ме изучава, докато най-накрая прошепна: „Боже, Мише, колко си пораснал!“ Поздравих я и приседнах на леглото до краката й. „Гледай само как ме сварваш!“, посочи се тя. „Но довечера на концерта ще бъда хубава, ще видиш!“

Нищо не й отвърнах, а просто я хванах за студената й костеливата ръка, която бе станала вече прозрачна.

„Чувам само хубави неща за тебе! Гордеем се и те давам за пример на моя син.“ Погледнах го и му се усмихнах, но момчето остана все так с уморени и тъжни очи.

„Довечера ще те слушаме. Какво ще свириш?“ „Хайдн…“, прошепнах аз. Марта взе инициативата: „Мимче, пък ти, ако си уморена, не идвай! Като се върнем от Одеса, пак ще те посетим и Мишо ще свири специално за тебе.“ „Ще дойда, ще дойда. Нищо ми няма. Малко съм отслабнала… Мартине, направи кафе, моля те!“ „Няма нужда“, каза Марта, „току-що пихме.“ „Тогава донеси по едно коняче да се сгреем! Хайде, върви!“

Момчето я послуша и послушно излезе от стаята.

„Добро дете! Много се грижи за мене“, похвали го Мими. „Разажи ми сега, Мише, ти какво правиш.“

Започнах след напускането ми от Олм и набързо й описах живота си — къде съм учел, кои са били преподавателите ми. „С две думи, само свирех и свирех, остави, ами продължавам!“, опитах се да завърша със шега. Нищо не й казах за връзките ми.

„Имаш ли семейство?“, попита тя. „Ако питаш дали съм женен — не съм. Иначе останахме само с мама. Татко почина отдавна, баба Милèва — миналата година…“ „Знам за Васил, за баба ти — не…“, въздъхна дълбоко и продължи: „Много го обичах!“

Погледнах недоумяващо, но нищо не попитах.

„Едва ли съм обичала друг мъж така. Приличаше ми на Бог, толокав бе хубав! Все едно Джони Холидей живееше до нас. Ала той се хвана с гадната убийца… И какво? Последва я, сега идва и моят ред… Знаеш ли, Мише, поне успях да го целуна там, в запустелия конак. Помниш ли го?“ Кимнах с глава и я оставих да разказва. Разбирах, че дълго е чакала този миг.

„Тогава той ми обеща, че ще ме заведе на лозе. Там щяхме да го направим — и двамата го искахме, но Гергина развали всичко. Не стига че закла мъжа си, ами целият град разбуни. Но никой друг не разбра за нея и Васил, освен аз. Добре, че не го спомена на делото. Ала той се уплаши, не си изпълни обещанието, а след няколко години се поболя и си отиде… Боже, какво говоря! Мише, идвинявай!“ Отвърнах й, че няма нищо и че може спокойно да продължи, но тя изведнъж помръкна и се вгледа в мен. Дълго ме наблюдава, а накрая каза: „Помниш ли как се гушехме, а? Идваше ми да те изям. Толкова те обичах… Сега, като ида при татко ти, ще му кажа, че си станал страхотен мъж.“ „Не говори така!“, взе ми думите от устата Марта, после се обърна към мене: „Давай да вървим, че диригентът ще ни търси!“ Умно се сети. „Довечера, Мими, ще го чуеш какъв ни е гениален! Хайде!“

Наведох се и целунах ръката на Мими. „До довечера!“, казах и бързо излязох от стаята, за да не види сълзите ми. В хола срещнахме сина на Мими с поднос в ръка, върху който бяха трите чашки с коняк. Идваше ми да ги изпия и трите на екс. Вместо мене това свърши Марта.

На концерта, татко, свирех така, сякаш самият Хайдн беше в залата. Мими бе дошла и знаеше, че е за нея. Дори и диригентът ми ръкопляска отсърце. След вечеря ме спря в лобито на хотела и ми каза: „Адаш, давай в тоя дух! Беше превъзходен.“ Да чуеш такива думи от устата на Табаков бе повече от признание.

Баща ми, приеми, че съм свирел и в твоя чест, макар вече да си мисля, че не го заслужаваш. Все пак, прости ми!

22 април 1985

В Букурещ мина идеално. И тримата се представихме великолепно. Тая вечер бе на Марта, а кишиневската бе на Людмил. Просто има си дни, когато свиренето ти върви. Не, че през другото време не се стараеш и не го правиш добре, но, как да ти обясня, душата ти се усеща другояче — като моята в Русе.

Драги татко, аз си мислех, че в България живеем зле, но като видях какво е положението в Букурещ, направо ми се доплака. Такава мизерия и в Русия не бях виждал. То не бяха просяци, то не бяха празни витрини, то не беше мрак и сиромашия. Техният Чаушеску така ги е хвана за гушата, че в сравнение с него нашият бай Тошо12 е песен. А иначе Букурещ е голям град и то с излъчване; не случайно са го наричали малкия Париж. Личи си, че някога тук е кипял бурен и богат живот, ала сега! Навсякъде строят такива мегаломански простотии, че направо ти се свива сърцето като гледаш как съсипват достолепието на един град, с който и нашата история доста е свързана. Но моята работа е да свиря, а не да съдя. Впрочем, наложи ли се да взема позиция, аз не си поплювам. Който ме познава, го е усетил. Моят духовен учител Ростропович ми е дал пример. Застанал е навремето зад Солженицин, без да му пука. Знаел е, че и да го убият, какво? Да не би да са щели му вземат таланта и името, я! Битува мнение, че ние, музикантите, сме опортюнисти, че се прилепваме към всяка власт. Може и така да изглежда, но то е защото за нас по-свято от музиката няма и сме готови да направим всякакви компромиси, само и само да можем още малко да посвирим. Така ми се струва, че стоят нещата. Нека не се отклонявам.

Настаниха ни в „Амбасадор“ — срещу сградата на партийната им централа и срещу народната опера. В хотела — да не ти описвам! А храната, която ни предложиха бе направо сухоежбина. У нас и в най-бедния селски хоремаг ще ти дадат повече. Събрахме всичко в един чувал и го раздадохме на просяците, които веднага ни наобиколиха, щом спряхме на първата крайпътна отбивка към Леушани.

След концерта прегърнах Марта и я целунах от възторг. Свири Шопен така, както само тя можеше. Между другото, този композитор е доста труден за повечето жени изпълнителки — не знам защо? За ужас на музикантите, в ресторанта нямаше какво да се поръча за пиене освен някаква безвкусна бира. Добре че, наред с храната, повечето от тях си носеха я ракийка, я вино. Въобще, баща ми, симфоничният оркестър, и особено българският, води такъв колоритен живот, че ако някой писател седне да го опише, ще избие рибата. Пък който се сети да направи телевизионен сериал за живота на един такъв състав, ще спечели много пари.

Ние с диригента, Марта и Людмил седнахме на една маса. Не разбирай, че като солисти се правим на голямата работа, но в оркестъра йерархията се спазва негласно. Адашът обаче бе доста уморен и бързо се качи в мрачната си стая. След малко го последва и Людмил, така че останахме само двамата с Марта. Пак й казах, че бе блестяща, но след като бързо обсъдихме концерта, и двамата едновременно се сетихме за болната кака Мими.

„Ти наистина ли си я обичал като дете?“, попита ме Марта.

„Да! Не можеш да си представиш колко много!“ Погледнах я в очите и видях, че е изненадана. „Нима не ми вярваш?“

Марта се засмя с чаровната си усмивка и сложи ръка върху моята. „Как да не ти вярвам. Възхищавам ти се!“

Това ми бе достатъчно, за да рухна съвсем. И реших да й разкажа всичко — за сънищата ми, за убийството, за тебе. Сега не ми се вярва, че съм го направил. Аз, който обикновено съм толкова мълчалив, се разприказвах като никога. Вероятно бях потресен от състоянието на Мими, вероятно споменаването ти и нейната любов към теб ме подтикна — не знам, но за половин час се изповядах докрай на Марта. А може и друго да е било. Аз харесвах много моята колежка въпреки разликата в годините ни. (Отново по-възрастна жена — тоя пусти едипов комплекс!) Дали защото тя свири вълшебно на концерта, дали защото търсех повод да се сближим повече или просто си я желаех, но аз не я пощадих и излях цялата си душа пред нея.

Когато свърших, Марта ме гледаше с широко отворени очи. „Изумена съм!“, каза тя. „Имал си необикновена съдба, а пък аз те мислех за някакъв надарен и високомерен глезльо!“ Благодарих й за оценката, но това не правеше положението ми по-леко. Дори ми мина през ума, че ако се сближа прекалено много с Марта, може да я видя заедно с Ка в някой от поредните си сънища. Щях да се уплаша, ако не бях вече притръпнал от онова, което се бе случило досега.

Татко мой, сега си мисля, че с Марта няма да е така, тъй като тя е човек пълен с положителна енергия и не би направила нищо по принуда. Оказа се още, че е и много чувствена жена. Освен чаровна (и то най-вече със сияещата си детинска усмивка) тя е и много емоционална с изключително топло, направо горещо, тяло. Отдавна не бях прегръщал толкова огнена плът. Да, направихме го. Беше неочаквано и за двама ни и може би затова толкова сладко.

На етажа пред хотелските ни стаи ние се спогледахме за миг, Марта просто попита: „При мен или при теб?“ Свих рамене, а тя се усмихна невинно и отстъпи да вляза в стаята й. Бе шеметно любене — неангажиращо и за истинско удоволствие. Три от вечерите в Букурещ и една в Кишинев бях в леглото й, но бързо се наситихме един на друг. Иначе всеки спеше в стаята си. Колегите ни нищо не заподозряха, но и така да е — при нас се случват подобни неща по трунета; мисля си, че не само при нас.

На втората вечер в Кишинев обаче Марта прояви неочаквана ревност, а пък аз не можах да й се начудя защо. Уж се чукахме без всякакви обвързвания, просто за спорт, а то! Започвам да разбирам, че жените не мислят като нас. Те не желаят да ни простят флиртуването с други, което иначе приемат за себе си като нещо естествено. Дори съм склонен да мисля, че смятат собствената си изневяра за нормална, докато нашата — за престъпление.

И каква бе причината за ревността на Марта? Още на границата в Леушани ни посрещна една кокетна преводачка с името Елена. Тя бе от бесарабските българи, няколко години по-млада от мене, много секси и с предизвикателни черни очи. Знаеше няколко езика и й личеше, че има самочувствие. Видът й веднага завъртя около нея трима-четирима от нашите мъжаги, но аз бях сигурен, че нямат шанс. Момичета като Елена не искат много, те искат всичко. Усетих я, че още при представянето си на молдовска земя, тя се насочи към диригента, но много бързо разбра ориентациите му и — вече в автобуса, докато уж ни преброяваше — започна да бройка по-привлекателните мъже. Не мога да обясня защо, но, баща ми, много бързо усещам подобен тип жени! Дали защото и аз самия не нося дълбоко в себе си същото хищническо отношение към другия пол? Убеден бях обаче, че накрая Елена ще се спре на мене. Нещо ми го подсказваше — не знам какво, вероятно някакво излъчване.

Инстинктът и чувството за собственост у Марта веднага й дадоха сигнал, че мъжът, с когото вече четвърта вечер се люби, е застрашен от други поплъзновения. Тя направи всичко възможно Елена да разбере, че аз не съм свободен. Стана ми интересно и ако не беше тъгата ми по чезнещата кака Мими, аз дори щях да се забавлявам. Елена усети съперничеството и пое предизвикателството да се състезава за един непознат мъж, който донякъде й се бе сторил привлекателен.

„Не мога да разбера какво толкова харесват мъжете в такива жени като Елена?“, чудеше се Марта, докато се настанявахме в хотел „Интерконтинентал“ и после, докато вървяхме по главната улица на Кишинев. Тази вечер ни бе свободна и ние използвахме следобеда да отидем до къщата, където е живял заточеният Пушкин.

„Хубава е, млада…“

„Глупости! При нея всичко е привидно, а в леглото сигурно е като труп!“

„Ще ми позволиш ли да опитам?“, пошегувах се, но Марта ме изгледа сърдито и сякаш на шега ми отговори: „Само да си посмял! Ще ти пробода сърцето с лъка на виолончелото и няма да те изгарям дори!“

Беше грубо, но без да иска Марта ми подзсказа същинската причина, която бе накарала Гергина да убие съпруга си. Да, скъпи ми татко — заради тебе е било! За жалост, аз обаче няма от кого да разбера дали вече не си я чукал, докато тя е вземала съдбовното решение. Склонен съм да мисля, че си го правел и то не другаде, а там, в запустелия конак, където си целувал и моята кака Мими. Как си могъл да го направиш? Да беше си изпълнил обещанието докрай тогава!

Вече разглеждахме музея на Пушкин — виж, в него влязох с любопитство, докато в гробницата на Ленин и в светая-светих на Фройд не пожелах, когато миризмата на прах и застоял въздух ми припомни онази, от къщата на призрака с отрязаната глава, в която бе заровено султанското злато, и в която като дете зърнах силуета на тайнствената жена, чиято идентичност така и не можах да установя. Спомних си и аромата на Гергинината пудрата.

„Тя е била!“, възкликнах на глас, а Марта ме погледна изумено. „Коя?“

„Извинявай, миризмата тук ми напомни за нещо…“

Същата вечер моята колежка се чукаше с удвоена страст, а когато се прибрах в стаята си, аз не бях съвсем сигурен дали тя наистина нямаше да ме затрие заради Елена.

23 април 1985

На другия ден след концерта в Кишинев Елена изпадна във възторг от изпълнението на Людмил, но не скри възхищението си и от моето. Въпреки прословутата творческа ревност, аз не завидях на моя колега, защо знаех, че възторжеността на нашата преводачка бе по-скоро умишлена. Тя искаше аз да й обърна внимание и затова преиграваше. Не й се вързах и останах привидно хладен. Заканите на Марта ме притесняваха и аз трябваше много да вимавам с погледите, с жестове и думите.

Общината даде вечеря в банкетната зала на хотела, окичена с пъстри молдовански гоблени. Случи се така, че Елена седна между мен и диригента, а Марта остана от дясната ми страна, за да не са една до друга две дами. Протоколът така го бе решил. Баща ми, никога не съм си представял подобно изживяване. Усещането, че си между две жени, с едната от които се чукаш, а другата се стреми към това, е доста възбуждащо, но и опасно. Страстите са мълниеносни, а ревността — по-осезаема и от палещ вятър. Марта следеше всяко мое движение, а Елена не ме оставяше на мира с въпросите си. Отговарях кратко, като се стремях да не я гледам в очите, за да не й кажа повече, отколкото бе позволено. Аз, обаче, разбрах от кое село е нашата преводачка — Задунаевка, какъв архаичен български са говорели баба й и дядо й — „затвори пенджеро да на фука ветъро“ и колко е трудно да се живее в СССР. Последното ми бе казано тихо, с разбираем страх и много оглеждания. Научих още, че Елена живее в панелка в ж.к. „Ботаника“ със своите родители, които в момента са на село, тъй като вече трябва да се сади, обработва земята и прочие.

„Сама съм във всякакъв смисъл!“, недвусмислено се пошегува Елена, а аз се молех Марта да не я е чула. Беше! Усетих едновременно ритване по единия крак и деликатно, уж неволно, докосване по другия. Представяш ли си, баща ми, какво ми беше!

Знаех, че е най-добре да се преместя на друго място, но етикетът не го позволяваше. А когато започнаха танците и Елена побърза да ме покани — в Русия жените канят, а и танцуват също жена с жена, вероятно заради недостига на мъже след войната, — тогава се случи онова, което искрено ме изплаши. Марта демостративно напусна масата и се прибра в стаята си. Озовах се в много неизгодно положение. Трябваше да отида някак си и да я утеша, но това щеше да направи на всички впечатление, пък вече не ми се изпускаше хубавата Елена. Нейната млада плът в ръцете ми бе не само изкусителна, но и пленителна. Оставих се на страстта.

След половин час Марта се върна и направо дойде при мене. „Ако след пет минути не се качиш горе, ще вдигна такъв скандал, че ще проваля цялото турне!“, закани ми се тя и пак изчезна. Елена чу всичко, дори мисля, че и диригентът го чу, защото рязко се извърна и ме погледна с изумени, но насмешливи, очи. Какво трябваше да направя? Елена обаче ме разбра и рече: „Върви! Върви си свърши работата, но знай, че Одеса е за мене!“ После хитро ми смигна и ме погали по бузата. Адашът чу и това и се размаза в подигравателната си усмивка.

Ако си мислиш, мили татко, че Марта не искаше да ме разкъса, жестоко се лъжеш. Разкрещя се, че така не се правело, че държанието ми я обиждало. Е, тя нямала права над мене, но все пак! Пък и след всичко, което сме преживели тия няколко дни, нима съм си мислел, че толкова лесно ще се отърва от нея. Думичка не й казах, а кротко я помолих да запазим спокойствие, тъй като сме зрели хора.

„Зрели ли? Ти си още млад и ненаситен глупак, само аз съм зрялата! И не се мисли за голям любовник! Свириш чудесно, но в леглото си доста далеч от покойният ти баща!“

Чуваш ли, отче мой! Това ме смаза. Гледах я съкрушен, сякаш ми бе казала, че съм твой незаконен син.

„Ти откъде можеш да знаеш какъв е бил в леглото моят баща?“, попитах тихо.

Марта се сконфузи. Наистина нямаше логика в упреците й, но тя продължи, с което още повече ме изуми.

„Ами, аз не знам, но… Щом тази Гергина е убила заради него, тогава…“

„И искаш аз да бъда такъв любовник, та и ти да убише заради мене? Съжалявам!“

Марта прихна в сълзи, после се хвърли на врата ми да ме целува и да ми се извинява. Не искала така да прозвучи, просто искала да ме нарани задето съм флиртувал с това българо-руско курве Елена. „Поне тука не ми изневерявай!“

Подчертах й, че с нищо не сме обвързани и че не сме поемали ангажименти един към друг. С тия мои думи Марта се съгласи, после още веднъж ми се извини и ме помоли да я оставя сама.

„Прав си, аз съм една наивна стара мома и нямам никакви права над теб.“

Отвърнах й, че не бива да се самобичува, а да погледне реално на нещата, след което излязох от стаята й и тръгнах към ресторанта. В асансьора усетих, че съм сбъркал с Марта и се зарекох никога повече да не лягам с по-стари жени от мен. Когато седнах до Елена, аз се наведох към нея и прошепнах в ухото й: „Няма да чакам никаква Одеса, ставай да вървим в моята стая! Сега или никога!“

Елена ме изгледа с тържествуващ поглед, но ми отвърна, че това е невъзможно, тъй като ще си загуби работата, ако я видят да се качва в хотела, а те непременно щели да я видят! „Мама и татко са на село, да вървим у нас!“

За заблуждение на властите аз трябваше да дойда след един час в апартамента й в ж.к. „Ботаника“. Написа адреса си на една салфетка и скришом ми я пъхна в ръката. Когато си излезе, диригентът се обърна към мене:

„Адаш, ако не беше такъв заклет женкар, щях да съм луд по тебе. В случай, че смениш ориентацията, обади ми се!“

Благодарих му за доверието, но му изтъкнах, че не се очертава подобна възможност. Татко, като всеки гениален хомосексуалист Михаил Табаков е с невероятно чувство за хумор и отличен познавач на мъжете.

За Елена, баща ми, ще ти кажа само, че изобщо не беше като труп в леглото. Питам се, каква ли е била Гергина?

А в Одеса не бях нито с Марта, нито с Елена, а със себе си. Реших, че трябва да ги разкарам и двете, за да си събера мислите и да се представя добре. Все пак Одеса е това! Тук публиката е взискателна и ще забележи и най-малкия пропуск. А който е свирил Хайдн, знае, че при него детайлът е изключително важен. Не че при другите не е, но Хайдн, в някакъв смисъл, е предшественик на Бокерини и Моцарт, а епохата на просвещението е отделяла голямо внимание на орнамента — както на игривата и весела звучност, така и на строгата и симетрична пропорционалност, в която вече пробиват и зачатъците на последвалия романтизъм. У Хайдн тези зачатъци са най-осезаеми. Така си мисля аз.

Освен това Одеса е перла в строителната корона на императрица Екатерина13, живяла в същата епоха със споменатите композитори. Това е дало нежен отпечатък на града с прословутите си забележителности като Потьомкинското стълбище и паметника на любимия на императрицата герой, внушителната си опера, безкрайните си катакомби и пр. Тук, татко, е живял и патриархът на родната ни литература, Иван Вазов, който дори е дописал своя шедьовър „Под игото“ в така наречения „български квартал“, в една скромна къщичка, на чиято фасада и днес има паметна плоча. Впрочем през епохата на нашето Възраждане тук са пребивавали стотици знаменити българи, но да не ги изброявам всичките. Повечето от тях сигурно са при тебе и ти можеш да им кажеш, че твоят син също се е разхождал по улиците, където някога са крачели и те. Впрочем не им казвай! Ще си помислят, че им се издокарваш, пък и кой от тях знае за мене, нали?

Важното е че зарязах и двете жени и то в града на най-великата дама на Русия. И двете го сметнаха като обида, не ми говореха изобщо, но това ме освободи да се шляя из Одеса като един волен валс на Кюса. През повечето време бяхме заедно с диригента Табаков, който не веднъж е идвал в тоя град и искаше да ми покаже неговите забележителности. Показа ми ги, но аз не смятам да ти ги описвам. Само ще ти разкажа, че слязохме до долу на Потьомкинското стълбище и пак се изкачихме догоре. През това време адашът ми разказваше, че тук е заснета прословутата сцена от класическия филм на Айзенщайн, в която някаква бебешка количка се спускала застрашително по стъпалата.

„За съжаление, шефе“, казах му аз, „не съм го гледал!“ Той ме измери подозрително с очи и ми отвърна подигравателно: „Затова обичаш жените, невежа такъв!“

Беше истинско удоволствие да си с такъв ерудит като Михаил Табаков. Аз, баща ми, наистина не съм гледал „Броненосеца Потьомкин“, нищо че цели четири години живях в Москва, а останалите двадесет и две съм прекарал в социалистическа България — престоят ми във Виена не го броя. Попивах всяка негова дума, тъй като от адаша човек може да се учи не само на музика, но и на всичко останало — сексът също не го броя!

Сега, когато ти пиша последните редове от Одеса, си мисля, че ти би харесал този град най-вече заради морето, на което той е построен. Помня, че като всеки селянин ти изпитваше страхопочитание към Черно море. Трябва, татко, да знаеш, че нашата Варна, в която успяхме да идем само веднъж с теб и мама, се намира от другата му страна. Мисля си, че през всичките векове от съществуването и на двата града между тях са пътували плавателни съдове.

Утре се прибираме в България, но с влак. Чака ни протяжно придвижване!

Лондон

1 ноември 1989

Баща ми, днес пристигха в Лондон. Ще свиря за пръв път зад Желязната завеса и то не къде да е, а в страната на желязната лейди Маргрет Тачър, която е първа дружка със съименника ми Горбачов, чиято перестройка върви в пълен ход. В България новият курс също се усеща, но по нашенски — снишаваме се като северозападни суеци и чакаме бурята да отмине!

След три дни ще изнасяме концерт в „Ковънт гардън“. Отново ще бъдем с адаша и познатата компания, но без Людмил. Не успя да се пребори с алкохола, горкият, и си остана на родна земя. Марта обаче е с нас. С нея вече сме само добри приятели и колеги. Свирим заедно по концерти какво ли не, но най-много „Соната №1, опус 5 за виолончело и пиано“ от Бетовен. Никак не е лесна, особено клавира. Все пак това е Бетовен — сила, устрем и бушуващи страсти. Марта го обожава.

Понякога с нея си спомняме на чашка и със смях за глупавата й ревност в Кишинев, но не сме го правили повече от тогава. Питала ме е, разбира се, дали съм спал с бесарбаската българка Елена и аз винаги съм отричал. Научих се, че на една жена не бива да се разказва какво си правил с други. Първо, не е прилично и второ — рискуваш тя да поиска да направите същото заедно, а ти да не си съгласен. Знам, сигурно ще кажеш, че на жена не се отказва, но има жени, на които трябва да се отказва.

Пък ти, баща ми, си постъпил точно обратното — отказал си на кака Мими, а си се хванал с оная убийца Гергина. Слава на Господа, че от години не съм я сънувал! Откакто кака Мими ми каза, че сте се чукали, от тогава нито многоликата Ка ми се е явявала, нито краставата царкиня. Ала природата не търпи празно пространство — сега колегите вече започнаха да ми викат Жаба. Как стана ли? Ами, Марта ми го натресе. Като се върнала в Русе и се срещнала с кака Мими, преди още тя да издъхне. Моята детска любов и разказала подробно за ония години, за мене, за тебе, за всичко. Не пропуснала да спомене и за прякора ми, дори й припомнила историята как Богородица се присмяла на жабата, за което Бог я наказал — докато се смее от устата й да капят червеите на копринената буба.

И Марта, за да си отмъсти ли — не зная, но пусна в нашите среди, че са ме наричали Жаба. Зевзеци и завистници не липсват и — хоп, отново се сблъсках със суровата действителност. Е, сега не ми пука — вече не съм малък, само дето понякога се питам: абе, нали не убих нито една жаба като дете, защо и насън и наяве тя ме преследва, сякаш съм някакъв нейн любимец, или длъжник. Важното е, че повече не сънувам как мои близки си отиват, полудяват и прочие гадости; поне засега.

Споменах ти за кака Мими. Почина, миличката, половин година след като се върнахме от Одеса. Не можах да я видя за последно на връщане, тъй като бе късно, а и бяхме скапани. Мъчно ми е за нея! Глупаво, по-скоро несправедливо, е така нелепо да си отиде от тоя свят, сякаш бе наказана да плаща за нещо, без да има вина. То коя ли смърт е „лепа“ би ми отговорил ти и ще бъдеш прав! Мисля си, че смъртта на млади хора и деца е най-мръсното нещо в човешкото битие. И ако природата бе по-милостива и не ни прекъсваше живота така непоследователно и безсърдечно, то сигурно и ние, хората, щяхме да се държим по-уважително и вероятно нямаше да се избиваме така безогледно било от лакомия, завист или любов. А най-омразно ми е да приемаме войните като някакво смекчаващо вината обстоятелство, а да се възмущаваме от всяко жестоко убийство като това на Гергина, например! Да, татко мой, прелюбодеецо, зловещо е убийството на твоята Гина, потискащо патологично е дори, но никави причини — политически, патриотични и прочие — не оправдават нито една война. Но, както и друг път съм ти споменавал, моята работа е да свиря, а не да съдя. Поне Бог е милостив, нали!

Преди да ти пиша за Лондон, ще ти спомена — ако се интересуваш, разбира се, — че още не съм женен, че през изминалите четири години нищо друго не съм правел освен да свиря — да разучавам нови произведения, да изнасям концерти в страната и социалистическия лагер и да трупам авторитет. Сега съм на тридесет и една, но съм уважаван музикант. Преподавам и в консерваторията специалност виолончело, не съм член на БКП14 (вероятно произходът на дядо ми Първан е попречил) и нямам паднал зъб! Това последното е майтап, но е хубаво. Здрав съм!

Мама е добре, пенсионира се, а след три години ще навърши шейсет. Гледаме се и се търпим. Изминаха вече петнадесет години от смъртта ти и аз съвсем сериозно я попитах един ден дали не възнамерява да си намери някой мъж поне за другарче, а тя само дето не ме наръга с иглата, с която плетеше поредния ми пуловер.

„Когато се ожениш ти, тогава и аз ще си намеря друг!“, скастри ме тя, а после въздъхна дълбоко, невярваща, че някога ще стане свекърва и баба.

Как, баща ми да се оженя, като нямам желание? Жени не ми липсват, имам си всичко, за какво ми е да създавам поколение, което нито ще има полза от мене, нито ще ме помни някога? Аз съм поредното дете на света, което е останало млад сирак, и знам каква изпепеляваща болка е да загубиш близък. В „Еклесиаст“ е казано: „Не се помнят предишните поколения.“ За какво ми е тогава да правя някой, който няма да иска да си спомня за мене, ако стигна до дълбока старост? Ще може ли моето отроче да разбере някога каква е била болката ми по неговия дядо? А да го обрека на същата — не желая!

Знам, тук всеки ще ми възрази: но децата са нашата любов, нашето бъдеще! Виждам и Линдро да ми казва: „Вие ще ни носите душите в кошничка!“ Ох, де да беше така! Нима неговият внук носи душата му в кошница, нима аз нося твоята? Аз само свиря, скъпи ми татко, свиря и свиря, за да карам хората да се наслаждават, да получавам от тях наркотичните аплодисменти, за да не полудея, прокълнат сякаш никога да не изпитам истинска любов, а да нося страданието и възторга на другите като натрапчиви съновидения с ужасен край. Бива ли такъв човек да създава семейство? И нима си мислиш, че ще мога да свиря тогава? Аз не съм сигурен. Да, страх ме е! Страх ме е да не умра и да оставя още един нещастник, който ще пише писмата си до своя покоен баща. Ужасно звучи, но така се чувствам. Затова и дълго не ти писах. Но понеже ти бях обещал, че ще ти разказвам какво съм преживял във всеки град извън България, аз ти пращам първото си послание от Лондон — града, който разделя времето на две.

Настаниха ни в един хотел недалеч от мраморната арка при входа на „Хайд парк“. За разстоянията в Лондон, това е сравнително близо до „Ковънт гардън“. Утре имаме репетиция, а вечерта е първият ни концерт. Ще свирим в още два града — Ливърпул и Шефийлд — в разстояние на десетина дни.

В ранния следобед излязохме с диригента и Марта на разходка. Шефът предложи да ни покаже забележителностите на Лондон, като човек идвал често тука. Марта веднъж бе посещавала града, така че единственият жаден зяпач бях аз. Минахме през „Хайд парк“ и бързо стигнахме до Бъкингамския дворец, пред който имаше тълпа от хора — щяха да се сменяват гвардейците на кралицата.

Този прословут театър (нали и у нас го разиграват пред мавзолея на Димитров15) винаги ме е разсмивал и съм си мислел, че хората не са отстъпили и крачка от ритуала на глупостта, който векове наред е един и същ, само че с променящо се оперение. Властта е най-консервативното обществено образувание, което винаги има нужда от един и същ ресурс — сила, показност и пак сила. Дали ще ги наричаме вардяни, гардове, охрана, преторианци, гавази, гвардейци, и прочие пазещи я човекоиди без лица, те си остават едни и същи във времето. Технологиите се променят като геометрична прогресия, но общественото развитие на хората — като аритметична. Властта винаги си остава с една физиономия — гадна, дори тя да е на андрогин.

Не се бавихме много. Оставихме караула да се сменява тържествено и продължихме да се разхождаме. Дълго обикаляхме — крака не ни останаха — и накрая се озовахме в „Риджънтс парк“. Бяхме видели какво ли не, но не смятам да ти го описвам. И за Лондон, както и за Москва, са нужни години, за да го разгледаш. Просто, татко, това са имперски градове, в които великолепието и могъществото, въплътено в черкви, катедрали и крепости, се набива на очи. Иначе хората са си същите. От някогашните империи най-изтънчена и някак си човешка за мене си остава Австро-унгарската. Ако беше видял Виена и Будапеща, за да ги сравниш с Лондон и Москва, щеше да се съгласиш с мене, но да не се отклонявам. Кой съм аз, че да обощавам!

Седнахме на една от пейките, за да си починем. Марта и диригентът не спираха да се възхищават на реда и чистотат на Лондон.

„Такъв мегаполис, а как всичко работи безупречно!“, възкликна адашът. „Така е, защото хората са културни!“, подкрепи го Марта. „Направени са такива!“, заключи Табаков. „Това е моят град!“

В известен смисъл той бе прав. Лондон е прословут с толерантното си отношение към хомосексуалистите, въпреки строгата британска министър-председателка, която пък е пословична със своя консерватизъм и с убеждението си, че не съществува такова животно, наречено „общество“. Всеки е сам пред своя бог, със своята сила и своята кръв и сам трябва да се оправя. Като в Светото писание — на бедния ще се отнеме, а на богатия ще се даде и преумножи. Че то, баща ми, открай време си е така!

Аз мълчах и не знаех дали Лондон е моят град. Бих живял в него, но бих предпочел Виена, ако имах право на избор. Уви, нямам!

„Адаш, ти какво ще кажеш? Какви са първите ти впечатления?“, попита ме диригентът. „Силни!“, отвърнах. „Харесва ми анонимността на Лондон. Тук може да се работи добре.“ „Обретенов, пак за свирене мислиш!“, упрекна ме Марта. „Аз пък бих се побъркала тук!“

После тя стана и отиде на площадката с панорамен изглед към Лондон и с чертеж на силуетите на по-важните сгради отпред — да разпознаеш коя коя е, за да запомниш нещо. Англичаните са най-педагогичните и прагматични хора, които съм срещал — във всичко търсят и от всичко извличат познание и полза.

Диригентът Табаков се присъедини към Марта, а аз останах сам на пейката с отекли крака и празна душа. Здрачаваше се. Откъм Темза задуха бръснещ вятър, който вдигна попадалите по земята листа. Гледах силуетите на моите колеги на фона на очертанията на града, който те разглеждаха. И те бяха самотници като мене, продали сърцето си на лудостта да станеш професионален музикант. Марта също никога нямаше да се омъжи, като мене, а пък за адаша не ми се мислеше. Какво нещо е, баща ми, гениалните хора като тях винаги са нещастни! Те трябва само да бъдат обичани и никога наранявани. Звучи претенциозно, но те разменят една-единствена монета за своя талант — тази на живота си.

Канех се да стана и да отида да ги прегърна, когато на десетина мерта от мене видях да крачи човек. Загледах го неволно и въпреки неясната светлина лицето му ми се стори познато. Станах и се спрях в средата на алеята, за да го пресрещна и се убедя, че не се лъжа. Не, не грешах! Това бе един мой съученик от Олм, с който до седми клас учехме заедно в Гьолското училище. Казваше се Николай и не живееше в нашата махала. Не бях го виждал повече от петнадесет години. Какво правеше тук?

Мъжът се приближи и също ме загледа, явно искаше да разбере кой е тоя човек дето така се е вторачил в него. Позна ме и пръв възкликна: „Мишо Жабата! Боже мой!“ Здрависахме се топло, дори се прегърнахме въпреки споменаването на прякора ми. Впрочем, вече бях свикнал с обръщенията на колегите си. Най-често ме наричаха Жабче, а някои от жените, докато ги чуках, дори ми викаха: „Сладък мой Жабко!“

„Какво те води насам?“, започна Николай. Разказах му, а той ми отговори, че вече година е в Лондон. Работи в посолството като поддръжка. Не е някаква важна клечка, а просто част от „обслужващия персонал“. Разприказвахме се и той реши да ме покани да изпием по „Гинес“ в някоя лондонска кръчма, наричана тук „пъб16“. Съгласих се, при условие че ме върне после в хотела, за да не се изгубя. Като разбра къде сме отседнали, той предложи да ме заведе в кръчма на „Еджуеър роудс“, която се намира в съседство с хотела. Така и сторихме. Разделихме се с колегите и след половин час бяхме във въпросния хоремаг. Шефът не пропусна да ме предупреди да не закъснявам.

„Слушаме по радиото за тебе, гледаме те по телевизията вкъщи. Станал си известен музикант!“ „Остави се!“, отвърнах му. После го заразпитвах за Олм, за да го отклоня от лицемерните му комплименти. Кольо Мерудията, както му викахме в класа, наистина бе във всяка манджа мерудия и голям всезнайко. Убеден бях, че сега той определено не слуша музиката, която свиря.

„Абе, зарязах аз родния си град. Откак се ожених за софиянка, много рядко си ходя. То и кой да видя. Всичко се е попилеяло по страната, останали са само лудите като Митето. Помниш ли го?“ Отвърнах му, че сме били в една махала, а Кольо продължи с нещо което ми бе направо болезнено неприятно.

„Нема късмет това момче. Много му дойде. Първо разбра, че е хранениче, а после и тая случка в казармата!“ „Какво, какво?“, изумих се аз. Нима Митето е бил осиновено дете? Мерудията подробно ми разказа, как приятелят ми от детинство не бил истински сина на чичо Фончо и леля Мара с котките. „Хората са гадове! Какво им влиза в работата кой какъв е. Ама…“

Не вярвах на ушите си. Вече не го слушах какви ги дрънка, тъй като бях се върнал в годините на моето детство и ясно виждах пред себе си здравото и умно момче с красиво тяло и авторитет на безспорен лидер в махалата. Веднага в съзнанието ми нахлу и споменът за Марион, как двамата с нейния любим Митко вървят прегърнати по главната на Олм и свиват зад паметника на площада към градинката на вечната им любов. Приплака ми се. Митето бе полудял, ами Марион?

„Какво стана с Марион? Знаеш ли нещо за нея?“, попитах нетърпеливо, прекъсвайки Кольо Мерудията най-безцеремонно.

„О, тя е тука, в Лондон. Живее в «Челси». Виждаме се чат-пат.“

Баща ми, това ме довърши! Олм ме преследваше навсякъде. Марион Сабо, внучката на Алексо Поптодоров и Полет Телие, красивото и хитро момиче, което ми викаше „голямо цигу-мигу“ бе в Лондон! Не, не, струваше ми се невероятно, но след като Николай ми повтори няколко пъти, че още сега можем дори да й се обадим по телефона, аз настоях незабавно да й звънне. И представи си, след малко вече държах слушалката и говорех с моята съседка от махалата, като си запушвах свободното ухо, за да не чувам шума в пъба. Въпреки това Марион разбра кой съм, а аз бързо се осъзнах и я поканих на утрешния ни концерт в „Ковънт гардън“. Тя с радост прие.

След час се разделихме с Кольо Мерудията, когото също поканих на концерта, макар ясно да съзнавах, че го правя единствено от куртоазия.

Дълго преди да заспя се питах, как ли ще изглежда Марион на 33 години?

10 ноември 1989

Баща ми, ура! Падна Берлинската стена, а преди няколко часа научихме, че и нашият бай Тошо е сменен. Какво става?! Горби преустройва всичко. Не ми се вярва още, че България ще си има друг партиен и държавен ръководител. Та аз, татко, както се казва, съм роден, израснал и възмъжал при тоя човек. Друг не помня. Боже, Господи, нима е истина! Докато не се приберем в България, няма да повярвам, че това е така!

Марион дойде на концерта в „Ковънт гардън“, а после ме изчака и ме заведе на френски ресторант в своя квартал. „Челси“ е от добрите части на Лондон и в него е приятно да се живее. Заведението се оказа скъпо, специализирано с морски храни и деликатеси. Било й любимото.

Още когато я видях за пръв път пред „Ковънт гардън“, аз не скрих учудването си от жената срещу мене. Марион бе станала неправдоподобно красива! Дори ми се строи по-хубава и от графиня Екатерина. Поне бе далеч по-млада и свежа. Да ти призная, не вярвах, че това бе момичето от нашата махала в Олм, което често ми се подиграваше, и с което заедно слушахме от покрива на спортната зала съдебния процес срещу Гергина. За тези четиринадесет години, в които не бяхме се виждали, Марион бе станала страхотна дама — с големи и пъстри очи, майсторски гримирани, с отлично поддържана и все така буйна коса, с подчертано страстни устни и примамливо тяло. Ако не виждах в нея момичето от моето детство, щях да я ухажвам и щях да направя всичко по силите си тази жена да стане моя.

Ръкувахме се сдържано, но с пламтящи от радост очи. Не смеех да го сторя, ала ми се прииска да я прегърна. Усетих, че и тя желае същото. Все пак озаптихме емоциите си.

„Не мога да повярвам!“, усмихна се тя — и зъбите й бяха безупречни. „Малкият Мишо от махалата в Олм да свири в «Ковънт гардън» и то така прекрасно!“

„Никой не е съвършен!“, опитах се да се пошегувам. „А аз не мога да повярвам, че ти си тук, за да ме слушаш. Какъв вятър те е довял в Лондон?“

„Нали знаеш смесеният ми произход? Просто продължих традицията и се омъжих за ирландец.“

Нещо ме накара да съжаля, че е омъжена. Дали не си мислех, че Марион бе длъжна да остане вярна на своята детска любов Митето? Тя отдавна знаеше за него, нали първа ми каза, че е на лечение в психиатрията, когато отидох в Олм да го потърся.

„Аз пък все още съм само с виолончелото.“

„За предпочитане е пред един ирландец. Челото поне не пие и свири, само когато ти искаш. Разделихме се бързо. Сега съм сама.“

Въздъхнах с облекчение. Искаше ми се да я попитам дали има деца, но реших, че е неприлично да се интересувам от такива подробности.

В ресторанта Марион ми разказа накратко как срещнала в Будапеща учителят по английски Шон Патрик, как се харесали (кой ли нямаше да я хареса!) и как не след дълго решили да се вземат и пристигнали в Лондон. Съжителството обаче бързо се оказало кошмарно и те се разделили. Сега Марион живее в прилична квартира и работи за ВВС. Татко Ищван също й помага от Унгария — бил понатрупал през годините, а и бил длъжен да го прави като отплата за пропуснатите години бащинство. Майка й и меме Поле са в София, а дядо й Алекс починал от рак.

„Също като баща ти!“, завърши Марион. „Деца нямам и не мисля да имам!“

Изумиха ме две неща — че знае за твоята смърт и нейното естество, както и че не възнамерява да ражда, така както аз не мисля да правя деца. Какво съвпадение!

„Разкажи ми за тебе! Дълго ли ще останеш в Лондон?“

„Утре заминаваме за Ливърпул, после — за Шефийлд, а на 11 ноември летим за София. Сега и у нас перестройката хлопа на вратата.“ От физиономията й долових, че Марион не показа кой знае какъв особен интерес. Бе сдържана и сякаш не искаше да говорим за това.

„Мислиш ли, че нещо ще се промени?“

Предпочетох да не отговарям. Никога не съм се интересувал кой знае колко от обществено-политическия живот на света. Мразех несправедливостта и тъпащината на социализма, но от мене нищо не зависеше. Марион обаче сама си отговори:

„Мизерията няма дъно, а в България дори ние не бяхме богати. Не вярвам скоро да заживеете бързо, така както искате. Но да оставим това. С жените как си?“

Погледнах я изпитателно. Защо Марион ми задаваше подобен въпрос? Ако искаше да разбере дали съм женен, мисля че вече й казах, ако ли пък се интересуваше каква е ориентацията ми с оглед на нещо, което аз не схващах, то никак нямаше да ми бъде лесно да й отговоря.

„Много ги харесвам, но не мога да намеря подобаваща снаха за майка ми.“

Марион усети ме, че се измъквам, ала сега вече видях в погледа й други пламъчета. Е, баща ми, ако си мислиш, че нещо ме спираше да прекарам тази нощ в леглото на Марион, лъжеш се. Напротив, още като я видях, веднага я пожелах. (Та тя е толкова привлекателна жена!) А и някак си ми се искаше да й отмъстя за едно време, за това че ме наричаше „голямо цигу-мигу“. Исках да й покажа, че вече не съм дете и че мога да й го върна за някогашното нейно снизходително отношение към мене. Затова продължих направо:

„А ти как си с мъжете?“

„Напоследък — зле. Жалко, че утре заминаваш.“

Желанието рукна в главата ми. Марион съжаляваше, че си тръгвам! Какво ли имаше предвид? Попитах я.

„Чувствам се сама, а тука не мога да намеря свестен мъж.“

Предложих й да се върне в България, но тя ми се изсмя и изтъкна, че човек свиква с хубавото, пък и никога не е чувствала страната ни като своя истинска родина.

„Олм — да, но България… Кой знае? Не е лесно да си с толкова смесена кръв!“

Като каза кръв, аз без да искам се досетих за тебе, баща ми, и за Гергина. Спомних си как тримата с Марион и Митето влизахме в запустелия конак, как отидохме в дома на Гергина, за да проверим дали обувките са същите. Попитах я:

„Спомняш ли си убийството на бай Пано?“

„Как да не! Версията ти се оказа вярна. Ти бе най-убеден, че Гина е убийцата…“

Изведнъж Марион замълча, сякаш се опасяваше, че ще каже нещо, което не бива. Веднага ми проблясна, че тя не знае за кака Мими и какво съм научил от нея в Русе. Разказах й, за да не се притеснява какво говори. Докато й обяснявах за връзката ви с Гина, Марион ме гледаше с широко отворени и красиви очи, в които аз виждах не толкова изумлението й от това, че вече знам всичко, а примирението й с отминалите тъжни дни от нашия разпилян живот.

„Знаех всичко за баща ти и Гина, още преди да се разбере, че тя е убила мъжа си. Знаех и за целувките му с Мими. Аз и тях проследих в конака. Жалко за татко ти и Мими! Той не е имал вина за нищо и едва ли е знаел какво се кани да извърши Гергина. Всичко е толкова тъжно, не мислиш ли?“

Кимнах в съгласие и сведох поглед надолу. И тогава видях как Марион бавно придвижи ръката си към моята. Сложи я нежно отгоре и я остави там. После погледите ни се срещнаха и аз усетих, заедно с топлината, която тя излъчваше, и силното ни взаимно желание да се прегърнем. Спомените от детството ни в Олм засилиха нашата пораснала безпомощтност. Усетих колко много и дълго сме били самотни с Марион.

Наведох се през масата и я целунах по бузата. Прощавах й за всички нейни невинни прегрешения. Вече нямаше сила, която да ни спре, да отидем у тях.

От Марион се прибрах на разсъмване. Каква нощ, баща ми! Отдавна не бях се любил с толкова смесени чувства. Докато го правехме не се погледнахме нито за миг, сякаш и двамата се страхувахме да не се озовем в друга реалност.

И на тръгване дори не светнахме лампата, така че трябваше да се облека на тъмно — на проблясъците от уличното осветление. Марион не стана, а ме помоли да се оправя сам. Отворих вратата на спалнята и от коридора нахлу ярка светлина. Спрях, за да се опитам да видя дали все пак бях се любил с жената-момиче от моето детство. И Марион ме разглеждаше подпряна на лакти, сякаш я виждах в съня си, когато чудовищната жаба-танк прегазваше Митето. Дали и аз сега щях да се превърна в жаба и да скокна върху голия й корем? Усмихнах се тъжно, защото знаех, че един и същи сън два пъти не се сбъдва. Промълвих: „Довиждане!“, а Марион прошепна: „Като се върнете от Шефийлд, непременно да ми се обадиш!“

Така и ще направя, защото отново искам да сме заедно. Мисля си, че само Марион ми остана. Още сега ще отида у тях, за да й съобщя, че другарят Тодор Живков е паднал от власт. Може пък това да я зарадва!

Между другото в Ливърпул, града на любимите на кака Мими „Бийтълс“, свирих в нейна памет както и в чест на кумира й Джон Ленън. Беше страхотен концерт — като оня в Русе, когато разбрах, че тя си отива от тоя свят.

Атина

7 май 1992

Баща ми, чувал съм те да казваш, че в живота няма две добри. Изпитах го на гърба си. На следващата година, през август 90-та, се ожених за Марион и заживях в Лондон, а от два месеца вече сме разведени. Какво ли не се случва в животеца ни малък! Нашата връзка с Марион се оказа типичен пример за несходство в характерите. Мама и нейните близки така и не разбраха. Бяхме се договорили с Марион да не им казваме, тъй като предвидливо предполагахме, че може да се разделим. Ако питаш защо краткият ни брак се разтрогна, то е защото и двамата сме вече прекалено самостоятелни, за да търпим който и да е друг. Не се карахме, но омилението ни се стопи бързо като лондонски сняг.

Затова сега реших да се разведря и да си почина в Гърция. Покани ме Такис Рицос от Атина — мой колега челист, с който междувременно ще изнесем и няколко концерта за две чела — предимно произведения на Бокерини. Пристигнах днес късно следобед и сега се подготвям за утрешната обиколка из града.

В Лондон се озовах след първите демократични избори в България през юни 90-та, тъй като за по-малко от година усетих, че еуфорията и радостта от промяната са илюзия. Управлението преминаваше в ръцете на скритите по-низши ешелони на предишната власт. България, баща ми, ще си остане вечно в блатото на левите убеждения не за друго, ами защото народът й никога не е бил богат. Дори и гърците, които са минали през военна хунта, но отдавна са признати от Европа и са далеч по-богати от нас, днес пак са си леви отвсякъде. Тук даже ни укоряват, че сме се продали на Запада. Как да им обясня, че и ние искаме да живеем добре като тях. Значи те могат да лицемерят пред същия тоя Запад, да го доят чрез разни фондове, а зад гърба му да го псуват, пък ние да не можем! Но моята работа е да свиря, а не да съдя, защото, както се разбра, аз друго като хората не мога да върша. Бракът ми с Марион го потвърди.

Да, баща ми, невярващ на промените, аз предпочетох да се възползвам от поканата на моята съгражданка и да отида в Лондон през юли същата година. Още не пускаха свободно, както това стана по-късно, и аз заминах уж на екскурзия за Прага, а оттам — към Обединеното кралство. Дълго, сложно и унизително е за разказване, затова ще ти спестя митарствата ми.

Отначалото с Марион заживяхме добре, дори мисля, че се зароди нещо като любов, а решението ни да се оженим бе взаимно и то само месец и нещо, след като пристигнах. Скоро обаче осъзнах, че самотата и страхът кара хората да взимат прибързани и повърхностни решения. Ние не бяхме един за друг. Явих се на конкурс за работа в лондонската филхармония и за моя радост ме приеха. Нещо повече — вече изнасям и самостоятелни концерти, правя записи и пак започнаха да ме канят да свиря по света. Сега мога, когато пожелая, да си идвам в България (тук вече ме наричат Маестро, а Жаба ми викат само най-близките колеги) и да се връщам в Англия, където, слава Богу, все още никой не ми вика „Michael the Frog17“. Всичко вече е въпрос на пари. Не бих казал, че лесно се изкарват, но и не бих се оплакал.

Верен на обещанието си, ще ти пиша за престоя си в Атина. Виждам те, обаче, да ме гледаш въпросително и да питаш как е мама и нормално ли приема моето решение да се преселя в Лондон. Тя, горката, вече се е примирила с всичко. Навърши шейсет години, но изобщо не мисли с нещо да промени участта си. Разбира се, че я поканих да дойде при мен в Лондон — вече има къде да живеем заедно, но тя категорично отказа. Нейна воля. То моята работа е толкова еднообразна и чергарска, че мога да живея и на северния полюс, стига с мене да е виолончелото и да ме канят отвреме-навреме да свиря тук и там. Мама няма да е по-малко самотна, ако е с мене в Лондон. На връщане обаче си обещах, че ще мина през София, за да я видя.

Утре, баща ми, ще ти пиша какво съм видял в Атина.

8 май 1992

Първите ми впечатления не са от най-хубавите — много задръстен и мръсен ми се видя този древен град. Не че София е кой знае колко чиста, нали, но поне е по-малка и с по-нормален трафик; засега. Питам се, какво ли щеше да бъде днешна Гърция, ако по тия земи не е била древна Елада? Като гледам сегашните хората, имам чувството, че сякаш съм в България — същите лица, същите мимики и жестове, същата храна, същата миризма дори, само че езикът е друг и вместо „да“ гърците казват буквално нашето „не“. Вероятно напук ние сме започнали да кимаме обратно на останалите народи.

Споделих шегата си с Такис, а той се засмя и каза: „Охи!“, което пък на български означава „не“. Завъртях утвърдително глава по нашенски и продължихме в смях да се разхождаме. Иначе когато свирим с него, сме такъв страхотен тандем, че едва ли с друг бих се сработил така. Мисля си обаче, че много са ни горещи душите на Балканите и затова често се хващаме гуша за гуша.

С Такис обиколихме по-красивите места на Атина и накрая се качихме на Акропола. Честно казано, баща ми, видя ми се малък. Представях си го по-голям. Разбира се идеята за едно нещо винаги е по-силна, по-величествена и по-огромна от самото нещо. Така е и със страховете ни. Смъртта едва ли е толкова страшна, щом е задължителна. За мене тя е гадна и аз я презирам, знаеш това. Вие горе би трябвало да сте съвсем наясно по въпоса. Помня какво казваше Линдро приживе: „Ако е лошо горе, они щеха да се връщат!“ Не знам сега какво би споделил.

Хубавото на Акропола е, че от него се вижда цяла Атина. Гледката е чудесна, но и оттук се забелязва полегналия като хидра над града дим от изгорелите газове на автомобилите. Неприятно е. Англичаните разумно са запазили оригиналите на статуите и фризовете в своя Британски музей, тъй като от тези газове те щяха да се съсипят — статуите, а не англичаните. Това, което туристите виждат на Акропола, са имитации. Съществува негласна традиция всеки от тях да си взима по камъче за спомен и затова общинските власти редовно карат самосвали с подобен чакъл и го разхвърлят около Агората, Пропилеите, наблюдателницата към театъра на Дионис и главните пътеки. Въобще, баща ми, гърците умеят да правят пари от своите забележителности.

Такис ме заведе и на площада пред техния парламент, но преди това минахме покрай арката на Адриан и после по една много стара занемарена и обрасла с храсти, маслинови и лаврови дървета пътека, по-скоро по древен път, постлан с огромни плочи, протрити от стъпките на десетки поколения крака. По нищо не личеше, че се намираме в двайсти век, а не в средата на пети век преди Христа. Имах чувството, че ей сега пред мене ще се покаже Сократ, следван от своите ученици. Вероятно щеше да им говори нещо за безсмъртието на душата или за любовта.

Разказах на Такис какво усещам, а той ме подкани да вървим по-бързо към едно чудно ресторантче в Плаката, тъй като скоро щяло да напече. Реших, че и той се страхува от пряка среща с древността и скоро се озовахме пред смешните гръцки гвардейци с бели полички и пискюли на краката си. Какви гвардейци можеха да бъдат тези женоподобни мъже! Това последното не му го споделих, тъй като и гърците са едни глупави честолюбци като нас.

Утре, баща ми, ще плавам на кратък круиз до остров Хидра. Ще преспим там една вечер и после ще се приберем обратно. Такис ми обяснява, че само така мога да опозная страната му. „Не видиш ли морето и островите ни, все едно не си идвал в Гърция!“, казва той и аз съм склонен да му вярвам. Организирал е да изнесем и концерт. Щели сме да спечелим много, тъй като Хидра е един от най-скъпите острови, на който пребивават най-много милионери на глава от населението. Доверявам му се. Такис ги разбира тия работи, той е грък.

12 май 1992

Любовта е жива, отче мой, и на никакви орисии вече не вярвам! Срещнах жената, за която бих дал живота си. Не, не бих убил, но бих направил всичко друго за нея. Превъзбуден съм и същевременно нещастен, тъй като любовта ми е несподелена. Признавам си — не исках да я споделям от страх. Досега с всяка жена в ръцете ми нещо се слуваше, тя се разпадаше като пясъчна фигура и аз продължавах да си оставам сам, без да изпитвм разтърсващата сила на истинската любов. Сега си мисля, че най-после я изпитвам. Да, щом като непрекъснато мисля за Василиса и щом като изпадам в тих ужас, когато не мога да си спомня черти от лицето й. И не предприех нищо, за да разваля магията на любовта от пъв поглед. Не искам плът, не желая да насищам жлезите си с вътрешна секреция. Искам тялото ми да гори от алхимията на погледа, нежния допир и премълчаните думи.

Срещнах Василиса на кораба „Света Ана“, с който отплавахме за Хидра. Щяхме да минем покрай Егина и Порос с по час престой и на двата осторва. Тръгнахме в осем сутринта от Пирея и още на най-горната палуба я съзрях сред множеството туристи, дошли от всички крайща на света. Екскурзоводите ни говореха на пет езика по радиоуредбата на парахода, включително и на японски.

Сръгах Такис да види какво неземно същество е дошло сред нас хората, а той само ми се усмихна и се „раз-НЕ-ка“, сякаш искаше да ми каже: „Ех, колега, в Егея всичко е любов!“ Да, татко, в това море мирише на любов, то се пени от любов и пее своите любовни песни. По неговата повърхност се е появила Афродита Анадиомена, за да ни превърне в най-щастливите си роби. Обожавам мастилените му води, в които белите бразди зад кораба блестят ослепително и се смеят игриво на изумените ни погледи.

Нещо ме грабна и ме отведе до момичето, което се беше облегнало на парапета на палубата и гледаше не към отдалечаващия се град, а към хоризонта пред кораба. Застанах недалеч от нея, за да мога добре да я наблюдавам и да й се наслаждавам, без да бие на очи. Тя бе на не повече от двадесет и пет години, имаше дълга и гъста тъмнокестенява и чуплива коса, бе висока около метър и седемдесет и пет, с изящно, бяло като пяната на вълните, лице и очи — по-сини и от морето в краката ни. Не можех да откъсна очи от нея. Насилвах се да не я гледам така нахално. Усетих, че искам да я доближа и да я заговоря, колкото и невъзпитано и да бе. Не знаех каква е по народност, но със сигурност не бе японка; единственият език, носещ се от високоговорителите, който не разбирах.

Не чаках дълго и бавно се приближих към нея, като преди това се огледах да видя дали не бе с някой мъж, който да ме сметне за нахален натрапник. Нямаше такъв наоколо. Застанах на половин метър от нея и се облегнах с гръб на перилата, за да не откъсвам очи от лицето й. Момичето ме забеляза и се обърна към мене.

Баща ми, татко мили, отче мой незабравим, това не бе поглед, а магия!

„Здравейте!“, каза ми на руски тя и аз едва не се строполих на палубата. Почувствах прилив на енергия и кураж да отговоря на езика й, като добавих колко е приятно да се пътува в морето. Тя се съгласи и искрено се зарадва, че говоря руски. Представи се.

„Приятно ми е Василиса, Василиса Георгиевна, а вие как се казвате?“

Казах си името и откъде съм, невярващ че всичко това се случва наяве. Спомних си как изпаднах в безсъзнание от умора след вечерята с покойната графиня Екатерина и си помислих да не би и сега — от превъзбуденост — да изпитвам подобни видения. Обърнах се към Такис, за да се убедя, че той е тук и е реален (беше!) и пак погледнах към тази прекрасна Василиса, изпратена ми от Бога, напук на всякакви сънища и прокоби.

„От България!“, зарадва се Василиса. „Моята майка е с български корен.“

„Как така?“, изумих се аз. Оказа се, че Василиса е дъщеря на бесарабска българка, оженила се за руснак от далечния Красноярск и сега живее там. Татко й се споминал, когато Василиса била още бебе. Не го помни. После майка й се оженила за друг. Казах й, че и аз съм сирак като нея и това сякаш премахна всички бариери помежду ни.

Съзнавах, че съм доста по-голям от момичето пред мене, но някак си тоя факт още повече засили чувствата ми. Не знам какво е бащинската любов, нито братската, знам само, че обичам мама и теб, но към Василиса изпитах някаква смесица от всичките любови. Сигурно това е истинската? Не знам. Ти, отче мой, бил ли си някога лудо влюбен? Например в мама, или в убийцата Гергина, или в кака Мими? Как да ми отговориш? И кой, по дяволите, остава влюбен цял живот! „Любовта е глад за красота.“ — спомних си какво казва Лоренцо Великолепния. И ако това бе вярно, то аз за пръв път може би щях да се наситя, защото Василиса бе по-красива и от богиня.

„А пък аз имам много добър приятел от Красноярск!“ Разказах й за моя състудент, виолиста Юра. Какво ли правеше той сега? Най-вероятно си изкарваше хляба във местната филхармония, стига алкохолът да не го бе погубил. Но днес в Русия ставаха чудеса и Юра едва ли би се примирил със съдбата на губещ човек.

Василиса, естествено, не го знаеше. Каза, че познавала малко хора, тъй като изобщо не била излизала от квартала в Красноярск, в който живеели с майка си и пастрокът. Няколко пъти била идвала в центъра и толкоз.

Попитах я знае ли български — спомних си за Елена от Кишинев и архаичния език на предците й.

„Само някои думи. Например «попара». Още я обичам за закуска. Като дете съм приказвала повече, но после всичко забравих. Мама избягва да говори на български. Хубаво ли е в България?“

„Много! Трябва да дойдеш и сама да се убедиш.“ Поинтересувах се как се е озовала в Гърция.

„Пастрокът ми ме взе със себе си, като награда за рождения ми ден. Днес ставам на двадесет и три.“

Честитих й с комплимент и й пожелах цял живот да изглежда толкова хубава. Стана ми интересно що за птица бе вторият й баща, щом като можеше да си позволи такава скъпа екскурзия. В Русия капитализмът вече се развиваше главоломно, създаваше се нова олигархия, чиито представители все по-често можеха да се видят и в Лондон. Не се излъгах в подозренията си. Пастрокът й Степан Балшиков бил бизнесмен. Сече дървен материал на концесия и го изнася предимно в Китай. Можех да си представя какви печалбите инкасираше.

„Майка ви с вас ли е.“ „Не, тя си е в Красноярск. Не обича да пътува…“

Към нас се приближи мъж на средна възраст, с няколко години по-голям от мене, който имаше вид на склададжия. Бе нисък, плешив и с редки мустаци. Имаше голямо шкембе, което изпъкваше над късите му криви крака и опъваше шарена тениска с множество английски надписи. Изглеждаше мрачен.

Застана до нас и кимна с глава. Василиса бързо ни представи един на друг. Като разбра, че съм музикант, завършил в Москва и пристигнал на своеобразно турне в Гърция, въпросният Степан се оживи, дори стана някак сервилен като същински домакин на студентски стол пред началството си. Отлично познавам подобен тип хора от ерата на застоя в някогашния Съветски съюз.

„Нима довечера ще свирите в Хидра?“, уж крайно изненадан попита той, сякаш се предполагаше да рисувам на острова. Между другото, баща ми, Хидра е предпочитано място и от много световни художници.

Поканих ги на концерта, дори повиках и моя домакин Такис, за да ги запозная. От този мига насетне четиримата оформихме своеобразна малка група и докрая на вечерта бяхме заедно. Това затрудни общуването ни с Василиса, предпочитах да сме само двамата, но пък ми даде възможност да съм през цялото време до нея. Наслаждавах й се и се стремях да не бие на очи колко много съм хлътнал по това момиче.

Да, отче мой, досега не бях изпитвал подобни чувства към никоя друга жена. Любовта ми граничеше с благоговение и аз не знаех какво да предприема. Само се молех времето да тече възможно най-бавно, дори да спре, за да може да съм повече с прекрасната Василиса. Утре вечер щяхме да се приберем в Атина, а те двамата щяха да летят за Москва на другия ден. Чудех се какво да измисля, за да я задържа със себе си. Не можех като луд руски благородник да й предложа брак още същата вечер след концерта, нито да й се изповядам колко много я обичам и да й предложа да дойде с мене в Лондон. Аз не желаех Василиса за една нощ в леглото си, а за цял живот. Бях безпомощен от безрадостната перспектива, както и от ясното съзнание, че на нея ще й е безразлично дали я обичам или не.

Вечерта след концерта четиримата се разходихме покрай малкия, но много дълбок залив на острова и седнахме в една от пословутите гръцки таверни да отпразнуваме рождения ден на Василиса. Концертът, между другото мина блестящо. Аз свирех въодушевено като един истински влюбен, а Такис ме следваше, заразен от преливащите ми чувства. Като се покланяхме, той ме прегърна и ми прошепна: „Crazy Bulgarian, I love you!18“ Залата и финасовият успех бяха пълни.

Скъпи татко, трябваше ли да искам повече от живота? Определено — не, но човешката лакомия е бездънна. Тя, мисля си, е в основата на всички принципни беди на нашето битие. Нищо друго не ме интересуваше освен Василиса — нито красотата наоколо, нито приятната топлина и уют, нито чистотата на въздуха дори. (На този остров не се движат моторни превозни средства. Какъв контраст след Атина!) Утре щяхме да се разделим и едва ли повече щях да я видя някога!

„Драги Степан, какво ще кажете да ми гостувате някой ден в Лондон, цялото семейство?“, не се сдържах аз. Колко хубаво би било, възкликнаха и двамата с Василиса и благодариха за поканата. „Но първо ще дойдем в България!“, настоя тя. „Аз също не съм бил във вашата страна“, изрече пастрокът й. „Непременно трябва да отидете. България е чудно хубава!“, посъветва ги моят колега.

Вдигнах наздравица за рожденничката и за бъдещата ни среща. Пиехме шампанско заради случая, но обещахме на Такис, че утре всички ще пробаме препоръчаната ни от него рацина. Аз се наслаждавах на радостта, която изпитваше Василиса — как се смееше, как държеше чашата и боравеше с малката лъжичка, с която си слагаше черен хайвер. Единственото ми желание сега бе да я погаля. Жалко, че музиката в таверната бе неподходяща да я поканя на танц. Въпреки това Василиса се смееше и забавляваше на приклякащите в ритъма на сиртакито туристи.

Такис ни покани всички и ние станахме, за да се присъединихме към танцуващите. Напрегръщахме се и се понесохме като една малка вълна под звуците на бузукито. За пръв път през живота си се бях отпуснал така. Прегръщах Василиса през раменете й, а тя прегръщаше мене и аз вече усещах сърцата ни като едно. Бях щастлив като никога.

13 май 1992

Снощи след таверната се прибрахме по каютите и аз веднага заспах. Когато се събудих, корабът се носеше по бялото море на любовта и дори леко се полюшваше по вълните. Разсъних се, станах и отидох до прозореца. Навън бе мрачно, духаше силен вятър, а по повърхността се белееха водни „зайчета“. Разтрих очи и първото нещо, което изплува в съзнанието ми, бе сънят.

Да, баща ми, тя отново се завърна! Ясно си спомних всичко. Първо плувахме с Василиса в мастиленото море край някакъв безлюден бряг, осеян с милиарди малки и обли камъчета, край който се издигаха отвесни скали. Над нас кръжеше ято гларуси, които издаваха панически писъци, сякаш виждаха някаква задаваща се опасност. С Василиса се смеем във водата и когато се изправяме, виждаме, че сме чисто голи. Това ни разсмива още повече. След малко се приближаваме един към друг и се прегръщаме, сякаш танцуваме в морето. Когато се разделяме, за да се целунем, аз виждам, че в обятията си съм държал Ка, която е взела отново образа на убийцата Гергина. Пускам я и бързо се опитвам да избягам на брега, като се мъча да тичам в прозрачната вода. Тя обаче се сгъстява и ме държи на едно място. Последното нещо, което виждам е краставата царкиня. С огромни скокове тя се отдалечава по каменистия бряг към отвесните скали.

След като целият ми сън отново мина пред очите ми, първото нещо, което ми дойде наум, бе да потърся Василиса. Бързо се измих, облякох се и излязох от каютата. Отидох в тяхното крило, в което бяха настанени с пастрока си, намерих номерата на стаите им и почуках на вратата. Никакъв отговор не последва. За миг си помислих, че отново се повтаря историята от хотела в Будапеща, но в тоя миг по коридора се зададе Такис. Слава богу. Попитах го припряно дали ги е виждал, а той ми подаде някакъв плик и ми каза, че бил за мене. Разкъсах го нервно, извадих бележката, изписана с красив почерк на руски, и зачетох:

Причерня ми пред очите. Не е ли гадно, а баща ми? За пръв път да се влюбя и любимата ми да се изгуби така бързо! Ка е виновна за всичко! Толкова години не я бях сънувал и ето какво ми се случи още след първата ни среща. Не смея дори да я напсувам. Кой знае как ще си отмъсти!

Сгъганх листа, сложих го в джоба си и се върнах в каютата си. Затворих се вътре и до Пирея не излязох. Струва ми се, че Такис ме разбра.

Франкфурт

10 октомври 1997

Драги татко, този неделен ден е като мъртъв и само самолетите, които висят на опашка над летището във Франкфурт и чакат своя ред да кацнат, създават илюзията за живот. Седя в тъмната си стая в хотел „Мариот“ — свети само настолната лампа върху малкото бюро пред прозореца — и ти пиша. Намирам се на тридесет и деветия етаж на сградата — отчитам това, тъй като самият аз съм на същия брой години. Съвпадение! Франкфурт на Майн, както се казва, е в краката ми.

Този град на борси, банки и самолети, наречен шеговито Майнхатън, тъй като в центъра му са събрани на най-многото небостъргачи в Европа, е и родното място на Гьоте. Някъде долу, до старата църква, в която ще правя записи на шестте сюити за чело без акомпанимент от Йохан Себастиан Бах, е и къщата на великия поет. Улицата е кръстена на негово име. Тя пресича просторен площад и прераства в една от най-скъпите улички на света — малка мека на изящни бутици, където всяка жена би стояла с дни. Гьоте е обичал красивото и вероятно ще се възхити, ако може да види каква става в наши дни. Аз обаче ще свиря старата музика на неговия съотечественик Бах. За около седмица трябва да запишем сюитите. Голямо предизвикателство е, да ги свири челист след изпълненията на великия Пабло Касалас. Мисля, че ще се справя. Обожавам пищността и скритата педантичност на барока.

От Атина не съм ти писал, но нищо итнересно не се случи през тези пет години. Свирене, концерти, записи — еднообразен живот в анонимния Лондон. Събираме се понякога с колеги и ходим до Единбург за два-три дни. Обожавам този град! С Марион също се виждаме, дори и преспива при мене, когато съвсем го е закършила за мъже. Спомняме си, говорим, помагаме си като бивши съпрузи. Никога обаче не отваряме темата за Олм и Митето. Веднъж понечих да й предложа дали не би искала да отидем до родния ни град — ей така, от любопитство, а тя ме изгледа с такъв поглед, че инстинктивно прикрих слабините си, за да не ме кастрира.

„Не съм такава мазохистка като тебе!“ Повече не питах.

Сигурно, баща ми, ти е любопитно да научиш какво се случи с Василиса? След Атина, за жалост, повече не я видях. Тъгата ми по нея прерасна в болка, с която човек свиква във времето и я носи цял живот. Изпратих и картичка за Коледа на адреса, който тя ми бе оставила в бележката си, после си позволих да й напиша и кратко писмо — как живея, какво свиря, като целта ми по-скоро бе да науча нещо повече за нея, но тя така и не ми отговори.

Често мисля за нея, за орисията си. Оня руски безумец от църквата, който ми предрече, че ще остана сам, се оказа болезнено прав. И сега виждам лудите му очи и сякаш чувам брътвежите му за покапалата върху любовта ми кръв. Многоликата Ка и жабата-царкиня не са ми се явявали от тогава. Вече ги опознах — те идват в съня ми, за да ми подскажат само лошото, което има да ми се случи. Но питам се, баща ми, какво повече да очаквам?

От половин година живея в Лондон с една колежка — освен нея да я сполети някоя беда! Елси е тиха и възпитана цигуларка и едва ли с нещо е заслужила вниманието на моите зловещи познайници, но кой ги знае? Те май не се съобразяват с характера на хората. Знам ли!

Направих опити да се свържа и с Юра от Красноярск. След година издирвания, най-после получих вест от него. Зарязал е напълно музиката и сега се е впуснал в бизнеса. Обеща ми, че още малко му трябва и ще може вече да ми дойде на гости в Лондон като бял човек. Какво имаше предвид, не уточни. Вероятно се надяваше да кацне на Хийтроу със собствен самолет. Тези руснаци са непредвидими, та не е изключено.

Юра впрегна всичките си мафиотски връзки, но не можа да открие момиче с подобно име, при това доведена дъщеря на бизнесмена Степан Балшиков. Такъв имало, но бил убит преди три години за неиздължени суми. Сега това било в реда на нещата в Русия. Научавам, че и в у нас се стрелят под път и над път. Между другото, баща ми, през януари тая година България въстана против своето правителство. Народът се вдигна на барикади и принуди социалистическия кабинет да си отиде. Сега и правителството, и президентът са от опозицията. Дай Боже страната ни най-после да заживее по-човешки.

За мене по-важно е, че Василиса я няма и не може да бъде открита. Помолих Юра да не спира да търси и ако нещо изникне, да ми се обади.

Хайде, баща ми, аз да лягам. Утре ще ти пиша пак.

11 октомври 1997

Гадна дата! Скъпи татко, днес следобед Марион ми се обади от Лондон. Починала е мама! Бог да я прости. Издъхнала е на 8-ми октомври през нощта. Погребали са я без мене, горката! Пожелала е да я закопаят в Олм, при тебе. Боже, Господи, отче мой, дано се съберете горе и всичко си простите!

Само да свърша записите и ще дойда на гроба ви!

16 отковмри 1997

Утре, петък летя за София. Горката ми майчица. Отишла си е кротко и в самота като ангел. Умряла е в съня си, милата — праведна като светица и с отворени очи, както често сама казваше. Вечна й памет! Съседите са я намерили в леглото, сякаш била заспала — завита и чиста. Знаела е, че през нощта ще си отиде. Сега вече съм кръгъл сирак и ако пиша повече, то ще е до двама ви. Моля те, баща ми, като се съберете отново с мама, разкажи й какво съм ти писал, тъй като повечето от нещата приживе й ги спестих.

Днес обаче се случи нещо извънредно, което не мога да не ти разкажа. Докато се разхождах из старата част на Франкфурт, някъде там, до кметството на „Рьомер плац“, ми се стори че видях Василиса. Денят бе необичайно слънчев, а небето ясно синьо и белите облъци ярко блестяха сред ежеминутно пробиващите ги самолети. Наоколо нямаше много хора, въпреки това улични музиканти не липсваха. До фонтана на самия площад едно симпатично момиче свиреше на цигулка първа част от „Малка нощна музика“ на Моцарт, а по-нататък, на тясната уличка, към високата готическа катедрала, мой връстник свиреше на акустична китара „My way19“ на Франк Синатра. Музикантите не си пречеха, тъй като разстоянието между тях бе достатъчно, за да не се чуват и двамата едновременно.

Седнах да пия кафе отвън в горната част на наклонения калдаръмен площад и се заслушах в Моцарт. Професионалното ми ухо долавяше отвреме-навреме пропуските, но аз не обръщах внимание на това. Смъртта на мама не ми даваше покой. Замислих се за живота й. Цели двадесет и три години живя без тебе — сама, отдадена изцяло на мен и майка си, без да хленчи, без да иска повече от това, което й бе отредила съдбата. Никога не разбрах беше ли наистина щастлива. Носеше бремето на дните си, така както носеше и тежестта на огромните си гърди. Мисля си, че поне не се бе срамувала от мене. Не можех да й дам кой знае колко, но тя искаше малко от живота. Обичаше ме и аз я обичах. Това й стигаше.

Никога не съм предполагал, че ще остана сам толкова млад. И знаеш ли, баща ми, в първите години след смъртта ти, мъката ми бе силна, но не толкова дълбока; сега е друго. Представям си как ще се чувствам след години и без двама ви. Не ми се мисли.

Докато размишлявах, огрян от топлото октомврийско слънце, пред мене мина едно момиче, на което в първия момент не обърнах внимание. Чак когато то се изгуби по посока на Майн, аз осъзнах, че това бе самата Василиса. Да, тя беше! Кой друг? Имаше лека разлика от последния път, когато я видях на остров Хидра — по-скоро в прическата, но иначе си беше същата красавица. Не можеше да има чак такова съвпадение. Оставих банкнота от десет марки на масата и хукнах да я преследвам.

Изтичах към реката, оглеждайки се на всички страни, но никъде не я видях. Слязох долу на крайбрежната алея и тогава я видях, спряла до водата да гледа към отсрещния бряг. Бе застанала малко преди моста, който се издигаше над главата й. Приближих и я повиках по име, но момичето изобщо не реагира.

Когато застанах на метър и нещо от него, вече можех ясно да различа, че това не беше моята Василиса, а друга млада жена, която поразително приличаше на нея. Бе също така хубава, в излъчването й имаше нещо много симпатично, но хладно. Очите й сякаш бяха не толкова сини като тези моята възлюбена.

„Какво има?“, изненадано, но възпитано се обърна към мене момичето.

Отвърнах, че съм се припознал и тръгнах да се прибирам. Закрачих бавно по алеята и гледах към небето. Самолетите не спираха да извират, сякаш Господ ги пускаше един по един от джобовете си. Утре и аз щях да бъда в някой от тях, за да летя към България, към Олм, където щях да отида и да се поклоня на гроба ви с мама. Приплака ми се, но аз знаех, че оттук насетне ще трябва много да се примирявам.

И както си вървях тъжен по пътя, отпреде ми изникна позната физиономия. Няма да повярваш, но и сега човекът бе от Олм — този град щеше да ме довърши! Да, баща ми, пред мен изникна синът на някогашния адвокат Несим Ниньо — Самуел, моят приятел от махалата Сами. За втори път животът ни срещаше извън България; първия път бе във влака на път за Москва.

„Ей, мама му стара, ти си по-голям скитник и от мене евреина!“, изговори ми радостен Сами, след като се прегърнахме и аз едва не се разплаках от натрупалото се вълнение. Обясних му защо съм във Франкфурт, а той набързо ми разказа, че от две години живее тук. Работи като охрана в еврейския културен дом — имало такъв — и това е голяма привилегия за него. След преврата у нас, Самуел заминал за Израел при единствения му останал роднина — вуйчо му Гершон, брат на майка му. Там обаче не му понесло и бил готов да се върне в България, но ето, че късметът му се усмихнал.

„Абе, то и тука не е цвете, но по-хубаво е от жегата и влагата в Хайфа. Ще се прибирам полека-лека. И знаеш ли къде ще отида? В Олм! Не мога да живея без Дунава.“

Посочих му Майн, но Сами ми отвърна, че Дунава си е друга работа. Не исках да споря и да му казвам, че имам десетки причини никога да не се върна в Олм. „Свят голям, хора всякакви!“, казваше Линдро.

Наближаваше шест часа и Самуел веднага ме отведе в любимия му ресторант „Щайнер хаус“, за да ядем телешки мръвки, които сами щяхме да си печем върху горещ черен и вулканичен камък. Не ми беше до ядене, но със Сами мъката ми се разнесе. Все пак той знаеше много по-отдавна от мене какво е да загубиш майка си.

Животът е за живите.

Красноярск

17 януари 2002

Баща ми, лудостта няма граници! Юра най-после откри нещо и сега съм в неговия град, по-скоро в града на моята безвъзвратно изгубила се любов Василиса. Дано все пак я намеря!

Веднага искам да те предупредя да не казваш на мама за пътуването ми до далечен Красноярск. Достатъчно е треперила приживе при всяко мое митарство по света.

Кацнах на летището по здрач. Духаше силен вятър и прехвърчаше сух сняг. Навън бе 22 градуса под нулата. Усетих познатата миризма на Русия. Цели двадесет години не бях идвал тук и сега се завръщах като при стара любов. В случая тя бе и единствената, тъй като се връщах при моята пракрасна Василиса.

Юра ме посрещна като държавен глава. Още на пистата до самия самолет пристигна огромна лимузина, която ме закара в залата за „особено важни лица“, където моят състудент ме чакаше с цяла свита пред маса, отрупана с хайвери, водки, хляб и плодове. Руското гостоприемсто, баща ми, е безгранично като руската душа. То не е показно и помпозно, то е убийствено — ако се оставиш в обятията му, трябва да умреш от пиене, песни и прегръдки.

Признавам, потекоха ми сълзи, докато се целувахме и истерично повтаряхме имената си с Юра. Беше трогателно да гледаш как двама мъже се прегръщат и плачат, а около тях стоят прави пет-шесетима строги левента, бдящи над своя бащица. Истината, отче мой, е че Юра дори е повече за тях. Момчетата, които го охраняваха, се оказаха бивши „афганци“, които след изтеглянето на съветските войски от Афганистан, останаха на улицата със силни, но гладни тела и съсипана психика. Бъдещи олигарси като Юра ги наеха за охранители, като им предложиха същата съдба — пак да бъдат пушечно месо, но да живеят поне далеч по-охолно, отколкото в лунния пейзаж край Хиндукуш. Който имаше късмет, оцеляваше.

След няколкото чашки (този път не отказах — животът вече ме е научил да пия по чаша в специални случаи) кортежът ни откара в покоите на Юра. Е, изпих само една, все пак това бе водка!

Баща ми, няма да ти описвам какъв представлява домът на Юра. Никога с твоите спомени от разтития социализъм ти не би си представил какъв палат бе това. Дори резиденциите на бай Тошо бяха скромни квартири в сравнения със сарая на Юра.

Веднага ми бе предложено всичко, дори и жени, в случай че ми е скучно и искам да се отпусна. Отказах и безобидния „масаж“. Бях дошъл да намеря Василиса и не можех да си представя, че ще мога да държа в обятията си друга жена. Тук Юра ме изгледа подозрително и рече: „Какво ли не прави свиренето от човек! Добре че не продължих.“

После седнахме край камината и си заразказвахме изминалите двадесет години живот. Говорихме си до зори: за Андрий, за Светлана, за младите дни, за какво ли не.

„Андрий свири във филхармонията на Болшой театър, а Светла е в Сан Франсиско — изхранва се с уроци по пиано. Не й понесе перестройката и бързо замина!“, осведоми ме Юра. Не беше сигурен дали тя се е омъжила. Предполагаше, но като я знаеше колко бе капризна, едва ли си бе намерила подходящ съпруг. „Ти, Миша, трябваше да се ожениш за нея, а не сега да гониш Василиса прекрасна!“

Като разбра за мама, Юра й отля и бързо гаврътна „стаканчик“ за Бог да прости. Неговите родители още са живи. „Толкова са задръстени! Всичко мога да им дам, но те са свикнали да си живеят по социалистически. Стоят си на село и стареят. Поне пият хубава водка.“

После с Юра се разчувствахме и засвирихме на пиано и на виола — не си носех челото, дори се опитахме да направим импровизиран концерт. Накрая чак запяхме стари руски романси и „блатные“, въобще видяхме се! Преди да се отправим да спим, пак дълго се прегръщахме и плакахме, като си обещахме да се съберем с Андрий в Москва за следващата Коледа. Легнах си в пет сутринта като пребит. Часовата разлика е нещото, с което никога няма да свикна.

Събудих се около обед и бързо потърсих Юра — трябваше да се действа! Какво бе открил той за Василиса? Оказа се, че негов подчинен кореец търгувал преди години със Степан Балшиков. Той знаел подробности и скоро всичко съм щял да разбера.

„Тогава да вървим!“, припряно скокнах аз.

„Спокойно! Никъде няма да ходим, Афанасий ще дойде тук. Сега ще обядваме.“

Баща ми, това означаваше, че скоро нямаше да излезем навън. Щом руснак като Юра седнеше да пие, при това имаше и повод — важен гост, три дни не ни мърдаха. Надявах се, че с времето новите руснаци са станали по-различни от предците си. Някои — да, но Юра не бе от тях.

След малко въпросният Афанасий дойде. Баща ми, в Красноярск живеят всякакви народности, сред които има и много корейци. Повечето са с една фамилия — Ким. Някои от тях носят руски имена като човекът пред нас, който също бе Ким.

„Разкажи на моя български приятел какво знаеш за тоя Балшиков!“, нареди Юра. От страхопочитателното отношение на корееца забелязах, че състудентът ми е нещо като малък Буда за Афанасий Ким.

Степан, с който бяхме заедно на остров Хидра, се оказа обикновен измамник, който припечелвал от огромните разлики в цените на дървения материал. В ранните години на разпределянето на пазара, той успял да натрупа доста, но лакомията му го погубила. Задлъжнял пари и вместо да ги върне, той се опитал да разреши въпроса със сила, а това му изяло главата. Гръмнали го насред улицата в квартала, в който живеел.

„Имаше ли той доведена дъщеря?“, не се стърпях аз. Хич не ме интересуваше съдбата на този мошеник. Още на кораба ми бе несимпатичен.

„А, около него се въртяха много млади момичета. Нали знаеш…“ Афанасий Ким не довърши, но по мазната му азиатска усмивка се досетих за какво става дума.

„Бил е и сводник?“

„Осигуряваше млада плът за желаещите!“, пошегува се кореецът. Не знаеше нищо за чувствата ми към Василиса, иначе едва ли би си позволил пред Юра подобни шеги.

„Питат те имаше ли той доведена дъщеря!“, напомни му моят приятел.

Афанасий бързо стана сериозен и каза, че май имало някакво момиче с по-особен статут, което Балшиков продал на като част от дълги си към Давид Романович.

„Давид?“, изумен попита Юра.

„Да, той видя сметката на Степан. Момичето не му се стори достатъчно — сумата бе голяма.“

„А как се казваше това момиче?“, попитах.

Кореецът не можа да си спомни. Вдигна рамене, а на въпроса ми как е изглеждала, той отговори, че била млада и хубава, но подробности не помнел. Нямаше какво повече да науча от него, затова веднага се обърнах към Юра: „Да потърсим този Давид Романович!“ Тук приятелят ми замълча, поинтересува се дали Афанасий още ще ми трябва и като разбра, че не ми е нужен, той го отпрати да си върви. Аз пак настоях да отидем направо при Давид и да потърсим Василиса.

„Нещата не са толкова прости!“, започна Юра. „Давид Романович е моят най-голям… как да кажа — конкурент.“

Разбрах го. Юра просто не искаше да каже, че въпросната личност е най-големият му враг в Красноярск. Да отидем току-така при него бе наивно като предложение. Но аз трябваше да разпитам Давид за Василиса на всяка цена. Как!

„Кажи ми къде живее г-н Романович и аз сам ще отида при него“, предложих.

Юра се изсмя. Едва ли някой друг — освен самият той и шефът на охраната му — знае къде е в момента Давид и къде възнамерява да бъде утре.

„Дай ми телефонния му номер. Ще се обадя и толкоз!“ По лицето на моя състудент разбирах, че и това предложение е наивно, но как иначе можех да разбера къде е Василиса? Усешах, че се забърквам в сложния свят на руската мафия, а това не ми бе никак приятно. Нима моята възлюбена бе станала разменна монета за решаване на обърканите им скотски взаимоотношения! За тези хора човешкия живот нищо не значи. Те знаят отлично страха ни от това и още по-жестоко демонстрират силата си, като убиват възможно най-зверски и показно.

Изведнъж се досетих за майката на Василиса, за бесарабската българка, чието име така и не научих. Можехме ли нея да издирим? Попитах Юра, а той взе мобилния си телефон, свърза се с Афанасий Ким и след минута разговор ми каза:

„Бабката живее в старите бараки на някогашния затвор…“

„Да тръгваме!“, надигнах се рязко аз, за да не му дам възможност да ме задържи.

За моя изненада Юра се съгласи веднага. Бързо се разпореди и след десетина минути вече бяхме в някакъв скъп черен джип. Пред него и след него караха същите джипове-близнаци. Седяхме отзад и мълчахме. Шофьорът и охраната отпред — също.

Красноярск, баща ми, се намира на река Енисей в централен Сибир и е възникнал като селище на авантюристи, златотърсачи и най-вече на заточеници, изпращани тук през вековете от руските царе и императори. В центъра има паметник на декабристите, дали също своя съществен принос в историята на града. През ХХ век тук са заселвани всякакви лагеристи и пленници, затова населението е обогатено с разнообразни етноси. Днес Красноярск е обект на огромните корпоративни интереси и апетити от цял свят, тъй като прилежащия му район е колкото половин Европа, а природните му ресурси са неизчерпаеми. Хората като Юра са по-силни и по-богати от държавните глави на много европейски страни. Нищо чудно да дойде скоро в Лондон с негов самолет.

След малко вече бяхме извън Красноряск. Навред около нас се белееше безкрайното сибирско пространство и само пътят отпред разваляше илюзията, че плуваме в снежен океан. Пътувахме дълго на север и когато градът зад нас се изгуби, аз вече имах чувството, че никога повече няма да се върнем в познатия топъл свят.

Отивахме към северния полюс, където ме чакаше моя Франкенщайн — гигантската крастава жаба-царкиня, облечена в кристална мантия. И ето, тя скача с великанските си крайници по снежното поле и оставя загадъчнини отпечатъци, подобни на шарките по платото в Наска. Води ме напред към бездънната пропаст на свършека, а после се гмурва в студените води като същински левиатан, за да се покаже на повърхтостта и да се понесе напред като айсберг с огромни ледени очи. На ръба на бездната е застанала Ка с развети коси и разперени ръче, чието лице не носи ничии черти, а само се зеленее в бялата пустош.

Отворих очи и разтрих лицето си. Бях се унесъл от топлината в джипа. Юра също дремеше и затова попитах шофьора колко още ни остава.

„Близо е, след стотина километра сме там!“, отвърна ми момчето. За руснака, баща ми, подобно разстояние е колкото пет-шест километра за българина. Погледнах си часовника и прецених, че по здрач ще бъдем при въпросните бараки. Не посмях да затворя очи, за да не видя моите демони отново. Предстоеше ми цял час да се взирам в пространството и да се надявам, че някъде там ме очаква Василиса.

Стигнахме по-бързо, отколкото предположих. Още беше светло, но много скоро мракът щеше да падне отведнъж, без да се стъмни кой знае колко заради снега наоколо. Джиповете спряха в средата на нещо като лагер. Имаше доста запустели бараки, личаха и следите от някогашните телени заграждения и вишките за наблюдение. Запазена бе и главната сграда, която е служела за столова и общи събирания на затворниците. Тук вероятно са живеели и надзирателите. Юра ми разказа набързо за това занемарено вече бивше изправително заведение. Работата на затворниците се състояла само в едно — да добиват дървен материал през целия ден, а вечер да заспиват в студените бараки и бавно да чезнат в мрак и разкаяние. След перестройката затворът бил разтурен, останали само хората, които нямало къде да отидат. Нима Василиса бе живяла тук?

Слязохме от джипа. Студът това и чакаше — проникна направо в костите ни и ние бързо трябваше да влезем в първата барака, в която имаше признаци на живот. Озовахме се в голямо помещение, в което мъждукаше мръсна жълта светлина и в чийто далечен край бумтеше голяма като варел печка. Отидохме до нея — тя наистина бе направена от варел. Виждаха се няколко стари и счупени дървени легла, в едното от които спеше човек. Той бе така завит, че лицето му не се виждаше, а само някаква стара ушанка се показваше над сплъстените одеала.

Юра го разбута най-безцеремонно и му нареди на става веднага. Съществото инстинктивно скочи на крака, запремига и реши, че сънува, защото понечи отново да си легне. Тогава Юра кимна към охраната и двете момчета сграбчиха човекоподобното и го изправиха на крака. Чак сега то осъзна, че отново е в суровата реалност.

„Има ли при тук възрастна жена?“, попита строго Юра.

Лицето, което се оказа мъж, кимна утвърдително с глава и проговори: „Да, да, Галина Георгиевна.“ Гледката в устата му бе ужасна. „Само тя остана.“ После посочи в ъгъла зад печката и ние чак сега видяхме, че там има врата.

Юра нареди да го пуснат и се запъти напред. Тръгнах след него със свито сърце. Видяното дотук не обещаваше приятна гледка, напротив. Имах чувството, че съм се върнал в един от мрачните си сънища. Сега оставаше зад вратата да се покаже и Ка!

Без да чука моят приятел бавно разтвори вратата. Чу се скърцане и когато застанах до него, баща ми, аз видях нещо съвсем различно от атмосферата в голямото и грозно затворническо помещение. Това бе една малка стая с легло, готварска печка, масичка с два-три стола и кухненски бюфет. Усещаше се човешка топлина и уют. На една от стените висеше избеляло килимче съвсем в стилистиката на руското обзавеждане.

Влязохме, огледахме се, но човек не видяхме. Върху витрините на бюфета съзрях няколко снимки и инстинктивно се насочих към тях. Да, баща ми, това бяха снимки на моята Василиса. Две от тях бяха от времето, когато е била малка, а на третата бе такава, каквато я видях за пръв път на кораба „Св. Ана“. Едва не извиках от радост.

„Открихме я!“, обърнах се към Юра, който бе застанал до мене и наблюдаваше снимките. „Благодаря ти!“

„И ти за това…“, не му позволих да довърши. „Да, заради това момиче бихме път чак дотук. Ти не си я видял наживо!“

„Е, какво пък, да се разтърсим наоколо.“

Излезе навън и аз го чух да нарежда на своите хора да започнат издирване. Взех снимката и седнах на единия от столовете. Разглеждах я известно време, изпълнен с радост и надежда, а после започнах да наблюдавам обстановката в стаята. Личеше си, че тук обитава жена. Макар и оскъдно, обзавеждането бе поддържано и най-вече чисто. На пода имаше дори и две черджета, а самите дъски бяха идеално измити с вода. Бяха се протрили от топлите валенки на времето и сега лежаха гладки в краката ми.

„Вие ли сте Галина?“, чух гласа на Юра откъм голямото помещение. Станах на крака и отправих поглед към отворената врата.

Ако някой някога ми беше казал какво ме очаква да видя тук, в тази стаичка на сто и петдсет километра от Красноярск, насред студения и снежен Сибир, аз не само че нямаше да му повярвам, но и щях да го ударя. Да, баща ми, така щях да постъпя! Защото само след секунди срещу мене застана не друг, а твоята Гергина Василева Божинова, убийцата от Олм, която дори и сега можах да позная, въпреки възрастта и шала, с който се бе загърнала.

Гледах като гръмнат, потресен и невярващ, че това е истина. Как бе възможно? Нали бяха осъдили и убили тази жена. Не, тук имаше някакво нечестно съвпадение, което аз не можех да си обясня, или просто приликата е изумителна — като случая с припознаването ми във Франкфурт. Напрегнах се да запазя самообладание и изчаках да видя какво ще ми отговори жената пред мене. Която и да беше, тя щеше да ми разкаже за себе си.

„Ето я Галина Георгиевна!“, представи ми я Юра.

Жената ме погледна под вежди със сиви и все още пъстри очи. Бе запазила от някогашната си хубост за своите близо седемдесет години. Не личеше да ме разпознава.

„Какво искате?“, глухо попита тя и седна на леглото, кото скръсти ръце в скута си. Загледа се в пода с изражение, което подсказваше, че не сме желани в стаята й.

„Ваша дъщеря ли е тя?“, показах и снимката.

Зърна я за миг, но не отговори веднага. Продължи да се взира в процепите между дъските, сякаш търсеше по-голям, за да се скрие в него.

„И какво, ако е моя?“

„Нищо, бабке, просто я търсим, затова се обърнахме към тебе. Знаеш ли къде е?“, пое инициативата Юра.

Жената вдигна глава към него и леко промени навъсения си вид. Явно усетът й за хора й бе подсказал, че той е високото началство.

„Няма я Василиса. Взеха ми я отдавна!“

„Кой ти я взе?“

„Степан, проклетникът! Вече пет години не съм ги виждала. Заминаха за Европа и не се върнаха.“

Да, баща ми, това определено беше твоята Гергина! Нямаше съмнение, тъй като първата дума със звука „р“ — „проклетникът“, тя произнесе по своя си зловещ начин, който сигурно ще чувам цял живот. Осъзнавах, че тя наистина нищо не знаеше за дъщеря си Василиса и че нямаше какво повече да науча. Оставаше да разбера само как Гергина бе попаднала тук.

„Вие бесарабска българка ли сте?“, попитах я направо на родния ни език.

Гергина изведнъж се преобрази и ме изгледа с познатите от детството ми очи. Реших като съм започнал, да карам докрай:

„Аз съм Михаил Обретенов, синът на Васил, съседа от Олм, с който се любехте. Помните ли го? Винаги искахте да си направите кюфтенца от мене. Но първо решихте да убиете съпруга си Панайот…“

„Какво ти става, Миша?“, прекъсна ме на руски Юра.

„Остави го, нека говори!“, отвърна му Гергина, а на мене ми каза: „Карай на руски, позабравила съм български. Нека и той да разбере.“

Юра гледаше изумено. Каза едно: „Дявол да го вземе!“ и махна с ръка.

Аз продължих:

„Значи сте вие, нали? Искам само да знам как се озовахте тук и къде мога да намеря дъщеря ви?“

Гергина въздъхна и отново сведе поглед към пода. После бавно започна да говори с широко отворени очи, сякаш гледаше през време и пространство и виждаше чак в Олм, в годината, в която режещият й глас от радиоуредбата се чуваше из целия град. Тембърът и сега беше същият, но по-глух и тъжен.

„Осъдиха ме на смърт, но не ме убиха. Бях бременна. Надзирателките в ареста разбраха и съобщиха по-горе. Тогава се взе решение да не ме убиват, а да ме изпратят тук, нали беше затвор. Смениха ми името, посля тя се роди… Това е!“

„Кой е бащата на Василиса?“, задъхано попитах аз, макар да усещах вече, че това си ти, отче мой.

Гергина не отговори. Погледна ме тъжно и по човешки, с което ми даде да разбера, че съмненията ми са верни. После прошепна:

„Винаги съм искала да имам дете от Васил…“

Споменаването на името ти, ме накара да осъзная истината. Василиса ми бе сестра и бе кръстена на тебе! Господи, щях да полудея! Това ли означаваше сънят ми, в който двамата с нея се къпехме волни в морето?

„Но защо го уби?“, не се сдържах. „Татко знаеше ли, че ще го направиш?“

„Не, аз наистина го обичах. А за Пано… Минало е вече и да ти кажа какви гадости е вършел с мене, това нищо няма да промени…“

Гергина въздъхна дълбоко, после пак ме погледна — тоя път още по-топло и попита: „Васил как е?“

Казах й, че си починал отдавна и сега, драги татко, за пръв път видях истинска човешка тъга в очите на твоята някогашна любов. Заклевам те, отче мой, и дума да не си обелил пред мама за моята среща с Гергина!

„Къде мога да намеря Васи… сестра ми?“, попитах с пресипнал глас.

„Наистина нищо не знам за нея. Дано не са я погубили гадовете на Степан!“

Стиснах зъби и преглътнах. Трябваше по-скоро да се махна от тук. Тръгнах към вратата, но като застанах пред Гергина, аз се спрях и сложих ръка на рамото й.

„Сбогом, лельо Гино. Ако я видиш някога, спомени й за мене. Разкажи й, че сме се виждали на остров Хидра. Напомни й за човека с виолончелото…“

Излязох от стаята, едва стискайки сълзите си. Бях убеден, че моята Василиса никога повече нямаше да се върне тук и че аз също никога нямаше да я видя в този живот.

Ню Йорк

14 април 2003

Мили мои, окончателно се пренесох в незаспиващия град на самотниците Ню Йорк. Намерих едно малко, но удобно апартаментче на 42-ра улица, недалеч от „Таймс скуеър“ и старата автогара. Мисля си, че тук ще завърша земния си път, но както казваше Съмърсет Моам: „Само един невежа може да бъде категоричен!“ В случая ми се иска да бъда точно такъв. На четиридесет и пет съм, но ми омръзна да скитам по градове и години!

Решението ми да се преместя в САЩ се зароди още след един концерт във Вашингтон през 1999-та. Самият Ростропович дойде да ме слуша и ме поздрави след края на концерта. Можех още тогава да се преселя тук, но изчаках да видя как ще се развият събитията у нас. С възрастта през главата ми минаваха варианти да се върна в България, но бързо се отказах. Разбрах, че в този глобален свят вече няма значение къде живееш, важното е да имаш добра работа и приятели до себе си. С пари навсякъде можеш да идеш, ако наистина искаш.

Татко, надявам се спазваш обещанието си и не забравяш какво те предупредих в последното ми писмо. Дано мама вече е свикнала с обстановката горе. На мене тука и двамата много ми липсвате. Ходих на гроба ви в Олм, след като се върнах от Гърция и си взех пръст. Съхранявам я в една стъкленица и ви паля свещи на всяка задушница.

Елси, за която ти писах, дойде с мене в щатите. Живеем вече шест години заедно, но едва ли ще сключим брак, ние и без това сме си като мъж и жена. Деца, както се очертава, няма да имаме, тъй като нито аз искам, нито пък Елси вече е във фертилна възраст. Тя обаче подхвърля понякога да осиновим едно изоставено бебе, примерно от Балканите, а защо не и от България, но аз все имам да свиря и да свиря, така че не виждам кога ще ми остане време да възпитавам дете. Може би по-нататък. Непременно ще ви съобщя.

20 май 2004

Баща ми, обръщам се само към тебе. Защо не си пазел Гергина, когато си се чукал с нея? Сега непрекъснато мисля за сестра си Василиса, която кой знае къде се намира по света, ако изобщо е жива. Подозирам, че гнусният й пастрок я бе довел в Гърция, за да я пробута на някой за пари, но Давид го е спешил и той бързо се е върнал в Красноярск, надявайки се да се отплати с нея.

Все по-ясно си спомням пророчеството на руския Варлаам, че на любовта ми лежи кръв. Да, така се оказа! Започвам да си мисля, че всичко е свързано с дарбата ми. Ако не бях се родил толкова талантлив, сигурно едва ли щях да сънувам Ка и жабата-царкиня и целият ми живот щеше да бъде по-различен. Гергина нямаше да убие бай Пано, ти нямаше да умреш толкова млад, Борисчо и кака Мими — също, Митето нямаше да полудее… Въобще всичко вероятно щеше да бъде далеч по-друго и не толкова тъжно, но като се замисля, то животът на всеки от нас — талантлив или не — все с подобни работи е свързан. Съдба!

Между другото, разделих се с Елси — не спираше да ми пили за осиновяване. Сега живея с една афро-американка на име Джезабел. На тридесет години е, от Бронкс, но ме търпи и обича горещо. И С нея не мисля да имаме деца. Ако започне много да иска, също ще я разкарам.

20 ноември 2006

Свиря, свиря и само свиря. Добре, че са концертите и записите, за да усещам живота. Понякога гледам семейните си колеги с нормален брак и деца — хем им завиждам, хем им съчувствам, хем ги съжалявам. Дали не трябваше и аз да имам деца? Толкова е объркано всичко. Явно не съм създаден за друго, освен да свиря. Разкарах и Джезабел.

1 септември 2011

Продължавам да свиря. Докога?

9 януари 2018

Вчера навърших шейсет години. Пак съм сам и все още свиря, но вече сериозно се замислям да си наема жена да се грижи за мен и къщата.

Минаха толкова години от срещата ми с Гергина, а от Василиса никаква следа. Така ще си умра, без да я видя. И май по-добре! Защо ми е още болка? Затова, татко мой, спирам да ти пиша. Всичко вече е толкова еднообразно и скучно, че не виждам смисъл. Омръзна ми. Пък и повече от петнайсет години нищо не съм сънувал; ни помен от Ка, нито от жабата-царкиня.

Целувам ви с мама и доскоро!

5 март 2044

Вчера случайно намерих този дневник. Прочетох го и се ужасих. Такъв ли е бил моят живот и защо още съм тук? Ще завещая всичко, което имам, на това момиче от Оряхово. Доста се мъчи с мене горкото! Ще замина за Олм и там ще се удавя в Дунава. Господи, та аз нямам сили и кураж да се хвърля през прозореца! Бог да ми е на помощ!

22 август 2045

С всеки изминат ден Бистра все повече и повече ми прилича на моята Василиса. Дано умра в ръцете й!

Когато прочете последната страница, където срещна и собственото си име, Бистра остави дневника върху леглото и дълго гледа в една точка, изумена от невероятния живот на стареца, когото гледаше. Отново взе тетрадката, видя датите и бързо прецени, че последната записка е само отпреди седмица. „Леле, ами ако маестрото се спомине още тази нощ?“, запита се тя, после стана и отиде до прозореца. Опря чело в стъклото и започна да съзерцава светещите отсреща сгради. Минаваше три часа през нощта.

Дали да не отидеше още сега в Манхатън? Щеше да й отнеме около час. Какво обаче щеше да се промени за няколко часа, ако старецът беше умрял? Тя така и така нямаше да може да му помогне. Само щеше да се обади на 911 и после щеше да даде показания какво е заравила в къщата. Щяха да последват формалните процедури и накрая тя единствено щеше да присъства на кремирането — ако искаше, разбира се.

Прецени, че сега бе по-добре да спи, пък утре щеше да стане ясно дали маестрото е жив или не. Рано или късно всички ще си отидем от този свят. Каквото е писано, това ще стане. Върна се в леглото и загаси нощната лампа.