Проклятието на Жабата

Епилог

На 19 май 2046 г. слънцето в Олм пак грееше меко и безгрижно. Малко преди обед в началото на улица „Аница“, там където някога беше зелената будка за вестници, а сега жилищен блок, се бе събрало неголямо множество хора. Бяха дошли представители на общинската власт, читалищни дейци и възпитаници от музикалната школа, граждани.

Върху фасадата на старата сграда отсреща се виждаше бяло платно с висяща от него връвчица, която след малко кметът на града щеше да дръпне, за да се открие паметната плоча плоча отдолу. Така и стана.

След кратко и прочувствено слово за „нашия именит съгражданин маестро Михаил Обретенов, прославил Олм по целия свят“ (тук някой от помнещите го все още живи старци се изсекна) и след ръкоплясканията на насъбралите се плочата бе открита. Тя бе мраморна и с издълбан надпис, който датираше живота на маестрото и указваше, че той някога е живял на тази улица, която отсега нататък ще носи неговото име. Най-отгоре в средата на мрамора имаше бронзов барелеф на стилизирано виолончело. Това можеше да се разбере, когато човек внимателно се взреше в него. Иначе, гледана от далече, тази фигурка приличаше на малка жаба с египетска корона на главата, замряла в обичайната си жабешка стойка и готова всеки миг за своя скок. Никой от присъстващите не си спомни за прякора на маестрото, дори и секнещите се двама-трима негови връстници.

Митето вече не бе жив. Той умря стар и в мизерия, в своята тиха лудост и с неизменното „Па’и се!“ на уста. В Лондон Марион също се бе споминала, много преди Михаил Обретенов да издъхне на Манхатън. Колкото до Самуел и „потомствените комунистчета“ братя Пеневи — те също и отдавна бяха о’бозе почивши. И тримата издъхнаха в България, в Олм, където се върнаха на старини. Никой от тях не знаеше, че някогашният им приятел от махалата, Мишо Жабата, също бе копнял да се прибере край нетърпящия проклятия Дунав.

Само Василиса Георгиевна, незаконната и неопозната сестра на Михаил Обретенов, остана жива. След като близо година бе любовница на Давид Ромонович, тя събра пари, за да замине за Нова Зеландия и наистина никога повече не се върна в Красноярск. Там се омъжи за богат фермер от шотландски произход и дори на седемдесет и седем години Василиса е в прекрасно здраве — уважавана майка на три деца и баба на множество внуци. За жалост, тя нито веднъж не се досети да им разкаже с какъв именит музикант бе празнувала рождения си ден на остров Хидра.