Проницателят

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДЖОУНС ПРЕСЕЧЕ КРАЙБРЕЖНОТО ШОСЕ И ЗАКРАЧИ ПРЕЗ ПАРКА. След час започна да мръква, а виолетовите отблясъци по небето се превърнаха във фон за концерт от нощни звуци. Старецът премина по първия мост в парка и се заслуша в песента на щурците и жабите от близкото езерце. После чу как нещо прошумоля във въздуха над главата му и вдигна очи, за да види как една кукумявка излиза на нощен лов. Джоунс забави крачка, сякаш излизаше на познато място, и чу как във водата нещо шумно изплиска. Сигурно е голяма риба, помисли си той. Или пък дребен алигатор.

Старецът спря под една висока ела, остави очукания куфар в корените ѝ, седна върху него и подпря гръб на ствола на дървото. По пътя недалеч се виждаха светлините на преминаващите автомобили. Отсечката се ползваше предимно от местните, защото по нея най-бързо се стигаше до магистрала 59. Туристите рядко идваха насам.

Джоунс не беше уморен. Но все пак затвори очи...

УОКЪР МАЙЛС РЯДКО МИНАВАШЕ ПО ТАЗИ ОТБИВКА и тази вечер също нямаше да мине, ако не беше видял червения светофар и задръстването на крайбрежното шосе. За да не чака, той зави надясно и пое през парка.

Докато караше седана през множеството завои, Уокър мислеше за живота си. Работеше като търговски представител на различни фармацевтични компании, беше на петдесет и три години и отново бе останал сам – преди четири месеца се бе развел с втората си съпруга. Беше се преместил на брега на океана с надеждата да успее да започне отначало. Преди беше прекарвал отпуските си по тези места и те го бяха радвали, а желанието на Уокър беше да отиде да живее на място, където да се почувства щастлив. Всъщност шансът за щастие вече бе единственото, на което се надяваше. За Уокър щастието бе смътна, непрестанно движеща се цел, която изглежда му се изплъзваше всеки път, когато посегнеше към нея. Мисълта му вечно бе потънала сред безкрайните възможни проблеми, грешки, лични провали и професионални спънки. Напоследък той дори обмисляше да се самоубие.

Първата съпруга на Уокър, Кендра, го бе напуснала с обяснението, че не е в състояние повече да живее с мъж, чийто емоционален свят е взет назаем от магаренцето Йори от книжката за Мечо Пух. Втората му съпруга Дебра при развода също бе направила асоциация с детска приказка: "Уокър", тъжно бе казала тя, "небето не пада. Надявам се все някога да разбереш това."

Тази вечер Уокър отново бе потънал в обичайното си напоследък състояние на дълбока депресия. А и беше изморен.

Когато включи фаровете заради падащия мрак, тъкмо минаваше през първия мост в парка.

Светлината падна върху човешка фигура – един мъж седеше на няколко метра встрани от пътя.

Изпаднал скитник. Стар. Много стар. Мислите, които минаха през съзнанието на Уокър при вида на стареца, не бяха никак ласкателни. Нямаше желание да намали, още по-малко пък да спре, затова, когато все пак за своя изненада натисна спирачката, промърмори сам на себе си:

– Какво, за Бога, правиш?

За момент Уокър остана седнал в спрялата насред пътя кола. После въздъхна, поклати глава, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и бавно потегли на заден ход, сумтейки:

– Идиот съм аз.

Когато колата се изравни със седналия край пътя старец, Уокър свали прозореца от своята страна и се вгледа внимателно в полумрака.

Старецът вдигна ръка за поздрав:

– Здравей.

– Имате ли нужда от помощ? – запита Уокър. Старецът не отговори, но стана, вдигна от земята онова, върху което бе седнал, и се отправи към колата.

Докато наближаваше, Уокър затвори прозореца почти докрай. Всяка фибра на тялото му настояваше да натисне газта и да се измъкне веднага от това страшно място и от цялата странна ситуация. По някаква причина обаче не помръдна.

– Извинете – започна учтиво старецът, като се изправи до колата. – Попитахте ли ме нещо? Вече не чувам много добре.

– Ами... аз... – заекна Уокър и вдигна поглед към стареца, чиито бели коси и сини очи искряха успокоително сред убитите цветове на околния сумрак.

– Повторете, моля ви... – подсказа старецът.

– Ами – отвърна Уокър, – чудех се дали не се нуждаете от помощ.

– Божичко! – въздъхна старецът и поклати глава, сякаш и той се чудеше същото. – Нима всички ние не се нуждаем от помощ? А? Не мислите ли, че всички се нуждаем от помощ?

– Моля?

– О, млади човече, няма нужда да ме молиш – прекъсна го старецът. – Ще се кача и ще дойда с теб.

При тези думи старецът мина пред колата, влезе – с куфара в ръка – и се настани, преди мъжът зад волана да успее да каже и дума.

Уокър бе толкова шокиран, че не знаеше какво да стори – да се ядоса, да изгони натрапника или сам да слезе от колата. Освен това беше сигурен – или поне така си мислеше –

че всички врати на автомобила допреди минута бяха заключени.

Но преди да успее да каже каквото и да било, непознатият подаде ръка:

– Джоунс – каза простичко. – Без "господин".

После очите на стареца изведнъж широко се разтвориха, сякаш сега за първи път виждаше ясно мъжа зад волана, и той добави:

– Виж ти... Ами ти си Уокър Майлс. Извинявай, че не те познах веднага.

Уокър се смръщи:

– Аз, предполага ли се... Познаваме ли се?

– Нееее – проточи Джоунс. – Видях те в кабинета на доктор Сурек миналата седмица. Ти не ме помниш, но докторът спомена името ти веднъждваж. Аз никога не забравям имена. Нито пък лицата, които носят тези имена.

Уокър все още бе изпълнен с подозрение. Наистина познаваше всички лекари в района, в това число и Крис Сурек, но рядко обръщаше внимание на пациентите по кабинетите. Почуди се дали мъжът в колата му не е болен от нещо.

– Та значи имате нужда от помощ? – каза Уокър. Джоунс примигна невинно.

– Така ли съм казал? О, ами... Какво ще кажеш да ме закараш до Фоли? Нали натам си се запътил?

Уокър отпусна спирачката, светна лампата в купето и подкара, без да изпуска от поглед странния мъж, седнал до него.

– Да, точно във Фоли отивам – отвърна и увеличи скоростта. – На някое точно определено място ли искаш да те оставя?

– Не. Тази вечер определено не се чувствам точно определен. – Джоунс се засмя на собствената си игра на думи, но веднага видя, че мъжът на волана дори не се усмихна. Старецът опита друг подход: – Една вечер бях в друг град – сега като се замисля, май беше Чикаго – и видях на уличното платно човек, който тичаше след една шапка, която вятърът бе духнал от нечия глава. В следващия момент една кола го блъсна и го уби на място.

Уокър изгледа стареца с отвращение:

– Защо, за Бога, ми разказваш това?

– Просто ми се струва странно – отвърна Джоунс, без да откъсва очи от предното стъкло,

– Как човек може да изгуби всичко, докато преследва едно нищо.

Двамата замълчаха. Фаровете осветяваха парка, светлината им танцуваше по асфалта и проблясваше сред дърветата. Уокър караше привидно съсредоточен върху пътя напред, но вътре в него бушуваше мисълта само за изминатия в миналото път. Ръцете му здраво стиснаха волана и той промълви с въздишка:

– Аз правя това през целия си живот. Джоунс се извърна към него и цъкна с език.

– Така е, всеки от нас го прави от време на време. Но защо пък цял живот?

Мисълта на Уокър препускаше. Той беше интелигентен, разумен и предпазлив. Не можеше да изтъкне дори една логична причина, поради която бе спрял на пътя преди малко и бе качил в колата този непознат старец. Усещаше, че след миг ще му разкрие най-съкровените си мисли, макар че определено не желаеше да го прави. Странно, чувстваше се така, сякаш сам е застанал някъде отстрани и гледа не себе си, а някой друг да разговаря със стареца. Здравият разум го предупреждаваше да мълчи, да не казва и дума повече, но някаква по-мощна сила го изпълваше с усещане за доброта, за доверие. Уокър се отпусна и започна да разговаря с Джоунс така, сякаш се познаваха от години.

Разказа му всичко – как бе израснал, най-малкият от три деца, колко силна бе болката, когато стана ясно, че баща му е алкохолик. Разказа му за двата си брака, за множеството работни места, които бе заемал до определен момент успешно, но след това бе напускал, защото не умееше да изпитва радост от нищо. Говореше и говореше, разкривайки душата си като пред стар приятел.

КОГАТО УОКЪР НАЙ-ПОСЛЕ РАЗКАЗА ИСТОРИЯТА СИ ДОКРАЙ, двамата с Джоунс вече седяха пред четвъртото кафе в една закусвалня. За пореден път Уокър чувстваше изненадата от собственото си поведение – ето го, седнал тук с този старец, но всъщност се чувстваше така, сякаш отново е срещнал отдавна загубен приятел.

– Мисля, че в някакъв смисъл – каза Уокър – винаги съм се чувствал неудачник, защото баща ми беше алкохолик.

– Ами – невинно отвърна Джоунс – може би пък баща ти е бил алкохолик, защото ти си бил неудачник.

После се засмя и вдигна ръце, за да успокои Уокър, който се надигна от мястото си:

– Шегувам се. Шегувам се!

Уокър не знаеше дали да се обиди или не.

– Виж, млади човече – започна Джоунс сериозно. – Баща ти и неговите проблеми вече са минало. Ами че човекът вече не е сред живите, а ти продължаваш да приказваш неща от рода на "баща ми беше алкохолик"! Време е да спреш да позволяваш на миналото да контролира съдбата ти днес.

– Знам, знам. – Уокър затвори очи. – Това го знам. Знам, че не трябва да мисля толкова за миналото. Знам, че не бива да се тревожа. Знам, че няма причина да се чувствам потиснат...

Той отвори очи и погледна Джоунс с всичкия яд, трупан през изминалите петдесет и три години. После с усилие заговори тихо, макар че всъщност му се искаше да крещи:

– Наистина разбирам всичко това. Просто... не мога да престана да го правя. Тези чувства съсипаха живота ми.

Той замълча и добави със задавен шепот:

– Не знам какво да правя.

Джоунс се протегна, хвана ръката на събеседника си и леко я стисна. Уокър изведнъж се отпусна и започна да диша дълбоко.

– Погледни ме в очите, синко – каза старецът и Уокър вдигна поглед. – Не е нужно да предприемаш никакви драстични действия само защото се чувстваш по този начин. Както всички неща, които изглеждат много страшни... тия твои чувства съвсем не са толкова страшни. Разбра ли ме?

Уокър кимна.

Джоунс сякаш също малко се успокои. Той пое дълбоко въздух и заяви:

– Има две неща, които трябва да знаеш за начина, по който се чувстваш, и само едно, което трябва да направиш. Първото, което трябва да знаеш, е, че причината да се тревожиш непрекъснато – по-точно непрекъснато да усещаш смразяващ страх – е, защото си умен.

Лицето на Уокър се изопна и той се облегна назад.

– Чакай сега – продължи старецът, сякаш прочел мислите му. – Не се опитвам да бъда снизходителен. Не искам да те разведрявам. Това, което казвам, си е чистата истина... само че от малко по-друга гледна точка. Ти си един млад човек с логичен ум. Така че кротувай сега и слушай. Ще ти хареса.

Джоунс се усмихна, отпи от кафето и продължи:

– Както вече казах, ти се тревожиш непрекъснато, защото си умен.

Старецът се приведе над масата, сякаш за да не чуват хората наоколо, и добави:

– Глупавите хора не се тревожат много-много. Те не се страхуват от нищо.

Уокър смръщи чело в опит да разбере, а Джоунс обясни:

– Ето как стоят нещата, млади човече: умните хора имат много по-силно развито въображение от глупавите. Прав ли съм?

Уокър все още не можеше да схване накъде отива разговорът.

– Предполагам – отвърна той.

– Ами ето по тази причина умните хора затъват в тревоги и страхове. Тревогата...

страхът... това са все погрешни употреби на въображението ни. Ние сме умни, въображението ни е богато и затова си въобразяваме всички неща, които биха могли да се случат, които вероятно ще се случат и които ще се случат, ако преди тях се случи това или онова. Разбираш ли мисълта ми?

Уокър бавно започна да кима и на лицето му се появи бледа усмивка:

– Все едно говориш за мен. Макар че не се смятам за много умен.

Джоунс махна с ръка.

– Разбирам те. Та така... – продължи той. – Глупавите хора, от друга страна, не се тревожат за нищо! Те от нищо не се страхуват! Нали си гледал тия риалити предавания по телевизията? Единственото по-смахнато нещо от някакъв тип, който казва: "Гледай сега!", е друг тип, който казва: "Божке, че това и аз го мога!"

Уокър се разсмя:

– Май че си прав.

– Разбира се, че съм прав – отвърна старецът. – Умните хора като теб непрестанно използват въображението, с което са надарени по погрешен начин – викат: "Пожар!", преди още да се е появил и дим.

– Как тогава мога да "изключа" този механизъм – попита Уокър. – Това си е проблем. Аз наистина се тревожа за неща, които дори не трябва да ми минават през ума.

– Ако ти си убеден логично, че тези неща дори не трябва да ти минават през ума, тогава най-лесният начин да ги победиш, е чрез логика.

Уокър се взря в Джоунс, но поклати глава:

– Не разбирам.

– Ще разбереш – отвърна старецът. – Та, ето кои са двете неща, които трябва да знаеш: първо, ти мислиш по точно определен начин, защото си умен, и второ, трябва да победиш страховете си чрез логика.

Джоунс подпря лактите си на масата, взря се напрегнато в мъжа срещу себе си и каза:

– Когато съмненията и страховете ни връхлетят, ние подсъзнателно започваме да пресмятаме различни възможности. "Това може наистина да се случи!", казваме си ние, или пък:

"Какво ще стане, ако..." – Той се приведе още по-напред над масата: – И скоро сме така парализирани от мисълта за приближаващото нещастие, че не можем да продължаваме да живеем – не можем да работим, връзките ни с другите се разпадат. Представили сме си ясно целия път, който води до самоунищожението ни. Точно това се е случило с теб, приятелю. Това, което трябва да направиш, е да победиш лошата логика с добра. Трябва да откъснеш подсъзнанието си от постоянното пресмятане на възможности. Вместо това го насочи към пресмятане на степента на вероятност нещо да се случи. Бързо можеш да се научиш да го правиш: винаги да пресмяташ вероятността на приближаващото събитие и да го елиминираш от съзнанието си, когато ти стане ясно колко далечно всъщност е то.

Джоунс помоли една сервитьорка за химикалката ѝ и продължи:

– Това, което сега ще ти покажа, е реалистична оценка на всичко, за което се тревожиш.

Старецът взе салфетка и написа на нея "40%". После вдигна поглед към Уокър:

– Четирийсет процента! – каза той. – Четирийсет процента от нещата, за които се тревожиш, бездруго няма изобщо да се случат.

Джоунс се върна към салфетката и написа "30%".

– Други трийсет процента – продължи той – от нещата, за които се тревожиш, и без това вече са се случили. В миналото. А цялата тревога на света не може да промени нещо, което вече се е случило, нали така?

Уокър кимна.

Джоунс продължи да пише върху салфетката: "12%".

– Около дванайсет процента от всичките ни тревоги са насочени към несъществуващи неща, които си въобразяваме във връзка със здравето си. Боли ме коремът. Дали нямам рак? Боли ме главата. Дали не е тумор? Татко умря от инфаркт на шейсет години, а аз съм вече на петдесет и девет. – Той вдигна поглед: – Следиш ли ми мисълта? – Да.

– Други десет процента – написа Джоунс, – са жалките ни дребни тревоги за това какво мислят другите хора за нас. – Той вдигна очи към Уокър. – А ние нищо не можем да направим по въпроса какво мисли някой друг за нас.

Уокър наклони глава, за да прочете написаното на салфетката, тъй като тя бе обърната наопаки за него.

– Ако пресмятам правилно – каза, – остават осем процента. – Той погледна Джоунс. –

Какво представляват последните осем процента?

– Осем процента – отговори Джоунс – остават за наистина вероятните, основателни и смислени тревоги. – Той вдигна пръст. – Но не забравяй, че повечето от тези истински тревоги се отнасят за неща, с които човек спокойно може да се справи. Повечето хора губят толкова време в тревоги за неща, които никога няма да се случат, или за неща, които не могат да бъдат контролирани от никого, че не им остава никаква енергия за онова, с което всъщност могат да се справят.

– Аз съм точно такъв – каза Уокър.

– Вече не – отвърна Джоунс. – Кажи ми сега друго. Какви са първите ти мисли през първите десет минути, след като се събудиш сутрин?

Уокър сви рамене:

– Ами нали се сещаш... какво имам да правя, на кого трябва да се обадя, с какво трябва да се захвана най-напред... Такива работи.

– Тоест мислиш за най-наложителните и трудни дела за предстоящия ден?

– Да, точно така.

– Добре – продължи Джоунс. – Не казвам, че не трябва да мислиш за нещата, които трябва да правиш, но ти препоръчвам към тях да включиш и някои по-различни мисли. Сложи до леглото си бележник и химикалка и в момента, в който се събудиш, ги вземи и ги дръж в ръка първите десетинапетнайсет минути от деня си. В бележника искам да съставиш списък на всичко, за което си благодарен в този живот. Записвай имена, предмети, чувства... всичко. Не забравяй да добавиш в списъка чистите чаршафи, на които спиш, и покрива над главата си – знаеш, че милиони хора са прекарали нощта кой знае къде под открито небе. Когато си хапваш закуската или я пропускаш нарочно, спомни си, че милиони хора нямат нищо за ядене. Когато записваш нещата, за които си благодарен, млади човече, тогава използвай щедро въображението си. Нека не ти бъде неудобно да записваш все едни и същи неща всяка сутрин. Задължително трябва да ги записваш. Ако само си мислиш за тях, магията няма да подейства. – Джоунс се усмихна широко. – Но ти това го знаеш. Все пак водиш битка не срещу нещо друго, а срещу въображението си!

Старецът се облегна назад и остави химикалката с жест, който подсказваше, че разговорът им е към края си.

– От днес вече ще се чувстваш различно – каза Джоунс. – Много хора, които често се тревожат, твърдят, че не могат да се концентрират и по тази причина губят работата си или слагат край на някоя връзка. Това не е вярно. Човек, погълнат от тревогата, отлично може да се концентрира. Нима не виждаш? Той се концентрира върху тревогата. Концентрира се върху погрешните неща. Млади човече – обърна се той към Уокър, – вече имаш възможност и сили да пресмяташ степента на вероятност нещо да се случи. От нашия разговор нататък ти ще се концентрираш единствено върху неща, които са под твоя контрол. Вече няма да чувстваш тъга или тревога. Ще чувстваш само благодарност! Семената на депресията не могат да пуснат корени в благодарното сърце. А сега тръгвай – нареди накрая Джоунс и посочи към тоалетната на заведението.

Уокър се изправи и за миг се взря глупаво в стареца. После сложи длан на рамото му.

– Благодаря ти, Джоунс – каза той тържествено. – Знаеш ли, ако не те бях срещнал тази вечер, може би щях...

– Тръгвай – кротко каза Джоунс и сложи ръка върху дланта на рамото си. – Знам. Няма нужда да ми благодариш.

След по-малко от две минути Уокър излезе от тоалетната. Сметката беше платена, а старецът си беше заминал.