Проницателят

ОСМА ГЛАВА

ОТ РАЗГОВОРА СЪС СТРАННИЯ СТАРЕЦ БЯХА изминали няколко дни и Хенри Уорън вече беше обезкуражен. Онова, което си бе представял като сравнително лек процес по убеждаване на околните в своето напълно променено ново Аз, се оказа всъщност тежка и сякаш безнадеждна задача. Беше опитал да се извини на всички, които бе обидил, но успехът му беше минимален. Един от хората, които бе молил за извинение, беше използвал възможността да каже на Хенри точно какво мисли за него... и за извиненията му. Дори съпругата му все още не можеше да приеме нещата напълно.

Що се отнасяше до самия Хенри, решителността никога не бе представлявала проблем за него. Той беше напълно убеден, че нещо се бе случило с него онзи ден, когато седя с Джоунс под сянката на дъба. Беше сигурен, че вече е друг човек. За съжаление никой от околните не мислеше така.

Тази сутрин Хенри довършваше работата по последните тръби от напоителната система, за да може екипът му да започне да полага чимовете на моравата пред входа на жилищния комплекс. Работеше рамо до рамо с Рамон, защото изрично бе настоял Хуанита да си почива на сянка в камиона през най-горещите часове от деня.

Днес е четвъртък, мислеше в това време Рамон. Шефът се промени в понеделник, след като Гарсия си тръгна. Господин Уорън поръча Хуанита да си почива – невероятно! Всъщност, нито Рамон, нито Хуанита разбираха какво се случва с Хенри, но, от друга страна, никога не бяха виждали шефа наистина да работи заедно с подчинените си. Досега от него бяха чували само ругатни и заплахи. Чудна работа! А и кой ли беше онзи старец? Рикардо и Хуго им бяха казали, че името му е Гарсия. Той какво общо имаше с цялата история?

– Е, сега вече ги закопаваш наистина дълбоко тия тръби – каза един познат глас зад гърба на Хенри.

Младият предприемач вдигна очи, а сърцето му бе свито от надежда.... но вече бе сигурен чий е гласът.

– Джоунс! – развълнувано възкликна той и се изправи. – Господи! Толкова се радвам да те видя! Закопаваме ги по-дълбоко, отколкото бях обещал на инвеститора.

– Браво – отвърна старецът, видимо доволен.

– Имаш ли една минута? – попита Хенри. – Не знаех как да се свържа с теб, а... Ами...

Имах нужда да поговорим.

– Разбира се – отвърна Джоунс. – Така си и знаех. Вече са възникнали някои въпроси.

Хенри потупа с усмивка Рамон по рамото и посочи към Хуанита и машината за вода.

– Почивка – каза. – Чудесно се справяш, Рамон. Петнайсет минути, нали?

Джоунс за малко не се разсмя с глас на смесицата от радост и объркване, която се изписа по лицето на Рамон в опита му да разбере "новия" си шеф. После махна с ръка към сянката на дъба и каза на Хенри:

– При нашето дърво?

– Добре – отвърна младият мъж и посегна към куфара на Джоунс. – Дай да го понося.

– Не, не – отвърна със смях Джоунс и издърпа куфара така, че Хенри да не може да го достигне. – Аз и без това съм стар. Не ме карай да изглеждам и немощен!

После се обърна и закрачи към "мястото за срещи" под дъба. Уорън го последва.

Седнаха на земята. Хенри беше извън себе си от щастие. Силно развълнуван, че старецът се е появил отново, младият мъж усещаше почти физическа промяна у себе си в негово присъствие.

Но скоро лицето му помръкна, защото се сети какво имаше да казва на Джоунс. Това не убягна на стареца.

– Как се справяш? – попита той.

– Добре. Добре... – отвърна Хенри. После се намръщи. – Или въобще не се справям. Не знам.

– Разкажи ми – настоя Джоунс.

– Извиних се на някои хора... На доста хора всъщност. Първо на съпругата ми, разбира се.

На някои доставчици и инвеститори. На целия екип тук. Извиних се на всеки един от хората си, Джоунс, лично! Но... отношенията ни не се изгладиха. Всички са отдалечени от мен, дори съпругата ми. Божичко, особено тя много ме тревожи. Бременна е в седмия месец... Бих искал всичко това да приключи, преди бебето да се роди.

Джоунс се усмихна съчувствено.

– Знам. Нямаше ли да е страхотно, ако целият свят и въобще всички хора бяха нагласени така, че да се съобразяват с нашата програма?

Хенри отвори уста да добави нещо, но Джоунс го прекъсна:

– Слушай, млади човече, в продължение на години ти си градил своята репутация – онзи образ, който хората имат за теб в умовете и сърцата си. Ще ти трябват повече от няколко дни, за да я преобърнеш. – Джоунс затвори очи и рече. – Може да се окаже много по-трудно, отколкото си си мислил в началото.

Хенри преглътна и се стегна, за да чуе следващите думи на стареца. Джоунс забеляза и това.

– Хенри – каза той с усмивка, – някой някога казвал ли ти е, че си много... напрегнат?

Младият мъж сбърчи чело.

– Да, казвали са ми.

– Ами, прави са били онези, които са ти го казвали. Напрегнат си. Отпусни се малко.

Хенри примигна. После примигна отново. Джоунс се разсмя.

– Толкова си сериозен... – подигра го на шега той. После усмивката на стареца също изчезна и той добави: – Разкажи ми точно какво каза на хората, на които опита да се извиниш.

– Ами... на съпругата ми първо, пък и на всички останали казах, че съм направил много грешки в миналото. Казах им, че много съжалявам...

Джоунс вдигна ръка и го спря.

– Стига толкова. Веднага виждам къде е проблемът.

– Моля? – попита невярващо Хенри. – Какво лошо може да има в такива думи?

Джоунс помисли малко и каза:

– Виждал ли си някога известна личност от публичното пространство – политик или изпълнителен директор на някоя голяма компания, или пък някоя филмова звезда – която да е била забъркана в скандал, а след това да казва: "Направих грешка и съжалявам"? Хенри бавно кимна:

– Разбира се.

– После скандалът отминава, но забелязал ли си как повечето от обикновените хора никога не го забравят, дори години по-късно, независимо че известната личност е казвала: "Божичко!

Колко пъти трябва да признавам, че направих грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам?"

– Да, така е.

– Ами ето – каза Джоунс, като се облегна с лакът на куфара, – отговорът на хората е: не, ние не можем да забравим скандала, защото ти, господин Известна личност, явно въобще не си разбрал какво си направил. Ти не си направил грешка! Ето в това се състои проблемът.

Хенри беше съсредоточен максимално, но тук призна:

– Не те разбрах. Извинявай, може ли да обясниш какво имаш предвид?

– Ако човек направи грешка – започна Джоунс, – обикновено извинението е напълно достатъчно да оправи нещата. Обаче – и това е едно голямо "обаче" – повечето хора не разбират защо в много случаи извиненията им не се приемат и не произвеждат никакъв ефект.

Просто тези хора изобщо не са направили грешка. Те са направили избор... и така и не са разбрали разликата между двете.

– Кажи ми каква е разликата – помоли Хенри.

– Добре, ще ти кажа. Помисли така. Ако си се загубил и се скиташ сам в гората в пълен мрак, нищо не виждаш и не знаеш, че наблизо има висока скала, то просто ще паднеш от нея и ще си счупиш врата. Тогава си допуснал грешка. – Джоунс подкрепи думите си с кимване. –

Но я си представи, че е слънчев ден. Ти обикаляш из една гора, в която изрично са ти казали, че не трябва да влизаш. Навсякъде край себе си виждаш знаци "Не преминавай!", но си мислиш, че все пак можеш да ги пренебрегнеш и да ти се размине. Ако в този случай се спънеш, паднеш от скалата и си счупиш врата, е... това, приятелю мой, вече не е грешка. Това е съзнателен избор.

– Казваш, че всъщност много пъти през живота си аз не съм допускал грешки, а съм правил различен неправилен избор? – попита Хенри мрачно. Прозвуча по-скоро като твърдение, а не като въпрос.

Джоунс кимна.

– Да, в повечето случаи смятам, че е ставало точно така. Но всеки случай е индивидуален и трябва да се оценява като такъв. Не си бил у дома за рождения ден на съпругата си? Това е съзнателен избор. Орязал си заплатите на работниците? Това също е твой избор. Положил си напоителните тръби твърде плитко в земята и след един месец вятърът напълно ги е разкрил.

Може би си бързал твърде много да свършиш работата както трябва? Не. Това не е грешка. Това си е твой съзнателен избор и инвеститорът, за когото работиш, няма да погледне на случая като на някакъв малшанс. Нито дори като на некомпетентност от твоя страна. За него ти просто ще си един мошеник. Разбираш ли разликата?

– За съжаление разбирам много добре – отвърна Хенри. Лицето му бе мъртвешки бледо.

– Добре – отвърна Джоунс и плесна с ръце. – Сега трябва да научиш как да се справиш с всяка от двете описани ситуации. Когато допуснеш грешка, обикновено извинението – едно просто "съжалявам" – е напълно достатъчно. Когато обаче си постъпил по определен начин вследствие на съзнателен избор, единственият начин да възстановиш връзката си с човека, когото си огорчил, е да покажеш искрено разкаяние и да помолиш за прошка. В определени случаи става дума дори за пари или отнета собственост и тогава, ако си виновен, трябва да предложиш и някакво обезщетение. Тогава обаче отново трябва да покажеш истинско разкаяние и просто да попиташ: "Ще ми простиш ли?" Това е единственият начин да продължиш връзките от професионалния и личния си живот.

– Трябва и подчинените си да помоля за прошка, нали? – попита Хенри. Сам вече се бе досетил за отговора, но още се бореше да преглътне тежкия урок, който току-що бе научил – урок, чиято сила можеше да преобърне живота му... Ако сам позволеше това да се случи.

– Задължително – потвърди Джоунс. – Много мениджъри и началници погрешно мислят, че ако си признаят грешките и помолят подчинените си за прошка – дори и в случаите, когато са направили погрешен съзнателен избор – това ще ги лиши завинаги от авторитета им на ръководители, ще ги направи да изглеждат слаби в очите на другите. Вярно е тъкмо обратното. Всъщност най-големият страх на всеки началник – загубата на авторитета му на ръководител – често се реализира тъкмо защото ръководителят отказва да демонстрира искрено разкаяние и да помоли за прошка. Така всъщност в очите на подчинените проблемът остава неуреден и хората са неудовлетворени. Докато сме на тази тема – продължи Джоунс, – когато молиш за прошка, никога не трябва да употребяваш изрази от рода на "Ако съм те обидил..." или "Ако съм сгрешил...". Човек, който се кае искрено, отлично знае, че е сгрешил. А хората, които са в позиция да дадат прошка, усещат неискреността от километри. По-добре да не кажеш нищо, отколкото да увеличаваш вината си, като лъжеш за това как всъщност се чувстваш.

– Знаеш ли – каза Хенри, – струва ми се, че ще ми е по-лесно да поискам прошка от работниците, отколкото от съпругата си.

Джоунс сви рамене.

– Съпругата ти е много по-важна за теб. С нея процесът на промяна на отношението ще бъде много по-дълъг. Колкото по-отдавна познаваш някого, колкото по-дълга е съвместната ви история, толкова по-дълго време ще ти трябва да го убедиш, че наистина си се променил.

Запомни, прошката е нещо качествено различно от доверието или уважението. Прошката е свързана с миналото. Доверието и уважението – с бъдещето. Прошката е винаги в ръцете на другите и те са в правото си да ти я дадат или да я откажат, но създаването на уважение и доверие към теб самия лежи в собствените ти ръце... и ти трябва да ги постигнеш. Можеш да сториш това, синко, като докажеш на съпругата си, че отново можеш да бъдеш онзи мъж, в който тя някога се е влюбила.

Изведнъж Джоунс смени темата:

– Млади човече, как ще се казва синът ви?

Хенри се беше съсредоточил върху предишните думи на Джоунс и сега тръсна глава, сякаш да я прочисти. После се усмихна и каза:

– Съпругата ми иска да го наречем Кейлеб[18]. Но аз ще настоявам да бъде Джоунс.

Старецът се разсмя и вдигна ръце.

– Не! Не мъчете така детето! Кейлеб е прекрасно име. Знаеш ли историята на истинския Кейлеб?

– Не.

– Кейлеб изживял живота си честно и се превърнал в "достоен старец". Прочети я някой път... Ще ти бъде интересно.

Джоунс посегна и сложи длан на главата на Хенри. После затвори очи и каза:

– Хенри Уорън... Твоят син Кейлеб ще има дълъг и плодовит живот. Ще изживее дните си като води другите към също такъв дълъг и плодовит живот. Кейлеб ще обича майка си и баща си, ще ги почита и уважава. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Майката на Кейлеб ще го обсипва с ласките си, ще му вдъхва надежда и самоувереност, ще му дава такава обич, каквато само майките могат да дават, и тази обич ще значи всичко за него. Но онзи, който ще ръководи Кейлеб с добрия пример на собствения си живот, ще бъде баща му. Кейлеб ще наблюдава баща си внимателно и ще прави всичко, което прави и той. Кейлеб ще стане такъв, какъвто е баща му.

Джоунс отвори очи и видя, че по бузите на Хенри се стичат сълзи.

– Ох – каза Хенри задавено, – колко страшно звучи. Кейлеб ще стане такъв, какъвто съм аз?

– Да – отвърна старецът. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Твърде много приличам на него, опасявам се.

– Сигурен съм, че твоят баща е сторил всичко, на което е бил способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към дадения от него опит. Можеш да отстраниш злото от живота на Кейлеб точно сега, като го отстраниш от собствения си живот. Точно в този момент ти притежаваш силата на новата гледна точка. Можеш да избереш да видиш как животът ти става точно такъв, какъвто го искаш. Ако решиш, можеш да местиш планини от пътя си със съвсем мъничко помощ от онези, които те обичат и умеят да те уважават за това, че си такъв, какъвто си.

Но помни едно: все още имаш да се бориш с последиците от досегашните си действия. Няма да бъде никак лесно. Мнозина ще се усъмнят в мотивите ти и ще предупреждават околните да стоят далеч от теб заради онова, което си правил в миналото. Аз обаче ще ти обещая друго: ако ти се обърнеш и приемеш тези последици с чест и високо вдигната глава, ако помолиш за прошка с искрено разкаяние, ще спечелиш сърцата на онези, които днес те мразят.

Дори в най-тежката битка винаги помни, че за Кейлеб ти си герой... За него ти си найдобрият... Ти си неговата опора, неговата светлина в мрака... Ти си водачът, който може да му покаже пътя към целта на живота му, предопределена от името му – да се превърне в "достоен старец".

Хенри замислено гледаше в земята. Веждите му бяха сключени.

– Мога да направя всичко това – каза той най-после. Гласът му бе изпълнен с решимост.

– Мога да направя всичко това.

Джоунс го прониза с поглед, сякаш изпитваше искреността му, и се убеди, че младият мъж казва истината. Удовлетворен, старецът кимна бързо, изправи се и протегна ръка на Хенри. Той също стана на крака и я пое. За миг двамата постояха неподвижни, а после Хенри прегърна стареца с всички сили.

– Никога няма да те забравя – каза той и потисна риданието си.

Докато Джоунс се отдалечаваше към пътя с куфар в ръка, Хенри Уорън склони глава и за първи път след детските си години се помоли. Помоли се за сила, за смелост, за мъдрост и разбиране. Обеща, че от този ден нататък ще бъде добър съпруг, а скоро и добър баща. Закле се да бъде и добър ръководител, и истински искрен приятел.

А накрая благодари на небето, задето му бе изпратило един старец на име Джоунс.