Пророчеството на Валхала

Уайлд забеляза, че хората на брега гледаха към нещо на за­пад, по протежението на езерото. Когато млъкна, чу звук, който нарушаваше тишината на обвитата в сняг гора. Грохот, който се усилваше, приближаваше...

Чейс също го чу. Светкавично се обърна, за да намери из­точника му.

- Хеликоптери - каза той. - Не си им се обадила ти, нали?

- Не.

- Нито пък те биха го сторили, така че...

- Кои са тези „те“? - настоя Нина.

Съпругът ѝ отново не даде отговор на въпроса ѝ.

- Хайде, бързо! - каза той вместо това.

Сграбчи я за ръката и хукна да бяга.

- Еди, какво става? - Жената погледна по протежението на езерото. Слънцето приличаше на червена треска на хоризон­та на запад - на фона му се виждаха две тъмни форми, ярките звезди на прожекторите му светеха под него. Хеликоптерите се бяха насочили право към лагера. - Кои са тези?

- Навярно хората на Бъркли! Вече разполагат с първия ка­мък - сега искат да пипнат и втория. - Последва гневен поглед от негова страна. - А ти току-що им го намери!

- Какво? Да не си посмял...

- Тези хора убиха охранителя на музея, а сега ще убият и нас, за да се доберат до онова, което искат!

Двамата прекосиха езерото и се насочиха към паркираните превозни средства. Другите членове на екипа им се лутаха нао­коло, комбинацията от взрива и приближаващите хеликоптери беше хвърлила всички в недоумение.

- Какво има? - попита Тува, обезпокоена.

- Неприятности - отговори ѝ Еди, преди да се провикне: - Всички по камионите, веднага! Трябва да се измъкнем от тук...

Беше прекалено късно.

От единия от пикапите, който беше ударен от нещо, се раз­несе метален звук, люспи боя се разлетяха като остри снежинки от дупката (голяма колкото палец) на капака му. Проехтели­ят изстрел от едрокалибрена пушка беше последван от втори свръхзвуков куршум. Той уцели друг камион в двигателя.

- Прикрийте се! Прикрийте се! - провикна се Еди. - Бягайте към дърветата!

Хеликоптерите се разделиха, единият продължи над езерото, а другият около брега му. Още изстрели се разнесоха от вто­рия... Рев от автоматично оръжие. Двама от екипа, които бяха побегнали към гората, бързо промениха посоката си, когато фонтан от куршуми им отряза пътя. Още едно превозно сред­ство не успя да потегли, когато изстрел от снайпер уцели и не­говия двигател.

- Мамка му! - изрева Еди и се огледа за нещо, което можеше да му послужи за оръжие. Такова нямаше. - Микел! Къде ти е пушкалото?

Норвежецът беше донесъл със себе си 22-калиброва ловна пушка, за да се пазят от мечки и вълци.

- В камиона! - отвърна мъжът и посочи към... най-далечното превозно средство. Всеки, който се опиташе да стигне до него, щеше да е подложен на дъжд от куршуми.

Нина се наведе инстинктивно, когато единият от хеликопте­рите, „Джет Рейнджър“, мина ниско над нея и надигна вихър от ледени кристали. Машината намали скоростта си и се извърна така, че стрелецът да може да държи на мушка лагера, докато се приземява. Другият летателен апарат, по-голям „Юрокоптер ЕС 175“, увисна над дупката в леда, като че ли да се увери, че руническият камък е обезопасен, след което също се насочи към брега. Снайперистът продължи да държи оръжието си из­правено, новите му мишени бяха хора, а не машини.

- Какво ще правим? - попита Нина.

Еди я изгледа мрачно и се обърна към дърветата, изглеждаше така, все едно всеки момент ще хукне да бяга към тях... Матиас го изпревари, но веднага се спря и залегна, когато нова порция куршуми му отряза пътя. Уайлд изпищя, помисли си, че мъжът е застрелян, но той се изправи и се върна обратно. Изстрелите бяха предупредителни. Нападателите не желаеха смъртта им.

Поне... все още не.

Двата хеликоптера се приземиха на противоположните кра­ища на лагера. Вратите им се отвориха, от тях слязоха няколко мъже и заобиколиха лагера. Всичките бяха въоръжени.

Почти всички, забеляза Нина. Последният, който слезе от ЕС 175, носеше куфарче вместо оръжие. Той потръпна на студа, сложи си качулката на главата и последва спътниците си.

Американката веднага го позна.

- Здравей, Лоугън - поздрави го тя с нескрито отвращение.

Лоугън Бъркли ѝ се ухили презрително в отговор.

- Нина. Не мога да кажа, че се радвам да те видя отново.

Междувременно Еди наблюдаваше внимателно шестнайсет­те въоръжени мъже, които ги бяха заобиколили. Погледът му се спря на един от тях. Той беше висок и жилав, с хлътнали бузи и дълбок тен...

Новодошлият се ухили злобно и насочи оръжието си в Еди.

- Ето и едно познато от миналото лице - ухили се Карл Хойт.

14.

Виетнам

- Това е пътят - каза развълнувана Наталия и посочи между дърветата.

- Крайно време беше - изръмжа Чейс.

Пътуването им отне повече време, отколкото очакваше, от­части защото се налагаше да внимават за други противопехотни мини, но предимно заради онази, която вече носеше. Макар да беше убеден, че експлозивът в ръждясалия ѝ корпус не е опа­сен, нещо го караше да бъде изключително внимателен в прена­сянето на оръжието.

Излязоха на открито. Така нареченият път беше черен и раз­калян, но следите от гуми в него подсказваха на Чейс, че се използва сравнително често. Видимо беше, че днес никой не бе минавал по него; отчупени клони от бурята предната нощ бяха разпръснати навсякъде, но никой от тях не бе пречупен. Прес­ледвачите им не бяха достигнали до тук... все още.

Въпреки това Еди беше нащрек.

- Върви в тревата край пътя - каза на Наталия той. - Така няма да оставяш следи.

Младата жена спря и се ослуша. Огледа се в двете посоки.

- Селото е... натам - обяви тя и посочи наляво.

- Сигурна ли си?

- Да. Двата пътя, които тръгват от него, водят до хълмовете.

Двойката тръгна надолу по склона. Не след дълго забелязаха първите признаци за човешко присъствие: разпръснат в храс­талаците боклук.

- На това ли му викаш цивилизация? - попита я Чейс с крива усмивка на лице.

За негова изненада, Наталия отвърна отбранително:

- Хората тук правят каквото могат - обясни тя. - Нямат поч­ти нищо - нито пари, нито плодородна земя, която да обработ­ват. Не могат да си позволят отпадъците им да се обработват.

Еди си спомни думите на починалия си дядо: „Човек никога не е толкова беден, че да не може да чисти след себе си“, но реши да не ги споделя с момичето, защото не мислеше, че тя ще оцени тази йоркширска мъдрост. Вместо това я попита:

- Колко души живеят тук?

- Около осемдесет. Селото е малко.

- Колко време каза, че си прекарала в него, четири дни ли? Не съм предполагал, че ще ти отнеме толкова много, за да бу­чнеш всички.

- Да бучна? О, имаш предвид ваксинациите. Още на първия ден направихме инжекции на тези, които имаха нужда. Но осъ­ществихме и други дейности. Всъщност точно те са причината да дойда във Виетнам, а не само медицинската част.

- Така ли? - Чейс щеше да продължи с въпросите, но видя раздвижване отпред. Някой вървеше по пътя. - Залегни - из­ръмжа той и се скри в близката растителност.

Наталия се разсмя.

- Всичко е наред - познавам го! - момичето помаха на чове­ка и се провикна нещо на виетнамски.

- Хората, които ни търсят, може да са... О, по дяволите! - Приближаващият мъж също помаха на германката, която се затича към него. Чейс остави внимателно мината на земята и вдигна автомата, беше нащрек за някакви следи от евентуална опасност.

Такива нямаше. Наталия заговори на мъжа, който се радва­ше да я види, след което махна на англичанина да се присъедини към тях. Еди, все още ядосан, вдигна отново „Скачащата Бети“ и тръгна към тях.

- Ще ми кажеш ли кой е този?

Радостното изражение на виетнамеца стана тревожно, ко­гато забеляза изцапания с кал и вдигнал оръжие западняк, който приближаваше към тях с мина в ръка. Пьолтл побърза да обясни нещо на селянина, което според Чейс беше увере­ние, че той не представлява заплаха. Мъжът, който изглежда­ше доста стар - макар че, като се вземеше предвид трудният му живот, можеше да е в края на четиресетте - не се успокои, но като че ли сега изпитваше по-скоро любопитство, откол­кото страх.

Младата жена продължаваше да говори. Виетнамецът се из­ненада от нещо, което тя каза, размениха си още няколко въ­одушевени реплики и мъжът им направи знак да го последват.

- Каза да тръгнем с него към селото - обясни Наталия на Еди. - Ще ни помогнат.

- Питай го дали днес е идвал някой и се е интересувал от нас - каза ѝ той. Момичето изпълни заръката, но в отговор ви­етнамецът поклати глава. - И това е нещо.

Само след пет минути стигнаха до Ли Куанг. Селището не беше нищо особено, представляваше няколко бараки, разполо­жени по поречието на реката. Повечето от тях бяха направени от дърво и тръстика, а други, частично, от метал. Бурята беше нанесла щети на някои от тях, хората запълваха дупките в пок­ривите на няколко къщички.

Чейс беше по-заинтересуван от нещо друго: телефонните стълбове, които вървяха встрани от пътя и продължаваха на се­вер от селото. Линията свършваше до една от големите сгради, един-единствен кабел стигаше до нея.

- Трябва да използвам телефона - напомни той.

Пристигането им в селото привлече вниманието на хората.

Всички изглеждаха искрено щастливи да видят отново Наталия, макар реакциите им към спътника ѝ да не бяха толкова положи­телни. Чейс демонстративно окачи автомата на рамото си, но продължи да държи мината в ръка, което накара виетнамците да стоят настрана от него. След като поздрави всички наоколо, германката проведе кратък разговор с един от мъжете, след кое­то се обърна разочарована към англичанина.

- Казва, че телефонът не работи. Бурята е скъсала жицата - може да отнеме дни, преди да я оправят.

- По дяволите - измърмори Еди и погледна към „Скачащата Бети“. - В такъв случай няма да могат да се обадят, за да дойде някой да обезвреди това тук. Какво правят обикновено с мини­те, които намират?

Последва нов кратък разговор. Пьолтл се ухили на англича­нина.

- Оставят ги някъде, отдалечават се на безопасно разстояние и хвърлят камъни по тях, докато не избухнат. Смятат, че си луд, щом си я носил през целия път.

- Господи, никое добро дело... Какво да правя с това?

- Има едно място край реката, където можеш да я оставиш - отговори му момичето, след като отново се консултира с виет­намеца. - Ще кажат на всички да не ходят там. - Един младеж, който се беше ухилил широко, макар да му липсваха няколко зъба в устата, пристъпи напред. - Тан ще ти го покаже. Можеш да оставиш и автомата там.

Чейс не беше особено щастлив да стори това, но въпреки всичко последва усмихнатото хлапе до едни камъни, където остави оръжията, извади детонатора от раницата си и също го заряза тук. Когато се върнаха, „шествието“ се беше преместило в една от къщите. Някаква жена на средна възраст им направи знак да се присъединят към тях.

- Не се шегуваше, когато каза, че имаш приятели тук - каза Еди, когато влезе в помещението.

Наталия беше седнала на един килим, а по-старите селяни се радваха на гледката как няколко весели деца се бяха вкопчили в нея. Едното момче беше с нескопосана протеза под коляно. Младата германка беше сменила мръсната болнична пижама със стара пола, избеляла тениска, която рекламираше някакъв виет­намски продукт, който Чейс не познаваше, и беше обула сандали.

- Винаги съм искала да работя с деца - отвърна Наталия с усмивка, която бързо се изпари от лицето ѝ и тя стана сериоз­на. - Когато разбрах какво се е случило тук, още повече желаех да помогна.

- Какво се е случило?

Наталия си размени няколко думи с две от жените и посо­чи към Чейс. Те го погледнаха подозрително, но една молба от нейна страна ги накара да кимнат неохотно.

- Казах им, че си англичанин, а не американец - обясни му Пьолтл. - Хората тук... те се опитват да забравят войната, но им е много трудно.

- Това има ли нещо общо с мините? - попита Еди.

Дълбока тъга проряза лицето на Наталия.

- Нещо по-лошо и от тях. - Момичето заговори на всяко едно от децата и ги откъсна от себе си, преди да се изправи. - Ще ти покажа. - Една от жените също стана. - Трябва да те предупредя, че това, което ще видиш, е... - германката млъкна, търсеше подходящата дума - ...смущаващо.

Чейс не знаеше какво да очаква, но последва жените навън от малката къща до сградата, където телефонната линия свърш­ваше. Виетнамката отвори предната врата и се провикна, след което получи отговор от някого вътре.

Влязоха в сградата. От тавана висеше електрическа крушка, около която кръжаха насекоми; Еди чу равното пърпорене на малък генератор някъде навън. Една жена на около трийсет, с красива външност, но изморен вид, неприсъщ за годините ѝ, ги посрещна. Един покрит със завеса вход водеше до друга стая. От нея се разнесе плач на малко дете.

Жената дръпна пердето. Наталия погледна Чейс със смесица от предупреждение и извинение.

- Моля те, не се страхувай или... отвращавай. Те са деца, не са направили нищо, за да заслужат това. Хората тук правят всичко възможно, за да им помогнат.

- Какво се е случило с тях? - попита Еди.

Германката прекрачи през прага на входа и му направи знак да я последва.

- Ела и виж сам.

Мъжът се подвоуми, но влезе в другата стая с нея.

Онова, което видя там, щеше да го преследва до края на жи­вота му.

В помещението имаше пет легла, на всяко от тях лежеше по едно дете. Възрастта им варираше от около три до дванайсет години.

Всичките бяха ужасно, жестоко деформирани.

Чейс разбра защо Наталия му беше отправила предупреж­дение. Първата му реакция към тази гледка беше инстинктивна погнуса... англичанинът се почувства засрамен от собствените си чувства, но го обзе и тъга, когато осъзна на какви страдания са подложени тези същества. Едното дете беше със закърнели край­ници, несиметрична глава и тъмни очи, които се взираха жално зад изключително изпъната кожа. Челюстта на друго, едно моми­ченце, беше частично оформена, в бузата му имаше дупка, под която се подаваха венците и кривите корени на зъбите му. Най- малкото дете от всички нямаше никакви крайници, само загрубе­ли чуканчета. Главата му беше издължена и заострена на върха си, очите му бяха изпъкнали, малките му гърдички се издигаха и спадаха бързо в борба за всяка глътка въздух.

- Господи - прошепна Еди и потрепери въпреки жегата в помещението.

Мъжът беше виждал достатъчно смърт във военната си ка­риера, безброй смазани и обезобразени по ужасен начин тела, но самата мисъл, че тези малки същества бяха живи, правеше нараняванията им - ако това въобще беше правилната дума - изключително обезпокоителни.

Наталия отиде до всяко едно легло. Децата я разпознаха, посрещнаха я с радостни възгласи. Тя им се усмихваше в от­говор, прегръщаше ги и ги милваше, говореше им нежно на ви­етнамски. Жената, която беше дошла с тях, заговори; Чейс не разбираше какво казва, но от тона ѝ предположи, че изразява благодарността си.

- Донесохме на селяните някои неща за децата - обясни германката. - Лекарства, мрежи против комари, храна, играчки... - посочи към малка масичка до едно от леглата, на която има­ше кукла. На стената над нея беше закачена снимка, на която Пьолтл беше прегърнала малкото момиченце в леглото, на фо­тографията то стискаше пластмасовата играчка. - Дадохме им всичко, което можехме, но и то не е достатъчно. Никога няма да им дадем достатъчно - добави тъжно Наталия.

Англичанинът подозираше каква е причината за нещастието на тези деца, но се почувства длъжен да попита:

- Какво се е случило с тях?

- Химическа война. „Агент Ориндж“³⁵. - Чейс кимна; подозре­нията му се потвърдиха. - Американците хвърлиха милиони ли­три от тази отрова върху джунглите, без да се замислят нито за миг какви ще бъдат последиците за хората, които живеят тук. Или дори за техните собствени хора. Децата на американските войници също получават деформации и рак, защото техните бащи са били изложени на... както и да е. Тази отрова продължава да съществува в земята, във водата и растенията, навсякъде. В крайна сметка де­цата плащат за всичко, дори и след толкова много време.

- Съжалявам.

Това беше единственото, което Еди съумя да каже. Дори не можеше да си представи ужаса и страданията, които родителите на тези деца бяха преживели.

Наталия погледна към него, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

- Затова дойдох тук, да помагам на деца като тези. Има още много в селата в тази част от страната. Исках да направя какво­то мога за тях. Налагаше се.

Чейс усети изповеднически тон в думите ѝ.

- Защо?

Германката се извърна на една страна и нежно докосна гла­вата на най-малкото дете.

- Защото... защото аз съм част от онова, което се е случило с тях. - Преди Еди да успее да я попита какво има предвид, тя продължи: - А и защото аз съм една от тях.

Наталия се изправи на крака, обърна се на една страна и вдигна тениската си, за да разкрие лявата част на тялото си. В джунглата пижамата ѝ скриваше онова, което беше под нея, но сега Чейс го видя ясно и потръпна. Крив белег започваше под мишницата ѝ и стигаше почти до талията, малки разклонения осейваха кожата ѝ около гърдите и гърба ѝ.

- Претърпях операция за премахване на тумори - обясни германката, като видя изумлението му. Отново си свали тениската над белега. - Докторите не знаеха какво ги е причинило. Но аз да.

Пьолтл каза довиждане на децата, размени си няколко думи с виетнамката и излезе навън. Чейс я последва и примижа на ярката слънчева светлина.

- Каква беше причината?

Германката не отговори веднага, първо избърса очите си, които обхождаха малкото село.

- Майка ми имаше същите тумори. Както и баба ми. И двете умряха заради тях. Аз също ще последвам съдбата им.

- Не можеш да си сигурна - отвърна Чейс, обезпокоен от спокойното ѝ приемане на тази ужасна възможност.

- Да - въздъхна момичето. - Сигурна съм. Това е семейното ми проклятие и причината, поради която не трябва да имам свои собствени деца - защото и те ще наследят нашите мъки.

- Какво искаш да кажеш, какво е това ваше проклятие?

До една от сградите имаше импровизирана пейка - два стари петролни варела и една дъска върху тях. Наталия седна на нея и направи знак на Еди да стори същото.

- Дядо ми се е казвал Серафим Волков - започна момичето, когато англичанинът се намести до нея и остави раницата си под пейката. - Бил е руснак, учен по времето на Студената вой­на. Имал е намерение да избяга на Запад заедно с баба ми, но е умрял, преди да напусне Русия.

Чейс кимна.

- Да, каза ми.

- Дал на баба ми писмо, което да прочете, ако той не успее да се измъкне. Тя казала на майка ми, че не го отворила повече от година, надявала се, че още е жив. Когато най-накрая го сто­рила, предполагала, че ще прочете за любовта му към нея и за надеждите му, че детето им ще получи по-добър живот в новата страна. - Наталия направи пауза и въздъхна печално. - Не се оказала права.

- За какво е ставало въпрос в него?

- За работата му. Какво е вършил за Съветския съюз - и какво е имал намерение да продаде на американците. Създавал е оръжия. Невъобразими, ужасни оръжия.

- Химически?

- Да. Както и биологически - понякога разликата между тях е много малка. Онова, което създал, било точно такова оръ­жие. - Последва нова пауза, Пьолтл поклати глава. - Не, това не е правилната дума. Той не го създал. Той просто... го експло­атирал. Било е нещо, което руснаците са открили.

- Какво нещо?

Нова пауза. Наталия дълго се взира в земята, преди да го погледне отново.

- Запознат ли си със скандинавската митология, Еди?

- За викинги ли говориш? - попита англичанинът, изненадан от рязката смяна на темата. - Не точно. Никога не съм внимавал в часовете по история.

- А аз, да. Майка ми постоянно ме окуражаваше, особено що се отнася до скандинавските легенди. Не знаех защо, научих точно преди тя да се спомине. В тяхната митология съществува субстанция, която се нарича етер. Представлява черна течност, смъртоносна отрова... но също така е и източникът на живота.

Чейс се намръщи при това противоречие.

- Как така?

- В легендата се говори за море от етер, от неговите капки се ражда първият великан Имир. От него е произлязъл целият жи­вот. Но отровният етер останал под земята. - Изражението на Наталия стана гробовно. - Руснаците го открили. На Северния полюс намерили викингски рунически камък до отвора на яма, пълна с етер. Дядо ми преписал първите няколко реда от този артефакт в писмото си; в тях се казвало как викингите са пъту­вали от Валхала през мост от дъга и езеро от мълния, за да се сразят е гигантското чудовище и да предотвратят края на света.

- Искаш да кажеш, че легендата е самата истина?

- Не... не точно. Не вярвам във великани и в богове, и в змии, които опасват цялото земно кълбо - кръвта на змията била от етер и в легендите точно етерът е убил Тор. Но вяр­вам, че легендите са базирани на събития, които са били реал­ни. Етерът е смъртоносен, но също така има... други действия. Дядо ми ги открил. Опитал се да го превърне в оръжие, което Съветският съюз да използва срещу Запада, но успоредно с това започнал свои собствени експерименти - които смятал да отнесе в Америка.

Чейс имаше чувството, че всяка следваща дума е все по-трудна за Наталия. Мъжът осъзна, че ще последва нещо ужасно.

- Какви точно експерименти? - попита той.

- Върху човешки същества - прошепна момичето. - Върху баба ми. Използвал я е, за да види какво ще причини етерът на живо същество - и нейното неродено дете.

- Мамка му - отвърна Еди шокиран. - Отровил е собствена­та си жена? Докато е била бременна?

- Бил е наистина зъл човек. - Нова сълза се стече по бузата на германката. - Срамувам се, че имам нещо общо с него.

- Нямаш вина за действията му. Но защо е направил всичко това?

Пьолтл вдигна глава.

- Етерът не е само отрова, макар че, ако няколко капки от течността попаднат на кожата на човек, тя може да го убие - тествали са го върху затворници. - На лицето на момичето се настаниха пълно отвращение и презрение за момент. - В малки количества представлява... мисля, че мутаген е думата на ан­глийски. Предизвиква мутации в ДНК-то, понякога те са пре­калено съществени. Дядо ми е вярвал, че тези мутации може да бъдат контролирани, за да се създаде нова порода хора. Супермени, върховна раса. - Последва нова физиономия на отвра­щение от собствения ѝ роднина. - Руснаците се интересували единствено от превръщането на етера в оръжие, така че той тайно продължил с работата си. След експериментите с живот­ни, дядо ми сложил малко количество от течността в храната на баба ми, за да види какъв ще е ефектът върху хора.

- Причинил ѝ е рак?

- На практика я е убил. Но тъй като я е променил на ге­нетично ниво, тези мутации са се прехвърлили върху майка ми, докато тя била още в утробата ѝ... а след това и на мен. - Наталия погледна към лявата си страна, с една ръка проследи белега по тялото си. - Туморите се появиха, когато бях на шестнайсет. Едва не ме убиха, прекарах половин година в бол­ница. Когато излязох, майка ми също се бореше с тях. В ней­ния случай докторите не можеха да рискуват с премахването им; бяха в напреднал стадий. Единственото, което можех да сторя, беше... да я гледам как умира. - Германката подсмръкна и отново си избърса очите. - Съжалявам, но все още ми е трудно да говоря за това.

- Всичко е наред - увери я Чейс съчувствено. Самият той беше преминал същото със своята собствена майка.

- Благодаря ти. О... - Наталия изпусна дълга въздишка, огле­да се и видя как детето с протезата изкуцука до нея и я прегърна силно, говореше на виетнамски и се смееше. Германката съумя да го дари с усмивка, целуна го по челото и го изпрати при май­ка му. Последва нова въздишка. - Обичам деца. Но не мога да си позволя да имам такива - прекалено опасно е. Това е моето семейно проклятие, Еди. Дядо ми ни е отровил завинаги.

- Господи. Съжалявам. Дори не мога да си представя какъв шок е било за теб, когато си разбрала истината.

- Баба ми дала писмото на майка ми на смъртния си одър и ѝ разказала истината как са дошли в Германия - продъл­жи Пьолтл. - ЦРУ е трябвало да я изведе от Русия в Западна Германия, откъдето да я прехвърли в Америка. Когато дядо ми не успял да се върне, те зарязали баба. Наложило ѝ се е да се справя сама в новата страна. Което и сторила... докато най-накрая етерът не я убил. Майка ми запазила писмото, но не ми беше споменавала за него, докато също не се озова на смъртния си одър.

- Ако майка ти беше казала на някого за причинителя на ту­морите, нямаше ли да успеят да ѝ помогнат?

Младата жена поклати решително глава.

- Не искахме да казваме на никого за експериментите на дядо ми или пък за етера. Това е нещо, което баба ми накарала майка ми да обещае да не разкрива, а майка ми накара мен. Не мисля да нарушавам обещанието си. Дори баща ми не знае истината.

- На мен обаче разказа всичко.

- Има и други, които са наясно.

Чейс погледна към джунглата.

- Руснаците?

- Това е единствената основателна причина да ме отвлекат. Желаят да започнат експериментите наново.

- За какво си им ти? Не могат ли просто да отидат до мяс­тото, където са открили този етер, и да си вземат колкото им е необходимо?

- Било е разрушено. Баба ми имаше идея какво точно се е случило там. В писмото се казваше, че етерът е открит на Нова Земя, на север от Русия.

- На това място руснаците са тествали ядрените си оръжия - спомни си Чейс.

- Да, но също така построили изследователски комплекс там, където открили етера. Там е работил дядо ми. Не разпола­гам с подробностите, няма ги в писмото, но е имало злополука, свързана с тази течност. Много хора умрели. Хрушчов наредил проектът да бъде прекратен. В този момент дядо ми решил да избяга заедно с проучванията си. Трябвала му е проба от етера, която да даде на американците. Имало само едно място, от кое­то можел да си я осигури - ямата на Северния полюс. Планът му бил тайно да отиде до комплекса и да открадне малко, след което ЦРУ да го изведат от страната. Така и не се завърнал. В същия ден имало ядрен тест.

- Искаш да кажеш... че са взривили мястото?

- Навярно са искали да се уверят, че никой няма да се докопа до етера. Пуснали най-голямата бомба, правена някога...

- „Цар Бомба“. - Чейс видя въпросителния ѝ поглед. - Вни­мавах в часовете по военна история.

- Но не си знаел истинската причина, поради която е пусна­та, нали? Била е предназначена да унищожи комплекса и етера. Чела съм за резултатите от експлозията. Нищо не е останало - дори земята се е разтопила.

- Така и не мога да разбера защо се нуждаят от теб. Все пак в кръвта ти не тече етер.

- Не, не тече. Но... - Наталия се вторачи замислена в земята отново, преди да продължи: - Била съм изложена на него. През майка ми и баба ми. ДНК-то ми е мутирало от етера. Щом тези руснаци са взели проби от мен, могат да ги сравнят с обикновено ДНК и да разберат как точно е мутирало. Това би било достатъчно, за да открият какво прави етерът и да създадат още от него, или поне нещо, което има същия ефект. - Момичето се обърна към него, погледът ѝ беше изплашен. - Те искат да ме използват. Искат да вземат онова, което дядо ми ми е дал, и да го превърнат в оръжие. Еди, това не трябва да се случва! Няма да им позволя.

- Няма да се случи - увери я Чейс. - Ще те измъкна от тук, обещавам.

- Това не е обещание, което можеш да спазиш! - изрече Ната­лия. - Преследвачите са по петите ни, сигурна съм - щом съм тол­кова важна за тях, няма да ме оставят да избягам. Ако ни открият...

Англичанинът постави ръка върху нейната.

- Няма да им позволя да те отведат.

- Как? С какво? Със счупена мина и автомат с един пат­рон? - Германката се изправи решително. - Патрона - трябва да го запазиш за мен.

- Какво?

- Сериозна съм. Видя онези бедни дечица вътре. - Наталия посочи с пръст към сградата им. - Химическата война им стори това... а то е само страничен ефект. „Агент Ориндж“ е създаден, за да убива растителност; дори не са се замислили какво ще причини на хората. Ако руснаците успеят да създадат още етер, ще разполагат с оръжие за масово изтребление. Всеки, който бъде изложен на него, ще умре, независимо дали от отровното му действие, или от мутациите, които предизвиква. Не мога да позволя подобно нещо да се случи. То е против всичко, в което вярвам. Допусна ли го, значи, съм толкова лош човек, колкото и дядо ми! Не трябва да се случва. Не трябва. - Момичето се разплака отново. - Обещай ми, Еди. Обещай ми.

- Няма да ти обещавам, че ще ти пусна куршум в главата, Наталия! - отвърна ужасен мъжът. - Но ще се придържам към обещанието си, което вече ти дадох. Ще те измъкна от тук, до­вери ми се. Ще отнеме повече време, тъй като телефонът не работи, но успеем ли да стигнем до мястото на срещата, ще те отведем в безопасност. Тези руснаци няма да те докопат.

- Те работят с виетнамците - възпротиви се момичето. - Мъжът, който нокаутира...

- Да, наясно съм. Един от спътниците ми ги разпозна като тайна полиция - нещо, наречено ТС2. - От изуменото ѝ израже­ние Еди разбра, че славата им се носи навред. - Но и те няма да ни докопат. Нали помниш, че ти казах, че бях войник?

- Да?

Чейс я дари с кратка, но съдържателна усмивка.

- Не бях обикновен взводник. Довери ми се, аз...

Англичанинът рязко извърна глава на север. От там се раз­несе звук от двигател. Някой идваше по пътя за селото.

- О, мамка му! Време е да тръгваме!

- Мислиш ли, че са те? - попита Наталия, когато Еди скочи на крака.

- Дори да не са, не искам да поемам излишни рискове! - от­върна той и погледна нагоре към хълма.

Превозното средство още не се виждаше, но мъжът успя да различи играта на цветове между дърветата. Земята около се­лото беше чиста, което правеше шансовете им да се измъкнат незабелязани минимални.

- Разказа ли на селяните какво се е случило с теб?

- Да, но...

- Приятели ли са ти наистина?

- Да, абсолютно, но...

- Тогава им кажи, че се нуждаем от място, където да се скрием!

Двамата побягнаха към стоящите наблизо хора. Наталия бързо си размени няколко думи с тях и се провикна към Еди:

- Оттук, хайде!

Тя и англичанинът се насочиха към сградата, в която се намираха жертвите на „Агент Ориндж“, една от виетнамките тръгна с тях. Тя повика жената вътре. Пьолтл размени няколко думи с нея и тя ги заведе в стаята на децата.

Единствените скришни места бяха под леглата. Сестрата ос­тави Наталия до едно от тях, след което направи жест на Чейс да влезе под друго. Мъжът се просна по корем и се шмугна под него. Мястото беше много тясно, гърбът му се беше опрял в ребрата, които придържаха тънкия матрак; другото, което той осъзна, беше, че скривалището му не можеше да го скрие на­пълно. Дори да се разположеше така, че да не се вижда, когато някой влезе през вратата, щеше да е открит, ако някой минеше покрай леглото.

Наталия, по-малка и по-слаба, беше доста по-добре прикри­та, но при един задълбочен оглед нямаше да се измъкне. Пьолтл дари Еди с уплашен поглед. Едно от децата изскимтя развълну­вано, като видя младата русокоса жена отново, но сестрата му каза да пази тишина.

Автомобилът приближаваше. За момент Чейс си помисли, че ще подмине селото, но тогава чу как минава на по-ниска предавка, преди да спре. Чу гласове - някакъв мъж викаше заповеднически.

Наталия се напрегна.

- Това е онзи от лагера - прошепна тя. - Пита селяните дали са виждали някакви чужденци. Те му казват, че не са, но...

Изведнъж настъпи тишина, новодошлите изключиха рабо­тещия на празни обороти двигател на превозното си средство, което беше сигурен знак, че не са убедени в уверенията на се­ляните. Още думи бяха разменени.

- Мъжът казва, че е от правителството - продължи германката. - И това, че... Еди, той им казва, че си ме отвлякъл!

- Да се надяваме, че приятелите ти няма да му повярват - отвърна мрачно Чейс.

Момичето продължи да слуша неспирната дискусия. Селя­ните започваха да се изнервят. Дали щяха да издадат бегълци­те? Еди провери стаята за други възможни изходи. Имаше един прозорец, наполовина отворен, планките от едната му страна бяха изкривени и навярно щяха да се изкъртят, ако им се при­ложеше достатъчно сила...

Задъханият шепот на Наталия върна погледа на мъжа към нея.

- Продължават да твърдят, че не са ни виждали!

Чейс се напрегна да слуша, опитваше се да разбере емоцио­налното състояние на тези отвън по гласовете им. Ако селяните твърдяха прекалено настоятелно, че не са имали посетители, това щеше да породи съмнения.

Дали бяха убедили тайната полиция? Или може би щеше да бъде наредено претърсване на всички къщи? Еди погледна от­ново към прозореца, обмисляше кой би бил най-краткият път до оръжията му край реката...

- Тръгват си - въздъхна Наталия. Командирът раздаде запо­ведите си неохотно. Мъжете му се качиха в автомобила. - При­ятелите ми не ни издадоха. Знаех си, че ще ни помогнат.

Чейс запази мълчание. Онзи навън продължаваше да говори; може би напомняше на селяните, че е техен дълг да докладват, ако видят похитителя и неговата пленница. Отговорите им зву­чаха като уверение, че ще сторят точно това. Една от жените произнесе „Tam biet“, което Еди знаеше, че означава „довиж­дане“, въпреки краткото време, което беше прекарал във Виет­нам. Бяха успели...

Някакво дете се разсмя и забърбори. Беше еднокракото мом­ченце, което беше прегърнало Наталия по-рано; то бе излязло от една от къщите, за да види новите посетители. Майка му се про­викна да се връща, но то вече се намираше в центъра на групата и задаваше развълнувано въпроси. Чейс потисна раздразнението си. Хлапето щеше да забави заминаването на тайната полиция...

Обезпокоеното изражение на германката му подсказа, че де­тето ще стори много повече от това.

- Какво става? - попита я той шепнешком.

Германката му направи знак да млъкне, слушаше внимател­но разговора навън. Командирът заговори отново, този път с много по-дружелюбен тон. Хлапето се засмя и му отговори щастливо. Останалите селяни бяха подозрително тихи.

- Пита детето дали ме е виждало - сподели, уплашена, на Чейс Наталия. - Нарича ме „момичето с жълтата коса“ и... то му отговаря „да“!

- По дяволите! - изсъска Еди.

Навън вратата на колата се отвори отново. Командирът за­даде друг въпрос, тонът му беше изключително любезен. Мом­чето отговори ентусиазирано.

Прекалено ентусиазирано. Мъжът изкрещя нещо и се насочи към сградата. Пьолтл преглътна.

- Каза им, че съм тук!

Чейс прехвърли възможностите в ума си. Не хареса никоя от тях. Двата изхода щяха да им позволят да се отдалечат само на няколко метра от преследвачите си, а ако се изправеше срещу тях, щеше да е числено превъзхождан и без никакви оръжия...

Времето им свършваше. Момчето не обърна внимание на молбите на майка си да се прибере у дома си и влезе в сграда­та... а после и в стаята. Зад него Еди забеляза здрави кожени бо­туши под панталон в цвят каки. Това беше командирът. Втори мъж, а след това и трети го последваха. Едно от децата в леглата издаде уплашен звук, когато забеляза странниците.

Тялото на англичанина се изпълни с адреналин, когато ед­нокракото хлапе докуцука до него и се спря... но не до неговото легло. Нито пък до това на Наталия. Момченцето нетърпеливо приканяше командира да погледне нещо.

Един от другите мъже се разсмя тихичко и си заслужи раз­дразнена въздишка от своя офицер. Командирът каза нещо на детето, този път по-скоро снизходително, отколкото дружелюб­но, след което издаде заповед. Тримата мъже се обърнаха и зак­рачиха към изхода. Хлапето ги последва и продължи да задава въпроси.

Наталия тръгна да излиза изпод леглото, но Чейс ѝ напра­ви знак да остане в прикритието си. Изчака да чуе запалването на двигателя и оттеглянето на автомобила, преди да ѝ каже, че е безопасно да го стори. Момичето трепереше цялото, едва се движеше.

- Какво се случи?

Еди вече се беше изправил на крака и бе разбрал правилния отговор.

- Ти си тук, момчето ги доведе, за да те покаже.

Когато осъзна истината, Наталия се разсмя, макар че го сто­ри по-скоро за да освободи напрежението, а не защото й беше забавно.

- Така е, тук съм - съгласи се германката и нежно докосна собствената си снимка. - Господи, помислих си, че са ни от­крили...

- Аз също. - Чейс си пое въздух, опитваше се да се успо­кои. - Прекалено опасно е да оставаме тук - навярно ще се вър­нат. Те са наясно, че познаваш това село, и тъй като е най-близ­кото от всички, ще очакват да се появиш, рано или късно.

- Не мога да допусна нещо да се случи на приятелите ми за­ради мен - каза Пьолтл и кимна. - Прав си, трябва да тръгваме.

Една мисъл се появи в главата на Еди.

- Мамка му!

- Какво има?

- Мината. Не можем да я оставим на човека по обезврежда­нето... ще се усети, че сме били тук.

- Как?

- Ще му направи впечатление, че някой с необходимото обу­чение му е свършил работата. Сигурен съм, че това няма да се отрази много добре на приятелите ти, ако разберат, че са ни приютили.

- Няма - мрачно се съгласи Наталия. - Във Виетнам нещата се оправят... но страната все още не е свободна. Какво предла­гаш да направим?

- Трябва да вземем проклетото нещо с нас. Когато се до­берем до мястото на срещата, ще го взривя точно преди да се изтеглим.

Англичанинът отиде до прозореца и го отвори изцяло. Се­ляните бяха събрани навън, някои от тях продължаваха да на­блюдават нервни пътя, по който се отдалечаваше превозното средство.

- Сбогувай се с приятелите си, докато взема мината и авто­мата. Благодари им и от мое име.

- Ще го сторя - обеща Наталия и каза,довиждане“ на децата.

Чейс я остави и излезе навън, където направи благодарстве­ни жестове към хората, взе си раницата и побягна към реката. „Скачащата Бети“ и калашникът си стояха непокътнати на мяс­тото, където ги остави. Окачи автомата на рамото си, внимател­но вдигна мината и детонатора и се насочи към селото. Изпла­шената германка го чакаше в покрайнините.

- Казах им, че ако ме заловят, няма да споменавам, че съм била в селото - обясни момичето. - Но аз...

- Няма да ни заловят - прекъсна я уверен Еди. - Ще те отве­да до мястото на срещата и след това ще се махнем от тук. Само трябва да прекосим реката.

Жената посочи надолу по нея.

- Има една плитчина малко по-надолу, там можем да преми­нем. Ще излезем на един път от другата страна.

- Чудесно.

Чейс беше запомнил приблизителните местоположения на селото и на мястото за среща на картата; пътешествието през джунглата щеше да отнеме само няколко часа. Мъжът прегърна мината в сгъвката на едната си ръка и тръгна напред покрай реката. Наталия вървеше след него.

15.

Норвегия

Нина се взираше студено в бившия си колега. Макар да беше в края на трийсетте си години, времето, прекарано в затвора, беше състарило Лоугън Бъркли значително, в кестенявата му коса се забелязваха сиви косми, а около слепоо­чията му се бяха образували дълбоки бръчки, които със сигур­ност не бяха в резултат на много смях. Носът му беше чупен... но причината за това беше Нина, а не затворът.

- Лоугън, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво е всич­ко това? - попита Уайлд, опитваше се да сдържа гнева си. - Обираш музеи, нападаш археологически разкопки. Такива като теб се наричат рецидивисти, щом излежаването на присъдата не ти е помогнало да промениш възгледите си.

- Моите възгледи! - сопна се Бъркли. - Ти ме въвлече в това, Нина!

- Никой не те е въвличал в нищо.

- Така ли? Всичко лошо, което ми се случи през последните две години, дължа изцяло на теб. Ти опропасти отварянето на Залата на записите и ме направи за посмешище на цял свят, след което ме тикна в египетски затвор! - Носовият глас на мъжа, с новоанглийски акцент, продължаваше да е изпълнен с арогант­ност, въпреки несгодите, които беше преживял. - Ти погуби кариерата ми. Правя онова, което се налага, за да си стъпя на краката.

- Беше затворен в египетски затвор, защото работеше за култ, който ти плати да плячкосаш древна пирамида! - избухна Нина. - Моето мнение е, че се измъкна много леко от цялата ситуация. Ако наистина искаш „да си стъпиш на краката“, ви­наги можеш да си намериш работа. А не да се движиш с банда крадци и убийци.

Последното изуми другия археолог. Чертите на лицето му се стегнаха.

- За какво говориш? Никого не сме убивали.

- Стига толкова - намеси се Хойт, докато си палеше сгъната цигара. - Хайде просто да вземем камъка, става ли? Тъкмо са го извадили за нас. - Мъжът погледна към замръзналото езеро. - Аксби, Силвър, отидете да проверите дали ледът е устойчив и после извадете артефакта.

Двама от мъжете му се спуснаха да изпълнят заповедта.

- Какво, да го вземат мътните, търсиш тук, Хойт? - попита Еди, без да се опитва да прикрива презрението си към американеца.

- Все още съм в играта, Чейс. Наемат ме за определени ус­луги и ми плащат големи пари за изпълнението им. Точно както правеше и ти... е, освен частта с големите пари. Не ти платиха за Виетнам, нали?

- Остави оръжието на земята и ще избия дължимото ми от задника ти - изръмжа англичанинът.

Единственият отговор на Хойт беше една подигравателна ус­мивка, той не отмести компактния си автомат FN Р90 от целта си.

- Еди, кой е този? - попита Нина.

- Казва се Карл Хойт - отвърна съпругът й. - Той е продажно, мръсно копеле, с което имах нещастието да работя преди около осем години.

- Наемник? - попита жената и Чейс кимна. Тя се обърна към Хойт. - За кого работиш? Какво искаш?

Мазната усмивка на американеца се разшири значително.

- Фирмена тайна, скъпа. Не мога да ти споделя тази инфор­мация. Важното е, че сме тук за камъка, това е всичко. Първият е при нас, искаме да си попълним колекцията и с другия.

- Опитвате се да намерите Валхала, нали? Защо?

- Коя част от „фирмена тайна“ не разбра? - Някой се про­викна от крана и наемникът се обърна към него. - Издигнете го! - нареди той.

Мъжете изпълниха нареждането му и руническият камък за­почна отново да се издига над ледената вода.

- Какво смяташ да правиш с нас? - попита Еди.

- Нищо няма да правим - отвърна Бъркли, преди Хойт да е успял да отговори. - Всичко, което ни интересува, е артефактът.

Мъжът се приближи до огъня и се наведе, за да стопли ли­цето си.

Нина обмисли дали да не го срита в пламъците, но при глед­ката на насочените към тях оръжия си позволи единствено да го застреля с покосяващ поглед.

- Значи, ни чакахте да го намерим и се домъкнахте, за да го откраднете?

Бъркли се изправи и отговори на заяждането на жената със значително възмущение:

- Независимо дали го вярваш, или не, Нина, напълно съм спо­собен да преведа руните и да намеря точното местонахождение на втория камък. - Лоугьн се намръщи, от ноздрите му излизаха облачета пара. Той се обърна към Тува: - Съжалявам за всичко това, доктор Скилфингър, но правя онова, което се налага.

- Което се налага, така ли - предизвикателно отвърна швед­ката. - Значи, се е наложило да убиете Арвид, за да откраднете първия камък?

Бъркли отново изглеждаше объркан от това обвинение.

- Какво искате да кажете?

- Охо, нима приятелите ти не са ти споделили, Лоугън? - попита Нина, тонът ѝ беше киселинен. - Убили са охранителя в музея, когато сте откраднали руническия камък. Ти си съучаст­ник в убийство. Май са пропуснали да ти споменат, а?

Археологът погледна към Хойт.

- Това вярно ли е? Хората ти... те убили ли са някого?

- Страхувам се, че да - отвърна американецът без следа от покаяние в гласа си. - Онзи изникна изневиделица. Нямахме друг избор.

- Това не е вярно! - възпротиви се Тува. - Полицията каза, че е бил застрелян в гръб!

- Докато бягаше към алармата - обясни наемникът на Ло­угън толкова спокойно, все едно говореше за времето. - Слу­чилото се е минало и нищо не може да го промени. Тук сме с определена задача, нека да я свършим, става ли? - Хойт вдигна още малко оръжието си за повече тежест на думите си. - Док­тор Бъркли, навярно ще искате да разгледате камъка, преди да го донесем на брега. Уверете се, че тези тук наистина си знаят работата и са извадили правилния.

Лоугън премига насреща му, за момент беше объркан от всичките тези разкрития.

- Какво? О, да, точно така. Хеликоптерът готов ли е да го натоварим? - мъжът посочи към ЕС 175.

- Веднага щом донесем камъка до него - отвърна Хойт.

Бъркли кимна и се насочи към езерото.

- Какво смяташ да правиш с нас? - попита Нина, достатъчно силно, за да може бившият ѝ колега да я чуе. - И нас ли ще убиеш?

Бъркли се спря и се обърна, за да види какво ще отговори наемникът.

Лицето на Хойт се стегна.

- Ако не ни създавате никакви неприятности, и ние няма да ви създаваме такива. Единственото, което искаме, е камъкът.

Лоугън беше доволен от чутото и продължи да върви по леда. Кранът вече беше извадил целия артефакт от водата. Нина наблюдаваше внимателно целия процес, беше разяждана от яд и безсилие. Хвърли бегъл поглед на Еди. Изражението му ѝ беше добре познато, беше го виждала безброй пъти: предпазливо, прикрито... но тя знаеше, че зад маската си съпругът ѝ изучава­ше противниците си, търсеше слабостите им. Подготвяше се за нападение.

Чакаше да му се отвори подходяща възможност...

Такава до момента нямаше. Като че ли прочел мислите му, Хойт отстъпи назад и нареди на хората си да разширят примка­та около пленниците им.

- Не прави нищо глупаво сега - каза американецът, забележ­ката му беше насочена към англичанина.

- Не бих ти откраднал гръмотевицата - отвърна му Еди.

Ако целта му беше да провокира Хойт, не успя с начина­нието си; наемникът се ухили подигравателно, без да отмества автомата си от някогашния си другар.

Нина върна вниманието си отново към случващото се на езерото. Бъркли отвори куфара си и извади от него скъп фото­апарат, с който направи няколко снимки на заскрежените руни, след което кимна на хората на Хойт. Единият спря лебедката, а другият се качи в кабината и включи двигателя. Ледът захрущя под гумите му, когато започна бавното пътешествие към брега.

Лоугън вървеше пред камиона, водеше го към по-големия хеликоптер. Хойт кимна към няколко от мъжете с него.

- Помогнете му да го натовари - нареди им той.

Хората му веднага тръгнаха към археолога. Нина видя как Еди се помести лекичко, докато наблюдаваше как останалите наемници се разпръснаха, за да държат под око пленниците си. Шансовете се бяха променили - съвсем леко, но жената знае­ше, че съпругът ѝ е майстор, що се отнасяше до възползване от малките преимущества и възможности.

За съжаление, все още не можеше да стори нищо. Наемници­те се намираха прекалено далеч от него, за да може да се справи с тях, без да го неутрализират.

Слънцето се скри зад хоризонта, полумракът на небето бавно гаснеше и оставяше постепенно лагера на тъмно. Още свет­лини бяха пуснати в ЕС 175, когато хората на Хойт извадиха от кабината на хеликоптера здрава лебедка, с която да издърпат камъка. В този момент мъжете с монолита бяха стигнали до су­шата, камионът с крана, в който бяха, тромаво се движеше към очакващия го летателен апарат. Още вериги бяха закачени за камъка, тези идваха от лебедката в хеликоптера. С постоянни­те наставления и предупреждения на Бъркли тежкият каменен блок бавно беше вкаран в кабината.

Мат наблюдаваше прехвърлянето унило.

- Вложихме толкова много труд, за да извадим това чудо от водата, а тези момчета долитат като чайки и ни го отмъкват? - Австралиецът погледна Хойт и прошепна на Еди: - Трябва да има нещо, което да сторим, друже.

- Няма такова - отвърна грубо англичанинът.

Наемникът дари йоркширеца с подигравателен поглед.

- Този път няма кой да ти помогне, Чейс. Макар че заради начина, по който изразяваш благодарността си, навярно това е нещо хубаво!

Англичанинът се намръщи.

- Я млъквай.

- Защо? - Хойт се приближи по-близо, но продължаваше да държи оръжието си изправено. - О, сега чатнах. Не си разказал на никого какво всъщност се случи във Виетнам, нали? Не мога да кажа, че съм изненадан - ако някой научи какво стана с хо­рата, които трябваше да защитаваш, едва ли ще ти е лесно да си намериш работа. - Американецът погледна към Нина. - Това е съпругата ти, нали? Изумен съм, че още е жива, след като ти се грижиш за нея. Разказвал ли си ѝ за Виетнам?

Еди изпепели мъжа е поглед, умишлено не поглеждаше към обърканото изражение на жена си.

- Няма нищо за казване.

- О, не съм сигурен. Може би ще ѝ е интересно да разбере какъв си ти всъщност.

- Много добре знам какъв е - отвърна Нина.

- Знаеш ди тогава какво е направил? Може би това ще про­мени...

Хойт млъкна, защото някой се провикна от хеликоптера, от­дръпна се от Еди и чак тогава се обърна да види какво става. Руническият камък беше обезопасен в кабината на юрокоптера. Шофьорът премести камиона с крана на разстояние от летател­ния апарат и излезе от него. Бъркли направи знак на Хойт, че всичко е готово, и се качи в хеликоптера. Двигателите му зара­ботиха, роторите му започнаха да набират скорост. Джет рейнджърът също беше задействан.

- Получи онова, за което дойде - започна Нина. - Ще ни пуснеш ли да си вървим?

Наемникът се обърна, за да погледне към пленниците си. Противна усмивка се насади на мършавото му лице.

- Не.

- Не съм си мислил и за миг, че ще го сториш - изръмжа Еди.

- Казах онова заради Бъркли, за да го държа настрана. Нуж­даем се от него, за да преведе камъка и да намери къде се нами­ра Валхала, но разбрах от първата минута, в която го срещнах, че няма смелост за нищо друго. Като това, да се отървем от свидетелите.

Сред групата настъпи паника. Хората, които ги бяха обгра­дили, пристъпиха напред и вдигнаха оръжията си. Тува умира­ше от страх.

Въпреки собствения си страх Нина съумя да предизвика мъжа:

- Просто ще ни изпозастреляш всички ли? - попита тя, като се надяваше, че Еди е измислил някакъв план за действие. Съп­ругът ѝ изглеждаше изключително спокоен. Не беше приел съдбата си - по-скоро чакаше подходящия момент за действие. Уайлд нямаше представа какво смята да прави той. - Мисля, че Лоугън ще чуе стрелбата дори и в хеликоптера.

- Не, няма - отвърна Хойт. - Гароу?

Единият от наемниците бръкна в якето си и от там извади малък черен метален цилиндър. Плъзна го на върха на дулото на автомата си и го заключи за него е тихо изщракване.

- Тишината е злато - ухили се насреща им Хойт.

Един от норвежците изрева от страх, когато Гароу вдигна оръжието си. Нина застана нащрек, мускулите ѝ се стегнаха, когато рефлексът ѝ „бий се или бягай“ се активира, но за съжа­ление, не можеше да направи нито едното, нито другото. Видя как погледът на Еди прескача между мъжете, които ги бяха зао­биколили, но не изглеждаше съпругът ѝ да предприема някакви действия...

- Действай - нареди Хойт и кимна на Гароу.

Р90 беше насочен към Нина...

Разнесе се пронизителен звук и в челото на Гароу се появи дупка с размерите на монета - задната част на качулката му избухна навън във фонтан от кръв и мозък.

Сега вече Еди се размърда, стрелна се към мъртвия мъж, който се свличаше на земята, и сграбчи автомата от безжизне­ните му пръсти. Другите хора на Хойт застинаха при неочаква­ната атака... тогава един от тях излезе от ступора и посегна към англичанина, за да го спре.

Чейс беше по-бърз от него. Отнетият Р90 подскочи в ръцете му, когато натисна спусъка, заглушителят превръщаше изстре­лите в затъпени потраквания. Наемникът и човекът до него пад­наха назад, когато един автоматичен откос изрисува кървави линии в гърдите им.

- Бягайте! - провикна се Еди. Проследи Хойт, но амери­канецът се скри зад един камион, преди да успее да стреля по него. - Прикрийте се!

Нина първа се осъзна, хвана Тува за ръката и я дръпна покрай огъня към едно от извадените от строя превозни средства. Мат се затича в противоположната посока и се промъкна в малката палатка, където се намираше управлението на подводницата.

Микел също реагира бързо и избута Педер зад един от джи­повете. Някои от екипа им бяха също толкова вцепенени, кол­кото и наемниците, те стояха зяпнали и наблюдаваха как телата падат едно след друго около тях.

Това им коства собствените животи. Един от мъжете на Хойт най-накрая се опомни и откри огън по групата, която се разде­ли, куршумите му покосиха двама от членовете ѝ, наемникът се обърна, за да потърси още...

Един откос от страна на Еди разкъса корема му. Мъжът из­пищя и се свлече на земята.

Англичанинът беше основната цел на наемниците. Един от тях се насочи към него...

Втори изстрел от снайпер разкъса гърдите на нападателя, куршумът излезе през гърба му.

Еди беше разбрал от свръхзвуковия пукот на първия изстрел, че невидимият стрелец се намира в далечната страна на езерото. Един от наемниците не беше толкова схватлив, колкото Чейс, и се оглеждаше за снайпериста наоколо, като местеше главата си насам-натам. Два изстрела от заглушения Р90 сложиха край на търсенето му.

Англичанинът залегна зад един камион и провери с колко патрона разполага полупрозрачният пластмасов магазин на ав­томата му - бяха около половината от първоначалните петде­сет. Изправи се и потърси Хойт.

Американецът бягаше към по-големия хеликоптер.

- Отлитай! Отлитай! - разкрещя се на пилота той. - Отведи камъка далеч от тук! Останалите, прикривайте ни!

Още членове на екипа му скочиха от машината, за да се при­съединят към битката.

Бъркли се оглеждаше наоколо ужасен.

- Какво стана?

Хойт се качи в кабината на хеликоптера.

- Чейс грабна едно оръжие и започна да стреля - излъга на­емникът и се обърна към пилота: - Давай, отлитай! Вдигай се! Отведи...

Мъжът залегна, когато няколко куршума уцелиха фюзелажа, в кабината се разлетяха алуминиеви стружки. Бъркли изпищя, мъжете навън се бяха прикрили. Предводителят на наемниците много добре знаеше кой стреля по него.

- Чейс! - изръмжа той, преди да нареди на хората си: - Убийте го!

Еди бързо се прикри зад предницата на камиона, когато наем­ниците от хеликоптера с камъка откриха огън по него. Куршу­мите пронизваха ламарината с лаещи потраквания, прозорците на джипа се пръснаха. Англичанинът знаеше, че предната гума и двигателят щяха да го предпазят; 5,7-милиметровите патрони на Р90 бяха проектирани да пронизват плът и бронежилетки, а не дебела стомана и чугун.

Мъжът повече се притесняваше от наемниците, които се на­мираха в непосредствена близост до него. Оцелелите се бяха прегрупирали. Страхът от снайпериста ги държеше настрана за момент, но един поглед откри пред Чейс, че мъжете бяха тръг­нали из лагера, за да търсят останалите членове на експедиция­та. На светлината от огъня забеляза съпругата си и Тува, които се бяха прикрили зад едно друго превозно средство.

- Нина! Идват към вас! - провиква се Еди.

Имаше намерение да стреля по приближаващите наемници, но един от тях се ориентира по гласа му и откри огън, който принуди англичанина да се прикрие отново.

Нов пронизителен звук и нов писък. Снайперистът продъл­жаваше да покосява врагове. Другите наемници залегнаха.

Единият от тях приклекна зад пикапа, в който се намираше подводницата. Той се опря в него и надникна към целите си.

Забеляза Нина и Тува, които се движеха, приклекнали, към езерото заради предупреждението на Еди. Вдигна автомата си и взе на мушка през оптиката си за нощно виждане червенокоската, пръстът му натисна спусъка...

Пикапът се разтресе точно когато стреля. Изстрелът пропус­на главата на Нина на сантиметри и се вряза в камиона зад нея. Тя изпищя и се прикри.

Наемникът изруга. Като че ли някой беше разтресъл каро­серията на пикапа, за да му попречи да си свърши работата. Мъжът вдигна автомата си, за да потърси натрапника...

Една блестяща метална ръка се обви около дулото на оръжи­ето му и го стисна здраво.

Наемникът се стресна и инстинктивно натисна спусъка - авто­матът експлодира, когато куршумът стигна до смазания метал, за­творените в него газове разкъсаха оръжието на части. Мъжът пад­на назад и задращи по изгорелите си от шрапнелите ръка и гърди.

Мат работеше върху управлението на подводницата в мал­ката палатка, за да разтвори манипулаторната ръка и да пусне останката от Р90. Беше превключил на камерата на машината, за да следи какво се случва навън, точно когато наемникът беше взел на прицел Нина - протегна ръката и раздруса пикапа.

- На косъм беше - въздъхна той.

Уайлд стоеше приклекнала, не искаше да излиза на открито отново. До нея Тува беше затворила очи и шепнеше уплашена нещо на шведски.

- Хей, всичко е наред, наред е - каза американката в опит да успокои спътницата си... както и себе си. Запълзя към багаж­ника на камиона и надникна над водолазната екипировка към огъня - търсеше някакво движение.

Един от наемниците я видя в същия момент, беше точно сре­щу нея.

Жената изстена и бързо се оттегли назад - един куршум уце­ли земята пред нея и вдигна малък фонтан от сняг. Тува изпищя и се сви още повече към страната на камиона. Нина чу прибли­жаващи се стъпки. Наемникът идваше за тях.

Страхът ѝ се завърна. Нямаше къде да избягат, нямаха оръ­жия...

Не. Тя имаше оръжие. Знанието какво се намира в бутилка­та, подпряна на камиона.

Нина се спусна напред, прекатури резервоара и развър­тя вентила му до края. От него се разнесе зловещо съскане на сгъстения газ вътре - огънят изведнъж се превърна в ад.

Високото съдържание на кислород в нитрокса отвя пламъ­ците така, все едно Уайлд беше хвърлила в тях кофа с бензин, а силата на газа ги завихри като огнехвъргачка. Преди наемникът да успее да вдигне оръжието си, огнената топка го погълна.

Нина отстъпи назад заради горещата вълна. За един момент единственото, което чуваше, бяха пронизителното съскане от бутилката с нитрокс и песента на пламъците, които давеха дори и шумотевицата от хеликоптерите - но над всичко това се на­дигна ужасяващ писък. Мъжът, напълно обгърнат от огъня, мина покрай жената и хукна да бяга към езерото.

Там нямаше вода, която да потуши пламъците, само лед. Наемникът се хвърли на повърхността, плъзна се върху нея, докато не спря изцяло, гърчеше се и пищеше в агония. Глед­ката беше толкова шокираща, че хората на брега не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават случващото се. Жегата от горящите дрехи и кожа на мъжа отвориха пукна­тина в леда. Тялото му на мига пропадна в нея, чу се силен плясък, все едно някое езерно чудовище го беше придърпало във владенията си, над повърхността се надигнаха малки об­лачета пара.

- Господи! - възмути се Нина. - Огън и лед - автор Робърт Фрост!

Мат също следеше ужасните събития на монитора си, върте­ше камерата на „Нелсън“, за да проследи бягащия мъж до него­вото падение... но нещо се изпречи пред нея.

Въпреки раните си наемникът зад пикапа не беше вън от иг­рата. Експлодиралият автомат беше разкъсал и обгорил ръка­ва му, пострадалата му ръка беше цялата окървавена... но явно един от талантите на мъжа беше да работи и с другата, защото с нея извади голям нож.

Мат стрелна роботизираната ръка, но наемникът лесно я избег­на. С изкривено от яд лице той се затътри към малката палатка.

- Ах, мамка му - преглътна дундестият инженер и просле­ди с камерата наемника... прекалено късно осъзна, че онзи се беше насочил към неговото укритие. Човекът на екрана сряза платното на палатката... Трули видя как ножът му работи върху плата. - Ах, мамка му!

Инженерът се притисна в ъгъла на малкото укритие, когато раненият мъж се озова вътре.

- Опита се да ме убиеш с някакъв шибан робот? - излая на­емникът и вдигна ножа си. - Хайде да те видим колко си корав, когато сме лице в лице!

Онзи пристъпи напред...

- Мат! - разнесе се гласът на Еди. - Лягай долу!

Трули изпълни заповедта... Куршуми разкъсаха плата над главата му. Нападателят му залитна назад и размята ръце, кога­то изстрелите намериха горната част на тялото му.

Мат въздъхна облекчен.

- Благодарско, друже! - провикна се.

- Пак заповядай - дойде отговорът.

- Откъде разбра, че съм залегнал?

- Не съм, просто се надявах да си.

- Аха.

Австралиецът пребледня.

Еди си позволи малка усмивка - беше видял силуета на Тру­ли върху платното на светлината на печката - но бързо стана смъртоносно сериозен. Смени позицията си, за да получи ви­димост към хеликоптера на Хойт. ЕС 175 почти се беше вдиг­нал във въздуха, вдигаше около себе си вихър от сняг и ледени кристали. Наемниците се бяха разпръснали, но не настъпваха напред. Вместо това стояха в укритията, които си бяха наме­рили на заледения бряг, криеха се от снайпериста - но съще­временно прикриваха Хойт и плячката му. Чейс хвърли бърз поглед към тях, но веднага беше обстрелян, затова се прикри, когато куршумите заваляха върху камиона.

Вторият хеликоптер все още не отлиташе, чакаше пътни­ците си.

- Нина! - провикна се Еди над шумотевицата. - Колко от тях останаха?

- Не знам! - провикна се в отговор жената. - Мисля, че един или двама!

Един или двама бяха прекалено много. Единственото нещо, което ги възпираше да действат, беше страхът от снайпериста - а фактът, че хеликоптерът с руническия камък не е обстрелян, подсказа на Еди, че техният невидим пазител беше в движение. Нямаше да отнеме много време на наемниците, за да стигнат до същия извод.

Чейс провери отново Р90. Около четвърт от амунициите му бяха останали - двайсет-трийсет патрона. Налагаше се да ги брои...

Най-накрая юрокоптеръг се отлепи от земята, двигателите му ревяха под допълнителната тежест на каменната плоча. Не­зависимо от това само след трийсет секунди машината щеше да е далеч от обсега на автомата.

Сега или никога...

Еди излезе от прикритието си, хвърли се на земята по корем и откри автоматични стрелба по хеликоптера.

Куршумите намериха целите си. Един от прозорците на ле­тателния апарат се пръсна, друг изстрел разхвърли искри, кога­то се вряза в солидния двигател на машината, под алуминиевия ѝ корпус. Чейс не можеше да види резултатите от другите си изстрели заради тъмнината, но по отката на оръжието си преце­ни, че са били близо до останалите - навярно повечето, а може би и всички, бяха намерили целите си.

За съжаление, не бяха сторили нищо съществено.

Хеликоптерът продължаваше да се издига. Нямаше пушек, нито пръски гориво или хидравлична течност. Еди не беше уце­лил нищо критично. Куршумите му свършиха, той беше изло­жен пред наемниците, които се раздвижиха...

Те не идваха за него. Бяха се насочили към втория летателен апарат, използваха лагера и превозните средства наоколо като прикритие от снайпериста. Чейс се върна зад камиона. Автома­тът му беше празен. Мъртвите наемници бяха изпуснали оръ­жията си, но щеше да се изложи на огъня на другарите им, ако се опиташе да вземе някое от тях.

Въпреки това трябваше да намери начин да се бори. Хората на Хойт не бягаха. Щяха да се вдигнат и да преследват оцеле­лите от въздуха.

Нуждаеше се от оръжие...

Онова, което намери, съвсем не беше идеално, но нямаше други алтернативи.

Еди се приведе ниско и прибяга до камиона, в който бяха флотационните торби. Неизползваните НПЕ-та се намираха в каросерията му, с прикрепените към тях въздушни цилиндри, готови за употреба. Мъжът извлачи една от тях. Хвърли бърз поглед към джет рейнджъра и видя, че последните наемници се качваха в него... На светлината на огъня забеляза и подаващото се от едната му страна дуло на снайпер.

Същото оръжие, което беше извадило от строя превозните средства в експедицията, щеше да се опита да неутрализира и членовете ѝ.

Чейс побягна към крана.

- Кажи на всички да се прикрият зад камионите! - викна на Нина той. Знаеше, че това няма да бъде достатъчно, когато хеликоптерът излетеше. Разполагаше само с един шанс да го спре... изключително малък шанс.

Налагаше се обаче да се възползва от него.

Еди стигна до крана, закачи НПЕ-то за една от висящите куки, отиде до управлението на лебедката и освободи спирачката. Задейства двигателя, върна се и грабна яркооранжевата торба, хукна да бяга и въжето зад него започна да се развива. Чейс се придвижваше зад превозните средства, но съвсем скоро трябва­ше да прекоси открития терен, за да стигне до хеликоптера.

- Надявам се шибаният кабел да е достатъчно дълъг - промър­мори си под мустак той и спря зад последния джип, за да си поеме дъх... След което отново се втурна към летателния апарат.

Сняг и лед избухнаха в лицето му, когато джет рейнджърът даде на пълна мощност. Разклати се на шейните си, докато ро­торите поемат цялото му тегло. Еди се стрелна към машината изотзад.

Снайперът се насочи към него...

Англичанинът се хвърли на студената земя и се търкулна; куршумът прелетя над него. Друг мъж го прихвана на прицел, наведе се от кабината... и стреля. Опашъчният ротор избръмча над главата на Чейс като циркуляр, когато той се промъкна под надлъжника на хеликоптера и вихрушката го помете. Стрелбата секна, когато наемникът изгуби от поглед целта си, но побърза да уведоми своите спътници от другата страна на кабината.

Още оръжия се показаха навън...

Еди отвори вентила и хвърли НПЕ-то през отворената врата на машината.

Тя удари здраво един от наемниците, стоманеният цилиндър го запрати назад... Твърдата оранжева торба се разтвори със скоростта на капан за мишки, щом започна да се пълни с въздух.

Единият ѝ край се заклещи в рамката на вратата и замаяният наемник беше избутан в мястото си със сила, която се увелича­ваше с всяка изминала секунда.

Хеликоптерът се отлепи от земята. Един от мъжете от дру­гата страна на кабината откри огън по лагера, куршумите му се врязваха в превозните средства, зад които се беше скрил археоложкият екип.

Втори стрелец от страната на Еди, Силвър, се наведе и се прицели...

Бързо издуващата се торба го избута точно когато онзи стреля. Куршумът отвори малък кратер в снега, на няколко сан­тиметра от главата на Чейс.

Силвър се опита да произведе втори изстрел... но се сепна, когато беше избутан от кабината. Другият наемник се опита да изпищи, когато налягането върху гърдите му се увеличи, но единственият звук, който съумя да издаде, беше задавено грачене.

Хеликоптерът се заиздига. Десет метра, петнайсет, мъжете в него продължаваха да обстрелват лагера...

Най-накрая Силвър изгуби хватката си, когато уголемяваща­та се флотационна торба го избута през вратата. Той падна от машината, пищеше през целия път надолу към заледената земя и се стовари върху нея със звук от трошащи се кости.

Заклещеният в хеликоптера наемник изплю огромна храчка с кръв върху яркооранжевата ПВЦ торба, която премаза ребрата му, едно от тях проби дроба му. Един от спътниците му се из­мести настрани, за да я обстреля с оръжието си...

Въжето се опъна.

Задната част на камиона с крана подскочи нагоре, когато хе­ликоптерът го завлачи, но превозното средство беше прекалено тежко за и бездруго натоварения летателен апарат. Машината се килна рязко назад. Пилотът се опита да възвърне контрола си над нея, бутна лоста за цикличността в панически устрем да изравни летателния апарат.

Беше станало прекалено късно. Хеликоптерът се понесе обратно към лагера, двигателят му ръмжеше...

Очите на Нина щяха да изскочат от орбитите си, когато видя, че машината се е насочила точно към нея.

- Бягай! - провикна се тя и сграбчи Тува.

Мат също излезе от палатката и се втурна към езерото, дру­гите членове на експедицията се пръснаха наоколо, когато лета­телният апарат тръгна да пада...

Първо опашъчният ротор се вряза в земята, а след това го последва и основният, покосявайки замръзналата повърхност като коса. Перките се разместиха, откъснаха се от главината и отломките им се разлетяха на всички посоки. Нина събори Тува на земята, когато един шрапнел прелетя точно над тях. Очуканият корпус на хеликоптера заподскача из лагера и из­бухна в пламъци, когато се блъсна в един от камионите. Матиас беше съборен на земята от една отломка, докато бягаше. Един от норвежците също беше ранен, парче метал се беше забило в крака му.

Най-накрая нещата се поуспокоиха. Нина вдигна глава. Ка­мионът, в който се беше ударил хеликоптерът, беше смазан като мокър картон, двете превозни средства бяха обгърнати в пламъци. На жената не ѝ изглеждаше възможно някой да е оцелял след катастрофата, а и нямаше намерение да предлага услугите си дори и да имаше.

- Добре ли си? - попита тя Тува. С трепереща ръка шведката отметна падналата върху лицето ѝ коса и кимна. - Стой тук. Ще отида да проверя останалите.

Уайлд тръгна към онова, което беше останало от лагера. За­маяни фигури бавно се надигаха на светлината на огъня - разпоз­на Мат, Педер, Микел и двама мъже от екипа му. За съжаление, не видя онзи, за когото беше най-загрижена. Къде беше Еди?

- Нина! - извика някой и страховете на жената се разсеяха. Тя се обърна, облекчена, и видя съпруга ѝ да се тътри към нея. - Добре ли си?

Уайлд прибяга до него и го прегърна.

- О, боже! Радвам се, че си добре!

- Аз също се радвам, че ти си добре - отвърна Еди, прегърна я силно и я целуна. - Господи. Шибаният Хойт...

Мъжът вдигна глава. Хеликоптерът с камъка се отдалечава­ше бързо на запад.

- И Лоугън - допълни Нина. - Кучият му син! За какво, по дяволите, е всичко това?

Въпросът ѝ предизвика завръщането на някои спомени, кои­то от своя страна водеха до дедуктивни изводи, никой от които не ѝ се харесваше. Тя отстъпи назад.

- Ти знаеш нещо за всичко това - каза Нина, като се опитва­ше да бъде възможно най-спокойна. - Кой е Хойт и откъде го познаваш? Какво общо има той с руническия камък? - Чейс не отговори. Спокойствието на Уайлд се пропука. - Да го вземат мътните, Еди! - развика се съпругата му, гневът ѝ беше избил на повърхността. - Защо просто не ми кажеш какво се случва?

Англичанинът погледна на една страна.

- Защото дадох обещание - отвърна той, жената усети бор­бата в гласа му. - Но... той не е.

- Кой? - Нина проследи погледа му... и се изуми, когато видя мъжа, който вървеше по замръзналото езеро. В ръцете си държе­ше дълга пушка. Снайпер. - Кой е той? - попита американката.

- Някой, който срещнах преди осем години. Във Виетнам - обясни Еди и тръгна да посрещне новодошлия.

Съпругата му го последва. Когато фигурата се приближи и лицето ѝ беше осветено от огньовете, Нина се шокира - познава­ше тази физиономия.

Мъжът беше шефът на руснаците, които се опитаха да от­влекат Тува.

Уайлд се изуми още повече, когато двамата мъже застанаха лице в лице... и се ръкуваха.

- О, боже господи! - промърмори тя объркана... И изведнъж изпита страх. - Ето защо си му позволил да избяга в Стокхолм. Бомбата... той ти я е дал, нали? Работите заедно!

Нехарактерното за Еди мълчание беше най-лошият отговор, който можеше да получи.

16.

Виетнам

- Най-накрая - промърмори Чейс. Тесният път, по който поеха той и Наталия, откакто прекосиха реката, водеше до по-голям и по-добре утъпкан.

- Колко далеч се намират приятелите ти? - попита момичето.

Англичанинът окачи автомата на рамото си и премести „Ска­чащата Бети“ и детонатора ѝ в сгъвката на ръката си, след което разгледа картата отново.

- На по-малко от километър. Ще ни отнеме десетина минути, за да стигнем до там.

- Чудесно - зарадва се Наталия и предпазливо надникна да види дали пътят е чист. - Дали ще те чакат там?

- Надявам се.

Еди беше сигурен, че Кастил няма да го изостави; съмня­ваше се също Съливан да го зареже сам в джунглата. Мъжът погледна внимателно калния път. Дирята по него, която идваше от север и продължаваше на юг, беше направена поне от едно превозно средство, големите грайфери на офроуд гуми се бяха отпечатали дълбоко в калта. Тъй като лагерът, от който беше спасил Наталия, се намираше на юг, имаше голяма вероятност джипът да е този на преследвачите им.

Следите нямаха остри ръбове, както се очакваше при пресни такива. Бяха оставени преди поне няколко часа. Чейс вдигна глава и се заслуша. Над обичайните звуци на джунглата не се чуваше шум от двигател.

- В безопасност ли сме? - попита Наталия.

- Така мисля. Но чуеш ли нещо, по-добре се прикрий в храс­тите. - Мъжът се обърна на север. - Почти стигнахме.

Тръгнаха по дирята. От време на време до тях стигаше шу­мът на реката; мястото за среща беше една стара сграда, точно където водоемът се виеше. Не след дълго Еди забави крачка.

- Какво има? - попита Наталия, нервна.

Чейс я дръпна в близката растителност.

- Чух гласове. Близо сме до целта си, така че е възможно да принадлежат на другарите ми... но може и да не са те.

Еди се придвижи бавно, беше нащрек за всеки един звук и движение; германката се намираше на няколко метра зад него. Изгнилият скелет на една дървена сграда се изпречи пред пог­леда му. Мъжът прошепна на момичето да остане където е и да запази мълчание, остави мината и детонатора на земята, хвана в ръце автомата и се запромъква напред.

Останките от сграда се намираха на брега до една изгнила дървена платформа, която се простираше над реката. Близо до пътя беше паркирана кална, но чисто нова „Тойота Ленд Крузър“. Четири фигури стояха до нея и разговаряха.

Сърцето на Чейс се разтуптя от радост: единият от мъжете беше Кастил. Приятелят му го чакаше, точно както се надяваше. Белгиецът си беше облякъл цивилни дрехи, мрачният камуфла­жен екип беше заменен от светла риза на птички в ярки цветове. До него стоеше Съливан, новозеландецът бършеше потта от пле­шивата си глава. За голяма изненада на Еди, третият мъж беше Айвър Лок - той не изглеждаше на място тук и видимо се чувст­ваше неудобно, подложен на тази лепкава жега. Скъпият автомо­бил трябва да беше негов; явно човекът беше толкова притеснен за дъщеря си, че когато бе научил, че тя не е сред спасените за­ложници, беше дошъл на място, за да следи случващото се с нея.

Четвъртият мъж беше Хойт.

Леден гняв се надигна в Чейс, когато видя пушещия цигара американец. Независимо каква беше причината да плячкоса ла­бораторията и да опита да отвлече Наталия, наемникът щеше да побърза да покрие стореното от него. Той беше единственият от групата, чието оръжие беше готово за употреба - неговият АК-47 беше опрян в бедрото му. Това на Съливан висеше на рамото му, а на Кастил беше подпряно на едно дърво.

Планът на Хойт беше ясен. Ако Наталия се появеше, наем­никът щеше да убие всички останали и да я отвлече.

Чейс нямаше да позволи това да се случи.

Англичанинът хвърли бърз поглед към момичето зад гърба си, за да се увери, че тя е добре прикрита, и излезе от храстите... с оръжие насочено в Хойт.

- Не мърдай!

Четиримата мъже се обърнаха към него изненадани. Лок потръпна при вида на автомата, Кастил и Съливан бяха обърка­ни... Хойт обаче веднага вдигна своето оръжие.

- Казах да не мърдаш, мамка ти - излая Еди. - Хвърли го!

Американецът застина, но автоматът остана в ръцете му.

- Няма ти го магазина, Чейс - отвърна мъжът и посочи с очи към АКС-74У.

- Има достатъчно в цевта.

Хойт премести погледа си към неговия калашник и пълния му догоре магазин.

- Един куршум срещу трийсет?

Оръжието на Еди не помръдна.

- Имам нужда само от него.

- Вярвам, че е така.

Хойт изплю цигарата и неохотно свали оръжието си към зе­мята.

Чейс кимна към приятеля си.

- Хюго, вземи му оръжието.

Кастил изпълни нареждането, макар да беше искрено изне­надан.

- Едуард, ще ми кажеш ли какво става?

- Въпросът е много добър - намеси се и Съливан. - Защо, по дяволите, е всичко това, Чейс?

Лок също имаше въпроси.

- Къде е дъщеря ми? Намери ли я?

- Наталия е добре. - Еди обмисли варианта да я повика тук, но реши първо да изясни ситуацията. - Хюго, имаш ли нещо, с което можем да вържем този задник? Не желая да ни създава повече проблеми.

- За какво говориш? - попита Съливан.

- Това копеле е причината за престрелката в лагера - обяс­ни англичанинът, докато Кастил, който държеше Хойт под око, отиде до ленд крузъра. - Той не е тук, за да спаси заложниците, тук е, за да вземе Наталия и да открадне проучванията на русна­ците. През цялото време е знаел какво се случва в лагера.

- Моля? - изуми се Лок и се нахвърли на Хойт: - Какво са правили тези хора на дъщеря ми?

Наемникът запази мълчание.

- Когато влязохме в онази барака, за да спасим момичето, първото нещо, което той стори, беше да прибере всичките им записки - продължи Чейс. - Един от руснаците вече беше там. Казах на Хойт да го държи под око, докато помогна на Ната­лия, но вместо това той го застреля хладнокръвно. Заплаши ме с оръжието си и ми нареди да нося пленничката.

Съливан погледна към Хойт, като че ли очакваше мъжът да отрече, но той продължаваше да мълчи.

- Защо го направи? - попита той.

Единственият отговор, който получи от американеца, беше надменната му усмивка.

- Едуард - провикна се Кастил от задната част на ленд крузъра. - Няма нищо, с което да го вържем... но виж тук. - Бел­гиецът вдигна отворена раница, която Чейс разпозна - беше на Хойт. - Прав си. Пълна е с листове, дискове, лаптоп...

Съливан свали от рамото си собственото си оръжие и го на­сочи към американеца.

- Така, така. Искам някои отговори.

- Нямам какво да кажа - отвърна Хойт.

Чейс наведе дулото на автомата си и се присъедини към Кастил.

- Измъкнахте ли другите заложници?

Хюго кимна.

- Стигнахме до тук миналата нощ и ги качихме на лодка­та. Ломакс и Риос тръгнаха с тях - всички са в безопасност в Дананг в момента. Аз исках да те изчакам, а Хал остана с мен. Хойт пристигна няколко часа по-късно.

- И реши да се навърта наоколо, докато се появя с Наталия - добави Еди и хвърли поглед на пленника. - Хал, от колко време познаваш този палячо? Каква е историята му?

Съливан изглеждаше обезпокоен от ужасните разкрития.

- Познавам го отскоро, но ми беше препоръчан от човек, на когото смятах, че мога да имам доверие. Препоръките му бяха перфектни.

- Обикновено са такива, когато става въпрос за призрак³⁶.

- Къде е дъщеря ми? - попита Лок, нетърпението му беше надделяло над безпокойството му.

- Тя се намира в безопасност - ще я доведа, когато обезопа­сим Хойт. Хюго, свали колана от калашника му. Ще му завър­жем ръцете е него. - Еди отиде до американеца. - Сега ще ни кажеш за кого всъщност работиш.

- Ходи се шибай! - отвърна му наемникът.

Чейс го дари с крива усмивка... и го удари здраво в лицето. Хойт падна на земята, от двете му ноздри потече кръв.

- Никога не съм чувал за тях. Имат ли уебсайт? Ходи-се-шибай-точка-ком?

- Копеле мръсно! - изръмжа американецът. Избърса устата си и потръпна, когато докосна счупения си нос. - Току-що нап­рави най-голямата грешка в живота си.

- Ти направи по-голяма - намеси се Съливан. - Не обичам да ме лъжат или да ме използват. Или ще ни дадеш някои отговори, или ще те оставя на виетнамците и техните приятелчета, русна­ците, да те намерят. След като оставя Еди да изнесе цялото си представление.

- Говори - нареди Чейс и срита Хойт силно в ребрата, кога­то не последва отговор.

Наемникът стисна с ръка удареното място.

- Шибаняк такъв! Добре, добре - бързо отстъпи америка­нецът, когато Кастил се присъедини към Еди и се приготви да нанесе ритник на мъжа. - Но ако ви кажа истината, трябва да ме пуснете, става ли?

Съливан кимна неохотно.

- Имаш думата ми. Ако си достатъчно убедителен.

- Добре. - Хойт си пое дълбоко въздух. - Така. Ето какво се случва. Руснаците разполагат с тайна агенция за биологични оръжия, която наричат Отдел 201. Създадена е по времето на Студената война и е една от най-големите им тайни - само хората на най-горните етажи на руското правителство и армията знаят за нея. Питате за „русите“ в лагера? Те са част от Отдел 201.

- Биологични оръжия? - учуди се Кастил. - Защо им е тогава да отвличат хуманитарни работници?

- Хич не им пука за хуманитарните работници. Единствена­та, която ги интересува, е германката, Наталия.

- Защо я искат? - попита Съливан.

- Заради семейството ѝ - спомни си Чейс. Мъжът хвърли поглед през рамо към растителността, за да се увери, че момичето все още е скрито там, но нямаше и следа от него. - Дядо ѝ е бил руснак, учен, който е разработвал биоло­гични оръжия. Опитал е да избяга в Америка с проучванията си, но не успял да го стори. Това е връзката, нали? Те искат нея. Или по-скоро искат онова, което е в нея.

Кастил и Съливан не можеха да разберат за какво става въп­рос, но Хойт кимна.

- Да. Смятат, че могат да използват ДНК-то ѝ в експеримен­тите си.

- Тъй като убиваш руснаци, без да ти трепне окото, ограб­ваш ги и им подпалваш работното място, предполагам, че не работиш за тях - язвително каза Еди.

- Адски си прав, че не работя за тях - отговори разгневен Хойт. - Проблемът е, че Отдел 201 е като шибана крепост. По­мещава се в бункер с максимално ниво на сигурност, който се намира в една от авиобазите им, където държат ядрените си бомбардировачи. Невъзможно е да се проникне в нея. Така че единственият начин да се сдобием с работата им... беше да ги накараме да излязат навън.

- Устроили сте им клопка - осъзна Еди. - Казали сте им за Наталия, за да се опитат да я заловят и да получат онова, което им трябва.

Хойт избърса носа си, след което дари англичанина с крива усмивка.

- Не си толкова тъп, колкото изглеждаш, Чейс. Да, устроих­ме им клопка. Пуснахме им информацията за Наталия и те вед­нага захапаха стръвта. Тъй като тя се намираше в приятелска за Русия страна, Отдел 201 лесно получи разрешение да прави каквото си иска тук. Когато руснаците направиха своя ход, ние бяхме готови да им отвърнем.

- Малко копеленце - излая новозеландецът, оголвайки зъби. - От колко време планираш това?

- Достатъчно дълго. Но си струваше. Извадихме Отдел 201 от Русия и го пратихме някъде, където можем да го докопаме. Щом се озоваха на открито, тогава... - Последва нова непри­ятна усмивка. - Откраднахме проучванията им, унищожихме всичко, върху което са работили, убихме някои от най-добрите им учени. Единственият начин нещата да се развият по-добре, щеше да е, ако шефът им беше тук, за да мога отнеса главата на шибаняка.

- Не можеш да получаваш всичко, което искаш - отвърна Еди. - Не успя да докопаш Наталия.

Хойт изпръхтя.

- Ще я получим. Смяташ, че това е краят ли, Чейс? Тъпо английско копеле. Ние току-що започваме...

Еди стовари ботуша си в корема на американеца и го остави да се бори за въздух и да се присвива.

- Ние също.

Със стисната челюст Съливан се надвеси над Хойт, оръжие­то му беше насочено в главата на продажния наемник.

- Искам отговори, Хойт. Продължаваш да казваш „ние“ - за кого работиш? Кой е твоят работодател?

Американецът погледна предизвикателно към тримата мъже. Пръстът на Хал бавно занатиска спусъка...

Пронизителен гърмеж се разнесе около брега на реката.

Не оръжието на Съливан го беше произвело. Водачът на на­емниците се разтресе, на лицето му се изписа ужас... Мъжът залитна и се свлече на дървената тераса. От раната в центъра на гърба му бликна кръв.

Чейс и Кастил се завъртяха... за да видят, че димящото оръ­жие сега беше насочено към тях.

- Искахте да разберете кой е работодателят на Хойт? - каза Лок, в ръцете си държеше стабилно малък хромиран „Глок 26“. - Това трябва да съм аз.

17.

Русия

- Колко време смяташ да ме избягваш? - попита Еди.

Нина не го дари с вниманието си, погледът ѝ следеше осветените от зората степи на Южна Русия, над които прелетяха ниско с малкия бизнес самолет.

- Не те избягвам, просто съм ти толкова ядосана, че ако те погледна, може да не успея да издържа на изкушението да ти разбия лъжливото лице. - Жената посочи гневно с пръст към мъжа в другата част на пътническото отделение. - От колко време сте заедно с руското си приятелче ей там?

- Той не ми е приятел - отвърна Еди ядосан. - Единствената причина, поради която работя с него, е... защото се налага.

- Налага се - саркастично повтори Нина. - Сигурно се на­ложи да го пуснеш, след като отвлече Тува. - Шведката, която се намираше на задния ред със седалки, сънено вдигна глава, когато чу името си. - Навярно се наложи да саботираш и ми­сията. Наложи се да сложиш шибана бомба на руническия ка­мък! - Най-накрая жената погледна в очите съпруга си, гласът ѝ се беше повишил значително. - Продължаваш да не ми казваш защо се е наложило да сториш всичко това? Какво става, Еди? Защо не ми кажеш какво се случва?

Гласът на мъжа подсказваше, че вътрешно води борба със себе си:

- Защото... защото дадох обещание. Казах ти, не мога да ти разкрия повече.

- Но аз мога - намеси се руснакът.

Беше се наложило на Еди дълго да увещава Нина и Тува, че непознатият не представлява заплаха, но нито една от двете жени не искаше да се довери на техния мистериозен - и до мо­мента мълчалив - спасител. На езерото мъжът се беше обадил на свой хеликоптер, който да ги изведе от мястото на събития­та, Уайлд настоя също така той да уведоми норвежките власти да приберат Мат и другите оцелели. На частно летище ги чака­ше самолет, който да ги отведе дълбоко в сърцето на огромната бивша комунистическа република.

Руснакът беше запазил мълчание от този момент насетне.

- Реши да проговориш вече, така ли? - попита го Нина. - Защо?

Домакинът им се усмихна.

- Не обичам, когато мъж и жена се карат. Напомня ми за родителите ми. Така. Какво желаеш да знаеш?

Жената го дари с леден поглед.

- Всичко. Започни от там: кой всъщност си ти?

Мъжът се изпъна като струна и отдаде чест.

- Аз съм полковник Григори Алексеевич Каган, главноко­мандващ операциите на Секция двести один, или както му ви­кат на английски: Отдел 201.

- Какво всъщност е Отдел 201 ?

- Ако ти кажа, трябва да те убия. Това е държавна тайна. Сега обаче... смятам, че трябва да знаеш. Така че ще ти отгово­ря на въпроса и няма да те убия. - Последва нова тънка усмив­ка. - Засега.

На Нина не ѝ беше забавно.

- Е? Ще казваш ли?

Каган се обърна към Еди:

- Нетърпелива е, да? Червената коса е като горящ огън в една жена. Харесва ми.

- Просто ѝ разкажи, Юри - изръмжа англичанинът.

- Григори. Както кажеш. - Мъжът върна вниманието си на Нина. - Отдел 201 беше създаден по времето на Студената вой­на. Той представлява агенция за борба с биологични оръжия.

- За борба с биологични оръжия? - учуди се Нина.

- Точно така. Преди повече от петдесет години Съветският съюз намери нещо дълбоко под земята, отровна субстанция - първоначално открита преди хиляда години от викингите. - Нина и Тува слушаха внимателно мъжа, двете си размениха погледи. - По онова време съветските лидери решили да го пре­върнат в оръжие. Това се оказало голяма грешка. Както открили по-късно, течността била прекалено опасна, за да се използва. Отдел 201 бил създаден, за да се увери, че никой никога няма да се докопа отново до нея. Една част от работата на агенцията се състои в изследването на субстанцията, но също така е отори­зирана да... действа и пряко.

Уайлд присви очи.

- Имаш предвид, че са ви позволили да убивате всеки, който се изпречи на пътя ви?

Зад нея Тува се присви от надигащия се в нея страх.

Каган поклати енергично глава.

- Ние не сме убийци. Нямаше да ви убием, доктор Скилфингър. Но враговете ни вече бяха откраднали руническия камък и изследванията ви. Щяха да ги използват, за да намерят другия артефакт, а с него и Валхала. Не можехме да позволим това да се случи, нашето намерение беше да използваме знанията ви, за да намерим втория камък и да го унищожим, преди те да го докопат. Моите извинения.

Нина вече навързваше нещата.

- Според текста върху артефакта викингите ще отпътуват за Валхала, за да се подготвят за Рагнарьок - последната битка. Краят на света.

- Наистина ще настъпи краят на света, ако нашите врагове я открият - кимна Каган.

- Кои са тези ваши врагове? - попита Тува.

- Опасявам се, доктор Уайлд, че те са ваши сънародници - обясни руснакът на Нина, която се опули насреща му. - През 1961 година един руски учен се опитал да избяга в Америка заедно с това ужасно оръжие.

- Дядото на Наталия - промълви тихичко Еди. Каган кимна.

Американката хвърли въпросителен поглед на съпруга си.

- Коя е Наталия?

Руснакът отговори вместо него, когато видя, че англичани­нът няма намерение да го стори.

- Една млада невинна жена. Преди осем години научихме, че американците се интересуват от нея. ДНК-то ѝ, кръвта ѝ може­ше да им осигури онова, чрез което щяха да пресъздадат рабо­тата на руския учен. Намерихме я във Виетнам...

- Отвлякохте я - поправи го Еди. - Както и всичките ѝ спътници.

- Налагаше се да го сторим. Не можехме да позволим на американците да я докопат. Планът ни беше да използваме ДНК-то ѝ, за да създадем неутрализиращ агент. След това тя и оста­налите щяха да бъдат пуснати - историята щеше да гласи, че виетнамската полиция ги е освободила. Но тогава - мъжът дари Чейс с остър поглед - се намесихте ти и приятелите ти.

- Бяхме наети да ги открием - обясни на Нина Еди. - Аз, Хюго и няколко други.

- Но не знаехте кой ви е наел, нали? - Каган цъкна с език. - Или пък че един от вас е шпионин, който работи за враговете ни. Заради него двама от най-добрите учени на Отдел 201 бяха убити, а проучванията им унищожени. А една невинна жена...

Чейс го прекъсна отново, този път доста по-грубо:

- Знам какво се случи.

От високоговорителите се разнесе гласът на пилота. Каган го изслуша, след което каза на останалите пътници:

- Скоро ще кацнем. Академикът ще ви обясни всичко.

- Чудесно - отвърна Нина и надникна през илюминатора. Заснеженият пейзаж наистина се приближаваше. - Крайно вре­ме е някой да ми даде смислено обяснение.

Тя насочи репликата си към Еди, който я гледаше с извини­телен поглед, но не каза нищо.

Не след дълго самолетът прелетя над някаква широка река, от двете страни на която се намираха градове, и се насочи към дълга писта, оттатък населеното място на източния бряг. Дестинацията, към която се бяха насочили, не изглеждаше госто­приемно. Заобикалящата я площ беше осеяна със замръзнали блата, кръстосани от бетонни пътеки за рулиране. Бизнес са­молетът се приземи и започна да забавя ход; Нина забеляза редици с паркирани летателни апарати: големи, тромави стари зверове, чиято груба, но за сметка на това функционална кон­струкция, коренно различна от лъскавия модернизъм, който же­ната свързваше с американския самолет, им придаваше почти извънземен вид.

Еди надникна зад рамото ѝ.

- Това е авиобаза „Енгелс“.

Каган го изгледа подозрително.

- Откъде знаеш това?

- Защото Русия има само две активни бази с ядрени бомбар­дировачи, а другата е далеч, далееееч на изток. - Англичанинът посочи към някои от летателните апарати, тези приличаха по-скоро на спринцовки с крила, отколкото на тромавите турбо­витлови машини, покрай които минаха преди малко. - А Ту-160 е ядрен бомбардировач.

- Знаеш много за руската армия, господин Чейс.

Еди се ухили.

- Част от старата ми работа. Не знаехме в кой момент ще ни изпратят да взривим всичките ви самолети, така че се налагаше да сме подготвени.

- Надявам се да не взривите никой от тях днес - кисело от­върна Каган.

Нина въздъхна.

- О, господи. Някой все трябва да предизвиква съдбата, нали? - Усмивката на Еди се разшири още повече, а сърдитото изражение на руснака стана още по-сърдито.

Самолетът зави по една от пътеките за рулиране и се насочи към нисък бетонен бункер, пред едната му стена бяха наредени големи метални резервоари. Пътниците излязоха от летателния апарат. Нина не успя да разчете написаното на кирилица върху мрачната и грозна постройка, но нямаше как да сбърка с числа­та, които бяха еднакви и на руски, и на английски: 201.

- Последвайте ме - нареди Каган и поведе групата към чифт широки и доста масивни плъзгащи се метални врати.

Трима униформени мъже излязоха да ги посрещнат, техният командир - един набит офицер с черна коса и тънки мустаци - подхвана кратък, но оживен разговор на руски с Каган. Мъжът направи пренебрежителен жест и се обърна към гостите си.

- Това е капитан Славин - представи охранителя Григори. - Той отговаря за сигурността в бункера.

Еди се намръщи, когато разпозна мъжа.

- Помня го. Той беше във Виетнам.

Това всъщност бе човекът, който ги откри в бараката с Хойт. Изненаданото изражение на лицето на Славин подсказа на йоркширеца, че и той го е разпознал.

- Така беше - потвърди Каган. - Но после осъзна, че постът на охранител му допада повече, отколкото този на шпионин. Не съм ли прав, Колчак Якович?

Тонът на мъжа съдържаше огромна доза снизхождение, коя­то Славин не одобри. Въпреки това охранителят не се хвана на въдицата и каза:

- Сър, академик Айзенхов очаква вас и гостите ви - английс­кият му звучеше комично, тъй като слагаше ударенията на грешните срички.

Нина потисна смеха си, но Еди не можеше да пропусне подобна възможност:

- Бла-годаря ти мно-го, ня-маме търпе-ние да се срещ-нем с него.

Славин се намръщи и посочи към вратата.

- От тук. - Мъжът влезе в сградата, двамата му подчинени го последваха.

Тува се подвоуми, но Каган я дари с окуражителна усмивка.

- Всичко е наред. Моля.

Жената неохотно тръгна след тримата охранители в бунке­ра, Нина и Еди вървяха след нея. Озоваха се в голям асансьор със стоманени стени. Уайлд потрепери, когато забеляза симво­ла за биологична заплаха: подобния на нокти черен трилистник на жълт фон, под него беше изписано дълго и смразяващо кръв­та предупреждение. Каган влезе в кабината последен и натисна един бутон. Вратите се затвориха, изолирайки дневната светли­на с металически звън. Разнесе се далечен грохот на машини, след което асансьорът се разтресе и започна своето спускане.

- Колко надълбоко отиваме? - попита Нина.

- Съоръжението се намира на трийсет метра под земята - отвърна Григори. - Проектирано е така, че в случай на извън­редно положение да бъде напълно откъснато от повърхността. И ако се налага да бъде стерилизирано.

Еди го погледна колебливо.

- Какво имаш предвид под стерилизация?

Руснакът посочи към предупредителния знак.

- При биологична заплаха всеки заразен участък от бункера може да бъде изолиран и изгорен с помощта на ацетиленови горелки. Видяхте резервоарите с газ пред бункера.

- Някога налагало ли ви се е да изпълнявате процедурата? - попита Нина и нервно погледна към тавана на кабината за спо­менатите пръскачки.

- Не и тук - отвърна Каган. - Но веднъж стана... злополука, на друго място. Заради това Отдел 201 беше създаден. За да се увери, че подобно нещо никога няма да се повтори.

Асансьорът спря. Тежките метални врати изпъшкаха, преди да се отворят, втори чифт, също толкова дебели, колкото пър­вите, се появи зад него. За разлика от първите, тези тук бяха от полиран метал. Те също се разтвориха. Стените и подът на помещението, в което се озоваха, бяха покрити с чисто бели плочки. Ботушите на Славин затракаха по тях, когато мъжът напусна кабината.

- Академикът е в кабинета си - съобщи той и направи знак на всички да излизат от асансьора.

- Ето ги и газовите пръскалки - промълви тихичко Еди, кога­то той и Нина се озоваха в някакво бяло преддверие.

Жената проследи погледа му и забеляза малък черен купол в единия ъгъл на тавана. Още подобни устройства бяха разпо­ложени така, че да покрият всеки сантиметър от вътрешността на бункера.

Славин ги поведе по един огромен централен коридор. От две­те му страни бяха разположени стаи, до които се стигаше през дебели метални плъзгащи се врати. Някои от тях имаха прозор­ци, през които Нина побърза да хвърли един поглед; оказаха се различни лаборатории, но само две от тях бяха в употреба в мо­мента. Обитателите им ги погледнаха учудено през предпазните си очила, бяха облечени в костюми за биологична защита. На всеки десет метра пред тях се изправяха нови врати, които руски­ят офицер отваряше с карта. До панела за отключване на всеки вход имаше и друго подобно табло, което съдържаше лост зад стъклен капак, заплашително ограден от лента на черни и жълти ивици и белязан със знака за биологична заплаха. Нина осъзна предназначението му: всеки, който го активираше, щеше да изо­лира участъка зад себе си и да активира стерилизирането.

Странични коридори пресичаха лабораториите, но групата продължи по главния, докато не достигна края му. Последната врата беше някак си не на място, направена от тъмно, дебело, лакирано старо дърво, а не от метал. Славин чукна почтително на нея. Отвътре се разнесе глух отговор. Мъжът я отвори и се отдръпна, за да могат другите да влязат.

Дори нелепата за това място врата не успя да подготви Нина за изненадата, която я споходи, щом влезе в стаята. Тя беше много по-уютна от бункера навън, бе създадена почти заду­шевна обстановка. За разлика от останалата част от комплекса, покрита със стерилни бели плочки, това помещение беше деко­рирано с дървени плоскости, по-голямата част от стените беше заета от полици с книги. Приятна музика се носеше от малък СD плейър, която жената със закъснение осъзна, че принадле­жи на Франк Синатра - „Най-доброто тепърва предстои“³⁷. Мал­ки саксийни растения бяха разположени на произволни места, като масички и рафтове. В стаята се носеше миризмата на нещо остаряло, миризма, навяваща спомени за академични заведе­ния, библиотеки и лекционни зали.

Мъжът, който се намираше в помещението, перфектно се връзваше с обзавеждането. Той стоеше в добре износено широ­ко кресло с облегалки, на малка кръгла масичка от дясната му страна димеше чаша с чай. Костюмът му беше малко по-голям за неговата старческа фигура, отколкото трябваше, и по този начин му придаваше странен детински вид. Нина предположи, че домакинът им е около осемдесетгодишен. Едното му око беше млечно, но другото все още бе пронизващо синьо.

Каган заговори на мъжа на руски. Старецът кимна и посочи с кокалестата си ръка към столовете срещу него.

- Моля, заповядайте - покани посетителите да седнат Григори.

Еди изчака Нина и Тува да се настанят, след което и той се намести.

- Приятно местенце - каза той. - Харесва ми как се връзва с декора навън. Малко е топличко обаче.

По-възрастният им домакин се разсмя гърлено.

- Когато остареете колкото мен, също ще държите стаята си добре отоплена! - Мъжът владееше английски език, което изненада гостите му. Заговори пак на руски и хората на Славин напуснаха стаята, но капитанът остана в нея, наблюдаваше за­падняците злобно. - Доктор Уайлд, доктор Скилфингър, госпо­дин Чейс, аз съм академик Димитрий Прокопиевич Айзенхов, директорът на Отдел 201. Трябва да призная, че съм със сме­сени чувства относно тази среща, но съм щастлив, че Григори Алексеевич - мъжът размаха пръст към Каган - е успял да ви доведе тук живи и здрави.

- Не всички в екипа ми извадиха такъв късмет - отвърна Нина. Гневът ѝ заради случилото се край езерото се завърна. - Никой не ми дава ясни отговори какво, по дяволите, се случва. Мисля, че е време това да се промени.

Жената погледна право към Еди, докато изричаше последно­то; съпругът ѝ не се чувстваше удобно.

Айзенхов кимна.

- Права сте. Време е, доктор Уайлд. - Академикът изключи музиката и се облегна назад в креслото си. - По времето на Сту­дената война Съветският съюз решил да използва Нова Земя като тестови обект за изпробване на ядрени бомби. За да под­готвят мястото, руснаците изследвали целия остров. Натъкнали се на нещо. - Синьото му око се премести върху Тува. - Викингски рунически камък, който маркирал дълбока пещера. Той представлявал предупреждение за онова, което ги чакало вътре.

- Какво предупреждение? - попита шведката, заинтригувана.

Айзенхов заговори на руски на Каган, който отиде до един шкаф и взе някаква папка от него. Подаде я на стареца.

- За смърт - отвърна академикът и извади една голяма и по­жълтяла фотография. - За края на света.

Мъжът подаде снимката. Тува я взе и двете с Нина се втора­чиха в нея. Изображението беше на мрачна, пустинна тундра, която се разпростираше във всички посоки, в средата ѝ има­ше каменна дупка, а в нея се виждаше единствено мрак. Пред зловещата паст беше поставен рунически камък, почти същият като този от норвежкото езеро.

- Ние, руснаците, познаваме добре скандинавските леген­ди - продължи Айзенхов. - Викингите са част и от нашата ис­тория. Но никога не сме предполагали, че може да има истина в техните разкази за богове и чудовища. Това беше, преди да влезем в ямата.

Тува изучаваше съсредоточено снимката, но тя беше пре­калено зърнеста, за да успее да разчете написаното на камъка.

- Не мога да разчета какво пише...

- Аз мога да ви кажа - увери я академикът. - Казват, че ямата е домът на Йормунганд - Змията на Мидгард. - За изненада на гостите си, мъжът продължи: - И в действителност е до някаква степен. Веднъж я видях със собствените си очи, но беше преди много време. Не става въпрос за истинска змия, но знам защо ви­кингите са смятали, че е такава. Гледката беше изумителна и пла­шеща. Но не от змията трябва да се страхуваме, а от отровата ѝ.

- Етерът - вметна Еди.

Също както в Стокхолм, който ѝ се струваше на светлин­ни години от сега, Нина се изненада от знанията на съпруга си. Макар че и сега му беше вбесена заради това, че бе пазил тайни от нея.

- Етерът, да - съгласи се Айзенхов. - Черна течност, точно както го описва легендата. Ужасна отрова. Имаше огромен резерв от него под земята, река, течаща под повърхността... но не знаехме накъде. Беше прекалено опасно за проучване, а и нямахме необходимата технология, за да го сторим. Научихме от руническия камък, че викингите са намерили и друго мяс­то, където има етер. Вярвали са, че когато Рагнарьок настъпи, змията ще излезе от една от тези две ями. Викингските воини щели да се разделят на две армии, така че където и да се появял Йормунганд, те щели да го чакат.

- Значи, викингите са открили два източника на етер - започ­на Нина - и вие сте попаднали на единия от тях по времето на Студената война. Защо смятате, че е толкова опасен? Казвате, че е отрова, но хората са се справяли с някои доста сериозни отрови и преди. С какво тази е по-различна от тях?

- Ако бяхте видели на какво е способна - отвърна старият руснак с тъжна въздишка, - нямаше да ми задавате този въпрос. Аз съм свидетел на действията ѝ. Беше преди петдесет години, но кошмарите още ме преследват.

Честността му накара Нина да потръпне, но тя искаше да разбере всичко.

- На какво е способен етерът? Какво всъщност представлява той?

За нейна изненада, отговорът дойде от Еди:

- Етерът е мутаген. Ако не те убие, напада ДНК-то ти и го променя. Като рак. Наталия, момичето, което спасих във Виет­нам? Дядо ѝ експериментирал със семейството си. Преднаме­рено заразил баба ѝ със субстанцията, докато била бременна. Предизвикала тумори, които я убили, а след това сторила съ­щото и с майка ѝ. - Тонът на Чейс стана още по-зловещ. - За­плашваше да убие и нея.

- Серафим Чернобогович Волков - каза Айзенхов с презре­ние. - Предател и чудовище. Ако беше оцелял, името му щеше да се нареди до това на Менгеле³⁸. Опита се да пренесе етера и работата си във вашата страна. - Погледът на стареца се спря едва ли не укорително върху Нина. - По някакво щастливо сте­чение на обстоятелствата беше възпрепятстван да стори това. Избра неправилния ден да се върне на Нова Земя.

- Какво се случи с него? - попита Тува.

- Някога чували ли сте за „Цар Бомба“? - попита Еди. Двете жени поклатиха глави. - Това е най-голямата водородна бомба в историята на света.

- Какво общо има тя с... Оо! - осъзна Нина. - Място за из­питания. Има логика.

Айзенхов кимна.

- Хрушчов заповяда да се активира онова, което стана из­вестно като Царския протокол. Бомбата беше пусната на 13 ок­томври 1961 година, тя напълно изтри всичко от лицето на Нова Земя и запечата ямата с етер завинаги. Никой няма да успее да я отвори някога.

Нина беше изумена.

- Използвали сте водородна бомба? Не е ли било малко пре­силено?

- Не бихте помислили подобно нещо, ако бяхте виждали онова, на което съм ставал свидетел - отвърна академикът.

- Какво е било то?

Старецът не отговори веднага, сякаш имаше нужда да събе­ре цялата си смелост, за да го стори.

- Два месеца преди Царският протокол да влезе в сила - за­почна най-накрая той, - проба от етера беше изпратена до една база за тестване на ракети. Стана злополука по пътя. Етерът се разля в цивилен район. Предизвика... ужасни последици. Не само върху хора, но също така и върху животни, растения, дори и насекоми - върху всичко живо. Повечето от човешките съ­щества, които бяха изложени на него, умряха до няколко дни, до няколко часа даже. - Мъжът направи пауза, за да навлажни с език сухите си устни. - Те бяха късметлиите. Онези, които оцеляха...

- Какво се случи с тях? - настоя Нина, когато Айзенхов ос­тана мълчалив за няколко секунди.

Академикът си пое дълбоко въздух и отново отвори папката пред себе си.

- Навярно не желаете да виждате тези снимки. Те бяха държавна тайна в продължение на половин век, за тях знаеха само хора на най-високите етажи на родното правителство. Всички, които ги видяха... се молеха да не го бяха сторили. Но веднага разбраха защо Хрушчов беше наредил ямата да бъде заличе­на. Въпреки сериозността на Студената война, никой руснак не дръзна да използва етера като оръжие отново. Все още ли иска­те да видите снимките?

- Не - прошепна Тува. - Аз не желая.

- Аз също - каза Нина, - но мисля, че се налага. Ако става въпрос за глобална заплаха, това е работа на АСН и аз трябва да знам с какво си имаме работа.

Айзенхов кимна.

- Вие сте много смела жена, доктор Уайлд. Така да бъде. Но помнете, че ви предупредих.

Старецът се пресегна отново, за да ѝ подаде снимките.

Еди се наведе над нея, за да ги гледат заедно.

- О, боже!

Нина дори не успя да проговори, когато видя първата фо­тография, ужас и отвращение заседнаха в гърлото ѝ. Снимката показваше горната част на тялото на проснат на земята човек, то беше изкривено в невъобразима агония, мъжът беше мъртъв.

Причината за смъртта беше очевидна. Части от лицето и вра­та му като че ли бяха експлодирали от вътре навън, противни злокачествени израстъци в плътта му се бяха подули и пръсна­ли, от големи кратери в кожата му течеше гъста каша. Кървави­те петна под дрехите му подсказваха, че отвратителната зараза се беше разпростряла по цялото му тяло.

Гласът на Айзенхов достигна до американката като че ли от много далече.

- Излагането само на няколко милилитра с етер кара ДНК-то да мутира и да расте неконтролируемо. Действието е мигнове­но. Резултатът почти винаги е смърт.

Нина се насили да говори:

- А какво се случва, когато излагането е в по-малки дози?

- Има снимки.

Уайлд неохотно погледна следващата, имаше представа как­во щеше да види на нея.

Страховете ѝ се оправдаха.

Еди затвори очи и поклати глава.

- Мамка му! - прошепна той.

На фотографията имаше жена в болнично легло, грозни буч­ки по кожата ѝ подсказваха, че тя също е била заразена с етер. Коремът ѝ беше целият окървавен, на него се виждаше дълбок, надлъжен разрез - цезарово сечение, пъпната връв все още беше свързана с току-що роденото бебе.

Детето беше създание, което почти не личеше, че е човешко същество.

Нина едва се удържа да не повърне. Крайниците на бебето бяха крайно деформирани, единият му крак представляваше сух и крив израстък, ръчичката му беше подута и покрита с тумори и гнойни пъпки. Ребрата му бяха изпъкнали по кожата, някои вътрешни органи бяха увиснали през една дупка в подутия сто­мах на детето. Най-ужасно от всичко беше лицето му - желати­нова маса от криви очертания, които се опитваха да изпищят, но нямаха уста, за да го сторят, единственото видимо око се беше ококорило измъчено...

Снимките се изплъзнаха от треперещите ръце на Нина и пад­наха на пода, жената затвори очи, не можеше повече да понесе тази гледка.

- Не живя дълго - каза Айзенхов с тих, печален глас. - За щастие.

Тува изстена ужасена, когато зърна падналите фотографии и побърза да извърне поглед от тях. Уайлд се опита да проговори:

- Какв... - Устата ѝ изведнъж пресъхна. - Какво... какво се случи с майката? - съумя да попита най-накрая.

- Тя също почина скоро след раждането - отвърна русна­кът. - Детето се роди месец след като тя беше изложена на ете­ра. Само няколко капки, но те бяха достатъчни, за да сторят това с нея и да превърнат бебето ѝ в чудовище.

- Не е чудовище - възпротиви се ядосан Еди. - Говорим за бебе. То не е искало да се роди такова. Вие сте му го причинили, с вашите шибани експерименти!

- Експерименти, които знаехме, че трябва да бъдат прекра­тени и изоставени завинаги - отвърна Айзенхов. Разкаяние­то беше видимо на лицето му, въпреки наложената маска на стоицизъм. Старецът направи жест на Каган и мъжът събра снимките от пода. - Всяко живо създание в близост до злопо­луката беше засегнато от етера. При по-малките форми, като растенията и насекомите, мутациите се разпространяваха бър­зо. Повечето от тях умряха, но някои оцеляха достатъчно дъл­го, за да се размножат. Това предизвика последващи мутации в поколенията им. Осъзнахме, че съществува заплаха от раз­пространяване на заразата отвъд зоната на карантината. Така че целият район беше... стерилизиран.

Академикът погледна към тавана. Още един купол се нами­раше на него, близо до осветителното тяло.

- Убили сте всичко? - изуми се Нина. Айзенхов кимна. - Дори и хората?

- Трябваше да се направи - отвърна старецът печално. - Дано Бог да ни прости стореното. Но не можехме да позволим мутациите да се разпространят. Когато Хрушчов научи какво се е случило, мигновено заповяда всички експерименти с етер да бъдат прекратени. Дори водородната бомба не е толкова страшно оръжие, колкото отровата, идваща от земните недра.

- Кръвта на Йормунганд - вметна Тува. - Отровата на Зми­ята на Мидгард.

- Значи, все пак легендата е самата истина, до известна сте­пен - осъзна Нина. - Етерът създава живот или поне го про­меня - може би дори е отговорен за началната еволюция, за­почнала преди милиарди години, като е предизвикал мутации в големи мащаби. - Жената беше наясно от откритията, които направи в Атлантида, че животът е бил донесен на Земята от метеор. Но беше възможно етерът да е накарал този живот да експлодира в безброй нови форми. Родени от отровата, както твърдяха скандинавските легенди. Нина погледна към съпруга си. - Точно това се е опитвал да направи дядото на онова мо­миче, нали? Да вземе контрол над еволюцията, да я насочи по пътищата, които той е искал?

- Волков! - Айзенхов отново изрече името с огромна доза презрение. - Този човек беше луд - експериментирал е със собствените си съпруга и дете! Когато Хрушчов сложи край на проекта, се опита да продаде работата си на американците.

- Но вие успяхте да му запалите задника, преди да го стори - намеси се Еди. - Браво на вас.

- Да. Изгоря заради алчността си, а сега се пече в ада, къде­то му е мястото. - Каган върна снимките на стареца, който ги сложи отново в папката и я затвори. - Веднъж видели ужасни­те неща, на които етерът е способен, ако бъде изпуснат - про­дължи академикът, - разбрахме, че трябва да направим всичко възможно, за да избегнем подобна заплаха за в бъдеще. Заради това беше създаден Отдел 201.

- За да се намери начин да се неутрализира субстанцията? - попита Нина.

- Това е една от целите ни, да - съгласи се Каган. - Нашите учени създадоха химикали, които може и да проработят.

- Може? - учуди се Еди. - Това не ми звучи много обнадеж­даващо.

- Има един проблем - обясни Айзенхов. - Няма как да про­верим теориите си, защото не разполагаме с етер, върху който да ги тестваме! Всички проби бяха унищожени, а ямата беше заличена от „Цар Бомба“. Хрушчов беше прав да спре експе­риментите, да, но той прекали, когато заповяда всичко да бъде изгорено. Ние се подчинихме, без да помислим. - Старецът по­клати глава. - Ако бяхме запазили известна част от изследва­нията си, щяхме да разполагаме с ценна информация, която да ни е от изключителна помощ. Вместо това се наложи да въз­становим всичко по памет. Сега, петдесет години по-късно, с всичките тези компютри и апаратура, не знаем дали сме успели в начинанието си.