Пророчеството на Валхала

* * *

Сънят на Нина беше в най-добрия случай неспокоен, клате­нето на кораба и постоянният грохот на машини я събуждаха час през час. Когато успя да се дистанцира от тези дразнители, някой почука настоятелно на вратата им. От това тя не успя да се дистанцира.

- Какво? - провикна се, сънена.

- Мисля, че стигнахме - достигна до нея приглушеният глас на Каган от другата страна. - Елате на мостика.

Думите му я накараха да се разсъни на мига.

- Идваме след малко. - Тя се изправи и седна в леглото си... и си удари главата в долната част на това на Еди. - Ох! Мамка му!

- И така става да се събуди човек - каза съпругът ѝ, включи осветлението и скочи долу.

- Колко е часът?

- Прекалено рано.

Задникът на Чейс беше точно до Нина, която люлееше кра­ката си на леглото. Тя посегна да го удари закачливо... но сякаш ръката ѝ сама се дръпна назад, когато си спомни какво ѝ каза той предната вечер. Потисната, тя се изправи на крака и се об­лече, отново съумяваше да не се докосва до съпруга си, въпре­ки тясното пространство.

Двамата стигнаха до мостика на изследователския кораб, там вече ги очакваха Каган и Бъркли. Нина се намръщи, когато погледна през прозорците и... не видя абсолютно нищо.

- Все още е пълен мрак навън.

Нощите през зимата в тази географска ширина бяха прека­лено дълги.

- Да - отвърна руснакът с вяла усмивка, - но корабът разпо­лага с радар и апаратура за нощно виждане. - Мъжът взе едни специални очила за увеличаване на картината и ги включи. - Сложи си едни от тези.

Уайлд си ги постави и премига, за да привикне към блестя­щата зелена гледка, която се откри пред нея. Бреговата линия се виждаше съвсем ясно, дори минималната околна светлина беше достатъчна за устройството, за да я усили.

- Какво виждаш? - попита Еди.

- Виждам... онова, което търсим - отвърна тя. - Поне така мисля.

Пред очите ѝ се изправиха три планини - двете бяха в краи­щата на скалист бряг, а третата, която беше някак си по-висока от тях, се намираше зад тях. Беше трудно да се прецени през очилата какво е разстоянието до тях, но най-големият от трите върха беше навътре. Земята пред него представляваше смачка­но одеяло от хребети и падини, снежната покривка бе нарушена само тук-там от някоя изпъкнала скала. Нямаше никаква следа от растителност.

Нина даде очилата си на Еди.

- Лоугън, дай да видя компаса.

Бъркли й го подаде.

- Побързай, Чейс, искам и аз да погледна - оплака се уче­ният, докато англичанинът изучаваше района. - Съвпада ли с пиктограмата?

Уайлд сравни оцветената в зелено гледка в ума си с онова, което беше издълбано в диска. Малкото изображение бе изклю­чително опростено, но наистина наподобяваше топографията на острова.

- Да, съвпада. Две планини в двата края на брега и трета, по-голяма, зад тях.

Каган си размени няколко думи с капитана, след което се обърна към групата:

- Съвсем близо сме до шейсет и осем градуса северна шири­на. Викингите са били много добри навигатори.

- Да се надяваме, че това е правилното място - каза Еди и подаде очилата на Бъркли. - Макар че съвпадението е доста явно.

- Островът се нарича Некталук - обясни руснакът и отиде до една маса, на която имаше карта. Посочи към група с острови, никой от които не беше маркиран със следа от човешко при­съствие. - Използвах сателитната връзка, за да получа някаква информация за него, но с изключение на името и позицията му, не успях да открия нищо. - Григори добави с вяла усмивка на лице: - Няма дори страница в Уикипедия.

Еди посочи към картата.

- В такъв случай говорим за двайсет километра едно голямо нищо.

- На които има яма, в която се съдържа една от най-отровните субстанции на Земята - каза Нина и се приближи до него.

Контурите на картата показваха, че най-високата точка на Некталук е на около 550 метра над морското равнище; жената направи бързо преизчисляване наум и осъзна, че това отговаря на 1800 фута. В много страни подобни размери не бяха доста­тъчни, за да се определи един географски обект за планина - в този случай важно беше мнението на викингите. Те се бяха из­качили между склоновете, за да стигнат до мястото на битката, която щеше да реши съдбата на света.

И сега, близо хиляда години по-късно, Нина беше на път да ги последва.

31.

Зората мързеливо се разпростираше върху острова, дока­то „Академик Рожков“ се приближаваше до брега, за да изпрати лодките си към него. Дори когато денят напъл­но разцъфна и слънцето апатично се издигна далеч на север, околността съвсем не беше светла, облаци закриваха цялото небе.

Времето нямаше намерение да се оправя. Нина гледаше напред, докато надуваемата лодка, в която се намираха, приближи пустия бряг. Върховете на планините едва се виждаха, бяха покрити от ниски облаци, а по склоновете им се беше спуснала мрачна мъгла. Целият пейзаж беше монохромен, нито един различен цвят не се забелязваше, за да наруши монотонността на белия сняг и сивите скали.

- Можеше и да е по-лошо - каза Еди, който стоеше зад съпругата си. - Поне не вали.

- Сигурна съм, че ще намери начин - отвърна Нина.

Макар да беше облечена с много по-дебели дрехи от онези, които носеше във Валхала в Швеция, на жената ѝ беше изклю­чително студено.

- Няма да ни отнеме много време да стигнем до ямата - ре­шително каза Каган и посочи към втора лодка от другата им страна. Тази беше много по-голяма от тяхната и пренасяше оборудването на екипа - сред което бяха два от четирите им снегохода. - Трябва да изминем колко? Десет-единайсет ки­лометра? - Руснакът погледна към Бъркли за потвърждение; американецът кимна. - Ще следваме маршрута, указан в руните от Валхала, след което ще локализираме ямата... и ще пуснем „Чука на Тор“.

Мъжът погледна надолу. Между краката му се намираше ку­фарче, направено от изключително здрава пластмаса, в което беше стоманеният контейнер е биологичния контраагент.

- Неутрализираме ли етера, всичко това ще приключи. Ще можем да се завърнем у дома.

- Все още има много „ако“-та пред нас - отбеляза Нина. - Ако „ Чукът на Тор“ проработи. Ако ямата е тук. Ако сме превели ру­ните правилно. Мамка му, ако това въобще е правилният остров!

- Не се безпокой за превода - каза Бъркли подигравателно. - Свършил съм си работата.

- Ако не си беше свършил работата, нямаше сега да сме тук, в гъза на географията - напомни му Еди. - Струва ми се обаче, че се намираме на правилното място. Въпросът е, успели ли са Хойт и Лок да накарат Тува да им го покаже?

- Няма да бъдат толкова убедителни без мен - каза Нина.

Каган поклати глава.

- Това не е точно така. Залогът е прекалено голям, така че ще сторят каквото е необходимо. Ще намерят други начини да я принудят да преведе руните.

Остатъкът от краткото пътуване до брега премина в тягостна тишина. По заповед на Григори четиримата руски войници слязоха от плавателния съд и го издърпаха до чакъла, за да мо­гат останалите пътници да слязат от него и да разтоварят еки­пировката си. Докато те правеха това, четиримата отидоха до другата лодка и внимателно пренесоха снегоходите на грозния бряг. Превозните средства бяха частично разглобени, за да може да бъдат по-лесно транспортирани; мъжете започнаха да ги сглобяват, когато лодката се върна на „Академик Рожков“ за втория комплект.

- Тези момчета добри ли са? - попита Еди и посочи към че­тиримата младежи. - Къде ги намери?

- Те са членове на Отдел 201 - отвърна Каган. - За щастие, бяха далеч от бункера, на обучение. Призовах ги обратно за мисията.

- Защо имам странното усещане, че те са били единствените членове на Отдел 201, които си можел да повикаш? - попита Нина. Руснакът я изгледа печално, но не каза нищо.

Петнайсет минути по-късно втората лодка се завърна с дру­гите снегоходи. Бъркли се възползва от това време, за да препрочете бележките си, на моменти хвърляше погледи към да­лечната планина.

- Знаеш ли накъде трябва да поемем? - попита Нина.

- Така мисля - отвърна ученият. - Макар че се наложи да поработя доста, за да започна да мисля като древните.

- Сигурен съм, че е така - каза Еди. - „Корав викингски воин“ не е първото нещо, което ми идва на ума, когато те пог­ледна.

Бъркли се намуси, но все пак продължи:

- В крайна сметка мисля, че го разгадах. Трябва да тръгнем на северозапад по този хълм. - Мъжът посочи към вътрешност­та на острова. - На върха му трябва да намерим ориентир, кой­то наричат „камъка щит“. Надявам се да прилича на името си.

- Поне няма да ни се налага да вървим - каза Нина и се ог­леда наоколо, докато войниците нагазиха във водата към зав­ръщащата се лодка, за да разтоварят снегоходите. Склонът, за който говореха, беше сравнително равен в началото, но бързо ставаше много стръмен. Въпреки това жената беше сигурна, че превозните средства могат да се справят с него. - Какво ще пра­вим след това?

- От този камък щит продължаваме да вървим по хребета, след което трябва да прекосим Долината на Фенрир. Все още нямам представа какво точно означава това - надявам се да раз­берем, когато я видим. - Бъркли отново се консултира с бележ­ките си. - Докато намираме ориентирите, не мисля, че ще имаме някакви проблеми със следването на маршрута. Все пак няма никакви дървета, които да ни пречат на гледката.

- Може и така да е, но тук има мъгла - контрира го Еди. Над билото продължаваха да се стелят късове от нея, които превръщаха върха на планината в смътна сянка сред безкрайната сивота и покриваха някои от по-ниските части на брега. - Изглежда доста дебела. Трябва да стоим близо един до друг, ако ще ходим там.

- Ще се справим - увери ги Каган. Обърна се към войници­те, които пренасяха последните остатъци от багажа им. - Ще можем да потеглим след няколко минути, след като момчетата сглобят снегоходите. Готови ли сте всички?

- Аз, да - отвърна Нина.

- Както и аз - отговори и Еди. - Да се навъртам около няка­къв студен бряг, не е точно представата ми за забавление. До­карва ми прекалено много спомени за обучението ми в САС.

Каган се разсмя.

- САС, пфу! Студ като този? Това е един нормален ден за всеки руски войник.

- О, боже, не го подхващай - помоли Нина руснака, като видя, че честта на бившата организация на съпруга ѝ е накър­нена. - Започне ли веднъж да обяснява как САС е по-добра от всички останали, няма млъкване.

- В такъв случай няма да го слушам - ухили се Каган и се присъедини към войниците си.

- Нахакан мръсник - изръмжа Чейс.

Съпругата му се разсмя.

На руснаците не им отне много време, за да сглобят снегоходите и да ги натоварят. Шофьорите заеха местата си и съживиха двигателите на машините в унисон. Всяко превозно средство побираше двама души; четиримата войници си разделиха два­та снегохода, Бъркли се намести зад Каган, а Нина се качи на последната машина зад Еди. Тя се подвоуми за миг, след което обви ръцете си около талията му.

Погледна над рамото му към терена пред тях. Гледката я накара да изпита странно усещане за страх. Макар пътуването да не предвещаваше да е кой знае колко различно от онова в Швеция, издигащите се вечнозелени дървета там бяха неотлъч­но доказателство, че животът може да вирее дори и на студе­но. Тук обаче нямаше нищо друго освен мрачни и голи скали и сняг. Земята беше мъртва.

Бъркли посочи нагоре по един хълм.

- От тук!

Каган подкара снегохода си, изхвърляйки снежна струя зад гумените вериги на превозното средство. Войниците го пос­ледваха.

Еди изгледа куфарчето, в което се намираше „Чукът на Тор“ в багажника на руснака, със съмнителен поглед.

- Когато намерим ямата и това нещо не стори онова, което е написано на етикета, какво правим?

- Не знам - отвърна Нина. - Но имам усещането, че Каган разполага с резервен план. Просто не ни е разказал за него.

- Да, и аз имам такова чувство. - Чейс отвори палтото си и извади от там своя уайлди, разгледа го някак си артистично, преди да го върне обратно в кобура му. - Хубавото е, че и аз си донесох резервния план.

- Не можа ли да изгубиш това нелепо нещо във Валхала? - въздъхна Уайлд и поклати глава. - За какво ти е такъв голям пистолет?

- Застрелям ли нещо с него, то си остава застреляно - отго­вори Еди, форсира двигателя на снегохода и потегли.

- Какво нещо? Полярна мечка ли? - Жената каза последното като шега, но бързо се осъзна, че се намираха точно във владе­нията на този огромен арктически хищник. - Чакай малко, не мислиш, че ще се натъкнем на някоя полярна мечка, нали? - по­пита тя и нервно се огледа наоколо.

- Просто искам да съм подготвен - ухили ѝ се Чейс.

Той настигна снегохода на Каган и заедно започнаха да се изкачват към очакващата ги планина.

* * *

Отне им десетина минути, за да стигнат до върха на първия склон. Когато се озоваха там, Бъркли затупа енергично Каган по рамото, за да спре. Руснакът изпълни искането на америка­неца и останалите спряха до него.

- Там, ето там - въодушевен, посочи археологът.

Встрани от тях имаше голяма равна скала, килната под малък ъгъл.

- Камъкът щит? - почуди се Нина. Формата му беше кръгла и наистина приличаше доста на традиционния викингски щит.

- Отговаря на описанието, да - съгласи се Бъркли. Той брък­на в джоба си с облечена в ръкавица ръка, извади бележките си от там, разгледа ги и се огледа наоколо. - Трябва да има дълъг хребет, който да води до планината.

- От тук - каза Еди и посочи към едно възвишение, на върха на което се очертаваха криви линии върху донесения от вятъра сняг. - Ще трябва да внимаваме много, страните му са много стръмни.

Нина се опита за разгледа терена нагоре, но хребетът се гу­беше в сивата мъгла.

- Все пак знаем от викингския маршрут, че някъде там има долина. Надявам се да не е прекалено... - Жената забеляза, че Каган се изпъна в мястото си като някоя хрътка. - Какво има?

- Спрете двигателя си - каза руснакът на Чейс и издаде съ­щата заповед на хората си на руски. Снегоходите замлъкнаха. - Чух нещо.

Наистина имаше някакъв тих грохот, който едва се долавя­ше. Всички се огледаха в търсене на източника му. Единият от войниците заговори нетърпеливо на руски и посочи на юг. Нис­ко висящите облаци определено закриваха по-голямата част от гледката, но звукът се усилваше.

- Хеликоптер! - изсъска Каган. - Това е Лок, трябва да е той!

Мъжът изруга на родния си език.

- Не можем да сме сигурни - каза Бъркли, макар самият той да не беше особено убеден в думите си.

Еди от своя страна беше напълно сигурен.

- Кой друг може да бъде? Накарали са Тува да им преведе руните и са разбрали накъде трябва да тръгнат по същия начин, както и ние. Задници! Ще стигнат там преди нас!

- Дори да прелетят право до ямата, пак ще са само на ня­колко километра пред нас - обясни Каган. - Хайде! Трябва да побързаме.

Руснакът потегли отново, Лоугьн се заклати на мястото си зад него и изкрещя от рязкото ускоряване. Еди погледна мрачно в посоката на невидимия летателен апарат и също тръгна след групата.

- Видя ли? Постъпил съм добре, като си донесох пистоле­та - каза през рамо той. - А те са постъпили добре, че са взели тези. - Сред екипировката на снегоходите на руските войници имаше комплект автомати АК-12: най-модерният модел на „Ка­лашников“, който макар с добавени тактически релси и поли­мерни части, които да заместят дървото, си беше пряк наслед­ник на високоуважаваното съветско оръжие.

- А аз се безпокоях за полярни мечки - изпъшка Нина.

- Може би ще извадим късмет и Лок и Хойт ще катастрофи­рат в мъглата - каза Еди, но бързо осъзна, че няма да изкарат чак такъв късмет, и сви рамене. - Не, и аз не мисля, че ще се разбият.

- Колко време ще ни отнеме, за да стигнем до там?

- Нямам представа - ние даже не знаем къде точно отива­ме. - Англичанинът погледна нагоре по планината, която се извисяваше зловещо над мъглата в далечния край на хребета. - Вероятно трябва да изминем още шест-седем километра. Ако времето се влоши...

Еди не довърши изречението си. Нина също предпочете да запази притесненията за себе си и се съсредоточи в това, да се държи здраво за съпруга си. Снегоходът мина през един равен камък и започна да се изкачва нагоре.

Вятърът хапеше яростно ездачите, които катереха открития хребет. Уайлд се опита да си представи какво ли е коствало това пътуване за викингите, които са вървели пеша и са разполага­ли само с животински кожи, които да ги пазят от студа. След дългото пътешествие по Атлантическия океан, скандинавските воини със сигурност са претърпявали големи загуби още преди битката да е започнала.

В края на краищата когато са стигнали до мястото... С какво точно са очаквали да се сблъскат на Рагнарьок? Мисълта я тор­мозеше от известно време. В Русия Айзенхов беше споменал, че каквото и да чака в ямата, то не беше истинска змия, но със сигурност приличаше достатъчно на такава, за да накара викин­гите да вярват в това. Според легендата те са се сблъсквали вед­нъж с нея, когато мъжете, които по-късно са били превърнати в богове, Один и Тор, са загинали.

Какво ли ги очакваше в планината сега?

Нина сметна, че трябва да попита Каган какво друго знае за съветските експерименти, но мъжът беше доста напред. Стес­няващият се път беше принудил снегоходите да се движат един зад друг и на известно разстояние, за да избегнат струите сняг, които другите машини изхвърляха зад себе си. Насрещният вя­тър ги блъскаше в лицата.

- Мамка му, това щипе - оплака се Еди и се приведе ниско до ръкохватките на превозното средство.

- Няма майтап - каза съпругата му. Чувстваше се премръз­нала, също както в Швеция... след като излезе от реката. - За щастие, на върха няма да е толкова ветровито, щом има мъгла.

Чейс огледа отново хребета. Пластове тъмна материя бавно се носеха над ръба на върха, краищата ѝ бяха разкъсвани от силния вятър, който брулеше лицето на планината. По-голямата част от сивата маса оставаше непокътната пред тях, отвсякъде беше заобиколена от скалисти склонове.

- Не ми харесва този път, но за съжаление, няма друг. Не можем да преминем със снегоходите по тези скали.

- Трябва да продължим напред, ако искаме да следваме на­соките в руните - напомни му Нина. - Ако не сме се отклонили от пътя, това навярно е Долината на Фенрир.

- Вълчата, така ли? Предполагам, се радваш, че донесох пистолета си, нали? - Еди я дари с кратка усмивка, след което вър­на вниманието си върху управлението на превозното средство.

Минаха още няколко минути и екипът се озова на върха. Пейзажът пред тях се изгуби в нищото, мъглата беше покрила всичко. Каган отново направи знак на всички да спрат и да из­ключат двигателите си. Настъпи тишина.

- Не чувам хеликоптера - констатира той.

- А аз не чувам нищо - добави Еди.

Сега групата се намираше между стените на долината, къ­дето вятърът не ги достигаше. Като че ли всички звуци бяха погълнати от мъглата.

- Ако са успели да намерят ямата и са кацнали, трябва да ги намерим, преди да отлетят. Доктор Бъркли, накъде казват руни­те, че трябва да продължим?

Лоугън отново провери бележките си.

- През Долината на Фенрир към някакво скално образува­ние, което те наричат „счупения пръст“, който сочи към плани­ната. Следваме този път, докато не стигнем до Вигрид - „мяс­тото на битката“. Ако тази яма съществува, ще я открием точно там. Остават ни само още два-три километра.

- В такъв случай трябва да се движим възможно най-бързо.

Каган отново запали двигателя си.

- Внимавайте в мъглата - предупреди го Еди. - Ударите ли камък със скорост осемдесет километра в час, ще се прецакате.

- Знаем какво правим - отвърна остро руснакът. Той раздаде заповеди на хората си и потегли по равното поле, този път дос­та по-бързо, отколкото на идване насам. Четиримата войници го последваха със сходна на неговата скорост.

- По дяволите - изръмжа Чейс и включи двигателя на тяхно- то превозно средство. - Ако удари снегохода и счупи буркана със злата течност...

- Просто няма да минаваш върху локвата, образувала се от нея - пошегува се Нина, но всъщност беше изплашена при ми­сълта това наистина да се случи.

Навлязоха в долината. Мъглата бързо ги обви, като първо отне всички цветове от превозните средства и пътниците им, след което отмъкна очертанията им и ги превърна в бегли си­луети. Скоро и те избледняха - не само защото мъглата стана по-дебела, но и защото навлязоха все по-навътре в нея.

- Движат се прекалено бързо - констатира Еди и намали ско­ростта, след което направи бърза маневра, за да избегне един камък е размерите на футболна топка, който се материализира като че ли от нищото на пътя му. - Видя ли? Ако го бях ударил, можехме да се преобърнем или да откъснем предната ска.

- Все още разполагаш със светкавични рефлекси - увери го Нина. - Макар че тези русначета сигурно са по-бързи. Имам предвид, те са с по двайсет години по-млади от теб...

- Ба! - Еди направи груб жест и погледна към снега пред тях. - Какво, мамка му, правят? - възропта англичанинът, кога­то забеляза виещите се в три различни посоки коловози. - Те се разделят. Няма да могат да се виждат един друг.

- Аз и сега едва ги виждам. - Нина примижа в мъглата и за миг изпита чувство на пълна дезориентация, тя беше толкова гъста, че скриваше всякакви очертания, жената имаше чувство­то, че стои в лоното на безформена сива празнота. - Не, чакай малко... не мога да ги видя! По дяволите, аз си мислех, че Лон­дон е мястото, където подобни мъгли са характерни.

- Не, Лондон само вони на нафта - отвърна Еди. Той също се опита да различи нещо пред себе си, но останалите снегоходи се бяха изгубили напълно от поглед, даже ръмженето на двигателите им беше заглъхнало. Намали скоростта и тръгна по една от трите дири. - Надявам се, който е поел насам, да има представа къде отива...

Двамата с Нина се напрягаха да видят нещо през заобикаля­щата ги пустош. Земята стана съвсем неразличима, покрилият я бял сняг правеше всичко да изглежда еднакво. От време на време като че ли се появяваше някоя неясна форма отпред, но тя изчезваше в мига, в който се съсредоточаха в нея.

Нина замръзна в мястото си при долетелия до нея тъп звук.

- Какво беше това?

- Какво беше кое? - попита Еди.

- Чух нещо... не знам какво, трясък или нещо подобно.

Чейс веднага спря снегохода и се ослуша над звука от пър­хащия двигател.

- Не чувам нищо.

- Няма ги, но... не мога да чуя никоя от другите машини.

Еди изгаси снегохода. Върху тях се спусна влажната пеле­рина на тишината.

- Нито пък аз - каза англичанинът след малко, - но ако про­дължим да следваме дирята им, ще...

Околността беше прорязана от писък.

- Добре де, това го чух - призна си Чейс, форсира двигателя на превозното средство и даде на пълна мощност.

- Какво, по дяволите, беше това? - провикна се Нина.

- Сигурно са катастрофирали. Мамка му, казах им да внима­ват в тази мъгла!

Не след дълго Еди намали отново. Дирята, която следваше, изведнъж зави рязко, без да има следа от камък или някакво друго препятствие.

- Къде са отишли? - попита мъжът и се обърна да огледа.

- Натам. - Съпругата му посочи в една от посоките. Неясна­та форма, към която приближаваха, се оказа преобърнат снегоход. - Не виждам никого от мъжете.

Еди спря на няколко метра от другата машина.

- Хей! - провикна се той. - Чува ли ме някой? Добре ли сте?

Не последва никакъв отговор.

- Може би не говорят английски - предположи съпругата му, обезпокоена.

- Ой! Водка, безплатна водка!

- Много забавно - отбеляза Нина, но въобще не се смееше, докато слизаше от машината, както не се смееше и Чейс. - Виж­даш ли ги?

- Не, но имам чувството, че нещо се е случило тук - отвърна той и приклекна. Следите на снегохода стигаха до едно място, на което превозното средство се беше преобърнало и претъркулило заради рязката смяна на посоката, навярно за да избегне някое препятствие... такова обаче отново нямаше. - Отиди до снегохода и виж дали ще можеш да ги откриеш. Ще проверя дали някой не е бил изхвърлен наблизо.

Нина отиде до катастрофиралата машина. Двигателят беше изгаснал, багажът бе разпилян наоколо в снега. Нямаше следа от куфарчето, в което беше „Чукът на Тор“.

- Не са били Каган и Лоугън - провикна се жената към съп­руга си, след което огледа района. В началото не видя нищо... но мъглата се раздвижи и тя забеляза неясна фигура, много по- тъмна от заобикалящия я сняг. Направи няколко крачки, след което се затича, когато осъзна, че това е човек. - Еди! Ела тук!

Младият мъж се беше проснал на земята, едната му ръка беше извита зад гърба му. Нина се доближи до него... но бързо отскочи назад, ужасена.

Руснакът беше мъртъв. Причината за смъртта му съвсем не беше падането от снегохода. Гърлото му зееше отворено, късо­ве плът лежаха в локва ярка кръв.

Чейс отиде при жена си.

- Боже господи! - излая мъжът, когато видя ужасната глед­ка. - Какво чудо му е причинило това?

Нина извърна поглед... и видя нещо.

- Еди, там има някакви следи. Мисля, че другият войник е лазел в тази посока.

- Не е лазел - констатира съпругът ѝ и огледа отъпкания сняг. - Бил е извлачен.

- От какво?

Отговорът се яви под формата на ръмжене.

Но не от снегоход.

Нина и Еди се обърнаха към източника на шума. Нещо се материализира от мъглата и тръгна към тях с безстрашна аро­гантност. Беше вълк.

Този не приличаше на никой друг, който бяха виждали преди.

Беше огромен, поне с трийсет сантиметра по-висок от нормалното, прегърбеното му тяло стигаше до гърдите на Чейс. Но не само размерът му беше чудовищен. С приближаването си двойката забеляза, че животното е деформирано, подути израс­тъци се подаваха под влажната му козина. Едното му око почти беше затворено от тумор от едната страна на лицето му.

Уродливостта обаче не пречеше на способностите му на ло­вец. От устата и зъбите му капеше кръв, козината на гърдите му беше напоена в пурпурно от разкъсаното гърло на войника.

- О, боже мой! - прошепна Нина. - Викингите са били пра­ви. Това е Фенрир...

32.

Вълкът оголи покритите си с кръв зъби и изръмжа, докато приближаваше към двойката.

- Мини зад мен - нареди Еди на Нина и без да отмест­ва поглед от хищника, бавно бръкна във вътрешността на пал­тото си. - Не прави резки движения.

Жената предпазливо запристъпва към гърба на съпруга си... до слуха ѝ долетя нов звук. Тя се обърна уплашена.

- Мамка му! - Втори вълк, също толкова голям и уродлив като първия, се измъкна от мъглата. Той също беше целият в кръв от жертвата си - другия руски войник. - Еди, има още един!

Ръката на Чейс се стегна около дръжката на пистолета му. Първият вълк се намираше на около шест метра от него, но се приближаваше с премерена крачка и почти механична непреклонност. Мъжът започна да изважда оръжието си, от­мести поглед от него, за да провери позицията на ловния му партньор. Той се намираше по-далеч, но също приближаваше с приведена глава.

Еди погледна отново към първия хищник...

Вълкът се спусна към тях.

Англичанинът извади пистолета от кобура... но животното вече беше скочило върху него с шокираща бързина и го събори на земята. Нина изпищя и се махна от пътя на звяра.

Вълкът тежеше колкото човек. Ноктите му разкъсаха дре­хите на Чейс, а главата му се стрелна към гърлото му. Мъжът съумя да я избута с дясната си ръка точно когато челюстите на животното изщракаха, кривите му зъби се намираха на санти­метри от лицето му.

Еди дръпна спусъка на пистолета. Гърмежът на голямото оръжие беше почти оглушителен; англичанинът се надяваше бумтежът да изплаши нападателите им.

За съжаление, не го стори. Вълкът потрепна от шума и от проблясъка, който излезе през цевта, но след това поднови ата­ката си с още по-голямо настървение, жаждата му за кръв над­деляваше над страха му. Второто животно се подвоуми, но вед­нага след като забеляза, че спътникът му не е ранен, продължи да пристъпва напред.

- Нина! - провикна се Чейс, като се опитваше да удържи извиващото се в ръцете му чудовище. - Махай се от тук, бягай!

Съпругата му залитна назад, беше разкъсана между жела­нието си да избяга и да помогне на мъжа си. Взе решение да стори второто, присви крак, за да изрита вълка от него...

Другото животно направи своя ход и се спусна към Нина. Тя прекрати планираната си атака и се отдръпна настрани. Ско­ростта на звяра го запрати покрай нея... но той веднага се съвзе и се подготви за втори опит, ръмжеше и се лигавеше.

Жената хукна да бяга към преобърнатия снегоход, но чу как вълкът бързо я настига...

Тя се гмурна зад превозното средство и се приземи тежко върху разхвърляното му оборудване. Животното светкавично промени посоката си, за да заобиколи снегохода и да достигне жертвата си.

Еди изпищя, когато ноктите на вълка отново го одраха, раз­късаха качулката му и се врязаха в челюстта му. Няколко сан­тиметра по-ниско и щяха да прережат гърлото му.

- Мамка ти, Куджо⁶⁷! - изръмжа той, сви свободната си ръка в юмрук и удари животното в муцуната.

Прикован от него, Чейс не успя да вложи цялата си сила в удара... но той се оказа достатъчно силен, за да стресне звяра. Вълкът изръмжа гневно и се отдръпна назад, преди да се спусне отново.

Моментното отстъпление даде възножност на англичанина да раздвижи ръката си. Той насочи пистолета си към...

Големите челюсти на животното се стегнаха около китката му. Острите зъби пробиха през дебелия ръкав и достигнаха ко­жата, бяха на път да разкъсат сухожилия и артерии...

Последва изстрел... и цялата задна част на главата на вълка ексгшодира.

Уайлди се беше озовал вътре в устата му и Еди беше нати­снал спусъка.

Звярът се свлече върху мъжа. Той разтвори челюстите на животното, за да извади пистолета си, след което избута трупа настрани.

- Сега кой го е страх от Големия лош вълк, а? - промърмори си Чейс и се изправи на крака... но бързо застина от звука, кой­то му донесе празнотата.

Дълъг, пронизителен вой.

От бавно движещата се мъгла се появиха още неясни форми. Останалите вълци от глутницата.

Те го заобиколиха и започнаха да го приближават. Еди прос­леди настъплението им... но бързо си спомни, че има още един звяр, доста по-близо от тези.

- Нина!

Изстрелът отново беше накарал втория вълк да замръзне, но той се бе опомнил и сега се спускаше към жената, която беше на четири крака зад преобърнатия снегоход. Тя отчаяно стискаше някакъв подобен на жезъл предмет от багажа им, който смяташе да ползва като тояга...

Американката осъзна, че може да му намери много по-добро приложение.

Жезълът представляваше факла. Нина махна предпазната ка­пачка и удари с дланта си запалителя точно когато ръмжащият хищник ѝ се нахвърли, за да я разкъса. Устройството заработи и от върха му пламна яркочервена светлина.

Жената я вдигна...

Вълкът скочи като на пружина и я блъсна в снегохода с по­бедоносно изръмжаване, което се превърна в писък, когато Уайлд заби горящата факла във врата му. Звярът отскочи на­зад, хвърляше се и се въртеше, за да избяга от изпепеляващата го болка, но нямаше как да го стори, горещото устройство беше подпалило козината му. С ужасен вопъл то избяга в мъглата, пламъците се разпространяваха по цялото му тяло и го превръ­щаха в жива факла.

Еди хукна по снега, прескочи снегохода и се приземи точно до съпругата си.

- Добре ли си?

- Да, така мисля - отговори тя, задъхана, след което забеляза разкъсаните и пропити с кръв дрехи на мъжа си. - Господи! Ти как си?

- Аз съм добре - кръвта е от господин Кумчо Вълчо.

- Какво се случи с него?

Чейс вдигна пистолета си, от него още се стичаха лигите на животното.

- Отхапа по-голямо парче, отколкото можеше да преглът­не. - Последва много кратка усмивка, която замръзна при глед­ката на приближаващата глутница. - Има много от шибаните чудовища.

- Просто ги застреляй!

- Ще го сторя, когато ми се открие чиста възможност. Макар че въобще не са глупави. - Другите вълци бяха осъзнали, че плячката им съвсем не е беззащитна, и бяха сменили тактиката си. Те бавно заобикаляха двойката, като използваха мъглата за прикритие и излизаха от нея само на моменти, за да предизви­кат хората да действат. - Даже не знам колко са на брой. Три, четири, нямам представа. - Еди забеляза една от бягащите фор­ми, която усети опасността и отново потъна в празнотата, но друг от спътниците му се появи от другата страна. - Останаха ми само пет патрона в този пълнител - ако пропусна, ще ми от­неме няколко секунди, за да презаредя, а това ще им даде шанс да ни атакуват.

- Това няма ли да помогне?

Нина взе един АК-12 от тези на войниците, махна предпази­теля и го вдигна в стрелкова позиция. Чейс се ухили.

- А аз си мислех, че не харесваш оръжия.

- Не ги харесвам, но не отричам, че понякога са полезни!

Съпругата му се огледа наоколо, проследи един от вълци­те, прицели се в него... и стреля. Оръжието беше настроено на автоматична стрелба и отприщи разкъсващ залп от куршуми. Животното изпищя и се катурна на опръскания с кръв сняг.

- Ей там! - предупреди я Еди.

Нина се завъртя и видя, че още два вълка приближаваха снегохода от противоположната посока. Още един откос от калашника неутрализира единия от тях, другият се строполи от еди­ничен изстрел от пистолета на Чейс.

Уайлд беше ужасена от факта, че убиваше тези животни, но знаеше, че ако не го стори, те щяха да разкъсат гърлата им.

- Има ли още от тях? - попита тя и огледа празнотата, която ги заобикаляше.

- Не знам. - Еди също оглеждаше района, пистолетът му беше вдигнат и готов за употреба. - Може и да... Мамка му!

С периферното си зрение забеляза раздвижване, което се ока­за, че е друг вълк, който го връхлиташе с ужасяваща скорост. Чейс се завъртя точно когато животното прескачаше снегохода...

Уайлди излая отново, но инерцията на звяра нямаше как да се спре. Той блъсна англичанина и го събори на земята, писто­летът му хвръкна на една страна.

- Еди! - провикна се Нина и насочи автомата си към вълка... но той не помръдна, беше се проснал в снега, устата му зееше отворена. Под него се образува червена локва.

Съпругът ѝ се изправи и потръпна от болката в рамото му, причинена от сблъсъка.

- Ю, мамка му, хуууу, копеле! - изкрещя на мъртвия звяр той и се огледа наоколо. Дори да имаше още вълци в мъглата, те бяха схванали намека и се бяха чупили от тук. - Къде ми е патлакът? Ако изгубя още един уайлди никога няма да спреш да ми го натякваш...

- В такъв случай май е по-добре да не ти казвам, че е ей там - каза Нина и съумя да го дари с вяла усмивка, докато се опитваше да успокои дишането си.

Чейс се затътри до мястото, което съпругата му му показа, и намери оръжието си наполовина заровено в снега. Той се на­веде, взе го и се върна при нея, за да огледа по-добре тялото на вълка. Този - също толкова деформиран, колкото и първият, който видяха - беше с много по-големи размери и мускули, с редица деформации и злокачествени израстъци под кожата му, а и над нея, както и безброй лезии.

- Господи, погледни го. Прилича на създание, излязло от „Нещото“⁶⁸.

Нина беше виждала подобни мутации и преди.

- Причинителят е етерът - констатира жената и потрепери, но не заради студа. - Също като онези снимки, които шефът на Каган ни показа.

- Да. Това означава, че се намираме на правилното място. Субстанцията ги е променила.

Двамата се взираха съжалително към трупа, след което се обърнаха към приближаващия ги звук. Този път не беше вой на вълци, а ръмженето на двигатели. Другите снегоходи се по­явиха.

Двамата останали живи войници спряха на около десет мет­ра от двойката и скочиха от превозното си средство, оръжията им бяха готови за стрелба, докато оглеждаха района.

- Господи! - възмути се Бъркли, когато Каган спря до Еди и Нина. - Чухме изстрели. Какво, по дяволите, се е случило тук?

Григори беше по-заинтересуван от тялото на своя другар.

- Контарски! - провикна се мъжът и прибяга до падналата фигура, но след като я провери, се върна бавно към групата, изражението му беше посърнало. - Виждали ли сте Лишин? - попита той Чейс.

Йоркширецът поклати глава.

- Един от тези го отнесе. Не знаем къде, не го видяхме. На­вярно вече е мъртъв. Съжалявам.

- Аз също - промълви Каган тихо и кимна към едно от жи­вотните. - Етерът, той им е сторил тези деформации. Това е единственото обяснение.

- Знаем - съгласи се Нина.

- Такива са резултатите при минимално излагане на тази субстанция. Още малко от нея и нямаше да доживеят толкова. Никога не съм виждал ефектите със собствените си очи, но... - Последва пауза, след което руснакът изпъна раменете си. - Вече знаете защо трябва да унищожим етера, да? Това, което се е случило с вълците, не трябва да напуска този остров.

- Не мога да споря с теб - каза Еди.

Бъркли поклати глава.

- Не разбирам. Как тези животни са оцелели толкова дълго време? Викингите са наричали това място Долината на Фенрир, но не е възможно да са живели хиляда години.

- Това навярно са децата на животните, дошли на острова преди месеци, когато морето е било замръзнало - обясни Ка­ган. - Родителите им са умрели веднага след като са били изло­жени на етера, но кутретата им са оживели, макар и като уроди.

- Ужасно е - каза Нина.

- Да. Но ние можем да го спрем... ние трябва да го спрем. - Руснакът изгледа печално тялото на войника за последен път, след което се върна на снегохода си. - Хайде. Да тръгваме.

- Задръж го - каза Еди на съпругата си, която имаше намере­нието да зареже автомата си. - Може да имаме нужда от него. - Мъжът върна пистолета в кобура си и двамата се насочиха към снегохода, докато другите палеха двигателите на своите маши­ни. - Хей! Този път не карайте толкова бързо! - провикна се англичанинът. - Трябва да се движим заедно!

- Съгласен - отвърна Каган. Той се завъртя върху собст­вената си следа и тръгна напред, с доста по-умерена скорост. Войниците го последваха, както и Чейс.

* * *

Теренът отново стана стръмен и не след дълго излязоха от мъглата, която беше уловила в капан долината. Около планина­та още прелитаха кълбета от нея, но върхът ѝ вече се виждаше ясно, той представляваше зловеща пирамида, насочена към об- лачното небе.

Преводът на Бъркли на древните руни нямаше нужда от сложни интерпретации. „Счупеният пръст“ се оказа дълга ка­менна плоча, която студът беше пречупил надве през средата, късият й край сочеше нагоре. Изоставиха снежната пустош под тях и започнаха да се изкачват.

Важно беше какво ги очакваше там горе. Нямаше следа от хеликоптера, вероятно беше кацнал.

Ако го беше сторил, то в такъв случай пътниците му бяха открили онова, което търсеха.

Бъркли потупа Каган по рамото. Руснакът отби, другите два снегохода сториха същото.

- Какво има? - попита Нина.

- Навлизаме в последната част от пътуването си - отговори Лоугън. - Трябва да търсим открит терен. Намерим ли го... това е. Значи, сме стигнали до Вигрид, където викингите са отишли, за да се изправят пред Рагнарьок.

Еди се вторачи нагоре по склона.

- Трябва да е онова там - каза той и посочи.

Встрани от издигащия се връх, на няколко десетки метра от позицията на групата, част от терена ставаше равнинен. Вятъ­рът издухваше снега по краищата му.

- Струва ми се, че можем да стигнем със снегоходите до него - каза Нина.

- Не мисля, че трябва да го правим. Не искаме да разберат, че приближаваме. Навярно са видели кораба и ще се оглеждат за компания.

- Ето там - каза Каган и посочи към една скала не много далеч от тях. - Можем да скрием снегоходите и да продължим пеша. - Руснакът погледна за пореден път зад Бъркли, като че ли, за да се увери, че куфарчето, в което се намираше „Чукът на Тор“, все още е на мястото си, след което потегли отново. Чейс го последва, същото сториха и войниците.

Отне им пет минути, за да стигнат целта си. Еди спря снего- хода до скалата и слезе от него, Нина свали калашника от рамо­то си. Киселият Лоугън я гледаше мрачно.

- Не трябва ли и аз да имам оръжие? - попита той.

Единственият отговор на Каган беше кратък лаещ смях, до­като Чейс беше доста по-вербален:

- Хич не ти трябва, друже!

- Защо не? Знам как да се оправя с него - използвал съм оръ­жия и преди. Добре де, стрелял съм само по мишени, но знам от коя страна се хваща. А и досега трябва да съм доказал, че съм на ваша страна. Дори и на теб, Нина.

- Може и така да е - отвърна жената, - но даже да искам да ти дам оръжие, другият автомат остана някъде там долу при вълците. - Американката посочи към гъстата мъгла. - А не съм сигурна дали успяхме да ги убием всичките.

Бъркли погледна надолу, изглеждаше така, все едно наисти­на обмисляше варианта да се върне обратно и да вземе оръжи­ето, но бързо поклати глава и се отказа от това си намерение.

- Добре де, добре. Но ако ни превъзхождат, когато се сблъс­каме с тях, недейте да вините мен.

- Става. Има достатъчно други неща, за които да те виня.

- За бога - промърмори ученият, но реши да смени темата, като извади бележките си. - Така. Онова там наистина трябва да е Вигрид. Стигнем ли до него - мъжът посочи нагоре към платото, - ще открием ямата. Леговището на Йормунганд. Мидгардската змия.

- Вече се срещнахме с брат ѝ, вълка - каза Еди, докато съби­раше багажа си от багажника на снегохода. - Между другото, как стават тези неща? Баща им трябва да е бил в адски кофти настроение.

- Локи е бил трикстер⁶⁹ - обясни Бъркли. Всички останали бяха прибрали багажите си от машините и бяха последвали англичанина нагоре по склона. - Можел е да приема всякаква форма. Всъщност - продължи американецът, ентусиазиран, ко­гато го осени една мисъл - знаете ли какво ми идва на ума, като се сетя за мутациите на тези вълци? Ако те са причинени от ете­ра, това може да обясни доста от староскандинавските легенди. Великани, моноподи, скрелинги - навярно всички са били хора или животни, подложени на подобни мутации.

- Може би ще успееш да възстановиш позициите си в архе­ологическия свят, като напишеш труд по темата - каза му Нина рязко. Лоугън схвана намека и млъкна сърдит.

Групата се изкачи по склона. С приближаването на платото той стана още по-стръмен, там, където не можеше да се задър­жи сняг, се подаваха голи скали. Последните няколко метра им се наложи да се катерят.

Пръв на върха стигна Еди. Той направи знак на останалите да останат по местата си и внимателно надникна над ръба.

- Виждам хеликоптера - докладва той.

Каган се присъедини към него, куфарчето, в което се нами­раше „Чукът на Тор“, беше на гърба му.

- Има ли следа от Лок и хората му?

- Само някакъв тип, който се размотава наоколо, но не виж­дам никого друг. Макар че... - Чейс заслони с ръка очите си, за да ги предпази от прелитащия сняг. - Има и някакъв голям кратер. Вероятно ямата с етер.

Последва сериозно раздвижване, когато Нина, Бъркли и войниците се покатериха нагоре, за да надникнат.

- Прав си - мрачно констатира Каган. - Прилича на онази, намерена на Нова Земя.

Оказа се, че платото не е чак толкова равно; бяха се озовали в горния му край, снежната му повърхност се снижаваше пос­тепенно, преди да се вреже остро в планината. Хеликоптерът „Сикорски S-76“ беше боядисан в отличително червено, за да може да изпъква при тези арктически условия. Той се намираше на няколкостотин метра под настоящото им местоположение. До него стоеше един мъж, но той гледаше в противоположната на тяхната посока, към единствената забележителност в окол­ността.

Зеещата дупка.

Самото плато представляваше неравен овал, издълбан в сърцето на планината, в най-широката си част беше дълго над трийсет метра. От ямата в него се надигаше пара, тя кондензи­раше, когато се сблъскаше със студения въздух над нея, и бързо биваше отнасяна от непрестанния вятър.

- Има нещо топло там долу - констатира Нина и забеляза, че около кратера нямаше никакъв сняг.

Каган кимна.

- Етерът извира някъде от дълбините на земята. Другата яма също беше гореща.

- Струва ми се, че Лок и Хойт вече са вътре в нея - каза Еди. От едната страна на дупката беше построен подпорен мост, от който се спускаха няколко въжета към бездната.

- Според теб колко души са? - попита Нина.

- Хеликоптер от този ранг може да превозва без проблем дванайсет пасажери. Направо чудесно, поредната частна армия.

- Какво ще правим? - попита Бъркли.

- Няма значение, не можем да им позволим да си тръгнат с етера - настоя Каган. - Трябва да извадим от строя този хели­коптер. След това ще слезем в ямата и ще използваме „Чука на Тор“, за да го неутрализираме.

- Ако проработи - каза Чейс и огледа, замислен, обстанов­ката долу. Наемникът, който беше на пост, продължаваше да се взира в ямата, явно чакаше онези в нея да се завърнат на повърхността. - Те не знаят, че сме тук.

- Сигурен ли си? - попита го Нина.

- Ако знаеха, Хойт нямаше да остави само един юнак тук горе. Може и да е гадняр, но не е глупав. Този тип там просто държи под око въжетата.

- Какво мислиш? - попита Каган.

- Можем да се промъкнем до хеликоптера, без да ни забеле­жат. Ще използваме онези скали за прикритие. - Мъжът посочи към няколко големи камъка, които се подаваха от снега между позицията на групата и машината. - Ако този тип остане съсре­доточен върху ямата, можем да се доближим на петнайсетина метра от него, без да ни усети.

- Ами ако се огледа наоколо преди това? - попита Бъркли.

Еди извади своя уайлди.

- Тогава ще разбера колко ми е точен патлакът от далечни разстояния! Смятам, че можем да се справим.

- Аз също - съгласи се Каган и кимна. Заговори нещо на хората си на руски, след което отново се обърна към Чейс. - Те ще ни прикриват, докато се промъкваме към хеликоптера.

- Предупреди ги да не се целят в това чудо на гърба ти, става ли? - Англичанинът се надигна внимателно. - Нина, чакайте тук, докато не е безопасно. Дръж го под око.

Мъжът посочи с палец към Лоугън.

- Нямам нужда от бавачка - оплака се ученият. Сърдитата му физиономия стана още по-кисела, когато жената свали авто­мата си. - Нина, сигурна ли си, че знаеш как да използваш това?

- Питай вълците - отвърна археоложката. Тя се пресегна и стисна ръката на съпруга си. - Успех.

- Ще се видим скоро - усмихна ѝ се той. - Хайде, Каган, да тръгваме. Има проблем долу в ямата! - ухили се англичанинът и добави: - Винаги съм искал да кажа това. - Всички го поглед­наха. - Това е йоркширски израз... о, няма никакво значение. Хайде.

Еди се изкатери по платото и приведен, стигна до първата скала. Григори го последва. Руснаците се разположиха от двете ѝ страни, за да ги прикриват.

- Та - започна Каган и погледна към уайлди, - големият пис­толет впечатлява ли жените? - Мъжът се подсмихна.

Чейс изпръхтя.

- Всички наоколо са някакви шибани комедианти. Използ­вам голям патлак, защото, когато гръмна някого с него, той пада и повече не става, ясно ли е? Е, поне обикновено не стават. - Стигнаха до следващата скала и се скриха зад нея. Самотният пазач продължаваше да наблюдава ямата; сега, когато Еди беше близо до него, можеше да прецени от стойката на мъжа, че той е премръзнал и отегчен. Вероятно Лок и компания не бързаха със задачата си. - Оръжието му е преметнато през рамо, така че въ­обще не очаква неприятности. Какво е онова в лявата му ръка?

Каган присви очи.

- Предполагам, че е радиостанция? Не го виждам добре.

- Навярно чака Лок да му съобщи, че са успели да вземат етера, за да може да ги изтегли.

- В такъв случай трябва да отидем там, преди да го стори.

Движеха се на зигзаг между скалите. Бяха на около трийсет метра от летателния апарат, когато Еди направи знак на руснака да спре.

- В хеликоптера има някой друг - докладва англичанинът и двамата приклекнаха зад една покрита със сняг скала. Неясната фигура се виждаше през прозореца на машината. - Това е пилотът.

- Има и още някой - забеляза Каган.

В едно от местата за пътници се намираше друга фигура.

Русокоса фигура.

- Това е Тува! - каза Еди. - Довели са я с тях, в случай че има още руни за превеждане.

- Няма да им е необходима още дълго - мрачно отбеляза руснакът.

- Трябва да я измъкнем от там. Ти се заеми с пазача, а аз...

Каган млъкна, двамата с Чейс залегнаха, когато наемникът се раздвижи. Предметът в ръката му наистина се оказа радио­станция, вятърът донесе звука от нея до наблюдателите. Еди не можеше да различи думите, които се носеха от устройството, но позна гласа, който ги изричаше.

- Хойт! Това копеле. - Англичанинът се приведе напред в опит да чуе какво се говори. - Чуваш ли го какво казва?

- Не, прекалено е далече... Залегни.

Чейс отново се прикри зад скалата, когато наемникът се обърна и тръгна към хеликоптера, все още слушаше съобще­нието на шефа си. Фрагменти от предаването достигнаха до на­блюдателите:

- ...на дъното - каза Хойт. - Уверете се, че въжетата... ще издържат товара. Веднъж да... шефът иска да се връщаме горе. Кажи на пилота...

- На път са да вземат етера - констатира обезпокоен Каган и вдигна калашника си. - Не можем да чакаме, трябва да ги спрем.

- Чакай, чакай - спря го Еди.

Радиосъобщението стана по-ясно, когато наемникът се при­ближи до хеликоптера.

Думите на Хойт изпратиха студени вълни по тялото на ан­гличанина.

- Шефът каза, че нямаме повече работа с Русокоска. Изведи я навън и я застреляй.

- Разбрано - отвърна мъжът, а на лицето му се появи садистична усмивка. Затъкна радиостанцията за колана си и хвана автомата. - Излизай навън - излая той, отвори вратата на ле­тателния апарат и издърпа Тува. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба ѝ с миши опашки, така че жената едва не падна.

- Шибаняци - изсъска Еди, щом видя лицето на шведката. Останали без Нина, Хойт и Лок бяха минали към много по-директни - и брутални - начини да я накарат да им съдейства. На лицето ѝ имаше редица натъртвания и синини, а долната ѝ устна беше подута. Очите ѝ бяха подпухнали и червени от изтоще­ние... и страх. - Отивам.

- Чейс, чакай... - започна Каган, но англичанинът вече беше потеглил.

Еди се запромъква към хеликоптера, като се опитваше да е извън видимостта на пилота и на наемника. Не можеше да рис­кува да застреля втория, защото дори да го уцелеше, куршумът можеше да мине през тялото му и да нарани Тува.

Трябваше да бъде много внимателен.

Наемникът отведе шведката на три метра от хеликоптера.

- О, боже - проплака тя, когато осъзна какво предстои. - Не, моля ви! Направих всичко, което искахте от мен!

- Нищо лично - отвърна наемникът, макар насладата в гласа му да подсказваше, че самото убийство беше нещо повече от работа за него. - На колене.

- Моля ви, недейте! - замоли се жената.

- Млъквай. - Мъжът я събори върху снега и насочи оръ­жието си в задната част на главата ѝ. - Ако не беше толкова студено, щяхме да се опознаем. Малка услуга заради това, че ще го направя бързо...

- Направи това бързо - изръмжа Еди и се извиси като при­видение зад наемника, обви с една ръка главата му, а другата прокара през предната част на раменете му... и ги изви в раз­лични посоки.

Чу се неприятно изхрущяване от врата на войника, кокалът се беше счупил, мускулите и тъканта само изхрускаха влажно. Очите на мъжа се ококориха, той отвори уста, за да изпищи от болката, но нямаше въздух, за да изпълни намерението си; тра­хеята му беше смачкана, гръбначният му стълб беше прекър­шен под четвъртия прешлен. Чейс го остави да се свлече. Той падна на земята напълно безжизнен, устата му зееше отворена като златна рибка на суша.

- Не се ебавай с приятелите ми - изръмжа англичанинът и отиде да помогне на Тува. - Всичко е наред, ще те измъкнем от тук.

- Еди? - почуди се жената и се огледа наоколо със смесица от шок и изненада. - Oj, herre Gud, Еди! Ти ме намери!

- Да, следвахме руните. Не ми се иска да го призная, но Бъркли си знае работата.

Чейс изправи Тува на крака, след което извади пистолета си и отиде до вратата на хеликоптера. Пилотът тъкмо беше осъз­нал какво се случва навън и търсеше радиостанцията, но когато видя голямото оръжие, замръзна и я пусна на земята, без дори да му е заповядано да го стори.

Каган прибяга зад англичанина.

- Добре ли си? - попита Тува той, извади нож и освободи ръцете ѝ.

- Да, благодаря ти! Благодаря и на двама ви - проплака тя.

Еди направи знак на пилота да излезе от кабината.

- Колко души са точно? - попита шведката той. - Знаем вече, че Хойт е тук, какво ще кажеш за Лок?

- Да, и двамата са налице. - Доктор Скилфингър разтри ръ­цете си там, където мишите опашки се бяха впили в кожата ѝ. - Има още шестима с тях. Всички слязоха долу. - Историчката посочи към ямата.

- И няма да се върнат горе - увери я Чейс и направи знак на Нина и останалите да се присъединят към тях. - Слушай ме сега - каза той на пилота. - Кажи ми една добра причина да не ти пръсна шибания мозък?

Лицето на мъжа се изкриви от ужас.

- Аз... аз... аз не знам за какво е всичко това! - запелтечи той, акцентът му беше френско-канадски. - Бях нает да ги докарам тук!

- Бил си нает от банда момчета, въоръжени до зъби, които държат за заложник пребита жена. Това не ти ли подсказа, че работата може да е малко съмнителна?

- Не задавам въпроси, просто управлявам хеликоптера! - Мъжът погледна към наемника, ужасен. От устата на онзи се разнесе последен гърлен звук, след което застина. - Ще направя каквото кажете, само не ме убивайте, моля ви!

Каган се вмъкна в кокпита и разгледа нещо, залепено на таб­лото за управление.

- Мисля, че казва истината. Това тук съобщава, че работи за чартърна компания.

Еди кимна.

- Слушай, герой - каза на пилота той. - За какво те наеха и къде трябваше да ги отведеш от тук?

- Накараха ме да ги докарам до тези координати - отвърна канадецът. - Разполагаха със снимки и сателитни фотографии. Когато забелязахме ямата, се приземихме тук и те слязоха в нея. Казаха, че трябва да вземат някаква проба, след което ис­каха да летим обратно до Икалуит, където ги чака самолетът им. Това е всичко, което знам, кълна се!

Страхът на мъжа беше автентичен. Еди неохотно прие исто­рията му.

- Добре, няма да те убия... ако не ме ядосваш - добави той и размаха пистолета си, моментното облекчение на пилота се изпари на мига. - Каган, какво трябва да сторим? Можем ли просто да пуснем това чудо в ямата?

Руснакът свали куфарчето и го отвори, за да разкрие стома­нения цилиндър в него.

- Не. „Чукът на Тор“ трябва да бъде изсипан в етера.

- Да, така си и помислих. - Последва изморена въздишка и Чейс погледна към дупката. Над нея все още се издигаше пара, въздухът отдолу беше топъл и влажен. - Колко е горещо в ямата?

- Академикът ми е казвал, че температурата в нея може да достигне над сто градуса по Фаренхайт⁷⁰ дори през зимата.

- Значи, не говорим просто за ужасна мутагенна отрова, а за вряща ужасна мутагенна отрова. Чудесно. - Еди се обърна точно когато Нина, Бъркли и двамата войници прибягаха до тях. - К’во ста’а. Радвам се, че се присъединихте към нас.

Каган раздаде заповеди на хората си, те вдигнаха своите калашници и застанаха на пост около ямата.

Лоугън се намръщи, когато видя мъртвия наемник.

- Вие... ах... сте си свършили работата.

Нина беше по-обезпокоена за Тува.

- Господи - каза тя, когато видя синините по лицето ѝ. - Добре ли си?

- Ще се оправя - отвърна шведката. - Съжалявам.

- За какво?

- Заради това, че им казах как да намерят ямата. Ако бях по-силна, вие щяхте да стигнете тук първи.

- Вината не е твоя - обясни ѝ американката.

- Просто... не им позволявайте да се измъкнат с етера. Моля ви!

- Нямаме такова намерение - отвърна Еди.

- Имаш ли план? - попита Бъркли.

- Отиваме там долу, убиваме всичко живо, което намерим, пускаме руския еликсир в етера и се прибираме вкъщи. Как ви се струва?

- Трябва да идваш на повече срещи на АСН - каза Нина. - Основните ти точки са много по-сбити от моите.

- Само ако с мен е господин Уайлди. - Чейс вдигна пистоле­та си. - Той окуражава хората да са кратки.

- Представям си лицето на Сирици, ако участва в среща, на която ти си оставил оръжие на бюрото пред себе си. - Амери­канката се обърна към Каган. Руснакът беше извадил внимател­но стоманения контейнер от куфарчето, както и малка военна радиостанция от багажа си. - Какво правиш?

- Заповедите ми са да докладвам за местоположението на ямата с етер, когато я открием и сме готови да пуснем „Чука на Тор“ - отвърна мъжът, включи устройството и заговори на руски в него. Веднага получи отговор, след което започна ожи­вена дискусия.

Нина огледа дупката. Забеляза някакъв предмет над снега близо до ръба ѝ - друг рунически камък, похабен от ласките на жестокото време.

- Тува, преведе ли този артефакт?

- Да - отвърна шведката. - Това е съобщение към всеки викингски воин, който е следвал дирята от Валхала, поздравление, че е успял да издържи пътешествието. Пожелава му се кураж в битката срещу Змията на Мидгард.

- Не ми се струва, че са намерили много змии наоколо - каза Еди и огледа замръзналата пустош.

- Не, но аз не съм слизала в ямата. Нямам представа какво са открили там долу - обясни шведката.

- На път сме да разберем - каза Нина, съвсем не беше енту­сиазирана от идеята. - Там са Лок, Хойт и още шестима, с които трябва да се разправим.

- Имаме изненада за тях - започна Чейс. - Ако ги хванем, преди да са излезли...

- Ебать копать! - излая Каган, ужасен. Всички очи се на­сочиха към него, когато заговори енергично в радиостанцията.

Отговорът, който получи, беше строг и непреклонен, изплаше­ното изражение на мъжа стана още по-сериозно.

- Какво има? - попита Уайлд.

Григори я погледна, очите му щяха да изскочат от орбитите си.

- Дадох им координатите на ямата с етер... и те са на път да активират Царския протокол!

Еди, Нина и Тува си размениха ужасени погледи.

Бъркли сбърчи устни.

- Предполагам, че това не е... нещо хубаво.

- Стига бе - отвърна американката. - Искаш да кажеш, че ще ни ударят с ядрено оръжие!

Изражението на Лоугън беше толкова объркано, все едно тя му говореше на суахили.

- Като казваш „ядрено“, имаш предвид...

- Истинска ядрена бомба! - Жената се обърна към Каган. - Кажи им да не го правят!

- Опитах се - отвърна руснакът. - Не искат да ме чуят. Те знаят, че Лок е тук, така че моите заповеди са да го спра да не си тръгне от тук с етера.

- Това не е особено трудно - каза Бъркли, който трепере­ше от нервна възбуда. - Качваме се в хеликоптера и казваме на пилота да ни отведе от тук. - Водачът на машината закима енергично. - Лок и приятелчетата му са заседнали, така че ко­гато бомбата долети, ще ги изпържи. Просто е! - Мъжът беше дарен с враждебни погледи от страна на спътниците си. - Не е ли просто?

- Русия е на път да изстреля ядрено оръжие по Канада - обясни му Нина язвително. - Какъв мислиш ще е отговорът на НАТО към това действие?

- Кога ще изстрелят бомбата? - попита Еди.

Радиостанцията оживя отново, руснакът от другата страна

на линията даде кратък и отсечен отговор. Каган пребледня.

- Току-що са я пуснали.

- Какво? - изуми се американката.

- Разполагат с патрулиращ „Туполев-160“ над Арктическия океан. Той носи... носеше крилата ракета Кх-102. Това е стелт оръжие, радарите на НАТО няма да го засекат.

- Мамка му, знаех си, че трябва да взривя онези Ту-160! - изръмжа Чейс. - Колко е голяма бойната глава?

- Двеста килотона. Много по-малка е от Цар Бомба, но не ѝ трябва да е повече. Изключително прецизна е. - Руснакът пог­ледна към димящата яма. - Ще я пуснат право в дупката.

- С колко време разполагаме?

Каган заговори отново в радиостанцията и съвсем скоро по­лучи отговор.

- Трийсет минути. Ракетата е дозвукова, но е бърза като из­требител.

- Въобще не ни дадоха шанс - възпротиви се Нина. - Имаме време да опитаме с „Чука на Тор“. Ако сработи, няма нужда да взривяват ямата!

- Могат ли да отзоват ракетата, когато вече е отлетяла? - попита Еди. Григори кимна. - В такъв случай се обади на онези духачи и им кажи, че етерът ще бъде неутрализиран след двай­сет и девет минути!

- По-добре за по-малко - каза съпругата му. - Мразя, когато вършим нещата в последния момент.

- Не ми се иска да ви напомням - започна Бъркли в момента, в който Каган се свърза отново с Кремъл, - но се съмнявам Лок и Хойт да ни оставят да правим каквото сме си наумили.

- Нямаме голям избор, нали?

- Все още разполагаме с опцията с хеликоптера...

- Когато ракетата удари и НАТО разбере откъде е дошла и отвърне на удара, може да няма къде точно да се приберем!

Каган прекрати кратката си дискусия.

- Какво казаха? - попита Уайлд.

- Неутрализираме ли етера, ще прекратят мисията - отвърна мъжът.

- В такъв случай да изчакаме пет минути и да им кажем, че сме свършили работата - предложи Бъркли.

Григори не остана впечатлен.

- По един или друг начин Русия ще унищожи етера - обясни той. - За благото на целия свят трябва да сторим това по начина на Отдел 201.

Нина се обърна към Тува.

- Не е необходимо да идваш с нас. Чакай ни в хеликоптера... и дръж под око този тип - каза американката и дари пилота с подозрителен поглед. Взе автомата на наемника и го даде на историчката. - Знаеш как се използва, нали?

- Така мисля - отвърна шведката и колебливо пое оръжието.

Еди го погледна и каза:

- Предпазителят е вдигнат.

- Значи, сега зная как да го използвам.

- Вземи и това - каза Каган и ѝ подаде радиостанцията. - Сателитна е - обясни ѝ той. - Няма да работи в ямата. При теб ще е на сигурно място.

Нина дари Тува с окуражителна усмивка.

- Не си тръгвай, преди да се върнем.

- Вие дойдохте да ме спасите, така че аз ще ви изчакам - заяви шведката. - Не се безпокойте, ще наблюдавам пилота. Успех.

- Благодаря, ще имаме нужда от него! - отвърна Еди, отвори вратата на хеликоптера и блъсна пилота вътре, след което се отдръпна, за да може и Тува да се качи в летателния апарат.

Бъркли гледаше с надежда машината.

- Ами аз?

- Свърши нещо полезно - каза му йоркширецът и посочи към стоманения цилиндър. - Носи това. И да не си посмял да го изтървеш, че ще пукнеш, преди да имам възможност да те гръмна!

Ученият беше на път да отговори на нападката, но мрачният поглед на Каган го накара да замълчи.

- Трябва да побързаме. Хайде - прикани ги руснакът и побяг­на към ямата.

Нина, Еди и уплашеният Бъркли го последваха.

Забелязаха някакви форми под снега, когато доближиха отвора. Чейс сбърчи лице от отвращение, когато видя мъртъв вълк, студът беше съхранил чудовищно деформираното му туловище.

- Навярно са дошли тук, защото е по-топло. Лош ход.

- Може въобще да не са слизали в ямата - предположи Уайлд обезпокоена. - Цялата природа наоколо вероятно е токсична. Бог знае какво дишаме в момента.

- Ако въздухът е като този на Нова Земя - започна Каган, - то той не е смъртоносен, но не е и приятен също така.

Еди изпръхтя саркастично.

- Винаги ходим на най-приятните места, нали?

Отидоха при руските войници и Григори си размени няколко думи с тях. Нина вдигна поглед към близкия рунически камък, последния ориентир на викингското пътешествие, след което и в самата яма.

Нямаше много за гледане, издигащата се пара пречеше на видимостта. Скалата беше тъмна - почти черна, напластена от мазните изпарения. Жената се приближи по-близо, за да огледа по-добре, но се закашля, когато я лъхна гореща пара. Каган се оказа прав - усещането беше неприятно, парливо, почти кисе­линно и дразнеше синусите ѝ.

- Надявам се да си прав, че това нещо не е токсично - каза на руснака тя.

- Ако не успеем да изпълним мисията си, няма да има никак­во значение дали е отровно, или не - отвърна мъжът, провери дали въжетата са обезопасени и хвърли поглед към ямата. - Аз ще се спусна първи.

- Готова ли си? - обърна се Еди към Нина.

- Доколкото това е възможно.

Англичанинът се усмихна.

- Тогава нека спасим света. Отново.

33.

Каган пое водачеството, единият от хората му, Маслов, вървеше след него; групата започна своето спускане в ямата. След тях беше Еди заедно с Нина и Бъркли. Вто­рият войник, Правдин, ги следваше най-отзад - дали за да пази гърба на цялата група, или просто за да държи под око амери­канския археолог и контейнера с „Чука на Тор“, беше ясно само на рускоговорещите.

Съвсем скоро групичката се възползва от въжетата, поста­вени от екипа на Док. Склонът ставаше все по-стръмен, пара­та кондензираше там, където издигащият се горещ въздух се сблъскваше със студения на повърхността; не им отне дълго да слязат под мъгливата граница. Еди се опули изумен в онова, което се разкри под него.

- Какво, по дяволите, е това?

Бъркли също беше възхитен от гледката.

- Сега разбирам защо викингите са смятали, че са открили гигантска змия!

- И то не само една - добави Нина, също толкова захласната, колкото и мъжете.

Безброй дебели колони сочеха като пръсти към тях, изви­ваха се около ръбовете на ямата и я пресичаха като мостове, преплитаха се една в друга като кълбо от змии. На жената ѝ отне известно време, докато осъзнае какво представляваха: кристали. Беше виждала снимки на кристални пещери по целия свят, една от най-големите се намираше в Мексико и представляваше огромна подземна каверна, изпълнена с тези масивни природни образувания, които тежаха десетки тоно­ве. Тази тук беше на съвсем различно ниво. Кристалите ѝ не бяха от добре познатия млечнобял селенит, а от отблъскващо петролно черно, покрито от струпеи, които наподобяваха люс­пите на змия.

- Това е най-странното нещо, което съм виждала, като се има предвид, че съм сядала на лаптопа на Еди.

Макар да имаше представа какво да очаква, Каган също беше впечатлен от онова, което видя.

- Формирали са се от етера - обясни той и продължи да се спуска надолу. - Академикът ми е разказвал онова, което съвет­ските учени са научили за тях. Те нарастват постоянно - всяка седмица се уголемяват с няколко сантиметра. Повечето на Нова Земя бяха изчистени, за да се освободи място за стълбите, но съвсем скоро бяха заменени от нови.

Нина посочи към един от кристалите, който доближиха. Гор­ният му край се беше отчупил и около него бяха нападали на­щърбени обсидианови късове.

- Изглеждат доста чупливи. Изненадана съм, че са стигнали толкова нависоко, без да се срутят под собствената си тежест.

- Отслабени са от студения въздух на върха. Но вътре в яма­та са достатъчно здрави, за да издържат човек.

Еди погледна надолу.

- Да, страхувах се, че ще кажеш точно това.

Стигнаха до подножието на склона, където ямата се спуска­ше вертикално. Въжетата водеха до горната част на една доста голяма кристална колона, която се протягаше под остър ъгъл по цялата ширина на дупката. Тя беше около метър и половина в диаметър, но осмоъгълната ѝ форма правеше площта в горния ѝ край сравнително по-тясна.

- Така - продължи йоркширецът, - значи, трябва да се спус­нем по това, докато не стигнем шибаното дъно?

- Лок и хората му са успели да го сторят - напомни му Нина. Въпреки този факт, тя също се почувства неуверена, когато погледна надолу. Дъното на ямата не се виждаше, то беше скри­то от нащърбената, няколкопластова решетка от кристали, но жената знаеше, че пътят до долу е дълъг. - Дори да издържат теглото ни, безопасно ли е да ги докосваме, щом са се образу­вали от етера?

- Кристалната форма е безопасна - обясни Каган. - Добре де, не е точно безопасна, но ще ви убие само ако я изядете. Отровна е, но не е мутаген.

- Браво на мен, че не планирах да си направя пикник тук - намеси се Еди. Англичанинът затаи дъх, когато Григори стъпи с два крака на кристалната повърхност и пусна въжето. Върху нея настъпи видима промяна, черната ѝ обвивка се превърна в сива под натиска на тялото му, но колоната не показа никакви признаци от предстоящо срутване. - Добре. Как ще слезем долу?

Руснакът огледа пътя пред себе си.

- Ще последваме Лок и хората му. Виж, оставили са отпеча­тъци. - Каган посочи към одрасканите и напукани места върху структурата. - Щом те могат да стигнат до дъното, значи, мо­жем и ние.

- Да, но колко от тях са паднали, докато го правят? - попита Бъркли.

- Надявам се всички - отвърна Чейс. Той се наведе напред, за да огледа по-добре долу, все още се държеше за въжето. - По принцип бих казал, че трябва да вървим по кристалите един по един, за да не се счупят, но тъй като сме притиснати от ядрен часовник, ще се наложи да се движим в група. - Англичанинът се дръпна назад и погледна часовника си. - Мамка му, отнело ни е три минути само за да стигнем до тук.

- В такъв случай трябва да се движим по-бързо - твърдо зая­ви Григори. Той вдигна ръцете си за равновесие и се спусна на­долу по стръмния кристал. Маслов му даде възможност малко да се отдалечи и тръгна след него. Черната повърхност изпука тихо под краката му.

Еди потръпна, но когато войникът последва Каган, той тръг­на след тях. Образуванието пое тежестта му, но усещането беше някак странно, все едно стъпваше върху дебел слой линолеум, а не върху стабилна структура, каквато изглеждаше, че е. Навярно тази лека гъвкавост не позволяваше на кристалите да се напукат, докато се виеха около стените на ямата. Грубата повърхност съз­даваше опора и правеше спускането му по-стабилно, отколкото очакваше. Пред него Григори стигна до далечната страна на дуп­ката и с мъка се прехвърли на друг мост под него.

- Нина, тръгвай.

Жената неохотно пусна въжето и последва съпруга си. По­върхността на горната част на кристала беше достатъчно широ­ка, за да се поберат краката ѝ, но беше килната под лек хори­зонтален ъгъл надолу, което я правеше трудна за преодоляване. Маслов стигна до ниския й край и слезе при Каган; Уайлд се обърна към Бъркли.

- Лоугън? Идваш ли?

- Да, само дето не е толкова лесно - промърмори мъжът и вдигна тежкия стоманен цилиндър за дръжката.

Археоложката го изгледа съжалително.

- Слушай, ще се протегна назад и двамата можем да си раз­делим тежестта помежду си.

- Нина, нека Иван зад него да му помогне - каза ѝ Чейс, но жената вече беше спряла на място и изпъваше ръка назад към сънародника си. Той ѝ подаде контейнера и тя го хвана. - Бъркли, ако жена ми падне заради теб, ще я последваш надолу с куршум в главата!

- Еди, той е с нас - увери го Нина, преди да се обърне към бившия си колега отново: - Нали, Лоугън?

- За бога - изръмжа археологът, когато стъпи на кристала. - Имам достатъчно възможности да бъда убит днес, без да до­бавям към тях смахнатия ти съпруг. Искам да се махна от тук толкова, колкото и вие... и не ми се иска да го направя само за да не ми падне ядрена бомба на главата!

- Добре, разбрах ти гледната точка! - Нина продължи да се движи, контейнерът висеше между двамата.

Чейс стигна до дъното, обърна се, за да се увери, че съпру­гата му напредва без никакви проблеми, преди да последва на­долу двамата руснаци. Каган вече се намираше на следващото стъпало от спускането, кристалният кръстопът долу беше мно­го по-стръмен от първия.

- Вижте, там има светлина - отбеляза йоркширецът и посочи надолу.

- Да, видях я - отвърна руснакът. Дневната светлина, коя­то се стелеше от горната част на ямата, бързо беше погълната от мрака, но сред черните останки се виждаше меко синьо сия­ние. - Навярно Лок и Хойт са я донесли.

- Колко мило от тяхна страна. - Еди се загледа в светлината, докато чакаше войника да му освободи място. - Знаеш ли на какво ми напомня всичко това? На гигантска игра на Керплънк⁷¹.

- Ние сме в ролята на топчетата - констатира нервно Нина.

Чейс ѝ помогна да слезе долу, Бъркли ѝ подаде Чука на Тор и я последва. Правдин пък последва него точно когато англича­нинът стъпи на следващата колона.

- Остават ни само двайсет и пет минути - предупреди Еди.

Това накара всички да се размърдат. Каган скочи на след­ващия спускащ се надолу кристален мост и поведе групата. Не след дълго източникът на странната светлина беше разкрит. Той представляваше полупрозрачен балон около метър и двай­сет в диаметър, подпрян между два кристала, от вътрешността му се стелеше изненадващо ярко сияние и осветяваше наоколо.

- Ето ти го твоето топче за Керплънк - каза Чейс и го сръга, когато мина покрай него. Напомпаната сфера беше направе­на от същия здрав латекс, който се използваше в направата на метеорологичните балони. - Трябва да е оборудван с цял куп LED диоди в него.

- Има още от тези чудесии долу - докладва Каган.

Нина надникна над ръба и видя още от светлинните глобуси в ямата.

- Виждаш ли вече дъното?

- Още не. Дупката на Нова Земя беше дълбока почти сто метра. Надявам се тази да не е повече.

- Да, и аз! - Въздухът беше станал доста горещ, това прину­ди американката да си откопчае ципа, за да се охлади.

Групата продължи напред, като вървеше на зигзаг. Близо до гигантските кристали, които се извиваха в ямата, се подаваха по-малки, направо от стените, и заплашително стърчаха като стъклени върхове на копия. Други висяха надолу като сталак­тити. Каган се наведе, за да се предпази от един от по-големите, и издаде заповед, когато забеляза нещо долу.

- Внимавайте. Някои от кристалите са напукани. Не знам дали ще успеят да ни издържат.

Еди разбра какво има предвид спътникът му. Предположи, че някакво парче се беше откъснало от тавана и се бе стова­рило върху един от мостовете. По черната повърхност имаше нащърбени криви линии, които приличаха на мълнии, и бяха видими дори на тази слаба светлина. За съжаление, това, из­глежда, беше единственият път, по който можеха да продължат.

- Накъде са тръгнали Док и хората му? Дали са рискували да минат от тук?

- Трудно е да се каже. Чакай... - Последва кратка пауза, след което: - Не, слезли са от другата страна. - Каган стъпи на повредената повърхност, пропуканият кристал издаде слаб, но обезпокоителен звук, след което се прехвърли на друг крис­тал. - Добре. Вече е безопасно.

Чейс се обърна към двамата археолози.

- Добре ли си?

- Долу-горе - отговори Бъркли и изтри потта от челото си.

- Не питах теб. Нина?

- Оцелявам някак си - отвърна му тя. - Това нещо наистина почва да тежи, като го поносиш малко.

Жената повдигна стоманения контейнер.

- Подай ми го - каза й Еди. - Аз ще го нося. Ще помоля дру­гия човек на Каган да ми помогне. Не може да е толкова...

- Тишина! - изсъска Григори. - Чувам ги.

Всички млъкнаха. Чейс пристъпи бързо до двамата руснаци, които се бяха свили зад едно леко възвишение. Видя още от светлинните глобуси... За първи път забеляза дъното на ямата.

И източника на етер. Между лабиринта от кристали се виж­даше само малък резен от него, но той беше достатъчен, за да разкрие лепкавата, абсорбираща светлината тиня. Тя пробляс­ваше и се гърчеше на неестествената светлина от глобусите, все едно къкреше върху някакъв огромен котлон.

До тях достигнаха гласове.

- Това е Хойт - промърмори англичанинът. - Както и Лок.

- Щом още са тук, значи, не са успели да вземат проба от етера - каза Каган. - Можем да ги спрем.

Мъжът вдигна автомата си.

Еди стори същото, но бързо разбра, че няма да може да по­лучи чиста възможност за стрелба.

- Мамка му! Не мога да стрелям от тук. Трябва да отидем по-долу.

Каган кимна и погледна към объркващата мрежа от черни колони.

- Там - каза той и посочи към точно определен участък от един кристал. Този беше най-широкият, който бяха виждали до момента, представляваше тежък шестоъгълен стълб, вклинен почти хоризонтално през ямата, като че ли от някой великан. - Ще имаме възможност да ги отстраним, преди да са разбрали, че сме тук.

Руснакът направи знак на останалите да продължат напред.

- Не съм сигурен, че е безопасно - подвоуми се Еди.

Светлината от един от глобусите, който се намираше над стълба, разкри пукнатини в структурата му.

- Налага се да рискуваме. Времето ни изтича.

Англичанинът нямаше как да не се съгласи - крилатата раке­та беше на малко повече от двайсет минути разстояние от тях.

- Добре, да тръгваме. Нина, остани на мястото си.

- Не - настоя Каган и слезе по-долу. - Трябва да занесем „Чука на Тор“ при етера колкото се може по-скоро, а и трябва да се вър­нем на повърхността, за да отзовем ракетата. Не можем да чака­ме. - Григори добави нещо на руски на войника, който вървеше най-отзад, и онзи се опита да мине покрай Нина и Бъркли, но няма­ше достатьчно място, за да стори това. - Доктор Уайлд, слез долу.

Въпреки притесненията си Еди кимна на съпругата си.

- О, боже - оплака се жената и предпазливо заслиза надолу.

Каган се озова на следващия мост и с готово за употреба оръжие, тръгна по него. Първо го последва Чейс, а после и Маслов. Англичанинът стигна до средата и погледна надолу... и най-накрая видя ясно онова, което лежеше на дъното.

Ямата се разширяваше в полусферична каверна с дължина около четиресет и пет метра, скалата беше станала черна от изпаренията. Стотици нащърбени сталактити висяха от горе и правеха мястото да прилича на обсидианова зала за мъчения. Жегата беше непоносима, а парливата миризма - болезнена.

Дъното на каверната беше пълно с онова, заради което всички бяха тук, още светлинни глобуси се клатеха на повърхността му.

Това беше етерът.

Езерото от отвратителна първична тиня се точеше бавно, го­леми балони се образуваха и пръскаха отгоре му. Огромните кристални колони се издигаха във всички ъгли от блестящата течност. Някои бяха изтласкани от нея към стените и тавана, където се удряха в непреклонната скала и се ронеха в нея, до­като други се бяха изпънали нагоре към дневната светлина, все едно се съревноваваха помежду си. Субстанцията се точеше мързеливо покрай основите им... Видимо беше, че не се дви­жеше само от топлинния източник под нея. Определено има­ше течение, което започваше от едната страна и се движеше на другата. Черната отрова излизаше за кратко на повърхността, след което продължаваше своето пътешествие през виещите се подземни канали.

Всичко това не беше от такова значение за Еди, от каквото беше за хората долу. Лок, Хойт и екипът им бяха слезли почти до отвратителното езеро, като използваха кристалните колони за пътеки. Както Тува ги беше предупредила, с двамата аме­риканци имаше още шестима души. Всички бяха въоръжени с карабини „Зиг Зауер 516“, а не с автомати. След онова, което се случи в Норвегия и във Валхала, Хойт не искаше да рискува да бъде числено превъзхождан.

Въпреки това мъжете не очакваха да бъдат нападнати. Вмес­то да са нащрек, те се бяха съсредоточили върху единия член на групата си, който беше най-близо до езерото. Съвсем предви­димо Лок и Хойт бяха делегирали опасната задача да се добие проба от етера на свой подчинен. Наемникът беше облечен в предпазен жълт костюм, а на лицето си имаше филтьрна маска, той беше коленичил на една наклонена плоча от черен крис­тал на около трийсет сантиметра от врящата субстанция. Пред него се намираше стоманен контейнер: той наподобяваше онзи, в който се съхраняваше „Чукът на Тор“, капакът му беше от­ворен. Мъжът работеше с помпа, като внимателно всмукваше етер през змиеподобен метален накрайник и изсипваше съдър­жанието му в цилиндъра.

Който беше почти пълен.

Лок се намираше на около шест метра от него и по-нависоко.

- Колко ти остава още? - попита нетърпеливо той.

- Почти съм готов - отговори операторът на помпата, гласът му беше приглушен.

- Крайно време е. Искам тази проба в лабораторията ни до края на деня.

Хойт, който стоеше зад него, се изкашля и каза:

- Колкото по-скоро се измъкнем от тук, толкова по-добре. Навярно ще хванем рак само като дишаме тия лайна.

- Волков казал на ЦРУ, че няма опасност - отвърна Лок.

- Да, но това е било през шейсетте, а тогава са говорели съ­щото и за цигарите. - Наемникът се закашля отново и се от­дръпна нагоре по една от колоните.

Айвър не му обърна внимание, наблюдаваше напълването на цилиндъра с благоговение.

- Викингите са били прави - каза той, по-скоро на себе си. - Животът и смъртта в една субстанция. - Благоговеенето му се превърна в алчност. - Която ние ще контролираме...

Каган изпръхтя отвратен и погледна към моста. Нина и Бъркли бяха успели да направят място на Правдин и сега руснакът се придвижваше към тримата си въоръжени спътници.

- Трябва да ги отстраним бързо - обърна се тихичко към Еди Григори. - Можеш ли да ги уцелиш от тук с това? - Руснакът кимна към уайлди.

- Лесна работа, друже - отвърна Чейс. - Хойт е за мен. Най-накрая това копеле ще си получи заслуженото.

Англичанинът насочи оръжието си към нищо не подозира­щия американец.

- Когато дам заповед - нареди Каган. - Налага се да ги от­страним едновременно.

Еди неохотно махна пръста си от спусъка.

- Трябва да сте много бързи и да свалите по двама на човек, преди да могат да отвърнат.

- Ще се справим - увери го Григори. Бързо раздаде заповеди на хората си и се прицели със своето оръжие. - Всеки си има цел - стреляме на три. Готови ли сте?

- Да - отвърна Чейс.

Под тях Хойт прескочи на друг мост. Пистолетът на англи­чанина го следваше навсякъде.

Вторият руски войник най-накрая стигна до спътниците си и вдигна своя автомат. Мъжът кимна към Каган, че е готов да действат.

- Добре - каза руснакът. - Едно, две...

В ямата проехтя силен гръм... но не от изстрел.

Еди усети сътресение под себе си.

- Мамка му! - излая той, мигновено разбрал какво е на път да се случи. Пристигането на Правдин беше добавило прекале­но много тежест в центъра на моста... и пукнатините се бяха от­ворили още повече. Хойт вдигна изненадан поглед нагоре към неочаквания звук. - Махнете се от...

Кристалната колона се счупи на части.

34.

Еди вече се беше раздвижил, имаше намерение да скочи някъ­де на безопасно... но Каган блокираше пътя му, натрупалите се наранявания на руснака го бяха направили доста по-ба­вен. Кристалната повърхност се срути и ш повлече със себе си.

Правдин беше осъзнал опасността. Той скочи обратно към издатината в стената, на която се намираха Нина и Бъркли...

Но не успя да стъпи на нея и пропадна.

Задращи в отчаян опит да се хване за ръба ѝ. Пръстите му уловиха скалата, но тя се строши под тежестта му. Войникът падна с ужасяващ писък, звукът секна след миг, когато човекът се удари в друг кристален мост и се катурна в етера, зарита в лепкавата тиня, но тя бавно го погълна.

Другите мъже на срутващия се мост се справиха малко по-добре. Голямото парче кристал под Чейс и Каган се сблъска в една по-тясна структура по пътя си надолу, сблъсъкът уби инерцията му, но хвърли руснака върху една стръмна издатина в стената и той се приземи тежко на нея.

Еди беше запратен покрай Григори, за да се озове накрая върху едно по-ниско кристално образувание. Той се плъзна по него и едва съумя да се хване с лявата си ръка за някакъв стър­чащ шип, иначе щеше да падне. Маслов се приземи до него и изпъшка от болка. Останките от разрушения мост се посипаха върху двамата мъже.

Хаосът се пренесе надолу.

- Боже господи! - извика Хойт, когато големият кристален къс се срина право в каверната, по пътя си откъсваше черни копия в ужасна какофония от стъклени звуци.

Американецът приклекна зад една от по-големите колони точно когато един шрапнел премина наблизо.

Единият от хората му не успя да реагира толкова бързо, той само погледна шокиран към източника на гюрултията...

Падащата плоча го премаза под тежестта си. Кристалът, който служеше като пътека, се взриви на парчета и се върна обратно в етера, откъдето се беше появил. Срутеният мост про­дължаваше да се руши, като по пътя си повличаше още колони и черни сталагмити, хрущеше върху острите шипове, които изли­заха от коритото на езерото, за да се намести накрая в купчина отломки.

* * *

Нина наблюдаваше случващото се, ужасена.

- Еди! - провикна се тя и се спусна към ръба на малката тераса, за да види съпруга си, проснат на земята на около девет метра под нея. Не можеше да бъде сигурна на бледата светлина на глобусите, но ѝ се струваше, че е възможно да се спусне надолу и да обиколи външната стена на ямата в спирала, за да стигне до него. - Дръж се, идва...

Последва ново остро изпукване, този път под краката ѝ.

Ръбът на терасата се отчупи. Жената се хвърли назад, но вече падаше...

Едната ръка на Нина се хвана за новообразувалия се ръб... тя изпищя, когато остри като бръсначи частици се врязаха в кожата ѝ. Захватът ѝ поддаде...

Падна.

Страх изпълни сърцето ѝ, когато усети, че вече не се държи, под нея нямаше нищо друго освен врящия черен казан с етер...

Бъркли я хвана за китката.

Нина изпищя отново, когато изведнъж раменната ѝ става пое цялата тежест на тялото ѝ, мускулите и сухожилията ѝ на­дадоха вой.

- Дръж се, дръж се! - задъха се Лоугън. Той се беше хвър­лил към нея, за да може да я улови, и сега лежеше по корем на терасата, двете му ръце бяха извън нея.

- Издърпай ме! - изстена жената.

- Не мога... да намеря достатъчно опора! - Бъркли направи опит да се издърпа назад, но не успяваше да вдигне ръцете си по-нависоко. - Хвани се за стената!

- Опитвам се!

Нина разлюля свободната си ръка в опит да намери място, за което да се хване, но новооткритата повърхност беше стъклено гладка. С ъгълчето на окото си забеляза по-нащърбено парче кристал на нивото на бедрото си. Тя се пресегна към него... но докато го правеше калашникът се свлече от рамото ѝ.

Жената се опита да вдигне ръката си нагоре, но вече беше станало късно, ремъкът се изплъзна от пръстите ѝ и оръжието издрънча в една от повърхностите по-долу. Освободена от излишната тежест, Нина съумя да стигне издатината и да се хване за нея... но без опора под краката си не можеше да се притегли нагоре. Етерът се люшкаше гладно под нея.

* * *

Мъжът, който се намираше близо до езерото с етер, едва не падна в него, когато повърхността около краката му се разлюля. Той хвърли помпата, с която работеше, и грабна стоманения контейнер за ремъка, преди да падне в черната тиня.

- Дръж го здраво, за бога! - изкрещя Лок, който се беше хванал за една тясна кристална колона. - Какво се случи току- що, по дяволите?

- Няма да повярваш - излая Хойт, който излезе от прикрити­ето си и погледна нагоре в ямата. - Чейс!

Мъжът свали карабината от рамото си.

* * *

Еди не усещаше нищо под краката си. Той се огледа и разбра, че крайниците му стърчат от едната страна на колоната. Мъжът потръпна от болката, причинена му от падането, и ги прибра...

Куршуми разкъсаха кристала под него.

- Чейс, шибаняк такъв! - изрева Хойт, докато стреляше с ка­рабината. Еди и Маслов запълзяха по естествено образувалия се мост, в чиято долна част се забиха още изстрели. - Ела ми, шибано английско копеле!

Другите наемници се присъединиха към нападението. Ка­верната се изпълни от оглушителния грохот на автоматична стрелба. Какофонията не попречи на Чейс да чуе хрущенето на пропукващ се кристал, мостът под него отслабваше...

Разнесе се стрелба, но този път от горе.

Това беше автоматът на Каган. Единият от наемниците се присви, когато куршумите на руснака разкъсаха тялото му, и той падна в черното езеро. Останалите се прикриха зад виещите се колони.

Еди се възползва от този шанс, наведе се през моста и се прицели с пистолета си. В суматохата беше изгубил следата на Хойт, но светлината на един от плуващите над тинята глобу­си разкриваше сянката на фигура, скрита зад малка кристална кула. Сталагмитът експлодира като бомба, куршумът продължи през него и уцели спотайващия се наемник в гърлото. Послед­ният руски войник също се присъедини към битката и обсипа наемниците с изстрели от калашника си.

* * *

Престрелката продължаваше долу, докато Бъркли се опитва­ше да издърпа Нина.

- Дръж се!

- Какво си мислиш, че правя? - сопна му се археоложката.

- Има една... скала - изрече задъхан Лоугън. - Ще се опи­там... да се хвана за нея. - Ученият смени тактиката си и запълзя напред, вместо назад. Успя да затъкне крака си зад един камък...

И без да иска, срита стоманения контейнер.

Археологът беше изтървал стоманения цилиндър, когато се хвърли, за да спаси Нина. Единственото нещо, което не позво­ляваше на контейнера да падне, беше точно този клиновиден камък...

Металът се катурна от терасата и набра скорост. Лоугън по­тисна писъка си, когато видя контраагента да пада в бездната, но не можеше да направи нищо друго, трябваше да спаси Нина.

- „Чукът на Тор“! - беше единственото, което американецът съумя да каже.

* * *

Каган забеляза металния проблясък горе.

- Не! - изкрещя той, спря да стреля и безпомощно загледа как контейнерът падна покрай Нина към мазното езеро...

По пътя си откъсна из основи малък кристал, който стър­чеше от една от стените - този лек сблъсък беше достатъчен, за да промени траекторията на цилиндъра. Той се удари в една от колоните, отскочи от нея и продължи да пада надолу. Този път се стовари тежко, със звук, подобен на камбана, върху друг кристален мост в каверната.

* * *

Лок чу шумотевицата и вдигна глава, за да провери какво се случва.

- Майка му стара - измърмори американецът, когато видя цилиндъра. - Славин беше прав - наистина са работили над контраагент. - Мъжът се провикна: - Хойт! Не им позволявай да се доближат до контейнера!

- Единственото нещо, до което ще се доближат, ще са Перлените порти⁷² - извика в отговор наемникът и премести ръката си върху добавката към оръжието му, монтирана под дулото.

Това беше гранатомет М203.

Хойт го насочи към надупчената от куршумите колона.

- Залегнете!

* * *

Еди чу предупредителния вик.

- О, мамка му! - излая той и запълзя напред по колоната, когато отдолу отекна оглушителен изстрел...

Кристалният мост беше ударен от 40-милиметрова граната... която се детонира.

Маслов се намираше точно над мястото на сблъсъка. Взри­вът разруши повърхността под краката му и запрати разкъсано­то му тяло към дъното на ямата, то се удари в един остър като кама кристал, израснал от стената, черният му връх проби гър­дите на войника и се обагри в кръв. Мъжът увисна гротескно за момент, след което тежестта му счупи шипа. Падна в каверната и се приземи тежко върху купчината останки.

Еди беше захвърлен във въздуха, когато счупеният мост подскочи под него. Приземи се болезнено на остатъка от коло­ната и се плъзна по нея към ръба ѝ.

Падна...

И се озова на един от надуваемите светлинни глобуси.

Сферата се пръсна, но все пак му помогна да се приземи, без да си счупи кокалите. Въпреки това болката беше неописуема, батериите и светодиодите в глобуса оставиха тежки следи по кожата му. Разрушеният мост полетя покрай него и се разби в купчината останки долу.

* * *

Хойт бързо презареди гранатомета.

- О, пипнах те... - ухили се наемникът и се прицели в зама­яния англичанин...

- Недей! - изкрещя Лок. Мъжът го изгледа изненадан. - Трябва да се измъкнем от тук, идиот! Ако строшиш още някой от големите кристали, няма да можем да се изкачим на повърхността!

Разгневен, водачът на наемниците сложи пръста си отново на спусъка на карабината... но забеляза как Еди скочи долу и се скри зад купчината останки.

- Мамка му! - изръмжа той.

Каган беше уцелен от един шрапнел от експлозията. Той из­лезе от замаяното си състояние и насочи оръжието си към це­лите долу...

Хойт забеляза раздвижването и стреля. Руснакът се отдръп­на бързо, по него се посипаха кристални частици.

- Орбач! - провикна се шефът на наемниците към мъжа до езерото. - Обезопаси пробата! Трябва да я извадим от тук. - Онзи кимна, затвори капака над черната отрова и натисна един бутон. Вътре изщрака механизъм и червената LED лампичка светна в зелено, за да потвърди, че контейнерът е запечатан.

* * *

Нина погледна, уплашена, към каверната под нея, след което отново се обърна към Бъркли, който беше съумял да затъкне и другия си крак в скалата. Ученият се опита да я изтегли, повдиг­на я с няколко сантиметра, но това пак не беше достатъчно, за да я прихване здраво.

- Нина, аз... не мога да те вдигна повече! - Погледите им се срещнаха. - Съжалявам - прошепна мъжът, извинението му беше напълно искрено.

Жената забеляза поражението в очите му... но не искаше да го приеме.

- Залюлей ме - нареди му Уайлд.

- Какво?

- Залюлей ме! - Вместо да се хване за счупения край, Нина се оттласна от него настрани. - Мога да стигна до онази тераса!

- Няма да успееш!

Малката кристална издатина, която беше забелязала, се на­мираше на около три метра под нея... и почти толкова настрани.

- Ще успея, ако ме хвърлиш достатъчно силно. - Жената го дари е печална усмивка. - Хайде де, сигурна съм, че си прека­рал времето си в затвора, представяйки си как ме хвърляш от някоя скала.

- Не ми напомняй - отвърна Бъркли, но в гласа му се усеща­ше, че е оценил шегата. Хватката му се стегна, той се приготви да действа. - Готова ли си?

Нина си пое дълбоко въздух.

- Да. - Тя също стегна ръката си. - Давай... разлюлей ме!

Уайлд се отблъсна от скалата, а Бъркли я залюля на другата страна. Краката на жената увиснаха над пропастта. Не успя да се оттласне достатъчно; издърпа се отново в начална позиция и опита отново. Последва ново залюляване на това импровизи­рано човешко махало, този път преодоляното разстояние беше малко повече от първия път... Трети опит и тя отиде още по-надалеч.

- Давай още веднъж!

Лоугьн изпълни нареждането, но изпръхтя от вложеното усилие. Нина се върна обратно и се отблъсна от стърчащата скала за последен път.

- Пускай!

Бъркли се подчини... и тя прелетя над бездната, гравитацията си даде заявката да я погълне в обятията си. Уайлд мина покрай кристала...

Тя протегна и двете си ръце, за да го хване, и се удари лошо. Почувства сблъсъка така, все едно някой я удари с бейзболна бухалка в гърдите, болката беше толкова силна, че едва съумя­ваше да диша. Ноктите ѝ застъргаха по грубата повърхност, но тя не успя да се хване здраво, собствената ѝ тежест я влечеше неумолимо надолу...

Нина изкрещя, ужасена... и втъкна пръстите си в една пук­натина в кристала. Ноктите ѝ се изкривиха, но надигналият се в тялото ѝ адреналин притъпи болката. Американката повика на помощ някакви последни остатъци от силата си и изтощена, успя да се притегли на терасата.

* * *

Под нея Хойт се обърна към Орбач, маскираният наемник държеше контейнера с етер и бързо пристъпваше от езерото към работодателя си.

- Обезопаси ли го? - попита Лок. Подчиненият му показа зелената светлина върху цилиндъра. - Добре. Трябва да се раз­мърдаме. - Мъжът се провикна: - Прикрий ни! Тръгваме си!

- Ще се погрижа за Чейс - заяви Хойт, тонът му подсказва­ше, че няма да приеме никакви други заповеди. Лок се намръщи, но кимна. - Франкс, ела е мен! Останалите, прикривайте шефа!

Единият от наемниците се присъедини към работодателя си и двойката се насочи от колона на колона към англичанина. Други двама от мъжете продължиха да стрелят към Каган, до­като Лок и Орбач се придвижваха, приведени зад кристалните укрития.

Григори ги забеляза, че се опитват да се измъкнат, но се видя принуден да отстъпи пред дъжда от куршуми.

- Чейс! - провикна се той. - Идват за теб!

* * *

Зад купчината счупен черен кристал Еди беше затаил дъх, но бързо осъзна, че приближаващите го въоръжени мъже не са единствената опасност, пред която е изправен. От горещината, която идваше от дъното на каверната, направо му се завиваше свят, надигащите се изпарения нападаха носната му кухина и па­реха на очите му. Англичанинът се намираше точно над езерото с етер... Локви от смъртоносната тиня се надигаха през пролуките в останките, когато тежестта на мъжа ги натисна. Чейс бързо се отдръпна от най-близката от тях, на мига осъзна, че най-малкото опръскване със субстанцията може да го убие за минути.

Ако въобще оцелееше толкова дълго.

- Върви от тази страна - чу как Хойт даде заповед на под­чинения си.

Стъпките на двамата наемници хрущяха върху счупените парчета кристал от другата страна на укритието му, те се бяха разделили, за да го обградят. Еди вдигна пистолета си, но беше наясно, че ще има време само за един изстрел - нямаше да ус­пее да се обърне и да се прицели достатъчно бързо, за да свали втория наемник зад него.

Освен ако не накараше единия от тях да отстъпи, дори и за няколко секунди...

Останка от смазан сталактит се подаваше наблизо, беше ви­сока около шейсет сантиметра, а единият ѝ край беше потопен в етера. Доколкото виждаше на слабата светлина от глобусите, горната му част не беше опръскана от черната субстанция.

Ако грешеше, щеше да умре. Но това, така или иначе, щеше да се случи...

Еди хвана сталактита. Обзе го облекчение, когато осъзна, че е сух, и го задърпа. Етерът се разплиска долу, когато го отчупи. Англичанинът го залюля, като използва центробежната сила, за да държи смъртоносната течност, която капеше от кристала, далеч от себе си, след което го заметна през импровизираната барикада.

- Мамка му! - излая Хойт и отскочи назад, за да се предпази от отровния снаряд.

Не успя да се задържи на неравната повърхност и замаха енергично с ръце, за да запази равновесие.

Еди се възползва напълно от това моментно разсейване на врага му, обърна се точно когато Франкс се появи от другия край на счупения мост с готово за стрелба оръжие...

Уайлди изгърмя, куршумът отнесе мъжа и го събори на зе­мята. Той падна по гръб и част от нестабилния под се разтресе, горещата тиня под него се надигна и го погълна. Крайниците на наемника се мятаха енергично, но езерото бързо го засмука.

Англичанинът вече се беше спуснал в другата посока. Тряб­ваше да неутрализира Хойт, преди да се съвземе...

Заобиколи купчината с останки... и откри, че е закъснял.

Наемникът се беше съвзел. Погледите на двамата мъже се срещнаха, когато насочиха оръжията си един в друг...

Американецът стреля първи... но не куршум. Пръстът му беше на спусъка на гранатомета.

Последва нов оглушителен рев и Еди се присви от болката, когато снарядът го удари в рамото.

За щастие, не експлодира. Гранатата трябваше да измине определено разстояние, преди да се задейства, това беше пред­пазна мярка, с която да се избегне евентуалното нараняване на стрелеца. Снарядът се отклони настрани.

Хойт видя, че Чейс е замаян и изтърва пистолета си. Ухили се триумфално и сложи пръст на спусъка на карабината, за да довърши опонента си...

Отклонилата се от тялото на англичанина граната се удари в сноп кристали... и този път се детонира.

Еди беше хвърлен на земята от взрива, летящи фрагменти се забиха в гърба му. Макар Хойт да беше по-далече, той също пострада от експлозията, един шрапнел се вряза в очите му и той енергично заразтрива лицето си. Наемникът залитна назад, но този път не успя да запази равновесие и падна. Карабината се приземи с приклада напред и подскочи в ръката му.

* * *

Над тях Нина чу експлозията и се опита да се пребори с из­тощението си, за да погледне надолу към каверната. Надигащ се облак от пушек маркираше мястото, където гранатата беше уда­рила - и обезпокоително близо до него тя забеляза съпруга си, той се беше проснал на земята. Хойт се намираше на няколко метра от него, притискаше с ръка лицето си - след което отърси глава и потърси карабината си.

- Еди, внимавай!

* * *

Чейс чу гласа на жена си през звъненето в ушите си. Вдигна глава и видя, че Хойт пълзи към карабината си.

- Няма да стигнеш до нея - изръмжа той и се насили да ста­не, гневът му му даде сили.

Лицето на наемника беше цялото в рани и кръв, той стигна до оръжието си... точно когато Еди се хвърли отгоре му. Два­мата мъже се затъркаляха по нестабилната земя, ручейчета етер се стрелкаха към тях, когато натискаха кристалите: те сменяха позицията си и потъваха.

- Путка такава! - изрева йоркширецът и стовари юмрука си в корема на Хойт.

Американецът изпъшка от болката. Еди се качи отгоре му, стегна силно едната си ръка около врата на наемника, а дру­гата вдигна, за да нанесе втори удар в лицето му...

Хойт опипваше повърхността, намери едно голямо колкото кокосов орех парче от останките и го стовари в главата на Чейс.

- Точно така, копеле гадно! - излая той, когато опонентът му простена от болка. Последва нов удар, Еди отпусна хватката си и падна на една страна. - Хайде, мамка ти!

Американецът скочи на крака, срита англичанина в ребрата и го запрати към ръба на езерото с етер.

* * *

Нина безпомощно наблюдаваше схватката... и тогава забе­ляза нещо под нея. Приглушени светлини върху някакъв тъмен метал, в който се отразяваше един от светлинните глобуси.

Това беше нейният АК-12. Беше се приземил върху една счупена колона, която се намираше на около два метра и поло­вина под нея.

- Лоугън! - провикна се тя. Бъркли надникна от терасата. - Отивам за автомата. Ти се опитай да вземеш „Чука на Тор“ - трябва да го занесем при етера, независимо от цената!

- Но той е там долу на дъното! - отбеляза ученият и посочи към контейнера, който все още беше заклещен между две пре­сичащи се ръце от черен кристал.

- Имаш по-голям шанс да стигнеш до него - разстоянието е прекалено голямо за мен, за да го прескоча. Но ти можеш да го сториш, като слезеш по това. - Нина посочи към една от змие­видните колони, която се беше увила около обиколката на яма­та, в един момент се сблъскваше с друга издигаща се кристална колона и се отдръпваше назад.

- Прекалено е стръмно! Да не съм маймуна.

- Не го ли сториш, след десет минути ще се превърнеш в радиоактивен въглен!

Бъркли светкавично си промени решението.

- Добре. Ще опитам.

Той предпазливо се прехвърли през ръба на терасата.

- Чудесно!

Жената запълзя по полегатата повърхност, докато не се озова над оръжието, хвана се за кристала и се плъзна по ръба му - беше съвсем наясно, че площта, на която трябваше да се приземи, беше малко по-широка от трийсет сантиметра и се на­мираше точно над етера...

Нямаше време за бавене. Ракетата летеше към тях. Нина пог­ледна отново надолу, изравни се с притеснително малката си цел и се пусна.

Същинското разстояние, което увисналото ѝ тяло трябваше да прелети, не беше голямо, но бе достатъчно, за да я разтресе, когато се приземи на повърхността. Тя залитна напред към без­дната. Замаха с ръце...

Движението я уравновеси, но само за момент. Тя се възполз­ва от този миг, сви коленете си, падна на четири крака и се опи­та да си поеме въздух.

Калашникът се намираше на няколко крачки от нея. Запълзя към него.

- Нина! - провикна се Каган, когато я видя какво прави. - Лок се измъква! Трябва ми прикритие!

Американката стигна до автомата. Първата ѝ мисъл беше да помогне на съпруга си, но когато погледна надолу, осъзна, че молбата на руснака е с приоритет. Лок и мъжът, който носеше пробата с етер, се изкачваха на зигзаг по наклонените кристал­ни колони. Жената нямаше чиста възможност за стрелба, два­мата мъже изникваха и се скриваха от погледа й зад други чер­ни стълбове... но тя можеше да види наемниците, които още се намираха в каверната, оръжията им бяха насочени към Каган.

Нина се прицели в единия от тях и стреля.

Куршумът пропусна целта си на сантиметри и се заби в един кристал. Въпреки това постигна целта си. Двамата мъже се заоглеждаха наоколо, за да намерят новата заплаха. Архео- ложката се отдръпна назад, когато изстрелите им се врязаха в долната част на издатината, на която се намираше.

Каган пък се показа от укритието си и стреля. Единият наем­ник се просна на земята в кървава локва, няколко куршума бяха уцелили главата и гърдите му. Другият на мига осъзна къде се крие по-голямата заплаха и се завъртя, за да се прицели отново в руснака.

За съжаление, не беше достатъчно бърз. Още един откос от АК-12 попадна в целта си. Мъжът изпищя, изгуби почва под краката си и се просна в етера. Цвърчаща пара се надигна около него, докато той потъваше в черните дълбини.

- Занеси „Чука на Тор“ до езерото! - провикна се Каган към Бъркли, който неуверено си проправяше път надолу. - Аз ще се заема с Лок!

Руснакът прибяга и скочи върху една от колоните, за да пре­сече пътя на американеца и спътника му.

Нина върна вниманието си обратно на Еди, чиято битка с Хойт беше излязла от полезрението и, мъжете се бяха скрили зад няколко кристални образувания.

- Мамка му! - изсъска жената. Преметна автомата и потърси съпруга си.

* * *

Под нея Еди все още се отбраняваше, а Хойт го изблъскваше към ръба на етера. Височината на наемника беше голямо преи­мущество пред бившия командос от САС и той се възползваше максимално от него, нанасяше поредица от удари на опонента си, а същевременно не позволяваше на англичанина да му от­върне със същото.

- Май пак прецака нещата, Чейс! - подразни го американе­цът, престори се, че ще атакува отдясно, но вместо това стовари болезнен юмрук отляво. - Провалите са твоят специалитет, а?

Последва нов удар, англичанинът го отклони едва.

- Въобще не ме познаваш - изръмжа Еди.

- Както и жена ти! Не й беше казал, че уби момичето, което трябваше да спасиш? Бих нарекъл подобно нещо голямо преебаване!

Нов юмрук се озова в главата на Чейс...

Този път той не беше достатъчно бърз, за да го блокира, и се олюля назад. Единият му крак стъпи тежко на една кристална останка... която потъна и вдигна струя черна тиня. Само рефлексите на йоркширеца му помогнаха да избегне ботушът му да се плъзне в етера, но въпреки това продължи да се клати назад към една от големите вертикални колони.

Хойт усети, че това е неговият шанс, и се опита да изрита опонента си в слабините. Еди стрелна дясната си ръка, за да се предпази от удар, който щеше да предреши изхода на събития­та... но изпищя, когато го погълна изпепеляваща болка, амери­канецът беше счупил една от костите в ръката му с металния накрайник на ботуша си.

Наемникът направи нова атака, този път вряза коляното си в стомаха на англичанина. Останал без дъх и пребит, Чейс се свлече в центъра на колоната.

Хойт се отдръпна назад, за да нанесе ритник в лицето на за­маяния мъж, но забеляза нещо в краката си, наведе се и го вдиг­на. Беше парче черен кристал, дълго над тридесет сантиметра е остър като на копие връх. Американецът се ухили, беше готов да го забие в гърлото на опонента си.

- Чаках осем години за това...

От рамото му се разлетя кръв и разкъсана плът.

Хойт се присви и погледна шокиран към огнестрелната рана... Еди се пребори с болката от собствените си наранява­ния, сграбчи черния кинжал и го обърна вертикално.

- Аз също чаках - отвърна той, изстреля се като пружина от земята и с цялата си сила заби кристала в челюстта на наемника.

Върхът прободе тъканта под брадичката на Хойт, премина през езика и мекото му небце, след което удари и счупи костта. От вътрешността на черепа на американеца се разнесе влажно изхрущяване.

Наемникът се вторачи, ужасен, в Еди, беше прекалено шоки­ран, за да помръдне... и неспособен да изпищи, въздушните му канали бяха запушени от кръв. Англичанинът изви кристала и го вкара още по-навътре в мозъка на врага си.

- Не съм се провалил - изръмжа Чейс. - Аз победих тогава. Прецаках те преди осем години, просто не го знаеше... - Мъжът извади острия кинжал и още кръв потече от зейналата дупка под челюстта на наемника. - Победих те и сега.

Хойт задращи наранения си врат, свлече се на колене, от зе­ещата му уста излезе задушаващ звук. За момент йоркширецът се взря с леден поглед в американеца... но бързо премина към действие.

- Майната ти! - излая той, изрита Хойт в главата и го съ­бори в езерото.

Наемникът беше все още жив, когато горещата черна тиня го погълна. Кожата му започна да цвърти при контакта със смъртоносната отрова, най-накрая от устата на мъжа излезе гъргорещ вой. Етерът обля врата му, лицето му... и след миг вече го нямаше, само няколко вълнички подсказваха, че американецът е бил там.

Еди пусна кървавия кинжал и изморено се обърна към своя спасител. Отне му известно време, докато забележи Нина горе, жената беше намерила стрелкова позиция между две кристални колони.

- Добре ли си? - попита го, притеснена, тя.

- Долу-горе - отвърна ѝ той. - Щеше да е много по-лесно, ако го беше уцелила в главата.

Съпругата му вдигна автомата нагоре и сви рамене.

- Така направих!

Чейс се усмихна и дори това му действие му причини болка, след което чу вик от горе.

- Нина! - изрева Бъркли. Американецът беше достигнал „Чука на Тор“. - Хванах го, хванах...

В ямата проехтяха изстрели. Не от автомата на археоложката, а от карабина.

- Лоугън! - проплака жената, когато бившият ѝ колега пот­ръпна и се свлече.

Тъмночервена кръв обагри палтото му, три куршума бяха разкъсали гърдите му.

35.

Орбач свали карабината си.

- Добър изстрел - похвали го Лок. - Да се размърда­ме. - Шефът му посочи към един кристал наблизо, който се издигаше нагоре. - От тук.

Нина все още беше над двойката. Тя вдигна калашника си, но от настоящата си позиция не можеше да ги види добре през змиеподобните колони.

- О, боже мой, Лоугън! - Жената погледна отново към дру­гия археолог. - Лоугън, чуваш ли ме?

Мъжът не помръдна за момент, след което бавно повдигна глава.

- Нина, аз... - заговори задъхано той, от едната страна на устата му потече кръв. - Съжалявам, аз... обърках всичко. Но поне... мога да сторя това.

С последния си дъх Бъркли протегна треперещата си ръка и бутна стоманения контейнер през ръба.

Тежкият цилиндър полетя надолу в ямата...

Удари се в един счупен кристал, който стърчеше в каверната на около три метра над Чейс. Стъклени частици се посипаха върху него, но металният съд не продължи да пада, беше засед­нал между пропуканата повърхност.

- Еди! - провикна се Нина отгоре. - Това е „Чукът на Тор“, занеси го при етера!

Англичанинът потърси начин да го вземе. Една колона се издигаше под ъгъл близо до контейнера. Като избягваше нади­гащите се под него локви с етер, той се насочи към нея.

* * *

Лок също беше забелязал „Чука на Тор“.

- По дяволите! - изръмжа той и спря до следващата колона, на която трябваше да се покатери. - Орбач, не му позволявай да стигне до цилиндъра! Отстрани го!

Наемникът се спря и погледна надолу в ямата, Еди беше частично скрит зад един счупен сталагмит. Мъжът остави етера на земята между едно издадено образувание, което беше под краката му, и се обърна отново към целта си.

Трябваше да се измести само два метра, за да получи чиста позиция за стрелба. Насочи карабината си надолу...

Разнесе се хрущящ звук от бягащи стъпки някъде над него.

Орбач вдигна поглед... Каган скочи от един мост по-нависо- ко и се приземи близо до контейнера с етер, в ръката си държе­ше калашника си.

Наемникът насочи оръжието си към него...

Руснакът обаче беше по-бърз.

Тътнещият лай на автомата му проехтя из цялата яма, пороят от куршуми разкъса тялото на Орбач. Гърчещият се америка­нец се прекатури от ръба и падна в каверната долу. Един сталагмитен връх го очакваше, агонизиращият писък на мъжа секна, когато беше набучен на назъбения шип.

Каган се обърна и се приготви да изрита етера обратно в езерото...

Зад гърба му се разнесе един-единствен изстрел.

Руснакът остана изненадан, шокът му потискаше болката от куршума, който беше пронизал гърба му. Калашникът падна от ръцете му и полетя надолу в ямата. Мъжът се опита да довърши започнатото, да изпрати етера обратно в езерото... но тялото му отказа да се подчинява. Коленете му поддадоха и той се свлече върху колоната, краката му стърчаха от едната ѝ страна. Кон­тейнерът се намираше извън обхвата му, Каган се опита да го достигне, но това промени основата на тежестта му, долната част на тялото му постепенно започна да го дърпа надолу.

Лок скочи на долната повърхност и се насочи към руснака, от дулото на оръжието му продължаваше да се издига тънка струйка дим.