1968
Моника казва, че нищо не струвам. Казва го полусериозно. За нея обаче едва ли може да се твърди такова нещо. Това, че съм влюбен в нея, вероятно ме лишава от способността да преценявам обективно. Повече по този въпрос друг път.
Веднъж тя ме попита какво пише в този бележник. Обясних й как Полковника все повтаря, че ние тук в НАТО сме на бойната линия на цивилизацията. И че за бъдещите поколения е важно да знаят какво означава да си на бойната линия на цивилизацията в Брюксел през втората половина на двайсетия век. Може би някой облъчен; потънал в пепелява прах учен ще вземе да рови в развалините на града и ще попадне на този бележник, овъглен по краищата, станал на кора от ръждивите петна от моята кръв, и ще бъде благодарен на Уилям Абът — младши, за това, че е бил толкова предвидлив да нахвърля наблюденията си върху живота на обикновения американски войник, защитавал цивилизацията на прага на Европа. Ще може да научи и колко са стрували стридите, колко големи са били гърдите на възлюблената му, какви са били простите войнишки удоволствия, като например сексът и краденето на бензин от армията, и други такива неща.
Моника ме попита защо винаги се държа толкова лекомислено. Че как иначе да се държа, отговорих аз.
В нищо ли не вярваш, попита тя.
Вярвам, че срещу ръжен не се рита. Ако на улицата има парад, заемам си мястото, влизам в крак и махам с ръка на хората — и на приятели, и на врагове.
Продължавай тогава да съчинителстваш, каза тя. И напиши, че не си истински представител на своето поколение.
Съчинителствам е може би точната дума за това, което правя. Аз произхождам от семейство на литератори. И майка ми, и баща ми са — или бяха — писатели. В известен смисъл. Баща ми се занимаваше с реклама, а това занимание не се цени особено високо в академичните аудитории и издателските кабинети. Независимо обаче от успехите и провалите, които могат да му се припишат, всички те са постигнати чрез пишеща машина. Сега той живее в Чикаго и често ми пише, особено когато е пиян. Аз редовно му отговарям. Големи приятели сме, когато ни делят четири хиляди мили.
Майка ми пишеше критически статии за разни гадни списанийца. Връзката ми с нея е сведена до минимум. Сега работи в киното. Израснах с музиката на пишещи машини и ми се струва естествено да излагам мислите си такива, каквито са, на хартия. Развлеченията в Брюксел са малко, но тук е по-добре, отколкото във Виетнам, твърди Полковника.
Играя тенис с Полковника и му правя комплименти за слабия бекхенд, нали това е един от начините да се издигнеш в армията.
Ако руснаците нападнат първи, но не улучат НАТО, макар че според Полковника ще го улучат, аз ще продължа да съчинителствам. Така ще си запълвам времето, когато в гаража, където ми викат Камионджията, работата понамалее.
Чудно какво ли прави тази вечер колегата, който е шеф на гаража в щабквартирата на Варшавския договор, докато аз пиша тия редове.
Александър Хъбъл беше журналист. Или поне работеше за списание „Тайм“ в Париж. Тази седмица обаче се предполагаше, че не работи, защото беше на почивка с жена си. Докато жена му си почиваше следобед в хотела, построен на носа, Александър Хъбъл крачеше към полицейския участък в Антиб. От три дни си блъскаше главата над едно име, което бе прочел в „Нисматен“ — Джордах. Някакъв американец на име Джордах беше убит в пристанището на Антиб пет дни след сватбата си. Убиецът или убийците се търсеха. Засега мотивите на престъплението не бяха известни. Жертвата, собственик на яхта „Клотилд“, закотвена в пристанището на Антиб, беше пребит до смърт на палубата на собствената си яхта.
Хъбъл се гордееше с журналистическата си памет и се ядоса, че едно име, което би трябвало да свърже с определена личност или събитие, блуждаеше някъде в периферията на съзнанието му. Когато още работеше в Ню Йорк, в един брой на списание „Лайф“ бяха поместени снимките на десет млади многообещаващи политици от цяла Америка и една от снимките беше на някой си Джордах, не можеше да си спомни малкото му име, кмет на едно градче на стотина мили от Ню Йорк — казваше се Уитби. Сега вече си спомни още нещо. След статията в колежа в Уитби бе станал скандал — стачкуващи студенти организирали демонстрация пред дома на кмета, а съпругата на кмета се появила на вратата пияна и гола. Някой я снимал и снимката обиколи редакцията.
Но един мъж, чиято жена се е показала чисто гола пред тълпа ревящи студенти, може и да се е отървал от нея и да се е оженил за друга, по-малко темпераментна жена.
А може да става дума и за съвършено друг човек със същото име, помисли си Хъбъл, докато чакаше да се смени светофарът. Какво общо може да има между една яхта в Антиб и Уитби, Ню Йорк. Все едно, струва си да провери. Ако се окаже, че е същият млад многообещаващ политик, защо да не напише нещичко, независимо от почивката. От пет дни беше в отпуск и вече му ставаше скучно.
Единственият полицай в празната чакалня с олющени стени се прозяваше на бюрото, но когато Хъбъл му обясни на хубав френски език, че е журналист и иска сведения за убийството, се оживи и се зарадва на посещението. Отиде в една друга стая и като се върна, каза, че шефът е готов да приеме Хъбъл веднага. Точно този следобед Антиб, изглежда, не можеше да се похвали с много престъпления.
Шефът беше дребен, мургав мъж със сънливи очи, облечен в синя тениска и смачкани памучни панталони. Докато говореше, един златен преден зъб проблясваше:
— С какво мога да ви услужа, мосю?
Хъбъл обясни, че подробностите около убийството на един американец във Франция, особено ако той е онзи Джордах, за когото Хъбъл си мисли — човек със значително влияние в родината си, — биха представлявали интерес за американската публика. Хъбъл, както и издателите на списанието, биха били благодарни, ако шефът хвърли някаква светлина върху тази история.
Шефът имаше опит с френските журналисти, които приеха убийството като обичайно разчистване на сметки в района на пристанището. Но този отракан на вид американец, представител на авторитетно списание, заел се да проучи убийството на свой съгражданин във френски курорт, посещаван от много американци, беше нещо съвсем друго. Шефът щеше да бъде много по-щастлив, ако престъпникът вече беше арестуван и хвърлен зад решетките, но засега не можеше да се похвали с това.
— Има ли някакви предположения кой е извършил убийството или какви са били мотивите му? — попита журналистът.
— Старателно проучваме случая. Работим денонощно — отговори шефът.
— Хванали ли сте някаква следа?
Шефът се поколеба. Във филмите журналистите винаги намират улики, които полицията подминава. Американецът изглеждаше интелигентен човек и можеше да се окаже полезен.
— Както разбрах от снаха му — започна шефът, — в деня на сватбата си мосю Джордах бил въвлечен в един спор, много жесток спор, в някакъв бар в Кан, наречен „Ла порт роз“, с един човек, известен на полицията. Чужденец. Югославянин. Казва се Данович. Разпитахме го. Има неопровержимо алиби, но ние бихме искали да го разпитаме отново. За съжаление той като че ли е изчезнал. В момента го издирваме.
— Жесток спор. Искате да кажете побой? — попита Хъбъл.
— Изключително жесток, както разбрах от снахата — кимна в отговор шефът.
— Знаете ли за какво е бил този спор?
— Снахата твърди, че чужденецът щял за малко да я изнасили, но мосю Джордах се намесил и му попречил.
— Ясно — каза Хъбъл. — Имал ли е Джордах навик да се бие по баровете?
— Доколкото ми е известно, не — заяви шефът. — Аз познавах мосю Джордах. Всъщност от време на време двамата изпивахме по чашка. С голяма скръб научих за смъртта му. За мен той беше кротък, симпатичен човек. Никой не знаеше да има врагове. Все пак обаче не мога да допусна, че в Америка е бил човек с влияние, както вие казахте.
— В „Нисматен“ пише, че притежавал яхта — каза Хъбъл и леко се засмя. — Това все пак говори за известно влияние.
— Той караше яхтата — отговори шефът. — Изпълняваше чартърни маршрути. Така си изкарваше прехраната.
— Ясно — каза Хъбъл. Не можеше да си представи, че един от десетте най-обещаващи млади политици на Америка ще си изкарва прехраната, като превозва курортисти от едно средиземноморско пристанище до друго, пък ако ще съпругата му безброй пъти да се е показвала гола. Тази история като че ли не беше толкова интересна. — Може би е политическо убийство? — с надежда попита той.
— Не ми се вярва. Изобщо не беше такъв тип човек. Ние обикновено събираме информация за хората, които се занимават с политика.
— Какво ще кажете за контрабанда?
— Едва ли. И за това си имаме информация. Или поне подозрения.
— Тогава как бихте го описали? — продължи да настоява Хъбъл по силата на навика.
— Свестен, разбран човек — сви рамене шефът. Ако говореше с французин, сигурно би казал „славно момче“. Но сега си мереше думите и проявяваше покровителствено отношение. — Всички го знаеха, че е честен — продължи шефът. — Не бяхме близки приятели. Говореше много лошо френски. Не като вас, мосю. — Хъбъл кимна в знак, че приема комплимента. — А моят английски за съжаление е съвсем елементарен. — Шефът се усмихна на собственото си незнание. — За философия не сме говорили.
— Какъв е бил, преди да дойде тук? Знаете ли?
— Моряк на търговски кораб. — Шефът се поколеба. — Веднъж на чаша вино, след като спомена за счупения нос и за белега, Джордах му каза, че е бил боксьор. И помоли шефа това да си остане между тях двамата. В крайбрежните заведения боксьорите лесно могат да станат обект на прицел от страна на клиенти, които алкохолът е настроил войнствено. „Не съм дошъл във Франция да се бия“, бе казал Джордах. „Тук късметът ми не работи. Имах една боксова среща в Париж и за малко не ми пръснаха черепа“, бе добавил през смях. Ако се съдеше по вида му, и в последната си боксова среща, преди да умре, пак не е имал късмет.
Какво пък, помисли си шефът, защо да не каже на журналиста? На Джордах това вече не може да му навреди, той няма да се явява повече в крайбрежните кафенета.
— Изглежда, е бил професионален боксьор — каза шефът. — Имал е дори мач в Париж. Само веднъж. В шампионат. Бил е нокаутиран.
— Боксьор? — Интересът на Хъбъл отново припламна. На спортната страница може да поместят двеста думи. Ако този човек е имал претенции да получи шампионска титла в Париж, сигурно се е ползвал с някакво име. На хората ще им е любопитно да прочетат за един американски боксьор, убит в Париж. Ще проучи, доколкото може, случая и ще изпрати телекс в редакцията, а останалото те ще го досъчинят, като се поровят из архивите. И бездруго в Ню Йорк преправят всяка негова кореспонденция. — Джордах? — повтори Хъбъл. — Не си спомням боксьор с това име.
— Излизал е на ринга под друго име — обясни шефът и си каза, че трябва да се запознае с тази страница от миналото на Джордах. Професионалният бокс е бизнес, в който винаги са замесени гангстери. Тук може да изскочи нещо — неизпълнено обещание, провалена сделка. Трябваше да се сети за това по-рано. — Бил е известен като Томи Джордан.
— Аха — каза журналистът. — Това е вече друго. Разбира се. Спомням си, че съм чел за него във вестниците. Изглеждал многообещаващ.
— Нищо друго не знам по този въпрос — каза шефът. — Известно ми е само за мача в Париж. Четох за него в „Л’екип“. Там пише, че Томи Джордан се оказал едно голямо разочарование. — Шефът внезапно реши да се обади на един боксов агент в Марсилия, който имаше връзка с престъпния свят. Затова се изправи и каза: — Чака ме работа. Ако искате да научите нещо повече, може би трябва да говорите със семейството му. Жена му, брат му, сина му.
— Брат му? Той тук ли е?
— Цялото семейство е тук — каза шефът. — Всички заедно са обикаляли с яхтата.
— Случайно да знаете малкото име на брата?
— Рудолф. Коренът им е от Германия.
Рудолф, спомни си Хъбъл, Рудолф Джордах — това беше името, което бе срещнал в „Лайф“.
— Значи не той се е оженил тук — каза Хъбъл.
— Не — отвърна нетърпеливо шефът.
— А съпругата на Рудолф тук ли е?
— Да, и при това положение тя, снахата, може да ви бъде по-полезна от мене…
— Снахата? — попита Хъбъл и стана. — Която е била в бара?
— Да. Защо не поговорите с нея — предложи шефът. — Ако научите нещо, което би ме улеснило, ще се радвам да се видим пак. Но сега се страхувам, че трябва…
— Къде мога да я намеря?
— В момента е в „Отел дю кап“. — Той беше наредил Джийн Джордах да остане в Антиб и й бе прибрал паспорта. Щеше да има нужда от нея в случай, че открие Данович. Ако изобщо го открие. Бе разпитал Джийн, но тя беше в истерия, пияна и говореше объркано и несвързано. А след това онзи идиот, докторът, я натъпка с успокоителни. И каза, че е неуравновесена, че е непоправима алкохоличка и че той не поема отговорност за състоянието й, ако шефът продължава да я тормози с въпроси. — Другите сигурно са на „Клотилд“ в пристанището — добави шефът. — Благодаря ви за проявения интерес, мосю. Вярвам, че не съм ви загубил времето — протегна той ръка.
— Merci bien, monsieur — каза Хъбъл, който разбра, че повече няма какво да научи, и си тръгна.
Шефът седна на бюрото и вдигна телефона да набере Марсилия.
Малкото бяло корабче се движеше бавно в слънчевия следобед по средиземноморската шир. Далече на сушата сградите край брега и навътре сред хълмовете образуваха розово-бели фигури на зеления фон на боровите, маслинените и палмовите горички. Дуайър стоеше на носа, облякъл чисто бяло поло, на което бе щамповано името на яхтата, Клотилд. Беше нисък, набит мъж. Беше плакал. Заради дългите му издадени предни зъби, откак се помнеше, му викаха Бъни1. Въпреки мускулестото тяло и скромните дрехи у него имаше нещо неизличимо женствено. „Не съм педераст“, бе казал той, когато заговори за първи път с мъжа, чийто прах току-що бе хвърлен в морето. През насълзените си кротки черни очи той се взираше в красивия бряг. Време само за богати хора, бе казал убитият.
Ти беше прав, Томи, помисли си Дуайър. Това време не е нито за теб, нито за мен. Подлъгахме се ние. На друго място трябваше да отидем.
Уесли Джордах стоеше сам в кабината на лоцмана, облечен като Дуайър с памучни панталони и бяло поло, сложил ръка на лъскавия щурвал, изработен от дъб и месинг, вперил поглед в една точка от сушата, където се издигаше крепостта на Антиб. Момчето беше високо за възрастта си, източено, силно и кокалесто, имаше хубав загар и светла коса с изрусели от слънцето и морската сол кичури. И той като Дуайър си мислеше за човека, чийто прах бе предоставил на морето, човека, който му беше баща. Горкият безумен нещастник, каза момчето високо и ожесточено. Спомни си как баща му, когото не бе виждал години наред, дойде да го вземе от военното училище край Хъдсън, където той се биеше с половината ученици от всички класове, от всички възрасти, от всички ръстове с някаква сляпа, неразбираема, безсмислена ярост.
„И повече няма да се биеш“, каза баща му.
Последва мълчание. След малко грубоватият мъж извика: „Чу ли?“
„Да, сър.“
„Не ме наричай сър — каза мъжът. — Аз съм ти баща.“
Вече няма как да изпълня тази заповед, помисли си момчето, без да отмества очи от крепостта, където му бяха казали, че бил затворен Наполеон след завръщането си от Елба.
Отзад на кърмата, нелепо облечени в черно, стояха вуйчото на момчето — Рудолф Джордах, и леля му Гретхен Бърк, братът и сестрата на убития. Градски хора, несвикнали с морето, свикнали с трагедии: неподвижни фигури на смъртта, изправени срещу слънцето. Двамата не се докосваха, не говореха, не се поглеждаха. Нямаше защо да обясняват, да скърбят или да съжаляват за неизреченото през този безоблачен летен следобед.
Жената беше четирийсет и две-три годишна, висока, елегантна и стройна, морският ветрец развяваше черната й коса, която ограждаше като в рамка прекрасното й бледо лице — засега белезите на възрастта все още не се бяха появили, а само напомняха за себе си. Не само като момиче, но и сега беше красива, макар по различен начин — лицето й беше строго, белязано от скръб и изтерзана чувственост, което не беше временно или мимолетно преживяване, а непрекъснато състояние. Присвитите й срещу слънцето очи бяха тъмносини, но на светлината се променяха до виолетови. По лицето й нямаше следи от сълзи.
Нямаше как да не се случи, мислеше тя. Разбира се. Трябваше да го знаем. Той сигурно е знаел. Може би несъзнателно, но все пак е знаел. Всичкото това насилие, естествено, трябваше да завърши с насилие. Рус също като баща си и като него външен човек в семейството, чужд на тъмнокосия брат и на тъмнокосата сестра, макар и тримата — заченати в едно легло.
Мъжът също беше елегантен, с добре поддържана външност; тази аристократична елегантност на американец от Северните щати не бе наследена от родители, а постигната със силата на волята; изисканият тъмен костюм, подходящ за американски посланик, я подчертаваше. Макар да беше само две години по-малък от сестра си, той изглеждаше доста по-млад, но на лицето му бе легнала сянката на неизживяна и отминала младост, а държането му издаваше, че е човек, който винаги е говорил и действал обмислено, ползвал се е с голям авторитет, борил се е цял живот, имал е успехи и провали, поемал е отговорност при всякакви обстоятелства, тръгнал е от голяма бедност и немотия, но накрая е натрупал значително състояние, проявявал е безпощадност, когато е било необходимо, хитрост, когато е било потребно, суровост към себе си и другите и щедрост, според възможностите си, когато е имал случай да я прояви. Принудителното му оттегляне бе оставило следи върху тънките, владеещи се устни и зорките очи, то се долавяше по лицето му. Такова лице би могло да принадлежи на млад генерал от Военновъздушните сили, лишен от военната си част поради допусната от редниците грешка, за която той може да има, а може и да няма вина.
Отишъл е сам, мислеше Рудолф Джордах; надзърнал е в каютата, където съм спял, затворил е внимателно вратата и е тръгнал. Тръгнал е към смъртта си, презрял помощта ми, мене самия, мъжествеността ми, или поточно, ако се е замислил за това, непроявената от мен мъжественост в момент, когато е нужен мъж.
Долу под тях Кейт Джордах си събираше багажа. За това не й трябваше много време. Най-отгоре сложи бялото поло с името на яхтата, което бе разсмяло Том, когато видя как пълната й гръд е разтеглила буквите, а до него яркосинята рокля, която той й бе купил за сватбата само преди осем дни.
Тя го изтормози да се оженят. Точно това е думата — изтормози. Бяха толкова щастливи преди това, но като разбра, че е бременна… нали си беше благоприлична, благовъзпитана, послушна англичанка от средната класа, която честно се труди… и си представя как викат: „Булката! Булката!“ Ако всичко бе минало без сватба, тази ужасна, нервна, префърцунена, превзета жена на Рудолф нямаше да има основание да се напие, да тръгне с оня югославянин сводник и никой нямаше да й сваля скъпите розови панталони, и нямаше да има нужда един мъж да я спасява или да се бие за нея, и този мъж, който беше много по-свестен от собствения й съпруг, щеше да е жив днес.
Стига толкова, помисли си Кейт. Стига. Стига.
Щракна закопчалката на куфара и седна на ръба на леглото; здравото й загоряло тяло бе започнало леко да наедрява от детето, което носеше, а работливите й чевръсти ръце бяха скръстени на скута й; тя огледа за последен път тясната каюта с познатия шум на плискащото се море.
Томас, помисли си тя, Томас, Томас.
„Коя е Клотилд?“, попита веднъж тя.
„Била е кралица на Франция. Познавах я, когато бях момче. Миришеше като теб.“
Сред малката група на опечалените на яхтата, насочила се към френския бряг, я нямаше Джийн, съпругата на Рудолф Джордах. Тя седеше на една пейка в парка на хотела и гледаше как дъщеря й играе с младото момиче, което Рудолф бе наел да се грижи за детето, докато тя отново бъде в състояние сама да се оправя с Инид, както се бе изразил той. Кога ще бъда в състояние, запита се Джийн. След два дни, след десет години, никога?
Тя беше с памучни панталони и пуловер. Не си бе взела дрехи, подходящи за погребение. Рудолф изпита облекчение, когато му каза, че няма да отиде. Тя не можеше да си представи, че отново ще стъпи на „Клотилд“ и ще се озове пред мълчаливите, обвинителни погледи на съпругата, на сина, на близкия приятел.
Сутринта, когато се погледна в огледалото, тя се ужаси, като видя как се бяха отразили последните дни върху дребното й, красиво, момичешко лице.
Кожата на лицето и на цялото й тяло сякаш бе опъната до скъсване върху невидима рамка. Имаше чувството, че тялото й всеки миг ще се пръсне, а нервите й ще пробият кожата и ще щръкнат навън пречупени като жици, поразени от смъртоносно електрическо напрежение.
Лекарят й даде валиум, но на нея валиумът вече не й помагаше. Ако не е детето, каза си тя, бих се хвърлила от скалите в морето.
Докато седеше в сянката на дървото сред благоуханието на боровете и напечената от слънцето лавандула, тя си каза: Унищожавам всичко, до което се докосна.
Хъбъл седеше пред чаша кафе на терасата на едно от кафенетата сред главния площад, припомняйки си какво му каза полицаят. Той очевидно знаеше повече, но така постъпва обикновено полицията, особено когато става дума за неизяснено убийство, което я поставя в неудобно положение. Снахата може да ви бъде по-полезна от мене, каза полицаят. Снахата. Дамата, която се бе съблякла гола, съпругата на обещаващия млад кмет. Такъв разговор определено си струва да бъде отразен с двеста думи. А пристанището може да почака.
Той плати кафето, качи се на едно такси, и каза:
— „Отел дю кап“.
Портиерът обясни, че мадам Джордах не е в стаята си, а в парка с детето и с бавачката. Хъбъл го попита има ли телекс в хотела и получи утвърдителен отговор. После попита може ли да го използва вечерта и след известно колебание портиерът каза, че това би могло да се уреди. Хъбъл правилно изтълкува колебанието, което означаваше, че портиерът очаква бакшиш. Няма значение. Списание „Тайм“ можеше да си го позволи. Той благодари на портиера, излезе на терасата и оттам на стълбите, които извеждаха на дълга алея, пресичаща величествения парк чак до басейна, ресторанта и морския бряг. За миг изпита завист, като си представи малката стая в шумното хотелче край шосето, където жена му си почиваше този следобед. Списание „Тайм“ плащаше добре, но недостатъчно добре за „Отел дю кап“.
Той слезе по стълбите и се озова в уханния парк. Минута по-късно видя момиченце в бял бански костюм, което играеше на топка с младо момиче. Недалеч от тях на една пейка седеше жена с памучни панталони и пуловер. Подобна сцена човек не може да свърже с убийство.
Той бавно се приближи към групичката, като спря за миг, уж да се възхити на една цветна леха, после се усмихна на детето и каза:
— Бонжур. Добър ден.
Младото момиче отговори на поздрава, но жената на пейката не каза нищо. Хъбъл забеляза, че тя е много хубава, със стегната, спортна фигура, с измъчено и бледо лице и тъмни кръгове под очите.
— Мисис Джордах? — попита той.
— Да? — обади се тя с равен и безжизнен глас. И вяло го погледна.
— Аз съм от списание „Тайм“. — Той беше почтен човек и нямаше намерение да се представя за приятел на съпруга й или на убития, или за американски турист, който е чул за сполетялото я нещастие и желае да изкаже най-искрено съчувствие. Тези номера ги прилагат младоците, които искат на всяка цена да видят името си под някоя дописка. — Изпратен съм да напиша материал за вашия зет. — Невинна лъжа, която не влизаше в противоречие с неговите морални принципи. Ако хората си мислят, че изпълняваш служебно поръчение, те обикновено се чувстват задължени да окажат съдействие.
Но жената продължаваше да мълчи и да го гледа с помръкнали очи.
— Шефът на полицията каза, че вие бихте могли да ми съобщите някои основни данни. — Основни данни. Този израз звучеше невинно и предполагаше, че информацията няма да бъде публикувана, но съвестният журналист би я използвал, за да избегне евентуални грешки при писането на материала.
— Разговаряли ли сте със съпруга ми? — попита Джийн.
— Още не съм се запознал с него.
— Още не сте се запознали с него — повтори Джийн. — Ако можеше и аз да не бях се запознавала… Сигурна съм, че и той си мисли същото.
Хъбъл се стресна както от думите на жената, така и от решителността, с която бяха изречени.
— Каза ли ви полицаят защо мога да ви дам информация? — попита тя този път рязко и грубо.
— Не — излъга Хъбъл.
— Попитайте съпруга ми — каза Джийн и внезапно стана, — попитайте цялото проклето семейство. И ме оставете на мира.
— Само един въпрос, ако може, мисис Джордах — започна Хъбъл със свито гърло. — Готова ли сте да отправите обвинения за извършено престъпление срещу лицето, което ви е нападнало?
— Какво значение има това? — вяло попита тя. Пак се отпусна тежко на пейката и се загледа в детето си, което тичаше след плажната топка в слънчевия ден. — Вървете си. Вървете си. Моля ви.
Хъбъл слезе от таксито и тръгна покрай пристанището. Това място не е подходящо да умре човек, каза си той, крачейки към будката на пристанищния пазач, за да разбере къде е закотвена яхтата „Клотилд“. Пазачът, възрастен човек с обветрено лице, седеше пред будката си и пушеше лула, наклонил стола си към стената, за да се наслаждава колкото се може повече на следобедното слънце.
Той посочи с лулата си входа на пристанището, към който бавно се насочваше една бяла яхта.
— Ето я. След малко ще бъде тук — каза възрастният човек. — Намалиха оборотите. Вие американец ли сте?
— Да.
— Срам и позор е това, дето се случи.
— Ужасно е — отвърна Хъбъл.
— Отидоха да хвърлят праха му в морето — продължи възрастният човек. — За един моряк морето не е лошо място за почивка. Аз лично не бих имал нищо против. — Дори в разгара на сезона пазачът имаше достатъчно време за приказки.
Хъбъл му благодари, повървя още малко и седна на една обърната плоскодънна лодка на кея, към който се приближаваше Клотилд. Видя на кърмата двете фигури в черно и зад тях американския флаг, който вятърът развяваше. Видя един нисък набит мъж, който се оправяше с котвата, и високо русо момче, което въртеше кормилото в кабината на лоцмана; яхтата се движеше с кърмата напред, двигателят бе изключен. Русото момче изскочи и тичешком хвърли въже на един моряк на кея, а в това време мъжът изтича на кърмата и скочи леко на кея, където момчето хвърли второ въже. Когато и двете въжета бяха здраво вързани, мъжът с един скок се прехвърли на палубата и двамата с момчето пуснаха трапа ловко и сръчно, без да разменят нито дума. Двете фигури в черно, чието присъствие на кърмата беше излишно, се отстраниха, за да не пречат.
Хъбъл стана от обърнатата лодка, чувствайки се тромав и тежък след тази демонстрация на моряшка ловкост, и тръгна по трапа. Момчето мрачно го изгледа.
— Търся мистър Джордах — поясни Хъбъл.
— Аз се казвам Джордах — отговори момчето с плътен юношески глас.
— Мисля, че търся онзи господин там — посочи Хъбъл към Рудолф.
— Да? — каза Рудолф, който дойде на трапа.
— Мистър Рудолф Джордах?
— Да — последва кратък отговор.
— Аз съм от списание „Тайм“… — Хъбъл видя как лицето на мъжа застина. — Много съжалявам за това, което ви сполетя…
— Да? — прекъсна го той нетърпеливо и въпросително.
— Не бих искал да ви досаждам в такъв момент. — Хъбъл се чувстваше глупаво, сякаш говореше от разстояние, изправен пред невидима стена от враждебност, издигната първо от момчето, а сега и от мъжа. — Но все пак мога ли да ви задам няколко въпроса за…
— Задайте ги на шефа на полицията. Това е негова работа.
— Говорих с него.
— В такъв случай знаете това, което знам и аз, сър — каза Рудолф и обърна гръб. По лицето на момчето се изписа студена иронична усмивка.
Хъбъл постоя още малко, питайки се дали не е сбъркал, като си е избрал тази професия, после измърмори „Извинявайте“, без да има предвид някого, защото не можа да измисли какво друго да каже или да направи, обърна се и закрачи към входа на пристанището.
Когато се върна в хотела, жена му седеше по бикини на малкия балкон пред стаята и се печеше. Той много я обичаше, но въпреки това тя му се видя просто смешна с бикини.
— Къде беше цял следобед? — попита тя.
— Проучвах един случай — отговори той.
— Аз мислех, че сме на почивка — каза тя.
— И аз така мислех — отвърна той.
Извади пишещата машина, свали си сакото и се залови за работа.
1968
Телеграмата от майка ми пристигна с военната поща. Тя гласеше: Вуйчо ти Том е убит. Предлагам ти да дойдеш в Антиб за погребението. С вуйчо ти Рудолф сме в „Отел дю кап“ в Антиб. С обич, мама.
Виждал съм само веднъж вуйчо си Том, когато бях малък и отидох със самолет от Калифорния в Уитби за погребението на баба ми. Погребенията създават прекрасни условия членовете на семейството да се опознаят отново. Мъчно ми е, че вуйчо Том е умрял. Беше ми симпатичен, когато двамата преспахме в стаята за гости у вуйчо Рудолф. Силно впечатление ми направи фактът, че има пистолет. Той мислеше, че съм заспал, но аз видях, като го извади от джоба си и го сложи в едно чекмедже. На другия ден, докато траеше погребението, все за това си мислех.
Ако някой от вуйчовците ми трябваше да бъде убит, бих предпочел да беше Рудолф. Никога не сме били в приятелски отношения, а като пораснах, той учтиво ми даде да разбера, че не одобрява нито мен, нито възгледите ми за обществото. Моите възгледи оттогава не са се променили радикално. Консервирали са се, ще каже вуйчо ми, ако изобщо си направи труда да се занимава с тях. Но той е богат и не е изключено да ме спомене в завещанието си, ако не от привързаност към мен, то поне от братска обич към майка ми. А Томас Джордах не е човек, който ще остави състояние след себе си.
Показах телеграмата на Полковника и той ми даде десет дни отпуск по семейни причини, за да отида в Антиб. Аз обаче не отидох в Антиб, а изпратих съболезнователна телеграма в хотела, като обясних, че не ми дават отпуск за погребението.
Моника също си взе отпуск и двамата заминахме за Париж. Прекарахме чудесно. В Париж трябва да си с момиче точно като Моника.
— Страхувам се, че настъпи моментът да обсъдим някои неща, за които досега отбягвахме да говорим — каза Рудолф. — Трябва да знаем какво ни предстои да правим. Във връзка с наследството. Колкото и да е болезнено, ще трябва да говорим за пари.
Всички се намираха в салона на „Клотилд“. Кейт бе облякла тъмна рокля, очевидно стара, която сега й беше много тясна, и седеше на стола с протрития куфар от изкуствена кожа до себе си. Салонът беше боядисан в бяло със син кант, на илюминаторите имаше сини перденца, а по стените — гравюри с ветроходи, които Томас бе купил във Венеция. Всички поглеждаха куфара на Кейт, макар че никой нищо не казваше.
— Кейт, Бъни — продължи Рудолф, — знаете ли дали Том е оставил завещание?
— На мен никога не ми е споменавал за завещание — каза Кейт.
— На мен също — добави Дуайър.
— Уесли?
Уесли поклати глава.
Рудолф въздъхна. Том какъвто си беше, такъв си и остана, последователен докрай, помисли си той. Женен, със син и с бременна жена и да не намери време един следобед да си напише завещанието. Рудолф направи първото си завещание в една адвокатска кантора, когато беше на двайсет и една години, и оттогава бе правил пет или шест нови завещания — последното, когато се роди дъщеря му Инид. А сега, след като Джийн прекарваше все повече и повече време из разни клиники, съставяше друго завещание.
— А сейф? — попита той.
— Аз не знам за такова нещо — каза Кейт.
— Бъни?
— Сигурен съм, че нямаше — отвърна Дуайър.
— А имаше ли някакви ценни книжа?
Кейт и Дуайър озадачено се спогледаха.
— Ценни книжа? Какво значи това? — попита Дуайър.
— Акции, облигации. — На кой свят живеят тия хора, зачуди се Рудолф.
— А, за това ли става дума — каза Дуайър. — Той разправяше, че това било още един начин да бъде притиснат трудовият човек. — Том бе казал и още нещо: „Остави ги тия неща на проклетия ми брат“, но това беше, преди двамата братя окончателно да се сдобрят, и Дуайър смяташе, че сега не е моментът да цитира тези думи.
— Добре, ценни книжа няма — каза Рудолф. — Тогава какво е направил с парите си? — попита той, като се постара гласът му да не звучи раздразнено.
— Имаше две банкови сметки — обясни Кейт. — Една чекова книжка във франкове в „Креди Лионе“ тук, в Антиб, и една спестовна книжка в долари в Креди Сюис в Женева. Предпочиташе да му плащат в долари. Тази спестовна книжка е незаконна, защото живеем във Франция, но това не ме тревожи. Никой никога не е повдигал въпроса.
Рудолф кимна. Брат му все пак не е бил напълно лишен от здрав финансов разум.
— Спестовната книжка, последните съобщения от „Креди Лионе“ и чековата книжка са в каютата, в чекмеджето под леглото. Уесли, ако искаш, иди да ги донесеш — каза Кейт.
Уесли тръгна към капитанската каюта.
— Мога ли да те попитам, Бъни — продължи Рудолф, — как ти плащаше Томас?
— Не ми плащаше — отговори Дуайър. — Ние бяхме съдружници. В края на годината си поделяхме, каквото е останало.
— Имахте ли някакви документи — договор или официално споразумение?
— Господи, не — извика Дуайър. — За какво ни беше договор?
— Яхтата на негово име ли се води, или на двама ви? Или може би на него и на Кейт?
— Та ние сме женени от пет дни, Руди — каза Кейт. — Не сме имали време за такива неща. Клотилд се води на негово име. Документите са в чекмеджето при книжките. Със застраховката и другите разписки.
— Аз ходих при адвокат — въздъхна Рудолф.
Разбира се, помисли си Гретхен. Беше застанала на вратата, обърнала поглед към кърмата. Размишляваше върху телеграмата на Били. Кратко, учтиво съобщение от непознат човек, който не изпитваше нито чувство за скръб, нито желание да предложи утеха. Тя не познаваше порядките в армията, но знаеше, че ако поискат, войниците получават отпуск, за да присъстват на погребение. Беше писала на Били да дойде и на сватбата, но той й бе отговорил, че е прекалено зает да разпраща товарни камиони и военни коли през цяла Белгия към Армагедон и няма време да танцува по сватбите на полузабравени роднини. Аз също съм една от тези полузабравени роднини, помисли си горчиво Гретхен. Нека тогава се затрива в Брюксел. Няма що, достоен син на баща си. И тя се опита да съсредоточи вниманието си върху Рудолф, който търпеливо се мъчеше да оправи объркания живот на няколко души. Разбира се, че веднага е отишъл при адвокат. В края на краищата смъртта е юридически въпрос.
— Френски адвокат — продължи Рудолф, — който за щастие говори добре английски, препоръча ми го управителят на хотела. Изглежда човек, на когото може да се разчита. Той ми каза, че макар всички вие да живеете във Франция. Вашият дом е яхтата и не притежавате жилище на френска земя, а според френските закони яхтата представлява американска територия, затова най-добре е да не се съобразяваме с френските изисквания, а да се отнесем направо към американския консул в Ница. Имате ли възражения по този въпрос?
— Каквото ти кажеш, Рудолф — обади се Кейт. — Както смяташ, че е най-добре.
— Щом ти мислиш, че е добре, и аз така мисля — каза Дуайър. Гласът му издаваше досада като на малко момче в час по аритметика, на което много му се иска да е навън и да играе бейзбол.
— Ще се опитам да говоря с консула следобед да видя какво ще ни посъветва — каза Рудолф.
Уесли се върна с двете книжки и с последните три разписки от банките.
— Имаш ли нещо против, ако ги взема? — обърна се Рудолф към Кейт.
— Той беше твой брат…
Както винаги никой нищо не спестява на Руди, помисли си Гретхен, застанала на вратата с гръб към салона.
Рудолф взе книжките и документите от Уесли. Погледна последната разписка от „Креди Лионе“. Остатъкът беше малко повече от десет хиляди франка. Това прави около две хиляди долара, пресметна Рудолф сумата. После отвори другата книжка.
— Единайсет хиляди, шестстотин двайсет и два долара — каза той. Беше изненадан, че Томас е спестил толкова много.
— Мен ако питаш, това е всичко — каза Кейт. — До последния цент.
— Да не забравяме яхтата — напомни Рудолф. — Какво ще правим с нея?
За миг в салона настана мълчание.
— За себе си аз знам какво ще правя с нея — каза спокойно Кейт, без да се вълнува, и се изправи. — Ще си тръгна и ще я оставя. Още сега. — Старомодната, твърде тясна рокля се вдигна над закръглените й загорели колена с трапчинки.
— Кейт, трябва да решим нещо — възпротиви се Рудолф.
— Каквото и да решиш, аз ще го приема. Но още една нощ тук няма да изкарам — заяви тя.
Симпатична, обикновена, естествена жена, изчакала да каже последно сбогом на мъжа си, помисли си Гретхен, след което си тръгва, без да търси облаги или изгоди от яхтата, която е била неин дом, неин поминък и източник на щастие.
— Къде отиваш? — попита Рудолф.
— Засега в някой хотел в града — отговори Кейт. — После ще видим. Уесли, ще ми пренесеш ли куфара до таксито?
Уесли мълчаливо вдигна куфара с една ръка.
— Ще ти се обадя в хотела, когато мога да говоря, Руди — каза Кейт. — Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек. — Тя го целуна по бузата така, сякаш целувката й беше благословия, мълчалив знак на оправдание, и като мина покрай Гретхен, последва Уесли на палубата.
Рудолф се отпусна на стола, на който тя бе седяла, и разтърка уморено очи. Гретхен отиде при него и го докосна нежно по рамото. Знаеше, че нежността може да изразява и неодобрение, дори презрение.
— Не се вълнувай толкова, братко — каза тя. — Не можеш за един следобед да оправиш живота на всички.
— Да — съгласи се Рудолф и се изправи, леко прегърбен, с отпуснати рамене. — Става късно. Ще се опитам да отида в Ница, преди да са затворили консулството. Гретхен, искаш ли да те закарам до хотела?
— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще остана още малко и ще изпия едно питие с Бъни. Може би две питиета.
Не беше хубаво този следобед да оставят Дуайър сам.
— Както кажеш — съгласи се Рудолф и сложи на масата спестовните книжки и документите, които държеше в ръка. — Ако видиш Джийн, предупреди я, че няма да се върна за вечеря.
— Добре — каза Гретхен.
Но си помисли: Този следобед не ми е до разговори с Джийн Джордах.
— Мисля, че ще е по-приятно на палубата — обърна се тя към Дуайър, след като Рудолф си тръгна.
Салонът, който до този момент представляваше приветлива, уютна стая, сега се бе превърнал в зловеща кантора, където човешкият живот се измерва във ведомости, цифри, приходи и разходи, а не в плът и кръв.
Веднъж вече бе преживяла това. Когато мъжът й загина при автомобилна злополука, завещание липсваше. Може би Колин Бърк, дето не бе вдигнал ръка да удари някого през живота си и дето живееше заобиколен от книги и сценарии, и винаги се отнасяше внимателно и тактично с писателите и актьорите, с които работеше и които често мразеше, имаше много повече общо с полуграмотния й, непрокопсал брат, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
И понеже Колин не бе оставил завещание, никой не знаеше какво следва да се прави с имуществото му. Той имаше бивша съпруга, на която плащаше издръжка, ипотекирана къща, хонорари. Появиха се адвокатите и всичко бе замразено за повече от една година. И тогава, както сега, както винаги, Руди оправи всичко.
— Ще донеса да пийнем нещо — каза Дуайър. — Много е хубаво, че искаш да постоиш при мен. Най-тежкото е, че съм сам. След всичко, през което минахме двамата с Том. А сега и Кейт си отиде. Повечето жени щяха да създадат неприятности между двама мъже на борда, които от толкова време са приятели и съдружници. Но не и Кейт. — Устните на Дуайър потреперваха почти незабележимо. — Бива си я Кейт, нали?
— Бива си я и още как — отвърна Гретхен. — Искам едно силно питие, Бъни.
— Уиски, нали?
— С много лед, ако обичаш. — Тя се премести напред, където салонът и кабината на щурвала щяха да ги скрият от погледите на минувачите по кея. Стигаха й приятелите на Том, на Дуайър и на Кейт от другите яхти в пристанището, които се изредиха със скръбни лица да изказват съболезнования. Тъгата им беше искрена. Гретхен обаче не бе сигурна дали може да каже същото за себе си.
Застанала на носа на яхтата сред безукорно чистата палуба от тиково дърво с грижливо навитите въжета и лъскавите месингови части, тя загледа познатото вече претоварено пристанище, което първия ден я бе очаровало: полюшващите се мачти и мъжете, които бавно и внимателно вършат милион дребни неща, съставляващи всекидневието на онези, които се препитават от морето. Дори сега, след всичко случило се, тя не можеше да остане безразлична пред тази спокойна красота.
Дуайър пристъпи бос с чашите, в които подрънкваше ледът. Подаде й питието. Тя вдигна чашата си и печално се усмихна. Цял ден не бе слагала нищо в устата си и при първата глътка езикът й изтръпна.
— Аз обикновено не пия концентрати, но може би трябва да се науча — каза Дуайър. Той отпиваше на малки глътки, като внимателно изучаваше вкуса на питието и ефекта от него. — Трябва да ти кажа — продължи той, — че брат ти Руди е страхотен. Оправен човек.
— Да — съгласи се Гретхен. Това определение също беше вярно.
— Ако не беше той, така щяхме да се оплетем…
А можеше и изобщо да не се оплитате, помисли си Гретхен, ако бе държал жена си вкъщи и не се бе разхождал между два континента.
— Така щяха да ни оберат… — продължи Дуайър.
— Кой щеше да ви обере?
— Адвокати, застрахователни агенти, разни чиновници, всички — отговори неопределено Дуайър.
Ето един човек, помисли си Гретхен, кален в морските бури, който си е вършил работата при изключително физическо напрежение и е знаел, че сбърка ли, и той, и всички, които зависят от него, ще отидат на дъното, който е оцелял в обкръжението на жестоки и брутални мъже, но е напълно безпомощен пред лист хартия или пред органите на властта, действуващи на сушата. Този човек сякаш е от друга раса, каза си Гретхен, чийто съзнателен живот бе преминал сред мъже, заобиколени от купища хартии, които се движеха спокойно и уверено в кабинетите си като индианци в гората. Покойният й брат, изглежда, по рождение принадлежеше към друга раса.
— Аз обаче се тревожа за Уесли — каза Дуайър.
Естествено, че ще се тревожи за друг, помисли си тя, а не за себе си, щом е човек, който не вижда смисъл да сключва договори и е готов в края на годината да дели наполовина, и щом няма законно право да стои дори сега на измитата палуба на тази красива яхта, където години наред е изкарвал прехраната си.
— Уесли ще се оправи. Руди ще се погрижи за него — каза тя.
— Няма да иска Уесли — отвърна Дуайър и отпи от чашата си. — Той искаше да бъде като баща си. Понякога ми беше смешно, като го гледах как се мъчи да се движи като баща си, да говори като баща си, да се мери с баща си. — Отпи още една глътка, направи лека гримаса и погледна замислено чашата в ръката си, сякаш се опитваше да прецени дали тя крие в себе си приятел или враг. После въздъхна неуверено и продължи: — Двамата стояха по цели нощи в кабината; било в открито море, било в пристанище, все ги чувах как си говорят долу, Уесли задава въпроси, Том му отговаря бавно и подробно. Веднъж попитах Том за какво, дявол да го вземе, си говорят толкова много. Той се разсмя. „Детето ме разпитва за живота ми и аз му разказвам. Изглежда, иска да навакса за изминалите години. Изглежда, иска да разбере що за човек е баща му. И аз като него исках да разбера що за човек е моят баща, само че той не ми отговаряше, а ме изгони с ритници.“ От онова, което Том е подхвърлял — каза Дуайър предпазливо и сдържано, — съм останал с впечатлението, че двамата много-много не са се обичали.
— Така е — отговори Гретхен, — нашият баща не беше обичлив. Ако изпитваше обич към някого, то беше към Рудолф.
— Всякакви семейства има — въздъхна Дуайър.
— Всякакви — повтори Гретхен.
— Попитах Том какви въпроси му задава Уесли — продължи Дуайър. — „Обикновени“, каза Том. „Какъв съм бил, когато съм ходел на училище, какви са били брат ми и сестра ми — сиреч ти и Руди. Как така съм станал боксьор, после моряк на търговски кораб. Кога за първи път съм спал с момиче. Какви са били другите момичета, каква е била проклетата му майка…“ Попитах Том дали му казва истината. Истината и само истината, каза Том. „Аз съм модерен баща. На децата трябва да се казва откъде се раждат бебетата и всичко останало.“ Том имаше особено чувство за хумор.
— Мога да си представя какви са били тези разговори — обади се Гретхен.
— „Ако спестиш истината, ще повредиш детето“, каза веднъж Том. Понякога говореше така, сякаш е получил оттук-оттам по малко образование. Макар че не си падаше по образованието. Отнасяше се с голямо подозрение към образованите хора. Може би не трябва да ти казвам това — продължи сериозно Дуайър, разклащайки леда в чашата си, — но той даваше брат ти Руди за пример. Казваше така: „Я виж Руди, повече образование от това човек не може да получи, а докъде я докара — изстискан като лимон, станал за посмешище след всичко онова, което пияната му жена направи в родния му град, толкова се изложи, че сега седи и се чуди какво да прави с живота си.“
— Бих изпила още една чаша, Бъни — каза Гретхен.
— Аз също — отвърна Дуайър. — Този вкус започва да ми харесва — добави той, взе чашата й, прекоси палубата и влезе в салона.
Гретхен се замисли върху думите на Дуайър. Те разкриваха повече не ща за него, отколкото за Том или за Уесли. Тя осъзна, че за Дуайър Том е бил центърът на живота му; той сигурно можеше да повтори дума по дума всичко, което Том му е казал от начало до край. Ако Дуайър беше жена, човек щеше да си помисли, че е бил влюбен в Том. Макар че и като мъж… Тази момичешка уста, тези особени движения на ръцете… Горкият Дуайър, помисли си тя, може би в крайна сметка точно той ще страда най-много. Тя не изпитваше особени симпатии към Уесли. Когато се качиха на яхтата, той й направи впечатление на възпитано и физически здраво момче. След смъртта на баща си бе станал мълчалив, избягваше всички и лицето му не издаваше нищо. Руди ще се погрижи за него, така бе казала на Дуайър. Сега обаче си зададе въпроса, дали Руди или който и да е друг ще може да се погрижи за Уесли.
Дуайър се върна с уискито. Първото питие започваше да й действа. Тя се чувстваше унесена, отдалечена, проблемите вече бяха мъгляви и можеха да се отложат. Може би Джийн с нейните скрити бутилки е научила нещо полезно. Гретхен с удоволствие отпи от втората чаша.
Дуайър изглеждаше различен, някак притеснен — стоеше облегнат на перилата, с чистото бяло поло и памучните панталони, със смешно издадените си зъби, заради които му беше излязъл прякор, и си хапеше устните. Сякаш бе взел някакво трудно решение, докато е наливал питиетата сам в салона.
— Може би не трябва да ти казвам това, мисис Бърк…
— Гретхен.
— Благодаря. Но чувствувам, че мога да говоря с теб. Руди е чудесен човек, аз му се възхищавам, в положението, в което сме изпаднали, не може и да се мечтае за по-добър човек, но той просто не е от този тип хора, с когото аз мога да разговарям, истински да разговарям, нали разбираш какво искам да кажа?
— Да, разбирам — отговори тя.
— Чудесен човек е той, както вече казах — продължи притеснено Дуайър, хапейки устни, — но не е като Том.
— Не, не е — съгласи се Гретхен.
— Уесли дойде да говори с мен. Не иска да има нищо общо с Руди. Нито с жена му. Това е съвсем естествена човешка реакция, нали така, след всичко, което се случи?
— Сигурно е така. След всичко, което се случи — повтори Гретхен.
— Ако Руди се опита да му се наложи — с най-добри намерения, в които аз, разбира се, не се съмнявам, — ще си има неприятности. Ужасни неприятности. Всичко може да се очаква от това момче.
— Съгласна съм — каза Гретхен. Тя не бе мислила за това досега, но в момента, в който думите се изплъзнаха от устата на Дуайър, прозря истината в тях. — Но какво може да се направи? Кейт не му е майка и освен това си има свои проблеми. Ти?
— Аз ли? — тъжно се засмя Дуайър. — Аз не знам къде ще бъда след двайсет и четири часа. Единственото, което знам, е да се оправям с кораби. Другата седмица може да съм на път за Сингапур. А след месец може да съм близо до Валпарайсо. Все едно, не съм създаден за баща.
— Тогава?
— Наблюдавах те много внимателно — каза Дуайър. — Нищо, че ти изобщо не ме забелязваш…
— О, стига, Бъни — прекъсна го виновно Гретхен, защото само преди минута през главата й бе минала почти същата мисъл.
— Не съм се засегнал от това и не си вадя никакви заключения, мисис…
— Гретхен — машинално каза тя.
— Гретхен — послушно повтори той. — Но сега, след всичко това, и след като остана с мен да ми слушаш приказките, виждам, че си истински човек. Не искам да кажа, че Руди не е човек — добави бързо Дуайър, — но не е човек от типа на Уесли. А жена му… — той замълча.
— Нека да не говорим за жена му.
— Ако ти отидеш при Уесли и му кажеш направо, без заобикалки, съвсем открито: „Идваш с мене…“, той веднага ще разбере. И ще види, че си такъв тип жена, който може да му бъде майка.
Ето един нов начин да се възприема процесът на човешкото развитие — синовете избират майките си, помисли си Гретхен. Никога ли няма да спре еволюцията?
— Аз съвсем не съм образцова майка — сухо отвърна тя. Плашеше я мисълта да поеме каквато и да било отговорност за това източено, намръщено, мълчаливо момче с необузданите гени на Том. — Не, Бъни, страхувам се, че нищо няма да излезе от това.
— Смятах, че трябва поне да опитам — каза вяло Дуайър. — Просто не ми се иска Уесли да остане сам. Независимо какво си мисли, още не е пораснал, за да бъде самостоятелен. Ужасно много сътресения го чакат Уесли Джордах.
Тя не се сдържа и леко се усмихна при думата „сътресения“.
— Пинки Кимбъл, механикът на „Вега“ — продължи Бъни, — който е видял мисис Джордах в бара с югославянина, ми разправя, че Уесли не го оставя на мира. Иска Пинки да му помогне да намери югославянина, да му го посочи… Може и да греша, но съм сигурен, а и Пинки така мисли, че Уесли иска да отмъсти за баща си.
— О, господи — извика Гретхен.
— Като погледнеш наоколо, ще помислиш… че това е едно прекрасно, тихо местенце — каза Дуайър и посочи спокойното пристанище, зелените хълмове, ненужната крепост и живописните, отдавна излезли от употреба крепостни стени. — Но истината е, че от Ница до Марсилия има не по-малко главорези, отколкото навсякъде другаде по света. Като се вземат предвид и проститутките, наркотиците, контрабандата и хазартът, в този район е струпано огромно количество пистолети и ножове и много народ, който би убил и майка си за десет хиляди франка, а може и за нищо, ако работата опре дотам. А като съдя от думите на Пинки Кимбъл, онзи приятел, с когото Том се е бил, е един от тях… Ако Уесли тръгне да го търси и го намери, не се знае какво може да се случи. Във военното училище, където е бил, е трябвало да го разтървават от другите деца, защото във физкултурния салон той не се е боричкал с тях, ами е бил готов да ги избие. Щом е пожелал Пинки Кимбъл да му посочи някого, много вероятно е, че иска да убие този човек.
— О, божичко. Какво искаш да кажеш, Бъни? — попита Гретхен.
— Искам да кажа, че каквото и да се случи, момчето трябва да се махне оттук, от тази страна. А Рудолф Джордах не е човекът, който може да помогне за това. Сега съм пиян — продължи той, — нямаше да говоря така, ако бях трезвен. Но пиян или трезвен, говоря сериозно. До последната думичка.
— Бъни, благодаря ти, че ми каза всичко това. — Гретхен обаче съжали, че е решила да остане с него, след като другите си отидоха. Този проблем не е мой, помисли си ядно тя, и не е по силите ми да го разреша. — Ще говоря с брат ми и ще видя какво ще измислим. Смяташ ли, че е хубаво да изчакам Уесли да се върне и после тримата заедно да вечеряме?
— Искаш ли да бъда откровен?
— Разбира се.
— Сигурен съм, че Уесли те харесва. Всъщност знам, защото той ми го каза — отговори Дуайър. — Но мисля, че тази вечер не би искал да вечеря с никой от семейство Джордах. Аз ще го заведа да хапнем нещо. Трябва да поговорим двамата насаме, той и аз.
— Благодаря за уискито — каза Гретхен.
— Заведението черпи.
— Изпрати ми картичка. От Сингапур или от Валпарайсо, или откъдето и да е.
— Непременно — засмя се иронично Дуайър.
Тя допиваше питието си. Имаше чувството, че ако остави Дуайър сам, той ще рухне, ще седне на палубата и ще се разплаче. Не искаше Уесли да го намери в такова състояние, като се върне.
— Ще си допия чашата и ще…
— Искаш ли още малко? Ще отида да ти налея.
— Това е достатъчно, благодаря.
— Май ставам любител на уиски… Какво знаеш ти… — каза Дуайър, клатейки глава и внезапно попита: — Вярваш ли в сънища?
— Понякога — отговори тя и се запита дали Дуайър е чувал за Фройд.
— Снощи сънувах — започна той, — че Том лежи на пода, не знам къде беше, но просто лежеше на пода и изглеждаше като умрял. Вдигнах го, защото знаех, че трябва да го занеса някъде. В съня си бях малък и не можех да го нося на ръце, затова го метнах на гръб. Той беше доста по-висок от мен и краката му се влачеха по пода, затова преметнах ръцете му през врата си, та да го подхвана по-здраво, и тръгнах, без да знам къде, но съзнавах, че трябва да го занеса някъде. Нали знаеш как е в сънищата, бях плувнал в пот, той тежеше, вратът и гърбът ми просто не го издържаха. И тогава, съвсем неочаквано, усетих, че той получава ерекция. Аз продължих да вървя. Исках да му кажа нещо, но не знаех какво да кажа на един умрял човек с ерекция. Членът му ставаше все по-голям и по-голям. А мене целия ме обля топлина. И дори в съня си изпитах срам. Знаеш ли защо ме беше срам? Защото го исках. — Той поклати глава. Даде си сметка, че е говорил като в полусън, против волята си, и ядосано тръсна глава. — Трябваше да го кажа на някого — дрезгаво добави той. — Извинявай.
— Няма нищо, Бъни — тихо отвърна Гретхен. — Човек не е отговорен за сънищата си.
— Да, ти можеш да говориш така, мисис Бърк — каза той.
Този път тя не го поправи и не му напомни да я нарича Гретхен. Не смееше да погледне Дуайър, защото се страхуваше, че няма да може да контролира изражението на лицето си. В най-добрия случай на него щеше да бъде изписано съжаление, а тя се плашеше от мисълта, как ще реагира Дуайър на съжалението.
Гретхен се пресегна и докосна ръката му. Той силно я стисна с грубите си моряшки пръсти, след това бързо и инстинктивно я вдигна към устните си и я целуна. Пусна ръката й и извърна поглед.
— Съжалявам — отпаднало каза той. — Това беше просто… не знам… аз…
— Не е нужно да казваш нищо, Бъни — прекъсна го внимателно тя. Мълчанието щеше да излекува раните, да спре кръвта. Тя се чувстваше объркана, безпомощна. Какво ще стане, ако каже: Заведи ме в твоята каюта, легни с мене? Женско мислене, първично начало. Какво ще предложи тялото й — утеха или порицание? И какво ще означава това за нея? Благотворителен акт, доказателство, че животът продължава, или последен, недостоен вопъл на отчаяние? Погледна мускулестия гръб на дребния мъж, който бе целунал ръката й и се бе отдръпнал от нея. Изкуши се да направи крачка към него, но остана на мястото си — това беше по-скоро психическо, отколкото физическо оттегляне.
Ръката й, която все още държеше чашата, беше студена от разтопения лед. Тя остави чашата на пода и каза:
— Трябва да тръгвам. Има много неща за уреждане. Кажи на Уесли да ми се обади, ако има нужда от нещо.
— Ще му кажа — отговори Дуайър. Той не я гледаше, а с потреперващи устни се взираше към входа на пристанището. — Да отида ли до кафенето да повикам такси?
— Не, благодаря. Ще вървя пеша, имам нужда от разходка.
Тя го остави на носа на Клотилд. Бос, с бялото поло и с двете празни чаши.
Отдалечи се бавно от пристанището и навлезе в града по тясната уличка, а някъде пред нея нощта заплашително настъпваше. Погледна витрината на някакъв антикварен магазин. Вниманието й бе привлечено от една месингова корабна лампа. Прииска й се да я купи, да си я занесе у дома, да украси ъгъла на някоя стая. И тогава си спомни, че няма истински дом, че е дошла от Ню Йорк, където разполага с един апартамент под наем за шест месеца и в него няма стая, която да украси с такава лампа.
Навлезе в центъра на града, пълен с хора, които купуваха, продаваха, четяха вестници в кафенетата, караха се на децата си, предлагаха им сладолед и никой от тях не мислеше за смъртта. Видя рекламата на едно кино, видя, че тази вечер дават американски филм, дублиран на френски, реши да вечеря сама в града и след това да влезе да го гледа.
Мина пред катедралата, спря за миг да я погледне и за малко не пристъпи вътре. Ако го бе направила, щеше да открие Уесли в дъното на празния храм да седи на една пейка и да шепне молитва, която никога не бе учил.
1968
Баща ми е бил в Париж веднъж след войната, когато са го изписали от болницата. Тогава още не познавал майка ми. Каза ми, че и през трите дни бил пиян и нищо не си спомня. Толкова пиян, че не би забелязал никаква разлика между Париж и Дейтън, Охайо. Той не приказва много за войната, така че компанията му беше за предпочитане пред компанията на други ветерани, които бях принуден да слушам. Понякога през уикендите, които прекарвах с него след развода, той пиеше много, и то от сутринта. Тогава разправяше с насмешка какво е правил като войник. Веднъж каза: „Най-много ме вълнуваха момичетата от Червения кръст и собствената ми безопасност; бях във военновъздушните сили и командва едно малко кореспондентско бюро, работата ми беше да изпращам до разни провинциални вестници в родината дописки за смелите момчета, които изпълняваха бойни поръчения.“
Но все пак той е постъпил в действаща армия, бил е ранен или поне контузен след един полет. А аз кой знае дали бих могъл и това да направя. За мен армията, каквато я виждам оттук и от вестниците, които пишат за Виетнам, е една ужасна грубиянска шега. Е, разбира се, както твърдят всички, онази война е била нещо различно. В присъствието на Полковника винаги заемам строга военна поза, но ако в Европа избухне война, сигурно ще дезертирам, щом чуя първия изстрел.
В НАТО е пълно с германци, всичките настроени много приятелски, нали сме другари по оръжие, но всъщност не са по-различни от останалите животни. Моника, която е германка, е друга работа.
Беше почти тъмно, когато Рудолф излезе от консулството. Консулът се оказа разбран човек, слушаше внимателно, вземаше си бележки, извика един помощник, обеща да направи всичко възможно, за да помогне, но беше нужно време, трябваше да се обади в Париж, да поиска юридически съвет, не беше сигурен, че адвокатът в Антиб е бил прав, като е казал да не се съобразяват с френските закони, трябваше да се получи решение от висши инстанции какви документи са нужни, за да се прехвърли собствеността на „Клотилд“ и да се изтеглят парите от банковите сметки. Смъртта на един американец на чужда земя винаги създава сложни проблеми, заяви той с тон, внушаващ, че да умреш далеч от родината си, е деяние, което по своята значимост граничи с държавна измяна. Рудолф си помисли, че през същия този ден стотици американци умират във Виетнам, който би могъл да се приеме за чужда страна, но тяхната смърт не създава сложни проблеми за други консули.
Консулът предупреди, че случаят със смъртта на Томас Джордах е много объркан и не може да се разреши за един ден. Рудолф излезе на улицата в падащия здрач, чувствайки се безпомощен, омотан в черната мрежа на бюрократичните изисквания, които щяха да спъват всеки негов опит да се освободи. За пореден път — впримчен в нечии проблеми, помисли си той със самосъжаление.
Докато се отдалечаваше от консулството, Рудолф се чудеше какво ли са правили някогашните обитатели на Америка, когато племенният вожд е падал убит в битка? Кой е вземал мънистения гердан, жените, кой е поемал грижите за децата, кой е пазел колибите, бойните украшения, орловите пера, копията и стрелите? Кой е този умен човек от племето, шаман или лечител, който се е захващал да въдворява ред и правосъдие?
Беше оставил колата си пред хотел „Негреско“ на „Промнад дез англе“, защото не искаше да рискува да се загуби по улиците на непознатия град, и взе такси до консулството. Сега тръгна пеша, без да знае къде точно отива и без да го е грижа за това, запъти се по посока на „Негреско“, сляп за хората около себе си, които бързаха да се приберат у дома за вечеря. Изведнъж спря. Бузите му бяха мокри. Сложи ръка на очите си. Плачеше. Плачеше, без да съзнава това, докато вървеше инстинктивно към морето. О, господи, помисли си той, нима трябваше да измина целия път от река Хъдсън до Ница, за да се разплача за първи път от детството насам. Минувачите, изглежда, не забелязваха сълзите му, никой не го зяпаше любопитно. Французите сигурно са свикнали да виждат по улиците възрастни мъже, които плачат; може пък да им е национален обичай, кой знае. Като си помисли човек какво е преживяла тази страна от времето на Луи XVI, как няма да плачат.
Когато стигна при колата, беше вече тъмно. Дълго бе обикалял задни улички и променял посоката безцелно. Белла Ница, спомни си той. Италианците я бяха завзели отново през Втората световна война. За кратко. В плановете на италианския Пентагон навярно е включено връщането на града в подходящ момент от бъдещето. Такива са добрите съседски отношения. Сега по бойните полета растат жасмин и рози, докато избухне следващата война. Горките италиански генерали, обречени и хранещи надежди. За този град не си струва да се хвърлят толкова усилия, не си струва нито един селянин от Калабрия да си остави костите тук. Белла Ница не е вече същата, тя е модерен, силно замърсен търговски град, лабиринт от олющени жилищни сгради, озвучен с рокмузика, която гърми от музикалните магазини, а някогашната си красота тя рекламира в лъжливи туристически брошури. С времето всичко се влошава.
Лампите на „Промнад дез англе“ светнаха и светлината им се отрази по покривите на безкрайния поток от коли, които се оглеждаха в замърсеното море, мърморещо срещу тясната ивица чакълест плаж. А консулът бе казал, че е хубаво да си на служба в Ница. Той сигурно знае за Ница нещо, което е невидимо с просто око. А може да е служил в Конго или във Вашингтон и сега Ница да му изглежда прекрасна. Рудолф се чудеше дали по пътя между консулството и морето не е срещнал убиеца на брат си. Напълно възможно. Полицията в Ница непрекъснато арестува разни убийци. Чудеше се какво би направил, ако в кафенето до него седне човек, познае го и спокойно му каже: „Бонжур, мосю, може би ще ви бъде интересно да узнаете, че аз съм убиецът.“
Той отвори вратата на колата, но не влезе, а остана прав и се замисли какво го очаква тази вечер — трябваше да се върне в хотела в Антиб и да обясни на Джийн, че се налага да останат в града, който се е превърнал в кошмар и за двамата, трябваше също да обясни на Кейт, Уесли и Дуайър, че нищо не е уредено, че засега всичко е в застой, че са обвързани за неопределено време със смъртта и че никой не знае кога отново ще могат да заживеят като хората.
Той затвори вратата на колата. Нямаше сили да посрещне всичко това, което го очакваше в Антиб. Колкото и непривлекателна да е Ница, все пак тази вечер е по-приятно тук, отколкото в Антиб. Поне бе спрял да плаче.
Като се огледа внимателно наляво и надясно и пое с ноздрите си изпаренията, които учените от родната му страна внушаваха, че са смъртоносни за човешката раса. Той пресече Промнад дез англе с ярко осветените витрини на магазини и кафенета. Седна на терасата на едно кафене и си поръча уиски със сода. Благословен открай време лек, успокоително средство, непентес, начин за временно разрешаване на сложни проблеми. Когато му поднесоха уискито, той бавно отпи, доволен, че Джийн не е с него, тъй като в нейно присъствие не можеше да пие. Понякога имаше чувството, че в нейно присъствие не може и да диша, но с това щеше да се занимае друг път. А сега отпи още една глътка.
Изведнъж изпита зверски глад. От сутринта не бе слагал нищо в устата си, а бе закусил само с една кифла и кафе. Тялото си има свой ритъм и налага собствените си ясни, категорични изисквания. Гладът разсея всички мисли в главата му. Той се облегна на стола, отпивайки от уискито, и взе да съставя менюто за вечеря. Пъпеш с малко портвайн за начало, след това супа от риба, нали това е специалитетът на целия район, и препечен хляб с чесън, поръсен с настъргано сирене, пържола със салата, парче бри и ягоди за десерт. Половин бутилка бяло вино със супата и половин бутилка червено провансалско вино с пържолата и сиренето. Очертаваше се една вечер на разкошни лакомства. Рудолф никога не се тревожеше, че ще напълнее, но знаеше, че ако не беше сам, щеше да му е неудобно в този момент да си угажда така. Но в Ница не познаваше никого. Опечалените бяха в друг град. Плати уискито и тръгна по алеята към „Негреско“, за да попита портиера кой е най-добрият ресторант в града. Запъти се към посочения адрес с отривиста стъпка и сухи очи.
Най-добрият ресторант в Ница беше осветен със свещи, украсен с грейнали букети от розови рози, а от кухнята се носеше аромат на изискани ястия. Посетителите бяха малко, но всички изглеждаха заможни и добре хранени. Залата беше тиха, в нея цареше подобаваща сериозна атмосфера, а оберкелнерът — усмихнат италианец с ослепителни зъби — говореше английски. Може би е шпионин на италианската армия, помисли си Рудолф, и всяка вечер в дома си чертае планове на пристанището, които след това се снимат от негов съучастник. Белла Ница.
Седнал на масата с белоснежна покривка, Рудолф отчупи от пресния хляб и го намаза с масло. Тогава си каза, че може би си струва някой селянин от Калабрия да си остави костите за този град. Добре, че не познава никого от Калабрия.
За да раздразни още повече апетита си, той поръча едно мартини. Леденостуденото, бледо на цвят питие бе сложено на масата. Той извади маслината и отхапа от нея. Тя ухаеше на хвойна и средиземноморско слънце. Рудолф отказа да чете менюто, което оберкелнерът му предложи.
— Знам какво искам — каза той.
Яденето, което му поднесоха, потвърди преценката на портиера за кухнята на ресторанта. Рудолф ядеше и пиеше бавно, чувствайки, че се връща към живота с всяка хапка храна, с всяка глътка вино. Понякога, каза си той, най-хубавият празник може да се вмести само в два часа от живота на човек.
Като приключи с ягодите, поиска сметката. Искаше да се разходи сит, никому неизвестен, сам, да седне в някое кафене и да гледа движението по алеята, докато си пие кафето и коняка. Даде щедри бакшиши на келнерите и тръгна бавно в уханната вечер. След няколко минути излезе на плажа. На най-старото море. Одисей бе оцелял сред него. Останал невредим, като наредил на гребците да го завържат здраво за мачтата, и така се наслаждавал на песните на сирените, а ушите на своите хора запушил с восък. Колко смели мъже спят на дъното на това море. Сега сред тях е и Том. Рудолф стоеше на каменистия бряг само на няколко метра от леките вълни, които миеха Франция с дантела от пяна. Нощта беше безлунна, но звездите грееха ярко и хиляди светлинки опасваха като с мънистени гердани тъмния, виещ се бряг в подножието на хълмовете.
Той пое дълбоко соления въздух. Макар че зад гърба си чуваше приглушения шум на колите, чувстваше се блажено сам, на плажа освен него нямаше никой друг, а пред очите му се простираше само тъмната маса вода. Знаеше, че утрешният ден ще бъде ден на вина и терзания, но дотогава имаше време.
Наведе се, взе един гладък кръгъл камък и го хвърли ниско над водата. Камъкът подскочи три пъти. Той се засмя. Ако беше по-млад, ако беше момче, щеше да хукне по брега, покрай морето и като полузащитник да тича на зигзаг, следвайки прилива и отлива на вълните. Но на тези години, с този черен костюм не беше препоръчително да привлича вниманието на хората, които се разхождаха горе по алеята, независимо от повишеното му настроение след вечерята.
Рудолф се върна на алеята и влезе в едно ярко осветено кафене. Избра си маса, от която да наблюдава пълния с хора тротоар, излезлите на разходка мъже и жени, чийто работен ден бе приключил или чиито туристически задължения бяха изпълнени, и сега просто се наслаждаваха на времето, на бързо разменените погледи, на възможността да ходят пеша, без да бързат в топлата вечер, хванали под ръка любимия човек.
Кафенето не беше препълнено. На съседна маса една жена четеше списание, навела главата си така, че Рудолф не можеше да види лицето й. Когато той влезе, тя вдигна очи, но после бързо насочи поглед отново към списанието си. На масата пред нея стоеше чаша, наполовина пълна с бяло вино. Той забеляза, че жената има тъмна коса, хубави крака и е облечена с тънка синя рокля.
Тогава осъзна, че го измъчва друг, неопределен глад. Не разваляй вечерта, каза си той.
Поръча на келнера на английски коняк и кафе. Видя, че жената отново го погледна, когато той заговори. Долови или поне си помисли, че е доловил бегла усмивка на лицето й. Прецени, че не е млада, между трийсет и пет и четирийсет, на неговата възраст, беше внимателно гримирана. Изглеждаше стара за проститутка, но беше привлекателна.
Келнерът сложи на масата кафето и коняка и малкото листче със сметката и се върна на бара. Рудолф отпи от силното, черно кафе. После вдигна малката чаша с коняк и го помириса. Точно преди да отпие, жената вдигна чашата си с вино, показвайки, че ще пие за негово здраве. Този път съмнение нямаше. Тя се усмихваше. Имаше пълни червени устни, тъмносиви очи, черна коса. Рудолф учтиво протегна чашата си за поздрав и отпи.
— Американец сте, нали? — Имаше съвсем лек акцент.
— Да.
— Познах още щом влязохте — каза тя. — По дрехите. На почивка ли сте тук?
— В известен смисъл — отговори Рудолф.
Не знаеше дали иска да продължи разговора, или да го прекъсне. Не можеше да разговаря лесно с непознати, особено с непознати жени. Тя не приличаше на проститутките, които дебнеха по улиците на Ню Йорк, но той се намираше в чужда страна и не знаеше как се обличат и как говорят проститутките тук. Пък и не беше свикнал да го заговарят жени. У него имаше нещо, което внушава страх, нещо строго, казваше Джони Хийт, негов приятел и адвокат. Джони Хийт го заговаряха, където и да отиде — на улицата, в бара, на гости. У Джони Хийт нямаше нищо строго.
От юношеските си години Рудолф се бе научил да се държи резервирано и хладно, надявайки се по този начин да убеди хората, че няма нищо общо с момчетата и мъжете, с които бе израснал, и с тяхната непринудена, шумна, просташка общителност. Може би съм се престарал, каза си той, докато гледаше жената на съседната маса.
— Хубаво ли прекарвате? — попита жената. Гласът й беше дрезгав, звучеше някак остро, но не неприятно.
— Горе-долу.
— В хотел ли сте отседнали тук, в Ница?
— Не — отговори той. Вероятно дами като тази следват някакъв сценарий. Той предположи, че е от по-високо платените представителки на своята професия, която не пристъпва направо към въпроса, а първо започва да ласкае мъжа, преструвайки се, че проявява интерес към него, като по този начин заобикаля чисто физическия и търговски характер на сделката. — Просто минавам оттук — добави Рудолф и се замисли. Защо не? Веднъж в живота защо да не опитам? Освен това толкова време бе живял във въздържание. Прекалено дълго. Откакто Джийн абортира, не бе спал с нея в една стая.
Повече от година. От време на време трябва да си спомня, че е мъж. Гладно възбудено животно. Това се отнася дори и за него. Усмихна се на жената, ще му приятно, че се усмихва. — Мога ли да ви предложа едно питие?
Никога досега не беше предлагал питие на непознат човек, било то на мъж или жена. Крайно време е да започне да предлага. От какво толкова се пази, какво доказва? Сигурно само в Ница в този момент хиляди мъже се премятат радостно в леглата с хиляди жени и не съжаляват за нищо, а се наслаждават на удоволствието, за което са предназначени телата им, и забравят грижите и страховете на отминалия ден. А той по какво се различава от обикновените хора?
— Сам съм — смело заяви той. — Не говоря френски и ще се радвам, ако имам компания. Ако мога да поприказвам с някого на английски. — Вечният, спасителен, лицемерен претекст, помисли си Рудолф.
Жената погледна часовника си и престорено се поколеба.
— Добре, ще ми бъде много приятно — каза и му се усмихна. Красива е, когато се усмихва, помисли си Рудолф, с равни бели зъби и бръчици около тъмносивите очи. Тя затвори списанието, взе си чантата, изправи се и с три крачки се озова до масата му. Той стана и дръпна стола, за да седне дамата. — Благодаря — каза тя. — Винаги, когато имам възможност да говоря с американци, с удоволствие го правя. Три години бях във Вашингтон и оттогава имам симпатии към американците.
Дребни хитрини, каза си Рудолф, но продължи да се усмихва любезно. Ако бях швед или грък, щеше да каже, че има симпатии към шведите и гърците. Кой знае какво е правила три години във Вашингтон. Може би е забавлявала политици или е покварявала конгресмени в мотели срещу заплащане?
— Аз също имам симпатии към някои американци — каза той.
Тя се засмя по дамски дискретно. Явно не беше посестрима на дебнещите, натруфени самки от нюйоркските улици, въпреки общото в професията им. Той знаеше, че и в Америка има добре възпитани проститутки, които вземат по сто или повече долара на час, но само с предварителна уговорка по телефона — актриси или манекенки, които в момента нямат работа, или елегантни домакини, които искат да притежават палто от норка, ала не познаваше нито една такава жена. Всъщност никога не бе казвал повече от две думи на никоя проститутка: „Не, благодаря“.
— А към французите? Тях харесвате ли ги? — попита жената.
— Горе-долу. А вие? — попита той.
— Някои от тях — отново се засмя тя.
Келнерът се появи с безстрастно лице, свикнал клиентите му да се местят от маса на маса.
— La même chose? Un vin blanc2? — попита Рудолф жената.
— О, вие говорите френски — възкликна тя.
— Un petit peu3 — отвърна Рудолф. Беше изпаднал в закачливо, весело настроение. Тази вечер беше подходяща за игри, лъжи и красиви френски кукли. Каквото и да се случи тази вечер, дамата щеше да разбере, че срещу нея не седи поредният обикновен американски турист.
— Je l’ai etudie a l’ecole4. Гимназия. Как е на френски?
— Колеж? Лицей?
— Лицей — повтори триумфално той.
Келнерът пристъпи от крак на крак, давайки знак, че няма намерение цяла вечер да слуша как един американец си припомня какво е учил по френски в гимназията, за да направи впечатление на дамата, с която току-що се е запознал.
— Monsieur? Encore un cognac5? — попита той.
— S’il vous plaît6 — отвърна с достойнство Рудолф.
Продължиха да говорят на смесица от двата езика, смеейки се на френския, който Рудолф успяваше да изрови от паметта си, докато разказваше за учителката по френски с едрия бюст, която му преподавала в училище, за това, как вярвал, че е влюбен в нея, как й пишел страстни писма на френски, как веднъж я нарисувал гола и тя му взела рисунката. Жената даваше вид, че го слуша с удоволствие, поправяше грешките му и го хвалеше, когато той кажеше правилно три думи една след друга. Ако всички френски уличници са такива, мислеше Рудолф опиянен след бутилката шампанско, разбирам защо проституцията е толкова уважаван елемент от френската цивилизация.
И тогава жената — бе му казала, че името й е Жана — погледна часовника си и стана сериозна.
— Късно е — каза тя на английски и си взе чантата и списанието. — Трябва да тръгвам.
— Съжалявам, ако съм ти загубил времето — каза той. Гласът му беше надебелял и изговаряше с трудност думите.
— Беше ми много приятно, Джими — отговори тя и стана. Той й бе казал, че така се казва. Още една лъжа. За да не го разкрият. — Чакам важен телефонен разговор…
Рудолф се изправи, за да се сбогува, изпитвайки едновременно облекчение и съжаление, че няма да се люби с нея. Столът му се прекатури и той се олюля, докато ставаше.
— Беше прекрасно — заяви той.
— Къде ти е хотелът? — сериозно попита тя.
Къде ми е хотелът? За миг картата на Франция загуби очертанията си.
— Къде ми… беше хотелът? — повтори той провлечено. — О-о. В Антиб.
— Имаш ли кола?
— Да.
Тя се замисли и каза:
— Не си в състояние да караш, нали разбираш.
Той наведе засрамено глава. Имаше чувството, че с тези думи тя изразява презрението си — вие, американците, идвате във Франция и не сте в състояние да карате. Не сте в състояние нищо да правите.
— Аз всъщност не пия — обясни той и думите му прозвучаха като извинение. — Имах тежък ден.
— Пътищата са опасни, особено нощем — каза тя.
— Особено нощем — съгласи се той.
Най-после, помисли си Рудолф. Сега вече това няма да е грях, а само предпазна мярка. Като делови мъж би трябвало да я попита колко ще струва, но след като бяха пили заедно и си бяха говорили приятелски, щеше да прозвучи грубо. Все едно, накрая ще я попита. Каквато и да е цената, може да си позволи да прекара една нощ в Европа с куртизанка. Беше доволен, че се е сетил за думата „куртизанка“. Главата му изведнъж се проясни.
— … Volontiers7 — каза той на родния й език, за да покаже, че не е чак толкова пиян, колкото тя си мисли, и извика високо келнера: — Гарсон. — После извади портфейла си и го прикри с две ръце, за да не види тя колко банкноти има вътре. Макар и да нямаше опит в подобни случаи, знаеше, че трябва да е внимателен.
Келнерът дойде и му каза на френски колко дължи. Той не го разбра и смутен и безпомощен се обърна към жената:
— Колко каза?
— Двеста и петнайсет франка — повтори тя.
Той извади от портфейла си три банкноти по сто франка и отпрати келнера, който се засуети да му върне рестото.
— Не биваше да му даваш толкова голям бакшиш — прошепна тя и като го хвана под ръка, го изведе от кафенето.
— Американците са щедри и благородни хора — заяви той.
Тя се засмя и още по-здраво го хвана под ръка.
Видяха такси и той се възхити на грациозния жест, с който тя вдигна ръка да спре шофьора, на елегантните й крака, на привлекателния й бюст.
В таксито тя държеше ръката му и нищо повече. Пътуваха кратко. Вътре се долавяше миризмата на парфюм, като далечен полъх на цветя. Таксито спря пред малка жилищна сграда на тъмна улица. Тя плати на шофьора, отново хвана Рудолф под ръка и го поведе към къщата. Той я последва по стълбите, сега имаше възможност да й се възхищава отдолу нагоре. Тя отключи вратата, мина по един тъмен коридор и запали лампата. Той се изненада, като видя колко голяма е стаята и с какъв вкус е подредена, макар че приглушената светлина на единствената лампа не му даваше възможност да разгледа всички подробности. Сигурно има щедри клиенти, помисли си той, араби, италиански индустриалци, германски промишлени магнати.
— Сега… — започна тя, но телефонът я прекъсна.
Значи не лъже, помисли си той, наистина е имала разговор. Тя се поколеба, сякаш не й се искаше да вдигне слушалката.
— Имаш ли нещо против? — каза тя, посочвайки към друга врата. — Мисля, че е по-добре да съм сама.
— Разбира се. — Рудолф отиде в съседната стая и запали лампата. Озова се в малка спалня с двойно легло, оправено за спане. Чу гласа й през затворената врата. Стори му се, че говори сърдито, макар че не можеше да разбере какво казва. Погледна замислено голямото легло. Имаше последна възможност да си тръгне. По дяволите, реши той и се съблече, като хвърли небрежно дрехите си на един стол и премести портфейла си в друг джоб. Легна и се покри със завивките.
Сигурно е бил заспал, защото в един момент усети в леглото до себе си топло, уханно тяло, в стаята беше тъмно, един гладък стегнат крак се преплиташе в неговите крака, една мека ръка опипваше корема му, нечии устни шепнеха в ухото му думи, които той не разбираше.
Нямаше представа колко е часът — най-сетне лежеше неподвижно, с отпуснати нерви, с отморяващо се разгорещено тяло, докосвайки с върховете на пръстите си познатото вече тяло, което му бе доставило толкова удоволствие. Благоуханно, случайно попаднало в леглото до него… Хвала на животното, скрито в черния костюм. Защото извоюва победа, и то блестяща победа, над нещастния пуритан. Той вдигна глава, подпря се на лакът и нежно целуна жената по бузата.
— Сигурно е късно. Трябва да вървя — прошепна той.
— Карай внимателно, шери — каза жената сънливо и доволно. Заслугата за това беше негова.
— Вече съм добре — отвърна той. — Не съм пиян.
Жената се извърна, протегна ръка и запали нощната лампа. Рудолф стана от леглото, горд от голото си тяло. Юношеска суета, укори се той и се облече. Жената също стана и наметна с халат силната си гъвкава снага с едри гърди и стегнат ханш, седна на един стол и леко усмихната го загледа, докато се обличаше. По-добре щеше да е, ако не беше запалила лампата, ако не се бе събудила, помисли си той. Тогава щеше да остави на камината сто франка или хиляда франка, тъмнината и сънят щяха да скрият провинциалното му американско невежество по тези въпроси; щеше да се измъкне от, апартамента и от къщата и всички връзки щяха да бъдат прекъснати. Но лампата светеше и жената усмихнато го наблюдаваше. Чакаше?
Нямаше как да избегне този момент. Извади портфейла си.
— Хиляда франка достатъчни ли са? — попита той, запъвайки се леко на думата „достатъчно“.
Тя заинтригувано го погледна и усмивката й изчезна. После се разсмя. Отначало тихо, после гръмко. Приведе се, хвана с ръце главата си, а гъстата й лъскава коса се спусна на тъмни талази и закри лицето й, докато тя продължаваше да се смее. Той я наблюдаваше с изопнати нерви и съжаляваше, че е бил в леглото й, че й е предложил питие, че се намира в Ница, че е дошъл във Франция.
— Съжалявам — глухо произнесе той. — Просто не съм запознат…
Тя вдигна глава, все още смеейки се. Стана, приближи се към него и го целуна по бузата.
— Милият той — каза тя, потискайки смеха си. — Не знаех, че струвам толкова много.
— Ако искаш повече… — сдържано додаде той.
— Много повече — отвърна тя. — Не искам нищо. Това е безбожна цена. Милият! Да си мислиш през цялото време, че съм професионалистка. И да бъдеш толкова внимателен и нежен. Ако всички клиенти са като теб, сигурно всички жени щяха да станат проститутки. Винаги съм харесвала американците, но сега ги харесвам още повече.
— Божичко, Жана — извика той, обръщайки се за първи път към нея по име. — И през ум не ми е минавало, че някоя жена ще ме забележи, ще ме заведе у дома си… Не знам какво да кажа.
— Не казвай нищо. Много си порядъчен, мой очарователен американецо, прекалено порядъчен.
— Ами, никога досега не ми се е случвало — каза той и се уплаши, че тя пак ще се разсмее.
— Какво им липсва на американките? — учудено поклати тя глава. Седна на края на леглото, потупа го и каза: — Ела и седни, моля те.
Той седна до нея, а тя хвана ръката му все едно, че му беше сестра.
— Ако това ще те успокои, шери, и на мен никога досега не ми се е случвало — каза тя. — Но бях толкова самотна, толкова зажадняла, нима не разбра?
— Не — призна си той. — Не се занимавам с жени.
— Не се занимава с жени — повтори тя леко подигравателно. — Не пие. Точно такъв мъж ми трябваше тази вечер. Нека да ти разкажа малко за себе си. Аз съм омъжена. За майор от армията. Беше помощник на военното аташе във Вашингтон.
Ето откъде знае английски, каза си той, не е имало никакви политици, никакви конгресмени, никакви мотели.
— Сега е изпратен временно в Париж. Във Военното училище — каза Жана. — Временно — повтори тя и се засмя остро и рязко. — Там е от три месеца. Имам две деца, които учат тук, в Ница. Тази вечер са на гости у баба си.
— Но ти не носеше брачна халка. Видях — каза той.
— Тази вечер — не. — Лицето й стана строго. — Тази вечер не исках да съм омъжена. Следобед, когато получих телеграмата от мъжа си и разбрах, че ще се обади по телефона, знаех какво ще ми каже. Щеше да ми каже, че пак е много зает служебно и не може да дойде в Ница. От три месеца е много зает във Военното училище, сигурно се готвят за страхотна война, след като някакъв си майор не може да отскочи за един ден до Ница да види жена си. Много добре знам каква война готви в Париж моят майор. Нали ме чу по телефона?
— Да — каза Рудолф. — Не можах да разбера какво казваш, но говореше ядосано.
— Разговорът не беше приятелски. Сега вече нали ти е ясно защо седях в едно кафене без брачна халка?
— В общи линии — каза Рудолф.
— Точно се готвех да стана и да се прибера вкъщи, когато ти влезе в кафенето и седна — тихо каза тя. — Преди това двама мъже се опитаха да ме ангажират. Невъзпитани мошеници, които се преструваха, че са експерти и познавачи на как се казва — кандидатки?
— Кандидатки за една нощ — отговори Рудолф.
— Точно така.
— Но поне не са те взели за проститутка — заяви мрачно той. — Прости ми.
— Няма за какво да ти прощавам — потупа го тя по ръката. — Това придава на вечерта нужната комична нотка. Когато влезе в кафенето и седна, видях честното ти, издължено, почтено американско лице и реших да не си отивам вкъщи. — Тя се усмихна. — Да не си отивам веднага. Оказва се, че не съм сбъркала. Никога вече не трябва да си толкова порядъчен. — Тя отново го потупа по ръката, сякаш му беше сестра. — Късно е вече. Нали каза, че трябва да вървиш… Искаш ли да ти дам телефона си? Може ли да се видим пак?
— Сигурно и аз трябва да ти кажа нещо за себе си — отвърна Рудолф. — Първо, името ми не е Джими. Не знам защо — сви той рамене. — Сигурно ме е било срам от това, което върша — усмихна се той. — От това, което мислех, че върша. А може би съм смятал, че след като името не е мое, значи не аз, а друг върши това. Но най-вероятно съм разсъждавал, че ако някога се срещнем и аз не съм сам, а ти кажеш, здравей, Джими, ще мога да отговоря, съжалявам, мадам, сигурно ме бъркате с някой друг.
— Ако бях достатъчно смела, щях да си водя дневник — каза Жана. — Щях подробно да опиша какво се случи тази вечер. Най-подробно. Децата ми щяха да имат на какво да се смеят след смъртта ми. Какво знаеш ти, мила, стара, разумна мамо?
— Казвам се Рудолф — продължи той. — Никога не съм си харесвал името. Като малък смятах, че не звучи по американски, макар че е трудно да се каже кое звучи по американски и кое не. И защо някой трябва да се интересува от това. Но когато си момче и главата ти е пълна с книги, чиито герои се казват Хъкълбери Фин, Даниъл Бун, Стъдс Лонигън. На мен Рудолф ми звучеше като тежко немско ястие. Особено по време на войната. — С никого не бе споделял досега как възприема малкото си име, дори за себе си не бе изяснил този въпрос и сега изпита облекчение, примесено с горчива ирония че може открито да говори за това пред тази красива непозната или почти непозната жена. И докато седеше на слабо осветеното от лампата легло, където бе изпитал върховно удоволствие, му се прииска да се разкрие още повече пред нея, да отложи сбогуването, да се престори като нея, че утрото е още далеч, че раздялата не е неизбежна.
— Рудолф. Нито хубаво, нито лошо име — каза Жана. — Защо не го приемаш като Родолфо? Нали звучи по-добре?
— Много по-добре.
— Хубаво. Отсега нататък ще ти викам Родолфо — подхвърли тя шеговито.
— Родолфо Джордах — повтори той. Това име придаваше на личността му нещо ново, по-смело. — Джордах е фамилното ми име. Отседнал съм в „Отел дю кап“. — Сега всички защити бяха свалени. Всички имена и адреси — открити. Всеки щеше да разчита на милостта на другия. — И още нещо. Женен съм.
— Предполагах — отвърна Жана. — Твоя работа. Както и моят брак е моя работа.
— Жена ми е с мен в Антиб. — Едва ли бе нужно да й казва, че двамата не са в добри отношения. — Дай ми телефона си.
Тя стана, отиде при малкото бюро, където имаше писалка и хартия, и написа телефонния си номер. Даде му листчето, което той внимателно сгъна и сложи в джоба си.
— Следващия път ще трябва да запазиш стая в хотел. Децата ще бъдат тук — каза тя.
— Следващия път…
— А сега ще ти извикам такси. — Двамата отидоха в салона, тя набра някакъв номер, заговори бързо, почака малко и преди да затвори, каза: Tres bien. — Таксито ще дойде след пет минути — обясни тя. На входната врата двамата си размениха дълга, благодарна, утешителна целувка. — Довиждане, Родолфо — каза тя.
Когато му се усмихна, той разбра, че дълго ще помни усмивката й.
Когато слезе на улицата, таксито вече го чакаше и дизеловият му мотор пърпореше, сякаш моторна лодка излизаше в открито море. Пътувания по суша и море.
— Хотел „Негреско“ — каза Рудолф. Таксито потегли и той се обърна да види къщата. Трябваше непременно да я намери следващия път, да я познае в сънищата си. Щом слезе пред хотела, той предпазливо прекоси шосето, за да отиде при колата, взета под наем, седна зад волана и я подкара бавно и внимателно покрай морето, по пустото шосе към Антиб.
Когато стигна пристанището, намали още повече скоростта, после сви рязко в паркинга, слезе от колата и закрачи по кея към „Клотилд“, закотвена на тихия пристан. На яхтата не се виждаха светлини. Не искаше да буди Уесли или Бъни. Събу си обувките, прескочи от палубата в лодката, закрепена отстрани на яхтата, развърза въжето, седна в средата и безшумно извади греблата. Загреба беззвучно към центъра на пристанището, после по-енергично и се насочи към входа му, като пое дълбоко миризмата на петрол от водата, примесена с уханието на цветя от брега.
Действаше машинално, без да се запита защо го върши. Напрежението в раменете и ръцете, което изпитваше при гребането, му доставяше отрезвяващо удоволствие, а лекият като въздишка плисък на вълните беше подходяща музика за края на тази нощ.
Град Антиб — заплашителна сянка, сред която тук-там проблясваше по някоя светлинка — бавно се отдалечаваше, докато той следваше червените и зелени светлинки във водата, които щяха да го изведат в открито море. Изпитваше задоволство от ритмичното навеждане и изправяне на тялото. Колко ли пъти тези гребла са се движили в ръцете на брат му. Неговите собствени меки ръце усещаха гладкото дърво, излъскано от силните ръце на брат му. Зарадва се при мисълта, че на другата сутрин може да има мехури на дланите си.
Изпитваше блажено щастие, че е сам сред тъмното море, а мигащите светлинки при входа на пристанището го успокояваха, обещавайки му сигурно връщане. Тук имаше място и за тъга, и за надежда. „Томас, Томас“, прошепна той, когато излезе в морето и усети как вълните леко повдигат лодката. Докато гребеше, си припомни всички случаи, когато двамата се бяха огорчавали взаимно и когато забравиха прегрешенията или поне си простиха за тях.
Чувстваше се всесилен и безметежно спокоен, останал сам в тъмната нощ. Тогава чу задавения мотор на малка рибарска лодка, излязла в морето след него, с малка карбидна лампа на носа. Лодката мина наблизо и той видя двама мъже, които с любопитство се взираха в него. И си даде сметка колко странно изглежда в техните очи сам, облечен в тъмен официален костюм, излязъл в открито море по това време на нощта. Той продължи да гребе, докато ги изгуби от погледа си, после отпусна греблата и се загледа в звездното небе.
Замисли се за баща си, за този озлобен и жалък старец, който също бе излязъл с лодка в мрака, решил да направи последното си пътуване в една бурна нощ. За баща му самоубийството беше изход, защото в смъртта бе намерил покой, какъвто никога не бе имал в живота си. За Рудолф обаче смъртта не беше изход. Той беше друг човек с други цели. Пое си бавно и дълбоко дъх, обърна лодката и загреба към „Клотилд“ с парещи от гребането ръце.
Завърза тихо лодката за кърмата, качи се по стълбата и излезе на брега. Обу си обувките. Бе извършен един обред, бе спазена една церемония. Влезе в колата и запали мотора.
Минаваше три часът през нощта, когато се върна в хотела, фоайето беше пусто, а портиерът се прозяваше зад бюрото. Рудолф поиска ключа и се запъти към асансьора, но той го извика.
— О, мистър Джордах, мисис Бърк поръча да ви кажа нещо. Трябва да й се обадите, като се приберете. Каза, че е спешно.
— Благодаря — уморено отвърна Рудолф. Гретхен ще трябва да почака до сутринта, каквото и да има да му казва.
— Мисис Бърк ми каза да й се обадя, щом се приберете. Независимо колко е часът. — Сестра му се е досетила, че той няма да обърне внимание на молбата й, и е взела мерки.
— Ясно — отвърна Рудолф и въздъхна. — Обадете й се, ако обичате. Кажете й, че ще отида при нея, но първо искам да видя как е жена ми. — Трябваше да остане цялата нощ в Ница. Или да гребе до зори. И да се заеме с всичко на сутринта.
— И още нещо — каза портиерът. — Един господин дойде да ви търси. Някой си мистър Хъбъл. Каза, че е от списание „Тайм“. Използва телекса.
— Ако пак дойде и поиска да ме види, кажете му, че ме няма.
— Разбирам. Лека нощ, мосю.
Рудолф повика асансьора. Мислеше да се обади по телефона на Жана, да й пожелае лека нощ, да се опита да й каже какво е направила тя за него, да чуе плътния й глас, леко дрезгав и чувствен, и да заспи със спомена за тази нощ, та да бъде лек сънят му. Сега обаче не можеше да направи това. Чувстваше се стар, бавно пристъпи в асансьора, излезе в коридора и отвори вратата на апартамента колкото се може по-безшумно. Лампите в салона и в стаята на Джийн светеха. След убийството тя отказваше да спи на тъмно. Щом Рудолф наближи вратата, го извика:
— Да, мила — въздъхна той. Надяваше се, че е заспала. Влезе в стаята й. Тя седеше в леглото и втренчено го гледаше. Той машинално се озърна да види няма ли чаша или бутилка наоколо. Но нямаше нито чаша, нито бутилка и той позна по лицето й, че не е пила. Изглежда стара, помисли си Рудолф, стара. С изпито лице, с помръкнали очи и с дантелена нощница тя сякаш представляваше злонамерен портрет на себе си след четирийсет години.
— Колко е часът? — рязко попита тя.
— Минава три. Заспивай вече.
— Минава три? Консулството в Ница отворено ли е по това време?
— Реших да си почина тази вечер — отговори той.
— От какво?
— От всичко!
— От мене — каза горчиво тя. — Вече ти е станало навик, нали? А може би дори начин на живот?
— Хайде да говорим за това утре — предложи той.
— Миришеш на парфюм — сбърчи нос тя. — И за това ли ще говорим утре?
— Ако искаш. Лека нощ — каза той и тръгна да излиза от стаята.
— Остави вратата отворена. Всички пътища за бягство трябва да са открити.
Той остави вратата отворена. Да можеше да я съжали…
Влезе в собствената си стая през салона и затвори вратата. После отключи другата към коридора. Не му се щеше да обяснява на Джийн, че Гретхен настоява да го види, защото смята, че трябва спешно да му каже нещо.
Стаята на Гретхен беше в дъното на коридора. Той мина покрай обувките, оставени от гостите да бъдат лъснати, докато те спят. Европа се намира на прага на комунизма, каза си той, но обувките продължават да се лъскат всяка нощ между дванайсет и шест от бъдещи комисари и обещаващи троцкисти.
Рудолф почука на вратата. Гретхен веднага отвори, сякаш бе чакала права, предупредена от портиера, и не можеше да губи нито секунда да прекоси стаята, а веднага трябваше да се озове срещу брат си. Беше облякла светлосин хавлиен халат. Синьото беше почти същото като роклята на Жана в кафенето. Та тя поразително прилича на Жана, каза си той, като гледаше дребното й бледо лице, тъмната коса и стегнатото й, елегантно тяло. На всяка крачка — прилики. Тази мисъл не му бе хрумвала досега.
— Влизай — каза тя. — Толкова се притесних! Господи, къде беше?
— Дълга история — отвърна той. — Не може ли да почака до утре?
— Не може да почака до утре — каза тя, като затвори вратата. Подуши въздуха и саркастично добави: — Миришеш божествено, братко. И имаш вид на човек, който току-що е бил съблазнен.
— Аз съм джентълмен, а джентълмените не обсъждат въпроси от този род — отбеляза Рудолф, опитвайки се да омаловажи думите й.
— Дамите обаче ги обсъждат — отвърна тя. Гретхен можеше да се държи и вулгарно.
— Хайде да оставим това сега, моля те — каза Рудолф. — Имам нужда от малко сън. Какво толкова спешно има, дявол да го вземе!
Гретхен тежко се отпусна в голямото кресло, сякаш не можеше да стои повече на крака от умора.
— Бъни Дуайър се обади преди един час — троснато каза тя. — Уесли е задържан.
— Какво?
— Уесли е задържан в Кан. Сбил се е в един бар и за малко не убил някакъв човек с бутилка от бира. Ударил и един полицай и е трябвало да бъде усмирен. Не смяташ ли, че това е достатъчно спешно, братко?
1968
Днес в Брюксел има вълнения, избухват бомби. Спорът е за това, дали децата от фламандски произход трябва да учат на собствения си език, или на френски и дали имената на улиците трябва да са изписани и на двата езика. Негрите в поделението тук заплашват, че ще се разбунтуват, ако не им позволят да ходят с африкански прически. Хората са готови да се разкъсат един други за най-малкото нещо. А това, колкото и да ми е тъжно да го призная, обяснява защо съм в униформа, макар че аз самият нямам никакво желание да причинявам нищо лошо на когото и да било и що се отнася до мен, всеки, който иска, може да си говори на фламандски, на баскски, на сърбо-хърватски или на санскрит, на мен ще ми звучи еднакво прекрасно.
Може би това е слабост на характера.
Сигурно е така. Ако си силен, искаш да се налагаш на всичко и всички около себе си. Трудно е обаче да се налагаш на хора, които не говорят твоя език, но нали се чувстваш силен, реагираш, като се гневиш, подобно на американските туристи в европейски ресторанти — започват да крещят, когато келнерът не може да разбере какво искат да поръчат. На политически език това означава разпръсване на демонстранти от полицията със сълзотворен газ.
Моника говори немски, английски, френски, фламандски и испански и твърди, че знае да чете на келтски. Доколкото мога да преценя, тя също е пацифистично настроена, но в работата си като преводач в НАТО й се налага да отправя най-страховити заплахи на войнствено настроени старци към други войнствено настроени старци от същата лудница, в която всички ние живеем.
Прекарах деня в леглото с Моника.
От време на време правим така.
Когато таксито на Рудолф пристигна пред полицейския участък в Кан, Дуайър вече чакаше там Рудолф бе преценил, че е по-разумно да дойде с такси, отколкото с колата си. Не му се щеше да влиза във френски полицейски участък, за да настоява племенникът му да бъде освободен, и да излезе оттам, след като са го подложили на проверка за алкохол. С дебелия си тъмносин моряшки пуловер Дуайър трепереше, облегнат на стената, а размитата светлина на лампите от участъка осветяваше лицето му в бледозелено. Като слезе от таксито, Рудолф погледна часовника си. Минаваше четири. Улиците на Кан бяха пусти. Всички, освен него, бяха изпълнили задълженията си предната вечер или ги бяха отложили за сутринта.
— Божичко, колко се радвам, че дойде — каза Дуайър. — Каква нощ! Каква нощ, дявол да го вземе!
— Къде е той? — попита Рудолф, опитвайки се да говори спокойно; позна колко нервен е Дуайър по лицето му и по начина, по който забиваше кокалчетата на пръстите в дланите си.
— Вътре някъде. Сигурно в някоя килия. Не ми дават да го видя. Не ме пускат да вляза. Щели и мен да затворят, ако още веднъж ме видели там. Това е то, френската полиция — горчиво каза той. — Все едно, че говориш с Хитлер.
— Как е той? — попита Рудолф. Като гледаше как Дуайър се свива в студения нощен въздух, изведнъж усети, че по гръбнака му полазват тръпки. Беше се облякъл за жегата през деня и не беше се сетил да си вземе сако от хотела.
— Не зная как е сега — отговори Дуайър. — Когато го довлякоха тук, не беше много зле. Обаче удари един полицай и сега господ знае какво са му направили, откак е вътре.
Да имаше отворено кафене, помисли си Рудолф, или поне осветено място, което да излъчва топлинка… Но улицата се простираше тясна и тъмна, като се изключи бледата светлина на уличните лампи.
— Добре, Бъни — успокояващо подзе той. — Аз съм тук. Ще видя какво мога да направя. Но ще трябва да ми разкажеш всичко. Какво се случи?
— Заведох го на вечеря в Антиб — каза Бъни. Каза го оправдателно, сякаш Рудолф го обвиняваше, сякаш трябваше преди, всичко да докаже невинността си. — Не можех да оставя момчето само в такава вечер, нали така?
— Разбира се.
— Пийнахме малко вино. В присъствието на баща си Уесли пиеше вино с всички нас. Том му наливаше от бутилката като на възрастен, а той всъщност си е дете. Нали знаеш как е във Франция…
Гласът му заглъхна, сякаш бутилката, която двамата с Уесли си бяха поделили в ресторанта в Антиб, беше друго несправедливо обвинение срещу него.
— Знам — отвърна Рудолф, като се опитваше да не издава нетърпението си. — И после?
— После момчето поиска коняк. Два коняка. Аз си казах, защо не? В края на краищата в деня, в който си погребал баща си… Дори и да се напие, нали сме на две крачки от пристанището, ще го зърна на яхтата без никакви проблеми. Само че той не поиска да се върне на яхтата. Изведнъж стана от масата и каза: „Аз отивам в Кан.“ Попитах го: „За какъв дявол ще ходиш в Кан по това време?“ „Ще посетя един бар“, отговори той. Това бяха точно думите му. Ще посетя. „Ще посетя «Ла порт роз»“. Само бог знае какво ставаше в главата на това момче след изпития коняк, след изминалия ден, след всичко случило се. Опитах се да го разубедя, честна дума, опитах се. „Майната ти, Бъни“, каза той. Никога преди не ми е говорил така. На лицето му беше изписана отчаяна решителност. И булдозер не можеше да го отклони от пътя му. „Никой не те моли да идваш с мен, тросна ми се той. Върви да се наспиш, че да си красив утре.“ Вече излизаше от ресторанта, когато успях да го настигна и поне да го хвана за ръката. Не можех да го оставя да отиде сам в онзи проклет бар, нали така?
— Точно така, Бъни — уморено каза Рудолф. — Правилно си постъпил. — Ако бях на мястото на Дуайър, кой знае дали щях да постъпя по-добре. Сигурно по-зле, помисли си.
— Взехме такси и отидохме в „Ла порт роз“ — не млъкваше Дуайър, изнервен от мъка, от страх или безпомощност. — В таксито не си отвори устата. Не каза нито дума. Седеше и гледаше през прозореца, като някой турист. Кой може да знае какво му е минавало през ума. Не съм психолог, никога не съм имал деца, кой знае какви безумия им се въртят в главите? — В гласа му отново прозвучаха нотки на невинност, но той едва ли очакваше някой да му повярва или да вземе предвид тази невинност. — Помислих си значи, че е разстроен — продължи Дуайър. — Кой няма да е разстроен в такъв ден, може би му е хрумнала безумната мисъл, че негов дълг пред баща му е да отиде и да види мястото, където е почнало всичко. Щом като е видял края с хвърления в морето прах, може би е искал да види и началото.
Началото, каза си Рудолф, мислейки за необуздания си брат, с когото спяха в едно легло над пекарницата, началото не е в бара в Кан. Трябва да се върнеш по-назад. Много по-назад.
— Казах си дори, че това може и да е добра идея — продължи Дуайър. — А и съвсем сигурно беше, че югославянинът, с когото Том се е сбил, нямаше да е там — откак го разпита в деня след убийството, полицията го търси, но още не може да го открие. Освен това нито аз, нито Уесли сме виждали някога този човек, така че няма как да го познаем, дори да седне до нас на бара, че и да го осветят с прожектор. Нямаше да ми е приятно, но какво от това, още няколко чаши, след това в леглото, на другия ден — махмурлук, и толкова.
— Разбирам, Бъни — каза Рудолф, потрепервайки от студ. — Нищо друго не би могъл да направиш при тези обстоятелства.
— Да, при тези обстоятелства — енергично закима Дуайър.
— Как започна свиването? — попита Рудолф. Самооправданията на Дуайър можеха да изчакат. Беше четири часът сутринта, беше му студено, а Уесли се намираше в участъка и полицаите може би го обработваха. — Уесли ли беше виновен?
— Виновен? Такова нещо като стане, как можеш да кажеш кой е виновен? — Устните на Дуайър затрепериха. — Стояхме на бара, мълчахме, бяхме изпили по две, а може би по три чаши уиски, Уесли искаше още, не изглеждаше пиян — на това момче главата му е сякаш от цимент, — до него стоеше един англичанин, пиеше бира и говореше високо. Беше слязъл от някакъв кораб, личеше си, че е моряк, разправяше на момичето нещо за американците, изглежда, не е било много хвалебствено, защото Уесли внезапно се обърна към него и тихо му каза: „Я не приказвай за американците, гаден англичанино.“
О, господи, помисли си Рудолф, чудесно време и място за патриотизъм.
— Оня разправяше как американците оставили англичаните да се бият във войната вместо тях, само че Уесли дори не е бил роден тогава, какво го интересува това? Божичко, баща му никога не би се сбил в бар, та ако ще и десет англичани да разправят какви некадърници и пачаври са американците. Ама Уесли търсеше с кого да се сбие. Никога досега не го бях виждал да се бие, но Том ми беше разказвал, разбрах какво предстои, сграбчих го за ръката и казах: „Хайде, момче, време е да вървим.“ Обаче англичанинът, божичко, сигурно тежеше сто килограма, беше към трийсет — трийсет и две годишен, като си помисля и за всичката бира, дето я беше изпил… Та той каза: „Я повтори, ако обичаш, малкия“ и Уесли тихо и спокойно каза: „Не приказвай за американците, гаден англичанино.“ Дори тогава сбиването можеше да се избегне, защото момичето дърпаше англичанина за ръкава и викаше: „Хайде да се прибираме, Арнолд.“ Но той я отблъсна и попита Уесли: „От кой кораб си слязъл, приятел?“, и аз видях как бавно протяга ръка към бирената бутилка на бара. „Клотилд“, отговори Уесли и тогава усетих как мускулите на ръката му се напрягат. Англичанинът се изсмя. „Търси си друго място, малкия“, каза той. „«Клотилд» няма да се ползва с добро име вече“. Мисля, че Уесли се вбеси от смеха му. Внезапно се пресегна, сграбчи пръв бутилката и я разби в лицето на англичанина. Оня се свлече целият в кръв. Всичко живо наоколо взе да пищи, а Уесли се хвърли да го тъпче с крака. Никога не бях виждал момче с такова обезумяло лице. Къде се е научил да се бие така, никой никога няма да разбере. Да тъпче с крака, божичко. И да се смее съвсем като смахнат, а аз съм увиснал на гърба му и го дърпам, но той изобщо не ме забелязва, все едно че комар е кацнал на врата му. Цялата работа не продължи дълго. На една маса седяха двама цивилни полицаи, веднага скочиха, но той удари с юмрук единия и полицаят се смъкна на колене. Другият извади палка, фрасна го по тила и това сложи край на двубоя. Изтеглиха Уесли навън, хвърлиха го в една полицейска кола и не ми позволиха да тръгна с тях. Аз хукнах към участъка, една линейка потегли с пълна скорост, с включени фарове и сирена и сега само господ знае в какво състояние е онзи англичанин. — Дуайър въздъхна. — Горе-долу това е — тежко каза той. — Това е. Сега вече знаеш каква е работата и защо се обадих в хотела.
— Радвам се, че си се обадил. — Рудолф също въздъхна. — Почакай тук. Ще видя какво мога да направя.
— И аз бих дошъл, но те не могат да ме гледат — каза Дуайър.
Рудолф изпъна рамена под сакото и влезе в участъка. Неочакваната светлина го заслепи, но топлината във всеки случай беше приятна. Знаеше, че трябва да се избръсне, че дрехите му са измачкани. Щеше да се чувства по-самоуверен, ако, както се изрази Гретхен, нямаше вид на човек, който току-що е бил съблазнен. Знаеше също, че още ухае на парфюм. Не съм облечен подходящо за случая, каза си той, пристъпвайки към високото бюро, зад което седеше дебел полицай, избръснат до синьо, и намръщено го гледаше.
Пътуването обогатява впечатленията, каза си пак той, като се усмихна или поне направи опит да се усмихне на полицая; когато пътува, човек попада в катедрали, опознава леглата на офицерски жени, чиито мъже ги няма, удря се в греди от кораби, потопени през отдавна водени войни, запознава се с чужди обичаи, странни ястия, полицейски участъци, погребения…
— Името ми е Джордах — каза той бавно на френски на полицая зад бюрото. — Американец съм… — Чувал ли е този полицай за Лафайет8, за плана „Маршал“, за Деня на победата? И дали ще използва този случай да изрази благодарността си? Този прекрасен случай… — Разбрах, че сте задържали племенника ми Уесли Джордах.
Полицаят отговори бързо на френски и Рудолф не го разбра.
— Говорете по-бавно, ако обичате. Не знам добре френски — каза той.
— Елате в осем часа сутринта — повтори бавно полицаят, за да го разбере Рудолф.
— Бих искал да го видя сега — обясни Рудолф.
— Чухте какво казах — повтори полицаят подчертано бавно и вдигна двете си ръце с осем разперени пръста.
Рудолф разбра, че полицаят не е чувал нито за Лафайет, нито за Деня на победата, и добави:
— Може би има нужда от медицинска помощ.
— Той получава отлична медицинска помощ — каза полицаят, изговаряйки язвително бавно думите. — Осем часът сутринта. Местно време — засмя се той.
— Говори ли тук някой английски?
— Тук е полицейски участък, мосю — отвърна полицаят. — Не се намирате в Сорбоната.
Рудолф искаше да попита може ли Уесли да бъде освободен под гаранция, но не знаеше думите. В Кан всяка година идват по петдесет хиляди американски и английски туристи и някой от тия негодници би трябвало да си направи труда да научи английски, помисли си той.
— Искам да говоря с вашия началник — настоя Рудолф.
— В момента го няма.
— Тогава с някой…
— Аз съм този някой — изсмя се полицаят, но после се намръщи. Повече му подхождаше да е намръщен, отколкото усмихнат. — Каза ви се да напуснете, мосю — грубо заяви той. — Помещението трябва да се освободи.
За миг Рудолф си помисли, че може би трябва да му предложи нещо. Но тази вечер бе направил вече една грешка, като се опита да даде пари не на този, на когото трябва. А тук това можеше да се окаже много по-опасно.
— Излезте, излезте, мосю — нетърпеливо махна с ръка полицаят. — Имам работа.
Победен, Рудолф излезе. Дуайър продължаваше да забива кокалчетата на пръстите в дланите си.
— Е? — попита Дуайър.
— Нищо не става — вяло отвърна Рудолф. — И няма да стане преди осем часа сутринта. По-добре да отидем в някой хотел тук. Няма смисъл да се връщаме в Антиб само за няколко часа.
— Не ми се ще да оставям „Клотилд“ без човек — каза Дуайър. — Както са тръгнали нещата, нищо не се знае… — Той не довърши мисълта си. — Ще се върна сутринта.
— Както искаш — отговори Рудолф.
Имаше чувството, че е тичал часове наред. Като се съмне, ще се обади на адвоката в Антиб. Спомни си стария Теди Бойлан, собственика на завода за тухли и керемиди в Порт Филип, родния му град, който се отнасяше приятелски към него ако това е точната дума, и в известен смисъл го бе образовал Теди Бойлан го посъветва да следва право. „Юристите управляват света“, бяха думите му. Това сигурно е добър съвет за онези, които искат да управляват света. Някога Рудолф беше един от тях. Но сега вече не е. Ако бе приел съвета, ако се бе отдал на адвокатската професия, щеше ли сега гладко избръснатият полицай да му се изсмее и да го изхвърли? Щеше ли сега Уесли да бъде зад решетките и да разчита на снизхождението на един полицай, когото е свалил на земята с един удар? Щеше ли Том да бъде жив, щеше ли поне да е умрял от по-прилична смърт? Какви ли не мисли му минават на човек в четири часа сутринта.
Рудолф тръгна уморено по пустите улици, отървали се в този час на нощта от проститутки, комарджии и линейки, към хотел „Карлтън“, където можеше да вземе стая и да поспи няколко часа, а Дуайър — да намери такси, за да се върне на „Клотилд“.
Баща ми сигурно е изпитвал това стотици пъти през живота си, помисли си Уесли, пребит и с болки по цялото тяло, без да може да мръдне от дъсчения нар в килията, където го бяха хвърлили. Тази мисъл го утеши, накара го да се чувства по-близо до баща си, което не бе успял да постигне със следобедната молитва. Сега беше спокоен, отпуснат, безгрижен. Радваше се, че го бяха изтръгнали от англичанина, и се надяваше, че не го е убил.
Ако онзи проклетник не умре, чичо Руди ще ме измъкне оттука. Старият мистър Руди Джордах, който урежда всичко. Като си помисли това, той се усмихна, макар че усмивката причиняваше болка.
Усмивката му не се задържа дълго. Той не познаваше баща си достатъчно. Не знаеше колко точно е достатъчно, ала знаеше, че за него не е било достатъчно. Вече нямаше да водят продължителни разговори в тъмната кабина на щурвала. Време за наваксване, казваше баща му и се опитваше да запълни празнотите, да се разплати за годините, откакто майка му го взе и избяга, а после почна да го препраща от едно мизерно училище в друго и да разправя, че баща му го е изоставил, че е избягал с най-пропадналата проститутка, че сигурно е умрял, защото е водел такъв живот — пиене, разврат, комар, побоища, прахосване на пари, печелене на врагове. Майка му имаше за какво да отговаря.
Работата е там, че и той самият имаше за какво да отговаря. Ако беше малко по-внимателен, ако бе видял или предвидил гредата, в която се удариха, ако не се бяха върнали в Антиб за ремонт, сега всички щяха да обикалят италианското крайбрежие — Портофино, Елба, Сицилия, баща му щеше да говори тихо с грубоватия си глас, докато всички долу спят, и да му раз казва за Клотилд Девро, жената, на чието име е кръстена яхтата, прислужница в дома на дебелия вуйчо Харолд от Германия, която го миела гол във ваната, хранела го с гигантски порции, любела го. Първата ми истинска любов продължила тъй кратко, тъжно бе казал баща му.
Ако не беше спал като младенец, щеше да чуе стъпките по палубата, както винаги ги чуваше баща му, независимо колко уморен е или колко дълбоко е заспал, и щеше да види, че баща му е тръгнал сам да спасява Джийн Джордах. Можеше да отиде с него, можеше евентуално да го убеди да извика полиция, поне щеше да е с него, та югославянинът да разбере, че няма смисъл да се бие.
Кого се опитвам да излъжа, каза си Уесли. Това все щеше да се случи някоя нощ, било в Портофино, на Елба или в Сицилия. Нищо не може да попречи на Джийн Джордах да забърка някоя каша и да натопи всички в нея. От самото начало не я хареса и каза на баща си. А той отговори: „Съгласен съм, че си има недостатъци. Аз не бих се оженил за нея, но Руди е друг човек. Тя е богата, била е красива и умна…“ Том сви рамене „Човек може би трябва да си плаща за богатството, красотата и ума.“ Само че накрая плати баща му. Заради прекалената си смелост и вяра в собствените сили. „Имал съм много неприятности с жени.“ При тези думи той се бе усмихнал тъжно в мрака и му бе разказал как го бяха обвинили в изнасилване на малолетни и го бяха хвърлили в затвора заради двете близначки в Елизиум, Охайо. „Сега, като си помисля, каза философски Том, може би си е струвало, макар че тогава не мислех така. Знам, че трябва да ти кажа да внимаваш, но съм сигурен, че от думите ми полза няма да има, нали, Уесли?“
„Гледам да внимавам“, отговори Уесли, който се бе забавлявал с две омъжени дами по време на две различни пътувания, рискувайки, защото мъжете им бяха на яхтата, и той знаеше, че баща му е наясно с всичко това.
„Забелязах, че тая работа ти харесва“, сухо каза Том.
„Предполагам, че като на всеки човек. Не мога да преценя“, отвърна той.
„На мен също ми харесваше, продължи Том. Познавах една щура англичанка, казваше се, чакай да си спомня името… Бети, ама коя Бети — Бети Джонс, — заради нея едва не ме убиха в Париж, отидох за две седмици в Кан с тая англичанка да пилея пари, да се наливам с вино и да се тъпча с разни деликатеси, преди да се явя на състезание. След мача в Париж, където оня французин само с кофата за вода не ме удари, бях готов да приема духовен сан и да стана монах“, разсмя се той.
В спомените, които разказваше, за да се поучи от тях синът му, се появяваха и имена, които не го разсмиваха: момчето, с което бе запалил кръста в имението на Бойлан и което го бе издало; мъжът, когото бе изнудил за пет хиляди долара в клуб „Ревере“, Фалконети, когото бе опозорил на един кораб пред двайсет и седем моряци и го беше тласнал към самоубийство. Той сякаш чувстваше, че момчето, което дълго време е било лишено от баща и най-сетне го е намерило, може да получи погрешна представа за него и да го види в благородна светлина, а Том не можеше да поддържа този образ и искаше да предпази сина си от неизбежно и горчиво разочарование.
Всичките му съвети бяха практически. „Щом обичаш морето, стой в морето. То предлага добър живот, особено ако имаш късмет като мене. Можеш по малко да мързелуваш, по малко да работиш, да се радваш на разнообразие и да живееш на открито. Накрая ще имаш «Клотилд», а може би и по-хубава яхта. Опознай я добре. Грижи се с обич за нея, както правим Дуайър и аз. И ще те посъветвам да не се задяваш с гостенките“, каза той и се ухили. Макар че беше баща, не можеше да проповядва благочестивост пред един младеж, чийто интерес към секса беше непреодолим. „Сам си бъди господар, защото, ако работиш за друг, винаги можеш да се хванеш в някой капан. Научи всичко. Над и под палубата. Имаш прекрасна възможност да гледаш от мене, от Бъни и от Кейт. Не се скъпи за оборудване. Ако някой, когото си взел на работа, не ти харесва, независимо по каква причина, свали го на първото пристанище. Ако хванеш пътник с наркотици, хвърли ги в морето без всякакви обяснения. Ако можеш, недей да пиеш с гостите. Ще имаш възможност да си пиеш собственото питие. Не бъди алчен. Това се разчува. И то бързо. Ако морето не ти вдъхва доверие, насочи се към пристанище и не се хващай на приказките на някой богаташ, че трябва да отиде в Рим, Кан или Атина, за да присъства на важна конференция или за да вземе приятелката си. Не се забърквай в разправии. Отстоявай си правата, но гледай да не се биеш…“
Трябваше да запиша всичко това на магнетофон, помисли си Уесли, и да си го пускам всяка вечер, преди да заспя.
„Скрий един пистолет на яхтата. За всеки случай. Заключи го. Може да ти потрябва.“ Това бе завещанието на баща му: „Не се скъпи за оборудване и гледай винаги да имаш подръка един пистолет.“
Уесли не знаеше къде на борда на „Клотилд“ е заключен пистолетът. Бъни може би знаеше, но сигурно нямаше да му каже. Оказа се че оръжието не му е било подръка, когато е имал нужда от него.
Баща му продължи да говори в мрака, ограден с решетки, гласът му беше спокоен, леко развеселен, но думите му ставаха все по-неразбираеми.
Болката в тила пулсираше, гласът на баща му се отдалечаваше като сигнален буй, останал зад кърмата в мъгливо време, и Уесли заспа.
1968
Имам слабост към баща ми, който е слаб човек. Простил съм му. Нямам слабост към майка си, която е силна жена и на която не прощавам. Нека онзи учен, който се рови в развалините на Брюксел през следващия век, се опита да обясни това. Малко или повече всички сме преследвани от образите на родителите си. Мене ме преследват образите на двама бащи. Уилям Абът, който ме е създал и който беше и вероятно още е дребничък и прекрасен, очарователен и за нищо негоден.
Колин Бърк, вторият съпруг на майка ми, беше великолепен, себелюбив, талантлив човек, който можеше да накара актьорите да играят като ангели, а екрана — да светне като пламнала клада. Аз го обичах, възхищавах му се и исках, като порасна, да стана като него. Ала не се получи така. Пораснах, но приличам на Уили Абът, без обаче да притежавам някои от основните му привлекателни качества. И него също го обичах.
Петдесет пъти съм го слагал да спи пиян.
Днес играх пет сета тенис на двойки и ги спечелих всичките.
Ходи още веднъж в консулството в Ница, два пъти в затвора в Грас, където Уесли бе преместен, и три пъти в кантората на адвоката. Консулът не можеше да му каже нищо определено, за което се извиняваше, адвокатът оказваше съдействие до известна степен, а Уесли не оказваше никакво съдействие, не говореше, не се разкайваше, външно изглеждаше не по-зле и не по-заинтересован за съдбата си от останалите затворници, сред които имаше един крадец на бижута, един фалшификатор на чекове и един фалшификатор на картини. Откак го бяха арестували, не се беше бръснал и гъсто наболата русолява брада му придаваше занемарен, свиреп вид, какъвто имат всички престъпници. Когато влезе да говори с Рудолф, малкото помещение се изпълни с остра, животинска миризма, сякаш уловен звяр бе затворен в мръсна зоологическа градина. Рудолф се почувства неловко, защото миризмата го пренесе в стаята над семейната пекарница, в леглото, на което спеше с брат си Том, когато бяха юноши и Том се връщаше след похожденията си в града. Рудолф извади носната си кърпа и се престори, че си секне носа, докато Уесли, подсмихвайки се, се настаняваше срещу него пред малката, небоядисана, издраскана маса — истинска провансалска антика, любезно предоставена от полицията на живописния град Грас.
Рудолф направи мрачна физиономия, за да покаже, че място за смях няма. Чрез адвоката той бе разбрал, че за полицията случаят е много сериозен — бирената бутилка може да се обяви за опасно оръжие, — и че Уесли ще остане в затвора още няколко седмици, без да е ясно дали след това ще бъде освободен.
Рудолф бе разговарял няколко пъти и с адвоката си Джони Хийт в Ню Йорк, който му каза, че ако се измъкне от французите, въпросът с наследството по всяка вероятност ще трябва да се уреди в Ню Йорк, последното известно местожителство на убития в Съединените щати, а това ще отнеме време.
Ще се удавим в хартия, помисли си Рудолф и си представи как „Клотилд“ с всички пътници потъва в море от призовки, съдебни разпореждания и всякакви бумаги, но продължи да слуша Джони Хийт, който беше почти сигурен, че съдията ще обяви съпругата Кейт Джордах за изпълнителка на завещанието, макар че е английска поданичка, а имуществото вероятно ще бъде поделено така — една трета на нея и две трети на сина, но трябва да се има предвид, че детето, което тя ще роди, ще усложни въпроса. Синът, който е малолетен, би трябвало да има настойник, докато навърши осемнайсет години. Джони смяташе, че Рудолф като най-възрастен и най-близък роднина от мъжки пол може да се нагърби с това. По всяка вероятност имуществото ще трябва да бъде ликвидирано и данъците изплатени, а това би означавало „Клотилд“ да се продаде до една година. Хийт обаче подчерта, че все още не може да каже нищо определено, че ще трябва да чуе и други мнения.
Рудолф не каза нищо на Уесли за проблемите, които Хийт бе повдигнал. Само го попита дали се отнасят добре към него, дали има нужда от нещо. Момчето небрежно отвърна, че се отнасят към него както към всички останали и че няма нужда от нищо. Странен, неблагодарен младеж и все по-враждебно настроен, каза си Рудолф неприязнено. И съвсем съкрати посещенията си.
Върна се уморен в хотела, но там положението не беше по-добро. Дори по-лошо. Джийн правеше все по-бурни сцени. Искаше да си отиде вкъщи, да излезе от тоя затвор — сигурно за първи път някой наричаше така „Отел дю кап“. Беше си внушила, че Рудолф е виновен, дето тя не може да си замине, и всички негови опити да й обясни, че не той, а полицията й задържа паспорта, не успяваха да обуздаят обхваналата я истерия.
— Дявол да го вземе — каза тя последния път, когато се разправяха, — загубеният ти брат не трябваше да си пъха носа там, където не му е работата. Щели да ме изнасилят. Голяма работа! Нямаше да съм първата американка, изнасилена във Франция, и освен това вече щях да съм си вкъщи.
Докато пискливият й глас пронизваше ушите му, Рудолф видя Джийн такава, каквато беше, когато се ожениха — енергично, прекрасно момиче, което се любеше страстно в топлия следобед в стаята с изглед към морето (в същата стая ли спи сега? — той не можеше да си спомни) и което в същия този невероятен следобед предложи да му купи яхта, признавайки, че тя, бедното трудово момиче, както той бе смятал преди брака им, е далеч по-богата от него. По-добре да не мисли за онези дни…
Според Джийн фактът, че Уесли за малко не уби човек, беше доказателство, че причината за трагедията е във вроденото влечение към насилие у фамилията Джордах, а не в нейното пиянство или в емоционалната й неустойчивост.
— Така или иначе — крещеше тя на съпруга си, — с мен или без мен, и брат ти, и синът му с тези характери са обречени от самото начало. То си им е в кръвта. — Рудолф си спомни, че и Гретхен бе казала горе-долу същото и той се бе възмутил. Бе видял Уесли в затвора. В жилите му не течеше само кръвта на Джордах. Спомни си Тереза, намусената, безскрупулна, вулгарна майка. Кой знае кои сицилиански разбойници са допринесли за тази животинска миризма, за тази ехидна усмивка? Вината, ако това изобщо е вина, трябваше да бъде справедливо разпределена.
— Знам за лудия ти баща — продължаваше да крещи Джийн и да му приписва вина за престъпленията на германските му предци. — Не знам само как ти и благочестивата ти сестра сте успели да се измъкнете. Но я вземи и сестра си — как умря съпругът й? Беше убит, убит, убит…
— В автомобилна злополука — опита се да прекъсне Рудолф пискливия й напевен монолог. — Всяка година петдесет хиляди души…
— Убит — повтори неотстъпчиво Джийн. — Страх ме е, като си помисля какъв живот очаква нашето дете, след като ти си му баща…
Рудолф се чувстваше безпомощен пред нападките й. Той имаше самочувствие, че може да се справя с проблемите, подхождайки рационално към тях, но ирационалното го плашеше, объркваше, обезоръжаваше. Като излезе от стаята, Джийн се хвърли по корем на канапето и удряйки възглавниците с юмруци, захлипа като дете:
— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи…
Гретхен също ставаше неспокойна, макар че не казваше нищо. У дома я чакаше работа, някакъв мъж непрекъснато й се обаждаше от Ню Йорк, прелестите на Лазурния бряг отдавна не я привличаха и Рудолф съзнаваше, че тя стои тук единствено от лоялност към него. Още един дълг за изплащане.
Веднъж през седмицата, като останаха насаме, тя тихо го попита:
— Руди, никога ли не ти е хрумвало просто да зарежеш всичко?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа да се махнеш. В края на краищата тази каша не си я забъркал ти. Просто да си вземеш шапката и да си отидеш. Така или иначе, всички ще оцелеят.
— Не, никога не ми е хрумвало — рязко отвърна той.
— Възхищавам ти се, братко — каза Гретхен, макар че в начина, по който го каза, нямаше и следа от възхищение. — Възхищавам се и ти се чудя.
— Не си длъжна да стоиш тук, нали знаеш…
— Знам — отговори тя — и не възнамерявам да остана тук завинаги. Но предполагам, че ти ще останеш, ако е необходимо.
— Ако е необходимо. — Той нямаше работа, на него никой не му се обаждаше от Ню Йорк.
— Към казаното можеш да добавиш и това, че ми е жал за тебе, братко — каза Гретхен. — А сега слизам на плажа да се попека.
Кейт още не се бе обадила и Рудолф й беше благодарен за това. Но се ужасяваше от мига, в който щеше да му се наложи да отиде при нея, за да й каже какво трябва да се направи и какво ще означава това за нея.
Горкият Бъни Дуайър, мислеше си той, докато крачеше бавно по тесните улици на стария град към адвокатската кантора — старият другар, старият съдружник, когото законът и възприетата практика сега лишаваха от средства, защото приятелството и дългогодишният труд изобщо не влизат в юридическите сметки.
Рудолф все още не бе загубил здравия си разум благодарение на два следобеда, прекарани с Жана в един хотел в Ница. Никакви усложнения, никакви заробващи изявления за любов или за поемане на някаква отговорност, само изключителното удоволствие от плътта, което позволява да се отдадеш на забрава за час или два в полутъмната хотелска стая на непознат град.
Това ли е всъщност причината, поради която е готов да остане — безценните следобеди в Ница? Егоистичното удоволствие от двойното прелюбодеяние? Да не би да е обект на възхищение и жалост заради една лъжа?
Рудолф крачеше тежко към кантората на адвоката и се потеше неприятно от силното слънце.
Кантората на адвоката беше в собствената му къща до крепостните стени в две от старите скромни каменни сгради, където някога са живели рибарите на Антиб. Сега, ремонтирани и осъвременени, превърнати в елегантни жилища, тези сгради бяха собственост на хора, които никога не са хвърляли рибарска мрежа, не са изтегляли лодка и не са били застигани от буря в морето. Противно на общопризнатите икономически теории, каза си Рудолф, богатите следват бедните, а не обратното. Поне що се отнася до хубавите места, които бедните случайно са открили в миналото, когато са се заселили в този град, изложен на пиратски нападения, вражески пожари и опустошителни бури.
Кантората беше внушителна — подвързаните с кожа юридически книги запълваха целите стени, елегантните тъмни старинни мебели бяха излъскани до блясък, от широкия прозорец се виждаше как вълните на морето се разбиват в крепостните стени. Адвокатът беше възрастен човек, изправен и внушителен като обстановката около себе си, хубаво облечен, с големи, добре поддържани ръце, осеяни с кафеникави петна. Имаше лъскава плешивина над острото си лице с голям нос и тъжни очи. И как да не е тъжен, каза си Рудолф, здрависвайки се със стария човек, като си помисля през какво е минал, за да стигне до този кабинет.
— Имам съществени новини за вас — каза адвокатът, когато Рудолф седна срещу голямото лъскаво бюро. Той говореше английски бавно, като внимателно подбираше думите. От самото начало бе намекнал на Рудолф, че е прекарал военните години в Англия. Имаше звучен глас. — Първо за вашата съпруга. Получих паспорта й. — Той отвори едно чекмедже, наведе се, извади паспорта и леко го плъзна по бюрото към Рудолф. — Полицията е открила Данович, когото искаше да разпита още веднъж. Увериха ме, че разпитът е протекъл… енергично. За съжаление, макар и да има полицейско досие за арести по повод разни престъпления, всеки път са го освобождавали и до съд не се е стигало. Освен това алибито му е непоклатимо. Бил целия ден в Лион да си оправя зъбите. Справката за прегледите при зъболекаря го потвърждава.
— Какво означава това?
— Това означава — сви рамене адвокатът, — че ако полицията не докаже, че зъболекарят лъже или че Данович е имал съучастници, които е напътствал или наставлявал, или подстрекавал да извършат убийство, полицията не може да го арестува. До този момент обаче няма доказателства, че той е замесен в тази история. Полицията, разбира се, би искала да продължи да го разпитва, но засега няма основание да го задържа. Освен ако… — замълча той.
— Освен ако какво?
— Освен ако съпругата ви не пожелае да го обвини в опит за изнасилване.
Рудолф изпъшка. Знаеше, че е невъзможно да накара Джийн да направи такова нещо.
— Единственото, което жена ми иска, е да си отиде вкъщи — каза той.
— Напълно я разбирам. И освен това не е имало свидетели — закима адвокатът.
— Единственият свидетел е бил брат ми, а той е мъртъв — добави Рудолф.
— В такъв случай мисля, че съпругата ви ще направи най-добре да замине, колкото е възможно по-скоро. Мога да си представя какво мъчение…
Не, не можеш, драги, каза си Рудолф, не можеш нито за секунда, мислейки повече за себе си, отколкото за жена си.
— Във всеки случай делата за изнасилване се водят най-трудно — каза старият човек. — Особено във Франция.
— И в Америка също не се водят лесно — отвърна Рудолф.
— Престъплението е от такъв род, че съдът се озовава в неудобно положение — каза адвокатът и се усмихна, за да покаже, че възрастта и професията са го накарали да свикне с несправедливостта.
— Тя ще тръгне още утре — каза Рудолф.
— Така… — адвокатът поглади нежно лъскавата повърхност на бюрото си и дървото отрази меко бялата му ръка. Единият проблем бе разрешен. — А сега за племенника — той погледна косо Рудолф с избледнелите си очи, разположени в жълтеникави торбички от сбръчкана кожа. — Не е разговорлив. Поне с мене. А също и с полицията. Когато го разпитват, отказва да обясни какъв е бил мотивът да нападне онзи човек в бара. Може би на вас е казал нещо — погледна го той пак косо със старите си проницателни очи.
— Нищо не ми е казал — отговори Рудолф. — Аз имам някаква представа, но… — той сви рамене. — В съда моите думи няма да означават нищо.
— Значи не може да се разчита на защита. Няма смекчаващи вината обстоятелства. А физическото нападение се смята за сериозно провинение според френските закони. — Адвокатът пое тежко въздух. Дали беше лек пристъп на астма, или знак на одобрение, неизречена гордост от цивилизованите нрави на Франция, където хвърлянето на бирена бутилка по човек се смята за изключително сериозно престъпление в сравнение с дивашкото отношение в Америка, където всеки може да удари всекиго с безнаказана лекота. — За щастие — продължи адвокатът, вече оправил дишането си — англичанинът е извън опасност. Ще го изпишат от болницата след няколко дни. Самият той няколко пъти е нарушавал разпоредбите на местната полиция и не е склонен да подвежда когото и да било под отговорност. Освен това съдебният следовател е взел предвид възрастта на момчето и загубата, която неотдавна е претърпяло, и е проявил снизходителност — момчето трябва да бъде придружено до най-близкия граничен пункт или летище след осем дни. Извинете, след една седмица, както се изразяваме ние, французите. — Той отново се засмя, възхищавайки се на родния си език. — Но не ме питайте защо. — Прокара ръка по бюрото, издавайки лек звук като шумолене на хартия. — Ако момчето иска да се върне във Франция, евентуално за да продължи образованието си… — Подсмърквайки деликатно в носната си кърпа, той искаше да каже учтиво, че в Америка образованието е рядка стока. — Сигурен съм, че след година-две, когато всичко се забрави, бих могъл да му уредя да се върне.
— Радвам се да го чуя — каза Рудолф. — По думите на баща му и на мистър Дуайър на него тук му харесва и в училище върви много добре.
— Той трябва да продължи в лицея, поне докато мине зрелостните изпити. Ако желае да постигне нещо на този свят, бих казал, че в наше време това е минималното изискване.
— Ще си помисля. И, разбира се, ще поговоря с момчето.
— Добре — каза старият човек. — Вярвам, драги приятелю, че оценявате като добра и предана работата, която свърших, и смятате, че постигнах добри резултати, използвайки малкото влияние, което имам в този… този — той отново се поколеба коя английска дума да употреби — в това pays, в този район на крайбрежието.
— Много ви благодаря, метр — отвърна Рудолф. Поне се беше научил как се обръщат към френските адвокати. — Но как ще се уреди въпросът? — попита. — Искам да кажа, придружаването до най-близкия граничен пункт — намръщи се той. — Не познавам човек, когото да са придружавали до най-близкия граничен пункт.
— О, този въпрос ли — небрежно отвърна старият човек. За него това беше проста работа. — Ако след една седмица бъдете на летището в Ница с билет, момчето ще пристигне там, придружено от полицейски агент, който ще изчака самолетът да излети. За Съединените щати например. Тъй като придружителят няма да бъде униформен, любопитни погледи няма да има: все едно, че вуйчо или приятел на семейството изпраща момчето с пожелание за bon voyage.
— Момчето знае ли? — попита Рудолф.
— Аз лично му съобщих тази сутрин — каза адвокатът.
— Щастлив ли изглеждаше, или тъжен? — продължи да пита Рудолф.
— Не изглеждаше нито щастлив, нито тъжен.
— Разбирам.
— Позволих си да проверя разписанието на американските авиокомпании, които обслужват Ница. Най-удобен е самолетът, който излита в единайсет и трийсет сутринта.
— Ще бъда там — каза Рудолф, пресегна се за паспорта на Джийн и го сложи в джоба си.
— Трябва да ви поздравя, мосю Джордах — продължи старият човек, — че с такова спокойствие и джентълменско самообладание приехте този неприятен случай.
— Благодаря ви.
Веднага щом изляза от този прекрасен кабинет, каза си Рудолф, ще ме напусне и спокойствието, и самообладанието, било то джентълменско или не. Като се надигна да стане, му се зави свят, помисли, че ще припадне, и трябваше да се подпре с ръка на масата. Старият човек насмешливо го погледна и попита.
— Да не би да сте прекалили с обяда?
— Работата е, че изобщо не съм обядвал. — От седем дни не беше сядал да обядва.
— Много е важно човек да си пази здравето, особено когато е в чужда страна каза адвокатът.
— Искате ли да ви оставя адреса си в Съединените щати, за да ми изпратите сметката? — попита Рудолф.
— Не е необходимо, мосю — спокойно отговори старият човек. — Помощникът ми я е приготвил, можете да я вземете от съседния кабинет. Не е нужно да се затруднявате с франкове. Достатъчно е да напишете един чек в долари и да бъдете любезен да го изпратите в женевската банка, чийто адрес е отбелязан на сметката.
Внушителен, компетентен, заобиколен от великолепни старинни мебели, разполагащ с изглед към синьото море и с необложена с данъци банкова сметка в Швейцария старият човек бавно се изправи, съобразявайки се с напредналата си възраст, и се ръкува с Рудолф, след което го придружи до вратата с думите:
— Enfin, искам да изразя съчувствието си към вас и вашето семейство и да изкажа надежда, че случилото се няма да ви попречи в бъдеще отново да посетите тази красива част на света.
Всяко нещо по реда си, помисли си Рудолф, докато се отдалечаваше от кантората на адвоката и вървеше към пристанището покрай крепостните стени, покрай музея „Грималди“ с всичките картини на Пикасо. Първо лошите новини. Това означаваше Дуайър и Кейт. Ще трябва да им разкаже за вчерашния разговор с Хийт. За предпочитане е да ги види двамата едновременно, за да няма недоразумения и подозрения за тайни сделки. След това хубавите новини за Джийн и Гретхен, че вече могат да се върнат у дома. Нито единият, нито другият разговор го привличаха. Следваше отново посещение в затвора, за да се реши къде, как и с кого ще живее Уесли в Америка. Може би това щеше да бъде най-неприятният разговор. Дано поне Уесли да се е избръснал. И да си е взел душ.
Той спря и загледа морето, отправи поглед към Ла Бе дез Анж. Заливът на ангелите. Французите пет пари не дават какви имена измислят. Антиб например. Гръцките заселници го нарекли Антиполис — Срещу Града. Срещу кой град? Срещу Атина ли, на хиляда мили с галера? Ах, тези гърци, измъчвани от носталгия. Той самият не се измъчваше от носталгия по никой град. Щастливи гърци. Какви ли са били тогава законите, какво ли справедливо наказание са налагали строгите управници на едно момче, ударило човек с бутилка от бира в някаква кръчма? Каква е била тази гражданска съвест, този стремеж към слава или печалба, тласнали древните законодатели и оратори да се откажат от научни школи и безгрижен живот и да поемат бремето да управляват този буден и войнолюбив народ? Той самият също бе философствал, убеждавал, слушал възторжените викове на тълпата, побеждавал и заемал постове. Защо? Вече не можеше да си спомни.
Потокът от коли не спираше дори по тясното каменно шосе покрай крепостните стени. Някога Антиб е бил заспало, забравено градче, но сега беше пренаселен от облагодетелстваните наследници или жертви на двайсетия век, избягали от студа, втурнали се на юг при хубавия климат, за да работят и живеят тук, не само да се забавляват. Те отглеждаха цветя и развиваха лека индустрия. Рудолф беше човек на Севера, но не би се отказал да поживее няколко години на юг. Ако тук не се бе случило това, което всъщност се случи, би могъл да се установи и да заживее удобно в този град, непознат и никому известен, оттеглил се от работа по собствено желание, както правят някои мъже между трийсет и четирийсет години. Имаше елементарни познания по френски — Жана е доказателство за това, — би могъл да ги усъвършенства, да се научи да чете Виктор Юго, Жид, Кокто, новите писатели, които си струва да бъдат прочетени, да ходи в Париж на театър. Мечти. Вече неосъществими.
Той пое дълбоко соления уханен морски въздух. Можеше да отиде почти навсякъде, но не и да остане точно тук, на това зловещо и красиво място.
И отново закрачи, спускайки се от крепостните стени към пристанището. Трябваше да намери Дуайър и Кейт. Биха могли да поговорят в някое кафене, тъй като Кейт бе казала, че никога вече не иска да види „Клотилд“. Може и да е променила решението си, след като първоначалният шок е преминал, защото не е сантиментална жена, но Рудолф никога не би настоявал да се срещнат на яхтата.
Точно пред входа на пристанището имаше малко моряшко кафене. Отпред на мъничка маса седеше Дуайър с една жена, обърната гърбом към Рудолф. Когато извика Дуайър, жената се извърна и той видя, че това е Кейт. Беше отслабнала, а може би черната рокля я правеше да изглежда по-слаба. Кафявият тен бе избледнял и косата й небрежно падаше встрани около лицето. Обзе го яд или нещо подобно на яд. Тя знаеше какво се опитва да направи той за нея, а не си бе дала труда дори да му се обади и да каже къде е отседнала, и сега си седяха с Дуайър като стара брачна двойка, която си споделя тайни на слънце. Тя стана да го поздрави и той се смути.
— Може ли да остана при вас за малко? — попита Рудолф. „Малко“ е относително понятие.
Без да каже дума, Дуайър придърпа един стол от съседната маса. Беше облечен както обикновено, все така загорял и мускулест, мишците му издуваха късите ръкави на бялото поло с надписа. Скръбта, която таеше, не бе изложена на показ.
— Какво ще пиеш? — попита Дуайър.
— Вие какво пиете?
— Пастис.
— Не, благодаря — каза Рудолф. Не обичаше този сладникав, бонбонен вкус. Напомняше му за дългите, черни, огъващи се захарни пръчки, които му купуваше баща му, когато беше малък. Нямаше желание да си спомня за баща си. — Ако може един коняк.
Дуайър влезе в кафенето да вземе коняка. Рудолф погледна Кейт. Тя седеше отпуснато, с безизразно лице. Като мексиканска селянка, помисли си Рудолф, привършила работата за деня, седнала на слънце пред дома си да чака мъжът й да се върне от полето. Тя сведе очи, отказвайки да го погледне, сякаш криеше зад стена от кирпич примитивните си мисли. Той долови враждебност. Може би целувката за раздяла на „Клотилд“ е била саркастичен поздрав? А може би го е целунала искрено, но после е съжалила за това?
— Как е Уесли? — попита тя, все още отбягвайки погледа му. — Бъни ми разказа всичко.
— Добре е. Ще трябва да напусне Франция след една седмица. Най-вероятно ще отиде в Щатите.
— Така си и мислех — кимна тя. Гласът й беше тих и равен. — Така е по-добре. Не бива да се мотае тука.
— Голяма глупост направи с това сбиване — каза Рудолф. — Не знам какво го е прихванало.
— Може би се е сбогувал с баща си — отвърна Кейт.
Рудолф замълча за миг, засрамен от думите си. Почувства се като първия ден, когато си тръгна от консулството и усети, че плаче по улиците, и додаде:
— Ти го познаваш по-добре. — Трябваше да смени темата. — А ти как си, Кейт? — попита, като се опита гласът му да прозвучи нежно.
Тя изсумтя някак странно и неодобрително каза:
— Добре съм, доколкото е възможно. Бъни ми прави компания.
Може би трябва да се оженят, помисли си Рудолф. Двамата са си лика-прилика. Едни и същи уроци са учили, една и съща школа са минали. Правят си добра компания, както се изрази тя.
— Все се надявах, че ще се обадиш — излъга той.
Тя вдигна очи, погледна го и спокойно отговори:
— Знаех къде можех да те намеря, ако имаше какво да ти кажа.
Бъни се върна с коняка и още две чаши пастис. Рудолф гледаше как наливат вода в чашите, от което питието стана млечно — жълтеникаво. Машинално вдигна своята чаша.
— За… — Той замълча и неуверено се засмя. — За нищо, както изглежда.
Дуайър вдигна чашата си, но Кейт продължи да върти бавно своята на масата.
Конякът беше остър и Рудолф пое дъх след първата глътка.
— Нещата имат известно развитие и смятам, че би трябвало да знаете… — трябва да спра да говоря като на събрание, помисли си той. — Радвам се, че ви намерих и двамата. — След това ясно, както добре умееше, обясни какво му е казал Джони Хийт за наследството. Те го изслушаха учтиво, но не проявиха интерес. Не ви ли интересува бъдещето ви, идеше му да изкрещи.
— Аз не искам да бъда… как беше думата? — бавно попита Кейт.
— Изпълнителка на завещанието. — Хийт му бе казал, че вероятно това ще бъде решението на съда.
— Изпълнителка на завещанието. Нищо не разбирам от тая работа — каза Кейт. — Пък и смятам да се върна в Англия. В Бат. Майка ми е там, ще получавам социална помощ за бебето и майка ми ще го гледа, когато тръгна на работа.
— Каква работа? — попита Рудолф.
— Бях келнерка в един ресторант, преди да ме призове морето — поясни Кейт и язвително се засмя. — За келнерки винаги има работа.
— Като се уреди въпросът с наследството, ще остане една известна сума. Няма да ти се налага да работиш.
— Че какво ще правя по цял ден, ще седя и ще гледам телевизия ли? — отговори Кейт. — Без работа аз не мога да стоя. — С предизвикателния си тон тя ясно даваше да се разбере, че той и жените около него са лентяи. — Колкото пари останат, а според мен те няма да са много след всичките разправии с адвокати и други такива, ще ги запазя да изуча детето. Ако е момиче и се изучи, може и да не му се наложи да прислужва като майка си по масите или да глади роклите на дамите в някоя задушна корабна пералня.
С нея не можеше да се спори и Рудолф каза без всякаква надежда:
— Ако някога имаш нужда от нещо, от пари, от каквото и да било, обади ми се.
— Няма да има нужда — отговори тя, сетне пак сведе очи и продължи да върти чашата си.
— За всеки случай — каза Рудолф. — Може би един ден ще поискаш да отидеш в Америка.
— Америка мене не ме привлича — отвърна Кейт. — Там ще стана за смях на хората.
— Няма ли да искаш да видиш Уесли?
— Защо не — каза тя. — Ако той иска да ме види, от Америка за Лондон всеки ден има самолети.
— А междувременно — продължи Рудолф, стараейки се гласът му да не звучи умолително, — докато въпросът с наследството не е уреден, ще имаш нужда от пари.
— Не — отговори тя. — Аз си имам спестявания. Убедих Том да ми плаща заплата както и преди, нищо, че спяхме в едно легло и се канехме да се оженим. Казах му, че любовта си е любов, а работата — работа — заяви тя, горда, че може да поставя нещата по местата им. Най-сетне вдигна чашата си и отпи.
— Предавам се — каза Рудолф, неспособен да прикрие раздразнението си. — Говориш така, сякаш съм ти враг.
Тя го изгледа безизразно, както би го изгледала една индианка.
— Не си спомням да съм казала нещо, от което излиза, че си ми враг. Права ли съм, Бъни?
— Аз не обърнах внимание — каза притеснено Дуайър. — Не мога да преценя.
— А ти? — обърна се Рудолф към Дуайър. — Нямаш ли нужда от пари?
— Аз винаги съм бил пестелив — отвърна Дуайър. — Том ме подиграваше, че съм стиснат и скъперник. Подсигурил съм се, благодаря.
Признал се за победен, Рудолф допи коняка си и каза:
— Поне ми оставете адресите си. И двамата. За да мога да се свържа с вас.
— Остави адреса на Уесли тук, в корабостроителницата — каза Кейт. — Ще им драсвам по някой ред от време на време и те ще ме държат в течение. Когато му дойде времето, ще му съобщя сестра ли си има или брат.
— Не съм сигурен къде ще бъде Уесли — отбеляза Рудолф. Усети, че гласът му пресипва, че гърлото му е продрано от коняка и от усилието да разговаря с тези две изплъзващи му се, неотстъпчиви човешки същества. — Ако пишеш до мен, непременно ще му предам писмото.
Кейт го изгледа продължително, после отново вдигна чашата към устните си. Отпи и каза:
— Не искам жена ти да чете никакви мои писма. — И сложи чашата на масата.
— Жена ми не ми отваря пощата — отговори Рудолф и този път не можа да сдържи яда си.
— Радвам се да чуя, че е жена, която може да проявява характер — каза Кейт. Стори ли му се, или в очите й наистина проблесна злобно пламъче?
— Опитвам се само да помогна — уморено каза Рудолф. — Чувствам се задължен… — Той спря, но беше късно.
— Благодаря ти за намеренията, но към мене нямаш никакви задължения — отвърна Кейт.
— Май по-добре е да не говорим за това, мистър… Руди — обади се Дуайър.
— Добре, нека да не говорим за това. Аз ще бъда в Антиб поне още една седмица. Кога смяташ да заминеш за Англия, Кейт?
Кейт оправи с две ръце гънките в скута на роклята си и каза:
— Веднага щом си събера нещата.
Рудолф си спомни единствения протрит куфар от изкуствена кожа, който Уесли й бе помогнал да пренесе от „Клотилд“. Петнайсет минути сигурно щяха да бъдат достатъчни, за да си събере нещата.
— Колко време смяташ, че ще отнеме това? — търпеливо попита той.
— Трудно ми е да кажа — отвърна Кейт. — Седмица. Или две. Ще трябва да се сбогувам с някои хора.
— Остави си поне тукашния адрес — предложи Рудолф. — За всеки случай, може да се наложи да се подписва нещо пред нотариус…
— Бъни знае къде съм — каза тя.
— Кейт, аз искам да ти бъда приятел — каза тихо Рудолф.
Тя бавно кимна и рязко заяви:
— Не бързай толкова, приятел… — Целувката на раздяла в салона на „Клотилд“ сигурно е била израз на вцепенението, в което Кейт бе изпаднала. Прекараната в размисли седмица я бе озлобила. Рудолф не можеше да я обвинява.
— А ти докога смяташ да останеш? — обърна се той към Дуайър.
— Ти би трябвало да знаеш това по-добре от мене, Руди — отвърна Дуайър. — Смятам да стоя, докато ме изхвърлят. Всеки момент ще пристигнат новият вал и витлото, а това означава поне три дни яхтата да е на сухо, и то в случай, че получа застраховката… Можеш да ми направиш една услуга — защо не уредиш застраховката? Тия чиновници ще се мотаят сума време, ако някой не ги пришпори. А ти можеш да говориш с тях по-добре от мене. Така че…
— По дяволите застраховката — не издържа Рудолф. — Оправяй се сам със застраховката.
— Няма защо да крещиш на Бъни — спокойно се намеси Кейт. — Той просто иска яхтата да е във форма, та като дойде време да я продадеш, да не се окаже, че имаш една изгнила черупка.
— Извинявай — каза Рудолф. — Много ми се събра…
— Няма съмнение, че много ти се събра — отвърна Кейт. По тона й не пролича дали го иронизира.
— Трябва да се върна в хотела — надигна се Рудолф. — Какво дължа тук?
— Пиенето е от мен. Аз черпя — заяви Дуайър.
— Ще те държа в течение на нещата — каза Рудолф.
— Много любезно от твоя страна. Ще се радвам да видя Уесли, преди да замине за Америка — отвърна Дуайър.
— Ще трябва да го видиш на летището. Той ще отиде там направо от затвора. Придружен от полицай — обясни Рудолф.
— Такава е френската полиция — каза Дуайър. — Не й стига това, че те праща в затвора, ами и… Кажи на Уесли, че ще бъда на летището.
— Хайде, и да се пазите! И двамата — заръча Рудолф.
Те не отговориха, продължиха да седят мълчаливо пред чашите си, останали вече в сянка, тъй като слънцето залязваше и отсрещната сграда го закриваше. Рудолф едва забележимо им махна с ръка и се запъти към туристическото бюро до площада, където можеше да купи трите самолетни билета за утрешния полет.
Като съпруг и съпруга ще бъдат подходяща двойка, горчиво си помисли той, подминавайки магазинчета за антикварни предмети, за сирене, за вестници… Какво ми става, господи? От къде на къде съм толкова сигурен, че мога да се погрижа за всички. За всички. Та аз приличам на малоумно куче от кучешките надбягвания. Щом трябва да се поема отговорност, независимо чия, моя или не, аз я поемам, също като ония кучета, които се втурват след изкуствения заек макар че никога няма да го хванат и добре знаят, че няма да го хванат. Каква е тази болест, от която съм се заразил като млад? Суета? Страх, че няма да бъда харесан? Заместител на отхвърлената религия? Добре, че не съм участвал във война — още първия ден щях да падна убит, и то — застрелян от собствените си хора, защото съм се опитал да спра отстъпление или доброволно съм тръгнал да осигурявам муниции за изгубено и пленено от врага оръдие. Задачата, която ще си поставя догодина, каза си той, е да се науча да казвам „Майната ти“ на всички без изключение.
1968
Тази вечер Моника внесе смут в душата ми. Четеше коректурите на една реч, която бе превела от френски на английски. Изведнъж вдигна глава и каза, че току-що е установила нещо. В двата езика, както и в повечето езици, глаголите „имам“, „съм“, „отивам“ и „умирам“ са неправилни. На английски формите не са много разнообразни — аз имам, той има, аз имах, но все пак са налице. На френски са по-силно изявени. J’ai, tu as, il a, nous avons. Формите на глагола „съм“ са още по-многообразни. Аз съм, ти си, той е, ние бяхме, вие сте, те са били, аз ще бъда, той ще бъде. На френски — je suis, tu es, nous sommes, vous etes, il sera. После — sois и je fus и il fut в други времена. Или да вземем „отивам“ — отидох, бил съм отишъл. На френски „alter“ — je vais, nous allons, ils vont. Действието умиране като че ли следва по-права линия, но предполага прекъсване. Аз умирам. Аз съм умрял. На френски инфинитивът е mourir, но формите — je meurs, nous mourions, nous sommes morts. Какво означава всичко това — че човешкият род е разколебан в най-важните си дейности: съществуване, притежаване, придвижване от място на място, умиране? Че искаме да се отречем, да прикрием, да загърбим основните си дейности? Глаголът убивам обаче е съвсем ясен. Аз убивам, ти убиваш, той убива. Аз убих, ти уби, той уби. Тук нищо не се прикрива, не се налага да се преодолява някакво неудобство. Същото е и с любя. Има ли някакъв скрит смисъл в това?
Добре, че не съм преводач, казах на Моника. Но всичко това ме накара да се замисля и почти цяла нощ останах буден да размишлявам за себе си и за обвързаността ми с езика.
Когато Рудолф се върна в хотела, Гретхен беше в бара. Пиеше коктейл с шампанско и разговаряше с един млад човек, облечен за тенис. През последните дни си позволява доста да пие, което не е характерно за нея, и завързва разговор с всеки срещнат мъж, което е много характерно за нея, помисли си злобно Рудолф. Снощи като че ли му се счуха стъпки, които преминаха тихо пред вратата му, покрай подредените чифтове обувки по посока на нейната стая? Но като си припомни Ница, той си каза, че едва ли има право да се оплаква. Всички развлечения, които тя си намираше в този ад, където бе попаднала, бяха ако не друго, поне простими.
— Може ли да ти представя моя брат Рудолф Джордах? — подзе Гретхен, когато Рудолф дойде на тяхната маса. — Базил… забравих ти второто име, скъпи.
Сигурно е изпила най-малко три коктейла, щом казва „скъпи“ на мъж, чието име е забравила, помисли си Рудолф.
Младият човек се изправи. Беше висок и елегантен, с вид на артист, реши Рудолф, с боядисана коса и контешка хубост.
— Бърлинг — подсказа й младият мъж и леко се поклони. — Сестра ви ми разказваше за вас.
Бърлинг, Базил Бърлинг, повтори си наум Рудолф, като кимна в отговор на поклона. Може ли човек да има такова име — Базил Бърлинг? Ако се съди по акцента му, трябва да е англичанин.
— Няма ли да седнете при нас? — предложи Базил Бърлинг.
— Съвсем за малко. Трябва да обсъдя някои неща със сестра си — отвърна Рудолф не особено любезно.
— Брат ми много го бива да обсъжда. Пази се от неговите обсъждания — каза Гретхен.
Четири коктейла, не три, помисли си Рудолф.
— Какво ще пиете, сър? — попита любезно Базил Бърлинг, член на профсъюза на английските актьори, който усъвършенстваше старателно говора си, тъй като знаеше, че е учил в посредствено училище.
— Същото — отвърна Рудолф.
— Три пъти от същото — поръча Базил Бърлинг на келнера.
— Непрекъснато ми предлага пиене — обади се Гретхен.
— Личи си.
Гретхен направи физиономия и обясни на Базил Бърлинг:
— Рудолф е трезвеникът в семейството.
— Все някой трябва да бъде.
— О, божичко, страхувам се от предстоящото обсъждане — каза Гретхен. — Базил… пак ти забравих името, скъпи…?
— Бърлинг — отзивчиво повтори Бърлинг.
— Мистър Бърлинг, е актьор — заяви Гретхен. — Какво съвпадение — продължи тя кокетливо с пиянски глас, — че тук, на края на света, по най-чиста случайност в един долен бар се срещат двама души, които работят в киното. — Сега тя го имитираше с превзет английски акцент, но младият човек, изглежда, не можеше да се засегне от нищо.
— Така ли? — изненадано възкликна той. — И вие ли работите в киното? Виж ти, трябваше да се досетя.
— Колко е галантен — Гретхен докосна закачливо Рудолф по ръката, нищо, че й беше брат. — Но ще трябва да призная ужасната истина. Аз действам зад кулисите. — Тя отпи от поредното питие, усмихвайки се на Базил Бърлинг.
— Трудно ми е да повярвам — заяви превзето Бърлинг.
Ще трябва да го разкарам оттук, за да не викам управителя да го изхвърли, помисли си Рудолф.
— О, да! Зад кулисите — повтори Гретхен. — Аз съм от онези дами с черните нокти. Затънала до ушите в химикали филмов редактор. Ето я тайната. Обикновена скромна монтажистка.
— Правите чест на професията — отвърна Базил Бърлинг.
Дано господ ми спести тия любовни увертюри, помисли си Рудолф, а в това време Гретхен каза:
— Много си мил — и потупа Бърлинг по ръката.
За миг Рудолф изпита любопитство как ли се проявява сестра му в леглото, колко мъже е имала в миналото и колко сега. Ако я попиташе, сигурно щеше да му каже.
— Гретхен — обърна се той към нея, докато тя накланяше чаровно глава към актьора, — трябва да се кача горе и да кажа на Джийн да си приготви багажа. Паспортът й е тук и тя е готова да замине утре. Но бих искал да поговоря първо с теб.
Гретхен капризно сви устни Рудолф изпита желание да я удари. Събитията през деня бяха изопнали нервите му.
— Допий си чашата, скъпи — каза Гретхен на Бърлинг. — Брат ми е зает човек, като работлива пчеличка, която прелита от цвят на цвят.
— Да, виждам — изправи се актьорът. — И без това трябва да се преоблека. Играх три сета тенис и ако продължавам да стоя с тия мокри дрехи, ще си навлека ужасна настинка.
— Благодаря за виното — каза Гретхен.
— Аз черпя.
И Дуайър се бе изразил така, спомни си Рудолф. Изглежда, днес на всички им е приятно да черпят, злобно си помисли той. Освен на мене.
— Ще се видим ли по-късно, Гретхен? За вечеря? — попита Бърлинг и Рудолф забеляза, че е висок, но краката му са слаби и жилести. Аз изглеждам по-добре в къси панталони, помисли си заядливо той.
— Сигурно — отговори Гретхен.
— Беше ми приятно да се запозная с вас, сър — каза Бърлинг на Рудолф.
Рудолф изсумтя. Щом ще се обръщат към него със „сър“, сякаш е с единия крак в гроба, тогава ще се държи свадливо, както подобава на възрастта му.
Братът и сестрата загледаха младия мъж, който закрачи по актьорски пъргаво и мъжествено.
— Господи, Гретхен, ама наистина те бива да ги избираш! — усмихна се Рудолф, когато актьорът си отиде.
— Този сезон изборът е много малък — отвърна Гретхен. — Трябва да приемеш каквото дойде. А сега, кое е това неприятно нещо, което толкова бързаш да ми кажеш? — Той разбра, че тя изобщо не е пияна.
— Става дума за Инид — каза той. — Бих искал утре да се качиш на самолета заедно с Джийн и да наглеждаш Инид. Тоест да ги наглеждаш и двете.
— О, господи — възкликна Гретхен.
— Не смея да поверя дъщеря си на Джийн — продължи настойчиво Рудолф.
— Ами ти? Ти не се ли връщаш?
— Не мога. Тук има още много неща за уреждане. А като пристигнете в Ню Йорк, искам да останеш с тях в апартамента. Мисис Джонсън е във ваканция в Сейнт Луис още една седмица.
— Стига, Руди. Много съм стара вече, за да си играя с малки деца — каза Гретхен.
— Дявол да го вземе, Гретхен, след всичко, което направих за теб… — отвърна Рудолф.
Гретхен отметна назад глава и затвори очи, сякаш чрез това движение искаше да се въздържи от гневен отговор. В тази поза и все още със затворени очи, тя каза:
— Не е нужно всеки ден да ми напомняш какво си направил за мен.
— Всеки ден? — хвана се Рудолф за думите. — Кога за последен път…?
— Недей да приемаш толкова буквално нещата, мили братко — отвори тя очи и го погледна. — Нека да не спорим за това. — Изправи се. — Бавачката ти е осигурена. А и на мен ще ми е приятно да се върна там, където убийствата стават само по вестниците, а не в собственото ти семейство. В колко часа излита самолетът?
— Единайсет и половина. Купил съм ти билета.
— За всичко си помислил, нали?
— Да. За всичко.
— Какво щях да правя без тебе, братко — каза Гретхен. — Най-добре и аз да си стегна багажа. — Тя му се усмихна, но той забеляза усилието, което вложи. — Сключваме ли примирие?
— Сключваме — съгласи се той.
Преди да се качи в асансьора, той отиде на регистрацията да си вземе ключа.
— Мистър Джордах, докато ви нямаше, една дама дойде и остави това писмо за вас — каза портиерът и заедно с ключа връчи на Рудолф някакъв плик. На плика бе изписано само името му с женски почерк, който сякаш бе виждал някъде. В асансьора го отвори и извади единствения лист.
Писмото беше от Жана.
Скъпи американецо,
Пиша ти, за да те помоля да не ми се обаждаш. Можеш да се досетиш каква е причината. Аз ще ти се обадя, когато мога. Може би след седмица или две. А може и да са прекратили войната в Париж завинаги. Надявам се, че прекарваш добре в Антиб и че ще удължиш престоя си. Без теб следобедите са тъжни. Ако искаш да ми пишеш, пиши до поискване, Централна поща, Ница. Надявам се, че нямам правописни грешки.
Шофирай внимателно,
Той смачка писмото и го сложи в джоба си, излезе от асансьора, спря пред вратата на апартамента, смени си физиономията, отключи и влезе.
Джийн стоеше пред прозореца и гледаше морето. Не се обърна, когато той влезе. На бледата светлина, която струеше през отворения прозорец, фигурата й изглеждаше стройна и млада в ленената лятна рокля. Напомни му за момичетата, с които бе учил в колежа — те носеха на гърдите си значките на клубовете, в които членуваха приятелите им, ходеха на съботните футболни мачове, облечени в широки кожени палта и ярки вълнени чорапи, а после — на танците, където той свиреше на тромпет, за да си помогне, докато учи. Застанал на вратата, загледан в жена си, която създаваше илюзията за крехка младост, той изпита остро чувство на жалост към нея, нежелано, ненужно.
— Добър вечер, Джийн — каза Рудолф и пристъпи към нея. Джийн, Жана, помисли си той. Какво крие едно име?
Тя бавно се обърна. Той видя, че се е гримирала, а меката й, дълга до раменете коса е специално фризирана. Старостта, която един ден идеше да я налегне, бе изчезнала от лицето й.
— Добър вечер — сериозно отвърна тя. Гласът й също прозвуча нормално, в смисъл, че не беше пресипнал от пиене, от буйство или от терзания.
— Ето ти паспорта — каза той и й го подаде. — Адвокатът го е получил днес.
— Благодаря.
— Купих ти билет за самолета утре. Вече можеш да се върнеш у дома.
— Благодаря — повтори тя. — А ти?
— Аз ще трябва да остана поне още една седмица.
Тя кимна, отвори паспорта, погледна снимката, тъжно поклати глава и хвърли паспорта на масата.
И моята снимка в паспорта не действа добре на самочувствието ми, би искал да каже Рудолф.
— Поне още една седмица… — повтори Джийн. — Сигурно си съсипан от умора.
— Нищо ми няма. — Той се отпусна в едно кресло.
Преди тя да каже, че е съсипан от умора, не си бе дал сметка колко е уморен наистина. Спеше лошо, нощем често се будеше от кошмари. Предишната нощ сънува многостранен и смущаващ сън. И се събуди силно уплашен. Леглото сякаш се клатеше и първата му мисъл бе, че има земетресение. По краката го щипеха невидими, пакостливи пръсти. Полтъргайсти, спомни си, че каза в съня си. А след това, буден, се замисли: откъде знае тази дума? Разбира се, че я е чел някъде, но никога не я бе изговарял или писал.
— Как е Инид? — попита.
— Добре — отговори Джийн. — Следобед я заведох в Жуан ле Пен и й купих моряшка блузка на райета. Изглежда прекрасно в нея и оттогава непрекъснато позира пред огледалото. Сега вечеря с момичето.
— Ще надникна да й кажа лека нощ. След малко — добави той и разхлаби връзката и яката си. След като свали от плещите си бремето на изминалия ден, за вечеря щеше да облече спортна риза с отворена яка. — Гретхен ще пътува в самолета с теб и Инид — каза той.
— Няма защо да си прави този труд — отвърна Джийн, но в гласа й не се долови никаква злоба. — Може би й се иска да остане още тук. Времето сега е разкошно, видях я да се връща от морето с един красив млад мъж.
— Тя иска да се прибере в Ню Йорк — каза той. — Помолих я да остане с тебе и с Инид, докато мисис Джонсън се върне от Сейнт Луис.
— Сигурно ще й бъде много досадно — отговори Джийн. — Аз сама мога да се грижа за Инид. Нямам друга работа. — Гласът й отново прозвуча спокойно, в тона му нямаше нито злоба, нито предизвикателство.
— Смятам, че е по-добре, ако Гретхен бъде с вас да ви помага — заключи предпазливо той.
— Както кажеш. Макар че, нали знаеш, аз мога да издържа една седмица трезва.
— Знам. Но просто за всеки случай — отговори той.
— Мислех си за това, което преживяхме — каза тя, изправена пред него, кръстосала ръце на гърдите, преплела пръсти, сякаш беше на трибуна, за да произнесе предварително подготвена реч.
— Защо не забравиш за това, което преживяхме? — предложи й Рудолф. Не беше в настроение да слуша предварително подготвени речи.
— Мислех си за нас — продължи тя спокойно, без неприязън. — За твое добро и за доброто на Инид мисля, че трябва да се разведем.
Най-после, каза си той. Добре поне, че тя поставя този въпрос.
— Защо не изчакаме малко, преди да обсъждаме тези неща? — додаде гласно.
— Както искаш. Но аз не съм добра за тебе. Нито за нея. Ти вече не ме искаш… — Джийн вдигна ръка, сякаш за да го прекъсне. — Не си се докосвал до мен повече от година. И си си намерил някоя друга тук, сигурна съм в това. Моля те, не отричай.
— Няма да отричам — каза той.
— Не те обвинявам, мили — продължи тя. — Аз съм като отрова за теб от дълго време. Друг мъж на твое място отдавна щеше да ме остави. И да получи поздравления за това. — Тя горчиво се усмихна.
— Защо не почакаш с този разговор, докато и двамата се върнем в Америка — започна той, макар че изпитваше голямо облекчение.
— Тази вечер ми се говори — каза тя, но без да настоява. — Цял ден си мисля за нас, от една седмица не съм пила и по-трезва и разумна, отколкото съм сега, няма да бъда никога друг път в живота си. Не искаш ли да чуеш какво мисля?
— Не искам да казваш нищо, за което после ще съжаляваш.
— Ще съжалявам. — Тя махна несръчно с ръка, сякаш искаше да прогони оса. — Аз съжалявам за всичко, което казвам. И почти за всичко, което правя. Изслушай ме внимателно, мили. Аз съм алкохоличка. Разочарована съм от себе си и съм алкохоличка. Винаги ще бъда разочарована от себе си и ще остана алкохоличка цял живот. И никога няма да мога да преодолея това.
— Досега не сме опитвали нищо сериозно — каза той. — Не сме попаднали на добро заведение. Има други клиники, които…
— Можеш да ме изпратиш във всички клиники в Америка — прекъсна го тя. — Всички американски психиатри могат да се ровят в сънищата ми. Могат да ми дават лекарства и аз мога да повръщам до припадък. Но ще продължа да бъда алкохоличка. Да ти крещя от злоба и да те излагам… Нали помниш, че и преди съм го правила, и то неведнъж да искам прошка и пак да го правя, и да рискувам живота на детето си, като карам кола пияна, да забравя всичко и пак да се хвана за бутилката и така, докато умра, а как ми се иска това да стане по-скоро, но нямам смелостта да се самоубия, което е друго разочарование…
— Моля те, не говори така, Джийн — каза той, стана и тръгна към нея, но тя се отдръпна, сякаш се страхуваше от допира с него.
— Сега съм трезва — продължи тя, — повече от седмица не съм слагала капка алкохол в устата си, затова нека се възползваме от този прекрасен, неочакван миг, да погледнем открито нещата и да вземем трезви, радикални решения. Аз ще се оттегля някъде, далеч от хорските очи — Мексико достатъчно далеч ли е? Испания? Аз говоря испански, знаеш ли това? Швейцария? Разправят, че там има чудесни клиники, пациентите спирали да пият по за два-три месеца.
— Добре — каза той, — нека тогава живеем заедно по за два-три месеца. Със или без развод.
— Няма смисъл да се преструваме, че все още мога да работя. — Нищо не можеше да спре напевния, екзалтиран глас. — Но благодарение на скъпия ми покоен баща мога да живея съвсем прилично, дори екстравагантно. Трябва да ми помогнеш да определя сумата за Инид, която ще бъде поставена под попечителство, защото, когато се напия, може да се запозная с някой хитър, чаровен млад италианец, който ще съумее да ми открадне богатството, а това няма да ми е приятно. Освен това съм измислила начин да не се чувстваш виновен за това, че си ме изоставил и си ме пуснал да се скитам беззащитна из този враждебен и опасен свят. Ще наема някоя приятна силна млада жена, може би лесбийка, която ще ми прави компания и ще следи да не ми се случи нещо лошо, когато се пропия, а ако е необходимо, ще ми предлага невинен и безопасен секс…
— Спри — извика той. — Стига, стига толкова.
— Не се шокирай, мили пуританино — отвърна тя. — Правила съм го някога и не ми е било неприятно, сигурна съм, че мога пак да го правя, особено след една-две бутилки, и пак няма да ми е неприятно. Истината, скъпи, е, че повече не мога да се боря. Дори и армията на Конфедерацията накрая се предава. Достатъчно умрели съм оставила зад гърба си. Няма вече накъде да отстъпвам. Стигнала съм до Апоматокс9. Нали виждаш, че ненапразно съм ходила на училище. Можеш да ми върнеш сабята, генерал Грант. Не, това звучи подигравателно, а аз не искам да се подигравам. Защото съм напълно отчаяна. Повече не мога да се боря. Не мога да се боря с теб, с пиенето, с вината, с брака, каквото и да означава тази дума в момента за теб и за мен. От време на време, когато съм по-спокойна, ще се появявам с компаньонката си лесбийка, предварително ще вземам мерки да не личи, че е такава — ще я карам да се облича като невинно момиче, както ще се обличам и аз, и ще посещавам Инид. Ти няма защо да присъстваш. Моля те, не казвай нищо тази вечер, но утре, като ме качиш на самолета, спомни си какво съм ти предложила и се възхити на саможертвата ми. Приеми я, преди да съм размислила, защото иначе цял живот ще остана да вися на шията ти като труп.
— Виж какво — каза той, — когато се махнеш оттук, от тази мъчителна атмосфера, ще…
— Ние двамата опропастихме и твоя живот — продължи напевно тя. — А ти не ставаш по-млад, пък и не можеш през следващите петдесет години просто да седнеш в някой ъгъл и да гледаш огъня в камината, трябва да правиш нещо. Бъди благодарен за днешния ден. Възползвай се от предложението. Кой знае колко време ще бъде в сила? А сега… знам, че си имал дълъг уморителен ден, че искаш да се избръснеш, да вземеш горещ душ, да си сложиш чисти дрехи, да изпиеш едно мартини и да отидеш на вечеря. Докато си в банята, аз ще ти поръчам питието. Не се страхувай, няма да изпия и глътка алкохол, преди да се върна в Ню Йорк — понякога мога да проявявам свръхчовешка воля. А след това, ако бъдеш така любезен, ще ме заведеш на вечеря — само ти и аз, ще говорим за други неща, например какво ще правиш ти по-нататък, в какво училище трябва да учи Инид, за каква жена би могъл да се ожениш, с кого си спал тук на Лазурния бряг, а когато стане късно и двамата се уморим, ще се върнем в нашия прекрасен, безбожно скъп хотелски апартамент и ти ще ми позволиш да заспя в твоето легло, при теб, защото утре се качвам на самолета за Америка, а ти оставаш тук до края на летния сезон, за да оправиш всички конци, които аз оплетох.
Той стана, отиде при нея и я прегърна. Тя силно трепереше. Лицето й беше зачервено и гореше като от треска.
— Съжалявам — прошепна тя, треперейки, отпуснала глава на гърдите му, прегърнала го здраво. — Сигурно е трябвало много отдавна да произнеса тази реч, може би преди да се оженим, само че преди да се оженим, мисля, че не бях такава.
— Шшт, шшт — безпомощно прошепна той. — Като се върнеш у дома, нещата ще изглеждат по-различни.
— Като се върна у дома, единствената разлика ще е, че ще бъда с един ден по-стара. — Тя се отдръпна и тъжно му се усмихна. — А това едва ли може да се приеме като нещо положително. Иди да си вземеш душ сега. Като излезеш от банята, вече няма да съм толкова сладкодумна, а мартинито ще ти напомни, че не всичко е загубено. Аз ще ти правя компания за коктейла. С поредната кока-кола.
Под душа той си позволи да се разплаче. Някъде през годините сигурно е имало възможност Джийн да бъде спасена. Но той беше прекалено зает, прекалено ангажиран, за да се възползва от тази възможност и да направи нужната крачка към нея, преди окончателно да се затворят всички пътища за спасение.
Изглежда, не можеше да регулира температурата на водата. Беше прекалено гореща и изгаряше кожата му, сякаш го пробождаха хиляди иглички, а като завъртеше крана, шурваше леденостудена и го вледеняваше, и той се разтреперваше, сякаш стоеше гол сред снежна буря.
Излезе, избърса се с голяма груба хавлиена кърпа, изправен пред огромното огледало, срамуващ се от стегнатото си, прелюбодействащо тяло с добре развити, силни мускули, ненужни за живота, който водеше, подвластно на плътски желания, които му пречеха да прояви добродетелност. Плът, помисли си. Какво е общото между тези две думи — плът и добродетелност? Тия разсъждения ги остави за следобедите в Ница, горчиво си каза той.
Облече бавно скъпите, приятни за кожата дрехи. Те осигуряваха дребните, здравословни удоволствия на тялото. Сложи си лека риза от трико, меки кашмирени чорапи, изрядно изгладен панталон от каша, удобни лъснати мокасини (през нощта, в коридора, от комунистите), елегантно лятно сако. Тази вечер Гретхен няма да каже, че има вид на човек, който току-що е бил прелъстен.
Когато се върна в салона, мартинито беше на масичката до дивана, а Джийн стоеше пред прозореца, загледана в уханния мрак, пронизан от ярките светлини на крайбрежието, което се извиваше на запад от полуостров Антиб. Джийн бе запалила една-единствена лампа и държеше в ръка чаша с кока-кола. Обърна се, като го чу да влиза.
— Гретхен се обади, докато ти беше в банята. Обясних й, че ще вечеряме двамата. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че нямам.
— Тя каза, че и без това щяла да вечеря с един приятел в Голф Жуан.
— Аз се запознах с него — отвърна Рудолф.
— Много пъти съм се чудила как се оправя с мъжете. Не е споделяла с мен.
— А с мен споделя прекалено много — заяви Рудолф.
— Както и всички останали — спокойно каза Джийн. — Горкият Рудолф.
Тя закрачи безцелно из стаята, докосна разсеяно облегалката на един стол, отвори чекмеджето на бюрото.
— Не мога точно да си спомня, Руди, но това същата стая ли е, в която бяхме, след като се оженихме?
— И аз не си спомням — отговори той и взе чашата с мартини.
— Ами, да пием — вдигна чашата си тя, — да пием за какво? — Усмихна се. Изглеждаше красива и млада в полумрака на стаята. — Да кажем за развода? — и отпи от кока-колата.
Рудолф остави чашата и каза:
— Ще си изпия мартинито после. Искам да кажа лека нощ на Инид.
— Иди — отвърна Джийн. — Мисля, че трябва да възнаградиш момичето. Много хубаво се държи с Инид. Много внимателно и търпеливо. Тя самата е почти дете, но винаги успява да измисли някаква игра, за да забавлява Инид. Аз нямам този талант.
— Нито пък аз — отвърна Рудолф. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не тази вечер. Все едно, трябва да си оправя лицето.
— Няма да се бавя.
— Аз не бързам — каза Джийн. — Цялата нощ е пред нас.
Облечена с моряшката блузка на райета, Инид привършваше вечерята си. Когато Рудолф влезе в стаята, тя се смееше. Макар че младата французойка не говореше английски, двете, изглежда, се разбираха много добре. Образованието ще унищожи тази изключителна способност, която и двете притежават, помисли си с болка Рудолф. Той целуна Инид по косата и каза „Лека нощ“ на момичето. Тя обясни на френски:
— Съжалявам за блузката. Инид току-що се изкъпа, но отказва да си облече пижамата. Настоява тази нощ да спи с блузката. Надявам се, че не възразявате? Смятам, че не си струва да…
— Разбира се, че не си струва. — Разумна, отстъпчива французойка. — С нея ще спи по-сладко. — После каза на момичето да приготви багажа на детето, защото на другата сутрин заминават за Ню Йорк. Докато оправя нещата тук, помисли си той, така ще проговоря на френски, че ще мога да се разбера дори и с някой полицай корсиканец. Поне един добър резултат.
— Bien, monsieur — каза момичето.
Рудолф се загледа в дъщеря си. Имаше вид на здраво и щастливо дете с лек слънчев загар на бузите. Още едно хубаво нещо, помисли си той, поне един човек да извлече полза от това пътуване. Като я гледаше как седи и доволно си играе с храната и как се закача с момичето, той си каза, че като се върне в Ню Йорк, ще уволни мисис Джонсън. Мисис Джонсън беше над петдесетгодишна, изпълнителна и кротка, но не я биваше да измисля игри.
Рудолф пак целуна Инид по косичката и се наведе още, за да му каже тя „Лека нощ, татко“ и да лепне на бузата му една мокра от овесената каша целувка. Миришеше на сапун и талк и ако момичето не беше тук, той щеше да я грабне от стола, на който седеше подпряна с възглавници, и силно да я прегърне. Но каза само:
— Лека нощ, моряче, да се наспиш хубаво — и излезе от стаята.
Вечерята беше отлична, луната грееше над морето, ресторантът не беше препълнен и келнерите се суетяха услужливо около масата им Джийн настоя Рудолф да си поръча бутилка вино и той се остави тя да го убеди. Установиха, че имат да си кажат много неща, които не бяха важни или неприятни и в разговора им нямаше неловки паузи. Всички сме направени от каучук, мислеше той, възхищавайки се на меката коса на Джийн, наведена над чинията си; можем да загубим изцяло формата си, след което, както изглежда поне на пръв поглед, си я възвръщаме, възстановяваме първоначалния образ или почти го възстановяваме.
Дълго и бавно пиха кафе. Той беше сигурен, че външно изглеждат доволни от себе си, доволни един от друг, седнали пред големия прозорец срещу тъмното море със сребриста лунна пътека, която, блещукайки, се отдалечаваше към островите.
Върнаха се бавно в хотела и като влязоха в апартамента, Джийн каза:
— Легни си, скъпи. Аз ще дойда след малко.
Той лежеше гол в леглото в тъмната стая и чакаше. Вратата тихо се отвори: Джийн съблече халата си с леко шумолене и легна в леглото при него. Той я прегърна, тялото й не трепереше, беше топло, но без да гори в треска. Двамата лежаха неподвижно и след малко заспаха. Тази нощ той не сънува, че хотелът се клати от земетресение или че го щипят полтъргайсти.
В дъното на коридора Гретхен спеше неспокойно, сама. Вечерята беше изискана, виното се лееше, младият й приятел беше най-красивият мъж в ресторанта, държеше се внимателно, накрая стана настойчив: тя за малко да каже да. Но в края на краищата си легна сама. Преди да заспи, си помисли, че ако проклетият й брат не бе казал: „Ама наистина те бива да ги избираш, нали?“, нямаше да спи сама тази нощ.
1968
Случайно разлиствах броя на международното издание на „Тайм“ от тази седмица. И о, чудо! В рубриката „Престъпления“ бе преразказана сагата на семейство Джордах, на читателите се предлагаше снимка на гола жена и цялата противна история на рода. Провали, убийства и позор, предадени с неколкостотин добре подбрани думи.
Ще изрежа статията и ще я прикрепя към другите си бележки. Така потомството ми, ако един ден имам такова, ще може набързо да се запознае с родословното си дърво.
Последното място, където човек очаква да срещне трите деца на един самоубил се немски емигрант, пекар от едно градче на река Хъдсън, е на яхта на Ривиерата. Но след неотдавнашното убийство и пристанището на Антиб на Томас Джордах, известен преди години като Томи Джордан, боксьор средна категория, френската полиция извади от миналото цяла поредица имена. Сред тях са: Рудолф Джордах, четирийсетгодишен, брат на Том, милионер, бивш кмет на Уитби, Ню Йорк; синът на Джордан, Уесли; Джийн Прескот Джордах, съпруга на Рудолф и наследница на фармацевтичната империя „Мидуестърн Прескот“; и Гретхен Бърк, сестра на двамата Джордах, вдовица на филмовия и театрален режисьор Колин Бърк.
Според източници в Антиб Джордан е бил пребит до смърт само няколко дни след сватбата му и след като е измъкнал от един западнал нощен бар в Кан пийналата си снаха от лапите на подвизаващ се в пристанището мошеник.
Отседнала в луксозния „Отел дю кап“, докато полицията разследва случая, Джийн Джордах твърди, че той я заговорил, докато си пиела сама питието преди лягане. Джордан, който се появил на сцената, нанесъл жесток побой на заговорилия я мъж. По-късно Джордан бил намерен убит на яхтата си.
Френската полиция само потвърждава, че разполага със списък на заподозрените.
Слава богу, че мене не ме споменават. Почти изключено е някой да направи връзка между мен и мисис Бърк, омъжена някога за прочут режисьор, сега покойник, но преди това съпруга на един невзрачен рекламен агент на име Абът. Моника, разбира се, щеше да направи тази връзка, защото съм й разказвал много за майка си, но за щастие Моника не чете „Тайм“. Информация за забавление, а не информация в името на истината, казва тя за списанието.
Понякога се чудя дали да не се опитам да стана журналист. Аз съм любопитен и обичам да пакостя, а това са две важни изисквания за тази професия.
Моника я няма вкъщи. Бележката на масата гласи: „Ще отсъствам няколко дни.“ Моника явно играе двойна игра зад гърба ми.
Вече чувствам, че ми липсва.
Багажът бе натоварен в лимузината, поръчана от портиера. Гретхен, Джийн и Инид вече седяха на задната седалка. Инид беше малко разстроена, защото младата французойка нямаше да пътува с тях. Рудолф проверяваше за трети път дали е взел всички самолетни билети, докато шофьорът държеше отворена предната врата. В този момент една кола влезе в алеята пред хотела и спря. От колата излезе ниска пълна жена, неугледно облечена, с посивяла коса, последвана от нисък пълен мъж с костюм, който едва се измъкна иззад волана.
— Рудолф Джордах, моля — извика жената и се запъти към него.
— Да? — Жената изглеждаше смътно позната.
— Предполагам, че не ме помниш — каза тя, след което се обърна към ниския пълен мъж. — Казах ти, че няма да си спомни коя съм.
— Да, каза ми — отвърна мъжът.
— Аз обаче те помня — обърна се пак към Рудолф. — И то много добре. Аз съм жената на Том, майката на Уесли. Дойдох да си взема сина. — Тя взе да рови в голямата си дамска чанта, измъкна един брой на списание „Тайм“ и го размаха пред лицето на Рудолф.
— О, господи — възкликна Рудолф. Беше забравил за журналиста и за телекса. Но журналистът очевидно не бе забравил за него. Горкият Уесли, помисли си той, от една седмица името му е известно на милиони хора, години наред ще трябва да се примирява с любопитните погледи и с неизменния въпрос на непознати хора: „Извинете, вие не сте ли…?“
— Може ли да видя какво пише? — Рудолф протегна ръка към списанието. Журналистът беше на яхтата, преди Уесли да влезе в затвора, но може и за това да се е осведомил. Призля му, като си помисли само какво може да пише в „Тайм“ за свиването на Уесли в нощния бар и за англичанина, закаран в болницата със сътресение на мозъка.
Тереза отстъпи назад и скри списанието зад гърба си.
— Иди си купи списанието — сопна се тя. — От това, което пише, излиза, че можеш да си го позволиш. И ти, и смахнатата ти гола жена.
О, господи, помисли си Рудолф, изровили са онази стара снимка. Какво щастие би било за целия свят, ако папките с документацията на всички вестници по земното кълбо пламнат едновременно и изгорят за един ден.
— Всичко пише в списанието — злобееше Тереза. — Този път парите не ти помогнаха да измъкнеш прекрасния ми бивш съпруг, нали? Най-накрая той намери, каквото си търсеше, така ли е?
— Съжалявам, Тереза — каза Рудолф и си помисли, че Том сигурно е бил пиян или натъпкан с наркотици, когато се е оженил за нея. Преди три години, когато я видя за последен път в кантората на Хийт и й плати, за да отиде в Рено и да получи развод, косата й беше силно изрусена и сигурно е била с десет килограма по-слаба. Сега не изглеждаше по-добре. — Извинявай, че не те познах. Променила си се малко.
— Не си очарован, нали? — злобата й вече напираше неудържимо. — Запознай се със съпруга ми, мистър Крейлър.
— Здравейте, мистър Крейлър.
Мъжът изсумтя.
— Къде е синът ми? — грубо попита Тереза.
— Руди, ще изпуснем самолета — извика Гретхен от колата. Тя не бе чула нито дума от разговора.
Рудолф усети, че се изпотява, макар че сутринта бе прохладна.
— Ще трябва да ме извиниш мисис Крейлър, но бързам за летището.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър Джордах — каза Тереза, размахвайки навитото на руло списание. — Не съм дошла чак от Америка, за да ми се изплъзнеш току-така.
— Не се изплъзвам — повиши глас Рудолф, за да влезе в тон с нея. — Трябва да изпратя семейството си на летището и веднага се връщам тук. Ще се видим след два часа.
— Искам да знам къде е синът ми — извика Тереза и го сграбчи за ръкава в мига, в който той се опита да се качи в колата.
— В затвора е, щом толкова искаш да знаеш.
— В затвора! — изпищя Тереза и сложи ръка на гърдите си, заемайки трагична поза. Реакцията й успокои Рудолф. Значи продължението на историята го няма в списанието.
— Не се дръж така — каза строго Рудолф. Нейният писък бе най-силният звук, който бе чул в този хотел, откак бе пристигнал тук. — Положението не е толкова сериозно.
— Чуваш ли, Еди? — изкрещя тя. — Синът ми е зад решетките, а той разправя, че не било сериозно.
— Чух го — каза мистър Крейлър.
— Ето какво семейство са — продължи тя все така високо. — Опитай се да им повериш едно дете и преди да си се обърнал, то вече има полицейско досие. Какво щастие, че баща му го убиха, иначе никога нямаше да знам къде е и какви ще направят от него тия хора. Знаеш ли на кого мястото му е в затвора… — тя пусна ръкава на Рудолф, отстъпи крачка назад и насочи пръст към него, трепереща и обвиняваща, протегнала патетично ръка. — Ти! С твоите номера, подкупи и нечестни пари.
— Като се успокоиш, ще ти обясня всичко — каза Рудолф, опитвайки се да седне на предната седалка. И извика на шофьора да тръгва.
Тя се хвърли към него и отново го сграбчи за ръката.
— Не, няма да стане — извика. — Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър.
— Пусни ме, глупачке — каза Рудолф. — Нямам време да говоря сега с теб. Самолетът няма да чака, колкото и силно да крещиш.
— Еди — изписка Тереза, — така ли ще го оставиш да се измъкне?
— Вижте какво, мистър Джордах… — започна мъжът.
— Не ви познавам, сър — прекъсна го Рудолф. — Не се месете в тази работа. Ако искате да говорите с мен, изчакайте да се върна. — Той грубо тръсна ръка, за да се освободи от жената, а в това време портиерът, излязъл да каже довиждане, се запъти мълчаливо и заплашително към нея.
Рудолф бързо се вмъкна в колата, затръшна вратата и я заключи. Шофьорът пъргаво седна зад волана и запали мотора. Тереза ядно размаха списанието зад колата, която се отдалечаваше по алеята.
— Каква беше тази история? — попита Гретхен. — Не можах да чуя какво казва.
— Няма значение — отвърна рязко Рудолф. — Това е на Уесли майка му.
— Колко много се е променила. И то не за добро — каза Гретхен. — Какво иска?
— Ако е останала вярна на себе си, иска пари — предположи той и реши да предупреди Гретхен, че Джийн не бива да види този брой на „Тайм“.
Застанал на терасата на летището, Рудолф изчака самолетът да излети. Сбогуването беше кротко и тихо. Той обеща да се върне в Ню Йорк, колкото се може по-скоро. Опита се да не прави сравнение между днешното унило заминаване и празничното настроение, с което пристигнаха на същото това летище, където Том ги чакаше с бъдещата си булка, а „Клотилд“ стоеше в пристанището, готова да ги заведе на разходка между островите недалеч от Кан, където щяха да поплуват и да възстановят семейния съюз с един празничен обяд.
Когато самолетът се изгуби от погледа му, Рудолф въздъхна и прекоси отново сградата на летището, борейки се с изкушението да си купи от павилиона за вестници един брой на списание „Тайм“. Каквото и да пишеше вътре, то нямаше да го зарадва. Чудно му беше как могат хората, за които непрекъснато се пише — политици, министри, актьори и други такива, — да се насилват да отварят сутрешен вестник.
Помисли си за пълната, посивяла жена и за закръгления й дребен съпруг, които го чакаха в хотела, и отново въздъхна. Как е успяла тази отвратителна жена да си намери съпруг? При това втори. Ако журналистът от „Тайм“ е все още в Антиб, каза си той, трябва да отида при него и да го помоля да изрови снимката на Тереза, направена след арестуването й за проституция в някакво заведение, където тя се представя под чуждо име. На една снимка заслужава да се отговори с друга снимка. Горкият Уесли.
За да се позабави, накара шофьора да мине през Ница, по улицата, на която живееше Жана. Не знаеше какво би направил, ако случайно я видеше да излиза от къщата си с децата или със законния си съпруг. Най-вероятно нищо нямаше да направи. Но тя не се появи. Улицата беше като всички останали улици.
— Обратно в хотела, моля. Минете по дългия път, край морето — каза той.
Като стигнаха в Антиб, обиколиха пристанището. Той видя в далечината „Клотилд“ с малката фигурка на Дуайър. Не поиска от шофьора да спре.
— Знам си правата — заяви Тереза.
Тримата седяха на столове сред малката полянка в парка на хотела, където никой не можеше да чуе разговора им. Когато Рудолф се върна, съпрузите седяха сковано един срещу друг на столове във фоайето на хотела. Изразът на лицата им беше мрачен и неодобрителен, а самото им присъствие излъчваше мълчалив укор към отдалите е на безделие и удоволствия гости, облечени в спортни дрехи, които преминаваха край тях на път за тенис корта или за плувния басейн. Двамата изслушаха намусено Рудолф, който ги поведе към парка и бързо им обясни със спокоен, безстрастен глас как Уесли е попаднал в ръцете на полицията и защо трябва да замине за Америка.
— Ние бяхме при адвокат. В Индианаполис, където живеем с мистър Крейлър, и аз знам какви права имам като майка. — Гласът на Тереза дразнеше слуха му, сякаш тебешир стържеше по черна дъска. — Уесли е малолетен и тъй като баща му е умрял, аз съм законният му настойник, така каза адвокатът. Нали така каза адвокатът, Еди?
— Така каза. Точно така — отвърна мистър Крейлър.
— Щом го взема от затвора — продължи Тереза, — и ще го заведа в дом, където ще може да получи истинско християнско възпитание.
— Не смяташ ли, че е по-разумно да не намесваме тук религията? — каза Рудолф. — В края на краищата животът, който си водила…
— Няма какво да го усукваш за живота, който съм водила. Мистър Крейлър знае всичко за това. Нали така, Еди?
— Знам всичко — кимна Еди, а малките пухкави торбички на гушата му ритмично се залюляха.
— Бях проститутка и не крия това — заяви почти гордо Тереза. — Но видях светлината. Има повече радост на небето за един грешник, който се кае… — Тя се поколеба: — Сигурна съм, че знаеш как е по-нататък, въпреки че ти и цялото ти семейство сте пропаднали неверници.
— Не, не знам как е по-нататък — каза Рудолф с престорена невинност.
— Няма значение — бързо отвърна тя. — Мистър Крейлър е мормон и благодарение на неговите усилия аз се покръстих и влязох в лоното на църквата. За твое сведение, вече не си боядисвам косата, както може би забелязваш, ако изобщо благоволяваш да ме забелязваш, и освен това не пия алкохол, нито кафе или чай.
— Това е направо възхитително, Тереза — възкликна Рудолф. Беше чел някъде, че в съвременния свят мормонизмът се ползва с най-голяма популярност сред християнските религии. Щом и Тереза е влязла в лоното му, очевидно вярващите не са кой знае колко придирчиви. Представи си как се е разтърсил молитвеният дом в Солт Лейк Сити, когато старейшините от Църквата на Иисус Христос на Светиите от Последния ден е трябвало да приемат Тереза Джордах в благословеното си братство. — Само че не виждам какво общо има с Уесли.
— Общото е това, че повече няма да живее по затворите. Познавам семейството ти, познавам фамилията Джордах, не мисли, че не ги познавам. Всички сте прелюбодейци и богохулници.
Рудолф забеляза, че речникът на Тереза значително се е обогатил, откакто е преминала в друга вяра. Но не беше сигурен дали това е за добро.
— Не смятам, че Уесли е попаднал в затвора след сбиване в един бар, защото аз съм атеист — каза той и не се сдържа да добави: — И за твое сведение прелюбодействието и богохулството не са основните ми занимания.
— Не обвинявам никого — заяви Тереза, макар че във всяка нейна дума и всеки жест, който правеше, се съдържаше обвинение. — Но не може да се отрече, че докато ти си отговарял за него, понеже си му чичо и си глава на семейството, той за малко не е убил човек…
— Добре, добре — уморено каза Рудолф. Искаше тя да си тръгне, да изчезне заедно с топчестия си, надут съпруг със свити устни, но мисълта, че Уесли може да бъде оставен на добрите грижи на тази семейна двойка в Индианаполис, го ужасяваше. Не знаеше какво да направи, за да предотврати това, но знаеше, че трябва да се опита да направи нещо. — Какво искаш? — Бе й обяснил, че Уесли ще трябва да замине със самолет за Америка след шест дни, но не бе споделил все още неясните си намерения да го запише за една година в добро американско училище, а след това да го изпрати във Франция, за да продължи образованието си, нито бе обявил собствения си план (егоистичен? ръководен от чисто роднински съображения?) да се върне във Франция, за да наглежда младежа.
— Какво искам ли? — повтори Тереза. — Искам да го направя почтен гражданин, а не див звяр от джунглата като баща му.
— Нали си даваш сметка — каза Рудолф, — че ако остане в Съединените щати, само след две години ще го вземат в армията и може да го изпратят във Виетнам, където да загине.
— Ако това е божията воля, така ще стане — отговори Тереза. — Съгласен ли си с мен, Еди?
— Божията воля — потвърди мистър Крейлър. — Моят син е в армията и аз се гордея с това. Момчето трябва да си поеме риска като всички останали.
— Не желая никакви привилегии за моя син — каза Тереза.
— А не смяташ ли, че трябва да попиташ Уесли какво той желае да прави?
— Той е мой син — тросна се Тереза. — Не трябва нищо да го питам. И съм дошла тук, за да се уверя, че никой няма да го лиши от законното му право да получи дял от голямото наследство на баща си. — Аха, помисли си Рудолф, ето че стигнахме до същността на въпроса. — Когато онази фамозна яхта, за която пише в списанието, се продаде — продължи с писклив глас Тереза, — можеш да бъдеш сигурен, че чудо ще направя, но няма да оставя сина си на сухо. Нашият адвокат ще гледа през лупа всички документи поотделно, затова и по този въпрос не си прави никакви илюзии, мистър Джордах.
— В такъв случай — каза Рудолф и се изправи — мисля, че няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Втората майка на Уесли, която вероятно ще бъде определена за изпълнителка на завещанието, също ще наеме адвокат, така че двамата адвокати ще могат да уредят всичко заедно. А сега имам друга работа. Довиждане.
— Чакай малко — извика Тереза. — Не може да се измъкнеш така.
— Трябва да си почина — отговори Рудолф. — На крака съм от зори.
— Не искаш ли да знаеш къде сме отседнали тук? — извика тя, усетила, че победата й се изплъзва; щом доводите й се приемат толкова бързо, това не е нищо друго освен уловка от страна на противника й. — Не искаш ли да знаеш адреса ни в Америка? Мистър Крейлър е много уважаван търговец в Индианаполис. Бутилира напитки. Триста души работят за него. Безалкохолни напитки. Дай му визитката си, Еди.
— Не си правете труда, мистър Крейлър — каза Рудолф. — Не искам да знам адреса ви нито тук, нито в Индианаполис. Разкарайте се — добави той.
— Искам да си видя сина — извика Тереза. — Искам да видя какво са направили с горкото ми дете в затвора.
— Естествено. Непременно иди да го видиш — каза Рудолф.
Майчинският й инстинкт не беше толкова силен преди време в кантората на Хийт, когато тя се отказа от правото си да се грижи за детето, щом видя приготвения на нейно име чек.
— Имам намерение да го осиновя официално — каза мистър Крейлър. — Мисис Крейлър иска той да забрави, че някога се е наричал Джордах.
— Това ще трябва да се реши от него и от майка му — каза Рудолф. — Но като отида да го видя в затвора, ще му спомена за тази ваша идея.
— Кога ще ходиш в затвора? — попита Тереза. — Не искам да ходиш сам при него и да му пълниш главата с отрова… Ще дойда с тебе.
— Не, с мен никъде няма да дойдеш — отсече Рудолф. — Когато отивам на посещение в затвор, държа да съм сам.
— Но аз не знам френски — изплака тя. — Не знам и къде е затворът. Как ще убедя полицаите, че съм му майка?
— Мисля, че с това ще трябва сама да се справиш, мисис Крейлър — каза Рудолф. — И повече вас двамата не искам да ви виждам. Кажете на адвоката си, че трябва да се свърже с адвокатската фирма „Хийт, Бъроус и Гордън“. Адресът е на Уолстрийт. Ти и друг път си ходила там, мисис Крейлър.
— Мръсник такъв — извика Тереза съвсем не по християнски.
— Приятен следобед — усмихна се Рудолф.
Кимна и остави двамата закръглени, ядосани съпрузи да седят мълчаливо на пейката в сянката на боровете. Разтрепера се от гняв, безпомощност и отчаяние при мисълта за нещастното момче в затвора в Грас, но за момента не можеше нищо да направи. Трябваше да се предприеме спасителна операция в огромен мащаб, за да бъде измъкнат Уесли от лапите на майка си, но днес той нямаше сили да помисли дори за първата стъпка, която следва да се направи. Християнка или нехристиянка, доловеше ли миризмата на пари, мисис Тереза Крейлър си възвръщаше навиците, придобити в своята древна професия. Страх го беше да каже на Кейт какво я чака.
Събра си бързо багажа. Портиерът му бе запазил стая в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ако отседнеше в Грас, щеше да бъде по-близо до затвора, където ходеше почти всеки ден. Сен Пол дьо Ванс обаче беше по-близо до Жана. Той избра Сен Пол дьо Ванс. Нямаше никакви причини да остане в „Отел дю кап“, но имаше много причини да го напусне. Бе обяснил на портиера, че трябва да му препраща пощата, но в никакъв случай да не съобщава новия му адрес. Написа на Жана къде се мести, сложи бележката в плик и го адресира до нея, до поискване. Ница.
Като слезе на регистрацията да си плати сметката и да каже да качат куфарите му в колата, с облекчение забеляза, че съпрузите Крейлър са си отишли. Стресна се, като видя колко голяма е сметката. Колко много плаща човек, за да страда на Лазурния бряг, помисли си той. Това беше един от най-хубавите хотели в света, но той знаеше, че никога вече няма да дойде тук. И то не заради цената.
Отиде първо на пристанището. Дуайър и Кейт трябваше да знаят къде да го намерят. Дуайър лъскаше един от малките месингови кнехти, когато Рудолф се качи на яхтата. Той се изправи, като го видя, и двамата се здрависаха.
— Как е настроението? — попита Рудолф.
— Не е празнично — сви рамене Дуайър. — Още не са изпратили вала и витлото. Трябва да пристигнат от Италия, а италианците няма да ги пуснат през границата, докато не им се плати. Всеки ден говоря по телефона със застрахователната агенция, ама те никак не бързат. Такива са си. Пращат все нови и нови документи да се попълват — огорчено каза той. — И всеки път искат подписа на Том. Тия италианци сигурно си мислят, че във Франция никой не умира. А на мен всичко трябва да ми се превежда. Има една келнерка в града, която ми е приятелка, тя знае езика, само че нищо не разбира от яхти и ме пита за всяко нещо — какво е оборудване, сигнални лампи, клафтер, плавей и други такива. Направо не знам какво да правя.
— Добре, Бъни — каза Рудолф, потискайки въздишката си. — Изпрати ми всички документи. Аз ще се погрижа.
— Това ще бъде голямо облекчение. Благодаря ти — зарадва се Дуайър.
— Аз се премествам в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Можеш да ме намериш там — обясни Рудолф.
— Не те обвинявам, че се местиш от този хотел. Сигурно ти е струвало куп пари.
— Не беше евтино.
— Като гледа човек наоколо всички тия големи яхти, всички тия скъпи хотели, и се чуди откъде идват парите. Аз поне се чудя — каза Дуайър.
— Бъни — започна Рудолф, който странно защо почувства необходимостта да се оправдае, — когато бях млад, бях по-беден и от най-бедния човек, когото ти познаваш.
— Да. Том ми е разправял. Работил си като вол. Нямам нищо против хората, които са се издигнали като теб. Възхищавам се на това. Според мен ти имаш право да си позволиш всичко.
— Има много нещо, от които с радост бих се отказал — каза Рудолф.
— Знам какво имаш предвид — отвърна Дуайър.
Между двамата настъпи кратко, неловко мълчание.
— Мислех, че Кейт ще бъде тук, при теб — каза Рудолф. — Възникна нещо, за което трябва да знае. Как е тя?
Дуайър го погледна замислено, сякаш се опитваше да прецени дали трябва да му казва каквото и да е за Кейт.
— Замина — кратко отговори той. — Тази сутрин замина за Англия.
— Имаш ли й адреса?
— Да. Имам го — предпазливо отговори Дуайър.
— Трябва ми — заяви Рудолф и набързо обясни на Дуайър за посещението на съпрузите Крейлър и за юридическите проблеми, които Кейт ще трябва да уреди или да бъдат уредени от нейно име.
— Том ми е разказвал за тая негова жена — бавно кимна Дуайър. — Истинска напаст за мъжете, нали така?
— Това е най-безобидното от достойнствата й — отговори Рудолф. Видя, че Дуайър се колебае да му даде адреса на Кейт, и добави: — Бъни, искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че не се опитвам да направя възможно най-доброто за Кейт? И за Уесли? И за теб също?
— За мен няма нужда никой да се тревожи — отговори Дуайър. — За Кейт… — Той направи характерния си странен, почти женствен жест с ръце, сякаш му липсваха думи да обясни положението. — Знам, че онзи ден тя се държеше… заядливо. Не че ти е сърдита или нещо такова. Ще ти обясня какво е… — Той отново махна неопределено с ръце. — Въпросът е, че тя е… — Помъчи се да намери думата. — Тя е много засегната. Но е разумна жена. И ще го преодолее. Особено сега, като се върне в Англия. Имаш ли лист и молив?
Рудолф извади тефтерче и химикалка от джоба си. Бъни му съобщи адреса и той го записа.
— Няма телефон — добави Бъни. — Като гледам, семейството й не е затънало в пари.
— Ще й пиша, щом нещо се изясни — каза Рудолф. Като огледа измитата палуба, лъснатите перила и месинговите части, добави: — Яхтата изглежда чудесно.
— Все има какво да се върши — сподели Дуайър. — Уговорил съм след две седмици да я извадим на сухо. Проклетата пратка от Италия трябва да е пристигнала дотогава.
— Бъни, колко смяташ, че струва „Клотилд“ — попита Рудолф. — За колко ще се продаде?
— Колко струва и за колко ще се продаде, са две различни неща — отговори Дуайър. — Ако пресметнеш първоначалната й цена и прибавиш всичката работа и подобренията, които сме направили с Том, плюс новия радар, който ти му подари за сватбата — той също трябва да се инсталира, — бих казал, че сумата е близо сто хиляди долара. Толкова струва. Но ако трябва да я продадеш набързо, нали така ни каза, когато ни разправяше за наследството, и то този месец, когато сезонът е към края си, кой ще иска да плаща за яхта, дето няма да я използва цяла зима; най-вероятно е някой да поиска да я купи късно напролет; но щом трябва да я продаваш бързо, и то през мъртвия сезон, и хората знаят, че трябва да я продаваш, естествено, ще се опитат да те минат и ако имаш късмет, може и да й вземеш петдесет хиляди долара. Но не съм аз човекът, който ще каже това. Ти трябва да пообиколиш наоколо, да поговориш с някои от посредниците тук или в Кан, или в Сен Тропе, нали разбираш, може би те ще намерят клиент, който е готов да направи почтена сделка…
— Някой предлагал ли ти е нещо до този момент? — попита Рудолф.
— Мисля, че никой, който познава Антиб, няма да направи такова нещо — поклати глава Дуайър. — След убийството и всичко останало… Мисля, че по-добре ще бъде да й смениш името и да я закараш в друго пристанище. Може би в друга страна. Италия, Испания, нататък някъде. Може дори в Пирея, в Гърция… Хората са суеверни, като стане дума за кораби.
— Бъни — каза Рудолф, — моля те, недей да се ядосваш, но трябва да поговоря с тебе по този въпрос. Някой трябва да остане на яхтата, докато я продадем…
— Така е.
— И трябва да му се плаща, нали?
— Да — отговори притеснено Дуайър.
— Каква заплата би следвало да получава?
— Зависи — уклончиво отговори Дуайър — какво очакваш да върши, дали е инженер или не и други такива неща.
— Ти например? Ако беше на друга яхта?
— Ами, ако някой ме беше наел по-рано — защото екипажите вече са сформирани, — предполагам, че щях да вземам към петстотин долара на месец.
— Добре — каза Рудолф. — Ще получаваш петстотин долара на месец.
— Не съм молил за такова нещо — отвърна рязко Дуайър.
— Знам, че не си молил, но ще го получиш.
— Само не забравяй, че не съм молил за това. — Дуайър протегна ръка и Рудолф я пое. — Да можеше само Том да разбере по някакъв начин какво правиш за мен, за Кейт и за момчето, пък и за „Клотилд“ — каза Дуайър.
— Не съм те молил за това, но го получих — усмихна се Рудолф.
Дуайър се засмя и добави:
— Мисля, че е останало малко уиски.
— Нямам нищо против да пийна нещо — отвърна Рудолф.
Придвижиха се към кърмата и Дуайър заговори:
— Сестра ти, мисис Бърк — Гретхен — ме направи любител на уискито. Казала ли ти е?
— Не, запазила е в тайна вашата романтична връзка.
Рудолф видя, че Дуайър не се усмихна, и не спомена нищо повече за Гретхен.
Пиха уискито топло в кабината на щурвала. Дуайър се извини, че няма лед. Не искал да включва генератора за електричество, за да не хаби гориво.
— Странно нещо — каза Дуайър, вече успокоен, с чаша в ръка. — Ти, Гретхен и Том да сте от едно семейство. — Отпи голяма глътка от чашата си и добави неопределено: — Огън и лед.
Рудолф не го накара да обясни какво има предвид.
— Ще се видим на летището, когато отида да изпратя Уесли, ако дотогава не се срещнем пак. Нали помниш датата? — попита Рудолф на тръгване.
— Записал съм си — отговори Дуайър. — Ще му събера нещата и ще ги донеса. — Той се поколеба и леко се изкашля. — Събрал е цяла папка със снимки. Нали разбираш — снимки на яхтата, на пристанища, в които сме били, негови снимки, на баща му, мои и на Кейт… такива работи. И тях ли да донеса? — Вдигна чашата си и затвори очи, докато отпиваше, сякаш този въпрос не беше от голямо значение.
— Донеси ги — каза Рудолф. Спомените причиняват болка, но са необходим багаж.
— Има цял куп снимки от сватбата. Всички сме снимани… нали разбираш — вдигаме тостове, танцуваме, всякакви такива работи, всички…
— Мисля, че по-добре е тях да ги оставиш — каза Рудолф. — Няма полза да се прекалява.
— И Кейт не ги искаше — кимна Дуайър. — А и аз нямам място къде да ги държа. Нали все някога ще тръгна да пътувам…
— Изпрати ми ги на мен — реши Рудолф. — Аз ще ги запазя на сигурно място. Може би след време Уесли ще поиска да ги разгледа. — Спомни си снимките, които Джийн бе направила същия ден. Ще сложи и другите при тях.
Дуайър отново кимна и попита:
— Още една чаша?
— Не, благодаря. Не съм обядвал. Искаш ли да хапнеш с мен?
— Много любезно от твоя страна, Руди, но вече съм обядвал — поклати Дуайър глава. Рудолф разбра, че Дуайър си има свои правила. Приема само по едно предложение на ден. Не повече.
Оставиха чашите си и Дуайър внимателно избърса с кърпа влажните петна под тях.
Рудолф слезе от „Клотилд“, а Дуайър продължи да лъска месинговите кнехти.
След като се настани в новия хотел, Рудолф обядва на терасата, обърната към долината, която изглеждаше като копие на картина от Реноар. След като се наобядва, се обади на стария адвокат в Антиб. Обясни му, че „Клотилд“ ще бъде обявена за продан и че той би искал адвокатът да поеме ролята на негов посредник в тази сделка.
— Ако не намерите купувач, който е готов да даде най-малко сто хиляди долара, съобщете ми. Аз ще купя яхтата.
— Това би било истинска джентълменска постъпка — каза адвокатът, чийто глас звучеше пискливо поради лошата телефонна връзка.
— Обикновена търговска сделка.
— Разбирам — отговори адвокатът.
И двамата знаеха, че Рудолф не е искрен. Но това нямаше значение.
После Рудолф се обади в Ню Йорк на Джони Хийт и дълго разговаря с него.
— О, каква каша — каза Хийт. — Ще направя всичко възможно. Очаквам с нетърпение писмото от адвоката на мистър и мисис Крейлър.
След това Рудолф си сложи банските и преплува четирийсет пъти басейна. Всяко съприкосновение с водата разтоварваше съзнанието му. Като свърши, усети ефекта от усилието, което тялото му бе направило, и го обзе здравословна умора.
След плуването седна да изсъхне край басейна, отпивайки студена бира.
Почувства се виновен, че му е толкова добре. Замисли се как би реагирал, ако го потърсят по телефона и един глас му съобщи, че самолетът със семейството му е потънал в морето. Ядоса се на себе си, че му е хрумнала такава мисъл.
Огън и лед, бе казал Дуайър.
1968
Семейства. Ето една тема за разсъждение. Обичай и унищожавай. Не е задължително. Но се случва достатъчно често, за да може да бъде отминато. За Фройд семейството е арената на гръцката трагедия — кръвосмешения, отцеубийства и други интимни развлечения. Ужасяващо е, като си помислиш само какъв е бил семейният живот на добрия доктор във Виена.
Дали Юнг е бил по-милостив? Трябва да питам Моника, която е извор на мъдрост. Но, като си помисля, тя никога не говори за своето семейство. На всяка крачка се натъкваш на семейни тайни.
Никога не съм виждал Уесли Джордах. Горкият нещастник. Оплетен в цялата тая бъркотия. Дали ще се окаже, че убийството на баща му е обогатило по някакъв начин неговата душа? Дядо ми е умрял, когато Рудолф и майка ми са били сравнително млади, но техните души съвсем не изглеждат обогатени.
Харесвах баба си, защото ме глезеше. А майка ми никога не ме е глезила и дори в деня на погребението на баба майка ми не изпита жал към нея. Дали ще изпита жал към мен в деня на моето погребение? Имам предчувствие, че ще умра млад. Майка ми е направена от желязо, тя ще съществува вечно и ще надживява мъжете.
Срамувам ли се от нейната сексуалност? Да.
Срамувам ли се от своята сексуалност, от сексуалността на Моника? Не. Несправедливостта е разменната монета между поколенията.
Майка ми често си сменя партньорите. Баща ми, по собствените му думи, когато е бил млад и е можел да си го позволи, също често си е сменял партньорките. Аз не съм такъв. Като детето на пияницата, бягам надалеч от порока на родителя си.
Синовете се бунтуват. Дъщерите бягат от къщи. Аз не направих нито едното, нито другото. Скрих се. Армията ме улесни. Би било интересно да се запозная с братовчеда Уесли, за когото до този момент не знам нищо, да сравним впечатленията, нали една и съща кръв тече в жилите ни…
Младежите от моето поколение предложиха една съвсем нова идея за семейството. Но аз не мога да живея в комуна. Да се забърквам в нехигиенични и сложни взаимоотношения. Това са отчаяни експерименти, обречени на провал. Много отдавна сме минали племенната фаза. Нямам желание нечие чуждо дете да ме безпокои, докато чета или се бръсна, или лежа с жена си в леглото.
Значи ли това, че след десет години ще живея в някое предградие и по цяла събота и неделя ще играя бридж и ще гледам футболни мачове по телевизията. Ще пътувам всеки ден до работното си място и обратно. Ще си разменяме съпругите, като отидем на гости у приятели? Ще гласувам за тогавашния Никсън.
Късно е вече. Моника ми липсва.
Уесли, гладко избръснат и облечен с костюма, който Рудолф му донесе от „Клотилд“, седеше и чакаше полицая, за да отиде с него на летището. Баща му бе купил този костюм преди повече от година, та ръкавите му бяха окъсели и му беше отеснял в раменете. Както и предполагаше, чичо Рудолф бе уредил нещата по някакъв начин. Само че трябваше да напусне Франция, а това не беше приятно. В Америка никога не се бе чувствал щастлив, а във Франция беше щастлив, поне до деня, в който баща му умря.
В затвора на Грас не се оказа чак толкова лошо. Полицаят, когото удари в бара, бе изпратен на работа в Кан и не се явяваше в затвора да го тормози, а сред надзирателите и съдебния следовател си спечели известна популярност заради случилото се с баща му и защото говореше френски, а и защото бе набил оня англичанин, който се ползваше с репутацията на побойник сред полицейските среди. Освен това се държеше учтиво и не създаваше никому никакви неприятности. Разбира се, от полза се оказа и това, че от време на време чичо му бутваше на персонала по някоя и друга банкнота, а също и обаждането от американското консулство, уредено пак от чичо му.
Хубавото на чичо му Руди беше това, дето нито веднъж не намекна на Уесли, че му дължи благодарност за всичко, което е направил. Уесли искаше да изрази благодарността си, но не знаеше как. Накрая реши, че ще трябва да измисли нещо. Засега не се сещаше какво може да каже на чичо си, който, изглежда, се чувстваше неловко, дето Уесли е зад решетките, сякаш той беше виновен за това.
Един от надзирателите тайно изнесе от полицията снимка на мъжа на име Данович, с когото баща му се бе сбил в „Ла порт роз“. Уесли запомни лицето, за да може да го разпознае, когато се наложи.
Не каза никому нищо за това. Беше затворен по характер — дори с баща си трудно говореше за себе си, макар че баща му разказваше почти всичко, което Уесли искаше да знае за неговия живот. И сега не споделяше с никого чувствата си. Чувстваше се заплашен, макар да не беше сигурен какво точно го заплашва. Но каквото и да бе то, мълчанието беше първата отбранителна стъпка. Научи това отдавна, още когато майка му го изпрати в онова проклето военно училище.
Майка му беше друга история. Тя пищя, рева, гълча го и му се подмазва, а накрая му обеща, че животът му ще се промени коренно, когато дойде с нея и новия й съпруг в Индианаполис. Уесли не искаше животът му да се променя. Когато попита чичо си трябва ли да отиде в Индианаполис, Рудолф го погледна тъжно и каза:
— Поне докато си малолетен.
Въпросът беше свързан с пари, но той не разбираше точно по какъв начин. И нямаше значение. Щеше да види как са нещата и ако не му хареса, да изчезне.
Беше се научил да бяга.
А сега му беше мъчно, че няма да се върне на училище, когато започне учебната година. През септември започваше баскетболният сезон. Миналата година бе станал звездата на отбора и знаеше, че тази година ще разчитат на него. Дано се провалят, каза си той, та да разберат колко много им е нужен. За някои това може и да изглеждаше дреболия, при положение че баща му е бил убит неотдавна, но училището заемаше важно място в живота на Уесли и той не можеше да го отхвърли просто така, само защото на възрастните това им се струва маловажно за момента. Вярваше, че баща му би го разбрал, дори и никой друг да не го разбере.
Някои момчета в училище му се присмиваха, че е американец и говори смешно. Нито веднъж не ги удари, макар да му се искаше, защото баща му щеше да го спука от бой, ако разбереше, че се бие. Сега вече ще бъде друго, мрачно си помисли той. С тъгата се появяваше и едно ново чувство за свобода. Сега вече ще правя грешки сам, каза си Уесли, и хората ще трябва или да ги приемат, или да ги отхвърлят. Но грешката, която баща му направи, щеше да му отнеме много време, докато се съвземе. Той се молеше за баща си, но никога нямаше да му прости. Една нощ, една безумна, самоцелна постъпка, и баща му го заряза в мръсотията. В мръсотията, каза си Уесли, докато седеше, облечен с чистите си дрехи, в мръсотията…
Полицаят, който щеше да го заведе на летището, отключи вратата и влезе. Носеше памучни панталони и спортно сако, но и балетно трико да си бе сложил, веднага щеше да се разбере, че е полицай.
Навън миришеше прекрасно. Уесли беше забравил как мирише чистият въздух.
Качиха се в кола без номер и Уесли седна отпред до полицая. Той имаше голям корем и дишаше тежко през счупения си нос, докато се наместваше зад волана. На Уесли му се искаше да го попита дали някога са го удряли с бирена бутилка и дали е застрелвал човек, но реши, че е по-добре да води разговор на други теми.
Полицаят караше бавно по виещия се планински път. Всички прозорци на колата бяха отворени.
— Времето е прекрасно — каза той, — защо да не се възползваме. — Служебните му задължения за тази сутрин се свеждаха само до това да придружи Уесли и той искаше да извлече всички възможни облаги. И вече миришеше на вино. — Значи няма повече Франция за теб, а, момче. Жалко. Следващия път ще се научиш да удряш хората, когато няма свидетели. — И се засмя на хитроумната си шега. — Какво ще правиш в Америка?
— Ще стоя далеч от полицията — отвърна Уесли.
— Ето, това се казва умен младеж — отново се засмя полицаят. — Жена ми все повтаря, че трябва да отидем в Америка — поклати глава той. — Как си я представяш тая работа с една полицейска заплата? — И погледна косо Уесли. — Твоят чичо е доста заможен човек, нали?
— Един от най-богатите.
— То си личи — въздъхна полицаят и загледа смачканото си сако. — Възхищавам се на дрехите му. Човек с възможности. Ясна работа. Нищо чудно, че си заминаваш у дома.
У дома не е точната дума, помисли си Уесли.
— Един ден ще се върнеш тук — като турист — и сигурно ще изхарчиш сума пари — каза полицаят.
— Ако преди това вие, французите, не станете комунисти — отвърна Уесли. В затвора имаше двама души, които разправяха, че са комунисти и че техният ден скоро ще настъпи.
— Не приказвай такива неща — мрачно каза полицаят. — Особено в Америка. Ще ни обърнат гръб. — После се сети за лошото мнение, което американците имат за французите, и добави: — Като се върнеш, нали няма да разправяш пред журналисти как са те измъчвали в полицията, за да направиш признания?
— Нямаше какво да признавам — каза Уесли. — Всички ме видяха как ударих оня мръсник. Мога обаче да разкажа как един от твоите приятели ме наби в колата по пътя към полицията — дяволито додаде той. Наслаждаваше се на това пътуване сред пищната, цветиста природа, след като седмици наред бе прекарал затворен. Пък и, докато си приказваше нехайно с този човек, който все пак се държеше приятелски, можеше да не мисли какво го очаква на летището и после в Индианаполис.
— А ти какво си въобразяваш? — сопна се полицаят. — Някакво хлапе да те повали с един удар пред очите на целия свят и после да не си получиш заслуженото в тъмната кола? В края на краищата всички сме хора, нали така?
— Добре де, нищо няма да казвам — великодушно заяви Уесли.
— Добро момче си ти — отбеляза агентът. — И в Грас направи добро впечатление. Видях мъжа, с когото баща ти се е сбил. Все едно, че го бе газил локомотив. — Той кимна, беше специалист по тези въпроси. — Чудесна работа е свършил баща ти! Чудесна! — И отново погледна изкосо Уесли, този път сериозно. — Полицията го познава тоя тип. И то в неблагоприятна светлина — каза той. — Засега успява да се изплъзне от наказанието, което отдавна му се полага. Свързан е с опасни хора. Не само за доброто на Франция, но и за твое добро сега те изпращат вкъщи.
— Просто изглежда странно — сподели Уесли, — че един човек, за когото всички знаят, че е извършил убийство, може да се измъкне безнаказано.
— Забрави какво знаят хората, приятелю — посъветва го строго полицаят. — Забрави всичко, върни се у дома и бъди добър американец.
— Да, сър — отвърна Уесли, припомняйки си всички подробности от снимката — дръпнатите очи, високите, изпъкнали скули, тънките устни, тъмната къдрава коса. По-добре ти забрави мъжа, който уби баща ми, искаше да каже той, но си замълча. Просто се опитай и забрави.
— Ще ми направите ли една услуга?
— Каква услуга? — попита полицаят с професионална подозрителност.
— Може ли да минем покрай пристанището? Да хвърля един поглед на яхтата.
Полицаят погледна часовника си:
— Още е рано. Имаме време. Защо не?
— Много любезно от ваша страна, сър — каза Уесли.
C’est tres gentil de votre part, monsieur. Това беше едно от първите неща, на които баща му го научи, когато го доведе в Антиб. Макар че почти не знаеше френски, баща му каза: „Има два израза, на които французите отдават голямо значение. Първият е S’il vous plait, което значи «моля». Вторият е C’est tres gentil de votre part. Разбра ли? Повтори ги.“
Уесли запомни този урок.
— Аз имам син на твоите години — каза полицаят. — И той е луд по яхти. Вечно се мотае из пристанищата. Заявих му, че ще се откажа от него, ако стане моряк. Ако не бяха всички тия яхти тук, полицията щеше да седи със скръстени ръце. Какви ли хора не се събират по пристанищата — заяви мрачно той, — алжирци, югославяни, гърци, корсиканци, сицилианци, нудисти, английски младоци, нарушили законите в родината си, богати наркомани… — Той поклати глава, докато изреждаше злините на морския живот. — А сега и най-загубеното градче с изглед към Средиземно море строи ново пристанище. Цялата френска полиция ще трябва да се съсредоточи по крайбрежието, за да контролира това положение. Вземи твоя случай. — Той сърдито размаха пръст към Уесли, припомняйки си, че всъщност изпраща престъпник на заточение. — Да не мислиш, че това, което ти се случи, щеше да се случи, ако живееше в Клермон Феран например?
— То си беше една случайност — каза Уесли и съжали, че е поискал да види пристанището.
— Всички така казват. А кой оправя после бъркотията? Полицията.
— Какъв бихте искали да стане синът ви? — Уесли прецени, че е време да смени темата.
— Адвокат. Там са парите, мойто момче. Послушай ме, върни се в Америка и стани адвокат. Колко адвокати познаваш, които са били в затвора?
— Мислил съм за това — каза Уесли с надежда, че полицаят ще си възвърне добродушното настроение.
— Помисли сериозно.
— Това и смятам да направя — отвърна Уесли дълбокомислено и признателно, надявайки се, че полицаят ще спре дотук.
— И никога недей да носиш оръжие. Чуваш ли ме?
— Да, сър.
— Послушай съвета на един по-стар човек, който е загрижен за младото поколение и познава света.
Сега Уесли разбра защо са възложили сутрешната задача точно на този полицай. На драго сърце се бяха лишили от присъствието му в участъка, за да не му слушат лекциите.
Полицаят измърмори нещо и запали цигара, а когато за миг вдигна ръце от волана, колата се поднесе. Димът отиде към Уесли и той се закашля. Нито баща му, нито Бъни пушеха.
— И недей да пушиш — добави полицаят. — Аз се ненавиждам за този навик. — И потъна в мълчание.
Като стигнаха на пристанището, Уесли видя „Клотилд“ и безлюдната палуба. Противно на здравия разум очакваше, че ще види баща си, който излиза от кабината на щурвала и дърпа някакво въже. Баща му винаги се притесняваше, че ако внезапно излезе буря, въжетата няма да издържат. Стига, помисли си Уесли, стига, той никога вече няма да излезе на палубата. За миг си помисли какво би станало, ако изведнъж отвори вратата, скочи и побегне. За една минута можеше да се изплъзне от дебелия полицай, да се скрие и да се вмъкне на яхтата през нощта, да я изкара от пристанището, да излезе в открито море и да се насочи към Италия. Към най-близката граница. Ще използва ли полицаят пистолета си? Кобурът му издуваше спортното сако. Много е рисковано. Безумна идея. Днес поне трябва да проявява разум. Един ден ще се върне в Антиб.
— Яхти — презрително издума полицаят и натисна газта.
Уесли затвори очи. Не искаше повече да гледа „Клотилд“.
Рудолф и Дуайър го чакаха на летището пред гишето за проверка на билетите. Дуайър носеше торбата и кожения сак на Уесли, а в ръцете си държеше голям кафяв плик.
— Майка ти и съпругът й вече минаха през паспортната проверка — съобщи Рудолф. — Ще те потърсят вътре. Ще пътувате заедно.
Уесли кимна. Не смееше да проговори.
— Всичко е наред, мосю Джордах — каза почтително полицаят. — Аз ще вляза с него и ще го кача на самолета.
— Мерси — отговори Рудолф.
— Ето ти багажа — каза Дуайър, сочейки сака. — Ще трябва да го претеглиш. — Дуайър бе облякъл костюм за случая. Уесли не си спомняше Дуайър да е бил друг път с костюм, дори на сватбата. Изглеждаше по-дребен, отколкото Уесли го помнеше, и много по-стар, със ситни, срини бръчици по челото и около устата. — А тук — додаде Дуайър, като му подаде плика — има снимки. Мислех, че някой ден ще ти се прииска да ги погледаш. — Гласът му звучеше далечно, несигурно.
— Благодаря, Бъни — отвърна Уесли, като пое плика.
Рудолф му даде листче хартия и поясни:
— Тук има два адреса, Уесли. Домашният ми адрес и служебният на приятеля ми Джони Хийт, в случай че мене ме няма. Ако някога имаш нужда от нещо… — И неговият глас звучеше несигурно.
Не е свикнал да вижда как роднините му заминават от една държава за друга, придружени от полицай, помисли си Уесли, като взе листчето и го сложи в джоба си.
— Пази се — каза Дуайър, докато Рудолф подаваше билета на Уесли на момичето зад гишето и изчакваше да претеглят багажа.
— Не се тревожи за мен, моряко — успокои го Уесли, опитвайки се гласът му да звучи бодро.
— Няма — усмихна се Дуайър, но усмивката му излезе някак крива. — Ще се видим пак, нали?
— Разбира се. — Той дори не се опита да се усмихне.
— Е, време е да вървим — подкани го полицаят на френски.
Уесли се ръкува с чичо си, който изглеждаше така, сякаш щеше да види племенника си отново след час или два, и с Дуайър, който изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да види момчето.
Уесли не погледна назад. Мина през паспортната проверка заедно с полицая, който показа служебната си карта и намигна на служителя зад гишето.
Майка му и съпругът й, когото виждаше за първи път, стояха в залата за заминаване точно до гишето за паспортна проверка, сякаш за да се уверят, че няма да избяга.
— Виждаш ми се бледен — каза майка му. Цялата й коса беше разпиляна по лицето. Сякаш я бе брулила вихрушка.
— Добре съм — отговори той. — Това е моят приятел. — И докосна полицая по ръката. — Той е полицай. Не говори английски.
Полицаят леко се поклони. Задачата бе изпълнена без усложнения и затова сега можеше да си позволи да бъде любезен.
— Обясни им, че трябва да те кача благополучно на самолета — каза той на френски.
Уесли обясни. Майка му се дръпна назад, сякаш полицаят имаше инфекциозно заболяване.
— Запознай се с новия си баща — предложи майка му. — Мистър Крейлър.
— Добре дошъл — поздрави го церемониално мистър Крейлър, като да посрещаше виден гост в телевизионно предаване. И протегна ръка.
— Махни си ръцете от мен — спокойно нареди Уесли.
— Не се тревожи, Еди — каза майка му. — Той е разстроен днес. Това е естествено. Ще се научи. Искаш ли да пийнеш нещо, миличък? Кока-кола, портокалов сок?
— Уиски — отговори Уесли.
— Виж какво, млади човече… — започна мистър Крейлър.
— Той се шегува — побърза да се намеси майка му. — Нали се шегуваш, Уесли?
— Не, не се шегувам.
По високоговорителя женски глас оповести последно повикване на пътниците. Полицаят го хвана под ръка.
— Ще те придружа до самолета — каза той на френски. — Такава е заповедта.
Може би трябваше да използвам случая, когато бяхме на пристанището, помисли си Уесли, крачейки към изхода. Майка му и съпругът й ги следваха плътно.
Рудолф закара Дуайър в Антиб. През цялото пътуване и двамата мълчаха. Като стигнаха входа на пристанището, Дуайър каза:
— Ще сляза тук. Трябва да се видя с един човек. — И двамата знаеха, че отива в малкото кафене, за да се напие, и че иска да бъде сам. — Ще останеш ли тук още известно време?
— Около една седмица — отговори Рудолф. — Докато оправя всичко.
— Ще се видим тогава — каза Дуайър и влезе в кафенето, като пътьом разкопча яката на ризата си, издърпа вратовръзката си и я напъха небрежно в джоба.
Рудолф отново включи мотора. В джоба си имаше писмо от Жана. Тя пишеше, че ще дойде да обядват заедно в „Коломб д’ор“ и че може да се вижда с него всеки следобед през тази седмица. Войната в Париж продължавала.
Когато пътниците свалиха коланите, а самолетът се изви на запад в небето над Монте Карло, Уесли разглеждаше снимките от плика, който Дуайър му даде. Не забеляза, че майка му е прекосила пътеката и стои зад него. Тя погледна снимките в ръката му. Изведнъж се пресегна и ги сграбчи всичките.
— Тия снимки не са ти нужни повече — заяви тя. — Горкото ми дете, колко много неща трябва да забрави!
Той не искаше да прави сцени, поне не толкова скоро, затова не каза нищо. Гледаше я как къса снимките една по една и пуска парченцата на пътеката. Тя обаче няма нищо против сцените, помисли си той. Божичко, колко прекрасно ще бъде в Индианаполис.
Погледна през прозореца и видя как полуостров Антиб, зелен и красив, се отдалечава в синьото море под него.