Просяк, крадец

1

Той донесе на мисис Уъртам бакалски стоки от супермаркета за седемнайсет долара и мисис Уъртам го покани да изпие чаша кафе. Мистър Уъртам работеше във фабриката за бутилиране, собственост на мистър Крейлър, и според Уесли мисис Уъртам тъкмо поради това не отчиташе социалната и възрастова разлика между една материално обезпечена домакиня и един шестнайсетгодишен младеж, който разнася стоки по домовете. Той прие кафето. Това беше последната поръчка за деня, а освен това в къщата на семейство Крейлър не се сервираше кафе.

След кафето мисис Уъртам му каза престорено свенливо и през смях, че е много красив, и го покани в леглото си. Освен кафе в къщата на семейство Крейлър и други неща не се сервираха, а мисис Уъртам беше пищна дама с изрусена коса. Та Уесли прие и тази нейна покана.

Кафето му хареса, но сексът още повече му хареса. Той трябваше да действа бързо, тъй като велосипедът на магазина заедно с кошницата за стоки, закрепена между дръжките, беше отвън, а в този квартал имаше много деца, които не биха се поколебали да отмъкнат дори един велосипед, белязан с големите инициали на супермаркета.

Това се случи точно преди месец. Оттогава Уесли бе ходил десет пъти у мисис Уъртам. Необходимостта от бакалски стоки в дома на семейство Уъртам зависеше от сексуалната енергия на стопанката.

Последния път, докато той се обличаше, мисис Уъртам си сложи пеньоара и седна усмихната срещу него, сякаш току-що бе изяла голям сметанов десерт.

— Наистина си мъж здравеняк — каза тя с възхищение. — Сигурно можеш да вдигнеш съпруга ми с една ръка.

— Благодаря, мадам — отвърна Уесли, докато си навличаше пуловера. Нямаше никакво желание да вдига мистър Уъртам с една ръка.

— Аз обикновено не правя такива неща — продължи мисис Уъртам, която, изглежда, бе забравила, че Уесли може да брои. — Но… — въздъхна тя — това е едно приятно разнообразие през деня, нали така?

— Да, мадам — потвърди Уесли.

— Ще бъде много мило от твоя страна, ако следващия път, когато трябва да носиш продукти тук, сложиш някое малко подаръче в пакета — подсказа мисис Уъртам. — Например половинка шунка или нещо друго. Аз съм си винаги вкъщи между три и пет.

— Да, мадам — повтори вяло Уесли. Мисис Уъртам нямаше да го види повече в леглото си. — Сега трябва да си тръгвам. Колелото ми е отвън…

— Разбирам — каза мисис Уъртам. — Няма да забравиш за шунката, нали?

— Да, мадам — отвърна Уесли.

Колелото все още беше долу. Той го яхна и, отвратен от себе си, се понесе към пощата. Половинка шунка! Значи според нея това му е цената. Какво падение! Имаше чувството, че е настъпил повратен момент в живота му. Отсега нататък няма да приема каквото и да е само защото му е предложено. Америка е пълна с прекрасни момичета. Например онова симпатично, срамежливо момиче от редакцията на „Тайм“ в Ню Йорк, независимо на колко години е. С отрепки повече няма да се занимава. Извън Индианаполис все трябва да има някое момиче, с което да може да разговаря и да се смее, на което да се възхищава и да разказва за баща си и за себе си, момиче, което да обича и с което да се гордее, а не да се чувства като свиня, след като се измъкне от леглото му. Сега-засега просто ще изчакам, реши той.

В пощата имаше две писма за него — едното от Бъни, другото от чичо Рудолф. Откак възприе съвета на чичо Руди да си получава пощата до поискване, писмата от Бъни и от Кейт пристигаха редовно. Благодарение на тях животът в Индианаполис стана по-поносим. Уесли ги пъхна в джоба си, без да ги прочете, защото мистър Ситрън, управителят на супермаркета, винаги го поглеждаше строго, ако се забавеше и пет минути повече, отколкото той смяташе, че е допустимо, а заради мисис Уъртам бе поизостанал от графика. Тоя мистър Ситрън сигурно има часовник в главата си, помисли си Уесли, когато влезе в магазина, и се усмихна невинно на управителя. Винаги гледай да си бъдеш сам господар, това е единственият начин да победиш всички гадове, бе казал баща му. Чак в склада, в дъното на супермаркета, той извади писмата от джоба си. Отвори първо писмото на Бъни. Решителният, четлив почерк принадлежеше сякаш на човек с тегло над сто килограма.

Уесли сгъна внимателно писмото и го сложи обратно в плика. И в двете си писма до Бъни бе питал дали не е чувал нещо за Данович, но Бъни не споменаваше нищо по този въпрос. Пишеше, че времето тече бързо. На Средиземно море може и да е така. Но в Индианаполис не беше. Много малко неща му харесваха в този град. Едно от тях беше големият стар покрит пазар с висок таван и сергии, отрупани с плодове и зеленчуци, и миризмата на прясно опечен хляб, която проникваше навсякъде. Често ходеше там, защото това място му напомняше за пазара край пристанището на Антиб.

Когато отвори писмото на чичо си, от него изпаднаха две двайсетдоларови банкноти. Взе ги и ги пъхна в джоба си. Никога не искаше пари, но беше благодарен, когато се сдобиеше с тях. Чичо му имаше навика от време на време да се изявява по този начин. Не е лошо, стига да можеш да си го позволиш. А чичо Рудолф очевидно можеше. За такова нещо не биваше да му връзва кусур. Писмото гласеше:

Уесли сгъна писмото и го сложи обратно в плика, както направи и с писмото на Бъни. Тоя човек не само говори, сякаш има сливи в устата си, но и пише така, помисли си Уесли. А всъщност не е лош човек, само че оставя у хората съвсем друго впечатление за себе си. На Уесли му се искаше да харесва повече чичо си Рудолф.

Когато Джими влезе да мете, Уесли му даде двете писма. Джими също разнасяше стоки по домовете. Беше негър, връстник на Уесли. Съхраняваше снимката на Томас по спортни гащета, която дамата от „Тайм“ беше дала на Уесли, както и всичките му писма, защото Тереза ровеше из стаята на сина си най-малко два пъти в седмицата, за да открие доказателства за прегрешения и кой знае какво друго. Писмата от вуйчо му, от Кейт и от Бъни щяха да се възприемат като улики за чудовищна конспирация, организирана от всички с цел да я лишат от синовна обич, нещо, за което тя често говореше. Редките й прояви на нежност бяха отблъскващи. Тереза обичаше да го целува, да го прегръща, да го нарича мое сладко мъничко момченце и да му повтаря, че ако се подстриже, ще стане красавец, а ако вкуси от сладостта на религията, тя ще бъде блажено щастлива и двамата с мистър Крейлър ще направят всичко за него. И не се преструваше. Уесли знаеше, че майка му наистина го обича и иска той да бъде щастлив, само че според нейните представи, а не според неговите. Нейната излиятелност го смущаваше и притесняваше. Затова си спомняше с копнеж за Кейт.

Никога не приказваше с Джими за майка си или за мистър Крейлър, макар че Джими беше единственият му приятел в града. Избягваше всякакви опити за сближаване, като се изключи случаят с мисис Уъртам но той всъщност не беше важен. Уесли не искаше да съжалява за нищо, когато един ден напусне Индианаполис.

Не му се прибираше вкъщи за вечеря, първо, защото знаеше, че яденето ще бъде отвратително, и второ, защото къщата, която и бездруго не беше приветлива, бе станала мрачна като гроб, откакто мистър Крейлър получи телеграмата, че синът му Макс е загинал във Виетнам. Всеки момент тялото на покойника трябваше да пристигне и това очакване се бе превърнало в едно безкрайно дълго погребение.

Уесли покани Джими да вечерят заедно.

— Тази вечер мога да се поизхвърля. Богатият ми чичо пак се изяви — обясни той на Джими.

Седнаха в едно малко ресторантче близо до супермаркета, където човек можеше да си поръча пържола за долар и половина и да изпие една бира, без да удостоверява възрастта си пред съдържателя.

Джими искаше да стане рокмузикант и понякога водеше Уесли в дома си да му посвири на кларнет. Едната му сестра акомпанираше на пиано, а другата през това време ги черпеше с бира. Сестрите на Джими боготворяха брат си и понеже той харесваше Уесли, те бяха готови на всичко за Уесли. При това и дума не можеше да става, че някой иска да измести любовта им към Джими или неговата любов към тях. Шумната, уютна къща на Джими с двете хубави, засмени момичета беше още едно място в Индианаполис, което му харесваше. Защото иначе градът със своите фабрики, които сутрин и вечер бълваха работници с бледи лица, и със скучните равнинни терени, застроени с еднакви къщи, и с мръсните си улици правеше Антиб да изглежда като градче от рая.

Уесли не бе споменавал на майка си за Джими. Тя се държеше учтиво с негрите, но смяташе, че „те“ трябва да си знаят мястото. Това, изглежда, бе свързано с принадлежността й към мормонската църква.

След като се навечеряха, Уесли не пропусна да каже на Джими, че ще бъде много доволен, ако от следващия ден Джими се заеме с доставките в дома на мисис Уъртам. Не обясни защо, а и Джими не го попита. Джими притежаваше още едно хубаво качество — не задаваше глупави въпроси.

Прибра се бавно вкъщи. Според едно неписано правило, ако се прибереше вкъщи до девет часа, нямаше да има истерични сцени за това, че скитори из града и излага семейството си също като баща си. Обичайните приказки, които се издумваха в такива случаи, бяха ужасни, но сцените, особено нощните, направо му късаха нервите и му разбиваха съня. Често си мислеше просто да се махне, но всеки път решаваше да даде на майка си още една възможност. Все пак у нея сигурно имаше нещо. Някога баща му я бе обичал.

Когато влезе вкъщи, видя във всекидневната, че мистър Крейлър държи снимката на сина си и плаче. Макс Крейлър беше сниман в униформа на редник. Имаше слабо лице и тъжни очи, сякаш знаеше, че ще бъде убит, преди да навърши двайсет и една години. Тереза извика Уесли в коридора и му пошепна, че тялото на Макс ще бъде докарано след два дни и мистър Крейлър цял следобед е уреждал погребението.

— Моля те, бъде внимателен с него — каза тя. — Той обичаше сина си. Иска утре да се подстрижеш и да отидем да ти купим един нов тъмен костюм за погребението.

— Нищо й няма на косата ми, мамо. Нямам намерение да се подстригвам — заяви Уесли.

— В такъв момент… — продължи шепнешком майка му, — можеш поне този път да проявиш уважение към мъртвите.

— Мога да проявя уважение към мъртвите и без да се подстригвам.

— Значи отказваш да направиш дори едно толкова дребно нещо за майка си, така ли? — разплака се тя.

— Аз си харесвам косата такава, каквато е — отговори Уесли. — Само ти и той — посочи Уесли към всекидневната — ме тормозите за това.

— Твърдоглав и непокорен си ти — проплака отново тя и сълзите й се стекоха по бузите. — Никога не отстъпваш, нали?

— Отстъпвам за смислени неща — каза той.

— Мистър Крейлър няма да ми позволи да ти купя нов костюм с тая дълга коса.

— Значи ще отида на погребението със стария костюм. На Макс ще му е все едно — отвърна Уесли.

— Отвратително е да се шегуваш с тези неща — укори го тя през сълзи.

— Не се шегувам.

— Ще станем за срам в църквата, ако се явиш със стария костюм и с тая дивашка коса.

— Добре, няма да ходя в църквата. И на гробищата няма да ходя. Аз изобщо не познавам Макс. Така че все едно.

— Тереза, можеш ли да дойдеш за малко? — извика мистър Крейлър от всекидневната.

— Идвам, мили — каза Тереза, изгледа гневно Уесли и му зашлеви плесница.

Уесли не направи нищо. Остана в коридора. След като майка му влезе във всекидневната, той се качи в стаята си.

Повече не говориха по този въпрос. Докато погребваха Макс Крейлър, Уесли разнасяше стоки по домовете.

Сержант Хийли, който също служеше във Виетнам, но не познаваше сина на мистър Крейлър, придружаваше мъртвото тяло до Индианаполис. Мистър Крейлър, ветеран от Корейската война, покани младия сержант като другар по оръжие да преспи в дома му, вместо да отседне в хотел. Вечерта след погребението Хийли трябваше да спи при Уесли, защото омъжената дъщеря на мистър Крейлър, Дорис, която живееше в Чикаго, бе настанена в гостната от другата страна на коридора. Дорис беше дребна, невзрачна млада жена и според Уесли приличаше на мистър Крейлър.

Хийли беше нисък, приятен младеж, около двайсет и три годишен, награден с медала „Пурпурно сърце“. Мистър Крейлър, който бе служил в интендантството в Токио по време на Корейската война, бе дотегнал на Хийли цял ден да му разправя за собствените си войнишки преживелици. Хийли го изслушваше учтиво, но по едно време даде знак на Уесли, че иска да се измъкне. В една пауза Хийли се изправи и каза, че би желал да се поразходи, като попита ще имат ли нещо против, ако Уесли го придружи, за да не се изгуби в града. Мистър Крейлър, в знак на войнишка солидарност, веднага се съгласи: „Разбира се, сержанте“, а Тереза кимна. След сцената в коридора тя не бе продумала на Уесли и той беше благодарен на Хийли, че го измъква от къщи.

— Пфу, ама че тежка задача ни се падна! — каза гостът, като излязоха на улицата. — Какво представлява тая Дорис?

— Не знам — отговори Уесли. — Вчера я видях за първи път.

— Непрекъснато ме заглежда — додаде Хийли. — Смяташ ли, че има предвид нещо?

— Не знам.

— Понякога такива грозновати дамички се оказват страхотни — каза Хийли. — Имаш ли нещо против, ако си опитам късмета?

— Че защо да имам нещо против? Само внимавай. Майка ми обикаля къщата като полицейски патрул.

— Ще видим как ще се развият нещата — заяви Хийли. Той беше от Вирджиния и говореше меко и провлачено. — Ама и тоя мистър Крейлър си го бива. Като го слушаш какви ги приказва, излиза, че в Токио всеки ден се е водел ръкопашен бой. А като му разправям, и то с най-кървави подробности, как са ме ранили, направо примира от удоволствие… В едно съм сигурен — няма да се запиша в Американския легион. Аз моята война си я изкарах и не желая да слушам повече нито за нея, нито за нечия друга война. Къде можем да пийнем по една бира?

— Тук наблизо. Знаех си, че ще имаш нужда да пийнеш нещо — каза Уесли.

— Да придружаваш мъртвец и да не ти предложат една глътка, поне за ободряване. Дори кафе не дават, боже мой — оплака се Хийли.

— Те са мормони.

— Ама че мрачна религия — отвърна Хийли. — Аз ходя не църква всяка неделя, когато мога, но такова чудо никъде го няма. В края на краищата бог е създал и уискито, и бирата, и виното, създал е дори кафето и чая. За какво мислят те, че ги е създал!

— Попитай мистър Крейлър.

— Да — печално отвърна Хийли.

Седнаха в едно сепаре в ресторантчето, където Уесли бе водил Джими да вечерят и да пият бира. Уесли обясни на Хийли, че това е единственото място, където е сигурен, че никой няма да го пита дали е навършил осемнайсет години.

— Ти си едро момче и сигурно се чувстваш добре, защото никой не те закача. Искам да ти кажа, че човек с моя ръст често си пати — подзе Хийли.

— Човек може често да си пати независимо от ръста си — отвърна Уесли.

— Да — съгласи се Хийли. — Забелязах, че мистър Крейлър и майка ти не преливат от топли чувства към тебе.

— Аз си свиркам и се примирявам — сви рамене Уесли.

— На колко години си всъщност?

— На шестнайсет.

— Можеш да минеш за двайсет и една годишен.

— Ако се наложи — каза Уесли.

— Какво ще правиш с военната служба, като навършиш осемнайсет?

— Още не съм решил — отговори Уесли.

— Искаш ли съвет от човек, който е бил в армията и едва е успял да се измъкне от нея? — попита Хийли. — Каквото и да правиш, не допускай да им влезеш в списъците. Животът там не е приятен, Уесли, никак не е приятен.

— Какво може да се направи?

— Всичко. Само не се оставяй да те вкарат в армията. Никога в живота си не си виждал толкова отчаяни и отвратени хора, които загиват от куршуми, от избухнали мини, които се поболяват от всички възможни болести, които джунглата обрича на пълно разкапване и които в крайна сметка не знаят какво правят там… Не съм сигурен дали ще ми повярваш, Уесли, но аз сам се записах. Сам се записах, боже мой!

— Веднъж баща ми каза никога да не се записвам доброволец в никакви войни.

— Баща ти е знаел какво приказва. В армията много бързо ти се изпарява патриотизмът, но това съвсем не е свързано с бойните действия, поне в моя случай не беше така. Върхът на всичко бе, когато с един приятел слязохме от самолета в Сан Франсиско, пременени в парадни униформи, накичени с ордени и така нататък. На летището пред нас вървяха две хубави мацки, ние се забързахме, настигнахме ги и аз казах: „Момичета, свободни ли сте довечера?“ Те спряха и ме изгледаха, сякаш бях змия. Не казаха нито дума, но момичето, което беше по-близо до мен, ме заплю право в лицето, и то съвсем спокойно. Представяш ли си! Заплю ме. След това и двете се обърнаха и си продължиха по пътя. — Хийли поклати глава. — Връщахме се от война с нашите „Пурпурни сърца“, едва от десет минути си бяхме у дома и ето как ни посрещнаха. Привет на героя победител! — горчиво се засмя той. — Би ли си рискувал живота за такива хора, Уесли? Не се застоявай никъде, обикаляй насам-натам, за да не могат да те пипнат. Момчетата разправят, че най-добре човек може да се скрие в Европа. Париж е най-подходящ за тази цел. Дори ако трябва да се регистрираш в посолството, никой няма да си направи труда да те гони.

Разговори около лагерния огън, помисли си Уесли. Спомени за стари битки и за любимия роден дом. Но все пак отговори:

— Аз съм бил в Европа. И говоря френски доста добре.

— На твое място, Уесли, няма да чакам дълго. Гледай само на осемнайсетия си рожден ден да бъдеш във веселия Париж — каза Хийли и поръча още две бири.

Ковчегът, който бе придружил до Индианаполис, беше покрит с американското знаме, с него го пренесоха в църквата, а оттам на гробищата. Мистър Крейлър запази знамето и на вечеря каза, че ще го окачи в стаята на Макс, която сега беше на Уесли.

Когато се прибраха, къщата беше тъмна и Уесли се зарадва. Ако майка му не си беше легнала и бе подушила, че миришат на бира, пак щеше да има сълзи и скандали.

Качиха се тихо горе и тъкмо бяха почнали да се събличат, когато на вратата леко се почука и влезе Дорис. Беше боса и по нощница, която прозираше. Усмихна им се и сложи пръст на устните си, докато внимателно затваряше вратата.

— Чух ви, че се връщате, момчета, и си рекох, че няма да е лошо да си поприказваме малко. Да се поопознаем, така да се каже — обясни тя. — Случайно да ви се намира една цигара? — Тя изговаряше думите някак накъсано, сякаш едва след завършване на гимназията бе спряла да използва бебешка реч.

Макар че се опитваше да не я гледа, Уесли видя, че има увиснали гърди и дебел смъкнат задник. Ако аз изглеждах така, помисли си той, щях да се разхождам в този тоалет само при пълен мрак. Но Хийли широко се усмихваше и в очите му проблясваха палави пламъчета. Хийли вече си бе съблякъл ризата и беше гол от кръста нагоре. И той няма кой знае каква фигура, забеляза Уесли.

— Разбира се, уважаема госпожо — имам един пакет в джоба си — каза Хийли като истински джентълмен от Вирджиния и прекоси стаята да си вземе ризата, метната на един стол. Извади цигарите и кибрита и взе да си облича ризата.

— Няма нужда да се обличаш заради мен — каза Дорис, като разкърши слабите си рамене и се усмихна кокетно на Хийли. — Аз съм омъжена жена и знам как изглеждат мъжете.

Наистина е имала предвид нещо, когато е мятала погледи на Хийли, помисли си Уесли.

Хийли галантно запали цигарата на Дорис. После предложи и на Уесли. Уесли не обичаше да пуши, но си взе цигара само защото се намираше в къщата на мистър Крейлър.

— Божичко — възкликна Дорис, като всмукна от цигарата и издуха дима на кръгчета, — отново съм в страната на живите. Горкият Макс. Не беше кой знае какво, когато беше жив, та трябваше да умре, за да си осигури малко почести и слава. Само дето на свещеника му беше доста трудно да измисли какво да каже за Макс в речта си.

Тя поклати съчувствено глава, после изгледа строго Уесли:

— Толкова ли си лош, колкото разправят?

— Опасен съм — отвърна Уесли.

— Сигурно. С тази външност — каза Дорис. — Разправят, че всяваш ужас сред омъжените жени.

— Какво? — извика изненадан Уесли.

— За твое сведение, а и защото смятам, че си симпатично момче — продължи Дорис, — най-добре предупреди тази мисис У. да прибира сутрешната поща сама, а не да я оставя на съпруга си.

— Какви ги приказваш, дявол да го вземе? — попита Уесли, макар че се досещаше. Кварталните клюкарки сигурно са забелязали, и то неведнъж, колелото с емблемата на супермаркета пред къщата на мисис Уъртам и са издрънкали на майка му.

— Докато те нямаше, разговорът се въртеше около теб. Беше изтъкнато колко си различен от Макс, но не в положителен смисъл, в това мога да те уверя.

— Предполагам…

— Майка ти не се изказа много ласкаво и за баща ти — продължи Дорис. — Само половината от това, дето го разправяше, да е вярно, значи е бил страхотен. А ти следваш неговия пример, както каза тя — във Франция те арестували, защото за малко не си убил човек в някаква пиянска разправия.

— Браво на тебе, приятел — извика Хийли.

— И на всичкото отгоре си бил истински сексуален маниак като баща си — продължи Дорис. — Освен при онази отвратителна мисис У., която можела да ти бъде майка, господ знае още в колко къщи ходиш и оставяш не само хранителни стоки. — Тя взе да се хили и увисналите й гърди се разклатиха под прозрачната нощница.

— Вижте какво, имам една идея — каза Уесли. Чувстваше, че се задушава в малката стая, където тютюневият дим се стелеше на вълни, пък и не можеше да понася кокетиращото, полуголо злобно момиче и похотливо хилещия се войник. — Вие двамата очевидно имате много да си говорите.

— Ако знаеш само колко си прав, Уесли — каза Хийли.

— На мен не ми се спи и искам да глътна малко въздух — продължи Уесли. — Ще бъда тук след около час — предупреди той. Не искаше, като се върне в стаята, да ги намери и двамата в леглото си.

— Аз може да изпуша още една цигара — каза Дорис. — И на мен не ми се спи.

— Значи и на трима ни не ни се спи — обади се Хийли.

Уесли понечи да угаси цигарата си, но в този момент вратата широко се отвори. На прага със смразяващ поглед стоеше майка му. Никой не каза нищо, Тереза изгледа първо него, после Хийли и накрая Дорис, от която сякаш не можеше да откъсне очи. Дорис се изхили.

— Уесли, за поведението на мистър Хийли или на дъщерята на мистър Крейлър, която е омъжена жена, не съм отговорна — заяви майка му, — но съм отговорна за твоето поведение. — Тя изговаряше думите шепнешком, съскайки. — Не искам да събудя мистър Крейлър, затова те моля, каквото и да направиш или кажеш, да бъде тихо. И бъди така любезен да слезеш долу с мене.

Когато се държеше официално както сега, а не истерично, беше още по-лошо. Той я последва през тъмната къща до всекидневната. Знамето от ковчега беше сгънато върху една маса.

Тя се обърна към него с разкривено лице.

— Нека да ти кажа нещо, Уесли — започна тя със същия съскащ шепот. — Току-що видях най-отвратителното нещо в живота си. Онази малка проститутка. Кой я вкара в стаята — ти ли? Кой щеше пръв да легне с нея — ти или войникът? — В гнева си тя забрави много от набожните евфемизми, с които речникът й изобилстваше. — Да направиш такова нещо в деня, в който сме изпратили сина на семейството да почива в мир, след като е дал живота си за страната. Ако кажа на мистър Крейлър какво се върши в къщата му, ще те напердаши с бейзболната бухалка.

— Няма да ти обяснявам нищо, мамо — отговори Уесли. — Но можеш да кажеш на мистър Крейлър, че само ако се опита с пръст да ме докосне, ще го убия.

Тя отстъпи назад, сякаш я бе ударил.

— Чух какво каза. Каза, че ще го убиеш, нали?

— Точно така казах — потвърди Уесли.

— Ти имаш душа на убиец! Трябваше да те оставя да изгниеш в онзи френски затвор! Там ти е мястото!

— Я си припомни фактите — грубо каза Уесли. — Ти нямаш нищо общо с освобождаването ми от затвора. То се дължи на чичо ми.

— Нека тогава чичо ти да си носи последиците — пристъпи Тереза напред с разкривено лице. — Аз направих всичко, каквото можах, и се провалих. — Тя внезапно се наведе, хвана пениса му през панталоните и ожесточено го дръпна. — Искам да го отрежа!

Уесли сграбчи китката й и грубо я отблъсна:

— Ти си луда, мамо, знаеш ли това?

— Искам да напуснеш тази къща още сега. Завинаги — извика майка му.

— Това е добра идея. Отдавна беше време — каза той.

— И искам да те предупредя — продължи тя, — че моят адвокат ще направи всичко възможно, за да не получиш нито цент от мръсните пари на баща си. С твоето поведение всеки съдия лесно ще се убеди, че няма никакъв смисъл да предоставя цяло състояние в ръцете на един отявлен убиец. Върви, махай се оттук, иди при твоите проститутки и хулигани. Баща ти ще се гордее с теб.

— Дано се задавиш с тия пари — каза Уесли.

— Това ли са последните ти думи към майка ти? — мелодраматично попита тя.

— Да. Това са. — Той я остави посред всекидневната да диша хрипливо, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечна криза. Влезе в стаята, си без да чука. Дорис я нямаше, но Хийли, все още гол от кръста нагоре, беше полегнал на леглото и пушеше.

— Ама че свинщина, тая жена нахлу в най-неподходящия момент — каза той.

— Да. — Уесли взе да събира нещата си в една малка чанта.

Хийли го загледа с любопитство.

— Къде си тръгнал, приятел?

— Все някъде. Махам се оттук — отговори Уесли.

Погледна в портфейла си, за да провери там ли е списъкът с имената, които събираше, откакто излезе от затвора. Винаги криеше портфейла си, за да не го намери майка му.

— Посред нощ? — изуми се Хийли.

— На мига.

— Не те обвинявам — каза Хийли. — Като си представя само какво щастие ще цари утре на закуска. — И се разсмя. — Следващия път, като ме изпратят да придружавам ковчег, първо ще поискам пълни сведения за семейството. А ти ако някога попаднеш в Александрия, обади ми се.

— Добре — отвърна Уесли и се огледа да види дали не е забравил нещо важно. Нямаше нищо. — Довиждане, Хийли — каза той.

— Довиждане, приятел. И не забравяй какво ти казах за Париж. — Хийли изтърси пепелта от цигарата на пода.

— Няма да забравя. — Вдигнал ципа на старото си яке да го пази от нощния студ, той безшумно излезе от стаята, спусна се по тъмните стълби и напусна къщата.

И докато крачеше по ветровитата тъмна улица, понесъл малката чанта, си припомни думите на баща си, че един от най-прекрасните дни в живота му е бил денят, когато си дал сметка, че вече не мрази майка си. Но това ми отне много време, бе казал баща му.

И на сина ще отнеме много време, помисли си Уесли.

Един ден по-късно той пристигна в Чикаго. Предната нощ бе прекарал една денонощна закусвалня в предградията на Индианаполис и чу някакъв шофьор на камион да разправя на момичето зад щанда, че пътува за Чикаго. Чикаго, каза си Уесли, не е по-лош град от другите градове за едно ново начало, независимо с какво ще се заема, и попита шофьора дали ще го вземе със себе си. На шофьора му беше приятно да си правят компания и като се изключи необходимостта да изслушва оплаквания от неприятностите, които му създавала седемнайсетгодишната му дъщеря у дома в Ню Джърси, пътуването мина леко и удобно.

Шофьорът го свали близо до Ригли Фийлд и, като прегледа списъка с адресите, Уесли се спря на адреса на Уилям Абът. Все с някого трябва да за почна, каза си той и отиде на посоченото място. Беше обедно време, но Абът го посрещна по пижама и измачкан хавлиен халат в мизерно едностайно жилище, претъпкано с бутилки, вестници, термоси за кафе и смачкани листове около пишещата машина.

Уилям Абът не му направи добро впечатление, защото се преструваше, че знае за Томас Джордах повече, отколкото в действителност знаеше, и Уесли побърза да си тръгне.

През следващите два дни се опита да си намери работа в два-три супермаркета, но тази седмица в чикагските супермаркети нямаха нужда от работници, а и навсякъде искаха да видят профсъюзната му карта. Парите му бяха на свършване и той реши, че Чикаго не е за него. Обади се на чичо си Рудолф в Бриджхамптън за негова сметка, за да го предупреди, че ще го посети, тъй като не знаеше къде другаде да отиде.

Гласът на Рудолф по телефона звучеше странно и неловко, сякаш се страхуваше, че някой може да подслушва разговора им.

— Какво има? — попита Уесли. — Ако не искаш да дойда, няма да дойда.

— Не става дума за това — долетя разтревоженият глас на чичо му. — Работата е там, че майка ти се обади преди два дни да провери дали си при мен. Има заповед за арестуването ти.

— Какво?

— За арестуването ти — повтори Рудолф. — Смята, че аз те крия някъде.

— Арестуване? За какво?

— Твърди, че вечерта, когато си заминал, си откраднал сто и петдесет долара, които държала в една кана над печката в кухнята за домакински нужди. Разправя, че добре щяла да те нареди. Взел ли си парите?

— Де да ги бях взел — мрачно отвърна Уесли. Тоя проклет Хийли, помисли си той.

В армията се е научил на тия работи. А още по-вероятно е да е била оная грозотия Дорис.

— Ще уредя въпроса по някакъв начин — побърза да го успокои Рудолф. — Но засега смятам, че не е разумно да идваш тук. Имаш ли нужда от пари? Съобщи ми къде си и ще ти изпратя чек.

— Нямам нужда от нищо. Ако дойда в Ню Йорк, ще ти се обадя — отговори Уесли и затвори, преди чичо му да каже още нещо.

Само това ми липсваше — каната в Индианаполис, помисли си.

И реши да отиде в Ню Йорк. Рудолф не беше единственият човек, когото познаваше там. Спомни си за онова симпатично момиче от „Тайм“, което му каза да се обади, ако има нужда от помощ. Кой ще се сети да го търси в списание „Тайм“.

На другата сутрин той беше вече на път.

2

След телефонния разговор от Чикаго той не се чу с чичо си близо два месеца.

Като пристигна в Ню Йорк, Уесли отиде направо при Алис Ларкин. Сигурно е изглеждал ужасно след толкова дни, прекарани по пътищата, защото, като влезе в малкия като кутийка кабинет, тя извика, сякаш я бяха заляли с кофа студена вода. Той не помнеше откога не беше ял и колко нощи бе преспал в кабините на разни камиони; имаше нужда да се избръсне, яката му беше смачкана, панталоните му — изцапани с масло, защото бе помагал на един шофьор да смени гумата на големия камион с ремарке след Питсбърг; а в джоба си имаше само четирийсет и пет цента.

Първоначалният шок обаче отмина, мис Ларкин искрено се зарадва, че го вижда, и преди той да й разкаже за какво е дошъл, тя настоятелно го покани да слязат долу да обядват.

Като се нахрани и се почувства отново човек, той й разказа в общи линии всичко. Опита се да омаловажи нещата и да ги представи откъм смешната им страна, за да не си помисли симпатичното момиче, че той е едно голямо хленчещо бебе. С нея се говореше лесно — седнала срещу него на масата, тя го гледаше съсредоточено през очилата си, а дребното й личице с розови бузи беше цялото внимание, докато той обясняваше защо е напуснал Индианаполис, защо има заповед за арестуването му, как е поделено наследството и така нататък.

Алис не го прекъсна, той й разказа всичко на един дъх, само от време на време тя току въздъхваше или поклащаше глава в знак на съчувствие или възмущение.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита момичето, когато той свърши да говори.

— Ами, както ти казах и първия път — започна той, — иска ми се да издиря хората, които са познавали баща ми, и да си създам представа какъв е бил той в техните очи, нали разбираш, различни хора, различни периоди от живота му… Аз го познавах по-малко от три години. — Вече говореше сериозно, без да се опитва да бъде ироничен или да изглежда възрастен. — Имам чувството, че в главата ми се е отворило едно голямо празно място — там, където би трябвало да е баща ми, — и искам да го запълня колкото се може по-добре. Сигурно ти звучи глупаво…

— Не, съвсем не — възпротиви се тя.

— Обясних ти, че имам списък на хора… — Той извади портфейла от джоба си и сложи на масата избелелия, смачкан лист с имената. — Твоето списание, изглежда, може да открие всичко за когото си поиска — каза Уесли, — затова си помислих, че ако няма да те затрудни много, може би в свободното си време…

— Естествено, ние не сме вездесъщи, както би могло да… — започна мис Ларкин и спря, като видя озадачения израз на лицето му. — Искам да кажа всезнаещи, както би могло да си помисли човек, но сме доста добри при откриването на хора. — Тя погледна листа и продължи: — Тази работа ще отнеме известно време, пък и няма гаранция, че ще мога да открия всички, но… — Тя го изгледа с любопитство: — В Ню Йорк ли ще останеш?

— Сигурно.

— Къде точно?

Той притеснено се размърда на стола си.

— Още не съм решил. Дойдох направо тук.

— Уесли, кажи ми истината, с колко пари разполагаш? — попита мис Ларкин.

— Какво значение има това? — зае отбранителна позиция Уесли.

— Приличаш на бостанско плашило — каза тя. — Все едно, че не си ял от една седмица. Колко пари имаш в себе си?

— Четирийсет и пет цента — усмихна се леко той. — Един наследник на богатството на Джордах. — И побърза да добави: — Разбира се, винаги мога да се обадя на чичо си да ми прати пари, но засега предпочитам да не му се обаждам.

— Нали нямаш нищо против, ако задържа списъка? — каза мис Ларкин. — Ще трябва да ми обясниш кои са тези хора и къде смяташ, че могат да бъдат намерени…

— Разбира се.

— Това може да отнеме седмици.

— Аз не бързам.

— Но очакваш да преживееш през тези седмици с четирийсет и пет цента? — Гласът й прозвуча обвинително, сякаш му се беше ядосала.

— Все нещо ще изскочи — неопределено отвърна той. — Винаги така става.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че нещо вече е изскочило? — И кой знае защо се изчерви.

— Какво е то?

— Аз — каза тя и гласът й прозвуча по-високо, отколкото искаше. — Аз изскочих. Слушай сега внимателно. Имам две стаи и кухня. Имам и много удобно канапе, на което можеш да спиш. Не съм кой знае каква готвачка, но няма да гладуваш…

— Не мога да приема такова нещо — възпротиви се Уесли.

— Защо?

— Не знам защо — отново се усмихна той.

— Имаш ли други дрехи?

— Имам чиста риза, един чифт чорапи и бельо. Оставих ги долу на пропуска.

— Една чиста риза… — кимна строго тя. — Както разбирам, тези хора в списъка са пръснати из цялата страна…

— Сигурно. Баща ми не е стоял на едно място.

— И ти смяташ да обикаляш цяла Америка, да влизаш в къщите на разни хора и да ги разпитваш за най-интимни неща с една чиста риза в чантата си?

— Не съм мислил много по този въпрос — отново зае отбранителна позиция той.

— Късмет ще имаш, ако успееш да прекрачиш нечий праг в този си вид — каза тя. — Цяло чудо е, че са те пуснали да се качиш при мен.

— Вярно, че не съм се поглеждал в огледало през последните няколко дни.

— Сега ще ти кажа какво смятам да направя с теб — гласът й прозвуча сигурно, макар че вътрешно съвсем не се чувстваше сигурна.

— Ще останеш при мен и ще ти дам малко пари на заем, за да си купиш дрехи…

— Не мога да приема такова нещо.

— Разбира се, че можеш — настоя тя. — Нали чу — казах „на заем“!

— Един господ знае кога изобщо ще си получа парите.

— Мога да почакам.

Уесли дълбоко въздъхна и тя видя как му олекна.

— Не мога да разбера защо се отнасяш толкова добре с мен. Познаваш ме съвсем малко…

— Познавам те достатъчно, за да се отнасям добре с теб — отвърна тя и на свой ред въздъхна. — Трябва да бъда честна с теб и да ти кажа още нещо. Не правя всичко това от случайни благотворителни подбуди. Поставила съм си дефинитивна цел. Знаеш ли какво значи дефинитивен?

— Попрочел съм някои книжки, мис Ларкин — засегна се той.

— Алис.

— Исках само да кажа, че не съм толкова глупав, колкото изглеждам.

— Мисля, че изобщо не си глупав. Както и да е — продължи тя, поемайки дълбоко дъх, — аз си имам лични, егоистични причини за това, което правя, и най-добре да ти ги кажа още сега. Надявам се само, че няма да се засегнеш.

— Как мога да се засегна, когато някой иска да ми даде подслон и да ме облече като нормален човек?

— Ще ти обясня как — отговори тя. — Миналия път, като си тръгна оттук… Не. Трябва да се върна по-назад. Като всички други в това списание и аз искам да бъда писателка. Въобразявам си, че съм романистка. Когато ти дойде за първи път тук, бях изписала шейсет страници от един роман. Но след като си тръгна, аз се прибрах вкъщи и ги изгорих.

— Защо си направила това? Какво общо има то с мене?

— Всичко. След като проучих материалите за твоя случай и изслушах разказа ти, прецених, че съм съчинила куп глупости — познати, изтъркани, банални глупости. Реших да напиша роман за едно младо момче, чийто баща е бил убит…

— О — възкликна тихо Уесли и я изгледа предпазливо.

— Младото момче — продължи тя, вперила очи в масата, за да избегне погледа му — иска да открие няколко неща, кой е извършил убийството, защо, и какъв е бил животът на баща му. Той не е познавал баща си, родителите му са се развели, когато е бил още дете, и баща му е изчезнал. За да не се тревожиш, трябва да ти кажа, че убийството не се извършва в Европа — аз не знам нищичко за Европа, никога не съм била там. Но нещата в общи линии не са много по-различни от това, което правиш ти…

— Ясно.

— Сега вече можеш да разбереш каква е дефинитивната ми цел.

— Да.

— Ти ще ми бъдеш на разположение, ще мога да те изучавам, ще ти помагам да откриеш всички тези хора… В известен смисъл това е една почтена сделка. Има ли нещо, което да те смущава?

— Не, защо? — сви рамене Уесли. — Само че не се виждам като герой на книга.

— И не е нужно — отговори мис Ларкин. — Ти ще бъдеш герой в моето въображение, аз ще вземам от теб онова, от което имам нужда и което мога да използвам, и ще се надявам да постигна нещо.

— Ами ако се окаже, че не си струва да залагаш на мен?

— Това е рискът, който поемам.

— А как свършва книгата? — полюбопитства Уесли. — Момчето намира ли убиеца?

— Накрая го намира.

— И какво прави?

— Отмъщава си.

— На хартия е много лесно, нали? — усмихна се мрачно Уесли.

— Нямам намерение да го правя лесно.

— А с момчето какво става?

— Убиват го — каза тя, след като си пое дълбоко дъх.

Уесли разсеяно барабанеше с пръсти по масата, без да поглежда мис Ларкин. Накрая каза:

— Звучи логично.

— Разбира се, всичко е художествена измислица.

— Само донякъде…

— Ако човек се хване с писатели — продължи сериозно тя — или дори с такива като мен, които само се мислят за писатели, поема риск. Писателите ще се опитат да откраднат част от душата му.

— Не знаех, че имам душа — каза Уесли.

— Остави на мен да преценя — отвърна Алис. — Виж какво, ако цялата тази история ти се струва ужасна или абсурдна, не се чувствай длъжен да я приемаш.

— Ти ще напишеш ли книгата независимо от всичко?

— Да, ще се опитам да я напиша.

— Дявол да го вземе — засмя се той. — Ако наистина имам душа, сигурно ще мога да прежаля нещичко от нея в полза на няколко страници от една книга.

— Добре тогава — каза тя енергично, макар че ръцете й трепереха, и взе да се рови в тефтерчето си. — Трябва да се връщам на работа. Ето сметката ми в „Блумингдейл“. Магазинът е на ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню. — Докато му обясняваше, тя пишеше нещо върху бланка на списание „Тайм“. — Ще им покажеш и тази бележка, за да разберат, че аз съм съгласна да пазаруваш за моя сметка. Иди следобед там да си купиш две ризи и няколко чифта спортни панталони. Кажи им да ги изпратят вкъщи, за да се уверят, че поръчката е моя. Не можеш да се движиш в този вид. Върни се тук към шест часа, за да отидем вкъщи. Чакай, ще ти трябват пари за автобусни билети и разни дребни неща. — Тя пак взе да рови в чантата си и извади пет долара в банкноти и монети.

— Благодаря — каза Уесли. — Не забравяй, че всичко, което ми даваш, е на заем. Полагат ми се трийсет хиляди долара, щом навърша осемнайсет години.

— Няма да забравя — нетърпеливо отвърна тя.

— Запиши си — настоя той. — Пет долара на днешна дата.

— Е, щом толкова искаш.

Тя направи гримаса. Извади химикалката и тефтерчето и записа нещо. После му го подаде и попита:

— Доволен ли си?

Уесли погледна сериозно написаното и каза:

— Да.

Тя прибра тефтерчето в чантата си.

— Сега, след като съм герой от книга, трябва ли да се държа по някакъв специален начин? — попита той. — Трябва ли да си меря думите, да спасявам девици, изпаднали в нещастие, или да правя разни други изключителни неща?

— Дръж се, както си искаш — отговори тя. Но като видя, че той се усмихва и се опитва да се шегува с нея, също се разсмя. — Само не се прави на по-умен, отколкото си.

Пътуваше към Порт Филип. Защо да не тръгна оттам, откъдето всичко е започнало, каза си той, когато Алис установи, че Тиодор Бойлан е още живи се намира в Порт Филип. Баща му Томас му бе разказал нещичко за връзката на Бойлан със семейството, а до Порт Филип имаше само два часа път с влак.

Сега Уесли беше спретнато облечен с тънки вълнени панталони, спортно сако и хубави кафяви обувки от „Блумингдейл“. Алис настоя да си подстриже косата, немного късо, но да я изравни. Изглеждаше доволна, че се е настанил в малкото й апартаментче в Уест Сайд, близо до парка. Разправяше, било тъжно да живее човек сам и с нетърпение чакала да го види, като се прибере след работа. Когато вкъщи идваха млади мъже, с които излизаше, представяше го за свой братовчед от Средния запад, дошъл да й погостува за няколко седмици.

Докато чакаше Алис да му съобщи нови сведения за хората, от които се интересуваше, Уесли обикаляше града и се забавляваше. Ходеше често на кино, разглеждаше забележителности като Рейдио Сити Мюзик Хол, сградата на Обединените нации и ослепително пъстрия карнавал на Бродуей. Понякога вечер Алис го водеше на театър, където пред него се разкриваше цял нов свят, тъй като никога дотогава не бе присъствал на живо представление.

Когато и двамата оставаха в апартамента, Уесли се стараеше да не й се пречка, за да може тя да пише спокойно на машината в стаята си. Тя нито веднъж не му предложи да прочете нещо, което е написала, а и той не я разпитваше за това. Понякога се чувстваше странно, като седеше във всекидневната, четеше списания и слушаше пишещата машина, а в същото време знаеше, че някой пише за него или измисля някакъв образ, който би могъл да бъде неговият образ. От време на време Алис излизаше от стаята си, започваше да го гледа мълчаливо и продължително, сякаш го изучаваше и се опитваше да проникне в съзнанието му, после се връщаше и пак сядаше пред машината.

Всеки път, когато го заведеше на театър или на вечеря, той я караше да си записва в тефтерчето цената на билетите или на вечерята.

Влакът потракваше край река Хъдсън, отправен на север. Беше ясен слънчев ден, реката изглеждаше бистра и чиста и Уесли си помисли, че би било много хубаво, ако сега имаше една малка лодка — да я подкара по широките завои, покрай зелените скали и сънливите градчета, а вечерта да я остави край брега и тръгне да обикаля из тези градчета.

Видя голямата заплашителна сграда на затвора Синг Синг в Осининг и изпита чувство на близост към затворените там мъже, които броят годините, докато голямата река тече свободно под прозорците с решетки. Никога, каза си той, никога няма да попадна там. Каквото и да се случи.

Като пристигна в Порт Филип, взе такси и каза на шофьора:

— Имението на Бойлан.

Шофьорът любопитно го изгледа през страничното огледало, докато палеше мотора, и каза:

— От десет години не съм качвал пътник за там. На работа ли ще се хващаш?

— Не — отвърна Уесли. — Ще правя светско посещение.

Шофьорът издаде звук, за който беше трудно да се прецени дали е кашляне, или смях.

Докато минаваха през града, Уесли се загледа през прозореца. Градчето беше запуснато, улиците — зле поддържани, сякаш хората, които живееха в него, отдавна се бяха убедили, че са обречени на провал, и се бяха отказали да направят последен опит за разкрасяването на града си. Странно защо тази гледка напомни на Уесли за скитниците по пейките в парковете, които, след като се събудят, проговарят като културни, добре образовани хора.

Портата на имението беше счупена, вратите висяха на пантите, алеята с чакъл, водеща по хълма към къщата, беше осеяна с дупки, тревата наоколо бе избуяла, а живият плет отдавна не беше подкастрян. Самата къща приличаше на умалено копие на Синг Синг.

— Изчакай малко — каза Уесли на шофьора, след като слезе от таксито и му плати. — Искам да видя дали ще ме приемат.

Натисна звънеца на входната врата. Не чу никакъв шум отвътре, изчака и пак натисна звънеца. Докато чакаше, взе да оглежда наоколо. Бурените по поляните бяха високи до кръста, а оградата — обрасла с дива лоза.

Изминаха няколко минути и тъкмо се канеше да се качи в таксито и да се върне в града, вратата се отвори. На прага се показа приведен стар човек с раирана жилетка на иконом, който се взря в Уесли.

— Да?

— Бих искал да говоря с мистър Бойлан, моля.

— За кого да съобщя?

— Мистър Джордах — отвърна Уесли.

Старият човек напрегнато се взря в него, дори се наведе напред, за да го види по-добре.

— Ще проверя дали мистър Бойлан е тук — каза и затвори вратата.

Шофьорът нетърпеливо натисна клаксона.

— Изчакай само една минутка — извика Уесли.

След трийсет секунди вратата отново се отвори.

— Мистър Бойлан ще ви приеме — изрече старият човек.

Уесли махна с ръка на шофьора да тръгва, таксито заобиколи дупките пред къщата и се спусна по хълма.

Старият човек поведе Уесли по дълъг тъмен коридор и отвори една врата.

— Заповядайте, сър — каза и го пропусна да мине.

Уесли се озова в голяма стая, също тъмна поради спуснатите тежки завеси, макар че навън грееше слънце. Един мъж седеше в голямо кожено кресло и четеше книга. Две млади жени седяха на маса пред един от големите прозорци към терасата, откъдето проникваше слънчева светлина, и играеха карти. Когато Уесли влезе, те го изгледаха с любопитство. Макар че беше рано следобед, и двете бяха по нощници, наметнали пеньоари, украсени с волани.

Мъжът в коженото кресло бавно се изправи, остави внимателно книгата, както бе разтворена, на страничната облегалка с корицата нагоре и каза:

— Мистър Джордах значи? — Гласът му прозвуча сухо.

— Да, сър — отговори Уесли.

— Джордах — повтори мъжът. — Знам това име — пискливо се изсмя той. — Аз съм Тиодор Бойлан. Седнете. — И посочи второто кресло с широки странични облегалки, разположено точно срещу неговото. Не протегна ръка за поздрав. Светлоруса коса, явно боядисана, увенчаваше покритото с бръчки, потреперващо старческо лице с остър нос и воднисти очи.

Уесли седна сковано, чувстваше се неловко, усещайки върху си вперените погледи на двете жени.

— Чие отроче сте вие? — попита Бойлан и отново седна. — На търговския принц или на разбойника?

— На Томас — отговори Уесли. — Баща ми е Томас Джордах.

— Вече покойник — кимна Бойлан одобрително. — Престоят му на този свят не беше дълъг. Картите го показаха. Убит — обърна се той към жените до прозореца. — В една красива част на света. — Сетне злобно присви очи и попита: — Какво искате?

— Ами… — започна Уесли. — Знам, че сте познавали семейството…

— Отблизо — каза Бойлан. — Твърде отблизо. — И отново се обърна към жените до прозореца. — Лелята на този младеж беше невинна девойка, когато се запознах с нея. Когато ме остави, вече не беше такава. Ако искате вярвайте, в един момент аз й предложих да се омъжи за мен. А тя отказа. — Той се обърна към Уесли и го попита: — Казвала ли ви е?

— Не — отвърна Уесли.

— Сигурен съм, че има много неща, които не са ви казали. Леля ви и чичо ви с удоволствие идваха в тази къща. Тогава тя беше в по-добро състояние. Както и аз. — Той отново се изсмя тихо и дрезгаво. — Научих ги на много неща, когато бяха млади и жадни за знания. Усвоиха ценни уроци в тази къща. От толкова години не са идвали да видят стария човек. Но, както виждате, млади човече, аз си имам компания… — И той махна небрежно с ръка към двете жени, които отново се бяха заели с картите. — Млади красавици — продължи с ирония той. — Това е преимуществото да си богат. Можеш да си купиш младост. Те идват и си отиват. Престояват по два-три месеца, подбира ми ги една дискретна дама, моя стара и високо ценена позната от големия град Ню Йорк, която всеки път се изненадва, като чуе от техните рубинени устни какъв ненаситен апетит има старият човек.

— О, стига, Теди — каза една от жените, размесвайки картите.

— Скъпи мои, ще ви бъда благодарен, ако оставите за малко мъжете да си довършат разговора — обърна се към тях Бойлан.

Жената, която се бе обадила, въздъхна и се изправи.

— Хайде, Ели — каза тя, — пак е изпаднал в едно от неговите проклети настроения.

Другата жена също се изправи и двете излязоха от стаята, като полюляваха ханшовете си и потракваха с високите токове на пантофките си по лъснатия под.

— Човек, който може да плаща някому за положен труд, има големи предимства — каза Бойлан, когато двете жени излязоха от стаята и затвориха голямата врата зад себе си. — Онези, които се трудят, са послушни. Когато остарее, човек започва да цени послушанието повече от всички добродетели. Та вие, млади човече, искате да научите за благородния произход на вашето семейство…

— Всъщност баща ми най-много ме… — започна Уесли.

— Аз го познавах само от деянията му — каза Бойлан, — но с Гретхен и Рудолф се знаехме много добре. Чичо ви Рудолф за съжаление от ранна възраст страдаше от една типична американска болест — интересуваше се само от пари. Опитах се да го насоча, да му покажа пътя към величието, да го науча да цени по-изисканите неща в живота, но заразата на всемогъщия долар бе проникнала в кръвта му. Предупредих го, че ще се погуби, но съзнанието му вече беше деформирано… — Бойлан недвусмислено потри пръсти. — Звънът на монетите беше за него като божествена музика. И понеже богатството, което сам бе натрупал, не му стигаше, ожени се за много богата жена и накрая това го погуби. Той беше предварително осъден на гибел и аз го предупредих, но музиката на златото го бе направила глух за всичко друго. — Бойлан се изсмя тържествуващо, после заговори по-сериозно. — Беше лишен от една основна добродетел — признателността. Но в края на краищата си плати за това и аз лично не съжалявам за него.

— Мистър Бойлан, аз дойдох, за да… — започна решително Уесли.

— Колкото до Гретхен — продължи Бойлан, сякаш Уесли нищо не бе казал, — тя беше най-хубавото момиче в града. Като напъпил божур, който всеки момент ще разцъфне след пустошта. Беше скромна, гледаше все надолу, и срамежлива. В началото. После вече не беше такава. Сега можеше да живее безгрижно, да се ползва с уважение, да пътешества; бях готов всичко да й дам. Веднъж й купих една яркочервена рокля. Когато се появеше някъде, цялата сияеща в червено, и всички мъже изтръпваха, сякаш някаква мъка ги стискаше за гърлото. — Той сви рамене. — Но тя отхвърли презрително предложенията ми. Искаше евтини млади мъже, те я омайваха с лъжовни думи, а тя ги сменяше един след друг. Погуби я нейната необуздана чувственост. Запомнете тези думи и ако я видите, повторете ги внимателно пред нея.

Изкуфял е, каза си Уесли, напълно изкуфял и затова говори такива щуротии. Опита се да не мисли за леля си Гретхен, която влиза в някаква стая с червена рокля, купена от този побъркан старец.

— Бих искал да разбера баща ми какво е… — упорито се опита да се намеси той.

— Баща ви — отвърна презрително Бойлан — беше престъпник и подпалвач и мястото му беше в затвора. Идваше тук да шпионира сестра си и веднъж запали един кръст отвън на хълма, защото при поредната си мародерска обиколка открил, че сестра му е горе в леглото ми, а мене ме видял гол в същата тази стая, докато съм й приготвял нещо за пиене. Горящ кръст. Символ на фанатизъм и невежество! — Бойлан изрече ядно и злобно тези думи, все още възмутен от обидата, нанесена му с горящия кръст. — Всичко това се изясни много години по-късно, съучастникът му, едно момче на име Клод Тинкър, сега уважаван гражданин на Порт Филип, ми призна всичко по време на една разкошна вечеря в собствената ми трапезария. Баща ви… — Бойлан сбърчи дългия си тънък, червен старчески нос. — Слава богу, че се отървахме от него. Следях как се развива и както можеше да се очаква, провали се във всичко, не можа дори да остане жив.

— Много ви благодаря, мистър Бойлан — изправи се Уесли, който вече бе намразил този човек. — Мисля, че това е достатъчно. Вече ще тръгвам.

— Както желаете — отвърна небрежно Бойлан. — Нали можете сам да си излезете. Смятах, че ще искате да чуете истината — на вашата възраст истината може най-добре да ви посочи какво поведение да следвате. Аз съм вече твърде стар, за да лъжа или да лаская разни случайно срещнати младоци, само защото някога съм проявил любезност към техни роднини. — Той взе книгата от облегалката на креслото и се зачете.

Уесли излезе от стаята и закрачи бързо към входната врата. Баща ми е трябвало да подпали не само кръста, каза си той, ами и цялата проклета къща. Заедно с този негодник в нея.

Измина пеша няколкото километра от хълма до гарата и се зарадва, като видя, че точно в този момент пристига влак.

Вкъщи Алис го чакаше, приготвила вечеря. Видя свитите му устни, стиснатите му челюсти. Двамата вечеряха мълчаливо. Тя не го попита за Порт Филип.

Доминик Джоузеф Агостино, който в спортната си кариера през двайсетте и трийсетте години се бе прочул под името Джо Агос, Бостънския красавец, и който по-късно работеше във физкултурния салон в клуб „Ревере“, когато и Томас Джордах работеше там, бил още жив и се намирал в същия клуб — това съобщи Алис на Уесли. Том Джордах бе разказал на сина си, че Агостино се е държал добре с него, че не е допуснал да го уволнят от работа, когато веднъж заподозрели Том, че тършува из шкафчетата на членовете на клуба, и дори го убедил, че е достатъчно добър, за да участва в любителски турнири. Все пак Томас беше доволен, че се е позабавлявал на ринга, макар накрая да се бе провалил с гръм и трясък. „Дявол го взел, беше ми приятно да се бия“, бе казал Том „Хубаво беше да ти плащат за такова нещо. Поне за известно време.“ Том бе споменал на сина си, че в едно отношение Агостино бил прекрасен — държал се по-учтиво и от камериерка с членовете на клуба в спаринг-срещите, обсипвал ги с комплименти за спортните им качества и за усъвършенстването в бокса, който той наричал изкуство, но нито за миг не допускал да разберат, че в действителност му се иска да им види сметката на всичките, заедно с клуба им и с неговите луксозни зали, украсени с маслени портрети на старата бостънска аристокрация.

„Беше пример за изрядно поведение и ме научи на много неща“, бе казал Томас с възхищение.

Уесли взе самолета за Бостън от Ла Гуардия — трийсет и шест долара отиване и връщане. Той записа сумата в тефтерчето, което носеше със себе си, за да е сигурен, че Алис няма да бъде ощетена, пропускайки да си води точна сметка. Пътуването щеше да бъде приятно, ако до него не седеше един бивш военен парашутист, който, щом самолетът се засили по пистата, взе да се поти и да забива нокти в дланите си, а когато самолетът излетя — да повтаря: „Чуй звука на този мотор. Не ми харесва звукът на този мотор, боже мой, ей сега ще се разбием, а тия приятели в кабината пет пари не дават.“

Колкото повече разбираш от нещо, толкова по-малко ти харесва то, помисли си Уесли.

Самолетът не се разби и щом се приземи, бившият военен парашутист спря да се поти. И вече по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които слязоха от самолета.

Старият човек на регистрацията в клуб „Ревере“ погледна особено, когато Уесли попита може ли да говори с мистър Агостино.

— Аз съм мистър Агостино. — Говореше с пресипнал, шептящ, дрезгав глас, имаше дребно, кльощаво тяло, униформата висеше на раменете му като на закачалка, а голямата му адамова ябълка играеше нагоре-надолу по жилестата му шия.

— Имам предвид човека от физкултурния салон — каза Уесли.

— Аз съм — изгледа го подозрително мъжът. — Само че от петнайсет години не работя във физкултурния салон. Много съм стар. А за артрита да не говорим. Направиха ме портиер. Нали сърцата им са златни! За какво ти е мистър Агостино?

— Аз съм синът на Томи Джордан — представи се Уесли.

— Ама че работа — отвърна вяло Агостино. — Помня го. Убиха го, нали? Четох някъде за това. — В шепнещия, дрезгав глас с бостънски акцент нямаше и следа от вълнение. Ако току-що чутото име бе събудило някакви приятни спомени в оплешивялата глава, украсена с няколко тънки сиви косъма, той не искаше това да се разбере. — Работа ли търсиш? — попита Агостино с обвинителен тон и огледа Уесли с професионално око. — Имаш добра физика. На ринга ли смяташ да излизаш, или нещо друго ще правиш?

— Не съм боксьор — каза Уесли.

— Толкова по-добре — отговори Агостино. — В тоя клуб вече не се боксират. Решиха, че това не е спорт за джентълмени. Практикуват го разни негри и тем подобни. Сега, като имат да разрешават някакъв спор, отиват в съда. — Той се засмя и дъхът му излезе със свистене през дупките между зъбите.

— Исках само да поговорим няколко минути за баща ми, ако имате време — обясни Уесли.

— Баща ти. Хмм. Баща ти можеше да нанася страхотни удари с дясната ръка. И да му вържеха лявата на гърба, все едно. Веднъж го гледах как се бие професионално. Нокаутира онзи негодник. Но след това му казах: „Никога няма да стигнеш до върха, ако не се научиш да използваш и лявата си ръка.“ Сигурно не се е научил. Макар че положението сега е такова, че би могъл да печели добри пари, като се има предвид, че е бял и тъй нататък… Добро момче беше баща ти. Подозирах го, че е склонен да върши дребни кражби, ама не го обвинявах, защото знаех, че стените на тая дупка са облепени целите с доларови банкноти. Какви ли не истории се разправяха, след като напусна. По едно време се разчу, че изнудил един от членовете на клуба, адвокат, за пет хиляди долара. Бащата на адвокатчето разбра за тая работа и каза, че нещастният му син бил болен, бил клептоман. Оттук непрекъснато изчезваха пари и твоят човек сигурно е пипнал някой път адвоката на тясно и го е изнудил, за да мълчи. Разправял ли ти е за това?

— Да — отвърна Уесли. — Каза, че този ден е имал късмет.

— Хубава сумичка — отбеляза Агостино. — Пет хиляди долара! Какво ли е направил с тях?

— Вложил ги е — отговори Уесли. — По-точно брат му е направил това на негово име. Накрая се е сдобил с една яхта.

— И това го пишеше в списанието — каза Агостино. — Яхта. Дявол да го вземе. Де да имах и аз такъв брат. Какъв хлапак беше, пък след това да стане собственик на яхта — поклати той глава. — Аз се разбирах добре с него, от време на време го черпех по някоя бира. Не се изненадах много, като прочетох, че са го убили. Да, ще си поприказвам с теб, щом само това искаш… — Гласът му прозвуча подозрително. — Но нямам намерение да правя дарения за никакъв фонд „Том Джордан“ или нещо от този сорт, да си знаеш.

— Искам само да поприказваме — повтори Уесли.

— Добре — кимна Агостино. — След малко ще имам петнайсет минути почивка. Оберкелнерът от ресторанта ме замества през това време. На ъгъла има един бар. Ще се срещнем там. Тоя път бирата ще е от тебе.

В този момент пристигна един внушителен господин в черно палто с кадифена яка, който каза:

— Добър ден, Джо. Има ли поща за мен?

— Добър ден, мистър Сондърс — отговори Агостино и леко се поклони. — Радвам се, че отново ви виждам. Окончателно ли ви изписаха от болницата?

— До следващия път — засмя се внушителният господин.

Агостино също се засмя и гърдите му изсвистяха.

— Старост, Джо, нали знаеш? — каза мъжът.

— Това е горчивата истина — съгласи се Агостино.

И докато Уесли излизаше от клуба, той се обърна да провери дали има писма в преградката, обозначена с буквата С.

— Най-добре си спомням деня, когато трябваше да тренирам с един от членовете на клуба — каза Агостино, седнал пред бирата в дъното на тъмния бар, — беше едър мъж, млад, двайсет и пет, двайсет и шест годишен, от стар, гаден бостънски род — омразата ясно се долавяше в гласа му и в свирепия поглед на черните като въглен сицилиански очи. — Беше спечелил някакъв скапан колежански шампионат, хубаво момче, казваше се Грийнинг, помня му името и до ден-днешен; Грийнинг смяташе, че е страхотен, като си сложи ръкавиците, а аз по онова време вече не бях във форма; тоя мръсник гледаше винаги студено и надменно и с такава сила ми нанесе аперкот, че си помислих дали не ми е счупил челюстта. Бях настинал този ден, не можех да дишам, а във физкултурния салон човек трябваше не да се бие с членовете на клуба, а да ги гали с перце, защото не дай боже да рукнеше кръв от красивите им аристократични носове, изхвърляха те, преди да успееш да си отвориш устата, само че тоя мръсник ме размаза, зъбите ми се разклатиха, устата ми се напълни с кръв, не можех да дишам, а той щеше да отиде после на бара и да си прави смях с мене пред ония превзети пикльовци, дето смучат кръвта на бедните, големи мръсници са! — Агостино поклати глава, тънките косъмчета по плешивото му теме се залюляха, той вдигна ръка и опипа костеливата си челюст, сякаш още проверяваше дали е счупена.

Хрипливият, гневен старчески глас притихна. Уесли го гледаше и просто не можеше да си представи какъв е бил като млад, как се е движел леко по ринга, как е нанасял и получавал удари. Наблюдаваше как Агостино шумно отпива от бирата и си каза, че е сигурен в едно — не искаше никога да остарява толкова много.

— След това обаче беше истинско удоволствие — продължи Агостино. — Грийнинг се нацупи, понеже не можа да си направи тренировката, каза, че нямало никакъв смисъл да се съблича, и попита баща ти иска ли да си премерят силите в един рунд. Дадох знак на баща ти да приеме и му завързах ръкавиците. Честна дума ти казвам, момче, това беше радост за очите. Тоя аристократичен, колежански фукльо не можа да стресне баща ти, макар че отначало му нанесе няколко истински силни удара по главата, след което обаче Томас му видя сметката. Направо го смаза — нито направиха почивка след първия рунд, нито си поеха дъх, само се нападаха един друг. По едно време помислих, че баща ти си отмъщава за мен, за целия ми скапан живот. Най-сетне му нанесе удара, който бележеше началото на края; аристократичната бостънска издънка взе да гледа с невиждащ поглед и да се движи в кръг като пияна. Том беше готов да нанесе и последния решителен удар, но аз се намесих и прекратих тренировката. За Том не се тревожех, той знаеше какво прави, но аз трябваше да си пазя службата. Мистър Грийнинг се съвзе, цялото му гадно лице на харвардски възпитаник беше омазано с кръв. Излезе от салона, без изобщо да благодари. Баща ти нямаше никакви съмнения. „Отиде ми службата“, каза той. „Сигурно така ще стане, отвърнах му аз. Но си струваше. Заради мен.“ — Агостино весело се разсмя при спомена за този прекрасен миг. — Четири дни по-късно ми наредиха да го уволня. Спомням си, че последното нещо, което му казах, беше: Никога не се доверявай на богатите. — Той погледна часовника над бара. — Ще трябва да тръгвам. Хубаво направи, че дойде да се видим, синко. Благодаря за бирата. — Взе униформената си фуражка, която бе оставил на бара, и внимателно я нагласи на главата си. Беше му голяма и под нея бледото, костеливо лице изглеждаше като лице на гладуващо дете. Тръгна да си върви, но спря и се върна: — Ще ти кажа нещо, синко: има много хора, които ми се искаше да видя мъртви преди баща ти.

Прегърбен и схванат от артрит, той се затътри към вратата, за да заеме мястото си на рецепцията в клуба: там щеше да раздава пощата и отдаден на сицилиански мечти за отмъщение и смърт, да се смее угоднически на шегите на господата до края на дните си.

Когато Уесли се върна в Ню Йорк вечерта, Алис видя, че е прекарал деня по-различно, отколкото при Бойлан в Порт Филип.

— Този приятел Агостино — започна той, докато й помагаше в кухнята да приготвят вечерята, което се изразяваше главно в слагане на чинии и прибори — е страхотен, изумителен старец. Наистина си струваше да отида при него. — И й разказа всичко, което бе запомнил от думите на стария боксьор.

Тя го караше да повтаря цели изречения — „използвай неговите думи, ако можеш, Уесли“, — сякаш се опитваше да ги запамети, да улови интонацията в гласа на човека, ритъма на речта му, да си представи как точно е изглеждал.

— В родната Сицилия сигурно е щял да опожарява ниви и да отвлича девойки. Горкият човек, да стои в Бостън и да раздава пощата — каза тя и добави: — Днес получих в службата новини за тебе. Бях писала писмо до един журналист в Елизиум, Охайо, който от време на време ни сътрудничи, когато се случи нещо интересно в този край на страната. Мисля, че е открил онази „Клотилд“, на баща ти.

— Как е успял, дявол да го вземе? — смая се Уесли, макар че след като Алис бе открила Доминик Джоузеф Агостино, той не виждаше как някой би могъл да се изплъзне от „Тайм“, ако списанието реши да го засече.

— Изглежда, в Елизиум е имало доста скандален развод преди години — предположи Алис. — Един уважаван гражданин на име Харолд Джордах — името, вярвам, ти е познато? — усмихна се тя над чинията със студени закуски.

— О, хайде, продължавай — подкани я той.

— Та, съпругата му завела дело за развод, защото го хванала в леглото с прислужницата. В Елизиум, Охайо, се вдигнал голям шум и нашият сътрудник, казва се Фаръл и ако имаш време, можеш да му се обадиш, е отразявал събитието в местния вестник, Фаръл разправя, че съпругата си осигурила голяма сума пари, къща, половината от семейния бизнес плюс издръжка и наказала с публично презрение една жена. И всичко това в някакво си благочестиво градче Елизиум! Досещаш ли се как се казва жената, хваната flagrante delicto?

— Ти ми кажи — отвърна Уесли, макар че се досещаше за името, както и за значението на flagrante delicto.

— Клотилд — извика победоносно Алис. — Клотилд Девро. Държи пералня на същата улица срещу редакцията на Фаръл. Записала съм адреса й. Как ти се струва?

— Утре тръгвам за Охайо — отсече Уесли.

Той стоеше пред пералнята на заспалата уличка. От автогарата се обади по телефона в гаража на Джордах с намерението да види за няколко минути прачичо си Харолд, преди да потърси Клотилд Девро. Искаше първо да приключи с грозната част. Когато най-сетне вдигна телефона и чу кой се обажда, Харолд Джордах се разкрещя в слушалката:

— Не искам да имам нищо общо с теб. Или с когото и да е от семейството. — Като крещеше, немският му акцент се усещаше много силно и думите му звучаха смешно. — Достатъчно неприятности съм имал от тия проклети Джордах, та ще ми държи влага за цял живот. Да не си посмял да си пъхаш носа тук или в къщата ми, защото ще извикам полицията. Не искам да имам нищо общо със сина на човека, който ми оскверни дома. Единственото хубаво, което мога да кажа за баща ти, е, че е мъртъв. Чуваш ли ме?

— Чувам — каза Уесли и затвори телефона.

Излезе от кабината, клатейки глава. Докато пътуваше с автобуса, му направи впечатление колко подреден и красив е градът — с грижливо поддържани тревни площи пред боядисаните в бяло двуетажни къщи в типичния за Нова Англия стил, с дървени църкви със заострени кули — и чак се зачуди как е възможно в такова приятно градче човек да се сърди толкова дълго време, колкото прачичо му Харолд. Разводът очевидно не се бе отразил благотворно на нрава му. И докато крачеше към пералнята, чийто адрес Алис му бе дала, той разсеяно си мислеше колко добре биха се сработили прачичо му Харолд и собствената му майка.

Пералнята беше част от верига ателиета за услуги и не се отличаваше по нищо от други сродни заведения — през голямата остъклена витрина се виждаха редица перални машини и столове пред тях, на които седяха жени и си говореха, докато чакаха да им се изперат дрехите.

Уесли се поколеба, преди да влезе. Баща му говореше за Клотилд с такава тъга и копнеж по нейната красота и доброта, че му се струваше глупаво да мине покрай въртящите се машини и увлечените в разговор жени, да застане пред щанда, където стоеше една набита, ниска жена и подаваше прането на хората, и да каже: „Аз съм синът на баща си. Той ми каза, че много ви е обичал, когато е бил на моите години.“

Но нали не бе дошъл от Ню Йорк чак в Охайо, за да зяпа през витрината на някаква пералня. Изправи рамене и влезе, без да обръща внимание на любопитните погледи на жените, които млъкнаха, за да го огледат, докато минаваше покрай тях.

Жената зад щанда беше с гръб към него; подреждаше на лавиците увити в хартия пакети с чисто пране. Ръцете й бяха голи и той забеляза, че са пълни и яки, с мургава кожа. Косата й беше черна като смола, небрежно вързана на тила, така че се виждаха силните мускули на врата й, когато подхвърляше пакетите. Беше облечена с широка басмена рокля, от която гърбът и раменете й изглеждаха още по-широки. Изчака, докато тя нареди пакетите.

— Кажете — обърна се любезно жената.

Имаше широко лице с високи скули и бакърен тен, а като видя черната като смола коса и хлътналите черни очи, на Уесли му се стори, че пред него стои индианка. Спомни си как баща му разправяше, че тя сигурно имала индианска кръв, останала от някакво племе в канадската пустош. Жената му се стори много стара.

— Търся мисис Девро, мисис Клотилд Девро — каза той.

Тя се взря в него, без да се усмихва, изучавайки го леко намръщена, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Познах те. Ти си синът на Том Джордах.

— Да.

— Велики боже — извика тя и се засмя. — Помислих, че виждам призраци. Че в пералнята ми бродят духове. — И отново се разсмя. С плътен, гърлен глас. С този смях тя му стана симпатична, но, честно казано, не можеше да види красотата в тази застаряваща, пълна жена, която баща му някога бе открил.

— Наведи се, моля те — каза тя.

Уесли се наведе, а тя хвана лицето му с две ръце в меките си силни длани, вгледа се в него внимателно, отблизо и после го целуна по челото. Той чу зад гърба си как една от жените се изхили.

Клотилд го пусна и той се изправи, но продължаваше да усеща докосването на меките й устни по челото си. Тя се усмихна замечтано и тъжно и каза тихо:

— Боже мой, синът на Том да дойде в този град. — И взе да си сваля престилката, която носеше над басмената рокля. — Сега ще излезем. Тук не можем да говорим. Сара, ела, моля те! — извика тя към дъното на помещението, зад лавиците с пакетите.

Една руса млада жена с чорлава коса пристъпи бавно напред и Клотилд й каза:

— Сара, приключвам с работата за днес. И без това остава един час, докато затворим, а имам важна среща. Замести ме тук и после заключи, чуваш ли?

— Да, мадам — отвърна жената.

Клотилд закачи престилката и направи нещо на косата си, така че тя се спусна до раменете й. Сега заприлича още повече на индианка. Отмести страничния плот на щанда и излезе. Имаше широк ханш, пълни гърди, дебели, яки крака и изведнъж болезнено напомни на Уесли за Кейт.

Докато минаваха край седналите жени, които сега открито ги гледаха, изкривили устни в злобна усмивка, Клотилд го хвана под ръка. Като излязоха навън, тя каза:

— Откакто се гледа делото за развода, дамите в града ме зяпат, сякаш съм Вавилонската блудница. — Тръгнаха по улицата, но тя не му пусна ръката. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Божичко, колко е хубаво да излезеш на чист въздух, след като цял ден си мирисал мръсно пране. — И го погледна косо. — Нали си чул за делото?

— Да. Чрез него открих къде си — каза той.

— Така е, всяко зло за добро — отвърна Клотилд. — Знам, че баща ти е умрял — продължи тя с равен глас, сякаш страданието, което този факт й бе причинил, отдавна е било изживяно. — Прочетох, че два пъти се е женил. Беше ли щастлив?

— Втория път.

— Страх ме беше, че никога вече няма да може да бъде щастлив. — Тя поклати глава. — Отвсякъде го гонеха като куче…

— Той имаше яхта — каза Уесли. — На Средиземно море. Обичаше морето.

— Не мога да си представя Том на Средиземно море — замислено отвърна Клотилд. — Аз все исках да пътувам, но… — не довърши тя.

— Беше кръстил яхтата „Клотилд“.

— О, господи — възкликна тя, като продължаваше да крачи все така енергично и да го държи под ръка. — „Клотилд“. — И тогава Уесли видя, че плаче — сълзите се стичаха незабелязано от тъмните очи и блестяха по гъстите й черни мигли.

— Когато го питаха защо е кръстил яхтата си „Клотилд“, отговаряше, че така се казвала една стара френска кралица. Но на мене ми каза истината.

— След толкова години — промълви замислено тя със сподавен глас. — След всичко, което се случи… — Сега гласът й прозвуча сурово. — А за това разказвал ли ти е?

— Знам достатъчно — отвърна Уесли. — Чичо му ви е намерил двамата… заедно… и заплашил, че ще те върне обратно в Канада за развращаване на малолетни…

— А за останалото казвал ли ти е? — Този път гласът й прозвуча още по-сурово.

— Знам достатъчно. За теб и за чичо му. Известно ми е от вестниците, които писаха за делото — отговори смутено Уесли.

— Този противен, лигав човек — продължи ожесточено „Клотилд“. — Бях прислужница в дома му. Не можех да рискувам да ме върнат в Канада, където мъжът ми щеше да ме убие. Опитах се да го обясня на Том. Той отказа да разбере. Искаше двамата да избягаме. Шестнайсетгодишно момче… — Тя се засмя и смехът й отекна тъжно сред слънчевата улица, опасана от двете страни с дървета.

— Накрая е разбрал — отвърна Уесли. — Той ми каза. А и самото име на яхтата е доказателство за това, не е ли тъй?

— Сигурно е тъй. — Известно време тя вървя мълчаливо, като бършеше грубо сълзите с опакото на ръката си. После пак заговори: — А каза ли ти, че един ден, като тръгна за работа, му сложих в сандвичите бележка?

— Мисля, че не.

— Написах му: „Обичам те“ — спомни си тя. — Така започна всичко — добави и рязко се засмя. — Божичко, ама какъв апетит имаше. Не познавам друг мъж или момче, който така да яде. Какви неща само му готвех! Печено агнешко, зеленчуци от градината, най-хубавото от всичко — това беше, когато чичо му и ужасното му семейство отидоха в Саратога и ние останахме сами в къщата. Следобедите, докато готвех на печката и го чаках да се върне вкъщи, си пеех. Цял живот ще ги помня тези две седмици. — Тя изведнъж спря да върви, сякаш невидима ръка я бе приковала на място, обърна се към Уесли, хвана го с две ръце и се взря в очите му: — Защо си дошъл тук? Имаш ли нужда от мене?

— Не — отговори той. — Дойдох само да поговорим за него и точно това правим в момента.

Сред настъпилата тишина, в която тъмните й очи опипваха лицето му, Клотилд отново го целуна по челото.

— Просто е невероятно колко много приличаш на него — каза тя. — Той беше красив младеж, казах му, че прилича на Свети Себастиан, той потърсил това име в енциклопедията в библиотеката и там научил откъде идва и моето име. Трудно е да си представиш как такова буйно момче като него ще тръгне да се рови из енциклопедии.

Докато говореше, чертите на лицето й се смекчиха, а Уесли си помисли, че сигурно е погледнала баща му със същия израз, когато се е върнал от библиотеката и е разказал какво е научил там.

— Разочарован ли си? — попита тя.

— От какво?

— След всичко което баща ти сигурно ти е разправял за мен, след като е кръстил яхтата си на мен, след като съм била кралица на Франция. — Тя се изсмя. — А сега виждаш една дебела стара жена зад щанда на една пералня.

— Не, не съм разочарован — отвърна Уесли.

Но не беше съвсем сигурен, че казва истината. И си помисли, че тя сигурно е изглеждала много по-различно, когато е била млада.

— Ти си свястно момче — каза тя, като продължиха да вървят. — Надявам се, че ще ти е по-леко в живота, отколкото беше на баща ти.

— Добре ми е — отвърна Уесли.

— След като се разделихме, така да се каже, макар че продължихме да живеем в една къща, той се ожесточи, сякаш нещо силно го измъчваше — аз му слагах да яде с цялото семейство в трапезарията, но не си говорехме, освен когато си казахме довиждане. Вечери наред той се връщаше вкъщи разкървавен след побоища, хората взеха да се отнасят към него като към бездомно, опасно куче, изреждаше всички леки жени в града. Разбира се, всичко това стигаше до мен, изглежда, беше някакъв вид отмъщение — не му се сърдех, но знаех, че един ден това гадно, лицемерно градче ще му го върне. Вкараха го в затвора за изнасилване, представяш ли си, изнасилване, след като всички по-засукани момичета и жени търчаха подире му като деца след хвърчило. Разказвал ли ти е за това?

— Да.

— А за близначките, които уж бил изнасилил, и баща им заведе дело?

— Да, разказвал ми е.

— Сигурно много те е обичал, щом ти е разправял такива неща — отсъди „Клотилд“.

— Сигурно. Обичаше да си приказва с мен. Вечер на палубата под звездите или в тъмната кабина.

— Естествено беше да обвинят него, с такава слава се ползваше и всички вярваха, че е по-лош и от дявола — горчиво каза Клотилд. — Близначките можеха да посочат за бащи на бебетата си поне петдесет души! Сред тях беше и полицаят, който арестува Том. Виждам ги близначките, те са още в града, вече са възрастни жени. При тях те съветвам да не ходиш. С едно от децата си приличате, като да сте братя — Клотилд весело се разсмя. — Нека и малко свястна кръв да тече във вените на тоя град. Ех… — тихо продължи тя, — понякога късно вечер си мисля какво ли щеше да стане, ако се бях поддала на безумните му молби и бях избягала с него, двайсет и пет годишна прислужница с шестнайсетгодишно момче, и двамата без пукната пара. Можех ли да постъпя така с него? — попита умолително тя.

— Не, мисля, че не — отвърна Уесли.

— Ох, аз само за себе си говоря. И за отдавна минали неща. — Клотилд нетърпеливо тръсна глава. — Кажи ти нещо. Добре ли си?

— Не се оплаквам.

— Проблеми имаш ли?

— Не бих казал, че нямам.

— Все пак, като те гледам, някой сигурно се грижи за теб — имаш хубави дрехи, изобщо си като млад джентълмен.

— Извадих късмет, поне в известен смисъл. Има някой, който, така да се каже, се грижи за мен.

— Ще ми разкажеш всичко, докато вечеряме. Нали не бързаш да си заминаваш?

— Не бързам особено. Смятах да тръгна утре.

— Ще опека свинско филе с гарнитура от картофи, ябълково пюре и червено зеле. Това беше едно от любимите яденета на баща ти. — Тя се поколеба. — Трябва да ти кажа нещо, Уесли — започна тя. — Не съм сама. Живея с един симпатичен човек, работи в мебелната фабрика. Не сме женени. Той има съпруга и две деца, но са католици… Ще се върне за вечеря. Нали нямаш нищо против? — тревожно попита тя.

— Това не ме засяга, нито мен, нито баща ми — отвърна Уесли.

— Странно нещо са хората — каза Клотилд. — Никога не знаеш как ще реагират — въздъхна тя. — Една жена не може да живее сама. Аз поне не мога. Но живея два живота — единия с мъж, който всяка вечер се връща вкъщи, сяда да си чете вестника и да си пие бирата, без много-много да приказва, а другия — със спомените за онези прекрасни дни с едно буйно момче, когато бях по-млада. Трябва да ти кажа, Уесли, че баща ти беше най-внимателният и най-нежният мъж, който една жена може да се надява, че ще срещне на този свят. А имаше толкова мека кожа, като коприна, опъната по младите му мускули. Нали не се сърдиш, че говоря така?

— Напротив, искам да го чуя — каза Уесли и усети, че очите му се наливат със сълзи не заради себе си, не заради мъртвия си баща, а заради тази мургава като индианка възрастна жена с широки рамене, която цял живот е работила и изпитвала само разочарования.

— Искаш ли да пиеш вино на вечеря? — попита Клотилд.

— Не бих отказал една чаша. Доста дълго съм живял във Франция — отвърна Уесли.

— Ще се отбием в магазина — каза весело Клотилд — и ще купим една бутилка прекрасно червено вино, за да отпразнуваме идването на красивия син на моята любов, посещението му при една стара жена. Франк, така се казва моят човек от мебелната фабрика, днес по този случай няма да пие бира.

Алис му съобщи, че Шулц, някогашният менажер на баща му, се намира в Еврейския дом за възрастни хора в Бронкс.

— Онзи дебел старец в салона, дето седи с шапка и палто, сякаш се кани да излиза — каза санитарят на Уесли. — Само че никога не излиза. Седи така по цял ден, всеки ден, и никога нищо не казва. Не знам дали ще иска да говори с теб. С никого не говори.

Уесли прекоси голия салон, където един ужасно дебел човек, едва напъхал се в костюма и палтото си, нахлупил на главата си бомбе, с лице, губещо се в необятните гънки на плътта, седеше на дървен стол с права облегалка, вперил поглед в отсрещната стена, с полузатворени очи, и тежко сумтеше.

— Мистър Шулц, може ли да поговорим малко? — обади се Уесли.

Сбръчканите клепачи на дебелия човек тежко се вдигнаха и очите бавно се извърнаха към Уесли, а главата с бомбето остана неподвижна.

— Какво значение има за теб дали съм Шулц, или не съм Шулц? — каза дебелият човек. Имаше гърлен глас и като говореше, изкуствените му челюсти потракваха.

— Казвам се Уесли Джордах — представи се Уесли. — Преди много години сте били менажер на баща ми. Том Джордан.

Очите бавно се върнаха към първоначалното си положение и се спряха на ронещата се мазилка от стената в коридора.

— Том Джордан — повтори дебелият човек. — Не позволявам в мое присъствие да се споменава това име. Чух, че са го убили. Може и да си му син, но не се надявай старият Шулци да каже, че много му е мъчно за него. Той можеше да стигне далеч, но си проигра шанса. След всичко, което направих за него, взе, че се запиля за две седмици с някаква английска проститутка, и през цялото това време яде и пи като свиня. Въпреки че се провали, пак му намерих работа в Лас Вегас. Получаваше по петдесет долара на ден като спаринг-партньор на Фреди Куейлс, а той беше момче на място, единственият шанс в целия ми скапан живот да бъда менажер на шампион, обаче какво мислиш направи Том — залюби се с жената на Куейлс и когато Куейлс отиде при него да му иска сметка, той за малко не го уби. След това Куейлс вече и с пеленаче на можеше да се бие. И ако не бях съжалил твоя загубен баща и не му бях дал колата си да се измъкне от Вегас, тълпата щеше да го разкъса на парчета. Нищо свястно не е свършил баща ти, момче, в това можеш да си сигурен, само в хотелската стая нямаше равен на себе си. Ако искаш да се биеш за пари обаче, трябва да го правиш на ринга в присъствието на рефер. Тоя негодник, баща ти, щеше да е световен шампион, ако го бяха оставили да се подвизава из хотелските стаи. Моят единствен шанс беше Фреди Куейлс, той се движеше като танцьор на ринга, но една курва го съсипа. А щом искаш да чуеш за баща ти, ще ти кажа за него, че заради оная работа сам се провали.

— Но вие сте го познавали и преди това — каза Уесли, — нали е имало и други неща…

— Заради оная работа се провали — повтори дебелият човек, потраквайки с изкуствените си челюсти, и се загледа право пред себе си. — Казах, каквото имах да казвам. А сега се разкарай оттук, аз съм зает човек.

Уесли понечи да каже още нещо, но разбра, че няма смисъл. Сви рамене и излезе, а старият човек с палтото и бомбето на главата продължи да гледа втренчено стената.

Уесли подробно разказа на Алис за посещението си при Шулц и докато говореше, не знаеше да плаче или да се смее. Като свърши, каза:

— Вече не знам дали искам да говоря с още някой, който го е познавал, поне от тази страна на Атлантика. Може би има някои неща, които един син не бива да знае за баща си. А може би много неща не бива да знае. Какъв смисъл има да слушам как разни хора го хулят. Сигурно е бил друг човек, докато е живял в Америка. Защото няма нищо общо между човека, когото познавах, и човека, за когото те разправят. Ако още някой ми каже колко гаден е бил баща ми и колко е хубаво, че е умрял, сигурно ще се върна в Индианаполис, ще оставя майка ми да ме подстриже и да ме заведе на църква и веднъж завинаги ще забравя за баща си… — Млъкна, като видя разочарованието по лицето на Алис.

— Това е дезертьорство — заяви тя.

— Може и така да се нарече. Поне в моя случай — каза той.

— Клотилд не е говорила така за баща ти — възрази Алис и очите й гневно светнаха зад очилата.

— Една дебела жена в една пералня — безпощадно изрече Уесли.

— Признай, че съжаляваш за тези думи — подкани го Алис с тон на учителка.

— Добре, съжалявам — повтори апатично той. — Но имам чувството, че само пилея време и пари. Моето време и твоите пари — усмихна се кисело.

— Не се тревожи за моите пари — отвърна тя.

— Предполагам, че героят в книгата ти е прекрасен почтен младеж — каза Уесли, — който никога не изпада в мрачно настроение и установява, че баща му е бил един от най-благородните хора на земята, че цял живот е вършил добрини, помагал е на бедните, почитал е старите дами и никога не е спал с жените на приятелите си…

— Стига, Уесли — прекъсна го Алис. — Достатъчно. Не ми обяснявай какво пиша. Когато книгата излезе, ако изобщо излезе, ще си я купиш и тогава ще ми говориш какви са героите. Но не преди това.

Бяха във всекидневната, Алис седеше в креслото, а Уесли стоеше прав пред прозореца и гледаше тъмната улица. Алис се бе приготвила да излиза и чакаше да дойде кавалерът й.

— Мразя го този проклет град — каза Уесли, загледан в безлюдната улица. — Ако можеше сега да съм на хиляди километри от тук в открито море. По дяволите! — Той се дръпна от прозореца и в цял ръст се просна на канапето. — Господи, ако можех да се върна във Франция само за една нощ, да се видя с хората, които обичам и които знам, че ме обичат…

— Свали си обувките от канапето. Не се намираш в обор — каза рязко Алис.

— Извинявай — отвърна той и си свали краката на пода. — Държа се като простак, всички ми го повтарят.

И тогава Уесли чу, че тя плаче. Но продължи да лежи неподвижно със затворени очи и с надеждата, че задавените, неравномерни звуци ще спрат. Ала те не спряха и той скочи от канапето и отиде при нея — бе хванала главата си с две ръце, а раменете й конвулсивно потръпваха. Той коленичи пред нея и я прегърна. Усети, че под красивата черна рокля тялото й е дребно, крехко и меко.

— Съжалявам — каза тихо. — Честна дума, това, дето го казах, не беше сериозно. Просто ме е яд на себе си, затова така се получи. Не си мисли, че не ценя всичко, което правиш за мене. Не искам да те разочаровам, само че понякога, като тази вечер например…

Тя вдигна глава с мокро от сълзи лице и промълви:

— Извинявай, че плача. Мразя жени, които плачат. И аз имах ужасен ден, през цялото време разни хора ми крещяха. Можеш да си слагаш обувките на канапето, когато си поискаш. — И се засмя през сълзи.

— Никога вече — каза той, без да я пуска, зарадван, че тя се засмя, решен да я предпазва от разочарования и от хора, които по цял ден и крещят, от този град и от собствения си зъл характер.

Двамата се погледнаха мълчаливо. Очилата уголемяваха ясните и още влажни очи. Тя му се усмихна несигурно. Уесли нежно я придърпа към себе си и я целуна. Тя го прегърна с една ръка и го задържа. Той не си бе представял, че може да има нещо по-меко от устните й, те бяха въплъщение на мекотата. Накрая Алис се освободи от прегръдката му. Сълзите вече ги нямаше и тя каза през смях:

— Значи това трябвало да направи едно момиче, за да получи целувка.

Звънецът на входа иззвъня. Тя скочи от креслото и извика:

— Това е момчето, с което ще излизам. Позабавлявай го, докато си оправя лицето. Той се занимава с археология. — И се скри в банята.

На вратата се почука и Уесли отвори. На прага стоеше висок, слаб млад мъж с изпъкнало чело и очила с метални рамки.

— Здравейте. Алис тук ли е? — каза той.

— Ей сега ще дойде — отвърна Уесли и затвори вратата, след като младежът влезе. — Ще ви забавлявам, докато се приготви. Казвам се Джордах. Братовчед съм й.

— Робинсън — представи се младежът. Двамата си стиснаха ръцете.

Уесли взе да се чуди как да забавлява госта.

— Искате ли да послушате радио? — попита.

— Няма нужда. Може ли да седна? — каза младежът.

— Разбира се.

Робинсън седна в креслото, кръстоса дъгите си крака и извади пакет цигари.

— Пушите ли? — предложи той пакета на Уесли.

— Не, благодаря — отвърна Уесли и загледа как Робинсън си пали цигарата. За какво да си говори с човек, който се занимава с археология. — Във Франция съм виждал някои археологически забележителности — започна с надежда той и несигурно добави: — Арената в Ним, Арл, такива неща…

— Така ли? Интересно — отвърна Робинсън, издухвайки дима.

Уесли си помисли, че Робинсън едва ли щеше да се държи толкова безцеремонно, ако знаеше, че точно преди да звънне на звънеца, Уесли бе целунал Алис Ларкин, момичето, с което Робинсън се готвеше да излиза, и то докато тя седеше в същото кресло, в което сега седеше той, и че преди това Уесли я бе разплакал. Той почувства снизходително превъзходство над длъгнестия младеж, облечен с провиснали памучни панталони и пъстро сако от туид с кожени кръпки на лактите, макар че нищо чудно всички археолози да се обличаха така — може би точно тази „униформа“ вдъхва уважение в определени среди.

— Къде сте копали? — рязко попита Уесли.

— Моля? — Робинсън задържа във въздуха цигарата, която точно се канеше да захапе.

— Питам къде сте копали — повтори Уесли. — Алис ми каза, че сте по тая част. Археолозите нали копаят?

— О, разбирам какво искате да кажете. Главно в Сирия. И малко в Турция.

— И какво изкопахте? — Алис му бе поръчала да забавлява госта и той се стараеше.

— Главно отломки.

— Ясно — каза Уесли и си помисли, че трябва да провери какво значи тази дума.

— Интересувате ли се от археология?

— Средна работа — отвърна Уесли.

Последва мълчание и Уесли остана с впечатлението, че на Робинсън не му е много забавно.

— Как изглежда Сирия? — попита.

— Мрачна — отговори Робинсън. — Мрачна и красива. Трябва да отидете там един ден.

— Имам такова намерение — отвърна Уесли.

— В кой колеж учите? — попита Робинсън.

— Още не съм решил в кой да уча — каза Уесли.

— Аз бих отишъл в Станфорд — заяви Робинсън. — Стига да ви приемат. Прекрасни хора има там.

— Ще запомня.

Робинсън присви късогледите си очи зад очилата с метални рамки.

— Значи сте братовчед на Алис, така ли?

— Да.

— Не знаех, че има братовчед — каза Робинсън. — Откъде сте?

— Индианаполис — бързо отговори Уесли.

— Отвратителен град. Какво правите в Ню Йорк?

— Гостувам на Алис.

— Ясно. Къде сте отседнали в Ню Йорк?

— Тук — отговори Уесли и се почувства така, сякаш някой му ровеше в душата.

— О — огледа навъсено Робинсън малката стая. — Доста тесничко ми се вижда.

— Оправяме се.

— Кварталът е хубав. Близо е до Линкълн Сентър и въобще… — Робинсън изглеждаше обезкуражен. — Къде спите?

— На канапето.

Робинсън угаси цигарата си и запали нова.

— Е — каза той още по-обезкуражено, — щом сте братовчеди… сигурно…

Алис се появи свежа като роза, сложила контактни лещи, за да не прилича на архиварска мишка, както бе обяснила на Уесли при други свои излизания.

— Е, надявам се, че хубаво сте си поговорили, господа — весело каза тя.

— Страхотно — отвърна мрачно Робинсън и се надигна от креслото. — Трябва да тръгваме. Вече е късно.

Алис сигурно доста е закъсала, щом го е докарала дотам, да излиза с човек като Робинсън, който цял живот копае отломки, помисли си Уесли. Защо не съм на двайсет и седем години, отчаяно си каза той. Добре поне, че няма да присъства, когато Алис започне да обяснява на археолога какви братовчеди са двамата.

— Уесли, ако огладнееш, в хладилника има два сандвича с говеждо месо и бира — каза Алис. — О, за малко да забравя, намерих адреса и телефона на човека, когото търсиш — мистър Ренуей, който е бил с баща ти на един кораб. Днес му се обадих и той каза, че с нетърпение ще чака да се видите. Открих му адреса чрез Националния съюз на моряците. Живее съвсем наблизо, на Деветдесета Западна улица, заедно с брат си, когато не е на плаване. Беше страшно любезен по телефона. Ще му се обадиш ли? Каза, че утре целия ден ще си бъде вкъщи.

— Зависи как ще се чувствам утре — тросна се Уесли и Алис го погледна укорително.

Робинсън помогна на Алис да си облече палтото и на излизане каза на Уесли:

— Не забравяйте за Станфорд.

— Няма — отвърна Уесли и си помисли, че Робинсън настоява за Станфорд само защото е на три хиляди мили далеч от Алис Ларкин.

Беше заспал на канапето под одеялото и нямаше представа колко е часът, когато се събуди от приглушен разговор зад входната врата. После чу превъртането на ключ в ключалката и Алис, която влезе тихичко, сама. Тя се приближи до канапето и той усети как го гледа, но продължи да лежи със затворени очи и да се преструва на заспал. Алис въздъхна и си тръгна. Миг по-късно той чу как тя затвори вратата на стаята си и започна да пише на машината.

Кой знае какво е очаквала да направя, помисли си той, преди да заспи отново.

Калвин Ренуей му приличаше на Бъни Дуайър. Кожата му имаше цвят на кафе, също като на Бъни, след като цяло лято е бил на слънце, беше нисък, с дребен кокал и мускулите на ръцете му изпъкваха рязко под шарената риза с къси ръкави, говореше тихо с подчертано учтив тон и покани Уесли да влезе в дома на брат му с думите:

— Колко е хубаво, че синът на Том Джордах идва на гости. Влизай, влизай, момче. Симпатичната дама, която се обади по телефона, каза, че ще дойдеш.

Той въведе Уесли във всекидневната, придърпа леко към него най-големия стол и каза:

— Настанявай се удобно, момче. Да ти донеса ли една бира? Сега е точно време за бира.

— Не, благодаря, мистър Ренуей — отговори Уесли.

— Наричай ме Калвин, Уесли — каза Ренуей. — Да знаеш колко се изненадах, когато онази симпатична дама се обади и каза, че ще ме потърсиш — от толкова години не съм виждал баща ти, живееш на кораб с един човек, който значи много за тебе, и го носиш в себе си през цялото време, после той тръгва по неговия си път, ти — по твоя си, като кораби, които се разминават в нощта, и в един момент на вратата ти звъни едно голямо момче… Божичко, как минава времето, аз не се ожених и за жалост нямам син, моряшки живот, пристанище след пристанище, нямаш време да ухажваш някоя жена, а онези, които са готови на брак — засмя се от сърце той и белите му зъби лъснаха на широкото добродушно лице, — не са подходящи да бъдат майки на децата ти, ако човек изобщо може да бъде сигурен за такова нещо, нали ме разбираш. Но за теб няма грешка, момче, още щом те видях, разбрах, че няма грешка — момчето на Том Джордах, той сигурно се гордее с такъв голям, силен син, дето му е одрал кожата…

— Мистър Ренуей… Калвин — започна притеснено Уесли, — дамата по телефона нищо ли не ви каза?

— Какво да ми каже? — погледна озадачено Ренуей. — Каза ми само, вие ли сте мистър Ренуей, който някога е бил на един търговски кораб заедно с Том Джордах, и като казах, да, мадам, същият, тя каза, синът на Том Джордах е тук и иска да поговори няколко минути с вас, това е всичко, и попита дали адресът ми е същият, който са й дали от Съюза на моряците.

— Калвин, баща ми умря. Убиха го в Антиб — каза Уесли.

— О, господи — прошепна Ренуей. Не каза нищо повече, извърна мълчаливо лице към стената и дълго време стоя така, преглъщайки болката, сякаш се страхуваше, че ако даде израз на мъката си, щеше да се прояви като зле възпитан. Само ръцете му с дълги черни пръсти несъзнателно се свиваха и отпускаха, сякаш единствено те не бяха научили урока колко е безсмислено да показваш пред света, че изпитваш голяма мъка.

Най-сетне той се обърна към Уесли и каза с равен глас:

— Убит. Най-добрите ги ликвидират, нали така? Не ми разказвай как е станало, момче. Друг път ще го чуя. Тази работа може да почака, не съм се разбързал да узная подробностите. Хубаво е, че дойде да ми кажеш какво се е случило, можеше да не разбера това още години, можех да попадна в някой бар в Марсилия или в Ню Орлиънс, или някъде другаде и на чаша бира да взема да разправям за едно време, когато бяхме заедно на „Елга Андерсен“, най-гадния кораб не само в Атлантическия, а и във всички други океани, и когато той, така да се каже, ми спаси живота, и някой да каже: „Том Джордах ли, че той умря много отдавна.“ Така е по-добре и аз ти благодаря. Ти сигурно искаш да поговорим за него, както разбирам, за това си дошъл…

— Ако нямаш нищо против — отвърна Уесли.

— Едно време беше друго. Поне на корабите — каза Ренуей. — Не ни наричаха чернокожи, нито се обръщаха към нас с „мистър“, ами си бяхме негри и нито за миг не трябваше да забравяме това. Не искам да кажа, че баща ти ми беше голям приятел или че се държеше като светец, няма такова нещо, но като минеше сутрин край мен, винаги казваше: „Здрасти, приятел, как е положението“, нищо особено, просто обикновен човешки поздрав, ала в онези дни, на онзи гаден кораб, като се има предвид как се държаха всички останали, то си беше музика за душата. Споменавал ли е някога баща ти името Фалконети?

— Знам нещичко за него.

— Най-гадният човек и сред бели, и сред черни, когото съм имал нещастието да познавам — каза Ренуей. — Огромен мъж, тероризираше моряците, пребиваше хората, защото това му доставяше животинско удоволствие и защото беше проклет по душа; каза, че няма да допусне негър да стои в каюткомпанията, когато той е там, а аз бях единственият негър на кораба и това означаваше, че щом влезе, аз трябва да се изнеса, дори ако не съм си свършил вечерята. И тогава баща ти го взе на мушка, единствено той има смелостта сред цял екипаж от двайсет и осем души — не го направи само заради мен, Фалконети тормозеше и Бъни Дуайър — и му хвърли такъв бой, не е за разправяне, може и да е попрекалил, както смятаха другите моряци, а после всеки ден го унижаваше — щом го видеше някъде, казваше: „Ела тук, гадино“, и го удряше силно в корема в присъствието на други моряци, и оня оставаше там, превит и със сълзи в очите. Една нощ морето беше бурно и непрогледно, вълните стигаха до десет метра, Фалконети си стоеше кротък като агънце в каюткомпанията, баща ти дойде в моята каюта и ме заведе в каюткомпанията, където свиреше радиото, и каза: „Просто ще седнем като джентълмени до този джентълмен и ще послушаме музика.“ Седнах до Фалконети, ама сърцето ми ще изскочи, защото още ме беше страх, обаче никой не изрече нито дума, накрая баща ти каза: „Сега вече можеш да си вървиш, гадино“, и Фалконети стана, изгледа моряците в каюткомпанията, които отбягваха да му срещнат погледа, излезе на палубата и скочи през борда. С това обаче баща ти не спечели симпатиите на другите моряци; те смятаха, че едно е да набиеш някого, а друго — да го тласнеш към смъртта по този начин. Аз не съм отмъстителен човек, Уесли, но не можех да се съглася с тия приказки — все си припомнях как седях до тоя гаден човек, докато радиото свиреше, а той не обелваше нито дума. Казвам ти, че това беше най-великият, най-прекрасният момент в живота ми и ще си спомням за него с удоволствие, дължа го на баща ти и никога няма да забравя това.

През цялото време Ренуей говореше, сякаш изпълняваше монотонна песен, с притворени очи, сякаш изживяваше отново всичко това, сякаш не се намираше в уютната малка всекидневна на Деветдесета Западна улица в Ню Йорк, а в притихналата каюткомпания сред мълчаливите, смутени моряци, вкусвайки още веднъж от рядкото удоволствие да се чувства сигурен и защитен от смелия баща на момчето, седнало сега срещу него.

Той отвори очи и замислено погледна Уесли.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, момче, дори само наполовина да приличаш на баща си, трябва да благославяш бог всеки ден за този ти късмет. Чакай малко. — Той стана и влезе в една от другите стаи. Уесли чу, че някакво чекмедже се отваря и затваря. Ренуей се върна във всекидневната, понесъл нещо, увито в тънка хартия. Махна хартията и Уесли видя, че държи малка кожена кутия, инкрустирана със злато. — Купих тази кутия в Италия — каза Ренуей, — във Флоренция, там ги правят, типичен флорентински предмет. Ето, вземи я — подаде той кутията на Уесли.

— Но тя е твоя, Калвин — дръпна се Уесли. — Сигурно струва страшно много пари. Защо ще ми я даваш на мен, та ти до вчера дори не си знаел за моето съществуване.

— Вземи я — каза рязко Ренуей. — Искам синът на човека, който е направил толкова много за мен, да притежава нещо, което ценя. — И внимателно положи кутията в ръцете на Уесли.

— Много е красива. Благодаря — каза Уесли.

— Запази си благодарностите за друг път, когато ще потрябват — отвърна Ренуей. — А сега ще си облека палтото и ще те заведа на Сто двайсет и пета улица, където е най-хубавото заведение в цял Харлем.

Обядът беше обилен — пържено пиле и сладки картофи, пийнаха си доста бира, Ренуей забрави за мъката и взе да разправя на Уесли за Глазгоу и Рио де Жанейро, за Пирея и Триест, разказа му и как брат му все му повтаря, че трябва да се откаже вече от морето, но той не може да си представи, че ще живее на сушата и пред погледа му няма да се разкриват очертанията на някой нов град, докато корабът се насочва към пристанището, знае си, че няма да се откаже да скита от кораб на кораб и да кръстосва нашир и надлъж океаните.

Казаха си довиждане и Ренуей накара Уесли да му обещае, че пак ще се видят и ще обядват заедно, когато Ренуей отново се върне в Ню Йорк.

Пътувайки с метрото към центъра на града, сложил в джоба си твърдата кожена кутия, инкрустирана със злато, Уесли реши да захвърли списъка с имената. Ще се откажа, докато още не е станало късно, каза си той и усети как от плещите му се свлича тежко бреме.

3

Рудолф седеше на терасата пред къщата, която бе наел, с изглед към масивната дюна сред безбрежния бял плаж и грамадните вълни на Атлантика. Беше мека септемврийска утрин и слънцето грееше приятно, хвърляйки сянка върху ръкописа със сценария на Гретхен, който той препрочиташе. На един дюшек до него се бе изтегнала по бански Хелън Морисън, която също имаше къща на плажа, но няколко нощи от седмицата прекарваше с Рудолф. Беше разведена. Запознаха се на един коктейл, даден от техни съседи. Беше приятелка на Гретхен. Двете се познаваха от феминистките събрания на Айда Коен, където по думите на Гретхен чувството за хумор и деловитостта, с които Хелън Морисън излагаше факти и идеи, ярко контрастираха с бурните излияния на Айда по отношение на коварния мъжки пол. Хелън не беше враждебно настроена към мъжете. „Тъкмо обратното“, бе отбелязал Рудолф и тя със смях се бе съгласила с него. Фактът, че живееше от издръжката на мистър Морисън и пращаше тринайсетгодишния си син да учи в първокласно епископално училище за момчета, изглежда, не я тревожеше. Рудолф, който знаеше колко често собствените му постъпки противоречат на принципите му, никога не повдигаше този въпрос пред нея.

Тя беше висока, елегантна жена, чието лице в мигове на покой добиваше строг израз. Нямаше нужда от сутиен и носеше дългата си червеникавокестенява коса спусната, но вечер, когато Рудолф я водеше на вечеря, често я вдигаше на кок. Заобиколена от непримирими републиканци, тя взимаше присърце проблемите на Демократическата партия, поради което бе загубила много от приятелите си. Беше от онези жени, на които може да се разчита повече, отколкото на мъжете, че ще проявят решителност в случай, че някой изпадне в беда.

И тази сутрин тя не се отказа да поплува, макар че всяка нощ морето все повече изстиваше и въздухът беше хладен. Полагаше грижи за тялото си и не криеше факта, че са любовници.

Рудолф държеше много на нея. Дори нещо повече. Но не беше човек, който бърза да даде израз на емоциите си или да прави декларации, за които по-късно би съжалявал — първо подреди фактите, после допусни емоциите.

В момента беше погълнат от филмовия проект на Гретхен. Като препрочете сценария, той го хареса още повече. Казваше се „Комедия на реставрацията“ — особена игра на думи, — тъй като според сюжета младата героиня заплашваше, ласкаеше, умоляваше и убеждаваше жителите на едно замиращо градче в Пенсилвания — въображаемо място, наречено Лаундстон — да реставрират пет улици с прекрасни стари къщи, обречени на разруха след закриването на фабриката. Сценарият преливаше от енергията на момичето, което със своята находчивост, красота, кокетливост и удивително чувство за хумор, съчетано с практично, типично женско отношение към някои непочтени прояви, покоряваше цинични банкери, нечестни политици, мизерстващи млади архитекти, самотни секретарки, безпомощни бюрократи, неуспели предприемачи и необуздани студенти и ги подтикваше да се заловят за работа, за да превърнат еснафското градче в красиво, приятно и финансово стабилно селище, което благодарение на новата магистрала би било лесно достъпно от Филаделфия и Камдън. Макар че всичко това бе плод на художествена измислица и градчето не съществуваше на географската карта, според Рудолф, който разсъждаваше трезво и здравомислещо като типичен бизнесмен, идеята беше напълно разумна.

Две неща обаче го смущаваха: заглавието, което му напомняше за курс по английска литература, и способността на Гретхен да осъществи този проект. Въпреки всичко обаче решението му да поеме една трета от разходите по филма и да се препира часове наред с Джони Хийт за разни договори, сключени от името на Гретхен, не можеше да се обясни само с роднинска снизходителност. Айда Коен и Гретхен бяха намерили хора, които поеха останалата част от разходите, и ако двете разполагаха с достатъчно време, можеха и сами да уредят финансовата страна на нещата дори без негова помощ.

Ангажиментите по филма му доставяха удоволствие, а пътуването до Ню Йорк два пъти в седмицата не го дразнеше, напротив — вече не казваше на приятелите си да му се обаждат по всяко време, тъй като непрекъснато си е у дома.

Откак започна да се занимава с това, бяха минали месеци; Рудолф бе научил много неща за филмовата индустрия, някои от които не особено приятни. Сега обаче Гретхен го викаше в Ню Йорк не в ролята на ангел спасител, а като „човек на идеите“, както тя се изрази, защото, когато обсъждаха къде е най-подходящо да се снима филмът, той предложи полу на шега родния им град Порт Филип, където вече двайсет години цял квартал с хубави стари къщи стоеше напълно изоставен. Гретхен ходи там с архитекти и с художника на филма и всички казаха на Рудолф, че мястото е прекрасно и че Гретхен е на път да се споразумее с кмета и с градската управа, които ще й окажат пълно съдействие при снимането на филма. Рудолф не смяташе да присъства на снимките. В края на краищата нямаше особено приятни спомени от Порт Филип и съседното градче Уитби.

Той довърши сценария и весело се засмя.

— Все още ли ти харесва? — попита Хелън.

— Още повече! — Знаеше, че според Хелън сценарият не е достатъчно ангажиран политически. Тя твърдеше същото и по адрес на Рудолф.

— Станал си безчувствен, което се дължи на студената война, корупцията във Вашингтон и Виетнам, а също и на втвърдяването на артериите ти. Кога за последен път си гласувал?

— Не си спомням — отговори той, макар че си спомняше: за Джонсън през 64-а. След това всякакво гласуване бе станало безсмислено.

— Срамота — каза Хелън. Тя гласуваше страстно и пламенно винаги когато имаше такава възможност. Хелън Морисън не страдаше от втвърдяване на артериите. — Не мислиш ли, че Гретхен има нужда от политически съветник? Мога да й свърша тази работа безплатно.

— Мисля, че това е последното нещо, от което има нужда. Независимо дали срещу заплащане, или гратис — отвърна Рудолф.

— Накрая все ще успея да те покръстя — увери го Хелън.

— В какво?

— В демократичните идеи на Джеферсън. Каквито и да са те — каза тя.

— Моля те, спести ми демократичните идеи на Джеферсън. Каквито и да са те — отговори Рудолф.

Хелън се засмя. Имаше приятен, открит смях.

— Защо? Това място е най-подходящо за политически разговори. Тук на плажа, под слънцето, след като добре си поплувал. Никога вече няма да има война.

Рудолф се наведе и я целуна. Кожата й беше солена от морската вода. Той не можеше да си обясни защо толкова време след раздялата с Жана е живял сам. Къщата на Хелън беше през няколко дюни надолу по плажа и нямаше нужда да се прекосява океанът. Напоследък лекарите открито препоръчваха редовни сексуални занимания като профилактика на сърдечните заболявания. Хелън като средство за здравословен живот, помисли той и вътрешно се усмихна, представяше си как ще се вбеси тя, ако той изрече на глас мислите си.

— Ти си прекрасна посвоему — каза безгрижно Рудолф.

— Правил ли си някога комплимент на жена без уговорки? — попита тя.

— Не помня — отговори той. — Не помня никоя друга жена.

— Излиза, че съм голяма прелъстителка, а в Ню Йорк и не подозират за това — засмя се присмехулно тя.

— Само защото не ти е изписано на челото — отвърна той.

— Ако сега решим да се любим, както цялата съм в сол и пясък, а ти, както мислиш за пари и договори, дали ще скандализираме съседите?

— Съседите не, но мене — да.

— Ех, колко много има още да учиш.

— Сигурно. Само дето няма да го науча.

— А след като се наобядваме? Аз ще готвя.

— Какво ще готвиш?

— Нещо леко, питателно и еротично — отговори тя. — Например задушени миди с лук и сланина. И ще видиш как ще се чувстваш в два часа следобед… Телефонът звъни. — Хелън имаше силно развит слух и Рудолф винаги се забавляваше, когато тя му повтаряше дума по дума разговори на ухо по неин адрес, обикновено злобни, които бе дочула в шумно помещение, докато говореше разпалено на някоя от любимите си теми пред други двама-трима души, хванати за слушатели. — Да се обадя ли? Ще кажа, че съм икономката и че ти си правиш горе йогийските упражнения, затова не мога да те извикам.

— Аз ще се обадя — отвърна той. Все още изпитваше неудобство, когато тя вдигнеше телефона и даваше да се разбере, че се чувства в къщата му като у дома си. — Но искам да те намеря тук, като се върна.

— Не се бой. Това слънце ми действа приспивателно — успокои го тя.

Той стана и отиде в къщата. Прислужницата идваше три пъти в седмицата и днес имаше свободен ден. Всеки път му ставаше приятно, когато влезеше през голямата остъклена врата, обърната към морето, и видеше мебелите от светло дърво, удобните канапета с кадифена тапицерия и широките лъснати дъски на пода във всекидневната.

— Рудолф — каза Гретхен. — Имам проблем. Зает ли си?

Той потисна въздишката си. Всяка седмица Гретхен имаше поне по един проблем, заради който му се обаждаше. Ако си имаше съпруг, помисли си Рудолф, телефонната й сметка щеше да бъде наполовина по-малка. Миналата седмица проблемът беше вуйчото на Айда Коен, бивш холивудски продуцент, пенсионирал се по болест след прекаран мозъчен удар. Беше опитен възрастен човек, който си разбираше от работата, и когато Айда му показала сценария, предложил да помогне; настанил се в малкия офис в Ню Йорк и започнал да се разправя с агентите на актьорите, да дава идеи за разпределението на ролите, да върши ежедневната мръсна работа по подписването на договорите с актьори и технически персонал и учтиво да отклонява кандидати за работа. Но след като три дни бил зле, Гретхен се страхуваше, че ще получи поредния удар, затова помоли Рудолф да й каже какво следва да направи за вуйчото на Айда Коен. Рудолф й каза да се обади на лекуващия го лекар и така Гретхен разбра, че става дума само за простуда.

Следващият проблем беше свързан с Били Абът, заради когото Гретхен се обади на Рудолф посред нощ с развълнуван глас. Бащата на Били й позвънил от Чикаго. „Този път трезвен“, поясни тя, за да подчертае сериозността на положението. Били писал на баща си, че ще остане на свръхсрочна служба. И аз, и Уили сме против това. Професионален военен, представяш ли си! Точно такъв не сме мечтали да видим сина си! Уили иска двамата да отидем в Брюксел, за да го разубедим, но аз сега не мога да отсъствам от Ню Йорк нито ден, ти знаеш. Тогава Уили каза да предложа на Били работа във филма като трети помощник-режисьор или нещо друго от този род. Само че Били си няма понятие от филми, кой знае дали и три филма е изгледал през живота си, той изобщо не е роден за нашето време, а освен това е мързелив и некоректен, взема ли го на работа при мен, значи да приложа същата онази семейственост която провали старите холивудски студии. Дори и да не е свързано с много пари, пак е злоупотреба с доверието на нашите спонсори, включително и с твоето. Казах на Уили, че не мога нито да дам работа на Били, нито да отида в Брюксел, и го попитах защо той не отиде и не се опита да направи нещо, а той ми каза, че нямал пари за билет — не съм ли могла да му дам на заем. Да му дам на заем! Представяш ли си! Всичко, което имам, го събирам за филма и освен това му казах, че абсолютно забранявам да говори с теб по този въпрос. — Колкото повече наближаваше датата за начало на снимките, толкова по-припряно говореше Гретхен и гласът й достигаше все по-високи тонове. Рудолф смяташе, че това е лош признак, който след време може да доведе до нервни изблици.

— А ти? — попита колебливо Гретхен. — Нямаш работа в Европа, нали?

— Не — отговори Рудолф. — Засега съм приключил с Европа. Но какво толкова ужасно има синът ти да е в армията?

— Знаеш не по-зле от мен, че рано или късно ще има нова война — каза Гретхен.

— Да, но нито ти, нито аз можем да направим нещо, за да го предотвратим. Не е ли така? — попита Рудолф.

— Лесно ти е на тебе. Защото имаш дъщеря — отговори тя и затвори телефона.

Следващият проблем беше с ролята на по-малкия брат във филма — роля, за която Гретхен искаше да изпробва Уесли. Героят беше хубаво, тъжно момче, настроено цинично, охлаждащо постоянно ентусиазма на сестра си и вечно повтарящо: „Няма начин да се справиш с мошениците, мой човек!“ Според сценария той беше много интелигентен за годините си, с големи възможности, но съзнателно пропиляваше живота си — работеше без всякаква амбиция като техник на летището, играеше всяка неделя футбол в полупрофесионален отбор и се събираше с най-долните, най-пропадналите и най-безнадеждните типове в града. Гретхен беше сигурна, че Уесли ще бъде чудесен в тази роля само заради външността си, без да е необходимо да полага особени актьорски усилия, още повече че момчетата, участвали в пробни снимки до този момент, не я задоволяваха; тя писа многократно на Уесли, но всички писма се връщаха от пощата в Индианаполис, тъй като получателят го нямало и новият му адрес не бил известен. Тя искаше да разбере от Рудолф къде може да открие Уесли, но Рудолф й обясни, че няма връзка с него след телефонния разговор от Чикаго. Не бе казал на Гретхен, че в Индианаполис е издадена заповед за арестуването на Уесли. Беше сигурен, че рано или късно Уесли ще се появи, но това нямаше да помогне на Гретхен. Пък и малко се съмняваше в актьорските способности на Уесли. Единственото му безспорно качество беше, че не даваше израз на емоциите си, но това едва ли е голямо предимство за човек, тръгнал да прави филмова кариера. Не можеше да се пренебрегне и неизреченият, но вкоренен предразсъдък на Рудолф към актьорската професия. Ако се не можеше да изрази мнението си по този въпрос, той щеше да каже, че актьорите са високо платени, влюбени в себе си възрастни хора, които просто се забавляват като деца.

Докато говореше по телефона във всекидневната, той видя как Хелън става от дюшека и започва да прави бавни и трудни упражнения с протягане и навеждане на тялото като балерина, чийто силует е очертан на фона на проблясващото море. Гласът на Гретхен дразнеше слуха му.

— Какъв е проблемът този път?

— Този път е сериозен — увери го Гретхен. Всеки път така казваше, но той си замълча. — Евънс Кинсела ми се обади тази сутрин — продължи Гретхен. — Върнал се е снощи от Калифорния. И е размислил. Иска да снима „Комедия на реставрацията“. Твърди, че разполагал с два милиона, с мрежа за разпространение и с две филмови звезди. Готов бил да откупи всички права и да предложи десетпроцентова печалба на инвеститорите.

— Мръсник. Ти какво му каза? — попита Рудолф.

— Казах му, че ще си помисля. Имаме среща в хотела му след половин час — отговори Гретхен.

— Говори с него и ми се обади пак — поръча Рудолф. — Ако искаш, откажи му, но не приемай нищо, преди да говориш с мен. — Той затвори телефона.

Десет процента върху сумата, която съм вложил, помисли си той, и то само за два месеца. Не е лошо. Въпреки това обаче не се зарадва. На плажа Хелън продължаваше да прави упражнения. След разговора с Гретхен имам нужда от еротичен обяд, каза си Рудолф.

Гретхен внимателно се гримира, оправи си косата, избра най-елегантния си костюм и се напарфюмира обилно с „Фам“, парфюма, който Евънс харесваше Айда Коен не би одобрила това, помисли си Гретхен, но продължи да подсилва и подчертава своята женственост и съблазнителност, преди да отиде на деловата среща, защото в края на краищата срещата беше точно такава, при това с неприятни подробности. На моята възраст става все по-трудно и по-трудно да се правя на съблазнителна самка, помисли си Гретхен, оглеждайки се в голямото огледало. Напоследък спеше лошо, вземаше хапчета за сън и това се отразяваше на външността й. Евънс Кинсела да върви по дяволите, каза си тя и си сложи още парфюм.

Когато влезе в апартамента в хотел „Риджънси“ на Парк Авеню, Евънс Кинсела я посрещна избръснат, със сако и вратовръзка. Обикновено я приемаше по риза или халат. Този път бе решил да използва всичкия си чар. Тя усети как по цялото й тяло преминава тръпка, когато я целуна първо по едната буза, после по другата — бе научил този поздрав в Париж, докато снимаше един от филмите си. Тя се ядоса на тялото си, че реагира така на целувката му.

В претенциозния салон беше и Ричард Санфорд, младият автор на „Комедия на реставрацията“, облечен както обикновено с вълнена риза с отворена яка, яке, джинси и високи ботуши, които не бяха лъснати. С небрежната си външност, пренебрегваща всички условности, той афишираше произхода и философските си идеи. Интересно как ще се облича, след като направи три филма в Холивуд, помисли си Гретхен. Той беше приятен млад човек с широка, спокойна усмивка и почтително държане и при всички срещи с Гретхен се отнасяше с нея най-приятелски. Но макар че двамата се виждаха почти всеки ден, изобщо не бе споменавал, че познава Кинсела. На Гретхен й мина мисълта за конспирация.

Днес обаче по всичко личеше, че Ричард Санфорд не възнамерява да се държи приятелски. Далеч щеше да стигне тоя Ричард Санфорд.

Внимание, млади мъже, каза си Гретхен. Макар че трийсет и три годишният Евънс Кинсела с натрупания опит и всичко онова, което беше копирал и откраднал, трудно би могъл да мине за млад мъж. Трябваше да доведе Айда Коен, за да уравновеси компанията, но това би означавало да сложи насред стаята един малък вулкан, готов всеки миг да изригне. Още не бе казала на Айда за обаждането на Кинсела. Имаше достатъчно време за това.

— Искаш ли да пийнеш нещичко? — Кинсела посочи към масата, където грижливо бяха подредени бутилки с чаши и лед. В хотели като този, помисли си Гретхен, сигурно има специално обучен келнер, който препуска от стая в стая, за да разпредели грижливо бутилките веднага щом телексът съобщи за предстоящото пристигане на видните гости — разнообразието и качеството на напитките зависи от мястото, което съответният виден гост заема в момента в списъка на управителя. Гретхен злобно забеляза, че барът на Кинсела е средна категория. Последният му филм беше пълен провал и това очевидно бе отразено в алманаха на управителя. — Ние с младия гений се почерпихме. Съвсем скромно — уточни Кинсела. — За да бъдем в съответното празнично настроение, когато ти пристигнеш. Какво ще обича дамата?

— Ще се въздържа, благодаря — каза Гретхен. — Много е рано за работеща жена като мене. — Бе решила да поддържа весел и спокоен тон дори с риск да се пръсне от вътрешно напрежение. — Младият гений — усмихна се мило тя на младежа. — Евънс, изглежда, си е променил мнението за теб, Ричард.

— Прочетох отново сценария — побърза да се намеси Кинсела. — Първия път, изглежда, съм го чел в лошо настроение.

— Доколкото си спомням — продължи Гретхен мило, — ти ми каза, че е пълен боклук. — На удара се отговаря с удар. Тя видя със задоволство как Санфорд се изчерви, остави чашата си и погледна Кинсела.

— Творците непрекъснато правят грешки, Дик — каза Кинсела. Гретхен забеляза употребата на фамилиарното умалително име. — Хиляди хора те дърпат на хиляди страни. Но човек може да изкупи грешката си. — Той се обърна към Гретхен, усмихвайки се с насила. — Една от причините за тази среща е, че двамата с Дик обсъдихме сценария и преценихме, че трябва да се направят някои полезни промени. Доста решителни промени. Нали, Дик?

— Да — отвърна Санфорд. Лицето му още беше червено.

— Преди два дни — обърна се Гретхен към младия човек — ти ми каза, че си готов да започваме и че не искаш нито дума да се променя.

— Евънс ми обърна внимание на някои неща, които бях пропуснал — отвърна Санфорд. Приличаше на малко момченце, което се инати и знае, че ще бъде наказано за това. Конспирацията бе започнала преди седмици, а може би и месеци.

— Нека да говорим честно, Гретхен — каза Кинсела. — При положение, че залагам два милиона, Санфорд има три пъти по-големи шансове с мен, отколкото с теб. Не забравяй, той не е богат човек. Има да издържа жена и малко дете…

— Може ли малко по-спокойно, маестро?

Кинсела се намръщи и продължи:

— Ти си забравила какво значи да си бедна и да се чудиш как да събереш пари за месечния наем, мила моя. С твоя богат брат винаги си имала на какво да разчиташ. Обаче Дик няма на какво да разчита.

— Искам да забравиш, Евънс, че имам брат — каза Гретхен. — Богат, беден или какъвто и да е. А ти искам да не забравяш, Ричард — подчерта името тя, — че имаш договор с мене.

— Точно дотук бях стигнал — каза Кинсела с мазен глас. — В никакъв случай не искам да изолирам теб или малката ти приятелка Айда Коен, еврейската Жана д’Арк, от този проект. Винаги съм възнамерявал да те поканя като помощник-режисьор, напълно равноправен, разбира се. И да повиша Айда в главен монтажист. Така че — широко се усмихна той — какво по-справедливо от това?

— Ричард, предполагам, че си съгласен с всичко това, което казва Евънс? — обърна се Гретхен към младежа. — Но искам да го чуя от твоите уста. Съгласен си, както виждам, и Айда Коен, която работи като грешен дявол, за да бъде филмиран сценарият ти, да бъде наричана еврейската Жана д’Арк?

— Не, с това не съм съгласен — отново се изчерви Санфорд. — Но съм съгласен с твърдението, че с два милиона долара може да се направи по-хубав филм, отколкото със седемстотин и петдесет хиляди долара. И ще ти кажа честно, че преди да ми се обадиш, никога не ми бе минавало през ум, че една жена може да направи този филм…

— А сега…?

— Ами… — Младежът се обърка. — Знам, че си умна и че имаш голям опит, но не и като режисьор. Това е първият ми филм, Гретхен, и просто ще се чувствам по-добре с човек като Евънс Кинсела с неговите страхотни филми и с репутацията му…

— Репутацията му е фалшива — заяви Гретхен с равен глас. — И онези, които трябва да знаят това, го знаят. Аз например. Ако направи още един филм като последния си, повече никой няма да го погледне в Калифорния.

— Видя ли, Дик, нали ти казах, че ще се държи като отмъстителна представителка на своя пол — намеси се Кинсела. — Била е жена на един режисьор, който си въобразяваше, че е Станиславски, макар че, меко казано, аз бих могъл да преживея и без неговите филми. Откакто той е умрял, тя иска да си разчисти сметките с някого, по-точно с всекиго, с всички режисьори и се е обявила за най-великата жена на двайсетия век. А старата полякиня Айда, розата на гетото, дето не може да си намери мъж, който и с пръст да я докосне, й втълпява, че на нея се е паднала честта да осигури за женското съсловие най-голямата филмова награда.

— Ужасен, гаден интригант — каза Гретхен. — Заслужаваш да ти дам сценария, та наистина да направиш от него един филм боклук, както смяташе в самото начало.

— Когато я взех на работа — продължи Кинсела, който вече не можеше да се въздържа, — един приятел ми каза никога да не вземам на работа богати хора. Особено богата жена. И да не спя с нея. Защото никога няма да ми прости, ако погледна друго момиче. Махай се оттук, кучко — изкрещя пронизително той. — Ще дойда на премиерата ти да се посмея!

— Гретхен… — започна жално Санфорд. Той изглеждаше ужасен и сякаш дълбоко съжаляваше, че изобщо се е докосвал до пишеща машина. — Моля те…

— Ричард — заяви спокойно Гретхен, чувствайки се нравствено пречистена и блажено свободна, — като започнем снимките, ако желаеш, можеш да дойдеш. Приятен ден, господа — добави тя и царствено се оттегли от претрупания с цветя, бутилки и проклятия хол.

В асансьора ту се смееше, ту плачеше, без да се интересува от другите пътници. Ах, как ще опиша на Айда тази среща.

Но на улицата тя взе решение: никога вече няма да се захваща с по-млади мъже. Независимо колко ясни са очите им, колко бели са зъбите им, колко неудържима е енергията им, колко обещаващи са обещанията им, колко чиста е кожата им, колко сладък е дъхът им. Отсега нататък хареса ли някой мъж, той ще бъде по-възрастен от нея и ще й бъде благодарен, а няма да очаква от нея тя да му бъде благодарна. Нямаше представа и не я интересуваше как се вместват тези разсъждения във философията на Айда Коен.

Бяха по средата на обяда от задушени миди и топли бисквити, които Хелън бе приготвила и поднесла с думите: „Обичам да готвя за мъж, който не трябва да си следи теглото“, когато звънецът на вратата иззвъня.

— По дяволите — каза Хелън.

Обядът вече бе прекъсван веднъж от телефонно обаждане на Гретхен. Бяха й нужни цели петнайсет минути, за да опише на Рудолф какво се бе случило между нея и Кинсела сутринта, и накрая изказа увереност, че Рудолф одобрява постъпката й. Ала той не беше толкова уверен, колкото тя предполагаше.

А сега се звънеше на вратата. Рудолф стана от масата и отиде да отвори. На прага, под океанското септемврийско слънце, стоеше Уесли, спретнато облечен с памучни панталони и спортно сако, с изпито лице и изпъкнали скули, с грижливо сресана, изравнена коса, нито дълга, нито къса, и както винаги със замислен, прикрит поглед.

— Здравей, Уесли — каза Рудолф. — Знаех, че рано или късно ще се появиш. Идваш точно навреме за обяд. Влизай.

4

Били наблюдаваше с интерес Джордж, чието истинско име не беше Джордж, как внимателно сглобява на масата взривното устройство. Моника, която Джордж наричаше Хайди, стоеше права от другата страна на масата над ярката триъгълна светлина на работната лампа, със скрито в сянка лице.

— Дотук всичко ясно ли е, Джон? — попита Джордж на английски с испански акцент и погледна Били. В групата Били се казваше Джон. В присъствието на други членове на групата Моника също му казваше Джон. На него всичко това му напомняше за въображаемите тайни общества, на които играеха като малки деца в двора на началното училище в Гринич Вилидж. Но Джордж не беше малко момченце, а Моника не беше малко момиченце. Само да се засмея и ще ме убият, помисли си той.

Били познаваше още двама съучастници на Джордж и Моника-Хайди, но тях ги нямаше този следобед в малката стаичка в един от крайните квартали на Брюксел, където Джордж правеше бомбата. От някои намеци на Джордж Били бе разбрал, че и в други европейски градове са създадени подобни групи, но засега нямаше представа точно къде и с какво се занимават.

Заради собствената си безопасност не държеше да знае повече, отколкото му казваха, но все пак му беше неприятно, че продължават да се отнасят към него като към непроверен и незаслужаващ доверие външен човек, макар на два пъти да им бе осигурявал камион от гаража и дори лично го бе закарал в Амстердам през нощта, когато Джордж осъществи там акцията в испанската туристическа агенция. Не знаеше какви други акции са дело на Джордж и Моника, но вестниците съобщаваха за експлозии в един клон на американска банка в Брюксел и в представителството на Олимпик еъруейс. Ако Моника и младежът, когото наричаха Джордж, имаха пръст във всичко това, значи Моника бе удържала на обещанието си — жертви нямаше нито в Амстердам, нито в Брюксел.

— Смяташ ли, че можеш да го направиш сам, ако се наложи? — попита Джордж.

— Мисля, че да.

— Добре — каза Джордж. Той винаги говореше тихо и се движеше предпазливо. Беше мургав, дребен, с кротки тъжни очи и изглеждаше напълно безопасен. И Били, като застанеше пред огледалото, смяташе, че изглежда напълно безопасен.

За Моника с нейната рошава коса и очи, от които изскачаха искри, когато се ядосаше, не можеше да се каже същото. Но той живееше с Моника, тя му бе взела страха и той я обичаше все повече и повече. И тя поиска от него да остане на свръхсрочна служба. Когато Били отговори, че не може да издържа повече в армията, тя побесня и заяви, че това е заповед, а не предложение и че ще се изнесе от апартамента, ако той не направи каквото тя му казва.

— Следващия път ще го направиш сам, за да се упражниш — каза Джордж и продължи заниманието си, местейки внимателно жичките с нежните си малки ръце. Нито той, нито Моника бяха казали на Били къде, кога или с каква цел ще използват бомбата, а Били вече знаеше, че е безсмислено да им задава въпроси.

— Готово. Всичко е наред — каза Джордж и се изправи. Малкото пластмасово устройство с часовников механизъм и детонатор лежеше невинно на масата под силната светлина. — Приключихме с урока за днес. Сега тръгвай, Джон. Хайди ще остане още малко тук. Иди пеша да автобуса. Вземи го в посока, обратна на твоя апартамент. Слез на осмата пресечка. Върви направо и след три пресечки вземи такси. Кажи на шофьора адреса на хотел „Амиго“. Влез в хотела. Изпий нещо на бара и след това се върни пеша вкъщи.

— Добре, Джордж — отговори Били. Рядко си разменяше повече думи с младежа. — Ще се видим ли за вечеря? — попита той Моника.

— Зависи от Джордж — отговори тя.

— Джордж? — обърна се Били към него.

— Не забравяй, че трябва да останеш най-малко десет минути в хотел „Амиго“ — каза Джордж.

— Добре, Джордж — отвърна Били.

Седнал в автобуса, който го отвеждаше в посока, обратна на дома му, заобиколен от жени, които се прибираха вкъщи да приготвят вечерята, след като бяха напазарували, от деца, които се връщаха от училище, и от възрастни мъже, които четяха вечерния вестник, той вътрешно се разсмя. Ако можеха да се досетят какво е правил досега този дребен, приятен американец с хубав тъмен костюм… в една от крайните улички на техния град… Докато наблюдаваше как Джордж прави бомбата, Били усети, че го обхваща силна възбуда, но не допусна Джордж и Моника да разберат това. Сега обаче, успокоен в клатушкащия се автобус, си даде сметка, че всъщност е изпитал удоволствие. Същото странно усещане, обзело го в деня, когато бързо се отдалечаваше от туристическата агенция в Амстердам, а на шест пресечки зад него тъмният град бе разтърсен от експлозия.

За разлика от Моника той не вярваше, че системата се руши и че наслуки хвърлените бомби тук и там ще я срутят, но поне не се чувстваше вече като дребно, лесно заменимо винтче в цялата тази гадна нечовешка машина. Действията му бяха обект на внимание, важни хора се опитваха да разберат кой е той, какво е наумил да прави и къде ще действа следващия път. Презрението, с което го гледаха другарите му по оръжие, заради това, че е любимец на Полковника, сега само го разсмиваше и беше доказателство единствено за иронията на съдбата, тъй като те нямаха представа какво всъщност представлява той. А и Моника трябваше да признае, че не е била права, когато каза, че нищо не струва. Накрая, мислеше си Били, ще ми дадат оръжие и ще ми заповядат да убивам. И аз ще го направя. А на другия ден ще прочета вестниците и ще отида кротко на работа, тайно преливащ от радост. Не вярваше, че Моника, Джордж и техните илюзорни съучастници ще постигнат някога илюзорните си цели. Но това няма значение. Той вече не беше оставен на произвола на съдбата, не беше потопен в дребнавото всекидневие на военнослужещите, които, за да си изкарат хляба, трябва само да повтарят „Да, сър“ и „Разбира се, сър“. Сега това всекидневие зависеше от него, той решаваше какво ще стане, той беше горящият фитил, който никой не можеше току-така да подмине.

Докато автобусът се клатушкаше, Били броеше пресечките. Слезе на осмата. Закрачи бързо под ситния дъждец и като се усмихваше леко на минувачите, стигна до третата пресечка, както му бе наредил Джордж. Точно на ъгъла имаше такси, сякаш поръчано специално за него. Намести се удобно на задната седалка и пристигна в хотел „Амиго“.

Тъкмо си допиваше бирата в тъмния малък бар, където освен него имаше само двама руси мъже, увлечени в разговор на една маса в ъгъла, когато влезе Моника.

Тя кацна на бара до него и каза на бармана:

— Една водка с лед.

— Джордж ли ти нареди да дойдеш? — попита Били.

— Дойдох, защото ми се полага да водя и частен живот — каза тя.

— Моника или Хайди си сега? — прошепна той.

— Млъкни.

— Говориш за частен живот, но не е така. Изпратена си тук, за да видиш дали спазвам инструкциите — додаде той.

— Тук всички разбират английски — прошепна тя. — Говори за времето.

— Времето — повтори той. — Ами беше доста топло този следобед, нали?

— Доста топло — отвърна тя и се усмихна на бармана, който сложи водката пред нея.

Били държеше чашата си с останалата на дъното бира.

— Какво ще направиш, ако ме отзоват в Америка? — попита той.

Моника го погледна рязко:

— Местят ли те? Да не би да криеш нещо от мен?

— Не — отвърна той. — Само че Полковника започва да се изнервя. Много отдавна вече е тук. В армията никога не знаеш…

— Използвай си връзките. Уреди нещо за Германия — каза тя.

— Не е толкова лесно — отвърна той.

— Може да се уреди — отсече тя. — Знаеш това не по-зле от мен.

— Но ти все пак не отговори на въпроса ми — каза той. — Какво ще направиш?

— Ще зависи — сви тя рамене.

— От какво?

— От много неща. Къде ще те изпратят. Каква ще ти бъде работата. Къде ще има нужда от мен.

— Любовта включваш ли я в този списък?

— Никога не я включвам.

— Който задава глупави въпроси, получава глупави отговори — засмя се Били.

— Приоритети, Джон — каза тя, наблягайки иронично на „Джон“. — Никога не бива да забравяме приоритетите, нали така?

— Никога — отвърна той и си поръча още една бира. — Има вероятност другата седмица да отида в Париж.

— Само вероятност? Или е сигурно? — изгледа го рязко тя.

— Почти сигурно. Полковника смята, че трябва да отиде, и ще издаде заповед да го придружа.

— Трябва да се научиш да не ми съобщаваш подобни неща в последния момент — каза тя.

— Разбрах едва тази сутрин — защити се той.

— Веднага щом разбереш нещо със сигурност, съобщи ми. Ясно ли е?

— О, господи, спри да се държиш като ротен командир — ядоса се той.

Тя се направи, че не го е чула, и продължи:

— Не ти говоря празни приказки. Другата седмица трябва да се занесе един пакет в Париж. Как ще пътуваш? С пътнически самолет ли?

— Не. С военен. Ще има някаква церемония във Версай и изпращат почетна стража.

— О, добре — зарадва се тя.

— Какво ще има в пакета?

— Когато му дойде времето, ще разбереш — отвърна тя.

Той въздъхна и отпи половината бира, а после каза:

— Винаги съм имал слабост към хубави, прями и невинни момичета.

— Ще се опитам да ти намеря такова момиче… в близките пет-шест години — усмихна се тя.

Той мрачно кимна. В ъгъла двамата руси мъже говореха високо, сякаш се караха.

— Онези двамата на еврейски ли говорят? — попита той.

Тя се заслуша и каза:

— На финландски.

— Близки ли са еврейският и финландският?

— Не — засмя се тя и го целуна по бузата. Явно бе решила да бъде Моника, а не Хайди.

— Значи работното време свърши — каза той.

— За днес.

— За днес — повтори Били и допи бирата си. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?

— Какво?

— Да отида вкъщи и да се любя с теб.

— О, господи, що за войнишки приказки — възмути се тя с престорено благоприличие.

— Днешните занимания ми подействаха възбуждащо — каза той.

— На мене също — прошепна тя и се засмя. — Хайде плащай и да тръгваме.

Докато стигнаха улицата, на която живееха, стана тъмно. Спряха на ъгъла да видят дали някой не ги следи. Доколкото можеха да преценят, никой не ги следеше. Тръгнаха бавно по отсрещния тротоар към къщата на Били. Пред сградата стоеше мъж и пушеше цигара. Продължаваше да ръми и мъжът бе нахлупил шапката си ниско на челото. Тъй като нямаше достатъчно светлина, не можеха да преценят виждали ли са друг път този човек.

— Продължавай да вървиш — каза тихо Моника.

Минаха покрай къщата, свиха зад ъгъла и влязоха в едно кафене. Били искаше да изпие още една бира, но Моника поръча две кафета.

Когато се върнаха след петнайсет минути от другата страна на улицата, мъжът все още беше там и пушеше.

— Ти продължавай да вървиш — каза Моника. — Аз ще мина покрай него и ще се кача горе. Върни се след пет минути. Ако всичко е наред, ще запаля лампата в предната стая, което ще означава, че можеш да се качиш.

Били кимна, целуна я по бузата, все едно че си казваха довиждане, и се запъти към ъгъла. Като стигна до края на улицата, се обърна. Рисковете на професията, помисли си той. Вечното подозрение. Мъжът още стоеше там, но Моника бе изчезнала Били сви зад ъгъла, влезе в кафенето и си поръча бирата, която Моника не му бе позволила да изпие. Когато излезе от кафенето, закрачи бързо по улицата. Видя, че лампата в предната стая свети. Продължи да върви с наведена глава по тротоара, на който стоеше мъжът, после пое по стълбите, изваждайки ключовете си, тогава човекът извика:

— Здравей, Били.

— Божичко, татко! — каза Били в изненадата си изпусна ключовете и двамата с Уилям Абът за малко не си удариха главите, като едновременно се наведоха да ги вземат. И едновременно се засмяха. Бащата подаде ключовете на сина си. После се прегърнаха. Били забеляза, че миризмата на джин, с която свързваше баща си от ранно детство, отсъстваше.

— Влизай — каза той. — Откога чакаш?

— От два часа.

— Сигурно си съвсем мокър.

— Няма значение — отговори Абът. — Използвах времето за размишления.

— Хайде да се качим горе — каза Били и отвори вратата. — Но… няма да сме сами, татко. Ще бъдем с една дама — добави той и пое по стълбите.

— Тогава ще внимавам какво приказвам — каза Абът.

Били отключи вратата и двамата влязоха в малкото антре. Били помогна на баща си да съблече мокрото палто. Когато Абът свали шапката си, той видя, че косата на баща му е металносива, а лицето му — подпухнало и жълтеникаво. Спомни си една снимка на баща си в униформа на капитан Бил е красив млад мъж, мургав, усмихнат, с черна коса и весели очи. Но вече не беше красив. Тялото, някога изправено и стройно, сега беше отпуснато под вехтия костюм, а около колана се очертаваше малко шкембе. Няма да допусна да изглеждам така на неговите години, помисли си Били и въведе баща си във всекидневната.

Моника беше там, в малката разхвърляна всекидневна. Тя не си губеше времето с домакинска работа. Когато двамата влязоха, тя стана от креслото, където четеше.

— Моника, това е баща ми — представи го Били.

Моника се усмихна и очите й приветливо светнаха. Разполага с огромен запас от настроения, помисли си Били, докато Моника се здрависваше с Абът.

— Добре дошли, сър — поздрави тя.

— Видях ви, когато влязохте. Погледнахте ме много особено — каза Абът.

— Моника винаги гледа особено мъжете. Сядай, сядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита Били.

— Това ще бъде възнаграждение за голямото чакане. — Абът потри ръце и потрепера.

— Ще донеса чаши и лед — каза Моника и отиде в кухнята.

Абът огледа одобрително стаята.

— Уютно е тук. Изглежда, в армията си намерил дом, Били.

— Може и така да се каже.

— Временно или постоянно? — посочи с глава Абът към кухнята.

— Временно постоянно — отвърна Били.

Абът се засмя. Смехът му прозвуча по младежки в контраст с металносивата коса и подпухналото лице.

— Историята на рода Абът — каза той.

— Какво те води в Брюксел, татко?

— Една проучвателна мисия — отговори Абът и погледна замислено Били. — Мисля, че можем да поговорим за това по-късно.

— Разбира се.

— С какво се занимава младата дама?

— Преводачка е в НАТО — каза Били. Не се чувстваше длъжен да съобщи на баща си, че Моника подготвя унищожаването на капиталистическата система и сигурно е допринесла за неотдавнашното убийство на един съдия в Хамбург.

Моника се върна с три чаши, лед и бутилка скоч. Били видя, че баща му жадно погледна бутилката.

— На мен съвсем малко, моля — каза Абът. — След пътуването и след цял ден обикаляне из Брюксел имам чувството, че не съм спал от седмици.

Били видя, че ръката на баща му леко потрепери, като пое чашата от Моника. Стана му жал за този дребничък човек, смалил се физически, загубил някогашната си увереност.

— За бащите и синовете — вдигна чашата си Абът и се усмихна някак криво. Разклати леда на дъното, но не отпи. — От колко години не сме се виждали?

— Шест, седем… — каза Били.

— Толкова време, а? Ще спестя и на двама ви клишетата. — Той отпи и въздъхна дълбоко и облекчено. — Възмъжал си, Били. Изглеждаш в добра форма.

— Играя много тенис.

— Отлично. За съжаление трябва да кажа, че аз изоставих тениса напоследък. — И отново отпи от чашата. — Което е грешка. Човек прави грешки веднъж на шест-седем години. Коя от коя по-ужасни. — Той се взря в Били, присвивайки очи като човек, който си е изгубил очилата. — Променил си се. Естествено. Станал си по-зрял, както се казва. Лицето ти е добило волеви израз. Много привлекателно, нали, Моника?

— Средно привлекателно — засмя се Моника.

— Били беше хубаво дете — продължи Абът. — Но прекалено сериозно. Трябваше да донеса някои бебешки снимки. Когато се опознаем по-добре, ще ви накарам тайничко да ми кажете какво говори за баща си. От чисто любопитство. Бащите винаги се тревожат, че синовете им не ги ценят достатъчно. Терзанията на бащинството — би могло да се каже и така.

— Били винаги говори с обич за вас — отбеляза Моника.

— Много предано от ваша страна — каза Абът. — Както вече заявих, възможностите да недооцениш някого са безкрайни. — Той отново отпи от уискито. — Ако правилно съм разбрал, Моника, вие държите на сина ми.

— Бих казала, да — отговори предпазливо Моника. Били разбра, че баща му не й е направил добро впечатление.

— Тогава сигурно ви е казал, че смята да остане на свръхсрочна служба. — Абът отново разклати чашата си.

— Казал ми е.

О, ето какво го води в Брюксел, помисли си Били.

— Американската армия е благородна и необходима институция — започна Абът. — Ако паметта не ме лъже, аз също съм служил веднъж в нея. Вие одобрявате ли оставането му на свръхсрочна служба в тази необходима и благородна институция?

— Това си е негова работа — отговори спокойно Моника. — Сигурна съм, че си има причини.

— Ако мога да проявя любопитство, Моника, искам да кажа, използвайки правото си на баща, който се интересува какви приятели си избира синът му — надявам се, не се засягате…

— Разбира се, че не, мистър Абът — отвърна Моника. — Били знае всичко за мен, нали, Били?

— Знам твърде много — засмя се Били, смутен от насоката, която вземаше разговорът.

— Както казах, ако мога да проявя любопитство… долавям съвсем лек акцент. Бихте ли ми казали откъде сте. Къде сте родена?

— В Германия. По-точно в Мюнхен — отговори тя.

— Аа, Мюнхен — кимна Абът. — Бях веднъж в един самолет, който бомбардираше Мюнхен. Щастлив съм, че бидейки твърде млада, не сте били в прекрасния Мюнхен в този момент. Това беше в началото на четирийсет и пета.

— Аз съм родена през четирийсет и четвърта.

— Моите извинения — каза Абът.

— Нямам никакви спомени — отвърна рязко Моника.

— Колко е прекрасно да можеш да кажеш: „Нямам никакви спомени“.

— Татко, войната е свършила — намеси се Били.

— Така разправят всички. Сигурно е вярно — Абът отпи бавно от уискито.

— Били, надявам се, че ти и очарователният ти баща ще ме извините — каза Моника, като остави чашата си недопита. — Налага се да изляза. Трябва да се видя с едни хора…

Абът галантно се изправи, но движенията му бяха някак сковани като на възрастен човек, страдащ от ревматизъм, който с мъка става от леглото сутрин.

— Надявам се, че ще имаме удоволствието да вечеряме заедно, мила моя.

— Страхувам се, че не, мистър Абът. Имам ангажимент за вечеря.

— Може би друг път…

— Разбира се — каза Моника.

Били излезе с нея в антрето и й помогна да си облече шлифера. Тя метна един шал над чорлавата си коса.

— Ще те видя ли по-късно? — прошепна той.

— Сигурно не — отговори тя. — Не се оставяй баща ти да те разубеди за каквото и да е. Сигурна съм, че знаеш защо е дошъл.

— Предполагам. Не се тревожи — тихо каза той. — И се върни тази вечер. Няма значение по кое време. Обещавам ти да бъда все още любовно настроен.

Тя тихичко се изсмя, целуна го по бузата и излезе. Той въздъхна беззвучно и със застинала усмивка на лицето се върна във всекидневната.

— Интересно момиче — констатира Абът. Ръката му вече не трепереше, докато си наливаше газирана вода в чашата. — Реши ли си изобщо косата?

— Тя не обръща внимание на тези неща — отговори Били.

— Така си и мислех — каза Абът, като отново седна в креслото. — Не ми вдъхва доверие.

— О, стига, татко — каза Били. — От десет минути я познаваш. Защо? Защото е германка ли?

— Съвсем не. Познавам много симпатични германци — възрази Абът. — Е, това не е вярно, но в такива случаи се говори така. Истината е, че не познавам никакви германци и нямам специално отношение към тях. Но имам специално отношение към жените, които познавам по-добре от германците. И както вече казах, тази жена ме погледна много особено, когато мина покрай мен и влезе в къщата. Това ме смути.

— Е, да, но мене не ме гледа особено — каза Били.

— Сигурно — отвърна Абът и изгледа Били, сякаш го преценяваше. — Ти си дребен — жалко, че в това отношение приличаш на мен, а не на майка си, — но с тези хубави очи и маниери сигурно будиш нежни чувства у много жени.

— Повечето дами успяват да прикриват чувствата си в мое присъствие — отговори Били.

— Възхищавам се на скромността ти — засмя се Абът. — На твоите години аз не бях толкова скромен. Имаш ли вести от майка си?

— Да. Писа ми, след като си й казал, че искам да остана на свръхсрочна служба. Не знаех, че поддържате толкова тесни връзки.

— Ти си неин и мой син — напомни му Абът със сериозно лице. — И двамата не забравяме това, макар че успяваме да забравим много други неща. — Той отпи голяма глътка уиски.

— Татко, моля те, не се напивай тази вечер.

Абът загледа замислено чашата в ръката си и внезапно я захвърли срещу малката тухлена камина. Чашата се разби, а уискито остави тъмно петно в огнището. За миг настъпи мълчание Били чу шумното и неравномерно дишане на баща си.

— Съжалявам, Били — каза Абът. — Не се ядосвам на думите ти. Напротив. Точно обратното. Ти говориш като грижовен и добре възпитан син. Трогнат съм от интереса, който проявяваш към здравето ми. Ядосвам се на себе си — горчиво поясни той. — Синът ми е на път да направи огромна и може би непоправима грешка. Парите за пътуването от Чикаго до Брюксел взех на заем от последния човек, който съм мислел, че бих могъл да убедя да ми услужи дори с един долар. Дойдох тук, за да се опитам… за да те накарам да размислиш. Обикалям цял ден под дъжда из тоя град и преповтарям разни аргументи, с които да те накарам да промениш решението си. Не си поръчах нищо за пиене в самолета, докато прелитахме океана — усмихна се кисело той, — само защото исках, като се видим, да бъда в отлична форма, която обаче съвсем не се оказа отлична… Настроих се враждебно към приятелката ти, която, както ти отбеляза, не познавам, само защото ме погледна особено долу пред вратата, и започнах разговора, като си налях двойно уиски, което неизбежно ти напомни за неприятните уикенди с баща ти, когато майка ти те пращаше при мен, за да получиш бащински напътствия. Уили Абът отново се проявява. — Той рязко се изправи. — Хайде да отидем да вечеряме. Обещавам, че тази вечер няма да пийна нито капка повече, докато не се разделим пред хотела. След това ти обещавам, че ще се напия до забрава. Утре няма да бъда в прекрасна форма, но ти обещавам, че ще бъда трезвен. Къде е тоалетната? Сума време стоях под дъжда и сега мехурът ми ще се пукне. За твое добро и за доброто на американската армия реших, че не бива да се излагам на улицата пред добрите еснафи на Брюксел.

— Трябва да минеш през спалнята — каза Били. — Страхувам се, че там е доста разхвърляно. С Моника излизаме рано сутрин и се прибираме чак вечер. — Не искаше баща му да си помисли, че Моника е лоша домакиня, макар самият той от време на време да се оплакваше, че живеят в такава неразбория. Неотдавна й бе казал, че никъде в произведенията на Маркс, Мао или Че Гевара не пише, че добрите революционери трябва да хвърлят бельото си на пода. — Разтребваме в събота и неделя — добави той.

— Няма да коментирам начина ви на живот, Били — каза Абът. — И аз не съм много прибран, но парадоксалното е, че смятам тази черта за полезна добродетел у жената. Няма значение. Трябва да се примиряваме с каквото се случи. — Той огледа въпросително Били. — Защо не си в униформа, войнико? Как е възможно да не си униформен, след като си в благородната и необходима армия на Съединените щати?

— Извън службата може да ходим цивилни — отговори Били.

— По мое време не беше рака — каза Абът. — Четири години не бях обличал цивилни дрехи. Но войните сега са различни. — И се запъти с твърда крачка към банята. Този костюм сигурно му е от десет години, помисли си Били. Дали ще ми позволи да му купя нов?

По време на вечерята баща му говори много и на различни теми. Настоя Били да си поръча вино, но обърна чашата си, когато келнерът дойде да им налее. Каза, че храната е първокласна, но само ровеше из чинията си. Беше ту словоизлиятелен, ту почтително мълчалив, разкайващ се, циничен, оптимистичен, агресивен, самоукорителен и самоизтъкващ се.

— С мен още не е свършено, независимо как изглеждат нещата на пръв поглед — каза той. — Имам един милион идеи: мога да стана цар на рекламата, ако се откажа от алкохола. Това са ми го казвали десет от най-големите специалисти в тази област в Чикаго; предлагат ми работа със заплата от шест цифри, ако стана член на „Анонимен алкохолик“, само че аз не мога да си представя, че ще правя публични излияния пред разни жалки типове. Ако се откажеш от тази безумна идея да останеш в армията — просто не мога да се примиря с това, наистина не мога, интелигентен млад човек като тебе, с твоето образование, който дори не е офицер… какво, дявол да го вземе, правиш по цял ден — следиш движението на колите като диспечерка в таксиметрова служба…? Ако дойдеш с мен в Чикаго, ще отворим рекламна агенция — Уилям Абът и син. Чета писмата ти — навсякъде ги нося със себе си, щом тръгна да се местя, първо вземам кутията с писмата, — чета ги и искам да ти кажа, че можеш да пишеш, наистина те бива. Ако имах твоя талант, бюрото ми нямаше да е затрупано с недовършени пиеси, не, в никакъв случай нямаше да е така. Двамата можем чудеса да направим, чудеса, аз знам тайните на тая професия от А до Я, остави на мен да поема нещата и ще видиш как ще потекат заявките. И не си мисли, че в Чикаго ще си губиш времето, нали там е рожденото място на рекламата.

— Знам много добре какво си мислиш за рекламния бизнес — проститутката на консуматорското общество и други подобни глупости. Но независимо дали ти харесва, или не, това е нашето общество и законът на джунглата гласи: консумирай или ще бъдеш консумиран. Ако посветиш на това две години от живота си, после ще можеш да правиш, каквото си поискаш. Да напишеш книга или пиеса. Като се върна в Чикаго, ще преснимам писмата ти и ще ти ги изпратя, ще се учудиш сам на себе си, като ги прочетеш наведнъж едно след друго. Виж какво, майка ти се издържаше, и то доста добре, като пишеше за списанията, но в твоите съчинения до мен, които ти нахвърляш за няколко минути, има повече — коя е точната дума? — повече атмосфера, повече настроение, повече разбиране за това, какво представлява писането, отколкото в нейните най-добри статии. И нека ти кажа, че тя беше високо ценена от много интелигентни хора — редакторите непрекъснато я търсеха, аз така и не разбрах защо се отказа от тази дейност. И редактори, и читатели харесваха статиите й, само тя не ги харесваше. Тя е жертва на някакъв безумен стремеж към перфекционизъм — пази се от такова нещо, защото в края на краищата то може да те доведе до състояние на органична инертност — каква фраза само се получи, — тя затова и се оттегли. Боже мой, все някой от семейството трябва да успее. Тя се оплаква, че почти не й пишеш. Аз, естествено, се радвам, че на мен често ми пишеш, но в края на краищата тя ти е майка, нищо няма да ти стане, ако от време на време й драсваш по някой ред. Знам, че се държах отвратително с нея, че я разочаровах, че бях лош съпруг. Истината е, че тя ме превъзхождаше във всяко едно отношение — физически, интелектуално, нравствено. Направо ме потискаше, но това не ми пречи и след толкова години да ценя способностите й. Кой знае колко далеч можеше да стигне с друг мъж и с повече късмет… само че Колин Бърк загина.

— Това семейство Джордах… старият се самоуби, единия брат го убиха, а безгрешния Рудолф за малко да го пребият до смърт в собственото му жилище. Само това й липсваше на майка ти — и той да умре. Та да станат общо трима. Двама братя и един съпруг. Ама че бройка! А момчето — Уесли, — писах ли ти, че дойде при мен в Чикаго? Искаше да му разкажа какво знам за баща му, преследва го бащиният образ — боже мой, замъкът в Елсинор, — човек не може да го кори за това, но има много странен вид и гледа страховито, един господ знае докъде ще стигне. Аз дори не съм виждал баща му, но взех да се преструвам, че съм чувал добри думи за него, и да поукрасявам нещата, а той ме прекъсна по средата на изречението и каза: „Благодаря, сър. Страхувам се, че и двамата си губим времето.“

— Ти си половин Джордах, а може и да си повече от половин, няма жена с по-силни гени от Гретхен Джордах, така че внимавай, никога не разчитай, че ще имаш късмет, нито от едната страна на семейното дърво, нито от другата…

— И чуй какво ще ти кажа, побързай да приключиш с тая проклета армия и ела в Чикаго да работим заедно, обещавам ти, че до края на живота си няма да пийна нито капка алкохол. Знам, че ме обичаш — ние сме зрели мъже и можем да си го кажем, — и сега ти се предоставя възможност, каквато много малко синове получават: можеш да спасиш живота на баща си. Не е нужно да казваш нищо в момента, но като се върна в Чикаго, искам да намеря от теб писмо, в което ми съобщаваш кога пристигаш. Аз ще си бъда у дома след около седмица. Утре отивам в Страсбург. Там трябва да се срещна с един човек. Ще водя деликатни преговори във връзка с един мой стар ангажимент. Към една химическа компания. Искам да разбера дали този французин е съгласен да получи възнаграждение, хонорар или направо да го кажем — подкуп, за да прехвърли интересите на моя клиент към собствената си компания. Няма да ти казвам за каква сума става въпрос, но като разбереш, ще ахнеш. Ако успея да свърша работа, ще си получа дела. Не е особено приятно да си изкарваш прехраната по този начин, но само така успях да взема пари на заем, за да дойда да те видя. Нали помниш какво ти казах за консуматорското общество. Вече е късно и приятелката ти сигурно те чака, пък и аз съм капнал от умора. Ако държиш поне малко на баща си и на живота, който му е останал, ще напишеш писмото, което ще пристигне преди мен в Чикаго. Знам много добре, че това е изнудване. И накрая искам да ти кажа, че вечерята е от мен.

Били качи баща си в такси и бавно закрачи по мокрите улици на Брюксел, под лампите с мъгливи сияния, прибра се вкъщи, седна зад бюрото си и се загледа в пишещата машина.

Непоправим, непоправим, помисли си той. Нещастен, непоправим, овехтял, любим фантазьор. А аз така и не успях да му кажа, че искам да му купя нов костюм.

Легна си много късно в празното легло.

Тази нощ Моника не се прибра.

На сутринта, преди Били да тръгне за работа, Моника се върна с пакета, който той трябваше да предаде на улица „Гро Кайю“ в седми парижки район, когато отиде в столицата на Франция заедно със своя полковник. Съдържанието на пакета беше сравнително безобидно — десет хиляди френски франка в стари банкноти и един пистолет калибър 45, снабден със заглушител.

В три без двайсет следобед, когато слезе от таксито на ъгъла на авеню „Боск“ и улица „Сен Доминик“, допълнителните пачки патрони за пистолета калибър 45 се намираха в сака му за тенис. Бе разучил картата на Париж и бе открил, че „Гро Кайю“ е малка уличка между улиците „Сен Доминик“ и „Грьонел“, недалеч от Военната академия. Десетте хиляди франка, сгънати в плик, се намираха във вътрешния джоб на якето му.

Беше подранил. Моника му каза, че ще го чакат в три и половина. Той отново измърмори под носа си адреса, който тя го бе накарала да запамети. Крачеше бавно, заглеждаше се във витрините и се надяваше, че има вид на шляещ се американски турист, който се чуди как да запълни минутите преди срещата с партньорите си за тенис. Беше все още на трийсетина метра от арката, която водеше към улицата, когато край него в обратна посока мина полицейска кола с пусната сирена, продължи по „Сен Доминик“, спря и блокира „Гро Кайю“. От колата изскочиха петима полицаи с пистолети в ръце и се втурнаха по малката уличка. Били ускори крачка и стигна до арката. Погледна през свода и видя, че полицаите тичат към една сграда, под която имаше още трима техни колеги, дошли от другия край на улицата. Чуха се викове и първите трима полицаи се вмъкнаха във входа. Миг по-късно се разнесоха изстрели.

Били се обърна и тръгна по посока на авеню „Боск“, стараейки се да крачи бавно. Денят не беше студен, но той трепереше от студ и в същото време се обливаше в пот.

На ъгъла имаше банка. Били влезе в нея. Само да не е на улицата. Едно момиче седеше зад бюро досами входа и той му каза, че иска да наеме сейф. С мъка произнесе френската дума coffre-fort. Момичето се изправи и го заведе при един служител, който му поиска личните документи. Той си показа паспорта и чиновникът попълни някакви формуляри. Когато го попита за адреса му, Били за миг се замисли и съобщи името на хотела, където двамата с Моника бяха отседнали веднъж в Париж. Този път беше настанен в друг хотел. Разписа се на два документа. Собственият му подпис му се стори странен. Предплати за една година. Чиновникът го заведе в хранилището на банката и даде ключа от сейфа на пазача. Пазачът му посочи сейфа в дъното на хранилището, отвори едната ключалка с ключа на Били, а другата — със собствения си ключ, след което се върна на бюрото си и остави Били сам. Били отвори сака за тенис и сложи в сейфа оръжието, допълнителната пачка с патрони и плика с десетте хиляди франка. Затвори сейфа и извика пазача. Човекът дойде, превъртя двата ключа и върна единия на Били.

Били излезе от хранилището. В банката никой не му обърна внимание. Озова се на улицата, където вече не се чуваха изстрели и не се виждаха полицаи. Излиза, че баща му е бил неоснователно песимистичен, когато го бе предупредил да не разчита на късмета си. Току-що бе извадил най-големия късмет в живота си!

Спря едно минаващо такси и каза на шофьора да го закара в хотела му близо до Шанз-Елизе.

Когато пристигна в хотела, попита дали го е търсил някой. Никой не го бе търсил. Качи се в стаята, вдигна телефона и съобщи на телефонистката номера на апартамента си в Брюксел. След няколко минути момичето се обади и каза, че никой не отговаря.

Този следобед и вечерта Полковника го бе освободил. Били остана в стаята си до полунощ, докато работеше централата, и звънеше през половин час в Брюксел. Никой обаче не отговаряше.

Опита се да поспи, но щом задремеше, се стресваше, плувнал в пот.

В шест часа сутринта отново позвъни в Брюксел, но и този път никой не отговори.

Излезе и си купи сутрешните вестници „Фигаро“ и „Хералд трибюн“. Докато пиеше кафе и ядеше кифла в едно кафене на Шанз-Елизе, потърси подробности за вчерашния инцидент. И в двата вестника се съобщаваше съвсем малко. Неизвестно лице, заподозряно, че пренася наркотици, било застреляно в седми район, тъй като оказало съпротива на полицията. Полицията правела опити да установи самоличността му.

Правят се на много скромни, каза си Били, докато четеше съобщенията. Не издават какво знаят.

Като се върна в хотела, пак позвъни в Брюксел. И този път никой не му отговори.

Два дни по-късно се върна. Апартаментът беше празен, от Моника нямаше и следа. Никъде не можа да открие бележка от нея.

Няколко седмици по-късно, когато Полковника го попита ще остане ли на свръхсрочна служба в армията, той отговори:

— Не, сър, реших да не оставам.

5

Като пристъпи в сенчестия коридор направо от яркото слънце на плажа, Уесли трябваше да присвие очи, следвайки чичо си. Една жена седеше на подредената за двама маса пред големия прозорец, който гледаше към дюните и Атлантическия океан. На слънчевата светлина лицето й беше като размазано петно, за момент той я взе за бившата съпруга на чичо си и съжали, че е дошъл. Не я бе виждал от деня, в който баща му умря, и оттогава все се стараеше да я забрави. Но скоро очите му се приспособиха към светлината и той видя, че това не е Джийн Джордах, а някаква висока жена с дълга, червеникавокафява коса. Рудолф я представи.

Жената му се усмихна любезно, стана, отиде в кухнята и се върна с табла, на която бе сложила чаша, няколко чинии и прибори, подреди ги на масата и го покани да седне. Миризмата от голямата глинена тенджера на масата, примесена с аромата на току-що опечени бисквити, беше зашеметяваща. Уесли бе тръгнал на автостоп в седем часа сутринта и бе изминал пеша двете мили от главното шосе до плажа, без да хапне нещо. Трябваше да преглътне, защото устата му се изпълни със слюнка.

Жената беше по бански, силно загоряла и с нищо не му напомняше за мисис Уъртам. Задушените миди бяха прекрасни и той трябваше да си наложи да яде бавно. Алис го хранеше прилично, но беше толкова заета в редакцията на „Тайм“, че можеше да приготви вечеря само от студени закуски, които успяваше да купи на връщане от работа. Приятните спомени за угощенията, които Кейт предлагаше на „Клотилд“, избледняваха пред настъплението на рибните консерви и студените сандвичи с печено говеждо. Но той беше благодарен на Алис за гостоприемството й, знаеше, че тя работи много и в редакцията, и вкъщи, където по цели нощи пишеше на машина, и искрено желаеше тя да успее като писателка, защото като готвачка едва ли би получила някакво признание.

Когато изяде задушените миди и четири бисквити, напоени с краве масло, мисис Морисън настоя отново да му напълни чинията и да донесе още топли бисквити от фурната.

— Изглежда, съм дошъл точно навреме — каза Уесли засмяно, след като приключи и с втората порция.

Докато обядваха, чичо му не го попита нищо съществено, освен как е стигнал до Бриджхамптън и как е намерил къщата. Уесли от своя страна също не пожела да му каже нещо повече. Щеше да отговаря на въпросите му, когато останеха сами.

— Не сме предвидили нищо за десерт — каза мисис Морисън, — но мисля, че можем да измъкнем нещо от хладилника за един млад член на семейството. Аз също имам син и знам какво значи младежки апетит. Сигурна съм, че снощи остана малко пай с боровинки, а в замразителя има и сладолед.

Уесли хареса жената и се замисли дали чичо му нямаше да е по-различен, ако я бе срещнал и се бе оженил за нея, преди да се обвърже с първата си жена.

След обяда жената каза, че трябва да върви, и си облече една хавлиена рокля. Рудолф я изпрати до колата и Уесли остана сам в къщата.

— Господи, какво хубаво момче — каза Хелън, като влезе в колата.

— Гретхен разправя, че приличал на млад принц от флорентинска картина — отвърна Рудолф. — Иска да го изпробва за една роля във филма си.

— А той какво смята?

— Още не съм го питал — каза Рудолф. — Само това липсва в нашето семейство — филмов актьор.

— Той обаче наистина дойде не навреме — каза Хелън.

— Права си. Както обеща, обядът беше еротичен.

— Винаги може да разчитаме на утрешния ден — засмя се Хелън.

— А защо не на вечерта?

— Защото съм заета — каза тя. — Ще подкопавам устоите на Републиканската партия. А и смятам, че момчето ще иска да поговори надълго и нашироко с чичо си. Не е изминал толкова път само за един обяд. — Тя се наведе, целуна го и запали колата.

Жена, която има цел в живота, замислено си каза Рудолф. Кой знае дали самият аз някога ще имам отново цел в живота, въздъхна той и се върна в къщата.

Уесли стоеше пред големия прозорец и гледаше морето.

— Ако един ден се установя някъде — съобщи Уесли, — искам да бъде на такова място — с изглед към целия океан.

— Имах късмет, че намерих тази къща — каза Рудолф.

— Даа. Късмет — повтори Уесли. — Ама какъв обяд само! Симпатична жена, нали?

— Много симпатична — каза Рудолф. Отношенията му с Хелън Морисън и нейните качества можеха да се обсъдят и по-късно. — А сега не искаш ли да поплуваш? Тук хората все си забравят банските, та сигурно ще мога да ти намеря един чифт. — Съзнаваше, че иска да отложи заниманията с проблемите на Уесли, каквито и да са те. — Водата е доста студена, но целият океан е на твое разположение.

— Чудесно — каза Уесли. — Ще поплувам.

Излязоха на терасата и по стъпалата се смъкнаха в съблекалнята, където висяха четири-пет чифта бански. Рудолф остави Уесли да се преоблече и отиде на плажа.

Уесли дойде по бански с преметната през врата хавлиена кърпа и Рудолф отиде с него до морето. Уесли хвърли кърпата на пясъка и се поколеба, преди да влезе във водата. Имаше силни, полегати рамене, стегнат корем като на спортист и дълги мускулести крака. Лицето му, помисли си Рудолф, е облагородено копие на лицето на баща му, но тялото му, макар и по-високо, е същото като на Томас. И докато момчето тичаше към големите вълни и пяната го заливаше, Рудолф си каза, че може би Гретхен е права. Видя как Уесли се гмурна под една вълна и после бързо заплува навътре в морето. Инид все още се страхуваше от водата и само предпазливо шляпаше по брега. Той не я подтикваше да проявява по-голяма смелост. Не беше от онези бащи, които, разочаровани, че нямат син, искат да превърнат дъщерите си в момчета. Познаваше някои мускулести дами и знаеше, че каквото и да говорят за бащите си, дълбоко в себе си те ги проклинат.

Уесли се отдалечаваше все повече и повече, докато главата му се превърна в малка точица далеч сред блестящата синева. Рудолф се разтревожи. Възможно ли е момчето да е дошло тук с единствената цел да се удави пред очите му? Притеснението, което някога изпитваше в присъствието на племенника си, чувството, че всеки момент момчето ще направи или каже нещо непредсказуемо или най-малкото смущаващо, отново го връхлетя… Ако можеше да прекарва повече време с него, може би щеше да преодолее чувството, че Уесли непрекъснато го преценява и претегля според някаква своя собствена, неразбираема скала на ценности. Трябваше да се въздържи да маха с ръка или да вика на Уесли да се върне. Той рязко се обърна и влезе в къщата.

На петстотин метра навътре в морето Уесли се обърна по гръб, наслаждавайки се на приятното усещане, докато вълните плавно го подхвърляха. Загледан в безоблачното синьо небе, той си представи, че Алис е с него, че потъват под водата, целуват се, а олекналите им тела се преплитат сред талазите, после двамата се издигат и се поглеждат в очите, замаяни от ласката на океана, оповестявайки любовта си пред земята и морето. Истината беше, че след единствената им целувка, когато тя се бе разплакала, двамата не се бяха докосвали и между тях се бе породило ново напрежение — срамежливо се бяха отдръпнали един от друг, а всичко това се отразяваше зле на отношенията им.

Но сега, подхвърлян леко от вълните, той мислеше за Алис с копнеж, който не би се осмелил да признае нито пред нея, нито пред някой друг.

Спомни си как баща му разказваше, че се любил веднъж с едно момиче, докато се къпели във ваната, и че било изключително преживяване. След като във ваната е било изключително, какво ли би било в Атлантическия океан?

Ако сега баща му беше на плажа, Уесли нямаше да се осмели да влезе толкова навътре в морето, защото баща му би се разкрещял до бога, че се перчи и рискува живота си, съвсем сам, независимо колко добър плувец е. „Рискувай само когато има смисъл“, каза му веднъж той. „Не прави нищо само за да се покажеш или да докажеш на себе си, че си прекрасен.“

Усети, че му става студено, обърна се и заплува към брега. Настъпваше отлив и трябваше да плува енергично, за да стигне прибоя. Една вълна го пое и го понесе в прегръдката си от пяна. След малко усети с краката си гладкия пясък и излезе на брега. Докато бършеше лицето и тялото си с хавлиената кърпа, гледаше океана, по който не се виждаше нито един кораб чак до хоризонта. Каквото и да правя, помисли си той, накрая ще се върна при морето.

Сух и преоблечен, след като си взе душ в малката съблекалня, той се качи на терасата и влезе в къщата, преметнал през рамо сакото си. Чичо му говореше по телефона във всекидневната.

— … ако не е стигнал с плуване до Португалия — чу той думите на чичо си, който му се усмихна. — Чакай малко. В момента влиза — продължи Рудолф. — Изглежда, доста се е нагълтал с морска вода. — Той подаде слушалката на Уесли и му каза: — Леля ти Гретхен. Иска да те чуе.

— Как си? — попита я Уесли.

— Заета — отвърна Гретхен. — Радвам се, че най-сетне се появи. От месеци се опитвам да се свържа с теб. Къде беше?

— Насам-натам — отвърна Уесли.

— Виж какво, утре Рудолф ще идва при мен в града. Можеш ли да дойдеш с него? Нямам търпение да те видя. Той ще ти обясни защо.

— Ами… — поколеба се Уесли. — Не ме е поканил да преспя при него.

— Смятай, че съм го направил — обади се Рудолф.

— Добре, ще се опитам да дойда — каза Уесли.

— Не се опитвай, а ела. И няма да съжаляваш — заяви Гретхен.

— Искаш ли пак да говориш с Рудолф?

— Нямам време. Довиждане, скъпи — каза Гретхен.

— Сигурен ли си, че не ти развалям плановете за вечерта? — попита Уесли, като затвори телефона.

— Няма такова нещо. Точно обратното — каза Рудолф.

— Тя каза, че ще ми обясниш всичко. Да не би да се е случило нещо лошо? — попита Уесли.

— Не. Сядай. Дай да се разположим удобно.

Седнаха един срещу друг на масата пред прозореца. На силната светлина промените в лицето на Рудолф се виждаха по-ясно. Счупеният нос и белегът над едното око придаваха на лицето му повече топлота и сърдечност. Това лице вече е изстрадало, станало е по-човешко, каза си Уесли. За първи път чичо му изглеждаше съвсем като баща му. До този момент не бе забелязвал приликата между братята.

— Ония двамата май добре са те обработили — каза той.

— Не изглеждам много лошо, нали? — попита Рудолф.

— Не — отвърна Уесли. — На мен ми харесва. Сигурно съм свикнал със счупени носове. Познато ми е. — Връзката с баща му бе направена толкова леко и естествено, че и двамата се засмяха.

— Гретхен настояваше да се оперирам — обясни Рудолф, — но аз й казах, че искам да имам собствена физиономия. Радвам се, че и ти така мислиш.

— Какво трябва да ми обясниш? Тя каза по телефона…

— О, нали ти писах, че леля ти се опитва да снима филм?

— Да.

— Най-накрая успя да уреди всичко. След около месец започват снимките. Кой знае защо — продължи небрежно Рудолф, — тя смята, че ти си много красив младеж…

— О, стига, моля те — прекъсна го смутено Уесли.

— Както и да е. Всеки си има вкус — каза Рудолф. — Но така или иначе тя мисли, че ти си подходящ за една определена роля, и иска да те пробва.

— Аз? Във филм? — зачуди се Уесли.

— Аз не мога да преценя — отвърна Рудолф, — но Гретхен разбира от филми. Щом смята, че…

Уесли поклати глава и добави:

— Много искам да се видя с Гретхен, но няма да приема нищо от този род. Имам да свърша много неща и не искам да си губя времето. Освен това не искам хората да ме срещат по улицата и да ми казват: „Познах ви, мистър Джордах.“

— И аз разсъждавам точно като теб — отговори Рудолф, — но мисля, че е по-учтиво първо да изслушаш Гретхен и после да й откажеш. А името ти все едно няма да е Джордах. В киното сменят имената на всички, особено ако се казваш Джордах. Ще ти обяснят, че никой няма да знае как се произнася името ти.

— Това може и да се окаже добра идея. Имам предвид смяната на името — уточни Уесли. — И то не само за филма.

Рудолф изгледа сериозно племенника си. Това, което каза, беше странно. Той не го разбираше напълно, но то го смути, без да знае защо. И си помисли, че е време да смени темата.

— Разкажи сега какво правиш — подкани го той.

— Напуснах дома — каза Уесли.

— Да, ти ми съобщи това, когато се обади по телефона.

— Но не ти съобщих, че бях поканен да напусна.

— Така ли?

— От майка ми — продължи Уесли. — Може да се каже, че двамата просто не се разбираме. Не я обвинявам. Двамата не можем да живеем под един покрив. Може би и под едно небе… Тормози ли те заради мен… заради оная заповед за арестуване и така нататък?

— Всичко това е уредено — отвърна Рудолф.

— Предполагам, че от теб. — Гласът на Уесли прозвуча почти обвинително.

— Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре — небрежно каза Рудолф. — Между другото къде беше през цялото това време?

— На много места — уклончиво отвърна Уесли. — Във и извън Ню Йорк…

— Не ми съобщи къде си — Рудолф се опита гласът му да не прозвучи обидено.

— Ти си имаш достатъчно неприятности.

— Може би щях да ти помогна.

— Ще се възползвам от услугите ти, когато наистина имам нужда от помощ — засмя се Уесли и веднага стана сериозен. — Имах късмет. Намерих си приятел. Добър приятел.

— Не изглеждаш зле — отбеляза Рудолф. — Имаш вид на преуспяващ. Облечен си с хубав костюм… — Внезапно му хрумна мисълта, че някой може би използва Уесли, възлага му съмнителни поръчения, като например да подмамва бедни момичета по автобусните спирки и да ги праща при разни сводници или да изпълнява куриерска служба за пренасяне на наркотици. След побоя Ню Йорк бе придобил за него зловещ вид и се бе превърнал в място, където всеки преследва някого, всички са жертви и никой не е в безопасност. А едно младо, неопитно момче, което се скита из Ню Йорк без пукната пара… — Надявам се, че не си се замесил в нещо незаконно.

— Не — засмя се Уесли. — Или поне още не. Приятелят е една дама. Работи в редакцията на „Тайм“. Помогна ми, когато отидох в Ню Йорк да науча нещо за баща си. Мислех, че може да открие и други хора, които са го познавали. Адреси и така нататък. В това списание, изглежда, знаят всичко за всеки. Сигурно й е станало жал за мен. Във всеки случай обаче оказа се, че правилно съм постъпил. Тя ме насочи по верни следи.

— Тя ли ти купи този костюм?

— Тя ми даде парите на заем — защити се Уесли — и избра костюма заедно с още няколко неща.

— На колко години е? — Рудолф си представи някоя стара мома, която дебне младежи от провинцията, и тази картина го разтревожи.

— Две-три години по-голяма от мен.

— Щом е под трийсет години, значи всичко е наред — засмя се той.

— Много време има още, докато стигне до трийсет.

— Имаш ли любовна връзка с нея? — попита Рудолф и добави: — Извинявай, че питам направо.

Уесли не изглеждаше засегнат от въпроса.

— Не — отговори той. — Спя на канапето. Тя ме представя за свой братовчед.

— Бих искал да се запозная с тази млада дама.

— Ще ти хареса. Много е симпатична — каза Уесли. — Голямо ровене му хвърли заради мен.

— С кого се срещна? — попита любопитно Рудолф.

— С четири-пет души — отвърна Уесли. — Някои приятни, други — не. Предпочитам да не говорим за тях, ако не възразяваш. Трябва още да помисля, да се опитам да разбера какво означава всичко това.

— Смяташ ли, че сега познаваш по-добре баща си?

— Не — каза сериозно Уесли. — Знаех, че като млад е имал ужасни неприятности. Сега просто установих някои конкретни факти за тези неприятности и може би му се възхищавам повече, като знам откъде е почнал и докъде стигна — не знам. Знам обаче, че сега си го спомням по-добре. А се страхувах, че ще започна да го забравям. Сега той е с мен през цялото време — каза убедено Уесли. — Все едно, че е в главата ми и ми говори, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че да — отговори Рудолф. — А сега ми кажи за какво всъщност дойде. Освен за обяда — засмя се той.

Уесли се поколеба и накрая, вперил поглед в масата, изрече:

— Дойдох да те помоля за една услуга. Всъщност за две.

— Какви са те?

— Искам да се върна в Европа. Искам да видя Кейт и детето й. И Бъни. И Били Абът, искам да видя как е оцелял другият син на фамилията. И да се срещна с още няколко души в Антиб. В Америка не се чувствам у дома си. Откакто съм тук, не съм имал нито един хубав ден. — Гласът му беше прекалено развълнуван и думите му не можеха да се възприемат като оплакване. — Може би всичко това ще премине, но засега е така. Ти ми каза веднъж, че адвокатът в Антиб обещал след една година да се опита да уреди нещо, та да се върна във Франция. Би ли му писал… да видим какво може да се направи.

Рудолф стана и закрачи бавно пред камината.

— Пак ще говоря направо, Уесли — каза той. — Това ли са истинските причини, поради които искаш да отидеш в Европа, или… — и замълча.

— Или какво? — попита Уесли.

— Или смяташ да издириш човека, с когото баща ти се сби?

Уесли се поколеба. Накрая каза:

— Тази мисъл ми е минавала през ума.

— Това би било глупаво, Уесли — заяви Рудолф. — Много глупаво. И много опасно.

— Обещавам да бъда внимателен — отвърна Уесли.

— Надявам се, че няма да се наложи да ти припомням това обещание — каза Рудолф. — Каква е другата услуга?

— За нея ми е по-трудно да говоря — отвърна Уесли и отправи поглед към морето. — Свързана е с пари. Има още една година, докато стана на осемнайсет и получа дела от наследството. Исках да те помоля, ако не те затруднява много, да ми дадеш на заем хиляда долара, ще ти ги върна на осемнайсетия си рожден ден…

— Въпросът не е в парите — каза Рудолф и веднага си помисли, че всъщност всяко решение, което взема, е свързано с пари — пари, за да убеди майката на Уесли да даде развод, пари, за да помогне на Гретхен в новата й професия, пари, за да се сдобри с бащата на Уесли, пари, за да се премести да живее тук, на брега на Атлантическия океан, защото, когато двамата мъже го нападнаха във входа на кооперацията в Ню Йорк, в джоба му имаше само няколко долара и дребни монети. Пари бяха нужни и за да измъкне Уесли от затвора, как иначе щеше да плати на хитрия стар адвокат в Антиб с банкова сметка в Швейцария. — Не, въпросът не е в парите — повтори той. — Аз си мисля за твоето бъдеще.

— Аз също си мисля за моето бъдеще — горчиво го прекъсна Уесли. — Искам да бъда във Франция, когато навърша осемнайсет години и ме извикат да отбивам военната си служба. Не искам бъдещето ми да бъде един гроб във Виетнам.

— Това може да се уреди, без да заминаваш от Америка — каза Рудолф, като застана до Уесли и се загледа с него в морето. — Писах ти за Търговската морска академия…

— Помня — каза Уесли. — Идеята ми се видя добра.

— Как си по математика? Това е важно, за да те приемат.

— Доста добър съм. Удава ми се — отговори Уесли.

— Чудесно — каза Рудолф. — Но трябва да имаш средно образование. И да бъдеш препоръчан от конгресмен. Сигурен съм, че мога да го уредя… Освен това… — внезапно му хрумна една идея — би могъл да живееш тук с мене, това място не е лошо за живеене, нали?

— Върховно е!

— Откровено казано, аз много бих се радвал. Вероятно тогава ще можеш да кажеш, че най-сетне живееш добре в Америка Можеш да завършиш тук гимназия. Ако леля ти не направи от теб филмова звезда…

— Не се тревожи за това.

— Докато завършиш академията, войната ще е приключила. Това все някога трябва да стане.

— Кой го казва? — попита Уесли.

— Историята — отговори Рудолф.

— Точно тази книга не съм я чел — отвърна язвително Уесли.

— Ще ти я намеря. Не е нужно веднага да решаваш. Междувременно ще пиша на адвоката. Приемаш ли?

— Приемам — каза Уесли.

6

Докато си стягаше багажа, преди да замине от Брюксел, Били погледна документа. Уволнен след достойно изпълнен дълг, пишеше на него. Той кисело се усмихна и го пъхна в дебел плик. Човек не бива да вярва на всяко напечатано слово.

В същия плик сложи и едно писмо от баща си. Баща му се радваше, че така благоразумно напуска армията, но не се радваше, че е решил да не се връща в Чикаго, макар да съзнаваше колко съблазнителна е Европа за един млад човек. Чикаго можеше да почака една-две години. Писмото съдържаше също и новини за майка му. Снимала филм. Баща му смяташе, че трябва да й пише и да я поздрави. И отгоре на всичко, добавяше той, една от главните роли във филма се изпълнявала от братовчед му Уесли. Според Уилям Абът Уесли бил мрачна личност. Но фамилията Джордах се грижела за своите хора. Жалко, че той, Били, не бил в по-добри отношения с майка си.

Следващото, което Били сложи в сака си, беше испано-английският речник. Един белгийски бизнесмен, с когото играеше тенис и който бе построил комплекс от бунгала в Ел Фаро, близо до Марбела, Испания, с шест тенис корта, му предложи едногодишен договор като треньор по тенис. След Брюксел идеята за Испания беше привлекателна и не можеше да се сравнява с Чикаго, и в края на краищата единственото, което умееше да върши добре, беше да играе тенис, това беше чиста и добре платена работа, при това на открито, и той прие. Имаше нужда от малко слънце. Пази се от сеньоритас, го предупреждаваше баща му.

Следващият документ не носеше дата. Беше подписан с името Хайди. Един лист, пъхнат в плик без марка и пуснат в пощенската кутия. „Наложи се внезапно да замина поради смърт на приятел. Разбрах, че няма да останеш на свръхсрочна служба. Остави си адреса, макар че и без него мога да те намеря. Трябва да довършим започнатата работа.“

Били не се усмихна, докато четеше бележката. Накъса я на малки парченца и я хвърли в тоалетната. Не остави адрес, на който да му препращат писмата.

Взе влака за Париж. Беше продал колата си. Моника я познаваше твърде добре — знаеше модела, годината на производство, регистрационния номер. Кой знае колко много хора имат описанието на колата му и я търсят по пътищата на Европа?

Във Франция можеше да си купи нова кола. Можеше да си го позволи. Една скромна, но достатъчно голяма сума му бе останала в наследство в хранилището на банката на ъгъла на авеню „Боск“ в седмия район на Париж.

— Последен дубъл — каза Гретхен и снимките за деня приключиха. Шумът от гласовете на актьорите и на снимачния екип веднага се усили. Сцената бе снимана пред голяма порутена къща с бутафорна фасада и морава, която извеждаше на улицата. В тази сцена Уесли и момичето, което играеше ролята на сестра му, спореха ожесточено за това, какъв живот води Уесли. Снимките продължиха от сутринта до вечерта. Чичо му Рудолф, който също бе дошъл и прекара деня на снимачната площадка, само махна с ръка на Уесли, но присъствието му го смути и Уесли игра по-сковано от обикновено. Това нямаше особено значение, тъй като неговият герой беше мълчаливо и затворено момче и партньорката му трябваше да поеме почти всичко върху себе си.

След първите няколко дни, в които се държеше сковано и се опитваше да прикрие смущението си, че играе пред толкова много хора, Уесли разбра какво се иска от него — леля му Гретхен го отведе настрана и му каза да не се опитва да се прави на актьор — и цялото занимание му стана приятно Гретхен го увери, че се справя много добре, и макар да бяха сами и никой не чу думите й, той знаеше, че тя не е жена, която лъже.

Харесваше му атмосферата на снимачната площадка. Повечето от хората бяха млади, дружелюбно настроени, постоянно се шегуваха и бяха готови да си помагат. Уесли никога не бе имал много приятели сред връстниците си и сега му беше приятно, че не е нужно непрекъснато да се съобразява с присъствието на много по-възрастни от него хора.

Гретхен му позволи да използва името Уесли Джордан. В края на краищата баща му вече бе използвал тази фамилия професионално, така че Уесли имаше право на претенции към нея. Той склони да участва във филма, защото за един месец щеше да получи три хиляди долара, а това означаваше, че ще може да върне парите на Алис и няма да зависи от чичо си, за да отиде в Европа, но скоро след това се улови, че всяка сутрин отива с нетърпение на снимачната площадка, дори когато самият той не участваше в снимките. Привличаше го всичко, свързано със снимането на филма — възможностите на камерата да отразява светлината и звука, предаността на актьорите, спокойствието и твърдостта, с които леля му организираше всичко. С отношението си към хората тя му напомняше за баща му. Според Франсис Милър, неговата сестра във филма, която беше само на двайсет и две години, но от четиринайсетгодишна възраст участваше в шоу бизнеса, атмосферата в много снимачни екипи съвсем не била такава. Там се редували истерични кризи с изблици на гняв и тя предпочиташе Гретхен като режисьор пред всички останали мъже режисьори.

Франсис беше красиво момиче със странна, дива хубост — ъгловато, изпъстрено с лунички, с големи, дълбоки очи, замислено, младо лице, дребно, изящно оформено тяло и кожа, обещаваща върховна наслада. Говореше без задръжки и понякога ставаше вулгарна. Обичаше от време на време и да си попийва. Но много по-често обичаше да се люби с Уесли — още като пристигнаха в Порт Филип, тя дойде в стаята му в хотела, уж за да прегледат репликите си за следващия ден, и остана при него цялата нощ. Уесли бе замаян от красотата й и от факта, че тя е избрала точно него. Когато непознати млади жени го заглеждаха, той се притесняваше, че е сбъркал нещо или че не се е облякъл както трябва. Известно време се чувстваше виновен, защото си мислеше, че е влюбен в Алис Ларкин. Но Алис Ларкин продължаваше да го нарича братовчед и той продължаваше да спи на канапето във всекидневната, когато отидеше в Ню Йорк. Освен това Франсис се любеше с такава щастлива всеотдайност, че в нейно присъствие беше трудно човек да изпитва угризения.

Франсис беше омъжена за млад актьор, който беше в Калифорния, където живееше и тя. Уесли се опита да не мисли за съпруга й. Доколкото му бе известно, никой в екипа не подозираше какво има между него и изпълнителката на главната роля. Когато бяха сред хората, Франсис се отнасяше към него, както във филма — като към по-малък брат.

Леля му Гретхен, естествено, беше разбрала. Той отдавна бе установил, че тя разбира всичко. Една вечер двамата вечеряха заедно и тя го предупреди, че когато снимките приключат, Франсис ще се върне в Калифорния и ще започне нов филм, и почти сигурно ще се залюби с друг млад мъж от екипа, който й хареса, защото тя е известна с това си поведение, поради което Уесли не бива да приема нещата на сериозно.

— Искам тази работа да бъде едно прекрасно преживяване за теб — каза Гретхен. — Не искам да ме намразиш за това, че съм те забъркала в нещо, след което не знаеш как да се оправиш.

— Знам как да се оправя — каза той, макар че не беше сигурен.

— Запомни какво ти казах за момичето — продължи Гретхен. — Тя е объркала живота и на по-възрастни от теб мъже. — Гретхен премълча, че Франсис Милър бе имала шестмесечна връзка с Евънс Кинсела, който бе поискал от нея да се разведе и да се омъжи за него. И че в деня след приключването на снимките по неговия филм Франсис бе спряла да отговаря на телефонните му обаждания. Премълча също така, че все още изпитваше ревност към Франсис и съжаляваше, че тя се е оказала най-подходяща за ролята в нейния филм. Съдбата на един филм не бива да зависи от нечии любовни истории, макар че в много случаи ставаше точно така, за което после всички се проклинаха. — Просто запомни — каза Гретхен.

— Ще запомня — отговори Уесли.

— Ти си един патилан, добър и уязвим — каза Гретхен. Наведе се и го целуна по бузата. — Пази се. Обкръжението, в което си попаднал, е много по-опасно, отколкото предполагаш.

Цялата тази нощ той люби страстно Франсис, докато накрая трябваше да затисне лицето й с възглавница, за да не разбуди с писъците си целия хотел. Тя беше момиче, което държеше всички да научат, че изпитва удоволствие.

Когато, изтощени, двамата се отпуснаха един до друг, той тържествуващо си помисли, че след тази нощ тя няма да го изостави.

Както обикновено Уесли вечеряше с останалите актьори в ресторанта на хотела. Гретхен и Айда Коен заедно с вуйчото на Айда, художника и чичо Рудолф вечеряха горе в апартамента на Гретхен. След вечеря Уесли и Франсис решиха да се поразходят. Беше хладна есенна вечер, на небето грееше кръгла луна и двамата вървяха хванати под ръка като обикновена влюбена двойка.

Главната улица беше почти безлюдна, осветена от неоновите лампи на самотни търговски витрини. Гражданите на Порт Филип гледаха телевизия и си лягаха рано. Франсис поглеждаше разсеяно изложените стоки.

— Тук няма нищо, което бих купила — каза тя. — Представяш ли си да живееш в такъв град. Уф!

— Моето семейство е от тук — каза Уесли.

— О, господи. Горкичкият — отвърна Франсис.

— Аз никога не съм живял тук. Баща ми, дядо ми… — За малко да добави „и леля ми Гретхен“. Не беше казал нито на Франсис, нито на другите си колеги, че Гретхен му е леля, а и Гретхен се държеше с него като с обикновен начинаещ актьор.

— Виждаш ли се с роднините си, искам да кажа, сега, докато си тук? — попита Франсис.

— Никой не е останал тук. Всички са заминали.

— Напълно ги разбирам — отсъди Франсис. — Този град сигурно е започнал да запада от деня, в който са построили сградата на пощата.

— Баба ми е разправяла на баща ми, че когато за пръв път дошла тук като младо момиче, градът бил прекрасен — каза Уесли. Той крачеше по улиците на града, където баща му се бе родил и израснал, и не му беше приятно едно момиче от Калифорния да си мисли, че това е ужасно, затънтено място. Сигурно някъде из града баща му е оставил знак, следа, че е бил тук някога. Нали тук е подпалил един кръст. Тиодор Бойлан поне си спомня за това. Кой знае какво щеше да си помисли баща му, ако видеше сега как синът му се разхожда по същите стари улици, хванал под ръка една красива, прочута филмова актриса. И ако разбереше, че за четири седмици ще изкара три хиляди долара за работа, която беше по-скоро забавление. — Навсякъде имало дървета — продължи Уесли — и всички тези големи къщи били боядисани, чисти и с големи градини. Баща ми плувал в Хъдсън, реката тогава била чиста, имало платноходки, хората ловели риба… — той замълча, защото иначе щеше да каже на момичето, че освен да кара лодка и да лови риба, дядо му е използвал реката и за да се удави в нея.

— Нещата навсякъде отиват на зле, не е ли така? — каза Франсис. — Хващам се на бас обаче, че в тези големи градини е кипяла любов. Какво друго да прави човек вечер? Пък и мотели не е имало.

— Предполагам, че който каквото е търсил, го е намирал.

— И която каквото е търсила, си го е намирала — разсмя се Франсис. — Като мене например. Никак не е хубаво, че участваш в този филм — добави тя.

— Защо? — засегна се Уесли.

— Ако не участваше, досега да съм изчела „Война и мир“, какво друго щях да правя през дългите нощи.

— Моля?

— „Война и мир“ може да почака — каза тя и му стисна ръката. — Между другото все искам да те питам в кое театрално училище си учил.

— Аз ли? — поколеба се Уесли. — В никое.

— Играеш, сякаш имаш зад гърба си дългогодишна школа — каза тя. — А на колко си години?

— На двайсет и една — отговори той, без да се колебае. Веднъж бе направил грешка, като каза на Алис точно на колко години е, и оттогава тя се държеше с него като с дете. Втори път нямаше да допусне такава грешка.

— А защо не си в армията?

— Заради контузено коляно при футбол — веднага отговори той. Откакто се бе върнал в Америка, се бе научил да лъже, без да му мига окото.

— Ясно — каза тя и гласът й прозвуча подозрително. — А къде другаде си играл?

— Аз ли? — попита той все така глуповато. — Ами… никъде. — Франсис беше осведомена по тези въпроси, така че тук не можеше да рискува с лъжи.

— Дори и в летни трупи?

— Дори и в летни трупи.

— Как получи тази роля тогава?

— Мисис Бърк… — досмешаваше го, когато наричаше леля си мисис Бърк. — Видя ме на гости у едни приятели и ме попита дали съм съгласен да ме изпробва. Защо задаваш тия въпроси?

— Не е ли естествено едно момиче да знае някои факти за мъжа, с когото има връзка?

— Сигурно е така. — Изразът „с когото има връзка“ му прозвуча приятно. Караше го да се чувства по-зрял. Тийнейджърите имаха гаджета и приятелки, а не връзки с жени.

— Въпросът е там — каза решително Франсис, — че не мога да спя с мъж, когото не уважавам. — Уесли се смущаваше, когато Франсис говореше така направо и като цяло за мъжете, които бе познавала. Все пак тя е актриса от четиринайсетгодишна възраст, утешаваше се той, какво друго може да се очаква от нея? Но въпреки това реши, че много скоро ще й каже да запази разсъжденията по този въпрос за себе си.

— Трябва да призная, че за мен си една изненада — подметна весело тя. — Като погледнах списъка с имената на актьорите, си помислих, че ме очаква един месец на строго въздържание.

— И кое те накара да промениш решението си?

— Ти — засмя се тя. — Познавах почти всички останали, само Уесли Джордан беше ново име за мен. Не подозирах, че ще бъдеш героят на деня. Между другото това ли ти е истинското име?

— Не — отговори Уесли, след като помълча малко.

— А какво е?

— Дълго и сложно — неопределено отвърна той. — Нямаше да изглежда добре, изписано на екрана.

— Това е първият ти филм, но бързо схващаш — отново се засмя тя.

— Схватлив съм си — ухили се той. Работата в киното му харесваше все повече и повече и това си личеше дори по начина му на изразяване.

— Какво смяташ да правиш след този филм?

— Не знам — сви рамене той. — Да отида в Европа, ако мога.

— Ти играеш страхотно — каза тя. — И не само аз мисля така. Фреди Кан, операторът, е гледал първото копие и е във възторг от тебе. Няма ли да си опиташ късмета в Холивуд?

— Може би — отговори предпазливо той.

— Хайде ела. Обещавам ти сърдечно посрещане.

Уесли пое дълбоко дъх и каза:

— Разбрах, че си омъжена.

— Кой ти каза? — рязко попита тя.

— Не си спомням. Някой. Някой спомена, докато говорехме.

— Не мога да разбера защо хората не си мълчат. Това си е моя работа. За тебе има ли някакво значение?

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че има?

— Ще ти кажа, че си глупак.

— Тогава няма да го казвам.

— Така е по-добре. Влюбен ли си в мен? — попита тя.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото ми е по-приятно, когато хората са влюбени в мен. Затова съм актриса — добави тя.

— Добре — влюбен съм в теб — отвърна той.

— Хайде да пием по този случай. На съседната улица има бар.

— Аз не пия — каза Уесли. Не искаше барманът да го пита пред Франсис на колко години е.

— Аз пък обичам пиенето… и мъжете, които не пият — каза тя. — Ела, ще те черпя една кола.

Като влязоха в бара, видяха в едно сепаре Рудолф и художника на филма, червенобрад млад мъж на име Донъли, погълнати в разговор.

— Охо, големите мангизи са тук — прошепна Франсис.

Всички в продукцията знаеха, че Рудолф е поел финансовата страна на филма и че той е човекът, който преговаря с градските власти в Порт Филип, когато възникнат трудности около издаването на разрешителни, когато трябва да се правят нощни снимки или се наложи да се ползват услугите на местната полиция за блокирането на някои улици. Хората обаче не знаеха, че той е чичо на Уесли; в малкото случаи, когато разговаряше с Рудолф в присъствието на други хора, Уесли се обръщаше към него с мистър Джордах, а Рудолф сериозно и учтиво се обръщаше към племенника си с мистър Джордан.

Франсис и Уесли трябваше да минат покрай масата на двамата мъже. Рудолф ги погледна, усмихна им се, стана и каза:

— Добър вечер, дами и господа.

Уесли смотолеви някакъв поздрав, но Франсис се усмихна с най-чаровната си усмивка и попита:

— Какъв нов заговор срещу бедните актьори замисляте в тази шумна бърлога, господа?

Уесли се сепна, като видя фалшивата, престорена усмивка и като чу колко превзето говори Франсис. Изведнъж си даде сметка, че тя може да говори по най-различни начини с различните хора.

— Седим тук и се възхищаваме от изпълнението на двама млади хора в този филм — каза Рудолф.

— Ах, колко сте любезен — разсмя се Франсис. — Каква прекрасна лъжа.

Донъли изсумтя.

— Моля ви, седнете — подкани ги Франсис. — В Холивуд никой не става на крака пред подчинените си.

Уесли отново се сепна. Освен че щедро раздаваше очарователни усмивки, Франсис успяваше и да напомни на хората, които смяташе, че са важни, за блестящата си кариера в Холивуд.

Двамата мъже седнаха. Донъли загледа навъсено чашата пред себе си. До този момент никой от продукцията не го бе виждал да се усмихва.

— Мистър Донъли — продължи Франсис със същия превзет глас, — досега все не смеех да ви кажа, но понеже филмът вече е почти готов, искам да ви кажа, че вашите декори са прекрасни. Не съм видяла още нищо от филма — направи гримаса тя, — на простосмъртните актьори не се полага да решават съдбата на героите си в прожекционната зала, така че нямам представа как изглеждат нещата на екрана, но искам да ви кажа, че що се отнася до мен, никога не съм се чувствала по-удобно пред камера, както в тази постановка, която е ваше дело. — Тя се засмя, сякаш се бе смутила, че се е изказала толкова смело.

Донъли отново изсумтя.

Уесли видя, че лицето на Франсис застина.

— Няма да ви преча повече, докато решавате нашите съдби — каза тя. — С малкия Уесли — продължи тя, сякаш Уесли беше на десет години — си имаме наши проблеми за утрешните снимки и трябва да си подготвим урока.

Уесли я дръпна за ръката и отправяйки последна ослепителна усмивка, тя тръгна с него. Понечи да седне на съседната маса, но Уесли решително я насочи към най-отдалеченото сепаре в дъното на бара, където чичо му и Донъли не можеха да ги чуят.

— Ама че представление изнесе — укори я той, като се настаниха на масата.

— Мухите кацат на мед, а не на оцет, скъпи — каза ласкаво тя. — Знаеш ли кога тия двамата ще се хванат да правят нов филм и ще решават кой да участва в него и кой да върви по дяволите.

— Толкова много роли играеш, че сигурно само майка ти може да каже коя е истинската ти същност — отговори Уесли.

— Така е в изкуството, мили — хладно заяви Франсис. — Научи го, ако искаш да постигнеш нещо.

— Не искам да постигам нищо на такава цена — отговори Уесли.

— И аз така разправях, когато бях на четиринайсет години. Но като станах на петнайсет, си промених мнението. Ти си просто бавноразвиващ се, драги — каза тя.

— И слава богу — отвърна Уесли.

Келнерът дойде при тях и Франсис поръча за себе си джин с тоник, а за Уесли — кока-кола.

— Предпочитам да не пиеш джин — вметна Уесли, когато келнерът отиде на бара.

— Защо?

— Защото, като пиеш джин, дъхът ти…

— Тази вечер няма защо да се тревожиш — каза хладно Франсис. — Утре рано сутринта имам час при фризьорката и затова нямам никакво намерение да правя гимнастика през нощта.

Уесли изпадна в мрачно мълчание, докато келнерът донесе напитките.

— Ти може и да си безкомпромисно критичен към някои безобидни момичешки номера, но трябва да знаеш, че има хора, които ги смятат за очарователни — подзе Франсис, отпивайки от джина с тоник. — Онзи сладур мистър Джордах например, който има толкова много пари. Очичките му светват, щом ме види.

— Не съм забелязал — каза Уесли, дълбоко потресен, че някой може да нарича чичо му „онзи сладур мистър Джордах“.

— А аз съм забелязала — заяви твърдо Франсис. — И се обзалагам, че е страхотен. Под строгата маска на типичен янки сигурно тлее вулкан. Познавам този тип мъже.

— Господи, та той може да ти бъде баща.

— Само ако е започнал много млад. А се обзалагам, че е точно така — отвърна Франсис.

— Нямам намерение да седя тук и да слушам подобни глупости — заяви Уесли и стана от масата. — Връщам се в хотела. А пък ти се оправяй с тоя сладур мистър Джордах и всичките му пари.

— Боже, боже, колко сме докачливи тази вечер — възкликна Франсис, без да мръдне от мястото си.

— Лека нощ — каза Уесли.

— Лека нощ — спокойно отговори тя. — И не си прави труда да плащаш сметката.

Уесли мина покрай масата на чичо си. Двамата мъже не го погледнаха. Той излезе на улицата, чувствайки се обиден като дете и дълбоко разстроен.

Пет минути по-късно Франсис стана и се запъти към вратата. Спря се пред двамата мъже и поговори малко с тях, но те не я поканиха да седне. Като се върна в хотела, не продължи по коридора към стаята на Уесли, както правеше всяка друга вечер, а влезе в собствената си стая и дълго време се гледа в огледалото над тоалетката.

Двамата мъже в бара не говореха за филми. Донъли беше архитект, насочил се към филмови постановки, тъй като бе установил, че единственото, което му се предлага като архитект, са неизгодни поръчки за посредствени малки сгради, за които той смяташе, че са под достойнството му. Докато обикаляха да търсят подходящи места за снимки, двамата се сприятелиха и отначало плахо, а след това по-ентусиазирано Донъли разказа на Рудолф за един свой амбициозен проект, за който не можеше да си осигури средства. И сега го запознаваше с подробностите.

— Живеем в епоха на излишества, не само поради новите технологии или движението на населението, но и поради излишествата в горната възрастова група. Хората се оттеглят от работа или защото им омръзва да работят и могат да си го позволят, или защото не издържат на напрежението, или защото по-млади от тях заемат техните места. Децата им вече са пораснали и са се отделили. Изведнъж къщите им се оказват прекалено големи, градът, в който живеят, ги плаши или пък е изгубил своята привлекателност за тях. Пенсиите или спестяванията им не позволяват да имат прислужници както едно време, а кварталите, където могат да си намерят малки апартаменти, са населени с млади семейства с малки деца, които ги възприемат като нашественици от миналия век. Далече са от приятели на тяхната възраст и с проблеми като техните, защото всички са потърсили разрешение на други места. Искат да запазят независимостта си, но ги плаши самотата. Това, от което имат нужда, е нова среда, нова атмосфера, която да съответства на положението им — да бъдат заобиколени от хора приблизително на тяхната възраст, с приблизително същите проблеми и нужди, хора, на които могат да разчитат, когато се наложи, и в същото време да се чувстват полезни, като знаят, че и те ще се притекат на помощ на съседа си, когато той има нужда от тях — Донъли говореше настойчиво като генерал, който чертае план за освобождаването на обсаден гарнизон. — Това трябва да бъде едно истинско градче — продължи той, красноречиво жестикулирайки с големите си ръце, сякаш от тухли, хоросан и цимент извайваше сгради, удобни за живеене и населени от хора — с магазини, кина, малък хотел, където да се канят гости, игрище за голф, плувни басейни, тенис кортове, зали за лекции… Нямам предвид бедните хора. Не знам кой друг може да се погрижи за тях, освен държавата и не съм чак толкова суетен, та да си мисля, че мога да преобразя американското общество. Имам предвид хората със средни доходи, онези, чийто начин на живот рязко се променя, когато главата на семейството спре да ходи на работа. — В гласа му прозвуча горчивина. — Знам всичко това от личен опит с майка ми и баща ми. Имат малко пари, аз също им помагам, но от енергични, сърдечни хора те се превърнаха в потиснати, заядливи съпрузи, които отегчено се чудят какво да правят с последните години от живота си. Идеята ми съвсем не е нова. Приложена е успешно по цялата страна, но досега аз все не мога да привлека съдружници с пари, защото печалбата от всичко това не е голяма, ако изобщо има печалба. Като начало трябва да се купи голям парцел земя в някой приятен провинциален район, но не съвсем изолиран, за да могат хората лесно да стигат до града, когато поискат да си припомнят градския живот, а после да се построи едно малко, но напълно завършено селище от скромни, добре замислени и евтини къщи на групи от по четири-пет, разпръснати сред пейзаж, който напомня за парк, къщи, които лесно могат да се поддържат от двама възрастни хора. С автобусна линия, лекари и сестри на разположение, с подходяща, но дискретно действаща местна управа. Това няма да са старчески домове с типичната атмосфера на безнадеждност, защото няма да секва потокът от млади хора — синове, дъщери и внуци, оптимистични и жизнерадостни, които ще бъдат техният мост към бъдещето. Сестра ви ми каза, че сте човек с вкус към общественополезна дейност, че имате пари и търсите с какво да запълните времето си. Впечатленията ми дотук са, че заниманията с киното не отговарят напълно на вашата представа за общественополезна дейност.

— Не, не отговарят напълно — засмя се Рудолф.

— Тя каза освен това, че сте роден строител — продължи Донъли, — че като млад сте успели да осъществите идеята си да построите търговски център сред някакъв пущинак и да го превърнете в градче. Отидох да го разгледам онзи ден — комплекса „Колдъруд“, — направи ми голямо впечатление, смятам, че е изпреварил много времето си и е доказателство за проява на истинско въображение…

— Като млад… — повтори замислено Рудолф. Докато Донъли говореше, той не показа какво мисли, но усети, че го обзема вълнение, едновременно познато и непознато. Беше чакал нещо, без да знае какво точно. Може би тъкмо това бе чакал.

— Имам цяла серия от скици — каза Донъли, — планове на къщите, които искам да построя, приблизителни изчисления за разходите… всичко…

— Бих искал да им хвърля един поглед — каза Рудолф.

— Можете ли да бъдете утре в Ню Йорк?

— Няма причина да не бъда.

— Добре. Ще ви ги покажа.

— Разбира се, всичко зависи от това, какъв терен може да се осигури, за какво е бил използван, каква ще му бъде цената и така нататък — добави Рудолф.

Донъли огледа празния бар, сякаш искаше да провери дали няма шпиони, и като сниши глас, каза:

— Избрал съм мястото. Прекрасно е. Изоставена, запустяла земя, която сега е евтина. В Кънектикът, хълмист терен, на един час от Ню Хейвън, на два — от Ню Йорк. Подходяща точно за тази цел.

— Може ли да ми я покажете?

Донъли свирепо го изгледа, сякаш внезапно го заподозря в някаква пъклена цел.

— Наистина ли се интересувате?

— Наистина се интересувам.

— Добре — каза Донъли. — Знаете ли какво — продължи той с по-сериозен глас, — мисля, че съдбата се намеси и ме накара да приема поканата на сестра ви да работя в този филм… Ще ви заведа утре на мястото, за да видите сам.

Рудолф остави една банкнота на масата, изправи се и каза:

— Става късно. Няма ли да се връщаме в хотела?

— Ако не възразявате, аз предпочитам да остана тук и да се напия — каза Донъли.

— Вземете два аспирина, преди да си легнете — посъветва го Рудолф.

Още преди той да излезе от бара, Донъли си поръча поредното уиски в знак на благодарност към съдбата, която го бе събрала с Рудолф Джордах.

Рудолф вървеше бавно, сам по познатите улици. Те бяха остарели, откак бе обикалял из тях на велосипеда всеки ден в ранни зори, за да разнася кифли от бащината си пекарница, но тази вечер той изпитваше нелепото чувство, че отново е млад, че в главата му има грандиозни планове, че му предстоят големи постижения. За втори път след разходката по плажа в Ница той се изкушаваше да се затича в тъмнината, за да преживее отново опиянението от младостта си, когато бе поставил рекорд в гимназията на двеста метра бягане с препятствия. И се засили предпазливо по улицата, но видя приближаващите се фарове на една кола и пое с обичайната си горда походка.

Мина покрай големия универсален магазин на Колдъруд и като се загледа във витрините, си припомни нощите, прекарани в подреждане на стоките. Не другаде, а тук му се бе усмихнал късметът. Сега витрините изглеждат занемарени, помисли си той, като небрежно гримирана стара жена, червилото — сложено накриво, очната линия — размазана, уморено и неубедително подражание на младостта. Старият Колдъруд би изревал, ако можеше да види това. Тук беше събран целият живот на един мъртъв човек. Полезен или безполезен живот?

Спомни си също как маршируваше и свиреше на тромпет начело на група ученици в деня, когато войната свърши и бъдещето изглеждаше прекрасно. Предишния ден бе прочел в местния вестник за друга младежка демонстрация, този път в знак на протест срещу войната във Виетнам — младежите скандирали неприлични лозунги, осквернявали знамето, подигравали се на полицията. Единайсет от тях били отведени в затвора. Навремето — Труман, сега — Никсън. Упадък. Той въздъхна. По-добре да не си припомня нищо.

Когато каза на Гретхен, че Порт Филип му се струва подходящо място да се снима филмът — западнало градче, простило се с охолното си достойно минало край бреговете на голямата река, — той смяташе, че изобщо няма да се занимава с техническите въпроси на филма, нито дори, че ще отиде в Порт Филип. Но възникнаха проблеми. Гретхен го помоли за помощ и той неохотно дойде тук, за да разговаря с разни чиновници, страхувайки се, че те ще си припомнят падението му, когато пак студенти се бяха опълчили срещу него и го бяха прогонили.

Колко красива беше Джийн тогава.

Но чиновниците се държаха почтително, готови да му услужат. Скандалите бяха останали в миналото. Идваха нови хора. Спомените избледняваха.

Донъли му напомняше за самия него на младини — ентусиазиран, изпълнен с надежди, енергичен, амбициозен, самоуверен. Кой знае как ще се чувства Донъли след десет години, когато много неща ще са постигнати, когато улиците на родния му град, където и да е той, ще са се променили, когато всичко ще се е променило. Донъли му харесваше. Знаеше, че Гретхен също го харесва. Интересно дали между двамата има нещо. Интересно и дали идеята на Донъли е практична, приложима. Дали Донъли не е прекалено млад, прекалено амбициозен? Каза си, че трябва да действа бавно, да проверява всичко, както проверяваше всичко, когато беше на възрастта на Донъли.

Ще обсъди въпроса с Хелън Морисън. Тя е трезвомислеща жена. На нея може да се разчита. Но тя отиде във Вашингтон. Предложиха й работа в екипа на един конгресмен, когото уважаваше, и тя замина. Ще трябва по някакъв начин да я догони.

Замисли се за Жана. Беше получил няколко писма, но в тях вече нямаше какво да си кажат — вълненията от седмицата на Лазурния бряг постепенно заглъхваха. Може би когато Уесли отиде във Франция, той ще използва този повод, за да я навести. Адвокатът от Антиб най-сетне бе отговорил, че е уредил връщането на Уесли, но Рудолф още не бе казал това на момчето. Изчакваше работата по филма да приключи. Не искаше Уесли внезапно да зареже снимките и да полети през океана. Той не беше вятърничаво момче, но призраците, които го преследваха, можеха да се появят по всяко време.

Рудолф също беше преследван от призрака на собствения си баща — отчаян неудачник, самоубиец, обезумял от бедност и рухнали надежди — и можеше да разбере племенника си. Странно, че това потайно, затворено момче се оказа такъв вълнуващ артист.

В техния род никой друг нямаше този талант, само Гретхен бе играла за кратко време на сцената, но без успех. Никой не знае откъде идва това, му каза Гретхен, след като видяха някои кадри в прожекционната зала и се изумиха от способностите на момчето. Същото важеше не само за този вид талант, а за всякакви таланти. Особено в Америка, където не съществуват карти, по които да се проследи откъде е тръгнал някой или към кое пристанище се е насочил. Няма родословни дървета, на които да се опреш.

Рудолф влезе в спящия хотел, качи се в стаята си, съблече се и легна в студеното легло. Не можа да заспи, замисли се за красивото, кокетно момиче в бара, с опънати по бедрата джинси, с професионално подкупваща усмивка. Как ли се чувства един мъж с това прекрасно, младо тяло, готово да го приеме? Трябва да питам племенника си, той сигурно вече е при нея в леглото, със завист си помисли Рудолф. Друго поколение е това. На годините на Уесли той още не бе спал с момиче. Засрами се от завистта, която изпита, но беше сигурен, че след време момчето ще страда. Всъщност той вече страдаше, щом си беше тръгнал сам от бара. Не е свикнал да му правят номера. И Рудолф не е свикнал. Човек страда толкова, колкото страдание може да поеме, а у Уесли има нещо, което говори, че може да поеме опасна доза страдание.

Той се мяташе в полусън и искаше да докосне тялото, което го нямаше в леглото до него. Чие тяло? На Джийн, на Хелън, на Жана или на някоя друга жена, която още не познаваше, но накрая щеше да легне до него. Не можа да си отговори на този въпрос и потъна в дълбок сън.

Събуди го пиянско пеене на улицата. Позна гласа на Донъли, остър и немелодичен, който пееше „Була, була“. Донъли беше завършил Йейл. Но в момента това не личи, помисли си сънено Рудолф. Пеенето спря. Рудолф се обърна и отново заспа.

Сама в стаята си, Гретхен прехвърляше сцените, които щеше да снима на другия ден. Когато беше на снимачната площадка, си налагаше да се държи спокойно и самоуверено, макар че понякога й се искаше да крещи от яд и отчаяние. Но когато останеше сама, както тази вечер например, усещаше, че от време на време ръцете й се разтреперват от страх и нерешителност. Толкова много хора зависеха от нея и всяко нейно решение трябваше да бъде окончателно. Същото раздвояване бе наблюдавала у Колин Бърк, когато режисираше филм или пиеса, и тогава му се чудеше как се справя. Сега се чудеше как изобщо е възможно човек да оцелее, след като цял месец и повече е разкъсван по този начин. Ала в киното е недопустимо личните терзания да се показват на обществени места.

И тогава тя чу, че Донъли пее „Була, була“ пред хотела. Тъжно поклати глава, като си помисли за връзката между талант и алкохол в Америка. И отново си спомни за Колин Бърк, когото никога не бе виждала пиян и който рядко се докосваше до алкохол. Той беше едно изключение. Изключение в много отношения. Тези дни често си мислеше за него, докато работеше — опитваше се да си представи как той би поставил камерата, какво би казал на някой притеснен актьор, как би снимал някоя сложна сцена. Ако една жена не може да подражава на покойния си съпруг, тогава на кого да подражава, помисли си оправдателно тя.

Отвън пеенето спря. Гретхен можеше само да се надява, че Донъли няма да се чувства твърде зле на сутринта. В случая мислеше за него, а не за себе си — за утрешните снимки той не й трябваше, но когато се появеше на снимачната площадка след подобна вечер, винаги изглеждаше много засрамен.

Тя се усмихна, като си представи този сръчен, вечно намусен и труден човек, който й приличаше на млад полковник от кавалерията на Конфедерацията. Тя го харесваше и знаеше, че го привлича. Въпреки решението никога вече да не позволи млад мъж да я докосне, си помисли, че ако не беше толкова ангажирана с филма, може би…

На вратата се почука.

— Влез — обади се тя. Никога не заключваше вратата си.

Вратата се отвори и Донъли влезе в стаята, движейки се почти по права линия.

— Добър вечер — каза Гретхен.

— Току-що прекарах един забележителен час с твоя брат — заяви тържествено той. — Аз обичам брат ти. Смятах, че трябва да ти кажа това.

— Аз също обичам брат си — усмихна се тя.

— Ние двамата заедно ще предприемем гранд… грандиозни неща — добави Донъли. — От една мая сме.

— Възможно е — добродушно отговори Гретхен, — майка ни беше ирландка или поне така твърдеше. Баща ни обаче беше германец.

— Аз уважавам и ирландците, и германците — каза Донъли, подпирайки се на касата на вратата, — но нямах това предвид. От една мая сме, в смисъл че си приличаме по дух. Преча ли ти?

— Току-що приключвах — каза Гретхен. — Ако искаш да говорим, не смяташ ли, че е най-добре да затвориш вратата.

Бавно и с достойнство Донъли затвори вратата и отново се облегна на нея.

— Искаш ли малко кафе? — посочи Гретхен термоса на бюрото си. Тя пиеше по двайсет чаши на ден, за да издържи.

— Хората винаги ми предлагат кафе — раздразнено каза Донъли. — Това е унизително. Аз мразя кафето.

— Страхувам се, че не мога да ти предложа нищо по-силно — извини се Гретхен, макар много добре да знаеше, че в шкафа има уиски.

— Не се нуждая от питие, мадам — заяви Донъли. — Дошъл съм като пратеник.

— Чий пратеник?

— На самия Дейвид П. Донъли.

— След като предадеш съобщението, те съветвам да си легнеш — засмя се тя.

— Вече предадох половината съобщение — каза Донъли. — Обичам брат ти. Другата половина е по-трудна. Обичам сестра му.

— Ти си пиян.

— Правилно — отговори той. — Обичам сестра му, когато съм пиян, и обичам сестра му, когато съм трезвен.

— Благодаря за съобщението — изрече Гретхен, без да става, макар че й се искаше да скочи и да целуне този мъж.

— Нали ще запомниш какво казах? — изгледа я свирепо той над брадата си.

— Ще запомня.

— В такъв случай аз ще се оттегля за през нощта. Лека нощ, мадам — произнесе тържествено той.

— Лека нощ. Спи спокойно — каза тя.

— Обещавам, че ще се въртя и ще се обръщам. Горкият аз!

— Горкият ти — засмя се Гретхен.

Ако беше останал още десет секунди, тя щеше да скочи от стола си и да го прегърне. Но той величествено махна с ръка за поздрав и излезе с почти твърда крачка.

Тя го чу, че запя „Була, була“, докато вървеше по коридора.

Загледа се във вратата и се замисли: Защо не, защо не, дявол да го вземе? Но поклати глава. После, после, когато приключа с работата. Може би.

Продължи да си прави бележки по сценария в тихата стая, която сега миришеше на уиски.

На долния етаж Уесли се опитваше да заспи. Ослушваше се да чуе лекото превъртане на дръжката и шумоленето на дрехи, когато Франсис влизаше в тъмната стая. Но вратата не се отвори, не се чуваше и никакъв звук, освен скърцането на пружините на леглото, докато той неспокойно се въртеше под завивките.

Беше казал, че я обича. Вярно, че малко или повече тя изтръгна това признание от него, но беше искрен. Когато обаче човек обича някого, забелязва ли, че любимата му се преструва, че играе някаква роля, и трябва ли да й каже, че се държи глупаво? Хората говорят за любов, сякаш любовта е нещо цялостно, и кажеш ли веднъж, че си влюбен, нищо друго няма значение. Младият политик във филма, който се влюбва във Франсис, никога не критикува поведението й, защото я обожава, а критикува само някои от безумните й планове, чрез които тя иска да накара останалите герои да видят, нещата така, както тя ги вижда. Любовта е сляпа, гласи поговорката. Той обаче не беше сляп тази вечер. Почувства, че представлението на Франсис в бара беше фалшиво и отвратително, и й каза какво мисли. Може би е по-добре да се научи да не споделя мненията си. Ако беше направил така, сега нямаше да е сам в леглото в два часа сутринта.

Изгаряше от желание да докосне ръката й, да целуне меката й гръд. Ако това не е любов, тогава какво е? Когато Франсис беше с него в леглото, той не можеше да повярва, че тя ще се върне при съпруга си, че ще хареса друг мъж, Въпреки че помнеше думите на леля си. Беше прекарал приятни минути с разни жени на „Клотилд“, докато мъжете им спяха долу в каютите или стояха в казиното, а също и с мисис Уъртам, но знаеше със сигурност, че чувството, което изпитва, не е любов. Не е нужно човек да има голям житейски опит, за да разбере каква е разликата между онова, което бе изпитвал тогава, и това, което изпитваше с Франсис.

Спомняше си как Франсис лежеше в прегръдките му в тясното легло и телата им се преплитаха в мрака и как тя шепнеше: „Обичам те.“ Какво е искала да каже с тези думи? Той тихо изстена.

Бе казал на Франсис, че сигурно само майка й знае коя е истинската й същност. А той кого да попита коя е неговата истинска същност? Родната си майка? Тя сигурно ще каже, че и той като баща си осквернява почтени християнски домове. Чичо си? Чичо му вероятно го смята за досадник, когото е получил „в наследство“, при това — лишен от чувство за благодарност, който се появява само когато има нужда от нещо. Леля му Гретхен? Тя пък сигурно го смята за чудак, който по някакъв тайнствен каприз на природата е надарен с талант, но е прекалено глупав или неамбициозен, за да го използва. Алис? За нея той е непохватно, простовато момче, което има нужда от съжаление и майчински грижи. За Бъни? Добър моряк, който никога няма да стигне баща си. За Кейт? Половин брат на сина й, болезнен, жив спомен за мъртвия й съпруг. Как да съединиш всичко това и да получиш една цялостна личност?

Само защото е толкова млад ли се чувства така раздвоен, така несигурен в себе си? Бавноразвиващ се, бе казала Франсис… Но други хора на неговата възраст, изглежда, не страдаха като него и възприемаха себе си спокойно. Джими например, другият разносвач в супермаркета, със своята музика и твърдата си увереност, че сестрите и майка му имат едно-единствено, ясно отношение към него, заложено в обичта им. Неговата майка казваше, че го обича, но нейната обич бе по-лоша и от омраза.

Спомни си за Хийли, ранения войник, който бе придружил мъртвия син на Крейлър. Хийли живееше с убеждението, че е човек, който винаги има лош късмет и той ще го съпровожда до края на дните му, затова целият свят може да върви по дяволите.

В едно нещо обаче съм сигурен, каза си Уесли, и то е, че ще се променя. Но докато лежеше сам в тъмната стая, нямаше никаква представа в каква посока ще бъде тази промяна. Можеше ли по силата на някакво чудо да се види какво ще представлява, когато стане на двайсет и една, на двайсет и пет, на трийсет години, и да разбере какво ще мисли тогава за себе си?

Може би, след като скъса с Франсис, ще направи онова, което леля му иска от него, и ще стане актьор. Ще се научи да живее с всичките страни на личността си и ще ги използва, ще играе роли не само пред камера, а като Франсис — всеки миг от деня. Тя може би е разбрала, че светът това иска… и му го дава.

На другата сутрин на снимачната площадка от него се очакваше да бъде ожесточен, безотговорен хулиган. Беше му лесно да изиграе тази роля. Може би ще трябва да я приложи и в действителност една-две години… Защо да не започне тук, на това място?

Когато най-сетне заспа, сънува, че е във всекидневната на Алис, яде сандвич с говеждо месо и пие бира, само че на масата срещу него седи не Алис, а Франсис Милър.

7

Операторът Фреди Кан даде тон за песента „Защото тя е добър стар приятел“ и вдигна високо ръката на Гретхен, сякаш тя бе победител в боксов мач, а не се намираше на традиционната прощална забава в нюйоркското студио след последния ден от снимките. Гласовете на артистите и на техническия персонал, ръкостисканията на поканените приятели бяха силни и сърдечни. Гретхен ту плачеше, ту се смееше, докато песента кънтеше над осеяното с кабели помещение, над камерите, над напитките и сандвичите подредени върху набързо сглобени маси, украсени с цветя. Айда Коен плачеше открито. За случая тя бе ходила на фризьор. Кан връчи на Гретхен един ръчен часовник — подарък от артистите, за който Уесли бе дал петдесет долара, и подкани Гретхен да каже нещо.

— Благодаря, благодаря на всички — започна Гретхен с леко треперещ глас. — Вие всички бяхте чудесни и аз искам да ви поздравя за това, че успяхте да превърнете първия ми опит като режисьор в толкова щастливо преживяване. Макар че в Холивуд се казва: Покажи ми един прекрасен колектив и аз ще ти покажа един мърляв филм.

Избухна смях и няколко души се провикнаха:

— Не, тоя път няма да е така.

Гретхен вдигна ръка, за да въдвори тишина, и продължи:

— За всички вас работата свърши и аз се надявам, че ще се заемете с по-големи и по-хубави роли, че всичките ви провали ще бъдат забравени и ще се запомнят само успехите ви — поне до следващото обявяване на Академичните награди. Но за някои от нас, за монтажистите, за хората, които правят озвучаването, за композитора и музикантите и за мистър Коен, който има незавидната задача да предостави филма за разпространение, без да накърни интересите на всички нас, работата всъщност сега започва. Пожелайте ни всичко хубаво, защото ни предстоят още месеци работа и от това, което ще направим отсега нататък, зависи дали филмът ще пожъне успех, или ще се провали.

Тя говореше сдържано, но Уесли, който стоеше близо до нея, видя победоносните пламъчета в очите й.

— Айда — каза Гретхен, — моля те, спри да плачеш. Това все още не е погребение.

Айда изхлипа.

Някой подаде чаша уиски на Гретхен и тя протегна ръка, за да вдигне тост.

— За всички нас — от най-възрастния до най-младия — обърна се тя към Уесли.

Уесли, който също държеше чаша уиски, което не бе докоснал, вдигна чашата си заедно с останалите. Но не се усмихваше, нито изглеждаше ентусиазиран като повечето от присъстващите, защото току-що бе видял Франсис Милър, която стоеше настрани със съпруга си — двамата си чукнаха чашите и си размениха целувки. След онази вечер в бара в Порт Филип Уесли и Франсис се бяха сдобрили, тя отново бе отишла в неговата стая в хотела, а след това той прекара няколко нощи в нейния апартамент в Ню Йорк, когато започнаха вътрешните снимки. Ала на всичко това бе сложен край преди три дни, когато съпругът й пристигна от Калифорния. Уесли все още не се бе запознал със съпруга й, русокос красавец с телосложение на футболист, който в интерес на истината не изглеждаше никак зле според холивудските стандарти. Но познатият маниер, по който Франсис и съпругът й се гледаха, вдигайки чаши, и се целуваха нежно, накара Уесли да съжали, че присъства на това тържество.

Алис също беше тук, но в момента Уесли не я виждаше в сенките на декорите. Както винаги присъствието й беше колкото може по-незабележимо. Когато той не се прибереше да спи в нейния апартамент, тя се държеше особено — сдържано и грижовно строго. Когато я покани на забавата, тя каза, че ще дойде с удоволствие, тъй като никога не била ходила на забава по случай приключване на филмови снимки. Уесли се постара да я покани най-сърдечно, но това му струваше усилие. Когато пораснеш, каза си той, опитвайки се да не гледа към Франсис и съпруга й, може би ще се научиш как да се справяш в подобни положения.

Уесли отпи голяма глътка уиски със сода и си спомни, че за последен път бе пил силен алкохол през нощта в Кан в бара „Ла порт роз“. Уискито имаше хубав вкус и той отпи още една глътка.

Гретхен минаваше от човек на човек, ръкуваше се и се целуваше с хората по бузите; доста от жените бяха с насълзени очи. Никой нямаше желание да си тръгне, всички сякаш искаха да продължат колкото може повече приятелското си общуване, постигнато през месеците на съвместен труд. Уесли дочу една жена на средна възраст, изпълнителка на характерни роли, да казва на Гретхен: „Господ да ти е на помощ, мила, оттук нататък ще става по-лошо.“

Уесли се чудеше как е възможно едно просто нещо като снимането на филм, което за всички тези професионалисти сигурно е всекидневие, да поражда толкова емоции. На него самия му беше приятно да участва във филма, но нямаше да съжалява, ако никога вече не види другите хора с изключение на Франсис и Гретхен. Може би дълбоко в себе си не ставам за актьор, независимо какво приказва леля ми, помисли си Уесли.

Гретхен дойде при него, целуна го по бузата и каза:

— Уесли Джордан, ще ми липсваш. — Той разбра, че тя говори сериозно.

— Много хубава реч произнесе — поздрави я Уесли. — Явно знаеш как да отбележиш случая.

— Благодаря, скъпи — отвърна тя, но все надничаше през рамото му, сякаш търсеше някого. — Уесли, Рудолф казвал ли ти е, че няма да дойде или че ще закъснее?

— Не. — Единственото, което чичо му Рудолф бе казал през последните дни на снимките, беше, че адвокатът в Антиб е отговорил на писмото му и Уесли може да се върне във Франция. Още не си беше купил билет. Без да си го признава, имаше чувството, че в този момент не е готов да напусне Америка, би оставил твърде много неразрешени въпроси.

— Днес пак трябваше да отиде в Кънектикът с мистър Донъли — каза Гретхен, местейки поглед над главите на хората, — но обеща, че ще се върне до пет часа. Сега минава седем. Рудолф обикновено не закъснява. Аз не мога да се отделя от хората точно сега, затова, много те моля, обади се по телефона в хотела му да разбереш дали е поръчал да ми предадат нещо.

— Разбира се — отвърна Уесли и търсейки монети, се запъти към телефона отвън, да се обади в хотел „Алгонкуин“, където чичо му отсядаше, когато се налагаше да остане в града.

Трябваше обаче да изчака, защото Франсис водеше телефонен разговор и се смееше. Той се отдалечи, тъй като не искаше да я слуша какво говори. Франсис не бързаше да приключи и непрекъснато пускаше монети в автомата. Той бе тръгнал с чашата си и докато Франсис свърши, допи уискито. Усещаше, че мускулите му се напрягат само като чува интонацията на гласа й, без да различава думите, и изпитваше неловко чувство за нарастващо напрежение в слабините. Никога вече, никога вече, каза си той, макар да знаеше, че се лъже.

Франсис се разсмя тихичко за последен път и като затвори телефона, се запъти към вратата на залата, пред която стоеше Уесли. Дългата й коса се спускаше по раменете и тя женствено я отметна назад с ръка.

— Ах, момчето чудо в дебнеща поза — възкликна Франсис и отново се изсмя.

— Трябва да се обадя по телефона, но преди това искам да направя нещо друго — каза той, внезапно я сграбчи и я целуна по устата.

— Хайде по-полека — пак се изсмя тя. — Най-сетне си започнал да вземаш уроци по актьорство, научил си се как да се държиш страстно в присъствието на съпрузи. — Гласът й беше леко дрезгав от пиене.

— Кога ще те видя пак? — Уесли я хвана здраво за ръцете, сякаш по този начин искаше да я задържи.

— Кой знае? — каза Франсис и се изсмя. — Може би никога. Може би като пораснеш.

— Нали не говориш сериозно? — попита той с измъчен глас.

— Кой знае дали говоря сериозно. Най-малкото аз. Искам да ти дам един добър съвет. Поиграхме си, но играта свърши. Забрави за това.

Вратата се отвори и съпругът на Франсис изпълни осветеното от залата пространство.

— Пусни я — каза мъжът.

Уесли свали ръце от Франсис и отстъпи назад.

— Знам какво сте правили вие двамата през цялото време — каза мъжът, — не мисли, че не знам. Мръсница!

— О, по-спокойно, Джак — обади се предпазливо Франсис.

Мъжът я удари през лицето. Звукът беше силен и грозен.

— А ти, копеле — обърна се той към Уесли, — хвана ли те още веднъж да се мотаеш около жена ми, ще те пречукам!

— О, колко страшен мъж — каза подигравателно Франсис. Тя изобщо не докосна лицето си, все едно, че мъжът й не я бе ударил. — Страшен навсякъде, освен в леглото.

Мъжът си пое дълбоко дъх, сякаш изпъшка, а звукът напомни за нахлуване на въздух през внезапно отворена врата. И отново удари Франсис, но този път много по-силно.

Франсис и сега не притисна с ръка лицето си.

— Свиня — каза тя на съпруга си. — Ти и твоите шпиони!

— А сега се връщай вътре — сграбчи я за ръката той. — И ще се усмихваш, защото съпругът ти, който е бил служебно задържан в Калифорния, е успял да дойде в Ню Йорк, за да прекарате заедно уикенда.

— На твоите услуги, свиня такава — отговори Франсис. Хвана го под ръка и без да поглежда Уесли, влезе със съпруга си в залата, където вече се чуваше музика от пиано, тромпет и барабани и танците бяха започнали.

Уесли остана неподвижен в слабо осветения коридор, само мускулите на лицето му потреперваха. Смачка пластмасовата чаша в ръката си и я запрати срещу стената. Изчака да минат две минути, докато се увери, че няма да се втурне през вратата, между танцуващите и да хване мъжа за гърлото.

Когато почувства, че може да говори с нормален глас, се обади в хотела, откъдето телефонистката му каза, че мистър Джордах не е оставил никаква бележка. Постоя пред телефона още една минута, след това влезе в залата, намери леля си и предаде думите на телефонистката. После отиде на бара, поръча си уиски, което изпи на един дъх, и веднага поиска още едно.

Докато изпразваше чашата, усети, че някой го потупва по ръката. Обърна се и видя Алис със същия онзи сдържан и грижовно строг израз на лицето, който бе започнал да го плаши.

— Мисля, че няма да е зле, ако си пооправиш лицето — каза спокойно тя. — Целият си в червило.

— Благодаря — безизразно отвърна той, извади си носната кърпа и изтри с нея устните и бузите си. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре. Аз ще си тръгвам — добави тя. — Мисля, че тези кинаджийски събирания не са чак толкова прекрасни, колкото си мислех.

— Лека нощ — каза Уесли. Искаше му се да я помоли за прошка, да заличи отчуждения, студен израз в очите й, но не знаеше какво да каже, нито за какво точно да поиска прошка. — Ще се видим по-късно.

— Може би — отвърна тя.

Господи, помисли си той, докато наблюдаваше дребничкото момиче с енергична твърда походка, което се отдалечаваше сред танцуващите двойки, господи, такава каша съм забъркал, трябва да се махна от този град. После се върна на бара и си поръча още едно питие. Барманът точно му го подаваше, когато Рудолф се приближи до него.

— Забавлявате ли се, мистър Джордан? — попита той.

— Чудесно се забавлявам — отговори Уесли. — Гретхен те търси. Тревожи се. Аз се обаждах в хотела ти.

— Задържаха ме — обясни Рудолф. — Ще отида да я намеря. После искам да поприказвам с теб. Къде ще бъдеш?

— Точно тук — отвърна Уесли.

— Не прекалявай, момче — намръщи се Рудолф. — Сигурен съм, че и утре ще намериш уиски в Ню Йорк, стига да потърсиш. — Той потупа приятелски Уесли по ръката и тръгна да търси Гретхен.

Встрани от танцуващите двойки Гретхен говореше с Ричард Санфорд, автора на „Комедия на реставрацията“. Рудолф забеляза, че Санфорд не е променил облеклото си по случай последния снимачен ден на първия му филмов опус. Носеше обичайната си униформа — вълнена риза и яке.

— Това, което ме тревожи — сериозно каза Санфорд, — е, че няма достатъчно снимки в едър план на момичето. А в другите кадри като че липсва емоция и…

— Скъпи Ричард — прекъсна го Гретхен, — страхувам се, че като много други автори и ти си в плен на физическия чар на актрисата и пренебрегваш таланта й…

— О, стига, моля те, аз не съм разменил и две думи с нея — каза Санфорд, като се изчерви.

— Важното е, че тя е разменила — поясни Гретхен. — А за такава дама като нея това не е никак малко. Много съжалявам, че по друг начин не е могла да прояви внимание към теб.

— Ти ме подценяваш — сърдито отвърна Санфорд.

— Това е проблемът на всички творци от пет хиляди години насам. Ще свикнеш, мойто момче — каза Гретхен.

— Ние с теб не сме приятели. Ти ме мразиш за това, че съм мъж. Разбрах го от самото начало.

— Това няма нищо общо с нашата работа и на всичко отгоре е пълна глупост — отсече Гретхен. — И ако не си го научил досега, нека ти кажа, млади човече, че изкуство не се прави с приятелство.

— Ти си една злобна, застаряваща жена! — В гласа му неприятно прозвуча натрупаната от месеци омраза. — Имаш нужда от мъж, но никой не е достатъчно любезен да си предложи услугите.

Гретхен разтърка очи, преди да отговори.

— Ти си един талантлив, неприятен млад човек. С годините ще ставаш по-приятен и страхувам се — по-малко талантлив.

— Обиждаш ме, Гретхен!

— В нашата професия няма място за обиди — каза Гретхен. — Ти ме отегчаваш. Предполагам, че и аз те отегчавам. Което също няма нищо общо с работата. Но, скъпи Ричард — докосна го тя леко по бузата, сякаш искаше да го погали, а може би да го заплаши с дългите си лакирани нокти, — обещавам, че вярно ще ти служа. Повече от това недей да искаш. Обещавам ти всички снимки в едър план, които могат да се използват, и всички емоции, на които човек може да издържи. Проблемът с това момиче е, че присъствието й е твърде силно, а не твърде слабо.

— Винаги и за всичко имаш отговор — каза Санфорд. — С теб никога не мога да изляза на глава. Кинсела ме предупреди…

— Как е милият Евънс? — попита Гретхен.

— Добре е — Санфорд пристъпи смутено от крак на крак. — Предложи ми да напиша сценария за следващия му филм.

— И ти отиваш в Холивуд.

— Всъщност… да.

— Браво! Браво и на него! — каза Гретхен. — Знам, че двамата ще бъдете щастливи. А сега моля те да ме извиниш, но трябва да се видя с брат си, който ме чака да поговорим.

Докато Гретхен вървеше към него, Рудолф видя как Санфорд безнадеждно поклати глава. Когато Гретхен застана пред него, той тихичко се смееше.

— Защо се смееш? — попита го тя.

— Защото видях лицето на онзи млад мъж, с когото току-що се раздели — отговори той.

— Двамата се състезавахме кой ще прояви по-голяма изобретателност в нанасянето на оскърбления. — Гретхен направи гримаса. — Един сценарий само е написал и вече си мисли, че е главен редактор на „Кайе дю синема“. Загубен човек. Но това не е трагедия. Америка е пълна с таланти, които изгряват и залязват за един ден. Разтревожих се за теб. Къде беше през цялото време?

— Оказа се, че в Кънектикът се натъкнахме на голяма бъркотия — поклати глава Рудолф. — Донъли е готов да си пререже гърлото. Изглежда, целият проект ще се разпадне.

— Защо? Какво се е случило? — попита Гретхен.

— Някаква проклета организация за опазване на околната среда е завела съдебно дело срещу нас да не предприемаме строителство — обясни Рудолф. — Прекарали сме цял ден с разни адвокати.

— Аз мислех, че всичко е уредено — учуди се Гретхен.

— И аз мислех така до вчера — каза Рудолф. — Смятахме, че сме купили изоставена селскостопанска земя. А изведнъж се оказа, че сме купили част от ценния пущинак на Кънектикът, населен с редки птици, стада прекрасни сърни и красиви змии. През последните години били забелязани и три риса. Вместо да ни обявят за филантропи и благодетели на застаряващото човечество, те ни обявиха за алчни градски мошеници, тръгнали да замърсяват чистия въздух на суверенния щат Кънектикът, и за врагове на рисовете. — Той отново поклати глава полушеговито.

— Какво казват адвокатите?

— Че ще отнеме години, дори и да спечелим накрая. Донъли почти се разплака от угризение на съвестта, като си даде сметка колко време парите ни ще бъдат блокирани.

— Къде е Донъли? — попита Гретхен.

— Сложих го да си легне. Мъртвопиян. Утре ще се чувства още по-зле.

— Много съжалявам — каза Гретхен.

— Какво да се прави, капризите на съдбата — отговори Рудолф. — Недей да си разваляш хубавата вечер. Има и нещо друго. Обадиха ми се вчера от Калифорния. Един мой познат, филмов агент на име Боуен.

— Аз също го познавам. Добре работи — вметна Гретхен.

Рудолф кимна и продължи:

— Казва, че там се разчуло за Уесли. Смята, че може да му осигури стабилен договор. Ако продължи да играе, Уесли ще има нужда от агент, а Боуен не е по-лош от останалите. Трябва да поговоря с момчето.

— За последен път го видях, че подпира бара, целият омазан с червило — каза Гретхен.

— И аз го видях там. Ще му дам един мъдър съвет като негов чичо. — Рудолф се наведе и целуна Гретхен по бузата. — Поздравявам те за всичко. Ти свърши прекрасна работа. И не само брат ти мисли така.

— Нещата вървяха гладко. Страхувах се да не би от начало до край работата да се окаже чисто любителска.

— Недей да скромничиш, сестричке — каза Рудолф и й стисна ръката. — Вече си в групата на асовете.

— Ще видим. Стискай палци! — каза Гретхен, но не можа да сдържи радостната си усмивка.

— А сега да вървя при момчето. Запази ми един танц, след като свърша да говоря с него.

— Не съм танцувала от години.

— И аз. Ще накарам момчетата да изсвирят един валс — каза Рудолф.

Отиде на бара, но Уесли го нямаше вече там. Барманът каза, че си е тръгнал преди пет минути.

Алис четеше във всекидневната, когато Уесли се върна в апартамента. По пътя се отби в два бара. И на двете места беше достатъчно тъмно, та не се наложи да обяснява на колко е години. После се оказа, че да вървиш по улиците на града съвсем не е лесна работа, защото тротоарите се накланяха под краката му под различни ъгли и той на два пъти се препъна в бордюра, когато трябваше да завие.

— Добър вечер — поздрави той сериозно Алис.

— Добър вечер — отвърна тя, без да вдигне поглед от книгата. Уесли забеляза, че канапето не е застлано както обикновено с чаршафи и одеяла. Имаше странното чувство, че вижда не Алис, а нейно отражение в накъдрена от вълнички вода.

Не прецени добре разстоянието, когато се опита да седне, и едва се закрепи на ръба на стола. Загледа втренчено Алис, която продължаваше да блуждае пред погледа му.

— За нищо не ме бива — каза той. — Ти само си губиш времето, като се тревожиш за мен.

— Ти си пиян — отговори тя. — И аз не се тревожа за теб.

— Утре — започна той и гласът му прозвуча странно и далечно в собствените му уши — ще ти платя до последния цент всичко, което ти дължа, и ще се от… от… тегля.

— Съвсем навреме — каза Алис, все така забила поглед в книгата. — Сигурна съм, че ще си намериш друго място, където да преспиш. И недей да ми говориш за пари. Не ми дължиш нищо. Каквото съм направила за теб, не съм го направила за пари.

— Ще възразиш ли, ако кажа благодаря? — погледна я той, опитвайки се с мъка да се съсредоточи.

— Възразявам срещу всичко, което казваш. Холивудски задник — свирепо извика тя.

— Никога не съм бил в Холивуд. Нито в Калифорния — глуповато каза той.

— Ти с твоите развратници… — Тя захвърли книгата на пода. — Защо ли съм зачела тази проклета книга? Тя е ужасна.

— Мислех, че ти си ми… — объркано заговори той, — че си ми сестра.

— Не съм ти сестра.

Той взе да търси думите, които искаше да каже, но и мозъкът, и езикът му сякаш се разпадаха. Най-накрая проговори:

— … Нали казваш, че умирам. В твоята книга. Искаш да бъда благороден и да умра. Прекалено много искаш…

— О, боже мой — извика тя. Стана от стола, отиде при него, хвана главата му и го притисна до тялото си. — Толкова съжалявам. Не искам да умреш, Уесли. Трябва да ми повярваш.

— Всички искат от мен нещо, което не мога да дам — каза Уесли с приглушен глас през затиснатата си с роклята й уста. — Не знам къде съм. Утре ме потърси в Бюрото за загубени вещи…

— Моля те, Уесли, не говори така — прошепна тя.

— Веднъж каза, че крадеш частици от душата ми… — изпъшка той. — Всяка вечер те слушам как пишеш на машината и си казвам, ето, откъсва се още една частица от душата ми…

— Моля те, моля те, скъпи — тя притисна още по-силно главата му, сякаш по този начин искаше да го възпре да говори, — сърцето ми късаш.

— Всички ме карат да се срамувам. — Той извърна глава, за да може да говори. — Това, което преживях тази вечер… Сега ти… не оправдах очакванията ти, зная, но…

— Няма, няма, скъпи — напевно го утешаваше тя.

— Обичам те — каза той.

Тя го притисна силно към себе си. След това най-изненадващо се разсмя.

— Защо, дявол да го вземе, ти трябваше толкова време, за да го кажеш? — Коленичи пред него и бързо го целуна. После отметна назад глава, за да може да го погледне в очите, и каза: — Повтори го.

— Обичам те — повтори той.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Чувствам се ужасно. За втори път през живота си съм пиян. Извинявай, но трябва да повърна. — Изправи се с олюляване и се заклатушка към банята, където изхвърли всичкото уиски от вечерта. Не се почувства по-добре, все още усещаше слабост и трепереше. Внимателно се съблече, после почна да си мие зъбите и ги ми цели две минути, накрая си взе студен душ. Докато се избърсваше, се почувства малко по-добре, макар че трябваше да си обръща главата много внимателно, а в стомаха си все едно, че имаше пирони. Облече халата, който Алис му бе избрала, и с още мокра коса, подпирайки се с една ръка о стената, се върна във всекидневната.

Стаята беше празна и канапето не беше оправено.

От спалнята се чу гласът на Алис:

— Аз съм тук. Не търси друго място за лягане тази вечер. Чувствайки се все още слаб, той със залитане пристъпи в спалнята, а главата му не спираше да се върти, сякаш в нея имаше въртележка със сто пищялки. В полутъмната спалня светеше само една малка лампа, под завивките на голямото легло той пак видя не Алис, а нейното отражение.

— Ела тук. Легни при мен — подкани го тя.

Уесли поиска да се покачи на леглото, както си беше с халата.

— Съблечи това проклето нещо.

— А ти угаси лампата. — Мисълта, че Алис Ларкин, това скромно, възпитано момиче, ще го види гол, го ужаси.

Тя се засмя и угаси лампата. Той се препъна, докато халатът се свличаше на пода, и си удари пищялите в една тоалетна масичка, като се придвижваше към леглото. Тя беше дребна, а кожата й мека и благоуханна. Той я прегърна, но продължи да се чувства ужасно.

— Нищо не мога да направя — прошепна. — Обичам те, а нищо не мога да направя. Трябваше да ми го кажеш по-рано, преди да изпия всичкия този алкохол тази вечер.

— Не знаех по-рано. Няма значение — каза тя, целуна го по ухото и се притисна към него. — Утре сутринта ще бъдеш добре.

И той беше добре на сутринта.

8

Следващият ден беше лош ден за Били Абът. Моника дойде на корта с приятеля си и се записа да играе тенис една седмица от единайсет часа сутринта.

Били проведе с нея първата тренировка. Тя беше безнадежден случай. Той не можеше да й каже нищо, тъй като приятелят й стоя на корта през всичките четирийсет и пет минути. Тя наричаше Били мистър Абът, а той нея — сеньорита Хицман. Докато й подхвърляше топки, повечето от които тя изпускаше, той си мислеше, че трябва да я отведе настрани и да я попита какво точно е намислила да прави; не беше възможно да се озове в Ел Фаро по чиста случайност.

Следобед Кармен за малко не го победи. Беше в особено настроение и играеше като освирепяла.

По-късно, в бара на хотела, където останаха сами, той я попита какво се е случило.

— Чете ли вестника тази сутрин?

— Не.

— На първа страница има снимка на един от вашите адмирали, когото Франко награждава.

— Адмиралите са за това — да ги награждават — сви рамене Били. — Нямам нищо против, че получава медал. Но съм против това, че е тук, и той, и корабите му, както и самолетите на нашите военновъздушни сили. Дълго време съм бил в армията и съм скептично настроен по отношение на ползата от нас, ако наистина се наложи да действаме.

— Да не би да искаш руснаците да прегазят Европа? — изгледа го гневно Кармен.

— Ако са искали да прегазят Европа, досега да са го направили — отговори той. — Нашата численост в Европа е достатъчна, за да дразним руснаците, но не и за да направим нещо. Ако се стигне до война, ракетите ще свършат работа, но войниците на земята — не. Те ще бъдат пожертвани още първия ден. Аз бях сред тези войници на земята и не се чувствах особено щастлив.

— Много съм доволна, че разполагам с личен съветник по военните въпроси, който да ми разяснява фактите от живота — каза саркастично Кармен.

— Всичко е само парадност и нищо повече — продължи Били. Не знаеше защо спори с Кармен. Може би защото последният сет завърши осем на шест. Може би защото му бе омръзнало привлекателни млади жени да му четат политически лекции. — Наличието на някоя база тук или там дава възможност на военните да си раздвижат мускулите и да измъкнат пари от Конгреса, за да обикалят нагоре-надолу с лимузините си и да живеят пет пъти по-добре, отколкото биха живели у дома. Ако свалим униформите на всички американски войници и ги изпратим по домовете им да свършат нещо полезно, за всички ще бъде по-добре, включително и за испанците — добави той, повече за да я ядоса, отколкото защото наистина мислеше така.

— Мързеливите и слабите винаги намират оправдание за мързела и слабостите си — заяви Кармен. — Слава богу, че не всички американци са като тебе. — Тя имаше сложни политически схващания. Мразеше Франко, мразеше и комунистите, а сега, изглежда, мразеше и Били, както и американския адмирал. — Американското присъствие тук е морално оправдано, но да позволиш човек като Франко да ти окачва медал на гърдите, при положение че си американец, е неморално. Едно е да си готов да защитаваш една страна, като по този начин защитаваш собствените си интереси, и съвсем друго е да поддържаш репутацията на един отвратителен режим. Ако бях американка, щях да пиша до Конгреса, до Държавния департамент, до президента, до вестниците, за да протестирам. Нали искаш да направиш нещо полезно — напиши едно писмо до „Хералд трибюн“.

— Колко време смяташ, че ще остана тук, ако това писмо бъде публикувано?

— Не повече от двайсет и четири часа. Но ще си струва — отвърна Кармен.

— Човек, освен всичко друго, трябва и да яде.

— Пари — каза презрително Кармен. — Хората като теб свеждат всичко до пари.

— Може ли да ти напомня, че нямам богат баща, за разлика от някои хора, които познавам — отвърна Били.

— Това е несправедливо. Едно нещо поне им е хубаво на испанците и то е, че не измерват живота си в долари и центове.

— Тук се въртят доста богати испанци, които не правят нищо друго, освен да трупат пари — каза Били. — Купуват например маслинени горички и ги превръщат в туристическа примамка. Всички тия големи яхти в пристанището едва ли са собственост на хора, дали обет за бедност.

— Отрепки! — каза Кармен. — Една нищожна част от населението. Хора без душа. Правят всичко, което им кажат Франко и неговите престъпници, само за да запазят своите имоти, яхти и любовници, докато през това време страната гладува. Мразя комунизма, но като гледам какво трябва да правят обикновените хора тук, за да си изхранят семействата, разбирам защо комунизмът ги привлича. Докарани са до отчаяние.

— Да не би да искаш друга гражданска война? — попита Били. — Още един милион жертви? Улици, залети в кръв?

— Ако се стигне дотам, ще са виновни твоите приятели, собствениците на яхти — каза Кармен. — Аз, разбира се, не искам да се случи такова нещо. Това, което искам, е разумна промяна и ред. След като вие в Америка сте го постигнали, защо ние тук да не можем?

— Не съм запознат с испанския характер, но съм чувал, че, когато ги предизвикат, твоите сънародници стават кръвожадни, жестоки и склонни към насилие.

— О, толкова са ми омръзнали тия приказки — извика Кармен. — Сякаш в Испания всички участват в борби с бикове, самобичуват се или отмъщават с кръв за честта на семействата си. Защо никой не казва колко жестоки и склонни към насилие са германците като народ след всичко, което са направили в Европа? Или французите след Наполеон? А за американците и за това, което те са направили, няма да говоря с тебе, нещастен, жалък тенисист… — И Кармен презрително подписа чек за питиетата в бара на хотела. — Ето, спестил си парите си за четири джина с тоник. Не си ли доволен, че си дошъл в жестоката, склонна към насилие Испания и си станал лакей на богатите?

— Може би не трябва да се виждаме повече — засегна се Били. — Намери си някой друг, с когото да играеш тенис.

— Ще играя тенис с теб, защото на теб ти плащат да играеш тенис с мен. Утре по същото време. — Тя излезе с широка крачка от бара и го остави да седи сам в голямото празно помещение. Господи, каза си той, а аз си мислех, че ме ухажва! Първо Моника с нейните бомби, сега пък това.

На другата сутрин Моника дойде на корта сама. Били трябваше да признае, че има вид на тенисистка — дребна, стегната, с хубави крака, облечена с подходяща къса рокличка за тенис, с лента през челото, за да не се разрошва грижливо подредената й коса.

Като излязоха на игрището, Били тихо каза:

— Моника, какъв е тоя номер, дето си го замислила?

— Името ми е сеньорита Хицман, мистър Абът — отвърна студено тя.

— Ако искаш парите, дето ги занесох в Париж, и другата… другата част от пакета, мога да ги взема — добави Били. — Ще отнеме известно време, но мога…

— Не разбирам за какво говорите, мистър Абът!

— О, хайде стига — раздразнено каза той. — Мистър Абът! Когато се любехме по цял следобед в Брюксел, не ми викаше мистър Абът.

— Ако продължавате така, мистър Абът, ще трябва да съобщя на управителя, че губите ценно време в разговори вместо да правите това, което се очаква от вас, а именно да ме учите да играя тенис — заяви тя.

— Ти никога няма да се научиш да играеш тенис.

— В такъв случай това ще бъде поредният ви провал, за който ще си спомняте, когато остареете — отговори спокойно тя. — А сега, ако обичате, да започнем тренировката.

Той въздъхна, мина от другата страна на мрежата и взе да й хвърля високи топки. Моника му ги връщаше все така несръчно, както и предишната сутрин.

Когато тренировката свърши, тя си тръгна от корта с думите:

— Благодаря, мистър Абът.

Следобед той победи Кармен шест на нула и шест на три, като редуваше злобно ту остри, ту прехвърлящи удари и я караше през цялото време да тича, докато лицето й пламна. И тя си тръгна от корта с гневни думи:

— Този път игра като евнух.

И не го покани да изпие нещо с нея.

Като я гледаше как крачи към хотела с развети руси коси, Били си каза, че Испания вече не му изглежда толкова привлекателна, колкото в началото.

Уесли се качи на влака от Лондон за Бат. През прозореца се наслаждаваше на китните зелени селца на провинциална Англия. След напрежението и несигурността в Америка престоят в Лондон му подейства успокояващо, защото там не познаваше никого и никой не очакваше нищо от него. Когато отиде да обядва в една кръчма и застана пред бара, гласът на барманката му напомни за Кейт, която говореше по същия начин. Той изведнъж си даде сметка колко много му е липсвала тя. Дояде си сандвича, отиде на гарата и взе първия влак за Бат. Тя щеше да се изненада, като го види. Дано се изненада приятно.

Като пристигна в Бат, каза адреса на шофьора на таксито, седна на задната седалка и загледа с любопитство чистите улици и красивите стари къщи. Индианаполис нищо не струва, каза си Уесли.

Таксито спря пред тясна малка къща, боядисана в бяло като всички останали, построени плътно една до друга по цялото протежение на улицата Уесли плати на шофьора и натисна звънеца. След малко входната врата се отвори и една ниска жена с посивяла коса и домашна престилка го поздрави:

— Добър ден.

— Добър ден, мадам. Кейт вкъщи ли е? — попита Уесли.

— А вие кой сте, моля?

— Уесли Джордах, мадам.

— О, божичко — широко се усмихна жената. Протегна ръка и Уесли я пое. Мазолеста ръка на трудова жена. — Много съм слушала за тебе. Влизай, влизай, мойто момче. Аз съм майката на Кейт.

— Много ми е приятно, мисис Бейли — каза Уесли.

От вратата се влизаше направо в малка всекидневна. Едно бебе си играеше и гукаше в кошарка на пода.

— Това е брат ти, Уесли — каза мисис Бейли. — Е, половин брат в най-лошия случай. Казва се Том.

— Знам — отговори Уесли и загледа бебето с интерес. — Изглежда хубаво, здраво бебе, нали?

— Прекрасен е. Щастлив от сутрин до вечер! — каза мисис Бейли. — Да ти направя ли един чай?

— Не, благодаря. Искам да видя Кейт, ако е вкъщи.

— На работа е — отвърна мисис Бейли. — Можеш да я намериш в кръчмата. На няколко пресечки е оттук. Божичко, колко ще се зарадва, като те види. Ще останеш ли за вечеря?

— Ще видя как ще се разберем с Кейт. Хей, Томи, как си? — извика той и отиде при кошарката.

Бебето му се усмихна и взе да гука. Уесли се наведе, пъхна ръка в кошарата и подаде пръст на бебето. То се надигна, сграбчи пръста и докато Уесли леко вдигаше ръката си, се изправи и несигурно запристъпя. След това победоносно се засмя, а Уесли се изненада колко силна е малката ръчица, хванала пръста му.

— Томи, много здраво стискаш — възкликна той.

Бебето отново се засмя, пусна се и тежко седна. Уесли се надвеси над него, обзет от странно чувство, което изпитваше за първи път — нежност, примесена с неясна тревога… Бебето беше щастливо. Докога ли? Може би завинаги, щом Кейт му е майка.

— Ако ми кажете как да стигна до кръчмата… — обърна се той към мисис Бейли.

— Щом излезеш от къщи, свий наляво и като изминеш три преки, ще я видиш на ъгъла. — Тя отвори входната врата и застана до него. Едва му стигаше до рамото. Вдигна към него добродушното си обикновено лице и заговори със сериозен глас: — Трябва да ти кажа, Уесли, че дъщеря ми е била най-щастлива, докато е живяла с баща ти. И никога няма да забрави това. А сега може ли да те прегърна?

Уесли я прегърна и я целуна по главата. Когато тя се освободи от него, той видя, че очите й са овлажнели, макар че на лицето й грееше усмивка.

— Ти си свой тук, не забравяй това — каза мисис Бейли.

— Ще се върна пак — отговори Уесли. — Някой ще трябва да научи Томи да играе бейзбол вместо крикет, защо аз да не свърша тази работа.

— Добро момче си ти — засмя се мисис Бейли. — Точно както разправяше Кейт.

Тя застана на отворената врата и го загледа как се отдалечава по слънчевата улица.

„Кралското оръжие“ беше малка кръчма с тъмна дървена ламперия и с малки буренца, пълни с шери и портвайн, наредени високо зад бара. Наближаваше три часът, вече трябваше да затварят. Вътре имаше само един възрастен човек, който дремеше пред чаша бира на малка кръгла маса. Когато Уесли влезе, Кейт бършеше чаши, а един мъж с престилка слагаше по рафтовете бутилки бира.

Уесли застана на бара, без да каже нищо, и зачака Кейт да се обърне.

— Какво ще желаете, сър?

Уесли широко й се усмихна.

— Уесли! — извика тя. — Откога стоиш тук така?

— От петнайсет минути. И умирам от жажда — отговори той.

— Искаш ли една бира?

— Не. Искам само да те погледам.

— Изглеждам ужасно — каза тя.

— Не, не изглеждаш ужасно. — Тя си беше същата, каквато я помнеше, може би не толкова загоряла и малко по-пълна в лицето и гърдите. — Изглеждаш прекрасно.

— Не е вярно — каза тя и го погледна сериозно, — но ми е приятно да го чуя.

Часовникът над бара удари три и тя извика:

— Затваряме вече, господа.

Старият човек на масата се отърси от дрямката, допи си бирата, стана и излезе.

Кейт излезе иззад бара и спря на няколко крачки от Уесли да го разгледа.

— Станал си мъж — каза тя.

— Не съвсем — отговори Уесли.

Тя го целуна и го прегърна.

— Толкова се радвам, че те виждам. Как разбра къде да ме намериш?

— Потърсих те вкъщи и майка ти ми каза.

— Видя ли бебето?

— Да. Страхотно е — каза той.

— Чак пък страхотно. Но си го бива. — Уесли видя, че тя се зарадва. — Чакай да си облека палтото и ще отидем да се поразходим. Ще ми разкажеш всичко, което ти се е случило.

На излизане тя извика на мъжа зад бара:

— Ще се видим в шест часа, Али.

Мъжът изсумтя.

— Красиво е това градче — каза Уесли. Слънцето грееше меко и Кейт го бе хванала под ръка. — Изглежда приятно за живеене.

— Бат ли? — сви рамене Кейт. — Преживял е и по-хубави времена. Тук са идвали на курорт аристократите заради минералните бани, за да сгодят дъщерите си и да играят на комар. Сега идват главно туристи. Имаш чувството, че живееш в музей. Не знам къде ходят на курорт аристократите сега. И дали изобщо има такива.

— Мъчно ли ти е за Средиземно море?

Тя пусна ръката му и докато крачеше, се загледа замислено пред себе си.

— Мъчно ми е за някои неща от Средиземно море — отвърна. — За други — изобщо не. По-добре да не говорим за това. Кажи ми сега ти какво правиш?

Докато Уесли й разказа какво е правил в Америка, обиколиха почти цялото градче. Кейт поклати тъжно глава, докато слушаше за Индианаполис, после дълбоко се замисли, докато той й разказваше за хората, с които е разговарял за баща си, и накрая го погледна с почтително уважение, като чу за ролята му във филма на Гретхен.

— Актьор — каза тя. — Кой би помислил такова нещо? Ще продължиш ли да играеш?

— Може би след време — отговори той. — Имам да свърша някои неща в Европа.

— Къде по-точно в Европа? — изгледа го подозрително тя. — Да не би в Кан?

— Щом искаш да знаеш, да, в Кан — каза той.

Тя кимна.

— Бъни се страхуваше, че накрая ще се стигне до това.

— Накрая — повтори Уесли.

— И аз искам да си отмъстя на целия скапан свят — каза Кейт. — Но вместо това сервирам напитки в един бар. Отмъщението все някъде трябва да спре, Уесли.

— Отмъщението все някъде трябва да започне — отвърна той.

— А ако те убият, кой ще отмъсти за теб? — в гласа й имаше горчивина и упрек.

— Някой друг ще трябва да реши това.

— Няма да споря с теб. Приличаш твърде много на баща си. Никога не успявах да го разубедя за нещо. Щом така си решил, мога само да ти желая доброто. Поне го направи както трябва. И ако предположим, че го направиш както трябва и се измъкнеш безнаказано — прекалено много предположения се натрупаха, — какво ще правиш след това?

— Мислил съм и по този въпрос — отвърна Уесли. — С парите от наследството и с парите, които ще спечеля за две години в киното, мога да купя една яхта, нещо като „Клотилд“, и да обикалям с нея…

Кейт поклати нетърпеливо глава и каза:

— Ти може да си син на баща си, но не можеш да бъдеш баща си. Трябва да водиш свой собствен живот, Уесли.

— Това ще си бъде мой собствен живот — отговори той. — Мислех дори, че ти можеш да ми станеш съдружник с твоя дял от наследството и тогава заедно… Докато купим яхтата, малкият… Томи… — запъна се той на името — ще бъде достатъчно голям, ще може да живее на морето и…

— Мечти. Хубави мечти — каза тя.

Продължиха да вървят мълчаливо.

— Трябва да ти кажа нещо, Уесли — започна Кейт. — Моите пари вече ги няма. Свършиха.

— Как така свършиха? — невярващо попита той. — Като гледам как живееш…

— Знам си аз как живея — горчиво каза тя. — Живея като глупачка. Познавам един човек, който разправя, че иска да се ожени за мен. Има си малък бизнес тук, в Бат. Поиска да му дам всичко, което имах, за да не фалира предприятието му.

— И ти даде ли му?

Тя кимна.

— Мислех, че съм влюбена в него. Трябва да ме разбереш. Не съм жена, която може да живее без мъж. Виждаме се почти всеки следобед, като ми свърши работното време в кръчмата. Сега трябваше да съм при него, той ще побеснее довечера, като му кажа, че съм била със сина на Том. Когато дойде у дома, за да излезем някъде, не поглежда бебето.

— И ти искаш да се омъжиш за такъв човек?

— Не беше такъв, преди да му се провали бизнесът — каза Кейт. — Държеше се прекрасно с мене, с бебето, с майка ми… — добави тя и въздъхна. — Ти си млад и мислиш, че нещата са или черни, или бели… Само че не е така. За една жена на моята възраст, с моето семейство, която цял живот е вършила мръсна работа и не е красива, нищо не е лесно. — Тя си погледна часовника. — Наближава пет. Винаги прекарвам поне един час с Томи, преди да се върна в бара.

Двамата тръгнаха мълчаливо към къщата на майка й. Отпред беше спряла кола, а зад волана седеше мъж.

— Това е той — каза Кейт. — Чака ме и беснее.

Когато Кейт и Уесли наближиха къщата, мъжът излезе от колата. Беше висок, пълен, червендалест и миришеше на алкохол.

— Къде беше, дявол да те вземе? — извика той. — От три часа те чакам.

— Разходих се малко с този млад господин — отговори спокойно Кейт. — Хари, това е Уесли Джордах, той дойде да ме види. Хари Досън.

— Поразходила се малко, виж я ти? — Досън не счете за нужно да се запознае с Уесли, а удари силно Кейт. Направи го внезапно и Уесли не можа да реагира.

— Ще ти дам аз една разходка — извика Досън и отново вдигна ръка.

— Чакай малко, приятел — намеси се Уесли, сграбчи мъжа за ръката и го изтласка от Кейт, която стоеше наведена, вдигнала ръце да предпази лицето си.

— Пусни ме, гаден янки — каза Досън, опитвайки се да си освободи ръката.

— Днес повече няма да биеш, мистър. — Уесли изблъска Досън с рамо. Досън освободи ръката си и удари с юмрук Уесли в челото. Уесли за малко не падна от силния удар, изсумтя и замахна. Удари Досън право в устата, Досън се вкопчи в него и без да се пускат, двамата се свлякоха на тротоара. Уесли му нанесе още два удара по главата, ритна го в слабините и с две ръце го заудря по лицето. Досън безжизнено се отпусна и Уесли се изправи над него. После със злоба го ритна два пъти в главата.

Кейт, която стоеше приведена, без да издава звук, докато мъжете се биеха, сега се втурна към Уесли и взе да го тегли.

— Стига толкова — извика тя. — Нали не искаш да го убиеш?

— Точно това искам да направя — отвърна Уесли, треперещ от гняв. Но се остави Кейт да го отведе.

— Боли ли те много? — попита тя, обгърнала с две ръце раменете му.

— Не — отговори той, макар че главата му кънтеше като ударена с тухла. — Нищо особено. Можеш вече да ме пуснеш. Няма да докосна гадния ти приятел.

— Уесли — бързо заговори Кейт, — трябва да се махнеш оттук. Върни се веднага в Лондон. Като се оправи, той…

— Вече няма да посяга на теб. Получи си заслуженото — каза Уесли.

— Но той ще те намери. И няма да е сам — изплака Кейт. — Ще доведе хората си от гаража. А те няма да дойдат с голи ръце. Върви, моля те, върви…

— А ти?

— Не се тревожи за мен — каза тя. — Аз ще се оправя. Ти върви.

— Не искам да те оставя с това гадно, крадливо копеле. — Той погледна Досън, който се размърда, макар че очите му бяха още затворени.

— Нямам повече работа с него. Между нас всичко е свършено — заяви Кейт.

— Говориш така само за да ме отпратиш — не вярваше Уесли.

— Говоря ти истината. С пръст да се опита да ме докосне, ще извикам полицията. Довиждане, Томи — каза тя и целуна Уесли по устата.

— Томи? — засмя се Уесли.

Кейт също се засмя и смутено закри с ръка лицето си.

— Много неща се случиха днес. Бъди внимателен, Уесли. Съжалявам, че се забърка в тази история. Хайде, тръгвай.

Уесли погледна Досън, който се мъчеше да седне и опипваше замаяно разкървавените си устни. После коленичи до него, хвана го грубо за вратовръзката и като доближи лице до подутото му ухо, каза:

— Слушай, маймуно, само ако чуя, че си я докоснал, ще се върна и да знаеш, че това, което стана сега, ще ти се стори песен в сравнение с онова, което ще ти се случи. Разбра ли ме?

Досън измърмори нещо неразбрано през сцепените си устни.

Като продължаваше да го държи за вратовръзката, Уесли го удари през лицето. Звукът от удара отекна остро и високо. Кейт извика и Уесли се изправи.

— Край на тази история — отсече той. Целуна Кейт по бузата и закрачи по улицата, без да се обръща. Главата още го болеше, но той вървеше леко и се чувстваше по-добре. Докато си припомняше боя, го обзе спокойствие. Във влака през целия път до Лондон се чувстваше отлично.

Били играеше с Кармен, този път без злоба, когато на корта се появи младеж с джинси, с изрусяла коса и раница на раменете. Постоя известно време прав, после свали раницата си и седна на тревата да наблюдава по-удобно играта. В Ел Фаро не се срещаха често туристи с раници и Били взе да хвърля любопитни погледи към младежа. Изразът на лицето му беше сериозен и съсредоточен, но той не показваше по никакъв начин одобрение или неодобрение, когато Кармен или Били удареха отлично топката или направеха грешка.

Били забеляза, че Кармен също не крие любопитството си и често поглежда към зрителя на тревата.

— Знаеш ли кое е това момче? — попита тя, когато си смениха местата на корта.

— Никога не съм го виждал — отвърна Били, изтривайки челото си с хавлиена кърпа.

— По-добре да ни гледа той, отколкото оная Хицман — каза Кармен. От известно време Моника се появяваше на корта след четири часа, когато Кармен и Били започваха да играят, и ги наблюдаваше. — Има нещо странно в тази жена, сякаш не тенисът я интересува, а самите ние. И то с лоша умисъл.

— Всяка сутрин имам тренировка с нея — каза Били, припомняйки си думите на баща си, че у Моника има нещо странно, когато я видя в Брюксел. — Може би е решила да овладее този спорт.

Продължиха да играят и Били завърши сета с класически удари, за да не бъде пак обвинен, че играе като евнух.

— Благодаря — каза Кармен, докато си обличаше пуловера. — Този път беше по-добре. — И си тръгна, без да го покани да пийнат нещо в хотела, а като мина край младежа на тревата, му се усмихна. Били забеляза, че момчето не отвърна на усмивката. Тъй като нямаше повече тренировки този следобед, си облече пуловера и тръгна да излиза от корта. Младежът се изправи и каза:

— Мистър Абът?

— Да. — Били се изненада, че младежът знае името му. Нямаше вид на човек, който може да си позволи да взема уроци по тенис в Ел Фаро.

— Аз съм братовчед ти Уесли Джордах — представи се младежът.

— Така ли, слушал съм много за теб — каза Били. Двамата се здрависаха. Били забеляза, че ръката на братовчед му е силна и груба, ръка на човек, който се занимава с физически труд.

— И аз съм слушал много за теб — отговори Уесли.

— Да си чул нещо хубаво по мой адрес?

— Не съм — засмя се Уесли. — Но играеш страхотно тенис!

— Е, не застрашавам нито един шампион — отвърна Били, но комплиментът го зарадва.

— Момичето също — добави Уесли. — Добре тича, нали?

— В добра форма е — каза Били.

— В много отношения е в добра форма. Пък и красива!

— Външно — да — отвърна Били. Отношението на Кармен към него след спора им за американския адмирал още го измъчваше.

— Това е достатъчно. Ако всички хора, с които ти плащат да играеш тенис, са толкова красиви, нямаш основания да се оплакваш от работата си.

— Не са всички. Ти къде си отседнал?

— Никъде. В движение съм — отвърна Уесли.

— А защо си дошъл тук?

— Заради теб — отговори сериозно Уесли.

— Оо!

— Реших, че най-сетне трябва да видя какво представлява другият мъжки представител на това поколение Джордах.

— И какво ти е впечатлението засега?

— Че имаш добър сервис и че си като звяр пред мрежата. — И двамата се засмяха.

— Дотук добре — каза Били. — Виж какво, умирам за една бира, искаш ли да дойдеш с мен?

— Готово — отвърна Уесли и намести раницата на гърба си.

Още докато крачеха към хотела, Били прецени, че младежът му харесва, макар да му завиждаше за ръста и за лекотата, с която метна раницата на раменете си.

— Чичо Рудолф каза, че си познавал баща ми… — започна Уесли.

— Виждал съм го само веднъж, когато бях малък — каза Били. — Една нощ спахме двамата в къщата на баба ни.

— Какво впечатление ти направи? — попита Уесли, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.

— Хареса ми. Като го видях, всички останали ми се сториха скапани. Той водеше живот, какъвто и на мен ми се искаше да водя — биеше се, обикаляше моретата, посещаваше далечни места. И освен това — засмя се Били — не спеше с пижама. А всички, които познавах, спяха с пижами. За мен това, изглежда, се превърна в някакъв особен символ на свободен живот.

— Ти си бил странно дете — засмя се Уесли.

— Не кой знае колко странно — каза Били, като влязоха в бара и си поръчаха две бири.

Кармен седеше на една маса с баща си. Тя любопитно ги изгледа, но с нищо не показа, че се радва да ги види, нито, че ги познава.

— Нещата се развиха така, че нито веднъж не съм се бил, никога не съм скитал по света и винаги спя с пижама — продължи Били, докато си пиеха бирата. Сви рамене и добави: — Баща ти ми направи впечатление и с още нещо. Носеше пистолет. О, божичко, като го видях, си казах, поне един човек в това семейство знае какво иска. Нямам представа обаче какво е направил после с пистолета.

— Нищо — отговори Уесли. — Точно когато му потрябва, не му беше подръка…

— Ужасно съжалявам за това, което се случи, Уесли — каза тихо Били.

— Да — отвърна Уесли.

— Какви са ти плановете оттук нататък? — попита Били.

— Все още нямам истински планове. Ще видим какво ще изскочи — отговори Уесли.

Били остана с впечатлението, че Уесли знае точно какво иска да прави, но избягва да говори за това.

— Майка ми пише, че те чака голямо бъдеще на филмов актьор — подзе Били.

— Може и да приема някое предложение, но засега съм се оттеглил. Ще изчакам да видя какво ще стане с филма.

— Пише, че щели да изпратят филма на фестивала в Кан тази година.

— За първи път чувам — възкликна Уесли. — Радвам се за нея. Майка ти е наистина нещо изключително. Дано не възразиш, дето така се намесвам, но мисля, че е крайно време да започнеш да се държиш по-добре с нея. Ако беше моя майка, щях да правя всичко за нея. Щом ще представят филма в Кан, защо не отидеш там да я видиш?

— Това е идея — замислено каза Били. — Ти ще отидеш ли?

— Да. Аз имам и една друга работа в Кан.

— Може да пътуваме заедно с колата — каза Били. — Кога ще бъде това?

— През май. В края на месеца.

— След около шест седмици. Сезонът тогава е подходящ за пътуване.

— Ще можеш ли да се измъкнеш оттук?

— Чувал ли си някога за възпаление на лакътната става от преумора при тенис? — ухили се Били.

— Да.

— Усещам, че много лошо ще ми се възпали лакътната става. Има опасност направо да осакатея и за да се оправя, ще са ми нужни най-малко две седмици пълна почивка. А ти какво ще правиш дотогава?

— Не знам — сви рамене Уесли. — Ще се помотая тук, ако нямаш нищо против. Може да взема няколко урока по тенис от тебе. А може и да поработя две-три седмици на пристанището.

— Имаш ли нужда от пари?

— Още не съм закъсал съвсем, но ако припечеля нещо, няма да е лошо — каза Уесли.

— Момчето, което работеше тук на басейна — чистеше го, раздаваше дюшеци и други такива неща, а освен това изпълняваше и задълженията на спасител — напусна преди два дни. Можеш ли да плуваш?

— Ами, справям се.

— Искаш ли да питам дали мястото е още свободно?

— Защо не? Това е чудесно — каза Уесли.

— В моята стая има две легла. Можеш да се настаниш при мен — предложи Били.

— Нямаш ли си приятелка?

— В момента — не. И доколкото виждам, на хоризонта не се очертава нищо — каза Били.

— Не искам да ти досаждам.

— Та братовчедите нали са за това — да си досаждат взаимно — засмя се Били.

На другия ден Уесли започна работа на басейна. А вечер, под светлината на лампите, Били го учеше да играе тенис. Уесли схващаше бързо, беше роден спортист и скоро се очерта като тенисистът с най-силните удари на този корт. Играеше всеотдайно, с напрегнато лице и присвити очи и биеше топките така, сякаш ликвидираше отявлени врагове. Макар че се гордееше със стабилния му напредък, Били се смущаваше от хладнокръвната ожесточеност, с която Уесли играеше, и понякога му се искаше да каже: „Не забравяй, че това е само игра.“

На Били му беше приятно, че Уесли е тук, и скоро откри, че е идеален като съквартирант, защото разтребваше стаята и поддържаше безупречен ред, а това беше много хубаво след съжителството с разпиляната Моника. Управителят на хотела беше доволен от работата на Уесли и поздрави Били, че го е довел. След като Били представи Уесли на Кармен, отношението на Кармен също се промени и тя започна да кани и двамата на вечеря в едно от малките ресторантчета на пристанището, когато баща й не беше с нея в хотела. Уесли се държеше с Кармен сериозно и възпитано, а Били установи, че Кармен, която досега не беше пристрастена към плуването, много често прекарва горещите сутрини край басейна. След като Били й каза, че майка му е направила филм, в който е играл Уесли, Кармен започна да зачита повече мненията на Били, а когато разбра, че в града дават филм, който й се искаше да гледа, заведе и двамата на кино. Тя имаше слабост към филми с много кръвопролития и тъжен край и обичаше да излиза от такива прожекции с мокри от сълзи страни.

Най-хубавото от всичко бе, че след втората седмица Моника съобщи, че прекъсва тренировките си, защото заминавала на другата сутрин. Но щяла да се върне пак, заяви студено и му даде щедър бакшиш, без да уточни кога ще се върне.

— Ние с нетърпение чакаме да те видим отново — каза тя, но не обясни какво разбира под това „ние“.

— Не искаш ли да чуеш какво се случи на улица „Гро Каю“? — попита я Били, докато тя си събираше нещата.

— Знам какво се е случило на улица „Гро Каю“ — отговори Моника. — Убили са не този, когото е трябвало. Заедно с още няколко души.

— Опитах се да ти се обадя — каза той.

— Ти не си остави адреса — отвърна тя. — Друг път недей да правиш тази грешка. Цял живот ли възнамеряваш да живееш в тази жалка страна като треньор по тенис?

— Не знам какво възнамерявам — каза той.

— Как се запозна с това момче от басейна?

— Той просто се появи тук един ден — излъга Били. На никого не бе казал, че Уесли му е братовчед, и не искаше той да се забърква с жена като Моника.

— Не ти вярвам — заяви спокойно Моника.

— Не мога да ти помогна.

— Има добро лице — каза Моника. — Силно и страстно. Един ден ще трябва да си поговоря надълго с него.

— Не се доближавай до него.

— Нареждания от теб не приемам — отговори Моника. — Запомни това.

— Помня много неща, свързани с теб — не й остана длъжен той. — Някои от тях са прекрасни. А ти как си с паметта напоследък?

— Зле, много зле — каза тя. — Благодаря, че беше толкова търпелив с мен на корта, макар че от това нямаше голяма полза, нали?

— Не. Ти си безнадежден случай — отвърна той.

— Надявам се, че ще имаш по-голям успех с другите си ученици. Например с онази руса испанска кучка. Колко ти плаща, за да й бъдеш жиголо? Нужна ли е профсъюзна карта за тази професия в Испания?

— Нямам намерение да слушам глупости — ядоса се той.

— Не е зле да свикваш, малкия, особено след като от няколко години си в играта — каза тя. — Адиос, Джони.

Той я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше. С треперещи ръце прибра бакшиша, който Моника му даде, и взе ракетата, за да започне следващата тренировка… Как да не се опасява след всичко случило се, че тя ще се върне, ще му съобщи номера на стаята си и ще му каже да отиде при нея след полунощ.

Две седмици по-късно Уесли пишеше писмо на бюрото в стаята, а Били се готвеше да ходи на танци. На забавата бяха поканени група цигани, които танцуваха фламенко, и гостите трябваше да се явят в испанско облекло. Били бе купил една риза с басти и волани и взе на заем от оркестрантите чифт тесни черни панталони, болеро и ботуши с високи токове. Уесли също бе поканен, но каза, че предпочита да напише няколко писма. Добави, че освен това ще се чувства глупаво, ако се премени като Били.

Сутринта той бе получил писмо от Гретхен, която му пишеше, че „Комедия на реставрацията“ ще бъде представена на фестивала в Кан, и го канеше да отиде там, за да сподели с нея почестите и славата. Рудолф и Дейвид Донъли също щели да отидат. Франсис Милър, кинозвездата във филма, щяла да се опита да присъства на фестивала поне три дни. Очертаваха се две интересни седмици. Гретхен пишеше колко се радва, че той най-сетне се е запознал с Били, че двамата са се харесали, и питаше дали Уесли не би могъл да убеди Били също да отиде в Кан.

— Били — обърна се Уесли към братовчед си, който се мъчеше да влезе в ботушите на музиканта, — пиша писмо на майка ти. Тя иска и двамата да отидем в Кан. Какво да й кажа?

— Кажи й… — поколеба се Били, нахлузил единия ботуш, — кажи й… Какво пък, защо не?

— Тя ще се зарадва — отвърна Уесли.

— Дявол да го вземе — каза Били, който бе успял да обуе и втория ботуш, и се изправи, — предполагам, че веднъж на десет години човек може да си позволи да зарадва майка си. Как изглеждам?

— Смешно — отговори Уесли.

— И аз така си мислех — добродушно кимна Били. — Е, няма как, циганите ме зоват, тра-ла-ла. — Той изтропа с токове и двамата се засмяха.

— Приятно прекарване — пожела му Уесли.

— Ако не се върна до сутринта, значи са ме отвлекли. Нали ги знаеш циганите? Недей да плащаш откуп повече от тринайсет долара и петдесет цента.

И излезе, свирейки с уста песента на тореадора от „Кармен“.

Циганите бяха добри артисти, китарите и кастанетите им разпалваха кръвта, музиката и песните звучаха като тъжно и страстно ридание, танците им бяха горди и пламенни, а виното се лееше в изобилие. И Били отново си каза, както и първия път, когато прекоси испанската граница, че тази страна е само за него.

Защо да отричаме, мислеше си той, докато музиката около него гърмеше, а момичетата с рози в косите развяваха поли и настъпваха предизвикателно към партньорите си, за да ги отблъснат в последния момент с потракване на дебелите си токове, защо да отричаме, че истинските удоволствия са удоволствията на богатите. Почти през цялата вечер Кармен седя до него, прекрасна с тъмната рокля, която откриваше разкошните й рамене и пълната й гръд, с блестящи от възбуда очи. Тези танци нямаха нищо общо с баловете в колежа в Уитби и Били беше щастлив, че толкова неща са останали зад гърба му.

Един от танцьорите дойде при Кармен и я издърпа от стола й, за да танцува с нея. Тя танцуваше радостно и свободно, като професионална танцьорка, отбеляза Били, с развени дълги руси коси, с израз на гордо презрение, запечатан на лицето й. Каквото и да си мислеше за Испания, дълбоко у нея живееше испанският дух и тази музика го възпламеняваше. Танцът свърши. Гостите, сред които и Били, шумно изръкопляскаха. Вместо да седне, Кармен дойде при него и го вдигна от мястото му. Сред общ смях и ръкопляскане Били започна да танцува с нея, подражавайки на мъжете танцьори. Танците му се удаваха и той успяваше да възпроизведе движенията на циганите, като в същото време леко пародираше собственото си изпълнение. Кармен схвана какво прави партньорът й и се разсмя в момента, в който той смело се завъртя. Когато танцът свърши, тя го целуна, макар че лицето му бе обляно в пот.

— Трябва да глътна малко въздух — помоли я той. — Ела с мен навън.

Двамата незабелязано излязоха от залата на терасата. Небето беше мрачно и надвиснало ниско, с черни, разпокъсани облаци, които се движеха към луната.

— Ти беше прекрасен — каза Кармен.

Той я прегърна, целуна я и прошепна:

— Искам после да дойда в стаята ти.

За миг тя остана неподвижна в прегръдката му, но след това го отблъсна и каза с хладен глас:

— Ще танцувам с теб, ще играя тенис с теб и ще споря с теб. Обаче за нищо на света не бих се съгласила да се любя с теб.

— Но ти така ме гледаше…

— Това е част от играта — отвърна тя, изтривайки презрително устата си. — Всъщност — цялата игра. И нищо повече. Ако реша да се любя някога в тоя скапан курорт, ще го направя с младежа от басейна.

— Ясно. — Гласът му прозвуча дрезгаво от яд и разочарование. — Искаш ли да му кажа?

— Да — отговори тя.

Това го срази.

— Ще изпълня желанието ви. Винаги на вашите услуги, мадам — каза той.

— Номерът на стаята ми е 301. Ще го запомниш ли?

— Ще го помня до края на живота си.

Тя се засмя. Смехът й прозвуча неприятно.

— Трябва да се връщам. Хората забелязаха, че излязохме заедно. Както знаеш, това е една изостанала страна и ние много държим на благоприличието. Идваш ли с мен?

— Не — отговори той. — Трябва да предам съобщението. И после ще спя.

— Приятни сънища — пожела му тя, обърна се и влезе в залата при музиката.

Били тръгна бавно към стаята си. Нощният вятър изведнъж охлади тялото му и той се разтрепера. Пази се от сеньоритас, бе писал баща му. Прав е бил добрият старец.

Когато се върна в стаята, Уесли спеше. Спеше неспокойно, въртеше се, усуквайки завивките около тялото си, и от време на време стенеше, сякаш нощем го обземаше някакво неизлечимо терзание, което през деня успяваше да потисне или да избегне. Били застана до леглото и загледа братовчед си, без да може да прецени съжалява ли го, обича ли го, или го мрази.

Беше решил да се съблече, да си легне и да остави Уесли на мрачните му сънища, ала накрая се замисли: Дявол да го вземе, нали затова сме роднини, и разтърси Уесли.

Уесли стреснато се изправи.

— Какво има?

— Връщам се от забавата и имам новини за теб — каза той. — Ако отидеш в стая 301, там ще те чака една дама. Името й е Кармен. Помоли ме лично да ти предам това.

— Шегуваш ли се? — попита Уесли, вече напълно разсънен.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

— Възможно ли е да е казала такова нещо?

— На твое място не бих задавал никакви въпроси — отвърна Били. — Нали сам ми разправяше колко е красива. Аз да съм, отивам, преди да е станало късно.

— Аз не я обичам — каза Уесли. Изглеждаше раздразнен и недоволен, също като малко момченце, от което за първи път се иска да свърши нещо неприятно, и Били си даде сметка за седемгодишната разлика във възрастта им.

— Тук имаш работа с възрастни хора — отбеляза Били. — Любовта невинаги е главното съображение в подобни случаи. Отиваш ли?

Уесли се изправи и седна приведен на ръба на леглото. Спеше само с долната част на пижамата си и мускулите на ръцете му се откроиха на светлината на лампата, която Били бе запалил, когато влезе в стаята. Прилича на победен боксьор, който знае, че в следващия рунд ще го нокаутират, помисли си Били.

— Не искам да изглеждам глупак, но не мога да го направя — каза Уесли. — Аз съм влюбен в друга. Чудесно момиче. От Ню Йорк. Тя ще се опита да дойде в Европа след няколко седмици, за да ме види. Не ме интересува какво ще си помисли дамата за мен, аз чакам приятелката си — предизвикателно заяви той.

— Да не съжаляваш после — предупреди го Били.

— Няма. Щом и ти смяташ, че е красива, и я познаваш много по-добре от мен, защо ти не отидеш?

— Дамата даде ясно да се разбере, че няма да се зарадва, ако отида аз в стая 301.

— Божичко, кой би си помислил, че такава като нея ще избере точно мен? — учуди се Уесли.

— Може би си пада по филмови звезди.

— Няма защо да се шегуваш с това — отсече Уесли. — Не съм никаква филмова звезда и тя го знае.

— Аз просто се държа гадно — отвърна Били. — Е, изпълних си задължението. Сега си лягам.

— И аз. — Уесли погледна усуканите завивки и каза: — Каква бъркотия! Сутрин, като се събудя и си видя леглото, все едно че виждам бойно поле. — Пооправи завивките и легна, сложил ръце под главата си. — Един ден — продължи той, докато Били се събличаше — може би ще се науча да се оправям със секса и любовта и с други такива дребни неща.

— Не разчитай на това — каза Били, облече си пижамата и легна. — Лека нощ, Уесли. След такава страхотна вечер си заслужаваш почивката.

— Да — кисело отвърна Уесли. — Угаси тая проклета лампа.

Били се протегна и угаси лампата. Но дълго време не затвори очи, остана да лежи, вперил поглед в тъмния таван. След пет минути чу равномерното дишане на Уесли, а после и тихите му стенания, щом сънищата пак го връхлетяха. Били лежа буден, докато утринната светлина започна да се процежда в стаята. В далечината още се чуваше ритъмът на музиката. Испански утрини, каза си той, проклети испански утрини!

На другия ден точно в четири часа Кармен се появи на корта. Изглеждаше отпочинала и спокойна. Този път щяха да играят на двойки. Като пристигна, Кармен поздрави партньорите си и Били с лъчезарна усмивка. Макар че другите двама бяха мъже, Кармен играеше по-добре от тях, затова с Били бяха в противникови двойки. Били никога не я бе виждал да играе толкова добре — беше пъргава, точна, отбиваше топките и принуждаваше Били и партньора му да леят пот за всяка спечелена точка. Резултатът беше четири на четири. След дълга размяна на удари тя изпрати една висока топка над главата на Били. Той улови ироничната й усмивка, докато с пълна скорост се изтегляше назад и подскачайки високо, успя в последния момент да стигне топката. Удари я злобно, опитвайки се да я забие в краката на Кармен, но Кармен се хвърли към мрежата и топката изсвистя край главата й. Тя се поколеба и в същия миг топката я удари силно в окото, а после заподскача по игрището. Кармен пусна ракетата, извика от болка и закри окото си с ръце.

О, господи, каза си Били, прескачайки мрежата, за да стигне до момичето, само това ми липсваше.

Лекарят беше мрачен. Каза, че окото е в опасност. Кармен трябваше да замине незабавно за Барселона, за да я прегледа специалист. Може би щеше да се наложи операция.

— Ужасно съжалявам — каза Били, когато се връщаха с колата му от лекарския кабинет в хотела.

— Няма за какво да съжаляваш — отсече Кармен, но Били виждаше, че окото много я боли. — Ти не си виновен. Аз нямах работа при мрежата. Исках да ти отклоня вниманието, та да изпуснеш топката. Не се оставяй да те убедят, че си виновен.

Той се наведе и я целуна по бузата. Този път тя не го отблъсна.

Независимо обаче какво разправяше тя или който и да е друг, той знаеше, че е виновен, че ако предишната вечер нищо не се беше случило, никога нямаше да запрати срещу нея толкова силно топката, и то от такова малко разстояние.

На другия ден управителят на хотела го извика в кабинета си и каза:

— Млади човече, страхувам се, че си загазил лошо. Бащата току-що ми се обади. Надява се окото да се оправи; специалистът не смятал операцията за наложителна, но бащата е бесен. За себе си мога да кажа: не ти плащам, за да осакатяваш гостите ми. Бащата настоява да те уволня. Дъщерята се обади да каже, че никога няма да ми прости, ако направя това, но аз мисля да се подчиня на волята на бащата. Най-добре си стегни куфарите и заминавай. И колкото по-бързо, толкова по-добре. — Управителят извади един плик от чекмеджето на бюрото си и го подаде на Били. — Ето ти заплатата за месеца. Не съм удържал нищо.

— Благодаря — отвърна вяло Били.

— Съжалявам, че трябва да напуснеш. Ползваше се с добро име тук — заключи управителят и му подаде ръка.

Докато вървеше към басейна, за да каже на Уесли какво се е случило, Били си спомни думите на баща си за късмета на семейство Джордах. Нямаше никакво значение, че фамилията му беше Абът, а не Джордах.

Още същия ден тръгнаха с откритото пежо по огряното от слънце шосе за Франция. Били се опита да убеди Уесли, че е глупаво да си остави работата, но Уесли настоя да не се делят и Били бързо се съгласи. Беше обикнал момчето и го изкушаваше мисълта да пътуват двамата заедно по пролетните пътища на Испания и Франция. Караха бавно, разглеждаха природата, обядваха на открито наденица с черен хляб и бутилка вино в сянката на маслинени дръвчета или край някое лозе. Носеха си ракетите за тенис и в градовете, през които минаваха, обикновено намираха игрище, така че почти всеки ден изиграваха по няколко сета.

— Ако продължаваш така, след две години ще можеш да ме биеш — каза Били.

Докато пътуваха на север, Били си даде сметка колко се радва, че се е махнал от Ел Фаро, макар че винаги щеше да се чувства виновен за случилото се. Съжаляваше, задето оставя Испания, но не съжаляваше, че вече няма да се чуди дали Моника ще се появи отнякъде и ще му развали настроението с безнадеждния си тенис и с неясните си заплахи за предстоящи усложнения.

В сравнение с Ел Фаро сега Уесли говореше по-открито за предишния си живот и за хората, изиграли някаква роля в живота на баща му, които бе издирил. Разказа на Били за посещението си в Бат, спомена за Кейт, но не каза нито дума за Досън и за сбиването с него. А за малкия си половин брат възкликна с обич.

— Хубаво момченце! Силно като биче. Мисля, че ще прилича на баща си — на баща ни. Истински щастливо дете!

— Ти обаче не изглеждаш щастлив — подзе Били. — Млад, силен, представителен и, както пише майка ми, с блестяща кариера пред себе си, стига да пожелаеш, но нямаш вид на щастливо момче.

— Горе-долу съм щастлив — отвърна уклончиво Уесли.

— Не и когато спиш. Знаеш ли, че всъщност по цяла нощ стенеш?

— Сънища. Те нищо не значат.

— Психиатрите не смятат така.

— А ти какво смяташ? — Гласът на Уесли изведнъж прозвуча рязко.

— Смятам, че нещо те измъчва. Нещо лошо. Ако искаш да поговорим, може би ще ти олекне.

— Може би — каза Уесли. — Но друг път. Сега нека оставим тази тема.

След като влязоха във Франция, прекараха първата нощ в един малък хотел, обърнат към морето, точно срещу границата в Порт Вандр.

— Имам страхотна идея — предложи Били. — В Кан трябва да бъдем след две седмици — защо не отидем в Париж, можем да си прекараме славно?

— Не — поклати решително глава Уесли. — Аз трябва да отида в Кан. Все отлагам, сега вече е време да отида.

— Защо?

Уесли изгледа странно Били.

— Трябва да видя Бъни, с когото бяхме заедно на „Клотилд“. Всъщност той е в Сен Тропе. Има да ми предава една информация. Важна информация. Ти иди в Париж. Аз ще се придвижа на автостоп на изток.

— Каква информация? — попита Били.

Уесли отново го изгледа странно.

— Търся един човек и Бъни може би знае къде да го намеря. Това е всичко.

— Не може ли този човек да изчака две седмици?

— Чакал е прекалено дълго.

— Кой е той?

— Онзи, заради когото не мога да спя спокойно… Всяка нощ го сънувам. Сънувам, че го намушквам с нож, много пъти един след друг, но той все не пада, стои прав и ми се смее… Като се събудя, още го чувам как се смее.

— Познаваш ли го? — попита Били. — Искам да кажа, в съня си.

Уесли бавно кимна:

— Това е човекът, който уби баща ми.

Той изрече тези думи с такъв тон, че Били настръхна като от студ.

— Какво ще направиш, като го намериш?

— Все на някого трябва да го кажа… — пое дълбоко дъх Уесли — и не виждам защо да не го кажа на теб. Ще го убия.

— Господи! — извика Били.

Двамата седяха мълчаливо, загледани в морето.

— Как смяташ да направиш това? — попита накрая Били.

— Не знам — сви рамене Уесли. — Ще реша, като му дойде времето. Може би с нож.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— А той дали има?

— Вероятно.

— Ще те убие.

— Ще гледам да не ме убие — заяви мрачно Уесли.

— Ако все пак успееш да му видиш сметката, полицията ще започне да търси първо теб, нали знаеш? — каза Били.

— Мисля, че да — съгласи се Уесли.

— Ще имаш късмет, ако се отървеш с двайсет години затвор. Това знаеш ли го?

— Не.

— Но въпреки всичко искаш да отидеш в Кан и да свършиш тази работа?

— Да.

— Слушай, Уесли — каза Били. — Не мога да те оставя така да си погубиш живота. Трябва да ми позволиш да ти помогна.

— Как?

— Имам пистолет със заглушител, скрит в Париж.

— Може да се окаже полезно — кимна мрачно Уесли.

— Нека ти помогна да обмислим… — запъна се Били — убийството. В края на краищата получил съм някаква подготовка като военен. Говоря френски много по-добре от теб. Знам да боравя с пистолет. Ще ти призная нещо, което не бива да казваш на никого — докато бях в Брюксел, станах член на група терористи…

— Ти? — попита невярващо Уесли.

— Да, аз. Участвах в една акция в Амстердам срещу испанската туристическа агенция. Знам как се прави бомба. За тая работа по-добър съдружник от мен не можеш намери. Ще ти кажа какво ще направим — продължи той. — Докато ти стигнеш до Сен Тропе, аз ще отида в Париж, ще взема пистолета и двамата ще се срещнем в Сен Тропе или в Кан, където решиш. Съгласен ли си?

Уесли внимателно изгледа Били и каза:

— Будалкаш ли ме?

— О, стига, Уесли — извика Били с огорчение. — Нищо подобно! Какво ще загубиш от това? След няколко дни ще бъда на морето. С пистолета. И с достатъчно патрони, за да можеш да се упражняваш. На това будалкане ли му викаш?

— Мисля, че не — отвърна Уесли, но някак неохотно. — Добре, ще ми съобщиш къде си отседнал в Париж. Аз ще ти се обадя и ще ти кажа къде да ме намериш.

— Мисля, че можем да пийнем нещо — каза Били.

— И аз така мисля — отвърна Уесли.

На другия ден пътуваха заедно до Ним, откъдето Били щеше да продължи на север за Париж. Били седеше мълчаливо зад волана под сянката на една топола, докато Уесли измъкваше раницата от колата и я наместваше на гърба си. Бяха се уговорили, че Били ще му изпрати телеграма до поискване в Сен Тропе, в която ще му съобщи името на хотела си в Париж.

— Е, хайде, и умната — заръча Уесли.

— Ти също — каза Били. — Нали няма да предприемаш нищо рисковано, преди да дойда?

— Няма. Обещавам. — Двамата си стиснаха ръцете. — Ще ми липсва тенисът — засмя се Уесли.

— Да знаеш, че във френските затвори се играе много малко тенис — каза Били.

— Знам — отвърна Уесли и отстъпи встрани.

Били включи мотора и махна на Уесли, а колата, предназначена за слънчеви ваканционни дни, изхвърча на шосето изпод сянката на тополата. В страничното огледало Били видя високата слаба фигура, поела бавно по пътя към Кан.

Когато пристигна в Париж и се настани в един хотел на Левия бряг. Били веднага даде поръчка за разговор с Америка. Щом Рудолф вдигна телефона, Били му каза:

— Вуйчо Рудолф, Били Абът се обажда. Аз съм в Париж, в хотел „Аламбер“. Имам нужда от помощ. Спешно. Нещо ужасно ще се случи с Уесли, а може би и с мен, ако… — замълча той.

— Ако какво, Били? — попита Рудолф.

— Ако не предотвратим някои неща — отговори Били. — Не мога да ти кажа по телефона.

— Утре идвам в Париж — каза Рудолф.

— Бога ми, точно това исках да чуя — отвърна Били. Легна уморен на леглото и след малко заспа.

9

— Обясни ми сега — каза Рудолф на Били, когато поеха по магистралата от летището за Париж.

— Става дума за Уесли — отвърна Били, шофирайки внимателно. Валеше дъжд и в късната вечер фаровете на колите се отразяваха върху мократа настилка на шосето. — В момента е в Южна Франция и търси човека, който според него стои зад убийството на баща му. — Той завъртя волана, за да влезе в дясното платно, тъй като шофьорът отзад святкаше нетърпеливо с фаровете. Колата ги задмина със свистене, обливайки ги с дъждовна вода, от което предното стъкло стана непроницаемо за няколко секунди. — Мръсник — извика Били, доволен, че може да насочи вниманието си към нещо друго.

Рудолф намести шапката си и потри с ръка челото си, сякаш да успокои някаква болка там.

— Откъде знаеш всичко това? — попита вяло той.

— Той ми каза — отговори Били. — В Испания много се сближихме. Радвах се, че сме станали толкова добри приятели. Живеехме в една стая. Той спеше, сякаш се намира в окоп, а артилерията стреля все по-близо и по-близо до него. Виждах, че нещо го измъчва, разтревожих се, накрая го попитах и той ми каза.

— Смяташ ли, че е говорил сериозно? — попита Рудолф.

— Напълно — отвърна Били. — В репертоара му шегите липсват. Дори в начина, по който играе тенис, има нещо плашещо. Не прилича на никое друго момче, което познавам. И на никой друг мъж.

— Нормален ли е?

— За всичко останало — да — увери го Били.

— Смяташ ли, че намесата на психиатър би помогнала?

Били се замисли и каза:

— Не би му навредила. Ако успееш да го убедиш, че за тая цел трябва да седи мирен цяла година. Само че няма да можеш да го убедиш.

Рудолф изсумтя и попита с обвинителен тон:

— Защо не остана с него?

— Ами… — започна притеснено Били. — Това е другата страна на въпроса. Казах, че ще му помогна.

— Как?

Били нервно се раздвижи на тясната седалка и стисна по-здраво волана.

— Казах, че ще се опитам да измисля някакъв начин да свършим заедно тази работа, някакъв начин да я свършим така, че да не ни хванат… Все пак имам известна военна подготовка.

— А ти нормален ли си? — попита рязко Рудолф.

— Винаги съм се смятал за нормален.

— Сериозно ли му говореше?

— Не знам дали съм говорил сериозно — тросна се Били. — Сега обаче говоря сериозно. И няма защо да се държиш като полицай, който разпитва затворник, Рудолф.

Рудолф раздразнено въздъхна и каза:

— Събрали се двама смахнати.

— От едно семейство — засегна се Били от мнението на вуйчо си. — Добре дошъл при смахнатите си роднини в Европа, вуйчо.

— Какво търсиш в Париж, докато той се забърква кой в знае каква идиотска каша там? — повиши гневно тон Рудолф.

— Казах му, че имам в Париж пистолет със заглушител — отговори Били.

— Наистина ли имаш пистолет със заглушител?

— Да.

— Дявол да го вземе, Били, ти пък в какво си се забъркал през тези няколко години! — викна Рудолф.

Били отново нервно се раздвижи на седалката:

— По-добре е и за теб, и за мен да не знаеш.

Рудолф си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Полицията търси ли те?

— Не. Поне не ми е известно — отговори Били доволен, че не трябва да отмества очи от пътя, та да не гледа изражението на вуйчо си.

Рудолф уморено разтърка лицето си — чу се стържещ звук от небръснатите му бузи.

— Най-добре ми дай този пистолет — каза той.

— Обещах на Уесли, че ще му го занеса след един-два дни — отвърна Били.

— Виж какво, Били — започна Рудолф, стараейки се да не повишава повече тон. — Извика ме тук, за да ти помогна. Взех първия самолет. Или ще правиш, каквото ти кажа, или… — Той замълча.

— Или какво? — попита Били.

— Не знам. Още не знам. Но все нещо. Къде точно се намира Уесли сега? Днес? В този момент?

— В Сен Тропе. Разбрахме се, че ще му изпратя телеграма къде да ми се обади в Париж, за да се уговорим кога да се срещнем.

— Изпрати ли телеграмата?

— Тази сутрин я изпратих.

— Защо си избързал? Защо не ме изчака? Може би е по-добре да не знае къде се намираш.

— Той и бездруго ме подозира — опита да се защити Били. — Ако не спазя уговорката, ще действа сам и това ще бъде краят на Уесли Джордах.

— Да, може би си прав. Може би — съгласи се Рудолф. — Той обади ли ти се вече?

— Не.

— Добре. Като ти се обади, не му казвай, че аз съм в Европа. И му обясни, че ще ти отнеме повече време, отколкото си смятал, да вземеш този проклет пистолет.

— Какво ще спечелим с това?

— Ще спечелим още малко време да измисля нещо, това ще спечелим — ядосано каза Рудолф. — А и ти би могъл да помислиш за нещо. Сега помълчи малко! Съсипан съм от пътуването и искам да си затворя очите за няколко минути с надеждата, че поне един от двама ни ще бъде озарен от някоя смислена идея, докато стигнем до хотела.

Преди да си пожелаят лека нощ, Рудолф напомни:

— Не забравяй, че утре искам да получа пистолета. Едно е сигурно — той никога няма да попадне в ръцете на Уесли.

— Тогава ще използва нож или тояга, или ще тръгне с голи ръце — каза Били. — Ти не го знаеш какъв е.

— Това е истина и съжалявам, че едва сега започвам да я осъзнавам — отвърна Рудолф.

— Виж какво, ако не искаш да се замесваш в тази работа, аз ще се опитам да се оправя сам — предложи Били. — Просто забрави какво съм ти казал, нали разбираш…

Рудолф погледна замислено Били, сякаш преценяваше какви ще бъдат предимствата, ако забрави, и недостатъците, ако не забрави, и поклати глава.

— Може би аз трябваше да намеря мистър Данович. И то отдавна! Само че това ми хрумна едва тази вечер. Не, мисля, че въпросът не е в това да забравя. Лека нощ, Били. Ако през нощта ти дойде нещо наум, обади ми се. И без това сигурно няма да мога да спя.

Той отново прокара ръце по лицето си и се запъти бавно и тежко към асансьора.

Никога досега не съм си давал сметка колко е стар, каза си Били, докато вратите на асансьора се затваряха зад вуйчо му.

На другата сутрин двамата закусиха в трапезарията на хотела. Рудолф изглеждаше изтощен, имаше торбички под очите, ядеше мълчаливо и пиеше чаша след чаша кафе.

— Отиваш следобед да вземеш… предмета и ми го даваш — каза най-накрая той.

— Сигурен ли си, че искаш да… — започна Били.

— Сигурен съм в едно — прекъсна го троснато Рудолф — и то е, че не желая повече да слушам никакви аргументи!

— Добре, ти командваш — каза Били и изпита облекчение, че отговорността за решенията вече не беше само негова.

В трапезарията влезе портиерът и се обърна на френски към Били:

— Търсят ви по телефона, мистър Абът. Кабината е във фоайето.

— Благодаря — Били стана и каза на Рудолф: — Това е той. Никой друг не знае, че съм тук.

— Внимавай как говориш с него. Каквото и да кажеш, трябва да звучи убедително — каза Рудолф.

— Ще направя, каквото мога. Но с това момче няма никаква гаранция — отвърна Били и излезе от трапезарията. Докато влизаше в кабината и вдигаше слушалката, усети, че кафето, което бе изпил, изведнъж започна да горчи в устата му.

— Били, можеш ли да говориш? — достигна отдалече гласът на Уесли.

— Не съвсем.

— Аз съм в „Ле пинед“ в Сен Тропе. Ти кога ще дойдеш тук?

— След няколко дни, Уесли. Възникнаха известни усложнения при получаването на стоката. — Докато говореше, собственият му глас му прозвуча фалшиво.

— Какви усложнения? — попита рязко Уесли.

— Ще ти кажа, като се видим.

— Ще получиш ли това, което трябва, или няма да го получиш?

— Разбира се, че ще го получа. Просто ще отнеме още малко време.

— Какво значи малко време?

— Четири-пет дни.

— Ако не дойдеш до пет дни, отивам в Кан — заяви Уесли. — Сам. Разбираш ли какво значи това?

— По-спокойно, Уесли. Правя всичко, каквото мога.

— Мисля, че го усукваш нещо, Били.

— Не го усуквам — отвърна Били. — Просто възникнаха някои неочаквани неща.

— Сигурно — тросна се Уесли и затвори.

Били се върна бавно в трапезарията, седна и каза:

— Той е в „Ле пинед“ В Сен Тропе. И никак не е доволен. Даде ми пет дни срок.

Рудолф кимна и попита:

— Нали не му каза, че съм тук?

— Не.

— Довечера ще взема влака за Антиб — реши Рудолф. — Не искам да ме проверяват на летището. Ще отседна в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс, ако ти трябвам, ще можеш да ме намериш там.

— Измисли ли нещо през нощта? — попита Били.

— Може би — мрачно се усмихна Рудолф.

— А ще ми кажеш ли какво е то?

— Не. По-добре е да не ти казвам. Както ти се изрази снощи, и за теб, и за мен е по-добре да не знаеш.

— Това ни е семейна черта, нали — да пазим тайна един от друг?

— До известна степен — изправи се Рудолф. — А днес ще се наслаждавам на Париж. Може дори да отида в Лувъра. Ще се срещнем тук в пет часа. Дотогава недей да вършиш никакви глупости.

— Ще се опитам. Довиждане до пет часа — каза Били.

След като вуйчо му тръгна, Били отиде с такси до банката на ъгъла на улица „Доминик“. Не искаше никой да забележи откритото пежо и евентуално да му запише номера. Взе си сака за тенис и когато служителят в хранилището превъртя двата ключа и се върна на бюрото си, Били пъхна пистолета и пачките патрони заедно с остатъка от десетте хиляди франка в сака, върна се при служителя, каза му, че освобождава сейфа, и му предаде ключа.

След това се прибра в хотела с такси и сложи чантата на леглото. Седна и не откъсна поглед от нея до пет часа.

Рудолф слезе в слънчевото утро на гарата в Антиб. Колата от Херц, която бе поръчал, го чакаше. Докато се подписваше на документа, с единия си крак притискаше заключената чанта.

Като стигна в „Коломб д’ор“, пренесе чантата в хотела и след като приключи с регистрацията, последва носача, който пое чантата.

Когато остана сам в стаята, Рудолф се обади по телефона на стария адвокат в Антиб и си уговориха среща в единайсет часа в кантората му. Избръсна се, влезе във ваната и дълго време лежа отпуснато. Сега в Ню Йорк беше два часът през нощта и тялото му го усещаше. Докато си обличаше чисти дрехи, движенията му бяха бавни и сънливи. Поръча да му донесат голяма чаша кафе. Беше в същата стая, в която бе отседнал и предишния път. Тук бе идвала Жана и спомените за нея събудиха стари желания. Той взе лист хартия и написа: „Мила Жана, аз съм пак в нашия хотел и се чудя дали си свободна…“ Спря да пише и смачка хартията. Много време бе минало оттогава. Всичко бе свършило.

В десет и половина заключи чантата, качи се на взетата под наем кола и потегли бавно към Антиб.

Старият човек го чакаше пред голямата лакирана маса, а слънчевото синьо море зад гърба му бе оградено като в рамка от широкия прозорец.

— Тук е безопасно да говорим, нали? — попита Рудолф, като седна.

— Напълно — отговори адвокатът.

— Искам да кажа, че в бюрото няма магнетофони или нещо подобно?

— Има един, но не е включен — поясни адвокатът. — Използвам го само когато клиентът ми пожелае.

— Надявам се, че няма да се обидите, сър, ако ви помоля да го сложите отгоре на бюрото, за да сме сигурни и двамата, че не записва.

Старият човек се намръщи и студено отвърна:

— Както желаете, сър. — Отвори едно чекмедже и постави на бюрото малката машинка.

Рудолф стана и я разгледа. Магнетофонът не беше включен.

— Благодаря, сър — той се върна на мястото си. — Искам да ви помоля освен това да не си записвате нищо, нито сега, нито след като си тръгна — добави той.

— Няма да има никакви бележки — кимна старият човек.

— Дошъл съм при вас по много деликатен въпрос — подзе Рудолф. — Става дума за безопасността на моя племенник, сина на брат ми, който бе убит.

— Тъжна история — каза старият човек и пак кимна. — Надявам се, че раните донякъде са заздравели.

— Донякъде — повтори Рудолф.

— И че наследството е разделено при минимални прояви на… враждебност.

— При максимални — отбеляза мрачно Рудолф.

— Жалко. Тези семейни проблеми… — каза старият човек.

— Моят племенник в момента се намира тук, в Южна Франция — обясни Рудолф. — Той не знае, че и аз съм тук, и засега предпочитам да не разбере за моето присъствие.

— Добре.

— Дошъл е, за да намери мистър Данович.

— Ах — възкликна печално старият човек.

— Възнамерява да го убие, след като го намери.

Старият човек се закашля, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му. Извади голяма бяла носна кърпа и избърса устните си.

— Извинете, сега разбирам какво имахте предвид, като казахте, че сте дошли по много деликатен въпрос.

— Аз не искам той да намери Данович.

— Разбирам желанието ви — каза адвокатът. — Не разбирам обаче как аз мога да ви бъда полезен.

— Ако Данович — Рудолф си пое дълбоко дъх — бъде убит от някой друг, преди племенникът ми да го открие, въпросът ще бъде разрешен.

— Разбирам — отвърна замислено старият човек. Пак се изкашля и пак извади кърпата си. — А как смятате, че мога да ви помогна да постигнете желания от вас резултат?

— Навремето, сър, вие сигурно сте поемали дела, в които са били замесени хора от престъпния свят — продължи Рудолф.

— Навремето — да — потвърди тихо адвокатът и отново кимна.

— Ако ме представите на някой, който знае къде се намира Данович и може да бъде убеден да свърши тази работа, готов съм да заплатя много добре за… за услугата му — каза Рудолф.

— Разбирам — отвърна адвокатът.

— Естествено, готов съм да внеса значителна сума и във вашата швейцарска банкова сметка за вашата услуга — продължи Рудолф.

— Естествено — въздъхна адвокатът. Рудолф не разбра дали въздишката е породена от мисълта за рисковете, които трябваше да се поемат, или от мисълта за значителната сума в швейцарската банка.

— Това ще трябва да се направи много бързо — добави Рудолф. — Момчето е нетърпеливо и безразсъдно.

— Разбирам в какво положение се намирате, мосю Джордах — кимна адвокатът, — но нали ви е ясно, че такова нещо не може да се уреди от днес за утре, ако изобщо може да се уреди…

— Готов съм да предложа двайсет хиляди долара — извиси глас Рудолф.

Адвокатът отново се закашля. И отново избърса устата си с кърпата.

— Никога през живота си не съм пушил — каза раздразнено той, — а тази кашлица не ме оставя на мира. — Завъртя стола си и се обърна към спокойното море, сякаш то можеше да му даде нужния отговор на въпросите, които го измъчваха.

В стаята настъпи продължителна тишина. И сред тази тишина Рудолф се размисли над това, което правеше. Той извършваше злина. Цял живот бе вярвал в доброто и в нравствеността, а сега извършваше злина. Защо? За да предотврати друга, по-голяма злина. И нравствеността може да се окаже капан като много други благородни думи, помисли си той… Въпросът е: кое е по-важно, принципите или собствената плът и кръв? Той вече си бе отговорил на този въпрос, поне за себе си. И ако се наложеше, след време щеше да страда за това.

Мълчанието в стаята наруши адвокатът, който, без да се обърне към Рудолф, каза:

— Ще видя какво мога да направя. В най-добрия случай мога да се надявам, че ще се свържа с един господин, който евентуално би проявил интерес да ви се обади. Надявам се, разбирате, че за мен това ще бъде началото и краят на въпроса.

— Разбирам — отвърна Рудолф. — Отседнал съм в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ще очаквам телефонно обаждане.

— Нищо не обещавам, скъпи мосю — предупреди адвокатът, като се завъртя с гръб към морето и уморено се усмихна на Рудолф. — За да бъда напълно честен с вас, ще ви кажа, че предпочитам да убедите племенника си да се откаже от този прибързан план.

— И аз така предпочитам. Но се съмнявам, че ще мога да го разубедя — отвърна Рудолф.

— Такива са младите — мрачно кимна адвокатът и добави: — Е, ще направя, каквото мога.

— Благодаря — изправи се Рудолф. Още не беше излязъл от кабинета, когато адвокатът отново се обърна към морето. Двамата не си стиснаха ръцете за довиждане.

Силата на парите, мислеше си Рудолф, докато пътуваше с колата покрай пристанището… Дали щеше Хамлет да плати на Розенкранц и Гилденщерн да убият вуйчо му, краля, ако имаше пари?

Като се върна в „Коломб д’ор“, той се обади в хотел „Аламбер“ в Париж. За щастие Били беше в стаята си. Рудолф не знаеше, че Били изобщо не е излизал от хотела, освен за да отиде до банката предишния ден.

— Били, има лъч надежда — каза вуйчо му. — Не мога да ти кажа за какво става дума и никога не ме питай за това. Сега просто трябва да печелим време. А ти трябва да се опиташ да укротиш Уесли. Чуваш ли ме добре?

— Чувам те прекалено добре — отговори Били. — Как предполагаш, че трябва да го укротя?

— Иди в Сен Тропе на петия ден. Измисли нещо, каквото и да е — ти си умно момче…

— Всички така разправят — каза мрачно Били.

— Просто се помотай с него. Не искам да изчезне някъде. През цялото време трябва да го държим под око. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна вяло Били.

— Ако се наложи, можеш да му кажеш къде съм — продължи Рудолф. — Предпочитам да не знае, но ако това е единственият начин да го удържим, тогава аз ще се намеся. Дръж ме в течение.

— Колко време ще трябва да го укротявам? — попита Били.

— Колкото се наложи.

— Много точен отговор — отбеляза Били.

— Без остроумия, ако обичаш — сряза го Рудолф. — Аз съм си поел дела, ти поеми твоя дял.

— Да, сър — каза Били. — През следващите няколко дни все ще измисля някаква история.

— Браво!

— Друг е въпросът, дали лудият Уесли ще повярва на тази история.

— Желая ти късмет — каза Рудолф и затвори телефона.

„Клотилд“ беше закотвена в пристанището на Сен Тропе, недалеч от яхтата, на която работеше Бъни. Уесли и Бъни отидоха да видят „Клотилд“. Бъни тръгна неохотно.

— Стига си я гледал тази яхта.

— Не се тревожи, Бъни — успокои го Уесли. — Нито ще се разплача, нито ще ударя някого. Това беше единственият ми дом, където съм се чувствал добре. Само ще погледна и ще си припомня дните, когато баща ми беше там. Много по-потискащи неща ми се е случвало да видя оттогава… — Той бе прекарал последните дни и нощи в очакване на Били, като обикаляше пристанищата на Сен Тропе и Кан и надничаше из нощните клубове. Не смееше да попита Бъни дали Данович се мярка наоколо, тъй като Бъни веднага щеше да почне да спори с него. Не смееше да попита никого за Данович, защото не желаеше да допусне самият Данович или в крайна сметка полицията да разберат, че той го търси. Но можеше да провери сам. Досега не бе намерил човека, когото търсеше, ала беше сигурен, че след време Данович ще се появи. В крайна сметка разполагаше с време. Обиколките из пристанищата през този тих месец, преди да започне сезонът, за негова изненада му подействаха успокояващо. Дори спеше по-спокойно и жестоките сънища, които го преследваха от толкова време, сега не го навестяваха.

Като наближиха „Клотилд“, спряха и загледаха яхтата, без да говорят. Тя изглеждаше старомодна и удобна и на Уесли му стана драго, че е толкова чиста и добре поддържана. Щеше да го заболи, ако беше мръсна и запусната.

— Добре се грижат за нея, нали? — каза той на Бъни.

— Германци са — отвърна Бъни. — На палубата можеш направо да се храниш. Искаш ли да се качиш да поразгледаш? Включили са автопилот.

Уесли поклати глава и каза:

— Не. Това е достатъчно. Доволен съм, че я видях, и това ми стига.

Върнаха се на другата яхта, където Уесли готвеше на печката задушена риба. Щяха да бъдат трима за обяд — Бъни се бе събрал с едно момиче, което работеше в някакъв бутик на пристанището и всеки ден идваше да обядва с него. Беше хубаво, дребно, чернокосо момиче, говореше доста добре английски и Бъни беше луд по нея, а доколкото Уесли можеше да прецени, и тя по него. Момичето идваше на яхтата и след работа и понякога преспиваше при Бъни. Уесли забеляза, че полека-лека Бъни се освобождаваше от своите женствени маниери. Двамата с момичето говореха, че ще се женят и ще се хванат на някоя по-голяма яхта Уесли забеляза също, че Бъни не само бе възприел маниерите на Том, но съзнателно или несъзнателно уреждаше живота си така, както бяха живели баща му и Кейт.

На Уесли му стана драго, защото почувства, че това е признание за баща му, признание от страна на човека, който го бе познавал най-добре. Сега вече много от нещата, които бе чул за баща си от Теди Бойлан и от Шулц в Еврейския дом за стари хора в Бронкс, не го смущаваха.

Обядът, придружен от бутилка студено вино, беше хубав. Уесли бе помолил Бъни да не казва на никого, че е участвал във филм, който ще бъде показан в Кан, но когато момичето — казваше се Надин — попита Уесли какво работи, Бъни изтърси:

— Той е филмов актьор. Как ти се струва, моят стар морски другар?

Е, каза си Уесли, щом по този начин Бъни се издига в очите на момичето си, какво лошо има?

— Наистина ли? — попита невярващо Надин.

— Ами, да — потвърди Уесли, — но след като филмът излезе, може и да се окаже, че съм бивш филмов актьор.

— Будалкате ли ме вие двамата? — попита Надин.

— Ще се увериш сама — каза Бъни. — Той е звездата в един филм, който ще покажат на фестивала.

— Не съм звездата. Имам само една малка роля — възрази Уесли.

Надин внимателно го изгледа и додаде:

— Мина ми през ум, че след като си толкова хубав, все трябва да си някакъв.

— Такива като мен — под път и над път. Аз съм си моряк по душа и толкова — заяви Уесли.

— Аз работя с едно момиче, всъщност тя ми е най-добрата приятелка, и е луда по филми, страшно симпатична е — каза Надин, — да я доведа ли довечера да вечеряме заедно?

— Аз съм съвсем за малко в Сен Тропе — отвърна смутено Уесли. Алис бе обещала да дойде в Европа поне за две седмици и той не искаше да се изкушава от някаква страшно симпатична французойка.

— Тя говори добре английски — продължи Надин.

— Всъщност тази вечер имам среща — каза Уесли. Днес беше петият ден и той искаше да си бъде в хотела, когато и ако изобщо Били се появи.

— А утре вечер? — не спираше Надин.

— Утре вечер сигурно ще бъда в Кан — отвърна Уесли. — Може би друг път.

— Ще се върнеш ли след фестивала? — попита Надин.

— Зависи — отвърна Уесли.

— Тя току-що скъса с приятеля си. Само ти ще можеш да я развеселиш.

— Не ме бива много да развеселявам хората. Питай Бъни.

— Той е сериозно момче — намеси се Бъни. — Първо него трябва някой да го развесели.

— Ако дойдем в Кан, ще можеш ли да ни намериш билети за твоя филм? — попита Надин.

— Мисля, че да. Ще съобщя на Бъни къде съм отседнал. — Божичко, каза си Уесли, само това ми липсваше — две французойки да ми се увесят на врата точно когато открия онзи мръсник Данович.

— Нали няма да забравиш? — попита Надин, докато се приготвяше да се върне в своя бутик.

— Няма да забравя — излъга Уесли.

Надин целуна Бъни. Бъни и Уесли загледаха дребната грациозна фигурка, която се отдалечаваше бързо по кея с полюшваща се походка.

— Какво ще кажеш? — попита Бъни. За пръв път му задаваше този въпрос.

— По-красива от това не може да бъде — отговори Уесли.

— Не смяташ ли, че е много лекомислена, за да стане добра съпруга? — попита напрегнато Бъни.

— Мисля, че е чудесна, Бъни — успокои го Уесли. Не искаше по никакъв начин да се чувства отговорен, когато Бъни взема решение по такъв сериозен за него въпрос като брака. — Аз просто не я познавам.

— Ще ти кажа нещо — започна Бъни. — С твоята външност, с това, което си научил от баща си, а и сега, след като си станал филмов актьор, бас държа, че знаеш за жените сто пъти повече от мен. Никога не съм бил силен по тая част и не искам да се залъгвам. — Той се поколеба. — Не ти ли се стори, че тя флиртува с теб или нещо такова?

— Стига, Бъни. — Уесли беше искрено потресен.

— Не искам да се обвързвам с жена, която ще се задява с приятелите ми — реши Бъни.

— Успокой се, приятел — каза Уесли. — Дори не ми е намигнала.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бъни. — А сега… за теб…

— Какво за мен?

— Имам чувството, че не си дошъл на Лазурния бряг само да видиш стария си другар или някакъв си филм…

— Въобразяваш си. Аз просто…

— Нищо не си въобразявам. Познавам те. Знам кога говориш искрено. И кога криеш нещо. Точно сега криеш нещо. Наблюдавам те, когато не знаеш, че те гледам, и това, което виждам, не ми харесва, Уесли.

— Глупости — грубо каза Уесли. — Спри да се държиш като досадна бабичка.

— Знам само едно — продължи Бъни. — Баща ти никак не би искал да си навлечеш някоя беля — голяма беля — особено заради онзи тип Данович. Чуваш ли ме, Уесли?

— Чувам те.

— Той те обичаше и това, което искаше най-много, беше да живееш добре. Съвсем същото важи и за мен. Не искам да те виждам в затвор или в болница, или в морга.

— Не ме карай да съжалявам, че съм дошъл да те видя, Бъни — каза тихо Уесли.

— Хич не ме интересува дали ще ме видиш повече, стига да мога да ти налея малко разум в главата — не отстъпваше Бъни. — Чудесен живот имаш пред себе си, не го проваляй! Баща ти е мъртъв и толкова. Уважавай паметта му — това е всичко, което искам от теб.

— Трябва да се връщам в хотела. Очаквам телефонен разговор — каза Уесли.

Бъни остана на кърмата, втренчил неодобрителен поглед в Уесли, който се качи на взетия под наем мотопед и запърпори към хотела.

Като стигна до хотела, Уесли видя откритото пежо на паркинга. Забързано влезе вътре. Портиерът му даде ключа и каза:

— Един господин ви чака в бара.

Били седеше сам в празния бар, отпиваше от бирата си и гледаше тясното заливче, край което беше построен хотелът. Както се бе отпуснал в стола си, изглеждаше дребен и нещастен. Дрехите му бяха смачкани, а косата му разрошена от вятъра по време на пътуването. След дългия път до Париж и обратно в откритата кола изглеждаше още по-мургав от обикновено. Прилича на хитър арабин, помисли си Уесли, докато крачеше към братовчед си. Били се изправи, когато Уесли наближи, и двамата си стиснаха ръцете.

— Е, братовчеде, крайно време беше — каза Уесли.

— За бога, с това ли започваш — възкликна раздразнено Били.

— Хайде да се качим в моята стая — предложи Уесли, поглеждайки към бармана, който режеше лимони в дъното на бара. — Там ще говорим.

— Не може ли да си допия бирата — възрази Били. — Като те гледам, и ти имаш нужда от една бира.

— Аз имам нужда от още много неща. Хайде по-бързо — подкани го Уесли.

— Доста елегантен хотел — огледа се Били. — Сигурно струва цяло състояние.

— Смятах, че ще остана тук само два дни, а не целия сезон — отговори Уесли. — Изпи ли си бирата?

— Изглежда, съм я изпил, но трябва да я платя — уточни Били.

— Запишете бирата на господина в моята сметка — извика Уесли на бармана в дъното на залата.

— Благодаря — каза Били, като последва Уесли.

— Това е най-малкото, което мога да направя за моя верен братовчед — отвърна язвително Уесли.

Като влязоха в стаята, Уесли се обърна към Били и рязко попита:

— Носиш ли го?

— Чакай да ти обясня — започна Били. — Човекът, който ми го пази, се укрива. Нямаше го в Париж, приятелката му каза, че не знае къде е, но чака той да й се обади и…

— Кога? — попита Уесли. — Кога ще й се обади?

— Не можа да ми каже. Смята, че скоро.

— Скоро? На четвърти юли? На Коледа?

— Божичко — възкликна обидено Били, — нямаш основание да ми говориш по този начин! Направих всичко възможно! Това не е като да влезеш в магазин и да си купиш кутия бонбони.

— Знаеш ли какво мисля, Били — каза Уесли с равен глас. — Мисля, че ме лъжеш.

— Не бъди толкова подозрителен, дявол да те вземе! Аз сам си предложих услугите, нали така. Никой не ми е опирал пистолет в гърба. Исках само да ти помогна.

— Глупости — ядоса се Уесли. — Ти знаеш къде е този пистолет, ако изобщо има пистолет…

— Има. Кълна се!

— Тогава ще ми кажеш къде е. И то веднага. — С внезапен котешки скок Уесли се озова над Били и започна да го души. Били се съпротивляваше, забил нокти в ръцете, стиснали гърлото му, и се опитваше да ритне с коляно Уесли в слабините. Но Уесли беше с осемнайсет килограма по-тежък от него. Двамата се мятаха безшумно из стаята. Били се подхлъзна и се смъкна на пода, а Уесли го притисна с коляно и със спокойно лице продължи съсредоточено да го души. Малко преди Били да изгуби съзнание, Уесли отпусна ръце и прошепна:

— Ще ми кажеш ли или не?

— Божичко, щеше да ме удушиш — задъхано извика Били.

— Напълно възможно. — Ръцете на Уесли отново стиснаха гърлото на Били.

— Рудолф — каза на пресекулки Били. — Той е в Сен Пол дьо Ванс… Хотел „Коломб д’ор“ Ще слезеш ли сега от гърдите ми?

Уесли бавно отпусна ръце и се изправи. После помогна на Били да стане. Били се отпусна тежко в едно кресло, опипвайки гърлото си с ръце.

— Това, че си толкова силен, няма да ти е от полза — каза той.

Застанал заплашително пред него, Уесли го попита:

— Как така се появи чичо Рудолф? Но без повече номера, Били.

— Аз му се обадих в Ню Йорк. Смятах, че само той може да ти помогне. Направих го заради теб. Нали не мислиш, че съм го направил за себе си.

— Изплашил си се — презрително изрече Уесли. — И си се обадил на дядо Коледа. Трябваше да се досетя. Какво може да се очаква от един тенисист? Връщай се при твоите превзети дамички, негодник! Да ме мотаеш по тоя гаден начин…

— Защо не отидеш в Сен Пол дьо Ванс и не опиташ да удушиш чичо си Рудолф, идиот такъв — изруга Били.

— Може би точно това ще се опитам да направя — отвърна Уесли. — А сега се махай от стаята ми. И от този град. Ако те видя да се мотаеш тук, може и да съжаля, че съм те оставил жив.

— Следващия път, като те видя, ще нося нож. Предупреждавам те — каза Били и се изправи.

— Благодаря. Ще го имам предвид — отвърна Уесли.

— Последното, което искам да ти кажа — обърна се Били на вратата, — е, че съм ти приятел, независимо какво си мислиш.

Уесли мрачно кимна, а Били отвори вратата и излезе.

От фоайето се обади по телефона в Сен Пол дьо Ванс. Когато Рудолф вдигна слушалката, той му разказа какво се бе случило.

— О, господи, толкова ли е зле? — попита Рудолф.

— Повече от зле. Побъркан е — добави Били. — Ти по-добре се премести в друг хотел, ако не искаш да приложи номера с удушаването и на друг член от семейството.

— Никъде няма да се местя — отвърна спокойно Рудолф. — Нека да заповяда.

— Само че недей да се срещаш с него сам — попита Били, възхищавайки се на безметежното спокойствие на вуйчо си. — С това момче се разправяй само пред свидетели.

— Както той поиска, така ще се срещнем.

— Измисли ли нещо?

— Може би. Ще видим — отговори Рудолф.

— Мога ли да ти дам един съвет — каза Били. — Разкарай онова нещо, преди той да дойде при теб. Хвърли го в морето.

— Не — отвърна замислено Рудолф. — Мисля, че няма да го направя. Може да се окаже полезно. В немного далечното бъдеще.

— Желая ти късмет — каза Били.

— Ще се видим другата седмица на фестивала в Кан — отвърна Рудолф. — Запазил съм за всички ни стаи в хотел „Мажестик“. Ти ще бъдеш заедно с Уесли. Но при тези обстоятелства… — Той се изсмя странно. — При тези обстоятелства мисля, че трябва да запазя отделна стая за теб на друг етаж.

— Ти мислиш за всичко, нали, Рудолф? — подметна саркастично Били.

— Почти за всичко — отвърна Рудолф.

Били затвори, отиде при портиера и каза:

— Моля ви, запишете телефонния разговор в сметката на мистър Джордах.

Уесли не се обади нито на следващия, нито на по-следващия ден, но адвокатът от Антиб се обади.

— Имам да ви съобщя някои новини — каза той. — Господинът, когото имах предвид за работата, за която ми споменахте онзи ден, не е на разположение в момента. Намира се в затвора във Френ. Очаква се да излезе оттам след две седмици и много скоро след това да се прибере у дома си в Марсилия. Ще се свържа с него и ще му кажа къде може да ви намери.

— Ще бъда в Кан в хотел „Мажестик“ — каза Рудолф.

— Съжалявам за закъснението — добави адвокатът.

— Ще трябва да се примирим — отвърна Рудолф. — Благодаря за помощта. Ще чакам да ми се обадят.

Ще трябва да се примирим, повтори мислено Рудолф, докато затваряше телефона. Хубаво описание на моя живот… Ще трябва да се примирим.

10

Благодарение на рекламния агент на фестивала Гретхен бе станала известна като режисьорката, чийто първи филм е сред избраните да представят американското кино в Кан, и затова, когато самолетът кацна на летището в Ница, там вече я чакаха фоторепортьори. Те снимаха Гретхен как слиза от самолета, как минава през митницата, а след това как поздравява Били и Рудолф. Като целуна Били и силно го прегърна, тя почти се разплака и прошепна:

— Толкова време…

Били се смути от изблиците на майчински чувства пред шумните светкавици на апаратите и се освободи внимателно, но решително от прегръдката на майка си.

— Мамо, нека отложим сцената със семейната среща за по-късно — каза той. Идеята, че вестниците ще разпространят негова снимка, на която той се задушава в родителските обятия, не му допадаше, независимо че рекламната кампания го изискваше.

Гретхен отстъпи назад и Били видя, че на лицето й вече е изписан добре познатият студен израз със сбити устни.

— Били, бих искала да те представя на мистър Донъли — обърна се тя официално към него. — Той е художникът на нашия филм.

Били се ръкува с червенобрадия млад мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър — каза Били. Поредният, помисли си. Тя никога няма да се откаже. Докато си пробиваха път през групата хора, струпали се на изхода на митническата зала, той забеляза колко покровителствено и собственически мъжът е хванал майка му за ръката. Беше си намислил да се държи сърдечно и дружелюбно с нея при първата им среща след толкова дълга раздяла, но като я видя, красива както винаги, с елегантен син костюм за път, придружена от кавалер, който демонстративно изпълнява задълженията си и не изглежда много по-стар от самия него, той се подразни.

После го досрамя, че е допуснал да се ядоса. В края на краищата майка му беше зряла жена и не му влизаше в работата какво прави тя през свободното си време или как подбира партньорите си. Крачейки до нея към специално изпратената кола, той стисна с обич ръката й, за да заглади впечатлението от думите си за семейната среща. Гретхен изненадано го погледна и широко се усмихна.

— Очакват ни две страхотни седмици — каза тя.

— Надявам се. Нямам търпение да видя филма — отвърна Били.

— Предсказанията са добри. Хората, които вече са го гледали, го харесват много.

— Не само го харесват много — намеси се Рудолф. — Луди са по него! Вече получих предложение за стопроцентова печалба от моя дял, но го отхвърлих.

— Верният ми брат — весело каза Гретхен. — Влага там, където го тегли сърцето. Руди — намръщи се тя, — не ми изглеждаш добре. Сякаш не си спал седмици наред. Какво има?

— Нищо — засмя се неловко Рудолф. — Може би стоя до късно в казиното.

— И печелиш ли?

— Както винаги — отговори той.

Докато носачът и шофьорът слагаха куфарите в колата, Гретхен каза:

— Малко съм разочарована.

— Защо? — попита Рудолф.

— Надявах се, че Уесли също ще дойде да ме посрещне.

Рудолф и Били се спогледаха.

— Той не е ли отседнал с вас в хотела? — попита Гретхен.

— Не — отвърна Рудолф.

— Но нали е в Кан? След премиерата на филма вестниците и телевизията ще се нахвърлят да вземат интервюта от него. Той би трябвало да се държи като актьор, дори да не смята, че е актьор.

— Гретхен, не знаем къде е — внимателно каза Рудолф. — За последен път сме го видели в Сен Тропе, но след това изчезна.

— Случило ли се е нещо?

— Ние поне не знаем да се е случило нещо — излъга Рудолф. — Не се тревожи, сигурен съм, че ще се появи.

— Дано се появи, защото иначе ще трябва да пусна обява, че се търси изчезнало момче — каза тя и влезе с Донъли в колата.

При толкова багаж в колата оказа се, че за Рудолф няма място. Двамата с Били тръгнаха към пежото, което Били бе оставил на паркинга.

— Най-добре е да измислим някаква история за Уесли, която да й разкажем — започна Рудолф, като влязоха в пежото.

— Този път ти я измисли — отвърна Били, докато изкарваше колата от паркинга. — Последната история, която аз измислих, за малко не ми струва живота.

— Може би ще се появи, като види снимката на Гретхен във вестниците — предположи Рудолф. — Много я обикна, докато снимаха филма.

— Знам. Той ми каза. И въпреки това не храня голяма надежда. Единственото, което го вълнува тия дни, е как да намери оня югославянин. — Били се обърна и погледна любопитно Рудолф. — Нещо ново на твоя фронт?

— След няколко дни ще знам.

— И още ли не искаш да ми кажеш?

— Не — решително отговори Рудолф. — И недей да подпитваш.

В продължение на минута след това Били насочи цялото си внимание към шофирането. По случай пристигането на майка си беше поръчал да измият колата и се бе облякъл чисто и спретнато. Съжаляваше, че отсъствието на Уесли помрачи това събитие.

— Надявам се, че където и да е и каквото и да прави, няма да провали този велик момент в живота на майка ми — изрече той. — Тя изглеждаше в много добро настроение на летището.

— Освен когато ти направи неуместната забележка за семейната среща — отвърна кисело Рудолф.

— Направих я по силата на навика.

— Ами отучи се от тоя навик!

— Ще се опитам — обеща Били. — Във всеки случай, за твое сведение, аз се реабилитирах, докато отивахме към колата.

— Мислиш си, че е безчувствена — продължи Рудолф. — Но искам да ти кажа, че не е така. Особено по отношение на тебе.

— Казах, че ще опитам — усмихна се Били. — Изглежда красива, нали?

— Много.

Били пак извърна глава и погледна Рудолф.

— Какво има между нея и Донъли?

— Не знам да има нещо — рязко отвърна Рудолф. — Двамата работиха заедно много добре, сега той е мой съдружник. Недей да подпитваш и по този въпрос.

— Просто се интересувах — каза Били. — Естествена синовна загриженост за майчиното благополучие. Що за човек е той?

— Възможно най-добрият. Талантлив, амбициозен, честен, има проблем с пиенето.

— Би трябвало да е свикнала с това, след като е живяла с баща ми — заяви Били. — Имам предвид проблема с пиенето.

— Тя покани и баща ти да дойде. Но той каза, че имал нова работа и не можел да напусне Чикаго. Изглежда, най-сетне се е стегнал.

— Аз не бих разчитал на това. Но поне е направил нещо полезно за сина си.

— И какво е то?

— Отказа ме от пиенето — засмя се Били. — Слушай, имам идея. Не за баща ми или за майка ми, а за Уесли.

— И каква е тя?

— Нали знаеш, че полицията събира формулярите, които попълваш, когато се настаняваш в хотел…

— Да.

— Мисля, че Уесли не познава никого в Кан, при когото да отиде — заговори сериозно Били, — затова най-вероятно е отседнал в някой хотел в града. Можем да поискаме информация от полицията. В края на краищата той играе във филма и можем да обясним, че го търсим за снимки, интервюта и така нататък.

— Можем, но няма да го направим — възпротиви се Рудолф. — Колкото по-малко се интересува полицията от Уесли, толкова по-добре за всички нас.

— Просто ми хрумна тази идея.

— Ще трябва сами да го намерим. Ще се повъртим из пристанището, ще обиколим нощните заведения, въобще ще си отваряме очите — каза Рудолф. — Междувременно можеш да обясниш на майка си, че той се притеснява от всякакви реклами, преди филмът да бъде показан, страхува се, че не играе добре и че хората ще му се смеят, и затова предпочита да го няма, ако наистина се окаже така…

— Мислиш ли, че ще повярва? — усъмни се Били.

— Може би. Тя знае, че той е странно момче. Вероятно ще каже, че от него точно такова нещо може да се очаква.

— Изненадан съм, че нито ти се е обадил, нито е дошъл да те види — каза Били.

— Бях почти сигурен, че така ще направи — отговори Рудолф. — Защото знае, че никога няма да получи от мен онова, което търси.

— Пистолетът още ли е при теб? — попита Били.

— Да.

— Хващам се на бас, че си единственият човек на този фестивал, който държи в хотелската си стая пистолет със заглушител — изсмя се отново Били.

— С удоволствие бих се отказал от тази чест — отвърна мрачно Рудолф.

Когато минаха с колата по Кроазет, Рудолф видя сред афишите, рекламиращи филмите през следващите две седмици, и афиш за „Комедия на реставрацията“, на който с големи букви бе изписано името на Гретхен.

— Майка ти сигурно много се е зарадвала, като го е видяла — отбеляза Рудолф.

— Не ми стигат всичките тревоги, които ми създава — каза шеговито Били, — ами сега трябва и да се чудя как да се държа като син на прочута жена. Какво да отговоря, ако ме попитат как се чувствам?

— Отговори, че се чувстваш прекрасно.

— Още един въпрос, мистър Абът — продължи Били. — Смятате ли, че сте били пренебрегван от майка си в името на нейната кариера? Отговор: Ами да, само десетина-петнайсет години.

— Освен с мен, с никой друг няма да се шегуваш така. Разбра ли? — остро попита Рудолф.

— Да, сър. Това беше просто една закачка…

— Пък и още не е станала прочута — продължи вуйчо му. — В Кан може да си известен един ден и неизвестен на другия. На майка ти й предстои сериозно изпитание и трябва да се държим много внимателно с нея.

— Тя би могла да разчита на мен като на здрава опора — заяви Били. — Просто не ще може да познае вятърничавия си син и ще ме гледа в почуда!

— Може и да не пиеш като баща си, Били — каза Рудолф, — но, изглежда, си наследил от него неспособността да накараш хората да ти повярват, че приемаш нещата на сериозно.

— Защитна мярка — весело отвърна Били, — предадена от баща на син, която служи за прикриване на дълбоко скритата, тръпнеща, нежна душа.

— Показвай я от време на време. Нищо няма да й стане — каза Рудолф.

Във фоайето на хотела Рудолф попита търсил ли го е някой. Никой не го беше търсил.

В един ъгъл на фоайето журналисти и фотографи бяха наобиколили Гретхен. Големите звезди още не бяха пристигнали в Кан и рекламният агент на „Комедия на реставрацията“ се възползваше от това. Рудолф видя, че Гретхен е спокойна, говори гладко и се усмихва.

Тя ги забеляза и им даде знак да отидат при нея, но Били поклати глава.

— Аз излизам — каза той на Рудолф. — Ще пообиколя пристанището да видя къде е нашето изгубено ангелче. Предай на майка ми, че я обичам, но трябва да изпълня важно поръчение.

Рудолф отиде при Гретхен и тя го представи като свой брат и спонсор на филма. Не попита къде е отишъл Били. Когато въпросите понамаляха и един фотограф поиска да снима Гретхен заедно с Рудолф, той я попита къде е Донъли.

— Хайде познай — отговори тя, усмихвайки му се пред фотографа.

Рудолф отиде на бара и намери Донъли мрачно приведен над чаша уиски.

— Как е, забавляваме ли се добре на прочутия весел фестивал? — попита Рудолф.

— Противно — намръщи се Донъли. — Не трябваше да идвам.

— Защо? — изненада се Рудолф.

— Онова момче, нейният син Били, ме погледна толкова злобно на летището…

— Въобразяваш си.

— Точно това не си го въобразявам. Страхувам се, че ще направи черен живота на майка си заради мен. Ревнува ли, или…?

— Нищо подобно — отвърна Рудолф. — Може би се тревожи, че си много по-млад от нея и един ден тя ще страда.

— Той ли ти каза?

— Не — призна Рудолф. — Нищо не ми е казал.

— Тя ми разказа за него. — Донъли изпразни чашата си и даде знак да му донесат нова. — Още от малък бил невъзможен.

— Мисля, че е обърнал нова страница, поне така ми довери.

— Уверявам те, че на летището в Ница не беше обърнал никаква нова страница… А къде е другото момче, Уесли? Според Гретхен двамата заедно трябвало да дойдат в Кан от Испания.

— Тук някъде е — каза неопределено Рудолф.

— Къде някъде? — настоятелно попита Донъли. — Нямаше го, когато пристигнахме, а трябваше да бъде тук след всичко, което Гретхен направи за него. — Той отпи жадно от втората чаша. — Бас държа, че този неин син има нещо общо с тая работа.

— Не се невротизирай от един поглед на летището — посъветва го Рудолф. — Гарантирам ти, че всичко ще бъде наред.

— Дано да бъде — каза Донъли. — Ако това момче провали следващите две седмици на майка си, ще му счупя врата. Предай му го! Можеш да му предадеш също, че съм предложил на майка му да се омъжи за мен.

— Тя какво каза?

— Разсмя се.

— Поздравявам те.

— Толкова съм луд по нея, че всичко друго ми е в мъгла — заяви мрачно Донъли.

— Нямаше да ти е в такава мъгла, ако се откажеше от това — Рудолф леко почука с чашата по бара.

— И ти ли ще ми опяваш?

— Предполагам, че Гретхен ти е споменала нещо по този въпрос между другото.

— Точно така. Обещах й, че ако се омъжи за мен, ще мина изцяло на вино.

— И тя какво каза?

— Разсмя се.

— Е, приятно прекарване в Кан — пожела му Рудолф.

— Ще бъде приятно само ако на Гретхен й е приятно — отвърна Донъли и добави: — Между другото в деня, преди да заминем от Ню Йорк, се обади адвокатът и каза, че имало шанс въпросът с Кънектикът да се уреди до края на годината.

— Всичко се нарежда, както го искаме, момче — отвърна Рудолф. — Затова се откажи от този мрачен ирландски поглед.

— На Лазурния бряг изгрява една келтска звезда — усмихна се Донъли. — Но аз съзирам демони в галския здрач. Няма значение, друже…

С успокояващ приятелски жест Рудолф потупа Донъли по ръката и излезе от бара. Видя, че пресконференцията е завършила, но рекламният агент все още се въртеше там и събираше някакви печатни материали. Беше американец, казваше се Симпсън и работеше в Париж за различни филмови компании.

— Как мина? — попита го Рудолф.

— Добре — отговори мъжът. — Успя да очарова тия момчета. Гледах филма на една прожекция в Париж и мисля, че ще спечели награда.

Рудолф кимна, макар да знаеше, че няма рекламен агент, който още в самото начало би обявил, че филмът му е неуспешен.

— Бих искал да положите специални усилия да се разпространи снимката на Уесли Джордан — започна Рудолф.

— Няма проблем — отговори мъжът. — Вече се е разчуло, че е страхотен. Снимката му в никакъв случай няма да навреди.

— Запилял се е тук някъде, а пък аз искам хората да го разпознаят, за да го използваме в рекламната кампания преди прожекцията на филма.

— Готово — каза рекламният агент. — Той и на мен ще ми трябва.

— Благодаря — каза Рудолф и се качи в стаята си. Чантата стоеше на стола, където я бе оставил. Нагласи шифъра на ключалката и я отвори. Пистолетът все още беше там. Какво грозно нещо, помисли си той, като затвори чантата и пак я заключи. Установи, че по десет пъти на ден проверява съдържанието й.

Влезе в банята и взе две хапчета. Откакто бе пристигнал в Париж, се чувстваше нервен и за първи път в живота си получаваше тик, който се изразяваше в потрепване на десния клепач. Опитваше се да го прикрие пред хората, като си търкаше окото, сякаш нещо бе влязло в него. Хапчетата му помагаха по за час-два.

Когато се върна в стаята, телефонът звънеше. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Мистър Рудолф Джордах, моля.

— На телефона — каза той.

— Вие не ме познавате. Аз съм приятелка на Уесли. Казвам се Алис Ларкин — обясни жената.

— О, да — каза Рудолф. — Уесли ми е говорил за вас. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк. Уесли при вас ли е? — попита Алис.

— Не.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Мисля, че не.

— Той трябваше да ми се обади миналата седмица — каза Алис. — Уреждах си отпуската, за да дойда в Кан за няколко дни. Мисля, че ще мога да дойда. Утре ще разбера окончателно и бих искала да знам дали той все още иска да ме види.

— Струва ми се, че трябва да изчакате, преди да вземете някакво решение — каза Рудолф. — Да ви кажа честно, Уесли изчезна. Ако се появи, ще му предам да ви се обади.

— Случило ли му се е нещо? — разтревожи се Алис.

— Не знам да му се е случило нещо — внимателно отвърна Рудолф. — Макар че е трудно да се каже. В много отношения той е непредсказуем.

— Точно такъв е. — Сега гласът на момичето прозвуча ядосано. — Но ако го видите, предайте му, че му желая успех във всичко.

— Ще му предам — каза Рудолф и бавно затвори телефона. Дано хапчетата подействат по-бързо, помисли си той. Безумието на Уесли го изтощаваше… Като го видя, каза си той, ще взема да му дам тоя проклет пистолет и ще се оттегля от цялата тази история. Отиде до прозореца и загледа спокойното, синьо море и хората, излезли на разходка по Кроазет, за да се насладят на слънчевия ден под знамената, които се развяваха празнично от топлия ветрец. За миг изпита завист към всички тези хора долу, на широкия булевард, само защото не беше на тяхно място.

Били се върна в стаята си привечер. Цял следобед бе обикалял старото пристанище, оглежда яхтите, наднича в барове и ресторанти. Но Уесли го нямаше на никоя яхта, в никой бар или ресторант. Поиска да го свържат със стаята на майка му, но телефонистката му съобщи, че тя не отговаря на телефонни обаждания. Сигурно е в кревата с брадатия си приятел, каза си Били. Най-добре беше да не мисли за това.

Съблече се и си взе душ. Беше обикалял в жегата цял ден и сега блаженстваше под острите като иглички студени струи, без да мисли за нищо, наслаждавайки се на приятното изтръпване на кожата.

Като излезе от душа, чу, че на вратата се почука. Уви една хавлиена кърпа през кръста си и оставяйки мокри следи по килима, отиде да отвори. На прага стоеше усмихната Моника, облечена с една от красивите памучни рокли, които носеше в Испания.

— Мили боже — извика той.

— Виждам, че си облечен за гости — каза тя. — Може ли да вляза?

Той огледа коридора, за да види дали Моника е сама.

— Не се тревожи, това е светско посещение — обяви тя. — Сама съм. — Мина покрай него и той затвори вратата. — Я виж ти, как само се издигаме. Това изобщо не може да се сравнява с Брюксел. — Тя огледа просторната, красиво мебелирана стая. — Капитализмът добре ти подхожда, малкия.

— Как ме намери? — попита Били, без да обръща внимание на забележката й за Брюксел.

— Лесно — отвърна тя. — Този път си беше оставил адреса.

— Никога вече не трябва да го правя — каза той. — Какво искаш? — Чувстваше се глупаво, застанал насред стаята, целият мокър, едва успял да си увие една хавлиената кърпа.

— Исках просто да ти кажа здравей. — Тя седна, кръстоса крака и му се усмихна. — Имаш ли нещо против, ако запаля цигара.

— Какво ще направиш, ако кажа, че имам?

— Ще си я запаля. — Тя се разсмя, извади цигара от чантата си, но не я запали.

— Ще отида да се облека — каза Били. — Не съм свикнал да забавлявам гол непознати дами. — И се запъти към банята, където бе оставил панталоните и ризата си.

Моника пусна цигарата, протегна се и го хвана за ръката.

— Няма нужда. Не съм съвсем непозната. Освен това колкото по-малко си облечен, толкова по-добре изглеждаш. — Тя придвижи ръката си надолу и я обви около краката му. После отметна глава назад и го погледна. — Целуни ме.

Той се опита да се освободи, но тя го държеше здраво.

— Какво си намислила този път? — рязко попита той, макар че усети познатото напрежение в слабините.

— Същото, каквото и по-рано — засмя се Моника.

— В Испания не беше същото — отвърна той, проклинайки се за внезапно обзелата го възбуда, която не можеше да прикрие.

— В Испания имах други грижи — каза тя. — И, ако си спомняш, не бях сама. Сега съм сама, във ваканция, и е пак същото, както по-рано. Нали ти казах веднъж, че оргазмът е рядкост в средите на Новата левица. В това отношение няма промяна. — С рязко движение тя мушна ръка под хавлиената кърпа и отново се засмя. — Както виждам, и тук няма промяна. — Погали го нежно, движейки ловко ръката си.

— О, божичко, нека поне да легнем в леглото — каза той, сигурен, че накрая ще съжалява за тези думи.

— С това намерение дойдох и аз — изправи се Моника. Целунаха се. — Липсваше ми — прошепна тя. — Изчакай само да се съблека.

Той легна на широкото легло, все още с хавлиената кърпа около кръста си, и я загледа как съблича през главата си красивата рокля. Моника не носеше сутиен и като видя прекрасните й малки гърди, Били потръпна от удоволствие. Затвори очи. За последен път, дявол да го вземе, каза си. Майка му вероятно правеше същото един етаж над него. Каквато майката, такъв и синът. Галавечер на семейството. Чу как Моника пристъпва боса към леглото, как изщрака ключът, като гаси лампата. Отметна хавлиената кърпа. С тиха въздишка тя легна при него и той обви с ръце тялото й.

Малко по-късно лежеше по гръб в топлия мрак, протегнал едната си ръка под шията на Моника, а тя, сгушена до него, бе сложила глава на рамото му, преметнала крак през гърдите му.

— Колко е прекрасно — въздъхна той. — По-прекрасно от това не може. Дай боже винаги да е така.

— Винаги — повтори Моника. — И винаги си оставяй адреса.

— Добре — каза той, макар да не беше сигурен в обещанието си. Толкова много бе изпатил с Моника, че единственото място, където се чувстваше спокоен с нея, беше леглото. — А твоят адрес какъв е сега?

— Какво те интересува?

— Може случайно да минавам край хотела ти и да ме обземе непреодолимо желание — отвърна той.

— Ще се виждаме тук, когато мен ме обземе непреодолимо желание — заяви тя. — Не искам да ме виждат с теб. А ти мене ще ме виждаш достатъчно често. Но само в тази стая.

— По дяволите. — Той измъкна ръката си изпод шията й и се изправи. — Защо винаги ти трябва да решаваш?

— Аз така действам — отговори тя.

— Действам. Не ми харесва тази дума — каза той.

— Трябва да свикваш, малкия — отвърна Моника и също се изправи. Затърси пакета с цигари, който бе оставила на нощното шкафче, запали цигара и малкото пламъче на кибритената клечка освети лицето и очите й.

— Доколкото си спомням, каза, че си във ваканция — обади се Били.

— Ваканциите не са безкрайни.

— Ако не ми кажеш къде мога да те намеря, това е краят — заяви ядосано той.

— Ще те видя тук утре по същото време — отговори тя, всмуквайки от цигарата.

— Кучка.

— Твоят речник винаги ме е забавлявал. — Моника стана от леглото и започна да се облича. Пламъчето от цигарата й беше единствената светлина в тъмната стая. — Между другото днес следобед видях братовчед ти, който излизаше от един хотел. Нали се сещаш, момчето, с което играеше тенис.

— Така ли? Кой ти каза, че ми е братовчед? — попита Били.

— Проверих в „Кой кой е“.

— Духовита си, както обикновено. Кой е хотелът?

Моника се поколеба и попита:

— Не сте ли заедно?

— Не. Кой е хотелът? Ние трябва да го намерим.

— Кои „ние“?

— Какво значение има това за теб? — Били се опита да не повишава тон.

— Никога не се знае какво значение може да има за мен. Кои „ние“?

— Забрави за това.

— Всъщност не си спомням името на хотела — додаде Моника.

— Лъжеш.

— Може би — засмя се тя. — Но ако утре вечер си тук и си послушен, може и да си го спомня.

— Говори ли с него?

— Не. Аз проявявам интерес към друг член на семейството.

— Господи, как само умееш да усложняваш секса — ядоса се Били.

— Секса? Едно време използваше думата любов — напомни тя.

— Едно време — мрачно повтори Били.

— Прави, каквото искаш, малкия — каза безгрижно Моника. — Поне засега. И един последен комплимент — в леглото си по-добър, отколкото на тенис корта.

— Благодаря.

— Pour rien — за нищо, както казват французите. — Тя хвърли цигарата, върна се при леглото, наведе се и докосна с устни члена му. — Лека нощ, малкия, трябва да вървя.

Вратата зад нея се затвори, но Били остана да лежи, облегнат на възглавниците, вперил поглед в тъмния таван. Още един проблем. Трябваше да реши да каже или да не каже на Рудолф, че същия ден Уесли е бил забелязан да излиза от един хотел в Кан, чието име не знае, но може би ще го разбере утре. Това обаче означаваше, че ще трябва да обясни откъде знае и защо трябва да чака до утре. А не можеше да обясни нещо, без да спомене за Моника. Това пък означаваше, че ще трябва да му разкаже за нея. Той ядосано врътна глава на възглавницата. Вуйчо му си имаше достатъчно грижи и без Моника.

Телефонът иззвъня. Рудолф се обаждаше да му каже, че след половин час всички ще се срещнат долу в бара преди вечеря. След като затвори телефона, Били влезе в банята да си вземе пак душ. Не искаше да мирише като човек, който идва от оргия. Интересно дали и майка ми на горния етаж си взема душ, помисли си той.

11

— Не — каза Гретхен, — не искам никакъв банкет след прожекцията. Уморена съм до смърт и единственото, което искам, е да легна и да спя четирийсет и осем часа. — Тя беше в хола на малкия си апартамент заедно с Донъли и Рудолф. Рудолф бе предложил да отпразнуват премиерата на „Комедия на реставрацията“ с една галавечеря, на която да поканят членове на журито и представители на най-големите компании за разпространение на филми, както и неколцина журналисти, с които Гретхен и Рудолф се бяха сприятелили през последните няколко дни. С наближаването на премиерата Гретхен се напрягаше все повече. Един банкет може би щеше да й подейства добре. — Ако освен нас тримата бяха дошли и други хора от участниците, тогава сигурно щяхме да организираме нещо. Но сега не искам само аз да обирам лаврите, ако изобщо ще има лаври, нито да гледам мрачните физиономии на всички тези хора, в случай че филмът се окаже провал. Ако Франсис Милър и Уесли бяха тук, щях да се съглася, но тази мръсница не си направи труда да дойде, вие не можете да откриете Уесли, а и аз съм вече твърде стара за такива събирания…

— Добре — съгласи се Рудолф. — Никакви банкети! Ще вечеряме само четиримата — ние тримата и Били — така ще отпразнуваме случая. — Погледна си часовника и добави: — Става късно. Предлагам ти да си легнеш да поспиш малко. — Той целуна Гретхен за лека нощ и тръгна към вратата.

— Ще дойда с теб — каза Донъли. — И аз имам нужда от малко сън. Освен ако искаш да остана, Гретхен…?

— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще се видим утре сутринта.

— Трябва да поговорим за нея, Руди — каза Донъли, като излязоха в коридора и тръгнаха към асансьора. — Тревожа се. Тя приема всичко много навътре. Не може да спи, тъпче се с хапчета, избухва в плач, когато двамата останем сами, просто не знам как да я успокоявам.

— Жалко, че не съм жена — отвърна Рудолф. — Тогава и аз щях да си поплача.

— Мислех, че си спокоен за филма — каза изненадан Донъли.

— Спокоен съм — отвърна Рудолф. — Не става дума за филма, а за нещо съвсем различно.

— За какво?

— Друг път ще ти кажа.

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Грижи се за Гретхен — помоли го Рудолф.

— Мисля, че няма да е зле, ако след премиерата я заведа за няколко дни с колата на екскурзия — да се махне от тази лудница.

— Подкрепям идеята ти, стига да можеш да я убедиш.

— Ще опитам утре сутринта.

— Браво — каза Рудолф пред отворената врата на асансьора. — Лека нощ, Дейвид. Приятни сънища.

Донъли се върна обратно по коридора и спря пред вратата на Гретхен. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Той понечи да почука, но се отказа. Помисли си, че тази вечер сигурно беше по-добре да спи сама. Качи се в асансьора, натисна копчето за приземния етаж и влезе в бара. Поколеба се, когато барманът го попита какво желае. Поръча си уиски със сода. Виното можеше да почака.

Когато Рудолф отключи вратата на стаята си, телефонът звънеше. Той побърза да вдигне слушалката.

— Мосю Джордах…? — обади се мъжки глас.

— Да.

— L’avocat d’Antibes m’a dit que vous voulez me parler…10 — каза мъжът.

— Говорите ли английски? — попита Рудолф. Ако този мъж беше въпросното лице, което той очакваше да се обади, трябваше да разбере ясно всяка негова дума. Той и на английски едва ли щеше да може да уреди едно убийство, а да не говорим как би се справил на своя гимназиален френски.

— Малко — отговори мъжът. Имаше груб, плътен глас. — Адвокатът в Антиб каза, че двамата можем да свършим една работа…

— Кога може да се видим?

— Сега — отговори мъжът.

— Къде?

— На гарата. Ще бъда на бара в бюфета.

— Идвам след десет минути — каза Рудолф. — Как ще ви позная?

— Облечен съм така: сини панталони, кафяво сако, дребен съм, имам голям корем.

— Добре. След десет минути — отговори Рудолф и затвори. Сини панталони, кафяво сако, голям корем. Е, в края на краищата какво го интересуваше външността на този човек или как се облича. Той отключи чантата и погледна вътре. Пистолетът все още беше там. Затвори чантата, заключи я и излезе. После слезе долу, отиде до касата и поиска да отворят сейфа му. Беше поръчал от банката си в Ню Йорк да му изпратят десет хиляди долара и ги бе сменил във франкове. Каквото и да се случеше, добро или лошо, то щеше да струва пари. Погледна подредените пачки банкноти, замисли се и взе пет хиляди франка. Остави другите пачки в сейфа и го заключи. Сетне излезе от хотела и взе такси.

— Гарата — каза той. Опита се да не мисли за нищо през краткото пътуване до гарата. С мъка извади няколко десетфранкови банкноти от джоба си. Докато шофьорът му връщаше рестото, а той му оставяше бакшиш, ръката му трепереше.

Видя ниския пълен мъж със сини панталони и кафяво сако, изправен пред бара с чаша пастис пред себе си.

— Добър вечер, мосю — поздрави Рудолф, като отиде при него.

Мъжът се обърна и го изгледа навъсено. Беше мургав, с пълно лице и малки, хлътнали черни очи. Имаше дебели, влажни устни. На куполовидното му набръчкано теме нелепо се мъдреше яркосиня памучна шапка за голф, твърде малка за главата му. Лицето му не беше предразполагащо и при други обстоятелства Рудолф едва ли би бил склонен да му се довери.

— Може да излезем да се поразходим — предложи мъжът, който имаше силен провансалски акцент. — Светлината тук вреди на очите.

Двамата излязоха и тръгнаха покрай гарата по една тясна, тъмна, пуста уличка. Сякаш се намираха на хиляди километри от пъстрата, шумна фестивална тълпа.

— Слушам предложението ви — каза мъжът.

— Познавате ли един човек на име Данович? — попита Рудолф. — Югославянин. Побойник.

— Побойник? — повтори мъжът. — Какво значи побойник?

— Voyou — каза Рудолф.

— Аха.

— Познавате ли го?

Мъжът извървя десет крачки мълчаливо. После поклати отрицателно глава.

— Може би под друго име. Къде мислите, че е сега?

— Най-вероятно в Кан — отговори Рудолф. — За последен път са го видели в един нощен бар тук — „Ла порт роз“.

— Лошо място — кимна мъжът. — Мноого лошо.

— Да.

— И ако го намеря, какво?

— Ще получите известна сума пари, ако го ликвидирате.

— Ликвидирате? — повтори мъжът.

— Убиете — боже мой, помисли си Рудолф, нима аз казвам това?

— Compris — кимна разбиращо мъжът. — Сега да говорим за парите. Какво значи известна сума?

— Например петдесет хиляди франка — предложи Рудолф. — Около десет хиляди долара, ако предпочитате в долари.

— Колко в аванс? Веднага! За да намеря човека.

— Имам в себе си пет хиляди франка — каза Рудолф. — Мога да ви ги дам.

Мъжът спря и протегна едрата си ръка.

— Ще взема парите.

Рудолф измъкна портфейла си и извади банкнотите. Гледаше как мъжът внимателно ги брои под слабата светлина на уличната лампа на стотина метра от него. Какво ли ще каже, помисли си Рудолф, ако му поискам разписка. При тази мисъл за малко не се разсмя на глас. Попаднал бе в свят, където единствената гаранция беше отмъщението.

Мъжът натъпка банкнотите във вътрешния джоб на сакото си и попита:

— Като го намеря, колко ще получа?

— Преди или след като… свършите работата?

— Преди.

— Двайсет хиляди. Това ще бъде половината.

— Съгласен — отвърна мъжът. — А след това каква гаранция давате, че ще ми платите?

— Каквато пожелаете.

Мъжът се замисли и каза:

— След като съобщя, че съм го намерил, дайте двайсет и пет хиляди на адвоката. Адвокатът ще прочете в „Нисматен“, че онзи е… коя беше думата?

— Ликвидиран — каза Рудолф.

— … ликвидиран — повтори мъжът, — и тогава ще изпратя мой приятел в кантората му за останалите пари. Да си стиснем ръцете за сделката.

В миналото Рудолф неведнъж се бе ръкувал с партньори при сключването на разни сделки, след което бе празнувал. Този път обаче празненство нямаше да има.

— Ще чакате да ви се обадя по телефона — каза мъжът, после се обърна и закрачи бързо към гарата.

Рудолф пое дълбоко дъх и бавно се отправи към Кроазет, където беше хотелът му. Спомни си за двамата младежи, които го нападнаха във входа на дома му в Ню Йорк и се разбесняха, че човек като него, който изглежда толкова заможен, има у себе си само няколко долара. Ако тази вечер по тъмните улички на Кан някой го нападнеше, сигурно щеше да го убие, след като прерови джобовете му. Имаше пари само колкото да си плати таксито.

Били се събуди от чукане на вратата. Стана сънен и както беше бос и по пижама, отиде да отвори. На прага стоеше Моника с цигара в ръка, метнала като пелерина на раменете си шлифер. Тя бързо влезе, а той затвори вратата и запали лампата.

— Здравей. Чудех се кога ли ще се появиш — каза Били. Бяха минали четири дни от последното й посещение.

— Липсвах ли ти? — Тя захвърли шлифера си и усмихната седна на неоправеното легло.

— После ще ти кажа. Колко е часът? — попита Били.

— Дванайсет и половина — отговори Моника.

— Странно работно време имаш.

— По-добре късно, отколкото никога — напомни тя. — Не си ли съгласен?

— И на този въпрос ще ти отговоря после — не отстъпваше той. — Работата е там, че предпочитам следобедните часове.

— Колко си се поевропейчил.

— А ти какво правиш през следобедните часове, дявол да го вземе?

Моника срамежливо му се усмихна.

— Любопитството понякога вреди — каза тя.

— Явно, че тази вечер ще ми говориш с клишета — измърмори Били. — Спомни ли си вече името на хотела, където си видяла братовчед ми?

— Опитвам се да си го спомня — отговори Моника. — Понякога ми е на устата да го кажа, но после ми се изплъзва.

— Глупости — извика Били.

— Правилно — каза тя. Хвърли цигарата си на пода и я стъпка на килима. Били потръпна. По отношение на облеклото си тя бележеше значителен напредък, но в битовите си навици оставаше на нивото от Брюксел. Моника се изправи, пристъпи към него, прегърна го и го целуна, като плъзна леко език в устата му. Той веднага се възбуди. И се опита да мисли за други неща — не е ли време да смени маслото в колата, ще играе ли тенис на другия ден, не трябва ли да даде смокинга си за гладене, та да е готов за премиерата на „Комедия на реставрацията“, — но нищо не помогна.

— Хайде да си легнем — промърмори той.

— Чудех се колко време ще ти трябва да го кажеш — изсмя се тя, сигурна, че може да прави каквото си поиска с него.

Един час по-късно Моника каза:

— И през нощта не е толкова лошо, нали?

Той я целуна по шията. Тя се отскубна от прегръдките му, стана от леглото и отсече:

— Трябва да вървя.

— Защо, дявол да го вземе, не останеш да преспиш? Поне веднъж? — попита разочаровано той.

— Имам предварително поети ангажименти — отвърна Моника и започна да се облича. Това не й отне много бреме. Обу си бикините, чийто бял цвят изпъкваше на загорелите й стройни крака, и облече роклята през главата си.

Докато си обуваше ниските обувки и си решеше косата пред огледалото, той я наблюдаваше с чувството, че някой му отнема нещо.

— Между другото решихме да си изплатим дълговете — каза тя.

По тялото му сякаш премина леден полъх и той придърпа одеялата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Били, стараейки се да говори спокойно.

— Парижкия дълг — уточни тя, продължавайки да си реши косата. — Предполагам, че си спомняш.

Той не отговори нищо. Остана да лежи неподвижно.

— Ще ти кажа какво ще направиш — продължи тя, опъвайки с гребена разрешената си коса. — След два дни в шест часа вечерта ще отидеш на улица „Антиб“ в един бар, който се казва „Воал вер“. Там ще чака един човек. Ще носи две списания със себе си — „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“. Ще чете „Експрес“, а „Обсерватьор“ ще бъде на масата. Ще седнеш при него и ще си поръчаш чаша вино. Той ще извади изпод масата една шестнайсетмилиметрова кинокамера.

— Само че това няма да е шестнайсетмилиметрова кинокамера — прекъсна я горчиво Били.

— Ето че започваш да се научаваш — каза Моника.

— Ще спреш ли най-сетне да си решиш косата? — извика Били.

— Ще вземеш камерата и като отидеш същата вечер във Фестивалната зала, ще я отвориш, ще извадиш онова, което е вътре, и ще го скриеш на незабележимо място. Бомбата ще избухне в девет и четирийсет и пет минути. — Моника остави гребена, дооправи косата си с ръце и изви тялото си така, че да се види как изглежда отстрани.

— Ти си полудяла — възкликна Били, придърпал одеялата до брадичката си. — В девет и четирийсет и пет ще прожектират филма на майка ми.

— Точно така — отвърна Моника. — И никой няма да те заподозре. Там ще има десетки фотографи с най-различни камери. Ще можеш да обиколиш цялата сграда и никой нищо няма да те попита. Точно затова ти си избран за тази работа. Не се тревожи. Никой няма да пострада.

— Искаш да кажеш, че това ще бъде една симпатична, безобидна, приятелска бомба?

— Мислех, че вече си се научил да не се държиш саркастично с мен — обърна се Моника и застана с лице към него. — В девет часа полицията ще бъде предупредена, че някъде в сградата има бомба. Ще опразнят всичко за пет минути. Нямаме намерение да убиваме никого. Този път — не.

— А какво тогава ви е намерението? — попита Били и се засрами, че гласът му трепери.

— Да направим демонстрация — твърдо заяви Моника. — Демонстрация, която ще бъде най-широко отразена, там ще бъде пълно с журналисти, телевизионни екипи и световноизвестни личности, които един през друг ще гледат как да се измъкнат навън. Има ли нещо друго, което да показва по-добре загниването на цялата система от този отвратителен, самодоволен цирк?

— Ами ако откажа да го направя?

— Тогава ще се разправяме с теб — отговори тихо Моника. — След като всичко свърши, както сме го замислили, сигурно ще си спомня хотела, в който е отседнал братовчед ти. А междувременно разчитам, че ще запомниш — „Воал вер“, двете списания, шест часа вечерта. Лека нощ, малкия. — Тя си взе чантата, наметна шлифера и излезе.

Докато се качваше по стълбите на фестивалната зала заедно с Гретхен, Донъли и Рудолф за сутрешната прожекция на „Комедия на реставрацията“, Били каза:

— Аз ще седна в партера при простосмъртните. — Другите имаха запазени места на балкона. Целуна майка си и прошепна: — Merde.

— Какво значи това? — попита изненадано тя.

— Значи „на добър час“, както се казва във френския шоубизнес — отвърна той.

Гретхен се усмихна и го целуна в отговор.

— Надявам се, че филмът ще ти хареса.

— И аз се надявам — сериозно каза Били. Показа билета си на входа и влезе в залата. Вътре беше вече пълно, макар че оставаха десет минути до началото на прожекцията… Незабележимо място, помисли си той, незабележимо място. Всичко му изглеждаше прекалено забележимо. Отиде в тоалетната. Там нямаше никой. Видя едно кошче за отпадъци. Ако останеше сам за трийсет секунди, вероятно щеше да успее да отвори калъфа на камерата, да извади бомбата и да я скрие. Ако можеше да остане сам трийсет секунди.

Вратата се отвори, влезе мъж с шарена риза и се запъти към писоарите. Били взе старателно да си мие ръцете, издърпа една книжна салфетка и се избърса. Излезе, откри едно свободно място на първите редове и седна. Намираше се в такова състояние, че не знаеше дали ще издържи да изгледа целия филм — още една причина, поради която не искаше да бъде до майка си. Но щом филмът започна, той изведнъж се потопи в него и дори взе да се смее заедно с останалата публика на хумористичните сцени. А изпълнението на Уесли го изненада. Уесли си беше Уесли, но бе успял да слее собствената си личност с личността на героя и се бе превърнал в едно потайно и измъчено момче, което само в редки, прочувствени мигове разкрива частица от същността си чрез поглед, движение на главата или едва смотолевени думи: през цялото време той изглеждаше смущаващо красив, внушавайки доброта и уязвима чувствителност дори когато сценарият изискваше от него да се държи жестоко и цинично.

След последния кадър аплодисментите бяха силни и продължителни, по-ентусиазирани, отколкото на другите филми досега. Хората взеха да търсят нещо с очи, ръкопляскайки, и Били видя, че поздравяват майка му, която, изправена до парапета на балкона, се усмихваше неуверено. Самият той щеше всеки момент да се разплаче и ръкопляскаше от сърце заедно със зрителите наоколо. Докато излизаше от залата, развълнуван от постижението на майка си, Били си зададе въпроса защо през всичките тези години се бе държал толкова гадно с нея.

Отвън, на Кроазет, видя група млади хора, които вземаха автографи от някакъв човек с гръб към него. Не можеше да го види, защото го закриваше високо, едро момче в сини джинси. Били с любопитство се приближи към групата. И спря. Човекът, който раздаваше автографи по програми, тефтерчета и листчета хартия, беше Уесли. Били се ухили. Трябваше да се сетя, каза си той, че любителят актьор няма да устои на изкушението да се види на екрана. Колкото се може по-внимателно той си проби път в тълпата към Уесли, който се бе навел да се подпише в тефтерчето на едно нисичко момиче с циганска пола.

— Мистър Джордан — каза Били с леко фъфлещ, писклив женски глас, — ще се подпишете ли на програмата ми? Вие бяхте просто чудесен.

Уесли вдигна поглед.

— Върви по дяволите, Били — отвърна той. Но на лицето му се изписа доволна усмивка.

Били хвана здраво Уесли за ръката и каза високо:

— Засега толкова, момчета и момичета. Мистър Джордан трябва да се качи горе за пресконференцията. Елате с мен, сър. — И тръгна, без да пуска ръката на Уесли. Уесли се опита да се дръпне, но после закрачи с него. — Днес майка ми има нужда точно от теб и не можеш да я изоставиш така — каза Били.

— Да — съгласи се Уесли. — Божичко, ама тя е цяло чудо, нали?

— Цяло чудо — повтори Били. — И ти ще й го кажеш. Ти също си прекрасен във филма.

— Не съм се представил много зле — самодоволно отвърна Уесли. Усмивката вече не слизаше от лицето му.

Докато чакаха асансьора да се качат в залата, Били тихо попита:

— Успя ли да намериш онзи човек?

Уесли поклати глава.

— Не мислиш ли, че вече е време да забравиш цялата тази история?

— Не, не е време — спря да се усмихва Уесли.

— Филмовите звезди не убиват хора — каза Били.

— Аз не съм филмова звезда — сопна се Уесли.

— Всички в Кан вече те познават — продължи Били. — Не можеш и муха да убиеш, без да се намерят свидетели, а за човек — да не говорим. — И замълча, защото в асансьора влязоха още двама души.

Гретхен тъкмо започваше да говори в препълнената с журналисти и фоторепортери зала, когато Били и Уесли влязоха. Тя веднага ги видя и прекъсна речта си.

— Дами и господа — каза тя развълнувано, — за вас има изключително приятна изненада. В залата току-що влезе един от най-обещаващите млади актьори. Уесли, ела тук, ако обичаш.

— О, божичко — измърмори под нос Уесли.

— Хайде, идиот такъв — побутна го Били към сцената, където стоеше Гретхен.

Уесли бавно си проби път през тълпата и се качи на сцената. Гретхен го целуна и обръщайки се към публиката, обяви:

— Имам честта да ви представя Уесли Джордан.

Последваха бурни аплодисменти, камерите защракаха и усмивката на Уесли, този път малко изкуствена, отново се появи на лицето му. Били се измъкна от залата. Аплодисментите продължаваха, докато той крачеше бързо към асансьорите.

Мина по Кроазет, влезе в едно кафене, поръча си бира, отпи, поиска жетон за телефона и слезе долу при кабините. Намери в указателя номера на полицията и го набра. Един мъжки глас каза:

— Ало.

— Тази вечер в шест часа в кафене „Воал вер“ на улица „Антиб“ — каза Били на френски със силно подчертан южен акцент, който използваше само в компания за да разсмива хората — ще намерите един човек, седнал на маса да чете „Експрес“, а на масата пред него ще има един брой на „Нувел обсерватьор“.

— Един момент. — Гласът на полицая прозвуча възбудено и думите му не се чуваха ясно. — Кой се обажда? Какво искате?

— На пода под същата маса ще намерите бомба — продължи Били.

— Бомба! — извика мъжът. — Какво казвате? Каква бомба?

— Ще избухне в девет и четирийсет и пет тази вечер — каза Били. — Запомнете, шест часа вечерта, „Воал вер“.

— Чакайте малко. Трябва да… — изкрещя полицаят.

Били затвори телефона, върна се на бара и си допи бирата.

След вечерната прожекция на филма най-близките се събраха в хола на Гретхен да пият шампанско. Симпсън, рекламният агент каза:

— Ще вземем всички награди — за най-добър филм, за най-добра актриса, за най-добра мъжка роля. Гарантирам! — Беше висок, мършав мъж, със скръбно, набръчкано лице и докато говореше, размахваше ръце. — Обикновено съм склонен да гледам песимистично, но този път… — Той поклати замислено глава, сякаш му беше трудно да повярва какво богатство е поверено в ръцете му. — От петнайсет години идвам в Кан, но по-ентусиазирана публика не съм виждал. А що се отнася до теб, млади човече — обърна се той към Уесли, седнал до Били на малкото канапе, облечен в прекалено къс и тесен смокинг, взет на заем за премиерата, — главата си режа, ако не се върнеш у дома с награда.

Уесли седеше с чаша шампанско в ръка, на лицето му се бе запечатала същата изкуствена усмивка. Били стана и за пети път си напълни чашата. Бе изгледал началото на филма, вперил невиждащ поглед в екрана. Образите не му говореха нищо, а думите, излизащи от устата на актьорите, стигаха до него като безсмислени звуци. До девет и четирийсет и пет непрекъснато поглеждаше часовника си, а след това се отпусна на мястото си и затвори очи.

Гретхен беше бледа и изтощена и въртеше нервно пръстена си. Шампанското, което Били й наля, стоеше недокоснато на масата до нея. Цялата вечер почти не бе продумала. Рудолф, който седеше на канапето до нея, от време на време се протягаше и успокоително я потупваше по ръката. Донъли, облегнат на камината, подръпваше брадата си и изглеждаше раздразнен от изблиците на рекламния агент.

— Утре ти предстои напрегнат ден, Гретхен, а също и на теб, Уесли — каза Симпсън. — Всички без изключение ще искат да говорят с вас и да ви снимат. Ще ви дам програмата в девет часа сутринта и…

Рудолф и Донъли се спогледаха. Рудолф стана и прекъсна Симпсън.

— Щом предстои такъв ден, мисля, че е най-добре Гретхен да си почине. Всички трябва да я оставим сега.

— Той е прав — подкрепи го Донъли.

— Естествено — каза Симпсън. — Аз просто съм толкова развълнуван от това, че…

— Разбираме, приятелю — каза Рудолф. Наведе се и целуна Гретхен. — Лека нощ, сестричке.

Тя уморено му се усмихна. Когато всички се приготвиха да си тръгнат, тя стана, отиде при Донъли и го хвана за ръката.

— Дейвид, можеш ли да останеш за малко?

— Разбира се — отвърна Донъли и погледна строго Били.

Били се опита да се усмихне, после целуна Гретхен по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден, мамо — каза той.

Гретхен го стисна за ръката и се разрида.

— Извинявай — промълви тя. — Просто… просто ми идва много. Утре ще се чувствам добре. — Уесли отвори вратата и точно преди да излезе, Гретхен извика: — Уесли, нали няма пак да изчезнеш?

— Не, мадам — успокои я Уесли. — Ако ви трябвам, ще ме намерите два етажа по-долу. — Рудолф искаше да го настани в една стая с Били, но Били каза, че се страхува да спи с Уесли, тъй като никога не се знаело какво може да направи тоя безумец, дори в такава вечер. Били не каза на Рудолф от какво всъщност се страхува и ако всички вървеше добре, Рудолф никога нямаше да разбере.

Когато вратата се затвори зад четиримата мъже и те тръгнаха по коридора, Рудолф се обади:

— На мен не ми се спи, освен това имам в стаята си бутилка шампанско. Искате ли да я изпием заедно?

— Аз трябва да се срещам утре с разни хора, но вие, момчета, пийнете — каза Симпсън и се облегна на вратата на асансьора, мършав и скръбен, обречен цял живот да славослови другите, но никога себе си; после вдигна красноречиво ръка за поздрав към вуйчото и двамата племенници, които щяха да продължат празненството с бутилка шампанско, а в това време той щеше да подготвя програмата за сутринта.

Докато се мъчеше да отвори бутилката с шампанско, Рудолф забеляза, че Уесли поглежда към заключената чанта на стола близо до прозореца.

— Хващам се на бас — каза момчето в момента, в който тапата изгърмя и чичо му почна да налива виното, — хващам се на бас, че е точно там.

— Кое? — попита Рудолф.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Уесли.

— Изпий си шампанското — вдигна чаша Рудолф.

Уесли демонстративно остави чашата си на масата, бръкна в джоба на взетия под наем смокинг и извади малък пистолет.

— Вече нямам нужда от онова нещо — изрече той с равен глас. — Запази си го за спомен.

— Луд както винаги — каза Били.

— За тия думи си заслужава да пия — усмихна се Уесли.

Вдигнаха чаши.

Уесли прибра пистолета в джоба си.

— Значи цяла вечер си седиш в залата, гледаш се на екрана и се кланяш на хората с това нещо в джоба си! — каза Рудолф.

— Ами да. Никога не се знае кога може да се появи онзи, когото търся — отвърна Уесли.

Рудолф намръщено закрачи из стаята и попита:

— Уесли, какво ще направиш, ако разбереш, че въпросът ще бъде уреден без твоето участие?

— Какво значи това? Уреден?

— Значи, че сега, докато ние си пием шампанското, един професионален убиец търси твоя човек.

— Ще ти кажа, че не искам никой да върши работата ми вместо мен — отговори хладно Уесли — и не искам повече подаръци нито от теб, нито от когото и да е друг.

— Смятам да остана в Кан до края на фестивала — продължи Рудолф. — Още само десет дни. Ако дотогава работата не е приключила, връщам се вкъщи и слагам точка. Единственото, което искам да обещаеш, е, че дотогава няма да предприемаш нищо. А след това прави, каквото знаеш.

— Не мога да обещая — заяви Уесли.

— Уесли… — започна Били.

— Ти не се меси! Достатъчно вече обърка нещата — сряза го Уесли.

— Успокойте се. И двамата — каза Рудолф. — Има още нещо, Уесли. Твоята приятелка мис Ларкин се обади онзи ден. Ти й дължиш много.

— Повече, отколкото си мислиш. Какво каза тя? — попита Уесли.

— Иска да дойде тук. Смята, че може да си вземе две седмици отпуск от списанието. Чака да й се обадиш.

— Ще трябва да почака — отвърна Уесли и допи шампанското си.

— Каза, че ти знаеш за намерението й да дойде тук. Че си искал тя да дойде.

— Мислех, че всичко вече ще е приключило — обясни Уесли. — Само че не е. Затова ще се видим с нея друг път.

— О, по дяволите — извика Рудолф. — Няма освен всичко друго да играя и ролята на Купидон. Хайде да пресушим бутилката. Искам да поспя.

— Какво ще правиш сега? — попита Били, когато двамата с Уесли останаха сами пред хотела.

— Ще обикалям като нощен патрул — отвърна Уесли. — Искаш ли да дойдеш?

— Не.

Уесли погледна скептично Били и попита:

— Какво мислиш за цялата тая работа?

— Безумно ме е страх. За всички нас — отвърна Били.

Уесли кимна мрачно.

— Ще дойда с теб до паркинга. Забравих да вдигна гюрука на колата си, а сигурно ще вали.

Уесли му помогна, после Били затвори прозорците на колата и каза:

— Уесли, все пак няма да е лошо, ако двамата с теб се разходим до Париж. Ще спираме по пътя да играем тенис и да си правим угощения. Може да се срещнете с твоята приятелка там. Тук ще те побъркат през следващите десет дни. Нищо лошо няма да стане, ако отложиш нещата с десет дни.

— Ще играя с тебе тенис, Били, само че тук. Лека нощ — каза Уесли.

Били проследи с поглед високата фигура в тъмен костюм с леко издут джоб. Поклати глава и се върна в хотела. В стаята си превъртя два пъти ключа на вратата.

На другата сутрин се събуди рано и поръча да му донесат вестниците. Освен специалните издания на фестивала пиколото му донесе и новия брой на „Нисматен“ На първа страница бе поместена снимка на един мъж, който му изглеждаше познат. Мъжът носеше тъмни очила и стоеше между двама полицаи. Беше приятелят на Моника, търговецът на замразени храни от Дюселдорф. Текстът към снимката гласеше, че бил арестуван след анонимно телефонно обаждане и че бил заловен с бомба, скрита в калъф на филмова камера. Човекът, който се обадил по телефона, говорел със силно подчертан южняшки акцент.

Били се усмихна, като прочете последните редове. Уесли не е единственият актьор в семейството, каза си той.

На другата сутрин отидоха с малката открита кола в един тих спортен клуб в Жуан ле Пен да играят тенис. Уесли, със сини джинси, избеляла памучна риза и вълнено сако с оръфани ръкави, никак не приличаше на актьор, комуто предсказваха в печата блестяща кариера. Били докосна с отвращение леко издутия джоб и каза:

— Не може ли поне, докато играеш тенис, да оставиш това проклето нещо в хотела? Ужасно ме изнервя. Имам чувството, че ще го извадиш и ще ме гръмнеш, ако ти взема още някоя точка от сервис.

— Навсякъде ходя с него — добродушно се усмихна Уесли.

Той излезе на корта със сакото и преди да почнат да играят, внимателно го преметна на една пейка близо до мрежата, където можеше да го гледа през цялото време.

Първия ден Уесли игра невъздържано, както и преди. Удряше топката яростно, най-често в мрежата или извън игрището. Два часа по-късно Били каза:

— Стига толкова за днес. Ако действаше така и като актьор, нямаше да те пуснат дори до някое кино да припариш, и да имаш билет.

— Младежка енергия — ухили се Уесли и облече сакото върху мократа от пот риза. — Обещавам да се поправя.

— Кога започваш да се поправяш?

— Утре — заяви Уесли.

Когато отидоха да си вземат душ, Уесли настоя Били да му пази сакото, докато се изкъпе, макар че в помещението нямаше никой освен тях двамата.

— Доста глупости съм вършил през живота си — оплака се Били, — но за първи път ставам пазач на сако. — Той седна на пейката пред кабинките, докато Уесли се събличаше. Гледаше ясно очертаните големи мускули на гърба му и дългите му идеално оформени крака. — Ако имах твоята физика, щях да съм на финалите в Уимбълдън — каза той.

— Човек не може да има всичко — отвърна Уесли. — Ти имаш ум в главата си.

— А ти?

— Аз не мога да се похваля с такова нещо.

— Ти ще стигнеш далеч в професията, която избереш — каза Били.

— Ако я избера… — отговори Уесли и влезе под душа.

Миг по-късно през плисъка на водата до Били стигна гласът на Уесли, който пееше „Дъждовни капки падат на главата ми…“ Имаше силен, хубав глас и безспорен талант да съчетава думи и мелодия. Освен всичко друго — и това, каза си Били. Едно обаче беше сигурно — ако сега влезеше някой и го видеше и чуеше как безгрижно си пее, за нищо на света нямаше да му мине през ум, че това момче денем и нощем се движи с пистолет.

Когато отидоха при колата, паркирана зад клуба в сянката на дърветата. Били каза:

— Ако сега провалиш всичко, майка ми никога няма да ти прости. Аз също.

Уесли не отговори нищо, отпусна се тежко на тясната седалка и засвири с уста една мелодия от филма.

На другия ден Уесли удържа на обещанието си и игра по-спокойно. Сякаш изведнъж бе схванал смисъла на играта, отказа се от самоцелни удари и саморазправа с топката. В края на двата часа Били се чувстваше изтощен, макар че спечели и четирите сета. Уесли, който бе тичал два пъти повече от него, дишаше нормално. И този път той накара Били да му пази сакото, докато си вземе душ.

Третия ден играха само един час, защото Били бе обещал да се върне рано, за да могат Донъли и Гретхен да отидат с колата в Мужен и да обядват там двамата. Откак прожектираха филма, Гретхен нямаше и минутка покой в Кан и напрежението започваше да й се отразява.

Първият сет продължи цял час и Били трябваше да се бори за всяка топка, въпреки че накрая водеше с шест на три.

— Пфуу — каза той, като тръгнаха към съблекалните, — започвам да съжалявам, че те накарах да играеш по-спокойно. Ако продължаваш така, ще ме изцедиш докрай.

— Ами, детска игра — отвърна самодоволно Уесли.

Тъкмо се обличаха след банята, когато чуха експлозията отвън.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — попита Били.

— Може би някакъв газопровод — сви рамене Уесли.

— Никакъв газопровод няма да е — каза Били. Усети, че се разтреперва, и седна.

Все още седеше без риза, когато управителят на клуба дотича в съблекалнята.

— Мосю Абът — задъхано каза той с писклив, уплашен глас, — бързо елате. Вашата кола… Ужасно е.

— Веднага идвам — отговори Били, но продължи да седи, без да помръдва. В далечината се чуха полицейски сирени. Били си облече ризата и започна бавно и старателно да си закопчава копчетата, а през това време Уесли бързо нахлузи джинсите си.

— Уесли, да не си посмял да излезеш — нареди Били.

— Какво значи това „да не си посмял“?

— Чу какво казах. След няколко секунди полицията ще бъде тук — заговори той бързо и отсечено. — Снимката ти ще се появи във всички вестници. Стой тук! И скрий този проклет пистолет. На незабележимо място. Ако някой те попита нещо, не знаеш нищо.

— Но аз наистина нищо не знам… — каза Уесли.

— Добре — отвърна Били. — Стой тук! Аз трябва да видя какво се е случило. — Закопча ризата си догоре и без да бърза, излезе от съблекалнята.

От съседните жилищни сгради се стичаха хора към дърветата, където бе паркирана колата му. Една малка полицейска кола с виеща сирена мина с пълна скорост през портала на клуба и спря със скърцане на алеята. Двама полицаи излязоха и хукнаха към тълпата. Като наближи, Били видя, че колата му е разкъсана на две, предните колелета бяха изхвърлени настрани, а покривът лежеше на няколко метра от тях. Струпаните хора закриваха гледката на Били, но той добре видя и чу една жена, която жестикулираше като обезумяла и крещеше на полицаите, че, като минавала край портала, видяла един мъж наведен над откритата кола и няколко секунди по-късно, след като го подминала, чула експлозията.

Сред възбудените гласове Били чу, че единият полицай пита управителя на тенисклуба кой е собственикът на колата. Управителят се обърна и посочи Били. Били си проби път през тълпата и едва тогава видя обезобразеното, кърваво тяло на мъж, проснат по лице до останките от радиатора на пежото.

— Господа, колата е моя — каза Били. Ако управителят, който знаеше, че той говори френски, не беше тук, щеше да се престори, че знае само английски.

Двамата полицаи се заеха да обърнат тялото на мъртвия мъж и Били извърна глава. Хората се отдръпнаха и една жена изпищя.

— Мосю, познавате ли този човек? — попита го единият полицай.

— Предпочитам да не гледам — извърна глава Били.

— Моля ви, мосю — настоя полицаят. Беше млад, пребледнял от страх и ужас. — Трябва да ни кажете познавате ли този човек. Ако не го видите сега, после ще бъдете принуден да дойдете в моргата.

Вторият полицай, наведен над трупа, претърсваше джобовете му. Поклати глава и се изправи.

— Няма никакви документи — съобщи той.

— Моля ви, мосю — повтори умолително младият полицай.

Накрая, обръщайки бавно глава, Били видя първо ужасените лица на хората, после върховете на дърветата и синьото небе и едва тогава си наложи да погледне надолу. На мястото на гърдите зееше червена дупка, лицето беше разкъсано и изкривено в гримаса, през овъглените устни се виждаха изпочупени зъби, но въпреки всичко Били позна лицето. Това беше човекът, когото в Брюксел познаваше под името Джордж.

— Съжалявам, господа — поклати глава той. — За първи път виждам този човек.