Просяк, крадец

1

Били Абът, облечен в цивилни дрехи, доволен от живота след отличната вечеря в брюкселския ресторант с изглед към „Ла Гранд Плас“, излезе в прохладната вечер с Моника под ръка. Вечерята в прехваления от туристическите справочници ресторант струваше скъпо, но за такова нещо си заслужаваше да се дадат пари. Още повече, че този следобед той бе спечелил шейсет долара на тенис като партньор на Полковника. Полковника беше побъркан на тази тема и се стараеше да играе най-малко по един час на ден, а освен това като истински възпитаник на Уест Пойнт обичаше да печели.

Той видя Били как играе още когато Били беше ефрейтор, и хареса стила му — хладнокръвен и находчив, благодарение на който побеждаваше играчи с два пъти по-силен удар от неговия. Освен това Били беше много бърз и когато играеше на двойки, можеше да покрива три четвърти от корта. Тъй като беше четирийсет и седем годишен, на Полковника му трябваше партньор, който да покрива три четвърти от корта. Затова Били беше произведен от ефрейтор в младши сержант, командващ автомобилния парк. Тази служба предполагаше доста големи допълнителни доходи към сержантската заплата — офицерите, на които понякога им се налагаше да ползват военен транспорт с неслужебни цели, даваха щедри бакшиши, а освен това имаше възможност бензинът на армията тайно да се продава на съвсем малко по-ниски цени от тези в града. И още нещо — Полковника канеше Били на вечеря. Искаше да разбере какво си мислят редниците и сержантите, както сам често се изразяваше, а съпругата му смяташе, че Били е чаровен младеж, който се държи като офицер, особено когато е облечен цивилно. Съпругата на Полковника също обичаше да играе тенис и живееше с надеждата, че един ден Полковника ще замине по служба за месец или два, но без Били.

Сега армията не е каквато беше някога, казваше Полковника, трябва да се съобразяваме с времето. Докато Полковника му беше началник, за Били нямаше опасност да го изпратят във Виетнам.

Били знаеше, че благодарение на добрите връзки на вуйчо Рудолф във Вашингтон са му спестени неприятните звуци на вражеските куршуми, и един ден щеше да му благодари. Сега в джоба си имаше писмо от вуйчо Руди, което съдържаше чек за хиляда долара. Майката на Били бе изчерпала възможностите си като източник на средства, а Моника, на която Били бе разказвал за богатия си вуйчо, го бе накарала да му пише и да го помоли за пари. На въпроса, за какво й трябват парите, тя отговаряше загадъчно, но Били отдавна се бе примирил с факта, че тя е загадъчно момиче. Моника нито веднъж не му разказа за семейството си в Мюнхен, нито за това, как така на осемнайсет години е решила да завърши „Тринити колидж“ В Дъблин. Все изпълняваше някакви тайнствени поръчения, но като се изключи това, съжителството с нея през останалото време беше изключително приятно. Това беше условието, при което тя се пренесе в неговото уютно апартаментче срещу „Ла Гранд Плас“. Той не биваше да задава въпроси, когато тя кажеше, че няма да си бъде вкъщи вечерта или цялата седмица. Понякога представителите на НАТО трябваше да провеждат дискретни срещи, за които не следваше да се говори. А той не проявяваше любопитство, когато ставаше дума за неща, които не го засягаха.

Моника не беше голяма хубавица с черната си, разрошена коса, ниски обувки и дебели чорапи, но имаше големи сини очи, които озаряваха лицето й, щом се усмихнеше, и прекрасна малка фигурка. Последното беше много важно. Били беше висок само метър и шейсет и осем, имаше крехка физика и по-високите жени му внушаваха чувство за малоценност, което не му беше приятно.

Ако тази вечер някой го попиташе каква професия смята да си избере, вероятно би казал, че иска да се презапише в армията. От време на време Моника му се ядосваше и го обвиняваше, че няма никакви амбиции. С подкупваща жизнерадостна усмивка той се съгласяваше с нея, че няма амбиции. Меланхоличните му тъмни очи, скрити зад гъсти черни мигли, придаваха обаче допълнителен смисъл на усмивката му, сякаш полагаше специално усилие да прикрие тъгата и да се покаже весел пред събеседника си. Тъй като се познаваше достатъчно добре, внимаваше да не се усмихва прекалено често по този начин.

Тази вечер Моника имаше поредната загадъчна среща.

— Не ме чакай — предупреди го тя, докато и двамата гледаха щедро украсените с позлата стени и прозорци на светналия „Ла Гранд Плас“. — Може да закъснея. А може и да не се върна цялата нощ.

— Ти ми проваляш сексуалния живот — каза той.

— И още как — отговори Моника.

Благодарение на „Тринити колидж“ и на войските от НАТО тя владееше и английската, и американската разговорна реч.

Били безгрижно я целуна и я проследи с поглед как се качва в таксито. Тя скочи в колата, все едно, че се състезаваше на дълъг скок със засилване. Той се възхити на енергията й. Не можа да чуе адреса, който тя каза на шофьора. Мина му през ум, че когато я изпращаше с такси, никога не чуваше къде отива.

Той сви рамене и тръгна бавно към едно кафене. Беше много рано да се прибира вкъщи, а тази вечер не му се искаше да се вижда с никой друг.

В кафенето си поръча бира и извади плика с чека и писмото от вуйчо си. Откак видя съобщението в „Тайм“ за смъртта на Том Джордах и ужасната снимка на голата жена на Рудолф, изровена кой знае откъде, двамата с Рудолф си разменяха сърдечни писма. Били не спомена нищо за снимката в писмата си и беше искрен в съболезнованията си, доколкото можеше да бъде искрен. В своите писма вуйчо Рудолф словоохотливо му съобщаваше всички семейни новини. Той, изглежда, беше самотен човек, който не знаеше какво да прави със себе си. Пишеше му натъжено, макар и сдържано, за развода си и за дамата от Индианаполис, която бе предявила претенции към братовчеда Уесли. Не споменаваше, че майката на Уесли е регистрирана в полицията като улична проститутка, но Гретхен съвсем не му бе спестила подробностите. Писмата на майка му звучаха строго и заплашително. Тя не можеше да му прости, че не е отказал да постъпи в армията — по-приятно щеше да й бъде да играе ролята на заслужила мъченица, ако синът й бе отишъл в затвора, с ненавист си помисли той. Всеки според разбиранията си. Той самият предпочиташе да играе тенис с един четирийсет и седем годишен полковник и да живее в относителен разкош в цивилизован град като Брюксел с една умна, съблазнителна, владееща много езици и — защо да не си признае — скъпа на сърцето му фройлайн.

Писмото, което писа на вуйчо си, за да му иска пари на заем, беше изящно и печално, а не настойчиво. В него се намекваше за игра на покер, в която не му е провървяло, за скъп ремонт на колата, за нуждата да си купи нова кола… В писмото си, пристигнало тази сутрин, Рудолф проявяваше разбиране, но даваше ясно да се разбере, че очаква заемът да бъде върнат.

Моника искаше да получи парите на другата сутрин и той трябваше да ходи в банката. Чудеше се за какво са й тези пари. Дявол да го вземе, та това са само пари и при това не са мои, каза си той и спря да мисли по този въпрос. Поръча си втора бира.

На сутринта разбра за какво й трябват парите. Като се върна призори, тя го събуди, направи му кафе, каза му да седне и му обясни, че с хилядата долара ще бъде подкупен един сержант от армейския склад за оръжие, за да могат хората, с които тя работи и които няма да назове или опише, да изнесат с един военен камион на американската армия, осигурен от автомобилния парк, чрез Били, неопределен брой огнестрелно оръжие, гранати и боеприпаси. Самият той няма да участва в изнасянето на оръжието. Само ще изкара камиона от гаража една нощ, с официално издадена заповед, и на един километър от там ще го предаде на човек, който ще бъде облечен в униформа на лейтенант от военната полиция на американската армия. Камионът ще бъде върнат обратно преди изгрев. Всичко това тя му съобщи спокойно, докато той седеше мълчаливо, отпиваше от кафето и се чудеше дали приятелката му не се е тъпкала с наркотици цяла нощ. В хода на обяснението, направено със същия равен тон, какъвто би използвала в „Тринити“ по време на семинар за някакъв неизвестен ирландски поет, тя заяви, че той бил избран за неин любовник поради работата му в автомобилния парк, но трябвало да си признае, че оттогава много, много го обикнала.

Когато най-накрая заговори, той се опита да овладее гласа си:

— И за какво, по дяволите, ще се използва всичкото това оръжие?

— Не мога да ти кажа, скъпи — отговори тя, като го галеше по ръката през кухненската маса. — И по-добре ще бъде за теб никога да не узнаеш.

— Ти си терористка — каза той.

— Това е дума като всички останали — сви рамене тя. — Но аз предпочитам дума като „идеалистка“ или израз като „борец за справедливост“, или „враг на мъченията“, или просто „закрилник на обикновения, травматизиран човек с промит мозък“. Което искаш си избери.

— А какво ще стане, ако просто отида в НАТО и им разкажа за теб? За този безумен план? — Чувстваше се нелепо — треперещ в малката студена еснафска кухня, наметнал само една стара хавлия, през която се виждаше голотата му, и седнал да приказва за избиване на хора.

— На твое място не бих го направила, скъпи — каза тя. — Преди всичко никога няма да ти повярват. Аз ще им обясня, че след като съм ти казала, че те оставям, ти си решил да си отмъстиш по този странен начин. А някои от момчетата, които познавам, могат да се държат наистина много гадно…

— Заплашваш ли ме? — попита той.

— Може и така да се каже.

По погледа й разбра, че е ужасно сериозна. Сериозна беше точната дума. При това ужасно. Стана му студено и го обзе страх. Никога не се беше правил на герой. Никога в живота си не се беше бил дори.

— Ако направя това веднъж — изрече, стараейки се гласът му да не трепери, — повече никога не искам да те виждам.

— Това зависи само от теб — отговори спокойно тя.

— Ще ти дам отговор на обяд — каза той с пламнала от мисли глава, търсейки начин да се измъкне от цялата история, да замине за Америка, да се скрие в Париж, в Лондон, да избяга в срок от шест часа от този безумен, сюрреалистичен заговор.

— Има достатъчно време — заключи Моника. — Банките са отворени и следобед. Но трябва да ти кажа, за твое добро, че ще бъдеш следен.

— Що за човек си ти, дявол да те вземе? — изкрещя той, изгубил контрол над гласа си.

— Ако не беше толкова несериозен, лекомислен и самодоволен — каза тя, без да повишава тон, — щеше да си разбрал досега, след като живееш с мен не от вчера.

— Какво толкова лекомислено и самодоволно има в това да отказваш да убиваш хора — възкликна той, засегнат от характеристиката, която тя му направи. — Недей да бъдеш чак толкова категорична.

— Всеки ден — продължи тя — обличаш униформа. Всеки ден със същата тази униформа хиляди млади мъже на твоята възраст избиват стотици хиляди хора, които не са им направили нищо лошо. За мен това е лекомислено. — Докато говореше, очите й потъмняха от гняв.

— И ти ще сложиш край на това, така ли? — високо попита той. — Ти и още пет-шест кръвожадни главорези.

— Можем да опитаме. Едно от нещата, които ще опитаме. Поне ще получим удовлетворението, че сме опитали. А ти какво удовлетворение ще получиш? — Тя го изгледа презрително, устата й се разкриви в грозна гримаса. — Че си играл тенис, докато по света се избиват хора? Че няма нито едно живо същество, което да храни някакво уважение към тебе? Че си седял със скръстени ръце, докато ония, чиито подметки ближеш сутрин, обед и вечер, кроят планове да взривят света? Когато всичко бъде унищожено от последната експлозия, ще се гордееш ли с това, че си ял, пил и си се любил, докато някой е подготвял това унищожение? Събуди се! Събуди се! Няма закон, който да постановява, че трябва да живееш като червей.

— Ораторски празнодумици — каза той. — Какво значи смятате да направите — да отвлечете някой израелски самолет, да изпотрошите прозорците на някое посолство, да застреляте някой полицай, докато регулира движението? Така ли си представяте, че ще спасите света?

— Най-напред това няма нищо общо с израелците. Ние… В моята група мненията по този въпрос са различни, така че не се тревожи за приятелите си евреи, по-скоро — за моите приятели евреи в случая.

— Благодаря за снизходителността към евреите, която проявяваш като германка — язвително изрече той.

— Мръсник такъв! — Тя се опита да го удари през масата, но той реагира бързо и й хвана ръката.

— Такива да ги нямаме! С автомат може и да действаш безпогрешно, но да се биеш не те бива! Никой не може току-така да ме удря. Крещиш ми, заплашваш ме, искаш от мен да направя нещо, заради което могат да ме убият или да ме вкарат в затвора за цял живот, а още нищо не си ми обяснила. — Без да се страхува, той продължи разпалено да говори. — Ако се съглася да ти помогна, то няма да е, защото си ме уплашила или изнудила, или нещо от този род. Нека да се разберем. Ти си права — няма закон, който постановява, че трябва да живея като червей. Ти ме убеди и аз съм съгласен с теб. Сега седни, махни си гадните ръце, запази гадните заплахи за себе си и спокойно ми обясни. Иначе никакви пари. Ясно ли е?

— Пусни ми ръката — враждебно каза тя.

Той й пусна ръката. Тя гневно го изгледа. После тихичко се изсмя.

— Ей, Били, значи все пак у тебе има нещо. Кой би допуснал? Мисля, че имаме нужда от още кафе. А и на теб ти е студено. Иди се облечи, сложи си един пуловер и ще видиш как хубаво ще си поговорим на масата за това, какво чудо е да си жив през двайсетия век.

Докато се обличаше в спалнята, той отново се разтрепера. Но треперейки, се почувства странно екзалтиран. За пръв път не отстъпи, не се измъкна или изплъзна. А беше сигурен, че въпросът е на живот и смърт. Нямаше смисъл да подценява решителността или фанатизма на Моника. Вестниците бяха пълни със съобщения за отвличания, взривове, политически убийства, сензационни масови убийства, замислени и извършени от хора, с които работиш заедно, пътуваш в един автобус, спиш под един покрив. Вечеряш на една маса. Какъв късмет само, че Моника се оказа една от тях. Тя беше права: той трябваше да се досети. Нападките й го засегнаха: едно е да знаеш, че нищо не струваш, друго е да го чуеш от жената, на която се възхищаваш, нещо повече, много повече — която обичаш и която се държи така, сякаш и тя те обича…

Тихият й смях в кухнята, студена и полутъмна в настъпващото утро, беше израз на уважение и Били го прие с благодарност. Сега в очите на Моника той изглеждаше равностоен противник и тя трябваше да се съобразява с това. До този момент Били бе оставил живота да се изнизва покрай него и беше доволен, че си е намерил удобно местенце в армията. Но животът не искаше вече да го подминава и той трябваше да се справи с него. Бе въвлечен в нещо, независимо дали му харесваше или не. Внезапно, почти инстинктивно определи нова цена на живота си.

По дяволите Моника, каза си той, обличайки пуловера. Щом дишаш, поемаш риск да загубиш нещо. Да вървят всички по дяволите!

Когато влезе в кухнята, Моника подгряваше нова кана с кафе. Беше си събула обувките и шляпаше по чорапи, развявайки рошавата си коса като домакиня, току-що станала от брачното легло, за да направи закуска на съпруга си, преди да го изпрати на работа. Терористична акция в кухнята, кърваво убийство пред горещата печка, набелязване на жертвите сред дрънченето на тенджери и тигани… Той седна на дървената маса, цялата изпорязана с нож, останала от някоя белгийска ферма, и Моника му наля кафе в чашата. Образцова немска хаусфрау, която прави хубаво кафе. Той отпи с удоволствие. Тя наля и за себе си и нежно му се усмихна. Жената, която току-що му каза, че той е избран за неин любовник, защото командва автомобилния парк, откъдето могат да се осигуряват камиони за смъртоносни цели, се бе преобразила. Поне за момента. Само за десет минути в тази студена утрин, помисли си, отпивайки горещото кафе.

— Е, откъде ще започнем? — каза Били и си погледна часовника. — Нямаме много време. Скоро ще трябва да тръгвам за работа.

— Ще започнем от началото — подзе тя. — От състоянието на света. В света цари пълен хаос, фашистите са навсякъде…

— И в Америка? — прекъсна я той. — Стига, Моника!

— В Америка всичко е прикрито — нетърпеливо отвърна тя. — Там още могат да си позволяват да го прикриват. Но кой дава оръжието, парите, димните завеси и същинската подкрепа в края на краищата? Финансово политическите среди във Вашингтон, Ню Йорк, Тексас. Ако ще се правиш на наивен, няма смисъл да ти говоря.

— Имам чувството, че не говориш, а четеш от книга.

— А защо не? — каза тя. — Какво лошо има в това да се четат книги? Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя и друга книга. Ако толкова се тревожиш за родната си страна, успокой се, защото в момента ние не действаме в Америка, имам предвид моите хора, с което обаче не твърдя, че там никой не действа. В Америка също избухват бомби и мога да ти обещая, че ще избухват все повече и повече. Америка е в основата на пирамидата и накрая ще се окаже главната прицелна точка. И ще се изненадаш, като видиш колко лесно ще рухне. Защото пирамидата се клати, построена е върху лъжи, безнравствени привилегии, откраднато богатство, потисничество на хора; построена е върху пясък и зад фасадата й е кухо.

— Това вече звучи съвсем като от книга — каза той. — Защо не ми я вземеш от библиотеката да си я прочета сам?

— Ако трябва да се направи нещо — продължи Моника, без да обръща внимание на хапливата му забележка, — то е да покажем колко уязвимо е всичкото това зло.

— И как смяташ да го постигнеш с неколцина побъркани гангстери?

— Не използвай тази дума — предупреди го тя.

— Както искаш ги наричай. Убийци. Атентатори. Няма значение.

— Кастро го постигна с осемнайсет души в Куба.

— Америка не е Куба — каза той. — Нито Европа е Куба.

— Не се различават много. Нападенията ще се умножат. Господата, които са на власт, ще се разтревожат, ще станат несигурни и накрая ще се уплашат. Ще започнат да действат под влияние на страха, ще правят грешка след грешка, и то все по-сериозни. Ще упражнят натиск. Ще се съгласят на катастрофални за тях отстъпки, което ще накара хората да осъзнаят, че поражението им е близко, а това ще предизвика нови инциденти, нови пропуквания в стените.

— О, я смени плочата — каза той.

— Ще бъде убит президентът на някоя банка — продължи напевно тя, отдадена на фантазиите си, — ще бъде отвлечен някой посланик, стачка ще парализира една цяла страна, парите ще загубят стойността си. Те няма да знаят откъде ще дойде следващият удар, ще знаят само, че ще има следващ удар. Напрежението ще нараства, докато накрая светът избухне. Няма да са нужни армии. А само неколцина посветени люде…

— Като теб ли? — попита Били.

— Като мен — предизвикателно отвърна тя.

— И ако успеете, какво следва? — каза той. — От цялата работа печели Русия. Вие това ли искате?

— И на Русия ще й дойде редът — заяви Моника. — Не си мисли, че съм толкова глупава, та да искам това.

— Тогава какво искаш?

— Искам никой вече да не трови света, да не го тласка към унищожение по един или друг начин. Искам да спра военните, шпионите, ядрените бомбардировачи, продажните политици, убийствата за пари… хората страдат и аз искам те да разберат кой им причинява страданието и каква изгода извлича от това.

— Добре — каза той, — всичко това е прекрасно. Но нека да говорим конкретно. Да предположим, че аз ти осигуря камиона, да предположим, че се снабдите с няколко гранати, бомби, револвери. Какво по-точно ще правите с тях?

— По-точно — отговори тя — възнамеряваме да разбием прозорците на една банка тук, в Брюксел, да предизвикаме експлозия в испанското посолство, да убием един съдия в Германия, който е най-мръсната свиня в цяла Европа. Повече от това не мога да ти кажа. И то за твое добро.

— Много неща си готова да направиш за мое добро, нали? — произнесе театрално Били и се поклони. — Аз ти благодаря, майка ми ти благодари, моят полковник ти благодари.

— Не се дръж нахално — хладно отвърна тя. — Никога повече не се дръж нахално с мене!

— Говориш така, сякаш си готова още сега да ме застреляш, моя скъпа терористке — каза й подигравателно той, като сам си даваше кураж, но въпреки пуловера пак трепереше.

— Никога никого не съм застрелвала — отвърна Моника. — И не смятам да го правя. Не ми е това работата. И след като си толкова чувствителен, сигурно ще ти е драго да чуеш, че тук, в Белгия, смятаме да действаме така, че да няма убити. Това, което смятаме да правим, е просто да разстройваме, предупреждаваме, символизираме…

— Тук, в Белгия. А на други места? — попита той.

— Това не те засяга. Не е нужно да знаеш. След време, ако си убеден и искаш да вземеш по-активно участие, ще бъдеш обучен и на нашите обсъждания ще стане дума за теб. Сега-засега единственото, което трябва да направиш, е да отидеш в банката, да осребриш чека на вуйчо си и да осигуриш един камион за няколко часа през нощта. Боже мой — извика гневно тя, — с тия подкупи, които вземаш, няма да ти е за първи път, да не мислиш, че не знам как живееш толкова разкошно с една сержантска заплата… или с бензина, който продаваш на черно…

— Господи, Моника — прекъсна я той, — да не би да намекваш, че няма разлика между една дребна кражба и това, което ме караш да направя?

— Има — отговори тя. — Едното е долнопробно и отвратително, а другото е благородно. Ти живееш като насън. Сам не се харесваш такъв, какъв то си, ненавиждаш всички около себе си, чувала съм те как говориш за семейството си, за майка си, за баща си, за вуйчо си, за „животните“, с които работиш… Недей да отричаш! — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Таиш всичко в себе си. Никой досега не те е предизвиквал да си дадеш сметка за това, да се разкриеш, да видиш какво означава то. Сега аз те предизвиквам!

— И намекваш, че ще ми се случи нещо много лошо, ако не направя, каквото искаш — отбеляза той.

— Това е положението, малкия — отвърна тя. — Помисли за всичко, което ти казах, докато си на работа сутринта.

— Точно така ще направя — изправи се той. — Трябва да вървя.

— Ще те чакам на обяд — каза тя.

— Не се и съмнявам — отвърна той и излезе.

Цялата сутрин Били беше като замаян. Докато проверяваше нареждания, заявки, митнически декларации и отчети, той вземаше десетки решения по няколко пъти едно след друго, после ги отхвърляше, вземаше нови и пак ги отхвърляше. На три пъти посегна към телефона да се обади на Полковника и да му разкаже всичко, да го помоли за съвет, за помощ, и всеки път се отказваше. Провери разписанието на самолетите от Брюксел за Ню Йорк, реши да отиде в банката, да осребри чека на вуйчо си и да се качи на самолета още същата сутрин. Защо да не отиде направо в ЦРУ във Вашингтон, да обясни затрудненото положение, в което е изпаднал, да изпрати Моника в затвора, да се превърне в тайнствен герой на онези тайнствени коридори. Наистина ли може да го направи? Няма ли ония хора там, ловки специалисти по убийства, сложни задкулисни машинации и сваляне на правителства, да го поздравят, а тайничко, в типичния си стил, да го презират заради страхливостта му? Или още по-лошо, да го направят двоен агент, да му заповядат да се върне, да се включи в групата на Моника, каквато и да е тя, и всяка седмица да докладва за нейните действия? Наистина ли иска Моника да влезе в затвора? Дори тази сутрин не можеше с чисто сърце да си каже, че не я обича. Любов? Ама че дума. Повечето жени го отегчаваха. Обикновено, след като преспеше с някоя, си намираше оправдание да скочи от леглото и да се прибере вкъщи. Но нощта, прекарана с Моника, не можеше да се нарече преспиване. Защото бе пълно щастие. Грубо казано, помисли си той, с нея мога да се любя пет пъти в една нощ и с нетърпение да очаквам да я видя по обяд на другия ден гола и свежа в леглото.

Не искаше да го убият. В това беше сигурен, както беше сигурен и че не иска да изгуби Моника. Но все пак имаше нещо възбуждащо, нещо дълбоко вълнуващо във факта, че дръзва да люби една жена, да я кара да стене от удоволствие и болка в шест часа сутринта, след като знае, че на обяд тя е готова да нареди той да бъде убит.

Как ли би се почувствал, ако й кажеше: „Аз съм с теб“? Ако тръгнеше по нейните тайни пътища? И един ден, докато играе тенис с Полковника в първокласния клуб, чуеше някъде наблизо гръм от експлозия, която той е причинил? Ако минеше покрай някоя банка, на чийто управителен съвет е член вуйчо му Рудолф, и тайно оставеше бомба, която на другата сутрин, преди банката да отвори вратите си, щеше да избухне? Ако се запознаеше с хора фанатици, които постоянно се прехвърлят от една държава в друга, които след сто години може би ще бъдат герои на исторически книги, които убиват с отрова, с голи ръце, които могат да го посветят в тайните си и да го накарат да забрави, че е висок само метър и шейсет и осем?

Накрая не се обади на Полковника, не осребри чека, не даде никакви нареждания в автомобилния парк, не отиде на летището.

Остави всичко в ръцете на съдбата и седя цялата сутрин като замаян, а когато Полковника му се обади и каза, че в пет и половина следобед ще играят тенис, той отговори: „Да, сър, ще ви чакам“, макар да знаеше, че по това време може и да е мъртъв.

Когато излезе от службата, Моника го чакаше. Той с облекчение забеляза, че си е сресала косата, защото другите мъже, запътили се покрай тях на обяд, ги поглеждаха двусмислено и прикриваха циничните си усмивки заради офицерския му чин, а на него не му беше приятно да си мислят, че общува с някаква пачавра.

— Е? — попита тя.

— Хайде да отидем да обядваме — отговори той.

Заведе я в един хубав ресторант, където знаеше, че другите военни, които биха искали да сменят храната в стола, не могат да си позволят да отидат. Имаше нужда от успокояващата атмосфера на масите с колосани покривки и цветя върху тях, от услужливите келнери, от заведението, което с нищо не напомняше за световна разруха, за отчаяни заговорници, за разпадащи се пирамиди. Избра менюто и за двамата. Моника се престори, че не я интересува какво ще яде и че й е досадно да чете менюто. Тъй като все пак я познаваше, той злобно си каза, че знае защо се държи така. Трябваше да си сложи очила с дебели стъкла, за да може да чете, а беше твърде суетна и не искаше да ги слага пред другите. Но когато сервираха храната, се нахвърли с апетит и яде повече от него. Интересно как поддържа фигурата си, помисли си Били.

Хранеха се тихо и разговаряха възпитано за времето, за предстоящата конференция, на която тя щеше да бъде преводач, за неговата среща с Полковника в пет и половина, за една пиеса, която щеше да се играе в Брюксел и която тя искаше да гледа. Докато не поднесоха кафето, никой от двамата не спомена за случилото се сутринта. Накрая тя каза:

— Е, какво реши?

— Нищо — отвърна Били. Дори в добре затопления, уютен ресторант той отново изпита хлад. — Изпратих обратно чека на вуйчо ми същата сутрин.

— Това е твоето решение, така ли? — усмихна се студено тя.

— Отчасти — каза той. Лъжеше. Чекът беше все още в портфейла му. Не знаеше, че ще изрече тези думи. Каза ги механично, сякаш нещо бе прищракало в мозъка му. Но още докато ги казваше, вече знаеше, че ще върне чека, ще благодари и ще обясни на вуйчо си, че финансовото му положение се е подобрило и в момента не се нуждае от помощ. Това щеше да се окаже полезно за в бъдеще, когато наистина ще има нужда от вуйчо Рудолф.

— Добре — спокойно каза Моника, — ако се страхуваш, че парите могат да бъдат проследени, разбирам. Това не е толкова важно — сви тя рамене. — Ще намерим пари от другаде. А по въпроса за камиона?

— Нищо не съм направил.

— Имаш цял следобед.

— Още не съм решил.

— Мисля, че и това може да се уреди — каза тя. — Единственото, което трябва да направиш, е да се престориш, че нищо не си забелязал.

— И това няма да направя — заяви той. — Трябва много да мисля, преди да реша нещо, независимо какво е то. Ако приятелите ти искат да ме убият — продължи той рязко, но с тих глас, тъй като видя, че келнерът се запътва към тях с още кафе, — кажи им, че ще бъда въоръжен. — Беше се упражнявал една сутрин с пистолет 45-и калибър. Можеше да го разглобява и сглобява, но бе отбелязал съвсем малко точки в стрелба по мишена. Стрелба с огнестрелно оръжие в кошарата на Брюкселското ранчо, помисли си. За кого му напомняше това, за Джон Уейн ли? Какво би направил Джон Уейн днес? Той тихичко се изсмя.

— На какво се смееш? — попита рязко тя.

— Спомних си един филм, който съм гледал някога — отговори Били.

— Да, ако обичате — обърна се тя на френски към келнера, надвесен над тях със сребърния кафеник. Той напълни и двете чаши.

След като келнерът се отдалечи, тя странно се усмихна.

— Няма защо да носиш оръжие. Никой няма да стреля по теб. Ти не заслужаваш и куршум.

— Много ми е приятно да го чуя — каза той.

— Има ли нещо, което да ти прави впечатление, да те засяга?

— Ще изготвя списък на нещата — не й остана длъжен той — и ще ти го представя следващия път, като се видим. Ако изобщо се видим…

— Ще се видим — увери го тя.

— Кога се изнасяш от апартамента?

Тя изненадано го погледна. Той не разбра наистина ли се бе изненадала, или се преструваше.

— Не съм мислила да се изнасям. Ти искаш ли да се изнеса?

— Не знам — каза той. — Но след днешния ден…

— Засега — прекъсна го тя — нека да забравим днешния ден. На мен ми харесва да живея с теб. Установих, че политиката няма нищо общо със секса. За други хора това може и да не важи, но за мен е така. С теб се чувствам прекрасно в леглото. С други мъже не съм имала такъв късмет. В средите на новата левица оргазмът е рядкост, а в съвременната епоха дамите са научени, че той е тяхно право, дадено им от бога. Така че бог те праща в отговор на молитвата на една девойка, скъпи. Изразявам се малко вулгарно, но се надявам, че нямаш нищо против. Особено след като девойката съм аз. Освен това обичам хубавите обеди, които ти така любезно осигуряваш. Така че… — Тя запали цигара. Пушеше непрестанно и пепелниците в апартамента бяха вечно препълнени с угарки. Били се дразнеше, защото не пушеше и приемаше сериозно предупрежденията, отправени от страниците на списанията, за смъртността сред пушачите. Но може ли да очакваш от един терорист, който е непрекъснато нащрек да не го хване полицията или да не го разстрелят, да се тревожи, че ще умре от рак на белия дроб на шейсетгодишна възраст. — Така че — продължи тя, издухвайки пушека през ноздрите си — ще разделя живота си на две. Ти ще бъдеш за секс, омари и гъши пастет, а други ще използвам за по-малко сериозни занимания като убийства на германски съдии. Не си ли доволен, че съм такова разумно момиче?

На парченца ме реже, късче по късче, помисли си той, и каза:

— От нищо не съм доволен.

— Недей да бъдеш толкова мрачен, малкия — бодро изрече тя. — Всеки според способностите си! Днес съм свободна почти целия следобед. Можеш ли да се измъкнеш за един-два часа?

— Да. — Той отдавна бе усъвършенствал система за отсъствие от работното място, без някой да го забележи.

— Добре — потупа го тя по ръката. — Хайде да отидем вкъщи, да си легнем и да се любим цял следобед до забрава.

Бесен от яд на себе си, че не може да устои да хвърли парите на масата и да си излезе достойно от ресторанта, той каза:

— Трябва да се върна в службата за десет минути. Ще се видим вкъщи.

— Изгарям от нетърпение — усмихна му се тя и големите й сини очи озариха лицето й, съчетало чертите на Бавария и „Тринити“.

2

Сидни Алтшелер стоеше до прозореца в кабинета си високо в сградата на списанията „Тайм“ и „Лайф“, загледан мрачно в светлините на зданията, ограждащи кулата, в която работеше. Беше мрачен, защото мислеше за редакторската работа, която го чакаше през уикенда.

На вратата дискретно се почука и секретарката му влезе с думите:

— Един човек на име Джордах иска да ви види.

— Джордах? — намръщи се Алтшелер. — Не познавам никого с това име. Кажете му, че съм зает, ако иска, може да ми пише.

Секретарката се обърна да излезе и в този момент той си спомни нещо.

— Почакайте — извика Алтшелер. — Преди пет-шест месеца пуснахме един материал. За някакво убийство. Името на човека беше Джордах. Кажете му да влезе. Имам петнайсет минути на разположение, преди да дойде Тачър с готовия за печат текст. Ако историята за Джордах има продължение, може да го използваме. — Той се върна при прозореца и при мрачното си настроение преди уикенда, все така загледан в светлините на съседните здания, утре те щяха да бъдат тъмни, защото е събота и заместник-директорите, чиновниците, счетоводителите, разсилните и всички останали щяха да си почиват.

Той стоеше все така при прозореца, когато на вратата отново се почука и секретарката въведе едно момче, облечено в костюм, който му беше омалял.

— Заповядайте, заповядайте — каза Алтшелер и седна зад бюрото си. До бюрото имаше стол. Той го посочи на момчето.

— Ще имате ли нужда от мен? — попита секретарката.

— Ако се наложи, ще ви извикам — отговори той и погледна момчето. Шестнайсет-седемнайсетгодишно, едро за възрастта си. Със слабо, красиво лице и смущаващо съсредоточен поглед. С тяло на атлет.

— Е, мистър Джордах, с какво мога да ви услужа? — енергично попита Алтшелер.

Момчето извади една страница, откъсната от „Тайм“.

— Вие сте публикували това за баща ми — имаше плътен, звучен глас.

— Да, спомням си — поколеба се Алтшелер. — Кой е вашият баща? Кметът ли?

— Не, онзи, когото убиха — каза момчето.

— Ясно — отвърна Алтшелер и продължи с по-приятелски тон. — Как ти е малкото име, млади човече?

— Уесли.

— Откриха ли убиеца?

— Не — отвърна колебливо Уесли и добави: — Искам да кажа — формално не…

— Така и предполагах. Нищо повече не се появи по този въпрос.

— Аз всъщност исках да видя човека, който е написал материала — каза Уесли. — Обясних това долу на портиера, той взе да се обажда по телефона и установи, че го е написал някакъв човек на име Хъбъл, който все още бил във Франция. Затова си купих един брой на „Тайм“ и на първата страница видях вашето име.

— Ясно — кимна Алтшелер. — Защо искаше да се срещнеш с мистър Хъбъл? Смяташ ли, че в материала има нещо нечестно или че са допуснати грешки?

— Не. Съвсем не.

— Да не би да искаш да ни съобщиш нещо ново?

— Не. Исках да поговоря с мистър Хъбъл за баща ми и за семейството на баща ми. В материала има много за тези неща.

— Да. Но мистър Хъбъл не би могъл да ти помогне. Информацията беше събрана тук; данните бяха обработени от служител в нашата документация.

— Аз не познавам добре баща си — поясни Уесли. — Допреди две години не го бях виждал. Искам да знам повече за него.

— Разбирам те, Уесли — каза Алтшелер внимателно.

— В статията се споменават много неща, за които изобщо не съм знаел. Направил съм списък на хората, с които баща ми е бил свързан в различни периоди от живота си. В списъка съм включил и „Тайм“. Това е всичко.

— Ясно. — Алтшелер се обади на секретарката си. Тя веднага се появи. — Мис Прентис — каза той, — проверете, моля ви, кой осигури биографичната справка в материала за Джордах. Ако не греша, трябва да е била мис Ларкин; заведете младежа в нейния кабинет. Кажете й да направи каквото може за мистър Джордах. — После стана и добави: — А сега ме чака работа. Радвам се, че дойде, Уесли. И на добър час.

— Благодаря, сър. — Уесли също стана и излезе от кабинета след секретарката.

Алтшелер се върна при прозореца и се загледа навън. Възпитано, тъжно момче. Кой знае какво би направил самият той, ако неговият баща беше убит, а той — сигурен, че знае кой го е убил. С такива въпроси обаче не ги бяха занимавали в Йейл, където бе станал бакалавър по хуманитарните науки.

Документаторката работеше в малко помещение без прозорци, осветено от неонови лампи. Беше дребна млада жена с очила, небрежно облечена, но хубава. Докато мис Прентис обясняваше какво иска Уесли, тя кимаше и стеснително го поглеждаше.

— Изчакайте една минутка тук, мистър Джордах, сега ще проверя в картотеката — каза мис Ларкин. — Ще ви дам да прочетете всичко, което изровя — добави тя и се изчерви, като изрече думата „изровя“. Говори ли се така на едно момче, чийто баща е убит. И се замисли дали не трябва да провери какво съдържат папките, преди да ги види момчето. Помнеше много добре работата върху този материал, защото историята беше съвсем различна от всичко, което тя самата бе преживяла. Никога не бе ходила на Ривиерата, всъщност никога не бе напускала Америка, но в колежа посещаваше курсове по литература и жадно четеше книги и сега във въображението й Южна Франция бе място за любов и трагедии — Скот Фицджералд, който отива или се връща от парти с кола по Гран Корниш, Дик Дайвър, отчаян и весел сред ослепителните плажове, и двамата неподозиращи бедите, които ги очакват, когато всичко около тях рухне. Обикновено разпиляваше записките си, но този път ги запази поради някакво неясно чувство за обвързаност с този литературно-географски регион, който един ден щеше специално да проучи. Погледна момчето — то бе живяло там, бе страдало там, а сега стоеше в кабинета й с отеснял костюм — и й се прииска да го разпита, да открие дали знае нещо за всичко това.

— Искате ли чаша кафе, докато чакате? — попита тя.

— Не, благодаря, мадам — отговори той.

— Искате ли да разгледате последния брой на списанието?

— Аз си го купих долу, благодаря.

— Ей сега ще дойда — припряно каза тя. Горкото момче, помисли си мис Ларкин, като излезе от кабинета си. И толкова красиво при това. Дори в този смешен костюм. Тя беше романтично момиче и освен романи, беше чела и много поезия. И си представи младежа, облечен в развети от вятъра черни дрехи, досущ като младия Йейтс от ранните снимки.

Когато мис Ларкин се върна с папката, момчето седеше с приведени рамена на твърдия стол, отпуснало ръце между краката си, също като футболист, седнал на пейката да отдъхне.

— Ето тук е всичко — оживено каза тя. Беше се поколебала дали да вземе снимката с голата Джийн Джордах, или да я остави, но накрая реши да я вземе. В края на краищата снимката се бе появила в списанието и сигурно я е видял.

— Разгледайте спокойно папката. Аз имам да свърша нещо — каза тя и посочи с ръка купчината изрезки на бюрото. — Няма да ми пречите. — Беше й приятно, че е дошъл в кабинета й. За нея това беше разнообразие.

Уесли дълго гледа папката, без да я отвори, а през това време мис Ларкин се въртеше около бюрото си, режеше с ножица, записваше нещо и от време на време го поглеждаше, докато накрая Уесли улови погледа й и тя се смути. Но той трябва да свиква с това, че момичетата ще го заглеждат, оправда се мислено тя. Ще го заглеждат, и още как!

Тя видя, че първият документ, който той извади от папката, беше една снимка на баща му по спортни гащета, вдигнал ръце със свити юмруци. На нея той изглеждаше ожесточен и млад. Уесли си помисли, че тогава баща му е бил почти на неговата възраст. Всички мускули по ръцете и тялото му изпъкваха. Ония, дето е трябвало да се бият с него, сигурно са примирали от страх.

Мис Ларкин също бе видяла снимката, когато я извади от картотеката. Според нея боксьорът имаше вид на красив побойник, с когото е най-добре да си нямаш работа. Тя предпочиташе мъже с вид на интелектуалци. Взря се открито в момчето, което бе съсредоточило вниманието си единствено върху снимката. Поразително приличаше на баща си, но във външността му нямаше нищо престъпно. Сигурно е навършил деветнайсет години, помисли си тя: може би няма да е лошо, ако го поканя да пийнем нещо долу. В наше време, продължи да разсъждава тя, едно момче на деветнайсет години е вече зрял човек. Тя самата беше на двайсет и четири — това едва ли е фатална разлика във възрастта.

Снимката беше изрязана от списание Ринг и в единия й край бе добавена кратка информация.

Към снимката бе прикрепен и един лист с напечатан на машина текст. Уесли отново се зачете.

И това беше всичко. Цял живот в няколко реда и всичко обобщено с думите: „Оттогава нищо не се знае за него.“ Знае се много, горчиво си каза Уесли, като си помисли за Антиб. Извади химикалка и лист хартия и записа: Артър Шулц, Фреди Куейлс.

После отново се загледа в снимката на баща си, протегнал лявата си ръка, вдигнал дясната под брадичката, изпънал рамене, с ожесточено и самоуверено младо лице, готов, според авторитетното твърдение, след четири или пет срещи да победи всеки в своята категория… Оттогава нищо не се знае за него.

Уесли погледна мис Ларкин и каза:

— Мисля, че не бих го познал, ако в този си вид ей сега влезеше през вратата. — Засмя се и добави: — Добре че не налиташе да бие деца, иначе с тия рамене…

Мис Ларкин разбра, че Уесли се гордее със здравото тяло на баща си, със самоуверения му войнствен вид, когато е бил почти на неговата възраст.

— Ако искате да вземете снимката, ще я сложа в един голям плик, за да не се измачка — каза тя.

— Наистина ли? Мога ли да я взема? — попита той.

— Разбира се.

— Това е страхотно, искам да кажа за снимката — отвърна Уесли. — Нямам никаква негова снимка. Имах няколко, но ги взеха… В действителност той не изглеждаше така. Е, пак си беше здравеняк — побърза да добави момчето, сякаш не искаше мис Ларкин да си помисли, че критикува баща си или че баща му се е превърнал в дебел, плешив старец, или нещо от този род. — Просто изглеждаше различно. Разликата сигурно е в израза на лицето. Предполагам, че човек не може цял живот да изглежда двайсетгодишен.

— Не, не може — съгласи се мис Ларкин.

Тя всяка сутрин проверяваше дали има бръчки около очите.

Уесли отново взе да рови в папката и извади една биографична справка, която мис Ларкин бе изготвила за членовете на семейството.

Изчете набързо текста. Почти всички факти му бяха известни — ранният успех на чичо му и скандалът в колежа, двата брака на леля му, основните моменти в кариерата на баща му. Но едно изречение прочете два пъти. „Когато се оттегля на трийсет и пет години, Рудолф Джордах е обявен за мултимилионер.“ Мултимилионер. Колко пъти баща му е трябвало да се бие, колко сезона е трябвало да работи по Средиземноморието, за да стане само един обикновен милионер?

Уесли погледна с любопитство хубавото момиче с очилата, което работеше на бюрото. По една случайност съдбата й бе отредила да научи толкова много за неговото семейство. Кой знае какво би казала, ако я попиташе сега какво наистина мисли за семейство Джордах. В справката тя бе отбелязала, че животът на Рудолф е типичен пример за успех по американски — едно бедно момче, постигнало забележителни успехи в живота. А би ли казала, че животът на баща му е типичен пример за провал по американски?

Той издаде странен звук, наподобяващ смях. Мис Ларкин го погледна и каза:

— Това е всичко, с което разполагаме. Страхувам се, че не е много.

— Достатъчно е — отвърна Уесли. — Съвсем достатъчно. — Не искаше симпатичната млада жена да си помисли, че е неблагодарен. Подаде й папката и се изправи. — Много ви благодаря. Сега ще тръгвам.

Мис Ларкин също се изправи. Погледна го особено, сякаш в момента вземаше някакво решение.

— Аз вече привършвам с работата за днес. Чудех се дали не бихте слезли с мен долу да изпием по нещо? — Гласът й прозвуча умолително, но той не можа да разбере защо. — Имам среща след час… — беше му ясно, че лъже. — Та да убия времето…

— Няма да ми сервират алкохол в бара — каза Уесли. — Нямам навършени осемнайсет години.

— О, разбирам — изчерви се тя. — Благодаря ви за посещението. Ако някога дойдете пак, вече знаете къде ми е кабинетът. Стига да мога да ви помогна по някакъв начин…

— Да, мадам.

Тя го проследи с поглед как излиза от стаята и отново забеляза едрите рамене, изопващи сакото. Няма навършени осемнайсет години, каза си. Ама, че съм тъпа.

В продължение на няколко минути мис Ларкин седя, втренчила поглед в материалите на бюрото си. Имаше странното чувство, че й се случва или ще й се случи нещо особено. Препрочете всичко в папката. Убийство, богат брат, сестра интелектуалка, професионален боксьор побойник, пребит до смърт, неизвестно от кого. Красив син, още дете, със странни, трагични очи, който иска… какво… отмъщение ли?

Романът, който тя се опитваше да напише, беше за едно момиче, което много приличаше на нея — израснало в семейство на разведени родители, самотно, с въображение, изпитало силни увлечения по учителите си, преживяло първата любов, първото си разочарование от мъжете, дошло в Ню Йорк от провинцията. Сега вече мис Ларкин почувства омерзение към всичко това. Та то беше описвано хиляди пъти.

Защо историята на това момче да не се превърне в роман? В края на краищата Драйзер е започнал своята „Американска трагедия“, след като прочел някаква вестникарска статия. Никой в семейството на Драйзер не е бил убит, той дори не е познавал някого, който да е бил убит, но въпреки това е написал велик роман. Само допреди няколко минути тук при нея бе стояло едно хубаво, загадъчно момче, поело почти открито бремето на разкаянието и мъката, събиращо смелост да извърши нещо, потръпващо от удоволствие при мисълта за неизбежното, каза си тя. Хамлет в образа на американски младеж. Защо не? Отмъщението е залегнало в най-старите литературни традиции. В Библията се казва, обърни си и другата страна, но се казва също и око за око. Нейният баща, фанатичен ирландец, бълваше проклятия всеки път, щом прочетеше какво продължават да вършат англичаните в Ирландия, а в гостната им висеше портретът на Парнел.

Отмъщението е част от нас, помисли си тя. То тече като кръв в жилите ни. Преструваме се, че ние от двайсети век сме твърде цивилизовани, за да сме отмъстителни, но онзи човек във Виена, който цял живот издирвал нацисти, убивали евреи, е почитан и уважаван в цял свят. А баща й дори казваше, че бил последният герой на Втората световна война.

Защо не попита момчето къде може да го намери. Трябва да го намери, да го опознае, да го пресътвори на страниците на новия си роман с неговия гняв, съмнения, младост. Може да е жестоко, каза си тя, но човек или е писател, или не е. Ако някога пак дойде, няма да пропусна да разбера всичко за него.

Радостно възбудена, преливаща от творчески ентусиазъм, тя внимателно събра всички материали и върна папката на мястото й.

Нямаше търпение да си отиде вкъщи и да хвърли в огъня шейсетте страници от романа си.

3

Рудолф беше седнал пред пианото и се опитваше да налучка мелодията на „В един ясен ден“, когато на вратата се звънна и мисис Бъртън излезе от кухнята да отвори. Той я видя как мина през антрето. Беше с палто и шапка. Идваше сутрин и всяка вечер се връщаше в Харлем, където я чакаше собственото й семейство. От кухнята се чу смехът на Инид, която вечеряше с бавачката си. Рудолф не чакаше никого и продължи да свири. Пианото се оказа добра идея. Купи го, защото новата бавачка имаше приятен глас и той я чуваше, че пее тихичко на Инид. Жената каза, че свирела малко на пиано, и той прецени, че за Инид ще е полезно да слуша в собствения си дом как някой свири. Ако се окаже, че Инид изобщо притежава талант, по-добре да слуша музика по този начин, отколкото от грамофона, за да не си мисли, че Бах и Бетховен са нещо най-обикновено като електрическата лампа — натискаш копчето и тя светва или угасва. Но след като минаха няколко дни, откакто го купи, той взе да се заседява пред пианото и да дрънка първо акорди, а после и мелодии. Имаше добър слух и можеше по цели часове да се забавлява и да не мисли за нищо друго, освен за музиката, която излизаше изпод пръстите му. Беше благодарен на всичко, което можеше да го разсее макар и за няколко минути. Почти бе решил да взема уроци по пиано.

Мисис Бъртън влезе във всекидневната и каза:

— Дошъл е един млад човек, мистър Джордах, който разправя, че ви е племенник. Да го пусна ли?

Откакто Рудолф се премести да живее на последните два етажа в една солидна жилищна сграда без портиер, мисис Бъртън все се страхуваше от крадци и престъпници и винаги слагаше веригата на вратата. Оплакваше се, че съседите са нехайни и оставят входната врата отключена, така че всеки може да се вмъкне по стълбите.

— Аз ще отида да видя кой е — каза Рудолф и стана. В писмото си от Брюксел миналата седмица Били не споменаваше, че ще идва в Америка. От писмата, които пишеше, Рудолф оставаше с впечатлението, че племенникът му е станал приятен, интелигентен младеж, и без много да се замисля, му изпрати тези хиляда долара, за които Били го молеше. Но сега се запита да не би да има неприятности в армията и да е избягал. Това би обяснило и молбата за пари. Колкото до Уесли, от него нямаше ни вест, ни кост, откакто напусна Ница преди близо девет месеца.

Мисис Бъртън го последва до средата на коридора. На площадката, смътно осветена от електрическата крушка на тавана, пред открехнатата брата, препречена с верига, стоеше Уесли.

— Всичко е наред, мисис Бъртън — каза Рудолф, откачи веригата и отбори вратата. — Заповядай, Уесли — покани го той и протегна ръка. След едва забележимо колебание Уесли пое ръката му.

— Ще ви трябвам ли още тази вечер? — попита мисис Бъртън.

— Не, благодаря.

— Тогава аз си тръгвам. Приятен уикенд, мистър Джордах.

— Благодаря, мисис Бъртън — отвърна той и затвори вратата след нея. Уесли стоеше там, където го бе оставил, със слабо, бледо и безизразно лице, като призрак на баща си от времето, когато Том е бил на неговата възраст — враждебно настроен и винаги нащрек. Беше със същия костюм, с който бе излязъл от затвора в Грас, само дето му бе омалял още повече. Изглеждаше пораснал и доста наедрял от последната им среща. На Рудолф му стана приятно, като видя, че косата му не е много дълга и е подстригана по врата.

— Радвам се да те видя — каза той, като влязоха във всекидневната. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Една бира няма да е лошо — отговори Уесли.

— Разполагай се удобно. — Рудолф отиде в кухнята, където Инид вечеряше с бавачката. Бавачката беше около четирийсетгодишна солидна жена, която успяваше със завидна лекота да накара Инид да се държи добре.

— Братовчед ти Уесли е дошъл, Инид — каза Рудолф, докато вадеше от хладилника бутилка бира. Помисли си да я извика във всекидневната, след като се навечеря, за да види Уесли, но се отказа. Не знаеше за какво е дошъл Уесли. Ако причината е емоционален проблем или трагично възприемане на някакъв неуспех, присъствието на Инид щеше само да усложни нещата. Той я целуна по главата и се върна във всекидневната с бирата и с една чаша. Уесли стоеше неловко посред стаята, там, където Рудолф го бе оставил. Рудолф му наля бирата.

— Благодаря. А ти нищо ли няма да пиеш? — попита Уесли.

— Аз ще пия малко вино на вечеря. Седни, седни. — Уесли изчака Рудолф да седне, след това се настани на стола срещу него. И отпи жадно от бирата.

— Е, как вървят работите? Какво те носи в Ню Йорк? — попита Рудолф.

— Отидох на грешен адрес — каза Уесли. Рудолф забеляза, че той не отговори на въпроса му. — Портиерът не искаше да ми каже къде си се преместил. Не можеше да повярва, че съм ти племенник. Трябваше да му покажа картата от библиотеката. — Гласът му звучеше неприязнено, сякаш Рудолф се беше преместил с четири пресечки по на север само за да избегне среща с него.

— Не получи ли писмото ми? — попита Рудолф. — Съобщих ти новия си адрес веднага щом наех този апартамент.

— Не съм получил никакви писма — поклати глава Уесли. — Никакви писма, сър.

— Дори писмото, в което ти писах как вероятно ще се уреди въпросът с имуществото и какъв ще бъде твоят дял?

— Нищо — отпи отново от бирата Уесли.

— Къде потъват тия писма? — Рудолф се помъчи гласът му да не прозвучи раздразнено.

— Може би на майка ми не й харесва да получавам писма. Но това си е мое предположение.

— Вечерял ли си вече?

— Не.

— Докато вечеряме, ще ти кажа какво беше съдържанието на това писмо.

— Не съм дошъл чак от Индианаполис на автостоп, за да си говорим за пари, чичо Руди — каза тихичко Уесли. — Това е по-скоро… как да се изразя — светско посещение.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— С майка ми не сме в много добри отношения — поклати глава Уесли.

— Нали не си избягал от къщи?

— Не. Имам Великденска ваканция. Оставих бележка, че ще се върна навреме за училище.

— Това е успокоително — каза хладно Рудолф. — Как върви училището?

— Добре. По френски съм страхотен. Научил съм приятелите си на всички мръсни думи — засмя се той по момчешки.

— Може и да им потрябват някой ден — отвърна усмихнато Рудолф, после сериозно запита: — Защо трябваше да пътуваш на автостоп?

— Заради парите — отвърна Уесли.

— Майка ти получава всеки месец доста прилична сума за твоята издръжка — припомни Рудолф. — Все ще стигне за един автобусен билет веднъж в годината.

— Не дава нито цент — отвърна Уесли. — Не се оплаквам. Работя след училище и се оправям.

— Така ли? — скептично попита Рудолф. — Това единственият ти костюм ли е?

— Нямам друг. Но имам пуловери, джинси и други такива дрехи за училище и за работа. Имам и едно старо яке за зимата от сина на мистър Крейлър, който е войник във Виетнам, така че не замръзвам от студ.

— Мисля, че ще трябва да напиша на майка ти едно писмо — започна Рудолф. — Тя няма право да използва твоите пари за собствени нужди.

— Моля те, не се ядосвай за това, чичо Руди — каза внимателно Уесли, като остави чашата на пода до себе си. — В тази къща и бездруго има достатъчно дивотии. Тя разправя, че щяла да ми дава всичко, до последния цент, ако ходя с нея и мистър Крейлър на църква като добър християнин.

— О, сега започва да ми става ясно — възкликна Рудолф.

— Направо ти се проясни, нали? — отново се засмя Уесли по момчешки. — Испанската инквизиция в Индианаполис.

— Май ще трябва да пийна нещо — каза Рудолф и стана да си приготви коктейл с мартини. — Още една бира Уесли?

— Може. — Уесли вдигна чашата от пода, стана и я подаде на Рудолф.

— Инид е в кухнята. Искаш ли да я видиш? — Той забеляза, че Уесли се колебае. — Майка й я няма. Аз ти писах, че се разведохме. Изглежда, че и това писмо не си получил — раздразнено поклати глава той.

— Не, не съм.

— Дявол да го вземе. Отсега нататък ще ти пиша до поискване. Не ти ли мина през ума, че е странно никой да не ти пише?

— Никога не съм се замислял по този въпрос.

— Не си ли писал на Бъни или на Кейт?

— Писах им веднъж или два пъти. Те не отговориха и аз се отказах. Ти имаш ли връзка с тях? — попита Уесли.

— Разбира се — отговори Рудолф. Дуайър му изпращаше всеки месец отчет със сметките за поддържането на „Клотилд“. Нямаше как да не научи, че Рудолф е купил яхтата. Официално направената оценка на яхтата беше сто хиляди долара — Дуайър бе пресметнал точно, — но купувач за такава цена не се яви и Дуайър закара яхтата да презимува в Сен Тропе. — Добре са. Кейт си има бебе. Момче. Ти си имаш брат. Половин брат, но това няма значение.

— Горкото хлапе — каза Уесли, но новината, изглежда, го развесели. Кръвта вода не става, помисли си Рудолф. — Като пишеш на Кейт, кажи й, че един ден ще се отбия да я видя в Англия — помоли го Уесли и продължи: — Деца. Значи моят баща е единственият в семейството с повече от едно дете. Една нощ ми каза, че искал да има пет деца. Беше страхотен с хлапетата. Ще дойде на яхтата някое семейство с най-разглезения пикльо, който си виждал, и само за една седмица баща ми го научава да се обръща към хората със „сър“, да става, когато влязат по-възрастни, да не говори неприлични думи, а като спрем в някое пристанище, да мие с маркуча палубата и така нататък. — Той смутено въртеше чашата в ръка. — Не обичам да се хваля, чичо Руди, но виж с мен какво направи. Може и сега да не представлявам кой знае какво, но ако ме беше видял, като ме измъкна от онова училище… имах вид на идиот.

— Сега обаче нямаш такъв вид.

— Поне не се чувствам такъв. А това не е малко — каза Уесли.

— Така е наистина.

— Понеже говорим за деца, смяташ ли, че мога да видя Инид?

— Разбира се — зарадва се Рудолф.

— Все такава бъбрица ли е?

— Да, дори по-голяма — каза Рудолф и го поведе към кухнята.

Инид обаче се смути, когато двамата влязоха в кухнята.

— Здравей, Инид, аз съм братовчед ти Уесли. Помниш ли ме? — попита Уесли.

Инид го погледна сериозно, после извърна глава настрани.

— Късно е вече — намеси се бавачката в нейна защита. — По това време на деня става малко раздразнителна.

— Ще дойда някой път сутрин — каза Уесли.

Плътният му възмъжал глас отекна звънко и остро в малката кухня и Инид сложи ръце на ушите си.

— Дръж се прилично, мис — каза бавачката.

— Сигурно говоря много високо — заизвинява се Уесли, когато двамата с Рудолф излязоха от кухнята. — Този навик се добива в морето заради вятъра, шума на водата и всичко останало.

Във всекидневната Рудолф си наля мартини от шейкъра и изстиска в питието парче лимон. Вдигна чашата си към Уесли, внезапно изпитал радост, че момчето е дошло да го види и че поиска да види Инид. Може би в неясното, далечно бъдеще ще заприличаме отново на семейство, каза си. Малко неща са ми останали, за които мога да се хвана, помисли си Рудолф със самосъжаление; а семейството е нещо, за което човек може да се държи. Дори писмото на Били, в което племенникът му го молеше за пари едновременно плахо и безцеремонно, звучеше искрено. Знаеше, че тъй като самият той няма синове, може да бъде приятел на момчетата, дори повече от приятел, стига те да му позволят. Самотен, разведен, полузабравил Жана, чийто образ постепенно изтляваше в съзнанието му, поверил в ръцете на компетентна жена единственото си дете, което поради възрастта си беше само прекрасна играчка за него, той знаеше, че започне ли да контактува с племенниците си, много скоро ще се нуждае от тях повече, отколкото те от него. Надяваше се, че този ден ще дойде, и то скоро.

— Независимо от причината, която те е довела в Ню Йорк, щастлив съм, че те виждам — развълнувано каза той, вдигайки чашата си.

Уесли също смутено вдигна чашата си.

— Благодаря.

— Надявам се, че вече не се биеш по баровете.

— Не се тревожи — отвърна сериозно Уесли. — Побойническите дни свършиха. Макар че понякога е доста трудно да се сдържам. В училище има много негри, белите се заяждат с тях, после пък те се заяждат с белите. Мен сигурно ме смятат за страхливец. Но както и да е. Аз съм си научил урока. Във всеки случай дадох обещание пред баща си в деня, когато ме взе от военното училище. Наруших това обещание само веднъж. Но обстоятелствата тогава бяха особени. — Той се загледа мрачно в чашата си, лицето му сякаш се бе състарило. — Само веднъж. Но нали на всяко куче му се полага да ухапе веднъж. Смятам, че заради баща си трябва да удържа на обещанието. Това е най-малкото, което… — Той замълча. Сви устни. Рудолф се уплаши, че момчето ще се разплаче.

— И аз така смятам — побърза да каже той. — Къде си отседнал в Ню Йорк?

— В общежитието на Християнския съюз на младите хора. Не е лошо.

— Виж какво — започна Рудолф, — утре сутринта ще водя Инид в Монтаук, да прекара седмицата с майка си, но се връщам в неделя. Защо не дойдеш с мен да глътнеш малко морски въздух… — Той замълча, като видя, че Уесли го гледа подозрително.

— Благодаря — каза Уесли. — Сигурно ще бъде хубаво, но ще го направим друг път. Трябва да се върна в Индианаполис.

— Няма защо да се връщаш на автостоп. Ще ти дам пари за самолета. — Кога най-сетне ще спра да предлагам на хората пари вместо онова, от което наистина се нуждаят, отчаяно си помисли той.

— Предпочитам така — отвърна Уесли. — Всъщност на мен ми е приятно да пътувам на автостоп. Приказваш си с най-различни хора.

— Както искаш — позасегна се Рудолф, но без да се сърди, че момчето не иска да поема риска отново да види Джийн и да си припомни всичко. — Все пак, ако предпочиташ да пренощуваш тук, можеш да спиш на дивана… Нямам стая за гости, но ще ти бъде удобно. — Гостоприемство и роднинска взаимопомощ, вместо доларови банкноти.

— Много любезно от твоя страна, но вече съм се настанил в общежитието — внимателно отговори Уесли.

— Следващия път, като дойдеш в Ню Йорк, искам да знам предварително. В квартала има хубави хотели, съвсем удобно… Може да отидем на някое представление или да видим нещо друго… — Той рязко замълча. Не искаше момчето да си помисли, че се мъчи да го подкупи.

— Разбира се — неубедително отвърна Уесли. — Следващия път. Но този път, чичо Руди, искам да говоря с теб за баща си. — И погледна сериозно Рудолф. — Нямах възможност да го опозная добре. Бях просто дете, може и сега да съм просто дете, но искам да знам какъв е бил той, колко е струвал… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че разбирам.

— Правя си списъци с имената на хора, които баща ми е познавал в различни периоди от живота си — ти и леля Гретхен сте на първо място в списъка. Съвсем естествено, нали?

— Сигурно е така. Да. Съвсем естествено. — Страхуваше се от въпросите, които щяха да му бъдат зададени, от отговорите, които щеше да бъде принуден да даде на това високо, сериозно, надраснало възрастта си момче.

— Докато бях с него — продължи Уесли, — за краткото време, през което бяхме заедно, смятах, че е нещо като герой, почти светец заради начина, по който се отнасяше с мен, с Кейт и с Дуайър, заради това, как успяваше да получи от всекиго каквото поиска, без дори да повиши глас, заради това, че каквото и да се случеше, той можеше да се справи. Но знам, че невинаги е бил такъв и че представата ми за него е детинска. Искам да знам какво наистина е представлявал. Заради себе си. Защото това ще ми помогне да разбера какво представлявам аз самият. Какъв човек искам да бъда, какво искам да правя с живота си. Звучи малко объркано, нали? — Той раздвижи едрите си рамене, сякаш се ядоса на себе си.

— Не е толкова объркано, Уесли — отговори внимателно Рудолф. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което мога да си спомня. Но мисля, че първо трябва да отидем да вечеряме. — Отлагай миналото, това е първото правило на цивилизацията.

— Няма да се откажа от едно свястно ядене — каза Уесли и се изправи. — По пътя ядох само боклуци. А това, дето го ям вкъщи… — Той направи гримаса. — Майка ми е маниачка на тема здравословна храна. Прекрасна за катерички. Чичо Руди — усмихна се той, — всички ми разправят колко си богат. Можеш ли да си позволиш да черпиш една пържола?

— Мисля, че за една пържола съм достатъчно богат. Мога да си я позволя няколко пъти в годината — каза Рудолф. — Почакай ме тук, искам да се кача горе да кажа лека нощ на детето и да си взема сакото.

Тъкмо си вадеше сакото от гардероба, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Руди… — Беше Гретхен. — Къде ще вечеряш? — Винаги, когато беше притеснена, тя се държеше безцеремонно и грубо. Няколко седмици наред не се бяха чували, но за нея беше необичайно да му се обажда в такъв ден и час — петък, седем и петнайсет вечерта.

— Ами… — поколеба се той. — Имам неочакван гост. Уесли. Дошъл е на автостоп от Индианаполис. Ще го заведа на вечеря. Искаш ли да дойдеш с нас?

— За нещо конкретно ли иска да говори с теб? — Гласът й прозвуча разочаровано.

— Предполагам, че не. И доколкото знам, няма какво да крие от теб.

— Не бих искала да преча…

— Не ставай глупава, Гретхен. Има ли нещо конкретно, за което ти искаш да говориш с мен? — Последния път, когато се видяха, тя изглеждаше разстроена и достатъчно ясно даде да се разбере, че има неприятности с холивудския режисьор, с когото работеше и с когото ту се събираше, ту се разделяше. Как му беше името? Кинсела. Евънс Кинсела. Арогантен холивудски негодник. Един-единствен път Гретхен бе намерила щастието си с мъж, а той взе, че блъсна колата си в едно дърво. Рудолф предполагаше, че причината за обаждането на Гретхен е свързана с Кинсела. Е, тя можеше да повдигне този въпрос, ако желае, след като той изпрати Уесли в общежитието.

— Обаждам ти се просто защото съм свободна тази вечер — каза Гретхен. — Моят приятел ми скрои номер за разнообразие. — Тя тъжно се засмя. — Та се сетих за роднините… През уикенда човек обикновено е свободен и се сеща за роднините си. Как е Уесли? — попита тя, но не каза ще отиде ли с тях на вечеря.

— Оправя се — отговори Рудолф. — Пораснал е още повече. И е по-сериозен от всякога.

— Неприятности ли има? — продължи да пита тя.

— Не повече, отколкото ги имаме ние с тебе — отвърна той неопределено.

— Как мислиш, дали ще му е неприятно да ме види?

— Съвсем не. Каза дори, че си на първо място в списъка на хората, които иска да види.

— Какво значи това? — Гласът й прозвуча разтревожено.

— Ще ти обясня след вечерята. Той иска пържола — добави Рудолф и й каза в кой ресторант отиват.

Затвори телефона, облече си сакото и слезе долу. Уесли стоеше сред стаята и я оглеждаше.

— Знаеш ли какво — каза той и се засмя, — това е моята представа за истински християнски дом.

Докато вървяха по Трето Авеню към ресторанта, Рудолф забеляза колко много Уесли прилича на баща си в походката — същата отпусната крачка, същото заплашително олюляване на раменете. Когато двамата с Том бяха млади, Рудолф смяташе, че това е съзнателно възприета поза, сигнал за появата на хищник, на опасен мъжкар, пуснат на свобода, от когото трябва да се пази човек. След време, когато и двамата станаха възрастни хора, Рудолф си даде сметка, че с походката си брат му търси начин да избегне огорчението. Така предупреждаваше света да го остави на мира.

Самият Рудолф имаше бавна и плавна походка със стегнати рамене, която съзнателно бе усвоил още като младеж, защото тогава мислеше, че тя подхожда на джентълмена и издава принадлежност към интелектуалния елит. Сега вече не го интересуваше дали има джентълменски вид, а и в работата си бе срещал достатъчно представители на така наречения интелектуален елит и никак не държеше хората да смятат, че е един от тях. Но походката му бе станала вече част от самия него. Ако сега я променеше, това щеше да бъде превземка.

Когато съобщи на Уесли, че Гретхен ще вечеря с тях, лицето на племенника му светна и той каза:

— Чудесно. Тя е страхотна, истинска дама. Нямаш представа колко е различна от някои мадами, които трябваше да изтърпяваме на яхтата. — Той развеселено поклати глава. — Въшлясали от пари, въртят си задника и денем, и нощем и се отнасят с всички като с измет. — Двете бири бяха поразвърза ли езика му. — Чудя се понякога как става така, че някои жени, които цял живот не са си мръднали пръста, се държат така, сякаш целият свят е техен.

— Репетират пред огледалото — каза Рудолф.

— Репетират пред огледалото — разсмя се Уесли. — Трябва да запомня това. Леля Гретхен работи, нали?

— И то много — отговори Рудолф.

— Мисля, че в това е причината. Ако не работиш, си боклук. Нали не възразяваш, че говоря така? — разтревожи се той.

— Съвсем не.

— Баща ми не си мереше много думите — продължи Уесли. — Разправяше, че не обичал хора, които говорят, сякаш сливи имат в устата си. Смяташе, че съществува разлика между мръсни думи и грозни думи.

— Прав е бил. — Рудолф, който не бе преодолял някогашното си отвращение към псувните и винаги внимателно си подбираше думите, изведнъж се зачуди дали брат му не е имал предвид и него, когато е говорил за хората със сливи в устата.

— Знаеш ли, и Бъни смяташе, че сестра ти е страхотна — продължи Уесли. — Добави дори, че е трябвало да се ожениш за някоя като нея.

— Е, това щеше да е малко неудобно при положение, че сме брат и сестра, а аз не съм египетски фараон — каза Рудолф.

— Това пък какво значи? — попита Уесли.

— Извинявай — смути се Рудолф. Откритото възхищение на Уесли от Гретхен го притесни или може би го накара да завижда и той реагира високомерно. — Такъв е бил обичаят в древен Египет при фараоните.

— Разбрах — каза Уесли. — Явно не съм добре образован.

— Още си млад.

— Даа — съгласи се Уесли и се замисли за младостта си.

В това момче има добра мая, реши Рудолф и веднага си помисли, че е непростимо, дето по силата на закона съпрузите Крейлър имат право да заквасят с нея каквото си искат. Утре сутринта щеше да се види с Джони Хийт — Джони и жена му щяха да дойдат с Рудолф и Инид в Монтаук. Ще попита Джони още веднъж дали няма някакъв законен начин да измъкнат момчето от лапите на майка му.

— Какво мислиш по въпроса за образованието? Ще учиш ли в колеж? — попита Рудолф.

— Майка ми разправя, че само ще профукам парите — сви той рамене. — Чета много, но не това, което ни карат в училище. Попрегледах някои неща за мормоните. Исках да разбера дали мистър Крейлър и майка ми са такива, защото са мормони или защото са майка ми и мистър Крейлър. — Той се ухили. — Разбрах, че са си били ужасни хора и че религията е извадила на показ най-лошото у тях. Само че — продължи сериозно той — странна е тази религия. Трябва да са били смели хора, тия мормони, щом са се борили из всички щати и са прекосили с каруци половин Америка, пък и, както самите те разправят, спрели са в пустинята и са я превърнали в градина. Обаче ако им видиш жените! Честна дума, като погледна майка си, просто не мога да разбера защо хората изобщо искат да се женят. Само десет минути да послушаш майка ми, и ще ти се отиде да имаш жена. Бракът по принцип… — намръщи се той и продължи. — Нашето семейство например. Ти си разведен, леля Гретхен е разведена, баща ми се разведе… За какво е всичко това, питам се.

— Не си първият, който си задава този въпрос — каза Рудолф. — Може би времето, в което живеем, е такова. Може би се приспособяваме към нови взаимоотношения, както биха се изразили социолозите, и още не сме готови за тях.

— Има едно момиче в училище — намръщи се пак Уесли, — хубаво като зряла червена ябълка и по-голямо от мен. Е… забавлявахме се двамата на задната седалка на една кола, после на два пъти в нейната къща, когато родителите й ги нямаше, и тя взе да приказва за женитба. Не можах да я отклоня от тази тема. И просто спрях да се виждам с нея. Ти ще се ожениш ли пак? — Той погледна напрегнато Рудолф, сякаш очакваше да чуе брачни камбани.

— Трудно ми е да кажа. В момента нямам планове — отговори Рудолф.

— Странно нещо е религията — побърза да каже Уесли, сякаш темата за брака го бе смутила и искаше колкото може по-бързо да я приключи. — Иска ми се да вярвам в бога — продължи сериозно той. — В края на краищата все трябва да има нещо, което да е сложило началото на цялата тая дандания, не е ли така? Нали разбираш за какво става дума — как сме се появили тук, какво правим, как действа цялата тая работа, например откъде се взема въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, която ядем. През последните няколко месеца прочетох цялата Библия. Там обаче ги няма отговорите на тия въпроси, поне на моите.

Ех, скъпи племеннико, щеше му се да каже на Рудолф — когато беше на шестнайсет години, и чичо ти си задаваше тези въпроси. Но и той не получи отговор.

— В какво би трябвало да вярва човек? — попита Уесли. — Можеш ли да повярваш в тия медни плочки, за които мормоните разправят, че Джоузеф Смит ги бил намерил в щата Ню Йорк и не ги показал на никого? Как е възможно да очакваш, че хората ще повярват в такова нещо?

— Ами, Мойсей например е слязъл от връх Синай с десетте заповеди, които бог бил изписал върху каменни плочки — каза Рудолф, зарадван, че Уесли не го пита за неговата собствена прикрита липса на вяра. — Много хора вярват в тази история от хиляди години насам.

— А ти? Ти например вярваш ли?

— Не.

— В училище също разправят разни неща, които са направо смешни. Часове наред ти внушават, че между черно и бяло няма разлика, а щом излезеш през вратата и изминеш една пресечка само, виждаш, че не е така. Във Франция се учех добре въпреки чуждия език, но в Индианаполис… — Той сви рамене. — Според мен повечето учители са пълен боклук. Почти през цялото време се мъчат да укротяват учениците, а те си крещят, замерят се с топчета, а много често и с ножове се ръгат. Ако и в колежа е така, да върви по дяволите! — Той погледна въпросително Рудолф. — Ти какво мислиш за колежите? Искам да кажа, дали ще е добре за мен?

— Всичко зависи от това, какво искаш да правиш в живота — внимателно отговори Рудолф. Той се трогна от наивната словоохотливост на момчето, от неговата увереност, че чичо му няма да го изостави в света на възрастните.

— Кой знае — каза Уесли. — Имам някои идеи. Но още не съм готов да ги споделя. — Гласът му изведнъж прозвуча хладно.

— Ти например имаш известни познания за морето — продължи Рудолф, без да обръща внимание на промяната в тона на Уесли. — Обичаш морето, нали така?

— Обичах го — горчиво отвърна Уесли.

— Може да решиш да постъпиш в търговския флот.

— Бъни разправя, че това било кучешки живот.

— Не е задължително. Бъни не водеше кучешки живот на „Клотилд“, нали така?

— Така си беше.

— Няма да водиш кучешки живот, ако си помощник-капитан или капитан на свестен кораб…

— Сигурно няма.

— Тук, в Ню Йорк, има висш морски институт. Завършиш ли го, ставаш капитан на търговски кораб.

— Аха — замислено отвърна Уесли. — Трябва да помисля за това.

— Аз ще поразпитам и ще ти пиша какво съм разбрал — обеща Рудолф. — Не забравяй само да си търсиш писмата в пощата, до поискване.

Докато чакаха Гретхен, за да поръчат вечерята, Рудолф изпи едно мартини. Моментът беше подходящ, за да обясни на Уесли как стои въпросът с наследството.

— След уреждането на всички данъци и разходи по адвокати — каза Рудолф — остава една сума малко над сто хиляди долара, която трябва да се раздели. — Нямаше намерение да уведомява нито Уесли, нито Кейт, че всъщност това е сумата, която той бе платил за „Клотилд“, за да може имуществото да се ликвидира. — Една трета е на Кейт — продължи той, — една трета остава под попечителство за детето й, като Кейт е определена за изпълнителка на това завещание… — Той не разказа на Уесли за безкрайните часове, прекарани в юридически препирни, докато се стигне до този компромис. Съпрузите Крейлър се бореха упорито майката на Уесли, Тереза, да бъде разпоредител на цялото наследство. Те имаха известно юридическо основание, тъй като Кейт не беше американска гражданка и постоянното й местожителство беше в Англия. Хийт бе принуден да заплаши Тереза, че ще представи двете й присъди като проститутка и ще предприеме съдебни действия срещу нея, за да й отнеме настойническите права върху Уесли по морални съображения, независимо от това, че е родна майка на момчето. Заради Уесли Рудолф никога не би позволил на Джони да изпълни заплахата, но тя си изигра добре ролята и накрая съпрузите Крейлър се примириха и се съгласиха Рудолф да стане разпоредител на наследството, което означаваше, че всеки месец той трябваше да отговаря на цял списък злобни въпроси за всеки цент, минал през ръцете му. Освен това постоянно получаваше предупреждения, че ще бъде съден за непростимо или престъпно поведение, ощетяващо интересите на Уесли. Какъв е бил този зъл гений, не спираше да се чуди Рудолф, обсебил брат му Том в деня, в който е предложил на тази жена да се ожени за него.

— Това означава, че близо една трета принадлежи на… — Той спря. — Уесли, слушаш ли ме?

— Разбира се — каза момчето.

Един келнер току-що бе прекосил залата с огромна цвъртяща пържола на поднос и Уесли гладно го следеше с поглед. Това момче явно не е разглезено от много пари, помисли си Рудолф и продължи:

— Както казах, за теб са оставени под попечителство около трийсет и три хиляди долара. От лихвите се събират приблизително хиляда и деветстотин долара годишно, които майка ти би следвало да използва за твоята издръжка. Като навършиш осемнайсет години, можеш да правиш с цялата сума, каквото намериш за добре. Моят съвет е да не я пипаш. Рентата няма да бъде висока, но може да ти помогне да си платиш колежа, ако искаш да учиш. Слушаш ли ме, Уесли?

Вниманието на момчето отново се бе отклонило. Уесли зяпаше с нескрито възхищение една екстравагантна руса дама с палто от норка, влязла в салона с двама пълни, посивели мъже с бели вратовръзки. Рудолф знаеше, че ресторантът е любимо място на някои от по-преуспелите мафиоти, и момичетата, които те водеха, достойно конкурираха менюто на заведението.

— Уесли, говоря за пари — умолително настоя Рудолф.

— Знам, но как да подминеш такова нещо? — оправда се Уесли.

— Такова нещо се осигурява с пари, Уесли — отговори Рудолф. Като чичо на момчето той смяташе, че трябва да възпитава у него чувство за истинската стойност на нещата. — Хиляда и деветстотин долара годишно може и да не са много за теб, но аз, когато бях на твоите години… — Разбра, че ако довърши изречението, думите му ще прозвучат надуто и превзето. — По дяволите, ще ти напиша всичко в писмо.

В този момент той видя, че Гретхен идва, и й махна с ръка. Когато тя наближи масата, двамата станаха от местата си. Гретхен целуна Рудолф по бузата, после прегърна Уесли и силно го целуна.

— О, толкова се радвам, че те виждам! — За изненада на Рудолф гласът й потрепера. За миг той я съжали, като я гледаше как напрегнато се взира в лицето на момчето и изпитва някакво силно вълнение, което той не можеше да определи. Може би мислеше за собствения си син, които се е отчуждил от нея, който отказва да я приеме и винаги, когато Гретхен му пише, че иска да го посети, намира извинения за това тя да не отиде в Брюксел. — Изглеждаш чудесно — каза Гретхен, без да пуска момчето. — Макар че един нов костюм няма да ти се отрази зле.

И двамата се разсмяха.

— Ако останеш до понеделник — продължи Гретхен, която най-после бе освободила Уесли и бе седнала на масата, — ще те заведа в „Сакс“ да видим дали нямат нещо подходящо за тебе.

— Съжалявам, но утре трябва да тръгвам обратно — отговори Уесли, докато двамата с Рудолф заемаха местата си.

— Само за един ден ли си дошъл? — невярващо попита Гретхен.

— Той е зает човек — намеси се Рудолф. Не му се искаше да слуша неизбежните гневни изблици на Гретхен, ако тя чуеше какви са християнските представи на мистър и мисис Крейлър по въпроса за парите и младежта. — Хайде да поръчваме. Умирам от глад.

По време на вечерята Уесли започна да разпитва за баща си.

— Казах на чичо Руди, докато бяхме у тях — започна Уесли, унищожавайки лакомо пържолата си, — че искам да знам, трябва да знам какъв е бил баща ми. Искам да кажа, какъв е бил в действителност… Той ми разказваше много, преди да умре, а и Бъни ми разказа много неща, но все не мога да получа пълна представа. Искам да кажа, че за мен баща ми се състои от отделни образи. Знам всички истории за това, колко ужасен е бил като дете и като младеж, какви неприятности е създавал… как хората са го мразели. Как той е мразел хората. И теб, и чичо Руди… — Той погледна сериозно първо Гретхен, после Рудолф. — Но след това, когато ви видях заедно, той не ви мразеше. Той… по-добре да го кажа направо, той ви обичаше. През повечето време от живота си е бил нещастен, но след това, това той сам ми го каза, се научил да губи врагове, да бъде щастлив. Аз също искам да се науча да бъда щастлив. — Сега вече момчето открито плачеше и в същото време поглъщаше пържолата, сякаш не бе ял седмици наред.

— Главната причина е Руди — каза Гретхен бавно, като остави ножа и вилицата си. — Имаш ли нещо против, че говоря така, Руди?

— Говори, както искаш. Ако преценя, че грешиш, ще те поправя. — Друг път може би щеше да разкаже на момчето как и кога баща му се е научил да бъде щастлив. В деня, в който бе разбрал, че Рудолф, без негово знание, е вложил петте хиляди долара, до които Том се бе добрал чрез изнудването на един адвокат клептоман в Бостън. Нечисти пари, бе казал Том, защото това бяха парите, които баща му трябваше да плати, за да го освободи от ареста, когато щяха да го съдят за изнасилване. Том бе хвърлил стодоларовите банкноти на хотелското легло с думите: „Искам да си платя семейните дългове и това е всичко. Хвърли ги! Изхарчи ги по жени! Подари ги на любимото си благотворително дружество… Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.“ Пет хиляди долара, които чрез разумно инвестиране нараснаха на шейсет хиляди през годините, когато Рудолф не знаеше къде е Том, дали е жив или умрял; благодарение на тези пари Том успя накрая да си купи яхта и да я нарече „Клотилд“. Баща ти, щеше да му каже той, като се видеха следващия път, стана щастлив благодарение на три неща — престъпление, късмет и пари, но се оказа достатъчно умен, за да използва и трите по единствения начин, чрез който можеше да се спаси. Това обаче едва ли щеше да помогне на Уесли. Уесли нямаше вид на момче с престъпни наклонности, до този момент късметът му изневеряваше, а към парите не изпитваше никакво преклонение.

— Руди — продължаваше Гретхен — беше галеното дете на семейството. Всичката любов, на която родителите ми бяха способни, беше насочена към Руди. Не казвам, че той не я заслужаваше — той помагаше в магазина, той получаваше най-високите бележки в училище, той беше звездата на отбора по лека атлетика, от него се очакваше да отиде в колеж. Той получаваше подаръци, неговите рождени дни се празнуваха, за него винаги имаше изгладена риза, той притежаваше скъп тромпет, за да свири в оркестъра. Всички надежди на семейството бяха съсредоточени в него. А аз и Том… — сви тя рамене. — Ние бяхме пренебрегнати. Аз не можех да уча в колеж — като завърших гимназия, трябваше да започна работа и да давам почти цялата си заплата за семейния бюджет. Когато Рудолф излезеше с момиче, майка ми винаги се грижеше да има пари, за да заведе някъде госпожицата. Когато аз започнах да излизам с един мъж, тя ме нарече проститутка. А колкото до Том, стотици пъти съм чувала родителите ми убедено да повтарят, че ще свърши в затвора. Когато говореха с него, а това беше много рядко, само ръмжаха. Той сигурно си е казвал, ами щом смятате, че съм такъв, такъв ще бъда. Откровено казано, аз страшно се плашех от него. Той имаше някаква склонност към насилие, което беше ужасяващо. Аз го избягвах. Когато вървях по улицата с приятелка, се преструвах, че не го виждам, за да не се налага да го запознавам с приятелката си. Като напусна града и изчезна от погледите ни, аз се зарадвах. Години наред изобщо не се сещах за него. Сега си давам сметка, че съм сгрешила. Ние двамата поне трябваше да се съюзим в общ фронт срещу останалите членове на семейството. Но тогава бях твърде млада, за да проумея това, а и се страхувах, че ако ме повлече, аз ще падна по-ниско и от него. Бях сноб, макар и не чак такъв сноб като Руди, и смятах Том за опасен грубиян. Като отидох в Ню Йорк, известно време бях актриса, после започнах да пиша за разни списания, но през цялото време тръпнех от страх, че може да ме открие, а аз — да загубя всичките си приятели. Когато най-накрая го видях — Руди ме заведе веднъж на един негов мач, — се ужасих и от него, и от майка ти. Сякаш бяха дошли от друг свят. Ужасен свят! Държах се презрително и направо избягах. Срамувах се, че имам нещо общо с тях. Всичко това може да е много мъчително за теб, Уесли…

— Мъчително е — кимна Уесли, — но исках да го знам. Нямам нужда някой да ми разправя приказки.

— Надявам се, че не съм прекалено рязка към теб, Руди — обърна се Гретхен към Рудолф, — като разказвам така за нашето щастливо детство.

— Не — отговори Рудолф. — „Красотата е истина, истината — красота“, останалото ти е известно. Аз бях голям позьор, Уесли — продължи той да разравя стари рани, — сигурно си разбрал това. Няма да ти се обидя, ако и сега мислиш така за мен… Предполагам, че баща ти не би употребил точно тази дума. Ако се беше замислил, сигурно щеше да каже, че всичко, което съм правил, е било преструвка — и то не заради самия мене, а заради впечатлението, което ще оставя у хората, предимно по-възрастните и влиятелни хора. Като разсъждавам за това сега, думата позьор ми се вижда подходяща, но навремето използвах това поведение, за да се измъкна от света, в който бяха хванати като в капан майка ми и баща ми. — Той печално се засмя. — Цялата несправедливост е в това, че по този начин успях. Наистина избягах.

— Имаш прекалено големи изисквания към себе си, чичо Руди — тихо каза Уесли. — Защо от време на време не си почиваш? Баща ми каза, че си му спасил живота.

— Така ли? — изненадано попита Рудолф. — На мен никога не ми го е казвал.

— Не обичаше да раздава похвали — додаде Уесли. — Мене много-много не ме хвалеше, в това можеш да бъдеш сигурен. — Той се засмя. Имаше равни бели зъби и приятна усмивка, която променяше изражението на замисленото му остро лице и го правеше момчешко и открито. По-често трябва да се усмихва, помисли си Рудолф. — И към Бъни и Кейт не беше щедър с похвалите, освен когато станеше дума за нейното готвене, но и то беше по-скоро на смях, понеже е англичанка. Още в началото, когато започнах да го опознавам, забелязах, че щом останеше сам и смяташе, че никой не го наблюдава, у него имаше нещо тъжно, сякаш му се бяха случили много лоши неща, които не можеше да забрави. Но наистина каза, че си му спасил живота.

— Просто му дадох едни пари, които му се полагаха — обясни Рудолф. — Ако добре си разбрал Гретхен, тя се опита да ти покаже как и защо баща ти е бил такъв… Как семейството го е направило такъв.

— Даа, разбрах — каза Уесли.

— Това е вярно — продължи Рудолф — и в същото време не е вярно. Както винаги има оправдания. Не е моя вината, че аз съм по-големият син, че баща ми беше един невеж и жесток човек с ужасно минало, за което също не е имал вина. Не е моя вината, че майка ми беше студена, истерична жена с идиотски претенции за благовъзпитаност. Не е моя вината, че Гретхен беше сантиментална и егоистична глупачка… Извинявай — каза той на Гретхен. — Тия работи не ги говоря заради теб или заради себе си. А заради Уесли.

— Разбирам — отговори Гретхен, наведена над чинията с полускрито лице.

— В края на краищата — не спираше Рудолф — в жилите ни тече една кръв, едни и същи неща са ни влияели. Може би затова Гретхен каза, че баща ти я е плашел. Тя се е страхувала, че онова, което е виждала у него, може да види и у себе си, и затова се е отдръпвала ужасена. Аз виждах в него отражение на баща ни — един див човек, принуден да върши работа, която не е за него, преследван от патологичен страх, че ще свърши живота си като просяк, така че накрая предпочете да се самоубие, вместо да приеме, че и такова нещо може да му се случи. Аз също се отдръпнах по свой начин. Потърсих спасение в парите, в порядъчността…

— Добре че синът на Крейлър е във Виетнам — каза Уесли сериозно, кимайки. — Кой знае как щеше да ми се отрази, ако всяка вечер трябваше да вечеряме заедно?

— Баща ти не е единственият, който е бил по-малък син — забеляза Рудолф, — а е имало и по-лоши семейства от нашето, но техните синове не са се хвърляли да унищожават всичко, до което се докоснат. Не ми е приятно, че ти казвам това, Уесли, но до деня, в който погребахме майка си, аз бях убеден, че баща ти има вродена склонност да унищожава, склонност, която му доставя голямо удоволствие. Да унищожава всичко. Включително и себе си.

— И точно така стана, нали? — каза горчиво Уесли.

— Онова, което той направи в Кан, беше прекрасно — заяви Рудолф. — Според неговите разбирания. А ако искаш да знаеш истината, и според моите разбирания също. Запомни това.

— Ще се опитам — обеща Уесли. — Но не е лесно. Защото мисля, че това си беше едно безсмислено похабяване. Безумно, демонстративно похабяване.

— Мисля, че засега ти казахме всичко, което можахме, и то съвсем откровено — въздъхна Рудолф. — Забавните спомени ще ги оставим за друг път. Ти сигурно си уморен. Ще ти изпратя списък с имена на хора, с които може би ще искаш да говориш и които вероятно ще ти бъдат по-полезни от нас. Дояж си вечерята и ще те закарам в общежитието.

— Няма нужда — бързо отвърна Уесли. — Ще мина през парка.

— Никой не минава през парка в Ню Йорк вечер сам — каза Гретхен.

— Аз ще мина — отвърна той и я изгледа студено.

Божичко, помисли си Рудолф, докато наблюдаваше как момчето дояжда пържолата си, та той изглежда съвсем като баща си. Господ да му е на помощ.

4

Рудолф стоеше на тротоара в слънчевата утрин заедно с Инид и бавачката и чакаше Джони Хийт и жена му да дойдат с техния линкълн континентъл, за да отидат заедно в Монтаук. Бавачката носеше куфар. Тя заминаваше при семейството си в Ню Джърси за една седмица. Все така става, че семействата на бавачките никога не живеят в същия щат, помисли си мимоходом Рудолф. Инид носеше учебници, за да подготвя домашните си през ваканцията. Бавачката й бе приготвила нещата в една чанта. Рудолф също носеше малка чанта с тоалетни принадлежности, пижама и чиста риза.

Предишната вечер, след като се разделиха с Уесли, Рудолф изпрати Гретхен до апартамента й. Покани я да дойде с него и семейство Хийт в Монтаук. Тя го погледна някак особено и това му напомни, че някога тя имаше връзка с Хийт.

— Искаш да има много свидетели, когато се виждаш с бившата си съпруга, така ли? — каза тя.

Той изобщо не бе мислил по този въпрос, но като чу думите й, си даде сметка, че е вярно. Джийн го бе посетила веднъж заедно с едрата масажистка, която й правеше компания в Рено, ала гостуването мина неловко, макар Джийн да беше трезва, разбрана и тиха, дори когато си играеше с Инид. Тя каза, че живеела мирно и кротко в малка къща, която си купила в Монтаук. В Мексико не й харесало. Атмосферата там била по-подходяща за мъже пиячи, което не се отразявало добре на нервите й. И добави с лека усмивка, че изобщо не пиела, че дори започнала да прави снимки. Но не се опитвала да ги предлага в списания. Снимала за себе си и се гордеела с факта, че ръцете й вече не треперят. Като се изключи натрапливото присъствие на масажистката, в неговите очи Джийн пак беше жената, за която се бе оженил и която бе обичал толкова дълго — с лъскава коса, с нежно, порозовяло лице, свежо и младо, — и той взе да си мисли притеснено дали е постъпил правилно, като се е съгласил с развода. Изпитваше съжаление, включително към себе си. Когато преди няколко дни се обади и го помоли Инид да прекара седмицата с нея, не можа да й откаже.

Не се страхуваше за Инид, страхуваше се за себе си — да не би да се наложи по някое време да остане насаме с Джийн в уютната малка къща, както я бе описала тя, изпълнена с шума на неуютния голям океан. Покани го да преспи в стаята за гости, но той си запази легло в близкия мотел. А като поразмисли, покани и съпрузите Хийт. Не искаше семейният живот да го изкушава — една спокойна вечер пред пламтящата камина в тихата къща, сред приспивната музика на морето… Нека миналото си остане в миналото. Ето защо покани съпрузите Хийт. Ето защо Гретхен зададе своя проницателен въпрос.

— Нямам нужда от никакви свидетели — отвърна той. — С Джони имаме да говорим за много неща, а не ми е приятно да ходя в кантората му.

— Ясно — каза Гретхен, без да е убедена, и смени темата. — Какво ти е мнението за момчето? За Уесли?

— Сериозен младеж — отговори Рудолф. — Може би… прекалено затворен в себе си. Какво ще стане с него, зависи от това, дали ще издържи при майка си и нейния съпруг, докато стане на осемнайсет.

— Много красив младеж — отбеляза тя. — Не мислиш ли?

— Не съм се замислял.

— Прекрасно лице за киното — продължи Гретхен. — Изсечени черти, приятна усмивка, морална сила и, с малко повече въображение, нежни очи.

— Ти може би долавяш по-добре от мене тия неща — отговори Рудолф.

— А може би съм по-уязвима — усмихна се тя.

— Като говорихме по телефона, ми се стори, че искаш да ми кажеш нещо. Неприятности ли имаш?

— Нищо особено — отново се усмихна Гретхен. — Ще ти разкажа, като се върнеш.

Той я целуна за лека нощ и я проследи с поглед, докато влизаше в осветения вход, охраняван от пазач. Изглеждаше елегантна, умна, привлекателна, способна да се грижи за себе си. Но от време на време, помисли си той. Само от време на време.

Колата пристигна, карана от Джони Хийт, чиято съпруга Елейн седеше до него. Бавачката целуна Инид за довиждане и каза:

— Нали ще бъдеш добро момиченце?

— Не, ще бъда ужасно момиченце — отговори Инид и се разкиска.

Рудолф се засмя и бавачката укорително го погледна.

— Извинявай, Ана — каза той и направи сериозна физиономия.

Елейн Хийт слезе от предната седалка, помогна на Инид да се настани отзад и седна до нея. Беше висока жена с безупречна фризура, с твърд, интелигентен поглед — подходяща съпруга за съдружник на една от най-преуспяващите фирми на Уолстрийт. Съпрузите Хийт нямаха деца.

Рудолф седна до Джони. Инид махна с ръка на бавачката, която стоеше на тротоара с куфара си.

— Пълен напред към оргиите в Монтаук с омари и миди, които ще ядем по белите плажове — каза Джони зад волана. Лицето му беше отпуснато и закръглено, очите — измамно кротки, ръцете, хванали волана, бяха бледи, леко затлъстяващи, а коремът му под карираното спортно сако издайнически напомняше за себе си. Той шофираше агресивно и ловко. Останалите шофьори бяха принудени да се съобразяват с неотстъпчивостта му, както и адвокатите бяха принудени да се съобразяват с неговата твърдост и упоритост в заседателната или в съдебната зала. Рудолф не се виждаше често с Джони; след като Хийт се ожени, двамата се поотдалечиха един от друг и когато видеше стария си приятел веднъж на няколко месеца, Рудолф си мислеше без съжаление, че и той би могъл да изглежда така.

Рудолф чу как Инид щастливо бърбори зад гърба му. Чу как Елейн й шепне нещо в ухото и как Инид се смее. На пръв поглед човек би помислил, че Елейн за нищо на света не би прегърнала дете от страх, че то ще измачка или изцапа костюма й от туид. Но когато се обърна назад, Рудолф видя, че Инид разрошва идеално сресаната коса на Елейн, а Елейн щастливо се усмихва. Никога не може да се съди за хората по външността им — помисли си Рудолф, сетне отново се обърна напред и се загледа в пътя. Прекосяваха Трибъро Бридж и Ню Йорк се простираше пред тях по течението на реката със своите високи сгради от стъкло, с пушеците си, а цялото това старо, огромно, невероятно съоръжение блестеше на пролетното утринно слънце. Само в определени моменти, подобни на този, когато виждаше града като голямо, предизвикателно, реално съществуващо единство, чиято сурова, внушителна красота оформя цялостния му стил, Рудолф изпитваше тръпката на задоволство, че принадлежи към този град — задоволство, което изпитваше всеки ден, докато беше по-млад.

Долу сред бързо течащата река една малка яхта смело се бореше с течението. Може би през лятото ще се кача на „Клотилд“ и ще отплавам за Италия, каза си той. Поне да използвам яхтата. Веднъж бяхме тръгнали за Портофино, но така и не стигнахме дотам. Трябва вече да прогоня призраците. Да измъкна Жана по някакъв начин от съпруга и децата й и две седмици да се любя с нея сред морето край топлите брегове, да пия от гарафа студеното местно вино в кафенета по Лигурийското крайбрежие. Не бива да допускам да се превърна в ненужен старец. Фантазия италиана!

Той се отърси от мечтите си и се обърна към Джони:

— Джони, нали ми каза по телефона, че искаш да говориш с мен. За какво?

— Имам един клиент — отговори Джони, — всъщност той е покойник, но трябва да се уредят имуществените му въпроси. — Джони изкарва от мъртвите повече пари, отколкото всички погребални агенти в този град, помисли си злобно Рудолф. Това е да си адвокат. — Наследниците се карат, както обикновено става. Тия неща са ти ясни — добави Джони.

— Вече съм специалист по този въпрос — каза Рудолф.

— За да се избегнат съдебни дела — продължи Джони, — една част от имуществото е обявена за продан на много приемлива, ниска цена. Става дума за голямо ранчо в Невада. С обичайните данъчни облекчения. Няма нужда да ти обяснявам.

— Няма нужда — потвърди Рудолф.

— Ти не правиш нищо в Ню Йорк — продължи Джони. — Не изглеждаш добре, по всичко личи, че не си щастлив, и аз изобщо не мога да си представя с какво, за бога, си запълваш времето.

— Свиря на пиано — отговори Рудолф.

— Напоследък не съм виждал афиши с името ти пред Карнеги Хол.

— Скоро може и да видиш — каза Рудолф.

— Тук направо ще изгниеш — не спираше Джони. — Вече нищо не правиш. Човек не може да те види дори на някое парти.

— В Невада как е в това отношение?

— Там се правят джамборета — зае отбранителна позиция Джони. — Това е един от най-бързо развиващите се щати в Америка. Хората там масово стават милионери. За да ти докажа, че не се шегувам, ако приемеш, ще се включа в сделката наравно с тебе — ще уредя ипотеките, ще намеря хора, които да поемат работата в ранчото. Не си мисли, че ме водят само алтруистични чувства, драги, аз самият имам нужда от място, където от време на време да мога да се усамотя. Освен това нямам нищо против да си спестя някои данъци в златния Запад. Не съм видял ранчото, но видях документацията. Вдъхва надежда. Ако се направят още някои разумни капиталовложения, надеждата ще се оправдае. Има прекрасна голяма къща, която след малък ремонт ще стане къща мечта. Няма по-хубаво място от това за деца — без замърсявания, без наркотици, на сто и петдесет километра от най-близкия град. В политическо отношение нещата там са стабилни; прекрасна, сигурна сделка, можеш да се впуснеш в нея без всякакво колебание. Освен това в Невада никога не са чували за Уитби, Ню Йорк. Макар че тази история вече е забравена дори в Уитби, независимо от гадното писание в „Тайм“. Така че след десет години можеш и сенатор да станеш. Слушаш ли ме, Руди?

— Разбира се — отговори той, макар последните няколко секунди да не слушаше внимателно. Думите на Джони, че мястото е подходящо за деца, го заинтригуваха. Трябваше да мисли за Инид, разбира се, но също така за Уесли и Били. Една плът и кръв. Тревожеше се за тях. Били беше непостоянен, още като ученик цинично и презрително бе обърнал гръб на обществото, нямаше амбиции. Уесли, доколкото Рудолф можеше да прецени, нямаше изявени способности и каквото и образование да получеше, шансовете му да преуспее в живота едва ли щяха да се увеличат. А в едно съвременно ранчо, където винаги има проблеми, свързани със суша, наводнения, добри и лоши реколти, където е необходимо да се борави умело с техниката, с работната ръка, с пазара, винаги щеше да се намери достатъчно работа за тях двамата, за да не им остава време за глупости. Докато не си създадат семейства. А и той самият може пак да се ожени — защо не? — и да има още деца. — Мечтата на патриарха — додаде на глас.

— Това пък какво значи? — озадачи се Джони.

— Нищо, говорех си сам. Представях си как съм заобиколен от стадата и от потомството си.

— Не си въобразявай, че ще се озовеш накрай света — каза Джони, приел думите на Рудолф в ироничен смисъл. — На ранчото има малка самолетна писта. Може да използваш собствен самолет.

— Американската мечта — подметна Рудолф. — Да имаш собствена писта за излитане и кацане на самолети.

— Че какво й е лошо на американската мечта? — учуди се Джони. — Възможността да се придвижваш бързо не е смъртен грях. За един час можеш да бъдеш в Рено или в Сан Франциско, когато си поискаш. Какво ще кажеш? Хем не се оттегляш от активен живот, хем печелиш много предимства. И най-важното — започваш да правиш нещо, нещо ново…

— Ще си помисля — каза Рудолф.

— Защо не се уговорим… двамата… да отидем там другата седмица и да видим нещата на място? — настояваше Джони. — От това вреда няма да има, нали така? А пък аз ще имам извинение да се махна от проклетата кантора. Дявол да го вземе, дори да се окаже безсмислено, ще ни остане поне разходката. Можеш да си вземеш и пианото.

Каква убийствена ирония, помисли си Рудолф. Той знаеше, че Джони приема оттеглянето му от работа като капризно отклонение от правия път, нещо като преждевременен симптом на мъжки климактериум. Самият Джони би се оттеглил само в гробищата. Издигнаха се заедно, спечелиха много пари заедно, нито веднъж единият не измами другия, разбираха се и Рудолф знаеше, че Джони иска в името на тяхното приятелство да го тласне отново към активен живот.

— И без това винаги съм си мечтал да яздя през пустинята — каза Рудолф.

— Не е пустиня, а ранчо — раздразнено уточни Джони. — И е в подножието на планините. През ранчото минава рекичка с пъстърва.

— Тази седмица мога да отсъствам няколко дни, докато Инид е с Джийн. Ти можеш ли? — попита Рудолф.

— Аз ще купя билетите — каза Джони.

Докато преминаваха бързо край безкрайните гробища на Лонг Айланд, където поколения нюйоркчани погребваха мъртвите си, Рудолф затвори очи и си представи високите скалисти плата и планини на сребърния щат Невада.

Гретхен обичаше да работи в събота заедно с помощничката си Айда Коен, когато двете оставяха сами в монтажната зала сред пустата, смълчана сграда. Днес обаче Айда виждаше, че на Гретхен изобщо не й доставя удоволствие да върти мувиолата, да прехвърля раздразнено филма през ръцете си, облечени в бели ръкавици, и да натиска лостчето с остро прищракване. Тя или си подсвиркваше мрачно, или отчаяно въздишаше. Айда знаеше защо тази сутрин Гретхен е в лошо настроение. Режисьорът Евънс Кинсела пак се бе върнал към старите си навици — снимаше мързеливо, неразбираемо и докато се бореше с махмурлука си, оставяше актьорите да правят каквото си искат, като разчиташе на Гретхен да извлече нещо смислено от разточително използваната филмова лента, която й подхвърляше. Освен това Айда се случи в залата, когато предния ден Кинсела се обади по телефона, за да каже на Гретхен, че не може да я заведе на вечеря, както са се уговорили.

Предаността на Айда към жената, с която работеше, бе станала безгранична, а ненавистта й към Кинсела не отстъпваше по сила на страстта, която се бе отдала на каузата на Женското движение, чиито събрания тя фанатично посещаваше и разнообразяваше с пламенни и доста объркани речи. Ниска и дебела, тя бе стигнала дотам, че да се откаже да носи сутиен, докато един ден Гретхен не й се скара:

— Божичко, Айда, с тези цици връщаш развитието на Женското движение с един век назад.

Четирийсет и пет годишната грозновата Айда без мъж, който да я тормози, смяташе, че красивата и талантлива Гретхен позволява на мъжете да я използват. Тя успя да убеди Гретхен да отиде на две събрания, но Гретхен се отегчи и подразни от пискливите ораторки и си тръгна рано с думите:

— Като излезете на барикадите, можете да разчитате на мен. Преди това — не.

— Но ние имаме нужда от жени точно като теб — умолително отвърна Айда.

— Може би, но аз нямам нужда от тях — категорично заяви Гретхен.

Айда въздъхна безнадеждно и каза на Гретхен, че това е престъпна политическа абдикация.

Освен за качеството на филма, върху който работеше тази сутрин, Гретхен се ядосваше и за още нещо. Предишната седмица Кинсела й подхвърли един сценарий и я помоли да го прочете. Сценарият беше написан от млад автор, неизвестен и на двамата, но агентът му настояваше Кинсела да го прочете.

Гретхен го прочете и реши, че е прекрасен, а когато Кинсела й се обади следобед, за да отмени срещата им за вечеря, тя му съобщи какво мисли.

— Прекрасен? — каза той по телефона. — Аз мисля, че е пълен боклук. Дай го на секретарката ми и й кажи да го върне. — И затвори, преди тя да се опита да го опровергае.

Гретхен стоя до два часа през нощта, за да препрочете сценария. Макар че авторът беше млад мъж, главната героиня беше решителна, млада, работеща жена, притисната от скуката и безизходицата на хората около нея, но единствена от своето поколение в малкото, мрачно градче, осмелила се и успяла да скъса с всичко това и да заживее според собствените си представи.

Това би могло да се окаже стимулиращо противодействие, каза си Гретхен, на цялата поредица от нови филми, които за разлика от трогателно щастливите истории, бълвани в миналото от Холивуд, представят всичките си герои като хора, безцелно понесени от течението на живота, безпомощно и вяло негодуващи от съдбата си, които след това бързо изпадат в апатия и оставят зрителите с блудкав вкус в устата. Ако старите холивудски филми с техния задължителен захаросан оптимизъм са фалшиви, днешните скапани погребални истории са не по-малко фалшиви, помисли си Гретхен. Герои се раждат всеки ден. Може и да е вярно, че невинаги се появяват едновременно със собствената си класа, но не е вярно, че всички те загиват със собствената си класа.

Когато прочете за втори път сценария, тя се убеди още повече, че първото й впечатление е вярно и че ако Кинсела успее да се върне към някогашния си стил на работа, ще направи блестящ филм. Дори му се обади в хотела в два и половина през нощта, но телефонът му не отговаряше.

Всичко това й минаваше в този момент през главата като заплетена филмова лента, в която действието се повтаря отново и отново, докато оправяше нескопосната работа на Кинсела от последната седмица.

Гретхен внезапно изключи машината и каза:

— Айда, искам да те помоля да ми направиш една услуга.

— Да? — Айда спря да подрежда и описва филмовия материал.

Гретхен носеше сценария в голямата си чанта, с която винаги ходеше на работа. Стана да я вземе и каза:

— Ще отида в някой музей за около един час. Междувременно искам да оставиш тия глупости, с които се занимаваш, и да прочетеш това. — И подаде сценария на Айда. — Като се върна, ще отидем да обядваме по женски само двете и ще поговорим за сценария.

Айда я погледна подозрително. Гретхен никога не прекъсваше работата по средата, освен за да изпие едно кафе.

— Разбира се — отвърна тя. После си намести очилата и погледна сценария в ръцете си, сякаш се страхуваше, че в него може да има скрито взривно устройство.

Гретхен си облече палтото, слезе долу и се озова сред оживеното Седмо Авеню, където се издигаше сградата. Бързо закрачи и влезе в Музея на модерното изкуство, където неоснователно се надяваше, че ще успокои нервите си с истински произведения на изкуството. Когато излезе от музея, беше все така неспокойна. Не можеше да си представи, че ще се върне при мувиолата, след като бе прекарала повече от час в компанията на Пикасо, Реноар и Хенри Мур. Затова се обади по телефона в монтажната зала и каза на Айда, че ще я чака в един близък ресторант.

— Сложи си малко грим и си оправи чорапите — злобно нареди тя на Айда. — Ресторантът е френски, луксозен, но не е лош. Аз черпя, защото имам неприятности.

Докато чакаше Айда в ресторанта, Гретхен изпи едно уиски на бара. Никога не пиеше през деня, но сега дръзко си каза, че няма закон за тази работа. А освен това беше събота.

Когато влезе и видя Гретхен на бара, Айда подозрително попита:

— Какво пиеш?

— Уиски.

— Значи наистина имаш неприятности. — Макар да споделяше най-авангардните идеи на съвременната философия, във всекидневния живот Айда беше строга пуританка.

— Две уиски, моля — поръча Гретхен на бармана.

— Не мога да работя, след като съм пила, нали знаеш — примоли се Айда.

— Няма да работиш този следобед — отсече Гретхен. — Никой няма да работи този следобед! Мислех, че си против експлоатацията на женския труд. Особено в събота. Нали непрекъснато ми опяваш, че трябва да се въведе двайсет и четири часова работна седмица.

— Теоретично е така — заоправдава се Айда и погледна с отвращение чашата, която барманът постави пред нея. — Но аз лично предпочитам да работя.

— Днес обаче няма да работиш — заяви твърдо Гретхен и даде знак на оберкелнера. — Маса за двама, моля. И изпратете питиетата.

Тя остави щедро два долара бакшиш на бармана.

— Това е ужасно голям бакшиш за три питиета — прошепна Айда, докато следваха оберкелнера към дъното на ресторанта.

— Размерът на бакшишите е една от предпоставките да се постигне равноправие между мъжете и жените — каза Гретхен.

Оберкелнерът ги настани на една маса до кухнята.

— Видя ли — възмутено се огледа Айда. — Ресторантът е почти празен, а той ни сложи точно до кухнята. Само защото с нас няма мъж.

— Изпий си уискито! Един ден ще си отмъстим горе на небето — каза Гретхен.

Айда отпи и направи гримаса.

— Като си почнала да поръчваш, защо не поръчаш нещо сладко — попита тя.

— По пътя към барикадите няма сладки неща — отговори Гретхен и добави: — А сега ми кажи какво мислиш за сценария.

Лицето на Айда светна. Тя можеше да изпада във възторг от добре изпипана сцена в някой филм или от прекрасен откъс в книга.

— Чудесен е — заяви тя. — Божичко, какъв филм ще излезе от него!

— Само дето никой не иска да го направи — отговори Гретхен. — Мисля, че е обиколил вече всички и нашият любим Евънс Кинсела е бил последната надежда на литературния агент.

— Евънс чел ли го е вече?

— Да — каза Гретхен. — И смята, че е пълен боклук. Цитирам точно. Каза ми да дам сценария на секретарката му, за да го върне.

— Простак — ядоса се Айда. — А като си помислиш само за колко важен се пише. Колко ще струва филмът, върху който работим сега?

— Три милиона и половина.

— Има нещо страшно нередно в киното, а следователно и в света, след като на един глупак му се дават три милиона и половина да си играе с тях — отсъди Айда.

— През последните три години е направил два много успешни филма — отговори Гретхен.

— Въпрос на късмет, това е всичко — заяви Айда, — късмет!

— Не съм сигурна, че е само това — каза Гретхен. — Понякога има гениални хрумвания.

— Само че не струват три и половина милиона долара — упорстваше Айда. — И не мога да разбера защо продължаваш да държиш на него след като се отнася така с тебе. Нямам предвид само в службата.

— О, малко мазохизъм никога не е вреден за жената — отговори безгрижно Гретхен, без изобщо да се чувствува безгрижна.

— Понякога направо ме вбесяваш, Гретхен, честна дума — заяви строго Айда.

Келнерът стоеше до масата им с бележник и молив в ръка.

— Време е да поръчаме — каза Гретхен и зачете менюто. — Има печена патица с маслини. За двама. Искаш ли да си разделим порцията?

— Добре — съгласи се Айда. — Аз не обичам маслини. Можеш да ги изядеш всичките.

Гретхен поръча патицата и бутилка вино.

— Не цяла бутилка — разтревожи се Айда. — Моля те. Аз няма да изпия повече от половин чаша.

— Цяла бутилка — поръча Гретхен на келнера, без да й обръща внимание.

— Ще се напиеш — предупреди я Айда.

— Толкова по-добре — отговори Гретхен. — Трябва да взема важни решения, а сигурно няма да мога да ги взема, ако съм трезва.

— Днес гледаш някак странно — констатира Айда.

— Странно, и още как — отвърна Гретхен и допи второто уиски на един дъх.

— Какво си намислила да правиш? — поинтересува се Айда. — Не бъди неразумна, моля те. Сега си ядосана и след като си изпила толкова алкохол…

— Ядосана съм — повтори Гретхен, — глътнала съм мъничко уиски и съм намислила да изпия сама цялата бутилка вино, ако ти не ми помогнеш. А след това… — Тя замълча.

— След това какво?

— След това не съм съвсем сигурна — каза Гретхен и се засмя. Смехът й прозвуча толкова странно, че на Айда всичко й стана ясно: Гретхен се намираше в първия стадий на пагубен алкохолизъм. — След това ще си поговоря малко с Евънс Кинсела. Ако мога да го намеря, в което се съмнявам.

— Какво ще му кажеш? — попита разтревожена Айда.

— Някои неприятни елементарни истини. Като начало — заяви Гретхен.

— Бъди разумна — посъветва я загрижено Айда. — В края на краищата освен всичко друго той все още ти е началник.

— Айда, казвал ли ти е някой някога, че имаш болезнен страх от хората, които притежават власт?

— Не бих казала болезнен — засегна се Айда.

— А какво би казала? Прекомерен, робски, благоговеен?

— Естествен, щом искаш да знаеш. Както и да е, остави ме мене сега. Кажи какво точно ще му кажеш?

— Ще му кажа, че филмът, който сега правим, е отвратителен. Това ще бъде увертюрата — отговори Гретхен.

— О, моля ти се, Гретхен… — Айда вдигна ръце, сякаш да я възпре физически.

— Някой трябва да ти купи пръстени — реши Гретхен. — Имаш красиви ръце и пръстените много хубаво ще ти стоят. Следобед, ако не открием онзи мръсник Кинсела, ще отидем да ти потърсим пръстени.

Айда се огледа притеснено. Ресторантът вече се бе напълнил и на една от съседните маси седяха двама мъже.

— Хората те слушат — предупреди я тя.

— Нека да ме слушат — отговори Гретхен. — Искам всички да чуят тази хубава вест!

Келнерът ловко разрязваше патицата на масата. Виното се изстудяваше.

— Не ми слагайте маслини — каза Айда. — Дайте ги всичките на дамата.

Гретхен се любуваше на келнера, който сръчно режеше патицата на парчета.

— Обзалагам се, че този човек не пие през работно време — подметна тя. За Кинсела такова нещо не можеше да се каже.

— Шшт — отвърна Айда и се усмихна на келнера, извинявайки се за ексцентричната си приятелка.

— Е, какво, пиете ли? — попита Гретхен келнера.

— Не, мадам — засмя се той. — Но не бих отказал, ако някой ми предложи.

— Ще ви изпратя една бутилка още утре сутринта — щедро обеща Гретхен.

— Гретхен, никога не съм те виждала такава — оповести Айда. — Какво ти е станало?

— Хванал ме е бяс — отговори Гретхен. — Обикновен здравословен бяс. Ммм — възхищаваше се тя, докато опитваше патицата, а после жадно отпи от виното.

— Ако бях на твое място — започна Айда, ровейки из чинията си, — щях да изчакам да мине уикендът и тогава да предприемам каквото и да е.

— Хване ли те бяс, никога не го отлагай! Това е стар семеен девиз — проучи я Гретхен. — Особено през уикенда. Много е трудно да си бесен в понеделник сутрин. Цяла седмица е нужна, за да изпаднеш в бясно настроение.

— Кинсела никога няма да ти прости, ако постъпиш така с него — предрече Айда.

— … След увертюрата минаваме към същинската част на представлението — продължи Гретхен, все едно, че Айда нищо не бе казала. — А именно как аз съм се съгласила да се занимавам с неговите глупости само защото съм искала да продължавам да се възползвам от услугите на непорочното му бяло тяло.

— Гретхен, ти веднъж ми каза, че го обичаш — укори я Айда. Като повечето стари моми тя отдаваше голямо значение на любовните истории.

— Веднъж — повтори Гретхен.

— Той ще побеснее.

— Точно това ми е намерението — отговори Гретхен. — И ще продължа, като му кажа, че съм прочела сценария, който ми е наредил да върна на литературния агент, и че според мен този сценарий е оригинален, духовит и твърде хубав, за да може той да го оцени. Но тъй като той е единственият режисьор, с когото аз в момента живея и за когото, бидейки в близки отношения, знам, че може да осигури пари за един филм, залагайки на името си, би следвало, ако все още се смята за толкова умен, колкото се е родил, да се заеме с този сценарий още утре, дори и само защото аз го моля за това!

— Знаеш, че ще откаже — каза Айда.

— Може би.

— Какво ще направиш тогава? Ще избухнеш в сълзи и ще го помолиш за прошка?

Гретхен я погледна изненадано. Айда обикновено не беше саркастична. Гретхен разбираше, че този разговор я смущава.

— Скъпа Айда — започна нежно тя, — не бива да се тревожиш толкова много. В края на краищата аз ще водя сражението.

— Не искам да си навлечеш неприятности — каза Айда.

— Понякога това е неизбежно, а моментът сега е точно такъв… Попита ме какво ще направя, ако той откаже.

— Когато откаже — поправи я Айда.

— Ще му кажа, че от този момент… прекратявам работата по филма.

— Но ти имаш договор… — извика Айда.

— Нека ме съди. Ако иска, да ме съди и за това, че отказвам да се върна в леглото му.

— Нали знаеш, че ако ти напуснеш, напускам и аз — заяви Айда и гласът й се разтрепери от силата, която вложи в изречените думи.

— В една война понякога трябва да се жертва войската — отсече рязко Гретхен.

— Това не е война — възрази Айда. — Това е един филм като хиляди други.

— Точно там е въпросът. Не искам цял живот да създавам филми, които са като хиляди други. — Гретхен видя, че Айда всеки миг ще се разплаче, защото кротките й тъмни очи плувнаха в сълзи. — Ти не бива да плащаш заради моите ексцентрични идеи, Айда — каза. — Няма защо да напускаш, ако аз напусна.

— Не искам да говоря за това — заяви Айда.

— Добре — съгласи се Гретхен. — Въпросът е приключен! Дояж си патицата. Нищо не си хапнала. Не ти ли харесва?

— Много… много ми харесва — проплака Айда.

Известно време ядоха мълчаливо и Гретхен си наля още вино. Виждаше, че Айда прави усилие да възвърне спокойния израз на закръгленото си кротко лице, което напомняше лицето на топчесто дете, и за миг съжали, че й е дала да прочете сценария и я е натоварила със собствените си проблеми. Но понеже не се съмняваше в безкомпромисната почтеност на Айда и в непокварения й вкус, искаше й се да получи потвърждение за качеството на сценария. Без това потвърждение нямаше да се чувства достатъчно уверена, за да се изправи срещу Кинсела. На Евънс Кинсела, помисли си мрачно тя, му предстои тежък следобед, ако си е вкъщи, все едно какво казва Айда Коен. Ако си е вкъщи.

— Измислих нещо — проговори най-сетне Айда и гласът й прозвуча боязливо. — Нещата могат да се решат по друг начин. Не е нужно да се хвърляш с главата напред.

— Сигурно не е нужно, но както знаеш, не умея да върша нещата по заобиколен път.

— Не умееш — изсмя се Айда, — но може би този път поне ще ме послушаш. И двете знаем, че той никога няма да се съгласи. Особено ако вземеш да спориш с него.

— Ти откъде го познаваш толкова добре? — попита Гретхен с престорена подозрителност. — Да не би да си имала любовна връзка с него зад гърба ми?

Айда високо се разсмя, защото настроението й вече се бе подобрило, и каза:

— Няма начин. Той дори не е евреин.

Сега и двете се разсмяха, но Айда бързо стана сериозна.

— Идеята ми е следната — каза тя, — довърши монтажа на филма…

— О, господи — прекъсна я Гретхен.

— Шшт. Чуй какво ще ти кажа. Аз те изслушах, нали така?

— Така е — призна Гретхен.

— Изобщо не му споменавай повече за сценария. Направи се, че си забравила за него.

— Но аз съвсем не съм забравила. Мисълта за филма направо ме е обсебила. Дори в този момент си представям как вървят кадрите…

— Казах „направи се, че си забравила за него“ — повтори ядосано Айда. — Осигури си пари и го купи!

— Дори да намеря пари, после какво? — попита Гретхен, като веднага си помисли за горкия Руди.

— После снимай филма — тържествуващо заяви Айда.

Гретхен се облегна на стола. Знаеше, че в главата на Айда могат да се родят всякакви идеи, но точно такова нещо не бе очаквала.

— Мили боже, каква идея! — извика тя.

— Защо не? — енергично каза Айда, като за пореден път забрави, че трябва да яде. — В миналото повечето режисьори са тръгвали от монтажната зала.

— В миналото. И всичките са били мъже — отговори Гретхен.

— Нали знаеш, че не обичам такива приказки — укори я Айда.

— Извинявай. За момент просто забравих. Но можеш ли все пак да ми изброиш имената, да кажем, на двайсет и пет жени режисьори.

— В миналото и в армията не е имало двайсет и пет жени. — Събранията, които Айда посещаваше, я бяха научили как се водят спорове и тя се възползваше прекрасно от това. — Ти не ходиш по събрания, не четеш дори листовките, които разпространяваме, но може би, ако направиш един хубав филм, ще бъдеш много по-полезна, отколкото ако от сутрин до вечер висиш по събрания. А ако имаш някакви съмнения за това, дали можеш, или не можеш да направиш филма, нека ти кажа, че ти знаеш за киното повече, отколкото Евънс Кинсела знае или някога ще знае.

— Това е идея! Сега, след като първият шок премина, мисля, че това наистина може да се окаже добра идея — замислено отговори Гретхен.

— Такъв филм няма да струва скъпо — продължи бързо Айда. — Малко градче, ще се снима главно извън студиото, вътрешните снимки са лесни, персонажът е малък, главно деца: дори и да имаш пари, пак не можеш да намериш актьори с утвърдено име за тези роли. Аз познавам някои хора, които влагат пари в киното. Мога да се свържа с тях. Ти можеш да говориш с брат си…

Горкият Руди, помисли си отново Гретхен.

— Колко струваше първият филм на Евънс Кинсела? — попита Айда.

— Сто двайсет и пет хиляди — веднага отговори Гретхен. Кинсела непрекъснато се хвалеше, че първият му филм, пожънал голям търговски успех, е сниман почти без пари, и винаги съобщаваше точната сума.

— Сто двайсет и пет хиляди. А сега му дават три милиона и половина — каза Айда.

— Това е шоубизнесът — отвърна Гретхен.

— Днес времената са други, със сто двайсет и пет хиляди е невъзможно да направиш нещо — продължи Айда. — Но се обзалагам, че този филм няма да глътне повече от седемстотин и петдесет хиляди. Повечето от хората ще работят на надница, а главните изпълнители ще си замразят заплатите, за да вземат проценти. Всички пари ще се вложат само в снимането и в нищо друго!

— Скъпа Айда, ти взе да говориш като филмов магнат — засмя се Гретхен.

— Обещай ми само едно — каза Айда.

— Какво е то? — попита подозрително Гретхен.

— Не се обаждай на Кинсела днес или утре. Обмисли всичко поне до понеделник.

— Добре — поколеба се Гретхен, — но ме лишаваш от една прекрасна битка.

— Представи си само каква физиономия ще направи Кинсела, когато филмът излезе, и какво удоволствие ще изпиташ ти, като му кажеш, че е пълен глупак!

— Добре, обещавам — съгласи се Гретхен. — Хайде сега да си поръчаме един разкошен френски десерт, а след това ще продължим да се отдаваме на нови следобедни удоволствия. Я ми кажи колко пъти си гледала Бергмановите „Диви ягоди?“

— Пет пъти.

— Какво ще кажеш да се направим на ученички, избягали от училище, и да го гледаме за шести път.

Настанил се на задната седалка на луксозния континентъл зад Елейн и Джони Хийт, който преодоляваше напрегнатото движение по пътищата в неделя следобед, Рудолф си мислеше за уикенда. Смяташе, че всичко бе минало чудесно. Къщата на Джийн се оказа наистина уютна, а гледката към океана — прекрасна. Масажистката, изглежда, не беше лесбийка, но се прояви като много добра готвачка. Въпреки предвижданията на Джони, нямаше никакви оргии, нито пикници с миди край морето, но всички заедно дълго се разхождаха по твърдия пясък след отлива, а Инид през цялото време държеше майка си за ръка. Двете бяха щастливи, че са заедно, и Рудолф си помисли, без да казва нищо, че може би няма да е лошо Инид да живее с майка си и да учи в малко провинциално училище, вместо да се излага на опасностите, които крият нюйоркските улици. Той винаги можеше да вижда детето през уикендите и ваканциите. Разбира се, ако приемеше сериозно безумната идея на Джони за Невада, щяха да последват усложнения. Но това все едно нямаше да стане нито утре, нито другата седмица, а вероятно не и догодина.

Джийн изглеждаше в добра форма. Двете с масажистката правеха всяка сутрин спартански упражнения, а Джийн извървяваше сама цели километри по брега, за да търси подходящи обекти за снимки. Изглеждаше щастлива по един замечтан и сдържан начин, като дете, току-що събудило се от приятен сън. Зарадва се, като видя съпрузите Хийт, и краткият уикенд, прекаран в тяхна компания, й достави удоволствие. Нито тя, нито масажистката, която се казваше Лорен, не се опитаха да разговарят с Рудолф насаме.

Може би Джийн имаше приятели от околността, но те не се появиха нито в събота, нито в неделя. Когато Рудолф поиска да види снимките й, тя каза:

— Още не съм готова. Може би след около месец.

Седнал отзад в удобната кола, която летеше към града, той осъзна с лека тъга, че през този уикенд Джийн изглеждаше по-щастлива от когато и да било през брака им.

На масата имаше вино, но не и концентрати. Джийн не протегна ръка към бутилката, а и Рудолф не улови нито един предупредителен поглед към нея от страна на Лорен.

Постигнала е душевен мир, помисли си Рудолф. За себе си обаче не можеше да каже същото.

Докато навлизаха в Ню Йорк по моста, сградите сякаш се издигнаха като бойни стени на мелодраматичния фон на залязващото слънце. Зад прозорците се появиха светлинки — малки мигащи точици, също като свещи в бойниците на крепост по здрач. Той обичаше тази гледка и този час на деня — пустите неделни улици, по които се движеха, изглеждаха чисти и приветливи. Ако можеше всеки ден в Ню Йорк да е неделя, никой нямаше да напуска града.

Когато колата спря пред жилището му, той покани съпрузите Хийт да се качат горе да пийнат по нещо, но Джони каза, че са канени на коктейл и че вече са закъснели. Руди благодари на Джони за пътуването, наведе се и целуна Елейн по бузата. През уикенда тя му бе станала още по-симпатична.

— Сам ли ще бъдеш тази вечер? — попита Елейн.

— Да.

— Защо не се качиш пак в колата и не прекараш вечерта с нас? — предложи тя. — След коктейла отиваме на вечеря в „Джино“.

Той се изкушаваше да приеме, но имаше да обмисли много неща и смяташе, че ще бъде по-добре, ако е сам. Не й обясни, че напоследък става нервен, когато наоколо има много хора. Беше сигурен, че това е временно състояние, но трябваше да се съобразява с него.

— Благодаря — каза Рудолф, — но имам цял куп писма, на които трябва да отговоря. Хайде да се видим през седмицата. Само тримата.

— Ще ти се обадя утре, като организирам пътешествието в Невада — каза Джони.

— Ще си бъда вкъщи целия ден — отговори Рудолф. Но докато гледаше как колата се отдалечава, съжали за тези думи. Страхуваше се, че в този момент един от двамата съпрузи пояснява: „Ще си бъде вкъщи целия ден, защото не знае какво да прави с времето си.“

Взе си чантата и изкачи стъпалата пред входа. Не беше нужно да си вади ключа, за да отвори входната врата. Ех, тия хора от долния етаж. Ще трябва да говори с тях. Щом влезе в тъмния коридор, един мъжки глас извика:

— Не мърдай и нито звук! В гърба ти е опрян пистолет!

Чу как вратата се затръшна зад него.

— Кой е твоят апартамент, мистър? — каза гласът.

Рудолф се поколеба. Ако Инид беше горе, нямаше да отговори. Благодари на бога, че тя беше на сигурно място при майка си, на двеста километра оттук. А бавачката — в Ню Джърси. Горе нямаше никого. Усети, че някакъв предмет, вероятно пистолет, го мушка в ребрата.

— Попитахме те нещо, мистър — повтори гласът.

Рудолф усети и друг човек до себе си и отвърна:

— Втория етаж.

— Качвай се! — изкомандва гласът. Рудолф тръгна по стълбите. През процепа на вратата на долния апартамент не се виждаше светлина. Явно нямаше никого. Неделя вечер е, помисли си той, качвайки се машинално по стълбите, следван от тежките стъпки на двамата зад гърба си.

Щом отново извади ключовете, ръцете му затрепериха. Отвори вратата и влезе.

— Запали лампата! — каза същият глас.

Рудолф заопипва стената, намери електрическия ключ и го завъртя. Лампата в антрето светна и той се обърна да види двамата мъже, които го бяха издебнали долу във входа. Бяха млади, чернокожи, единият висок, другият среден на ръст, и двамата спретнато облечени. Лицата им бяха изпити, напрегнати, преливащи от ненавист. Наркомани, помисли си той. Високият държеше насочен пистолет, чийто синьо-черен цвят мрачно проблясваше на светлината на лампите.

— Във всекидневната! — нареди той.

Последваха го във всекидневната и вторият мъж намери електрическия ключ. Всички лампи светнаха. Стаята изглеждаше уютна и подредена, със спуснати завеси на прозорците. Бавачката беше разтребила, преди да заминат предишната сутрин. Часовникът върху камината силно тиктакаше. Рудолф забеляза, че е пет и половина.

— Дай сега да ти видим портфейла, само че без номера — каза високият мъж.

Рудолф бръкна в сакото си и извади портфейла.

Мъжът с пистолета го сграбчи грубо и го подхвърли на приятеля си с думите:

— Виж какво има вътре.

Приятелят му претърси портфейла.

— Трийсет долара — съобщи той, държейки банкнотите в ръка.

— Шибана работа — изруга мъжът с пистолета. — Какво имаш в джобовете?

Рудолф извади всичките си банкноти и две монети по четвърт долар. Вторият мъж протегна ръка и ги сграбчи.

— Пак шибана работа. Тук има само осем долара — каза той, като изпусна на килима двете монети по четвърт долар.

— И ти имаш нахалството да пристигнеш тук с линкълн континентъл и само с трийсет и осем долара в джоба, така ли? — каза мъжът с пистолета. — Много си хитър, а? Страх те е да не те нападнат, така ли, мистър Рокфелер?

— Съжалявам — каза Рудолф. — Това е всичко, което имам. Плюс тези кредитни карти. — Кредитните карти се бяха разпилели по пода.

— Нашата фирма не приема кредитни карти, нали, Елрой? — заяви мъжът.

— Само това оставаше — каза Елрой. Двамата се изсмяха пресипнало.

Рудолф имаше чувството, че се намира много далеч и че всичко това не се случва с него, а с някаква малка, безчувствена фигура, отдалечена от него на голямо разстояние.

— Къде си държиш парите? Къде е сейфът? — попита мъжът с пистолета.

— Не държа пари вкъщи. И нямам сейф — каза Рудолф.

— Ставаш все по-хитър и по-хитър, така ли? — ядоса се мъжът. Със свободната си ръка той удари Рудолф силно през очите. За миг Рудолф ослепя от рукналите сълзи и отстъпи назад. — Това ще те накара да си припомниш истината, мистър.

— Погледнете сами — подкани ги Рудолф невиждащ.

— Давам ти последна възможност да ни покажеш къде са парите, мистър — викна мъжът.

— Съжалявам. Нищо не мога да направя.

Мъжът с пистолета дишаше тежко, неравномерно и очите му святкаха, отразявайки светлината ту на една, ту на друга лампа.

— Какво ще кажеш, Елрой? — попита той.

— Дай му на тоя мръсник да се разбере — каза Елрой.

Мъжът здраво стисна пистолета, замахна и удари Рудолф в слепоочието. Докато се свличаше, Рудолф имаше чувството, че се спуска дълго време бавно и приятно, а когато се строполи на пода, все едно, че се отпусна в красиво меко легло. След известно време един далечен глас се обади:

— Стига толкова, Елрой, нали нямаш намерение да го убиваш.

Той сънуваше. Но докато сънуваше, знаеше, че това е сън. Търсеше Инид на плажа. Вълните се разбиваха с трясък. Неизвестно защо на плажа бяха паркирани автобуси в неправилни фигури и разни хора ту влизаха, ту излизаха от тях, но той не знаеше какви са тези хора, не ги познаваше, а те не му обръщаха внимание и понякога му препречваха пътя, друг път се стопяваха като сенки, докато той си пробиваше път сред тях и крещеше: „Инид! Инид!“ Макар да си даваше сметка, че е сън, силно се измъчваше, защото знаеше, че никога няма да я намери. Чувството, че я е загубил, беше непоносимо.

След това се събуди. Лампите още светеха. Силният им блясък прободе очите му. Той лежеше на пода и всичко го болеше, главата, слабините. Беше цяло мъчение да се помръдне. Лицето му беше мокро. Като го докосна, ръката му почервеня от кръв.

Стаята беше опустошена. Всички тапицирани столове и канапето бяха нарязани с ножове, а тапицерията беше покрила пода като преспи сняг. Разбит, часовникът бе паднал на прага на камината. Всички чекмеджета на бюрото, скриновете и бюфета бяха извадени, а съдържанието им — разхвърляно навсякъде из стаята. Огледалото над камината беше натрошено на остри парчета. Дървените столове, масичката за кафе и малкият бюфет бяха изпочупени с ръжена от камината, а самият ръжен — изкривен под невероятен ъгъл. Всички бутилки от бюфета бяха счупени в стената, всичко наоколо бе посипано със стъкла и отвсякъде се разнасяше миризма на уиски. Прекатуреното върху канапето пиано зееше със скъсани струни, които се изсипваха върху клавишите като животински черва. Рудолф се опита да погледне часовника си, за да разбере колко време е лежал в безсъзнание, но часовникът беше изтръгнат от китката му и на мястото му зееше грозна кървяща рана.

С неимоверно усилие, пъшкайки, той допълзя до телефона. Вдигна слушалката и се ослуша. Апаратът работеше. Слава богу! Дълго време му трябваше да си спомни номера на Гретхен. С мъка го набра. Телефонът зазвъня. Той лежеше на пода и държеше слушалката до бузата си. Най-накрая някой отсреща вдигна.

— Ало — чу се гласът на Гретхен.

— Гретхен — каза той.

— Къде беше? — попита тя. Гласът й звучеше ядосано. — Обадих ти се в пет часа, нали каза, че ще се върнеш в…

— Гретхен — изхриптя той, — ела тук. Веднага. Ако вратата е заключена, извикай полицай да я разбие. Аз… — И отново усети, че пропада. Повече не можеше да говори. Лежеше на пода, а Гретхен крещеше в ухото му.

— Руди! Руди! Руди, чуваш ли ме…?

После настъпи тишина.

Той се остави болката да го зашемети и отново припадна.

Рудолф престоя в болницата две седмици и не можа да отиде в Невада с Джони Хийт.