Прозрение

58

В Мерсин Ецио се сбогува с турския адмирал. Слънчевите лъчи озаряваха морската повърхност.

— Нека Аллах те закриля, приятелю — каза му мореплавателят.

— Благодаря, Пири Рейс.

— Ще те оставя тук. Но не мога да те чакам вечно.

— Знам.

— Не искаш ли да вземеш неколцина от моите хора?

— Не. Най-добре е да пътувам сам.

— Тогава ми позволи поне да ти намеря кон. Ще пътуваш по-бързо и по-сигурно.

— Ще ти бъда признателен за това.

— Ти си смел мъж, Ецио Аудиторе, и достоен последовател на великия ментор Алтаир.

— Удостояваш ме с твърде голяма чест.

Ецио погледна към сушата със сериозно лице.

— Ако луната се напълни два пъти и не съм се върнал…

Пири Рейс кимна мрачно.

— Нека твоят Бог насочва стъпките ти — каза му той и двамата стиснаха ръце за сбогом.

Двуседмичното плаване бе последвано от още две седмици пътуване на север, първо през Тауруските планини, а след това, след кратък отдих в Нигде, Ецио пое между билата на Таурус и Мелендиз и накрая, отново на север, през ниските кафяви хълмове на Деринкую, където се събираше бунтовническата армия на Мануил Палеолог.

Спря в мрачното селце Надарим, откъдето се виждаше градът, към който се беше запътил. Окаяният вид на селцето контрастираше на красивата природа, сред която се намираше. Беше призори и улиците бяха почти безлюдни, а малцината, които срещна, го оглеждаха предпазливо, докато препускаше към централния площад с църквата.

Ецио не различи никаква следа от военна дейност и след като завърза коня в конюшнята, реши да се изкатери до камбанарията на църквата, откъдето да огледа Деринкую.

Прониза просветляващото небе с орлов поглед и обходи с очи ниските сгради на близкия град, над които се издигаха няколко заострени кули. И там не се виждаше никакъв гарнизон.

Той знаеше каква е причината.

Слезе отново на площада. Той беше пуст и Ецио веднага застана нащрек. Възнамеряваше да продължи да язди, но сега се разколеба дали е безопасно да се върне и да вземе коня. Подозренията му се задълбочиха, когато зърна силует, прокрадващ се в сенките на занемарените църковни стени. Реши да приближи.

Фигурата се извърна към него и размаха кама. Беше млада жена. Мускулеста, жилава, загоряла от слънцето, с див поглед.

— Не толкова близо, adi herìf50! — изръмжа тя.

Ецио вдигна ръце.

— Кого наричаш така? — попита я спокойно. Видя в очите й да проблясва нерешителност.

— Кой си ти? Мануилов слуга?

— Не бой се. Изпраща ме Тарик.

Момичето се поколеба, но накрая свали камата.

— Аудиторе, Ецио.

Тя се успокои.

— Младият принц ни изпрати вест — каза. — Аз съм Дилара, главният агент на Тарик тук. Защо са изпратили само теб? Защо не дойдоха повече? Не получават ли съобщенията ми в Константиние?

— Аз съм достатъчен. — Ецио се озърна. — Къде са твоите хора?

Дилара се изплю.

— Византийците ги заловиха преди една седмица. Бях се преоблякла като робиня и успях да избягам. Но другите… — тя замълча, поклащайки глава. После го стрелна с очи. — Умееш ли да се биеш?

— Така мисля.

— Когато си сигурен, ела и ме намери. В онзи град. Ще те чакам пред западната порта на подземния град.

Зъбите й проблеснаха срещу него и тя изчезна, бърза като гущер.

59

Ецио закопча пистолета си на лявата китка, а тайното острие — на дясната. В колана си затъкна наниз димки. Остави куката в чантата.

Два часа по-късно откри Дилара да го чака на уреченото място. Портата беше огромна, обкована с желязо и затворена.

Дилара го поздрави сопнато и продължи без повече предисловия:

— Византийците отведоха хората ми в пещерите преди няколко дни. Доколкото знам, тази порта е най-слабо охранявана. От време на време войниците изхвърлят боклука оттук, но през повечето време пустее.

— Значи ще се вмъкнем, ще освободим мъжете ти и ще ги преведем оттук?

— Точно така…

Ецио натисна вратата. Тя не помръдна. Обърна се към Дилара с разочаровано лице. Почувства се глупаво.

— Тъкмо се канех да довърша: след като я отвориш отвътре — заключи сухо Дилара.

— Разбира се.

— Ела с мен.

Тя го поведе към място, откъдето се виждаше втора голяма порта от дебел кръгъл камък, която се отваряше, плъзгайки се по каменен улей. Отвори се пред очите им. Появиха се войници, строиха се и поеха на разузнавателна обиколка.

— Главният вход е тук, в подножието на този хълм. Но го охраняват добре.

— Чакай ме тук — каза й Ецио.

— Къде отиваш?

— Искам да се запозная с мястото.

— Трябва ти водач.

— Защо?

— Вътре е като лабиринт. Виждаш ли онези кули? — Вентилаторни шахти. И водопроводи. Градът се състои от единайсет етажа и слиза на триста стъпки под земята.

— Ще се справя.

— Самонадеян си.

— Не. Предпазлив съм. И не съм неподготвен. Знам, че фригийците са построили това място преди хиляда и петстотин години, и познавам донякъде географията му.

— Значи знаеш и какво има долу — подземна речна система най-отдолу, а над нея върху още десет нива са разположени църкви, училища, магазини, складове, дори конюшни. Може да приюти петдесет хиляди души.

— Достатъчно да побере гарнизон.

Дилара го погледна.

— Трябва ти водач — повтори тя.

— Искам някой да остане тук.

— Тогава върви с Божията помощ — каза тя. — Но побързай. Щом патрулът излезе, ще затворят отново вратите. Ако извадим късмет, ще успееш да се вмъкнеш с каруците с провизии ей там. Ще те чакам пред западната порта.

Ецио кимна и пое тихо към каменната врата.

Сля се с множеството местни византийци, които не изглеждаха особено доволни от новото военно присъствие на територията им. Успя да премине с лекота през портата, движейки се редом с волска талига.

Факлите вътре осветяваха жълтеникаво бежови стени от мека вулканична скала, наслоени със сажди, но въздухът беше свеж. Улиците — ако широките, потъмнели коридори можеха да се нарекат така — гъмжаха от войници и граждани, блъскащи се забързано един в друг, всеки зает със задачите си. Ецио си проправи път напред, навлизайки все по-дълбоко в подземния град.

Най-сетне на второто ниво под земната повърхност се натъкна на просторна зала със сводест таван, украсен с избледнели фрески. Тръгна по една от галериите и се взря във фигурите в главното помещение на двайсет стъпки под него. Акустиката беше добра и той чуваше ясно какво си говорят двамата мъже долу. Веднага ги разпозна: закръгления силует на Мануил Палеолог и изпития на Шахкулу. До тях бдяха група стражи. Ецио забеляза широк тунел, отвеждащ на запад — вероятно до западната порта, която Дилара му беше показала.

— Кога ще се обучат войниците да боравят с пушките? — попита Мануил.

— Ще са готови след няколко седмици. Най-много — отвърна навъсеният туркменистанец.

Мануил се замисли.

— Главният еничарски корпус сигурно вече е научил, че съм ги предал. Но разполагат ли с ресурси за отмъщение?

— Едва ли. Вниманието им е насочено главно към войната на султана със Селим.

Мануил се позасмя, но смехът му бързо замря в гърлото. Той се разкашля и се задави.

— Уф! — задъха се. — Каква е тази миризма, по дяволите? Да не би вентилаторите да са блокирали?

— Извини ни, Мануил. Вероятно вятърът се е обърнал. Някои от османските пленници, които заловихме преди седмица, се оказаха много… крехки. Наложи се да ги приберем някъде, когато ги сполетя… злополуката.

Мануил явно се развесели, но и разтревожи.

— Шахкулу, сдържай гнева си. Знам на какви унижения подлага султанът народи ти, но е безсмислено да си отмъщаваме на хора, които стоят по-долу от нас.

— Унижава народа ми! — извика Шахкулу. — Опита се да ни стъпче като хлебарки! Затова се съюзих с Исмаил Персийски и приех името „Шахкулу“ — слуга на шаха. Под това прозвище ще сразя селджуките, колкото и да се мъчат да изтрият от лицето на земята туркменистанците и следовниците на Сафавид и шиитските закони.

— Разбра се, разбира се… Но все пак се отърви от уликите — каза Мануил и се отдалечи, притиснал ароматизирана кърпичка към носа си.

Шахкулу го изгледа мълчаливо и после щракна с пръсти към останалите телохранители.

— Вие тримата — съберете труповете и ги изхвърлете навън, на западното бунище.

Сержантът го погледна неспокойно.

— Шахкулу, нямам ключ за западната порта — заекна той.

Шахкулу поаленя от гняв.

— Тогава намери, идиот такъв! — изрева той и се отдалечи бързо.

Останали сами, войниците се спогледаха.

— У кого е ключът? Имате ли представа? — попита сприхаво сержантът. Не му харесваше да го наричат идиот пред подчинените му, не му харесваше и как се подсмихват.

— Мисля, че е у Николос — отвърна единият. — Днес е почивният му ден.

— Значи е на пазара на трето ниво — вметна другият войник.

— Пиянства, разбира се — промърмори първият. — Боже! Как ми се иска да забия копие в Шахкулу!

— Хей, хей! — възкликна строго сержантът. — Не го изричай гласно.

Ецио едва долови последните думи. Вече беше поел към пазара на долния етаж.

60

Ако изключим факта, че се намираше дълбоко под земята, пазарът приличаше на всеки друг — сергии с месо, зеленчуци, подправки, чиято миризма витаеше навсякъде, дори по-плътна, отколкото на открито. Търговците предлагаха и дрехи, и обувки — всичко необходимо. Имаше и малки гостилници и винарни. Край една от тях се беше разразила пиянска свада — очевидно за светлокожа уличница. Костелива възрастна жена, седнала елегантно край маса във винарната, нескрито се наслаждаваше на зрелището.

Около двамата мъже, които се налагаха с юмруци, се беше образувал обръч от зяпачи, окуражаващи противниците с дрезгави крясъци. Ецио застана зад тях.

— Дай му да разбере!

— Удряй!

— Убий кучия син!

— Толкова ли ти е силата?

— Кръв! Кръв!

— Смачкай го!

Сред зрителите, повечето от които бяха пияни като побойниците, Ецио различи дебел червенолик войник с рошава брада и двойна брадичка. Мъжът стискаше мях е вино и ревеше с пълно гърло като останалите. Ецио зърна и разкопчаната кожена кесия върху колана му, от която се подаваше извитият край на голям железен ключ. Озърна се наоколо и видя тримата стражи от украсената с фрески зала да приближават откъм далечния край на пазара.

Нямаше време за губене. Той пристъпи към дебелия войник и извади ключа от кесията точно когато другарите му го повикаха.

„Николос ще трябва да дава доста обяснения“, помисли си Ецио, връщайки се към второто ниво и към тунела, откъдето долиташе вонята, който вероятно отвеждаше към западната порта.

61

— Забави се — прошепна му дрезгаво Дилара, когато Ецио отключи портата отвътре и я пусна да влезе.

— Добре дошла — промърмори нацупено той.

В този момент тя направи точно това, което очакваше Ецио — закри с длан лицето си.

— Атап AUahim! Какво става?

Ецио отстъпи назад и й посочи купчина тела, струпани в широка ниша точно до вратата.

— Не всички са затворници.

Дилара се втурна към купчината и се закова пред нея, втренчена в труповете.

— Клетите! Бог да ги възнагради.

Отпусна тъжно рамене. Така придоби по-човешки облик от обичайната си свирепа фасада.

— Онзи туркменски злодей Шахкулу го е направил, сигурна съм.

Ецио кимна.

— Ще го убия!

Тя побягна.

— Чакай! — извика й Ецио, но беше твърде късно.

Нея вече я нямаше.

Той тръгна подире й и най-сетне я откри в уединено кътче с изглед към малък площад. Приближи предпазливо. Тя стоеше с гръб към него и се взираше в нещо, което се случваше на площада, все още скрито от очите му.

— Не залагаш много на сътрудничеството — каза й той.

Тя не се обърна.

— Дойдох да спася каквото е останало от хората ми — отвърна студено, — а не да се сприятелявам.

— Съдействието не означава приятелство — каза Ецио и пристъпи към нея. — Но няма да е зле да разбереш къде са хората ти, а аз мога да ти помогна да ги откриеш.

Прекъсна го болезнен вик и той застана до турската шпионка. Лицето й се изопна сурово.

— Гледай — посочи тя.

Ецио проследи посоката и видя няколко османски затворници да седят на площада с вързани ръце. Докато наблюдаваха, византийски войник събори единия на земята. Наблизо се изправяше импровизирана гилотина и от нея друг османски заложник висеше със завързани китки и извити назад ръце. До него стоеше Шахкулу, когото познаха веднага въпреки екзекуторската маска. Мъжът крещеше, а Шахкулу му нанасяше удар след удар.

— Това е Янос — каза Дилара на Ецио и най-сетне се обърна към него. — Трябва да му помогнем!

Ецио огледа внимателно площада.

— Имам пистолет, но не мога да го използвам — каза той. — Ризницата му е прекалено дебела и куршумите няма да я пробият… Трябва да отида по-близо.

— Няма време. Това не е разпит. Шахкулу изтезава Янос до смърт. После ще завържат друг. И трети…

Тя потреперваше при всеки удар, при всеки писък.

Чуваха смеха и подигравките на хората на Шахкулу.

— Мисля, че знам какво ще направим — обади се Ецио. Измъкна димка от колана си. — Когато я хвърля, ти тръгни надясно. Започни да прерязваш въжетата от ръцете на хората си под прикритието на дима.

Тя кимна.

— А Шахкулу?

— Остави го на мен.

— Гледай наистина да му видиш сметката.

Ецио издърпа щифта на гранатата, почака димът да започне да се стеле, прицели се внимателно и я хвърли към гилотината. Византийците мислеха, че са елиминирали всякаква съпротива и не очакваха нападение. Стъписаха се.

В настъпилото объркване Ецио и Дилара се спуснаха надолу към площада и се разделиха. Той пое наляво, тя — надясно. Ецио застреля първия войник, препречил пътя му, и разби челюстта на втори с щита върху лявата си китка. После извади тайното острие и тръгна бързо към Шахкулу, който беше извадил тежък ятаган и готов за битка, го местеше ту наляво, ту надясно, несигурен откъде ще го нападнат. Щом отклони поглед, Ецио скочи към него и заби острието в горния край на гърдите му — между маската и ризницата. Тъмна кръв рукна около китката му, когато задържа острието в плътта. Шахкулу падна и го повлече със себе си. Ецио коленичи до него и усети, че съпротивителните му сили постепенно гаснат. Шахкулу затвори очи.

— Хора, които убиват за удоволствие, не заслужават милост — прошепна Ецио, доближил устни до ухото на Шахкулу.

В същия миг очите на Шахкулу се отвориха с налудничав блясък и обшита с метални нишки ръкавица се стрелна към гърлото на Ецио и го стисна. Шахкулу се разсмя диво. Кръвта заструи по-силно от раната му и Ецио натисна острието надолу и го завъртя яростно. С последен спазъм умиращият отблъсна Ецио и го запрати върху прахоляка. После гърбът му се изви в предсмъртна агония, в гърлото му се надигна хрипливо стенание и той се отпусна безжизнен назад.

Ецио се изправи и избърса острието си в мантията на Шахкулу. Дилара вече беше успяла да освободи част от хората си и той я видя да скача върху гърба на последния оцелял византиец, хукнал да бяга. Тя го събори и преряза гърлото му с едно чисто движение. Отскочи от жертвата си, приземи се като котка и се върна при спасените си съмишленици.

Ецио ритна тялото на Шахкулу, за да се увери, че този път е мъртъв. Дилара помагаше на хората си Да се изправят на крака.

— Бог да те поживи, Дилара — каза Янос, когато сряза въжетата и го освободи от гилотината.

— Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че мога.

Ецио приближи до тях.

— Твоят отряд ли достави оръжията на Мануил?

Тя кимна.

— Трябва да ги унищожим.

Тя кимна отново.

— Но повечето не работят. Барутът обаче е истински, нямаше как да го фалшифицираме.

— Добре — каза Ецио. Погледна османците, застанали около него. — Скрийте се, докато чуете експлозиите. После бягайте!

— Експлозии? — попита Дилара. — Ако хвърлиш бомби, тук ще настане ад. Ще паникьосаш целия град.

— На това разчитам — отвърна Ецио. — Експлозиите ще унищожат годните пушки, а колкото до паниката — тя само ще ни помогне.

Дилара размисли.

— Добре. Ще отведа хората си на сигурно място. А ти?

— След като взривя бомбите, ще потърся Мануил Палеолог.

62

В подземния град имаше огромни зали — обширни пещери, плод на човешка ръка, където бяха складирани барутът и сандъците с оръжията на Мануил. Имаше и система от макари и въжета за транспортиране на буретата с барут от едно място на друго и докато наблюдаваше от високата галерия на пето ниво, Ецио забеляза групи византийски цивилни, заети точно с такава дейност под зоркия поглед на Мануиловите бунтовници. Разкрилата се възможност беше отлична и той благодари на Бога, че охраната им е толкова нехайна. Очевидно бяха уверени, че не ги заплашва нищо. Беше се придвижил достатъчно бързо и бе изпреварил вестта за смъртта на Шахкулу и шайката му мъчители.

Ецио бе сменил скритото острие с куката и беше презаредил пистолета. Беше се смесил с група работници и наблюдаваше как придвижват буре с барут по въжената система. Около тях имаше купчини бурета, натрупани като пирамиди, а край стените се редяха дървени сандъци с мускети.

— По-внимателно! По-полека! — гълчеше ги надзирателят: — Това е барут, не е просо!

— Ясно! — извика му мъжът, управляващ макарата.

Ецио се огледа, обмисляйки плана си. Успееше ли да предизвика верижна експлозия, която да обхване трите подземни склада…

Възможно беше.

Тръгна из залите, наострил слух, за да чуе разговорите на работниците и да прецени настроението им. Откри, че не всички византийци са злодеи. Както обикновено, само онези, чието „его“ беше прекалено развито и ламтяха за власт, бяха виновни за нещастията на всички останали.

— И по-зле може да бъде — каза една работничка.

— По-зле? По-зле от това? — възкликна мъжът до нея.

— По-добре турски тюрбан, отколкото папска тиара. Османците поне зачитат донякъде православната ни църква.

— Шшт! Ще ви чуе някой! — предупреди ги друга жена.

— Тя е луда!

Мъжът се обърна към първата жена:

— Какви ги дрънкаш?

— Добре де, луда съм. Твоя воля, щом предпочиташ да работиш като къртица под земята.

Мъжът размисли.

— Е, несъмнено не желая да ме изпратят да воювам. Искам просто да храня семейството си.

Друг мъж, надзирател в тамплиерска униформа, чу думите му и вметна съчувствено:

— Никой не иска война, приятелю, но какво да направим? Виж ни! Виж как живеем! Турците ни отнеха земята. Мислиш ли, че трябва да се предадем без борба?

— Не, не — отвърна първият мъж. Аз… не знам. Просто ми дойде до гуша. На всички ни омръзна от битки.

„Амин!“, рече си Ецио, промъквайки се между две пирамиди от бурета, високи двайсет стъпки.

Щом остана сам, той проби едното с върха на ятагана, събра шепа барут в кожена кесия и посипа ивица между редиците с бурета чак до входа на втората зала. Там Повтори същата операция. В третата зала посипа пътечка барут чак до сводестата врата, която отвеждаше навън. Зачака търпеливо обикновените работници да се оттеглят невредими за нощна почивка.

Останаха само войниците.

Ецио се увери, че пътят му за бягство е чист, зае позиция на няколко метра от изхода, разкопча пистолета си и стреля към най-близкото буре. После се обърна и побягна.

Последва серия от титанични експлозии, която разтърси основите на подземния град като земетресение. Таваните се разкъртваха и падаха зад него. Навсякъде се виеше пушек, надигаха се пелени от прах, свличаха се лавини от камъни. Настана хаос.

63

Ецио стигна голямата зала на второ ниво почти едновременно с Мануил, който влезе, придружен от група подбрани телохранители. Ецио се прикри зад издатина в стената. Наблюдаваше и чакаше. Беше решил да приключи мисията си още тази нощ, ако успее. Забелязал бе, че Мануил носи липсващия ключ от Масяф — онзи, който тамплиерите бяха намерили под двореца Топкапъ. Явно кандидатът за следващ византийски император се готвеше да избяга.

— Какво, по дяволите, става? — изрева Мануил полуядосано, полууплашено.

— Саботаж, Мануил — отвърна тамплиерският капитан, застанал до него. — Трябва да се скрием.

Тълпа крещящи паникьосани граждани вече прииждаше в единия край на залата. Ецио видя как Мануил прибра ключа в кожената чанта, препасана през окръгленото му тяло, и избута с лакът тамплиерския офицер.

— Махни се от пътя ми! — изръмжа му той.

Изкачи се върху подиум и се обърна към множеството, към което Ецио се бе присъединил и през което се прокрадваше лека-полека към жертвата си.

— Граждани! — заговори Мануил със силен глас. — Войници! Запазете самообладание! Не се предавайте на страха! Ние сме истинските пастири на Константинопол! Ние сме господарите на тази земя! Ние сме византийци!

Той млъкна, за да подсили ефекта, но ако очакваше ръкопляскания, такива не последваха. Продължи:

— Бъдете смели! Непоклатими! Не позволявайте на никого да пречупи…

Той млъкна, забелязал Ецио да приближава. Някакво шесто чувство явно го предупреди, защото изруга остро под нос и скочи пъргаво от подиума. Закрачи бързо към изход в дъното на залата и извика на телохранителите си:

— Спрете този мъж! Високият с островърхата качулка. Убийте го!

Ецио си запробива път през изпадналото в смут множество и се втурна след Мануил, отблъсквайки и събаряйки тамплиерските войници, изпречили се на пътя му. Най-после се освободи от тях и надзърна назад. Те изглеждаха объркани като гражданите и се озъртаха на всички страни, но не и накъдето беше тръгнал той. Подвикваха заплахи и заповеди, хукваха решително нанякъде и после спираха. Манил също беше изчезнал твърде бързо и никой от приближените му не бе успял да го последва. Само зорките очи на Ецио не го бяха изпуснали.

Макар и възпълен, Мануил се придвижвате чевръсто. Ецио се втурна по дълъг мрачен коридор. Спираше само колкото да надникне в страничните разклонения, за да се увери, че жертвата му не е свърнала по тях. Далеч напред зърна лъскава копринена роба да отразява пламъка на факла и видя Мануил да се изкачва към първото ниво на града по тясно каменно стълбище, прокопано в скалите. Мъжът, който бленуваше да е цар, беше избрал най-краткия път за бягство, защото мунициите му бяха унищожени, а в армията му цареше пълен безпорядък.

Ецио хукна след него.

Най-сетне го настигна в празна къща, издялана в скалите на първо ниво. Мануил се обърна към него. Странна усмивка играеше по възпълните му устни.

— Ключът от Масяф ли ти трябва? — попита той. — За него ли дойде? Затова ли съсипа двугодишните ни усилия да преоткрием това, което асасините са захвърлили?

Ецио не отговори. Изгледа го недоверчиво. Не знаеше какви още трикове му е подготвил Мануил.

— Водиш изгубена битка, асасине! — продължи Мануил, макар едва доловимо отчаяние да се прокрадваше в гласа му. — Ние ставаме все повече и влиянието ни нараства. Крием се, но сме навсякъде.

Ецио прекрачи към него.

— Помисли малко — каза Мануил и вдигна натруфената си с пръстени ръка. — Помисли на колко хора съсипа живота днес. Каква анархия пося! Ти! Възползва се от бедни, поробени пуши, за да осъществиш безплодната си мисия. Ние се борим за честта си, асасине! Борим се да въдворим отново мир в тези опустошени земи!

— Тамплиерите охотно говорят за мир — отвърна Ецио, — но неохотно пускат юздите на властта.

Мануил махна пренебрежително с ръка.

— Защото властта поражда мир. Идиот! Няма начин да се случи обратното. Тези хора ще се издавят без твърда ръка, която да ги задържа на повърхността и да ги насочва.

Ецио се усмихна.

— Да не повярва човек, че ти си чудовището, което дойдох да убия!

Мануил го погледна в очите и Ецио остана с тревожното впечатление, че се е примирил с участта си. Закръгленото конте с лъскави бижута и изтънчено подстригани мустаци излъчваше странно достойнство. Ецио извади тайното острие и го прониза дълбоко в гърдите. После неволно го подхвана, когато се свлече на колене. Мануил обаче не падна. Подпря се на облегалката на каменна пейка и погледна спокойно Ецио. Проговори с изнемощял глас:

— Трябваше да наследя трона на Константин. Имах толкова планове. Знаеш ли колко дълго чаках?

— Мечтите ти умират с теб, Мануил. Империята тия няма.

Макар да го измъчваше силна болка, Палеолог успя да вмъкне в тона си иронична нотка:

— О, аз не съм единственият мечтател, асасине. Стремежите на нашия орден са универсални. Османци, византийци… това са само названия, маски и фасади. Под външната обвивка всички тамплиери са част от едно и също семейство.

Ецио усети, че губи търпение; знаеше, че времето лети. Трябваше да излезе оттук.

— Стига приказки. Дай ми ключа от Масяф.

Той вдигна чантата на Мануил, все още препасана през рамото му. Внезапно византиецът заприлича на старец, отдавна подминал петдесет и осемте години.

— Вземи го — отрони той саркастично. — Вземи го и последвай съдбата си. Да видим дали ще стигнеш на сто левги от Масяф, преди някой от нас да те довърши.

После тялото му се изопна и той протегна ръце, сякаш се събужда от сън. След това рухна напред в чернота без измерения и без звуци.

Ецио се взря за миг в тялото, потънал в собствените си мисли. Сетне прерови набързо чантата на Мануил. Извади само ключа и го прехвърли в своята кесия, захвърляйки чантата до трупа.

Обърна се и се отдалечи.

64

Горните нива на подземния град бяха изолирани от тамплиерските и византийските войници, верни на командирите си и несигурни какво ще последва. Не след дълго щяха да открият тялото на Мануил и Ецио реши, че най-добрият — и вероятно единствен — път за бягство е през подземната речна система, заемаща единайсетото ниво на комплекса.

По-ниските нива на Деринкую бяха като ад на земята. Пушек и пламъци поглъщаха подземните улици. Пожари бяха лумнали в нивата над и под складовете, където Ецио бе унищожил оръжията и амунициите на Мануил. Срутени тавани и стени блокираха много маршрути и му се налагаше често да се отклонява. Неведнъж, докато заобикаляше купчини с отломки, забелязваше крака и ръце на хора, смазани от рухналите камъни. Опита се — безуспешно — да не мисли за последствията от постъпката си. Войници и граждани се щураха безцелно и замаяно, притискаха шалове и кърпи пред лицата си, а от очите им се стичаха сълзи. Ецио също едва си поемаше дъх, но упорито продължаваше надолу по рампите, коридорите и стълбищата, прокопани в скалите. Накрая стигна най-ниското ниво.

Тук беше по-чисто, той бе усетил миризмата на вода още от деветото ниво.

Заради безпорядъка и суматохата, предизвикани от експлозиите, бе успял да прекоси необезпокоявано града и сега стоеше сам върху мостик около изкуствено подземно езеро. Далеч на юг — догаждаше се за посоката, защото под земята трудно се ориентираше — забеляза бледо сияние, където реката, пълнеща езерото, се оттичаше към земната повърхност. Явно излизаше на открито много далеч напред и надолу от Деринкую. Не му остана време да размишлява, защото зърна как от друг мостик на двайсетина метра от него потегля сал, управляван от дузина византийски войници. Ала не те привлякоха вниманието на Ецио, а пътникът. Елегантен брадат мъж стоеше в задната част на сала.

Принц Ахмед Осман.

Ахмед също беше забелязал Ецио и насочваше гребците си към него. Когато наближи достатъчно, за да го чува, той подвикна подигравателно на асасина:

— Клетият Мануил! Последният потомък на рода Палеолог.

За миг Ецио онемя от изненада. После отвърна:

— Новините се разнасят бързо.

— Не само асасините имат шпиони — сви рамене Ахмед. — Но аз не бих възложил на Мануил отговорността за масяфската ни експедиция. Той беше арогантен човек. На него не можеше да се разчита.

— Разочароваш ме, Ахмед. Защо си избрал тамплиерите?

— Е, Ецио… или да продължа да се преструвам и да те наричам Марчело?… Ето как стоят нещата: дотегна ми безсмислената кръвна вражда, която изправя бащи срещу синове и братя срещу братя. За да постигне истински мир, човечеството трябва да мисли и да действа в синхрон с Вездесъщия разум… Тайните във Великия храм ще ни посочат пътя. И Алтаир ще ни отведе до тях.

— Заблуждаваш се! Тайните на Алтаир не са за теб! И никога няма да откриеш Великия храм.

— Ще видим.

Ецио забеляза, че Ахмед се взира над рамото му, обърна се и видя няколко византийски войници да се прокрадват към него.

— Във всеки случай не смятам да разисквам нравствени и етични теми с теб, асасине. Дошъл съм за ключовете от Масяф.

Ецио се усмихна подигравателно и извади ключа, който беше взел от Мануил. Вдигна го нагоре.

— Искаш да кажеш, че са повече от един?

— Така чух — отвърна вежливо Ахмед. — Но навярно трябва да питам някого, който е по-добре информиран дори от теб. София Сартор. Правилно ли произнесох името?

Ецио се разтревожи, но се постара лицето му да го издаде.

— Тя не знае нищо. Остави я на мира.

Ахмед се усмихна.

— Ще видим.

Той помаха на мъжете си, които загребаха, за да отдалечат сала.

— Ще те убия, ако я докоснеш.

— Знам, че ще се опиташ, драги Ецио, но се съмнявам да успееш.

Той извиси глас, обръщайки се към мъжете на брега:

— Убийте го и вземете ключа. После ми го донесете незабавно.

— Няма ли да останеш да погледаш спектакъла? — попита студено Ецио.

— По-важна е собствената ми сигурност — отвърна Ахмед. — Известна ми е репутацията ти, а днес видях и как действаш. Предполагам, че притиснат в ъгъла, си двойно по-опасен. Освен това ненавиждам насилието.

Салът отплава, оставяйки Ецио сам срещу византийските войници. Той обмисли вариантите си.

Но нямаше избор.

Намираше се в края на мостика, без никакъв път за отстъпление. Нямаше начин да се спаси и с плуване. Войниците сигурно бяха поне трийсетима. Някои носеха мускети, оцелели след експлозията в складовете. Капитанът на отряда приближи.

— Дай ни ключа, господине — каза той саркастично. — Нямаш избор.

Войниците вдигнаха мускетите си.

Ецио ги погледна. Знаеше, че този път е победен. Разполагаше с пистолета, с който можеше да стреля най-много два пъти, със скритото острие и с ятагана. Но дори да ги нападнеше светкавично, мускетите щяха да го надупчат с куршуми. Навярно бездруго щяха да стрелят — това беше най-сигурният начин да получат ключа. Замисли се дали ще му стигне времето да го хвърли в езерото, преди да падне.

Можеше само да се моли Юсуф да не позволи останалите четири ключа да попаднат в тамплиерски ръце, а на София да спестят ненужните мъчения, защото в името на собствената й безопасност я бе държал в неведение къде се намират ключовете.

Ала очевидно не беше действал достатъчно предпазливо.

Е, пътищата на всички все някога свършват.

Капитанът вдигна ръка и пръстите на войниците с мускетите се свиха около спусъците.

65

Когато мускетите гръмнаха, Ецио се хвърли ничком на земята.

Стрели полетяха като дъжд зад гърбовете и над главите на византийците. За секунди всички войници на принц Ахмед се строполиха мъртви или ранени край езерото.

Един куршум бе пронизал качулката на Ецио, но иначе беше невредим. Благодари Богу, че възрастта не е забавила рефлексите му. Когато се изправи на крака, видя Дилара, застанала в другия край на мостика. От стълбищата, които водеха надолу, слизаха нейните хора. Онези, които вече се бяха спуснали долу, обикаляха край византийците и проверяваха кои са мъртви и кои — ранени.

— Не бива да те оставям и за минута сам — каза Дилара.

— Така изглежда — отвърна Ецио. — Благодаря.

— Взе ли това, за което дойде?

— Да.

— Тогава да те измъкваме оттук. Пося огън и жулел.

— Има нещо такова.

Тя поклати глава.

— Години ще им трябват, за да се възстановят от удара. Ако изобщо се възстановят. Но все пак ще намерят сили да те погубят, ако те открият. Хайде!

Тя тръгна към стълбите.

— Чакай! Не може ли да отплавам с лодка?

— Да не си полудял? Сигурно са ти устроили засада. Реката излиза на повърхността в тясно дере. Ще си мъртъв за секунди, а не искам усилията ми да отидат на вятъра.

Ецио я последва покорно.

Изкачиха няколко нива и поеха по улица, виеща се на юг. Пушекът се беше разнесъл донякъде и хората бяха твърде заети да гасят пожарите, за да им обърнат внимание. Дилара вървеше бързо и не след дълго стигнаха порта, подобна на онази, която Ецио бе отворил в западната част на града. Дилара отключи обкованата с желязо дървена врата.

— Впечатлен съм — каза Ецио.

— Така и трябва. Предай на хората в Константиние да бъдат спокойни, че съмишлениците им тук си вършат работата добре.

Ецио присви очи срещу слънчевите лъчи, които заструиха през вратата и му се сториха ослепителни след сумрака в подземния град. Видя на юг да се вие път, край който се гушеше окаяното селце Надарим.

— Конят ти е оседлан, нахранен и напоен в конюшнята. В торбите, окачени на седлото, има храна и вода. Не те грози опасност. Селото вече е свободно и хората започнаха да варосват сградите. Аллах знае колко мрачно беше досега, но потисниците вече ги няма — каза Дилара и ноздрите й затрептяха от вълнение. — Но не се бави. Ахмед ще разбере бързо какво се е случило. Няма да посмее да се върне тук, разбира се, но непременно ще изпрати някого да те убие.

— Останали ли са му хора?

Дилара се усмихна — малко неуверено, но все пак се усмихна.

— Върви. Хайде! До края на седмицата ще стигнеш нигде. Ще си се върнал в Мерсин по пълнолуние, ако не те убият по пътя.

— По-рано от предвиденото.

— Поздравления.

— А ти?

— Работата ни тук не е приключила. Във всеки случай няма да напуснем селото, ако от Константиние не ни заповядат. Предай поздрави на Тарик.

За миг Ецио я погледна мрачно. Накрая каза:

— Ще предам на Високата порта, седалището на османския парламент, колко много са ти задължени.

— Добре. А сега трябва да се връщам при хората си. Време е да се прегрупираме, фойерверките ти разрушиха щабквартирата ни, освен всичко останало.

Ецио понечи да каже още нещо, но тя вече беше изчезнала.

66

Пътуването обратно към крайбрежието беше бързо и за щастие, безоблачно.

— Подрани — каза Пири Рейс, когато Ецио се появи пред подвижния мостик на червената джонка.

— И слава Богу. Трябва да се върнем в Константиние възможно най-бързо.

— Намери ли петия ключ?

Ецио се усмихна и потупа кесията, провесена над хълбока му.

— Добре — отвърна Пири на усмивката му. — А Мануил?

— Повече няма да ни създава неприятности.

— Още по-добре. С тази скорост ще станеш рицар за нула време.

— Битката далеч не е спечелена. Не бива да се бавим.

— Трябва да снабдим кораба с продоволствия и да изчакаме прилива.

Пири се обърна към капитана и издаде няколко заповеди със строг глас.

— Трябва да съберем и екипажа. Не очаквахме да приключиш толкова бързо делата си в Деринкую.

— За щастие открих необичайно способни помощници.

— Чувал съм за главния шпионин, назначен там от Високата порта. Славата й се носи нашир и надлъж.

— Тогава дължа благодарност на османското правителство.

— Под ръководството на Баязид Високата порта се превърна в пример за прагматична администрация. За щастие продължава да функционира гладко, независимо от дрязгите в кралското семейство.

— Колкото до тях, мисля, че трябва да наблюдаваме зорко Ахмед — рече тихо Ецио. — Открих, че има някои много неподходящи приятели.

— Асасините не бива да се бъркат в османската политика.

— Приятелите на Ахмед ни принуждават да се намесим.

Пири вдигна вежди, но не продължи да разисква темата.

— Каютата ти те очаква — каза той. — Сигурно искаш да отдъхнеш, докато се подготвим за отплаване.

Щом остана сам, Ецио свали оръжията си и ги почисти и наточи. Когато приключи, залости вратата на каютата, извади петия ключ и го постави върху сгъваемата масичка. Седна пред него. Беше любопитен да провери дали и той ще се държи като останалите. Искаше да узнае какво послание от Алтаир ще му предаде, особено след като нямаше начин да разбере дали е разкрил мистичните си видения пред тамплиерите, които го бяха намерили първи. Какво ли познание вече им беше предал? Или пък притежаваше способност да преценява кога да говори и кога да мълчи?

Съзнанието му измъчваха и мисли за София. Искаше му се да се завърне в Константинопол, за да я защити, ако се наложи, и да опази останалите четири ключа. Сега обаче трябваше да се насили да е търпелив, защото разчиташе на милостта на морето и ветровете.

Ключът беше подобен на другите — със същия диаметър и дебелина, украсен като тях със странни неразгадаеми символи и с прецизно издълбани, но непонятни резки. Той събра сили и протегна ръка да го докосне. Ключът не го разочарова. Скоро меката светлина в каютата сякаш стана още по-приглушена и на нейния фон сиянието, излъчващо се от обсидиановия диск, ставаше все по-ярко и по-ярко.

67

Когато ключът го доведе на сцената — но без да участва в нея — Ецио разбра, че са изминали още десет години, откакто бе видял за последно Масяф. Той наблюдаваше и постепенно потъна в събитията, които се разгръщаха пред очите му.

Мъжете стояха в осветената от слънцето вътрешна крепост на Масяф под сянката на огромно канелено дърво на достолепна възраст.

Алтаир, с кожа като пергамент и тяло, увито толкова плътно в робата, че се виждаха само лицето и бледите му ръце, стоеше до двама набити венецианци в началото на трийсетте. Върху ръкава на по-възрастния от двамата имаше герб — син щит, в който беше вписана жълта стомна. Над нея личеше обърнато наопаки V, увенчано с три звезди с пет лъча, над които беше изрисуван сребърен шлем. Недалеч от тях десетки асасински воини се готвеха за битка.

Менторът докосна приятелски ръкава на мъжа. Движенията му бяха внимателни и прецизни, както подобаваше на възрастта му, но не излъчваха слабост, въпреки че бе преживял деветдесет и едно лета и животът му бе поднесъл множество изпитания.

— Николо — каза Алтаир, — семейство Поло, ти и брат ти, отдавна е спечелило сърцата ни, макар времето ни заедно да беше твърде кратко. Вярвам обаче, че Кодексът, който сега ти поверявам, ще отговори на въпросите, които те вълнуват.

Той махна с ръка на един адютант, който пристъпи напред и подаде на Николо ръкопис в кожена подвързия.

— Алтаир — отвърна италианецът, — този дар е… безценен Grazie.

Алтаир кимна и адютантът му подаде малка чанта.

— Е? — попита менторът, обръщайки се отново към по-големия от братята Поло, — накъде ще отпътувате сега?

— С Матео ще се върнем в Константинопол за известно време. Искаме да основем гилдия там, преди да се приберем във Венеция.

Алтаир се усмихна.

— Синът ти Марко сигурно жадува да чуе историите за приключенията на баща си.

— На три години е твърде малък за подобни истории. Но някой ден… скоро, надявам се, ще му ги разкажа.

Прекъсна ги появата на Дарим, който се втурна през вътрешната порта и се спусна към тях.

— Татко! Авангард от войници на Хулагу проби защитната ни линия. Селото е в опасност!

— Толкова скоро? — застина Алтаир. Обърна се към Николо с настойчив тон: — Стоката и провизиите ви чакат край портата на селото. Ще ви придружим дотам. После трябва да побързате.

— Благодаря, менторе.

Алтаир се обърна към двамата асасини, които се бяха отделили от многобройната група, вече напълно готова да препусне към бойното поле.

— Заредете катапултите — нареди Алтаир — и чакайте сигнала ми.

Те се поклониха и изтичаха да изпълнят разпореждането му.

— Не се отдалечавайте — каза той на братята Поло.

— Трябва да тръгнем към селото незабавно, татко — обади се Дарим. — Мисля, че е най-добре да останеш с Николо и Матео. Аз ще разчистя пътя ви.

— Внимавай, Дарим. И дръж под око катапултите.

Алтаир погледна нагоре, където войниците вече разполагаха масивните оръжия.

Дарим се усмихна.

— Ако ме улучат, ще уцелят и поне дузина монголи.

— Не бива да подценяваме хан Хулагу.

— Готови сме да го посрещнем.

Алтаир се обърна към гостите си:

— Хайде!

Те възседнаха конете, които ги очакваха, и напуснаха крепостта, без да бързат. Насочиха се встрани от битката, развихрила се в подножията на близките хълмове.

— Ще ги задържите ли? — попита Николо, неспособен да прикрие тревогата в гласа си.

— Колкото е необходимо — увери го Алтаир спокойно. — Завиждам ви за пътешествието — продължи той. — Византион е прекрасен град.

Николо се усмихна бегло, защото разбираше каква опасност ги дебне, независимо колко я омаловажаваше Алтаир. Ала и преди го бяха притискали в ъгъла и знаеше какво цели Алтаир — да ги разведри. Той се включи в играта.

— Виждам, че предпочиташ древното име. Бил ли си там?

— Преди много години. Когато венецианците отклониха франкските кръстоносци към него вместо към Йерусалим.

— По онова време Константинопол е бил най-големият търговски конкурент на Венеция. Предприели сме блестящ ход.

— Той отваря Европа на изток в много отношения.

— Монголите няма да стигнат толкова далеч — каза Николо, но гласът му прозвуча неспокойно.

Алтаир смени темата:

— Конфликтът през 1204-та ми попречи да разпространя Кредото в Европа.

— Е, с известен късмет и търпение ще довършим начинанието ти.

— Ако ви се удаде възможност, знайте, че от върха на „Света София“ се открива най-красивата гледка към града.

— Как се стига дотам?

Алтаир се усмихна.

— С тренировки и търпение.

След кратко мълчание продължи:

— Разбирам, че няма да поемете по суша оттук? Предпочитате да плавате до Византия?

— Ще яздим до Латакия, а оттам ще се качим на кораб. По анадолските пътища все още броди призракът на кръстоносните походи.

— О! — каза Алтаир. — Най-дълбоките страсти понякога са най-гибелни.

— Посети ни, ако успееш, Алтаир. Ще настаним и теб, и антуража ти.

— Не — отвърна Алтаир. — Благодаря, но това не е страна за стари хора, Николо. Ще остана тук, така трябва.

— Е, ако си промениш мнението, домът ни е винаги отворен за теб.

Алтаир наблюдаваше бойното поле. Катапултите се бяха задействали и поразяваха целите. Камъните, които мятаха по монголските отряди, сееха разрушение.

Един ездач се отдели от асасинската кавалерия и препусна в галоп към тях. Беше Дарим.

— Ще отдъхнем за кратко в селото — каза му Алтаир. — Очевидно удържате набезите на врага.

— Но докога, татко?

— Вярвам в теб. Все пак вече не си момче.

— На шейсет и две съм.

— Караш ме да се чувствам съвсем древен — пошегува се Алтаир.

Но Дарим видя колко бледи са страните му и осъзна колко изморен е всъщност баща му.

— Ще отдъхнем, разбира се, и ще се сбогуваме с приятелите си, както подобава.

Стигнаха до селските конюшни и братята Поло бързо прехвърлиха вещите си на товарните коне, които им бяха подготвили заедно с два отпочинали жребеца за пътуването на запад към брега. Алтаир, най-после позволил си отмора, се облегна на Дарим.

— Зле ли ти е, татко? — попита го той загрижено и го поведе към пейка под дървесна корона.

— Дай ми минутка — отвърна му задъхано Алтаир, съпротивляващ се срещу обзелата го болка.

Седна тежко и си пое дъх, вперил очи в крепостта. „Старците са непотребни — помисли си той като дрипави мантии, провесени на пръчка“. Е, поне духът му бе познал не една радост.

— Краят на една епоха — промълви той.

Погледна сина си и се усмихна. Вдигна чантата, която адютантът му беше дал по-рано, и я изпразни. Пет обсидианови диска, изящно изваяни. Подреди ги спретнато.

— Когато бях много млад — каза той, — си въобразявах, че нашето Кредо ще сложи край на тези конфликти… Защо не се смирих и не си казах, че съм направил достатъчно за един живот? Че съм изиграл ролята си…

Той се изправи с мъка на крака.

— Но най-велика е борбата да откриеш истината.

Обходи с поглед селото и очите му се спряха върху бойното поле.

Николо Поло дойде при тях.

— Готови сме — каза той.

— Последна услуга, Николо — каза Алтаир и му подаде каменните дискове. — Вземи ги и ги пази. Скрий ги, ако трябва.

Николо го погледна изпитателно.

— Какво представляват? Артефакти?

— Нещо подобно. Ключове са и всеки от тях носи послание. Николо огледа внимателно единия. Изглежда недоумяваше.

— Послание? За кого?

Алтаир взе ключа.

— Де да знаех…

Вдигна го високо. Той засия. Алтаир затвори очи, потънал в размисъл.

68

Ецио се съвзе и осъзна къде се намира. Светлината в каютата отново възвърна приятната си приглушеност. Той усети аромата на кедрово дърво от стените и мебелите, видя прашинките в сноповете слънчеви лъчи, които струяха от люковете, чу трополене на бягащи крака върху палубата, викове на моряци и скърцане на рей. Вдигнаха платната.

И отплаваха.

В открито море зърнаха платната на берберски пиратски кораб. Ецио и Пири се сетиха за стария си приятел Ал Скараб, но пиратският кораб не понечи да ги нападне. През по-голямата част от петнайсетдневното плаване бяха само върху тъмната като вино, гъмжаща от скумрии вода и Ецио прекарваше времето в безплодни усилия да разгадае символите по ключа. Копнееше София да е при него, за да му помогне, и се тревожеше за нея, все по-нетърпелив да достигнат целта си.

Най-сетне настъпи денят, когато куполите, обвитите в облаци кули, стени, камбанарии и минарета на Константинопол се появиха на хоризонта.

— Ще пристигнем след пладне — каза му Пири Рейс.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Пристанището бе оживено както винаги, макар че беше време за обедна почивка и денят бе влажен и жарък. Особено много слушатели се тълпяха около глашатай, изправен върху подиум в края на главния кей. Придружаваше го отряд еничари в широки бели роби. Докато разтоварваха червената джонка, Ецио се приближи да чуе какво казва мъжът.

— Граждани на империята и пътешественици от чуждестранни земи, слушайте! По заповед на еничарите се налагат нови ограничения на всички, които пристигнат и заминават от града. Уведомявам ви, че награда от десет хиляди акче ще бъде изплатена на всеки, предоставил информация за местонахождението на асасина Аудиторе, Ецио.

Ецио погледна към Пири Рейс, който приближи дискретно до него.

— Измъквай се оттук — каза турчинът. — У теб ли е ключът ти?

— Да.

— Тогава си вземи оръжията и тръгвай. Аз ще се погрижа за останалите ти вещи.

Ецио му кимна благодарно, проправи си бързо път през тълпата и навлезе в града.

Тръгна по обиколен маршрут към книжарницата на София, отваряйки си очите на четири дали не са го проследили или разпознали. Когато наближи, го обзе и облекчение, и приятно очакване. Но щом сви по нейната улица, сърцето му се вледени. Вратата на книжарницата зееше широко отворена и малка тълпа се беше събрала край магазина. Група от асасините на Юсуф, сред които Доган и Касим, стояха на стража.

Ецио тръгна бързо към тях с пресъхнало гърло.

— Какво става? — попита той Касим.

— Вътре — отвърна лаконично Касим. Ецио забеляза сълзи в очите му.

Влезе в книжарницата. Помещението изглеждаше почти същото, както когато го беше напуснал, но щом стигна вътрешния двор, сърцето му сякаш спря.

Проснат по корем върху пейката лежеше Юсуф. Дръжка на кама стърчеше между плешките му.

— С камата бяха забили бележка на гърба му — каза Доган, който го беше последвал. — Адресирана е до теб. Ето я.

Подаде на Ецио окървавения лист.

— Чел ли си я?

Доган кимна.

— Кога се случи това?

— Днес. Едва ли е било отдавна, защото мухите още не са се събрали.

Просълзен и гневен, Ецио издърпа камата от гърба на Юсуф. Не потече кръв.

— Заслужи почивка, братко — отрони той. — Requiescat in pace.

Разгъна парчето пергамент. Посланието — от Ахмед — беше кратко, но съдържанието му изпълни Ецио с ярост.

В двора заприиждаха още асасини и той обходи с поглед лицата им.

— Къде е София? — попита през зъби.

— Не знаем къде я е отвел.

— Липсва ли някой друг?

— Не можем да открием Азизе.

— Братя! Сестри! Ахмед явно иска целият град да въстане срещу нас, докато убиецът на Юсуф чака, наблюдава и се подсмихва в Арсенала. Бийте се с мен, за да му покажем какво означава да предизвикаш асасин!

69

Те тръгнаха към Арсенала и там, понеже не бяха в настроение да се церемонят, елиминираха бързо и жестоко еничарския страж, изпречил се на пътя им. Ахмед явно не очакваше толкова ненадейна атака или беше подценил и яростта, и силата на асасините, нараснали под вещото ръководство на Юсуф. Вероятно смяташе, че държи всички козове, защото когато Ецио го залови натясно, той не показа и следа от страх.

Овладян от неудържим гняв, асасинът едва успя да се въздържи да не убие османския принц. Събори го на пода и го стисна за гърлото, но в последния момент заби острието на тайната си кама в плочките, на сантиметри от главата на Ахмед. Умреше ли Ахмед, нямаше да разполага със средство да спаси София. Това поне ставаше ясно от бележката. Но за миг емоциите бяха надделели над разума му.

Лицето му беше близо до лицето на принца. Усети, че дъхът му мирише на виолетки. Ахмед отвърна спокойно на ожесточения му поглед.

— Къде е тя? — попита сурово Ецио.

Ахмед се позасмя.

— Каква ярост! — възкликна той.

— Къде е тя?

— Драги ми Ецио, ако смяташ, че си в позиция да диктуваш условията, убий ме веднага и да не си губим времето.

Ецио не отпусна хватката и не прибра скритото острие. Но след няколко секунди разсъдъкът надделя и той се изправи и сгъна китка. Камата се върна с щракване в ножницата.

Ахмед седна, потърка шия, но не помръдна от мястото си. В гласа му продължаваше да отеква веселие. „Принцът сякаш играе приятна игра“, помисли си Ецио със смесица от тревога и презрение.

— Съжалявам, че се стигна дотук — каза Ахмед. — Двама мъже, които трябва да бъдат приятели, да се карат за… какво? Ключовете за някакъв прашен архив.

Той стана, изтупа си дрехите и продължи:

— И двамата преследваме еднаква цел, месер Аудиторе. Само методите ни са различни. Не го ли разбираш?

Той замълча. Ецио се досети какво ще последва. Беше чувал десетки пъти доводите, с които тамплиерите оправдаваха диктаторските си амбиции.

— Мир. Стабилност. Свят, в който хората живеят без страх. Всички търсят истината, разбира се, но дори когато е пред очите им, отказват да я погледнат. Как да се преборим с това невежество?

Гласът на принца звучеше разпалено. Ецио се почуди дали наистина вярва в брътвежите си. Прекъсна го:

— Свободата понякога създава неприятности, принце, но е безценна.

Мълком си помисли: „Тиранията винаги е по-организирана от свободата“.

— Разбира се — отвърна Ахмед сухо. — И когато настане хаос и светлината на цивилизацията помръкне, Ецио Аудиторе се възправя над мрака и гордо заявява: „Останах верен на Кредото си“. Той се извърна и се овладя: — Ще отворя архива на Алтаир, ще проникна в библиотеката му и ще открия Великия храм. И с помощта на могъществото, което се крие там, ще сложа край на суеверията, разделящи хората.

— Не и в този живот, Ахмед — каза безизразно Ецио.

Принцът изсумтя нетърпеливо и понечи да се отдалечи.

Ецио не се опита да го спре. Пред прага Ахмед се обърна още веднъж към него:

— Донеси ключовете в кулата Галата — каза той. — Направи го и ще пощадим София Сартор… И не се бави, Ецио. Армията на брат ми наближава града. Пристигне ли, всичко ще се промени. Трябва да съм подготвен.

При тези думи Ахмед си тръгна. Ецио го изпроводи с поглед, давайки знак на мъжете си да не го спират.

Мислите му прекъсна учтиво покашляне зад гърба му. Обърна се и видя принц Сюлейман.

— Откога си тук? — попита го той.

— Отдавна. Бях зад онази завеса. Чух разговора. Освен това наредих да следят неотлъчно скъпия ми чичо, откакто се върна от експедицията си. Всъщност го наглеждам още откакто се опита да ме убие — опит, който ти толкова мило предотврати с лютнята си.

Сюлейман замълча и след малко добави:

— Ала не очаквах да чуя… това.

— Какво мислиш сега?

След кратък размисъл Сюлейман отговори с въздишка:

— Той е искрен човек, но тамплиерската му фантазия е опасна. Не отговаря на реалността… Виж, Ецио, не съм живял дълго, но съм живял достатъчно да знам, че светът е пъстроцветен гоблен с много десени. Справедливият водач трябва да му се радва, а не да се мъчи да го разнищи.

— Той се плаши от безпорядъка, произтичащ от различията.

— Затова създава закони, които да му помагат да живее — канони, приложими за всички в еднаква степен.

Прекъсна го появата на патрул верни на него еничарски войници, които асасините отвън бяха пропуснали. Но когато лейтенантът им видя Ецио, той извади ятагана си.

— Отстъпете, принце мой! — викна офицерът, готов да арестува Ецио.

— Спри, войнико! — каза Сюлейман. — Този човек не ни е враг.

Лейтенантът се поколеба за миг, но нареди на мъжете си да излязат, поднасяйки извинения.

Сюлейман и Ецио се спогледаха усмихнати.

— Дълъг път изминахме от онова първо пътешествие — каза Сюлейман.

— Мислех си какво ли предизвикателство е да имам син като теб.

— Още не си умрял, приятелю. Възможно е да отгледаш син, достоен за теб.

Сюлейман понечи да си тръгне, но го осени идея:

— Ецио, знам, че ще си поставен под огромно напрежение, но пощади чичо ми, ако е възможно.

— Как би постъпил баща ти?

Сюлейман не се поколеба:

— Не бях помислял за това, но не, не би го пощадил.

70

Ецио тръгна бързо към щабквартирата на истанбулските асасини. Там взе четирите ключа и добави към тях диска, който бе открил у Мануил в Деринкую. Прибра ги внимателно в кожена чанта и я провеси през рамо. Закачи куката на дясната си китка, а пистолета — на лявата. В случай, че му се наложи да избяга светкавично от върха на кулата, сгъна парашута на Леонардо в раницата на гърба си.

Преди да отиде в кулата обаче, трябваше да свърши нещо неотложно. Той забърза към гробището в Галата, където вече бяха отнесли тялото на Юсуф, за да го погребат.

Доган, който беше поел ръководството на истанбулските асасини, пристъпи напред да поздрави Ецио.

— Менторе…

— Менторе… — приближи на свой ред Ирини.

Ецио застана до ковчега и се обърна към тях:

— Знам, че сега би трябвало да се отдадем на спомени и скръб. Но враговете не ни позволяват това.

Той погледна Доган.

— Знам колко високо те ценеше Юсуф и не намирам причини да се съмнявам в преценката му. Готов ли си да поведеш тези жени и мъже и да пазиш достойнството на Братството, както Юсуф го правеше с такъв плам?

— За мен ще бъде чест — отвърна Доган.

— За нас ще бъде чест да работим за каузата и да подкрепяме Ордена — добави Евраники, застанал до него.

— Добре — каза Ецио. — Радвам се.

Той отстъпи назад и погледна над сградите, заобикалящи гробището, към кулата Галата.

— Врагът е близко — продължи. — Когато приключи погребалният обред, заемете позиции около кулата и чакайте да ви дам знак.

После бързо тръгна. Колкото по-скоро освободеше София, толкова по-добре.

Натъкна се на Ахмед, придружен само от един телохранител, върху бойница в подножието на кулата.

— Къде е тя? — попита Ецио.

Ахмед се усмихна с дразнещата си усмивка и отвърна:

— Възхищавам ти се, Ецио, но кръвожадността ти ми пречи да те нарека свой приятел.

— Кръвожадност? Странно обвинение от човек, организирал нападение срещу собствения си племенник.

Част от невъзмутимостта на Ахмед явно се изпари.

— Трябваше да го похитят, асасине, а не да го убият.

— Разбирам… Да го похитят византийци, за да го спаси чичо му и да го обявят за герой. Това ли планираше?

Ахмед сви рамене.

— Нещо такова.

После кимна. Ненадейно половин дузина тамплиери изникнаха от нищото и обградиха Ецио.

— А сега, месер Аудиторе, ключовете, моля.

Ахмед протегна ръка.

Ецио обаче също даде сигнал. Зад полукръга от тамплиери изневиделица се появиха по-голям брой асасини, стиснали ятагани.

— Първо момичето — рече студено Ецио.

Ахмед се разкикоти.

— Твоя е.

Махна нагоре към небето. Ецио проследи посоката и на върха на кулата видя жена, застанала до страж, очевидно готов да я хвърли през ръба. Жената носеше зелена рокля, но главата й беше покрита с чувал от зебло. Ръцете и краката й бяха вързани.

— София! — възкликна неволно Ецио.

— Кажи на хората си да отстъпят — отсече Ахмед.

Обзет от ярост, Ецио нареди на асасините да се оттеглят.

После подхвърли на Ахмед чантата с ключовете. Той я улови сръчно и провери съдържанието й. Ухили се.

— Както казах, тя е твоя!

При тези думи той слезе от бойницата, следван от телохранителите си. Качи се в колесница, готова за път, и пое през града към Северната порта.

Ецио нямаше време да го наблюдава. Скочи към кулата и започна да се изкачва. Тревогата и гневът го окриляваха и за няколко минути се озова върху най-горния бойницата, където се намираше жената. Стражът отстъпи назад към стълбите, отвеждащи надолу. Ецио се хвърли напред, дръпна жената от ръба на кулата и свали торбата от зебло от главата й.

Беше Азизе!

Бяха й запушили устата, за да не успее да ги предупреди. Ецио скъса шала, закриващ устата й.

— Благодаря, менторе. Хиляди благодарности! — възкликна тя.

Стражът се изкикоти и побягна по стълбите. Долу го очакваше мрачно приветствие.

Ецио развързваше ръцете на Азизе, когато го прекъсна женски вик. Обърна се и видя — върху друга бойница, недалеч от тях — да се издига импровизирано бесило. Под него, вече с преметната през гърлото примка и върху дървен подиум, стоеше София. Византийският войник се протегна и пристегна грубо въжето.

Ецио прецени разстоянието между върха на кулата и бойницата, която трябваше да достигне. Остави Азизе да се освободи сама от другите въжета, отвори раницата и бързо сглоби парашута. След секунди вече летеше във въздуха, насочвайки парашута с тежестта си към бесилото, където византиецът беше ритнал дървената платформа под краката на София и отпускаше въжето. Още докато се носеше във въздуха, Ецио извади куката и преряза стегнатото въже на сантиметри над главата на София. Приземи се след миг и улови падащото й тяло в прегръдките си.

Византийските стражи се разбягаха, ругаейки. Асасини прекосяваха тичешком улиците между кулата и бойницата, където се намираше, но към тях се спускаха византийци, за да им препречат пътя. Трябваше да действа сам.

Първо обаче се обърна към София. Издърпа въжето от врата й с разтреперани ръце. Усещаше колко учестено диша.

— Ранена ли си? — попита я неспокойно.

Тя се закашля задавено, борейки се за глътка въздух.

— Не, не съм. Но съм много объркана.

— Не исках да те въвличам в това. Съжалявам.

— Не си отговорен за постъпките на другите — каза му тя дрезгаво.

Той я остави да се съвземе, вперил очи в нея. Как успяваше да запази разсъдливостта си в такъв момент!

— Ще… загърбим всичко. Скоро. Но първо трябва да си върна това, което ми отнеха. Жизненоважно е.

— Не разбирам какво става, Ецио. Кои са тези хора?

Прекъсна я гърмеж от оръдие. След няколко секунди бойницата се разклати от удара на десеткилограмовото гюле. София падна на земята сред облак от каменни отломки.

Ецио я издърпа да стане и огледа района под тях. Очите му се спряха върху празна колесница, охранявана от двама османски редници, прикрили се зад нея, когато започна стрелбата.

Прецени отново разстоянието. Дали парашутът щеше да издържи и неговата, и нейната тежест? Налагаше се да рискува.

— Ела! — каза й той.

Прегърна я здраво и скочи от бойницата.

В един ужасен миг му се стори, че парашутът ще се закачи за заострените камъни, но ги подмина и те се спуснаха — много бързо, но все пак достатъчно бавно, за да успеят да се приземят невредими до каруцата. Ецио сгъна парашута и го прибра в раницата си, без да си прави труда да го разкопчава, и двамата хукнаха към колесницата. Той качи София на пътническата седалка, плесна единия кон по хълбока и скочи след нея. Стисна юздите и пришпори впряга. Потеглиха с главоломна скорост, а османските войници ги последваха тичешком с безпомощни викове.

Ецио се насочи бързо на север, прекоси квартала около кулата Галата и излезе от града.

71

Намираха се недалеч от града, когато Ецио видя, както се надяваше, колесницата на Ахмед да лети по пътя пред тях.

— Него ли преследваш? — попита задъхано София.

Ецио се наведе напред, стиснал юздите.

— Да. Настигаме ги! Дръж се!

Ахмед също ги беше забелязал. Надвеси се през прозореца и извика:

— Дойде да ме изпратиш, нали?

Двамата мъже върху външните задни седалки на колесницата се бяха извърнали назад. Опитваха се да запазят равновесие, прицелвайки се с арбалетите си в Ецио и София.

— Убийте ги! — нареди им Ахмед. — Веднага!

Но Ецио пришпори конете напред и скоро се изравни с колесницата на Ахмед. В отговор колесничарят на Ахмед свърна към тях и ги блъсна. Нито едно от превозните средства не се прекатури, но Ецио и София отскочиха рязко настрани. Тя успя да се улови за парапета до седалката, но той излетя от колесницата. В последния момент успя да сграбчи въжето за багаж, завързано за горната й част. Усети как се строполява върху пътя и как собствената му колесница го повлича зад себе си. Конете препускаха бясно, макар че София бе уловила поводите и се опитваше да обуздае впряга.

„Започва да ми става навик“, помисли си Ецио мрачно, мъчейки се да се издърпа нагоре по въжето. Колесницата обаче зави и той излетя от пътя, като едва не се блъсна в чворесто дърво край канавката. Не изпусна въжето, но осъзна, че при тази скорост не може да се набере по него. Стисна зъби, хвана го само с една ръка, а с другата бръкна в раницата и извади парашута. Силният въздушен поток го разтвори и катарамата, с която беше прикрепен към раницата, не поддаде.

Ецио усети как се издига нагоре и лети зад колесницата, която отново беше изостанала зад колесницата на Ахмед. Сега му беше по-лесно да се спусне надолу по въжето, макар да се бореше срещу силата на вятъра. Най-после, когато наближи достатъчно, той извади куката, изви ръка назад и преряза вървите на парашута. Приземи се с трясък на седалката до София.

— Господ явно те закриля — каза тя.

— Успяла си да овладееш конете. Малцина на твое място биха се справили — отвърна й задъхано Ецио. — Сигурно Господ закриля и теб. — Забеляза кръв по роклята й. — Ранена ли си?

— Драскотина. Когато се блъснах в парапета.

— Дръж се!

— Старая се!

— Искаш ли да поема юздите?

— Не смея да ги пусна.

Отново настигаха Ахмед.

— Решимостта ви щеше да е забележителна… ако не беше толкова вбесяваща! — извика им той.

Очевидно опасното надбягване не беше помрачило вежливостта му.

Препускаха към село, където беше разположен взвод османски войници, охраняващи пътя към града. Той беше блокиран, но бариерата беше вдигната.

— Спрете ги! — изрева Ахмед, когато колесницата му профуча край смаяните войници. — Опитват се да убият принца ви!

Войниците припряно заспускаха бариерата, но София продължи бясно напред. Пречупи бариерата и разпръсна войниците като пилци.

— Съжалявам! — извика тя и събори цяла редица пазарски сергии, които се редяха на главната улица.

— О! — извика тя. — Извинете!

— София, внимавай — предупреди я Ецио.

— Не искам да чувам нито дума за неумението на жените да карат — отсече тя, оголила зъби, докато каруцата им прекърши единия от двата пръта, между които беше разпънато знаме. То се свлече върху главите на вбесените селяни, стълпили се край пътя.

— Какво правиш? — попита Ецио с побеляло лице.

— Какво си мислиш, че правя? Старая се да не изоставам!

Междувременно колесничарят на Ахмед бе набрал преднина и принцът напускаше пределите на селото, насърчавайки подчинените си. Ецио погледна назад и видя, че след тях препуска отряд кавалеристи. Стрелците в колесницата на Ахмед се подготвяха да опънат отново арбалетите. Този път бяха по-точни. Една стрела облиза рамото на София.

— Ауу! — изпищя тя. — Ецио!

— Дръж се!

Той прокара пръсти по повърхностната рана, докосвайки нежната кожа. Въпреки положението, в което се намираха, почувства как по върховете на пръстите му преминават тръпки. Тръпки, които бе усещал само веднъж дотогава по време на експеримент на Леонардо, настояващ да му демонстрира последната си научна страст, наречена „електричество“.

— Драскотина е, нищо сериозно.

— Драскотините ми идват в повече! Можеха да ме убият! В какво ме забърка?

— Не мога да ти обясня сега.

— Типично! Винаги си намираш извинения.

Ецио се обърна назад и огледа кавалеристите, препускащи зад тях.

— Накарай ги да се махнат! — примоли му се София.

Той извади пистолета, провери дали е зареден и се прицели внимателно в ездача най-отпред, мъчейки се да запази равновесие в подскачащата, тресяща се колесница. Сега или никога! Пое дълбоко дъх и стреля.

Мъжът разпери ръце и изгуби контрол над коня, който се изпречи на пътя на другите войници. Настана огромна бъркотия. Няколко жребци се сблъскаха и събориха ездачите си. Налитащите отзад не успяха да завият и се озоваха сред водовъртежа от крещящи мъже, цвилещи коне и прахоляк. Това сложи край на преследването.

— Радвам се, че най-после свърши нещо — констатира София, докато се отдалечаваха от хаоса зад гърбовете си.

Ецио погледна напред и забеляза, че пътят се вие през тясна урва между две високи била, които се издигаха като стена от двете и страни. Колесницата на Ахмед едва се промуши през теснината. Тяхната кола обаче беше по-широка.

— Няма да успеем! — ахна Ецио.

— Дръж се! — извика му София и шибна конете.

Тя влетяха в дерето с главоломна скорост. Голите скали минаха на сантиметри от рамото на Ецио.

След миг се озоваха от другата страна.

— Леле! — възкликна той.

София му се усмихна тържествуващо.

Бяха приближили и чуваха как Ахмед ругае стрелците си, които успяха да заредят отново арбалетите, но стрелите се забиха далеч от целта.

— Непохватни деца! — викаше Ахмед. — Какво ви става? Кой ви е учил да стреляте?

След дерето пътят зави на запад и скоро вдясно от тях, на север, заблестяха водите на Черно море.

— Вземете се в ръце или се хвърляйте в морето! — заплашваше Ахмед.

— О, не! — възкликна Ецио, вперил поглед напред.

— Какво? — попита София. После видя какво бе забелязал той, и на свой ред простена: — О, не!

Още едно село. А отвъд него — османски стражеви пост. Нова бариера на пътя.

— Мисля, че управляваш много добре конете — каза Ецио и зареди пистолета си, трудна задача в подскачащата колесница. — Повечето хора на твое място досега да са ги изпуснали. Не е зле… за венецианка.

— Трябва да видиш как карам гондола — каза София.

— Е, време е да ги настигнем — заяви Ецио.

— Само гледай!

Беше пазарен ден, но множеството се раздели като Червено море пред Мойсей при вида на препускащите впрягове.

— Съжалявам! — извика София, когато сергия с риба рухна под колелата и.

После дойде ред на сергия с грънци. Парчета глина се разлетяха навсякъде и въздухът се нажежи от ругатните и проклятията на търговеца.

След секунда живо пиле се приземи в скута на Ецио.

— Купихме ли го? — попита той.

— Обслужват клиентите в движение.

— Какво?

— Няма значение.

Пилето се отскубна от ръцете на Ецио, клъвна го за назидание и полуотлетя, полупадна на земята.

— Гледай! Напред! — извика Ецио.

Стражите бяха пропуснали Ахмед, но бяха успели да спуснат бариерата зад него и го очакваха, насочили копия към конете на София. Неприятни изражения на предвкусван триумф озаряваха злостните им мургави лица.

— Какъв абсурд! — възкликна София.

— Какво има?

— Виж — вдигнали са бариерата по средата на пътя, но от двете страни земята е равна. За глупци ли ни вземат?

— Вероятно те са глупци — отвърна развеселено Ецио.

После се наложи да се улови здраво за седалката, защото София дръпна силно лявата юзда и накара конете да завият остро и да заобиколят в галоп блокадата. После ги насочи рязко надясно и ги върна на пътя на трийсетина метра след войниците, някои от които ги замериха безпомощно с копията си.

— Да виждаш кавалерия? — попита София.

— Този път не.

— Добре.

Тя шибна конете и каруцата им пак започна да скъсява разстоянието между тях и Ахмед.

Напред обаче имаше още едно малко село.

— Не отново! — възкликна София.

— Опитай се да го настигнеш! — посъветва я Ецио.

Тя пришпори конете, но когато навлязоха в селцето, колесничарят на Ахмед хитро забави ход. Войниците на задната седалка бяха сменили арбалетите със зловещи алебарди с къси дръжки. Брадвичките на върха им проблясваха на слънцето. София се помъчи да забави ход, но колата им се изравни с колесницата на Ахмед и Колесничарят сви настрани и ги блъсна. Този път успя да я разклати достатъчно и да я прекатури. Но ударът оказа същия ефект върху возилото на Ахмед.

В момента на сблъсъка Ецио отскочи във въздуха и се приземи на покрива на колесницата. Извади куката и я размаха бясно към войниците вляво от него. Прониза ги светкавично и ги повали, преди да успеят да развъртят алебардите Си. Колесничарят бе пришпорил конете отново, стремейки се да не излезе от пътя, докато София се бе преобърнала сред вихрушка от прах. Намираха се на ръба на стръмно възвишение и колелата на Ахмед политнаха във въздуха. Колесницата му рухна на свой ред.

Ецио се строполи на земята, но се изправи на крака и се озърна. Всичко наоколо обаче тънеше в задушлив прахоляк. Объркани викове долитаха отнякъде — вероятно местните жители, защото щом прахолякът започна да се разсейва, Ецио видя тялото на колесничаря, проснато сред скалите.

Нямаше и следа от Ахмед.

Нито от София.

Ецио я извика. Напразно.

72

Когато прахолякът се слегна напълно, Ецио най-сетне успя да огледа местността. Стреснатите селяни стояха встрани и се споглеждаха нерешително. Заплашителният му поглед засега ги удържаше, но той знаеше, че трябва да действа бързо. Не след дълго османските отряди, останали зад тях, щяха да се прегрупират и да ги последват.

Той се озърна наоколо. Ахмед лежеше по гръб на метри от разбитата колесница. Стенеше, очевидно от нетърпима болка. Кожената чанта с ключовете беше паднала наблизо. После, за огромно облекчение на Ецио, иззад туфа шубраци се появи София. Беше насинена и уплашена, но иначе невредима. Те се спогледаха окуражително. В същия момент Ахмед се претърколи с мъка по корем и се надигна.

Ецио взе чантата и я отвори. Ключовете бяха непокътнати. Той се втренчи в падналия принц.

— Е, Ецио? Какъв е финалът на историята? — каза Ахмед, поемайки си страдалчески дъх.

София застана зад Ецио и сложи длан върху рамото му.

— И аз се питам същото — отвърна той на Ахмед.

Принцът се засмя, не успя да възпре смеха, въпреки че очевидно му причиняваше болка. Изправи се едва-едва на колене.

— Е, ако откриеш отговора…

Изневиделица се появиха шестима византийски войници. Бяха въоръжени до зъби и заобиколиха закрилнически принца.

— … непременно ни уведоми!

Ецио се намръщи, извади меча си и даде знак на София да отстъпи назад.

— Ти си глупак, Ецио. Нима наистина смяташе, че ще пътувам без подкрепление?

Ахмед понечи да се засмее отново, но го сепна дъжд от стрели, излетели сякаш от нищото, които поразиха мигом всички византийци. Една стрела го улучи в бедрото и той политна назад, виейки от болка.

Ецио се изненада не по-малко. Не знаеше в околността да има асасини, а нямаше начин Дилара да е дошла да го спаси.

Извърна се рязко и забеляза недалече дузина еничарски кавалеристи да поставят нови стрели в лъковете си. Оглавяваше ги властен мъж на около четирийсет и пет, облечен в черно и червено, с кожена шапка и буйни мустаци. Той вдигна ръка.

— Не стреляйте! — нареди.

Еничарите свалиха лъковете.

Предводителят и двама капитани слязоха от конете и тръгнаха към Ахмед, който се гърчеше на земята. Не обърнаха внимание на Ецио, който ги наблюдаваше предпазливо, несигурен какво ще предприемат. Спогледа се със София, която отново застана до него.

С нечовешко усилие Ахмед се изправи, стиснал отчупен клон за опора. Стана на крака, но се олюля при вида на новодошлия.

Забелязал приликата между двамата, Ецио събра две и две. Ахмед понечи да проговори, обръщайки се към еничарите с глас, който се стараеше да прозвучи твърдо и властно:

— Войници! Селим не ви е господар! Вие служите на султана! Изпълнявате само неговите заповеди. Къде е той? Къде е вашият султан?

Беше отстъпил към ограда, виеща се по ръба на скала с изглед към морето. Видял, че зад него зее пропаст, той се облегна на оградата. Другият мъж го последва и се приведе над него.

— Султанът стои пред теб, братко — каза мъжът. Той положи длани върху раменете на Ахмед и заговори тихо: — Нашият баща направи своя избор. Преди да абдикира. Взе правилното решение.

— Какво ще правиш, Селим? — заекна Ахмед, забелязал изражението на брат си.

— Мисля, че е най-добре да елиминирам всякаква възможност за по-нататъшни раздори.

Ръцете на Селим се вдигнаха към гърлото на Ахмед, притискайки го към оградата.

— Селим! Спри! Моля те! — извика Ахмед. После започна да се задушава.

Султан Селим Осман не се трогна от писъците на брат си. Всъщност те сякаш дори го насърчиха. Ецио видя, че той притиска Ахмед по-силно от необходимото. Ахмед драскаше лицето на брат си в напразен опит да го отблъсне. Оградата, която се огъваше застрашително под тежестта му, най-сетне поддаде и рухна. Селим го пусна в мига, когато той нададе ужасен вой, преметна се през билото и полетя към черните скали на двеста стъпки под тях.

Селим постоя малко, взрян над ръба с равнодушно лице. После се обърна и тръгна спокойно към Ецио.

— Ти сигурно си асасинът, Ецио Аудиторе.

Ецио кимна.

— Аз съм Седим, бащата на Сюлейман. Той те цени високо.

— Забележително момче е, Ваше Сиятелство, с блестящ ум.

Сърдечността на Селим обаче явно се беше изчерпала. Дружелюбието му се бе изпарило и очите му се присвиха, а лицето му притъмня. Ецио усети безпощадността, благодарение на която този мъж се бе сдобил с огромно могъщество.

— Искам да си наясно — каза Селим, приведен към лицето му, — че ако синът ми не беше се застъпил за теб, щях да те убия на място. Тук не се нуждаем от чуждестранно влияние. Напусни тази земя и не се връщай.

Неспособен да се овладее, Ецио почувства как се разярява при тази обида. Сключи юмруци — нещо, което не остана незабелязано от Селим — но в същия момент София положи успокоително длан върху ръката му и му спаси живота.

— Ецио — прошепна тя, — недей… Това не е твоя битка.

Селим го погледна още веднъж в очите — предизвикателно.

После се обърна и закрачи към капитаните и войниците си.

След миг те възседнаха конете и препуснаха към Константинопол. Ецио и София останаха с мъртвите и с групата зяпнали местни жители.

— Да, това не е моя битка — съгласи се Ецио. — Но къде свършва едната и къде започва другата?

73

След месец, в началото на новата година, Ецио застана отново в подножието на великата крепост Масяф.

Много събития се бяха случили, откакто за последен път бе идвал тук. След османското нашествие в района мястото беше опустяло. Самотен орел се виеше в небето, но нямаше и помен от човешка дейност. Крепостта се издигаше самотна и мълчалива, пазейки тайните си. Ецио тръгна по дългата, стръмна пътека, която се виеше край стените към външните порти. След известно време спря и се обърна, загрижен за спътницата си, изостанала зад него и задъхана. Зачака я под сянката на стар обветрен тамаринд.

— Каква стръмнина! — изпухтя София, когато го настигна.

Ецио се усмихна.

— Представи си, че си войник в тежка ризница и натоварен с провизии!

— И така съм изтощена. Но е по-интересно, отколкото да си седиш в книжарницата. Надявам се, че Азизе се справя с магазина.

— Не се притеснявай. Ето — подаде й той манерка с вода.

Тя отпи благодарно и каза:

— Отдавна ли е изоставена?

— Тамплиерите се бяха настанили тук. Опитваха се да разбулят тайните на крепостта, но не успяха. Както не успяха и да задържат ключовете, които щяха да им осигурят достъп до тях. А сега…

Те замълчаха, докато София се наслаждаваше на величествената гледка.

— Толкова е красиво тук — възкликна тя. — Тук ли е основано Братството ти?

Ецио въздъхна.

— Орденът е основан преди хиляди години, но тук са го възродили.

— Благодарение на мъжа, когото спомена — Алтаир?

Ецио кимна.

— Алтаир ибн Ла’Ахад. Той е възстановил Ордена на асасините и ни е освободил.

Замълча.

— Прозрял обаче колко е погрешно да се крием в крепост като тази. Тя се превърнала в символ на високомерие и мишена на всичките ни врагове. В крайна сметка Алтаир разбрал, че най-добрият начин да служим на справедливостта е да живеем справедливо. Не над хората, които закриляме, а с тях.

София кимна и рече шеговито:

— А заплашителните качулки — и тях ли той е измислил?

Ецио се засмя тихо.

— Спомена някакво кредо? — продължи София. — Какво представлява то?

Ецио отговори след кракът размисъл:

— През последните години от дългия си живот Алтаир разучавал в дълбочина определени… кодекси, които му били поверени. Помня един пасаж от съчиненията му наизуст. Искаш ли да го чуеш?

— Да, моля.

— Алтаир пише: С течение на времето всяко изречение, произнасяно дълго и на висок глас, се превръща в закон. Стига, разбира се, да надживееш разногласията и да смълчиш опонентите си. А ако съумееш да отстраниш всички предизвикателства, какво остава? Истината! Но дали обективната истина? Не. Възможен ли е обаче изобщо обективен възглед? Отговорът е не. Буквално, физически е невъзможно. Вариантите са прекалено много. Твърде много сфери и условности трябва да бъдат взети под внимание. Сократиците са прозрели това. Методът им предполага асимптотичен подход към истината. Линията никога не допира кривата. Самата дефиниция на асимптотата съдържа идеята за безкрайна борба. Приближаваме стъпка по стъпка към прозрението, но никога не го достигаме. Никога… Осъзнах, че докато тамплиерите съществуват, те ще се опитват да подчиняват действителността на своята воля. Те разбират, че няма абсолютна истина, а ако има, ние сме безнадеждно неспособни да я различим. И така, вместо нея се стремят да създадат собствени обяснения. Такъв е ръководният принцип на онова, което наричат нов световен ред — да преоформят битието по свой образ и подобие. На преден план не са нито вещите, нито хората. Те са само инструменти. Основното са идеите. Умно от тяхна страна, защото как да воюваш срещу идеи? Те са съвършеното оръжие. Нямат физическа форма, но могат да променят света по безброй начини, понякога и жестоки. Не можеш да убиеш кредо. Дори да убиеш всичките му поддръжници, да унищожиш всичките им писания, ще си осигуриш най-много временно затишие. Един ден някой ще го преоткрие. Ще го възроди. Вярвам, че дори ние, асасините, просто сме преоткрили орден, който предшества Стареца от планината… Цялото познание е химера. Всичко опира до времето. Безкрайно. Неспирно. Тогава изниква въпросът — има ли надежда? Отговорът ми е следният — трябва да достигнем място, където този въпрос е неприложим. Самата борба е асимптотична. Приближаваш решението, но никога не го достигаш. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да поизправим донякъде линията. Да въдворим стабилност и мир, макар и временно. И разбери, читателю, те винаги и завинаги ще са само временни. Докато продължаваме да се множим, ще даваме живот на съмнения и предизвикателства. На мъже, които ще въстават срещу статуквото, понякога не за друго, а защото нямат по-интересно занимание. В природата на човека е заложено несъгласието. Войната е един от много начини, по които го изразяваме. Мисля, че мнозина тепърва ще осъзнават Кредото ни. Но такъв е процесът. Да се чувстваме объркани, смутени. Да се образоваме, да се просвещаваме. И най-сетне — да разберем. Да постигнем умиротворение.

Ецио замълча. После попита:

— Разбираш ли го?

— Grade. Да — погледна го тя. Той стоеше потънал в мисли, втренчен в крепостта. — Съжаляваш ли понякога, че си взел такова решение? Да живееш толкова дълго като асасин?

Ецио въздъхна.

— Не помня да съм вземал решение. Този живот… ме избра.

— Разбирам — отвърна тя и сведе поглед към земята.

— Три десетилетия служих на паметта на баща ми и братята му и се борих за изпиталите болката от несправедливостта. Не съжалявам за тези години, но сега…

Той пое дълбоко дъх, сякаш сила, по-могъща от собственото му „аз“, го бе освободила от хватката си. Отмести очи от крепостта към орела, който кръжеше ли, кръжеше в небето.

— Сега е време да живея за себе си и да ги оставя да почиват в мир. Да оставя всичко това.

Тя го улови за ръка.

— Тогава наистина го направи. Сбогувай се, Ецио. Изпълнил си дълга си.

74

В късния следобед стигнаха портата на външната крепост. Тя зееше отворена и по стълбовете й се виеха пълзящи растения. Макарите вече бяха покрити с бръшлян. Те тръгнаха към вътрешното укрепление. И тук вратите бяха отворени, а в двора личаха следи от прибързано отпътуване. Натоварена до половината каруца за провизии стоеше до огромно мъртво платаново дърво, под което имаше разбита каменна пейка.

Ецио поведе София към главната кула и надолу по стъпалата към недрата на крепостта, понесъл факла, за да осветява пътя им през мрачните коридори. Най-сетне застанаха пред масивна каменна врата, изработена от гладък зелен камък. По повърхността му личаха пет вдлъбнатини, подредени в полукръг на височината на раменете им.

Ецио остави чантата си на пода и извади от нея петте ключа.

Претегли единия с длан.

— Краят на пътя — каза той колкото на София, толкова и на себе си.

— Не съвсем — отвърна тя. — Първо трябва да открием как да отворим вратата.

Ецио разгледа ключовете и отворите, в които трябваше да ги помести. Символите, обграждащи отверстията, му подсказаха отговора.

— Сигурно — някак си — съответстват на символите върху ключовете — рече замислено той. — Знам, че Алтаир е взел всички предпазни мерки да съхрани архива си. Навярно има някаква последователност. Опасявам се, че вратата ще остане заключена навеки, ако се проваля.

— Какво се надяваш да откриеш зад нея? — попита София почти благоговейно.

Гласът на Ецио също беше стихнал до шепот, макар че никой, освен нея не можеше да го чуе.

— Познание преди всичко. Алтаир е бил прозорлив и плодовит писател. Построил е това място като вместилище на цялата си мъдрост.

Той я погледна.

— Знам, че е видял много през живота си и е научил десетки тайни — и обезпокоителни, и дълбоки. Придобил е познание, което би хвърлило в отчаяние недостойните.

— Разумно ли е тогава да го разкриваме?

— Притеснявам се, вярно е. Но… — усмихна се той. — Аз не съм, както навярно вече си разбрала, недостоен човек.

Той остави факлата в ниша в стената, откъдето да осветява вратата. Забеляза, че символите по нея засияха леко, едва доловимо, но ясно, а ключовете също замъждукаха в отговор.

— Огледай внимателно символите върху ключовете. Описвай ги на глас, а аз ще следя символите върху вратата.

Тя Си сложи очилата и взе първия ключ, който Ецио й подаде. Заговори и докато я слушаше, той разглеждаше съсредоточено знаците по вратата.

После ахна удивено.

— Разбира се! Алтаир е живял дълго на Изток и е научил много там.

След кратко мълчание възкликна:

— Халдейците!

— Искаш да кажеш… че това има нещо общо със звездите?

— Да — съзвездията. Алтаир е посещавал Месопотамия, където са живели халдейците.

— Да, но те са живели преди две хиляди години. Разполагаме с книги — Херодот, Диодор Сикулус — които ни съобщават, че са били велики астрономи, но не познаваме трудовете им.

— Алтаир ги е познавал и ги е пресъздал тук под формата на шифър. Трябва да приложим беглите си познания за звездите.

— Невъзможно е! Знаем, че са умеели да изчисляват продължителността на слънчевата година с точност до четири минути, но как са го правили, е друг въпрос.

— Изучавали са съзвездията и движенията на небесните тела по небосклона. Смятали, че с тяхна помощ могат да предсказват бъдещето. Построили огромни обсерватории…

— Това е ерес!

— Само с това разполагаме и виж — виж тук! Не го ли разпознаваш?

Тя погледна символа, гравиран върху единия от ключовете.

— Изобразено е преднамерено завоалирано, но е… — посочи Ецио — съзвездието Лъв!

Тя се вгледа съсредоточено.

— Мисля, че си прав! — възкликна развълнувано.

— А тук — Ецио се обърна към вратата и се взря в изображенията около отвора, който току-що разглеждаше, — тук, ако не греша, има диаграма на съзвездието Рак.

— Но то е съзвездието до Лъв, нали? И е знакът, който го предхожда в зодиака?

— Изобретен от…

— Халдейците!

— Да видим дали теорията ни ще се потвърди — каза Ецио и се вгледа в следващия отвор. — Тук е Водолей.

— Колко уместно — пошегува се София, но се втренчи сериозно в ключовете. След малко вдигна единия. — От двете страни на Водолей са Риби и Козирог — каза тя, — но го следват Риби. Които мисля, че са тук!

— Да видим дали и другите действат по сходен начин.

Заеха се усърдно със задачата и само след десет минути откриха, че предположението им се потвърждава. Върху всеки ключ имаше изобразено съзвездие, съответстващо на зодиакален знак, и всеки ключ-знак отговаряше на отвор със съзвездие, което го предхождаше в зодиакалния цикъл.

— Ама че странник е бил твоят Алтаир — каза София.

— Още не сме отворили вратата — отвърна Ецио.

Но пъхна внимателно първия ключ в отвора, който смяташе, че му съответства, и той пасна.

Както и останалите четири.

После — без никаква парадност — бавно, гладко и беззвучно зелената врата се плъзна надолу в каменния под.

Ецио застана на прага. Дълъг коридор зейна пред него и когато надникна, две факли вътре пламнаха едновременно от само себе си.

Той взе едната и пристъпи напред. Поколеба се и се обърна към София.

— Гледай да се върнеш жив — каза му тя.

Усмихна й се палаво и стисна силно ръката й.

— Непременно — отвърна.

Тръгна напред.

В миг вратата към подземието се затвори отново, толкова бързо, че София не успя да реагира.

75

Ецио тръгна бавно по коридора, който се спускаше все по-надолу и се разширяваше. Оказа се, че факлата не му е необходима — по стените се редяха факли, които се запалваха по някакъв загадъчен начин, когато минаваше край тях. Изпита странното усещане, че се завръща у дома. Сякаш наближаваше някаква развръзка.

Накрая коридорът преля в просторна кръгла зала, четирийсет и пет метра широка и също толкова висока, като сводест неф на чудат параклис. В залата имаше сандъци, които навремето очевидно бяха съдържали ценни предмети, но сега бяха празни. Многобройните галерии околовръст бяха изпълнени с рафтове — всеки сантиметър от стените беше покрит с тях.

Ецио забеляза удивено, че всички са празни.

Нямаше време обаче да обмисля положението, защото погледа му неудържимо привлече огромно дъбово писалище върху висок подиум в дъното на залата, точно срещу входа. Писалището беше ярко осветено и светлината, струяща някъде отгоре, падаше право върху високата фигура, седнала пред него.

Сега Ецио бе обзет от благоговение, защото сърцето му веднага разпозна човека. Той закрачи почтително към него и щом стигна достатъчно близо, за да може да докосне прибулената в мантия с качулка фигура, той падна на колене.

Мъжът беше мъртъв — беше мъртъв отдавна. Ала мантията и бялата роба изглеждаха непокътнати от годините и дори застинала неподвижно, фигурата излъчваше… нещо. Някаква сила, неземно могъщество. Отдал почит на покойника, Ецио се изправи. Не посмя да вдигне качулката, за да види лицето, но погледна дългите кости на ръцете, облегнати върху писалището, които привлякоха очите му като магнит. На писалището имаше перо, засъхнала мастилница и древен, празен пергамент. Под дясната ръка на фигурата лежеше кръгъл камък — подобен на ключовете за вратата, но по-изящно изработен от най-финия алабастър, който Ецио беше виждал.

— Няма книги — отрони той в тишината. — Няма артефакти. Само ти, fratello mio51.

Той положи внимателно длан върху рамото на мъжа. Нямаха кръвно родство, но Братството ги свързваше по-силно от семейство.

— Requiescat in Pace, о, Алтаир.

Той сведе поглед. Стори му се, че долавя някакво движение. Но нищо не помръдваше. Само камъкът върху бюрото не беше под ръката, която Ецио явно си бе въобразил, че го покрива. Игра на светлината. Нищо повече.

Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Запали с кремък свещта върху бюрото и огледа съсредоточено камъка. Протегна ръка и го взе.

Щом се озова в дланта му, камъкът засия.

Ецио го вдигна към лицето си, познати облаци се завъртяха вихрено и го погълнаха…

76

— Каза, че са плячкосали Багдад?

— Да, татко. Монголите на хан Хулагу минаха през града като пожар. Никого не пощадиха. Той изправил колело от каруца върху оста му и наредил всички граждани да минат край него. Убил всички, чиито глави стърчали над колелото.

— Оставил живи само младите и смирените?

— Да.

— Хулагу не е глупак.

— Унищожи града. Изгори всички библиотеки. Разруши университета. Изби всички учени. Градът никога не е преживявал такава чистка.

— Ще се моля и никога повече да не преживее.

— Чул те Господ, татко!

— Поздравявам те, Дарим. Добре, че взе решение да отплаваш за Александрия. Погрижи ли се за книгите ми?

— Да, татко. Онези, които не изпратихме с братята Поло, вече пътуват за Латакия в каруци, готови да бъдат натоварени на кораби.

Алтаир седеше прегърбен до прага на обширната си библиотека и архив. Помещенията със сводести тавани сега бяха празни. Той стискаше малка дървена кутия. Дарим благоразумно не попита баща си какво съдържа.

— Добре. Много добре — каза Алтаир.

— Но има нещо — нещо съществено, което не разбирам — каза Дарим. Защо събира толкова голяма библиотека и архив десетилетия наред, щом не си възнамерявал да задържиш книгите?

Алтаир махна с ръка да го прекъсне.

— Дарим, знаеш, че живях по-дълго от отреденото ми време. Скоро ще потегля на пътешествие, което не изисква никакъв багаж. Но ти отговори сам на въпроса си. Хулагу ще стори тук същото, каквото причини на Багдад. Отблъснахме ги веднъж, но те ще се върнат и тогава Масяф трябва да е празен.

Дарим забеляза, че баща му притиска още по-силно малката дървена кутия към гърдите си, сякаш да я запази. Той се вгледа в него, толкова крехък на вид — като пергамент, ала отвътре — неподатлив като кожена подвързия.

— Разбирам — каза Дарим. — Значи това вече не е библиотека, а гробница.

Баща му кимна сериозно.

— И трябва да остане скрита. Далеч от любопитни ръце. Поне докато не предаде тайната, която съдържа.

— Каква тайна?

Алтаир се усмихна и стана.

— Няма значение. Върви, синко. Върви при семейството си и живей добре.

Дарим го прегърна.

— Всичко добро у мен започна с теб — каза той.

Разделиха се. Алтаир прекрачи прага. Щом се озова вътре, той изопна рамене и се протегна с мъка към големия лост точно над рамката на вратата. Напрегна сили и най-после лостът се задвижи. Изписа дъга и щракна на място. Тежка врата от зелен камък се заиздига бавно от пода да скрие входа.

Баща и син се гледаха безмълвно, докато вратата се издигаше. Дарим се стараеше да запази самообладание, но когато вратата залости баща му жив в гроба, не успя да сдържи сълзите си, втренчен в гладко издяланата повърхност. Само лек нюанс в цвета и странните вдлъбнатини я отличаваха от околните стени.

Обзет от скръб, той се обърна и си тръгна.

„Кои са били тук преди нас?“, помисли си Алтаир, докато вървеше бавно по дългия коридор, отвеждащ към обширната сводеста зала под земята. Когато минаваше край тях, факлите по стените се запалваха от сгъстен въздух, изпускан от скрити зад камъка тръби. Тежестта му задвижваше лостове под пода, които активираха кремъчни огнива, възпламеняващи сгъстения въздух, факлите горяха няколко минути, след като ги подмине, и после отново изгасваха.

„Какво ги е довело тук? Какво ги е прогонило от родината им? Ами артефактите им, които наричаме Райски частици? Послания в бутилка. Инструменти, оставени да ни помагат и да ни насочват. Или пък се съревноваваме за нещо, което са захвърлили, придаваме божествен смисъл и значение на изоставени играчки?“

Той продължаваше по коридора стиснал кутията, а ръцете и краката му изнемогваха от изтощение.

Най-сетне влезе в просторната мрачна зала и я прекоси спокойно. Стигна писалището с облекчението на удавник, уловил дъска сред вълните.

Седна, остави кутията внимателно върху масата. Ръцете му се отлепиха с неохота от нея. Придърпа хартия, перо и мастилница, натопи перото, но не започна да пише. Спомни си нещо, което вече бе написал в дневника си.

Старецът постоя известно време в тишината, питайки се дали изпитва надежда или отчаяние. Вероятно не беше нито едното, нито другото. Навярно бе надраснал и надживял и двете. Тишината в огромната зала и мрачината го закриляха като майчини ръце. Но не успяваше да смълчи миналото.

Отблъсна пергамента и мастилницата и придърпа кутията. Закри я с длани. Да я запази от какво?

После му се стори, че Ал Муалим застава пред него. Някогашният му ментор, който го предаде. Когото накрая изобличи и унищожи. Но мъжът проговори заплашително и властно:

— Дълбоката мъдрост поражда дълбока скръб. Който трупа познание, трупа тъга.

Призракът се приведе напред и зашепна настойчиво в ухото на Алтаир:

— Унищожи я! Унищожи я, както обеща да направиш!

— Аз… не мога.

После чу друг глас. Сърцето му трепна и той се обърна към него. Ал Муалим беше изчезнал. Но къде беше тя? Не я виждаше!

Вървиш по тънка линия, Алтаир! — каза Мария Торп. Гласът й беше младежки, уверен. Както тогава, когато я срещна — преди седем десетилетия.

— Движи ме любознателността, Мария. Колкото и ужасен да е този артефакт, той съдържа чудеса. Искам да го проумея.

— Какво ти казва той? Какво виждаш?

— Странни видения и послания. За онези, дошли преди нас, за възхода и за падението им…

— Ами за нас? Къде сме ние?

— Ние сме брънки от веригата, Мария.

— Но какво ще стане с нас, Алтаир? Със семейството ни? Какво казва Ябълката?

Алтаир отвърна:

— Кои са дошли тук преди нас? Какво ги е довело тук? Колко отдавна?

Говореше повече на себе си, отколкото на Мария, която отново прекъсна мислите му:

— Освободи се от това нещо!

— Дългът не ми позволява, Мария — каза й той тъжно. Тогава тя изкрещя ужасено. И в гърлото й се надигна предсмъртно хриптене.

— Бъди силен, Алтаир… — прошепна.

— Мария! Къде… къде си? — извика той в празнотата на необятната зала. — Къде е тя?

Ала му отговори само ехото.

После прозвуча трети глас, разтревожен, но решен да го успокои.

— Татко… няма я. Не помниш ли? Тя умря — каза Дарим. Отчаян вопъл:

— Къде е съпругата ми?

— Изминаха двайсет и пет години, старче! Тя е мъртва! — извика ядосано синът му.

— Остави ме! Остави ме да работя!

Гласът стихна:

— Татко? Какво е това място? За какво е?

— Библиотека е. И архив. Тук ще съхраня всичко, което съм научил. Всичко, което ми показаха.

— Какво ти показаха, татко? Какво стана в Аламут, преди да дойдат монголите? Какво откри там?

После се възцари тишина, която го обви като топъл въздух, и Алтаир каза:

— Целта им вече ми е известна. Знам тайните им. Разбирам подбудите им. Но посланието не е за мен. То е за друг.

Алтаир погледна кутията върху писалището.

„Няма да докосна повече това проклето нещо. Скоро ще си отида от този свят. Време е. Всички часове на деня сега са обагрени от мислите и страховете, които тази сигурност поражда. Достигнах до всички прозрения, които ми бяха отредени. Няма друг свят. Нито завръщане в този. Просто всичко свършва. Завинаги“.

Той отвори кутията. В нея, в постеля от кафяво кадифе, лежеше Ябълката. Частицата от Рая.

„Разказах как тази Ябълка първо беше скрита в Кипър и после изгубена в морето, изпусната в океана… Тази Ябълка не бива да бъде открита, докато не удари часът…“

Той се взря в нея за миг, после стана и се обърна към тъмна ниша в стената зад него. Натисна лост, който отвори тежка врата, отвеждаща към тесен тайник, където се изправяше пиедестал. Алтаир извади Ябълката от кутията и бързо я остави върху пиедестала. Действаше бързо, преди изкушението да го завладее. Спусна лоста и вратата пред тайника се плъзна и закри отвора. Алтаир знаеше, че лостът няма да се задейства през следващите два и половина века. Време беше светът да продължи напред. Той се беше разделил завинаги с изкушението.

Седна отново пред писалището и извади от чекмеджето диск от бял алабастър. Запали свещ и пое диска с две ръце. Вдигна го пред очите си, затвори ги, съсредоточи се и започна да влива мислите си в алабастъра, оставяйки завещанието си.

Камъкът засия, осветявайки дълго лицето му. После сиянието избледня и накрая помръкна. Настана пълен мрак.

Ецио заобръща диска в светлината на свещта. Нямаше представа как се е досегнал до наученото. Но усещаше дълбока привързаност, дори близост с мъжа, чиито тленни останки стояха до него.

Погледна удивено Алтаир:

— Още един артефакт? Още една Ябълка?

77

Знаеше какво трябва да направи и го стори почти в полусън. Остави диска внимателно върху писалището и се обърна към тъмната ниша зад него. Знаеше къде се намира лостът. Дръпна го предпазливо и той веднага поддаде. Вратата се плъзна, отвори се и той ахна. „Мислех, че е само една. Онази, която с Макиавели погребахме завинаги в подземието под църквата «Свети Никола». А сега виждам посестримата й!“

Огледа Ябълката. Беше тъмна и студена — безжизнена. Усети обаче как ръката му, сякаш по своя воля, се протяга към нея.

Възпря я с огромно усилие.

— Не! Ще останеш тук!

Отстъпи назад.

— Видях достатъчно през този живот!

Улови лоста.

Но Ябълката лумна и светлината й го заслепи. Той залитна назад, обърна се и в центъра на огряната от ярки лъчи зала видя света. Въртеше се в пространството, на шест метра над пода — огромна топка, обагрена в синьо, кафяво и зелено.

— Не! — извика Ецио и закри очи с длани. — Направих достатъчно! Изживях дните си възможно най-достойно, без да разбирам смисъла, но увлечен напред като молец към далечна луна. Стига толкова!

„Слушай! Ти си проводник на послание, което друг ще разбере!“

Ецио нямаше представа откъде долита гласът и чий е. Свали дланите си от очите и ги постави върху ушите. Обърна се към стената и тялото му се заолюлява, сякаш го блъскат. Беше принуден да се извърне отново с лице към залата. Из въздуха плуваха в ослепителна светлина трилиони цифри, символи, изчисления, формули, думи и букви — някои разпилени, други съставящи за миг някакъв смисъл, но разпръскващи се отново в хаоса. Някъде сред тях се надигна глас на старец — на старец, защото потреперваше от време на време. Но звучеше властно. Ецио не беше чувал по-могъщ глас.

„Чуваш ли ме, нищожество? Чуваш ли ме?“

После нещо като мъжка фигура тръгна към него сякаш от огромно разстояние. Прекоси вихреното море от всички символи, които човечеството беше използвало, за да разгадае смисъла на битието. Крачеше по въздух, по вода, но не и по земя. Ецио разбра, че фигурата никога няма да се освободи и да го достигне. Намираха се от двете страни на непреодолима бездна.

„А! Ето те!“

Цифрите около фигурата се заиздигаха, запулсираха и се разбягаха една от друга, неспособни да се изтръгнат от оковите си като в кошмарен калейдоскоп, фигурата обаче стана по-ясна. Мъж. По-висок и по-широкоплещест от обикновените мъже. Ецио си спомни една от статуите на гръцки богове, която Микеланджело му беше показал, когато папа Юлий иззе колекцията на семейство Борджия. Стар бог. Зевс или Посейдон. Гъста брада. Очи, в които светеше неземна мъдрост. Около него лутащите се цифри и уравнения спряха да се борят и започнаха да се отдалечават все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне изчезнаха. Изчезна и светът, остана само този… мъж. Ецио не знаеше как другояче да го нарече.

„Тиния. Казвам се Тиния. Мисля, че си срещал сестрите ми“.

Ецио погледна създанието, което следеше как последните формули се стопяват в етера.

Когато проговори отново, гласът му прозвуча странно човешки, някак несигурно.

„Странно място е този кръстопът на Времето. Не съм свикнал с… изчисленията. Те са стихията на Минерва“.

Той погледна изпитателно Ецио. Но в очите му личеше и друго — дълбока тъга и някаква бащинска гордост.

„Виждам, че още те измъчват много въпроси. Кои сме ние? Какво е станало с нас? Какво искаме от теб?“

Тиния се усмихна.

„Ще научиш отговорите. Само слушай и аз ще ти разкажа“.

Светлината се оттегли постепенно от залата и призрачното синьо кълбо отново се появи точно зад Тиния. Започна бавно да нараства, докато зае почти цялото пространство.

„И преди края, и след това ние се стремяхме да спасим света“.

Една след друга малки точици се появиха върху огромното въртящо се кълбо.

„Те отбелязват местата, където построихме подземия, в които да работим. Всяко е посветено на различно средство за спасение“.

Ецио видя как една от точиците засия ярко. Намираше се близо до източното крайбрежие на голям континент, който дори не си бе представял, че съществува. Знаеше само, че приятелят му Америго Веспучи е открил бряг там преди десетилетие, и беше виждал картата на Валдземюлер, изобразяваща този новооткрит свят. Но тази карта се простираше далеч на юг. Дали имаше още? По-необятна земя? Струваше му се невероятно.

„Построихме ги под земята, за да избегнем войната, бушуваща на повърхността, а и като предпазна мярка, в случай че се провалим“.

Ецио забеляза, че светли лъчи започват да опасват все по-бавно въртящия се глобус и свързват всички точици с онази върху странния нов континент. Накрая плетеница от светли ивици обви целия свят.

„Познанието от всички подземия беше прехвърлено на едно място…“

Гледната точка на Ецио се промени и той сякаш се заспуска през пространството към огромния образ на света. Накрая му се стори, че ще се разбие върху земята, която се надигна да го посрещне. Но някой сякаш го пое в последния момент и той полетя на сантиметри над земята. Сетне се понесе отново надолу, все по-надолу през тунел като мина. Озова се в огромна подземна сграда, наподобяваща храм или дворцова зала.

„Наш дълг — мой и на сестрите ми Минерва и Уни, бе да подредим всичко събрано. Избрахме онези решения, които изглеждаха най-обещаващи, и се заехме усърдно да проверим достойнствата им“.

И наистина — сега Ецио се намираше, или му се струваше, че се намира, в обширната зала в загадъчното подземие в загадъчната земя и там, до Тиния, стояха Минерва и Уни, които асасинът наистина беше срещал преди…

„Пробвахме шест средства, всяко по-многообещаващо от предишното. Но ншцо не подейства. И после… дойде краят на света“.

Последните думи прозвучаха толкова непресторено и равнодушно, че Ецио се стъписа. Видя Минерва — с натежало сърце, и Уни — ядосана, да наблюдават как Тиния задвижва сложен механизъм, който затвори огромните врати на подземието и ги залости вътре. После…

После огромна вълна с неописуема сила удари небосклона и освети небето като десет хиляди северни сияния. Ецио сякаш се намираше сред стотици хора в процъфтяващ град и всички се взираха в свръхестествения спектакъл над главите си. Ала за по-малко от минута лекият бриз, който рошеше косите им, се превърна от зефир в буря и накрая в ураган. Хората се спогледаха — първо учудено, след това уплашено — и се разбягаха.

Небето, все още обагрено от вълни зелен огън, сега загромоли и го разкъсаха мълнии. Бурята вилнееше и кънтеше, макар да не се виждаше нито един облак, и мълниите поразяваха дърветата, сградите, хората. Из въздуха летяха отломки, унищожаващи всичко, изпречило се на пътя им.

После могъщ трус разлюля земята. Хората на открито изпопадаха и преди да успеят да се изправят на крака, ги повалиха скали и камъни, понесени като хартиени топки от вятъра. Земята се разтърси отново, този път още по-силно, и писъците и виковете на ранените се удавиха в гръмотевиците и в оглушителното свистене на урагана. Оцелелите на открито се втурнаха да потърсят убежище. Някои се препъваха и диреха опора в стените на малкото издържали на напора сгради.

Сред разрухата обаче големите храмове се възправяха непоклатими, недосегнати от катастрофата около тях, символ на архитектурния гений на строителите си. Нов трус обаче разлюля земята, после още един. Широка магистрала се разцепи на две по дължина и хората се разбягаха от широката бездна, зейнала по средата. Небето пламтеше, мълнии като арки пробягваха от единия хоризонт до другия и небосклонът сякаш щеше всеки миг да избухне.

В този миг на Ецио му се стори, че отново вижда земята отдалеч, потопена в изпепеляващ слънчев огън, опасана от мрежа от огромни огнени кълба. Накрая — немислимо — светът се отмести от оста си и се преобърна… Елегантният град, изисканите високи сгради и съвършено поддържаните паркове се превърнаха в зейнали рани, когато земята се разпука и разцепи под тях, срутвайки незасегнатите досега постройки. Малцината по разрушените от улици изпищяха — отчаян вик на последна агония. Изместените земни полюси изложиха земята на смъртоносната радиация на слънчевите огньове. Вятърът отнесе последните постройки като кули от карти.

Накрая — внезапно, както началото — настана затишие. Небесните сияния помръкнаха като изгасен пламък на свещ и почти веднага вятърът стихна. Разрухата обаче беше пълна. Почти нищо не беше оцеляло. Пламъци и пушек, тъмнина и гибел властваха навсякъде.

През зловонните изпарения гласът на Тиния долетя до Ецио. Или гласът на някой като него. Вече нищо не беше сигурно.

„Слушай. Трябва да отидеш там. На мястото, където се трудихме… трудихме се и загубихме. Предай думите ми. Запиши ги. Така ще разкриеш пътя. Но те предупреждавам — везните още не са се уравновесили. И не знам как ще свърши всичко — в моето време и в твоето“.

Димните облаци се разнасяха, втечнената лава се охлаждаше. С течение на времето миниатюрни филизи изникнаха от земята и избуяха. Входът към подземието се отвори и хората от Първата цивилизация излязоха и на свой ред започнаха да строят наново. Но бяха малцина и броят им не нарастваше. През вековете те намаляваха и накрая останаха само няколкостотин, после няколко дузини, после нито един…

Всесилните гори завладяха построеното от тях. Новите сгради изчезнаха, погълнати от времето. Ниски гористи възвишения заеха местата им. Тогава се появиха хора, но различни от Първите заселници. Човешки същества. Онези, които Първите заселници бяха създали, за да им служат като роби, сега бяха техни свободни наследници. Някои от Първите заселници имаха деца от човешките същества и потомците им притежаваха способности, отличаващи ги от другите човеци.

Ала истинските наследници бяха именно човеците. Първи в тази непозната земя заживяха мъже и жени със смугла кожа и дълги прави черни коси. Горди люде, които ловуваха странни тъмнокафяви диви бикове. Възседнали жилавите си дребни коне без седла, те използваха лъкове и стрели. Живееха в отделни племена и враждуваха без особени кръвопролития.

После дойдоха още хора. По-бледи, с различни дрехи, които покриваха телата им. Прииждаха с кораби от Европа, прекосявайки западното полукълбо. Те преследваха местните и ги прогонваха от земите им. Установяваха се във ферми, села, градове и накрая издигаха мегаполиси, съперничещи на онези от изгубената цивилизация, погълната в недрата на земята преди хилядолетия.

„Запомни това. Нямаш право да се отказваш от борбата за справедливост. Дори да изглежда, че не може да бъде спечелена, че и последната искрица надежда е изгубена, борбата гарантира оцеляването на справедливостта, оцеляването на света. Човешкият род пази равновесие по ръба на тясно било, това е вярно. Твоята задача е да се погрижиш везните да не се наклонят прекалено много към погрешната страна. И има още едно нещо, което можеш да направиш, за да си сигурен, че равновесието няма да се наруши — можеш да обичаш“.

Ецио се подпря на писалището. До него Алтаир все още седеше в стола си. Нищо не беше преместено от писалището, нито един пергамент не бе помръднал, а свещта гореше със стабилен пламък.

Не знаеше как се е добрал от нишата до писалището, но сега се върна в нея. Ябълката стоеше непокътната върху пиедестала в тайника, студена и безжизнена. Едва различаваше очертанията й в мрачината. Покритата й с прах кутия лежеше върху писалището.

Ецио събра сили и прекоси отново обширната зала. Тръгна към коридора, който щеше да го изведе отново под слънчевите лъчи, при София.

Но пред входа на великата библиотека той се обърна отново. Вече отдалеч, погледна за последен път Алтаир, седнал за вечни времена в призрачната си библиотека.

— Сбогом, менторе — каза Ецио.

78

Когато стигна външната врата, Ецио откри лоста над нея и го дръпна. Зелената порта се плъзна покорно и потъна в земята. София четеше книга и го чакаше.

Тя му се усмихна, стана, приближи до него и го улови за ръката.

— Ти се върна — каза, неспособна да прикрие облекчението в гласа си.

— Обещах да се върна.

— Откри ли каквото търсеше?

— Открих… достатъчно.

Тя се поколеба.

— Мислех…

— Какво?

— Мислех, че няма да те видя повече.

— Понякога най-лошите ни предчувствия са най-неблагонадеждни.

Тя го погледна.

— Сигурно полудявам. Харесваш ми дори когато използваш помпозни думи.

Помълча и след малко добави:

— Какво ще правим сега?

Ецио се усмихна.

— Ще се приберем у дома.