Прозрение

79

Ецио мълча през по-голямата част от пътуването към Константинопол. София, която помнеше суровото предупреждение на Селим, го попита дали изобщо е разумно да се връщат там, но той отвърна:

— Имам още работа.

Тя се тревожеше за него — изглеждаше затворен в себе си, сякаш боледуваше. Но когато златните куполи и белите минарета се появиха отново на северния хоризонт, духът му се приповдигна и тя видя някогашния блясък да се завръща в очите му.

Първо се отбиха в книжарницата. Тя беше почти неузнаваема. Азизе я беше осъвременила и всички книги бяха подредени спретнато по полиците в безупречен порядък. Азизе погледна София едва ли не извинително, когато й подаде ключовете, но тя веднага бе забелязала, че магазинът е пълен с клиенти.

— Доган иска да те види, менторе — каза Азизе, след като поздрави Ецио. — И не се безпокой. Принц Сюлейман знае, че си се върнал, и ти е осигурил охрана. Баща му обаче настоява да не оставаш дълго.

Ецио и София се спогледаха. Вече бяха заедно отдавна, поне от шест месеца, откакто тя пожела да го придружи на експедицията до Масяф — молба, която за нейна изненада той прие без никакви възражения. Всъщност сякаш му стана приятно.

Доган увери Ецио, че турските асасини разполагат със силна база в града с мълчаливото съгласие на Сюлейман и под неофициалната му закрила. Вече бяха подели операция за прочистването на града и империята от последните османски и византийски ренегати, останали без водач след смъртта на Ахмед и Мануил. Еничарите под желязната ръка на Селим вече не се бунтуваха. Нямаше и причина, защото предпочитаният от тях принц беше станал владетел.

Колкото до тамплиерите, те бяха потънали вдън земя, след като базите им в Италия и на Изток бяха сразени. Ецио обаче съзнаваше, че този вулкан дреме, но не е угаснал. Тревожните му мисли се обръщаха към Далечния изток и той се питаше какво ли означава познанието, поверено му от Тиния и призрачния глобус, за неоткритите континенти — ако съществуваха — отвъд Западното море.

Доган компенсираше липсата на пламенния устрем на Юсуф с умения и непоклатима всеотдайност на Кредото. „Някой ден може да стане ментор“, мислеше си Ецио. Собствените му чувства обаче сякаш се носеха без посока по течението. Вече не знаеше в какво вярва, ако изобщо вярва в нещо, и тези размишления, плюс още една тема, го бяха обсебили по време на дългото пътуване към дома.

Дом! Къде беше домът му? Рим? Флоренция? Работата му? Всъщност нямаше истински дом и той разбираше дълбоко в душата си, че преживяното в тайното подземие на Алтаир в Масяф е отбелязало края на един етап от живота му. Бе направил, каквото му беше по силите, и бе постигнал мир и стабилност — засега — в Италия и на изток. Нима не биваше да посвети малко време и на себе си? Дните му намаляваха, усещаше го, но все още му оставаха достатъчно да събере плодовете от посятото. Ако посмееше да поеме риска.

Ецио прекара петдесет и третия си рожден ден — лятното равноденствие на 1512 година — със София. Наближаваше краят на дните, през които Селим му бе позволил да отседне в града. Настроението му беше мрачно. И двамата се чувстваха потиснати, сякаш тежко бреме тегнеше върху плещите им. В негова чест София беше подготвила истински флорентински банкет — salsicce di cinghiale и fettunata, след тях — carciofini sott’olio, последвани от spaghetti, alb scogtio и bistecca alla fiorentina и хубаво сухо pecorino. За десерт беше приготвила castagnaccio, допълнени от brutti ma buoni54. Беше решила обаче, че виното ще е венецианско.

Почерпката беше твърде изобилна и тя бе сготвила прекалено много, но виждаше, че храната, дори храната от родното място, струвала й цяло състояние, е последното, което го вълнува.

— Какво ще правиш? — попита го София.

Той въздъхна.

— Ще се върна в Рим. Работата ми тук приключи.

Помълча малко и попита:

— А ти?

— Ще остана тук, предполагам. Ще продължа по утъпкания път. Макар Азизе да е по-добра търговка от мен.

— Защо не опиташ нещо ново?

— Не знам дали ще посмея… сама. Само това умея. Въпреки че… — не довърши тя.

— Въпреки че?

Тя го погледна.

— През последните месеци — почти година — научих, че и отвъд книгите има живот.

— Целият живот е отвъд книгите.

— Говориш като истински мъдрец!

— Животът влиза в книгите, а не обратното.

София го огледа. Питаше се колко още ще се колебае. Дали изобщо ще се реши. Дали ще посмее. Дали изобщо иска — макар да се опитваше да пропъжда тази мисъл — и дали тя ще се осмели да го поощри. Когато отпътува до Адрианополис без него, за пръв път си даде сметка какво й се случва и беше убедена, че същото изпитва и той. Бяха любовници, разбира се. Но онова, за което наистина мечтаеше, още не се беше случило.

Дълго седяха мълчаливо до масата. Много напрегната тишина.

— Азизе, за разлика от теб, не се е възстановила от изпитанието на кулата — каза Ецио и бавно доля в чашите им с вино. — Помоли ме да те попитам дали може да остане да работи тук.

— А теб какво те засяга?

— Това място може да се превърне в отличен разузнавателен център на селджукските асасини.

Той се поправи бързо:

— Като допълнителна функция, разбира се, а и Азизе ще получи по-спокойна роля в Ордена. Тоест, ако…

— А какво ще стане с мен?

Ецио преглътна мъчително.

— Аз… питах се дали…

Коленичи пред нея.

Сърцето й заби лудешки.

80

Решиха, че е най-добре да се оженят във Венеция. Чичото на София беше архиерейски наместник на „Санта Мария Глориоза дей фрари“ в квартала Сан Поло и им предложи да извърши церемонията. Щом разбра, че бащата на Ецио е бил изтъкнатият банкер Джовани Аудиторе, той благослови охотно брака им. Връзката на Ецио с Пиетро Бембо също не навреди и макар бившият любовник на Лукреция Борджия да не успя да присъства, защото бе отпътувал за Урбино, сред гостите бяха дож Леонардо Лоредан и известният млад художник Тициано Вечели, който, впечатлен от красотата на София и обзет от ревност, че Дюрер я е рисувал, предложи срещу приятелска сума да им направи двоен портрет като сватбен подарък.

Братството на асасините беше платило на София щедра цена за книжарницата. Под нея, в подземното водохранилище, което Ецио беше открил, зазидаха и скриха петте ключа от Масяф. Азизе, макар и натъжена от раздялата, се радваше от все сърце на новата професия.

Останаха няколко месеца във Венеция, за да опознае София почти непознатата си родина и да се сближи с роднините си. С наближаването на новата година обаче Ецио започна да усеща безпокойство. Получаваше нетърпеливи писма от Клаудия в Рим. Папа Юлий II, отколешен закрилник на асасините, наближаваше шейсет и девет и беше болен. Все още не беше ясно кой ще го наследи и Братството се нуждаеше от напътствията на Ецио в несигурния период след смъртта му.

Но той, макар и притеснен, отлагаше заминаването.

— Вече не искам да съм част от тези неща — каза на София, когато тя го попита. — Сега най-сетне искам да помисля на спокойствие.

— И да помислиш за себе си вероятно.

— Вероятно.

— Но дългът те зове.

— Знам.

И друго го измъчваше. Водачът на северноевропейския клон на Братството — Дезидерий Еразъм — беше писал на Клаудия от Куинс Колидж, Кеймбридж, където странстващият учен понастоящем живееше и преподаваше. Еразъм съобщаваше, че новоназначен доктор по теология във Витенберг, млад мъж на име Лутер, проповядва религиозни идеи, които навярно трябва да бъдат следени изкъсо, защото, изглежда, са изключително революционни и е възможно да разклатят крехката стабилност в Европа.

Ецио сподели загрижеността си със София.

— Какво прави Еразъм?

— Наблюдава. Чака.

— Ще свикаш ли нови мъже в Ордена, ако на север се отцепят от Римската църква?

Ецио разпери ръце.

— Ще се допитам до Дезидерий — поклати глава той. — Навсякъде, винаги има разногласия и разделение.

— Не е ли това характерна черта на живота?

Той се усмихна.

— Вероятно. И навярно това вече не е моя борба.

— Не мога да повярвам, че го казваш… Някой ден ще ми разкажеш какво се е случило под Масяф.

— Някой ден.

— Защо не сега?

Той я погледна.

— Ще ти кажа следното — осъзнах, че напредъкът на човечеството към мир и единство винаги ще бъде пътуване и никога няма да има пристигане. То е като пътя през живота на всяка жена и на всеки мъж. Краят винаги слага точка на пътешествието. Няма истински завършек. Има само недовършени дела.

Докато говореше, Ецио държеше в ръката си книга — „Песни“ на Петрарка.

— Смъртта не те чака да допишеш книгата — продължи той.

— Тогава прочети колкото можеш, докато можеш.

След този разговор с ненадейна решимост Ецио организира пътуването им до Рим.

София вече беше бременна.

81

— Защо се забави толкова? — сряза го Клаудия, после го дръпна към себе си и го целуна звучно по двете бузи. — Fratello mio. Напълнял си. Тази венецианска храна! Не ти се отразява добре.

Намираха се в щабквартирата на асасините на остров Тибър. Наближаваше краят на февруари. Завръщането на Ецио в Рим бе съвпаднало с погребението на папа Юлий.

— Добри новини, предполагам — продължи Клаудия. — Ще предложат Джовани ди Лоренцо де Медичи.

— Но той е само дякон.

— Откога това е причина някой да не стане папа?

— Е, ще бъде добра новина, ако го изберат.

— Подкрепя го почти целият Кардиналски съвет. Дори си е избрал име — Лъв.

— Дали ме помни?

— Едва ли е забравил онзи ден в катедралата във Флоренция, когато спаси живота на баща му. И неговия, между другото.

— А! — спомни си Ецио. — Семейство Паци! Струва ми се, че е било преди цяла вечност.

— Много време мина оттогава. Но малкият Джовани вече е пораснал — на трийсет и осем е, представяш ли си? И е твърд като стомана.

— Щом си спомня приятелите…

— Силен е. Това е важно. И иска да го подкрепим.

— Ако е справедлив, ще застанем на негова страна.

— Той ни е необходим, колкото ние — на него.

— Вярно е.

Ецио замълча и огледа старата зала. Изпълнена със спомени… Ала те сякаш нямаха нищо общо с него.

— Искам да обсъдя нещо с теб, сестро.

— Да?

— Въпросът за… наследника ми.

— Като ментор? Отказваш ли се?

Тя не изглеждаше изненадана.

— Разказах ти за Масяф. Направих всичко, което ми беше по силите.

— Бракът те е размекнал.

— Не размекна теб, макар да се омъжи два пъти.

— Между другото, одобрявам съпругата ти. Макар да е венецианка.

— Grazie.

— Кога е щастливото събитие?

— През май?

Тя въздъхна.

— Вярно е. Тази мисия е изтощителна. Светата Дева знае, че те замествах само две кратки години, но осъзнах какво бреме си носил върху плещите си толкова дълго. Обмислял ли си кой би могъл да надене мантията?

— Да.

— Макиавели?

Ецио поклати глава.

— Няма да приеме. Той е човек на мисълта, не е роден за водач. Но работата — и го казвам съвсем скромно — се нуждае от ясен разсъдък. Сред нас има един човек, когото досега сме молили да ни помага само в дипломатически мисии и който според мен е готов да ме замести.

— Смяташ ли, че другите — Николо, Бартоломео, Роза, Паола и Ил Волпе, Лисицата — ще го одобрят?

— Да.

— Кого имаш предвид?

— Лодовико Ариосто.

— Него?

— Два пъти беше посланик на Ферара във Ватикана.

— И Юлий едва не нареди да го убият.

— Вината не беше негова. По онова време Юлий враждуваше с дук Алфонсо.

Клаудия изглеждаше смаяна.

— Ецио, да не би да си полудял? Не помниш ли за кого е женен Алфонсо?

— За Лукреция, да.

— Лукреция Борджия!

— Напоследък тя води тих живот.

— Кажи го на Алфонсо! Освен това Ариосто е болнав и в името на свети Себастиан, той е любител поет! Чух, че пишел някакви драсканици за сър Ролан!

— Данте е бил поет. Поезията не те лишава автоматично от мъжественост, Клаудия. Лодовико е само на трийсет и осем, има добри контакти и преди всичко е верен на Кредото.

Клаудия го изгледа намусено.

— Все едно да избереш Кастилиони — измърмори тя. — Той е и любител актьор!

— Решението ми е взето — отсече твърдо Ецио. — Но съветът на асасините трябва да го одобри.

Тя мълча дълго, после се усмихна и каза:

— Вярно е, че се нуждаеш от почивка, Ецио. Навярно всички се нуждаем. Но какво планираш?

— Не съм сигурен. Искам да покажа Флоренция на София.

По лицето на сестра му се изписа тъга.

— Там не е останало много от семейство Аудиторе. Анета е починала.

— Анета? Кога?

— Преди две години. Не ти ли писах?

— Не.

И двамата замълчаха, спомнили си старата икономка, която им остана вярна и помогна да ги спасят, когато преди трийсет години тамплиерите унищожиха семейството и дома им.

— Въпреки това ще я заведа там.

— И какво ще правиш? Там ли ще се установиш?

— Сестро, наистина не знам. Но си мислех… Ако успея да намеря подходящо място…

— Какво?

— Бих произвеждал вино.

— Не разбираш нищо от лозарство!

— Ще се науча.

— Ти в лозе! Ецио реже гроздови чепки!

— Поне знам как да използвам нож.

Тя го изгледа презрително.

— Брунело ди Аудиторе, предполагам! И какво друго? Между реколтите, имам предвид.

— Мислех да опитам да пиша.

Клаудия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлоадира.

82

По-късно Клаудия заобича гостуванията в имението сред хълмовете над Флоренция, което Ецио и София откриха почти разрушено, но купиха и със средствата от продажбата на книжарницата в Константинопол и спестяванията на Ецио възстановиха. За две години превърнаха мястото в скромно, но носещо прилични доходи лозе.

Ецио стана мускулест и смугъл, носеше работни дрехи през деня. София го гълчеше, че ръцете му загрубяват от работата в лозята и не стават за любов. Но това не им попречи да се сдобият с Флавия през май 1513 година и с Марчело дванайсет месеца по-късно, през октомври.

Клаудия обожаваше племенницата и племенника си повече, отколкото смяташе, че е възможно. Гледаше обаче, предвид двайсетгодишната разлика във възрастта им, да не се превръща в нещо като псевдосвекърва на София. Не се намесваше и се стремеше да посещава имението на семейство Аудиторе край Фиезоле по-рядко, отколкото й се искаше. Освен това в Рим имаше нов съпруг, за когото да се грижи.

Ецио обаче ги обичаше още по-силно от Клаудия. В тях и в София той най-сетне откри смисъла, който беше търсил цял живот.

83

Превратности в политиката бяха изпратили за кратко Макиавели в затвора, но след рухването на реакционния режим той бе поел отново юздите на живота си във Флоренция и често посещаваше Вила Аудиторе. Ецио го очакваше с нетърпение, макар да не понасяше язвителните му забележки относно несполучливите си опити да пише мемоари, Реколтата през 1518 година не беше добра, а той се разболя от някаква инфекция на белите дробове, която се проточи, без да й обръща внимание, през цялата зима.

Една ранна привечер в началото на пролетта Ецио седеше сам пред камината в дневната. Чаша от собственото му червено вино стоеше до него. Държеше перото и за кой ли път се опитваше да подхване върху празния лист Шестнайсета глава. Откри обаче, че спомените са далеч по-безинтересни от действителността, и не след дълго — както обикновено — побутна пергамента нетърпеливо настрани. Протегна ръка към виното, но го разтърси пристъп на болезнена кашлица и чашата падна с трясък, разливайки виното върху плота от маслиново дърво на писалището, но не се счупи. Той стана да я улови, когато се затъркаля към ръба на масата, и я вдигна. София влезе, привлечена от шума.

— Добре ли си, amore55?

— Няма нищо. Съжалявам за бъркотията. Дай ми кърпа.

— Забрави кърпата. Трябва да си починеш.

Ецио се подпря на стола, а София го побутна нежно да седне. После вдигна бутилката без етикет с малка салфетка, увита около гърлото й, и той гузно попита:

— Пристигна ли Николо?

— Зад мен е — отвърна тя и добави сухо: — Ще ти донеса друга бутилка. Виждам, че тази е почти празна.

— Писателите се нуждаят от гориво.

Макиавели беше влязъл в стаята без церемонии, както се полага на стар приятел и чест гост. Той взе кърпата от София.

— Дай на мен.

Избърса чашата и плота на писалището.

Ецио го наблюдаваше с кисело изражение.

— Поканих те пийнем по чаша, не да чистиш след мен.

Макиавели доизчисти невъзмутимо, преди да отговори с усмивка:

— Мога да върша и двете. Спретната стая и чаша хубаво вино са всичко, от което се нуждае един мъж, за да е доволен.

Ецио се засмя подигравателно.

— Глупости! Звучиш като герой от собствените си пиеси!

— Не си ги гледал — поклати глава София.

Той се смути.

— Е, представям си ги…

— Нима? Защо тогава не впрегнеш въображението си на работа? Защо не се поизпотиш да напишеш нещо? — посочи Макиавели захвърления ръкопис.

— Вече го обсъдихме, Николо. Не съм писател. Аз съм баща и производител на вино. Това ми стига.

— Вярвам ти.

София беше донесла нова бутилка червено вино. Остави я до тях заедно с две чисти чаши, чисти салфетки и кошничка pandiramerino56.

— Ще ви оставя да разисквате литературата — каза им. — Ще помогна на Андреа да приспи децата и ще се заема с моите писания.

— Какво пишеш? — попита Макиавели.

— Няма значение — отвърна тя. — Ще почакам само да чуя харесва ли ти виното. Той все се жалва, че не е добро. Но пресушава бутилка след бутилка.

— Тя ще напише последната страница, преди ти да започнеш — каза Макиавели.

— Все едно — отвърна Ецио. — Опитай виното. По-миналогодишната реколта. Провал!

— Щом те интересува мнението ми, ще го чуеш.

Той отпи глътка, задържа я в устата си да усети вкуса и преглътна.

— Превъзходно е — усмихна се. — Отново санджовезе, нали? Или греша?

По лицето на София се изписа широка усмивка и тя потупа Ецио по рамото.

— Виждаш ли? — каза му.

— Смес от няколко сорта — отвърна доволно Ецио. — Но предимно доброто ми старо санджовезе. Не го смятах за чак толкова лошо. Лозята ми са първокласни.

— Разбира се — отпи още една дълга глътка Макиавели.

Ецио се усмихна, но София забеляза как ръката му се вдигна неволно към гърдите и ги разтърка.

— Хайде! — каза той. — Още не се е мръкнало съвсем. Ела да ти покажа…

Излязоха навън и тръгнаха по алеята, отвеждаща към лозята.

— Требиано за бялото — обясни Ецио, сочейки ред лозници. — Трябва да го опиташ на вечеря. Ще има tonno al cartoccio57. Специалитетът на Серена.

— Харесва ми как готви рибата тон — каза Макиавели. Озърна се. — Добре се справяш, Ецио. Леонардо щеше Да се гордее с теб, ако вадеше градината ти.

— Само защото използвам инструментите, които ми подари — засмя се Ецио. — Ще ми завиди. Продавам два пъти повече вино, отколкото винарната му в Порта Верчинела. Не биваше да изпраща онзи мошеник Сал ай от Амбоаз да стопанисва лозята му.

Ецио млъкна и след миг попита:

— Какво имаш предвид? Какво означава „щеше“ да се гордее?

Макиавели ги погледна сериозно.

— Получих писмо. До двама ни е всъщност, но пощата стига до Фиезоле след цяла вечност. Виж, Ецио, той не е добре. Иска да ни види.

Ецио изопна рамене.

— Кога тръгваме? — попита.

В края на април пристигнаха в Кло Люс — имението край замъка в Амбоаз, което крал Франсоа беше предоставил на Леонардо като част от привилегиите му на дворцов художник. Лоара течеше бавно, бреговете край кафявите й води бяха осеяни с дървета с напъпили листа.

Минаха през портите на имението и препуснаха по алеята, обрамчена в кипариси, в чийто край ги очакваше икономът. Оставиха конете на коняря и последваха иконома в къщата. В просторна проветрива стая с отворени прозорци с изглед към задната градина Леонардо беше полегнал в шезлонг. Носеше халат от жълт брокат и бе покрит до кръста с меча кожа. Дългата бяла коса и бялата му брада бяха пооредели и темето му бе оплешивяло, но очите му все още сияеха ярко и той се поизправи да ги поздрави.

— Скъпи мои приятели, толкова се радвам, че дойдохте! Етиен! Донеси ни вино и сладкиши!

— Не бива да ядете сладко. Камо ли да пиете вино.

— Чакай малко, кой ти плаща? Няма значение. Не отговаряй. Същият, който плаща на мен, знам! Просто направи каквото ти казвам.

Икономът се поклони и излезе. Върна се бързо с поднос, който постави церемониално върху близката полирана масичка, и отново се оттегли. Пред прага се поклони пак и каза на гостите на Леонардо:

— Извинете ни за безпорядъка. Така се чувстваме по-уютно.

Макиавели и Ецио се спогледаха усмихнато. Полираната масичка и блестящият поднос бяха остров сред разбунено море от хаос. Привичките на Леонардо не се бяха променили.

— Как вървят нещата, стари приятелю? — попита Ецио и седна до твореца.

— Не мога да се оплача, но усещам, че трябва да продължа напред — отвърна Леонардо, стараейки се гласът му да прозвучи по-сигурно.

— Какво имаш предвид? — Попита Ецио, загрижен, че приятелят му използва някакъв евфемизъм.

— Не говоря за смъртта — отсече раздразнително Леонардо.

— Говоря за Англия. Новият им крал е много заинтересуван да обнови флотата си. Искам да отида там и да му продам подводницата си. Венецианците така и не ми платиха, както знаете.

— Те не я построиха.

— Това няма значение.

— Нямаш ли достатъчно проекти тук, които да ангажират ума ти? — попита Макиавели.

Леонардо го изгледа ядосано.

— Нима някакъв механичен лъв може да ангажира ума ми! — възкликна той. — Това беше последната поръчка на любезния ми господар. Как ти се струва — механичен лъв, който ходи и реве и за финал гърдите му се отварят и разкриват кошница с лилии!

Той изсумтя.

— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!

— И парашути — добави тихо Ецио.

— Послужи ли ти?

— Много добре.

— Браво!

Леонардо махна с ръка към подноса.

— Почерпете се. Аз ще се въздържа.

Той сниши глас:

— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.

Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:

— Рисуваш ли още?

Леонардо се натъжи.

— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…

Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.

— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.

— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.

— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.

Леонардо замълча. След малко добави:

— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.

— В никакъв случай! — възкликна Ецио.

— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:

— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?

Художникът го погледна.

— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.

— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?

— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.

Той се отпусна мълчаливо в шезлонга и не помръдна много дълго. Двамата приятели се спогледаха разтревожено. Но накрая Леонардо се раздвижи:

— Задрямах ли? — попита. — Не бива. Нямам време за сън. Скоро ще спя достатъчно.

После пак притихна. Отново се унесе.

— Ще дойдем утре — каза тихо Ецио.

С Макиавели станаха и тръгнаха към вратата.

— Елате пак утре! — спря ги гласът на Леонардо. — Ще поговорим още.

Те се обърнаха към него и той се надигна, подпрян на лакът. Мечата кожа се свлече от коленете му и Макиавели се върна да я намести.

— Благодаря, Николо.

Леонардо ги погледна:

— Ще ви издам една тайна. През целия си живот, докато се учех да живея, всъщност съм се учил просто как да умра.

Бяха при него след седмица, когато пое последния си дъх призори на втори май. Вече не ги познаваше. Беше си отишъл.

— Носят се слухове — каза Макиавели, докато яздеха тъжно към дома, — де крал Франсоа държал главата му в скута си в предсмъртния му час.

— Някои хора, дори кралете, са готови на всичко, за да спечелят популярност — възмути се Ецио.

84

Сезоните се изтърколиха още четири пъти. Малката Флавия стана на десет; наближаваше деветият рожден ден на Марчело. Ецио не можеше да повярва, че е навършил шейсет и четири години. Времето сякаш изтича все по-бързо и по-безпощадно, колкото по-малко ти остава, мислеше си той. Грижеше се за лозята си и им се радваше и под строгото опекунство на Макиавели и София продължаваше да пише мемоарите си. Вече беше стигнал до двайсет и четвърта глава.

Продължаваше и да тренира въпреки упоритата кашлица, която отказваше да го остави на мира. Ала отдавна беше предал асасинските си оръжия на Ариосто. Нямаше новини от Рим или от Константинопол и дори от Еразъм в Ротердам, които да го тревожат, макар очакваният разкол в Църквата да се бе състоял и младият Лутер беше оглавил Реформацията на север. Нови войни заплашваха отново света. На Ецио не му оставаше друго, освен да наблюдава и да чака. Старите навици умират трудно, мислеше си. А той бе натрупал достатъчно опит във фермерството и умееше да долавя мириса на буря отдалеч.

Беше следобед. Стоеше на верандата, вперил поглед отвъд лозята на юг, където различи три фигури в каруца, очертани на хоризонта. Не разпозна силуетите, а и бяха прекалено далеч да разбере що за хора са. Забеляза обаче странните шапки, които издаваха, че са чужденци. Те обаче не спряха. Предположи, че се надяват да стигнат до Флоренция, преди да се здрачи.

Върна се в къщата и тръгна към стаята си. Убежището си. Спусна кепенците, за да се съсредоточи. Маслена лампа гореше върху писалището, осеяно с разпилени пергаменти. Днешните му литературни усилия. Седна неохотно, сложи си очилата и прочете написаното, смръщил леко чело. Битката с хората вълци! Как бе успял да я предаде така безинтересно?

Прекъсна го похлопване по вратата.

— Да? — каза той, всъщност зарадван, че отвличат вниманието му.

София открехна вратата, но не влезе.

— Ще заведа Марчело в града — каза тя ведро.

— Какво? Ще гледате последната пиеса на Николо? — попита небрежно Ецио, вдигнал поглед от листа. — Мислиш ли, че „Мандрагора“ е подходяща за осемгодишни деца?

— Ецио, спектакълът не се играе от три седмици. Освен това няма да ходя във Флоренция, а само до фиезола.

— Пропуснах ли да го гледам? Той ще се разяри.

— Сигурна съм, че няма да се разсърди. Знае колко си зает. Скоро ще се върнем. Наглеждай Флавия. Играе си в градината.

— Разбира се. И без това писането ми дойде до гуша. Ще отида да подрежа лозите.

— И аз смятам, че е жалко да похабяваш великолепния следобед, затворен тук.

Тя го изгледа загрижено.

— Чистият въздух ще ти се отрази добре.

— Не съм инвалид!

— Разбира се, че не си, amore. Просто си мислех…

Тя посочи смачканите листове, разхвърляни по писалището. Ецио натопи демонстративно перото и придърпа нов пергамент пред себе си.

— A presto58! Пазете се.

София затвори тихо вратата. Ецио написа няколко думи, спря и се намръщи над страницата.

Остави перото, свали очилата и смачка на топка листа. Измъкна се от стаята. Наистина се нуждаеше от чист въздух.

Влезе в навеса за инструменти и все градинарски ножици и плетен кош. Прекоси градината и тръгна към най-близкия ред лозници. Огледа се разсеяно за Флавия, но не видя и следа от нея. Не се притесни. Тя беше разумно момиче.

На половината път до лозето го стресна глас от близкия храсталак, Флавия се заливаше от смях. Беше го издебнала!

— Флавия, скъпа, не се крий! Искам да те виждам!

Последва нов смях и храсталакът се разлюля. Дъщеря му надникна над тръните. Ецио се усмихна и поклати глава.

В този момент човек на пътя привлече вниманието му. Той погледна натам и в далечината забеляза фигура, облечена в пъстроцветни дрехи. Ала слънцето беше зад нея и светеше прекалено ярко. Ецио заслони очи с длан, за да я разгледа по-добре, но фигурата беше изчезнала.

Той изтри чело и тръгна към лозята.

Не след дълго беше навлязъл дълбоко сред градината и подрязваше требианото. Лозниците не се нуждаеха от подрязване, но така ръцете му се занимаваха с нещо, докато умът му обмисляше как да разкаже историята за битката — много отдавна, в Рим — с групата фанатици, които се наричаха Синовете на Рем. Лозите драскаха лактите му, докато работеше. Той спря да огледа чепка грозде. Откъсна едно зърно и го вдигна да го види отблизо. Стисна зърното, смачка го и видя, че е сочно. Усмихна се и го лапна, избърсвайки пръсти в грубата си ленена туника.

Изтри доволно чело. Духна лек ветрец и листата на лозниците прошумоляха. Ецио пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на аромата на топлия въздух, и затвори очи за миг.

После усети как косъмчетата по тила му настръхват.

Отвори очи и тръгна бързо към края на градината, взрян към къщата. На пътя до нея видя Флавия да разговаря с човека със странните дрехи, когото бе забелязал по-рано. Фигурата беше забулена с островърха качулка.

Той забърза към тях, вдигнал градинарските ножици като кама. Вятърът се засили и заглуши предупредителните му викове. Затича задъхан от усилието. Гърдите го заболяха. Но нямаше време да се тревожи за това. Фигурата се навеждаше към дъщеря му.

— Остави я! — извика той, препъвайки се.

Фигурата го чу, извърна глава, но не я вдигна. В същия миг Флавия взе нещо, което очевидно й беше предложено, от ръката й.

Ецио беше на крачки от тях. Фигурата се изправи, но не вдигна глава. Ецио хвърли градинарските ножици към нея, сякаш са кама, но те не стигнаха целта и изтрополиха безобидно на земята.

Притича последните крачки и се озова до тях.

— Флавия! Влизай вътре! — нареди той, стремейки се гласът му да не издава, че се страхува.

Момичето го погледна изненадано.

— Но, татко, тя е мила.

Ецио застана между дъщеря си и непознатата и улови жената за реверите на палтото. Непознатата вдигна глава и Ецио видя лицето на млада китайка. Пусна я стъписано.

Детето държеше малка овална монета с квадратен отвор в средата. Показа му я. Надписът върху нея — ако изобщо беше надпис — изглеждаше причудливо. Пиктограми. Китайски йероглифи.

Китайката не помръдваше, не продумваше. Ецио, все още напрегнат, я огледа втренчено. Дишаше тежко, беше замаян, но умът му бе бистър.

Тогава забеляза, че на врата си тя носи познатата емблема.

Емблемата на Братството на асасините.

85

По-късно, когато София се върна, тримата седнаха да поговорят в къщата, докато децата надничаха любопитно от стълбищната площадка. Ецио се стараеше да се държи гостоприемно с неочакваната гостенка, но оставаше непреклонен.

— Не знам какво друго да кажа, Шао Джън. Съжалявам.

Китайката не отговори. Не беше ядосана, само много спокойна.

— Много съжалявам. Но не мога да ти помогна. Не искам да участвам в това.

Шао Джън вдигна очи и срещна неговите.

— Искам да разбера.

— Да разбереш какво?

— Как да водя. Как да възродя Ордена ни.

Той въздъхна, вече леко подразнен.

— Не. Аз съм приключил с това. Finito.

Замълча.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

— Ецио, размисли! — укори го София. — Шао Джън е пътувала дълго.

Обърна се към гостенката.

— Правилно ли произнесох името ти?

Джън кимна.

— Ще останеш ли за вечеря?

Ецио изгледа начумерено съпругата си и се обърна към камината.

— Grah-zie — благодари Джън на колеблив италиански.

София се усмихна.

— Добре. Освен това имам готова спалня. Погостувай ни няколко дни… Или колкото пожелаеш.

Ецио изсумтя, но не каза нищо. София тръгна към кухнята. Той се извърна леко и огледа гостенката. Шао Джън седеше тихо; изглеждаше съвършено самовглъбена. Обходи с очи стаята.

— Ще се върна, преди да се стъмни — каза й троснато.

Излетя навън, загърбил добрите обноски. Джън го проследи с поглед. Едва забележима усмивка трептеше върху устните й.

Ецио излезе навън и потърси убежище сред лозята.

86

Ецио беше в спалнята на спящите си деца и ги наблюдаваше фигурките им в светлината на свещта. Пристъпи към прозореца и го залости. Седна на ръба на леглото на Флавия и се взря в нея и в Марчело с натежало сърце. Изглеждаха толкова умиротворени, като ангелчета.

Ненадейно стаята стана по-светла. София влезе, понесла друга свещ. Той я погледна и й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор и приседна в края на леглото на Марчело.

Известно време Ецио не продума.

— Добре ли си? — попита го тя малко неуверено.

Той се взря отново в децата, потънал в мисли.

— Явно не успявам да загърбя миналото — прошепна. После вдигна очи към жена си. — Толкова късно се реших на това, София. Знаех, че няма да ми остане време за всичко… Но сега се тревожа, че няма да имам време за ншцо.

Очите й бяха тъжни, но пълни с разбиране.

Чуха леко проскърцване отгоре и погледнаха към тавана.

— Какво прави на покрива? — промърмори Ецио.

— Остави я — каза му София.

Над тях Шао Джън бе застанала върху червените керемиди високо горе, до комините. Беше заела поза, която наподобяваше асасин, готвещ се за нападение, и същевременно човек, който си отдъхва спокойно. Тя обхождаше с поглед осветените от луната поля, докато нощният вятър шепнеше около нея.

На другия ден Ецио излезе от къщата рано. Небето сивееше. Погледна към покрива, но макар прозорецът на стаята й да беше отворен, Шао Джън не се виждаше никъде.

Той я извика, но никой не му отговори. Отиде да даде разпореждания на помощника си, защото времето за гроздобер наближаваше и той се молеше тазгодишната реколта да е добра — лозето несъмнено изглеждаше многообещаващо и лятото беше благоприятно. Гроздето беше узряло, но той искаше да провери сладостта и киселината му, преди да започне беритба. Тогава щеше да изпрати помощника си във фиезола, ако трябва дори до Флоренция, за да наеме сезонни работници. Трябваше да запретнат ръкави и Ецио очакваше този момент с нетърпение — много физическа активност и малко време за размисли. Появата на Шао Джън бе разклатила трудно извоюваната сигурност, на която се радваше досега. Изпитваше неприязън към нея. Надяваше се, че си е тръгнала, преди да пукне зората.

След разговора с помощника си почувства непреодолим порив да се върне в къщата и да види дали надеждите му са се оправдали. Някак си се съмняваше, но когато влезе, вътре нямаше никого. Тръгна мрачно към дневната, подтикван от инстинкт, който свиваше сърцето му.

Спря пред прага. Вратата беше отворена. Влетя в стаята и откри китайката седнала зад писалището му — все още осеяно с разхвърляни бележки и пергаменти от предишните дни — да чете част от завършения ръкопис.

Ецио поаленя от гняв.

— Какво си мислиш, че правиш? Махай се!

Тя остави купчината листове и го погледна спокойно.

— Вятърът… отвори вратата.

— Fuori59!!

Джън мина покрай него и излезе от стаята. Той тръгна бързо към писалището и обърна листовете, вдигна един и го прочете. После го захвърли небрежно обратно в купчината, извърна се и се взря с празен поглед през прозореца. Видя я на двора, застанала с гръб към него. Очевидно застинала в очакване.

Ецио отпусна рамене. След кратко колебание излезе от стаята и тръгна към нея.

Тя беше седнала върху ниска каменна стена. Той приближи до нея, кашляйки леко в острия октомврийски вятър.

Джън се обърна.

— Съжалявам. Сгреших.

— Да.

Той замълча.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

Тя поседя мълчаливо и после ненадейно започна да цитира:

— Казвам се Ецио Аудиторе. Когато бях млад, имах свобода, но не я виждах, имах време, но не го усещах, имах любов, но не я чувствах. Едва след трийсет дълги години щях да разбера смисъла и на трите… Красиво е — заключи тя.

Ецио застина. Замислено впери очи в хоризонта. В далечината се чуваше подрънкване на конска сбруя.

— Искам да разбера, както си искал и ти — продължи Джън, — как да помогна на своите събратя.

Ецио я погледна по-дружелюбно.

— Дълго бях асасин, Джън. И знам, че всеки момент някой може да дойде. Да отмъсти на мен или на семейството ми. Разбираш ли? Затова трябва да внимавам.

Тя кимна и той разбра, че почти й дожаля за него. Погледна към лозята си.

— Трябва да започна да наемам хора за гроздобера, но…

Замълча. Джън сведе съсредоточено глава.

— Ела вътре. Да закусим.

Тя стана и го последва.

87

Пазарът на големия площад югозападно от катедралата беше оживен както винаги. Търговци, предприемачи, слуги и селяни се блъскаха припряно, докато обикаляха край сергиите. Джън стоеше под една от околните колонади и наблюдаваше суматохата, докато Ецио се пазареше под студените слънчеви лъчи за цената на кош за грозде. Китайката попиваше прехласнато гледките и звуците на Флоренция. Взираше се неприкрито в хората, които на свой ред се втренчваха в нея. Това не я смущаваше.

Ецио приключи с покупките и приближи. Потупа я по рамото.

— Ще извадя късмет, ако тази кошница издържи три сезона — каза той.

Тя погледна кошницата, несигурна по какво да прецени качеството й. Ецио разбра и се усмихна.

— Хайде! — каза. — Искам да ти покажа нещо.

Запроправяха си път през тълпата към Пиаца дела Синьория и там седнаха на пейка близо до лоджията, наблюдавайки хората, всички облечени в ярки дрехи, с изключение на малцина в скъпа черна коприна и кадифе.

— Кои са те? — попита Джън.

— Банкери — обясни Ецио. — Това е нещо като униформа, за да се разпознават. Има и друго предимство — виждаме ги отдалеч!

Джън се усмихна колебливо.

— Приятно е, нали? — продължи Ецио. — Кипи от живот!

— Да.

— Но невинаги е било така. На този площад убиха половината ми семейство. Екзекутираха ги. Точно тук. Преди четирийсет и пет години. Бях на деветнайсет.

При спомена той затвори за миг очи, после продължи:

— Но сега, като го виждам толкова оживен, изпитвам задоволство, че болката е избледняла.

Погледна я откровено.

— Животът на асасина е болка, Джън. Изстрадваш я и я причиняваш. Наблюдаваш я с надеждата, че помагаш да изчезне. Ужасна ирония, знам! Но е така.

Поседяха мълчаливо известно време. Джън се озърташе зорко. После Ецио забеляза как се напряга. Беше забелязала нещо в тълпата. Цветен отблясък? От униформа? На стражите около Синьорията? Мигът обаче отмина и той не полюбопитства.

— Добре — рече и се изправи. — Време е да заведеш стареца в дома му.

Прекосиха площада и тръгнаха по улицата в северната му част, толкова позната на Ецио, която отвеждаше на изток. Джън непрекъснато се озърташе назад.

Улицата беше сравнително спокойна и накрая дори останаха сами. Ненадейно Ецио чу шум, който тя не долови. Обърна се бързо. Отскочи назад и вдигна кошницата като щит пред Джън. След секунда хвърлена кама се заби в нея. Миг след това някой ритна Ецио жестоко в корема. Той залитна назад и се блъсна в каменна стена. Междувременно Джън реагира със светкавична бързина. Застана между него и нападателя му — друга китайка, облечена като нея, но само по бойна туника и панталони.

Двете жени закрачиха в полукръг една срещу друга с бавни, почти балетни стъпки. После се спуснаха напред като нападащи змии. Започнаха да си разменят коси удари с ръбовете на дланите и толкова мълниеносни ритници, че Ецио едва успяваше да следи движенията им. Забеляза обаче, че: Джън губи схватката. Скочи напред и удари противничката й по главата с кошницата. Тя изгуби равновесие и падна.

Остана да лежи неподвижно. Джън пристъпи напред.

— Джън! Тя се преструва!

В същия миг загадъчната жена скочи на крака и нападна Джън с друга кама. И двете паднаха на земята и се затъркаляха в прахоляка, борейки се ожесточено и пъргаво като разярени котки. Крайниците и телата им се стрелкаха толкова светкавично, че заприличаха на размазани петна. Ненадейно проехтя вик. Нападателката политна назад. Собственият й нож беше забит в гърдите й точно над гръдната кост. Тя се запрепъва настрани, после политна напред, главата й се удари върху колона от кремък и тя замря. Този път не се преструваше.

Ецио се озърна. Не се виждаше никой.

Той сграбчи ръката на Джън.

— Хайде! — прошепна през стиснати зъби.

Докато пътуваха към имението с каруцата на Ецио, Джън започна да обяснява. Ецио осъзна, че щеше да го направи по-рано, ако й беше дал възможност, и изслуша мрачно историята й.

— Моят ментор искаше да се срещне с теб. Напуснахме заедно Китай. Тайно. Но ни проследиха. Настигнаха ни във Венеция. Там заловиха ментора ми. Той ми нареди да избягам и да довърша мисията. Повече не го видях.

— Кои са те?

— Слуги на Джу Хуоцун — император Дзядзин. Млад мъж, по-скоро момче. Не е роден да управлява, но съдбата му отреди трона и сега той властва над нас с безпощадна и кървава ръка.

След кратко мълчание тя продължи:

— Бях конкубина, но моят ментор ме освободи, когато бях съвсем млада. Върнахме се по-късно да спасим и други момичета, но те бяха…

Тя замълча отново.

— Императорът смята, че ако пие месечната им кръв, ще се сдобие с вечен живот.

Гласът й секна. Тя преглътна тежко, преди да се овладее отново и да продължи:

— Дзядзин е жесток човек и предпочита линчъ пред обезглавяването.

— Линчъ?

Джън се престори, че разрязва дланта си.

— Бавен процес. Множество рани. Накрая — смърт.

Лицето На Ецио застина като гранит. Той шибна конете.

88

София беше в кабинета на Ецио и разпалваше камината, когато чу каруцата да спира рязко пред къщата. Изправи се стреснато. След миг Ецио връхлетя вътре, следван по петите от Шао Джън. Втурна се към прозореца, спусна кепенците и ги залости. После се обърна към жена си.

— Събери малко багаж. Впрягат нови коне в каруцата. Някой от хората ни ще те придружи.

— Какво…?

— Тази нощ ще останете при Макиавели.

— Какво стана?

— Недоразумение.

София погледна към Джън, която сведе очи смутена, че им навлича неприятности.

— Дай ми минута — каза София.

Не след дълго тя и децата се настаниха в каруцата. Ецио застана до нея. Погледнаха се. И двамата искаха да кажат нещо, но не намираха подходящите думи.

Той отстъпи назад и кимна на кочияша.

Мъжът шибна конете и те препуснаха в сгъстяващия се здрач.

Когато набраха скорост, София се обърна назад и му изпрати въздушна целувка. Ецио вдигна ръка за сбогом и без да дочака да се скрият от поглед, се върна в къщата и заключи вратата.

89

Ецио и Джън седяха един срещу друг на дървени пейки, придърпани пред ярките пламъци на огъня. Чакаха.

— Когато се изправих срещу Борджия, ме подтикваше отмъщението. Първият ми импулс беше да се целя в главата — разказваше й Ецио. — С течение на времето обаче научих, че онези, които сеят страх, имат по-предани последователи от онези, които проповядват любов. С убийството на Родриго и Чезаре нямаше да постигна нищо, ако не бях заменил тираничния им режим с порядък, който изисква братска съпричастност.

Той замълча замислено.

— Много години учех хората да мислят и да действат самостоятелно. Първо в Рим, после в Константинопол.

— Изгарям от желание да прочета разказа за делата ти. Трябва да довършиш книгата си.

— Важното е да осъзнаеш следното — любовта обединява Ордена ни; обичта към хората, културите, към света… Бори се да запазиш това, което вдъхва надежда, и ще спечелиш на своя страна хората, Шао Джън.

Джън се взря в пламъците. Въображението й рисуваше необятното бъдеще, ширнало се пред нея.

— Ще отнеме много, много време — отрони тихо тя най-сетне.

— Но ако следваш правилния път, ще успееш.

Джън пое дълбоко дъх и изопна рамене с решително изражение. Погледна Ецио и кимна. Той се протегна и я потупа по рамото.

— Почини си — каза й.

Тя стана и се поклони леко. После излезе от стаята.

Ецио се обърна към огъня. Отблясъците придаваха на лицето му червеникав оттенък.

Късно през нощта Ецио чу дебнещи стъпки и тръгна към кухнята. Високо в небето луната озаряваше стаята през пролуките на кепенците. Той извади няколко ножа от шкафа и претегли тежестта им с длан. Не остана доволен и ги остави. Огледа се за друго оръжие. Железен черпак? Не. Дървена дъска за рязане? Не. Ръжен? Да! Приближи до печката и избра един — три стъпки дълъг и изработен от тежка стомана. Пробва го, завъртайки го два-три пъти във въздуха.

Напрегна се. Отгоре долетя шум. След секунди през прозореца полетя тяло. Ецио видя как Джън се приземява меко и изчезва в мрака. Тръгна към вратата и я отключи. Отвори я широко.

Пред прага стоеше китаец, готов за нападение. Тутакси замахна към него със сабята си. Ецио отскочи назад и затръшна вратата върху ръката на мъжа, строшавайки лъчевата и лакътната му кост. Китаецът изпусна сабята и изрева от болка. Ецио отвори отново вратата и удари с ръжена главата му, разцепвайки черепа. Прескочи трупа и се втурна навън.

Скоро откри Джън да се сражава с трима нападатели. Губеше битката, но той бе пристигнал навреме, за да наклони везните, и слугите на император Дзядзин се оттеглиха към лозята. Там заеха позиция. Джън, която се биеше само с юмруци и крака, почти незабавно обезвреди единия от противниците им. Ецио повали втори с ръжена, забивайки го право в лицето му. Третият китаец обаче успя да избие ръжена от ръката му. Ецио успя светкавично да извади дървен кол от лехата и да възстанови предимството си. Заудря мъжа и го събори на земята. После го халоса силно по врата и прекърши гръбнака му.

Битката приключи. Ецио се строполи между лозниците си изтощен, но невредим. Улови погледа на Джън и се постара да се усмихне, но смехът се превърна в свиреща кашлица.

— Звуча като умираща котка — каза той.

— Хайде, ще ти помогна.

Тя му протегна ръка и го изправи на крака. Двамата се върнаха заедно с къщата.

90

Събудиха се дълго преди денят да започне. Утрото беше студено. Водниста слънчева светлина си проправяше път през мъглата.

Шао Джън стоеше на пътя, метнала раницата си на гръб. Вперила поглед в далечината, готова да тръгне. Изглеждаше потънала в мисли и се обърна едва когато Ецио приближи откъм къщата. Той все още дишаше тежко и мъчително.

Застана до нея.

— Чака те дълъг път до дома, нали?

— Но по пътя ще видя много интересни неща. Благодаря, менторе.

Тя се поклони леко.

Той носеше нещо. Малка древна кутия. Подаде й я.

— Вземи. Някой ден може да ти потрябва.

Джън пое кутията и я огледа от всички страни. Понечи да я отвори, но Ецио я спря.

— Не — каза той. — Само ако изгубиш пътя.

Тя я прибра. Ецио присви очи и погледна към шосето. Видя знамена на приближаващи войници.

— Трябва да вървиш — каза.

Джън проследи погледа му, кимна и пое към лозята от другата страна на пътя. Той я видя да изкачва бързо съседното възвишение.

Не след дълго войниците наближиха в галоп и Ецио ги поздрави. Когато погледна отново към възвишението, Джън беше изчезнала.

Няколко седмици по-късно, след гроздобера и след като отпразнуваха деветия рожден ден на Марчело, Ецио отново бе в кабинета си и се мъчеше да пише. Този път напредваше по-бързо. Взря се в последната празна страница върху писалището. Потопи перото и съсредоточено написа няколко думи. Прочете ги и се усмихна. Остави перото и режеща болка прониза гърдите му.

Някой похлопа на вратата.

— Да? — каза той, опитвайки се да се съвземе.

Прибра падналото перо в мастилницата.

София влезе в стаята.

— Ще заведа децата във Фиезоле. Ще се върнем след залез-слънце.

— Добре.

— Утре е пазарен ден. Ще дойдеш ли с нас?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Ще се справя.

Тя затвори вратата. Ецио постоя замислен и после, доволен, започна да събира листовете върху писалището, подреди ги на спретната купчина и ги завърза с панделка.

91

Следващият ден беше мек и свеж. Останаха да обядват във Флоренция, а сега София бе решила да направи още няколко покупки, преди да се приберат у дома. Ецио, който вървеше по улицата на няколко крачки зад съпругата и децата си, ненадейно се преви и се закашля. Подпря се на съседната стена.

След миг София се озова до него.

— Трябваше да останеш вкъщи.

Той й се усмихна.

— Аз съм вкъщи.

— Седни тук — показа му тя пейка наблизо. — Почакай ни. Ще се върнем след минута-две.

Той кимна и я проследи с поглед как се връща при децата и тримата продължават надолу по улицата. Настани се удобно и зачака болката да стихне.

Наблюдаваше минувачите, сновящи напред-назад, заети с ежедневните си задачи. Чувстваше се добре и съзерцанието му беше приятно. Вдъхваше миризмите на пазара. Слушаше виковете на търговците.

— Тук ми харесва — каза си. Беше у дома. Най-сетне у дома.

От мислите му го откъсна недоволният глас на млад италианец, който седна на пейката до него. Младежът очевидно говореше на себе си. Не погледна Ецио.

— Al diavolo60! Мразя този проклет град. Де да бях в Рим! Чух, че жените там са… ммм… като зряло грозде на лозницата. Не са като тукашните. Firenze61!

Той се изплю на земята.

Ецио го погледна.

— Не мисля, че ти пречи Флоренция — отбеляза той, подразнен от думите на младежа.

— Моля?

Ецио понечи да отговори, но болката го прониза отново. Той се сгърчи и се задъха. Младежът се обърна към него.

— Дръж се, старче!

Улови китката му, докато той се опитваше да си поеме дъх. Ецио погледна пръстите, стиснали ръката му, и си помисли, че са необичайно силни. Лицето на мъжа му се стори странно познато. Ала сигурно си въобразяваше. Поклати глава да си проясни ума.

Младежът го погледна изпитателно и се усмихна. Ецио също го измери с очи.

— Трябва да си отдъхнеш — каза младежът.

Стана и се отдалечи. Ецио кимна със закъснение и го проследи с поглед. После се облегна назад, търсейки София в оредялата тълпа. Видя я как купува зеленчуци от една сергия. До нея стояха Флавия и Марчело, подкачаха се, играеха си).

Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Гърдите му се успокоиха. Младежът беше прав. Трябваше да си отдъхне…

София подреждаше зеленчуците в кошницата, когато нещо студено пропълзя в сърцето й. Тя вдигна очи и погледна към пейката, където седеше Ецио. Позата му й се стори странна. Объркана, отказваща да признае страха си, тя закри уста с длан и забърза към него, оставяйки децата да си играят край сергията.

Когато наближи, забави крачка. Най-сетне седна до него, улови го за ръката и се наведе напред, притиснала чело в косата му.

Неколцина минувачи погледнаха към тях, после още един-двама ги стрелнаха загрижено с очи, но иначе животът по улицата продължаваше да тече.

92

По-късно същия ден, вече у дома и след като изпрати Макиавели, София влезе в кабинета. Децата бяха в леглата. Още не бяха осъзнали случилото се.

Огънят в камината беше изгаснал. Тя запали свещ и тръгна към писалището. Вдигна спретнато подредената купчина листове, завързани с панделка и зачете: