Пръстените на Сатурн

4. МЕЖДУ ЮПИТЕР И САТУРН

Офицерът с най-висок ранг в ескадрата-преследвач (без, разбира се, да се брои членът на Съвета Весилевски) беше капитан Майрон Бернолд. Той беше все още под петдесетте и имаше физиката на десет години по-млад мъж. Косата му бе започнала да посивява, но веждите все още бяха запазили естествения си черен цвят.

Той се взря с нескривана насмешка в много по-младия Лъки Стар и го попита:

— И вие отстъпвате?

„Светкавичният Стар“ беше се отправил отново в посока навътре към Слънцето и бе срещнал корабите от ескадрата почти на половината път между орбитите на Юпитер и Сатурн, Лъки се качи на флагманския кораб.

— Направих това, което бе необходимо — отвърна спокойно Лъки.

— Когато врагът е нахлул в нашата родна система, няма място за отстъпление. Можеше да ви унищожат, но щяхте да ни предупредите и ние щяхме да се намесим.

— Колко енергия е останала във вашите микрореактори, капитане?

Капитанът се изчерви.

— Ако ни унищожат, това ще е без значение — каза той. — Но това не може да стане преди ние на свой ред да сме нападнали главната им база.

— И да започнем война?

— Те вече са я започнали. Сириусианците… Моето намерение е да продължим към Сатурн и да атакуваме.

Стройната фигура на Лъки остана неподвижна, а хладният му поглед — непоколебим.

— Като пълноправен член на Научния съвет, капитане, аз съм с по-висок ранг от вас и вие знаете това — предупреди той. — Няма да дам заповед за атака. Заповядвам ви да се отправите към Земята.

— Аз по-скоро бих… — започна капитанът, който стисна юмруци видимо мъчейки се да се овладее и после каза със задавен глас — Смея ли да ви попитам, сър, каква е причината за тази заповед? — Той подчерта думата, изразяваща уважение, с дълбока ирония. — Може би ще бъдете така добър, сър, да обясните основанието, което без съмнение имате, сър. Моето собствено основание се базира на една малка традиция, която случайно е характерна за флота. Една традиция, сър, от която флотата няма да отстъпи, сър.

— Ако искате да чуете моето основание, капитане, седнете и аз ще ви го изложа. И не ми говорете, че флотата няма да отстъпи. Отстъплението е част от военната маневра, а един командир, който би предпочел корабите му да бъдат унищожени, вместо да отстъпи, няма място в командването. Мисля, че в момента говори само вашият гняв. Е, капитане, готови ли сме да започнем една война?

— Казвам ви, че те вече са я започнали. Нахлули са в пределите на Земната федерация.

— Не е точно така. Те са заели един незает свят. Бедата е, капитане, че скокът през хиперпространството е направил пътуването до звездите така просто. Затова земляните са колонизирали планетите на други звезди далеч преди да колонизират по-отдалечените части на собствената си Слънчева система.

— Жителите на Земята са кацали на Титан. През…

— Зная за полета на Джеймс Френсис Хог. Той е кацал също и на Оберон от Системата на Уран. Но това е било само проучване, а не колонизация. Системата на Сатурн е била прескочена, а един незает свят принадлежи на първата група, която го колонизира.

— Само ако тази незаета планета или планетна система е част от незаета звездна система — подчерта дебело капитанът. — Ще се съгласите, че случаят със Сатурн не е такъв. Той е част от нашата Слънчева система, която, космическите дяволи да я вземат, е заета.

— Вярно е, но не мисля, че има някаква официална договореност в този смисъл. Може да бъде решено, че Сириус има право да завземе Сатурн.

— Не ме е грижа какво казват космическите адвокати — отвърна капитанът, удряйки се с юмрук по коляното. — Сатурн е наш и всеки жив землянин ще се съгласи с това. Ние ще нападнем сириусианците и ще оставим оръжието да реши кой е прав.

— Но точно това целят те!

— Ще си го получат тъпкано.

— И ще ни обвинят в агресия… Капитане, сред звездите има петдесет свята, които никога няма да забравят, че са били някога наши колонии. Ние им дадохме свобода без да воюваме, но те забравят това. Спомнят си само, че все още нашата планета е най-населена и най-напреднала от всички светове. Ако Сириус нададе вой, че сме извършили непровокирана агресия срещу него, той ще ги обедини срещу нас. Точно по тази причина Сириус се опитва сега да ни провокира и точно поради тази причина реших да отстъпим.

Капитанът прехапа долната си устна и после понечи да отговори, но Лъки продължи.

— От друга страна, ако не предприемем нищо, ние можем да обвиним сириусианците в агресия и да разединим общественото мнение във външните светове. Можем да използуваме случая, за да ги привлечем на наша страна.

— Да привлечем външните светове на наша страна?

— Защо не? Няма звездна система, която да не притежава стотици незаселени светове от всякакъв размер. Те няма да допуснат един прецедент, който може да позволи на всяка система да нахлува за бази в други системи. Единствената опасност е, да не причиним паническото им обединяване в опозиция срещу нас. Тогава те ще създадат представата, че всевластната Земя още протяга пипала към предишните си колонии.

Капитанът стана от мястото си и закрачи нагоре-надолу из своето жилищно помещение.

— Повторете вашите заповеди — каза той.

— Разбирате ли моите съображения? — попита Лъки.

— Да. Мога ли да получа заповедите?

— Да, веднага. Нареждам ви да предадете капсулата, която ви давам сега, на председателя на Научния съвет Хектор Конуей. Вие не бива да споменавате за това, което се случи по време на преследването, нито по субетера, нито по някакъв друг начин. Вие не трябва да предприемате никакво враждебно действие. Повтарям, никакво враждебно действие срещу които и да е сириусиански сили, освен ако не ви нападнат. А ако се отклоните от пътя си, за да се срещнете с такива сили или ако умишлено провокирате нападение, ще се погрижа да бъдете даден под съд и осъден. Ясно ли е?

Капитанът Стоеше със замръзнало лице. Устните му се движеха сякаш бяха изрязани от дърво и хлабаво прикачени.

— С цялото дължимо уважение, сър, ви питам ще бъде ли възможно членът на Съвета да поеме командването на моите кораби и сам да предаде съобщението?

— Вие сте много упорит, капитане, и аз дори ви се възхищавам — отвърна Лъки и сви леко рамена. — Има периоди в борбата, когато този вид упорство може да бъде полезен… Аз не мога да предам това съобщение, защото възнамерявам да се върна в „Светкавичния Стар“ и да излетя отново за Сатурн.

— Какво? Виещ Космос, какво? — попита капитанът, чиято военна твърдост беше поомекнала.

— Мисля, че се изразих ясно, капитане. Оставил съм нещо недовършено там. Моята първа задача беше да предупредя Земята за ужасната политическа опасност, с която се сблъскваме. Ако вие приемете да предадете това предупреждение вместо мен, аз ще мога да отида там, където най-много съм нужен в момента — Системата на Сатурн.

— Е, това е друга работа — каза с широка усмивка капитанът.

— Зная, капитане, че за вас е трудно да се откажете от една битка, но ви моля да изпълните тази задача, защото предполагам, че сте свикнали да изпълнявате трудни задачи. Сега искам всеки от вашите кораби да ми прехвърли малко от своята енергия в микрореакторните устройства на „Светкавичния Стар“. Ще се нуждая и от други провизии от вашите складове.

— Колкото поискате.

— Добре. Аз ще се върна на моя кораб и ще помоля члена на Съвета Весилевски да се присъедини към мен.

Той стисна за сбогом ръката на вече приятелски настроения капитан, а после членът на Съвета Весилевски се присъедини към Лъки, стъпвайки в междукорабната тръба, която се извиваше като змия между флагманския кораб и „Светкавичния Стар“.

Междукорабната тръба бе разтегната почти до краен предел и бяха необходими няколко минути, за да се преодолее нейната дължина. В тръбата нямаше въздух, но двамата членове на Съвета можеха лесно да поддържат връзка чрез допир на скафандрите, а преминаващите през метала звукови вълни звучаха дрезгаво, но достатъчно отчетливо. В края на краищата никоя форма на разговор не е толкова лична, както посредством звукови вълни на късо разстояние. Така че точно тръбата беше мястото, където Лъки имаше възможност да проведе кратък разговор.

Накрая Вес, отклонявайки леко темата на разговора, каза:

— Слушай, Лъки, ако сириусианците се опитват да ни причинят неприятности, защо трябва да отстъпваме?

— Колкото до това, Вес, вслушай се внимателно в казаното от сириусианския кораб. В думите имаше известна скованост. Не ни заплашиха с нанасяне на реална вреда, а само с магнитно прихващане. Убеден съм, че корабът беше пилотиран от роботи.

— Роботи! — възкликна Вес и се облещи.

— Да. Прецени по собствената си реакция каква би била земната, ако това се разчуе. Земляните неоснователно се страхуват от роботи. Факт е, че тези пилотирани от роботи кораби не могат да навредят на кораб, пилотиран от човек. Не би го допуснал Първият закон на роботиката, който гласи, че никой робот не може да навреди на човек. Това обаче направи опасността по-голяма. Ако аз бях ги нападнал, както вероятно очакваха от мен, сириусианците щяха да ме обвинят, че съм извършил кръвожадно и непровокирано нападение върху беззащитни кораби. А външните светове не схващат роботиката както Земята. Не, Вес, единственият начин да им противодействувам беше да се оттегля и аз го направих.

В този момент те стигнаха въздушния шлюз на „Светкавичния Стар“.

Бигман ги чакаше. На лицето му бе изписана обичайната усмивка на облекчение, съпътствуваща го винаги, когато срещнеше Лъки дори след най-кратка раздяла.

— Хей! — извика той. — Има ли нещо ново? В края на краищата, ти не изпадна от междукорабната тръба и… Какво прави тук Вес?

— Той идва с нас, Бигман.

— Защо? — попита с досада дребният марсианец. — Нашият кораб е само двуместен.

— Ще уредим временно един гост. А сега нека започнем да попълваме енергийните си запаси от другите кораби и да получим оборудване по тръбата. След това ще се приготвим за незабавно потегляне.

Гласът на Лъки беше твърд, а смяната на темата категорична. Бигман знаеше, че ще е по-добре да не спори.

— Разбира се — промърмори той и след като хвърли злобен поглед на Весилевски тръгна към машинното отделение.

— От какво е недоволен сега? — попита Вес. — Не казах нито дума за неговия ръст.

— Е, трябва да разбереш дребния приятел — отвърна Лъки. — Официално той не е член на Съвета, макар че на практика е. Той единствен не го разбира и мисли, че само защото ти също си член на Съвета ще станем близки и ще го изолираме, пазейки нашите малки тайни от него.

— Разбирам — кимна Вес. — Тогава предлагаш ли да му кажем…

— Не. — Натъртването на думата беше леко, но категорично. — Аз ще му кажа каквото трябва. Ти не говори нищо.

В този момент Бигман влезе отново в пилотската кабина.

— Корабът всмуква енергията — каза той. После погледна ту единия, ту другия и измърмори: — Извинявайте, че ви прекъсвам. Трябва ли да напусна кораба, джентълмени?

— Първо ще трябва да ме повалиш на пода, Бигман — отвърна Лъки.

— О, Боже, каква трудна задача! — възкликна Бигман и направи няколко бързи боксови движения. — Мислиш ли, че един фунт дебелина в повече би свършил някаква работа?

Той с бясна скорост се гмурна между ръцете на Лъки и нанесе един-два юмручни удара в корпуса.

— Сега чувствуваш ли се по-добре? — попита Лъки.

— Не те ударих с пълна сила, за да не бъда наруган от председателя на Съвета Конуей, че съм те наранил — отвърна Бигман. отскачайки с танцова стъпка назад.

— Благодаря ти — засмя се Лъки. — Сега слушай. Имам за теб една орбита, която трябва да изчислиш и препратиш на капитан Бернолд.

— Разбира се — каза с готовност Бигман. Изглеждаше вече съвсем спокоен. Цялата му враждебност се бе стопила.

— Слушай, Лъки — обади се Вес. — Прощавайте, че прекъсвам приятния ви разговор, но ние не сме много далеч от Сатурн. Струва ми се, че сириусианците всеки момент ще ни засекат, ще разберат точно къде се намираме, кога ще тръгнем и къде отиваме.

— И аз мисля така, Вес.

— Е, тогава как ще напуснем ескадрата и ще се отправим обратно към Сатурн без да разберат точно къде се намираме и без да се отклоним твърде много от нашата цел?

— Прав си. Чудех се, дали ще се досетиш за възможния изход. Щом ти не си го отгатнал, значи имам основание да разчитам, че сириусианците също няма да се сетят, а те не знаят такива подробности за нашата система, каквито знаем ние.

Вес се облегна назад в пилотското кресло.

— Нека не си играем на гатанки, Лъки — предложи той.

— Много просто. Всички кораби, включително нашият, летят в плътна формация, така че, вземайки предвид разстоянието между сириусианците и нас, ние ще бъдем регистрирани в техните уреди за откриване на маса като едно общо петно. Ние ще поддържаме тази формация, летейки по почти най-кратката траектория към Земята, но достатъчно отклонени от курса, за да се доближим на разумно разстояние до астероида Идалго, който сега се движи навън към афелий5.

— Идалго?

— Хайде, Вес, добре го знаеш. Това е един съвсем законен астероид, който е познат още от дните преди космическите пътешествия. Интересното за него е, че той не е в Астероидния пояс. При своето най-близко положение до Слънцето той се движи недалеч от орбитата на Марс, а в най-далечното си положение се движи далеч навън, почти до орбитата на Сатурн. Сега, когато минем близо до него, той също ще бъде регистриран на екраните на сириусианските уреди за откриване на маса, а от неговите размери и маса те ще разберат, че става дума за астероид. После ще открият масата на нашите кораби, минаващи покрай Идалго на път за Земята и няма да забележат по-малко от десетте процента намаление от общата им маса, която ще се яви в резултат от отклонението на нашия кораб и връщането му в обратната на Слънцето посока в сянката на астероида. Траекторията на Идалго в никакъв случай не води пряко към сегашното положение на Сатурн, но само след два дни в неговата сянка ние ще можем да се отправим към Сатурн извън еклиптиката и да разчитаме, че няма да бъдем открити.

— Дано да излезеш прав, Лъки — каза Вес, повдигайки вежди.

Той разбираше стратегията. Еклиптиката беше плоскостта, в която лежаха всички планети и търговски космически пътища. На практика никой не поглеждаше към нещо, движещо се далеч над или под тази зона. Имаше основание да се предположи, че космически кораб, поел по планираната от Лъки орбита, би избегнал сириусианските уреди. Въпреки това по лицето на Вес се четеше неувереност.

— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Лъки.

— Може би. Но дори ако успеем да се върнем там… Лъки, аз те поддържам и ще свърша своята част от работата, но мисля, че нямаме шанс да оцелеем — отвърна Вес.