Пръстенов свят II

Първа главаС ЖИЦА В ГЛАВАТА

Луис Ву си беше пуснал тока, когато двама мъже грубо нарушиха уединението му.

Седеше в поза лотос на пищния килим от жълтеникава домашна трева. На лицето му грееше унесена блажена усмивка. Апартаментът му беше малък, всъщност само една просторна стая. Виждаше и двете врати. Но потънал в удоволствието, познато единствено на токоглавците, изобщо не можа да забележи как двамата влязоха. И изведнъж — ето ги, бледи младежи, високи доста над два метра, оглеждащи го с презрение. Единият прихна и прибра в джоба си нещо, твърде много приличащо на оръжие. Вече прекрачваха към него, когато той се изправи.

Не само щастливата му усмивка ги заблуди. Драудът2, голям колкото юмрук, стърчеше като черен пластмасов тумор от тила му. Натрапниците смятаха, че знаят какво могат да очакват от един токоман. Сигурно в главата на този тип от години не се бе мяркала мисъл, освен жаждата за жица, доставяща възхитително напрежение право в центъра на удоволствието в неговия мозък. Несъмнено беше на косъм от гладната смърт, защото отдавна е зарязал всички други потребности. А освен това беше дребосък, по-нисък с почти половин метър от тях. Той…

Пресегнаха се към него; Луис изви тяло встрани и ритна — веднъж, втори, трети път. Единият се сви на пода, останал без дъх, другият чак тогава се сети да се отдръпне.

Луис се хвърли подире му.

Всъщност младежът се вцепени донякъде и от нехайното равнодушие, с което противникът се канеше да го очисти. Прекалено късно посегна към зашеметяващия пистолет в джоба си. Луис го изби от ръката му. Приклекна и насочи тежкия си юмрук поред в двете колена на нападателя (бледият гигант загуби способността да се движи), после в слабините, сърцето (великанът се прегъна напред с пискливо охкане), накрая и в гърлото (писъкът спря изведнъж).

Първият натрапник се бе надигнал на длани и колене, дишаше на пресекулки. Луис стовари два саблени удара по врата му.

Неканените гости лежаха неподвижно на пищната жълтеникава трева.

Той отиде да затвори вратата. Блажената усмивка нито за миг не изчезна от лицето му, дори когато откри, че входът си е заключен, а алармата — включена. Провери и вратата на верандата — същото.

Как, да му се не види, бяха влезли?

Озадачен, той отново седна в поза лотос и не помръдна повече от час.

Накрая броячът щракна тихичко и изключи драуда.

Пристрастяването към тока е най-новият сред пороците на хората. В един период от историята си повечето цивилизации в човешкия космос смятат това привикване за ужасно бедствие. То вади токоманите от пазара на работна ръка и накрая ги довежда до смърт поради немарливост към самите тях.

Времената обаче се менят. Няколко поколения по-късно същите тези цивилизации приемат токоманията за явление и с добри, и с лоши страни. По-древните пороци като алкохолизма, наркоманията и неудържимата страст към хазарта изобщо не могат да се конкурират с нея. Хората, които иначе ще бъдат погубени от дрогите, са по-щастливи с ток в главите. Умират по-късно, но обикновено не оставят деца след себе си.

Порокът не струва почти нищо. Как да му качиш цената, щом жертвата с жица в главата получава насладата си, като се включва в домашната енергийна мрежа?

А удоволствието е съвсем чиста проба, без странични ефекти, както и без махмурлук след това.

По времето на Луис Ву всички, които се оставяха да бъдат поробени от жицата или от по-упадъчните видове самоунищожение, се почистваха сами от генофонда на човечеството — вече цели осем века.

Има и устройства, които могат да погъделичкат мозъчния център от разстояние. Тасповете са забранени на повечето светове, а и направата им струва скъпо, но все пак ги използват. (Непознат с кисела физиономия минава край вас, по набръчканото му от грижи лице се чете ярост или униние. Вие обаче му оправяте настроението, както си се криете зад дървото. Цък! И той засиява. Поне за малко е забравил всякакви тегоби…) Тези устройства обикновено не съсипват живота на жертвата. Повечето хора успяват да понесат преживяването.

Броячът щракна и изключи драуда.

Луис като че омекна изведнъж. Посегна към основата на дългата черна плитка върху иначе обезкосмената си глава и издърпа апаратчето от гнездото му. Подържа го замислено, после — както винаги — го пусна в чекмедже, което заключи. И чекмеджето изчезна. Бюрото само привидно беше масивна дървена антика. Всъщност представляваше сейф от тънък като лист хартия корпусен метал с безброй тайни местенца.

Непрекъснато го мъчеше изкушението да пренастрои брояча. Неведнъж го бе правил съвсем нехайно в първите години на пристрастяването. Занемарата беше го превърнала в жалка парцалена кукла, покрита с мръсотия. Докато най-сетне събра остатъците от някогашния си инат и си направи брояч, за чиято пренастройка му трябваха поне двадесет минути съсредоточено ровичкане. Сега устройството му даваше петнадесет часа ток и му оставяше дванадесет за сън и за заниманията, които Луис наричаше „поддръжка“.

Труповете не бяха помръднали, разбира се. А той нямаше представа какво да предприеме. Ако се бе обадил незабавно на полицията, пак щеше да привлече подозрението към себе си… Можеше ли да измисли нещо час и половина след произшествието? Загубил е съзнание? Че нали онези веднага ще поискат да му направят дълбоко сканиране на главата, да не би черепът му да е спукан!

Поне едно знаеше — в дълбините на черната депресия, която винаги следваше периода с жица в мозъка, той просто нямаше способността да взима решения. Затова се зае с грижите за себе си подобно на робот. Дори вечерята му беше програмирана предварително.

Изпи пълна чаша вода. Включи кухнята. Отби се в тоалетната. Отдели десет минути за тежки упражнения, за да прогони мрачните мисли. Избягваше да поглежда вкочанените трупове. Когато свърши с упражненията, яденето му беше готово. Хапна, загубил усещане за вкуса на храната… и си спомни как бе вършил всичко това без да изключва драуда, но само с една десета от нормалното напрежение. Известно време даже беше поживял с една токоманка. Любеха се с включени драуди… играеха на военни симулатори и се състезаваха в остроумие… докато тя загуби интерес към всичко освен жицата. А той самият си бе възвърнал присъщата му предпазливост поне дотолкова, че да избяга от Земята.

Каза си, че май ще му е по-лесно да се махне и от този свят, вместо да се отървава незнайно как от двете твърде набиващи се на очи тела. Ами ако някой вече го наблюдаваше?

Нападателите не приличаха на ченгета от земната полиция. Едри, с твърде меки мускули, бледи от живот под лъчите на светило, което е по-скоро оранжево, не жълто. Несъмнено свикнали със слабо притегляне — вероятно бяха жители на Каньон. И не се биеха като копоите на Обединените нации… въпреки че някак бяха успели да надхитрят алармените му системи. Може и да са наемници на земната полиция, а други техни приятелчета вероятно дебнат наблизо.

Луис Ву изключи предпазните устройства на вратата към верандата и пристъпи навън.

Каньон не е от планетите, вписващи се в обичайните закономерности.

Това кълбо не е много по-голямо от Марс. Само допреди няколко столетия гъстотата на атмосферата му едва стигала, за да поддържа живота на фотосинтезиращи растения. Въздухът съдържал кислород, но прекалено малко за хората или кзинтите. Местната фауна еволюирала до примитивни и издръжливи форми като лишеите. Животни тъй и не се появили.

Ала в кометната ареола на оранжево-жълтеникавото слънце имало магнитни монополи, а на самата планета — радиоактивни залежи. Кзинтската империя не се поколебала да погълне тази звездна система и разнообразила повърхността на Каньон с куполи и въздушни компресори. Впрочем тогава го наричали Бойна глава заради близостта му до все още незавладените светове на Пиерин.

След около хиляда години разширяващата се империя стигнала до човешкия космос.

Войните между кзинтите и хората бяха свършили дълго преди Луис Ву да се роди. Човечеството победи във всички до една. Кзинтите неизменно проявяваха склонността си да нападат, преди да са напълно готови за това. Съвременната цивилизация на Каньон дължеше особеностите си на Третата война, през която човешкият свят Вундерланд бе изпаднал в пристрастие към твърде екзотични оръжия.

„Умиротворителят“ бил употребен само веднъж. Представлявал колосална разновидност на широко разпространено миньорско оборудване — дезинтегратор, чийто лъч потиска заряда на електроните. Където попадне такъв лъч, материята изведнъж — и много бурно — придобива положителен заряд. И се разкъсва в облак от моноатомни частици.

Хората от Вундерланд създали и пренесли в системата на Бойна глава огромен дезинтегратор, който изстрелвал втори успореден лъч, потискащ и заряда на протоните.

Двата лъча се забили в повърхността на петдесетина километра един от друг. Скали, кзинтски заводи и куполи се разпилели като прашинки, а между лъчите заиграли гигантски мълнии. Оръжието се впило на двадесет километра дълбочина и оголило магмата на територия с площта и формата на земния полуостров Баха Калифорния. Промишленият комплекс на кзинтите просто изчезнал. Малкото куполи, защитени от стазисно поле, били погълнати от магмата, която се надигнала най-много по средата на големия пролом, преди скалите да се втвърдят отново.

Крайният резултат бил многокилометрови отвесни зъбери, заобикалящи море, което на свой ред мие бреговете на дълъг тесен остров.

Другите човешки светове все още не са съвсем сигурни, че именно „умиротворителят“ е сложил край на войната. Кзинтската Патриаршия също не изпада в ужас от мащабите на разрухата. Вундерландците обаче не изпитват никакви съмнения по въпроса.

Бойна глава била анексирана след Третата война между хората и кзинтите. Нарекли я Каньон. Естествено местните форми на живот пострадали от гигатоновете прах, обсипал повърхността на планетата, както и от загубата на вода, която се изляла в каньона и образувала морето. Но на самото място на удара сега има подходящо за живот атмосферно налягане и процъфтяваща, макар и миниатюрна цивилизация.

Апартаментът на Луис Ву бе разположен на дванадесетия етаж откъм северната стена на каньона. Тук цареше сянката на нощта, но южната стена още сияеше под лъчите на светилото. Висящи градини от местни лишеи се спускаха по ръба. Старите асансьори приличаха на сребърни нишки, прострели се отвесно на километри край огладения камък. Прехвърлящите кабини бяха ги направили излишни като транспортно средство, но туристите все още ги предпочитаха заради гледката.

Верандата откриваше изглед към парковата ивица, минаваща по средата на острова. Растителността имаше дивия вид, присъщ на кзинтските ловни резервати, розовото и оранжевото пъстрееха пищно сред засадената по-късно земна зеленина.

А и кзинтите бяха — не по-малко от хората — туристи. Мъжкарите от тази раса изглеждаха като тлъсти оранжеви котараци, ходещи на задните си крака… но приликата не беше пълна. Ушите им можеха да се разперват като розови китайски чадърчета, голите им опашки също розовееха, а правите им крака и големите длани доказваха недвусмислено, че са разумни същества, служещи си със сечива. Ръстът на повечето достигаше два метра и половина и макар че кзинтите много внимаваха да не се блъскат в хората, грижливо поддържаните им нокти изскачаха над черните върхове на пръстите при всяко разминаване. По рефлекс, разбира се. А може би не…

Понякога Луис се чудеше какво ли ги води на свят, който някога им е принадлежал. Някои вероятно имаха прадеди тук, все тъй живи в спрялото време на стазисното поле, заровени с куполите си под лавата на острова. Един ден трябваше да бъдат извадени…

Толкова много неща не си направи труда да види или свърши на Каньон заради неустоимия зов на жицата. Хората и кзинтите например катереха тези канари за забавление, улеснени от слабото притегляне.

Е, може би му се удаваше последна възможност да направи и това. Такъв беше един от трите пътя за измъкване. Вторият бяха асансьорите, третият — пренасяща кабина до Градините на лишеите. Изобщо не бе ги зърнал досега.

После — по повърхността в скафандър, достатъчно лек, за да се побере в голям куфар.

На планетата имаше рудници, а също и обширен, небрежно поддържан резерват за оцелелите видове местни лишеи. Всичко друго представляваше гол лунен пейзаж. Предвидлив човек можеше да кацне незабелязано с космически кораб и да го скрие на място, където би го намерил само мощен радар. И поне един предвидлив човек бе постъпил точно така. През тези деветнадесет години корабът на Луис Ву го чакаше в малка пещера в северния склон на планина от съдържащи желязо скали.

Пренасящи кабини, асансьори или алпинизъм. Веднъж да се добере до повърхността и ще го спипат на куково лято. Но копоите може би държаха под око и трите спасителни изхода.

Или пък играеше сам със себе си на мания за преследване? Как би успяла да го открие земната полиция? Беше си променил лицето, прическата, начина на живот. Отказа се от най-любимите си неща. Вече използваше легло вместо спални плоскости, отбягваше сиренето, сякаш е прокиснало мляко, а апартаментът му беше оборудван с прибиращи се в стените типови удобства. Имаше дрехи само от скъпи естествени влакна, без никакви оптични ефекти в плата.

Напусна Земята като хилав, отнесен токоглавец. Оттогава си наложи строга и разумна диета. Изтезаваше се с упражнения, всяка седмица посещаваше курс по бойни изкуства. (Донякъде незаконен, ето защо местните ченгета биха му отворили досие, ако го хванеха, но не и под името Луис Ву!) В момента пращеше от здраве, имаше корави мускули, каквито на по-млади години не си направи труда да развие. Как биха могли земните хрътки да го надушат?

А и как са се промъкнали! На никой обикновен взломаджия не беше по силите да излъже монтираните лично от Луис аларми. Мъртъвците си лежаха в тревата, миризмата скоро щеше да се пребори с усилията на климатичната система. Той се засрами — късничко, разбира се — че стигна до убийство. Но те нахлуха неканени на неговата територия, а токоманът с включена жица в главата не е способен да изпитва угризения. Дори болката му прибавя острота на удоволствието, а радостта да очистиш спипан на местопрестъплението нахалник става неописуемо силна. Знаели са в какво се е превърнал и това беше достатъчно тревожен сигнал за Луис Ву; както и непоносимо оскърбление.

Хората и кзинтите — туристи или местни жители — които щъкаха по улицата долу, изглеждаха напълно безобидни, каквито и най-вероятно бяха в действителност. Ако копой от земната полиция го следеше в момента, вероятно си служеше с мощна оптика иззад затъмнен прозорец в сграда отсреща. Никой от туристите не вдигаше глава към Луис Ву, но погледът му откри в тълпата един кзинт… и се прикова в него.

Два метра и половина висок, почти метър широк, гъста оранжева козина, започнала тук-там да посивява. Досущ като десетките други наоколо. Само че той забеляза как расте козината — някак на снопчета, петниста, поизбеляла по половината тяло на съществото, защото кожата отдолу е покрита с белези. Имаше черни петна около очите, взиращи се напрегнато в лицата на минаващите хора.

Луис се отърси от стъписването и затвори увисналото си чене. Обърна се и влезе в стаята, като се стараеше движенията му да не изглеждат забързани. Заключи вратата и отново задейства алармата, после извади драуда от скривалището в бюрото. Ръцете му трепереха.

Бе видял Говорещия с животни — за пръв път от двадесет години. Някогашният посланик в човешкия космос. Същият, който заедно с Луис Ву, един кукловод от Пиърсън и едно много особено момиче бе изследвал нищожна частичка от огромното изкуствено съоръжение, наречено Пръстенов свят. Този кзинт беше заслужил получаването на пълно име от Патриарха на Кзин заради съкровището, с което се върна. Сега човек лесно можеше да си докара светкавична гибел, ако го назове с предишната му професия, но как, по дяволите, звучеше новото му име? Май започваше с подобие на германско „X“, нещо като кашлица или предупреждаващ звук, излязъл от гърлото на раздразнен лъв. Аха, Кхмий. Какво ли търсеше тук? С истинско име, собствена земя и почти всички самки от харема му — бременни, той уж нямаше намерение повече да напуска Кзин. А идеята, че се прави на турист в свят, който хората са отнели от собствената му раса, беше направо нелепа.

Дали знаеше, че Луис Ву се е заселил в обитаемия каньон на планетата?

Явно трябваше да се махне веднага. Нагоре към кораба.

Внушаваше си, че сега е моментът да поровичка в брояча на своя драуд. Примижаваше напрегнато, защото му се налагаше да бърника с мънички инструменти в още по-мънички схеми. А треперенето на ръцете го дразнеше все повече… И без това трябваше да пренастрои машинката, защото нямаше повече да живее според двадесет и седем часовото денонощие на Каньон. Знаеше накъде ще се отправи. В човешкия космос имаше и друг свят, чиято повърхност представляваше почти безплодна пустош. Можеше да кацне незабелязано във вакуума на Западния край на планетата Джинкс… защо да не нагласи драуда още сега… и да прекара веднага няколко часа под напрежение, за да си успокои малко нервите преди изпитанието. Ами да, много разумно! Даде си два часа.

Двата часа почти изтекоха, преди да се появи следващият натрапник. Потънал в щастието, дарявано от жицата, Луис нямаше как да се разтревожи. Дори малко му олекна, щом видя кой стои пред него.

Съществото имаше устойчива опора върху единствения си заден крак и двойно повече предни. Между плешките му се издигаше дебела издутина — мозъчната кутия, покрита от наситено златиста грива на къдрички, блещукаща от скъпоценности. Дълги гъвкави шии се издигаха от двете страни на мозъчната кутия и завършваха с плоски глави. През цялата история на кукловодите тези крайници с меки подвижни устни им бяха служили вместо ръце. Сега едната уста стискаше зашеметяващ пистолет от човешки модел, а раздвоеният език се бе увил около спусъка.

Луис Ву не бе виждал кукловод от Пиърсън вече двадесет и две години. Каза си, че е доста симпатичен.

И се появи сякаш от нищото! Този път обаче бе забелязал как съществото се материализира насред килима му от жълтеникава трева. Напразно се тревожеше — земната полиция нямаше нищо общо със случката. Разбра и как са проникнали при него двамата младежи от Каньон.

— Дискове значи! — възкликна радостно.

И се метна към кукловода. Не очакваше затруднения. Тези същества бяха страхливци…

Пистолетът светна в оранжево. Луис Ву пльосна на килима с отпуснати като пихтия мускули. Сърцето му се разтуптя мъчително. Пред очите му заплуваха черни петна.

Кукловодът заобиколи отдалеч двамата мъртъвци. И загледа поваления Луис от две посоки. После посегна към него. Два комплекта тъпи зъби стиснаха китките му, но не толкова силно, че да го заболи. Съществото го извлече до средата на килима и го пусна.

Апартаментът изчезна.

Едва ли е правилно да се каже, че Луис Ву се безпокоеше особено. В главата му просто липсваше място за подобни неприятни емоции. Съвсем безстрастно (защото равномерната наслада от тока позволява мисълта да стигне до отчуждение от действителността — нещо, обикновено недостъпно за хората) той промени представата си за света и положението си в него.

Бе видял системата от прехвърлящи дискове в света на кукловодите. Представляваха открити устройства за телепортация, далеч по-съвършени от затворените пренасящи кабини, използвани по човешките планети.

Явно някакъв кукловод е уредил да монтират дискове в апартамента му, а после е изпратил двамата гиганти да го приберат. След техния провал е решил сам да се заеме със задачата. Изглежда имаха голяма нужда от него.

Това го насърчи още повече. Нямаше да се разправя със земните копои. А милионолетната традиция на кукловодите затвърждаваше тяхната философия на просветена плашливост. Едва ли искаха да му отнемат живота, защото биха могли да сторят това несравнимо по-лесно и без изобщо да рискуват. Щеше да ги надхитри все някак.

Още лежеше върху парче жълтеникава трева, изтръгната заедно с основата при включването на диска. А в отсрещния край на помещението имаше огромна възглавница от оранжева козина… не, беше кзинт, свлякъл се с отворени очи — заспал, парализиран или мъртъв. Наистина бе някогашният Говорещ с животни! Луис му се зарадва.

Намираха се в кораб с корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Зад прозрачните му стени ярката във вакуума светлина на звездата се отразяваше от скали с остри ръбове. Видя петно зелено-виолетов лишей и се досети, че още бяха на повърхността на Каньон.

Не се боеше от нищо.

Кукловодът пусна китките му. Луис забеляза, че скъпоценностите в гривата не са естествени камъни, а някакво подобие на черни опали. Едната плоска безмозъчна глава се спусна към него и измъкна драуда от контакта в черепа му. После съществото стъпи върху правоъгълна плоча и изчезна заедно с драуда.

Втора главаИЗНУДВАНЕ

Очите на кзинта го следяха от известно време. Накрая парализираният извънземен се прокашля в опит да овладее гласа си и избоботи:

— Луу-ий Вуу…

— Ъх — отвърна Луис.

Мислеше за самоубийство, но нямаше как да осъществи намерението си. Едва успяваше да помръдне дори пръстите на ръцете си.

— Луис, ти жицоман ли си?

— Ърг… — изръмжа човекът, за да спечели малко време.

И успя. Кзинтът загуби желание да подхваща разговор. А Луис, чиято единствена грижа беше изчезналият заедно с кукловода драуд, се подчини на прастар рефлекс — огледа се, за да провери в колко лошо положение е изпаднал.

Шестоъгълникът трева, откъснат от килима, обозначаваше къде е приемникът на прехвърлящия диск. Черният кръг по-нататък трябваше да е предавател. Иначе подът под него, корпусът вдясно и стената отзад бяха прозрачни.

Отдолу хипердвигателят заемаше почти цялата дължина на кораба. Разпозна машинариите само защото беше наясно с принципа им на действие, иначе не му се видяха произведени на човешки свят. Изглеждаха някак полуразтопени — типично за всичко, направено от кукловодите. Ясно, корабът можеше да лети със свръхсветлинна скорост. Очевидно му предстоеше дълго пътешествие…

През задната стена се виждаше товарен сектор с овален външен люк. Почти целия му обем заемаше асиметричен конус, висок десетина метра и двойно по-широк в основата. Горната му част представляваше куличка с отвори за оръжия или сензори. Под нея — панорамен илюминатор по целия диаметър. Още по-надолу имаше люк, който сигурно служеше и за наклонена рампа при слизане.

Совалка, апарат за изследване на повърхността отблизо. Луис прецени, че е изработен по поръчка на човешки свят. По нищо не напомняше за измишльотините на кукловодите. Зад совалката зърна сребриста стена, може би горивния резервоар.

Още не бе успял да открие някакъв вход към сектора, в който се намираше.

Трябваше да положи усилие, за да обърне глава на другата страна. Сега гледаше напред към пилотската кабина. Полупрозрачна зелена стена заемаше голяма част от кораба, но той все пак различи извити като подкова екрани, светлинни датчици и регулатори, приспособени за боравене от устите на кукловод. Пилотското кресло беше по-скоро тапицирана скамейка с предпазни ремъци и вдлъбнатини за кукловодско туловище. И в тази стена не откри врата.

Надясно… е, поне килията им беше просторна. Видя душ, две спални плоскости и обширна постеля с мъхнато покривало — вероятно кзинтско водно легло. Тромавият апарат по средата би трябвало да е хранителен синтезатор, каквито правеха на Вундерланд. Зад леглата имаше още от зелените стени без никакъв люк. Попаднали бяха в напълно затворена кутия.

Корпусът трети размер на „Дженеръл продъктс“ представляваше леко сплеснат по дължина цилиндър, заоблен в двата си края. Търговската империя на кукловодите бе продала милиони от тях. Рекламите ги провъзгласяваха за неуязвими спрямо всичко освен гравитацията и видимия спектър на светлината. Още преди да се роди Луис Ву, цялата раса на кукловодите се бе устремила в бягство към Магелановите облаци. Но и двеста години по-късно навсякъде се срещаха корабите с корпуси от „Дженеръл продъктс“, някои сменили десетина поколения собственици.

Преди двадесет и три години построеният от кукловодите кораб „Лъжецът“ се бе забил в повърхността на Пръстеновия свят със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. Стазисното поле опази невредими Луис и спътниците му… а по корпуса нямаше дори драскотина.

— Ти си кзинтски воин — изфъфли Луис с безчувствените си надебелели устни. — Можеш ли да потрошиш корпус на „Дженеръл продъктс“?

— Не — сериозно отвърна Говорителя. (Впрочем не Говорителя — вече беше Кхмий!)

— Е, поне попитах. Кхмий, а ти какво търсеше на Каньон?

— Получих съобщение и то гласеше, че Луис Ву живее в пролома на Бойна глава и е станал токоман. За потвърждение бяха приложени и холограми. Имаш ли изобщо представа как изглеждаш, когато си включил жицата в главата си? Същинско дънно растение, чиито плавеи се поклащат според капризите на морските течения.

Луис установи, че край носа му се стичат сълзи.

— Тандж и пак тандж! Какво мъчение! Но защо дойде все пак?

— Исках да ти кажа що за нищожество си.

— А кой ти изпрати съобщението?

— Не знам. Трябва да е бил кукловодът. Имал е намерение да спипа и двама ни. Луис, толкова ли е изветрял мозъкът ти, че не забеляза…

— Да, това не е Несус. Няма какво да го обсъждаме. Направи ли ти впечатление как поддържа козината си? Подобен изтънчен стил сигурно му отнема поне по час дневно. Ако го бяхме видели на родния му свят, щях да реша, че е с доста високо положение.

— И какво?

— Нито един здравомислещ кукловод не би рискувал живота си в междузвездни пътешествия. Нали затова взеха със себе си цяла планета, да не говорим пък за четирите селскостопански свята. Ще пътуват стотици хилядолетия с подсветлинна скорост, просто защото не се доверяват на космическите кораби. Значи който и да е нашият домакин, смахнат е като всеки друг кукловод, мяркал се някога пред човешки очи. Не знам какво да очаквам от него. А, ето го пак.

Намираше се в пилотската кабина, стъпил върху шестоъгълен прехвърлящ диск, и ги наблюдаваше през стената. Заговори с прекрасен контраалт.

— Чувате ли ме?

Кхмий се отблъсна от прозрачната преграда, задържа се прав за не повече от секунда, после се отпусна на четири крака и нападна. Блъсна се в стената с глух тътен. Всеки нормален кукловод би трябвало да отскочи, но този дори не трепна, а само спокойно ги осведоми:

— Почти попълнихме състава на нашата експедиция. Липсва само един член.

Луис откри, че вече му е по силите да се претърколи и го стори. Чак тогава се сопна:

— Ей, я спри и започни отначало. И без това си ни затворил между плътни стени, тъй че няма защо да криеш нищо от нас. Кой си ти?

— Можеш да ми избереш всяко име, което ти допада.

— Добре де, какъв си тогава? И защо точно ние сме ти нужни?

Кукловодът се запъна за миг.

— Аз бях Най-задния на нашия свят. И станах партньор на онзи, когото познавате като Несус. Сега не съм нито едното, нито другото. Имам нужда от вас като екипаж в повторната експедиция до Пръстенов свят, за да възвърна положението си.

— Няма да ти слугуваме! — отсече Кхмий.

А Луис попита:

— Несус добре ли е?

— Благодаря ти за загрижеността. Радва се и на телесно, и на душевно здраве. Преживените сътресения на Пръстенов свят се оказаха точно онова, от което е имал нужда, за да възвърне здравомислието си. Сега е у дома и се грижи за нашите две деца.

Луис си каза, че случилото се на стария му познат би потресло всекиго. Туземците на Пръстенов свят бяха му отрязали едната глава. Ако двамата с Тила не се бяха сетили да стегнат навреме кукловодското гърло, щеше да умре от загуба на кръв.

— Предполагам, че сте му присадили нова глава.

— Разбира се.

— Нямаше да си тук — намеси се Кхмий, — ако не беше луд. Как тъй цял трилион кукловоди са си избрали един смахнат да ги управлява?

— Не се смятам за луд. — Задният крак на кукловода се сгъваше и разгъваше неспокойно. (А двете глави над дългите шии изразяваха само кретенска безметежност, ако изобщо можеше да се каже, че имат някакво изражение.) — И ви моля повече да не засягате тази тема. Служих добре на расата си, както и другите четирима Най-задни преди мен, но консервативната фракция събра достатъчно сили, за да отстрани моята. Те грешат. И аз ще го докажа. Ще отидем на Пръстенов свят и ще открием съкровища, недостъпни за оскъдното им въображение.

— Но да отвлечеш един кзинт — изръмжа Кхмий — може би е сериозна грешка.

Дългите му нокти бяха изскочили над пръстите. Кукловодът се взря в него през стената.

— Не би дошъл по собствено желание. Както и Луис. Ти имаше своя ранг и името си, а той — своя драуд. Четвъртата от екипажа ви пък беше затворничка. Моите агенти ми съобщиха, че е освободена и е на път към нас.

Луис се разкикоти горчиво. Всяка шега се оцветяваше в мрачни оттенъци без включен драуд.

— И на теб май ти липсва въображение, а? Подборът е като в първата експедиция — аз, Кхмий, кукловод и жена. И коя е тя? Втора Тила Браун?

— О, не! Несус бе започнал да изпитва ужас от Тила Браун, и то с пълно право, поне според мен. Отвлякох Харлоприлалар от зъбатите челюсти на земната полиция. Така ще имаме водачка, родена на Пръстенов свят. А колкото до повторението… защо да се отказвам от една печеливша стратегия? Вие все пак сте успели да избягате оттам първия път.

— Всички освен Тила.

— Тила сама е избрала да остане.

— Тогава ни бе платено за свършената работа — напомни кзинтът. — Върнахме се с кораб, който изминава светлинна година за минута и четвърт. Заради него заслужих името и ранга си. Можеш ли да ни предложиш отплата, поне равна на предишната?

— Мога да ви предложа много неща. Кхмий, в състояние ли си вече да се движиш?

Кзинтът се изправи. Изглежда се бе опомнил почти напълно от въздействието на зашеметяващия лъч. Луис още се оплакваше от световъртеж и изтръпване на ръцете и краката.

— Здрав ли се чувстваш? — настоя кукловодът. — Някаква загуба на равновесие, болки, гадене?

— Тревопасен, какво толкова си се разтревожил за мен? Нали ме остави в автолечител за повече от час? Още не съм се ориентирал напълно и съм страшно гладен, това е всичко.

— Добре. Нямаше как да изпитаме на практика веществото. Ето ти и отплатата, Кхмий. Знаеш за лекарството, което поддържа Луис Ву здрав и силен вече двеста двадесет и три години. Моята раса създаде аналогично вещество за кзинтите. Можеш да се върнеш с формулата и да я предадеш на вашата Патриаршия, когато експедицията завърши.

Кхмий изглеждаше слисан.

— Ще се подмладя ли? И този боклук е вече в мен?

— Да.

— Не че и сами не можехме да открием веществото, но никога не сме искали да го имаме…

— Ти обаче си ми нужен млад и силен. Въпреки това те уверявам, че не предвиждам никакви сериозни опасности по време на експедицията! Изобщо нямам намерение да кацам на самия Пръстенов свят, а просто на ръба при космодрума. Ще научиш всичко, което открием; това се отнася и за теб, Луис. А незабавната отплата…

На прехвърлящия диск се появи драудът — кутията бе отваряна, после запечатана отново. Сърцето на Луис Ву подскочи в гърдите му.

— Още не го използвай — натърти веднага Кхмий. Беше заповед.

— Добре, разбрах. Най-заден, откога ме следиш?

— Открих те в каньона преди петнадесет години. По онова време моите агенти на Земята вече се опитваха да освободят Харлоприлалар, но не постигаха нищо. Поръчах да инсталират прехвърлящи дискове в апартамента ти и чаках подходящия момент. Сега ще се погрижа и нашата водачка да се присъедини към групата.

— Не използвай драуда! — повтори Кхмий.

— Както кажеш.

Луис му обърна гръб. Ако жаждата да си пусне тока в главата го подтикнеше да нападне кзинт, щеше да знае, че е неизлечимо безумен. От цялата тази история можеше да извлече и нещо полезно… Вкопчи се в мисълта с цялата си воля.

Не бе успял с нищо да помогне на Харлоприлалар.

Тя бе преживяла хиляди години, когато тръгна с него, Несус и Говорещия с животни да търсят начин за измъкване от Пръстенов свят. Аборигените, живеещи под нейния левитиращ полицейски участък, я смятаха за небесна богиня. Цялата група се включи в играта, представяха се за божества с помощта на Харлоприлалар, докато се промъкваха обратно към катастрофиралия „Лъжец“. Междувременно тя и Луис се влюбиха.

Местните жители на Пръстенов свят — или поне трите разновидности, с които експедицията се сблъска — бяха сродни на човечеството, макар да се отличаваха от него. Самата Харлоприлалар почти нямаше коса по главата си, а устните й бяха издадени напред точно колкото на маймуна. Понякога хората на възраст търсят в любовните си връзки единствено разнообразие. Луис се питаше дали същото не се случва и с него, защото иначе виждаше предостатъчно недостатъци у Прил… Тандж! И той си имаше цяла колекция от тях.

Отгоре на всичко й беше длъжник. Имаха нужда от помощта й и Несус употреби срещу нея присъща на кукловодите форма на насилие. Подчини я чрез тасп, а Луис му позволи.

Тя дойде с него в човешкия космос. Влязоха в сградата на Обединените нации в Берлин, но Харлоприлалар тъй и не излезе оттам. Ако Най-задния можеше да я отърве и да я върне на родния й свят, щеше да е несравнимо повече, отколкото на Луис Ву му беше по силите да направи за нея.

— Мисля си, че ни лъже — обади се Кхмий. — Страда от мания за величие. Защо кукловодите ще допуснат особа с нездрав ум да ги управлява?

— Защото самите те не биха се престрашили да опитат. Рисковано е. Задникът на шефа винаги седи на най-горещия стол. А за кукловодите е напълно благоразумно да изберат най-изтъкнатия от нищожния процент мегаломани, пръкващи се сред расата им. Ако искаш, погледни на нещата от друг ъгъл — всички тези Най-задни са нагледен урок за останалите и им напомнят да не жадуват за власт, защото не е безопасно.

— Значи смяташ, че казва истината?

— Не знам достатъчно, за да твърдя каквото и да било. И да ни лъже, не е ли все едно? Спипа ни.

— Особено теб — сопна се кзинтът. — Държи те чрез жицата. Чудя се как не се срамуваш…

Луис обаче се срамуваше. И се бореше да не позволи на срама да срути окончателно съзнанието му, запокитвайки го в черната бездна на отчаянието. Не виждаше изход от тази кутия — подът, таванът и стените бяха част от корпус на „Дженеръл продъктс“. И все пак имаше някои дреболии…

— Ако още се чудиш как да се измъкнеш оттук — каза на Кхмий, — предлагам ти тема за размисъл. Ще се подмладиш. Поне за това кукловодът няма да те излъже, защото не би имало смисъл. И какво ще стане после?

— Ще бъда по-гладен. Ще имам повече сили. И ще налитам да се бия. Ти пък помисли над това.

С годините Кхмий бе натрупал доста внушителна маса. Черните „очила“ на кожата около очите му вече сивееха, тук-там по козината му също имаше сиви петна. Но при всяко движение проличаваха яките мускули. Никой по-млад кзинт дори с малко ум в главата не би му се нахвърлил. По-важни обаче бяха белезите. При първото си пътешествие из Пръстенов свят той се бе лишил от окосмяването и дори от горния слой на кожата по половината си тяло. Двадесет и три години по-късно козината се бе възстановила, но растеше на неравни снопчета.

— Това вещество премахва и белезите — напомни Луис. — Козината ти ще стане равна навсякъде. И няма да се виждат никакви бели косми.

— Виж ти, значи ще се разхубавя — изръмжа кзинтът и опашката му проряза въздуха. — Трябва да убия този тревопасен. Белезите са като спомените — ние не се лишаваме от тях.

— И как тогава ще докажеш, че си Кхмий?

Опашката замръзна неподвижно. Кзинтът го зяпна.

— Вярно — продължи спокойно Луис Ву, — мен ме е хванал за жицата. — Не му стана приятно да го изрече на глас, само че не пренебрегваше възможността микрофон да предава думите му. Кукловодът непременно бе предвидил риска от бунт на екипажа. — Теб пък държи чрез твоите харем, земя и привилегии, както и чрез името Кхмий, дадено на един застаряващ герой. А Патриархът може и да не повярва на обясненията ти, ако не носиш кзинтското лекарство за подмладяване и Най-задния не потвърди разказа ти.

— Млъкни!

На Луис всичко изведнъж му дойде в повече. Посегна към драуда и Кхмий замахна; след миг подхвърляше кутията в черно-оранжевата си лапа.

— Както искаш — промърмори човекът и се просна по гръб.

Тъй и тъй не си беше доспал…

— Не мога да проумея защо си станал токоглавец.

— Ами аз… Трябва да разбереш, че… Спомняш ли си последната ни среща?

— Да. Малцина човеци са били канени да посетят Кзин. Тогава обаче ти заслужаваше такава чест.

— Може би. Помниш ли, че ми показа Дома на Патриаршеското минало?

— Разбира се. А ти се опитваше да ми обясниш, че бихме могли да подобрим отношенията между нашите две раси. Трябвало само да пуснем репортерски екип от хора да се разходят с холокамери из музея.

Луис се засмя на спомена.

— Да, така си мислех…

— Аз пък се съмнявах!

Домът на Патриаршеското минало бе се оказал величествена и огромна постройка — колосално, разпростряло се надлъж и нашир здание, съградено от дебели плочи вулканична скала, слети чрез стапяне. Цялото се състоеше от ъгли и ръбове. Имаше и лазерни оръдия, монтирани на четири високи кули. А залите му сякаш нямаха край. Минаха два дни, докато Кхмий и Луис обиколят навсякъде.

Изглеждаше, че официално приетото минало на Патриаршията се простира далеч назад във времето. Луис разгледа дебели бедрени кости от стондат с издълбани в тях ръкохватки. Древните кзинти ги размахвали вместо тояги. Предположи, че някои от оръжията могат да бъдат определени като ръчни оръдия, макар че хората, които биха успели да ги повдигнат от пода, се брояха на пръсти. Имаше посребрена броня с дебелината на врата от банков сейф, също и двуръчна брадва, с която без затруднения ще отсечеш доста наедряла секвоя. И тъкмо когато сподели идеята си тук да дойдат и репортери, се натъкнаха на Харви Мосбауер.

Семейството му било убито и изядено по време на Четвъртата война между кзинтите и хората. Много години след сключването на примирие, които прекарал в маниакално упорита подготовка, Мосбауер кацнал сам — но въоръжен — на Кзин. Гръмнал четирима мъжкари и взривил бомба в харема на Патриарха, преди пазачите да го убият. Кхмий поясни, че им пречело единствено желанието да запазят кожата на противника непокътната.

— Ха, това ли наричаш „непокътната“?

— Той също се е сражавал. И то как! Имаме записи. Луис, разбери, че ние умеем да почитаме храбрия и могъщ враг…

Чучелото беше така обезобразено, че само след продължително вглеждане можеше да се познае към коя раса е принадлежало съществото. Но стърчеше на висок пиедестал от корпусен метал сред обширно празно пространство в залата. Някой по-тъповат репортер вероятно не би проумял посланието, но Луис го разбра.

— Чудя се дали ще успея да ти обясня — промърмори той двадесет години по-късно, вече жицоглавец, лишен от своя драуд. — Тогава ми стана много драго, че Харви Мосбауер е бил човек.

— Да, спомените са приятно занимание, но в момента обсъждахме твоята токомания — озъби се Кхмий.

— Щастливите хора не свикват с пускането на ток в главата. Нужно е първо да ти сложат контакт в черепа… А през онзи ден наистина ми беше хубаво. И аз се чувствах като герой. Знаеш ли къде беше Харлоприлалар по същото време?

— Къде?

— В лапите на властта. В полицията. Имаха купища въпроси към нея и аз нищичко не можех да сторя. А нали тя беше под моя закрила! Нали тъкмо аз я отведох на Земята със себе си…

— Луис, тя пък те беше хванала за половите жлези. Мога само да се радвам, че самките на кзинтите не са разумни. Ти охотно би направил всичко, което Прил поиска от теб. Нима самата тя не реши, че желае да разгледа човешкия космос?

— Вярно, смятах да я разведа тук-там. Но не успяхме. Кхмий, след като се върнахме с „Далечен изстрел“ и Харлоприлалар, повече не видяхме нито кораба, нито нея. Управниците на Кзин и Земята си поделиха тайната на хипердвигателя. Дори не биваше да споменаваме нищо по темата.

— Да, вторият вид квантов хипердвигател бе засекретен от Патриаршията.

— Същото направиха и Обединените нации. Не ми се вярва да са известили даже правителствата на другите планети от човешкия космос. Внушиха ми недвусмислено да не дрънкам излишно. Естествено и Пръстенов свят беше част от тайната, защото как бихме могли да стигнем дотам без „Далечен изстрел“? Знаеш ли, това ме подсеща за един въпрос. Как Най-задния възнамерява да се добере до него? От Каньон дотам разстоянието е над двеста светлинни години, а този кораб изминава всяка от тях за три денонощия. Мислиш ли, че е скрил наоколо втори „Далечен изстрел“?

— Не се опитвай да ме разсееш. Попитах те защо си сложи жица в главата?

Кхмий приклекна и ноктите му изскочиха. Вероятно беше рефлекс, неподвластен на съзнанието… а може би не.

— Когато си тръгнах от Кзин, прибрах се у дома. Колкото и да се мъчих, не убедих земната полиция, че трябва да ме пуснат при Прил. Ако бях събрал екипаж до Пръстенов свят, тя щеше да ни е водачка, но… Тандж! Дори не биваше да говоря за това с никого, освен с типовете от правителството… и с теб. Ти обаче не се запали от идеята.

— Нима можех да напусна дома си? Притежавах земя, свое име и очаквах деца. Трябва да знаеш, че самките на кзинтите не умеят да се справят сами с живота. Имат нужда от грижи и внимание.

— А какво ще стане сега с тях?

— Най-големият ми син ще управлява моята собственост. Ако отсъствам прекалено дълго, ще ме предизвика на двубой, за да я запази за себе си. Но ако… Луис! Питах те защо стана жицоглавец!

— Защото някакъв кретен ме облъчи с тасп!

— Ъррр?

— Мотаех се из музей в Рио, когато тъп шегаджия реши да ми оправи настроението иззад една колона.

— Но и Несус си носеше тасп на Пръстенов свят, за да ни контролира. Дори го използва срещу двама ни.

— Вярно. Колко присъщо за кукловодите — да контролират чрез приятното! И Най-задния постъпва по същия начин. Ето, виж — управлява дистанционно моя драуд, а на теб даде нова младост. И какъв е резултатът? Ще правим каквото поиска от нас.

— Несус си послужи с таспа срещу мен, но аз не се превърнах в токоман.

— О, и аз не започнах веднага да ламтя за жицата. През цялото време обаче се чувствах скапан, все си мислех за Прил. Чудех се дали да не се отдам на дълга почивка. И преди съм се запилявал сам отвъд границите на изследваното пространство, докато отново започна да понасям представата за други хора около мен. И докато пак успея да понасям себе си. Само че така щях да изоставя Прил. После кретенът ме прасна с таспа. Не беше кой знае какъв удар, вероятно десетократно по-слаб от този на Несус, но ми напомни! И… стисках зъби още година; сетне отидох да ми сложат контакт в главата.

— Иска ми се да ти го изтръгна от черепа!

— Ще предизвикаш крайно нежелателни странични последствия.

— А как попадна в пролома на Бойна глава?

— Може и да съм страдал от мания за преследване, но не забравяй, че Харлоприлалар влезе в полицията и не се появи повече. Аз пък се пристрастявах към жицата, кой знае пред кого щях да изтърся тайната! Предпочетох да избягам. На Каньон е лесно да кацнеш, без никой да те засече.

— Да, от същото се възползва и Най-задния.

— Кхмий, дай ми драуда, остави ме да спя или ме убий. Липсва ми всякакво желание за живот.

— Тогава спи!

Трета главаПРИЗРАК СРЕД ЕКИПАЖА

Беше му хубаво да се събуди зареян сред спални плоскости… докато си спомни.

Кхмий ръфаше сурово месо от плешка. На Вундерланд често програмираха синтезаторите на храна да обслужват представители на повече от една раса. Кзинтът се откъсна от яденето, само колкото да отбележи:

— Всичко в кораба като че е направено от хора. Дори корпусът е могъл да бъде купен на който и да е от човешките светове.

Подобно на дете в утроба, Луис висеше в безтегловност със затворени очи и присвити колене. Нямаше как обаче да забрави отново къде е попаднал. Промърмори:

— Стори ми се, че совалката има вид на джинксианско изделие. Разбира се, построена е по поръчка, но на Джинкс. А за леглото си какво ще кажеш? От Кзин ли е?

— Изкуствени влакна. Наглед обаче е от кожата на кзинт. Не се съмнявам, че тези гадости се продават тайно на хора с особено чувство за хумор. Бих изпитал огромно удоволствие да открия производителя…

Луис се пресегна и натисна бутона за изключване на полето; след миг бавно се спусна към пода.

Навън беше нощ — звезди с остър блясък и покрита от кадифен мрак околност. Дори ако някак се докопаха до скафандри, каньонът можеше да е и на обратната страна на планетата. Или пък отвъд черния рид, закриващ част от звездното небе. Как да узнаят?

Видя, че автоматичната кухня има две клавиатури — с надписи на интерезик и на „Речта на героите“. Тоалетните пък бяха една срещу друга. Набра закуска, с която се надяваше да подложи на изпитание програмата в синтезатора.

Кзинтът изръмжа:

— Положението ни интересува ли те изобщо?

— Погледни си под краката.

Кхмий приклекна и се вторачи през прозрачния под.

— Ъхъ… ясно. Хипердвигателят е изработен от кукловоди. Значи с този кораб Най-задния е избягал от Флотата на световете!

— Да не забравиш и прехвърлящите дискове. Кукловодите ги поставят само на собствената си планета. А ето че Най-задния ги е използвал, за да стовари при мен наети от него хора.

— Следователно е откраднал кораба и дисковете. Луис, не ми се вярва, че има подкрепата на останалите кукловоди. Може би е добра идея да се доберем до световете им.

— Кхмий, не ти ли хрумна, че тук трябва да има микрофони?

— Нима искаш да си меря думите заради един тревопасен?

— Хайде, ще ти угодя! Да обсъдим положението си… — Депресията му се изливаше в мрачен присмех, пък и защо не? Нали неговият драуд беше у Кхмий? — На един откачалко хрумнало да отвлече човек и кзинт. Няма съмнение, че честните кукловоди ще бъдат ужасени от това. Очакваш ли, че ще ни пуснат да хукнем към къщи и да разправим случката на Патриарха, който — уверен съм — прави всичко по силите си да изгради цяла флота от подобия на „Далечен изстрел“? Такива кораби могат да стигнат световете на кукловодите за четири часа. Е, и още три месеца за изравняване на скоростта в нормалното пространство…

— Достатъчно!

— Тандж! Ако си искал да разпалиш поредното сражение, имаше още по-сгоден случай! Нали Несус ни разказа как кукловодите са се намесили в наша полза по време на Първата война между хората и кзинтите. Не държа да ми признаеш дали си посмял да споделиш това с някого.

— Настоявам веднага да смениш темата.

— Няма проблем. Само че се сетих нещо… — Понеже най-вероятно разговорът им се записваше, трябваше да си подбира думите внимателно. — В момента аз, ти и Най-задния сме единствените в изследваното пространство, които знаем какво са вършили кукловодите.

— И ако ние с теб изчезнем на Пръстенов свят, Най-задния няма да ни жали вечно? Схванах намека. Но той дори не подозира, че Несус прекали в приказките си пред нас.

„Ще научи, щом си пусне записа — безмълвно отвърна Луис. — Моя грешка.“ Да си мери думите заради един тревопасен, а? Нахвърли се свирепо върху поднесената му от машината закуска.

Избра съставките да са и прости, и трудни — половин грейпфрут, шоколадово суфле, печено на скара бяло месо от моа, кафе „Синята планина на Ямайка“ с бита сметана отгоре. Повечето неща бяха приятни на вкус, само битата сметана му се стори неубедителна. Но какво ли да каже за месото от моа? Един генетик бе възпроизвел отново птицата през двадесет и четвъртия век… или поне твърдеше, че е успял. А сега синтезаторът се бе опитал да повтори резултата от неговите усилия. Е, действително имаше плътността и вкуса на птиче месо.

И изобщо не можеше да се сравни с включената в главата жица.

Бе свикнал да живее с тази депресия през част от времето си. Знаеше, че я изпитва заради сравнението с насладата. Вярваше, че депресията е обичайното състояние на човечеството. Да стане пленник на луд извънземен с незнайни цели не влошаваше с почти нищо състоянието му. Единственият истински ужасен факт в това черно утро беше необходимостта да се откаже от драуда.

Щом свърши, набута мръсните съдове за рециклиране. И попита Кхмий:

— Какво искаш, за да ми върнеш драуда?

Кзинтът изсумтя.

— Че ти какво можеш да предложиш?

— Обещания, скрепени с честната ми дума. И една съвсем прилична домашна пижама.

Опашката на Кхмий проряза въздуха.

— Някога ми беше полезен спътник. В какво ще се превърнеш, ако ти дам драуда? В лигавеща се твар. Не, ще го задържа.

Луис реши да се захване с упражненията си.

При гравитация, наполовина от стандартната, опората на една ръка е сравнително проста работа. Но не и ако са сто поред. После двеста ножични скокове, пръстите на ръцете допират тези на стъпалата…

Кхмий го гледаше с любопитство. По някое време подхвърли:

— Чудя се защо ли Най-задния е загубил почетното си положение.

Луис не отговори. Бе пъхнал краката си под долната спална плоскост и правеше много бавно коремни преси.

— И какво ли се надява да намери в космодрума на ръба? Пръстените за намаляване на ускорението са твърде големи дори за да ги помръдне. Дали не иска да вземе нещо от корабите там?

Луис стана и набра на клавиатурата още две бедрени кости от моа. Изтри мазнината от тях и започна да ги подхвърля, все едно бяха големи бухалки. Едри капки пот сякаш неохотно се стичаха по лицето и тялото му.

Опашката на кзинта се мяташе неспокойно. Големите розови уши се прибраха покрай главата, за да не ги докопа врагът. Кхмий явно се гневеше. Негова си работа.

Кукловодът се появи изведнъж зад непробиваемата стена. Бе променил стила на украса по козината си — просветващи точици вместо опалите… и беше сам. Вторачи се в тях и нареди:

— Луис, включи си драуда!

— В момента нямам тази възможност. — Пусна тежестите на пода и попита: — Къде е Прил?

— Кхмий, дай драуда на Луис!

— Къде е Харлоприлалар?!

Огромна космата ръка стегна гърлото му. Той ритна назад с цялата си сила. Кзинтът само изохка, но намести необичайно внимателно драуда в контакта.

— Пусни ме.

Кхмий го остави на мира и Луис се свлече на пода. Вече се бе досетил, както и кзинтът, разбира се. Чак сега започваше да осъзнава колко е искал да види Прил… да я освободи от земната полиция… не, просто да я види.

— Харлоприлалар е мъртва. Моите агенти са ме измамили. Знаели са, че жената от Пръстенов свят е умряла преди осемнадесет години. Ако остана, за да ги измъкна от скривалищата им, това би могло да ми отнеме още осемнадесет. Или хиляда и осемстотин! Човешкият космос е прекалено обширен. Нека си задържат откраднатите пари.

Луис кимаше усмихнат, макар да знаеше колко ще боли, щом свали драуда. Чу Кхмий да пита:

— Как е умряла?

— Не понесла човешкото лекарство за дълголетие. В Обединените нации вече смятат, че се е различавала значително от хората. Остаряла извънредно бързо. Само година и пет месеца след пристигането си на Земята вече била мъртва.

— Тогава… — проточи Луис. — Още съм бил на Кзин… — Това го озадачи. — Но тя имаше свое лекарство, по-добро и от нашето. Донесохме цял криогенен контейнер, пълен с него.

— Бил е откраднат. Нищо друго не знам.

Откраднат ли? Нали Прил не бе обикаляла по улиците на Земята, та да я оберат обикновени апаши! Учените на Обединените нации може и да са отворили контейнера, за да изследват веществото, но са имали нужда само от един микрограм… Сигурно никога нямаше да научи историята докрай. После са държали приятелката му затворена, за да измъкнат — преди да умре — всичко, което е знаела.

О, как щеше да боли! По-късно.

— Няма защо да се бавим повече. — Кукловодът се настани на тапицираната си скамейка. — Вие ще пътувате в състояние на стазис, за да пестим запасите. Имам допълнителен горивен резервоар, но ще го включим едва преди навлизането в хиперпространството. Така ще стигнем до целта с пълни собствени резервоари. Кхмий, искаш ли да дадеш име на нашия кораб?

— Готвиш се да търсиш слепешката, затова ти е нужно повече гориво? — усъмни се кзинтът.

— Само в космодрума на ръба, никъде другаде. Е, как ще наречеш кораба?

— Назовавам го „Гореща игла на дознанието“.

Луис се усмихна, питайки се дали кукловодът разбра намека. Техният кораб вече носеше името на кзинтски инструмент за изтезания. Устите на Най-задния стиснаха две лостчета и ги дръпнаха едно към друго.

Четвърта главаВСТРАНИ ОТ ЦЕНТЪРА

Луис Ву сякаш се сплеска — внезапно теглото му се удвои. Черният пейзаж на Каньон изчезна. Наоколо вече имаше само звезди, а една от тях, точно под краката му, светеше най-ярко от всички. Най-задния се освободи от предпазните ремъци и стана от пейката. И той се бе променил. В движенията му личеше умора, а за козината си — вече оформена в друг стил — като че не бе полагал грижи отдавна.

Пристрастяването към жицата не притъпяваше мозъчните функции. Луис веднага схвана очевидното — двамата с Кхмий са прекарали две години в стазисно поле, а кукловодът е управлявал сам кораба в хиперпространството. Познатият космос, мехурче с диаметър някакви си четирийсетина светлинни години, трябва да бе останал далеч зад тях. А и „Гореща игла на дознанието“ беше проектирана така, че да я пилотира кукловод от Пиърсън, докато за пътниците му в стазис времето е спряло. Зависят напълно от него — ще ги върне само ако пожелае. Значи повече няма да види други хора, а Харлоприлалар е мъртва заради собственото му нехайство. И ще се почувства ужасяващо самотен, щом драудът бъде изваден от главата му, което сигурно ще се случи скоро.

Но всичко това изобщо не го притесняваше, докато слабичкото напрежение все още гъделичкаше мозъка му…

Не виждаше ярка струя от кораба. Значи „Иглата“ има нереактивни двигатели.

Създателите на „Лъжеца“ бяха ги монтирали върху голямото делтовидно крило. Но когато минаха над повърхността на Пръстенов свят, нещо подобно на изстрел от невероятно мощен лазер изгори всичко извън корпуса. Луис си каза, че Най-задния не би повторил такава грешка. Двигателните системи естествено бяха в неуязвимия корпус на „Иглата“.

Кхмий попита кукловода:

— Кога ще можем да кацнем?

— След пет денонощия. Не успях да взема по-съвършени двигатели от Флота на световете. С тези изработени от хора машини не можем да си позволим обратно ускорение над двадесет G. Притеглянето при вас поносимо ли е?

— Малко лек се усещам. На стандартна земна гравитация ли си го нагласил?

— На гравитацията на Пръстенов свят, а тя е 0,992 от земната.

— Остави го както си е. Най-заден, досега не си ни показал никакви уреди. Искам да знам с какво ще изследвам Пръстеновия свят.

Кукловодът поумува.

— В совалката си имате телескоп, но не можем да го насочим право надолу. Почакай малко.

Той се обърна към пулта за управление. Едната глава се изви назад, засъска и заръмжа на Речта на героите.

— Говори на интерезик — възрази Кхмий. — Искам Луис поне да ни слуша.

Кукловодът се съгласи.

— Приятно ми е да използвам отново който и да е език. Самотата ми омръзна. Ето, имате картина от телескопа на „Иглата“.

Образът се появи под краката на Луис Ву — правоъгълник без отчетливи очертания. В него светилото на Пръстенов свят и околните звезди се уголемиха значително. Луис предпази очите си от слънцето и зашари с поглед. Да, беше си на мястото — кръгла светлосиня нишка, от която се виждаше половината.

Представете си панделка, с каквато опаковат подаръците за Коледа, дълга петнадесет метра, ала широка само два-три сантиметра. Навийте я в кръг на пода и сложете запалена свещ по средата. А сега увеличете мащаба…

Пръстенов свят беше ивица от материал (чиято здравина смущаваше разсъдъка), широка един милион мили, но дълга почти шестстотин милиона. Образуваше кръг с радиус деветдесет и пет милиона мили в чийто център се намираше слънцето. Този пръстен се въртеше със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда, затова на повърхността му центробежното ускорение почти се равняваше на земното притегляне. Незнайните създатели на света бяха покрили вътрешната му повърхност с почва и океани, а над тях имаше атмосфера. За да задържат въздуха, бяха издигнали край ръбовете на пръстена странични стени, високи по хиляда мили. Е, предполагаше се, че все пак годната за дишане смес се губи малко по малко над стените, но не прекалено бързо. Вътрешен пръстен от двадесет правоъгълника, който би заемал орбитата на Меркурий в Слънчевата система, хвърляше сенки, за да има цикъл от ден и нощ, продължаващ тридесет часа.

Обитаемата повърхност се равняваше на планета с площ шестстотин милиона милиони квадратни мили… или три милиона пъти повече от Земята.

Луис, Говорещия с животни, Несус и Тила Браун бяха пътували почти година из Пръстеновия свят — двеста хиляди мили по ширината му, после обратно към катастрофиралия „Лъжец“. Една пета от ширината на ивицата. Това изобщо не ги правеше познавачи на пръстена. А и би ли могло някое разумно същество да се обяви за такъв познавач?

Поне бяха огледали космодрума от външната страна на едната странична стена. И ако Най-задния казваше истината, този път нямаше да се занимават с нищо повече. Кацат на издатината при космодрума, прибират каквото кукловодът се надява да намери там и се махат. При това бързо! Защото…

Защото нещо веднага се набиваше на очи в правоъгълния образ от телескопа. Светлосинята дъга на Пръстенов свят, твърде далечна, за да се различават подробности, се беше изместила значително от идеалната си кръгова орбита около светилото.

— Тъй и не научихме! — изръмжа Кхмий. — Цяла кзинтска година прекарахме на това творение и не се досетихме. Как е възможно?

— Пръстенов свят — отвърна кукловодът — не е бил изместен по време на предишното ви идване, защото оттогава минаха двадесет и три години.

Луис кимна. Не му се приказваше, за да не се разсейва. Само радостта от жицата го пазеше в момента от собствените му угризения. Най-задния продължи:

— Тази конструкция е неустойчива по плоскостта на въртенето си. Нима не знаехте?

— Не!

— И аз не го знаех — малко унесено промълви Луис, — докато не се върнах на Земята. Тогава си поблъсках главата.

Двамата извънземни се вторачиха в него. Не се бе стремил да привлече вниманието им. Е, какво да се прави…

— Лесно е да се докаже нестабилността на Пръстеновия свят. По оста на въртенето си е устойчив, но не и в плоскостта. Трябва да е имало някакви приспособления, за да задържат светилото винаги там, където му е мястото.

— Но сега е изместен!

— Да, каквото и да са сложили, то вече не работи.

Ноктите на Кхмий не успяха да задерат по прозрачния под.

— Значи те ще умрат! Милиарди, десетки милиарди… или дори трилиони? — Кзинтът се извъртя рязко към Луис. — Твоята тъпа усмивка започва да ме изнервя! Ако ти махна драуда, дали няма да станеш по-словоохотлив?

— И така мога да говоря.

— Ами хайде, започвай! Защо Пръстенов свят е неустойчив?

— Защото е невероятно твърд и няма никаква еластичност. Немислимо е да бъде друг при тази страховита скорост на въртене. Побутнеш ли го лекичко, ще продължи да се измества от центъра си. От уравненията направо ще ти настръхне козината. Поиграх си на един компютър и получих резултати, в които не знам дали да вярвам.

— И ние обмисляхме преди време — намеси се Най-задния — дали да не си построим собствен Пръстенов свят, но неустойчивостта е прекалено голяма. Дори един силен протуберанс от слънцето би нарушил равновесието на конструкцията. А пет години по-късно тя ще се отърка в светилото…

— Стигнах до същия извод — потвърди Луис. — Сигурно точно това се е случило.

Ноктите на Кхмий пак изскърцаха по пода.

— Ами спомагателните двигатели за корекции на орбитата?! Конструкторите на Пръстеновия свят не може да не са ги предвидили!

— Сигурно е така. Знаем поне, че са имали Бусардови правоточни двигатели. Използвали са ги в междузвездните си кораби. Е, да, ако по външния периметър на пръстена има достатъчно на брой големи правоточни двигатели, биха могли да го задържат в кръгова орбита. И да използват за термоядрен синтез водорода в слънчевия вятър. Май никога не би им свършило горивото.

— Не видяхме нищо подобно. Помисли само с какви размери би трябвало да са тези двигатели!

Луис се закиска.

— Кое може да е голямо в сравнение със самия Пръстенов свят? Просто не сме ги забелязали.

Не му хареса обаче как Кхмий се надвеси над него с изскочили нокти.

— Толкова лековато ли приемаш нещата? На този свят сигурно има предостатъчно жители, за да населят хиляди пъти подред всички известни ни планети! И онези, които срещахме, са по-близки като раса на теб, отколкото на мен.

— Я опитай да си припомниш, че си жесток, безмилостен хищник! Виж какво, ще се притеснявам предостатъчно, но след като Най-задния ми изключи драуда. Няма обаче да умра от ужас, защото дотогава ще съм свикнал поне мъничко с положението. Ти способен ли си да измислиш с какво да им помогнем? Нещичко хрумва ли ти, а?

Кзинтът му обърна гръб.

— Най-заден, колко време им остава?

— Ще се опитам да пресметна.

След малко кукловодът изтупурка към прозрачната област.

— Пръстенов свят ще се отърка в светилото си след година и пет месеца. Допускам, че ще се разпадне. Като знам скоростта му на въртене, очаквам парчетата да се разлетят в междузвездното пространство.

— Правоъгълниците от вътрешния пръстен… — измънка на себе си Луис.

— Какво? А, да… Вярно, те ще се блъснат във външния пръстен преди слънцето. Въпреки това имаме поне една година. Ще ни стигне — отсъди безстрастно Най-задния. — Няма изобщо да слизаме на обитаемата повърхност. Вашата експедиция е проучила издатината с космодрума от няколко десетки хиляди мили, без антиметеоритната защита да ви обстреля. Убеден съм, че космодрумът е изоставен. Ще можем да кацнем безопасно.

— Какво се надяваш да намериш? — попита Кхмий.

— Учудвам се, че още не сте си спомнили. — Кукловодът се обърна към пулта за управление. — Луис, дадох ти достатъчно време.

— Чакай!…

Носещият блаженство ток в мозъка му спря.

Пета главаАБСТИНЕНТЕН СИНДРОМ

Слънцето беше далеч от центъра на кръга. Луис прецени на око, че е на около седемдесет милиона мили от близката страна, значи — на сто и двадесет милиона от далечната. Близката страна се облъчваше три пъти по-силно, а едно пълно завъртане отнемаше седем и половина тридесетчасови денонощия… Вече имаше климатични смущения. Растенията, които не можеха да понесат промените, умираха. И животните. И хората.

Най-задния си бе свършил работата с телескопа. Сега мъчеше компютъра зад плътната зелена стена. Луис се зачуди какво ли още е скрито в недостъпната за погледите им част от кораба.

Жицоманът наблюдаваше през стената как кукловодът човърка неговия драуд. Мислеше си за смъртта в смразяващи ума мащаби, за смъртта като негова съвсем лична участ, както и за смъртта на извънземни, които следяха колко ток получава мозъкът му.

Плоските глави се издигаха, после се гмуркаха и докосваха малката черна кутия, сякаш вкусваха гозба със съмнителни качества. Дългите езици и чувствителните устни опипваха вътрешността. След няколко минути Най-задния бе пренастроил брояча за тридесетчасово денонощие и намалил наполовина напрежението.

Следващият ден беше изпълнен с чиста радост, несмущавана от разсъдъка; нищо не можеше да го обезпокои, но… така и не успяваше да определи какво точно го яде отвътре. Токът спря твърде рано вечерта и депресията го обгърна като кафеникав смог.

После Кхмий се наведе над Луис Ву, отдели драуда от главата му и го постави върху прехвърлящия диск, за да се озове в пилотската кабина. И за да бъде пренастроен отново.

Луис изпищя и скочи. Изпъпли бързо по широкия гръб на кзинта, хващайки се за козината, и се опита да му откъсне ушите. Кхмий се извъртя. Човекът напразно се мъчеше да се вкопчи в изпънатото космато ръчище, което го запрати в отсрещната стена. Доста зашеметен, с кървяща мишница, Луис се обърна, за да нападне отново.

Съвсем навреме, за да види как кзинтът скача върху прехвърлящия диск в мига, когато едната уста на Най-задния задейства устройството.

Кхмий клечеше върху черния кръг с много опасен и… глуповат вид.

Кукловодът го изгледа.

— Тези дискове няма да пренесат нищо с твоята телесна маса. Нима ме смяташ за такъв идиот, че да допусна кзинт в пилотската си кабина?

— Че защо пък не? — изръмжа Кхмий. — Колко ум се иска да издебнеш едно тревопасно?

Подритна драуда на Луис и се затътри към водното си легло.

Операция за отвличане на вниманието. Искаше да докара спътника си до безумна ярост, за да разсее за миг кукловода.

— Когато следващия път пренастроя драуда — каза Най-задния, — ще го направя малко преди да си пуснеш напрежението. Това би ли те направило по-щастлив?

— Тандж! Знаеш добре, че предпочитам да е така!

Луис стискаше конвулсивно устройството. Беше изключено, разбира се — чак докато броячът го задейства отново.

— Продължителността на живота ви — започна да го увещава кукловодът — е почти колкото нашата. А затруднението ти е съвсем временно. Ще бъдеш приказно богат! В космическите апарати на Пръстенов свят е било използвано евтино преобразуване на елементи. По същия начин трябва да са изградили и самата конструкция!

Луис вдигна глава и го зяпна стреснато.

— Как ми се иска да знаех предварително — унесено продължи Най-задния — масата и размерите на машината… Корабите на пръстеновите създатели са огромни. Е, не се налага да пренесем самата машина. Холограмата, получена с дълбоко сканиране, както и заснетата в действие машина ще убедят бившите ми подчинени. По-късно можем и да пратим кораб с корпус четвърти размер, за да я прибере.

Извънземният едва ли очакваше някакъв смислен отговор от човек, изпаднал в тежък абстинентен синдром заради спряната жица. Луис следеше изпод вежди Кхмий, за да види как той ще се справи с положението. Кзинтът наистина беше достоен за възхищение. Вцепени се само за миг, после попита невъзмутимо:

— Как се стигна до лишаването ти от власт?

— Обяснението ще ми отнеме много време.

— Хм, след навлизането в системата на Пръстенов свят трябва да изминем единадесет милиарда мили в нормалното пространство, а скоростта ни е петдесет и две хиляди мили в секунда и ще намалява непрекъснато. Няма и денонощие, откакто се движим с обратно ускорение. Значи разполагаме с предостатъчно време.

— Прав си, пък и не очакваме други смислени занимания. И тъй, трябва да знаете, че при нас фракциите на консерваторите и експериментаторите съществуват отдавна. Обикновено управляват консерваторите. Но когато планетата ни пострада от злоупотреба с енергия в промишлени мащаби, експериментаторите я преместиха към кометната ареола на нашата звездна система. Друг експериментаторски режим промени и насели с живот първите две селскостопански планети. По-късен режим на същата фракция премести навътре в системата още две планети с подобна цел; дотогава те бяха спътници на далечни ледени гиганти…

Кхмий бе спечелил отсрочка, за да потисне вълнението си и да обмисли какво да каже. Браво на него! Може би още навремето е заслужавал напълно поста си на Говорещ с животни, младши посланик при човечеството.

— …вършим необходимото, а после ни сменят. Такъв е принципът. Експериментаторите поеха властта, когато нашите сонди откриха Кзинтската империя. Доколкото си спомням, Несус е споделил с вас как постъпихме тогава.

— Помогнали сте на хората. — Кхмий беше странно невъзмутим. Луис би предположил, че в този момент ще започне да дере стените. — В Четирите войни с човечеството са загинали четири поколения от най-могъщите ни бойци, а по-кротките сред нас са получили възможност да се възпроизвеждат и умножават.

— Надявахме се да развиете способността за мирно общуване с другите раси. Освен това моята фракция създаде търговска империя във вашия район от космоса. Но въпреки успехите си губехме влияние в своя свят. После открихме, че ядрото на галактиката ни е избухнало. Ударната вълна щеше да ни застигне след двадесет хиляди години. И нашата фракция остана на власт, за да организира преселението чрез Флота на световете.

— Имали сте късмет. И все пак накрая са те махнали.

— Да…

— Защо?

Кукловодът не отговори веднага.

— Някои от моите решения не се радваха на популярност. Намесих се в съдбата на хората и кзинтите. А вие научихте тайната ни — как повлияхме за промяна в законите за раждаемостта на Земята, за да поощрим появата на повече хора с късмет. А и как по време на Първата война започнахме програма за насаждане на повече разсъдливост у кзинтите. Моят предшественик създаде „Дженеръл продъктс“ — междузвездната търговска империя. За него започнаха да казват, че е превърнал безумието в добродетел, защото само най-лудите измежду нас биха рискували живота си при полети в космоса. Когато организирах вашата експедиция до Пръстенов свят, нарекоха безумец и мен — контактът с толкова авангардни технологии криел прекалени рискове. Но не биваше да извръщаме гръб от опасността!

— И решиха да те свалят.

— Може да са търсили… удобно оправдание. — Кукловодът крачеше неспокойно из пилотската кабина. — Знаете, че се съгласих да приема Несус за свой партньор, ако се завърне от Пръстеновия свят. Той самият настояваше непреклонно. Завърна се и се съвъкупихме. После го правихме пак, но вече от любов. Несус беше луд, а се знае, че и Най-задните често са били луди. Е, накрая ме лишиха от власт.

Луис се намеси неочаквано:

— Кой от вас е мъжкарят?

— Не разбирам защо не си попитал Несус за това. Но пък той не би ти казал… Понякога е много свенлив. Луис, имаме два вида мъжкари. Моят вид влага спермата си в тялото на женската, а видът на Несус — яйцеклетката си, с почти същия орган като нашите.

— Нима следващото поколение взима гени от трима различни родители? — учуди се кзинтът.

— О, не, само от двама. Женската не предава гените си. Всъщност женските се чифтосват помежду си по съвсем друг начин, за да създадат себеподобни. Не е съвсем точно да се каже, че са от нашата раса, обаче сме били в симбиоза с тях през цялата си история.

Луис трепна. Значи кукловодите се размножаваха като паразити — потомството им само използваше плътта на невинния носител. Несус с пълно основание бе отказал да говори за половите особености на расата си. Ама че гадост…

— Но аз бях прав! — продължаваше Най-задния. — Особено в решението си да пратя експедиция до Пръстенов свят. И ще докажа правотата си! Остават пет денонощия, докато намалим достатъчно скоростта, после най-много десет в космодрума върху издатината, накрая още пет, за да достигнем точка, в която да включим хипердвигателя. Изобщо не се налага да кацаме на обитаемата повърхност. Харлоприлалар е казала на Несус, че корабите на Пръстенов свят са носили олово — за пестене на обем — което е било преобразувано във въздух, вода и гориво по време на полета. Консервативно управление не би могло да се справи с последиците от придобиването на такава технология. Ще бъдат принудени да ме върнат на поста ми!

Лишен от насладата на жицата, Луис не изпита желание да се засмее. И все пак му беше весело, макар и по особен начин, защото всичко бе започнало заради негова грешка.

На другата сутрин извънземните отново намалиха напрежението в драуда наполовина и повече не го човъркаха. Разликата не би трябвало да се усеща чак толкова болезнено. С включена жица в главата Луис пак изпитваше удоволствие. Но от години бе свикнал и с депресията, която настъпваше, щом броячът прекъсне насладата. Жадуваше за следващото включване. Периодите на депресия вече му се отразяваха по-зле. Двамата му спътници можеха по всяко време отново да му орежат порцията… а и да не го стореха, беше принуден да се откаже от пристрастяването.

Нямаше представа за какво си говореха те през следващите четири дни. Стараеше се да остави в своя свят само екстаза на жицата. Спомняше си смътно, че извикваха холограми от паметта на компютъра. Мяркаха се лицата на обитатели на Пръстеновия свят. Дребосъците — целите покрити със златиста козина (но един от тях — жрец, я бе обръснал по тялото си). Огромна телена скулптура в небесния замък (сплеснат нос, плешива глава, устни като рана от нож). Харлоприлалар (може би от същата раса). Търсача — скитникът, взел под закрилата си Тила Браун (мъж с почти човешки вид, но мускулест като джинксианец и безбрад). Имаше градове, сринати от времето или пък смазани от срутилите се сгради, когато захранването спряло. Последваха холограми от доближаването на „Лъжеца“ до засенчваща плоскост, после град, потънал в облаци дим заради паднала небесна нишка.

Слънцето се уголемяваше от точица до черно кръгче с ярък периметър. Предпазните системи на „Иглата“ не му позволяваха да ослепи пътниците. Синият ореол около светилото растеше.

В сънищата си Луис се връщаше на Пръстенов свят. В големия плаващ над повърхността затвор той отново висеше с главата надолу под изгорения си въздушен велосипед — на трийсетина метра от твърдия под, осеян с костите на предишни пленници. Гласът на Несус блъскаше в ушите му, обещавайки спасение, което все не успяваше да дочака.

Когато беше буден, се разтушаваше с привичния дневен ритъм… докато четвъртата вечер позяпа малко вечерята си, изхвърли я в люка за преработка, после набра само хляб и няколко вида сирене. Цели четири дни минаха, докато се сети, че земните копои не могат да го спипат тук. Спокойно можеше пак да си хапва сирене!

„Кое е хубаво в живота, ако не броим жицата? — питаше се той. — Сиренето. Спалните плоскости. Любовта (в момента недостъпна). Дивашките шарки по кожата. Свободата, благополучието, самоуважението. Победата, ако я сравниш с възможността за поражение. Тандж! Почти съм забравил дори да мисля за тези неща, а и всичките ги загубих. Особено свободата, благополучието и самоуважението. С мъничко търпение мога да направя първата крачка. И… кое още е хубаво? Бренди в кафето. Както и филмите.“

Преди двадесет и три години Говорещия с животни бе доближил космическия кораб „Лъжеца“ до ръба на Пръстенов свят. Сега Кхмий и Най-задния преглеждаха записите от онзи полет.

От толкова нищожно разстояние пръстенът изглеждаше като множество прави линии, сливащи се някъде в безкрая. После обръчите на спирачната система за кораби сякаш налитаха към камерата, отново и отново, във видимия спектър, в инфрачервено, ултравиолетово, накрая и с дълбоко сканиране. Или пък пълзяха през екрана забавено — огромни еднакви електромагнити.

А Луис Ву изгледа всичките осем часа на фентъзи сагата „Земята на върколаците“, напивайки се зверски. Бренди в кафето, бренди с газирана вода, само бренди… Гледаше филм, а не мултисензорен запис — играеха истински актьори и зрелището въздействаше само върху две от човешките сетива. Така още повече се отдалечаваше от действителността.

По едно време му хрумна да въвлече Кхмий в спор на тема как Саберхаген вплита в художествения замисъл невъобразимите си зрителни ефекти. Все още будната у него частица здравомислие го накара тутакси да се откаже. Не смееше да говори пиян с кзинта. „Кукловодът е скрил в стените ушенца, хубави ушенца…“

Пръстенов свят ставаше все по-голям.

Две денонощия изглеждаше като фино изрязан син пръстен — тесен, дори привидно крехък, изместен спрямо слънцето си, заедно с което полека растеше на екрана. Появиха се първите по-едри детайли. Вътрешният кръг, съставен от засенчващите плоскости. После вече се забелязваше и стената над ръба. Беше висока някакви си хиляда мили, но постепенно започна да закрива част от повърхността. На петата вечер „Гореща игла на дознанието“ бе намалил сериозно скоростта си и страничната стена се виждаше като широка черна ивица сред звездите.

Луис не си бе сложил драуда. Този ден се насили да пропусне. Едва след това Най-задния го осведоми, че нямало да му включи жицата, докато не се убеди, че са кацнали невредими. Той само сви рамене. Малко оставаше…

— Има слънчеви изригвания — рече кукловодът.

Луис погледна. Защитните системи заличаваха образа на светилото. Виждаше се само короната му от плазма — кръг от пламък около черен диск.

— Дай някакво изображение все пак — промърмори човекът.

Звездата се появи затъмнена и увеличена в правоъгълния екран. Беше по-малка и хладна в сравнение със земното Слънце, макар и незначително. Не се виждаха никакви петна освен необичайно ярката кръпка точно в средата.

— Гледната ни точка е неблагоприятна — отбеляза Най-задния. — Протуберансът е насочен право към нас.

— Може би звездата е станала нестабилна отскоро — предположи Кхмий. — Това би обяснило защо Пръстенов свят се е изместил именно сега.

— Съществува и такава вероятност. В записите на „Лъжеца“ е отбелязано слънчево изригване само по време на доближаването ви към системата, иначе през онази година светилото е било спокойно. — Двете глави на кукловода надвиснаха над пулта. — Странно. Магнитните характеристики…

Черният диск потъна зад ръба на черната странична стена.

— …на тази звезда са твърде особени.

— Ами върни се да огледаш по-подробно — посъветва го Луис.

— Нашата задача не предвижда събирането на случайна информация.

— Не си ли любопитен?

— Не съм.

На разстояние по-малко от десет хиляди мили страничната стена изглеждаше идеално права. Мракът и скоростта заличаваха всякакви подробности. Кукловодът бе настроил екрана на телескопа на инфрачервения спектър, но от него почти нямаше полза… или все пак имаше? По основата на стената се забелязваха триъгълни сенки — по-хладни петна с височина тридесет до четиридесет мили. Сякаш нещо от вътрешната й страна отблъскваше излъчването на светилото. После от ляво на дясно се появи по-тъмна, студена линия. Кхмий попита учтиво:

— Ние ще кацнем ли, или само ще се реем отстрани?

— Засега се реем, за да преценя положението.

— Е, ти си дошъл да търсиш съкровище. Ако желаеш, можеш да си тръгнеш и без него.

Най-задния явно се безпокоеше. Краката му стискаха пилотската пейка, по гърба му играеха мускули. А кзинтът беше невъзмутим, дори имаше самодоволен вид. Той добави:

— Несус не пилотираше сам, реши да отстъпи тази работа на кзинт. Знаеше, че в някои обстоятелства може да се поддаде на неукротим страх. Ти обаче не си позволяваш това. Автоматиката на „Иглата“ ще успее ли да осъществи кацане, докато се криеш в стазис?

— Компютърът няма да се справи, ако възникне нещо извънредно. Не съм предвидил такива обрати.

— Е, тогава ще трябва да кацнеш сам. Хайде, Най-заден, не се помайвай!

Носът на „Иглата“ се завъртя, корабът започна да се ускорява.

Минаха два часа, докато достигне скоростта на въртене на Пръстенов свят — седемстотин и седемдесет мили в секунда. Дотогава край тях прелетяха стотици хиляди мили от тъмната линия. Кукловодът доближаваше конструкцията, но толкова бавно, че Луис се зачуди дали няма да се откаже в последния момент. Самият той наблюдаваше, без да изпитва нетърпение. Бе се отскубнал от насладата на жицата по свое желание. Нищо не можеше да се сравни по значение с този факт.

Но защо ли и Кхмий беше толкова спокоен? Дали му влияеше завръщащата се младост? Човек, навършил първия си век, лесно би си въобразил, че има цяла вечност пред себе си и времето ще му стигне за всичко. Дали и един кзинт реагираше по същия начин на подмладяването? Или… все пак беше достатъчно опитен дипломат. Вероятно умееше да крие чувствата си.

Корабът уравновесяваше положението си с долните спомагателни двигатели. Тягата, създаваща притегляне почти колкото земното, му позволяваше да следва извивката на Пръстеновия свят. Иначе „Иглата“ щеше да отлети в междузвездното пространство. Луис гледаше как главите на кукловода се стрелкат и извиват, за да следят датчиците и екраните. За човека показанията бяха напълно неразбираеми.

Тъмната линия вече се виждаше като поредица раздалечени обръчи с диаметър сто мили. По време на първата експедиция бяха открили стар запис, в който корабите се разполагаха на петдесет мили от страничната стена, за да бъдат поети от пръстените и ускорени до параметрите на въртене на гигантската конструкция. Накрая кацаха лесно на издатината, където се намираше космодрумът.

Наляво и надясно черната стена изтъняваше и се свиваше до редица от точки. Вече бяха само на няколко хиляди мили от нея. Най-задния завъртя кораба и той се понесе край линейния ускорител. Стотици хиляди мили обръчи… Но пък и някогашните обитатели на този свят не бяха разполагали с генератори на изкуствена гравитация. Техните звездолети и екипажите им не биха понесли големи претоварвания при ускорението.

— Обръчите са изключени. Дори не откривам работещи сензори за засичане на доближаващи се кораби — съобщи едната глава, извита за секунди към тях, после пак побърза да се заеме с работата си.

Стигнаха и до космодрума.

Простираше се на седемдесет мили. Имаше високи кранове с изящно закръглени извивки, обли здания, ниски и широки товарни машини. Виждаха се и кораби — четири тъпоноси цилиндъра, три от тях очевидно повредени, с изтърбушени корпуси.

— Дано си се сетил за осветлението — подхвърли Кхмий.

— Още не искам да ме забележат.

— А откриваш ли изобщо признаци, че тук има някой? Нима ще се престрашиш да кацнеш без светлини?

— И на двата ти въпроса отговорът е не.

След миг от носа на „Иглата“ се проточи лъчът на прожектор. Беше толкова мощен, при нужда сигурно можеше да послужи и за оръжие.

Корабите бяха огромни. Един отворен люк приличаше на точица върху корпуса. В лъча проблясваха хиляди илюминатори, досущ като захарни зрънца върху козунак. Единият звездолет изглеждаше непокътнат. Другите бяха изкормени и разграбени в различна степен. Вътрешността им зееше открита за вакуума и очите на пришълците.

— Нищо не ни напада, не изпращат и предупреждения — отбеляза кукловодът. — Температурата на сградите и машините е същата като тази на корабите и издатината — минус 174 градуса по абсолютната скала. Това място е изоставено отдавна.

Около средата на невредимия кораб се увиваха два дебели тороида с цвят на мед. Наглед заемаха поне една трета от масата му. Луис ги посочи.

— Вероятно са генераторите на правоточния двигател. Някога изучавах историята на космическите апарати. Бусардовият правоточен двигател създава електромагнитно поле, за да привлича водорода в междузвездното пространство и да го насочва в зоната за термоядрен синтез. Така запасите от гориво са практически неизчерпаеми. Само че в такива кораби са задължителни и горивните резервоари за ракетния двигател при ниски скорости, недостатъчни за събирането на водород. Ето ги.

В два от разнебитените летателни съдове резервоарите се виждаха. А и на трите липсваха тороидите. Това озадачи Луис. Е, в Бусардовите двигатели се използваха магнитни монополи, за които поне можеше да се намерят множество полезни приложения.

Друго обаче безпокоеше Най-задния.

— Резервоари за оловото? Защо просто не го нанесат върху корпуса, за да бъде допълнителна защита, преди да го преобразуват в гориво?

Луис си замълча. В корабите не бе имало никакво олово.

— Важно е винаги да им е подръка — намеси се Кхмий.

— Може би им се е налагало да участват в сражения. При попадение оловото просто е щяло да се изпари от корпуса, а звездолетът би останал без гориво. Най-заден, хайде да кацаме и после ще потърсим отговорите в здравия кораб.

„Иглата“ още висеше над космодрума.

— Лесно ще се махнем при нужда — додаде кзинтът. — Отблъскваме се и изключваме спомагателните двигатели. Отнасяме се в пространството, включваме хипердвигателя и сме в пълна безопасност.

„Иглата“ докосна издатината. Кукловодът нареди:

— Стъпете върху прехвърлящите дискове.

Кхмий го послуша веднага. Е, не се кискаше, но ясно се чуваше как мърка, преди да изчезне. Луис го последва и се озова другаде.

Шеста главаЧУЙ СЕГА КАКЪВ Е ПЛАНЪТ…

Помещението му се стори познато. Никога не бе виждал съвсем същото, но приличаше на пилотската кабина в който и да е междупланетен апарат. Неизбежно бе да има изкуствена гравитация, компютър, контролен пулт на главния и спомагателните двигатели, детектор на плътни тела. Трите регулиращи се кресла притежаваха система от предпазни ремъци, вградено управление на основните функции на кораба, устройства за уриниране и за подаване на храна и вода. Едното кресло се отличаваше от другите само по размерите си. Луис си каза, че може да пилотира совалката и със затворени очи.

Над разположените в полукръг екрани и циферблати панорамен илюминатор обикаляше корпуса. През него видя как „Иглата“ се отдалечава нагоре, а мястото за совалката зее празно.

Кхмий оглеждаше по-големичките превключватели и регулатори, разположени на пулта пред неговото кресло.

— Имаме и оръжия — съобщи кротко той след малко. Един екран примигна, после в него се показа глава на кукловод.

— Слезте долу и ще намерите екипировката си за работа във вакуум.

Стъпалата се оказаха ниски и широки, пригодени към крачките на кзинта. „Долу“ беше още по-обширно — жилищен отсек с водно легло и спални плоскости, както и същата роботизирана кухня като в килията им на кораба. Не бе пропуснат и автолечителят, достатъчно голям, за да побере туловището на Кхмий. Някога Луис се бе позанимавал с експериментална хирургия. Чудеше се дали Най-задния не е изровил и този факт.

Кзинтът проверяваше какво има зад различните вратички и люкове, накрая стигна и до вакуумната екипировка. Нахлузи нещо, приличащо на небрежно скърпени прозрачни балони. Вече се наежваше от нетърпение.

— Луис, приготви се!

Човекът се вмъкна в целия скафандър, прилепващ към тялото, сложи си шлем като кръгъл аквариум и прикачи захранващата раница. Всичко беше стандартно. Скафандърът използваше отделената пот, за да позволи на тялото да се охлажда само. Луис добави отгоре изолационен гащеризон със сребристо покритие. Навън щеше да е доста студеничко.

Въздушният шлюз беше предназначен да побира трима. Мислено одобри предвидливостта на кукловода, защото нищо чудно да се случеше така, че да нямат време за прибиране един по един. Най-задния не очакваше извънредни ситуации и въпреки това не бе пропуснал да се подготви за тях. С изсмукването на въздуха гръдният кош на Луис като че се разшири по принуда. Веднага си затегна „пояса“ — широка еластична лента, която помагаше при издишването.

Кхмий едва дочака отварянето на люка и закрачи бодро в мрака. Луис го последва с комплект инструменти в ръка.

Илюзията за пълна свобода опияняваше, значи беше опасна. Напомни си, че съобщителната система на скафандрите не е недостъпна за Най-задния. С кзинта трябваше да обсъдят някои неща, и то скоро, но без кукловодът да ги чуе.

Пропорциите на всичко наоколо му се виждаха някак сбъркани. Полуразглобените кораби просто бяха твърде големи, а хоризонтът — прекалено наблизо и рязко откроен. Привидно безкрайна черна стена прерязваше на две осеяния със звезди небосвод. А във вакуума силуетите и на най-далечните тела оставаха отчетливи, ако ще да се намираха на стотици хиляди мили.

Най-близкият кораб на Пръстенов свят — невредимият, се виждаше сякаш само на половин миля от тях двамата. Естествено, разстоянието се оказа поне двойно по-дълго. И предишния път Луис все не успяваше да нагласи възприятията си за тукашните мащаби.

Стигна леко задъхан до подножието на великанското туловище. Откри ескалатор, вграден в един от стабилизаторите. Както можеше да се очаква, древната машинария не работеше. Трябваше да се катери.

Кхмий се мъчеше с контролното табло на огромен въздушен шлюз. Обърна се да вземе клещи от куфарчето, което Луис носеше.

— Засега предпочитам да не разбиваме и прогаряме врати. Тук все още има захранване.

Изтръгна капака и започна да ровичка. Външният люк се отвори, а вътрешният се плъзна встрани и откри тъмен вакуум. Кзинтът включи лазерното си фенерче.

Луис почувства леко стъписване. Корабът сигурно бе носил екипаж, достатъчен за населването на някое градче. В такова чудо беше лесно да се загубят.

— Трябва да навлезем в тунелите за достъп до инсталациите — предложи той. — Ще ми се да напълним всичко с въздух. Само че с този шлем на главата си ти едва ли би се проврял през някои места, проектирани за хора.

Тръгнаха по коридор, следващ извивката на корпуса. Имаше врати, през които и Луис трудно би минал, без да се навежда. Отваряше по някоя и оглеждаше малките каюти с койки и сгъваеми кресла. Предположи, че са били обитавани от хуманоиди с неговия ръст или още по-дребни.

— Бих казал, че народът на Харлоприлалар е построил тези кораби.

— Това вече го знаехме — изсумтя Кхмий. — Нейните хора са построили и целия Пръстенов свят.

— А, няма такова нещо. Чудех се дори дали сами са създали корабите, или са ги наследили от други…

Гласът на Най-задния се разнесе в шлемовете им:

— Луис, Харлоприлалар е твърдяла пред вас, че именно нейната раса е построила Пръстенов свят. Според теб излъгала ли е?

— Да.

— Защо си толкова уверен?

Защото бе излъгала за какво ли не още… Но не изрече това на глас естествено.

— Въпрос на стил. Знаем обаче, че поне градовете са тяхно творение. Всички онези левитиращи здания подхождат на същества, жадуващи да изтъкнат богатството и могъществото си. Помниш ли небесния замък — реещата се сграда със залата, в която имаше карта? Трябва да си я видял на записите, с които се върна Несус.

— Прегледах ги внимателно — потвърди кукловодът.

— Там дори открихме трон върху подиум и нечий скулптурен портрет от тел, в който би се побрала цяла къща! Ако си способен да сътвориш Пръстеновия свят, за какво ти е замък? Не ми се вярва… всъщност никога и не съм го вярвал.

— Кхмий, а ти какво мислиш?

— Разумно е да приемаме преценката на Луис за неща, свързани с човешките чудатости.

Свиха надясно по радиален коридор, водещ към централната ос на кораба. Тук имаше още каюти. Луис реши да разгледа подробно една от тях. Скафандърът му се стори особено интересен. Висеше на стената като ловен трофей, с отворени докрай ципове. Лесен за обличане при пробив в обшивката на звездолета.

Кзинтът не криеше нетърпението си, докато той внимателно манипулираше със скафандъра. Накрая отстъпи към отсрещната стена, за да огледа резултата от усилията си.

Местата за лактите, коленете и раменете се издуха като пъпеши, ръкавиците заприличаха на огромни юмруци, стиснали пълни шепи лешници. Лицевата част на шлема изпъкваше напред, а под нея бяха гнездата за подаване на енергия и въздух.

— Е, разбра ли нещо? — изръмжа Кхмий.

— Не съм сигурен. Нужни са още доказателства. Да вървим.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Май вече знам кои са създателите на Пръстенов свят… а и защо местните жители толкова приличат на хората. Но с каква цел са сътворили нещо, което не са били в състояние да опазят? Не виждам смисъла…

— Искаш ли да поговорим за това?

— А, още не. Хайде, да продължаваме нататък!

Щом стигнаха до централната ос, очевидно им провървя. Там се събираха шест радиални коридора, а отвесно разположена тръба със спирална стълба водеше нагоре и надолу. Натъкнаха се на схеми, изпъстрени с малки, но извънредно ясни пиктограми.

— Колко удобно! — възкликна Луис. — Все едно за нас са ги правили.

— Езиците се променят — отбеляза кзинтът. — Тази раса се е носела по ветровете на относителността, може би дори се е случвало в екипажа да има хора, чиито рождени дати са се разминавали с векове. Значи са имали нужда от такива улеснения! И ние сме поддържали целостта на империята си по подобен начин преди Четирите войни с хората. Само че тук не виждам никакви оръжейни системи…

— Да, нищо не пазеше и космодрума. Е, поне нищо набиващо се на очи. — Показалецът на Луис се плъзгаше по схемите. — Кухня, болница, жилищен отсек… Аха, ние сме в жилищния отсек. Цели три центъра за управление! Това вече е прекалено.

— Един за Бусардовия двигател при полет в междузвездното пространство. Втори за синтезния двигател и маневрите в планетни системи, може би и за оръжията, ако изобщо ги има. Третият е за животоподдържащите системи — виж, със стрелки е показан вятър, духащ по коридорите.

— Не би ли трябвало да са използвали за двигател преобразувателя на материята? — обади се с недоумение в гласа Най-задния.

— Не е задължително. Пък и съпътстващата радиация би била прекалено мощна, за да го включват в обитаеми системи — небрежно напомни Луис. — А, ето ги тунелите за достъп! Тези са към… електромагнитния генератор, тези — към синтезния двигател. Първо обаче ще се заемем с животоподдържащите системи. Две нива по-нагоре, после натам…

Контролната зала беше възтесничка — тапицирана полукръгла пейка пред три стени, заети от датчици и превключватели. Сензор в рамката на вратата накара стените да светнат в жълтеникаво-бяло, грейнаха и пултовете. Естествено нищо не им се разбираше. Пиктограмите обаче указваха кое контролира забавленията, гравитацията, водоснабдяването, преработката на отпадъците, храната и въздуха.

Луис започна да натиска превключвателите поред, като разчиташе, че най-използваните трябва да са най-големи и лесни за достигане от пейката. Спря, когато чу свистене.

На датчика за външното налягане в шлема му започнаха да се сменят нарастващи числа.

Оказа се, че атмосферата в кораба е с ниско налягане, но пък съдържа цели 40 процента кислород. Макар и малко, влага също не липсваше. Уредите не откриваха вредни вещества във въздуха.

Кхмий вече смъкваше скафандъра си. Луис свали шлема, откачи захранващата раница и се освободи от двата предпазващи го стоя с наглед ненужна припряност. Подуши въздуха в залата — суховат и с лек дъх на застояло.

— Да започнем — предложи кзинтът — с тунелите за достъп до системите за подаване на гориво. Аз ли да вървя отпред?

— Нямам нищо против.

С неудоволствие чу в гласа си напрежението, което уж се опитваше да не проявява. Дано има късмет и Най-задния не е с толкова остър слух. Малко оставаше… Втурна се след оранжевия гръб на Кхмий.

Свърнаха по радиален коридор, затичаха се към централната тръба, изтрополиха надолу по стъпалата и една голяма космата лапа го придърпа в закътана ниша.

— Трябва да си поприказваме! — избоботи кзинтът.

— Ъхъ, крайно време е! Ако и тук може да ни подслушва, значи нямаме никакви шансове…

— Най-задния няма да ни чуе. Луис, налага се да завземем „Гореща игла на дознанието“. Обмислял ли си този проблем?

— И още как! За съжаление, невъзможно е. Ти организира първия си опит доста хитро, но и да беше успял, какво, по дяволите, щеше да правиш после? Не можеш да пилотираш „Иглата“. Нали видя пулта?

— Но пък съм в състояние да принудя тревопасния…

Човекът енергично завъртя глава.

— Дори ако измислиш как да бдиш до него цели две години, животоподдържащите системи едва ли ще изтърпят и двама ви толкова време. Предвидил го е, не се съмнявай.

— Значи си готов да се предадеш?

Луис въздъхна.

— Добре де, да разнищим проблема по-подробно. Можем да предложим на Най-задния задоволителна за него отплата, да го заплашим правдоподобно или пък да го убием, ако все пак се уверим, че ще се справим с „Иглата“.

— Правилно.

— Да, ама няма как да го залъжем с вълшебния преобразувател на материята. Такова нещо не съществува.

— Опасявах се да не се издадеш неволно.

— Е, поне за това ми стига умът. Но щом той веднъж се увери, че сме му станали безполезни, смятай ни за отписани. А няма с какво друго да го подмамим. Не знаем как да проникнем в пилотската кабина. Вероятно някъде из „Иглата“ има монтирани дискове, които биха ни прехвърлили там, но къде са и как можем да накараме Най-задния да ги включи? Той просто е недостъпен за нападение. Никакви ракети не пробиват корпус на „Дженеръл продъктс“. Има защита от електромагнитно излъчване, може би дори тъкмо в стената между пилотската кабина и нашата килия. Никой кукловод не би пренебрегнал подобна предпазна мярка. Значи няма да го поразим и с лазер — предполагам, че стената ще стане огледална и ще върне лъча към нас. Какво ни остава? Звуков удар ли? Ами че той просто ще изключи микрофоните. Нещо да съм пропуснал?

— Антиматерията. Само недей да ми напомняш, че не разполагаме и с нея!

— Е, какво излиза? Не можем да го заплашим и да му навредим, нито да проникнем в пилотската кабина…

Кзинтът замислено зарови нокти във вълнистата козина по врата си.

— Обаче ми хрумна нещо — добави Луис. — Ами ако „Иглата“ изобщо не е в състояние да се върне в известния ни космос?

— Не те разбирам.

— Знаем твърде много. Можем да създадем много лоша слава на кукловодите. Защо да не предположим, че Най-задния въобще не е имал намерение да ни върне по домовете? Не му се налага да се разкарва чак дотам. Целта му е да достигне Флота на световете, който в момента трябва да е на двайсетина, най-много на трийсет светлинни години оттук, но далеч не в същата посока. Дори ако превземем „Иглата“, допускам, че животоподдържащите системи ще издъхнат, преди да се приберем.

— Тогава да откраднем кораб от Пръстенов свят, а? Този например…

Луис завъртя глава.

— Е ще го огледаме, разбира се. Но даже да е в пълна изправност, едва ли ще проумеем как се управлява. Екипажът е наброявал хиляди души, а ако може да се вярва на Прил, те никога не са стигали толкова надалеч… макар че самите създатели на Пръстеновия свят сигурно са го правили.

Кзинтът бе замръзнал в неприсъща за него скована поза, сякаш се боеше да не отприщи и с най-лекото движение насъбралата се в могъщото му тяло енергия. Личеше си колко е вбесен.

— Нима предлагаш да се примирим?! Няма ли поне нищожна възможност за отмъщение?

Докато се наслаждаваше на жицата, Луис бе предъвквал все същите въпроси безброй пъти. Насилваше се да пробуди у себе си тогавашния оптимизъм, но напразно.

— Ще изчакваме. Ще претърсваме космодрумите. И понеже няма да открием онова, за което копнее Най-задния, ще започнем да кръстосваме из самия Пръстенов свят. Имаме всичко необходимо за целта. Не бива да допускаме кукловодът да загуби надежда, докато не измислим какво да правим.

— За положението, в което изпаднахме, цялата вина се стоварва върху теб.

— Знам. Затова ми е смешно.

— Ами смей се, де!

— Дай ми драуда и ще чуеш страхотен кикот.

— Глупашките ти измислици ни превърнаха в роби на един побъркан тревопасен! Защо все се силиш да покажеш знания, каквито нямаш?

Луис седна и опря гръб на стената, излъчваща меко сияние.

— Тогава ми се струваше най-разумното обяснение… Тандж! Какво друго да предположа? Помисли — кукловодите бяха изучавали Пръстенов свят години наред, преди ние да се появим на сцената. Знаеха неговата скорост на въртене, размерите, масата… която, между другото, надвишава тази на Юпитер. А и в цялата звездна система няма нищо повече. Изчезнали са планетите, спътниците им, астероидите — всичко! Изводът като че се натрапваше самичък. Създателите на Пръстеновия свят са превърнали подобна на Юпитер планета в строителен материал, като са използвали и останалия космически боклук. Например масата на Слънчевата система би стигнала почти съвсем точно за подобен проект.

— И все пак ти се опираше само на догадки.

— Вярно, обаче тогава убедих и двама ви, не забравяй това. А от доста време е известно, че планетите — газови гиганти, се състоят предимно от водород. Значи е трябвало да преобразуват водорода в материал за основата на Пръстеновия свят, каквото и да представлява той. Ние нищо подобно не сме измисляли, нали? Допусках, че са преобразували материя в мащаби, които биха изцедили енергията дори на свръхнова звезда. Кхмий, та аз вече бях видял Пръстенов свят! Бях готов да повярвам в какво ли не!

— Несус също — изпръхтя кзинтът, изглежда забравил, че и той бе се оставил да бъде убеден. — Дори реши да попита Харлоприлалар за преобразувателя на материята. Тя пък най-вероятно е сметнала нашия двуглав спътник за очарователно и твърде доверчиво същество. Затова измисли приказчицата как корабите на Пръстеновия свят си носили олово, та да го преобразуват в гориво. Олово, представи си! Защо пък да не е желязо? Вярно, същата маса би заемала по-голям обем, но по здравина ще превъзхожда несравнимо оловото.

Луис се ухили.

— Е, не се е сетила в бързината.

— Ти спомена ли й изобщо, че пръв си стигнал до хипотезата за преобразувателя?

— За какъв ме смяташ? Щеше да умре от смях. А беше твърде късно да обяснявам на Несус какво се е случило. Той вече киснеше в автолечителя, понеже му липсваше едната глава.

— Ъррр…

Луис си разтри схванатите рамене.

— Поне някой от нас да се беше усъмнил… Казах ти вече, че направих изчисления, когато се върнах на Земята. Знаеш ли колко енергия е необходима, за да се завърти Пръстенов свят до сегашните му седемстотин и седемдесет километра в секунда?

— Защо го натякваш?

— Защото отговорът на въпроса е стъписващ. Количеството надвишава хилядократно годишното излъчване на този тип звезди. Е, откъде са могли създателите му да се сдобият с толкова много енергия? Трябвало е да разпарцалосат десетина планети колкото Юпитер или… една свръхпланета. При това почти само от водород. Използвали са го за термоядрен синтез, като остатъка са запазили в затворени магнитни полета. След като са построили Пръстеновия свят от твърдите частици, имали са и гориво за двигателите, с които са го завъртели.

— О, Луис, чудесно е, че си толкова досетлив, само да ти беше хрумнало по-рано! — Кхмий се разхождаше напред-назад по коридора, явно потънал в дълбок размисъл. — Я да видим докъде се докарахме… Пороби ни безумен кукловод, търсещ приказна машина, която никога не е съществувала! На какво се надяваш през жалката година, дето ни остава?

Събеседникът му очевидно не можеше да гледа ведро към бъдещето без включен драуд.

— Ще обикаляме. И без преобразувателя все трябва да има нещо ценно на Пръстенов свят. Може пък да го намерим. Защо например тук вече да не е кацнал кораб на Обединените нации… Или да не попаднем на хилядолетен екипаж от някое местно летящо корито? Току-виж дори Най-задния го налегне скуката и ни пусне в пилотската кабина…

Кзинтът крачеше, а опашката му се мяташе.

— Мога ли да ти се доверя, Луис? Нали кукловодът контролира кога и колко ще си угаждаш на жицоманията.

— Ще се преборя с привикването. — Кхмий прихна. — Кълна се в гноясалите топки на Финагъл! Слушай, аз съм на два века и четвърт! Бил съм изкусен главен готвач. Помогнах в създаването и заселването на въртящия се град над Даун. Поживях на Хоум, участвах в завладяването на планетата. Е, сега съм токоман. Нищо обаче не е вечно. Немислимо е да вършиш едно и също двеста години. Брак, работа, хоби — стигат ти за по четвърт век, макар че понякога се случва и да повториш. Занимавал съм се и с експериментална медицина. Написах почти изцяло сценария на документалното шоу за Тринок, което спечели…

— Токоманията засяга пряко мозъка. Не прилича на нищо друго.

— Да, да, правилно; различно е. — Луис вече си представяше депресията като стена от тъмно желе, готова да го смаже. — При нея има само черно и бяло. Жицата или пуска напрежение, или не. Липсва разнообразие. Писна ми! Беше ми писнало още преди Най-задния да започне да ми отмерва порциите…

— Но не си се отказал от драуда.

— Искам кукловодът да се заблуждава, че това не ми е по силите.

— А от мен пък искаш да вярвам, че ще се справиш.

— Ъхъ.

— Какво ще кажеш за Най-задния? Досега не бях чувал за кукловод, който се държи толкова необичайно.

— И аз. Започвам да се питам дали всички онези безумни търговци от тяхната раса са били от пола на Несус. И дали другите… да ги наречем мъжкарите със спермата… са господстващият пол.

— Ъррр!

— Това не е задължително. Лудостта, тласкаща един кукловод да отиде на Земята, защото не се погажда със себеподобните си, не е като безумието, пораждащо Йосиф Сталин например. Кхмий, какво очакваш да ти кажа? Нямам представа как ще се държи Най-задния. Ако предположим, че е достатъчно разсъдлив, ще използва търговските похвати на „Дженеръл Продъктс“. Той не познава друг начин за общуване с нас.

Въздухът имаше хладен метален привкус. Луис помисли, че в тези кораби изобилието на метал наистина е прекомерно. Недоумяваше защо расата на Харлоприлалар не е използвала по-авангардни материали. Но нали, в края на краищата, една примитивна цивилизация не би могла да стигне до Бусардовите правоточни двигатели…

Реши, че миризмата не му харесва, а и жълтеникаво-бялото сияние току примигваше. Нямаше да е зле, ако по-скоро се върнат при скафандрите си.

— Разполагаме със совалката — проточи Кхмий. — Годна е за полети в космоса…

— Това ли наричаш полет? Може само да прехвърча между планетите в една система, най-много да обиколи Пръстенов свят. Не ми се вярва да стигне дори до най-близката звезда.

— Мислех си дали не можем да я насочим като таран срещу „Иглата“. Ако не друго, поне ще си отмъстим.

— Голяма забава ще падне! Да налетиш срещу корпус на „Дженеръл продъктс“…

Кзинтът се надвеси над него.

— Луис, внимавай да не се развеселиш прекалено. Какво бих представлявал аз на Пръстенов свят — без женски, земя и име, и само с една година пред себе си?

— Ще се стремим да спечелим време, за да намерим изход. А дотогава… — той се надигна от пода — …официалната версия гласи, че търсим вълшебния преобразувател. Хайде поне да се престорим, че го правим!

Седма главаВРЕМЕ ЗА РЕШЕНИЯ

Луис се събуди освирепял от глад. Поръча си суфле със сирене „Чедър“, ирландско кафе и червени портокали. Изгълта всичко.

Кхмий още спеше, свит на космата топка. Беше някак различен. По-спретнат… ами да, белезите бяха изчезнали и козината растеше равномерно навсякъде. А издръжливостта му направо смайваше. Бяха претърсили и четирите кораба, после отидоха в дългата тясна сграда до самия ръб над безкрайността. Оказа се център за насочване на летателни тела към ускоряващата система. Накрая съсипаният Луис сякаш се влачеше в гъста мъгла от преумора. Съзнаваше, че би трябвало да обмисля строежа и конструкцията на „Иглата“, да търси упорито слабите места, пътищата за проникване в пилотската кабина. Вместо това само се бе вторачил с омраза в кзинта, който тъй и не спря да си поеме дъх.

Изображението на Най-задния се появи иззад оцветената в зелено част от стената. Този път козината му беше сресана и пухкава, украсена с кристали, променящи цветовете си, щом помръднеше. Кукловодът като че не се бе грижил толкова за външността си през двете години, когато бе пилотирал „Иглата“. Дали се разхубавяваше, за да впечатли човека и кзинта със своята елегантност?

— Луис, искаш ли си драуда?

Е, искаше си го, но…

— Засега не.

— Проспа единадесет часа.

— Може би вече се приспособявам към денонощието на Пръстенов свят. Ти свърши ли нещо през това време?

— Направих лазерни спектрограми на корпусите на четирите кораба. Състоят се почти изцяло от железни сплави. Имам и триизмерни образи, получени чрез дълбоко сканиране. Местих „Иглата“, докато вие спяхте. Другите два космодрума са разположени на по сто и двадесет градуса от този. Открих още единадесет кораба, но не различих подробности заради разстоянието.

Кхмий се събуди, протегна се и дойде при Луис пред стената.

— Наученото само поражда нови въпроси — отсъди той. — Един кораб не са пипнали, от другите три обаче са взели много агрегати. Защо ли?

— Вероятно Харлоприлалар щеше да ни обясни — отвърна кукловодът. — Нека се занимаваме само с най-важното в момента. Къде е преобразувателят на материята?

— Тук нямаме никакви уреди. Прехвърли ни в совалката. Ще огледаме от пилотската й кабина.

Осем екрана светеха върху подковообразния пулт. Кхмий и Луис се взираха в схемите, генерирани от компютъра по данните от дълбокото сканиране.

— Изглежда — промълви човекът, — че е грабил един и същ екип. Имали са на разположение три кораба и са взели първо онова, което им е било най-необходимо. Нещо е прекъснало работата им — свършил е въздухът или ги е сполетяла друга неприятност. Четвъртият кораб е кацнал по-късно. Хм… А защо екипажът му не го е разграбил?

— Занимават те излишни дреболии. Търсим само преобразувателя. Къде е?

— Не можахме да го разпознаем — невинно отговори Кхмий.

Луис продължаваше да оглежда триизмерните призрачни образи.

— Да действаме методично. Кое не може да бъде преобразувател? — Взе светлинна показалка и започна да плъзга точицата по схемата. — И така, двата тороида около корпуса трябва да са генератор на магнитно поле за захранване на правоточния двигател с гориво. Тук имаме резервоари. Тунели за достъп тук, тук и тук… — Най-задния му помагаше, като изтриваше отхвърлените части от изображението. — Целият този модул е двигател термоядрен синтез. Сервомотори за стабилизаторите. Тук и тук имаме спомагателни двигатели за корекция на траекторията, всички захранвани с магнитни линии, подаващи плазма от ей този малък генератор. А това нещо с хобота, дето стърчи в средата на кораба… как го наричаше Прил?

— Чилтанг брон — сякаш кихна Кхмий. — Прави основата на Пръстенов свят временно проницаема за плътни тела. Използвали са го вместо въздушен шлюз, за да се озоват на обитаемата повърхност.

— Правилно. — Луис говореше с въодушевление и старателно прикривано ликуване. — Е, не ми се вярва да са държали вълшебния преобразувател в жилищния отсек, но… Ето ги спалните каюти, после контролните зали — тук, тук и тук. Кухнята…

— А онова може ли да е?…

— Не, вече го обсъдихме. Най-обикновена автоматизирана химическа лаборатория.

— Продължавай.

— Стигнахме до оранжерията. Към нея водят тръбопроводите от модула за преработка на отпадъците. Още въздушни шлюзове…

Когато свърши, корабът бе изчезнал напълно от екрана. Най-задния търпеливо възстанови изображението.

— Какво сме пропуснали? Дори да са свалили и отнесли някъде преобразувателя, би трябвало да разпознаем предназначеното за него място.

Наистина ставаше забавно.

— Ей, почакайте малко… Ако са държали горивото си отвън — говоря за оловото, напластено върху корпуса — това тук няма как да е водороден резервоар, нали? Може пък преобразувателят да е бил монтиран вътре. Имал е нужда от много дебела изолация… или от охлаждане с течен водород.

Кхмий побърза да зададе логичен въпрос, за да изпревари Най-задния:

— А как са го извадили и преместили?

— Може би с чилтанг брон от друг кораб. Нали всички резервоари бяха празни? — Луис огледа поред схемите на другите три кораба. — Точно така. Добре де, ще намерим преобразувателите някъде по Пръстенов свят… ала няма да работят. Епидемията трябва да е довършила и тях.

— Разбирам — отвърна Най-задния. — Имам записа с разказа на Харлоприлалар за бактерията, изяждаща свръхпроводимите материали.

— Не можахме да научим повече подробности от нея — вдигна рамене Луис. — Корабът й е бил на дълго пътешествие. Когато се върнали на Пръстенов свят, вече нямало цивилизация. Всичко, в което била заложена употребата на свръхпроводимост, не действало. — Той самият не знаеше доколко да се съмнява в приказката за Падането на градовете. Но нали все нещо бе унищожило цивилизацията, господствала по онова време? — А свръхпроводимостта е голямо изкушение. Накрая започваш да я прилагаш едва ли не навсякъде.

— В такъв случай ще поправим преобразувателите — рече кукловодът.

— Нима?

— В совалката ще намерите запаси от свръхпроводящи нишки и тъкани. Не са от вида, използван някога на Пръстенов свят. Бактерията не може да им навреди. Помислих си, че не е лошо да имаме и нещо за размяна с местните жители.

Лицето на Луис беше като на закоравял покерджия, обаче думите на Най-задния го изумиха. Как кукловодите бяха успели да научат толкова много за мутиралия микроб, съсипал машините по Пръстеновия свят? Изведнъж престана да се съмнява, че е имало епидемия.

Кхмий не бе обърнал внимание на издайническото подхвърляне.

— Трябва да разберем как тези мародери са пренесли взетите от корабите модули. Ако транспортната система по ръба се е повредила, може би преобразувателите просто са от другата страна на страничната стена. Зарязали са ги, защото вече са нямали никаква полза от тях.

Луис кимна.

— А ако не е било така, ще се наложи да огледаме доста обширна територия. Според мен най-добре е да потърсим Ремонтния център.

— За какво говориш?

— Все някъде трябва да има център за ремонт и поддръжка. Пръстенов свят не може да се съхранява вечно в едно и също състояние. Съществува антиметеоритна защита, но и повреди от миналите през нея прекалено големи астероиди. Да не забравяме двигателите за поддържане на орбитата… а и с екологията всичко е могло да се случи. Задължително е било да наблюдават отнякъде. Е, да, знам какво ще кажеш! Ремонтният център може да е разположен къде ли не… Само че непременно е грамаден! Ето защо не вярвам да се затрудним особено в издирването му. И най-вероятно ще го заварим изоставен, защото ако някой е продължавал да наглежда света, не би допуснал той да се измести от идеалната си орбита.

— Явно си мислил усилено — подметна Най-задния.

— В първата експедиция не постигнахме нищо особено. Бяхме дошли да изучаваме Пръстенов свят, нали така? Но някакво лазерно оръжие ни свали, а останалото време прекарахме в опити да се измъкнем живи и здрави. Прекосихме едва една пета от ширината на пръстена и почти нищо не научихме. А е трябвало да търсим именно Ремонтния център. Там са жадуваните чудеса!

— Не очаквах подобна стръв от един токоман.

— Ще започнем търсенето предпазливо. — „Предпазливо според понятията на хората, а не на кукловодите“ — мислено добави Луис. — Кхмий е прав, може би са изоставили нужните ни машини, щом са ги прекарали отвъд страничната стена. Нищо чудно бактерията да ги е захапала веднага.

— Не бива да местим совалката направо през стената — намеси се кзинтът. — Нямам доверие на хилядолетни устройства, измислени от загинала цивилизация. Ще минем над преградата.

— А как ще избегнете антиметеоритната защита? — напомни Най-задния.

— Ще се опитаме да я надхитрим. Луис, още ли си убеден, че онова, което стреля по нас, беше само автоматична защита срещу метеорити?

— Така ми се стори тогава. Тандж, твърде бързо стана!

Всички бяха изнервени, стъписани от невероятния, но реален Пръстенов свят. Без Тила, разбира се. Мигновен виолетово-бял проблясък, после светещ в лилаво облак от разреден газ бе обгърнал „Лъжещ“. Тила погледна през прозрачния корпус и съобщи: „Крилото го няма.“

— Не стреля по нас, преди да се насочим за сближаване с повърхността. Защитата сто на сто е автоматична. Вече ви обясних и защо смятам, че в Ремонтния център няма да заварим никого.

— Е, поне в такъв случай едва ли ще стрелят… Добре, Луис, логично е да предположим, че защитата не е била предназначена да обстрелва транспортната система по ръба.

— Кхмий, спомни си, че още не знаем кой е построил проклетата транспортна система. Може да не са били създателите на Пръстенов свят. Защо тя да не е по-късно допълнение, да речем — направено от расата на Прил?

— Прав си — потвърди Най-задния.

Двамата се извъртяха и зяпнаха образа му на екрана.

— Казах ви вече, че прекарах немалко време пред телескопа. Установих, че транспортната система не е довършена. Минава само по около 40 процента от дължината на тази странична стена, без да включва и частта, където се намираме сега. А от другата стена заема едва 15 процента. Създателите на Пръстеновия свят не биха оставили такава дреболия недовършена, нали? Вероятно са използвали за превоз космическите си апарати, от които са направлявали изграждането на пръстена.

— Хората на Прил са се появили по-късно — добави Луис. — Много по-късно, струва ми се. Може би транспортната система им е излязла скъпичка или изобщо не са довършили завладяването на Пръстенов свят… Но тогава защо са правили космически кораби? Мътните го взели, вероятно никога няма да научим отговора. Е, докъде стигнахме?

— До проблема как да надхитрим антиметеоритната защита — напомни Кхмий.

— Ъхъ… Прав си. Ако е била програмирана да стреля по страничната стена, никой нищо нямаше да построи тук.

Той поумува още малко. В догадките му май имаше доста пролуки, но иначе оставаше само възможността да използват древен и незнайно колко надежден чилтанг брон.

— Добре, съгласен съм. Ще прелетим над страничната стена.

— Предлагате риск, който ми вдъхва страх — натърти кукловодът. — Подготвих се възможно най-старателно за експедицията, но бях принуден да се възползвам от човешки технологии. Ами ако совалката се повреди! Колебая се дали да рискувам каквото и да било от ограничените си запаси. Пък и вие ще заседнете на свят, който е обречен.

— Не съм забравил това — увери го Луис.

— Първо трябва да претърсим всички издатини с космодруми. По тях има още единадесет кораба, не се знае и колко ще открием край другата странична стена…

И щяха да минат седмици, докато Най-задния се увери, че в нито един няма преобразувател на материята! Какво да се прави…

— Нека тръгнем веднага! — настоя Кхмий. — Представи си, че сме само на крачка от успеха.

— Имаме и гориво, и припаси. Защо да не си позволим да бъдем търпеливи?

Кзинтът се пресегна към пулта. Явно отдавна бе намислил поредицата от команди. Луис предположи, че е разучил и совалката до последната дреболия, докато самият той изнемогваше от борбата с токоманията. Малкият коничен апарат се надигна на стъпка от пода, завъртя се на деветдесет градуса и включеният синтезен двигател изпълни дока с бял огън.

— Държите се глупаво — укори ги трептящият контраалт на Най-задния. — Мога веднага да ви отнема контрола над двигателите.

Совалката се изсули от извивката на люка за скачване и отпраши със страховито ускорение от четири G. Докато кукловодът довърши изречението, стана късно да изключи двигателя, без да погуби екипажа си при падането. Луис се прокле за липсата на предвидливост. Нали кръвта на Кхмий кипеше от върнатата му младост? А половината кзинти не доживяваха зряла възраст, защото загиваха в двубои…

Луис Ву, затворил се в себе си и потънал в депресия, бе оставил друг да вземе решението вместо него.

Той попита хладнокръвно:

— Най-заден, ще се престрашиш ли сам да се заемеш с търсенето?

Главите на кукловода се поклащаха нерешително над пулта.

— Значи не? Тогава ще го направим както ние предпочитаме. — Обърна се към кзинта. — Опитай да кацнеш върху страничната стена…

Чак сега забеляза чудатата неподвижност на Кхмий, изцъклените очи и изскочилите нокти. Пристъп на ярост? Нима щеше да налети като таран срещу „Гореща игла на дознанието“?

Кхмий нададе вопъл.

Кукловодът понечи да му отговори на Речта на героите, но размисли и обясни на интерезик:

— Имаш два синтезни двигателя — отзад и отдолу, никакви други. Няма да ти се наложи обаче да ги включваш на повърхността. Освен с тях разполагаш и с движители, отблъскващи се от основата на Пръстенов свят. Представи си, че използваш генератори на отрицателна гравитация, само че тези движители са с по-просто устройство и по-лесно се поддържат. Не ги пипай сега! Ще се отблъснете от страничната стена и ще отлетите в космоса.

Очевидно кзинтът беше се поддал на паниката. Не успяваше да овладее напълно совалката. Това също не вдъхваше увереност на Луис. Но поне издатината с космодрума остана далеч долу, а твърде неприятното клатушкане спря. Издигаха се с продължаващо ускорение… а в следващия миг той тихо изохка — вече пътуваха с постоянна скорост.

— Не бива да се показваме много над стената — обясни Кхмий. — Ти отиди да прегледаш складовете и запомни какво имаме.

— Поне ще ме предупредиш ли, преди пак да включиш двигателите?

— Ще те предупредя.

Жилищният отсек беше заобиколен от складовете и въздушния шлюз. Луис започна да отваря люковете един след друг. В най-голямото помещение намери може би цяла квадратна миля гладка като коприна черна тъкан, също и стотици мили черна нишка на макари от по двайсетина мили всяка. Другаде имаше индивидуални летателни апарати с отблъскващо устройство в раница на гърба и миниатюрен двигател — два по-малки и един голям. Трябваше да е за Харлоприлалар. Откри лазерни фенерчета, звукови зашеметители и голям дезинтегратор, предназначен да се държи с две ръце. Попадна на кутии колкото юмрука на Кхмий със скоба за закачане по дрехите, микрофонна решетка и слушалки (отново два малки комплекта и един голям). Аха, автономни компютърни преводачи. Ако работеха през бордовия компютър, нямаше да са толкова обемисти.

Пред широките правоъгълни отблъскващи плоскости спря озадачен — за влачене на товари по въздуха ли бяха? Имаше доста намотки от Синклерова мономолекулярна нишка, приличаща на извънредно тънък и здрав конец. Кюлчета злато — може би за размяна или търговия? Бинокулярни очила с усилватели на светлината. Противоударна броня.

— За всичко се е сетил — промърмори Луис.

— Благодаря ти — обади се Най-задния от екран, който човекът не бе забелязал досега.

Омръзваше му вече образът на кукловода да го съпровожда навсякъде. Учуди се — откъм пилотската кабина се разнасяха звуци като при котешка схватка. Най-задния успяваше да поддържа два разговора. Изглежда в същото време учеше кзинта как да пилотира совалката. Чу познати думи — „спомагателни двигатели“ например…

Ревът на Кхмий го връхлетя:

— Луис, бързо в креслото!

Върна се припряно горе. Едва успя да нагласи предпазните ремъци и кзинтът включи синтезните двигатели. Совалката забави ход и накрая увисна до външния ръб на страничната стена.

Ширината й едва стигаше, за да кацнат. А и как ли приемаше присъствието им антиметеоритната защита?

Тогава навлизаха във вътрешния периметър на Пръстенов свят, доближаваха засенчващите плоскости. Виолетова светлина обгърна „Лъжеца“. Корпусът тутакси се скри в мехур от спряло време. Когато то отново започна да тече за кораба и обитателите му, всички бяха невредими. Само че делтовидното крило с двигателите и сензорите се бе превърнало в облак от разпръснати йони. А корпусът падаше към Пръстенов свят.

По-късно предположиха, че виолетовият лазерен лъч е изстрелян от система за антиметеоритна защита, най-вероятно разположена в пръстена от засенчващи плоскости. Поредната догадка. Не научиха нищо повече за това оръжие.

Когато са програмирали защитата, създателите на Пръстеновия свят не са мислели за добавената по-късно транспортна система по ръба. Но Луис бе виждал на стари записи как е работила тя. Не бе стреляла нито веднъж по обръчите на линейния ускорител или доближаващите ги кораби.

Сега той стискаше облегалките на креслото и очакваше виолетовия пламък, докато Кхмий спускаше совалката върху стената.

Нищо не се случи.

Осма главаПРЪСТЕНОВ СВЯТ

Ако сте на хиляда мили над Земята — да речем, в орбитална станция, правеща пълна обиколка за два часа — виждате планетата като голямо кълбо. И царствата земни се въртят под вас. Подробности изчезват зад извивката на хоризонта, а други, недостъпни за погледа до този миг форми, ви се разкриват. В покритата от нощ половина светлините на градовете показват къде са континентите.

Но ако сте на хиляда мили над Пръстенов свят, той си е все така плосък и всичките му царства са достъпни наведнъж за погледа ви.

Страничната стена беше от същото вещество като основата. Луис бе стъпвал по тази основа, където ерозията отдавна е отнесла почвения стой, и знаеше добре, че тя е сивкава, полупрозрачна и дяволски хлъзгава. Тук обаче бе грапава, за да осигурява опора. Само дето скафандрите и раниците със захранването на човека и кзинта повдигаха доста центъра на тежестта им; трябваше да внимават как и къде стъпват.

Хиляда мили по-надолу се виждаха разпокъсани слоести облаци, имаше морета с всевъзможни размери, от десетина хиляди до два-три милиона квадратни мили, свързани с речни плетеници. Луис вдигна поглед — с разстоянието водните простори привидно се смаляваха, ставаха по-мъгляви и трудни за различаване, докато накрая океаните, плодородните земи и пустините се сливаха в изтъняващо синьо острие на фона на черния безкрай.

Величествената дъга се извиваше над него и се връщаше от другата страна, светлосиньото се редуваше с по-тъмните нюанси на засенчените райони.

Тази част от пръстена наскоро бе преминала през най-отдалечената от слънцето точка и все пак светилото би могло да ослепи нечии незащитени очи. Луис примига и тръсна глава. Умът му беше по-зашеметен и от сетивата. Подобни немислими разстояния омагьосваха, вцепеняваха съзнанието. Тук човек можеше напълно да се лиши от воля. Защото какво представляваше едно разумно същество пред толкова огромно творение?

Вкопчи се в последната останала му опора — да, той беше Луис Ву и друг като него не се срещаше по целия Пръстенов свят! Трябваше да забрави за безпределността и да се придържа само към подробностите.

Тридесет и пет градуса по-нататък по дъгата имаше по-ярко синьо петно.

Настрои увеличението на бинокъла си. Петното се оказа океан, овалът му заемаше почти цялата ширина на пръстена, а през облаците тук-там се показваха архипелази.

Изви глава и откри другия Голям океан точно над себе си. Приличаше на назъбена четирилъчева звезда, осеяна с купове от острови. Едва се забелязваха на разстояние, от което и Земята би била почти невидима точица.

Пак го обземаше потресът. С усилие на волята наведе глава и се загледа надолу.

Почти право под него, само на около двеста мили по посока на въртенето, планина като отрязана половинка от конус се облягаше, сякаш замаяна, на страничната стена. Имаше озадачаващо правилни очертания. По нея се редяха слоеве — гол връх с мръсно кафеникав цвят, следваше бяла ивица, вероятно от лед и сняг, а към подножието се появяваше и зеленина.

Планината се издигаше съвсем самотна. Нататък страничната стена си оставаше отвесна и плоска преграда, чак до границата на видимостта… или бъркаше? Ако онази издутинка в далечината беше подобно възвишение, то трябваше да е на толкова голямо разстояние, че там вече личеше как Пръстенов свят се извива нагоре.

Обърна се и откри друга дребна издутина до стената в посока срещу въртенето. Сви вежди. „Да не забравя да се поровя и в това по-късно.“

Далеч напред и малко вдясно, тоест по посоката на въртене, имаше местност в блещукащо бяло, по-ярка от отраженията върху водна повърхност. Към нея пълзеше ръбът на тъмносинята нощ. На Луис първо му хрумна, че вижда солена пустиня. Бе погълнала поне две дузини морета с площ горе-долу колкото Средиземно. Още по-светли вълни се стелеха из пустинята… Аха!

— Виж, там има слънчогледи.

Кхмий веднага погледна.

— Мястото, където ме изгориха, беше по-голямо.

Слънчогледите на поробителите трябваше да са на възрастта на Робската империя, загинала преди повече от един милиард години. Според най-широко приетата хипотеза поробителите засаждали тези растения около плантациите си за самозащита. Все още се срещаха по някои планети в известния космос. Премахването им неизменно се оказваше трудна задача. Не можеш просто да ги изгориш с лазерно оръдие, защото сребристо-огледалната повърхност на едрите цветове връща лъча към теб.

Но защо ги имаше и по Пръстенов свят, си оставаше необяснима загадка. Говорещия с животни бе летял над завзета от тях равнина, когато пролука в облаците го изложи на опасността. Е, поне вече нямаше белезите, останали му оттогава…

Луис настрои бинокулярните си очила на по-голямо увеличение. Плавно извита граница разделяше съвсем земна на вид местност в зелено, синьо и кафяво от сребристите владения на слънчогледите, които обхващаха и половината брегова линия на едно от по-обширните морета.

— Луис — той чу гласа на кзинта в шлема си, — обърни внимание на късата черна черта точно отвъд слънчогледите и в посока, обратна на въртенето.

— Забелязах я.

Черна дебела линия на може би стотина хиляди мили от тях. Какво ли представляваше? Находище на някаква асфалтова смола? Как пък не! На Пръстенов свят май не се срещаха петрол и други подобни органични вещества.

Да не е сянка? Че какво би хвърлило такава сянка във вечното пладне на огромния кръг?

— Кхмий, според мен това е въздушен град. Виждаме го отстрани, затова е толкова плосък.

— Да, явно… Поне ще намерим средище на някаква цивилизация. Би трябвало да отидем и да поговорим с обитателите му.

В някои древни градове бяха попаднали на запазени левитиращи сгради. Защо да не се е съхранил и цял?

— Най-благоразумно е — започна Луис — да кацнем не много наблизо и да разпитаме жителите на околността за него. Никак не ми се иска да нахълтаме направо, без нищичко да знаем. Щом са способни да поддържат града си, възможно е да се окажат корав залък дори за нас. Да речем, че кацнем където свършват слънчогледите…

— Защо точно до слънчогледите?

— Защото те сигурно съсипват екосистемата. Местните хора едва ли биха ни отказали помощ. Така ще си осигурим доброжелателството им. Най-заден, ти какво мислиш?

Никакъв отговор.

— Най-заден? Обади се!… Кхмий, според мен той не може да ни чуе. Страничната стена пречи на сигнала да премине.

Кзинтът изсумтя.

— Няма да запазим свободата си задълго. В товарния отсек зад совалката видях две автоматични сонди. Кукловодът ще ги използва като ретранслатори. Е, би ли искал да обсъдиш нещо с мен, докато временно се отървахме от наблюдение?

— Според мен снощи си казахме най-важното.

— Не мисля. Луис, подбудите ни далеч не съвпадат. Доколкото разбирам, ти желаеш да запазиш живота си. Освен това се стремиш никой да не ти се бърка в удоволствието от токоманията. Аз също не жадувам на всяка цена да загубя живота и свободата си, но и търся удовлетворение. Най-задния си позволи да отвлече един кзинт. Ще го накарам да съжалява за това.

— Идеята ми допада. Той отвлече и мен.

— Ха, какво ли би могъл да изпита от накърняването на честта си един жицоман? Просто очаквам от теб да не заставаш на пътя ми…

— Ще си позволя да ти напомня скромно, че преди време именно аз те измъкнах от Пръстенов свят. И без моята помощ никога не би се завърнал в родината си с „Далечен изстрел“, за да заслужиш истинско име.

— Да, но тогава не беше пристрастен към жицата.

— И сега не съм пристрастен. Предупреждавам те — не смей да ме наричаш лъжец!

— Не съм искал да…

— Почакай!

Луис посочи безмълвно — с ъгълчето на окото си бе доловил тъмен силует да закрива няколко звезди. След миг гласът на Най-задния се разнесе в слушалките на шлемовете.

— Съжалявам за временната невъзможност да общувам с вас. Какво решихте да правите?

— Да търсим и да изследваме — сопнато отвърна Кхмий и закрачи обратно към совалката.

— Настоявам за по-подробно обяснение. Не съм доволен, че ме принуждавате да рискувам една от сондите си, за да поддържам връзката помежду ни. Смятах да ги ползвам преди всичко за презареждането на „Иглата“.

— Ами добре, прибери си я да не пострада случайно — изръмжа кзинтът. — Като се върнем при теб, ще ти разкажем всичко до последната дреболия.

Сондата се спусна върху страничната стена на реактивните струи от няколко малки двигателя. Беше дебел цилиндър, дълъг двайсетина стъпки. Най-задния упорстваше:

— Излагате на риск моята совалка. Очаквам да чуя дали имате намерение да претърсвате подножието на стената.

Вълнуващият контраалт, прекрасният женски глас вероятно беше умение, което всички кукловоди — търговци, си предаваха един на друг. Може би владееха и тембър, с който да въздействат на жените. На Луис този стремеж да го манипулират определено му беше неприятен.

— Совалката има камери, нали? — напомни той. — Ще гледаш каквото и ние виждаме.

— Твоят драуд е у мен, не забравяй. Чакам обяснения. — Нито човекът, нито кзинтът си направиха труда да му отговорят. — Щом така предпочитате… Оставих включена връзката между прехвърлящите дискове в совалката и в „Иглата“. Сондата ще поддържа и нея. А ти, Луис, ще си получиш драуда, когато се научиш на послушание.

„Кукловодът — каза си Луис Ву — по своему напипва същността на моите тегоби.“

— Радвам се да науча — намеси се Кхмий, — че ще можем буквално да избягаме от последиците на грешките си. Голямото разстояние проблем ли е за работата на прехвърлящите дискове?

— Има енергийни ограничения. Системата може да поеме само точно определена разлика в кинетичната енергия. Необходимо е совалката да не притежава висока относителна скорост спрямо кораба.

— Чудесно.

— Но дори и да я напуснете, аз разполагам с единственото средство, чрез което можете да избягате от Пръстенов свят. Разбрахте ли ме, Кхмий и Луис? Остава малко повече от една земна година до сблъсъка.

Кзинтът издигна совалката над стената с отблъскващите устройства, изобретени от кукловодите. После насочи малкия кораб с кратко включване на задния синтезен двигател.

Луис скоро се убеди, че полетът с отблъскващи устройства не прилича кой знае колко на пилотирането с антигравитатори. Совалката се спускаше по крива линия, защото се оттласкваше и от страничната стена, и от основата на Пръстеновия свят.

Прехвърли изображението от телескопа върху екран. Летателният апарат вече се рееше далеч от преградата, почти над атмосферата, затова дори не потрепваше — идеален статив за телескоп.

Почва, примесена с камънак, образуваше хълмове в подножието на стената. Луис включи телескопа на максимално увеличение и бавно започна да оглежда. Гола кафеникава земя с отчетлива граница между нея и стъкловидното сиво. Всичко друго би се забелязало лесно на този фон.

— Какво се надяваш да намериш? — попита Кхмий.

Нямаше нужда да споменават внимателно гледащия и слушащ кукловод, който още вярваше, че търсят захвърлен преобразувател.

— Щом са използвали чилтанг брон, влезли са някъде тук. Но не забелязвам нещо голямо, което да прилича на машина. Джунджуриите не ни интересуват, нали така? А не биха зарязали нищо ценно, освен ако е адски обемисто и тежко. В такъв случай би трябвало да са се простили с почти всичко, което са отмъкнали от корабите. — Той изведнъж спря движението на телескопа и посочи екрана. — Какво ще кажеш?

Прилепнала към стената половинка от конус, стигаща до трийсет мили над повърхността. Имаше доста износен вид, сякаш вятърът я бе оглаждал стотина милиона години. Ниско по склона искреше широк леден пояс. Личеше, че е дебел, забелязваха се и разместванията от мудното пълзене на глетчери.

— Топографски Пръстенов свят наподобява планетите от земен тип — обади се Кхмий. — Но доколкото познавам вашите светове, тази планина не е типична.

— Ъхъ. Може да се каже, че не се вписва в художествения проект. Планините образуват била и вериги, пък и нямат толкова правилна форма. Но в това чудо пред нас има нещо още по-странно. Външната повърхност на основата повтаря контура на вътрешната. Помниш ли какво видяхме, когато прелетяхме отвън с „Лъжеца“? Морското дъно се издува отдолу, на планините отговарят вдлъбнатини, а речните корита са като изпъкналите вени на щангист. Направили са основата твърде тънка, за да оставят релефа да се образува сам.

— Впрочем липсва и тектонично движение, за да се случи това.

— Е, не трябваше ли в такъв случай да забележим обратната страна на тази планина откъм космодрума? Аз поне не открих никакви хлътвания. А ти?

— Ще я доближим.

Не беше лесно. Така се връщаха към стената и трябваше да увеличат мощността на синтезните двигатели, за да преодолеят отблъскването и задържат совалката във въздуха.

Стигнаха на петдесет мили от планината и тогава зърнаха града. През ледените напливи се подаваха грамадни сиви зъбери, някои изпъстрени с множество врати и прозорци. Пренастроиха телескопа; вече различаваха балкони и ниши, също и стотици крехки висящи мостове, простиращи се навсякъде. В скалата бяха изсечени стълби, които се виеха и разклоняваха нагоре в продължение на цяла миля. Една дори се спускаше чак до дърветата, където свършваха вечните ледове.

Празното плоско пространство по средата, наполовина скала и наполовина замръзнала земя, изглежда беше площад. Гъмжилото се състоеше от едва различими точици в бледозлатисто. С дрехи ли бяха покрити съществата или с козина? Луис все още се двоумеше, защото грамаден камък насред площада бе издялан като муцуна на космат, закръглен и ухилен бабуин.

— Недей да доближаваш повече — побърза да каже на Кхмий. — Ще ги подплашим, ако се опитаме да кацнем със синтезните двигатели, а друг начин просто няма.

Почти отвесно разположен град с население към десетина хиляди… Дълбокото сканиране показа, че не са ровили прекалено навътре в скалата. На екрана изчовърканите помещения приличаха на мръсен скреж по каменното й тяло.

— Няма ли да ги разпитаме за чудноватата им планина?

— Е, да, бих се радвал да побъбря с тях — веднага си призна Луис. — Само че виж спектрограмите и данните от сканирането. Липсват метали и пластмаси, да не говорим пък за монокристали. Страх ме е дори да помисля от какво са направени висящите мостове… Това е първобитно племе. Сигурно са убедени, че живеят на склона на планина.

— Съгласен съм. Не си струва главоболията при кацането. Сега накъде? Към въздушния град ли?

— Да, но първо ще се отбием при слънчогледите.

Засенчваща плоскост постепенно закриваше диска на светилото.

Кхмий отново включи задния двигател и ускори до десет хиляди мили. Не беше прекалено висока скорост, за да различат поне по-едрите особености от пейзажа наоколо, пък и щяха да стигнат до целта си за десетина часа. Луис се загледа в профучаващия долу пейзаж.

Озадачаваше го фактът, че не заварват една безкрайна, добре поддържана градина. Нали, в края на краищата, това не беше случайно оформил се свят, а творение на разумни същества?

Не се заблуждаваше, че по време на първата експедиция са попаднали на типичните за целия пръстен чудатости. Тогава минаха само по територията между две дупки от колосални метеорити — Окото на бурята и някак разкривената хълмиста местност край Юмрука на бога. Естествено беше екологията да е съсипана. Грижливо планираните от създателите на света въздушни течения явно бяха се променили неузнаваемо.

Но какво се е объркало тук? Луис напразно търсеше още някое „око на бурята“ — обърнат отвесно ураган. Не забелязваше никакви пробиви в основата. И все пак нямаше как да не види пустините, някои по-обширни и от Сахара. А по ръбовете на планинските била се набиваше в очи перленият блясък на оголената основа. Ветровете вече бяха разяли покриващата я скала.

Нима климатът се е влошил толкова бързо? Или пък тайнствените творци на гигантския пръстен са харесвали пустините? Все по-вероятно му се струваше и Ремонтният център да е отдавна изоставен. Расата на Харлоприлалар може дори изобщо да не го е намерила след изчезването на първоначалните създатели на света. А че те са изчезнали, Луис не се съмняваше… стига да имаше нещо вярно в догадките му.

— Изпитвам нужда да поспя три часа — промълви Кхмий. — Ако се случи нещо непредвидено, ще се справиш ли със совалката?

Човекът вдигна рамене.

— Разбира се, но от какво се опасяваш? Твърде ниско летим, за да се тревожим за антиметеоритната защита. Дори да е разположена на страничната стена, няма да стреля по нас, защото ще изпепели обитаеми области. Просто си продължаваме по пътя без проблеми.

— Прав си. Събуди ме след три часа.

Кзинтът наклони креслото си назад и скоро заспа.

Луис си запълваше времето с картините, предавани от предния и задния телескоп. Нощта бе покрила района, завзет от слънчогледите. Завъртя обектива нататък по дъгата, за да огледа по-близкия Голям океан.

Ето го! Почти по средата на ивицата и отвъд океана — килнато чудовищно подобие на вулканичен конус. Юмрука на бога. Стърчеше насред пустош с цвета на Марс, заемаща много по-голяма територия от повърхността на цялата червена планета.

По-наляво имаше вдаден в сушата залив, в който също би се побрало небесно тяло с внушителни размери.

Предишния път стигнаха до океанския бряг и се върнаха.

По синята елипса бяха пръснати архипелази. Имаше и единичен огромен остров с формата на диск и пак с цвят на пустиня. После още един диск, но с минаващ през него канал. Странно. Погледът му се плъзна към другите острови в необозримата водна шир… И попадна на картата на Земята — Америка, Гренландия, Евразия с Африка, Австралия, Антарктида, разплескани по океана около яркобелия Северен полюс, точно каквито бе ги видял в небесния замък преди толкова години!

Възможно ли беше всички острови да са карти на действително съществуващи светове? Прил не знаеше нищо по въпроса. Тези копия на планети бяха създадени цели епохи преди нейната раса да излезе на сцената.

Бяха оставили Тила и Търсача някъде там. Предполагаше, че още са в същата територия. При разстоянията по Пръстенов свят и примитивните технологии на аборигените не биха могли да отидат кой знае колко далеч за двадесет и три години. Намираха се на тридесет и пет градуса по дъгата, значи на петдесет и осем милиона мили.

Никак не му се искаше да срещне отново Тила.

Трите часа се изнизаха. Той се пресегна и внимателно разтърси рамото на Кхмий.

Огромната ръка замахна мигновено. Луис успя да се отметне назад… но недостатъчно бързо.

Кзинтът примига сънено.

— Никога не ме буди така! Или искаш да се озовеш в автолечителя?

Точно под рамото на Луис имаше две дълбоки рани. Усещаше как ризата му подгизва от кръв.

— След малко сигурно и това ще направя. Я погледни към океана.

Посочи на екрана мъничките земни континенти, отделени с огромни разстояния от другите архипелази. Кхмий се взря внимателно.

— Кзин…

— Какво?!

— Онова там е карта на Кзин. Луис, очевидно сме сбъркали, когато предположихме, че виждаме копия в умалени мащаби. Телескопът показва, че са едно към едно.

На половин милион мили от плоското копие на Земята имаше още скупчени острови. Очертанията на океаните бяха доста разкривени от използваната полярна проекция, но не и континентите.

— Наистина е Кзин… — промърмори Луис. — Как не се сетих? А дискът с канала по средата е Джинкс. По-малкото оранжево-червено кръгче пък би трябвало да е Марс. — Тръсна глава, защото всичко му се завъртя пред очите. Червеното петно по ризата му растеше. — Ще умуваме после. Сега ми помогни да сляза до автолечителя.

Девета главаПАСТИРИТЕ

Луис Ву заспа в автолечителя.

След четири часа отново седна в креслото си. Само леко схванатите мускули на едното рамо му напомняха повече да не докосва спящ кзинт.

Навън беше нощ. Кхмий разглеждаше части от Големия океан на екрана.

— Как си?

— В цветущо здраве, слава на чудесата на съвременната медицина!

— Учудваш ме. Не си позволи лукса да мислиш само за раната си, а би трябвало да те мъчи силна болка, дори да изпаднеш в шок…

— Е, петдесетгодишният Луис сигурно щеше да се разпищи истерично. Какво пък толкова, да му се не види, нали знаех, че автолечителят ми е под ръка? Защо всъщност си се настроил любопитно?

— Първо си помислих, че по храброст не отстъпваш на един кзинт. После започнах да се чудя дали привикването към жицата не те прави безчувствен спрямо други сетивни дразнители.

— Нека приемем, че се дължи на смелостта ми, бива ли? Ти какво успя да разгадаеш?

— Напреднах в проучването. — Кхмий започна да сочи. — Земята. Кзин. Джинкс. Дори двата върха се издигат над атмосферата, точно както е на източния и западния полюс на планетата. Кръглата карта съответства на Марс. Онова пък е Кдат, планетата на робите…

— Вече не са роби.

— Кдатлините бяха наши роби. Както и пиерините, чийто свят можеш да видиш ей там. А за ето това място исках да питам теб. Дали не е родният свят на триноките?

— Ъхъ. Сигурно са се заселили и на съседния остров. Тъй, в края на краищата, какво имаме пред очите си? Явно не е само нагледен каталог на планетите с условия, подобни на земните. Забелязвам поне половин дузина, които изобщо не мога да разпозная.

Кхмий прихна.

— Луис, отговорът би трябвало да е очевиден дори за същество с посредствен интелект. Пред нас е тъкмо каталог на потенциалните врагове, разумни или почти разумни същества, които някой ден биха могли да застрашат Пръстенов свят. Пиерини, кзинти, марсианци, хора, триноки…

— И къде ще натикаш Джинкс в твоята спретната схемичка? О, как пък не… Едва ли са очаквали бандерсначите да ги нападнат с бойни кораби. Ами че тия твари са по-големи от динозаври, а и нямат ръце! На Даун също живурка местна разумна раса. Е, къде й е картата?

— Ей там.

— Аха… Твърде впечатляващо. Не бих казал, че и грогите са особена заплаха за някого. Нали прекарват целия си живот върху един и същ камък?

— Създателите на Пръстенов свят са открили и изучили всички тези раси, а картите са оставили като послание към потомците си. Поне в това сме единодушни, надявам се! Само че явно не са попаднали на света на кукловодите.

— Нима?

— Освен туй знаем, че са кацали на Джинкс. Предишния път намерихме скелет на бандерснач.

— Така е. Може да са кацали навсякъде.

Светлината се променяше, краят на нощната сянка се местеше в посоката срещу въртенето.

— Време е да се спускаме — подсказа Луис.

— Кое място предлагаш да изберем?

Осеяното със слънчогледи поле пред тях постепенно засияваше.

— Завий наляво и следвай граничната линия. После продължавай, докато видим местност с истинска почва. Трябва да сме долу преди денят да е настъпил. — След малко той посочи с ръка. — Виждаш ли как слънчогледите са се разпрострели по брега на морето? Май не им е много лесно да прекосят водата. Кацни на отвъдния бряг.

Совалката се потопи в атмосферата. Обгърнаха я пламъци. Кхмий полека намаляваше скоростта, докато вълните се стрелкаха назад под тях. Както всички останали водни площи по Пръстенов свят, това море беше направено старателно, със силно начупена брегова линия. Имаше предостатъчно заливи и плажове, а дъното се спускаше съвсем полегато. Забелязваха се обширни петна от водорасли. Нататък, по посока срещу въртенето, започваше огромна тревиста равнина.

Напастта на слънчогледите сякаш бе протегнала две грамадни ръце, за да обхване морето. Една река лъкатушеше между тях и накрая се разливаше в обширна делта. Наляво опасните растения напираха към заблатен разлив. Луис почти можеше да почувства мудната им атака, по-бавна и от движение на ледник.

Слънчогледите усетиха преминаването на совалката.

Полето долу сякаш избухна. Илюминаторът се затъмни мигновено, но в очите на човека и кзинта още дълго играеха цветни петна.

— Не се бой — успокои го Кхмий. — На такава височина няма в какво да се блъснем дори и при полет на сляпо.

— Тъпите растения май ни взеха за птица. Ти виждаш ли нещо?

— Виждам пулта, и то много ясно.

— Добре, да се спуснем до пет мили. Искам да се махаме оттук възможно най-бързо.

След няколко минути илюминаторът отново стана прозрачен. Зад тях хоризонтът сияеше ослепително — слънчогледите още се опитваха да докопат жертвата. А отпред…

— Село!

Кхмий сниши совалката, за да огледат отблизо. Затворен двоен кръг от колиби.

— По средата ли да кацнем?

— Не ми се иска. По-добре някъде отстрани. Само се питам кои ли растения са ценни за тях…

— Бъди спокоен, нищо няма да подпаля.

На една миля над селото кзинтът спря совалката със синтезния двигател и я спусна плавно към полето, покрито с високите стъбла на някаква степна трева. В последния миг преди кацането Луис забеляза как тревата се раздвижи — три животни с вид на дребни зелени слонове скочиха, затръбиха тревожно с късите си плоски хоботи и се втурнаха да бягат.

— Тукашните хора май са пастири — подметна той. — А ние им подплашихме стадото. — На екраните се виждаше как все повече от същите твари се присъединяват към бегълците. — Е, капитане, първият ни полет завърши благополучно.

Сензорите показваха, че въздухът навън не се отличава от земния. Нищо изненадващо. Луис и Кхмий се покриха с противоударна броня. Беше гъвкава колкото дебела кожа и не пречеше особено на движенията, затова пък ставаше по-яка от стомана при допир със стрела, нож или куршум.

Взеха звукови зашеметители, компютърни преводачи, бинокулярни очила. Спуснаха рампата и слязоха сред тревата, която стигаше до кръста на човека.

Колибите се гушеха нагъсто, свързваше ги ограда. Светилото, макар утрото току-що да започваше, беше точно над главите им. Аборигените трябваше вече да са се размърдали след нощния отдих. По външните стени на повечето постройки липсваха прозорци, но на онази, която беше двойно по-голяма от останалите, имаше дори нещо като балкон. Вероятно вече ги бяха забелязали.

Луис и Кхмий доближиха селото и едва тогава местните жители наистина се размърдаха.

Изскочиха през оградата като разбиваща се на брега вълна, врещейки пискливо един през друг. Бяха дребни и червенокожи, с напълно хуманоидна външност. И тичаха дяволски бързо. Носеха си копия и мрежи. Луис видя кзинта да насочва зашеметителя си и последва примера му. Червеникавата тълпа профуча край тях и продължи нататък.

— Дали да смятаме това за обида? — подозрително попита Кхмий.

— О, не. Естествено е да хукнат след животните, за да ги приберат. Имат си свои приоритети и ние не можем да им се сърдим. Я да влезем! Все някой си е останал вкъщи.

Посрещнаха ги. Двайсетина червенокожи дечица ги зяпаха иззад оградата. Бяха кльощави, а наскоро проходилите — източени като паленца на хрътки. Луис спря до оградата и им се усмихна. Не му обърнаха кой знае какво внимание. Повечето се насъбраха пред Кхмий.

Откритата площадка сред колибите беше от утъпкана пръст. Подредени камъни оформяха общото огнище. Отнякъде излезе еднокрак мъж и сръчно закуцука с патерицата си към тях. Бе се препасал с поличка от продъбена кожа, украсена с пискюли. Големите му уши изглеждаха доста клепнали, едното — в добавка — разкъсано отдавна. А зъбите му бяха изпилени… или не? Всички деца се кискаха, техните зъби също имаха остри върхове, дори тия в устите на по-малките. Аха, значи така се раждаха.

Старецът спря от другата страна на оградата, усмихна се и зададе въпрос.

— Засега не говоря вашия език — отвърна Луис.

Другият кимна и сви ръка към себе си. Дали ги канеше в селото?

Едно по-голямо момиченце — за пола му нямаше съмнения, защото децата не носеха дрехи — събра смелост и скочи. Тупна върху рамото на Кхмий, намести се удобно и започна да рови в козината му. Кзинтът внимаваше да не помръдне, само попита:

— И какво да правя сега?

— Тя не е въоръжена. Недей още да показваш колко си опасен.

Луис се прехвърли през оградата, а старецът отстъпи, за да не му попречи. Кхмий също прекрачи предпазливо, а момичето продължаваше да се държи за врата му.

Човекът, кзинтът и червенокожият се настаниха до огнището, децата се скупчиха наоколо. Започнаха да учат хитроумните машинки на местната реч. За Луис това беше привично занимание, но малко се учуди, че и старецът като че беше свикнал с него. Дори гласовете на преводачите не го стреснаха.

Името му беше Шивит Хуки-Фърлари някой си. Говореше тъничко и пресекливо. Първият му разбираем за компютрите въпрос гласеше:

— С какво се храните? Е, не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате.

— Храня се с растения, морски твари и месо, обработено с огън или топлина — отвърна Луис. — А Кхмий пък предпочита месото без огън.

Това като че задоволяваше домакина.

— И ние ядем месо без огън. Кхмий, ти обаче си необичаен гост. — Шивит се поколеба и добави: — Трябва веднага да ви кажа нещо. Не можем да правим ришатра. Моля ви да не се ядосвате.

Към думата ришатра преводачът добави звуков сигнал, че понятието все още липсва в попълващия се речник.

— Какво е ришатра? — попита кзинтът.

Старецът се учуди.

— Мислех си, че думата е една и съща навсякъде.

Впусна се в дълги обяснения. Кхмий се умълча, докато задълбаваха в темата и се мъчеха да отбягват трупащите се непознати думи.

Оказа се, че ришатра означава правене на секс със същества от друга раса.

Всички го знаеха. А множество раси дори го практикуваха. Едни контролираха по този начин числеността си, за други това беше първа стъпка преди пазарлъците при търговия. Трети обаче го смятаха за табу. Народът, както наричаха себе си червенокожите, нямаше нужда от подобна ритуална забрана. Те просто не бяха способни да се принудят. Не реагираха с възбуда към чужденците. Вероятно обонянието им отминаваше с равнодушие непривичните феромони.

— Сигурно идвате отдалеч, щом не знаете това — подхвърли накрая старецът.

Луис започна да разказва как е дошъл от звездите отвъд Дъгата. Призна, че нито той, нито Кхмий някога са се занимавали с ришатра, макар че поне сред човешката раса се срещали всякакви. (Спомни си мимоходом едно момиче от Вундерланд, по-високо от него с една стъпка и по-леко със седем-осем килограма. Беше като перце в ръцете му.) После заговори за множеството светове и всевъзможните разумни същества, като старателно заобикаляше темата за войните и оръжията.

Оказа се, че племената на Народа отглеждат няколко вида животни. Не успявали да държат на едно място различните стада, затова винаги знаели къде се намират другите племена и често си уреждали празници с размяна. Случвало се да си разменят и стадата. Все едно си предавали едни на други целия начин на живот — понякога дори прекарвали половин фалан във взаимно обучение, преди да се разделят. (Фалан означаваше десет завъртания на Пръстенов свят, значи седемдесет и пет денонощия по тридесет часа.)

Дали пастирите щяха да се обезпокоят от присъствието на двама чужденци в селото? Шивит ги увери, че никой няма да сметне само двама гости за заплаха.

А кога щяха да се върнат? За обяд. Наложило се да побързат, защото животните се подплашили и избягали. Иначе щели непременно да си поприказват със странниците.

— Веднага ли трябва да изядете месото, след като убиете животното? — попита Луис.

— Не — засмя се Шивит. — Можем да почакаме половин ден. Но след още един ден и една нощ вече не става за ядене.

— А някога…

Кхмий внезапно се изправи. Остави внимателно момичето на земята и изключи преводача си.

— Луис, искам да се пораздвижа и да се усамотя. Времето, което прекарах затворен, едва не ме лиши от разсъдък! Имаш ли нужда от мен в момента?

— Не. Хей…

Кзинтът вече бе прескочил оградата. Озърна се през рамо.

— Не си сваляй дрехите. Иначе отдалеч ще е трудно да разпознаят в теб разумно същество. И те моля да не убиваш зелени слонове.

Другият му махна и препусна по степта.

— Приятелят ти е много бърз — отбеляза Шивит.

— И аз ще трябва да изляза за малко от селото, старче. Наумил съм си нещо.

През първото им скиталчество по Пръстенов свят мислеха само как да оцелеят и да го напуснат. Чак много по-късно, сред безопасността и познатия уют на Земята, съвестта на Луис Ву се пробуди. Спомни си как бе станал виновник за разрушаването на цял град.

Засенчващите плоскости образуваха вътрешна концентрична окръжност спрямо Пръстеновия свят. Бяха двадесет и ги свързваха тънки до невидимост нишки, които винаги оставаха опънати заради високата орбитална скорост на плоскостите.

„Лъжецът“, падащ неуправляемо с изгорели двигатели, се блъсна в една от нишките и я разкъса. Парчето, дълго десетки хиляди мили, след време падна в облак от дим и прах върху населен град.

Луис имаше нужда от тази нишка за изтеглянето на кораба.

Намериха края и го закрепиха за импровизираното си возило — летящия затвор на Харлоприлалар, за да го влачат след себе си. Не знаеше точно какво бе сполетяло останките от града, но лесно можеше да си представи картината. Веществото на нишката, макар и по-тънко от паяжина, срязваше без усилие дори корпусен метал. Размотаващите се навивки сигурно бяха изравнили сградите със земята.

Този път обаче жителите на Пръстенов свят нямаше да пострадат заради появата на Луис Ву. И без това го тормозеше липсата на драуда. А ето, още със стъпването си в тази равнина бе разпръснал в панически бяг животните на племето… Реши да поправи стореното.

Беше тежка, изнурителна работа.

В един момент трябваше да си поеме дъх и се качи в пилотската кабина. Тревожеше се и за кзинта. Дори човек отпреди пет столетия, да речем някой преуспяващ мъж на средна възраст, трудно би преодолял бъркотията в главата си, ако отново се почувства хлапак на осемнадесет години. Неумолимото тътрене към мига на смъртта е прекратено, кръвта му е кипнала от позабравени хормони, дори външността му — неузнаваема с по-гъстата коса и здравия цвят на лицето, а бръчките и белезите — изчезнали…

Е, къде беше Кхмий?

Тревата изглеждаше чудновато. Около совалката бе висока до кръста, а нататък, в посока на въртенето, огризана почти до корен. Виждаше как стадото се мести, подкарвано от дребните червенокожи хуманоиди, оставяйки след себе си едва ли не гола земя.

Макар и дребни, зелените стонове пълнеха стомасите си усърдно. Изглежда се налагаше племето често да сменя пасищата.

Най-сетне забеляза някакво движение в тревата наблизо. Зачака търпеливо… и изведнъж сякаш пред очите му се мярна оранжева мълния. Изобщо не успя да види жертвата на Кхмий. Наоколо нямаше никой от хуманоидите и той си отдъхна. Върна се да си довърши работата.

Пастирите се прибраха и завариха грижливо подготвено пиршество.

Вървяха накуп и си приказваха. Поспряха се да огледат совалката, без да я доближават. Неколцина бяха наобиколили един зелен слон. (Бъдещия си обяд?) И може би съвсем случайно онези, които имаха копия, влязоха първи в кръга сред колибите.

Останаха изненадани, защото намериха там Луис, Кхмий — с друго момиченце на раменете — и половин тон почистено месо върху парчета кожа.

Шивит представи пришълците и сбито, но съвсем точно предаде разказите им. Луис се беше подготвил да го вземат на подбив като лъжец, но не дочака нищо подобно. Запозна се с вожда, жена с ръст четири стъпки и няколко пръста отгоре. Името й беше Гинджерофър. Поклони му се с усмивка, открила смущаващо остри зъби. Той също се опита да наподоби поклона и каза:

— От Шивит научихме, че харесвате различни видове месо.

Махна с ръка към купчините, които бе довлякъл от автоматичната кухня на совалката. Трима от пастирите насочиха зеления слон към стадото и го подканиха с тъпите краища на копията да се присъедини към себеподобните си. После племето се зае с обяда. Помагаха и хората от колибите, които Луис бе сметнал за празни — поне десетина много възрастни мъже и жени. А той си въобразяваше, че Шивит е старец… Не бе свикнал да вижда набръчкани хора с подути от артрит стави и отдавнашни белези. Питаше се защо ли са се крили досега и накрая предположи, че към него и Кхмий са били насочени доста стрели, докато кротко разговаряха с Шивит и децата.

След броени минути аборигените оставиха само голи кости на трапезата. Никой не продумваше, докато се хранеха. Не личеше и ничие предимство в избора на мръвките. Всъщност лапаха като кзинти. Кхмий охотно склони да сподели угощението. Сам погълна почти цялата моа, защото червенокожите май предпочитаха по-сочно и тлъсто ядене.

Луис бе пренесъл месото на няколко пъти върху голяма оттласкваща се плоскост. Още го боляха мускулите от дърпането на масивния товар. Гледаше как племето си пълни стомасите и се чувстваше добре. Нямаше драуд на главата си, но въпреки това му беше хубаво.

Повечето от пастирите пак отидоха да наглеждат стадото. Шивит, Гинджерофър и някои от старците останаха. Кхмий промърмори на Луис:

— Тази моа истинска птица ли е или измишльотина? Патриархът може би ще поиска да я развъди в ловните си паркове.

— Има такава — увери го Луис. — Гинджерофър, надявам се, че с месото ви възмездих за труда по събирането на стадото.

— Благодарим ти.

По устните и брадичката й още имаше кръв. Пълните й устни бяха по-червени и от кожата.

— Забрави, че си подплашил стадото. Животът не е само бягство от глада. С удоволствие посрещаме различни от нас хора… Вашите светове наистина ли са мънички, ако ги поставиш до нашия, а и кръгли?

— Да, кръгли са като топки. Ако моят беше някъде по Дъгата над нас, щеше да се вижда само като дребна точица.

— Ще се върнете ли на тези мънички места, за да разкажете за нас?

Преводачите несъмнено пълнеха и паметта на компютъра в „Иглата“. Затова Луис само сви рамене.

— Някой ден.

— Значи искате да ни задавате въпроси.

— Така си е. Слънчогледите пречат ли ви да пасете животните си?

Наложи се да посочи към опасните растения, за да го разбере тя.

— А, говориш за сиянието по посока на въртенето? Нищо не знаем за него.

— Не сте ли се питали какво е? Не сте ли пращали хора да огледат?

Гинджерофър сви вежди.

— Ето какъв е животът ни. Нашите бащи и майки са ни казвали, че бродим в посоката, обратна на въртенето, още откакто те са били деца. Помнят, че са заобиколили голямо море, но не могли да го доближат, защото животните отказвали да ядат растенията по брега. И тогава имало сияние, обаче сега е по-силно. Питаш дали сме ходили да огледаме… Неколцина млади мъже тръгнаха натам веднъж. Натъкнали се на великани, които убили животните им. Трябвало да се върнат веднага, защото нямали повече месо.

— Както изглежда, слънчогледите напредват по-бързо от вас.

— И тъй да е, ние също можем да се местим по-чевръсто отколкото досега.

— А какво знаете за въздушния град?

Предводителката на червенокожите го бе виждала, откакто се помнеше. Бил част от привичния й свят, също както Дъгата над главите им. В облачни нощи понякога се откроявали жълтеникавите му светлини. Друго не знаела. Градът бил прекалено далеч, за да достигне до тях дори някаква мълва за него.

— Случва се наистина да чуем и разкази отдалеч, ако си струва те да бъдат предадени. Може обаче да са се пренесли до нас изопачени. Слушали сме например за хората от пръскащите планини, които живеят нависоко и под бялата мразовита ивица, защото в подножията въздухът е твърде гъст за тях. И летят от планина до планина. Правят го с небесни шейни, ако успеят да си ги намерят, но нови шейни не е имало от прастари времена, затова отдавна летят с балони. Вашите неща-за-гледане могат ли да показват толкова надалеч?

Луис намести бинокулярните очила на главата й и показа за какво служи регулаторът на увеличението.

— Защо ги наричате пръскащи планини? Същата дума ли казвате, когато пръскате вода?

— Да. Не знам защо ги наричаме така. А твоите стъкла за очи само ми показват планините по-големи… — Тя завъртя глава на другата страна. — Да, виждам брега и сиянието отвъд.

— Какво друго чувате от пътешествениците?

— Когато ги срещаме, обменяме знания за опасностите. В посоката срещу въртенето например имало тъпоглави твари, които ядели месо и убивали хора. Приличали малко на нас, но били по-дребни, черни и ловували нощем. Имало и… — Тя се смръщи за миг. — Не знаем обаче дали ни казват истината. Имало и други тъпоглави твари, които принуждавали всекиго да прави ришатра с тях. И никой не оцелявал до края.

— Но нали вие не можете да участвате в ришатра? Значи за вас не са опасни.

— Уверяват ни, че и ние не сме в безопасност.

— Ами болестите? Паразитите?

Никой от аборигените не проумяваше за какво пита! Бълхи, тении, комари, шарка, гангрена… такива неща просто не съществуваха по Пръстенов свят. Разбира се, трябваше и сам да се досети. Създателите на гигантската конструкция просто не бяха ги предвидили в творението си. Въпреки това беше смаян. Чудеше се дали самият той не е донесъл първите болести тук… Едва ли. Престоят в автолечителя сигурно го бе освободил от всичко, което би застрашило здравето на местните хора.

Единствено, по това те много си приличаха с цивилизованите жители на човешките светове. Остаряваха, но не се разболяваха.

Десета главаИГРА НА БОГОВЕ

Часове преди да настъпи нощта, Луис се почувства изтощен.

Гинджерофър им бе предложила да се настанят в някоя от колибите, но двамата пришълци предпочетоха совалката. Човекът се напъха тутакси между спалните плоскости, още докато кзинтът настройваше защитните системи.

Събуди се посред нощ.

Кхмий бе включил усилвателя на изображението, преди да се просне на водното си легло. Околността се виждаше като в дъждовен ден. Осветените правоъгълници от Пръстенов свят бяха като лошо нагласени лампи на тавана — твърде ярки да ги гледаш повече от секунда.

Но по-голямата част от близкия Голям океан тънеше в сянка.

Тези два водни простора неизменно привличаха погледа на Луис. Бяха прекалено пищни. Не им беше мястото тук. Ако правилно бе налучкал кои са създателите на Пръстенов свят, подобна пищност не можеше да им е присъща. Градяха творенията си просто и постигаха желания резултат. Освен това гледаха далеч напред във времето и воюваха.

А този свят беше претрупан и крещящ по своему, на всичко отгоре — незащитим. Защо вместо немислимата конструкция не бяха създали множество по-малки пръстени? И защо им е хрумнало да направят двата Големи океана? Не пасваха…

Не, може би все пак бъркаше още от самото начало на разсъжденията си? И това се бе случвало! Натрупаните факти обаче…

Я, не помръдна ли нещо в тревата?

Той включи инфрачервения скенер.

Грееха в собствената си топлина. Прецени на око, че са по-едри от кучета; странна кръстоска между човек и чакал — смразяващи свръхестествени страшилища в изкуствената светлина. Позабави се, докато открие на пулта управлението на куличката със зашеметяващото оръдие и го завърти към натрапниците. Бяха четирима и се опираха на всичките си крайници при промъкването в тревата.

Спряха недалеч от колибите. Останаха там няколко минути и си тръгнаха, но вече полуизправени. Луис изключи инфрачервения скенер.

В усиленото сияние на Дъгата всичко беше ясно — носеха отпадъците от изминалия ден, останките от пиршеството. Мършояди. Може би месото още не се бе вмирисало достатъчно за техния вкус.

Забеляза разсеяно жълти очи да се взират наблизо. Кхмий беше съвсем бодър.

— Пръстенов свят е стар — сподели откритието си Луис. — Поне на стотина хиляди години.

— Какво ти подсказва такъв извод?

— Създателите му не биха развъдили тук чакали. Значи е минало достатъчно време, за да може разклонение на човекоподобните да запълни нишата, заемана от тези същества по някои планети.

— За подобна промяна не биха стигнали сто хиляди години — възрази кзинтът.

— Може би. Питам се какво още не са донесли тук. Например не забелязвам комари.

— Това вече е шега, нали? Все пак си прав! Не открихме никакви кръвосмучещи твари.

— Нито пък акули или кугуари — засмя се Луис. — Няма и порове. Какво друго липсва? Отровни змии, да речем? Млекопитаещи обаче не биха могли да живеят като змии. Не познавам нито един вид бозайници, които отделят отрова в устите или зъбите си.

— Луис, трябва да са минали милиони години, за да еволюират хоминидите в толкова различни направления. Налага се да помислим дали изобщо подобна еволюция е протекла на самия Пръстенов свят!

— Точно така е станало, освен ако не съм допуснал много глупава грешка в разсъжденията си. А установяването на необходимия период е въпрос само на прости изчисления. Ако предположим, че разклоненията в еволюцията са започнали преди сто хиляди…

Той се прекъсна сам.

Доста отдалечилите се човекоподобни чакали — много пъргави въпреки товара — спряха внезапно, обърнаха се, постояха така миг-два, а после се шмугнаха в тревата и изчезнаха. След секунда включеният инфрачервен сензор показа как се разпръскват и бягат.

— Имаме си компания откъм посоката на въртене — спокойно съобщи Кхмий.

Новодошлите бяха грамадни. На ръст не отстъпваха на кзинта и изобщо не се криеха. Около четиридесет брадати великани крачеха в нощта, сякаш целият свят им принадлежеше. Всички имаха оръжие и броня. Движеха се в клиновиден строй — стрелците с лък отпред, мечоносците в една линия отзад. На върха на клина беше единственият, покрит с броня от главата до петите. И останалите пазеха гърдите и раменете си с дебели кожени плочи, но най-едрият носеше метална ризница — лъскава стомана, издуваща се на лактите, юмруците, раменете и коленете. Издадената напред маска на шлема беше отворена, вътре се виждаха бледа брада и широк нос.

— Прав бях. Познал съм! Но за какво им е бил Пръстенов свят? Защо, мътните ме взели, са го построили?! Как, в името на Финагъл, са се надявали да го отбраняват?

Кзинтът тъкмо бе завъртял зашеметяващото оръдие към великаните.

— Луис, ще ми обясниш ли най-после какво си мърмориш?

— Бронята. Погледни му само бронята! Никога ли не си влизал в института „Смитсониън“? Освен това и ти разгледа скафандрите в онзи кораб…

— Ъррр… да. Но имаме по-неотложен проблем.

— Не стреляй засега. Искам да видя… Ами да, стана както очаквах. Подминаха селото.

— Нима вече смяташ дребните червенокожи за наши съюзници? Случайност е, че срещнахме първо тях.

— Е, интересите ни в момента съвпадат. Временно, разбира се.

Микрофоните лесно уловиха пронизителния вик, прекъснат от гръмогласен рев. Великаните пъргаво извадиха стрели от колчаните и ги сложиха на лъковете. Двама дребосъци препускаха със смайваща бързина към колибите. Но никой дори не се обърна да ги погледне.

— Стреляй! — тихо настоя Луис.

Почти никоя от стрелите не достигна целта. Гигантите се свлякоха в тревата. Два-три зелени слона затръбиха с хоботи, понечиха да се надигнат, но като че ли се отказаха и пак полегнаха. От хълбока на единия стърчаха две стрели.

— Бяха дошли да изтребят стадото — изръмжа изненадан Кхмий.

— Ъхъ. Слушай, ти остани тук при оръдието, а аз ще изляза навън да преговарям.

— Луис, не приемам заповеди от теб.

— Добре де, имаш ли други идеи?

— Нямам. Остави поне един от едрите нашественици жив, за да го разпитаме.

Лежащият по гръб великан не само имаше брада, ами и целият беше обрасъл. Очите и носът му едва се показваха в гъстите златисти косми, покрили лицето, врата и раменете му. Гинджерофър приклекна и отвори масивната му челюст с двете си малки ръце. Всички зъби в устата бяха плоски кътници, и то доста износени от дъвчене.

— Виждаш ли, тревопасни са. Искали са да погубят стадото, за да не ги подяжда.

Луис поклати глава.

— Не очаквах борбата за храна тук да е толкова свирепа.

— И ние не знаехме, че положението им е толкова отчаяно. Но те идват откъм посоката на въртене, а там нашите стада вече са опасли тревата. Благодаря ти, че ги уби. Ще има голямо пиршество.

Стомахът му подскочи като топка.

— Не съм ги убил! Само ги приспах. А и умовете им са като моя и твоя.

Предводителката се вторачи недоумяващо в него.

— Да, но тези умове ги подтикват да ни съсипят.

— Ние им попречихме, затова ви молим да не им отнемате живота.

— Защо да сме милостиви? Какво ще ни сторят те според теб, ако им позволим да се събудят?

Главоблъсканица… Луис се опита да спечели малко време.

— Ако измисля нещо, ще ги пощадите ли? Не забравяй, ние двамата ги натръшкахме с пращащото сън оръжие.

Надяваше се Гинджерофър да е разбрала намека — Кхмий можеше пак да постреля с оръдието.

— Ще се съберем на съвет — обяви предводителката.

Луис чакаше и умуваше. Както и да натъпчат великаните, совалката не би побрала четиридесет от тях. Разбира се, могат да ги обезоръжат… Изведнъж се ухили, щом погледът му се плъзна по сабята в грамадната ръка с широки пръсти. Дългото извито острие можеше чудесно да върши работа и като коса.

Накрая Гинджерофър се върна при него.

— Нека живеят, но не искаме да ги виждаме повече тук. Можеш ли да ни обещаеш това?

— Ти си умна и предвидлива жена. Току-виж, имат и сродници, склонни към кръвна вражда. Да, мога да ти обещая, че никога повече няма да зърнеш това племе.

Кхмий се обади откъм совалката.

— Луис, за да спазиш обещанието си, май ще ти се наложи да ги изтребиш!

— Ами! Вероятно ще загубим малко време, но я ги погледни! Селяндури. Не им е по силите да се мерят с нас. В най-лошия случай ще сглобим сал от плоскостите и ще ги теглим. Слънчогледите още не са настъпили насам. Ще откараме великаните по-надалеч, където има трева в изобилие.

— И защо? Така ще загубим седмици!

— За да съберем нужните ни знания. — Луис пак се обърна към Гинджерофър. — Ще прибера този с бронята и всички оръжия. Претърсете ги, за да нямат дори един-едничък нож. Което ви хареса, вземете го, а остатъка ще натоваря в совалката.

Тя се загледа със съмнение в туловището, покрито с тежка броня.

— Как ще го помръднем?

— Ще довлека плоча, която сама се отблъсква от земята. Когато си тръгнем, вържете останалите. Пускайте ги двама по двама. Обяснете им какво се иска от тях. Пращайте ги в посока на въртенето. Ако понечат да ви нападнат пак, лишени от оръжията си, животът им ще е във ваши ръце. Но това няма да се случи! Ще си плюят на петите да прекосят равнината, защото там тревата е опоскана до пръстта.

Тя се замисли.

— Не виждам опасност за нас. Ще постъпим както искаш.

— Ние ще бъдем в стана им преди тях, където и да се намира той. И ще ги чакаме, Гинджерофър!

— Няма да пострадат. Обещавам от името на целия Народ — хладно отвърна предводителката.

Великанът се събуди скоро след настъпването на утрото.

Отвори очи, примига и се вторачи в надвесената над него стена от оранжева козина, жълти очи и дълги нокти. Не шавна, докато очите му шареха — оръжията на трийсетина съратници струпани наблизо, двата люка на въздушния шлюз отворени. През тях нахлуваше вятърът от бързия полет.

Накрая опита да се обърне по корем.

Луис се ухили. Наблюдаваше чрез камера, монтирана в тавана на стаята за отдих, докато си седеше в пилотската кабина. Бронята на гиганта бе залепена за пода в китките, коленете и раменете. С леко затопляне той можеше да си върне свободата, но не и с напъни да се търкаля.

Пленникът обаче настояваше и заплашваше. Не му хрумна да се примоли. Луис почти не го слушаше. Едва когато превеждащата програма в компютъра на совалката натрупаше достатъчен речник, щеше да му отдели време. В момента обаче оглеждаше стана на великаните.

Летеше на една миля над повърхността и вече се намираше на петдесет мили от селото на червенокожите. Понамали скоростта. Тук тревата бе избуяла отново, само че едрите тревопасни също оставяха обширен район от гола пръст зад себе си към морето и блясъка на слънчогледите. И сега хиляди от великаните се бяха пръснали из степта. Луис виждаше проблясъците по остриетата на косите-саби.

Никой не се мяркаше около стана. По средата имаше скупчени големи каруци, но нито помен от впрегатни добичета. Дали ги теглеха сами, или имаха някакви мотори, останали още отпреди падането на градовете, случило се според Харлоприлалар преди хилядолетие?

Не успяваше обаче да разгледа постройката по средата. В илюминатора се бе образувало черно петно — светлинно претоварване. Ухили се. Значи великаните бяха измислили как да извлекат полза от врага!

Светна един екран и съблазнителен контраалт изрече напевно:

— Луис…

— Тук съм.

— Връщам ти драуда.

Той рязко изви глава. Малката черна кутия вече се мъдреше върху прехвърлящия диск. Обърна й гръб, както човек престава да гледа опасен противник, без да забравя нито за миг, че оня го дебне отзад.

— Бих искал да проучиш нещо — каза на кукловода. — Край основата на страничната стена има планини. Местните хора…

— За рисковете в издирването подбрах теб и Кхмий.

— А склонен ли си да приемеш, че се стремя да сведа тези рискове до минимум?

— Разбира се.

— Тогава поне ме изслушай. Според мен не е излишно да огледаме тия пръскащи планини. Но преди това трябва да научим много неща за страничните стени. Моля те само да…

— Защо ги нарече „пръскащи планини“?

— Не аз ги наричам така, а аборигените. И те не знаят защо. Но названието подсказва нещо, нали? Освен това изобщо не личат, когато сме отвън. Каква е причината? Всичко останало на Пръстенов свят е като маска, можеш да познаеш и по основата къде има планини, къде — морета. Пръскащите планини все пак заемат значителен обем!

— Да, интересно е. И ще трябва вие двамата да научите отговора на загадката. Наричат ме Най-задния, защото управлявам подчинените си от безопасно разстояние. Сигурността е мое право и мое задължение. Смъртта на управляващия би била бедствие за цялата ни раса. Луис, мислех, че вече познаваш начина ни на мислене!

— Тандж! Не те моля да рискуваш скъпоценната си кожа, а една от сондите! Имаме нужда от подробна холограма на страничната стена. Пусни сондата през направляващите обръчи, за да намали скоростта си. Ще използваш транспортната система по предназначението й и антиметеоритната защита няма да стреля…

— Опитваш се да предвидиш действията на оръжие, програмирано според собствените ти предположения преди стотици хиляди години? Ами ако системата за разпознаване на целите се е повредила?

— И да греша, какво толкова ще загубиш?

— Половината от устройствата си за презареждане с гориво. Разположил съм в сондите прехвърлящи дискове, чийто филтър пропуска само деутерий. Приемникът е в резервоарите на кораба. За да попълня запасите си, ще потопя сонда в някое от моретата по Пръстенов свят. Но ако ги загубя, как ще се върна? И заради какво изобщо да рискувам?

Луис упорито се принуждаваше да не избухне.

— Не забравяй за обема! Скритото в пръскащите планини… Тези полуконуси са високи по трийсет-четирийсет мили, на брой сигурно са стотици хиляди покрай стените, а обратната им страна е плоска! Някой може да се окаже център за поддръжка на този свят, пък и нищо чудно подобни центрове да са много. Не ми се вярва, обаче искам да знам какво има в тях, преди да ги доближа. Освен това стигнахме до извода, че съществуват двигатели за корекция на орбитата и най-подходящото им място е по страничните стени. Но къде са и защо не работят?

— Толкова ли си уверен, че са избрали реактивни двигатели за поддържане на стабилността? Има и други възможни решения. Например гравитационни генератори.

— Не става! Създателите на Пръстенов свят никога нямаше да го завъртят, ако бяха разполагали с гравитационни генератори. Щяха да изберат по-прости инженерни решения.

— Тогава контрол над магнитните полета и смущенията — с устройства, разположени около слънцето и в основата на пръстена?

— Хм… Възможно е. Тандж! В нищо не съм сигурен. Искам от теб да провериш!

— Как се осмеляваш да искаш нещо от мен? — Гласът на кукловода прозвуча по-скоро озадачено, отколкото гневно. — Ако пожелая, ще останеш на Пръстенов свят, докато той се отърка в засенчващите плоскости. Пък може и никога повече да не опиташ насладата от драуда…

Преводачът вече беше готов.

— Разкарай ми се от главата — промърмори Луис. Нямаше как да заглуши Най-задния, но той млъкна сам, когато машината започна да предава думите на великана.

— Защо да съм кротък? Какво като ям растения? Измъкни ме от бронята ми и ще се бия с теб дори без оръжие, космато кълбо такова! Постелята ми в дългата къща и без това има нужда от ново покривало.

— А тези не видя ли?

Кзинтът показа дългите си лъскави нокти.

— Ха, едно ножче ще ми стигне срещу твоите осем! Мога и без него.

Луис вече се давеше от кикот. Включи разговорната уредба.

— Кхмий, не си ли чувал за нрава на биковете? Този е нещо като Патриарх на стадото!

— Кой приказваше? — попита великанът.

— О, това е Луис — сниши глас кзинтът. — В голяма беда си изпаднал. Съветвам те да се държиш почтително. Той е… страшен.

Луис се сепна. Сега пък какво му щукна на Кхмий? Игра на богове, с Гласа на Луис Ву в главната роля? Е, звучеше убедително, щом свирепият гигант явно се боеше от невидимия източник на словата…

— Повелителю на тревопасните, обясни защо нападнахте червенокожите, които ме почитат.

— Техните животни ни ядат храната.

— Не можете ли да си потърсите паша другаде, за да не си навличате гнева ми?

Господстващият мъжкар в едно стадо обикновено има недвусмислен избор — да извоюва надмощие или да се покори. Очите на великана отново зашариха в търсене на спасение, но изход нямаше. Щом беше безсилен да се пребори с Кхмий, как да подчини безплътния глас на волята си?

— Не можехме… — смънка той. — В посоката на въртенето са огнените растения. Наляво е Народът на машините. Надясно има стръмен рид от оголен скрит. Там не расте нищо, а е прекалено хлъзгаво да се прехвърлим от другата му страна. Обратно на въртенето пък навсякъде има трева и дребосъците не биха ни възпрели, ако не се бе появил ти! Луис, как прояви могъществото си? Моите хора живи ли са?

— Подарих им живота. След… — „Я да сметна — петдесет мили, но гладът ще ги подгони…“ — …два дни ще се върнат. Способен съм обаче да погубя всички ви с едно помръдване на пръста.

Пленникът впери умолителен поглед в тавана.

— Ако успееш да изтребиш огнените растения, ние също ще те почитаме.

„Богът“ се отпусна на креслото и потъна в размисъл. Вече не му беше весело.

Слушаше как великанът врънка Кхмий да му разкаже повече за Луис, а кзинтът ръси безогледни лъжи. И преди си бяха помагали с този трик. Така оцеляха в дългото завръщане към „Лъжеца“. Говорещия с животни се представяше за бог на войната и даренията на местните хора ги спасяваха от гладна смърт. Само че до днес не подозираше колко се е забавлявал той (сега вече заслужил името Кхмий).

Великанът молеше за помощ, но как да се справят със слънчогледите? Лесно би се отървал от главоболията. Племето на тревопасните гиганти го оскърби, нали? А боговете не са известни със склонността си да прощават. Отвори уста, но веднага стисна зъби и поумува още секунда-две.

— Кажи ми истината, ако ти е мил животът. Огнените растения ще напълнят ли стомасите ви, ако не ви изгорят?

Пленникът заговори разпалено:

— Да, Луис! Понякога нощем дръзваме да навлезем във владенията им, ако прегладнеем. Но трябва да избягаме, преди да започне денят! Откриват ни отдалеч и изпепеляват каквото шавне! Обръщат се всички заедно и насочват пламъците на слънцето към нас!

— Значи ги ядете, когато слънцето е закрито.

— Да.

— А какви са ветровете наоколо?

— Ветровете ли?… Духат в посоката на въртене. Тук обаче вятърът винаги е насочен към огнените растения.

— Защото те нажежават въздуха?

— Как да знам, щом не съм бог!

Слънчогледите несъмнено нагорещяваха въздуха над и около себе си, а слънчевата светлина не проникваше до корените им. По хладната земя се кондензираше роса. Така растенията се снабдяваха с нужната им влага.

И изгаряха всичко, което помръдне, за да го превърнат в тор.

Да, можеше да реши проблема. Щеше да се справи!

— Почти цялата работа ще оставя на теб — отсъди Луис. — Племето си е твое, ти ще го спасиш. После ще потърсите храната си при умиращите огнени растения. Изяжте ги и засадете на тяхно място каквото допада на вкуса ви. — Ухили се, щом долови изненадата на Кхмий, и продължи:

— Но повече няма да тормозите червенокожите, които ми се покланят.

Бронираният гигант преливаше от щастие.

— Каква чудесна вест! Ще те почитаме. Трябва да скрепим разбирателството помежду ни с ришатра.

— Позволяваш си да ми се подиграваш?

— Аз ли?! О, не! Вече обясних на Кхмий, но той май не ме разбра. Всички договори се потвърждават с ришатра, дори да са между хората и боговете. Кхмий, уверявам те, че такъв е обичаят. А и ти си с подходящ ръст за моите жени.

— Отличавам се от вас повече, отколкото си мислиш — възрази кзинтът.

Доколкото Луис можа да види през камерата на тавана, Кхмий показа предната част на тялото си и доста стресна великана. Това обаче никак не го интересуваше в момента. „Тандж! Дяволите ме взели! Тъкмо измислих решението и какво ми се стовари на главата?! Ами сега…“

Аха!

— Ще сътворя свой слуга, за да спазя обичаите ви. Нямаме много време и той ще бъде джудже, което не знае езика ви. Наричайте го Ву. Кхмий, призовавам те при себе си.

Единадесета главаТРЕВОПАСНИТЕ ВЕЛИКАНИ

Совалката кацна, злонамерено окъпана в ослепително бяла светлина. Сиянието не отслабна още около минута, после бързо избледня. Скоро се спусна и наклонената рампа. Вождът на великаните слезе по нея, понесъл тежестта на бронята си. Отметна глава назад и нададе рев. Без съмнение звукът се разнесе на много мили околовръст.

Други гиганти забързаха отвсякъде към появилия се в стана им космически апарат.

Излезе и Кхмий, следван от Ву — дребосък, отчасти лишен от окосмяване, наглед безобиден. Постоянно се усмихваше и се озърташе с чаровно любопитство, сякаш виждаше света за пръв път…

Дългата къща не беше много наблизо, но личеше, че е направена от кал и трева, скрепени с отвесни колове. Слънчогледите, засадени в редица на покрива, мърдаха неспокойно и ту обръщаха вдлъбнатите си огледални ликове със зелени фотосинтезиращи топчета към слънцето, ту насочваха отразените лъчи към събиращите се великани.

Кхмий разпитваше вожда:

— Ами ако врагът ви нападне през деня? Как ще стигнете до дългата къща? Или сте струпали оръжията си другаде?

Гигантът се поколеба, преди да издаде тайните на племето си. Кзинтът обаче служеше на бога Луис, не беше благоразумно да го ядосва…

— Виждаш ли изсечените храсти, струпани обратно на въртенето спрямо дългата къща? Ако се появи някаква заплаха, определили сме един от нашите, който да доближи купчината и да размаха голям парцал. Огнените растения ще подпалят мокрите клони, а ние ще влезем, прикрити от пушека, и ще си вземем оръжията. — Озърна се към совалката и добави разсъдливо: — Ако врагът е бърз и ни завари с голи ръце, значи и без това е твърде силен, за да се бием с него. Но тогава огнените растения зле ще го изненадат…

— Още един въпрос. Може ли Ву сам да си избере самката, с която да се съеши?

— А нима той има свои желания? Мислех да му предложа Рийт измежду жените си, защото и преди е правила ришатра. Пък и е дребничка. Между другото, хората от Народа на машините са наглед почти същите като Ву.

— Приемливо е — отсъди кзинтът, без дори да погледне стоящия до него.

Вече ги бяха наобиколили стотина великани.

— Други няма ли? — учуди се Кхмий.

— Тези и пленените воини са цялото ми племе. Из степта са се разпръснали общо двадесет и шест племена. Когато можем, гледаме да сме наблизо едни до други, но никой не се осмелява да говори от името и на останалите.

Сред грамадните същества имаше само осем мъжкари, нашарени с белези, а трима дори бяха сакати. Единствен вождът притежаваше бръчки и побеляваща от възрастта козина.

Другите бяха жени… е, поне човекоподобни самки. На ръст достигаха шест и половина до седем стъпки и изглеждаха дребни пред мъжкарите. Имаха кафеникава кожа и се държаха наперено, макар да ходеха голи. Златистата им коса се спускаше на буйни водопади по гърбовете. На никоя не се забелязваше шарка за украса или накит. Яки бедра, широки и загрубели стъпала… Тежките гърди веднага издаваха възрастта им. Оглеждаха гостите с радост и изненада, а вождът вече разказваше каквото бе научил за двамата чужденци.

Кхмий изключи преводача и попита колкото се може по-тихо:

— Ако предпочетеш една или друга, трябва да им кажа веднага.

— А, не, в моите очи са еднакво… хм, привлекателни.

— Не виждам никакво затруднение дори и сега да сложим край на тази нелепост. Трябва да си луд, за да им обещаеш такава помощ!

— Ще успея. Ей, ти не искаш ли да си отмъстиш за изгорената козина?

— На кого да отмъстя, на растение ли?! Наистина си се побъркал. Времето ни е скъпоценно, само след година всички тук ще бъдат мъртви — великани, червенокожи, слънчогледи, накуп с останалите…

— Ъхъ.

— Ако знаеха предварително участта си, изобщо нямаше да смятат, че им помагаш. Колко ще се проточи твоето начинание? Ден? Месец? Така не можем да си свършим работата.

— Не е изключено и да съм полудял, Кхмий, но се чувствам длъжен да го направя. През цялото време, откакто напуснах Пръстенов свят, не съм имал… причина да се гордея със себе си. Искам да си докажа нещо…

А вождът вече обявяваше:

— Самият Луис ще огласи, че опасността от огнените растения отмина за нас. Ще обясни и каква работа ни е отредил…

Свенливият и плашлив Ву — такъв си беше създаден — отстъпи зад туловището на кзинта. Никой от великаните не обърна внимание, че шепне на ръката си. След половин минута откъм совалката отекна могъщият Глас на бога:

— Чуйте ме, защото настъпи денят да разчистите земите на огнените растения и те да станат безопасни за всички раси човешки. Аз ще дам знак, като пратя облак пред вас. А вие съберете семена от онова, що пожелаете да засадите там, където сега са огнените растения…

С първите лъчи на утрото, когато от слънцето светеше само малък отрязък, а засенчващата плоскост още закриваше останалото, великаните се разшетаха из стана.

Харесваше им да спят наблизо и да се допират. Вождът се наместваше в кръг, образуван от жените му, а Ву беше открая — неговата малка, полуплешива глава клюмаше върху рамото на самка, стъпалата му пък бяха върху дългите костеливи крака на мъжкар. Пръстеният под не се виждаше под плътта и козината.

Щом се събудиха, започнаха да излизат поред — легналите близо до вратата пъргаво взеха торбите и косите-саби, за да направят място на следващите. Ву излезе с последните.

До далечната совалка еднорък великан с белязано лице довърши припряно разговора си с Кхмий и побягна в тръс към колибата. Нощните стражи щяха да прекарат деня вътре заедно с най-възрастните жени.

Всички зяпнаха Ву, когато той се покатери по стената.

Сместа от кал и трева се ронеше под пръстите му, но трябваше да изкачи само дванайсет стъпки. Издърпа се и се промуши между два слънчогледа.

Растенията стърчаха едва на стъпка над пръстта върху възлестите си стъбла. Всяко имаше един-единствен кръгъл цвят — огледална повърхност с диаметър от около двадесет и пет до тридесет и пет сантиметра. От средата на огледалото се подаваше късо стъбло, завършващо с тъмнозелено топче. Обратната страна на цвета пък беше жилава, цялата от растителни подобия на мускулни влакна. Разбира се, всички слънчогледи се опитваха да изпепелят Луис Ву, само че светлината още не достигаше.

Той стисна здраво дебелото стъбло на най-близкото растение и подръпна предпазливо. Нищо не се случи — корените бяха задълбали здраво в пръстения покрив. Свали си ризата и я разпъна между огледалния кръг и слънцето. Слънчогледът се разклати, после цветът му се събра около зеленото топче.

Не забравяше многобройните зрители, затова се постара да слезе с достойнство. Бялото сияние го следваше, когато тръгна към Кхмий.

— Част от нощта прекарах в разговор със стража — сподели кзинтът.

— Научи ли нещо?

— Луис, той непоклатимо вярва, че ще изпълниш обещанието си. Тези същества са твърде доверчиви.

— Така беше и с месоядните червенокожи. Чудех се дали не е заради желанието им да се покажат любезни, вместо да ни вземат на подбив.

— Едва ли. И месоядните, и тревопасните са готови да приемат без изненада всичко, което ги доближи. Знаят отдавна, че някъде по този свят има хора с твърде особена външност и божествено могъщество. Принуждават ме вече да се питам ние кого ли бихме могли да срещнем. Ъррр… Стражът разбираше, че нито аз, нито ти сме от расата, създала пръстена. Това важно ли е, как мислиш?

— Може би. Какво още ти каза?

— И другите племена на великаните ще приемат охотно твоето решение. Може да са тревопасен добитък но не са лишени от ум. Онези, които предпочетат да останат в степта, ще събират семената, нужни на бойците, тръгнали да завладеят територията на слънчогледите. По-младите мъже ще получат жени, ако участват в похода. Прецених, че около една трета са готови да тръгнат веднага. Така тревата ще стигне за оставащите. И в края на краищата нищо вече няма да ги подтиква да нападат червенокожите.

— Това е добре.

— Разпитах го и за по-дългосрочните изменения в климата.

— Прекрасно! Казвай!

— Стражът е стар… В младостта му, когато още имал два крака — после нещо му отхапало единия, преводачът го назова само „страшилище“ — слънцето винаги светело еднакво ярко, а дните не се различавали по продължителност. Сега светилото понякога е силно, понякога — слабо. Съответно и дните ту се удължават, ту се скъсяват. Луис, той помни как е започнала промяната! Преди дванадесет фалана, тоест сто и двадесет завъртания на съзвездията, имало период на мрак. Утрото изобщо не настъпвало два или три дни. През цялото време виждали звездите и някакъв тайнствен разпрострял се призрачен пламък. Всичко потръгнало както обикновено през следващите няколко фалана. Не забелязали веднага, че дните ставали неравни. Все пак нямат часовници!

— Това го знаехме. Освен…

— Да, Луис, не мога да си обясня дългата нощ. На какво ти прилича?

Човекът закима след малко.

— Мисля, че е било слънчево изригване. И кръгът от засенчващи плоскости някак се е събрал, за да предпази застрашената част от пръстена. Вероятно свързващите нишки могат да се навиват автоматично.

— Значи този мощен протуберанс е изтласкал Пръстенов свят встрани от устойчивата орбита. Защото — според стража — напоследък дните били или прекалено дълги, или съвсем къси. Всички раси, с които великаните търгуват, също са наплашени.

— Има от какво.

— Как ми се иска да направим нещо! — Опашката на кзинта удари по земята. — Вместо това водим битки със слънчогледи… Ти поне позабавлява ли се снощи?

— М-да.

— Защо не виждам да се усмихваш?

— Ако наистина си искал да знаеш какво точно се случи, можеше да гледаш. Всички това правеха. В дългата къща няма вътрешни стени. Трупат се един връз друг. А и май им харесва да зяпат.

— Не ми понася миризмата им.

Луис се разсмя от сърце.

— Е, да, силничка е. Всъщност не е неприятна, само дето е натрапчива. Отгоре на туй трябваше и да се качвам на столче. А жените бяха… хм, кротки.

— Такива е редно да бъдат.

— Но не и като женските при хората! Изобщо не са глупави. Разбира се, не можех да си отворя устата, обаче ги слушах внимателно. — Показалецът му потупа топчето в едното ухо. — Чух как Рийт нареждаше коя какво да ошета при почистването. Бива си я. И си напълно прав, че са се организирали като стадо! Всички самки принадлежат на вожда. Никой от другите мъжкари не се облажва, освен когато вождът обяви, че иска да си почине. И запрашва нанякъде, за да не става каквото ще става пред очите му… Забавата е приключила, докато той се върне, значи официално никакво нарушение на забраните не е имало. Сега жените са малко вкиснати, че този път го върнахме два дни по-рано от очакваното.

— Добре, а какви са според теб самките на хората?

— Ами… опира до оргазма. Мъжкарите от всички видове бозайници получават оргазъм. Самките — обикновено не, с изключение на моята раса. Тези обаче само понасят акта. Те… как да го кажа? Те не участват.

— Не ти ли хареса?

— Хареса ми, естествено! Все пак е секс, нали? Но не можах да свикна веднага, защото не успявах да накарам Рийт да изпита удоволствие. Не беше способна, и туй то!

— Съчувствам ти, доколкото ми е по силите — изсумтя Кхмий. — Особено ако си припомниш, че моите женски са на двеста светлинни години оттук. Сега какво ще правим?

— Ще почакаме вожда. Той е малко замаян. Почти цялата нощ се опознаваше за пореден път с жените си. Нали нямаше как да ме научи на техния начин, освен чрез нагледен пример. Страхотен е! Той… ъ-ъ, обслужи поне десетина самки, а аз дяволски се стараех да не изоставам, но самочувствието ми и без това страдаше, защото… Все едно, няма да разбереш — ухили се Луис.

— Какво се опитваш да скриеш?

— А, нищо. Просто моите органи не са с подходящите размери.

— Стражът твърди, че женските от другите раси изпитвали страхопочитание към великаните. Мъжкарите от племето се упражнявали в ришатра при всеки удобен случай. Явно много им допадат мирните преговори. Стражът дори се ядосваше, че бог Луис не те е сътворил в женски образ…

— Нали бързаше! — Ву вдигна рамене и влезе в совалката.

Вечерта събирачите на храна се бяха върнали и изсипали огромна купчина окосена трева от чувалите си. Почти цялата я погълнаха вождът и стражите. Явно другите се хранеха в движение. Луис се загледа как предводителят на племето, подтичващ към совалката, не забрави да поспре и да довърши остатъка.

Напомни си, че тревопасните прекарват твърде голяма част от живота си в ядене. Как ли бяха съхранили интелекта си тези хуманоиди? Не можеше да не признае правотата на Кхмий — не е нужен особено развит ум, за да издебнеш някое стръкче. Но пък и тогава хитростта съвсем не е излишна, за да не си похапне друг от теб… Или да се спасиш от растения като слънчогледите.

Изведнъж почувства, че някой го наблюдава.

Озърна се рязко. Нищо.

Щеше да е, меко казано, много срамна история, ако вождът започнеше да подозира, че са го измамили. Луис обаче беше съвсем сам в пилотската кабина, стига да не се брояха устройствата, с които Най-задния го следеше. Защо тогава космите по врата му настръхваха? Пак се обърна. Ох, кого ли се опитваше да заблуди, освен себе си? Дразнеше го драудът. Кутията сякаш се бе вторачила в него, както си чернееше тихо и кротко върху прехвърлящия диск.

Разбира се, трябваше само да си пусне жицата и наистина щеше да се почувства като бог. И да оплеска всичко! Кхмий не бе пропуснал да му набие в главата как изглежда отстрани, когато се омайва от напрежението. Пак се загледа в екраните.

Днес вождът бе дошъл без бронята си. Двамата с кзинта влязоха в залата за отдих и домакинът вдигна страховитите си лапи към тавана.

— О, Луис, яви ни се!

Великанът побърза да стори същото.

— Вземи една от отблъскващите се плоскости — започна „богът“ делово. — Сега я остави на пода. Добре. Донеси голямо парче от свръхпроводящата тъкан. Има от нея в големия склад през три врати. Увий плоскостта, но така, че да можеш да достигаш контролния пулт. Кхмий, здрава ли е тази тъкан?

— Ей сега ще проверя, Луис. Ето, мога да я разпоря с нож, но не ми стигат силите да я разкъсам.

— Достатъчно е. Сега искам двайсетина мили от свръхпроводящата нишка. Омотай единия край около плоскостта и не пести намотките, за да не се изхлузи. Вържи няколко здрави възела. Доволен съм. А ти, вожде на великаните, донеси най-големия камък, който можеш да вдигнеш. Нали познаваш добре околността?

Вождът впи сърдит поглед в тавана… после наведе глава и излезе да изпълни заповедта. Кхмий подхвърли:

— Мъчат ме киселини в стомаха, когато ти се подчинявам толкова безропотно.

— Ти започна тази игра, а и сигурно умираш от нетърпение да научиш какво съм намислил. Но…

— Ами ако те принудя да избълваш всичко набързо?

— Имам към теб друго предложение, което ще ти допадне повече от заплахите. Качи се при мен, моля те.

След няколко секунди кзинтът нахлу в пилотската кабина.

— Какво виждаш върху прехвърлящия диск?

Кхмий протегна лапа към драуда, а Луис изрече задавено:

— Счупи го!

Кзинтът незабавно прасна малкото устройство в стената. То обаче нито се пропука, нито дори — надраска. Влезлият поклати глава, отвори с нокти капака му и започна да ровичка във вътрешността с ножа си от корпусен метал. Скоро осведоми Луис:

— Вече е невъзможно да се поправи.

— Прекрасно.

— Ще те почакам долу.

— Не, ще дойда с теб. Искам да проверя каква работа си свършил, а и е време за закуска.

Чувстваше се изнервен. Всъщност не можеше да каже кое го мъчи най-много. Нощта, прекарана в ришатра, не оправда очакванията му, а от чистата радост на жицата се лиши завинаги. И все пак… Едно фондю със сирене? Правилно! Освен това имаше свободата и гордостта си. И само след два-три часа щеше да изтрие от лицето на Пръстенов свят напастта на слънчогледите, като междувременно смае Кхмий със своята изобретателност. Представяме ви Луис Ву, бивш жицоман, който в крайна сметка не остави мозъка си да се сплуе…

Вождът се тътреше съвсем бавно на връщане, прегърнал внушителен камък. Кхмий се пресегна да го поеме от него, подвоуми се, но все пак довърши движението. Обърна се с камъка в ръце и попита с равен глас, в който напрежението едва-едва се усещаше:

— Луис, какво да го правя?

Ах, изкушение! „Още се чудя… Почакай мъничко да помисля пак…“ Боговете обаче никога не мънкат, а нямаше да е добре, ако кзинтът изтърве товара пред очите на вожда.

— Постави го върху свръхпроводящата тъкан и го увий целия. Вържи го с нишката. Направи много намотки и възли. Така… Сега искам някаква по-здрава тел, която да не пострада при нагорещяване.

— Имаме Синклерова мономолекулярна нишка.

— Ще стигнат и по-малко от двадесет мили. Трябва обаче да е по-къса от свръхпроводника.

Луис се зарадва, че си бе направил труда предварително да огледа всички запаси в совалката. Не му хрумна навреме, че свръхпроводящата нишка не е достатъчно здрава, за да удържи отблъскващата се плоскост, щом тя достигнеше необходимата височина. Но Синклеровата нишка беше фантастична… непременно щеше да се справи!

Дванадесета главаСЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Луис насочи совалката — бързо и високо — в посоката на въртенето. В степта долу личеше твърде много кафяво; тревата, опасана първо от слоновете, после и от великаните, не успяваше да избуи отново. А пред него ярката бяла линия на слънчогледите сияеше отвъд морето.

Вождът зяпаше през прозрачните люкове на въздушния шлюз.

— Дали пък не трябваше да си взема бронята?…

Кхмий прихна.

— Искаш да се биеш с огнените растения ли? Доста ще се сгорещиш в този метал.

— Откъде получи бронята си? — намеси се Луис Ву.

— Направихме път за Народа на машините. Те пък ни пуснаха да се храним свободно в затревените полета, през които трябваше да мине пътят. После изработиха и броня за вождовете на племената. Щом свършихме работата, продължихме нататък. Не ни хареса техният въздух.

— Че какво му беше лошото?

— И на вкус, и на мирис в него има нещо сбъркано. Вони на онова, което те понякога пият. Сипват същата гадост в машините си, но без да я разреждат.

— Интересна форма има твоята броня — подхвърли кзинтът. — Не е съвсем според тялото ти. Защо?

— Така плаши враговете още повече. Не ти ли се вижда страховита?

— Не. Да не би това да е формата на съществата, създали Пръстенов свят?

— Кой знае…

— Аз знам — отсече Луис.

Великанът нервно стрелна с поглед тавана.

Тревата изведнъж остана зад тях, нататък имаше само гори. А отразената от слънчогледите светлина все повече дразнеше очите. Луис спусна совалката на стотина стъпки над земята и рязко намали скоростта.

Гората свършваше с дълъг пясъчен бряг. Той почти спря, вълните за малко не достигаха совалката. Растенията престанаха да им обръщат внимание.

Продължи към отслабналото сияние. Небето синееше безоблачно. Подминаваха големи и малки острови с плажове, начупени брегове и овъглени възвишения. Два бяха завзети от слънчогледите.

На петдесетина мили от отсрещния бряг растенията пак започнаха да проявяват интерес към движещата се мишена. Луис задържа совалката над водата.

— Едва ли бихме им послужили като тор — подсмихна се той. — Твърде далеч сме, а и летим ниско.

— Безмозъчни бурени — изсумтя Кхмий.

— Хитри са — поклати глава вождът. — Често подпалват тревата, ако е поизсъхнала. Щом по земята остане само пепел, пръскат семената си върху нея.

Но нали сега бяха над морето!… Е, няма какво да се заяжда за дреболии.

— Чуй ме, вожде на великаните! Настъпи твоят час! Хвърли камъка във водата и внимавай нишките да не се закачат в нещо.

Луис отвори люковете и спусна рампата, за да му е по-удобно. Великанът се напъна и камъкът пльосна във водата, повлякъл черната и сребристата нишки.

От брега насреща им сякаш примигваха прожектори — слънчогледите тук-там продължаваха да упорстват в стремежа си да изгорят совалката, ала скоро се отказаха. Усещаха движението отдалеч, но нима биха насочили огледалата си и към течаща вода? Да речем, към водопад? Не, те вирееха най-добре на полупустинни светове!

— Кхмий, пусни и отблъскващата се плоскост. Нагласи я за височина… осемнадесет мили. И се постарай нишките да не се оплетат.

Черният правоъгълник се издигна. Нишките висяха под него. Изумително тънката Синклерова молекулярна верига не би трябвало да се вижда изобщо, само че излъчваше сребрист блясък, а около смаляващата се във висините плоскост светеше истински ореол. Макар вече да приличаше на черна точка, ослепителният кръг около нея лесно се забелязваше. Колкото повече се издигаше, от толкова по-голяма площ наоколо слънчогледите се мъчеха да я унищожат.

По свръхпроводника токът минава без никакво съпротивление. Именно това свойство го прави незаменим. Само че свръхпроводниците имат и друга особеност, която често се забравя. Винаги си остават с една и съща температура по цялата дължина.

Въздухът, прашинките и Синклеровата нишка сияеха, а свръхпроводящата тъкан чернееше. По-добре не можеше и да бъде. Луис примига от светлината и сведе поглед към морето.

— Вожде на великаните, дръпни се навътре, за да не пострадаш.

Водата кипеше там, където двете нишки потъваха в нея. Колоната от пара се носеше с вятъра към дразнещия очите бял бряг. Луис полека отмести совалката надясно. Вече доста голяма част от морето под тях вреше буйно.

Създателите на Пръстенов свят бяха направили само два дълбоки океана — Големите, разположени един срещу друг. Във всички останали морета дълбочината не превишаваше десетина метра. Изглежда и загадъчните същества също като хората бяха използвали най-много повърхностните слоеве. Сега предпочитанията им вършеха чудесна работа и на Луис. Много по-лесно му беше да предизвика кипенето на цялото море.

Гъстият облак напираше към брега.

На боговете не им прилича да злорадстват. Жалко…

— Ще гледаме, докато се увериш, че целта е постигната — рече той съвсем сериозно на великана.

— Ъррр… — само изръмжа Кхмий.

— Вече се досещам — побърза да измънка вождът, — но…

— Кажи какво те смущава.

— Огнените растения изгарят и насъбралите се над тях облаци.

Луис преглътна буцата в гърлото си.

— Ще наблюдаваме. Кхмий, предложи репи на нашия гост. Вероятно ще се чувствате по-свободно, ако се храните в различни стаи.

Намираха се на петдесет мили вдясно от закотвените с камъка нишки и вляво от висок гол остров. Скалите пречеха на слънчогледите да насочват лъчите си към совалката, но повечето от растенията и без това си имаха по-интересно занимание. Част от тях се бореха с реещия се черен правоъгълник, останалите — с облака от пара.

Водата вече кипеше на две-три квадратни мили около потопения камък с нишките. Парата неспирно поглъщаше още и още от водната площ, вятърът я издухваше към брега и тя се подпалваше. Нахлуваше на около пет мили навътре в сушата като огнен смерч, преди да изчезне.

Луис насочи телескопа натам. Предполагаше, че в покритата от пламтящия облак част от сушата растенията вече измират. Другите наоколо хабяха светлината си, за да се борят с парата, вместо да я използват за трупане на въглеводороди. И въпреки това успехът си оставаше нищожен. Заетите от слънчогледите земи биха покрили половин планета!

Зърна още нещо, което го накара веднага да завърти телескопа нагоре.

Сребристата нишка падаше, отнесена от вятъра в посока на въртенето. Растенията все пак бяха прогорили Синклеровата мономолекулярна верига… Луис тихо произнесе едносрична дума, заклеймяваща собствената му импотентност. Добре поне, че свръхпроводникът оставаше черен.

Щеше да издържи. Непременно!

Не можеше да се сгорещи над температурата на парата, защото непрекъснато отдаваше енергия. Колкото и слънчогледи да го препичаха с отразена светлина, все едно. Само водата щеше да се изпарява още по-бързо. Няма значение — морето беше голямо. Отгоре на всичко парата не изчезва. Щом я нагрееш, тя просто се издига…

— Боговете знаят как да си угаждат — отбеляза доволно вождът на великаните.

Гризеше двайстата или дори вече трийстата поред ряпа. Стоеше до Кхмий и гледаше какво става навън. Двамата с кзинта засега предпочитаха да не задават въпроси.

Морето продължаваше да се изпарява все тъй бурно. Слънчогледите с неизменен инат се стараеха да свалят от небесата онова, което можеше да се превърне в тор или пък да се окаже птица, хранеща се с тях самите. Не умееха да преценяват височината или разстоянието. Еволюцията не бе им позволила да развият такива способности, защото колебанията и умуването биха ги довели до гладна смърт. От време на време всеки цвят насочваше лъчите към фотосинтезиращото топче в средата си, докато околните упорстваха в нападението. Кхмий се обади тихо:

— Луис, погледни към острова…

Едър черен силует се бе надигнал до половината в плитчината край брега. Не беше нито човек, нито голяма видра, а някаква чудата кръстоска между двата вида. Съществото чакаше търпеливо, без да откъсва големите си кафяви очи от совалката.

Луис с усилие си наложи гласът му да не се промени.

— Морето населено ли е?

— Досега не знаехме — вдигна рамене вождът.

Совалката полека се плъзна към брега. Хуманоидът ги дочака, без да проявява страх. Беше покрит с къса и гъста козина, лъскава от мазнина. Тялото му имаше плавни очертания — дебела шия, отпуснати надолу рамене, широк плосък нос върху лице без изпъкваща брадичка. Луис включи външните микрофони.

— Владееш ли речта на тревопасните великани?

— Разбирам я. Говори по-бавно. Какво сте дошли да вършите тук?

Човекът-бог въздъхна.

— Нагряваме морето.

Самообладанието на съществото беше забележително. Дори представата, че някой е решил да нагрява цялото море, не го слиса. Отправи следващия си въпрос към летящото здание:

— Колко топло ще стане?

— В този край — нетърпимо. Вие много ли сте на брой?

— Сега сме трийсет и четирима — отвърна земноводното. — Бяхме осемнайсет, когато се преместихме тук преди петдесет и един фалана. Дясната страна на морето също ли ще бъде гореща?

Човекът почти се свлече под креслото от облекчение. Вече му се мяркаха кошмарни видения как хиляди разумни същества се сваряват, защото някой си Луис Ву е решил да си поиграе на бог. Изграчи хрипкаво:

— Де да знам. Реката се влива от тази страна. Вие каква топлина можете да понесете?

— Ако е малко по-топло отпреди, за нас е добре. Рибата обича топлината, значи ще се храним обилно. Но е по-любезно да попитате, преди да отнемате нечий дом. Защо правите това?

— За да изтребим огнените растения.

Земноводното обмисли чутото.

— Добре. Ако измрат, ще можем да пратим вест до Морето на Сина на Фубубиш. Сигурно отдавна ни смятат за мъртви. — Помълча и добави: — Държа се неучтиво. Съгласни сме на ришатра, ако предварително кажете пола си и можете да издържите под вода.

Луис също не отвори уста веднага, защото не беше уверен в гласа си.

— Никой от нас не се съешава под вода.

— Да, малко раси го правят — сговорчиво отбеляза съществото, без да покаже разочарование.

— Как попаднахте тук?

— Оглеждахме нови места надолу по течението. Бързеите ни отнесоха в земите на огнените растения. Не можем да излезем на брега и да ходим. Оставихме се реката да ни довлече. Нарекох мястото Морето на Тупу-гоп — тоест на себе си. Тук ни харесва, макар че винаги трябва да сме нащрек заради огнените растения. Наистина ли можете да ги убиете с мъгла?

— Така ми се струва.

— Е, тогава ще преместя племето си.

Земноводното изчезна безшумно във водата.

— Чудех се дали няма да го погубиш заради наглостта му — обади се Кхмий.

— Защо? Той просто се тревожи за дома си.

Луис изключи разговорната уредба. Играта започваше да му омръзва. „Кипнах вода, в която живеят разумни същества, а дори не съм убеден, че планът ми ще успее!“ Жадуваше за драуда. Нищо друго нямаше да му помогне — само заличаващата разума наслада би спряла пристъпа на черна ярост, караща го да блъска с юмруци по креслото и да издава животински звуци, стиснал клепачи до болка.

Или пък времето беше по-силно? Пристъпът стихна постепенно и той отвори очи.

Вече не виждаше нито черната нишка, нито врящата вода. Пред него всичко беше гъста мъгла, носеща се в посоката на въртенето. Щом навлезеше десет мили навътре в сушата, мъглата пламваше и изчезваше. Нататък имаше само нетърпим бял блясък… и две успоредни черти. Бяла отгоре, черна отдолу, заели дъга от петдесет градуса спрямо хоризонта.

Да, нали парата всъщност не изчезва! Ако е свръхпрегрята, издига се все по-нагоре и отново се кондензира в стратосферата. Бялото беше край на облак, сияещ от фокусираните лъчи на слънчогледите, а черното — сянка върху огромен район, зает от тях. Луис прецени, че дотам има не по-малко от петстотин мили, щом виждаше облака толкова сближен със сянката му. Простираше се на стотици мили и продължаваше да нараства, макар и мъчително бавно.

В стратосферата обратните течения изтласкваха въздуха навън от центъра на територията, заета от слънчогледите. Част от облака щеше да падне като дъжд, остатъкът — да срещне парата откъм врящото море и да влезе отново в устойчива циркулация.

Ръцете го боляха. Чак сега осъзна, че е стискал конвулсивно облегалките на креслото. Пусна ги и включи разговорната уредба.

— Луис спази обещанието си — тъкмо казваше великанът, — но умиращите огнени растения може би са недостъпни за нас. Не знам как…

— Ще останем тук през нощта — прекъсна го Гласът на бога. — Сутринта ще разберем какво сме направили.

Приземи совалката на острова откъм посоката срещу въртенето. По брега се бяха натрупали големи купчини водни растения. Кхмий и вождът излязоха и прекараха около час в прехвърляне на водорасли през един люк на совалката, за да попълнят запасите на кухнята от суровини. Луис се възползва от почивката, за да се свърже с „Гореща игла на дознанието“.

Най-задния не беше в пилотската кабина. Значи се намираше в закритата част на кораба.

— Счупил си своя драуд…

— Знам това по-добре от теб!

— Мога да ти го заменя с друг.

— Не ми пука, ако ще да имаш цяла дузина. Отказвам се от порока. А ти още ли искаш да се сдобиеш с преобразувателя на материята, използван от създателите на Пръстенов свят?

— Разбира се.

— Тогава нека си помагаме с повечко доброжелателство! Центърът за управление или поне Ремонтният център на този свят трябва да са все някъде. Ако са били скрити в пръскащите планини, значи преооразувателите от корабите по издатините непременно са там. Искам обаче да знам повече, вместо да търся слепешком.

Най-задния се замисли.

Зад плоските му глави върху дългите гъвкави шии огромни здания се къпеха в светлини. Широка улица с прехвърлящи дискове на всяка пресечка изтъняваше до точка в далечината. Гъмжеше от кукловоди. Стиловете на козината им искряха в пищно разнообразие. Наглед винаги се движеха групово. В малък отрязък небе между зданията се виждаха две от селскостопанските планети с кръжащи блещукащи точици около тях. Чуваше се и някакъв шум, може би извънземна музика, или пък слятата гълчава от милиони разговори на кукловоди.

С холостената и записите Най-задния си бе донесъл късче от изгубената за него цивилизация. Вероятно и мирисът на себеподобните му изпълваше въздуха, който сега дишаше. Всичко наоколо се отличаваше с меките си извивки — никакви остри ъгли, на които може да си нарани краката. Вдлъбнатината с неправилна форма в пода вероятно беше леглото му.

— Обратната страна на стената е равномерно плоска навсякъде — внезапно заговори Най-задния. — Скенерите ми не проникват през нея. Бих могъл да рискувам едната от сондите си. Пак ще бъде ретранслатор между „Иглата“ и совалката. Дори ще работи по-задоволително, ако е нависоко.

— Съгласен съм.

— Наистина ли предполагаш, че Центърът за поддръжка е…

— Не предполагам нищо, но знам, че ни очакват достатъчно изненади, за да не скучаем! Все пак сме длъжни да проверим навсякъде, нали?

— Май ще трябва да решим кой ръководи тази експедиция — натърти кукловодът и изчезна от екрана.

Тази нощ нямаше звезди на небето.

Сутринта пък се усети само по просветляването. От пилотската кабина се виждаше бисерна мътилка — нито море, нито бряг, нито дори пясъчна ивица на острова. Луис за миг се изкуши да възкреси Ву, за да излезе и се убеди с повечко сетива, че светът си е на мястото.

Благоразумието обаче го накара да издигне совалката. Още на стотина метра над повърхността се появи слънце. А под летателния апарат се стелеше бял облак, ставащ все по-ярък в посоката към въртенето. Бе проникнал твърде навътре в сушата.

Отблъскващата се плоскост си беше на мястото в небето.

Два часа по-късно вятърът отвя мъглата. Луис спусна совалката до вълните, преди брегът да се е оголил. Броени минути след това около плоскостта ослепително засия предишният ореол.

Вождът на великаните си стоеше до отворения люк и зяпаше, като не пропускаше разсеяно да се тъпче с ряпа. И Кхмий почти не продумваше. Озърнаха се към тавана, щом се разнесе Гласът.

— Ще успеем — огласи прозрението си Луис и най-сетне сам си повярва. — Скоро ще видите широк проход от мъртви слънчогледи, който води до необгледни земи, освободени от тяхната напаст, защото облакът отгоре няма да се разнесе. Там засейте каквото пожелаете. Ако пък предпочитате да си похапвате живи огнени растения, нощем просто разширявайте прохода. Може би ще поискате и да станувате на някой от островите в това море? Ще имате нужда от лодки…

— Вече сами ще решаваме какво да правим! — изпъчи се вождът. — Морският народ ще ни бъде от полза, ако е наблизо, макар да е малоброен. Ще ни направят лодки. Как мислиш, дали тревата ще никне добре в дъжда и сумрака?

— Не знам. За всеки случай засейте и изгорените острови.

— Няма да е зле… Ликовете на най-великите си герои издълбаваме в скали и добавяме хвалебствени думи. Скитаме се и не можем да мъкнем статуи. Одобряваш ли?

— Напълно.

— А как изглеждаш?

— Малко по-едър съм от Кхмий, с по-буйна козина по раменете, косата ми на цвят е като вашата. Имам зъби на хищник, с дълги резци. Ушите ми са прилепнали към главата. А вие все пак не се престаравайте! Къде да те оставим сега?

— В стана. Ще трябва да взема някои от жените си и да огледам как е по брега.

— Готови сме да те разведем веднага, и то доста по-бързо.

Вождът на великаните се разкикоти.

— Премного благодаря, Луис, ала моите воини ще бъдат наежени, когато се приберат — голи, гладни, победени… Може да им се замаят главите, като научат, че съм се махнал за няколко дни. Не съм бог, но дори могъщият герой трябва да се грижи за воините си, та да са доволни те под властта му. Не искам отново да се бия с тях за надмощие от ранно утро до късна вечер!