Пръстенов свят II

Тринадесета главаПРОИЗХОД

Совалката летеше на пет мили над повърхността със скорост по-ниска от звуковата.

Тринадесет хиляди мили не биха могли да затруднят междупланетен апарат. Предпазливостта на Луис подразни кзинта.

— Само след два часа можехме да се изтърсим върху въздушния град или пък да нахлуем откъм дъното му! Дори за час щяхме да прелетим дотам, без да си навличаме излишни неприятности!

— Не споря. Но би трябвало да излезем от атмосферата и пак да се спуснем, а синтезният двигател ще грее като звезда в небето. Спомняш си как стигнахме до въздушния затвор на Харлоприлалар, нали? С главите надолу и с изгорени двигатели.

Опашката на Кхмий тупна веднъж по облегалката на креслото му. Спомняше си го твърде ясно.

— Да, не бива да ни засече някоя стара машинария. Бацилът, унищожаващ свръхпроводниците, явно не е засегнал всички системи.

След степта видяха обработваеми земи, последвани от водниста джунгла. Падащите отвесно лъчи на светилото се връщаха към тях като проблясъци между залятите корени на буйно цъфтящи дървета.

Луис се чувстваше превъзходно. Изобщо не си позволяваше да мисли за безплодността на усилията си в малката война срещу слънчогледите. Важното беше, че успя. Постави си цел и я постигна — с ум и подръчни средства.

Блатото като че щеше да се точи безкрайно. Само веднъж Кхмий му посочи някакво градче. Трудно се различаваше, защото водата напираше да погълне сградите, а лозите и лианите пък се. мъчеха да ги изронят. Стилът на постройките беше доста особен. Стените, покривите и дори вратите се издуваха навън, като стесняваха забележимо улиците. Очевидно не бяха построени от расата на Харлоприлалар.

Само за половин ден совалката прелетя толкова, колкото Гинджерофър или вождът на великаните нямаше да изминат през целия си живот. Луис вече разбираше колко глупаво е било да разпитват тези диваци. От въздушния град ги делеше разстояние, сравнимо с това между два противолежащи континента на Земята.

Най-задния им се обади.

Този път по козината му се виеха ярки шарени спирали. Зад него холограми на кукловоди изчезваха, щом стъпеха върху прехвърлящи дискове, трупаха се пред витрини, блъскаха се в гъмжилото без извинения или неприязън, а в подобието на тиха музика сякаш преобладаваха флейти и кларнети — гълчавата на безброй същества от расата на Несус, бъбрещи оживено на своя език.

— Какво научихте досега?

— Малко — изтърси Кхмий. — Но загубихме доста време. Вече няма съмнение, че слънцето е изригнало мощно преди седемнадесет фалана. Без друго почти бяхме уверени в това. Засенчващите плоскости са се събрали, за да защитят най-заплашените участъци от повърхността. Вероятно системата им за управление е независима от който и да било център на Пръстенов свят.

— И за това можехме да се досетим. Нищо друго ли не узнахте?

— Въображаемият Ремонтен център на Луис несъмнено не функционира. Това блато под нас например едва ли е влизало в първоначалния замисъл. Допускам, че просто някоя по-голяма река се е задръстила от наноси. Откриваме все по-голямо разнообразие от хуманоиди — някои разумни, други не. Но засега няма и следа от създателите на Пръстеновия свят, освен ако те са били прадеди на расата, към която принадлежеше Харлоприлалар. Вече съм склонен да приема точно тази хипотеза.

Луис си отвори устата… и бе принуден да си припомни какъв е прагът на болевите му усещания. Четири остри нокътя на кзинт опираха в бедрото му. Стисна устни, а Кхмий продължи:

— Засега не срещнахме никого от нейната раса. Нищо чудно да не са населявали нагъсто пръстена. Чухме обаче слухове за друга — Народа на машините, който може би е заел мястото им. Ще го потърсим.

— Да, Ремонтният център вече не работи — отсъди изведнъж Най-задния. — Научих много от данните, които ми изпраща сондата…

— Имаш две сонди — прекъсна го кзинтът. — Използвай и двете, за да става по-бързо.

— Едната ще държа в резерв, за да презареждам „Иглата“ с гориво. С другата обаче узнах тайната на пръскащите планини. Вижте…

На най-десния екран светна изображение от камерата на сондата. В единия край страничната стена отлиташе стремително назад. Обективът подмина нещо прекалено бързо, за да се видят подробности. Забави, завъртя се и пое обратно към него.

— Луис ме посъветва да проуча страничната стена. Едва бях започнал и открих ето това. Стори ми се, че не е излишно да разбера какво представлява.

На долния ръб на стената имаше сплесната издутина — някаква влизаща в самата нея тръба. Беше направена от все същия полупрозрачен сивкав скрит. Щом камерата я доближи, добре се видя, че диаметърът й е поне четвърт миля.

Сондата се спусна покрай тръбата и я проследи до мястото, където тя изчезваше в шуплестото покритие на основата, явно предпазващо я от удари на метеорити.

— Не действаше ли? — досети се да запита Луис.

— Позна! Опитах да науча повече за тези тръби и скоро осъществих намерението си.

Образът се промени. Сондата вече кръжеше далеч от основата. Над нея отминаваше огледално-релефният двойник на вътрешната повърхност, наблюдаван в инфрачервения спектър. Най-сетне окото на обектива забави и отново доближи основата.

Ако метеорит удари изкуствено създадения свят, значи е долетял от междузвездното пространство. Така внушителната му относителна скорост се добавя към онези седемстотин и седемдесет мили в секунда, с които се върти огромният пръстен. Именно на това място се бе забил космическият пратеник, и то под много остър ъгъл. Образувалият се облак плазма беше сътворил грозен улей на стотици мили по морското дъно, изпарявайки шуплестата защита. В улея се виждаше парче тръба с диаметър стотина метра. Излизаше под морето.

— Рециклираща система — промърмори Луис.

— Без противодействие срещу ерозията — назидателно подхвана кукловодът — почвеният слой на Пръстенов свят би се озовал на морското дъно само за няколко хилядолетия. Изглежда тези тръби започват от дъното и свършват в страничната стена. Изсипват тинята обратно и… именно така са се образували пръскащите планини. Водата би трябвало да се изпарява почти изцяло в разредения до вакуум въздух на тридесет мили височина. А планината постепенно да се срутва под собствената си тежест. И наистина пръска почва от стената навътре, а реките и ветровете я разнасят.

— Предположения — сухо напомни Кхмий. — Все пак звучат убедително. Най-заден, къде е сондата сега?

— Смятам да я върна в системата от обръчи по ръба на страничната стена.

— Правилно. Тя може ли да извършва дълбоко сканиране?

— Може, но само отблизо.

— Добре, сканирай пръскащите планини. Те са разположени на… да речем, двайсет до трийсет хиляди мили една от друга. Значи покрай двете странични стени има поне петдесетина хиляди такива образувания. Някоя от тях може да е чудесно скривалище за Ремонтния център.

— Но защо изобщо би им хрумнало да го крият?

Кзинтът издаде неприличен звук.

— Ами ако по-низшите раси по Пръстенов свят се разбунтуват? А заплахата от външно нашествие? Естествено, че е не само скрит, но и укрепен. Провери всяка пръскаща планина!

— Така да бъде. Ще успея да сканирам дясната стена за едно завъртане.

— После сканирай и лявата.

— Дръж камерите включени през цялото време — напомни Луис. — Още има надежда да намерим двигателите за корекция на орбитата… макар вече да си мисля, че не е изключено да са предпочели друго средство.

Най-задния прекъсна връзката. Луис се обърна към илюминатора, където нещо странно веднага прикова вниманието му — бледа нишка, заобикаляща в плавна дъга блатото. Изобщо не приличаше на река. Той посочи двете трудно забележими точици, пълзящи по нишката.

— Не е зле да ги огледаме по-отблизо. Защо да не слезем към този… път?

Разбира се, действително беше път. От височина стотина стъпки личеше дори грапавата му белезникава повърхност, сякаш излята от разтопена скала.

— Да приемем засега — промърмори Луис, — че е направен от Народа на машините. Ще проследим ли ония возила?

— Нека изчакаме, докато доближим въздушния град.

Да се откажат от сгодния случай май беше глупаво, но той не посмя да възрази. И с носа си можеше да усети напрежението у кзинта.

Пътят заобикаляше наводнените падини. Поне отгоре изглеждаше усърдно поддържан. Кхмий продължи над него съвсем бавно.

Подминаха скупчени сгради, най-голямата от които много приличаше на химически завод. Няколко пъти виждаха возила като ъгловати кутии, а отдолу май ги забелязаха само веднъж. Кутията спря рязко, отвътре изскочиха хуманоиди, разтичаха се, после насочиха към совалката някакви пръчки. След миг се скриха от погледите на Луис и Кхмий.

В подгизналата джунгла се мяркаха едри бели туловища. Досега по Пръстенов свят не бяха срещали влачени от глетчери камънаци. Луис се питаше дали заоблените форми долу не са всъщност огромни гъби. Скоро обаче се отказа от предположението си, защото едно от туловищата помръдна. Опита се да пробуди любопитството на кзинта, който този път просто се престори, че не го чува.

С доближаването си към рид от отвесни зъбери пътят зави в посока срещу въртенето. Промуши се през един пролом и пак продължи край блатото.

Кхмий също зави наляво и ускори. Совалката се стрелна край склона на планината, оставяйки огнена следа. Кзинтът свърна внезапно, спусна я право надолу и кацна в подножието на гранитна канара.

— Я да излезем!

Скритът, от който се състоеше вътрешността на планината, би трябвало да пречи на предавателите, монтирани от Най-задния, но навън наистина щяха да се чувстват по-удобно. Луис не се впусна в препирня.

Денят беше слънчев, дори прекалено — тъкмо тази част от Пръстенов свят скоро щеше да доближи максимално светилото. Духаше неприятен горещ вятър.

Кхмий попита:

— Луис, ти нали се канеше да споделиш с Най-задния догадката си относно създателите на пръстена?

— Че защо не?

— И вероятно двамата с теб сме стигнали до еднакви изводи?

— В това вече се съмнявам! Какво би могъл да знае един кзинт за паките-пазители?

— Само онова, което е записано в архивите на института „Смитсониън“, но съм длъжен да призная, че сведенията са оскъдни. Запознах се старателно с показанията на онзи миньор от астероидния пояс — Джак Бренън, както и с холограмите на мумифицирани останки на извънземния Пхсстхпок и на товарния модул от неговия кораб.

— Кхмий, как получи достъп до тези архиви?

— Има ли значение? Бях дипломат по онова време. Съществуването на паките е тайна на Патриаршията от много поколения, но всеки кзинт, който встъпва в отношения с хората, задължително изучава материалите. Учим се, за да познаваме враговете си. Може да се окаже дори, че знам повече от теб за произхода на собствената ти раса. И смятам, че Пръстенов свят е създаден от паките!

Шест столетия преди да се роди Луис Ву в Слънчевата система пристигнал един пак-пазител със спасителна мисия. Чрез устата на космическия миньор Джак Бренън, преразказал чутото от Пхсстхпок, историците научиха какво се криело зад цялата тази щуротия.

Паките се развили на планета, намираща се в галактическото ядро. Животът им се разделял на три различни фази: дете, размножител, пазител. Зрелите особи, тоест размножителите, имали ум в главите си само колкото да размахват тояга или да метнат камък.

Но ако доживеели средна възраст, размножителите започвали да изпитват непреодолим глад за растение, наричано „дървото на живота“. И симбиотичният вирус в тъканта на растението поставял начало на метаморфозата. Размножителят губел половите си жлези и зъбите си. Черепът му се уголемявал заедно с мозъка. Устните и венците се сливали в твърда тъпа човка. Кожата се набръчквала, удебелявала и втвърдявала. Ставите нараствали, за да дадат по-голяма опора на силните мускули. А в слабините се оформяло второ двукамерно сърце.

Пхсстхпок дошъл по следите на пакски колонизаторски кораб, достигнал Земята преди повече от два милиона години.

Паките воювали неуморно. Стотици колонии по планети близо до галактическото ядро непрекъснато били заливани от нови вълни нашественици. Вероятно това подтикнало екипажа на кораба да се отдалечи толкова.

Колонията, за която ставало дума, била многолюдна и добре оборудвана, а и се състояла от същества, превъзхождащи по жестокост и ум хората. Накрая обаче се провалила напълно. Дървото на живота оцеляло в земните условия, но не и вирусът. Пазителите измрели, а размножителите трябвало да се справят с положението както могат. Последният вик за помощ на пазителите прекосил тридесет хиляди светлинни години и достигнал родния свят на паките.

Пхсстхпок открил записа в много древна библиотека. Той също решил да прекоси тридесетте хиляди светлинни години, при това самотен в кораба си, движещ се с подсветлинна скорост. Търсел Слънчевата система. Всичко необходимо за построяването и оборудването на кораба бил извоювал и съхранил с война. Товарният модул натъпкал със семена и поници от дървото на живота, също и с огромни количества талиев окис. По изпратените от загиналата колония данни установил, че именно тази съставка е твърде оскъдна в земната почва.

Не се знае дали изобщо му е минавало през ума, че размножителите може да са мутирали.

Сред паките мутантът просто нямал и нищожен шанс. Ако пазителите не харесвали дори само миризмата на потомците си, унищожавали ги незабавно. А на Земята… Възможно е Пхсстхпок да е разчитал на по-нисък процент мутации заради отдалечеността на Слънчевата система от бушуващата в галактическото ядро радиация. Или просто решил да рискува.

Размножителите обаче били мутирали отдавна. Вече по нищо не приличали на първообраза си, освен по някои промени в началото на старостта — набръчканата кожа, опадащите зъби, подуването на ставите. Също и по безпокойството и неудовлетвореността заради липсващото им дърво на живота. А по-късно обикновено ги погубвали инфаркти, понеже нямали толкова необходимото им второ сърце.

Пазителят обаче не успял да научи това. Умрял почти безболезнено, тормозен само от смътно подозрение, че онези, които се канел да спаси, са се превърнали в чудовища и изобщо нямат нужда от помощта му.

Ето каква приказчица споделил миньорът от астероидите Джак Бренън с представители на Обединените нации, преди да изчезне. Но по онова време Пхсстхпок вече бил мъртъв и показанията на Бренън будели съмнения. Още повече, че миньорът си бил похапнал от дървото на живота. В очите на хората той самият станал чудовище, особено заради грамадния си разкривен череп. Освен това изглеждало, че не е с всичкия си.

По каменистата местност сякаш бяха разсипани спагети със спаначен цвят. Дебелите, податливи при пипане стъбла се впиваха в пролуките между скалите, където можеше да се открие и малко пръст. Облаци от мушици бръмчаха около краката на натрапниците.

— Паки-пазители… — промълви Луис. — И аз това си помислих, но още ми е трудно да го повярвам.

— Скафандрите и бронята на тревопасните великани съответстват точно на телата им — човекоподобни, само че с уголемени стави и издаден напред череп. Значи всички раси по Пръстенов свят са произлезли от общ прародител, от когото води началото си и човечеството — пакът-размножител.

— Несъмнено. Това обяснява също защо е умряла Харлоприлалар.

— Нима си разгадал и тази тайна?

— Нашето лекарство за подмладяване е предназначено за конкретна обмяна на веществата — тази на Хомо сапиенс. Харлоприлалар не е имала никаква полза от него. Тя разполагаше обаче със собствено вещество, което въздейства на не една раса по Пръстеновия свят. Чудя се дали расата на Прил не го е извличала тъкмо от дървото на живота!

— Как тъй?

— Ами нали пазителите живеят хилядолетия. По-малките дози, недостатъчни да предизвикат метаморфозата, вероятно удължават съществуванието и на някои от местните хуманоиди. Най-задния твърдеше, че лекарството на Прил било откраднато, след като я затворили…

Кхмий закима енергично.

— Спомних си нещо! Една от вашите миньорски сонди в астероидния пояс се е скачила с изоставения пакски кораб. Най-възрастният мъж в екипажа побеснял, след като надушил дървото на живота. Изял далеч повече от необходимото… и умрял. Другите изобщо не могли да го удържат.

— Ъхъ. Не е неправдоподобно да си представим как същата участ е сполетяла и някой лаборант в Обединените нации. Прил се появява с контейнер от тукашното лекарство за дълголетие. Онези искат да вземат проба от него. И тогава някакъв хлапак, едва дорасъл за първата си доза подмладяване — да речем, на четирийсет — отваря контейнера. Помирисва, пощурява и го изпива на един дъх.

Опашката на Кхмий разсече въздуха.

— Ще бъде прекалено да кажа, че изпитвах симпатия към Харлоприлалар. И все пак тя беше наш съюзник.

— Аз пък я харесвах.

Горещият въздух разнасяше и вихреше прахоляк около тях. Луис чувстваше как времето го пришпорва. Едва ли биха имали скоро друга възможност да си поприказват, без кукловодът да ги подслушва. Сондата-ретранслатор не след дълго щеше да се премести високо по дъгата на пръстена и вече използваната хитрост нямаше да им послужи втори път.

— Кхмий, би ли се опитал да мислиш като паките поне за малко?

— Ще се постарая.

— Те са разположили островните карти по Големите океани. Но вместо да създават копия на Кзин, Даун, Марс и Джинкс, защо просто не са изтребили кзинтите, грогите, марсианците и бандерсначите?

— Ъррр… А защо не, наистина? Ако може да се вярва на Бренън, пазителите са били способни да унищожават цели раси, без да трепнат. — Кхмий крачеше напред-назад, увлечен от главоблъсканицата. — Дали не са очаквали да бъдат преследвани? Може би създателите на Пръстенов свят са загубили някоя война и са се опасявали, че победителите ще ги подгонят? А за всеки пазител десетина изгорени планети в околното пространство биха били ясен знак, че наблизо се е навъртал друг като тях.

— Хм… логично. А сега ми разкрий великата тайна — защо са си направили труда да построят Пръстеновия свят? Как, мътните ги отнесли, са се надявали да го отбраняват срещу всевъзможни военолюбци?

— Аз поне не бих и помислил да отбранявам толкова уязвима конструкция! Може би все пак ще научим подбудите им. Обаче още отсега недоумявам защо са се заврели в толкова затънтена област на галактиката. Проста случайност ли е?

— А, не! Твърде далеч са от галактическото ядро.

— Е, какво измисли?

— Ами… май и ти вече налучкваш причината. Ако тази група пазители е искала да избяга бързо, и то без да спира, защото е загубила поредната война, явно вече е познавала безопасен маршрут към един от спиралните ръкави на галактиката. Експедицията, заселила Земята, е стигнала невредима до целта си и е изпратила данните. Затова победените са си плюли на петите в същата посока, като са предпочели да не доближават прекалено Слънчевата система. Сигурно са смятали, че там има други пазители.

Кхмий поумува още малко и каза:

— Каквото и да ги е довело тук, да не забравяме, че паките са били войнствени и умни ксенофоби. Някои последици от особеностите им ни засягат пряко. Оръжието, изпарило половината от „Лъжеца“, което вие с Тила упорито наричахте „антиметеоритна защита“, несъмнено е било програмирано да стреля по кораби на нашественици. И ако му дадем възможност, ще обстрелва „Гореща игла на дознанието“ или совалката. Сега вече ти е ясно и защо Най-задния не бива да научи кой е създал Пръстенов свят, нали?

Луис завъртя глава.

— О, пазителите отдавна ги няма тук. Ще се позова отново на Бренън — единствената им подбуда била да опазят потомците си. Следователно не биха допуснали да се развъдят толкова мутации. И е направо немислимо да позволят на Пръстенов свят да излезе от устойчивата си орбита.

— Луис, почакай…

— Всъщност няма ги вече стотици хиляди години. Виж само какво разнообразие от хуманоиди заварихме!

— Е, според мен годините са милиони. Предполагам, че пазителите са потеглили насам скоро след съобщението от колонизаторския кораб, а са измрели след довършването на конструкцията. Иначе откъде се е взело времето, необходимо за появата на толкова отличаващи се помежду си раси?

— Кхмий, нека все пак допуснем, че Пръстенов свят е довършен само преди половин милион години. Да речем, размножителите са го запълвали четвърт милион, а пазителите не са воювали помежду си, защото територията е практически безгранична. После те измрели…

— От какво?

— Засега не ни достига информация да градим хипотези.

— Съгласен съм. А след това?

— Тъй, значи пазителите изчезнали преди четвърт милион години. На размножителите пък им била достатъчна само една десета от времето за еволюция в сравнение с необходимото на хората от Земята. Имало е доста празни ниши в екологията, защото пазителите не са развъдили тук нищо, което да застраши размножителите, а основното население е наброявало трилиони. Е, схвана ли? На Земята всичко е започнало от някакъв си половин милион размножители, когато пазителите измрели. Да не споменавам пък, че Пръстенов свят е с три милиона пъти по-голяма територия… Мутантите са се плодили на воля.

— Засега не приемам напълно твоята хипотеза — невъзмутимо изрече Кхмий. — Смътно долавям пропуски в предположенията ти. Добре, почти сигурно е, че пазителите са изчезнали отдавна. Повтарям — почти! А какво ще стане, ако Най-задния научи, че това е техен дом, сиреч тяхна собственост?

— Олеле! Тутакси ще избяга — с нас или без нас.

— Значи и занапред ще се придържаме към досегашната версия, че не знаем нищо за създаването на Пръстеновия свят. Споразумяхме ли се?

— И още как!

— Ами търсенето на Ремонтния център? Не забравяй — помиришеш ли дървото на живота, може би си срещнал смъртта. Твърде стар си, за да се превърнеш в пазител.

— Пък и не ми се иска. Нали имаме спектроскоп в совалката?

— Да.

— Дървото на живота не расте както трябва без една чудата добавка в почвата — талиев окис. Кой знае, може би в галактическото ядро талият е доста разпространен елемент. Където пазителите са се застоявали за по-дълго, ще го намерим и него. Така можем да стигнем до Ремонтния център. Ако изобщо ни провърви, ще влезем вътре много внимателно. И, разбира се, със скафандри!

Четиринадесета главаУХАНИЕТО НА СМЪРТТА

Когато отново полетяха над пътя, гласът на Най-задния внезапно избухна в пилотската кабина:

— …СОВАЛКАТА! КХМИЙ, ЛУИС, КАКВО СЕ ОПИТВАТЕ ДА СКРИЕТЕ ОТ МЕН? НАЙ-ЗАДНИЯ ВИКА СОВАЛ…

— Спри! Тандж, намали веднага силата на звука, че ще ни издухаш тъпанчетата от ушите!

— Сега чувате ли ме достатъчно добре?

— Направо чудесно — увери го Луис. Ушите на кзинта се бяха прибрали сред кичурите козина. Жалко, че не можеше да стори същото… — Планината трябва да е попречила на сигнала, Най-заден.

— Какво обсъждахте, докато бяхте навън?

— Ами, бяхме решили да се разбунтуваме. Накрая се отказахме.

Леко проточила се пауза.

— Много мъдро решение — одобри кукловодът. — Сега искам да ми кажете какъв смисъл откривате в тази холограма.

На един от екраните се появи подобие на скоба, щръкнала от страничната стена. Образът беше леко размазан и твърде чудновато осветен — и от слънцето, и от Пръстеновия свят. Скобата изглеждаше слята в основата си със стената, сякаш сивият скрит бе изтеглен навън като глина, и крепеше две тела. (Гевречета? Легени? Нищо не личеше ясно.) Не се виждаше друго освен горния ръб на стената. Нямаше по какво да се ориентират за размерите.

— Сондата предаде тази картина — ненужно обясни кукловодът. — Пуснах я в транспортната система край ръба, както ме посъветвахте. Сега се ускорява обратно на въртенето.

— Схванах. Кхмий, ти какво мислиш?

— Може да е и двигател за корекция на орбитата. Но не виждам реактивна струя.

— Знам ли… Възможни са какви ли не разновидности на Бусардовия двигател. Най-заден, не засече ли някакви електромагнитни ефекти?

— Не. Нещото засега бездейства.

— Бацилът, похапващ свръхпроводници, няма как да го е повредил в този вакуум. Поне наглед е непокътнато. Дали обаче системата за управление не е била другаде? Може би на повърхността? И дали има надежда да я поправим?

— Първо ще трябва да я откриете! Смяташ, че е в Ремонтния център?

— Ами, да.

Пътят минаваше между мочурища и каменисти възвишения. Прелетяха над още едно подобие на химически завод. Май ги забелязаха — прозвуча силна сирена, а от нещо като комин излезе облак пара. Кхмий изобщо не се озърна.

Не виждаха ъгловати коли по пътя.

Луис понякога мяркаше бледи проблясъци сред дърветата, разположени много навътре в блатото. Движеха се мудно като мъгла над вода или пък като акостиращ презокеански кораб. Този път далеч напред бял силует се отдели от рехавата горичка и запълзя към пътя.

От грамадното туловище се издигаха сетивни израстъци, скупчени на изящно източена шия. Челюстта беше най-отдолу — загребваше като великанска лопата вода и растения, докато съществото се тътреше с могъщите си коремни мускули. Който и да е динозавър би изглеждал като дребосък пред него.

— Бандерснач! — възкликна Луис. Те пък какво търсеха тук? Родната им планета беше Джинкс. — Кхмий, поспри де, то иска да говори с нас!

— Е, и?

— Паметта им съхранява опита на много поколения.

— Какво толкова има да помни? Блатни твари, гълтащи тинята. Лишени са от ръце, значи не могат да изработват оръжия. Не!

— Но защо? Може да ни обясни как бандерсначите са попаднали на Пръстенов свят.

— Това не е тайна и без обяснения. Пазителите най-вероятно са заселили картите си в Големите океани с представители на видовете, които са смятали за опасни.

Явно кзинтът пак се опитваше да си играе на надмощие. Търпението на Луис се изчерпваше.

— Какво ти става?! Защо поне не го попитахме?

Бандерсначът се смаляваше зад тях.

Кхмий заръмжа:

— Отбягваш сблъсъка с проблемите като същински кукловод! Да разпитваме блатни тъпоглавци и разни диваци! Да изтребваме слънчогледи! Най-задния ни стовари на този обречен свят против волята ни, а ти погубваш растения, вместо да търсиш възможност за отмъщение. На кого ще му е по-леко след година от това, че „бог Луис“ е решил да плеви нечия тревна градинка?!

— Бих спасил всички, ако знаех как…

— Нищо не можем да сторим. Имаме нужда от строителите на този път. Твърде примитивни са, за да ни застрашат, но пък достатъчно цивилизовани, за да знаят отговорите на поне някои въпроси. Ще намерим возило в безлюдно място и ще го връхлетим.

Към средата на следобеда Луис пое пилотирането на совалката.

А Блатото премина в река, завиваща в посока срещу въртенето встрани от първоначалното си корито. Грубоватият път следваше новото й течение. Старото корито беше по-наляво, грижливо издълбано в криволици, тук-там с по някой бързей или водопад. Само че беше пресъхнало и стигаше до пустиня, суха като оглозгана от вятъра кост. Луис се поколеба и пое над него.

— Все по-убеден съм, че прозряхме кое кога е станало — каза той на Кхмий. — Расата на Прил е създала цивилизацията си дълго след изчезването на първоначалните творци. Оказала се е най-амбициозна сред другите хуманоиди. И построила величествени градове. После онази смахната зараза ги лишила от почти цялата им техника. Сега пак имаме Народ на машините, може би със същото потекло. Те са прокарали този път, и то след оформянето на блатото. А това се е случило пък след като империята на расата, от която беше Прил, е рухнала. Затова ще се опитам да потърся някой от старите градове. Току-виж ни провърви и намерим библиотека или зала с карти…

И по време на първата експедиция рядко се бяха натъквали на градове. Този ден летяха часове наред, но само два пъти зърнаха колиби и веднъж пясъчна буря с размерите на земен континент.

Все тъй виждаха въздушния град отстрани и не различаваха достатъчно подробности. Двайсетина кули стърчаха над ръба, още толкова висяха обърнати по-близо до средата.

Сухата река ги отведе при пресъхнало море. Луис издигна совалката на двадесет мили и закръжи над брега. Дъното имаше странен вид — съвсем плоско, с изключение на изкусно разпръснатите острови.

— Луис! — внезапно извика Кхмий. — Включи автопилота!

— Забеляза ли нещо?

— Ей там има драга.

Веднага прехвърли на екран пред себе си картината от телескопа.

Отначало я бе взел за част от някакъв по-голям остров. Огромната драга имаше формата на диск и на цвят не се отличаваше от спечената кал по дъното. Горният й край сигурно не се бе подавал над водата. Единият ръб приличаше на стъргало.

Значи така създателите на Пръстенов свят бяха избутвали тинята в тръбите, завършващи с пръскащи планини! Разбира се, сама не би се стичала, нали дъното беше плоско…

— Тръбата се е запушила — предположи Луис. — А драгата е продължавала упорито да рие, докато се е повредила, или пък захранването се е скапало — може би от свръхпроводниковия бацил. Да се обадя ли на Най-задния?

— Непременно. Ще се стараем да е доволен от нас.

Но кукловодът вече имаше много по-важна новина.

— Гледайте внимателно!

Предаде им бърза поредица от холограми. Поредната скоба, стърчаща от стената, с два слепени тороида в края. Още една, видяна от по-голямо разстояние, но в самото ъгълче на изображението имаше и пръскаща планина. Личеше, че възвишението е поне двойно по-дребно от скобата. После трета скоба, четвърта с някакви устройства до нея. Пета…

— Стоп! — кресна Луис. — Върни предишната!

Петата скоба остана още секунда на екрана. В края й нямаше нищо. Най-задния пусна отново четвъртата холограма.

Образът беше малко размазан от скоростта на сондата. И все пак се забелязваше, че към страничната стена до скобата бяха скачени внушителни с размерите си машини — примитивен синтезен генератор, свързан с него рудан3, завършващ с барабан и кука, сякаш увиснала в празното пространство. Луис си помисли, че въжето й би трябвало да е много тънко. Дали не беше като нишките, крепящи системата от засенчващи плоскости?

— Хм, значи някакъв авариен екип се е разшавал? Ъррр… Само че дали монтират двигателите за корекция на орбитата, или напротив — свалят ги? Пък и колко двигателя има по стените?

— Скоро ще научим точния им брой чрез сондата — увери ги Най-задния. — Сега искам да привлека вниманието ви към друг проблем. Спомнете си онези тороиди около невредимия кораб на космодрума. Стори ни се най-логично, че са генерирали електромагнитното поле, насочващо водорода в Бусардовите двигатели.

Кзинтът се взря напрегнато.

— А аз се чудех защо всички кораби на Пръстенов свят са с еднаква конструкция! Прав си!

— Не ви разбирам — обади се Луис. — Какво общо имат…

Две еднооки змии го изгледаха с укор от екрана.

— Расата на Харлоприлалар е имала на разположение транспортната система по стените, даваща безкрайни възможности за завладяване и заселване на целия Пръстенов свят. Е, защо не са го направили? Защо са вложили толкова усилия да достигнат други звездни системи?

Прозрението ужаси Луис. Отказваше да повярва на грозната истина, но друго обяснение просто нямаше…

— Защото са се сдобили с двигателите наготово. Смъкнали са ги от стените и са си построили кораби благодарение на тях. Така са поели към звездите. Привидно нищо не се объркало. Тогава свалили още малко двигатели… Колко ли са оставили?!

— Повтарям, скоро ще научим броя им от сондата. Както изглежда, не са лишили напълно Пръстеновия свят от средство за корекция на орбитата. Но има и по-озадачаващ въпрос — защо не са преместили обратно конструкцията на определеното й място? Важно е да узнаем онова, за което пита Кхмий — дали продължават да ги махат от стената с цел да си построят още няколко кораба, с които и последните остатъци от расата на Харлоприлалар да избягат преди… края?

Смехът на Луис остави горчив вкус в устата му.

— Харесва ли ви картинката? Все пак не са демонтирали всички двигатели. После плъзнала заразата, лишила ги от машините. Някои изпаднали в паника, разбързали се да построят още кораби… И продължават да рушат! Зарязали са Пръстенов свят на произвола на съдбата.

— Глупаци! — изръмжа Кхмий. — Сами са си докарали белята.

— Е, това още не се знае.

— Луис, твоята хипотеза ми звучи особено зловещо — намеси се кукловодът. — Но не биха ли прибрали и всичко полезно, ако могат да го вземат? В никакъв случай нямаше да забравят преобразувателите на материята!

Луис дори не изпита желание да се усмихне. Каква ли измислица да стъкми сега?

Кзинтът го изпревари.

— Естествено биха взели всичко, което успеят да докопат. Затова космодрумите край стената са опразнени. Ще търсим навътре по пръстена. Трябва на всяка цена да открием Ремонтния център. Ако заварим там хора от расата на Харлоприлалар, те ще се опитват да спасят света си, а не да избягат.

— Не е сигурно!

Луис реши да си опита късмета.

— Ще ни бъде от полза да сме наясно кога точно бацилът е започнал да съсипва техните свръхироводникови системи.

Не се и надяваше Най-задния да се впечатли особено. Позна. Кукловодът каза невъзмутимо:

— Вероятно ще научите това преди мен.

— Аз пък си мисля, че ти вече знаеш.

— Обадете ми се, ако откриете нещо ново — все тъй сдържано нареди Най-задния и екранът потъмня.

Кзинтът стрелна с многозначителен поглед спътника си, но не изрече нито дума. Луис отново се зае с пилотирането.

Тъмната сянка на нощта вече се прокрадваше откъм посоката на въртенето, когато Кхмий видя града. Летяха над запълнено с пясък речно корито вляво от сухото море. Градът се намираше до някогашно разклонение на реката.

Расата на Прил бе предпочитала високите сгради, макар причината за това да си оставаше загадка. Градът явно не бе заемал голяма площ. Падналите реещи се здания бяха размазали онези под тях. Една тънка кула все още стърчеше забита в земята, макар и под наклон. Над дерето встрани се простираше толкова грубовато-масивен мост, че очевидно бе творение на Народа на машините. Расата на Харлоприлалар просто би използвала по-здрави материали.

— Тук всичко е разграбено — изсумтя Кхмий.

— Друго не можем да очакваме, щом някой е прокарал път, та дори е построил и мост, за да прибере каквото намери. Има ли някаква пречка да кацнем?

— Пак ли те мъчи маймунското любопитство?

— Може би. Хубаво, нека просто обиколим проклетото място.

Совалката се стрелна надолу по такава немислима крива, че за миг изпитаха всички прелести на безтегловността. Новата козина на кзинта го красеше в лъскаво оранжево, за да му напомня за възвърнатата младост, но изобщо не му помагаше да се справи със сприхавостта си. Четири войни между кзинтите и хората, още няколко злощастни „инцидента“… Луис предпочете да не се заяжда.

Щом преминаха в по-нормална траектория, веднага забеляза ъгловато возило, спряло до килнатата кула. Изглеждаше достатъчно просторно да побере десетина пътника. Мястото отзад май стигаше и за двигател на совалка. Е, не биваше да забравя, че тази цивилизация е примитивна. Засега не се и опитваше да налучка какъв мотор задвижва колата. Само посочи:

— Нали щяхме да налетим на първото возило, което…

— Правилно!

Кхмий приземи наблизо летателния апарат.

Падналата кула се бе забола в кубична постройка, пронизвайки покрива, трите етажа, а най-вероятно и подземието. Именно яките остатъци от наземната сграда я задържаха изправена. От два прозореца на кулата излитаха бели облачета дим или пара. А пред широкия вход на полуразрушената сграда притичваха някакви бледи силуети. Не приличаше на състезание по бягане, защото две тела вече лежаха в неудобни пози…

На Луис му бяха нужни още няколко секунди, за да проумее какво става. Бледите човекоподобни напираха към входа през осеяната с отломки улица, Някой ги обстрелваше от кулата.

Кхмий стана и се протегна.

— Луис, имаш късмет. Да допуснем засега, че онези с оръжията са от Народа на машините. При това положение най-практично е да им се притечем на помощ.

— Запознат ли си с оръжията, изстрелващи куршуми?

— Ако от цевта ги изхвърля взрив, предизвикан от химическа смес, невъзможно е да пробият броните ни. Ще влезем в кулата с левитаторите си. Ще носим и зашеметители. Не бива да изтребваме бъдещите си съюзници, нали?

Докато кацнат и се приготвят за излизане, нощта се бе спуснала. Но отразената от дъгата на Пръстенов свят светлина и подобният на звезден куп въздушен град им помагаха да се ориентират.

Луис Ву обаче не се чувстваше особено приятно. Противоударната броня сковаваше движенията, а шлемът почти закриваше лицето. Омекотените ремъци на левитатора му пречеха да диша, дразнеше се и че краката му се кандилкат във въздуха. Уви, нищо не можеше да се мери с дори едничък час с включена в главата жица… Поне му се струваше, че в момента животът му не е заплашен.

Висеше в небето и оглеждаше през усилващите светлината бинокулярни очила.

Нападателите не вдъхваха страх с вида си. Бяха голи и невъоръжени. Сребристата им коса и бледата кожа сякаш грееха мъждиво в полумрака. Изглеждаха стройни и хубави. Дори и мъжете се отличаваха с някаква мека красота, може би защото нямаха бради по лицата си.

Стараеха се да не излизат от по-плътните сенки и да се прикриват зад отломките. После по един-по двама се стрелкаха на зигзаг към входа. Луис преброи двадесет нападатели, единадесет от тях — жени. Проснатите на улицата вече бяха петима. Не знаеше дали изобщо някой е успял да проникне в наземната сграда.

Отбраняващите се в кулата не стреляха. Може би пестяха боеприпасите си. Криеха се около шестия й етаж. По самата кула вече нямаше нито един здрав прозорец.

Луис се премести по-близо до едрия плътен силует на Кхмий.

— Проникваме от обратната страна, с ниска интензивност и широк лъч на лазерните фенерчета. Влизам пръв, защото съм човек. Съгласен ли си?

— Да.

Левитаторите им се отблъскваха от основата на Пръстенов свят също като совалката. Имаха и малки реактивни двигатели отзад. Луис заобиколи кулата и влетя в кухината на разбит прозорец. Надяваше се да не е сбъркал етажа.

Голямото помещение се оказа празно. А от миризмата го засърбя носът. Имаше останки от стъклена маса и изгнили мебели. Огледа отблизо безформеното нещо на пода. Раница с ремъци. Добре, били са тук. Но тази воня…

— Бездимен барут — обади се кзинтът, преди да го попита. — Казах ти — химически смеси. Не си сваляй шлема, може да стрелят и по нас.

Широката врата зееше отворена заради наклона на кулата. Със зашеметител в едната ръка и лазерно фенерче в другата Луис запристъпва към нея. Неустоимото вълнение вече заглушаваше страха.

Излязоха на широка спирална стълба, спускаща се към тъмнината. Луис застана до парапета и светна надолу. В дъното спиралните навивки и основата на кулата се бяха раздробили от удара. Лъчът напипа оръжие с приклад и кутия, до която се бяха пръснали златисти цилиндърчета. Още едно оръжие по-нататък, куртка с колан, други дрехи. А долу сред парчетиите се бе свил на кълбо мъж — по-мургав и мускулест от нападателите.

Трудно издържаше на вълнението. Нима от това е имал нужда през цялото време? Не от драуда и жицата, а от риска, та да усети отново колко е скъпоценен животът? Настрои левитатора си и прекрачи парапета.

Смъкваше се полека. Не откри хуманоиди по стълбата, обаче на стъпалата и площадките се въргаляха какви ли не предмети — още дрехи, оръжия, ботуши, втора раница. Луис продължи да се спуска и внезапно разбра, че е намерил каквото търсеше. С трескави движения регулираше левитатора — влетя през празна рамка на врата, повлечен от друга миризма, която се различаваше твърде много от вонята на барута…

Вече беше извън кулата и едва не се размаза в някаква стена. Залута се в полуразрушената наземна постройка. Не знаеше кога е изтървал лазерното фенерче. Усили мощността в очилата и се втурна по посока на светлината.

Попадна на мъртва жена под голяма арка. Една от нападателките. От раната в гърдите й се бе стекла локва кръв. Внезапно изпита непоносима печал заради участта й… и страховит нагон, тласнал го навън.

В усилената светлина от дъгата всичко се виждаше ясно въпреки облаците. Най-сетне откри и едните, и другите. Лежаха по двойки — бледо стройно тяло с яко и мургаво. В яростта на съвъкуплението никой дори не забеляза летящия мъж.

Но една от жените беше сама. Луис още не беше стъпил на земята, когато тя го хвана за глезена — без настойчивост, ала и без страх. Фино очертаното й лице му се стори неописуемо прекрасно.

Тупна до нея и я прегърна. Ръцете й зашариха по непознатите дрехи, сякаш питаха. Той захвърли зашеметителя, смъкна якето и левитатора с непохватни от лекото треперене пръсти, после бронята и дрехите под нея… Нямаше време за нежности. Нагонът не му позволяваше да мисли и за партньорката си. Но нейната страст не отстъпваше по сила.

В света останаха само двамата. Изобщо не усети кога ги е доближил кзинтът. Осъзна присъствието му с потрес, едва след като той стовари безмилостно лазера върху темето на неговата любима. Миг по-късно косматият извънземен впи нокти в сребристата коса на жената и дръпна силно главата й назад, за да откъсне зъбите от гърлото на Луис Ву.

Петнадесета главаНАРОДЪТ НА МАШИНИТЕ

Вятърът набутваше прах в ноздрите на Луис Ву, рошеше косата му и я лепеше по лицето. Той я приглади с ръка и отвори клепачи. Светлината беше ослепителна. Безцелно шарещите му пръсти напипаха лепенка на врата, после установиха с изненада, че бинокулярните очила още са пред очите му. Вдигна ги на челото.

Претърколи се встрани от жената и седна.

Хм, денят не бил чак толкова светъл. Всъщност не беше и съвсем настъпил — линията на терминатора все още делеше света на ярка и тъмна половина.

Боляха го всички мускули, а и се чувстваше като пребит. Чудно, но въпреки това го изпълваше блаженство. Твърде много години си бе позволявал секс съвсем нарядко — за жицоманите беше обичайно да тънат в равнодушие към останалите забавления. А ето че снощи бе участвал пламенно в изтощителния маратон!

Ами жената? Озърна се. Прецени, че на ръст е колкото него, а тялото й е прекалено набито и яко, за да бъде съвършено. Нито съвсем плоска отпред, нито с пищен бюст. Черната й коса бе стегната в дълга плитка, по челюстта й се виждаше смущаващ тъмен мъх. Спеше като съсипан от преумора човек. Имаше защо! И двамата бяха се престарали. Луис започваше да си припомня станалото, но не откриваше никакъв смисъл във виденията си.

Първо се любеше… не, направо хлътна до уши по онази стройна бледа жена с червените устни. Нададе яростен вой, когато Кхмий извъртя главата й и се чу прашенето на счупени прешлени. Боричкаше се свирепо, за да не го откъсне кзинтът от мъртвата. Една мечешка лапа го стисна под мишница, та да не рита прекалено, а другата извади медицинския комплект от собствената му захвърлена куртка и сложи лепенка върху раната на шията му.

После Кхмий уби останалите — всички прекрасни среброкоси мъже и жени. Старателно и точно забиваше рубинения лъч на лазерното си фенерче в главите им. Луис помнеше, че се опита да му попречи, но кзинтът замахна небрежно назад и го просна насред улицата. Изправи се неуверено и тогава видя да се движи още някой — чернокосата жена, единствената оцеляла сред защитниците на кулата. Вкопчиха се един в друг.

Но защо? Кхмий се бе помъчил да го отвлече отново от заниманията му… или не? В този момент май разсеяно си бе помислил, че гневните им крясъци напомнят за биещи се тигри.

— Феромони… — промърмори и поклати глава. — А изглеждаха толкова безобидни!

Изправи се и щом огледа обстановката наоколо, изтръпна от ужас. Навсякъде трупове — мургави с рани по шиите, бледи със съсиреци по устите и овъглени петна в косите.

Нормалните оръжия не стигаха за защита срещу такава атака. Вампирите имаха нещо по-страшно и от тасп. Изхвърляха от телата си облак свръхстимулиращи феромони — човешките обонятелни сигнали за сексуално желание. Достатъчно е било една жена и един мъж да проникнат в сградата. И мургавите са се втурнали към тях, късайки дрехите си в движение, забравили оръжията… От бързане някой дори се бе преметнал през парапета, за да се сплеска долу.

Но нали вампирите вече бяха мъртви, когато той и тъмнокосата?…

Вятърът пак разроши косата му. Аха! Все още са подушвали феромоните.

— Ако вятърът не ги беше раздухал, и сега щяхме да се търкаляме като котараци. Ясно. Тандж! Къде си разхвърлях нещата снощи?

Намери бронята и левитатора. Бельото беше разпрано и раздрано от бързане. Ами куртката? Озърна се — жената бе отворила очи. И го гледаше изцъклено, с безумна уплаха. Напълно я разбираше.

— Трябва да си намеря куртката, защото в нея е преводачът ми. Дано Кхмий не изскочи отнякъде и да те подлуди от страх, преди да съм…

Кхмий! Как ли бе изглеждала случката в неговите очи?

Огромната лапа стискаше главата на Луис и я отмяташе назад, принуждавайки човека да погледне нагоре. Но той оставаше слят в тялото и душата си с жената, напъваше, напъваше… Само очите му виждаха оранжевото озверяло лице, докато в ушите кънтяха гръмогласни оскърбления. Това го разсейваше мъничко…

Кзинтът не се виждаше никъде. Луис намери куртката си доста по-нататък, хваната от вкочанената ръка на мъртвата вампирка. Не успя обаче да открие зашеметителя си. Глождеше го тревога. Нещо гадно напираше да изскочи от паметта му. Стигна тичешком до мястото, където бяха кацнали предишната вечер.

Камък, който и трима мъже едва биха повдигнали, затискаше грамадно, многократно сгънато парче свръхпроводяща тъкан. Прощалният подарък на Кхмий. Совалката я нямаше.

„Рано или късно ще трябва да преглътна горчивия хап — каза си Луис. — Защо пък да не е веднага?“ Един приятел го бе научил на умението да се надхитря със себе си, като прави малки магии за надмогване на потреса или мъката. Понякога чудото ставаше.

Седеше върху останките от парапет до засипана от пясъка алея. Бе навлякъл противоударната броня и куртката с множество джобове. Възстанови преградата между себе си и огромния равнодушен космос — не от свенливост, а от страх.

С това не особено бодрата му воля засега се изцеди напълно. Седеше си. Мислите му пълзяха безцелно из ума. Представяше си работещ драуд, далечен колкото е Земята от Луната, а също и един двуглав несигурен съюзник, който не би рискувал да кацне на Пръстенов свят дори за да спаси някой си Луис Ву. Размишляваше за създателите на този изкуствен свят и неговата доближаваща се до идеала екология — без комари и смучещи кръв прилепи. Устните едва-едва потрепнаха в крива усмивка, после лицето му отново се отпусна в мъртвешко спокойствие.

Знаеше накъде се е запътил Кхмий. Пак се засмя — каква ли е ползата от прозорливостта му? Стремежът да оцелее, жаждата да стигне до самки от своя вид и желанието да отмъсти на Най-задния можеха да тласнат Кхмий само към едно място. Но дали у него имаше и подбуда, която би го накарала да се върне и да прибере своя стар приятел Луис Ву?

Осъзнаваше и колко нищожно е значението на единичната смърт, щом трилионите по Пръстенов свят бяха обречени да се запознаят твърде отблизо със своето светило.

Е, Кхмий може би щеше да се върне. За Луис пък беше време да се размърда и да направи нещо, което би му помогнало да се добере до въздушния град. Кзинтът сигурно би очаквал да го завари там, ако все пак му хрумнеше да се погрижи за бившия си съюзник. А и защо да се отказва от надеждата, че в града ще научи нещо полезно? Освен това… все някак трябваше да оцелее през оставащите му година или две. „Идва момент, когато се налага да се опомниш. По-добре да е още сега!“

Някой кресна.

Чернокосата жена бе облякла шорти и риза, носеше дори раница на гърба си. И притискаше към хълбока си примитивна пушка, насочена към Луис Ву. Размаха свободната си ръка и му подвикна още веднъж.

Край на ваканцията. Той осъзна твърде неприятния факт, че шлемът на бронята му е отметнат назад. Ако онази се опита да го улучи в главата… Може би все пак щеше да я изпревари и да намести лицевата плоча, тогава нека си стреля, колкото иска. Бронята щеше да го опази от куршумите. Имаше обаче нужда от левитатора си. Или…

— Добре де, добре.

Луис й се усмихна и разпери празните си ръце. Отново изпитваше нужда от съюзник. Бавно бръкна в един джоб, извади преводача и го закачи отпред под шията си.

— Ще можем да си говорим, щом то научи твоя език.

Тя го подкани с оръжието: „Върви пред мен.“ Стигна до левитатора, наведе се и го вдигна с плавни движения. Ушите му звъннаха от разнеслия се наблизо гръм. Камъче само на педя от обувките му отлетя надалеч. Пусна устройството и отстъпи встрани.

Тандж, жената не продумваше! Бе решила, че той не знае езика й — значи край на разговорите. Какво ли тогава преводачът щеше да научи от нея?

Наблюдаваше я как прехвърля в едната си ръка ремъците на левитатора, оглеждайки устройството от всички страни, като същевременно се стараеше цевта на оръжието да е насочена към Луис. Ако докоснеше случайно регулаторите, той можеше да се лиши от уреда, а значи и от свръхпроводящата тъкан. Но жената пусна загадъчния за нея предмет на земята, взря се напрегнато в очите на пленника си, дръпна се и му махна да си го вземе.

Луис вдигна левитатора и когато чернокосата му посочи своето возило, той отривисто завъртя глава. Отиде при камъка, под който Кхмий му бе оставил четири-пет декара сгъната черна тъкан. Сам не би могъл дори да помръдне парчето скала.

Оръжието все тъй не се отместваше от него. Закопча ремъците, настрои левитатора и го включи. После приклекна, обгърна камъка с ръце и се надигна. Завъртя се и щом пусна товара си, той леко като перушинка се спусна отново върху пръстта.

Дали не зърна страхопочитание в очите й? Към съвършената машина на чужденеца или към исполинската му сила? Прибра левитатора и тъканта. Тръгна към ъгловатата кола. Жената дръпна широката плъзгаща се врата и Луис огледа кабината с любопитство.

Седалки край другите три стени, в средата печица с кюнец, излизащ през дупка в покрива. Отрупан багаж най-отзад. Още една седалка, обърната към пулта за управление.

Измъкна се и се обърна към наклонената кула. Направи крачка натам и се озърна към жената. Тя се поколеба, но накрая му махна да върви накъдето си е наумил.

Мъртвите вече се вмирисваха. Питаше се дали единствената оцеляла от групата няма да погребе или поне да изгори труповете на своите. Тя обаче мина между тях, без дори да ги погледне. За разлика от нея Луис се задържа за миг до една среброкоса жена и опипа главата й.

Твърде много коса, скриваща прекалено малък череп. Колкото и да бяха приятни за окото, вампирите имаха доста по-дребни мозъци от нормалното за хората. Той въздъхна и продължи нататък.

Минаха през запазилата се черупка на наземната сграда и заслизаха надолу по спиралната стълба. Лазерното фенерче лежеше до пребилия се при падането мургав мъж. Луис се озърна — в очите на жената имаше сълзи.

Посегна към фенерчето и ударът от рикоширалия в стената куршум го разтресе през внезапно втвърдилата се броня. Без никакво забавяне сви рамене и застана с гръб към стената, а жената вече разглеждаше поредния странен за нея предмет.

Напипа превключвателя и широк лъч разсея мрака. След малко тя се досети как да фокусира светлината. Кимна и пусна находката в един от джобовете на шортите си.

На връщане към колата Луис нехайно намести шлема на главата си и спусна лицевата маска, сякаш искаше да се предпази от силното слънце. Ами ако държащата го на прицел решеше, че вече е получила от него всичко, което желае, или че наоколо водата не достига, или пък просто компанията му й е омръзнала?

Не се опита повече да стреля. Влезе във возилото и затвори отвътре с метален ключ. За миг Луис се смръзна от представата как остава тук сам, без вода и без инструменти. Но жената му посочи да гледа през десния прозорец, до контролното табло. Изглежда му показваше как се кара ъгловатата кола.

Най-сетне Луис започна да постига напредъка, на който се надяваше. Повтаряше на висок глас думите, които тя му подвикваше през стъклото, изричаше ги и на разбираем за преводача език:

— Волан. Завой. Запалване. Ключ. Ускорение…

Жената се постресна, когато машината започна да й отговаря, но продължи урока. После отключи вратата, дръпна се в другия край на седалката и насочи оръжието.

— Влизай. Карай.

Возилото се оказа шумно и тромаво. Окачването предаваше и най-лекия подскок по неравностите направо в седалката на шофьора. Скоро обаче се научи да заобикаля пукнатините, купчинките чакъл и пясъчните наноси. Жената го наблюдаваше мълчаливо. Напълно ли беше лишена от любознателност? След миг той се сети, че десетина нейни спътници, може би дори приятели, наскоро бяха погубени от вампирите. Всъщност държеше се съвсем достойно след такова преживяване.

Най-сетне тя промълви:

— Аз съм Валавиргилин.

— Аз съм Луис Ву.

— Имаш странни уреди. Говорителя, повдигача, променливия светилник… С какво още разполагаш?

— Тандж! Проклятие! Забравих очилата.

Тя извади бинокулярните очила от един джоб.

— За това ли говориш?

Не беше невъзможно да е прибрала и зашеметителя. Предпочете обаче да не подпитва за него.

— Добре. Ако искаш, сложи си ги и ще ти покажа как работят.

Жената се подсмихна и поклати глава. Май се боеше, че ще я нападне, ако успее да отвлече вниманието й.

— Ти какво търсеше в стария град? И откъде взе всички тези неща?

— Мои са. Донесох ги от далечна звезда.

— Луис Ву, няма да търпя подигравки!

Той я стрелна с поглед.

— Хората, построили градовете, имали ли са такива вещи?

— Да, имали са говорещи уреди. И са знаели как да издигнат зданията във въздуха, значи биха могли да правят същото и с… други хора.

— А какво ще кажеш за моя спътник? Виждала ли си някога подобен на него във вашия свят?

— Стори ми се истинско чудовище. — Бузите й почервеняха. — Не можах да го разгледам внимателно.

Ами да, имаше какво да я разсейва. Смахната история!

— А защо все се целиш в мен? Пустинята е враг и на двама ни. Би трябвало да си помагаме.

— Нямам никаква причина да ти се доверя. Освен това мисля, че си луд. Само Строителите на градове са летели между звездите.

— Заблуждаваш се.

Тя вдигна рамене.

— Защо караш толкова бавно?

— Още не съм свикнал с колата.

Учеше се обаче бързо. Пътят беше прав и не особено грапав, пък и никой не фучеше насреща им. Валавиргилин му каза да не се тревожи за пясъчните наноси, понеже били напълно безвредни за возилото.

Напредваха с доста прилична скорост към целта си. След малко той реши отново да си опита късмета:

— Би ли ми разказала нещо за въздушния град?

— Никога не съм ходила там. Населен е с потомци на Строителите. Вече не градят нови неща, нито са господари. Ама по навик пазят града само за себе си. Е, мнозина ги посещават.

— Туристи ли? Тоест хора, които просто обикалят и разглеждат?

Жената се засмя.

— Обикновено имат други причини. И първо трябва да бъдат поканени. Защо разпитваш?

— Искам непременно да се кача във въздушния град. Докъде мога да се возя с теб в колата ти?

Тя вече се кикотеше неудържимо.

— Не вярвам да те поканят. Не си нито прочут, нито влиятелен човек.

— Все ще измисля начин.

— Аз отивам в училището при завоя на реката. Длъжна съм да съобщя какво се случи.

— А защо закъсахте така? Какво търсехте в пустинята?

Тя му разказа. Не беше лесно заради още непълния речник на преводача. Спираха, опитваха се да запълнят пролуките и продължаваха.

Народът на машините властваше над огромна империя.

Обикновено империята се състои от събрани накуп почти независими царства. Те обаче трябва да плащат данъци, освен това изпълняват решенията на императора относно войните, преследването на бандити, поддържането на пътищата и съобщенията; понякога имат и обща религия. В останалото всеки я кара както си знае.

Това беше и главната особеност на Империята на машините, където например начинът на живот на месоядните пастири влизаше в остро противоречие с интересите на тревопасните племена. Търговците имаха полза — купуваха кожените изделия на месоядните, за да ги продадат изгодно на друга. А на мършоядите пък им беше все едно. В обширни територии множеството раси се погаждаха и си помагаха, никой не тормозеше никого. Спазваха обичаите си, защото бяха намерили своето място в системата.

Всъщност само Луис Ву ги наричаше „мършояди“. Жената използваше дума, която се превеждаше приблизително като „нощни хора“. Те се грижеха за почистването, а и бяха гробари по съвместителство. Ето защо Валавиргилин не се захвана да отдава последна почит на мъртвите си спътници! Мършоядите владееха словото. Охотно изучаваха погребалните ритуали съгласно местните вярвания. За Народа на машините те бяха ценен източник на сведения. Ако можеше да се вярва на легендите, вършили същото още за Строителите на градове.

Според Валавиргилин в основата на всичко била търговията, а империята облагала с данъци само своите поданици — търговци. Колкото повече научаваше Луис, толкова повече изключения от това правило откриваше. Отделните територии поддържаха пътищата, свързващи империята, стига населението да имаше минималните умения за това. (Дървесните племена от джунглата естествено не знаеха какво да правят.) Освен това пътищата бяха граници между владенията на различните хуманоидни раси. Завоевателните нашествия бяха забранени. Оказваше се, че със самото си съществуване съоръженията за придвижване предотвратяваха войните.

(Е, в повечето случаи…)

Империята имаше право да събира войници, за да се бори с бандити и грабители. Участъците, които присвояваше за търговски средища, полека-лека се превръщаха в големи колонии. От населението на териториите се искаше да произвежда химическо гориво за возилата и винаги да поддържа достатъчни запаси от него.

Имаше и училища за търговци. Валавиргилин и спътниците й били група стажанти, заедно с техния наставник от училището, намиращо се при завоя на реката. Пътували към средище в края на джунглата, за да натрупат опит. В средището купували ядки и сушени плодове от дървесните хора, а също и от пастирите, които естествено се занимавали с обработка на кожи. (Не, не били дребни и червени… Поредната раса в тукашното безкрайно разнообразие!) Решили да се отбият, за да разгледат древния град в пустинята.

Не очаквали да се натъкнат на вампири. Как биха могли тези твари да си намират вода на това място? И как изобщо са попаднали там? Вампирите били почти изтребени, само че…

— Какво? Май не схванах нещо.

Валавиргилин се изчерви.

— Случва се стари хора да държат вампири с извадени зъби, за да… е, за ришатра. Може би така е станало. Някоя двойка е избягала; или дори само бременна самка.

— Ама че гнусотия!

— Вярно е — безстрастно се съгласи тя. — Никога не съм чувала някой да си признае, че отглежда вампири. Там, откъдето идваш, не се ли случва хората да вършат потайно срамни неща?

Без да иска, бе напипала болното му място.

— Някой път трябва да ти разкажа за жицоманията. В момента обаче не ми се ще.

Валавиргилин го гледаше изпитателно над металната зурла на оръжието си. Въпреки черния мъх по долната си челюст имаше съвсем човешки вид… само дето беше някак разширена. Лицето й образуваше почти правилен квадрат. Луис не винаги успяваше да разгадае сменящите се по него изражения. Какво друго да очаква? Човешкото лице се е развило като средство за общуване, но тази жена явно беше плод на различна еволюция.

— Сега какво ще правиш? — попита я той.

— Трябва да съобщя за загиналите… и да предам находките от пустинния град. Ще получа награда, но империята задължително прибира всички изделия на Строителите.

— Пак ти казвам — тези неща са мои!

— Карай.

Преди една засенчваща плоскост да се плъзне полека пред слънцето и Валавиргилин да реши, че е време да спрат, в пустинята започнаха да се срещат петна от издръжлива зеленина. Луис искрено се радваше на почивката. Друсането по пътя му бе омръзнало, а непрестанното напрежение да овладява колата здравата го умори.

— Ти ще… оготви — нареди жената. Вече свикваха с трудностите в превода.

— Това не го разбрах.

— Означава нагряване на храната, докато стане годна за ядене. Луис, не можеш ли да…?

— Аха, говориш за готвене.

Не беше много вероятно тя да разполага с незагарящи съдове и микровълнови фурни. Нито пък с мерителни чашки, рафинирана захар, масло, познатите му всевъзможни подправки…

— Не мога.

— Тогава аз. Ти запали огън. Какво ядеш?

— Месо, някои растения, плодове, яйца, риба. Впрочем плодовете понасям добре и без готвене.

— Също като нас, само че не обичаме риба. Добре. Излез и ме почакай.

Валавиргилин се заключи в колата и затършува в багажа отзад. Луис започна да разтяга схванатите си мускули. Слънцето още беше като излъскано до блясък сребро и дразнеше очите, но в пустинята вече притъмняваше. Широката ивица на пръстена се издигаше сияеща в посоката срещу въртенето. Той се огледа. Кафеникава груба трева и горичка от високи, наглед доста сухи дървета. Едно от тях се белееше мъртвешки.

Жената най-сетне излезе. Подхвърли нещо тежко пред краката му.

— Нацепи дърва и запали огън.

Луис вдигна дървената пръчка с клин от грубо желязо накрая.

— Не ми е приятно да изглеждам глупак, но какво е това?

Тя поумува как да му го обясни по-просто.

— Забиваш острия край в ствола, докато дървото падне. Схвана ли?

— Брадва значи.

Припомни си бойните брадви в музея на Кзин. Позяпа още малко това въплъщение на нелепостта, после се обърна към дървото… и изведнъж разбра какво трябва да направи.

— Притъмнява.

— Зле ли виждаш нощем? Дръж.

Подхвърли му нехайно лазерното фенерче.

— Онова изсъхнало дърво ще гори ли както трябва?

Тя се извъртя на пети, за да погледне, оръжието в едната й ръка щръкна удобно пред нея. Луис стесни лъча и го нагласи на голяма мощност. Включи фенерчето. Ярката нишка се проточи до Валавиргилин. Той измести леко ръката си, за да засегне оръжието и след миг то изпращя в пламъчета, после се разпадна.

Жената се вцепени, стиснала дръжката с приклада.

— Охотно приемам предложения — подхвана Луис — от съюзници и приятели. Писна ми обаче от заповеди, още докато бях с косматия си спътник! Хайде да се държим по-дружелюбно. — Тя пусна останките и вдигна ръце. — Имаш предостатъчно оръжия и патрони в багажника. Ако желаеш, вземи си друго.

Луис й обърна гръб и прокара лъча на зигзаг по дървото. Паднаха десетина подпалени парчета. Доближи и ги срита на купчинка. Пак прокара лъча в средата и огънят се разгоря.

Нещо го блъсна между плешките. За миг бронята се втвърди и го обездвижи. Отекна трясък.

Той почака, но не последва втори изстрел. Тръгна обратно към колата и Валавиргилин.

— Никога, чуваш ли — никога повече не прави това!

Тя се вторачи в него бледа и уплашена.

— Няма. Обещавам.

— Да ти помогна ли с носенето на съдовете?

— Не, сама ще… Ама аз не те ли улучих?!

— Улучи ме.

— Тогава… как?

— Спаси ме едно устройство. Донесох го от разстояние, което светлината изминава за хиляда фалана. И е мое, между другото.

Тя разпери ръце в жест с неясен смисъл и продължи към огъня.

Шестнадесета главаТЪРГОВСКИ ПОХВАТИ

По земята имаше подобия на навити наденички — на зелени и жълти ивици, а от свързващите ги стъбълца излизаха коренчета и потъваха в пръстта. Валавиргилин наряза доста от растенията и ги пусна в казанчето. Сипа вода и добави шушулки от някаква торба, която взе от колата. Накрая нагласи казанчето върху горящите дърва.

Тандж, можеше сам да свърши това! Явно му предстоеше доста примитивна вечеря.

Слънцето вече изобщо не се виждаше. Скупчените звезди наляво отбелязваха мястото на въздушния град. Дъгата на пръстена се издигаше в черното небе, разчертана на тъмносини и бели правоъгълници. Все му се струваше, че се намира върху някаква колосална играчка.

— Жалко, че нямаме месо — промърмори жената.

— Я ми подай очилата.

Не забрави да се завърти с гръб към пламъците, преди да ги сложи. Включи усилването на светлината. Вече знаеше чии са чифтовете очи, предпазливо останали извън отблясъците на огъня. Зарадва се на решението си да не стреля наслука. Двата по-едри силуета и дребният до тях бяха мършояди.

Но друга сянка с ярки очи се оказа малко телце с пухкава козина. Луис отряза главата на животинчето с рубинената нишка на лазерното фенерче. Мършоядите трепнаха и гърлата им загъргориха, после женската понечи да се промъкне към жертвата, но спря, признала предимството на ловеца. Луис спокойно прибра плячката.

Съществата, почистващи света от отпадъци, като че се държаха прекалено скромно и сговорчиво. Сигурно защото никой не можеше да им отнеме нишата в екосистемата. Валавиргилин вече му бе обяснила какво се случва, ако някои раси упорстват да погребват или да изгарят мъртъвците си. Мършоядите започвали да нападат живите. Нощта беше тяхна. Множество религии в тази част на Пръстенов свят допускаха съществуването на магии, затова се смяташе, че тези същества са способни да стават невидими. Жената също вярваше в това. На Луис обаче решиха да не досаждат. Защо ли да си търсят белята? Човекът ще изяде животинчето, а някой ден смъртта ще дойде и при него. Тогава ще си вземат своето.

Мършоядите го наблюдаваха, докато той пък оглеждаше улова — донякъде приличаше на заек, само че с дълга плоска опашка и без дори зачатъци на предни лапи. Нищо хуманоидно нямаше в съществото. Добре!

Когато вдигна глава, наляво се виждаше блед пламък с виолетов оттенък.

Луис затаи дъх и се постара да не помръдне. Полека нагласяше увеличението и усилването на светлината. Слепоочията му туптяха така, че виждаше всичко размазано, но изобщо не се съмняваше в какво се взира. Увеличен, виолетовият пламък причиняваше болка на очите му. Истинска ракетна струя във вакуума, чийто край беше привидно отрязан от права черна линия — ръба на лявата странична стена.

Вдигна очилата на челото си. След като очите му се приспособиха към мрака, отново започна да забелязва бледата светлинка. Разстоянието я правеше мъничка… но значението й беше неописуемо.

Върна се при огъня и остави жертвата си пред Валавиргилин. Пак се отдалечи в тъмнината и започна да оглежда през очилата дясната стена.

Там пламъкът се виждаше почти без усилване, сигурно защото беше много по-наблизо.

Жената одра животинчето и го пусна в казана цялото, без да го изкорми. Щом си свърши работата, Луис я хвана за ръката и я дръпна в тъмното.

— Изчакай да свикнеш, после ми кажи дали виждаш виолетов пламък в далечината.

— Ами да, виждам го ясно.

— Имаш ли представа какво може да е?

— Не, обаче подозирам, че баща ми знае. Последния път, когато се върна от града, криеше нещо от мен. Тези светлини ги има и на други места. Погледни дъгата в посоката на въртенето.

Луис се възползва докрай от увеличението, но се наложи да засенчва очите си с длан, за да не го заслепи отразеното сияние на дневните правоъгълници. Ето ги — две хоризонтални пламъчета от свещи от двете страни на дъгата, а над тях още две, съвсем дребни.

— Първата светна преди седем фалана — обясни Валавиргилин, — сравнително наблизо в посоката на въртенето. После пламнаха още все в същата посока. Вече се виждат и по-малки далеч срещу въртенето. Засега са общо двадесет и една светлини. Появяват се само по два дни на всяко завъртане — когато слънцето е най-силно.

Той въздъхна шумно и продължително.

— Луис, не се досещам какво чувство те кара да издаваш този звук. Гняв, страх или облекчение?

— И аз не знам. Да речем, че ми олекна. Имаме повече време, отколкото смеех да се надявам.

— Време за какво?

Ухили се.

— Нима не ти омръзна да слушаш моето налудничаво бръщолевене?

— Ти кажи каквото имаш за разправяне — наежи се жената, — пък аз сама ще решавам да ти вярвам ли или не!

Луис също се ядоса. Не мразеше Валавиргилин, но вече бе му омръзнал чепатият й характер… пък и нали тя се опита да го убие!

— Чудесно, така да бъде. Ако тази конструкция с формата на пръстен, на която живеете, бъде оставена на произвола на съдбата, ще се отърка в засенчващите плоскости — онези неща, които нощем закриват слънцето. Катастрофата ще настъпи само след пет или шест фалана. Нищо живо няма да оцелее. А дори някой да се отърве случайно, не след дълго пръстенът ще се сблъска със самото светило…

Тя изкрещя:

— Затова ли въздишаш от облекчение?

— По-полека! Оказва се, че Пръстенов свят не е оставен на произвола на съдбата. Онези пламъци са струи от двигатели, които го местят. Вече почти сме достигнали точката на най-голямо сближаване със слънцето, затова ги включват — насочени са навътре, към светилото. Виж. — Той взе пръчка и надраска приблизителна схема в праха. — Разбра ли? Опитват се да не допуснат сближаване.

— Това означава ли, че няма да загинем?

— Съвкупната мощност на двигателите може да се окаже недостатъчна. Но поне ще отложат края. Имаме десет, вероятно дори петнадесет фалана.

— Луис, искрено се надявам, че ти наистина си смахнат, защото знаеш прекалено много. Известно ти е и че светът е пръстен, а това е тайна. — Валавиргилин сви рамене като човек, наместващ тежък товар на гърба си.

— Стига ми толкова. Сега ще обясниш ли защо още не си ми предложил ришатра?

Той се учуди.

— Мислих си, че предишната ще е достатъчна до края на живота ти.

— Шегите ти са неуместни. Всяка договорка за разбирателство се потвърждава с ришатра!

— О, бях забравил… Бива. Да се върнем ли при огъня?

— Разбира се, трябва да сме на светло.

Тя избута казанчето по-настрани върху жаравата, за да къкри умерено.

— Нека обсъдим за какво се споразумяваме. Ще обещаеш ли да не ми причиняваш зло?

Седна срещу него, за да го гледа в очите.

— Съгласен съм, ако и ти не ме нападаш.

— Добре, значи обещанието е взаимно. Какво друго искаш от мен?

Говореше отсечено и делово. Луис се зарази от настроението й.

— Ще ме откараш докъдето можеш, без това да пречи на твоите намерения. Предполагам, че ще стигнеш до завоя на реката. Уговаряме се, че находките от пустинния град са си мои. Няма да предаваш нито тях, нито мен на каквито и да било местни власти. И ще ме посъветваш според силите си как да проникна във въздушния град.

— Какво би могъл да ми предложиш в замяна?

Я гледай ти! Че тя не му ли беше в ръцете? Е, по дяволите, защо пак да се карат…

— Ще направя всичко възможно да разбера дали мога да спася Пръстенов свят — отвърна Луис и в този миг осъзна, че е изразил на глас най-съкровеното си желание. — Открия ли начин, ще се възползвам от него на всяка цена. Ако обаче преценя, че светът ви е обречен, ще се опитам да спася поне себе си. Също и теб, ако това не навреди на мен.

Тя скочи.

— Безсмислени обещания! Предлагаш ми да приема лудостта ти за истина!

— Вала, ти никога ли не си се пазарила с безумци? — развеселен я подкачи Луис.

— Не съм се пазарила дори и със здравомислещи същества от други раси! Още не съм завършила обучението си!

— Успокой се, моля те. Какво да ти предложа? Знанията си например? Ще ги споделя охотно, ако мога да ти бъда полезен. Знам например как и от какво са се повредили машините на Строителите.

— Пак ли бълнуваш?

— Нали щеше сама да прецениш? И… Ще ти дам левитатора и очилата си, когато си свърша работата с тях.

— Хм, това пък кога да го очаквам?

— Когато и ако косматият ми спътник се завърне. — В совалката имаше още един комплект, предназначен за Харлоприлалар. — Стават твои също и ако умра. Готов съм веднага да ти дам половината от свръхпроводящата тъкан. С ивици от нея ще успеете да поправите някои стари машини, останали от Строителите на градове.

Жената обмисли всичко.

— Ех, защо не бях по-опитна в тези преговори… Няма какво да умуваме. Съгласна съм с условията ти.

— И аз с твоите.

Тя започна да си сваля дрехите и накитите. Пипаше с едва ли не дразнеща мудност… но Луис схвана какво иска да му покаже — освобождава се от всичко, което би могла да използва като оръжие срещу него. Почака да остане гола, след това направи същото. Остави лазерното фенерче, очилата и частите от бронята по-настрани.

Добави към тях дори хронометъра си.

После се любиха… ако думата беше подходяща за случая. Бясната страст от миналата нощ бе изчезнала заедно с вампирите. Вала го попита за предпочитанията му и настоя той да избере. Луис се спря на мисионерската поза. И без това случката имаше някакъв чиновнически привкус. А може би точно така трябваше да бъде. После тя отиде да разбърка яденето, а той се постара да застане между нея и оръжията си. Ама че отношения…

Когато Валавиргилин се върна при него, наложи се да й обясни, че расата му е способна да прави любов повече от веднъж на нощ.

Този път седна с жената в скута си, а тя обви с крака кръста му. Галеха се, възбуждаха се, изучаваха телата си. Гърбът й беше мускулест, по-широк и от неговия. Ивица от косата се спускаше и по гръбнака. Направи му впечатление, че Валавиргилин чудесно владееше мускулите на влагалището си.

А тя откри, че Луис Ву има в главата си пластмасов кръг под косата на темето.

Лежаха прегърнати и жената чакаше да й обясни.

— Дори да не използвате електричеството, би трябвало да го познавате. С него са работили машините на Строителите.

— Да, произвеждаме електричество с течаща вода. Преданията гласят, че преди упадъка на Строителите от небето са идвали безкрайни потоци електричество.

Представата за миналото бе останала доста точна. Генераторите в засенчващите плоскости са преобразували слънчевата енергия и са я предавали с насочени лъчи до колектори по повърхността на Пръстенов свят. Разбира се, и колекторите били оборудвани със свръхпроводници…

— Е, значи ще ми е по-лесно да ти обясня. Ако пъхна съвсем тъпичка жичка на подходящото място в мозъка си — точно това и правех — достатъчно е да пусна слабо напрежение, за да дразня непрекъснато центъра на удоволствието.

— И какво изпитваш?

— Все едно съм се напил, но без да ми се мае главата, а и без никакъв махмурлук. Същото е като ришатра или като истинската любов, обаче не ти се налага да обичаш друг, а само себе си. И можеш да не спираш… Ама аз се отказах.

— Защо?

— Една твар от друга раса решаваше кога да пусне електричеството. Искаше да ме подчини. Пък и бях започнал да се срамувам от себе си още преди това.

— Строителите на градове никога не са си пъхали жички в главите. Ако са имали такива устройства, щяхме да ги намерим при претърсването на руините. Къде си научил този обичай?

Тя изведнъж се дръпна и впери в него изпълнен с ужас поглед. През живота си често се бе укорявал за неумението да си затваря устата навреме.

— Съжалявам, ако те уплаших.

— Ти ми каза, че с ивици от онази тъкан ще… Но що за тъкан е тя?

— Проводник на електричество и магнитни полета без никакви загуби на енергия. Затова я наричаме свръхпроводник.

— Същото, което съсипало живота на Строителите. Този… свръхпроводник започнал да се разпада. И твоята тъкан ще се превърне в прах накрая, нали? Колко време може да изтрае, преди да се случи това?

— Грешиш. Този е друг вид свръхпроводник.

— А ти откъде знаеш, Луис Ву? — яростно кресна жената.

— Най-задния ми каза. Съществото, което ни докара тук против волята ни. И ни отне възможността да се завърнем у дома.

— Значи Най-задния ви е поробил?

— Опита се. Но хората и кзинтите не са особено подходящи за роби.

— А може ли да му се вярва?

Лицето на Луис се сви в кисела гримаса.

— Не. Взел свръхпроводящата тъкан и жица, когато избягал от своя свят. Нямал е време да си ги изработи. Значи е знаел къде има струпани запаси. Също като с прехвърлящите дискове — докопал ги е наготово.

Долови нещо нередно и след миг осъзна, че преводачът прекъсна насред изречението. После от него се разнесе друг глас:

— Луис, благоразумно ли е да й разказваш всичко това?

— Тя вече започваше да налучква истината… И беше готова да обвини мен за падането на реещите се градове. Престани да блокираш преводача ми!

— За да ти позволя да споделиш с нея грозните си подозрения ли? Защо според теб моята раса би извършила такава подлост?

— Подозрения?! Копеле гадно! — направи успокояващ жест към Валавиргилин, която го гледаше ококорено — за нея той си приказваше сам, и то безсмислици. Нямаше как да чуе гласа на кукловода от слушалките. — Изритали са те и ти си избягал. Преди това бързешком си докопал каквото си могъл. Прехвърлящи дискове, свръхпроводници и кораб. С дисковете е било лесно, нали правите милиони от тях. Но откъде са тези запаси свръхпроводяща тъкан, а? И на всичко отгоре ме уверяваше, че тя нямало да се скапе въпреки тукашния бацил!

— Луис, каква изгода бихме имали?…

— Преимущество в търговията например. Я ми включи преводача!

Валавиргилин се надигна, издърпа казанчето, разбърка го и опита гозбата. Скри се в мрака, след малко донесе от колата две дървени паници и ги напълни.

Луис чакаше настръхнал. Нищо не пречеше на Най-задния да го насади страхотно, като го лиши от преводача му. А в ученето на нови езици никак не го биваше…

— Добре, Луис, признавам. Не го бяхме замислили както стана, но пък беше направено преди аз да поема управлението. Търсехме начин да разширим територията си с минимални рискове. И аутсайдерите ни продадоха данните за Пръстенов свят.

Аутсайдерите бяха студени крехки същества, които кръстосваха галактиката със своите кораби, движещи се с подсветлинна скорост. Търгуваха със знания. Наистина са могли да научат за Пръстеновия свят и да продадат сведенията на кукловодите, само че…

— Стой малко! Нали вие много се страхувате от междузвездните полети?

— Е, нима не видя как аз преодолях страха си? Ако тази конструкция се бе оказала подходяща за нас, един-единствен полет до нея нямаше да представлява прекален риск. Разбира се, щяхме да прекараме времето в стазисно поле. По наученото от аутсайдерите и нашите изследвания чрез телескопи и автоматични сонди предположихме, че Пръстенов свят е почти идеално място. Налагаше се да проверим сами.

— Идеята възникна у фракцията на експериментаторите, нали?

— А как иначе? Все пак не искахме да влизаме в пряк контакт с толкова могъща цивилизация. Анализирахме свръхпроводящите им системи с лазерна спектроскопия. И създадохме бактерия, която можеше да се храни с тях. Сондите разпръснаха заразата. Дотук потвърждавам ли догадките ти?

— Да, поне за това вече се досетих.

— Щяхме да пристигнем навреме с търговските си кораби, за да спасим цивилизацията. Търговците ни щяха да научат всичко необходимо, а и да се представят като ценни съюзници.

В ясния мелодичен глас на кукловода не се долавяше и следа от смущение, камо ли гузна съвест.

Вала остави паниците на земята и коленичи с лице към Луис. Главата й оставаше скрита в сянката. Той си каза, че за нея разговорът им прекъсна в крайно неприятен момент…

— И точно тогава консерваторите са поели властта, нали?

— Беше неизбежно. Една от нашите сонди откри двигателите за корекция на орбитата. Естествено вече бяхме обмислили възможната нестабилност на Пръстенов свят, но се надявахме да изобретим по-съвършен начин за предотвратяването й. Щом записите станаха общо достояние, свалиха ни от власт. И ни лишиха от възможност да се върнем тук…

— А кога пръснахте заразата?

— Преди хиляда сто и четиридесет земни години. Консерваторите управляваха шест века поред. После заплахата от кзинтите върна експериментаторите на власт. Когато моментът изглеждаше благоприятен, заръчах на Несус да тръгне с експедиция към Пръстенов свят. Прецених, че ако конструкцията е оцеляла единадесет века след загиването на цивилизацията, която я е поддържала, ще си струва отново да проучим възможностите. Бих могъл да пратя търговски и спасителен екип. За жалост…

Отпуснатите в скута ръце на Валавиргилин държаха лазерното фенерче насочено към Луис.

— …Пръстеновия свят бе увреден. Вие открихте пробиви от метеорити и ерозирали райони чак до оголване на основата. Изглежда…

— Имам критична ситуация.

Луис се постара гласът му да не трепне. Как бе направила този фокус? Нали я видя да държи пълна паница във всяка ръка? Да не е залепила оръжието на гърба си?… Е, поне още не го бе нарязала.

— Слушам те — подкани Най-задния.

— Можеш ли да изключваш дистанционно лазерните фенерчета?

— Имам още по-добра възможност — при натискане на спусъка да ги взривявам в ръцете на стрелящия.

— Не можеш ли просто да ги изключиш?

— Не.

— Тандж, тогава бързичко ми оправи преводача. Проба…

Кутийката заговори на езика на Народа на машините. Валавиргилин веднага попита:

— С кого или с какво беседваше толкова увлечено?

— С Най-задния — онзи, който ме доведе тук. Да смятам ли, че още не си ме нападнала?

Тя се поколеба.

— Да.

— Значи уговорката ни си остава в сила, понеже аз пък събирам данни с цел да спася този свят. Според теб имаш ли основания да се съмняваш в искреността ми?

Нощта беше топла, но Луис мъчително осъзнаваше голотата си. Окото на лазера не светна.

— Значи расата на Най-задния е причинила падането на градовете?

— Да.

— Веднага прекъсни разговора си с него!

— Както искаш, но той притежава повечето уреди, с които мога да науча нещо важно.

Жената потъна в размисъл, а Луис застина в скованата си поза. Два чифта очи святкаха в мрака зад нея. Чудеше се колко добре чуват мършоядите с таласъмските си уши, а и какво ли успяваха да разберат!

— Добре, използвай ги — разреши Валавиргилин. — Но трябва да знам какво казва. Още не съм убедена дали всичко това не съществува само във въображението ти.

— Най-заден, твой ред е.

— Чух и разбрах.

В слушалките думите прозвучаха на интерезик, а от кутията — на речта на Народа на машините. Е, беше си все някакъв напредък…

— Знам какво обеща на жената. Ако откриеш как да стабилизираш конструкцията, направи го!

— Ясно, вие също ще се възползвате от пръстена. Има достатъчно място.

— Ако върнеш Пръстенов свят на устойчива орбита с помощта на моето оборудване, настоявам да ми бъдат признати заслугите за успеха. Вероятно ще поискам и възнаграждение в приемлива за мен форма.

Валавиргилин изръмжа, но стисна устни и не продума. Луис побърза да се съгласи.

— Ще получиш признание за заслугите си.

— Като управник смятах да пратя помощ преди хиляда и сто години, след като на местната цивилизация вече бяха причинени вреди. Ще потвърдиш ли думите ми?

— Да, но с условието, че не съм бил пряк свидетел. — Луис не забравяше за напрегнато слушащата жена. Напомни й: — Според уговорката ни това в ръцете ти е моя собственост.

Тя му подхвърли лазерното фенерче. Остави го на земята и се отпусна — не знаеше дали от облекчение, преумора или глад. „Няма време за самоанализи.“

— Най-заден, сега ни разкажи за двигателите.

— Бусардови правоточни реактивни двигатели, монтирани на скоби по страничните стени на разстояние три милиона мили един от друг. Би трябвало да има по двеста такива устройства на всяка от стените. Събират слънчевия вятър в радиус четири до пет хиляди мили и го концентрират в електромагнитното си поле до започване на термоядрен синтез. После струята се изхвърля, за да действа като двигател.

— Виждаме, че някои са включени отново. Вала твърди, че засега били двадесет и един. — Тя кимна. — Значи липсват деветдесет и пет процента. Да му…

— Мога да потвърдя наблюденията. След предишния ни разговор получих холограми на още четиридесет скоби, всички до една празни. Да изчисля ли общата тяга на работещите в момента двигатели?

— Непременно!

— Също така се налага да допусна, че съхранените не са достатъчни за спасяването на конструкцията.

— Ъхъ.

— Не смяташ ли, че създателите на Пръстенов свят биха предвидили и друга, напълно независима система за стабилизация?

Паките — пазители едва ли щяха да се усъмнят в способността си да измислят решения според възникналата нужда…

— Не ми се вярва, но ще продължим да търсим. Най-заден, гладен съм и ми се спи.

— Има ли още нещо спешно?

— Ти се занимай с двигателите. Преброй точно колко работят и изчисли тягата.

— Ще го направя.

— А също опитай да се свържеш с въздушния град. Кажи им…

— Луис, не мога да пратя никакъв сигнал през страничната стена.

Ами да, нали беше от чист скрит!

— Премести кораба.

— Не е безопасно.

— А сондата?

— Обикалящата сонда вече е твърде далеч, за да предава на такива честоти. — Кукловодът неохотно добави: — Е, мога да използвам втората като ретранслатор. И без това ще трябва да я издигна над страничната стена, за да презаредя кораба с гориво.

— Още по-добре. Първо я остави върху стената, за да препредава. Постарай се да се свържеш с въздушния град.

— Луис, имам затруднения при установяването на връзка с твоя преводач. Засякох совалката далеч от теб, на двадесет и пет градуса срещу въртенето… Защо?

— С Кхмий се разделихме, за да постигнем по-бързо целите си. Аз отивам във въздушния град, той — към Големия океан.

Това би трябвало да успокои кукловода.

— Кхмий отказва да разговаря с мен.

— Кзинтите не ги бива за роби. Най-заден, нямам сили. Обади ми се пак след дванадесет часа.

Прекъсна връзката и си взе паницата. Валавиргилин не бе сложила в гозбата никакви подправки. Свареното месо и корените като че изобщо нямаха вкус. Това не го притесни. Накрая дори облиза съдинката, докато остатъците от разсъдливост настояваха да вземе все пак антиалергично хапче. После двамата с Валавиргилин се помъкнаха да си легнат в колата.

Седемнадесета главаПОДВИЖНОТО СЛЪНЦЕ

Макар и тапицирана, седалката заместваше твърде несполучливо спалните плоскости, а и непрекъснато се тресеше под него. Луис не можеше да се отърве от умората. Тъкмо успяваше да се унесе и друсането го сепваше… но този път Валавиргилин бе разтърсила рамото му. Мекият като коприна гласец преливаше от присмех.

— Луис, твоята покорна слугиня се осмелява да прекъсне заслужената ти почивка.

— Ъ-ъ… М-да. Защо?

— Изминахме немалко път и вече навлязохме в земи, където се срещат бандити от расата на бегачите. Един от нас трябва да бди като стрелец.

— Народът на машините похапва ли след ставане от сън?

Тя като че се обърка.

— Съжалявам, но не помислих за това. Ние ядем само веднъж на ден, преди лягане.

Той си навлече бронята и якето. Двамата успяха да наместят металното покривало върху печката в кабината. Луис стъпи върху него и откри, че се подава до подмишниците от дупката за кюнеца. Подвикна отгоре:

— Как изглеждат бегачите?

— С по-стройни крака от моите, голям гръден кош и дълги пръсти. Може да носят оръжия, откраднати от нас.

Колата потегли рязко.

Минаваха през хълмисти местности. Наоколо суховатата растителност се бе вкопчила в земята. Дъгата се виждаше и на дневна светлина, стига да се взираш по-внимателно, иначе се сливаше със синевата. В маранята Луис различаваше и града, носещ се във въздуха, сякаш се бе появил от някоя приказка.

И все пак всичко изглеждаше толкова истинско! Само след две-три години щеше да се превърне в същинско видение на побъркан…

Извади преводача от джоба си.

— Викам Най-задния.

— Чувам те. Гласът ти странно потреперва.

— Пътят е неравен. Имаш ли някакви новини за мен?

— Кхмий все още не отговаря на повикванията ми, също както и обитателите на въздушния град. Потопих втората сонда в едно малко море без никакви произшествия. Съмнявам се някой да я открие на дъното. След няколко денонощия „Гореща игла на дознанието“ ще бъде с пълни резервоари.

Луис предпочете да не смущава спокойствието на кукловода с вестта за морските хора. Ако се чувстваше уверен, би било невероятно да зареже мечтата си, Пръстенов свят и своите спътници.

— Мислех да те питам нещо. Имаш прехвърлящи дискове в сондите. Ако насочиш една от тях да кацне някъде наблизо, бих могъл да се озова направо в „Иглата“, нали?

— Заблуждаваш се. Тези дискове са свързани само с горивните резервоари на кораба и филтрите им пропускат единствено деутериеви атоми.

— А ако махнеш филтрите, няма ли да прехвърлят и човек?

— Накрая пак ще се озовеш в горивния резервоар. Как изобщо ти хрумна тази идея? Най-много да спестиш на Кхмий една седмица път.

— За всеки случай! Може да възникне нещо непредвидено.

Защо ли криеше измяната на кзинта? Поне пред себе си трябваше да признае, че се срамуваше от произшествието. Никак не му се приказваше за това… нито пък смяташе да изнервя излишно кукловода.

— Моля те, провери дали не можем да се възползваме от този начин при извънредни обстоятелства.

— Ще проверя. Луис, според моите уреди совалката е само на един ден път от Големия океан. Какво се надява да намери там Кхмий?

— Чудеса и знамения. Нови и различни неща. Тандж! Ако знаеше предварително на какво ще попадне, не би имало смисъл да тръгва.

— Да, прав си — скептично отвърна Най-задния. Прекъсна връзката и Луис прибра кутийката в джоба.

Хилеше се. Какво се надяваше да намери Кхмий ли? Любов и армия! Щом картата на Джинкс е била населена с бандерсначи, какво да очаква от картата на Кзин?

Нагонът, самосъхранението или възмездието — все мощни подбуди, за да литне към копието на своя свят. Всъщност за него стремежът да оцелее и да си отмъсти на Най-задния се сливаха в една подбуда. Ако не успееше да прояви надмощието си над кукловода, как би дръзнал да се върне у дома?

Но дори да събереше цяла армия кзинти, какво щеше да постигне в битката с Най-задния? Ако пък се е надявал събратята му да имат космически кораби, според Луис го очакваше жестоко разочарование.

Непременно обаче щеше да намери самки…

Е, имаше нещо, което Кхмий действително би могъл да стори на кукловода! Едва ли щеше да се сети, а Луис още не знаеше дали ще се насили да му го каже. Прекалено крайно изглеждаше.

Той се намръщи. Най-задния явно се бе настроил недоверчиво и това го тревожеше. Дали го бе осенило някакво прозрение за истината? Без съмнение беше превъзходен лингвист. Само че скептичните нотки в гласа му трябваше да бъдат заложени и в преводача, за да ги долови Луис.

Щеше да научи, като му дойде времето! Наоколо гората от разкривени дребни дървета ставаше достатъчно гъста, за да се скрият в нея хора, ако приклекнат. Очите му шареха неспирно, опитваха се да проникнат в сенките и гънките на местността пред него. Бронята му би спряла куршума, насочен от умел снайперист, но ако бандитите предпочетат да застрелят първо шофьора? Можеше да попадне в истински капан от смачкана ламарина и пламнал резервоар.

Стараеше се никакви мисли да не го разсейват прекалено.

Скоро откри колко красиво е мястото. Над правите стволове, високи пет стъпки, се кипреха огромни цветове. Луис се зазяпа в кацащата на един от тях огромна птица. Би изглеждала досущ като величествен орел, ако не беше тънкият й дълъг клюн. Тук имаше изобилие и от шарените растения, с които бяха заситили глада си снощи. По-нататък над дърветата изведнъж се издигна облак пеперуди. Отдалеч не забеляза съществени отлики от земните им подобия.

Толкова истинско… Но пък паките-пазители не биха градили цял свят надве-натри, нали? Уви, освен това те явно упорстваха в увереността си, че плодовете от усилията им са трайни, както и че ще успеят да възстановят всичко, дори ако се наложи да правят от нищо нещо…

Разбира се, градеше хипотезите си само върху твърденията на човек, изчезнал или умрял преди седем столетия — Джак Бренън, опознал на свой ред расата на паките чрез един-единствен неин представител. А дървото на живота бе превърнало и Бренън в пазител — кожа като броня, второ сърце, уголемен череп заедно с останалите прелести… В същото време вероятно го бе лишило от разум. Ами ако Пхсстхпок е бил отклонение или изрод? Отгоре на всичко Луис Ву, въоръжен само с личното мнение на Джак Бренън за паките, се мъчеше да подражава в мисленето на същества, несъмнено по-интелигентни от самия него.

Но нали трябваше непременно да има път към спасението на този свят!

Отляво се редяха полета с шарени наденички, а отдясно — ниски хълмове. Скоро Луис видя първата станция за зареждане. Беше внушителна инсталация, истински химически завод с наченки на никнещ около него град.

Валавиргилин му каза да се смъкне в кабината.

— Затвори дупката в покрива. Стой вътре и внимавай да не те видят.

— Да не нарушавам някакви закони?

— Необикновен си. Допускат се и изключения от правилата, но би трябвало да обясня защо те возя в колата си. Не мога да измисля нищо убедително.

Спряха до лишена от прозорци стена. Луис наблюдаваше крадешком как Валавиргилин се пазари с дългокраки и яки в раменете мъже. Жените пък впечатляваха с грамадните млечни жлези на широките си гръдни кошове, но той реши, че не са красиви. Дългата тъмна коса растеше дори по челото и бузите им, оставяйки само мъничко Т-образно личице.

Сви се зад предната седалка, щом спътничката му започна да пъха пакети в колата. След малко потеглиха. Един час по-късно, когато бяха далеч от населените земи, Валавиргилин спря край пътя. Бе купила храна — голяма пушена птица и нектар от гигантските цветове на дърветата. Луис умираше от глад и впи зъби в първата попаднала му кълка. Щом успя да се откъсне от яденето, попита:

— Ти нищо ли не искаш?

— Няма да огладнея до довечера — усмихна се жената. — Но ще си пийна с теб.

Отби се в задната половина на колата и доля прозрачна течност в цветната бутилка с нектара. Отпи и му я подаде. Луис опита предпазливо.

Алкохол, разбира се. Откъде например да се вземат петролни кладенци на Пръстенов свят? А спирт можеш да извличаш от всички ферментиращи растения.

— Вала, някои от подчинените раси не се ли… хм, пристрастяват прекалено към пиенето?

— Понякога и това се случва.

— И как го предотвратявате?

Въпросът явно я изненада.

— Учат се от горчивия опит. Някои стават безполезни. Наглеждат се едни други, ако се наложи.

Проблемът с жицоманията в умален мащаб, а и със същото решение: времето и естественият подбор. Спътницата му май никак не се тревожеше от съдбата на пияндетата, а той не можеше да си позволи да го отвличат дреболии.

— Колко още има до града?

— Остават три-четири часа до въздушния път, но там ще ни спрат. Луис, обмислих намерението ти. Защо просто не се издигнеш с машината си?

— Ти ми кажи! Лесно ще го направя, стига някой да не ме гръмне. Как смяташ — биха ли стреляли по летящ човек, или все пак първо ще поприказват с него?

Тя надигна бутилката с коктейла.

— Правилата са строги. Никой освен потомците на Строителите не влиза в града без покана. Но и никой още не е долетявал направо от земята!

Подаде му питието. Нектарът бе сладък като леко разреден сироп от нар, но спиртът удряше право в главата. Беше поне осемдесетградусов. Луис остави бутилката и нагласи очилата си, после се вторачи в града.

Отвесни кули на плоска основа като листо на лилия, в стъписващо разнообразие от стилове и форми — правоъгълни блокове, стеснени долу и горе игли, полупрозрачни коси отрязъци, призми с различен брой на страните, изящно хлътнал навътре конус с върха надолу. Външните стени на някои сгради се състояха само от прозорци, по други изобилстваха балконите и терасите. Свързваха ги красиви извити мостове или широки рампи. Макар да помнеше, че създателите на града не са били хора в точния смисъл на определението, Луис не можеше да повярва, че някой все пак го е направил. Беше… чудат.

— Трябва да са се събрали от хиляди мили околовръст — предположи накрая той. — Когато спряло подаването на енергия, останали левитиращите сгради с независимо захранване. И обитателите им предпочели да са на едно място. Така е било, нали?

— Никой не знае. Луис, говориш, сякаш си бил там!

— Ти си прекалено свикнала нещата да са такива, каквито ги виждаш. Не можеш да ги погледнеш с моите очи.

Взря се отново. Имаше мост. Издигаше се в съвършена дъга от ниска сграда върху хълм, за да докосне накрая дъното на обърната грамадна колона. Криволиците на път от лят разтопен камък водеха до сградата.

— Доколкото схващам, поканените гости трябва да минат през онзи бункер на върха, после по моста.

— Разбира се.

— И какво ги сполетява там?

— Претърсват ги за забранени предмети. Разпитват ги. Не само потомците на Строителите са придирчиви спрямо гостите си, ние също! Недоволните понякога се опитват да се промъкнат горе с бомби. А наемници на онези от града веднъж решиха да им занесат части, за да поправят водните си колектори.

— Какво?!

Тя се усмихна.

— Някои още работят. Събират влага от въздуха, но тя не е достатъчна. Затуй изпомпваме вода към града от реката. Ако започнат спорове за надмощие, онези горе остават жадни, ние пък се оправяме някак без информацията, която събират за нас. И така, докато постигнем компромис.

— Информация ли? Да нямат телескопи?

— Баща ми обясняваше веднъж… Има зала, която показва ставащото по света, и то по-добре от твоите очила. В края на краищата нали са нависоко!

— Изглежда би трябвало да задавам въпросите си на твоя баща, а не на теб.

— Идеята ти не е добра. Той е много… хм, не разбира…

— Кажи го направо. Няма да му харесат цветът и телосложението ми, нали?

— Ами, да. И няма да ти повярва, че умееш да правиш нещата, които притежаваш. Ще ти ги отнеме.

Тандж и хиляди проклятия!

— А какво става, щом пуснат посетителите в града?

— Баща ми се връща с писмена по лявата си ръка — на език, който само потомците на Строителите разбират. Написаното лъщи като сребърна жица. Не се измива, но след един-два фалана избледнява.

Май напомняше повече за печатна схема, отколкото за татуировка. Изглежда домакините държаха под юзда гостите си, които дори не подозираха, че ги контролират.

— Добре, де. Само не разбрах с какво се занимават посетителите горе.

— Обсъждат управлението. Поднасят дарове — много храна и някои инструменти. А жителите на града им показват разни чудеса и правят ришатра с тях.

Опасните земи бяха останали далеч зад гърба им. Луис вече се возеше до Валавиргилин, но пак се надвикваха заради шума и друсането.

— Ришатра?

— А, не сега, понеже карам колата! — ухили му се тя. — Трябва да знаеш, че потомците на Строителите са много изкусни в ришатра. Могат да се съешават с която си искат раса. Така са съхранили целостта на древната империя. Ние използваме ришатра в търговията, а и за да нямаме деца, докато не решим да се задомим. За онези горе обаче е всекидневие.

— Познаваш ли някого, който би ме поканил да му гостувам? Да речем, от любопитство към моите машини.

— Само баща ми. Но той няма да пожелае.

— Е, тогава ще се наложи да отлетя до града. Тъй… Какво има под него? Мога ли просто да отида там и да се издигна с левитатора?

— Отдолу е сенчестата ферма. Може и да се престориш на работник, ако оставиш някъде всичките си машини.

Там работят хора от много раси. Тежък и мръсен труд. Отворът на градската клоака е наблизо, а отпадъците трябва да се разпръскват, за да подхранват растенията. Те са само от пещерни видове, които растат на тъмно.

— Но… Ох, пак се отнесох! Слънцето изобщо не помръдва, затова под града винаги има сянка, нали? Пещерни растения… Гъби има ли?

Тя го зяпаше удивено.

— Луис, как е възможно слънцето да се движи?

— За миг забравих къде съм. — Той се намръщи. — Извинявай.

— Питах как е възможно слънцето да се движи?!

— Разбира се, движи се планетата. Нашите светове са въртящи се кълба, сигурно знаеш? Ако живееш някъде по тях, струва ти се, че слънцето се показва откъм едната им страна и се скрива зад отсрещната. После настъпва нощ, докато то изгрее отново. Според теб защо създателите на Пръстенов свят са измислили засенчващите плоскости?

Колата се хлъзна настрани по пътя. Пребледнялата Валавиргилин цялата се тресеше. Луис я попита кротко:

— Много ли ти се събра?

— Не е това… — От гърлото й се изтръгна странен лаещ звук. Може би измъчен смях? — Засенчващите плоскости! Очевидно и за най-тъпите! Наподобяват денонощния цикъл на сферичните светове. А аз така се надявах, че си смахнат! Слушай, какво можем да направим?

Трябваше все с нещо да я утеши.

— Мислех си за пробиване на дупка в някой от Големите океани, преди мястото да е минало през точката на максимално сближаване със слънцето. Нека малко вода изхвръкне в пространството. Ще изтласка Пръстенов свят обратно — там, където по начало трябва да бъде. Най-заден, слушаш ли ме?

Прекалено съблазнителният контраалт отговори:

— Практически е неосъществимо.

— Естествено! Как ще запушим после дупката? А и пръстенът ще се разклати. Такива сътресения вероятно биха изтребили всичко живо, дори атмосферата ще загубим. Все пак се опитвам да мисля, Вала, опитвам се!

Тя пак издаде същия звук и поклати глава.

— Поне не кроиш плановете си на дребно…

— Какво ли биха направили създателите на конструкцията? Не са ли предвидили, че някой враг може да обстрелва именно двигателите за корекция на орбитата? Не, не биха пропуснали да поставят нещо за подобен случай… Трябва да науча повече за тях. Вала, помогни ми да се промъкна във въздушния град!

Осемнадесета главаСЕНЧЕСТАТА ФЕРМА

Вече срещаха и други возила — по-едри, или дребни остъклени коруби на колела, всяка с малка кутия отзад. Пътят се разшири и стана по-гладък. Зачестиха и станциите за зареждане с гориво, до една отличаващи се с якия ъгловат градеж, присъщ на Народа на машините. Наложи се Валавиргилин да кара бавно. А Луис все се питаше дали не е прекалено различен по външност от околните.

Изкачиха някакъв хълм и градът изведнъж се откри под тях. Жената обясняваше кое какво е, докато се спускаха от хълма във все по-претовареното движение.

Всичко започнало с поредицата пристани по брега откъм посоката на въртене, край широката и кафеникава Змийска река. Този квартал вече се бе превърнал в бордеи. Селището сякаш се бе преместило отвъд реката по няколкото моста, за да се разпълзи в кръг, отхапан в единия край. Липсващото парче беше сянката под въздушния град.

Навсякъде гъмжеше от движещи се кутии. Въздухът вонеше на спирт. Валавиргилин намали още скоростта, вече едва-едва пълзяха. Луис се гърбеше на седалката. Околните шофьори имаха превъзходна възможност да позяпат странния мъж.

Но не го правеха. Не виждаха нито Луис, нито останалите, а само колите, с които трябваше да се разминават някак. Валавиргилин продължи към центъра.

Тук определено цареше теснотия. Между високите по три-четири етажа къщи нямаше никакви пролуки. Издадените еркери лишаваха улиците от светлина. Но обществените сгради бяха ниски и масивни; ширеха се на воля в големи дворове.

Тя посочи търговското училище — голям каменен комплекс, лъхащ на благоденствие. В следващия квартал махна към една пресечка.

— Ей там е моят дом, къщата от розов лят камък. Видя ли я?

— Има ли някакъв смисъл да се отбиваме?

Жената поклати глава.

— Дълго се колебах. Не си струва! Баща ми няма да ти повярва. Той си мисли, че дори потомците на Строителите сипят само лъжи. И аз споделях мнението му, но като чух разказа ти за онази… Харлоприлалар…

— О, тя си беше първокласна лъжкиня — засмя се Луис. — И все пак нейната раса е властвала над Пръстенов свят.

Продължиха към пристанището. Валавиргилин избра да минат по последния мост. Стигнаха до левия край на сянката по почти незабележим страничен път и спряха.

Излязоха навън под твърде силните слънчеви лъчи. Почти не продумваха. Луис повдигна голям камък с помощта на левитатора. Жената изкопа дупка на мястото. Натъпкаха там целия запас от свръхпроводящата тъкан, после я затрупаха с пръст и той върна камъка отгоре.

Намести левитатора в раницата на Валавиргилин и я нарами. Вътре вече бяха бронята, якето, очилата, лазерното фенерче и бутилката с остатъка от коктейла. Багажът се издуваше неудобно и тежеше. Луис го пусна на земята и нагласи левитатора така, че да поеме почти целия товар. Пъхна най-отгоре преводача и пак сложи раницата на гърба си.

Носеше шорти на Валавиргилин, пристегнати с въженце, защото му бяха прекалено широки. Надяваше се да сметнат обезкосменото му лице за особеност на неговата раса. Нито една подробност във вида му не издаваше междузвездния пътешественик освен топчето на слушалката в едното ухо. Реши да си позволи този дребен риск.

В посоката, накъдето щяха да вървят, не се виждаше почти нищо. Светлината беше твърде ярка, а сянката — плътна.

Навлязоха в сумрака.

Жената като че не се затрудняваше в избора откъде точно да минат. Щом очите му свикнаха, той също започна да различава пътеките между растенията.

Имаше гъби колкото копче, но и други — по-високи и по-дебели от Луис. По форма някои не се отличаваха от земните. Дъх на гнилоч тегнеше във въздуха. Между сградите отгоре проникваха тесни лъчи светлина, толкова ярки, че изглеждаха като колони.

Жълти дантели с ален кант заемаха голям участък. Другаде стърчаха бели копия със сякаш окървавени върхове. Плътна оранжево-черна козина покриваше прояден дънер.

И работещите наоколо бяха различни — като гъбите. Двама бегачи се мъчеха да срежат с дълъг трион огромен овален израстък. По-нататък дребосъци с широки лица събираха бели топчета. Тревопасни великани отнасяха препълнените кошове. Валавиргилин обясняваше шепнешком:

— Повечето раси предпочитат да се наемат на групи, за да се предпазят от сътресения при досега с култури, различни от техните. И живеят отделно…

Двайсетина работници разпръскваха по полето изпражнения и полуразпаднали се огризки. Луис отдалеч надушваше с какво се занимават. Не бяха ли от расата на Вала? Ами да, само че други двама стояха отстрани и ги наблюдаваха. Имаха оръжие.

— Онези да не са затворници?

— Осъдени са за дребни престъпления. Служат на обществото за срок от двадесет до петдесет фалана и…

Единият страж ги доближи и вдигна ръка за поздрав, отправен към Валавиргилин.

— Госпожо, не би трябвало да сте тук. Твърде съблазнителен заложник сте за онези боклуци.

Жената заговори с глас на изтощен до смърт човек.

— Колата ми се повреди, а трябва веднага да отида в училището и да разкажа каква беда ни сполетя. Моля ви, искам да мина през фермата, защото бързам. Вампирите избиха всички. В училището трябва да научат. Моля ви…

Стражът се подвоуми.

— Добре, минете, но ще извикам някого да ви съпроводи. — Изсвири с уста кратка мелодия и изгледа Луис. — Ами ти какъв си?

Валавиргилин отговори вместо него.

— Накарах го да ми носи раницата.

Стражът заговори бавно и отчетливо.

— Ти! Върви с госпожата докъдето ти нареди, но не напускай фермата. После се върни да си вършиш работата. Какво бяха ти възложили?

Без преводача Луис не можеше да каже нито дума. Сети се за лазерното фенерче, напъхаш в раницата. Наслука докосна не много едра лилава гъба и посочи количка, в която бяха натрупани още от същия вид.

— Ясно. — Стражът погледна над рамото му. — А, ето ги.

Миризмата подсказа на Луис кого ще види, още преди да се озърне. Изчака смирено мъжът да даде наставленията си на двойката мършояди.

— Заведете госпожата и носача й до края на фермата. Внимавайте да не им се случи нищо лошо.

Продължиха в колона по тесните пътеки към средата на сянката. Мъжкарят вървеше отпред, женската — отзад. Вонята ставаше все по-силна. По съседните пътеки хора теглеха колички с тор.

Тандж и проклятия! Как да се отърве от мършоядите?

Огледа се и женската му се ухили. Смрадта явно не я отвращаваше. Зъбите й приличаха на големи триъгълници, предназначени да разкъсват. Острите таласъмски уши стърчаха, за да доловят и най-слабия шум. Също като самеца носеше торба с презрамка и нищо друго. Гъста козина покриваше телата им.

Стигнаха до широка дъга от разчистена пръст около огромна яма. Гнусни изпарения скриваха отсрещната страна. От края на тръба в ямата се сипеха отпадъци. Луис проследи с поглед как тръбата изчезва в неравномерната чернилка над нея.

Мършоядката сякаш заговори в ухото му и това го стресна. Не очакваше тя да владее речта на Народа на машините.

— Ай-ай! Какво ще си помисли вождът на великаните, ако научи, че Луис и Ву са един и същ човек?

Той я зяпна.

— Да не си онемял без кутийката си? Все едно. Ще ти помогнем.

През това време мъжкарят казваше нещо на Валавиргилин, а тя кимаше. Дръпнаха се от пътеката и се скриха зад грамадна бяла гъба.

Вала изглеждаше изнервена. Може би миризмата вече й дотягаше? Самият Луис едва я издържаше.

— Кйереф казва, че торът още не е втасал. Чак след един фалан ще преместят тръбата нататък и ще започнат да го изгребват. Засега никой не идва тук.

Тя взе раницата и я изпразни на земята. Луис веднага посегна към преводача (ушите на мършоядите потрепнаха, когато ръката му мина над лазерното фенерче) и усили звука.

— Какво знаят нощните хора?

— Повече, отколкото бихме могли да си представим — увери го Валавиргилин.

Понечи да добави още нещо, но стисна устни. Мъжкарят продължи вместо нея.

— Светът е обречен да загине в огън след няколко фалана. Само Луис Ву може да ни спаси.

Оголи в усмивка два широки реда от остри бели клинове.

— Не мога да разбера дали не ми се подиграваш — усъмни се Луис. — Вярваш ли ми наистина?

— Знаем, че необичайните случки подтикват безумците да изричат пророчества. Но ти носиш машини, каквито не се намират по нашия свят. Не познаваме и твоята раса. Е, пръстенът е голям, не ни е известно какво има по него. А твоят космат приятел е още по-странен.

— Това не е отговор.

— Спаси ни! Не смеем да ти пречим. — Усмивката на мършояда посърна, макар устните му да не се събраха напълно. (За това сигурно беше нужно съзнателно усилие — при такива зъби…) — Какво ни засяга, дори да си луд? Делата на другите раси рядко объркват живота ни. А накрая всички ни принадлежат.

— Питам се вече не сте ли вие същинските властници на този свят! — отвърна Луис уж за да го поласкае, но леко настръхнал се зачуди дали не казва самата истина.

— Много раси си позволяват да твърдят, че управляват света — намеси се женската, — или поне своята част от него. Нима ние господстваме по върховете на дърветата, където висят горските хора? Или в лишените от въздух висини на людете от планините? И коя ли друга раса би пожелала да си присвои нашите владения?

Е, сега вече беше уверен, че тя му се присмива.

— Все някъде трябва да има Ремонтен център за този свят. Знаете ли къде се намира?

— Не се съмнявам в правотата ти — подхвърли мъжкарят, — само че не ни е известно.

— А какво знаете за страничните стени? И за двата Големи океана?

— Моретата са много. Не се сещам за кои говориш. Пък по стените имаше шетня, преди да се появят страховитите пламъци.

— Тъй ли?! Що за шетня беше?

— Различни повдигащи устройства изкачиха машини високо над пръскащите планини. Видяхме много хора от Народа на машините и от планинската раса, други почти не забелязахме. Работеха върху ръба на света. Може би ти ще ни обясниш какво са правили.

Луис се слиса.

— Тандж! Трябва да са…

Да, бяха монтирали отново двигателите, но дали си струваше да изрича догадката на глас? Целеустременост и мощ, при това наблизо, а кукловодът се изнервяше твърде лесно.

— Мършоядите носят вести отдалеч.

— Светлината прониква още по-надалеч. Тази вест променя ли предсказанията ти за края?

— Боя се, че не.

Явно някой се мъчеше да предотврати бедата, но едва ли разполагаше с още много Бусардови двигатели.

— Все пак големите пламъци ще ни дадат повече време от седемте или осемте фалана, които ни оставаха в противен случай.

— Добра новина. Какво ще правиш сега?

За миг Луис се изкуши да зареже въздушния град и да търси помощ от мършоядите. Но нали и без това бе стигнал дотук…

— Ще изчакам нощта и ще се кача горе. Вала, твоят дял от тъканта е в колата. Ще ти бъда задължен, ако не споменаваш пред никого за нея или за мен… да, още две завъртания ще са достатъчни. А ако след един фалан не съм прибрал дела си, вземи го. Имам това.

Потупа джоба на якето, където квадратен метър свръхпроводяща тъкан не заемаше повече място от носна кърпичка.

— Не ми харесва, че ще го занесеш в града — промърмори Валавиргилин.

— Ще го помислят за обикновен плат, ако не им кажа какво е.

Този път мина по ръба на лъжата. Имаше намерение да използва свръхпроводника.

Мършоядите го огледаха внимателно, когато събу шортите — трупаха в паметта си още подробности, за да разберат по-скоро къде точно по Пръстенов свят живее неговата раса. Облече противоударната броня.

Женската изведнъж попита:

— Как успя да убедиш човек от Народа на машините, че не си безумец?

Валавиргилин се зае да й обясни, докато Луис навличаше якето, слагаше си очилата и прибираше в джоба лазерното фенерче. Мършоядката се взря в очите му:

— Можеш ли да спасиш света?

— Не разчитайте само на мен. Постарайте се да намерите Ремонтния център. Пуснете мълвата сред своите. И се опитайте да поговорите с бандерсначите — грамадните бели твари, които живеят в блатото по посока на въртенето.

— Знаем за тях.

— Добре. Вала…

— Отивам да разкажа как умряха моите спътници. Луис, може да не се видим повече.

Тя прибра празната раница и се отдалечи припряно.

— Трябва да я съпроводим — промърмори мършоядката. Двамата се забързаха след жената.

Никой не му пожела късмет. Защо ли? Ами както живееха тук… сигурно всички бяха фаталисти. Думата „късмет“ би била само празен звук за тях.

Огледа петната по черното небе. Изкушаваше се да полети нагоре още сега. Не, по-добре все пак да го направи през нощта!

— Най-заден, чуваш ли ме?

Кукловодът не отговори.

Луис се просна под надвисналата гъба. До самата пръст въздухът не вонеше чак толкова непоносимо. Отпи разсеяно от смесения със спирт нектар, който Валавиргилин му остави.

Що за същества бяха мършоядите? Мястото им в екологията наистина изглеждаше непоклатимо. Как са съхранили интелекта си? И за какво им е? Може би от време на време се е налагало да се борят за привилегиите си. Или да вдъхнат страхопочитание на другите раси. А и съобразяването с хиляди местни вярвания несъмнено изискваше изкусно боравене със словото.

Занимаваше го и по-практичен въпрос — как биха могли да му помогнат? Дали някъде имаше тяхна общност, помнеща произхода на лекарството за безсмъртие? Което пък според хипотезите му трябваше да е извлечено от пакското дърво на живота…

Не, всяко нещо с времето си. Първо да опита в града.

Ярките колони изтъняха, после започнаха да избледняват. Други светлинки се появиха в плътното небе — стотици прозорци. И нито един точно над него. Кой би се заселил в мазето над помийна яма?

Сенчестата ферма изглеждаше опустяла. Луис чуваше само свистенето на вятъра. Щом застана върху гъбата, забеляза далечно мъждукане като от огън — прозорците на бараките за работници по краищата на сянката.

Докосна бутон на левитатора и се издигна.

Деветнадесета главаВЪЗДУШНИЯТ ГРАД

На около хиляда стъпки над земята въздухът се изчисти поносимо, а градът вече беше съвсем близо до него. Обиколи тъпия край на една обърната кула — четири етажа тъмни прозорци и грамаден портал отдолу, водещ може би към хангар. Широките врати бяха затворени и заключени. Той потърси счупен прозорец. Нямаше.

Прозорците бяха издържали единадесет столетия. Вероятно не би успял да ги разбие, пък и не искаше да нахлува с взлом.

Предпочете да се издигне покрай тръбата за отпадъци и да търси място, където ще се промъкне тихомълком. Имаше пътеки край него, само че липсваше осветление. Спусна се върху една и му олекна, че няма да го забележат как хвърка наоколо.

Не се мяркаше жива душа. Широката ивица от лят камък се виеше между зданията — наляво и надясно, нагоре и надолу, а от нея се отделяха множество отклонения. Въпреки височината липсваха каквито и да било предпазни огради или парапети. Явно расата на Харлоприлалар беше съхранила повече особености от своите висящи по дърветата предшественици в сравнение с хората от Земята. Луис тръгна към най-близките светлини, неспокойно пристъпвайки по средата на пътеката.

Къде ли бяха всички? Каза си, че градът има вид на херметично затворен контейнер. Предостатъчно сгради и свързващи пътеки, но защо не виждаше търговски центрове, игрални зали, барове, паркове, кафенета? Каквото и да се намираше тук, беше скрито зад стените.

Трябваше или да срещне някого, комуто да се представи, или да се крие. Ами онази стърчаща плоча, цялата в тъмно стъкло? Ако влезеше отгоре, би могъл да се увери крадешком дали е празно…

Някой вървеше по пътеката към него.

— Разбирате ли какво говоря? — подвикна Луис и преводачът подбра думите, които би изрекъл Народът на машините.

Непознатият отговори на същия език.

— Не бива да бродите из града в тъмнината. Ако не виждате добре, накрая ще паднете.

Отблизо личеше колко грамадни са очите му. Очевидно не принадлежеше към расата на Строителите. Носеше тънък прът, висок колкото него. Беше мъждиво осветен откъм гърба и Луис не забеляза повече подробности.

— Покажете си ръката.

Кротко оголи лявата си предмишница. Естествено нямаше никакви татуировки. Затова каза каквото бе намислил още преди часове.

— Мога да поправя вашите водни колектори.

Прътът се завъртя светкавично към него.

Луис се отметна назад и ударът едва-едва засегна главата му. Претърколи се и скочи, благодарен на рефлексите си, само че ръцете му закъсняха с частица от секундата да отклонят следващия удар. Стори му се, че черепът му изтрещя. Пред очите му избухна пламък, после всичко почерня.

Падаше и вятърът бучеше в ушите му. Дори за зашеметен човек ставащото беше болезнено очевидно. Замята се панически в мрака. „Да не се е пръснал корабът? Къде съм? Нямахме ли защита срещу пробиви? Ами скафандърът ми? Защо не чувам сигнала за тревога?“

Чак сега започна да се опомня. Ръцете му се вдигнаха мигновено към гърдите и завъртяха яростно регулатора за издигане.

Левитаторът се понесе стремително, като го завъртя презглава. С последни сили се мъчеше да прогони обвилата съзнанието му мъгла. Погледна нагоре. През процеп в мрака виждаше сиянието около една засенчваща плоскост. После зърна чернилката, напираща насреща му, за да го смаже. Отново докосна регулатора, за да спре стремителния си полет…

Отърва се!

Стомахът му се свиваше, главата го болеше. Имаше нужда от време, за да размисли. Очевидно бе избрал неправилен подход. Ако онзи пазач го е изритал от пътеката, както е бил в безсъзнание… Потупа джобовете си. Всичко си беше на мястото. Защо ли не го е ограбил?

Смътно се сети за отговора — нали в последния миг се нахвърли върху стражника, не успя да го достигне и падна от пътеката, вече в несвяст.

Тъй, значи ще опита по друг начин.

Понесе се под града към външния му ръб. Реши да не стига до самия край, защото светлините бяха скупчени прекалено нагъсто. Откри един съвсем тъмен сдвоен конус. Отдолу имаше отворен хангар с издатина отпред. Без колебание влетя в тъмнината вътре.

Веднага завъртя докрай регулатора за усилване на светлината в очилата си. Безпокоеше се, че пропусна да стори това по-рано. Да не е внезапно оглупял от удара по главата?

Спомни си, че расата на Харлоприлалар, тоест Строителите на градове, бяха имали летящи возила. Тук не намери нищо подобно. Затова пък откри ръждясал метален водач по пода, грубо сковано кресло в дъното и по три реда скамейки покрай стените. Дървото беше много овехтяло.

Прозря за какво служи помещението чак когато разгледа внимателно креслото. Беше направено така, че да се плъзга по водача и да се обръща над бездната. Я виж ти… Попаднал бе в камера за екзекуции, и то с места за публика.

Дали горе имаше и съдебни зали? Ами затвор? Тъкмо вече обмисляше решението да си опита късмета другаде и стържещ глас го застигна в мрака. Думите бяха на език, който не бе чувал двадесет и три години.

— Нарушителю, покажи си ръката. И прави съвсем бавни движения.

Луис изрече за втори път тази нощ:

— Мога да поправя водните ви колектори.

Машината тутакси преведе думите му на езика на Харлоприлалар, който сигурно предвидливо бе заложен в паметта й. Съществото стоеше пред врата, към която водеха стъпала. Беше високо колкото Луис, а очите му светеха. Носеше оръжие като онова на Валавиргилин.

— На ръката ти няма нищо. Как попадна тук? Изглежда си долетял по някакъв начин.

— Така е.

— Много впечатляващо. Оръжие ли държиш?

Май говореше за лазерното фенерче.

— Да. Виждаш чудесно в тъмното. Кой си ти?

— Аз съм Мар Косил, жена от расата на нощните ловци. Остави оръжието си на пода.

— Няма.

— Не ми се иска да те убия. Откъде да знам дали не казваш истината…

— Не се съмнявай.

— Но не ми се иска и да будя господарите си, нито пък ще ти позволя да минеш през тази врата. Казвам ти — остави оръжието!

— Не. Веднъж вече бях нападнат. Би ли могла да заключиш, за да останем и двамата тук?

Мар Косил подхвърли нещо, което издрънча отвъд вратата, после я затвори.

— Покажи ми как летиш — пожела тя с хрипливия си бас.

Луис се издигна няколко стъпки над пода и след това бавно се спусна отново.

— Да, впечатляващо. — Жената слезе по стъпалата с готово за стрелба оръжие. — Имаме време да си поприказваме. Сутринта ще ни намерят. Какво можеш да предложиш и какво искаш в замяна?

— Правилно ли е предположението ми, че водният ви колектор не работи? Да не се е повредил по времето, когато са рухнали градовете?

— Поне аз не съм чувала да е работил някога. Все пак ти кой си?

— Луис Ву. Мъж. Можеш да наричаш расата ми Звездните хора. Дойдох от свят, различен от вашия, обикалящ около звезда, която е твърде слаба в тукашното небе, за да я видиш. Нося материал, достатъчен да бъдат поправени поне някои от водните колектори в града. Скрил съм другаде още много от него. Вероятно ще успея да оправя и осветлението.

Мар Косил го изучаваше с грамадните си сини очи. Имаше страховити нокти на пръстите и стърчащи от устата резци. Дали расата й не ловеше гризачи нощем?

— Добре ще е, ако поправиш нашите машини. А за останалите Сгради ще решат господарите ми. Още не си казал своите желания.

— Стремя се към знания. Искам да проуча всичко, с което градът разполага — карти, история, предания…

— Нима очакваш да те пуснем в Библиотеката? Ако твърденията ти си верни, ще се окажеш твърде ценен. Нашата Сграда не е особено богата, но бихме могли да купим информация от Библиотеката, стига да имаш по-конкретни въпроси.

За Луис вече беше очевидно, че струпаните постройки са град толкова, колкото Гърция от времето на Перикъл е била единна държава. Сградите явно държаха на независимостта си, а той бе попаднал съвсем не където трябва.

— Къде по-точно се намира Библиотеката?

— В края откъм посоката на въртене и вляво. Представлява конус с върха надолу… Но защо питаш?

Той вдигна ръка към гърдите си, зарея се над пода и полетя към мрака навън.

Мар Косил натисна спусъка на оръжието си. Луис се просна на пода. По тялото му играеха пламъци. Кресна, задърпа бясно ремъците на левитатора и се претърколи встрани. Контролното табло се разпадаше в жълт димен огън с редки синкавобели проблясъци.

Осъзна, че вече е насочил лазерното фенерче към Мар Косил. Тя обаче сякаш не го забелязваше.

— Не ме принуждавай да правя това отново — предупреди го жената сдържано. — Самият ти пострада ли?

Последните думи изглежда й спасиха живота. Но той все пак трябваше да си излее беса върху нещо.

— Хвърли оръжието или ще те срежа на две! Виж как ще стане…

Лъчът мина през креслото за екзекуции и го разполови на пламтящи парчета. Мар Косил не помръдна.

— Исках само да се махна от вашата Сграда — настоя Луис. — А ти ме лиши от най-лесния за мен начин. Ще се наложи да мина по първата рампа или мост, на който се натъкна. Хайде, остави оръжието или ще умреш!

Откъм вратата прозвуча женски глас:

— Мар Косил, изпълни желанието му.

Чак сега пазачката се подчини и захвърли огнехвъргачката си на пода.

Другата жена слезе по стъпалата. Оказа се по-висока от него, стройна, с малко носле и тънки до невидимост устни. Темето й беше плешиво, но от тила и шията по гърба се спускаше пищна бяла коса. Предположи, че цветът трябва да е белег за възрастта й. Не изглеждаше да се бои от натрапника.

— Ти ли си господарката тук? — попита я.

— Аз и регистрираният ми партньор управляваме Сградата. Казвам се Лалискериърляр. А ти Луийву ли се наричаш?

— Името ми може да се произнесе и така.

Жената се усмихна.

— Имаме начин да наблюдаваме скришом залата. Мар Косил прати сигнал оттук, което не се случва често. Дойдох да слушам и да гледам. Съжалявам, че загуби машината си за летене. И в града не е останала нито една от тях.

— Ако поправя водния ви колектор, ще ме пуснете ли да си ходя? Освен това… имам нужда от някой и друг съвет.

— Помисли добре дали си в положение да настояваш за каквото и да било! Нима се надяваш да се изплъзнеш на стражите, които чакат зад вратата?

Почти се бе примирил с необходимостта да избие всички натрапници по пътя си към свободата. Все пак реши да опита още веднъж без насилие. Подът като че беше направен от обичайния лят камък. Бавно прокара лъча на лазера в кръг и парчето скала пропадна в нощта. Усмивката изчезна от лицето на Лалискериърляр.

— Вероятно не биха успели да те спрат… Да бъде както желаеш! Мар Косил, ела с нас. Отпращай всеки, който опита да се намеси.

Изкачиха се по спиралата на отдавна застинал в неподвижност ескалатор. Луис преброи четиринадесет навивки и може би също толкова етажи. Питаше се дали не е сбъркал в преценката си за възрастта на Лалискериърляр — жената стъпваше бодро и дори й оставаше дъх да разговаря. Но кожата на ръцете и лицето й изглеждаше похабена от времето.

Смущаваща гледка, с която Луис не бе свикнал. Знаеше обаче какво означава — белег за произхода на расата й от паките.

Осветяваше пътя с настроеното на широк лъч лазерно фенерче. По вратите се показваха хора, които Мар Косил безцеремонно отпъждаше. Повечето бяха от расата на Строителите, но имаше и други.

Жената обясни, че те прислужват от много поколения на рода Ляр. Нощните ловци Мар пазели в периодите на мрак и помагали на съдията от рода. Слугите и господарите им се смятали за едно голямо семейство, обвързано от ришатра и традицията. Сградата Ляр приютявала около хиляда жители, половината от тях — сродени помежду си потомци на Строителите.

Някъде към средата Луис спря и се вторачи. Прозорец в стълбище, минаващо вероятно по централната ос? Беше холограма, разбира се — изглед от едната странична стена, огромна панорама на Пръстеновия свят. Лалискериърляр поясни — с гордост и горест едновременно — че вижда последното съкровище на Сградата Ляр. Другите били продадени през последните няколко стотици фалана, за да си платят с тях водните такси.

Разприказва се и той самият. Беше настръхнал, ядосан и уморен, но нещо в тази жена предразполагаше към откровеност. Оказа се, че тя знае за съществуването на планетите и нито за миг не се усъмни в думите му. Слушаше го внимателно. И толкова приличаше на Харлоприлалар, че Луис не можеше да не я спомене — прастарата корабна проститутка, живяла като полубезумна богиня, докато се появят той и спътниците му. Разказа как им бе помогнала, преди да напусне останките от съсипаната си цивилизация, да тръгне с тях и да срещне смъртта си.

— Затова ли не уби Мар Косил?

Жената от нощната раса го изгледа с изпулените си сини очи.

— Може би…

Сподели и как е унищожил слънчогледите на огромна площ. Отбягваше обаче друга, по-опасна тема — не виждаше смисъл да убеждава домакинята си, че светът й скоро ще се отърка в слънцето.

— Искам да си тръгна оттук уверен, че не съм сторил зло. Тандж!… Имах още доста от тази тъкан, скрита под вашия град, но вече не си представям как ще се добера до запасите си.

Луис се изкачи намусен до горния край на спиралата. Мар Косил отключи врата, зад която се виждаха още стълби.

— Виждаш ли добре нощем? — попита Лалискериърляр.

— Кой, аз ли? Не.

— Тогава е най-добре да изчакаме настъпването на деня. Мар Косил, погрижи се да ни донесат закуска. И ми прати Уил, нека донесе инструменти. След това легни да спиш. — Жената от нощната раса се отдалечи послушно, а господарката на сградата се отпусна със скръстени крака върху вехтия килим. — Предполагам, че ще се наложи да работим навън. Не разбирам обаче защо си рискувал така. Знания ли търсиш? Какво по-точно те интересува?

Никак не му се искаше да я лъже, но Най-задния вероятно слушаше.

— Знаеш ли нещо за машина, която превръща един вид материя в друг? Въздуха в пръст, оловото в злато?

Тя се вторачи любопитно в него.

— Ако може да се вярва на преданията, древните магьосници са умеели да превръщат стъклото в диаманти. Приказки за деца!

Добре, отърва се от тази тема…

— А чувала ли си нещо за Ремонтен център на този свят? Нямате ли и такива легенди, особено за мястото, където той е бил разположен?

Жената го зяпна слисано.

— Искаш да кажеш, че светът ни е бил изграден, все едно е уголемен град?

Луис прихна.

— Да, твърде много уголемен. Нищо подобно ли не си чувала?

— Нищо!

— Ами лекарството за безсмъртие? Поне за него знам, че е истинско. Харлоприлалар го е използвала, за да живее цяло хилядолетие.

— Няма съмнение, че някога сме разполагали с подобно лекарство. В града обаче не е останало от него, нито пък ми е известно да го има на друго място. Това е любима тема за разговор сред… — преводачът завърши с дума от интерезик — …пандизчиите.

— А знаете ли откъде сте го получавали?

Млада жена от потомците на Строителите се изкачи задъхана по стъпалата, понесла голяма плитка купа. На Луис дори не му хрумна да се бои, че ще го отровят. Месивото беше възхладно, приличаше на изстинала овесена каша, а двамата с домакинята гребяха направо с шепи от съда.

— Лекарството за безсмъртие е било доставяно отдалеч, от място в посоката на въртенето. Никога не е било ясно точното разстояние. Това ли е скъпоценното знание, дето си дошъл да търсиш?

— Да, едно от съкровищата, на които се надявах.

В Ремонтния център сигурно е имало и дърво на живота. Как ли са се оправяли с него? Нима човек би поискал да се превърне в пазител? Е, при такова разнообразие от хуманоидни раси все някоя щеше да се поблазни… Само че тези главоблъсканици можеше да остави и за после!

Уил се оказа як мъжкар с маймунско лице, загърнал се в чаршаф, чийто първоначален цвят явно бе останал далеч в миналото. Сегашните шарки сякаш бяха сътворени от някой луд бог на небесната дъга. Не беше от приказливите. Дебелите къси ръце очевидно криеха неимоверна сила. Поведе ги към последната стълба, понесъл като перушинка кутията си с инструменти.

Навън се зазоряваше. Озоваха се пред фуния върху плоския край на конуса. Наклонът, надолу започваше на една крачка от тях. Дъхът на Луис заседна в гърлото. Без левитатора имаше сериозни причини да се бои от височината. Вятърът развяваше одеянието на Уил като многоцветно знаме.

Лалискериърляр попита:

— Е, ще успееш ли да го поправиш?

— Оттук едва ли. Машините би трябвало да са долу.

Така си беше, но не се оказа лесно да стигнат до тях. Пълзяха по тунелче, по-широко само с няколко пръста от гръдния кош на Луис Ву. Уил се промушваше пред него и отваряше всяка вратичка, която му посочеше човекът.

Тунелчето обикаляше в обръч около механизмите, разположени на свой ред в кръг покрай фунията. В нея пък трябваше да се събира водата, това поне беше ясно. Но как, чрез охлаждане ли? Или са използвали по-изтънчен метод?

Скритите зад вратичките чаркове си оставаха непрогледна тайна за Луис. Всичко изглеждаше искрящо от чистота, освен… аха! Взря се отблизо, забравил да диша. Тънка като жичка следа от прах криволичеше сред модулите. Помъчи се да налучка откъде трябва да се е изсипал. Тайно хранеше надеждата, че машинарията е в изправност и досега.

Извърна се и взе от Уил дебели изолационни ръкавици и клещи с остри върхове. Отряза тясна ивица от края на свръхпроводящата тъкан и я усука. Опъна я между два контакта, преди да я закрепи.

Не последва нищо особено. Двамата с Уил продължиха по обръча. Намериха прах на шест места. Луис нагласи още шест усукани ивици там, където според него им беше мястото.

Накрая се измъкна от тунелчето.

— Е, да не забравяме, че захранването ви също може да се е повредило отдавна.

— Ще видим — отвърна възрастната жена.

Тръгна по стълбата към покрива, другите също излязоха горе.

Гладката повърхност на фунията изглеждаше замъглена. Луис приклекна и пипна. Топла влага! Вече се събираше на по-големи капки, които се стичаха по наклона. Кимна невесело. Поредното добро дело, което щеше да се обезсмисли след някакви си петнадесет фалана.

Двадесета главаИКОНОМИКАТА В ЛЯР

Точно под най-широката част на Сградата Ляр, където се слепваха основите на двата конуса, беше стаята, наглед съчетаваща приемна и спалня. Огромно кръгло легло с балдахин, дивани и кресла около големи или по-дребни маси, панорамен прозорец с изглед към близкия край на сенчестата ферма, вграден бар с достатъчно място за всевъзможни напитки. Уви, разнообразие нямаше. Лалискериърляр напълни внушителен бокал от кристална гарафа, отпи и подаде съда на Луис.

— Тук ли приемате поданиците си? — попита той.

Жената се подсмихна.

— А също така си уреждаме и семейните сбирки.

За оргии ли намекваше? Твърде вероятно, щом многолюдното семейство се крепеше с непрекъсната ришатра. Семейство Ляр, за което бяха настъпили трудни времена. Луис опита течността — вездесъщия спирт с нектар. Дали редовното споделяне на храната и напитките всъщност не се дължеше на страх от отравяне? Едва ли. Домакинята го правеше толкова естествено. Пък и нали на Пръстенов свят нямаше заразни болести…

— Стореното от теб ще подобри положението ни — каза Лалискериърляр. — Ще се позамогнем. Сега е време ти да поискаш нещо.

— Трябва да получа достъп до Библиотеката и да убедя тамошните господари да се възползвам по свое желание от натрупаните знания.

— Това би струвало много скъпо.

— О, значи поне не е немислимо? Радвам се!

Тя отново се усмихна.

— Само дето е над възможностите ни. Връзките между сградите са сложни. Десетте управляват търговията с посетителите…

— Десетте ли?

— Големите Сгради, най-могъщите сред нас. Девет от тях и досега разполагат с осветление и водни колектори. Заедно построиха моста от Небесния хълм до града. Именно те решават какви да бъдат отношенията с посетителите. Плащат такси на по-незначителните Сгради за разходите по гостуването на хората от други раси, за използването на общите удобства, както и специални такси за забавленията в лични жилища. Те се договарят и за всичко останало, например за водата, която ни доставя Народът на машините. Ние пък плащаме на Десетте за нея, също и за други услуги. Твоето желание ще бъде изтълкувано като много особена услуга… макар и без туй да финансираме прескъпо Библиотеката за образованието на младите.

— Да разбирам ли, че и тя принадлежи на Десетте?

— Да. Луийву, ние нямаме достатъчно пари. Би ли могъл да измислиш някаква услуга, която ще си в състояние да окажеш на Библиотеката? Ако успееш да помогнеш с нещо при проучванията си…

— Не е изключено. Дори е твърде вероятно!

— Така ще направят сериозна отстъпка в таксата. Зависи как ще им помогнеш… А не би ли им продал например светлинното си оръжие или машината, която превежда думите ти?

— Предпочитам да не се разделям с тях.

— Ще успееш ли да поправиш и други водни колектори?

— Не се знае. Нали спомена, че една от Десетте сгради няма работещ воден колектор? Тогава защо и тя е сред властниците?

— Сградата Орлри принадлежи към Десетте още от падането на градовете. Традиция…

— С какво са се занимавали по онова време?

— Били са военно съоръжение. По-точно склад за оръжия. — Тя се престори, че не чу тихия му кикот. — И досега се прехласват по оръжията. А твоето…

— Никак не бих желал да попадне в ръцете им, щом е така. Няма ли да поискат да поправя водния им колектор?

— Първо ще се осведомя каква е таксата, за да те допуснат в Орлри.

— Шегуваш се!

— О, не. Ще те съпровождат и наблюдават, за да не изнесеш някое от техните оръжия. Освен това плащаш за забавления, защото разглеждаш древната им колекция. Още по-скъпо е, ако пожелаеш да ти демонстрират действието им. Опасяват се, че ако видиш и секторите за поддръжка, може да напипаш някое от слабите им места… Ще попитам все пак. — Тя се изправи. — А сега да се заемем ли с ришатра?

Луис очакваше това и не странната й външност го възпираше. Боеше се до полуда да се раздели и за миг с бронята и машинките си. „Ами да, поддавам се на параноята. Пита се обаче дали съм достатъчно параноичен?“

Ех, колко му се спеше! Каквото и да реши, беше принуден да се довери на семейство Ляр.

— Добре, да започваме.

Смъкна бронята.

Възрастта се бе отразила чудновато на Лалискериърляр. Луис познаваше древната литература на Земята от времето преди лекарството за подмладяване. Представяше си старостта като болест, която прави хората инвалиди. Само че тази жена изобщо не можеше да се нарече саката. Вярно, тук-там се виждаха бръчки, другаде — гънки, а и ставите й нямаха неговата гъвкавост. Но интересът й към телесната любов беше безграничен, също и към особеностите на човешкото тяло и реакциите му.

Мина много време, преди той да заспи. Оправда се с умората и обеща да й обясни друг път за какво е пластмасовото капаче на главата му. По-добре да не го бе споменала. Най-задния разполагаше с работещ драуд… а в момента Луис се мразеше неистово, защото жадуваше за него.

Събудиха го малко преди свечеряване. Леглото се разлюля два пъти, той примига и се претърколи. Видя Лалискериърляр и мъж от расата на Строителите, също белязан от годините.

Бе му представен като Фортаралиспляр, регистриран партньор на жената, значи и официален домакин на Луис Ву. Мъжът му благодари за успешната работа с древните машинарии в Сградата. Вечерята вече беше сложена на една от масите. Двамата го поканиха да я сподели с тях. Голяма купа, пълна с твърде безвкусна за навиците му яхния. Все пак се нахрани до насита.

— Сградата Орлри иска повече, отколкото имаме — съобщи му Фортаралиспляр. — Купихме ти правото да посетиш три от съседните Сгради. Поправиш ли дори един от водните им колектори, ще успеем да те вкараме и в Орлри. Това задоволява ли те?

— Напълно! Предпочитам обаче повредените машини да не са човъркани още отпреди падането на градовете.

— Да, научих за това от партньорката си.

Луис ги остави да се наспят — навън вече притъмняваше. На грамадното легло имаше място и за него, но той се чувстваше бодър и изнервен.

Голямата Сграда му приличаше на гробница. Качи се на горните етажи и оттам зашари с поглед по мостовете и пътеките. Понякога се мяркаше пазач от расата на нощните ловци. Какво ли можеше да очаква? Щом потомците на Строителите проспиват десет часа от тридесетчасовото денонощие, защо да не го правят през нощта? Чудеше се дали всички обитатели на осветените сгради са се унесли в сън…

— Викам Най-задния.

— Слушам те, Луис. Трябва ли да превеждаме за някого разговора си?

— Няма нужда, ще си бъбрим само двамата. Във въздушния град съм. Ще минат два-три дни, докато уредя да вляза в местната библиотека. Май заседнах тук. Левитаторът ми е повреден безнадеждно.

— Кхмий все още не отговаря.

Луис въздъхна.

— Нещо ново няма ли да ми кажеш?

— След два дни първата ми сонда ще завърши обиколката си по страничната стена. Мога да я насоча към въздушния град. Искаш ли аз да преговарям с жителите му? Изкусни сме в постигането на разбирателство. Поне ще потвърдя истинността на казаното от теб.

— Ще ти съобщя, ако се наложи. А какво става с двигателите за корекция на орбитата? Откри ли още от тях по стените?

— Не, но всичките двадесет и един работят. Виждаш ли ги от града?

— Не и от Сградата, в която попаднах. Най-заден, можеш ли да установиш точно физическите свойства на основата на Пръстенов свят? Например якост, гъвкавост, магнитни особености?

— И с това се занимавах. Нали страничната стена е напълно достъпна за уредите в кораба! Скритът е много по-плътен от оловото. А основата на Пръстеновия свят е дебела само около тридесет метра. Ще ти покажа всички данни, когато се върнеш в „Иглата“.

— Радвам се да го чуя.

— Луис, ще ти осигуря и начин да се прехвърлиш в кораба, ако обстоятелствата ни принудят. Е, по-лесно ще е, ако мога да пратя Кхмий да те вземе.

— Чудесна новина! Но как ще стане?

— Ще трябва да изчакаш сондата. Тогава ще ти обясня подробно.

Погледа още малко почти опустелите мостове и пътеки. Налягаше го униние. Сам в западнала Сграда сред западнал град, без драуд…

Дрезгав глас изчегърта зад рамото му:

— Каза на господарката ми, че нямаш нощно зрение.

— Здравей, Мар Косил. И ние използваме електрическо осветление и уреди за наблюдение през нощта. Освен туй някои от нас ги мъчи безсъние. Пък и съм свикнал с по-късо денонощие.

Той се озърна. Пазачката не бе насочила оръжието си към него.

— През последните фалани продължителността на деня се променя. — подхвърли жената. — Това е много тревожно.

— Ъхъ…

— С кого говореше допреди малко?

— С двуглаво чудовище.

Мар Косил се отдалечи. Дали не се бе обидила? Луис Ву обаче остана пред прозореца, реейки се из спомените за дългия си живот, изпълнен с всевъзможни случки. Бе се отказал от надеждата да се завърне някога в изследвания космос. Бе се отказал и от драуда. Може би идваше време да се откаже от още неща…

Сградата Чкар представляваше грамада от лят камък, обсипана с балкони. Взривове бяха обезобразили зданието от едната страна, оголвайки тук-там металния му скелет. Водният колектор имаше формата на улей покрай покрива. Отдавнашна експлозия бе поръсила с капки разтопена сплав машините долу. Този път не очакваше усилията му да доведат до желания резултат. Позна.

— Аз съм виновна — поклати глава Лалискериърляр. — Не биваше да забравям, че Чкар се е сражавал с Орлри преди около две хиляди фалана.

Сградата Пант приличаше на глава лук, изправена върху острия си край. Луис реши, че отначало е била нещо като център за поддържане на здравето — разпозна басейни, лечебни вани, маси за масаж, спортен салон. Тук май не страдаха от липса на вода въпреки повредения колектор. Надуши и слаб аромат, макар още да не се досещаше за какво му напомня той…

И хората от Пант бяха водили битки с Орлри. Кратерите лесно се забелязваха. Ала един плешив младеж на име Ариверкомпант се кълнеше, че водният колектор не е пострадал. Луис намери и нишките от прах по пода, и контактите над тях. Когато приключи с поправките, по облия покрив вече се събираха капки и се стичаха в улеите.

Плащането не се уреди лесно. Ариверкомпант и съжителите му се надяваха да им се размине с ришатра и неясни обещания. (Чак тогава Луис разпозна миризмата, дразнеща обонянието и малкия му мозък. Тук имаше местна разновидност на бардак, а някъде наблизо се размотаваха вампири.) Лалискериърляр обаче настоя да получи парите веднага. Луис се постара да вникне в логиката на доводите й. Схвана, че Десетте няма да се зарадват, ако Пант престане да си купува водата и с огромно удоволствие ще наложат тежка глоба на Сградата заради извършената измама. Ариверкомпант плати.

След като огледа Джиск, Луис предположи, че е бил жилищен блок преди падането на градовете — куб с шахта за проветряване по средата, в момента полупразен. Ако се съдеше по вонята, Сградата се бе ограничавала прекалено в употребата на вода. Вече свикваше с машинариите на водните колектори. Поправи ги набързо и сполучливо. Хората от Джиск не се опъваха с плащането. Едва не паднаха в краката на Лалискериърляр от признателност, без дори да погледнат слугата й с инструментите. Какво ли го засягаше пренебрежението им…

Фортаралиспляр беше много доволен. Сипа две шепи монети в джобовете на якето му и се постара да му обясни деликатните правила за даване на подкуп. Луис си каза, че лицемерните изрази, с които трябваше да пази достойнството на местните рушветчии, ще натоварят преводача до предела на възможностите му.

— Ако се притесняваш, просто не го прави — посъветва го накрая управителят на Ляр. — Утре ще те заведа в Орлри. Остави ме аз да се пазаря.

Сградата беше в левия край. Двамата с Фортаралиспляр вървяха спокойно, позяпаха каквото имаше да се види, изкачиха се и по-нависоко, за да имат добър изглед. Водачът очевидно се гордееше с града.

— Все пак и след рухването на цивилизацията сме запазили някакви останки от нея!

Посочи Райло — някогашния императорски дворец. Колкото и красиво да беше зданието, белезите на упадъка и тук се набиваха на очи. Императорът се опитал да наложи властта си над града, но точно в този момент се появила Сградата Орлри. Огромното подобие на гръцка колона, която не крепеше нищо освен себе си, беше Чанк — бивш търговски център. Без запасите му, послужили за размяна с Народа на машините, градът щял да бъде обречен още в началото. Всъщност именно от основата на Чанк въздушният път се спускаше към върха на хълма.

Орлри се оказа диск, дебел над десет метра и десеторно по-широк. Масивната кула в единия край, осеяна с амбразури, оръжейни платформи и нисък кран, подсети Луис за снимките на старите земни бойни кораби. Пътеката към сградата беше широка… но само една и водеща към единствения вход. По целия горен ръб стърчаха стотици издатини, може би камери или други сензори, от които едва ли някой бе имал полза през последните векове. Личеше, че отворите за прозорци са изрязани дълго след построяването на Орлри, а стъклата в тях като че бяха наместени небрежно.

Фортаралиспляр носеше широка развяваща се роба в жълто и алено, наглед изтъкана от растителни влакна. За вкуса на Луис беше възгрубичка, но отдалеч вдъхваше респект към притежателя й. Влезе с водача си в голямата приемна на сградата. Тук имаше светлина, макар и мъждукаща — десетки спиртни лампи под тавана.

Очакваха ги единадесет души от двата пола, всички без изключение потомци на Строителите. Бяха се облекли еднакво — с торбести панталони, пристегнати в глезените, и ярки къси наметала. По ръбовете на дрехите се виждаха изрязани сложни фигури, лишени от симетрия. Дали бяха знаци за ранг? Мъжът с побеляла коса, излязъл напред усмихнат, притежаваше най-изрязаното наметало, а и носеше ръчно оръжие.

— Исках да видя с очите си това същество — заговори той на Фортералиспляр, — което отново ни даде вода от машини, бездействали пет хиляди фалана.

Пистолетът в протъркания пластмасов кобур имаше зловещо плавни линии, но и той не придаваше войнствен вид на Филистранорлри. Лицето с фини черти излъчваше весело любопитство, докато среброкосият зорко оглеждаше чужденеца.

— Да, с достатъчно необичаен вид сте, но… Както и да е. Платихте си и ще видите.

Махна повелително на войниците си. Претърсиха първо управителя на Ляр, после Луис Ву. Намериха лазерното фенерче, провериха как работи и му го върнаха. Преводачът ги озадачи, но Луис им каза:

— Машината говори вместо мен на езика ви.

Филистранорлри чак подскочи от изумление.

— Наистина! Ще ни я продадете ли?

Въпросът беше отправен към Фортаралиспляр, който отвърна:

— Не е моя.

Луис добави навреме:

— Без нея ще бъда като ням.

Най-старшият в Орлри се задоволи с това обяснение.

Водният колектор се оказа вдлъбнатина в широкия покрив на Сградата, а тунелите за обслужване на машините бяха твърде тесни. Дори да смъкнеше бронята си — а нямаше никакво намерение да го стори — не би се промушил.

— Кой ще ги поправя? Мишки ли?

— Горски хора — спокойно отговори Филистранорлри. — Налага се да заплащаме услугите им. Трябваше вече да са ги изпратили от Сградата Чилб. Ще имаш ли и други затруднения в ремонта?

— Да.

Добре познаваше машините — в три Сгради ги бе привел в действие, в четвъртата се потруди напразно.

Забелязваше двойка контакти (или си въобразяваше?), но ивичката прах отдолу липсваше.

— Някой опитвал ли се е да поправи колектора?

— Вероятно. Как да сме сигурни, щом от бедствието са минали пет хиляди фалана?

— Добре, ще почакаме работниците. Дано разбират и изпълняват правилно нарежданията.

Някой отдавнашен мъртвец му бе подготвил хубавичък капан, почиствайки прашеца. Все пак беше сигурен, че ще успее да си пъхне ръцете там…

Филистранорлри попита:

— Искаш ли да разгледаш нашия музей? Купи си и това право, тъй че не прахосвай парите напразно.

Никога през дългия си живот Луис не бе страдал от мания по оръжията. Разпознаваше някои от експонатите зад дебелите стъкла, макар и не по формата, а по принципите на действие. Повечето поразяваха с изстреляни куршуми или експлозиви, някои съчетаваха и двата вида боеприпаси. Други пълнеха тялото на врага с куп мънички куршумчета, които се взривяваха след миг и разкъсваха плътта му на мръвки. Малкото лазери в музея бяха възгруби и неудобни за боравене инсталации. Предположи, че някога са били монтирани върху влекачи или летящи платформи, отдавна приспособени за по-полезна употреба.

Появи се още един потомък на Строителите, повел дванадесет работници. Главите им достигаха до ребрата на Луис и изглеждаха твърде едри за телата. Имаха дълги и гъвкави пръсти на краката, а ръцете им почти опираха в пода.

— Май ще си загубим времето тук — усъмни се един от тях.

— Ако изпълните точно указанията ми, ще ви бъде платено независимо от крайния резултат — увери го Луис.

Нисичкият мъж само се ухили присмехулно.

Горските хора носеха дълги блузи без ръкави, джобовете им бяха натъпкани с инструменти. Когато войниците настояха да ги претърсят, те веднага смъкнаха блузите. Сигурно им беше неприятно да ги докосват.

Ама че дребосъци…

Луис прошепна на Фортаралиспляр:

— И с тях ли правите ришатра?

Домакинът едва-едва се засмя:

— Да, но много внимателно.

Всички работници се скупчиха около раменете на Луис Ву, за да наблюдават какво върши, когато той пъхна ръце в дупката. Бе нахлузил изолационни ръкавици, дадени му от Мар Косил.

— Ето така изглеждат контактите. Вижте как свързвам усуканата ивица тъкан. Предполагам, че ще намерите шест двойки. Може под някои да има прашец…

Когато всички се вмъкнаха в тясното тунелче, той подхвърли на управителите на Ляр и Орлри:

— Няма как да разберем дали са допуснали грешка. Никой друг не може да провери извършеното от тях.

Естествено не спомена, че притесненията му не свършват дотук.

Горските хора скоро излязоха. Всички се струпаха на покрива — работници, войници, управители и Луис Ву. Наблюдаваха как по наклона се образува и кондензира лека мъглица, после тънки струйки започнаха да се стичат към средата…

Дванадесет от горските хора вече умееха да поправят водни колектори с ивици черна тъкан.

— Искам да купя цялото парче — настоя Филистранорлри.

Работниците и техният надзирател бързо-бързо се заспускаха по стълбата. Най-старшият на Сградата Орлри и войниците му препречиха пътя на Луис Ву и Фортаралиспляр.

— Не съм готов да обмисля продажбата — възрази Луис.

Среброкосият също нямаше намерение да отстъпи.

— Ще останеш тук, докато те убедя да продадеш тъканта. Ако ме принудиш, ще поискам от теб и говорещата кутия.

Пленникът не беше особено изненадан.

— Фортаралиспляр, Сградата Орлри би ли се престрашила да те задържи тук насила?

Управителят на Ляр впери поглед в очите на Филистранорлри, докато отговаряше.

— Не, Луис. Възникналите усложнения ще им донесат много неприятности. По-малките Сгради ще се обединят, за да ми върнат свободата. А Десетте биха предпочели да станат Девет, вместо да понесат отказа гостите на града да обикалят свободно навсякъде.

Най-старшият на Орлри весело се разсмя.

— По-малките Сгради доста ще ожаднеят…

В следващия миг усмивката му избледня, а Фортаралиспляр на свой ред се ухили до ушите. Сградата Ляр също можеше вече да предлага вода.

— Не би си позволил да ме задържиш тук. Гостите ще започнат да падат от пътеките. Няма да гледат представленията в Чкар, нито пък ще ползват удобствата на Пант…

— Ясно. Върви си.

— Ще отведа и Луис.

— Не.

Луис се намеси:

— Вземи парите и излез. Така ще бъде най-добре за всички.

Ръката му стискаше лазерното фенерче в джоба.

Филистранорлри подаде една торбичка и управителят на Ляр преброи грижливо съдържанието й. После мина между войниците и слезе по стълбата. Когато се отдалечи, Луис Ву нахлупи шлема на главата си.

— Предлагам ти висока цена. Дванадесет… — Думата остана непреведена. — Не искаме да те измамим — добави Филистранорлри.

Но той вече отстъпваше към края на покрива. Видя как най-старшият направи знак на войниците си; тогава побягна.

Около ръба имаше ограда, стигаща до гърдите му — железни шипове. Много далеч долу се виждаше сенчестата ферма. Втурна се нататък, за да стигне над пътеката пред входа. Въпреки че войниците го гонеха по петите, Филистранорлри започна да стреля по него с пистолета си. Трясъците бяха страховити, смразяващи кръвта. Един куршум се заби в глезена му. Бронята се втвърди и го принуди да рухне като съборена статуя. След частица от секундата се надигна и пак хукна. Двама войници се хвърлиха към него, той се преметна през оградата и падна.

Фортаралиспляр вървеше по пътеката. Обърна се смаян.

Луис тупна по корем в бронята си, придобила отново якостта на стомана. Въпреки омекотения удар полежа зашеметен. Нечии ръце го повдигнаха, преди да му се прииска да стане. Управителят на Ляр го прихвана през раменете и внимателно го поведе.

— Дръпни се от мен! — изхриптя Луис. — Може да стрелят.

— Няма да посмеят. Нарани ли се? Тече ти кръв от носа.

— Струваше си трудът…

Двадесет и първа главаБИБЛИОТЕКАТА

Озоваха се в малко преддверие в основата на обърнатия конус.

Зад широко бюро двама библиотекари работеха пред екраните на обемисти машини, състоящи се от скупчени кутии, прекарващи ленти през четец. В еднаквите си сини раса с изрязани на зигзаг яки приличаха на жрец и жрица. Минаха няколко минути, преди жената да вдигне глава.

Косата й беше чисто бяла. Може и да се бе родила такава, защото иначе не изглеждаше стара. Земна жена с подобна външност тепърва щеше да има нужда от първата си доза подмладяващо лекарство. Седеше изправена, беше стройна и хубава според вкусовете на Луис. Е, да, малко плоска в гърдите, но останалото си бе на мястото. След Харлоприлалар той свикна да смята за привлекателна дори плешивата отпред глава, особено ако черепът е с правилни очертания. Ех, да можеше и да се усмихва… но дори с управителя на Ляр библиотекарката се държеше надменно и рязко.

— Моля?

— Аз съм Фортаралиспляр. При теб ли е договорът ми с Библиотеката?

Тя затрака по клавиатурата на четящото устройство.

— Ето го. За този ли се отнася?

— Да.

Чак сега жената си направи труда да изгледа Луис.

— Луийву, разбираш ли ме?

— Разбирам те с помощта на тази машина.

Когато гласът се разнесе от преводача, маската й на невъзмутимост се пропука, но само за миг.

— Аз съм Харкабийпаролин. Твоят господар ти е купил правото да правиш неограничени проучвания в продължение на три дни, с възможност да ги продължиш още три. Можеш да бродиш на воля из Библиотеката, но без да влизаш в жилищните сектори и в помещенията, чиито врати са оцветени в златно. Разрешава ти се да използваш всяка машина, освен ако видиш на нея този знак. — Посочи му оранжевата решетка на своето четящо устройство. — За тях ще имаш нужда от помощ. Обърни се към мен или към всеки друг, чиято яка е изрязана по същия начин. Ще имаш достъп и до трапезарията. За съня и личната си хигиена ще се връщаш в Сградата Ляр.

— Добре.

Библиотекарката се вторачи озадачено в него. И той се учуди на себе си. Защо изрече с такава сила единствената дума? Осъзна, че възприемаше Ляр донякъде като свой дом, което никога не му бе хрумвало за апартамента на Каньон.

Фортаралиспляр плати дължимото със сребърни монети, поклони му се и излезе. Жената отново впери поглед в екрана. (Харкабийпаролин. Тези многосрични имена вече го изпълваха с досада, но щеше да е по-благоразумно, ако веднага се научи да произнася нейното без грешка.) Библиотекарката с видимо отегчение се обърна към Луис, когато той й каза:

— Искам да открия едно място.

— Сигурен ли си, че се намира тук?

— Надявам се. Видях нещо подобно преди много фалани. Човек застава по средата на кръг, който изобразява света. Екранът в центъра се върти и всяка част от изображението се уголемява по желание на наблюдателя…

— Имаме картографска зала. Качи се по стълбите най-горе — отсече Харкабийпаролин и се зае с работата си.

Плътно усукана спирала от метални стъпала се проточваше около оста на Библиотеката. Беше закрепена само в основата и на върха, затова потреперваше при всяка крачка на Луис. Подмина няколко златисти врати, всичките затворени. По-нагоре имаше галерии с редици четящи устройства и кресла пред екраните. Изброи четиридесет и шестима потомци на Строителите, двама възрастни мъже от Народа на машините, набит и много космат мъжкар от раса, чието название още не бе чувал, а също и мършоядка, седнала сама в една от галериите. На последния етаж беше картографската зала. Позна я веднага, щом надзърна вътре.

Бяха открили първата карта на Пръстенов свят в изоставен въздушен дворец. Стените представляваха плътен кръг в синьо, изпъстрено с бели петна. Имаше също глобуси на десет планети с кислородна атмосфера и екран, позволяващ да се увеличават части от изображението. Само че той показваше картини, остарели с хиляди години — шетнята и суматохата на процъфтяваща цивилизация, космически апарати, фучащи през системата от обръчи по преградните плоскости, въздушни машини, по-големи от цялата сграда на Библиотеката…

Тогава не търсеха никакъв Ремонтен център, а начин да се махнат от Пръстенов свят. Веднага стана ясно, че старите записи са им почти безполезни.

И твърде много бързаха. Сега, двадесет и три години по-късно, го пришпорваше съвсем друго отчаяние…

Щом Луис Ву се подаде над равнището на пода, около него засия Пръстенов свят. Главата му се оказа там, където трябваше да е светилото. Картата беше висока две стъпки и над сто метра в диаметър. Засенчващите плоскости се рееха над мастиленочерния под, осеян с хиляди звезди. Таванът изобразяваше космоса.

Луис тръгна към една от плоскостите и мина през нея. Ами да, холограми, също като в предишната зала. Този път обаче не откри глобуси на планети от земен тип.

Обърна се да огледа обратната страна на засенчващата плоскост. Не се виждаха никакви подробности, само непрогледно черен, леко извит към центъра правоъгълник.

Някой използваше екрана.

Беше с размери три на две стъпки, с пулт отдолу, монтиран на кръгова релса между плоскостите и Пръстеновия свят. Момчето разглеждаше един от наново монтираните Бусардови правоточни двигатели. Ослепителната синкава струя затъмняваше всичко наоколо. Тя караше да примижава и да се взира напрегнато.

Луис си каза, че хлапакът май още не е излязъл от пубертета. Фина кестенява коса — по-гъста на тила — покриваше цялата му глава. Носеше синьото расо на библиотекар, но с грамадна квадратна яка, изрязана само на едно място.

— Може ли да надникна над рамото ти? — вежливо се осведоми Луис.

Момчето го погледна. Имаше лице с дребни черти и почти неразгадаем израз, типичен за потомък на Строителите. Това сякаш го състаряваше.

— Получи ли достъп до такива знания?

— Сградата Ляр ми купи пълни права за проучвания.

— Тъй ли… — Хлапакът пак се загледа в екрана. — И без това нищо няма да видим. Ще изключат двигателя след два дни.

— Ти какво търсиш?

— Аварийния екип.

Луис също примижа напрегнато. Буря от синкавобяла светлина запълваше екрана, но в средата се мержелееше ядро от мрак, в центъра на което пък двигателят за корекция на орбитата се мъдреше като мътнорозова точка.

Електромагнитните силови линии събираха горещия водород от слънчевия вятър, насочваха го за сгъстяване, водещо до термоядрен синтез, а после го изстрелваха срещу слънцето. С упорита безплодност машината се бореше да преодолее привличането на звездата.

— Почти привършиха — обади се пак хлапакът. — Мислехме си, че ще ни повикат на помощ, но никой не ни потърси.

В гласа му прозвуча недоволство.

— Може би липсват уреди, с които да ги чуете, дори ако се обадят — предположи Луис. Постара се да говори спокойно. Авариен екип! — Наистина трябва да са приключили вече. Други двигатели май няма.

— А, грешиш. Я погледни натам.

Момчето смени светкавично образа. Вече бяха далеч от яростния пламък. Луис зърна метални буци с различни форми, носещи се край страничната стена.

Разгледа ги внимателно, преди да се досети, че ги познава. Греди, огромна макара — разглобените елементи на онова, което бе видял през телескопа на „Иглата“.

Скелето, което бяха използвали за повторното монтиране на двигателите с цел спасяване на Пръстенов свят…

Аварийният екип сигурно ги бе пуснал да се забавят до околослънчева орбитална скорост чрез транспортната система по стените. Как обаче смятаха да ги ускорят до онези седемстотин и седемдесет мили в секунда, с които се въртеше конструкцията?

Триенето в атмосферата ли щяха да използват? Може би механизмите бяха изработени от материал, издръжлив поне колкото основата на пръстена. Тогава прегряването нямаше да ги повреди.

— Виж това!

На екрана се показа издатината на космодрума до стената. Четирите огромни кораба на Строителите изпъкваха ясно. „Гореща игла на дознанието“ беше само точица. Луис би я пренебрегнал, ако не знаеше точно къде да търси — на около миля от единствения кораб, който още се кипреше с Бусардов правоточен двигател.

— Погледни, де! — Хлапакът развълнувано сочеше двойката тороиди с меден цвят около корпуса. — Все пак е останал още един двигател. Когато аварийният екип монтира и него, вече наистина ще си е свършил работата.

Мегатонове машинарии фучаха край страничната стена, несъмнено придружени от цяла орда същества от незнайни раси… и се носеха право към „Иглата“. На Най-задния определено нямаше да му хареса подобна перспектива.

— Ще си свършат работата — промълви замислено Луис. — Само че не е достатъчно.

— За какво?

— Няма значение. Откога се труди този авариен екип? И откъде се появи?

— Никой нищо не иска да ми каже — изсумтя сърдито хлапакът. — Защо ли са толкова настръхнали? Всъщност няма смисъл да те питам! Знаеш не повече от мен.

Луис се направи, че не го е чул.

— Кои са те? Как са научили за опасността?

— И това не ни е ясно. Нямахме представа какво се канят да правят, преди да започнат.

— А кога започнаха?

— Преди осем фалана.

Оправно са пипали, каза си Луис. Само година и половина… Е, да не забравя и времето за подготовка преди това. Що за създания бяха те? Умни, пъргави, решителни; не се плашат от стъписващи по мащабите си проекти. Почти беше готов да допусне, че… Но нали пазителите са изчезнали отдавна?

— Нещо друго поправиха ли досега?

— Учителят Уилп е убеден, че са започнали да отпушват и тръбите. Забелязахме мъгла над някои пръскащи планини. Страхотно постижение, не си ли съгласен?

Луис поумува.

— О, да, голяма работа са свършили. Особено пък ако са успели да пуснат отново драгите по морското дъно… Хм, необходимо е обаче и да загряват тръбите. Те минават под света. Мисля, че иначе тинята би замръзнала мигновено.

— Флуп — промърмори хлапакът.

— Моля?

— Така наричаме кафявата мътилка, която излиза от тръбите.

— Аха.

— А ти откъде се взе?

Луис му се ухили добродушно.

— От звездите. Дойдох с онова.

Протегна ръка над рамото му и показа „Гореща игла на дознанието“. Очите на момчето се разшириха от изумление.

Не беше свикнал да борави със системата и малко непохватно започна да оглежда пътя, който совалката бе изминала след излитането от страничната стена. Над доскорошните владения на слънчогледите тегнеше облак с размерите на континент. По-наляво имаше обширно зеленикаво блато, после река, прорязала си ново корито, превръщайки старото в гърчещ се улей насред жълтокафява пустиня. Посочи на момчето опустелия град, където се натъкна на вампирите, и то кимна.

Хлапакът явно копнееше да му повярва. „Хора от звездите, елате и помогнете!“ Все пак личеше, че се бои да не изглежда прекалено простодушен. Луис му се усмихна и продължи нататък.

Пак зелени земи. Не беше трудно да проследи пътя, прокаран от Народа на машините. Стигна до завоя на реката. Увеличи изображението и пред тях се появи въздушният град.

— Ето ни и нас.

— Това съм го виждал. Я ми разкажи повечко за вампирите.

Луис се поколеба, но си напомни, че младият му събеседник е от расата, превърнала ришатрата в изкуство и занаят.

— Умеят да те склонят и против волята ти за ришатра с тях. После обаче забиват зъби в гърлото ти. — Чукна с показалец белега на шията си. — Кхмий уби вампирката, която ме… ъ-ъ, нападна.

— А защо не успяха да му завъртят главата?

— Той не е като познатите ви същества.

— Ние пък правим благоухание от телесните вещества на вампирите — подхвърли небрежно момчето.

— Какво?!

Дали преводачът не се скапваше? Младокът се ухили твърде многозначително.

— Някой ден ще разбереш. Сега трябва да си тръгвам. Ще наминеш ли пак в залата? — Луис кимна. — Как се казваш? Моето име е Кауаресксенджаджок.

— Аз съм Луийву.

Момчето слезе по стълбата, а Луис остана да се мръщи пред екрана.

Благоухание ли? Вампирският аромат в Сградата Пант… Спомни си как преди двадесет и три години Харлоприлалар се напъха в леглото му, за да го подчини на волята си. Сама му го каза. И тя ли го бе съблазнила с неустоимия мирис на вампирите? Но защо, тандж и пак тандж, трябваше да мисли за това точно сега!

— Викам Най-задния. Викам Най-задния.

Нито звук от преводача.

Екранът не позволяваше завъртане на картината. Винаги демонстрираше какво става навън от засенчващите плоскости. Дразнещо ограничение, но и то подсказваше нещо — вероятно изображението се препредаваше откъм самите плоскости.

Увеличи обсега и се понесе с немислима бързина в посоката на въртенето, а след малко вече гледаше отгоре водната шир. Спусна се като ангел на възмездието, набелязал поредния грешник. Щуро забавление! Несравнимо по-добро от тромавия телескоп в „Иглата“.

Картата на Земята несъмнено беше стара. За половин милион години очертанията на континентите се бяха поразкривили. Или бе минало повече време? Милион години? Два? Някой геолог сигурно щеше да познае веднага.

Премести образа надясно и обратно срещу въртенето, докато картата на Кзин запълни екрана — острови, струпани около ослепителна ледена плоча. Кхмий не беше до него, за да му каже доколко се е променило всичко.

Започна да оглежда по-отблизо. Мънкаше си песничка. Плъзна се над джунгла в жълто и оранжево, мина над широката сребриста ивица на река, понесе се по течението й към морето. Някъде тук трябваше да има град.

Едва не го пропусна — беше при сливането на реката с приток. Бледа решетка, наложена върху цветовете на джунглата. И при максимално увеличение едва откри улиците.

Кзинтите не понасяха големите градове. Твърде силно обоняние имаха. Но този почти можеше да се сравнява със седалището на техния Патриарх.

Ясно, бяха стигнали до построяването на градове. Какво друго? Ако са развили някаква промишленост, имали ли са нужда и от… да речем, пристанища? Продължи нататък.

Джунглата вече придобиваше доста проскубан вид. Жълтокафеникавата оголена пръст се показваше на петна, които изобщо не напомняха за населено място. Луис предположи, че се е натъкнал на огромен и твърде стар открит рудник.

Преди половин милион или повече години тук е била стоварена кзинтска колония. През всичките тези хилядолетия рудокопачите са били принудени да извличат необходимото от свят, чиито недра свършваха на стотина-двеста метра под повърхността. И все пак явно бяха съхранили цивилизацията си.

Тези грамадни карикатури на котки имаха мозъци в главите си, трябваше да им го признае! Бяха властвали над вдъхваща страхопочитание звездна империя. Тандж, нали и хората научиха именно от кзинтите принципите на гравитационните генератори… А Кхмий вероятно се бе добрал до картата на своя свят още преди часове, в търсене на съюзници срещу Най-задния.

Премести изгледа на „юг“ по бреговата линия на най-големия континент. Очакваше да открие пристанища, макар че кзинтите по начало не предпочитаха корабите като превозни средства. Не обичаха и морето. На Кзин пристанищата бяха промишлени средища. Никой не се заселваше в тях за удоволствие.

Само че това важеше за империята, която използваше гравитационните генератори от хилядолетия. Сега Луис се намираше на Пръстенов свят. И вече се взираше в пристанище, което би засенчило дори гигантските брегови съоръжения на Ню Йорк. Вълните от носовете на плавателните съдове, порещи водите му, едва се различаваха. С очертанията си на почти правилен кръг заливът приличаше на метеоритен кратер.

Увеличи малко обсега, за да придобие общо впечатление.

И замига стъписан. Дали собствените му сетива отново не му погаждаха номер? Или не бе натиснал на пулта каквото трябваше?

Извън пристанището имаше закотвен кораб, до който заливът приличаше на ваничка.

Не, не беше грешка на сетивата! По-дребните морски съдове си бяха на местата и представляваха достатъчно ясна база за сравнение. Просто виждаше кораб с големината на град…

Първото, което си помисли, бе, че едва ли го местят често. Двигателите му вероятно направо щяха да изядат дъното. Ако помръднеше, дори степента на вълнение в залива би се променила. С какво ли местните кзинти захранваха тази грамада? Как бяха го заредили с гориво? Откъде са намерили толкова метал?!

И — най-важното — защо?

До този миг дори не се питаше сериозно дали Кхмий ще открие на картата на Кзин онова, което търсеше. Явно бе подценил спътника си.

Пак завъртя регулатора па увеличението. Сякаш мигновено се отдръпна в космоса — гледката се сведе до купчинка петънца по безбрежната синева. В края на екрана вече се виждаха и други карти.

Най-близката беше розово кръгче. Марс… при това отдалечен от Кзин колкото Земята от Луната.

Нима биха могли да преодолеят такива разстояния? Дори телескоп нямаше да проникне през двеста хиляди мили атмосфера. Как изобщо бе им хрумнала идеята да прекосят океана, ако ще корабът им да е цял град? Тандж!

— Викам Най-задния. Луис вика Най-задния!

Времето изтичаше — аварийният екип се сближаваше стремително с „Иглата“, а Кхмий претърсваше картата на Кзин, за да събере армия. Е, нямаше намерение да споменава на кукловода за предстоящите събития. Защо да го разстройва?

Впрочем какви ли ги вършеше той, та не си правеше труда да се обади!

Не му се вярваше, че би могъл да се постави на негово място с човешкото си съзнание, за да се досети за отговора.

Може би най-разумното беше просто да си продължи проучванията.

Отдалечи гледната точка, за да намести на екрана и двете странични стени. Потърси Юмрука на бога вдясно от Големия океан. Не го намери. Още малко… Даже пустиня с по-голяма площ от цялата Земя не заемаше кой знае колко място зърху Пръстеновия свят, но червеникавото петно все пак се виждаше, а бледата точка в средата беше… Юмрука, висок хиляда мили и увенчан с корона от оголен скрит.

Проследи отвисоко някогашния им път след катастрофата на „Лъжеца“. И скоро стигна до вода — вдаден в сушата залив на Големия океан. Оттам бяха се върнали. Зашари с поглед, но не откри овала на облака, който не се разнасяше никога.

Окото на бурята го нямаше.

— Викам Най-задния! В името на Кдапт, Финагъл и Аллах те призовавам, да те вземат мътните дано! Викам…

— Чувам те, Луис.

— Най-после! Аз съм в Библиотеката на въздушния град. Имат картографска зала. Прегледай записите на Несус, ще намериш такава и в онзи замък…

— Помня я — невъзмутимо го увери кукловодът.

— Хубаво, ама в оная имаше само стари записи. Тази показва света пряко, в реално време!

— Ти в безопасност ли си?

— В безопасност ли?… Засега съм здрав и читав. Използвах свръхпроводящата тъкан, за да вляза под кожата на хората и да им повлияя. Само че не мога да мръдна оттук. Дори да успея да се махна от града, ще трябва някак да мина и през станцията на Народа на машините върху хълма. Предпочитам да не си пробивам път със стрелба.

— Разумно.

— При теб какво ново?

— Имам повече данни. Разполагам с холограми на всички космодруми край стените. И останалите единадесет кораба са със свалени двигатели.

— До един?

— Да.

— Какво друго научи?

— Забрави за възможността да те спаси Кхмий. Совалката е кацнала на макета на Кзин в Големия океан. Трябваше да се досетя по-рано за намеренията му. Кзинтът ни предаде, а ни лиши и от нея.

Луис изруга на ум. Защо не разпозна веднага този безжизнен, лишен от всякакво чувство глас? Кукловодът беше ужасно потресен, затова не се мъчеше да наподоби интонациите на човешката реч.

— Къде е по-точно? И с какво се занимава?

— Следях го чрез камерите. Попадна на много вместителен презокеански кораб…

— И аз го видях.

— Какви са заключенията ти?

— Опитали са се да изследват или да заселят другите макети на Световете,

— Прав си. И в известния космос кзинтите стигнаха до завладяването на околните звездни системи! Тук не са имали избор и са покорявали океана. Разбира се, нямало е как да извършват полети в космоса.

— Очевидно.

Началната крачка за това е да изпратиш тяло в орбита. На действителния Кзин първа космическа скорост беше около шест мили в секунда. На макета обаче нейният еквивалент достигаше седемстотин и седемдесет мили — също в секунда…

— Не са могли и да построят повечко от тези кораби. Откъде биха си набавили толкова метал? А и пътешествията вероятно са продължавали десетилетия. Чудя се как изобщо са се досетили за съществуването и на най-близките до тях карти.

— Не е немислимо. Допускам, че са изстрелвали ракети с мощни камери, но уредите е трябвало да предават данните с висока плътност, защото носителите им скоро са падали обратно към повърхността.

— Дали са стигнали и до картата на Земята? Тя е на стотина хиляди мили зад Марс, който дори и в тукашния си вид не е особено подходящ за опорен пункт. — И ако все пак са стигнали, добави на ум, какво ли биха заварили там? Хомо хабилис или пазители?

— Вдясно е Даун, а срещу въртенето има още един свят, непознат за мен.

— Ние обаче го познаваме. Обитателите му се отличават с груповото си съзнание. Според нас те никога няма да са способни на пътешествия в космоса, защото трябва да поберат цял огромен кошер в един кораб, преди да потеглят нанякъде.

— Гостоприемни ли са?

— Не, биха се опълчили срещу нашествие. Освен това местните кзинти явно са се отказали от завладяването на Големия океан. Доколкото виждам, с огромния си кораб само охраняват достъпа до пристанището.

— Ъхъ. Може пък точно там да са властниците. Щеше да ми казваш с какво се занимава Кхмий.

— Щом обиколи отвисоко цялата карта, спусна се над кораба. Оттам се издигнаха въздушни машини, които го нападнаха с експлозивни ракети. Кхмий им позволи да го атакуват, без да пострада. После унищожи четири от бойните им машини. Останалите продължиха нападението, докато им свършиха боеприпасите и горивото. Върнаха се на кораба, а нашият приятел ги последва. В момента совалката се намира върху площадка над командния им пункт и атаките срещу нея не спират. Луис, той да не търси съюзници, за да ме нападне?

— Ако това може да те успокои, не се съмнявай, че няма да намери нищо, с което да повреди корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Щом туземците не успяват да унищожат дори совалката…

Последва дълго мълчание.

— Може би си прав. Въздушните машини се задвижват с водород, а ракетите им са с химически експлозиви. Както и да е. Налага се аз да те измъкна от града. Очаквай сондата по здрач.

— А после? Нали твърдеше, че прехвърлящите дискове не могат да предават материя през страничните стени, защото и те са направени от скрит?

— С втората сонда поставих два диска върху стената. Ще бъдат междинна точка при прехвърлянето.

— Аха… Е, аз съм в Сграда с формата на пумпал в края на града, по посоката на въртене и вляво. Спри сондата над мен, докато реша какво да правя. Още не съм сигурен дали искам да си тръгна веднага.

— Трябва.

— Но не е изключено отговорите на всичките ни въпроси да са тук, в Библиотеката!

— Докъде стигна?

— Вече напипвам нещичко. В тази Сграда е запазено всичко, което е научила расата на Харлоприлалар. Искам да разпитам и мършоядите. Те май проникват навсякъде.

— Каквото и да научиш, то само поражда нови въпроси у теб… Добре, Луис. Имаш още няколко часа. По здрач ще ти пратя совалката.

Двадесет и втора главаГОЛЯМАТА КРАЖБА

Трапезарията беше някъде към средата на Сградата. Луис благодари на късмета си — Строителите на градове поне бяха всеядни. Вареното месо с гъби имаше нужда от сол, но го засити задоволително.

Никой не солеше достатъчно храната си. Всички морета, с изключение на Големите океани, бяха пресноводни. Не би се учудил, ако научеше, че е единственият хуманоид тук, който има нужда от белия прашец.

Постара се да яде бързо. Струваше му се, че усеща липсата на време като безплътен натиск върху тила си. Кукловодът явно вече не се справяше добре със собствените си нерви. За Луис беше изненада, че похитителят му още не е избягал, изоставяйки него, беглеца Кхмий и Пръстеновия свят на неизбежната им участ. Почти беше готов да се възхити на Най-задния за готовността му да отърве закъсалия член на екипажа си.

Само че можеше веднага да промени решението си, ако научи, че аварийният екип скоро ще му се изтърси на главата. Трябваше да се пренесе обратно в „Иглата“, преди кукловодът да е насочил телескопа си в опасната посока…

Върна се горе.

Колкото и да се мъчеше с четящите устройства, на екраните се появяваха само неразгадаеми писмена без картини и звук. Най-сетне зърна наблизо вече познатото синьо расо с изрязана на зигзаг яка.

— Харкабийпаролин?

Библиотекарката се обърна. Малко плоско носле, процеп в лицето вместо устни, изящно очертан череп. Дълга вълниста бяла коса… и чудесни извивки от талията към ханша, съчетани с прекрасни крака. На Земята не би й дал повече от четиридесет години. Все още не знаеше дали потомците на Строителите се състаряват по-бързо или по-бавно от земяните.

— Какво има? — излишно рязко попита тя.

— Трябва ми екран с гласови команди и записващо устройство, което да обясни свойствата на основата от скрит.

Жената се намръщи.

— Не разбирам за какво говориш. Що за гласови команди искаш да възприема устройството?

— Просто да ми чете записа.

Жената го зяпна, после се разкикоти. Опита се да сподави смеха си, но не успя, а и беше твърде късно — вече бяха привлекли вниманието на всички наоколо.

— Няма такова нещо в Библиотеката. И никога не е имало — Харкабийпаролин се опитваше да шепне, но кискането напираше и правеше гласа й прекалено гръмък. — Нима не можеш да четеш?

Кървища и тандж! Луис усети как шията и ушите му се сгорещиха. Разбира се, грамотността заслужаваше само одобрение, пък и всеки се научаваше да чете и пише рано или късно… но на интерезик. Все пак не беше въпрос на живот и смърт. Нали навсякъде имаше гласови модули! Освен това без изречен на глас текст преводачът му просто нямаше с какво да работи!

— Нуждая се от по-сериозна помощ, отколкото си представях в началото. Някой трябва да ми чете текста.

— Това надхвърля заплатеното от твоя господар. Поискай от него да предоговори условията.

Едва ли би рискувал да пробутва подкуп на тази смутена и враждебно настроена жена.

— Ще ми помогнеш ли поне да намеря записите, които са ми необходими?

— За това си платил. Дори имаш право да прекъсващ собствените ми занимания. Обясни обаче точно какво търсиш — сопнато настоя тя. Щом го изслуша, затрака по клавиатурата и странните писмена запълниха екрана пред нея. — Значи свойствата на скрита? Ето ти текст по физика. Има глави за структурата и динамиката на света, включително и една за основата. Може да е прекалено сложен за теб…

— Искам и текст по основи на физиката.

Тя го изгледа със съмнение.

— Добре. — Натисна още няколко клавиша. — Това е стар запис за изучаващите инженерни науки, който касае конструкцията на транспортната система по стените. Вече има само историческо значение, но за теб може да се окаже интересен.

— Да, искам го. Вашата раса слизала ли е някога под света?

Харкабийпаролин надменно отметна глава.

— Не се съмнявам, че сме правили и това. Господствали сме над света и звездите, а някогашните ни технически средства биха накарали сегашния Народ на машините да ни се кланя като на богове, ако още ги имахме… — Тя си поигра малко с клавиатурата. — Липсват обаче записи за такива начинания. Защо ровиш във всичко това?

— Ще си призная, че не ми е съвсем ясно, А би ли ми помогнала да проследя произхода на лекарството за безсмъртие?

Харкабийпаролин пак се засмя, но по-добродушно.

— Не ми се вярва, че ще успееш да носиш толкова записи наведнъж. Онези, които са правили лекарството, никога и на никого не са издали тайната си. А пък другите, дето са писали книгите, тъй и не са я научили. Мога да ти дам текстове по религия, полицейски архиви, игри, дневници на експедиции, тършували из различни части на света. Имаме например историята на някакъв уж безсмъртен вампир, тормозил тревопасните великани поне хиляда фалана. Интересува ли те?

— Не.

— Хм, и без това не открили у него останки от лекарството. Значи не го искаш. Я да помисля… Сградата Ктистек станала една от Десетте, защото запасите от лекарството се изчерпили в другите Сгради преди техните. Завладяващ урок по политика…

— Остави това. Знаеш ли нещо за Големия океан?

— Големите океани са два — натърти жената. — Лесно се виждат по дъгата нощем. Според някои по-стари предания, доставяли лекарството от този срещу посоката на въртене.

— Аха!

Тя му се ухили и се оказа, че малката устица може да изразява и презрение.

— Колко си наивен! С просто око по дъгата се виждат само две особености от пейзажа. Ако сме получавали нещо ценно отдалеч и вече го нямаме, винаги някой твърди, че то още може да се намери край Големите океани. Как да го опровергаеш или да предложиш друга версия?

Луис въздъхна.

— Май си права.

— Луийву, нима е възможно твоите толкова разнообразни въпроси да са свързани смислено помежду си?

— Сигурно наистина нямат никаква връзка.

Тя събра всички ролки със записи, които бе поискал, като добави и още една — детска книжка с легенди за Големите океани.

— Не си и представям какво ще ги правиш. Поне трябва да ти е ясно, че няма как да ги откраднеш. На излизане ще бъдеш претърсен, а и не можеш да отнесеш четящо устройство.

— Благодаря ти за помощта!

Някой трябваше да му чете.

Нямаше достатъчно нахалство да помоли случаен непознат. Как да го подбере? Нали видя една мършоядка в Библиотеката? Щом подобните й в сенчестата ферма знаеха кой е той, вероятно и тя вече бе научила.

Този път обаче не успя да я намери.

Свлече се в креслото пред един екран и затвори очи. Безполезните ролки издуваха два от джобовете на якето му. „Още не е време да се отчайвам. Току-виж, пак срещна онова момче. Или пък ще помоля Фортаралиспляр… Ако не иска да ми чете, поне да прати някого! Естествено ще ми струва повече. Винаги всичко струва повече, отколкото очакваш. И става по-бавно.“

Четящото устройство беше голямо и ръбато, дебел кабел го свързваше със стената. Нямаше свръхпроводници, това поне беше сигурно. Пъхна ролка в гнездото и се вторачи яростно в завъртулките, които не означаваха нищо за него. Образът на екрана също не беше особено отчетлив, липсваше и място за разговорна уредба. Харкабийпаролин му бе казала истината.

„Нямам време за тези глупости.“

Изправи се рязко. Не му оставяха възможност за избор.

Покривът на Библиотеката представляваше обширна градина. От центъра се разклоняваха пътеки. На богатата почва между тях растяха гигантски цветя, отделящи нектар. Имаше малки тъмнозелени рогчета, от чиито усти се подаваха сини цветчета, също и „наденички“, повечето разпукали се, за да дадат живот на златисти цветове. От някакви странни дървета сякаш се спускаха завеси зеленикавожълти спагети.

Хората по пръснатите тук-там пейки не досаждаха на Луис. Видя мнозина библиотекари в сини раса. Един от тях — висок мъж — развеждаше из градината шумна група горски хора. Не се мяркаше никой с вид на пазач, но пък и никъде не се забелязваше връзка с други Сгради. Ако крадец би поискал да избяга оттук, трябваше да полети.

Онова, което Луис обмисляше, нямаше нищо общо с оказаното му гостоприемство. Вярно, бе си платил… и въпреки това го мъчеше съвестта.

Водният колектор на тази Сграда се издигаше подобно на издялано от скулптор триъгълно платно, а събраната влага се стичаше в басейн с формата на полумесец. Там гъмжеше от деца. Чу, че някой вика името му, и се обърна — съвсем навреме, за да хване една надута топка пред гърдите си.

Момчето с кестенява коса, което бе срещнал в картографската зала, плесна с ръце и го подкани да метне топката обратно.

Нов повод за угризения. Дали да го предупреди да се махне? Тук скоро щеше да стане опасно. Но пък хлапето беше достатъчно схватливо, за да съобщи на някого от по-старшите в Библиотеката…

Той му подхвърли мократа топка и се отдалечи.

Ех, само ако можеше да измисли как да пропъди всички струпали се на покрива!

Край ръба липсваха парапети, затова пристъпваше предпазливо. Заобиколи скупчени дребни дръвчета, с усукани като изстискано пране стволове. Намери уединението, което му трябваше. Време беше да използва преводача.

— Най-заден?

— Чувам те. Все още атакуват совалката и Кхмий. Той отвърна само веднъж, като разтопи въртящата се поставка на една от големите ракети на кораба. Не мога да разбера подбудите му.

— Вероятно ги оставя да се убедят колко добре е защитен. После ще започне да се пазари с тях.

— И какво ще поиска?

— Мисля, че и той самият още не знае. Съмнявам се, че могат да сторят нещо по-добро за него от това да му предоставят две-три самки. Слушай, Най-заден, тук няма да напредна в проучванията си. Не умея да използвам четящите им устройства. А и без туй събрах твърде много материали. Само ровенето в тях ще ми отнеме около седмица.

— Какво ли би постигнал Кхмий за седмица? Не смея да се бавя толкова, за да не дочакам някоя изненада!

— Ъхъ… Имам ролки със записи. От тях ще научим почти всичко, което ни е необходимо, стига да ги разчетем. Ти можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Едва ли. Освен ако успееш да вземеш една от машините им. Така по-лесно ще въведа записите в компютъра на „Иглата“.

— Тежки са, пък и имат дебели кабели, които ги свързват с…

— Срежи кабела.

Луис въздъхна.

— Както кажеш. А после?

— Вече виждам въздушния град през камерите на сондата. Ще я насоча към теб. Налага се да махнеш филтъра за деутериеви атоми, за да имаш достъп до прехвърлящия диск. Разполагаш ли с клещи?

— Нямам никакви инструменти освен лазерното фенерче. Къде да режа?

— Дано всичко това си струва загубата на половината ми възможности за презареждане. Ако намериш четящо устройство и го напъхаш през люка към прехвърлящия диск, добре. Ако не успееш, донеси поне записите. Може и да измисля нещо.

Луис стоеше на ръба на покрива и гледаше под краката си към сенчестата ферма. Отвъд границата на здрача беше пладне. Нататък се простираше нашарена в правоъгълници обработваема земя. Змийската река лъкатушеше надясно и се скриваше сред ниски хълмове. Зад тях имаше морета, равнини, дребна планинска верига, още по-мънички морета… Останалото се сливаше в синевата, издигаща се все по-нагоре. Зяпаше като омагьосан и чакаше. Нямаше какво друго да прави. Не съзнаваше ясно колко време е минало.

Сондата изскочи внезапно от небето, тласкана от яростен син пламък. Там, където почти невидимата струя докосна покрива, растенията и пръстта изчезнаха в оранжев ад. Дребни горски хора, библиотекари в сини раса и мокри деца се разпищяха и побягнаха към стълбата.

Сондата докосна покрива и се обърна настрани, побутната от помощните двигатели. Беше дълга двайсетина стъпки и около десет широка — цилиндър с издатини за камерите и останалите сензори.

Луис изчака огънят да позагасне и прегази през жаравата. Доколкото виждаше, покривът беше съвсем опустял, нямаше и трупове. Дотук добре.

Гласът от преводача го напътстваше как да изреже дебелата плоча на молекулярния филтър. Най-сетне оголи прехвърлящия диск.

— Сега какво?

— Ще вземеш ли четящо устройство?

— Ще се опитам… макар тази история никак да не ми допада.

— След две години ще е все едно за всички. Давам ти тридесет минути, после се върни при сондата.

Двайсетината библиотекари почти се бяха престрашили да се качат, когато Луис се появи над стъпалата, нахлупил шлема върху главата си. Изстреляните по него тежки късове метал отскачаха от бронята и накъсваха крачките му.

Залповете се разредиха, нападателите започнаха да отстъпват.

Щом се отдалечиха достатъчно, Луис прокара лазерния лъч по стълбата. Спиралата, закрепена само на върха и в основата, се събра като изопната и пусната пружина, откъсвайки се от страничните отклонения към вратите. Горните два етажа останаха достъпни само за него.

Тъкмо се обърна към най-близката редица екрани и Харкабийпаролин му препречи пътя с голяма брадва в ръцете си.

— Още веднъж ще имам нужда от твоята помощ — сериозно изрече Луис.

Жената замахна, а той хвана дръжката, щом острието отскочи от шията му. Нападателката се загърчи от усилията да изтръгне оръжието си.

— Гледай — спокойно я подкани Луис.

Лъчът мина през кабела на едно четящо устройство, което изпуши и пръсна малко облаче искри.

— Сградата Ляр ще плати прескъпо за това! — изкрещя Харкабийпаролин.

— Какво да се прави… Помогни ми да отнесем машината на покрива. Мислех, че ще бъда принуден да режа стени, но така е по-добре.

— Няма!

Луис помръдна ръката си и следващото четящо устройство се разпадна на горящи парчета. Вонята беше непоносима.

— От теб зависи докога ще продължа…

— Вампиролюбец!

Кутията беше неудобна за носене, но той нямаше намерение да прибира лазерното фенерче, затова тежестта се поемаше почти изцяло от жената.

— Ако изтървем тази, ще се върнем за друга — предупреди я.

— Идиот!… И без това… вече съсипа… кабела…

Реши да си замълчи.

— Защо правиш това?

— Опитвам се да отърва света ви от скорошна целувка със слънцето.

Щеше да изпусне машината, ала все пак я задържа в последния момент.

— Но… двигателите! Всички… вече са… монтирани!

— А, научили сте! Уви, те са твърде малко, пък и прекалено късно ги върнаха по местата им. Повечето ви кораби изобщо не са се завърнали от пътешествията сред звездите, затуй двигателите не стигат. Хайде, стъпвай по-живо!

Щом се появиха горе, сондата послушно се премести по-близо до тях. Оставиха внимателно четящото устройство на покрива. Нямаше как да влезе през отвора. Луис изскърца със зъби и отряза неугледния екран.

Харкабийпаролин го наблюдаваше опулена. Твърде задъхана беше, за да избълва напиращите думи.

Екранът влезе пръв и изчезна. Основният модул пък беше твърде тежък. Той надигна единия край, пъхна го в отвора, после легна по гръб и забута с крака.

— Сградата Ляр няма нищо общо със станалото — каза на жената, щом се изправи. — Там дори не подозираха за намеренията ми. — Подхвърли смачканата на топка черна тъкан в краката й. — Ще ви обяснят как да възстановите водните колектори и другите си инсталации. Направете града си независим от Народа на машините!

Тя го зяпаше с изцъклени от ужас очи. Не беше ясно дали го е чула и разбрала.

Промъкна се с краката напред в отвора.

И нахълта — само че с главата напред — в товарния сектор на „Гореща игла на дознанието“.