Пръстенов свят II

Двадесет и трета главаПОСЛЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Сякаш бе попаднал в огромна и ехтяща стъклена бутилка, при това сред почти непрогледен мрак. През прозрачните стени обаче виждаше обгърнатите в тъма, полуразглобени огромни кораби. Сондата се бе материализирала на мястото си — върху скобите в задната стена на товарния отсек осем стъпки над боядисания в сиво под. А Луис се гушеше в нишата, където доскоро беше деутериевият филтър, като рохко яйце в чашката си.

Изсули се, увисна на ръце и се пусна. От преумора чак го наболяваха костите. Е, оставаше да преодолее още едно затруднение и щеше най-сетне да си почине. Отдихът и безопасността бяха от другата страна на непробиваемата преграда. Вече виждаше спалните плоскости…

— Добре — прозвуча гласът на Най-задния някъде откъм тавана. — Това ли е четящото устройство? Не очаквах да е толкова обемисто. И беше ли необходимо да го срежеш на две?

— Ъхъ. — Освен това бе го пуснал от височина над два метра върху пода. За щастие кукловодите бяха много сръчна раса… — Надявам се, че си оставил наблизо някой прехвърлящ диск.

— Предвидих възможността за извънредни обстоятелства. Погледни към предната стена и наляво… Луис!

Призрачен стон на ужас се разнесе зад него и го накара да се извърти на пети.

Харкабийпаролин се гушеше в сондата, където той самият бе се намирал допреди малко. Ръцете й конвулсивно стискаха приклада и ложата на пушка. Изопнатите устни откриваха зъбите, а очите й шареха трескаво. Стрелкаха се наляво и надясно, нагоре и надолу, но никъде не откриваха нищо утешително.

Най-задния заговори напълно безизразно.

— Що за твар нахълта в моя кораб? Опасна ли е?

Нейното хленчене стана по-пронизително и изведнъж жената плачливо занарежда:

— Познавам това място, виждала съм го в картографската зала! Това е пристанът на звездните кораби, разположен извън света! Луийву, какво си ти?

Той насочи лазерното фенерче към нея.

— Върни се!

— Няма! Повредил си откраднатата собственост на Библиотеката! Но ако… светът е заплашен, аз също искам да помогна!

— Как ще ми помогнеш, смахната жено?! Чуй какво ти предлагам — върни се в Библиотеката и открий откъде са ви доставяли лекарството за безсмъртие още преди падането на градовете. Точно това място търсим. Ако изобщо има начин светът да бъде преместен без двигателите за корекция на орбитата, тъкмо там трябва да е системата за управление.

Тя тръсна глава.

— Няма да… Но защо си толкова уверен?

— Там е била базата им. Пази… тоест създателите на Пръстенов свят са отглеждали някъде наблизо едно растение… Тандж! Разчитам на догадки… Тандж и проклятия! — Луис притисна длани към слепоочията си. Струваше му се, че вътре някой блъска по големи тъпани. — Не исках всичко това да се стовари на моя гръб. Бях отвлечен!

Харкабийпаролин се измъкна от сондата и тупна на пода. Грубоватият син плат на расото й беше потъмнял от пот. Сега много приличаше на Харлоприлалар.

— Знам как да помогна. Ще ти чета.

— Имаме си машини за тази цел.

Тя пристъпи към него, отпуснала оръжието. Май беше забравила, че още го държи в ръката си.

— Сами сме си го направили, нали? Хората от моята раса са отмъкнали двигателите за своите кораби. Не мога ли с нещо да поправя стореното?

— Я първо ми дай това.

Библиотекарката се подчини. Луис пое неловко оръжието — приличаше на изработено от Народа на машините.

— Отнеси го напред и наляво — намеси се Най-задния. — Прехвърлящият диск е там.

— Не го виждам.

— Той също е боядисан. Остави оръжието в ъгъла и отстъпи. А ти, жено, стой където си!

Луис го послуша и пушката изчезна. За малко да пропусне неясното движение, когато тя се появи върху издатината на космодрума. Най-задния не е забравил да остави диск и извън корпуса на кораба. Поклати смаяно глава. Параноята на кукловода по нещо му напомняше за Италия от епохата на Ренесанса.

— Добре. А сега… Луис! Още един!

От сондата надникна глава, покрита с къса кестенява коса. Беше момчето, което срещна в картографската зала — голо и мокро. Пулеше се от изумление. Най-подходящата възраст за здрависване с магията…

Този път той изрева:

— Най-заден, веднага изключи дисковете!

— Сетих се вече, но трябваше да го направя по-рано. Сега пък кой е?

— Едно от децата на библиотекарите. Има многосрично име, което не мога да си спомня…

— Кауаресксенджаджок — подвикна ухилен хлапакът.

— Луийву, къде сме? И какво търсим тук?

— Май само Финагъл знае.

— Луис, не мога да търпя тези пришълци на кораба си!

— Ако ти е хрумнало да ги изхвърлиш в космоса, забрави. Няма да ти позволя.

— Значи ще останат в товарния отсек, а и ти заедно с тях. Вече подозирам, че си подготвил всичко отдавна, и то заедно с Кхмий. Не биваше да ви се доверявам.

— Че ти никога не си ни имал доверие.

— Моля?

— Между другото, тук ще умрем от глад.

Мълчанието се проточи. Кауаресксенджаджок се измъкна ловко от сондата.

Двамата с Харкабийпаролин зашепнаха оживено.

— Ако искаш, върни се в килията си — неочаквано отсече Най-задния. — А те нека останат тук. Ще оставя включени дисковете, за да ги храниш. Това неочаквано произшествие може и да е за добро.

— Как тъй?

— Защо някои от жителите на Пръстенов свят да не оцелеят?

Двамата натрапници бяха достатъчно далеч, за да не чуват гласа от преводача на Луис.

— Ей, нали не си решил да зарежеш всичко точно сега? Ако разчетем донесените от мен записи, сигурно ще намерим вълшебния преобразувател.

— А богатството от картите на няколко планети може би е вече в ръцете на Кхмий. Вероятно сме в безопасност заради голямото разстояние, но за не повече от два-три дни. Ще се наложи да потеглим скоро.

Двамата от въздушния град се озърнаха към Луис, чак когато той спря до тях.

— Харкабийпаролин, помогни ми да пренесем четящото устройство.

Десет минути по-късно машината, отрязаният екран и ролките със записи попаднаха в пилотската кабина при Най-задния. Жената и момчето зачакаха търпеливо да им кажат какво ще последва.

— Засега се налага да останете тук — обясни доскорошният клиент на Библиотеката. — Ще ви пратя храна и завивки. Моля ви да ми вярвате.

Почувства как лицето му почервенява от неудобство и побърза да отиде в ъгъла.

Озова се в килията си, все още облечен в бронята и якето.

Съблече се и набра командата за домашна пижама. Постепенно му олекваше. Колкото и да беше съсипан, трябваше първо да се погрижи за Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок. Кухнята-робот отказа да му направи одеяла и той поиска четири качулати наметки от най-големия размер. Веднага ги постави върху прехвърлящия диск.

Порови се в спомените си. Каква храна обичаше Харлоприлалар? Беше всеядна, но все пак предпочиташе прясната. Избра подходящи гозби за двамата си подопечни. През стената виждаше с какво недоверие ги опитват.

За себе си поръча орехи и отлежало бургундско от добра реколта. Още дъвчеше и отпиваше, когато включи полето на спалните плоскости, вмъкна се между тях и се отпусна в безтегловността. Връхлетя го внезапен рояк от мисли.

Сградата Ляр щеше да плати прескъпо за неговите бандитски похождения. Дали Харкабийпаролин бе оставила свръхпроводящата тъкан в Библиотеката, за да заглади поне отчасти щетите? Дори това не знаеше.

А какво ли правеше сега Валавиргилин? Уплашена до смърт за расата си, за целия си свят, но пък напълно безпомощна — и това пак благодарение на него! Жената и момчето в товарния отсек несъмнено се бояха не по-малко… ако все същият Луис. Ву се споминеше в близките часове, не биха го надживели за дълго.

Всичко влизаше в цената. Неговият собствен живот също висеше на косъм.

Първа стъпка: да внесе лазерното фенерче в „Иглата“. Речено — сторено.

Втора стъпка: възможно ли е Пръстенов свят да бъде върнат на изначално отреденото му място? През следващите часове може би ще докаже, че е немислимо. Зависеше изцяло от магнитните свойства на скрита.

Ако не може да бъде спасен — бягство.

Ако може, тогава…

Трета стъпка: да реши ще успеят ли двамата с Кхмий да се завърнат живи в изследвания космос? Ако не…

Четвърта стъпка: бунт.

Трябваше да остави парчето тъкан в Сградата Ляр. Трябваше да напомни навреме на Най-задния да изключи прехвърлящите дискове в сондата. Напоследък допускаше грешки. Това го тревожеше. Следващите му постъпки щяха да бъдат дяволски важни.

Сега обаче трябваше да открадне няколко часа сън… щом тъй и тъй бе му потръгнало на кражби.

Слаби гласове. Луис се размърда, обърна се във включеното поле на спалните плоскости и се огледа.

Отвъд задната стена на килията Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок обсъждаха разпалено нещо с тавана. Разговорът им звучеше безсмислено, защото преводачът не му беше под ръка в момента. Хората от града сочеха правоъгълната холограма, привидно увиснала извън прозрачния корпус.

През този „прозорец“ надничаха в огрения от слънцето двор на замък със сиви каменни стени. Големи дялани късове, множество прави ъгли. Вместо прозорци масивната постройка имаше само процепи за стрелба с лък. Подобие на бръшлян се вкопчваше в една от стените, само че бледожълт и с алени жилки.

Луис се изтласка извън полето.

Кукловодът седеше на пейката си в пилотската кабина. Този път козината му излъчваше сияние, обгърнало го като облак. Едната глава се изви към човека.

— Да смятам ли, че възвърна силите си?

— М-да… Имах нужда от почивка. Напредваш ли?

— Успях да възстановя четящото устройство, но компютърът на „Иглата“ няма достатъчен запас от физически понятия на езика на Строителите, за да разчете записите. Надявам се да попълня речника му, като разговарям с аборигените.

— Докога ще продължи това? Искам да им задам няколко въпроса за конструкцията на Пръстенов свят.

Дали цялата основа, заемаща шестстотин милиона милиони квадратни мили, можеше да послужи за преместването на света чрез електромагнитно въздействие? Ех, ако знаеше!

— Според мен имаме нужда от още десет до двадесет часа. От време на време трябва да спираме за почивка.

Твърде дълго, каза си Луис. Аварийният екип скоро ще ги връхлети. Жалко…

— Тази картина от камерите на совалката ли е?

— Да.

— Съществува ли възможност да се свържем с Кхмий?

— Не.

— Защо? Не вярвам да си е захвърлил преводача.

— Допуснах грешката да го лиша принудително от функциите на устройството. Затова и не го носи.

— А какво всъщност става? — нетърпеливо попита Луис. — Защо се е озовал в някакъв средновековен замък?

— Минаха двадесет часа, откакто стигна до макета на Кзин. Вече ти разказах, че прелетя навсякъде, позволи на местните кзинти да го нападнат с въздушни машини, кацна на огромния кораб и ги остави да продължат атаките си. Но след шест часа отлетя другаде със совалката. Бих искал да проумея какво се е надявал да постигне.

— И аз не знам. Продължавай, моля те!

— Въздушните машини го преследваха донякъде и се върнаха. Той откри дива пустош с малък замък и крепостни стени около него, разположен върху най-високия връх. Кацна в двора. Разбира се, нападнаха го, но бранителите на замъка имаха само мечове, стрели и други подобни първобитни оръжия. Когато се скупчиха около совалката, порази ги със зашеметяващото оръдие. А после…

— Почакай малко!

Един кзинт изскочи изпод закръглена арка и се втурна лудешки на четири крака право към наблюдателите. Явно беше Кхмий, защото носеше противоударна броня. От едното му око стърчеше стрела — дълга дървена пръчка с перца накрая.

Преследваха го други екземпляри от неговата раса, размахали саби и боздугани. От бойниците летяха облаци стрели, които отскачаха от бронята на беглеца. Кхмий тъкмо стигна до входния люк на совалката и от един тесен прозорец се проточи ярка нишка. Лазерният лъч изтръгна пламъци от плочите на двора и се премести към люка. Кзинтът се скри вътре… а лъчът изчезна и след миг от процепа блъвна бяло-червен огън.

— Ама че е безгрижен! — измърмори Най-задния. — Да остави такова оръжие в ръцете на враговете си!

Другата му уста докосна нещо на пулта. Превключи на вътрешна камера. Луис внимателно гледаше как доскорошният му спътник блокира външния люк, после се повлича към автолечителя. Смъкваше в движение частите на бронята. На единия си крак имаше дълга разкъсна рана. Повдигна капака и пльосна безсилно в машината.

— Тандж! Забрави да включи мониторите! Най-заден, длъжни сме да му помогнем…

— Как смяташ да го направиш? Ако се опиташ да стигнеш до него чрез прехвърлящите дискове, ще се загрееш до температурата на термоядрения синтез. Разликата в твоята скорост и тази на совалката…

— Ъхъ…

Големият океан беше отдалечен от тях на тридесет и пет градуса по дъгата на Пръстеновия свят. Количеството кинетична енергия би било достатъчно да се вдигне във въздуха милионен град. Значи бяха безсилни…

Кхмий лежеше и кървеше.

Изведнъж изстена. Обърна се тежко и дебелите му пръсти напипаха клавиатурата на автолечителя. Надигна се и затвори капака.

— И това стига — отдъхна си Луис. Стрелата бе проникнала в очната кухина под много остър ъгъл. Надяваше се, че не е засегнала мозъка. — Да, наистина е бил много безгрижен… Слушам те!

— Кхмий обстреля целия замък със зашеметяващото оръдие. След това три часа товареше изпаднали в безсъзнание кзинти върху отблъскващи се плоскости и ги изнасяше извън крепостните стени. После залости портата и влезе в замъка. Минаха нови девет часа, докато го видя отново. Хей, защо си се ухилил до уши?

— Не изнесе самки навън, нали?

— Не. А, мисля, че разбирам…

— Страшен късмет е имал да си навлече бронята навреме. Явно преди това са успели да му разпорят крака.

— Както изглежда, действията на Кхмий не представляват заплаха за мен.

Луис предположи, че кзинтът ще остане поне двайсетина часа в автолечителя, може би и двойно повече. Беше принуден да вземе решението сам.

— Не беше зле да си поприказваме с него. Какво да се прави… Най-заден, моля те да запишеш разговора ни от този момент нататък. После го пусни в совалката на непрекъснато повторение. Искам Кхмий да го чуе, щом се освести.

Кукловодът посегна към пулта и сякаш сдъвка някакъв регулатор.

— Готово. Какво желаеш да обсъдим?

— Двамата с Кхмий тъй и не повярвахме, че ще ни върнеш в изследвания космос. Нито пък, че имаш възможност да го направиш.

Най-задния се взираше в него, раздалечил максимално двете си глави, за да вижда по-добре своя несигурен помощник и потенциален враг.

— Луис, а според вас защо бих предпочел да не правя това?

— Първо, знаем твърде много. Второ, няма никаква причина ти самият да се връщаш в изследвания космос. С вълшебния преобразувател или без него, мястото ти е във Флота на световете.

Мускулите по бутовете на Най-задния се свиваха неспокойно. (Кукловодът се биеше със задния си крак: обръщаш гръб на противника, прицелваш се с удобно раздалечените си очи и риташ!)

— Толкова ли ви плашеше тази перспектива?

— Е, сигурно е по-добра, отколкото да останем тук до края… Но какви бяха истинските ти намерения?

— Можем да се погрижим за вас. Ще живеете много приятно. Знаеш, че разполагаме с кзинтското лекарство за дълголетие, следователно няма да се лишиш от своето подмладяващо вещество. В „Иглата“ има достатъчно място, за да натоварим човешки и кзинтски самки. Всъщност една жена от расата на Строителите вече е тук. Ще пътувате в стазис, така че теснотията не е проблем. Вие и придружителките ви ще можете да се заселите на някоя от четирите селскостопански планети. На практика ще ви принадлежи цял един свят!

— Ами ако тази пасторална идилия ни омръзне?

— Глупости. Бихте имали достъп и до библиотеките ни. Ще проникнете в знания, за които човечеството само гадае, откакто му разкрихме съществуването си! Флотът се движи в пространството почти със скоростта на светлината, след време ще достигне Магелановите облаци. Заедно с нас ще избягате от избухналото галактическо ядро. Вероятно ще имаме нужда и от услугите ви за проучвания на… интересни територии по пътя.

— Тоест — на опасни?

— Че как иначе?

Луис изпита несравнимо по-силно изкушение, отколкото си го представяше само преди минута. Как ли щеше да се отнесе Кхмий към предложението? Като шанс да сее разруха из родната планета на кукловодите в някакво неопределено бъдеще? Или тутакси би го отхвърлил, за да не се покаже страхливец?

— Това обвързано ли е с намирането на вълшебния преобразувател?

— Не. При всички случаи ще имаме нужда от вашите дарби и умения. И все пак… Каквото и да ти обещая, ще ми бъде по-лесно да го изпълня, ако експериментаторите са на власт. Консерваторите може и да не оценят напълно твоите способности, да не говорим пък за тези на Кхмий.

„Колко изящно го каза“ — подсмихна се Луис.

— И след като го споменахме…

— Кзинтът ме изостави, но предложението ми важи и за него. Той откри самки от своята раса. Може би ще иска да ги запази за себе си. Сигурно ще успееш да го убедиш.

— Не съм уверен в това.

— А и в края на краищата не е изключено отново да видите родните си светове. След хиляда години в изследвания космос вероятно вече ще са забравили за кукловодите. Докато за вас ще са минали само десетилетия, защото ще пътувате почти със светлинна скорост във Флота на световете…

— Искам време да помисля! Ще предам предложението ти на Кхмий при първа възможност.

Луис се озърна. Жената и момчето го гледаха. Жалко, че не можеше да се посъветва с двамата, защото му предстоеше да рискува и техния живот.

Но вече бе решил.

— Нека да се преместим към Големия океан — каза на Най-задния. — Можем да излезем през Юмрука на бога и да напредваме достатъчно предпазливо.

— Нямам никакво намерение да местя „Иглата“! Несъмнено има други опасности освен антиметеоритната защита, а и тя ми стига!

— Обзалагам се, че ей сега ще променя намеренията ти. Помниш ли онези механизми за монтирането на Бусардовите двигатели по стената? Защо не ги огледаш по-отблизо? Просто се обърни натам…

В първия миг кукловодът се вцепени. После изчезна вихрено зад непрозрачната част от стената.

Вниманието му щеше да бъде напълно обсебено. Задълго.

Луис Ву преспокойно отиде при захвърлените на купчина броня и яке. Бръкна в джоба, където бе оставил лазерното фенерче. „Четвърта стъпка… Крайно време беше.“ Уви, автолечителят се намираше на стотина милиона мили оттук, в совалката. Дали нямаше съвсем скоро да се нуждае от помощта му?

По външния корпус на „Иглата“ съществуваше защитен слой срещу електромагнитно излъчване. Всеки кораб се правеше така. При претоварване защитата се превръщаше в огледало и обикновено опазваше зрението на пилота.

Спираше радиацията от слънчевите изригвания, камо ли лазерните лъчи! Щом Най-задния се бе погрижил между него и пленения му екипаж да има непробиваема стена, вероятно бе покрил отвсякъде пилотската кабина със защитен слой.

Ами пода на килията?

Луис коленичи. Хипердвигателят бе разположен по цялата дължина на кораба. Преобладаваше бронзовият цвят, тук-там изпъстрен от мед и корпусен метал. Машини на кукловодите — само плавни очертания без никакви ъгли. Отсега изглеждаха полуразтопени. Насочи лазерното фенерче и лъчът мина през прозрачния под.

На бронзовата повърхност се появи ярко петно, издигна се облаче изпарен метал, а надолу се стече свръхпрегрята струйка. Остави лъча да пробие навътре, после започна да го мести — изгаряше или стапяше всичко, което му се струваше по-интересно. Съжаляваше само, че никога не бе изучавал инженерните схеми на хипердвигателите.

Лазерът се сгорещи в ръката му. От доста време се забавляваше. Заби лъча в една от шестте опорни греди, които придържаха двигателя във вакуумната му камера. Тя не се стопи, но омекна и се сгърчи. После се захвана с втората греда. Огромното туловище на двигателя се изви и бавно започна да се прегъва.

Тесният лъч замига, преди да изчезне. Край на батерията. Луис захвърли лазерното фенерче надалеч, защото не забравяше, че то може да се взриви по команда на Най-задния.

Доближи предната стена на килията си. Кукловодът не се виждаше, ала скоро прозвуча стон като от готически орган, рухващ в страшна агония.

Най-задния изтупурка иззад непрозрачната зелена стена и застина пред него. Навсякъде под кожата му личаха потръпващите мускули.

— Хайде да поумуваме заедно над положението — прикани го Луис.

Без да бърза, събеседникът му пъхна главите си под предните крака и се сви на пода.

Двадесет и четвърта главаНАСРЕЩНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Луис Ву се събуди с прояснен ум и прегладнял. Още няколко минути се наслаждаваше на безтегловността, после се пресегна и изключи полето. Според часовника бе проспал седем часа.

Гостите на „Иглата“ бяха се настанили под една от огромните скоби, придържащи совалката по време на междузвезден полет. Белокосата жена спеше неспокойно, оплетена в усуканите наметки, от които се подаваше гол крак. Кестенявото момче се бе унесло като бебе.

Нито знаеше как да ги събуди, нито виждаше смисъл да го прави. Стените не пропускаха звуци, преводачът не работеше. Прехвърлящите дискове пък пренасяха само по два-три килограма наведнъж. Нима кукловодът бе очаквал някакъв сложно подготвен заговор срещу него? Луис се ухили. Напротив, този бунт беше въплъщение на простотата!

Поиска си сандвич с печено сирене и го загриза, застанал до предната стена на килията си.

В покой Най-задния представляваше почти гладко яйце, покрито с козина. Главите и краката му бяха скрити под тялото. Не личеше да е помръднал през последните седем часа.

Разбира се, бе виждал и Несус да се държи така. Типична реакция на кукловодите при потресаващи преживявания — увиват се около пъпа си и вселената изчезва за тях. Няма нищо лошо, но девет часа пълно откъсване от света му се струваха множко. Ако пък бе докарал Най-задния до трайно кататонично вцепенение с причинения му шок, това би означавало край на всичко.

Ушите на кукловодите се намират в главите им. Думите на Луис трябваше да минат през плътни мускули и кости, затова изкрещя с все сила:

— Предлагам ти няколко теми за размисъл! — Най-задния не трепна. Той продължи гръмогласно: — Тази конструкция продължава да се измества към слънцето си. Има какво да сторим, за да не допуснем апокалипсиса, но не и докато ти съзерцаваш пъпа си. Никой освен теб не би се справил с уредите, сензорите, двигателните системи и… останалото в „Иглата“. Нали точно така си го намислил? С всяка минута, през която се преструваш на табуретка, ти, аз и Кхмий се доближаваме до възможност, каквато никой астрофизик не би пропуснал за нищо на света.

Довърши си сандвича, докато чакаше. Кукловодите са превъзходни лингвисти, могат да научат до тънкости езика на която и да е друга раса. Дали обаче Най-задния щеше да се хване на тази словесна въдичка?

И ето че той подаде едната си глава, колкото да попита:

— За каква възможност говориш?

— За шанса да огледаш слънчевите петна отдолу.

Главата се прибра под корема, а Луис изрева:

— Аварийният екип идва все по-наблизо!

Главата и шията отново се показаха, за да нададат крясък в отговор:

— Какво направи, човече? Защо причини това на мен, на себе си, на двамата аборигени, които можеха да се спасят от смъртта в пламъците? Помисли ли изобщо за нещо, освен за удоволствието от безцелното хулиганство?!

— Помислих, и още как. Ти самият спомена веднъж, че някой ден ще трябва да решим кой ръководи експедицията. Е, денят настъпи. Нека ти обясня защо и за теб ще е добре да се подчиняваш на заповедите ми.

— Не бих допуснал, че един токоглавец може да бъде подтикван от властолюбие.

— Ето ти първата причина. Превъзхождам те несравнимо по прозорливост.

— Продължавай.

— Не можем да се махнем оттук. Дори Флотът на световете е недостижим със скорост под светлинната. Ако Пръстенов свят загине, това ще е и нашият край. Значи сме принудени все някак да го върнем на отреденото му място. Сега да ти изложа и третата причина. Създателите на тази конструкция са мъртви поне от четвърт милион години. Кхмий дори смята, че са минали два милиона, откакто ги няма. Немислимо е хуманоидите по Пръстеновия свят да са мутирали и еволюирали, докато предтечите им са можели да ги контролират. Не биха го допуснали, защото са били паки-пазители.

Очакваше ужас, стъписване, изумление. Кукловодът обаче прояви само неприязън.

— Ксенофоби… Злобни, корави и твърде умни.

Вероятно отдавна се бе досетил за истината.

— Именно! — натърти Луис. — Говорим за расата, от която и аз произхождам. Те са построили Пръстеновия свят, а също и все още непознатата за нас система, която е трябвало да поддържа орбитата му. Е, кой от тук присъстващите е по-способен да наподоби мисленето на пак-пазител? Питам те, защото все някой ще трябва да се помъчи!

— Всички тези доводи щяха да бъдат ненужни, ако ни бе оставил поне възможността да избягаме. А аз ти се доверявах…

— Не ме принуждавай да те смятам за тъпак. Не съм давал съгласието си да участвам в тази експедиция. Кзинтите и хората не са особено подходящи за роби.

— Има ли и четвърта причина?

Луис направи кисела гримаса.

— Кхмий е разочарован от мен. Много му се иска да ти наложи волята си. Ако му кажа, че вече ми се подчиняваш, ще бъде удовлетворен. А ние имаме нужда от него.

— Да, несъмнено. Може би е по-способен от теб да мисли като пак-пазител.

— Е, какво решаваш?

— Очаквам да чуя заповедите ти.

Луис му ги съобщи.

Харкабийпаролин се бе обърнала по гръб и ставаше, когато видя човека с плитката да се появява в ъгъла. Ахна, приклекна и се скри под наметките. После запълзя към оставеното встрани синьо расо.

Държеше се чудато. Нима потомка на Строителите би се притеснявала от голотата си? Трябваше ли и той да се облече, преди да се прехвърли в товарния отсек? Постара се да прояви разбиране — обърна й гръб и отиде при момчето.

То стоеше пред прозрачната стена и зяпаше изкормените междузвездни кораби. Наметката изглеждаше твърде голяма върху тялото му.

— Луийву, ние ли сме правили някога тези кораби?

— Ъхъ…

Кауаресксенджаджок се усмихна.

— А вие имали ли сте толкова големи кораби?

Луис се напъна да си спомни.

— Първите тежки космически гемии са били с почти същите размери. Трябвало е място за много хора, преди да се научим да преодоляваме светлинната бариера.

— Този, в който сме сега, по-бързо от светлината ли се движи?

— Доскоро беше така, но вече не може. Като си помисля, корпусите четвърти размер, произвеждани от „Дженеръл продъктс“, са още по-внушителни, но са ги измислили кукловодите.

— Вчера говорихме с кукловод, нали? Разпитваше ни за теб, но нямаше какво толкова да му разкажем.

Харкабийпаролин дойде при тях. Със синьото расо по тялото си отново изглеждаше спокойна.

— Луийву, положението ни промени ли се? — попита го тя. — Първо чухме, че нямало да идваш при нас.

Отбягваше да го погледне в очите.

— Вече аз заповядвам тук.

— Толкова лесно ли стана?

— Платих си цената.

Момчето ги прекъсна:

— Луийву, движим се!

— Всичко е наред.

— Можеш ли да затъмниш малко?

Той се провикна и лампите угаснаха. Веднага му олекна — мракът скриваше голотата му. Предразсъдъците на Харкабийпаролин май бяха заразни.

„Гореща игла на дознанието“ се издигна на десетина стъпки над издатината. Кротко, едва ли не крадешком и без никакви зрелищни ефекти корабът се плъзна към ръба и под него.

— Къде отиваме? — веднага попита жената.

— Под света. Накрая ще се озовем в Големия океан.

Не изпитваха усещането, че падат, но издатината с космодрума оставаше все по-нагоре. Най-задния предпочете да се отдалечи на няколко мили, преди да включи планетарните двигатели. „Иглата“ започна да намалява скоростта си и се премести под основата.

Плътната чернилка се превърна в небе за тях. Отдолу се откри звездният простор — по-ярък, отколкото би могъл да го види жител на Пръстеновия свят през атмосферата и отразената от дъгата на конструкцията светлина. Но горе мракът си оставаше непрогледен — защитната пяна и скритът не отразяваха нищо.

Все още се чувстваше неудобно.

— Ще се върна в стаята си. Защо не дойдете с мен? Там е храната, можете да си подберете и дрехи. Има и по-удобни легла, стига да ви харесат.

Харкабийпаролин се появи последна върху прехвърлящия диск и трепна уплашено. Луис се разсмя и тя се опита да го опари с поглед, но се извърна тутакси. „Ау, този е гол!“

Той си поръча свободно падащ по тялото му анцуг и се облече.

— Така по-добре ли е?

— Да. Според теб глупаво ли се държа?

— Ни най-малко. Ясно ми е, че не знаете как да контролирате климата си, значи не ви е приятно да се разхождате голи навсякъде. Затова ти се струва толкова необичайно. А може и да се заблуждавам.

— Не е изключено да си прав… — учудено промърмори жената.

— Снощи спахте на твърдия под. Я опитайте сега водното легло. Спокойно ще се поберете двамата и пак ще остане място. Кхмий няма да го използва скоро.

Кауаресксенджаджок се метна веднага върху покритата с козина постеля. Подскочи и повърхността се нагъна от вълничките.

— Луийву, много ми харесва! Все едно плувам на сухо!

Скована от собственото си колебание, Харкабийпаролин приседна предпазливо на коварното легло. И веднага измънка уплашено:

— Кой е Кхмий?

— Висок е осем стъпки и целият е покрит с оранжева козина. Той… изпълнява една задача някъде из Големия океан. Отиваме да го приберем. Ако искате, помолете го за позволение да си делите леглото.

Момчето се разкикоти, а жената отвърна сдържано:

— Твоят приятел ще трябва да си намери друга партньорка за забавления. Аз не участвам в ришатра.

Луис прихна. (Но някой като че се обади изпод съзнанието му: „Тандж!“)

— Кхмий е по-особен, отколкото можеш да си представиш. Ще ти обърне толкова внимание, колкото и на някое храстче. Нищо не те заплашва, освен да се претърколи насън и да те смачка. И внимавай — никога не го буди! Но ако предпочиташ, опитай спалните плоскости.

— И ти ли спиш между тях?

— Да. — Лесно се досети какво означаваше гримасата й. — Впрочем полето може да се регулира и да разделя спящите.

(Проклятие! Тя от момчето ли се притесняваше?)

— Луийву — сериозно подхвана жената, — натрапихме ти се насред твоята мисия. Само за да откраднеш знания ли дойде в града?

Верният отговор щеше да бъде „да“. Реши поне отчасти да каже истината.

— Тук сме, за да спасим Пръстенов свят.

Тя промълви замислено:

— Но как бих могла да…

И зяпна нещо зад него.

Най-задния ги чакаше от другата страна на предната стена. Беше великолепен. Ноктите му искряха сребристо, козината му се кипреше със златни и сребърни нишки и цялата сияеше.

— Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, добре дошли в кораба — изчурулика той. — Вашата помощ ни е крайно необходима. Изминахме безмерното пространство между звездите, подтикнати от надеждата да спасим този свят и обитаващите го раси от огнена гибел.

Този път Луис се опита да сподави смеха си. За негов късмет двамата гости се бяха вторачили в кукловода.

— Ти откъде си? — ахна момчето. — Какъв е твоят свят?

Най-задния се постара да им разкаже. Говореше за петте планети, устремили се през космоса със скорост, доближаваща светлинната, подредени в Кемплерерова розетка. Изкуствени слънца обикаляха около четири от тези светове, където се отглеждаше храната за обитателите на петия. Той пък грееше само със светлината на своите улици и сгради. Континентите се очертаваха в ярко бяло-жълто сияние, океаните тъмнееха. Ослепителни маяци, обгърнати от мъгла, бележеха местонахождението на плаващите в моретата заводи, а от отделяната топлина водата наоколо кипеше. Това не позволяваше на планетата да се скове във вечен мраз.

Момчето сякаш бе забравило да диша. Жената тихичко изрече:

— Той наистина идва от звездите. Такава форма на живот е непозната по нашия свят.

А кукловодът продължаваше да описва оживените улици, грамадните здания и парковете, приютили каквото бе останало от природата. Обясни как цялата планета може да бъде обиколена за минути по системата от прехвърлящи дискове.

Харкабийпаролин изведнъж тръсна глава.

— Извинявай, но нямаме време за това! И двамата искаме да чуем още, непременно! Но… нашият свят, слънцето!… Луис, не биваше нито за миг да се усъмня в думите ти. С какво да ви помогнем?

— Четете ми — отвърна Най-задния.

Кауаресксенджаджок се изтягаше по гръб и не отделяше поглед от основата на света, стрелкаща се над него.

Най-задния бе включил два холограмни екрана. В единия изображението бе осветено изкуствено, другият показваше повърхността в инфрачервения спектър — под дневните правогълници основата беше по-ярка, но пък в нощните моретата и реките се различаваха добре.

— Все едно виждаш обратната страна на маска, нали? — Луис се стараеше да говори тихо, за да не разсейва Харкабийпаролин. — Ето, онази раздвоена река е като вените по ръката ти. И моретата се издуват. А пък поредицата от вдлъбнатини е планинска верига.

— И вашите светове ли са такива?

— О, не! Под повърхността на планетите е плътно, пък и самата тя е оформена от случайности. А тук всичко е изработено по проект. Вгледай се — дълбочината на моретата е еднаква, освен това са разпръснати равномерно, за да има вода навсякъде.

— Значи някой е издълбал целия ни свят като барелеф?

— Нещо такова…

— Луийву, това ме плаши. Що за твари са го създали?

— Мислели са с размах, обичали са чедата си и са приличали на ходещи брони.

Реши да не споделя повече подробности за пазителите. Кауаресксенджаджок посочи нещо на екрана.

— Това какво е?

— Не знам.

— Трапчинка в повърхността… с кълбяща се мъгла.

— Хм, май е пробив от метеорит. Над него би трябвало да има постоянна буря.

Екранът на четящото устройство беше зад стената на пилотската кабина, но обърнат към жената. Най-задния поправи повредите и добави още един сплетен кабел, свързан с пулта на кораба. Харкабийпаролин четеше на глас, а компютърът съотнасяше произнесеното със записа и със заложения в паметта му речник от езика на Харлоприлалар. Речта сигурно се бе променила през вековете, но не неузнаваемо — типична за общество с писменост устойчивост. Луис се надяваше, че компютърът скоро ще може да се занимава самостоятелно със записите.

Най-задния се бе скрил отново в непрозрачната част от кабината. Трудно понасяше поредицата от жестоки сътресения. Вече бе склонен да го оправдае, че отделя време за тиха истерия…

„Иглата“ забележимо се ускоряваше, основата на Пръстенов свят отминаваше твърде бързо, за да различават подробности. А гласът на жената ставаше все по-гърлен. Луис реши, че е по-разумно да прекъснат и да хапнат.

И си навлече поредното главоболие. Поръча на робота филе миньон с пържени картофи, сирене „Бри“ и франзелки. Момчето се облещи от ужас, щом зърна храната в съдовете. Жената пък се опули срещу Луис Ву.

— Извинете ме, изглежда пак съм забравил нещо. Мислех ви за всеядни.

— Не грешиш, ядем и растения, и животинска плът — потвърди библиотекарката. — Но не и гнилоч!

— Не се разстройвайте излишно. Поне няма вредни бактерии.

Добре отлежало месо, съсирено от плесен мляко… Той изпразни чиниите им в отвора за отпадъци и набра друго меню. Плодове и сурови зеленчуци. Веднага изхвърли появилия се в отделна паничка лют сметанов сос. После морски деликатеси, сред тях и сурови рибешки филенца. Разбира се, гостите му не бяха опитвали досега вкуса на животни от солени води. Хареса им, но скоро ожадняха.

Луис ги гледаше нещастно. И сега какво, да умира от глад заради тях ли?

Защо пък те да не гладуват! Откъде да им намери прясно месо? Ами да… Ще го поръча на пулта, който Кхмий използваше. И ще го опече с лазера, включен на широк лъч, но с голяма мощност. Оставаше да убеди Най-задния, че е нужно да му презареди лазерното фенерче. Не вярваше да стане лесно, като си спомни за какво го използва последния път…

Още един проблем — ами ако солта им дойдеше в повече? Не знаеше какво да стори. Освен пак да помоли Най-задния да промени програмата на роботизираната кухня.

След обяда Харкабийпаролин отново се захвана с четенето. Дъното на Пръстенов свят минаваше пред очите им на размазани от скоростта ивици. Кауаресксенджаджок неспокойно се прехвърляше от стаята в товарния отсек и обратно.

И Луис се чувстваше някак настръхнал. А би трябвало да рови за важни сведения… да прегледа записите от първата им експедиция, или да следи приключенията на Кхмий по картата на Кзин. Най-задния обаче не се мяркаше, за да поиска нещо от него.

Постепенно започна да осъзнава другия източник на лошото си настроение.

Искаше му се да натисне библиотекарката.

Гласът й беше чудесен. Тя можеше да говори часове наред, но напевността в него не изчезваше. Бе му споменала, че се е случвало да чете на слепи деца. Деца без зрение… Стомахът му се сви от тази представа. Допадаха му също така нейното достойнство, смелостта й. Харесваше му как расото очертаваше извивките на тялото й, пък и нали вече го зърна голо…

Жалко, че не си падаше по връзки с пришълци. Когато кукловодът най-сетне се показа, Луис се зарадва, че има с кого да си отвлече вниманието.

Приказваха си тихо на интерезик, за да не пречат на четящата жена.

— Откъде ли се е взела тази набързо скалъпена аварийна група? — чудеше се Луис. — Кой из целия Пръстенов свят е толкова зле осведомен, че да монтира отново двигателите за корекция на орбитата? Нима не разбира, че направеното няма да е достатъчно!

— Не се занимавай с тях — посъветва го Най-задния.

— Ами ако знаят? Представи си, че нещастниците просто не могат да измислят нищо по-свястно. Няма и съмнение откъде са взели оборудването си. Трябва да е било оставено в Ремонтния център.

— Достатъчно сложни проблеми имаме да решаваме. Не се отвличай.

— Е, този път поне си прав. И все пак ми е любопитно… Тила Браун е получила образованието си в изследвания от хората космос. Стъписващите с мащабите си проекти не са нещо непознато за нея. Веднага би се досетила какво ще се случи, щом слънцето е започнало да осветява света ту силно, ту слабо.

— Нима тя е в състояние да организира такава спасителна операция?

— Сама… не ми се вярва. Но са били заедно с Търсача. Нали го познаваш вече от записите? Местен жител, вероятно от безсмъртните. Тила си го намери. Признавам, стори ми се малко смахнат, но не би си поплювал. Каза ни, че неведнъж е бил владетел.

— Тила Браун е неуспешен експеримент. Опитахме се да предизвикаме появата на хора, надарени с късмет по рождение, единствено заради надеждата, че общуващите с тях кукловоди биха могли да споделят сполуката им. Не знам дали е редно да наречем Тила късметлийка, обаче е ясно, че околните нищо не печелеха от чудноватата й дарба. Никак не ми се иска точно сега да се сблъскаме с жена като нея.

Луис потръпна.

— Разбира се!

— Следователно не е благоразумно да се натрапваме на аварийния екип.

— Добави допълнение в записа, който си пуснал в совалката, за да го чуе Кхмий. Луис Ву отхвърли предложението ти за убежище във Флота на световете. Луис Ву пое командването на „Гореща игла на дознанието“ и унищожи хипердвигателя. Да се надяваме, че това ще го пораздруса!

— Поне мен успя да пораздрусаш… Но сензорите и излъчвателите на кораба няма да преодолеят многометрова преграда от скрит. Ще почакаме малко с изпращането на съобщението ти.

— Колко ни остава, докато успеем да го излъчим?

— Около четиридесет часа. Ускорих кораба до хиляда мили в секунда. Налага се да използваме ъглово ускорение от пет G, за да не се отдалечим от конструкцията.

— Корабът издържа до тридесет G. Прекаляваш с предпазливостта.

— Запознат съм с мнението ти за мен.

— Но пък нищо не знаеш за послушанието — промърмори Луис. — От един дол дренки сме.

Двадесет и пета главаСЕМЕНАТА НА ИМПЕРИЯТА

Основата на Пръстенов свят се стелеше над тях.

В гледката нямаше забележимо разнообразие, особено от тридесет хиляди мили разстояние и със скорост хиляда мили в секунда. По едно време момчето дори задряма сред оранжевата козина. Луис все още зяпаше. Иначе не му оставаше друго, освен да се пита дали не е обрекъл всички на гибел.

Накрая Най-задния каза на библиотекарката:

— Това е достатъчно.

Луис се изтърколи и скочи на крака.

Харкабийпаролин си разтриваше гърлото. Видяха как кукловодът само за няколко минути пусна четирите откраднати ролки през четящото устройство.

— Останалото е работа на компютъра. Заложил съм всички въпроси в програмата. Стига отговорите да се съдържат в записите, ще ги узнаем след броени часове. Но какво ще правим, Луис, ако тези отговори не ни харесат?

— Искам първо да чуя въпросите.

— Забелязана ли е в историята на Пръстенов свят някаква дейност, свързана с поддържането му в изправност? Ако да, то ремонтните устройства от едно място ли са идвали? Дали поправките са по-чести в някоя област? Съществува ли част от този свят, която да е в по-добро състояние от останалите? Моля, отбележете всички отпратки към същества, имащи прилики с паките! Видът на бронята мени ли се според разстоянието от някоя отправна точка? Какви са магнитните свойства на основата и изобщо на скрита?

— Браво на теб.

— Пропуснал ли съм нещо?

— …Ъ-ъ, да. Ще бъде от полза да научим и най-вероятния източник на лекарството за безсмъртие. Очаквам да е Големия океан, но нека все пак попитаме.

— Ще добавя въпроса. Но защо Големия океан?

— Е, отчасти защото се набива в очи. И отчасти понеже един-единствен път намерихме запаси от лекарството. Бяха у Харлоприлалар. А на нея пък се натъкнахме съвсем наблизо до океана.

„Да не споменавам — каза си Луис, — че и корабът се тресна в Пръстеновия свят сравнително недалеч. Късметът на Тила Браун изкривява всички вероятности. Можеше да ни запрати право към Ремонтния център още при първата експедиция.“

— Харкабийпаролин, хрумва ли ти нещо друго?

Гласът й вече стържеше.

— Не мога да проумея с какво се занимавате.

Как да й обясни?

— Нашата машина е запомнила всичко от записите. Сега й казваме да рови в паметта си, за да търси отговори на определени въпроси.

— Попитайте я по какъв начин да спасим света!

— Уви, трябва да е нещо по-конкретно. Машината запомня, сравнява и изчислява, но не мисли самостоятелно. Не е от най-мощните.

Тя поклати глава.

— Ами ако отговорите не ни вършат работа? — заинати се Най-задния. — Не можем и да избягаме.

— Ще опитаме друго…

— Помислих за останалите ни възможности. Трябва да обикаляме в полярна орбита около слънцето. Така ще намалим риска да ни удари парче от разпадналия се пръстен. Ще включа стазисното поле в „Иглата“ и ще чакаме да ни спасят. Никой няма да ни отърве, но този вариант поне е по-добър от алтернативата.

„И до него може да опрем“ — каза си Луис.

— Чудесно. Все пак имаме около две години, за да измъдрим по-приемлив изход.

— Времето може да е и по-малко, ако…

— Млъкни.

Изтощената жена се свлече на водното легло. Имитацията на кзинтска козина се надигаше и люшкаше под нея. Харкабийпаролин се вцепени за миг, после се отпусна недоверчиво по гръб. Поклащането не спираше. Скоро се остави на вълничките. Кауаресксенджаджок измънка нещо в просъница и се обърна на другата страна.

Библиотекарката изглеждаше много апетитна. Луис се пребори с желанието да се гушне при нея в леглото.

— Как се чувстваш?

— Уморена. Злочеста. Ще видя ли някога дома си? Ако краят настъпи… тоест когато настъпи, искам да го посрещна на покрива на Библиотеката. Но дотогава цветята ще са умрели, нали? Изгорени, замръзнали…

— М-да… — Почувства се развълнуван. За него без никакво съмнение нямаше завръщане у дома. — Ще се опитам да ти помогна. Сега обаче имаш нужда от сън. И от масаж на гърба.

— Не.

Странно. Нали и Харкабийпаролин беше потомка на Строителите на градове — расата, към която бе принадлежала и Харлоприлалар? Расата, властвала над Пръстенов свят преди всичко благодарение на сексуалното си майсторство… Да, понякога забравяше, че индивидите от друга раса могат да се различават помежду си колкото и хората.

— Вие от Библиотеката ми приличате повече на жреци, а не на занаятчии. Да не давате и обет за целомъдрие?

— Докато работим в Библиотеката, наистина спазваме целомъдрието. Но това е и мой личен избор. — Тя се надигна на лакът, за да го погледне. — Известно ни е, че всички останали раси копнеят да правят ришатра с потомците на Строителите. И с теб ли е същото?

Призна си.

— Дано си способен да се владееш.

— Ох, тандж! Способен съм — въздъхна той. — Вече съм на хиляда фалана. Научих се как да си намирам други занимания.

— Какви?

— В по-нормални обстоятелства бих потърсил друга жена.

Библиотекарката дори не се усмихна.

— А ако няма друга?

— Ами… Тренировки до преумора. Преливане с вашето „гориво“. Почивка в пространството между звездите, и то с едноместен кораб. Впускам се в някакви удоволствия или пък затъвам в работа.

— Не би трябвало да пиеш — съвсем на място подхвърли жената. — Какво удоволствие би предпочел?

Драуда! Мъничко ток в главата и нямаше да му пука, ако ще Харкабийпаролин да се разтече на локва зелена слуз пред очите му. Но защо ли се тормозеше? Не я харесваше чак толкова… А и тя вече си изигра ролята. Щеше да спаси или да затрие Пръстеновия свят и без нейно участие!

— Както и да е. Ще си получиш масажа.

Постара се да я заобиколи и докосна бутон на контролното табло. Тя първо се стресна, после се отпусна блажено в звуковите трептения на водата. Скоро заспа. Луис нагласи вибрационния масаж да се изключи след двадесет минути.

И потъна в мрачен размисъл.

Ако не бе прекарал цяла година с Харлоприлалар, трудно щеше да открие нещо привлекателно у тази жена с гола отпред глава, тънки като нож устни и малко сплеснато носле. Но…

Да, неговото окосмяване сигурно беше непривично за потомка на Строителите. Това ли я отблъскваше? Или дъхът му? Или някакъв пропуск в поведението, за който не би могъл и да подозира?

Мъж, отвлякъл междузвезден кораб, заложил живота си на не особено насърчителните шансове да спаси трилиони други разумни същества, победил най-прилепчивата зависимост, не биваше да се разсейва заради нищожно смущение като сексапилна жена наоколо например. Ако си пуснеше жицата за съвсем мъничко, щеше да проумее с безпощадна яснота колко незначителна е дреболията…

А, това ли било!

Луис застана пред прозрачната стена.

— Най-заден!

Кукловодът изтупурка към него.

— Искам всички записи за Джак Бренън. Разговорите с него, медицинските му изследвания, данните от аутопсията на мъртвия пазител.

Щеше да си отвлече вниманието с работа.

Луис Ву седеше във въздуха, заел поза лотос, а дрехите му висяха на свободни гънки около тялото. На екран, сякаш появил се извън корпуса на „Иглата“, един отдавнашен мъртвец обясняваше произхода на човечеството.

— Трудно е да се каже, че пазителите имат свобода на избора. Прекалено умни сме, за да не прозрем веднага кой вариант е най-правилният. Ако един пак-пазител няма живи потомци, обикновено умира. Престава да се храни. Някои пазители обаче са по-способни да разсъждават обобщено. Успяват да измислят какво да сторят за цялата си раса и това поддържа живота им. Поне за мен беше по-лесно, отколкото за Пхсстхпок.

— Каква подбуда откри? Коя причина те подтиква да се храниш?

— Възможността да ви предупредя за паките…

Луис кимна сам на себе си, припомняйки си резултатите от аутопсията на пришълеца. Мозъкът на Пхсстхпок се оказал по-голям от човешкия, без това да се отнася за предните дялове. А главата на Бренън изглеждаше вдлъбната по средата — издута и отпред, и отзад.

Кожата на някогашния миньор в астероидния пояс приличаше на набръчкана броня. И ставите му бяха подути. Устните и венците се бяха слели в твърда човка. Но външността като че не смущаваше коренно променения бивш човек.

— Всички признаци на старостта са остатъци от прехода на размножителя в пазител — поучаваше той също отдавна мъртвия следовател от полицията на Обединените нации. — Кожата задебелява и се набръчква. Такава трябва да бъде, за да предпазва дори от удар с нож. Зъбите опадат, за да се втвърдят венците. Сърдечният мускул може да отслабне, защото в слабините израства второ двукамерно сърце… — Гласът на Бренън чегърташе неприятно. — Ставите се уголемяват, за да са в хармония с по-силните мускули. Но никоя от тези промени не може да е успешна без дървото на живота, а на Земята го няма от три милиона…

Луис се стресна, когато нечии пръсти подръпнаха анцуга му.

— Луийву, гладен съм.

— Ясно.

И без това проучването му омръзваше. Не откриваше нищо полезно.

Харкабийпаролин още спеше. Но миризмата на месо, опечено от лъча на лазер, я събуди. Луис избра плодове и задушени зеленчуци за гостите си, показа им и къде да изхвърлят всичко, което не им хареса.

Своята храна пренесе в товарния отсек.

Ядосваше се, че още двама му бяха увиснали на врата. Е, признаваше и че са жертви на похожденията му. Не можеше обаче да ги научи дори сами да си поръчват яденето! Всички надписи в роботизираната кухня бяха на интерезик и на Речта на героите.

Имаше ли изобщо начин да ги впрегне на работа?

Утре. Утре ще измисли нещо.

Компютърът вече откриваше отговори на въпросите. Най-задния май беше зает непрекъснато. Луис все пак успя да го повика за малко и поиска записите от нахлуването на Кхмий в замъка.

Крепостта заемаше върха на каменисто възвишение. В жълтеникавата тревиста равнина долу пасяха стада от ивичести жълто-оранжеви твари, доста подобни на прасета. Совалката направи кръг и се спусна в двора сред облак от стрели.

Известно време не се случваше нищо.

После в един миг от няколко сводести изхода изскочиха едновременно размазани оранжеви петна — твърде пъргави, за да се виждат добре.

Притиснаха се в основата на совалката, здраво хванали оръжията си. Да, бяха кзинти, но някак уродливи в очите на Луис. Естествено еволюцията им бе тръгнала по друг път за четвърт милион години.

Харкабийпаролин се обади до рамото му:

— Тези да не са от расата на твоя приятел?

— Е, не съвсем същите, но са му сродни. По-нисички са и козината им тъмнее, освен това… да, долната им челюст е по-тежка.

— Той те е изоставил. Защо и ти не го зарежеш?

Луис прихна.

— За да си имаш удобно легло ли? Бяхме тръгнали да вършим работа, а аз позволих на една вампирка да ме съблазни. Кхмий беше отвратен. Мисля, че според него аз съм го изоставил.

— Нито мъж, нито жена могат да устоят на вампирите.

— Кхмий не е човек. Не е способен да пожелае ришатра с вампир, нито с който и да било хуманоид.

Още едри оранжеви котки притичаха към совалката. Двама бойци носеха метален цилиндър с петна от ръжда. Нападателите изпълзяха назад.

Цилиндърът изчезна в кълбо от бяло-жълти пламъци. Совалката се плъзна тромаво встрани. Кзинтите почакаха и се върнаха да огледат резултата от взрива.

Харкабийпаролин сгуши глава в раменете си.

— Да, по-скоро биха ме пожелали за трапезата си.

Луис вече се ядосваше.

— Не е изключено. Спомням си обаче как Кхмий здравата беше прегладнял веднъж, но не ме докосна. Какво те мъчи, между другото? В града нямате ли месоядни?

— Имаме.

— А в Библиотеката?

Стори му се, че няма да му отговори. (От тесните бойници на замъка надничаха космати лица. Взривът не бе причинил никакви видими повреди.)

— Прекарах немалко време в Сградата Пант…

Отначало не разбра намека. Аха, Пант! Като глава лук, обърната с върха надолу. И там бе поправил водния колектор. Господарите на сградата искаха да платят със секс. А в коридорите се носеше дъх на вампири.

— И си правила ришатра с месоядни?

— С пастири, с горски хора, с нощния народ. Няма как да избягам от спомените.

Луис неволно се отдръпна.

— С нощния народ ли?

Жената за мършоядите ли говореше?

— Те са много ценни за нас. Събират вести и за града, и за Народа на машините. Крепят каквото е останало от цивилизацията, а ние внимаваме да не ги оскърбим с нещо.

— Ъхъ…

— Но другото… Луийву, нощният народ има много остро обоняние. Надушат ли вампири, впускат се в паническо бягство. Поискаха от мен да правя ришатра с един от тях, но без да използвам уханието. И аз пожелах да ме преместят в Библиотеката.

— Е, не ми се видяха чак толкова отблъскващи.

— За ришатра ли? Ние, останалите без родители, трябва да си изплатим дълга към обществото, преди да се съберем с някого и да се задомим. Когато се преместих, загубих всичко. Но може би взех решението си твърде късно. — Харкабийпаролин се взря в очите му. — Не е никак весело. Щом въздействието на уханието отминеше, започвах да си спомням. Миризмите. Кръвта в дъха на нощните ловци. Вонята на гнило по телата на мършоядите.

— Отдавна си се отървала от това — подхвърли Луис за утеха.

Някои от кзинтите на екрана понечиха да се изправят. После всички заспаха. Десет минути по-късно външният люк се отвори. Кхмий излезе, горд като пълководец, току-що пожънал победа на бойното поле.

Най-после кукловодът благоволи да се покаже. Изглеждаше занемарен и останал без сили.

— Догадката ти се потвърди. Скритът не само поддържа магнитно поле, но и в цялата конструкция е вплетена мрежа от свръхпроводници.

— Добре — промърмори Луис. Сякаш тежък товар се смъкна от гърба му. — Направо чудесно! Но как ли Строителите на градове са научили това? Не вярвам, че са успели да ровичкат в скрита.

— Не са могли. Използвали са магнити за компаси. И установили, че под света има паяжина от шестоъгълници, съставена от свръхпроводници, всеки с дължина към петдесет хиляди мили. Откритието много им помогнало в съставянето на карти. Минали векове, преди да напреднат достатъчно във физиката, за да проумеят какво са открили. Накрая успели да си направят свои свръхпроводници.

— А онзи бацил…

— Не би проникнал до свръхпроводник, потопен в скрит. Е, да, основата все пак е уязвима за метеоритни пробиви. Да се надяваме, че мрежата от свръхпроводници не е оголена никъде.

— Шансът наистина е нищожен.

Най-задния се поколеба.

— Луис, още ли се опитваме да разкрием тайната на преобразувателя на материята?

— Не.

— Жалко. Колко лесно бихме решили проблемите си! Той вероятно е работил в гигантски мащаби. Преобразуването на материя в енергия сигурно е несравнимо по-лесно, отколкото на материя в материя. Представи си, че насочим… ами, да го наречем преобразувател-оръдие към външната страна на основата, там, където тя е най-отдалечена от слънцето. Ударът би наместил веднага конструкцията. Разбира се, ще възникнат и допълнителни проблеми. Инерционната вълна ще убие мнозина аборигени, но оцелелите ще бъдат повече. А изгореното защитно покритие може да бъде възстановено след време. Защо се кискаш?

— Превъзходен изобретател си! Само едно не е наред. Нямаме никакво основание да смятаме, че преобразувателят е съществувал.

— Не те разбирам.

— Харлоприлалар непрекъснато си измисляше. По-късно все пак си призна. В края на краищата откъде би могла да знае как е създаден Пръстенов свят? Тогава прародителите й са били още маймуни. — Луис забеляза как главите се гмурнаха и кресна: — Ей, я не ми се вцепенявай пак! Нямаме време за глезотии.

— Слушам и изпълнявам.

— Какво друго изкопчи досега?

— Почти нищо. Анализът на подобията и отпратките в историята не е завършен. А самите приказки за Големия океан не означават много за мен. Ако искаш, опитай ти да се позанимаваш с тях.

— Утре.

Тих неясен шум го събуди. По навик извъртя тялото си в безтегловността.

Мъждивата светлина стигаше, за да различи прегърнатите Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок. Шепнеха си. Преводачът не долавяше казаното, но то явно звучеше нежно. Усмихна се на внезапно пробудилата се завист. Само си бе въобразявал, че момчето е недорасло, а жената е загърбила плътското влечение. Пък и това не беше ришатра, нали принадлежаха към една и съща раса…

Обърна им гръб и затвори очи. Но тъй и не чу очакваното ритмично плискане на вълничките в леглото. Унесе се неусетно.

И сънува, че си е позволил ваканция.

Безспирно пропадане сред звездите. Когато светът му дотегнеше с богатството, разнообразието и изискванията си идваше време да го напусне. Сам в малък кораб бе прониквал в неизследваните пролуки на пространството, за да види какво биха му предложили те и да се увери, че още обича себе си. Нищо, че сега висеше между спалните плоскости и щастливо си представяше как отново е в космоса. Никой не зависи от него, не е принуден да изпълнява обещания…

Изведнъж жената писна панически право в ухото му. Една пета се заби болезнено в плаващите му ребра и Луис се преви задъхан. Трескаво размахани ръце го пердашеха наслуки, после се вкопчиха във врата му. Хленченето не спираше.

Луис откопчи пръстите и извика:

— Изключване на полето!

Отново усети тежестта, двамата полека се спуснаха върху долната плоскост. Харкабийпаролин млъкна, сетне тежко отпусна ръце.

Момчето приклекна до нея, объркано и уплашено. Задаваше настойчиви въпроси на езика на Строителите. Жената само изръмжа нещо.

Кауаресксенджаджок пак я заприказва и този път тя му отговори по-словоохотливо. Хлапакът закима неохотно. Каквото и да бе чул, явно никак не му допадаше. Отиде в ъгъла, стрелна ги през рамо с неразгадаем поглед и се пренесе в товарния отсек.

Луис се пресегна да включи преводача.

— Добре де, каква е тази врява?

— Паднах! — изхълца жената.

— Нищо страшно не е станало. Някои от нас дори предпочитат да спят така.

Изражението й не се нуждаеше от тълкуване. „Ама че безумци!“ След миг тя вдигна рамене. И се напрегна.

— Принудих се да осъзная, че вече съм безполезна, щом вашите машини четат по-бързо от мен. Остана само едно нещо, с което да помогна в нашата мисия — да те облекча от страданията на нагона.

— Страхотно облекчение… — промърмори Луис. Искаше да прозвучи язвително, но дали тя щеше да го разбере? Проклет да е, ако се съгласи с тази чудновата благотворителност.

— Ако се къпеш по-често и си миеш старателно устата…

— Я задръж малко. Твоята жертвоготовност заслужава само най-възвишени похвали, но май не би било учтиво да приема.

Успя да я озадачи.

— Луийву, не искаш ли да правиш ришатра с мен?

— Не, макар да ти благодаря за поканата. Включване на полето!

Зарея се над жената. Опитът му подсказваше, че предстои скандал, и то неизбежен. Ако опиташе обаче да му налети с нокти и зъби, щеше да се обърка в безтегловността.

Тя го изненада.

— Луийву, ще бъде ужасно, ако родя дете точно сега!

Изви глава, за да погледне надолу към лицето й.

Никакви признаци на ярост, просто беше мрачно и сериозно.

— Ако легна с Кауаресксенджаджок — добави Харкабийпаролин, — ще зачена дете, което може да загине в пламъците.

— Ами тогава недей! На момчето и без това му е рано за подобни удоволствия.

— Грешиш.

— Тъй ли било… А вие нямате ли… Не, не ми се вярва да използвате контрацептиви. Поне не умееш ли да пресмяташ кога е възможно да заченеш, за да намалиш по такъв начин рисковете?

— Не ми е ясно за какво говориш. А, разбрах! Луийву, нашата раса е наложила властта си над почти целия свят, защото е овладяла тънкостите и разнообразието на ришатра. Знаеш ли как сме научили толкова много?

— С налучкване.

— Не забравяй, че някои раси са по-плодовити от останалите.

— Вярно е.

— Още преди да създадем цивилизацията си, ние сме се убедили, че ришатра е начин да не зачеваме. Ако се съберем с някой от нашата раса, след четири фалана се ражда дете. Кажи ми — може ли светът да бъде спасен? Убеден ли си?

О, как жадуваше за ваканция! Сам в едноместен кораб, на светлинни години от отговорността за когото и да било освен за самия себе си. О, как жадуваше за жицата…

— Не мога нищо да ти обещая.

— Тогава прави ришатра с мен, за да не мисля постоянно за Кауаресксенджаджок!

Предложението съвсем не беше най-ласкаещото самочувствието му в неговия доста дълъг живот.

— А как ще облекчим неговите страдания?

— Не знам. Горкото момче, ще трябва да се поизмъчи малко.

„Защо не се поизмъчите и двамата?“ — сопна се мислено Луис. Но не му стигна жестокост да го каже. Жената беше изтормозена. И имаше право. Бъдещето не изглеждаше особено добро за още един мъничък потомък на Строителите.

Освен това я желаеше.

Измъкна се от безтегловността и я поведе към водното легло. Радваше се, че хлапакът предпочете да се изнесе в товарния отсек. Но какво ли щеше да каже на сутринта?

Двадесет и шеста главаПОД ВОДАТА

Луис се събуди и усети гравитацията. Хилеше се щастливо и изпитваше приятна болка и в най-дребното мускулче. Освен това го смъдяха очите. Почти не спа през нощта. Харкабийпаролин изобщо не бе преувеличила силата на мъчещото я желание. Въпреки прекараната цяла година с Харлоприлалар, до тази нощ той не подозираше, че Строителите на градове се разгонват.

Помръдна и голямото легло се разлюля под него. Друго тяло се опря в собственото му — Кауаресксенджаджок, проснал се по корем като морска звезда. Леко похъркваше.

Жената се бе свила до оранжевата козина. Надигна се и седна. Веднага обясни, може би за да се оправдае че го е зарязала сам в постелята:

— Все се събуждах и се чудех къде съм, щом леглото се разклатеше.

Ето ти го и шока от сблъсъка с друга култура, каза си Луис. Помнеше добре, че Харлоприлалар предпочиташе спалните плоскости, но не за сън.

— Е, на пода поне място колкото искаш. Как се чувстваш?

— Засега съм много по-добре. Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря. Гладна ли си?

— Още не.

Той започна да прави упражнения. Мускулите му не бяха загубили твърдостта си, но съзнаваше, че не е във форма. Жената и момчето го наблюдаваха с недоумение. След това набра закуската — пъпеш, суфле „Гран Марние“, препечени в масло кифлички, кафе. Както и очакваше, гостите му не пожелаха да пият кафе, отказаха се и от кифличките.

Най-задния се появи с още по-смачкан вид зад стената.

— Особеностите, които търсехме, липсват в записите от въздушния град. Всички раси правят бронята си по подобие на телосложението на паките-пазители. Не може да се каже, че броните са еднакви навсякъде, но и разликите са незначителни. Вероятно трябва да потърсим обяснението в разпространилата се култура на Строителите. Тяхната империя така е смесила идеите и изобретенията, че вече е невъзможно да се проследи произходът им.

— Ами лекарството за безсмъртие?

— Позна! Големия океан е смятан за източник на ужаси и наслади, включително и тази на безсмъртието. Но подобен дар не винаги е във формата на лекарство. Понякога се стоварва изневиделица по волята на капризни богове. Луис, аз не съм хуманоид и тези легенди са лишени от смисъл за мен.

— Добре, пусни ни записа. Ще помоля и нашите гости да поработят. Може би ще обяснят по-лесно онова, което ми се вижда странно.

— Слушам и изпълнявам.

— Ами поправките?

— В писаната история на Строителите не е отбелязано някой да е поправял Пръстенов свят.

— Да не се шегуваш?!

— А каква област според теб могат да обхванат жителите на един град? И колко назад във времето се простира за тях историята? Освен това пак прегледах някогашните разговори с Джак Бренън. Доколкото схванах, пазителите живеят дълго и мислят твърде напред в бъдещето. Предпочитат да не използват механизми за работа, която смятат, че ще свършат сами. Например в кораба на Пхсстхпок е липсвал автопилот.

— Не се връзва. Системата от тръби и пръскащи планини без съмнение е автоматична.

— Ха, там са използвали съвсем проста механика! Не сме научили обаче защо пазителите са измрели или напуснали Пръстенов свят. Вероятно са знаели предварително участта си и са успели да автоматизират системата. Луис, всичко това в края на краищата не ни е нужно.

— Сериозно? Не мислиш ли, че и антиметеоритната защита също е автоматична? Не ти ли се иска поне за нея да узнаеш повече?

— Иска ми се.

— Системата от двигатели за корекция на орбитата също е била автоматична. Няма да се учудя, ако е имало и ръчно управление за всичко онова, което изброихме. Само че след изчезването на паките-пазители са възникнали едва ли не хиляда различни раси от хуманоиди, а системите още работят. Дали пазителите по начало не са възнамерявали да си отидат някой ден, в което не мога да повярвам…

— Или са измирали постепенно — довърши Най-задния. — Имам своя хипотеза.

Не пожела да каже нищо повече.

Луис си намери чудесно развлечение за тази сутрин. Приказките и преданията за Големия океан се оказаха много забавни — с герои, владетели, приключения в търсене на чудеса, срещи с магии и страховити чудовища Отличаваха се от историите, съчинявани в която и да е човешка култура. Тук любовта не беше до гроб. Героят (или героинята), принадлежащ към расата на Строителите, винаги си подбираше спътници от противоположния пол, а верността им поддържаше със сочно описана ришатра. Подразбираше се, че спътниците се отплащат с чудатите си способности. Магьосниците пък не бяха задължително зли. Приказките ги представяха като рядко срещани случайни опасности, които трябва да се отбягват, а не побеждават.

Луис вече откриваше общите черти в легендите — безмерността на водния простор, ужасяващата стихийна мощ на бурите и смъртно опасните океански чудовища.

Разпознаваше гигантски акули, кашалоти, косатки, разрушители от Гъмиджи, сенкориби от Вундерланд или полета от саргасови водорасли. Някои от съществата обаче бяха надарени с разум. Имаше морски змейове, дълги по няколко мили, с бълващи пара ноздри (това предполагаше ли да имат и бели дробове?) и големи, изобилстващи с остри зъби усти. Някои острови всъщност се оказвали морски твари със склонност към заседяване на едно място. Върху тях дори се развивали цели екосистеми… до мига, когато пътешествениците се престрашавали да стъпят върху великанския гръб. Тогава съществата се гмуркали. Едва ли би се поблазнил да повярва, че легендата съдържа и зрънце истина, ако вече не я бе срещал в земната митология.

Вярваше обаче в неописуемите бури. На Пръстенов свят те можеха да натрупат стъписваща мощ дори без Кориолисовия ефект4, пораждащ урагани на нормалните планети. Спомни си, че видя в картата на Кзин кораб колкото град. Може би само такива размери биха му помогнали да се пребори със стихията.

Не си позволи да отхвърли без съмнение дори историите за магьосници. В три от приказките те като че също бяха от расата на Строителите. Само че — за разлика от вълшебниците на Земята — бяха могъщи бойци. И носеха брони.

— Кауа, магьосниците винаги ли са покрити с броня?

Момчето го изгледа особено.

— Питаш за приказките, нали? Не. Май ги носят онези, които се навъртат около Големия океан. Защо те интересува?

— А сражават ли се? Велики воини ли са?

— Ами… не е задължително.

Хлапакът изглежда се почувства неудобно и това накара Харкабийпаролин да се намеси:

— Луийву, може би аз знам повече от Кауаресксенджаджок за детските приказки. Какво се опитваш да узнаеш?

— Търся къде са живели създателите на Пръстеновия свят. Не е изключено именно те да са били бронираните магьосници… но пък приказките са от много по-късен исторически период.

— Значи не са те!

— Но какво е породило легендите? Статуи? Мумии от пустините? Родова памет?

Тя поумува.

— Магьосниците обикновено са от расата, към която принадлежи и разказвачът. Описват ги различни — според ръста, теглото и навиците им в храненето. Но имат и нещо общо помежду си. Бият се безмилостно. Не заемат страната нито на доброто, нито на злото. И не бива да бъдат побеждавани, а отбягвани.

Като подводница под полярните ледове „Гореща игла на дознанието“ се провираше под дъното на Големия океан.

Най-задния бе намалил скоростта. Успяха да огледат добре дългата, сложно начупена ивица на континенталния шелф, останала вече зад тях. Виждаха огромните кухини на планини, издигащи се над водата, също и изпъкналите по пет-шест мили зъбери, които отгоре бяха океански падини.

Трябваше вече да са под картата на Кзин — неравна повърхност, тъмна дори при усилване на светлината и измамно близка, макар да бяха на три хиляди мили от нея. Изглежда по времето, когато създателите на конструкцията са оформяли картата, на действителната планета Кзин бе имало бурна тектонична активност. Моретата се издуваха, планините хлътваха рязко и нависоко.

Луис почти не се ориентираше, тези призрачни контури не му стигаха. Зрението му имаше нужда от сенките от шарките на оранжево-жълтата джунгла…

— Получаваш ли сигнал от совалката?

Седналият пред пулта кукловод изви едната си глава.

— Не, скритът ни пречи. Виждаш ли онзи почти кръгъл залив, където свършва реката? Там е закотвен огромният кораб. А близо до отсрещния край на картата, при сливането на двете реки са замъкът и совалката.

— Ясно. Отдалечи се на още няколко хиляди мили. Искам да обхвана всичко с поглед.

„Иглата“ потъна под неравния таван.

— Нали си виждал това, когато сте прелитали с „Лъжеца“? — учуди се Най-задния. — Да не очакваш някакви промени за толкова кратък период?

— Не. А теб да не би да те мъчи нетърпение?

— Разбира се, че не!

— Сега знам повече. Може да забележа някоя дреболия, която сме пропуснали предишния път. Например… Какво стърчи при южния полюс?

Кукловодът увеличи изображението на екрана. Дълъг, тесен, непрогледно черен триъгълник се подаваше точно от средата на картата.

— Охлаждащ радиатор — обясни Най-задния. — Естествено е да изстудяват полярните области.

Двамата от града зяпаха озадачени.

— Не разбирам — промълви Харкабийпаролин. — Въобразявах си, че съм запозната с науката, но… що за чудо е това?

— Твърде сложно за обяснение. Най-заден…

— Луийву, не съм нито дете, нито глупачка!

Каза си, че жената наистина няма как да е на повече от четиридесет земни години.

— Добре де! Замисълът е бил да наподобят условията на планетите. А те са въртящи се кълба, нали така? При полюсите слънчевата светлина пада почти успоредно на повърхността, затова е студено. Тази имитация на свят очевидно има система за охлаждане на полюсите. Най-заден, дай по-едър план!

Зърнестите плоскости на радиатора се превърнаха в безброй крилца с променлив наклон — сребристи отгоре, черни отдолу. „Лято и зима“.

— Не мога да повярвам…

Сякаш някой друг изрече тези думи.

— Луийву, какво ти става?

Той разпери безпомощно ръце.

— От време на време се стъписвам. Все си мисля, че съм приел нещата каквито са, и изведнъж всичко отново става твърде грамадно за мен. Дяволски грамадно!

В очите на Харкабийпаролин напираха сълзи.

— Вече знам, че моят свят е само имитация на истинските…

Луис я прегърна.

— Това е истинско. Усещаш, нали? И ти си истинска като мен. Тупни с крак по пода, ако искаш да се убедиш. Светът е истински, също като този кораб. Само дето е по-голям. Толкова по-голям, че страх да те хване.

— Луис… — прекъсна ги Най-задния.

Беше пораздвижил телескопа и показваше кръга от по-малки радиатори около картата.

— Естествено! И северният полюс трябва да е охладен.

— Ъхъ… Ей сега ще се опомня. Насочи се към Юмрука на бога, но не бързай. Компютърът ще го намери ли?

— Да. Възможно ли е да го заварим запушен? Нали ти каза, че епицентърът на бурята е изчезнал?

— Не е лесно да запушиш Юмрука на бога. Дупката е по-голяма от Австралия, при това далеч над атмосферата.

Той си разтърка очите.

Не е време да се отпускам. Всичко случващо се е истина. Значи мога и да го осмисля с мозъка си. Тандж, не биваше да се пристрастявам към жицата! Прецакала ми е усета за действителността. И все пак… охлаждащи радиатори под полюсите?

Вече излизаха изпод картата на Кзин. Дълбокото сканиране изобщо не показваше тръбите под релефно изпъкващото морско дъно. Това може би означаваше, че и пенестото антиметеоритно покритие е от скрит. А тръби трябваше да има непременно, иначе тинята щеше да запълни дори океаните.

По една драга във всяка дълбока падина, в чийто край пък се намира отвор на тръба… така дъното оставаше чисто.

— Най-заден, искам да се отклониш малко. Нека минем първо под картата на Марс, после и под тази на Земята. Няма да се отдалечим прекалено.

— Ще удължим полета с почти два часа.

— Струва си да рискуваме…

Убиваше двата часа с дрямка в полето на спалните плоскости. Знаеше добре, че търсачът на приключения трябва да си наваксва съня при всеки удобен случай. Стори му се, че се сепна твърде рано — обратната страна на океанското дъно все така се издуваше над „Иглата“. Почувства, че спират.

— Марс го няма — съобщи Най-задния.

Луис тръсна сърдито глава. „Събуди се бе, мекотело такова!“

— Какво?!

— Това е студена и суха планета, почти лишена от въздух. Не греша, нали? Значи цялата карта трябва да бъде охлаждана, а и изсушавана по някакъв начин. Тоест — издигната почти до горната граница на тукашната атмосфера.

— Ъхъ. Всичко е вярно.

— Ами погледни нагоре тогава! Според компютъра трябва да се намираме под картата на Марс. Е, виждаш ли още по-голям охлаждащ радиатор от онзи под Кзин? Случайно да забелязваш почти кръгла вдлъбнатина, дълбока двайсетина мили?

Над главите им нямаше нищо друго освен все същия обърнат релеф на океанското дъно.

— Луис, това е много тревожен признак. Ако паметта на компютъра започва да ни подвежда…

Краката на кукловода се огънаха, а главите му моментално се гмурнаха надолу и под тях.

— Нищо й няма на компютърната памет — успокои го Луис. — Я се отпусни. Казвам ти — компютърът си е съвсем наред! Провери дали температурата на океана над нас е по-висока.

Най-задния явно се поколеба дали да не се превърне в покрито с козина яйце. После промърмори:

— Слушам и изпълнявам.

И седна пред пулта.

— Добре ли разбрах? — учуди се Харкабийпаролин. — Липсва подобието на един от вашите светове?

— Да, на един от по-малките. Дребен пропуск, скъпа.

— Но тези тук не са кълба — проточи тя замислено.

— Права си. Разстлали са ги като кората на обелен плод.

— Температурите в района са различни — обади се Най-задния. — Диапазонът е от нула до тридесет градуса по Целзий.

— Водата би трябвало да е по-топла около картата на Марс.

— Засега не откриваме признаци, че тази карта е на мястото си, а и водата не е по-топла.

— А… Странно.

— Ако съм разбрал какво те озадачава, наистина се сблъскваме със сериозен проблем.

Шиите на Най-задния се извиха и главите му се вторачиха една в друга. Луис бе виждал и Несус да прави същото. Преди се чудеше дали това не е смехът на кукловодите. А може би така се съсредоточаваха. На Харкабийпаролин май й се завиваше свят от тази картинка, но и тя не можеше да откъсне поглед.

Луис крачеше нервно. Марс несъмнено се нуждаеше от охлаждане. Но къде са…

Най-задния изсвири чудноват акорд.

— Мрежата?

Луис се вцепени насред крачката си.

— Мрежата… Именно! И това означава, че… Проклятие! Толкова лесно ли било?

— Да, може да се каже, че постигаме напредък. Каква да бъде следващата ни стъпка?

Научиха немалко, докато зяпаха дъното на света. Значи…

— Моля те, нека разгледаме и мазето на земната карта.

— Веднага потегляме.

„Какво изобилие от воден простор — каза си. — И толкова малко суша. Защо ли създателите на Пръстенов свят са искали да има такива огромни количества солена вода, съсредоточени само на две места? Разположени са един срещу друг за равновесие, разбира се, но размерите?…“

Резервоари? Да, отчасти служат и за това. Резервати за морския живот на отдавна напусната планета на паките? Някой природозащитник сигурно щеше да се възхити, само че тук бяха шетали тъкмо паки-пазители. А те са вършели всичко в името на безопасността — своята и на потомците си.

Стигна до заключението, че картите са превъзходно изпипана заблуда.

Въпреки непознатите контури на океанското дъно, Земята се разпознаваше лесно. Луис сочеше полегатия наклон на континенталния шелф, когато минаваха под Африка Австралия, двете Америки, Гренландия… охлаждащи радиатори под Антарктида и Северния ледовит океан… Двамата жители на Пръстенов свят разглеждаха и кимаха учтиво. Какво ли ги засягаше? Не беше техният дом.

Да, непременно щеше да се постарае да ги върне в града, ако не успееше да стори за тях нищо друго. В момента самият той беше по-близо до Земята, отколкото може би щеше да бъде до края на дните си.

Океанското дъно се стелеше над главите им.

„Иглата“ се насочи наляво. Подминаваха кухи планински вериги и плоски морета. Идеално права линия продължаваше в посоката на въртенето, а в близкия й край блещукаше светлина…

Юмрука на бога.

Нещо огромно се бе стоварило върху Пръстенов свят в прастари времена. Огненото кълбо бе избутало основата нагоре във формата на килнат конус, а миг по-късно я бе разкъсало. Имаше и следа от доста позакъснял метеорит — осакатен корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“, с потънали в стазисно поле пътници, се бе плъзнал почти успоредно на повърхността със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. Мътните да ги вземат, бяха издълбали бразда в свръхздравия скрит!

„Гореща игла на дознанието“ се потопи в сияеща колона — слънцето светеше през дупката. Разкъсаните изтънели краища на пробива стърчаха като по-малки върхове около кратер на вулкан. Корабът се издигна над тях.

По склоновете и още по-нататък се простираше пустинята. Ударът, създал Юмрука на бога, бе изпепелил живота в район, значително превъзхождащ по площ Земята. На цели сто хиляди мили оттук синьото зарево на далечината се превръщаше в синевата на море. Можеха да стигнат с поглед дотам само защото „Иглата“ се намираше на хиляда мили над повърхността.

— Хайде, да се насочваме към целта — подкани Луис. — Искам да знам какво показват камерите на совалката. Да проверим как я кара Кхмий!

— Слушам и изпълнявам.

Двадесет и седма главаГОЛЕМИЯ ОКЕАН

Извън корпуса на кораба висяха шест правоъгълни холограмни екрана. Шест камери показваха горната и долната палуби на совалката, както и ставащото извън нея.

Пилотската кабина беше празна. Луис огледа пулта за алармени сигнали, но не откри нито един такъв. Автолечителят още приличаше на голям затворен ковчег.

Нещо неприятно ставаше с външните камери. Образът трептеше, разкривяваше се, цветовете примигваха неестествено. Едва различаваше двора, тесните бойници и неколцината кзинти в кожени брони, застанали на стража. Други притичваха на четири крака, но тях не успяваше да огледа.

Пламъци! Бранителите на замъка бяха наклали грамаден огън около кукловодския летателен апарат.

— Най-заден, не можеш ли да издигнеш совалката оттук? Нали уж имаше дистанционно управление?

— Лесно бих дал команда за излитане, но няма да е напълно безопасно. В момента се намираме на… дванадесет дъгови минути в посоката на въртене и малко вляво от картата на Кзин, тоест на повече от триста хиляди мили. Сигналите дотам и обратно ще се забавят три секунди и половина. Засега не виждам причини да се безпокоим за състоянието на животоподдържащите системи в совалката.

Четирима кзинти спринтираха и отвориха тежката порта. В двора влезе тромаво возило на колела. Беше видимо по-голямо от колите на Народа на машините. Навсякъде по него стърчаха оръдия, явно изстрелващи снаряди. Отвътре излязоха още кзинти и се вторачиха преценяващо в совалката.

Дали господарят на замъка бе повикал някого на помощ? Или по-могъщият съсед сам бе решил да дойде, за да присвои неуязвимата летяща крепост?

Всички оръдия се завъртяха към нея и блъвнаха огън. Камерите се разтресоха. Залегналите едри оранжеви котки се надигнаха, за да огледат пораженията.

На пулта в пилотската кабина още нямаше тревожни светлинки.

— Тези диваци — отсъди Най-задния — не разполагат с нищо, което би навредило на совалката.

Снарядите отново раздрусаха образите по екраните.

— Няма как, ще разчитам на твоята увереност — промърмори Луис. — Продължавай да следиш развоя на събитията. Достатъчно ли се сближихме, за да проникна в совалката чрез прехвърлящите дискове?

Очите на кукловода пак се вторачиха едно в друго. Застина за няколко секунди в тази поза.

— Сега сме на двеста хиляди мили от картата на Кзин по посоката на въртене, както и на сто и двадесет хиляди мили вляво от нея, което обаче няма значение. Но разстоянието по протежение на пръстена може да се окаже гибелно за теб. Относителната скорост на „Иглата“ спрямо совалката е почти миля в секунда.

— Това прекалено много ли е?

— Луис, нашите технологии не са предназначени да вършат чудеса! Прехвърлящите дискове могат да поемат кинетичната енергия от разлики в скоростта до шестдесет метра в секунда, не повече…

Взривовете бяха разпръснали струпаните дърва и бронираните стражи ги примъкваха отново около совалката.

Луис преглътна напиращата на езика му гадна думичка.

— Схванах. Значи най-бързият начин да намалим разстоянието е да се устремим точно в посоката срещу въртенето, докато за мен стане безопасно да се прехвърля. После можем да продължим по-кротко надясно.

— Слушам и изпълнявам. А с каква скорост да се движим?

Отвори уста… и не проговори веднага.

— Ама че занимателно въпросче! Какво е метеорит според автоматичната защита на Пръстенов свят? И какво тя би сметнала за нападащ кораб на противник?

Едната глава се шмугна зад гърба на кукловода и клъвна няколко пъти пулта.

— Вече прекратих ускорението. Налага се да обсъдим проблема. Луис, не разбирам как Строителите на градове са узнали, че могат да изградят и използват транспортната система по стените, без да пострадат.

Човекът поклати глава. Смяташе, че е проумял защо създателите на конструкцията не са програмирали защитата да стреля по страничните стени — за да имат свободен коридор за собствените си кораби, или пък защото са установили, че съществува опасност двигателите за корекция на орбитата да бъдат унищожени още при първото им включване…

— Предполагам, че са започнали с по-малки корабчета и постепенно са увеличавали размерите им. Опитвали са и им е провървявало всеки път.

— Глупаво. Рисковано!

— Знам. Но неведнъж са постъпвали така, нали?

— Вече изказах мнението си. Чакам заповед от теб — каква да бъде скоростта ни?

Под тях се стелеше пустинята — изгорена безжизнена област, чиято екология е била безвъзвратно погубена преди хиляди фалани. Какво ли бе успяло да пробие Пръстеновия свят? Кометите обикновено нямаха нито размерите, нито скоростта за това. А след създаването на гигантската конструкция в системата липсваха планети и астероиди.

„Иглата“ вече доближаваше зелени земи, напред проблясваха сребристите нишки на реки.

— В първата експедиция поддържахме с въздушните си мотопеди скорост, превишаваща двойно тази на звука — промълви Луис. — Това би означавало да се влачим още… осем дни. По дяволите, твърде много са! Допускам, че защитата обстрелва всичко, което се движи прекалено бързо спрямо повърхността. Но колко бързо?

— Най-лесно ще го установим, ако отново започнем да ускоряваме, докато ни се случи нещо.

— Не вярвам на ушите си! Да чуя подобни слова от кукловод!

— Луис, повярвай поне в уменията ни на инженери. Стазисното поле ще се включи, когато е необходимо. А в стазис нито едно оръжие не може да ни навреди. В най-лошия случай ще се ударим в повърхността, след което ще продължим с по-умерена скорост. Има различни степени на риск. Най-опасният вариант през следващите две години е да се крием и да не правим нищо.

— Не, не мога да… ако го беше казал Кхмий, както и да е… но кукловод… Дай ми минутка-две да се опомня! — Затвори очи и се напъна да помисли. — Първо ще издигнем повредената сонда…

— Вече я преместих.

— Къде е?

— Върху най-близката висока планина с връх от оголен скрит. За по-сигурно място не можах да се сетя. Сондата все още е полезно устройство, макар да не ни снабдява с гориво.

— Избрал си чудесно местенце! Нека остане там. Просто включи всички сензори, както в „Иглата“, тъй и в совалката. Насочи повечето към засенчващите плоскости. Къде другаде биха разположили антиметеоритна защита?… Да не забравяме, че досега не сме установили тя да е стреляла по нещо под основата на Пръстеновия свят.

— Нямам представа къде!

— Все едно. Ще насочим камери към различни места по дъгата на конструкцията. Други — към плоскостите и към слънцето. Останалите — към картите на Кзин и на Марс.

— Непременно.

— Поддържаме височина хиляда мили. Да пуснем ли и другата сонда? Да ни следва отдалеч…

— Единствения ни източник на гориво? Не!

— Добре, нека тогава ускоряваме и да видим какво ще ни сполети.

— Слушам и изпълнявам — изчурулика Най-задния и се обърна към пулта.

Луис, който с удоволствие би поспорил още малко, за да свикне с опасната идея, беше принуден да млъкне.

Камерите регистрираха произшествието, за разлика от сетивата на пътуващите в „Иглата“. Всъщност дори да се бяха вторачили право нагоре, те пак нямаше да забележат нищо особено. Щяха да видят яркобели звезди, нашарената в светло и тъмно синя дъга на Пръстенов свят на фона на космическия мрак, а също и черното петно, с което защитният слой на кораба заместваше слънцето.

Но те дори не поглеждаха натам.

Под съсипания хипердвигател отминаваха райони, в които животът благоденстваше. Джунгли, блата и прерии, тук-там одеяло от шарени кръпки — обработени земи. Доколкото Луис можеше да прецени, малко от расите по този свят бяха склонни да се занимават със земеделие.

По плоските морета имаше цели флотилии от лодки. Веднъж пък летяха половин час над паяжина от пътища, значи те се простираха на цели седем хиляди мили! През телескопа зърваха ездачи или теглени от някакви животни каруци. Тук явно липсваха возила с мотори. Местната култура на Строителите не бе изпълзяла от упадъка.

— Чувствам се като богиня — отрони Харкабийпаролин. — Никой друг от града не е виждал такава гледка.

— Познавах навремето една богиня — подхвърли Луис. — Поне тя се смяташе за такава. И принадлежеше към твоята раса. Била е в екипажа на космически кораб. Вероятно неведнъж е гледала същото, което виждаш ти.

— Тъй ли?!

— Внимавай да не ти се замае главата.

Юмрука на бога бавно се смаляваше зад тях. Естественият спътник на Земята лесно би се побрал в кухата му черупка. Човек трябваше да го огледа отдалеч, да го сравни с пейзажа, обхващащ обитаема площ, по-просторна от всички населени планети в изследвания космос, за да оцени големината му. Но Луис не се чувстваше като бог. Струваше му се, че е нищожен. И твърде уязвим.

Капакът на автолечителя в совалката не помръдваше.

— Най-заден, възможно ли е Кхмий да има и други наранявания?

Кукловодът беше някъде зад плътната зелена стена, но гласът му прозвуча ясно:

— Разбира се.

— Ами ако в момента умира там…

— Грешиш. Луис, зает съм. Не ме разсейвай!

Образът от телескопа вече се размазваше. Дори от хиляда мили земята долу видимо се движеше. „Иглата“ бе ускорила скоростта си над пет мили в секунда — първа космическа… на Земята.

Облачните стени блестяха така, че дразнеха очите. Далеч назад избледняваше шаренията на посевите. А точно под тях започваха стотици мили плоска степ, простряла се наляво и надясно, докъдето стигаха погледите им. Тук реките се разливаха в зелени мочурища.

Различаваше се начупената линия на старателно из-дялани заливчета, устия, островчета — всичко предназначено за удобството на моряците и лодкарите. Следваха още няколкостотин мили равнина, отровена от натрупването на сол, а нататък — синята ивица на далечния океан. Луис усети как косъмчетата на тила му настръхнаха. Дори толкова далеч от Юмрука на бога имаше следи от чудовищния удар. Заради променения наклон океанът се бе отдръпнал седемстотин-осемстотин мили навътре.

Разтри смъдящите си очи. Всичко долу му се струваше прекалено ярко. Играеха някакви виолетови искри…

После светът изчезна в чернилка.

Той стисна клепачи. Когато отново ги отвори, завари същия мрак, все едно бе попаднал в нечий стомах.

Харкабийпаролин изпищя, а Кауаресксенджаджок се замята от ужас. Ръката му се удари в рамото на Луис, след миг момчето се вкопчи в него. Викът на жената секна внезапно и тя запита с глас, който сякаш имаше зъби на хищник.

— Е, Луийву, къде се озовахме?

— Ще опитам да налучкам. Трябва да сме на дъното на океана.

— Прав си — съгласи се контраалтът на Най-задния. — Дълбокото сканиране ми дава чудесен изглед. Да включа ли прожекторите?

— Не се бави!

Водата се оказа размътена. „Иглата“ не беше спряла в дълбокото. Около нея обикаляха любопитни риби, а наблизо имаше дори гъсталак от водорасли.

Хлапакът пусна ръката на Луис и залепи нос в прозрачната стена. И Харкабийпаролин се озърташе, все още трепереща.

— Луийву, можеш ли да ми обясниш какво се случи? Но така, че да разбера?

— Ей сега ще се справим със загадката — обеща той. — Най-заден, издигаме се отново на хиляда мили.

— Слушам и изпълнявам.

— Колко дълго останахме в стазис?

— Не е възможно да определя в момента. Хронометърът на „Иглата“ също е спрял, разбира се. Ще пратя команда на сондата да ни предаде всички записани данни, но отговорът ще се забави шестнадесет минути заради разстоянието.

— А с каква скорост летяхме?

— Пет цяло и осем десети мили в секунда.

— Значи заковаваме точно на пет мили в секунда, докато разнищим данните.

Щом корабът доближи повърхността на водата, отново започнаха да приемат сигнала от совалката. Огънят в двора пламтеше, автолечителят си оставаше затворен. Луис си напомни, че Кхмий трябваше да е излязъл досега.

Синьото около тях изсветляваше. „Иглата“ се изтръгна от океана и се понесе към слънцето. Подът под краката им почти не потрепваше, докато се отдалечаваха от водата с ускорение двадесет G.

Гледката беше много поучителна.

На четиридесет-петдесет мили зад тях огромни вълни се разбиваха по плоския плаж, който някога сигурно бе представлявал континентален шелф. От него се точеше идеално прав дълбок улей. Явно „Иглата“ не се бе ударила директно в океана.

По-нататък имаше тревисти равнини, след тях — гори. Сега те горяха. Огнена буря, обхванала хиляди квадратни мили. Пламъците се устремяваха от всички страни към средата, а там се издигаха право нагоре, досущ като парата, струпваща се над земите на слънчогледите далеч оттук. Невъзможно беше стремителното падане на кораба да е причинило опустошението.

— Вече сме осведомени — натърти Най-задния, — че антиметеоритната защита е програмирана да стреля и по обитаеми територии. Луис, смаян съм. Изразходваната енергия е сравнима с необходимата за проекта, задвижил Флота на световете. А автоматиката сигурно е правила това неведнъж.

— Отдавна знаем, че паките са замисляли творенията си със замах. Но какво стана всъщност?

— Не ме отвличай сега. Ще ти кажа, щом разбера.

Кукловодът изчезна зад непрозрачната стена.

Беше вбесяващо, че той разполага с всички уреди. Можеше да сипе лъжи и с двете глави, а нямаше как другите да проверят чутото!

Харкабийпаролин подръпваше ръкава му и той й се озъби:

— Сега пък какво има?

— Луийву, не те разпитвам от празно любопитство. Просто разумът ми не издържа. Подмятат ме сили, които не мога дори да опиша. Моля те, обясни ми…

Луис въздъхна.

— Искаш от мен да ти обясня как действат стазисните полета и антиметеоритната защита на Пръстенов свят. Ще се наложи да стигна до кукловодите от Пиърсън, корпусите на „Дженеръл продъктс“ и паките.

— Готова съм да те слушам.

Докато той говореше, тя кимаше и задаваше въпроси. Опитваше да се увери, че е схванала същината. Разбира се, самият Луис Ву знаеше несравнимо по-малко, отколкото му се искаше. Но трябваше да й втълпи, че е проумял важните неща. И когато жената се остави да бъде убедена, започна да си възвръща самообладанието. Това в края на краищата беше целта.

Скоро Харкабийпаролин го поведе към водното легло, без да се притеснява от момчето, което им се ухили веднъж през рамо и пак се вторачи в Големия океан.

Ришатрата даваше спокойствие. Е, може би мимолетно. Но на кого му пукаше?

Водата долу несъмнено беше в изобилие.

От тази височина се виждаше надалеч, преди слоевете въздух да размият гледката. Рядко се мяркаше дори островче! Тук-там прозираха очертанията на твърде плиткото дъно. Но над простора стърчаха само отделни връхчета, вероятно и те скрити под повърхността, преди да налети чудовището, сътворило Юмрука на бога.

Имаше бури, но човек напразно би се взирал в търсене на спиралите, отбелязващи урагани и тайфуни. Облаците сякаш се събираха във въздушни реки. И от хиляда мили личеше, че се движат.

Кзинтите, дръзнали да се опълчат срещу този безкрай, едва ли са били страхливци, а завърналите се от пътешествията в никакъв случай не бяха глупаци. С примижали от напрежение очи на десния хоризонт се забелязваха неясни острови — трябваше да е картата на Земята… която просто се губеше в океана.

Хладнокръвен, отработен до съвършенство контраалт проникна в унеса на неговия размисъл.

— Луис, намалих скоростта до четири мили в секунда.

— Бива.

Четири, пет — имаше ли значение?

— И къде е разположена според теб антиметеоритната защита?

Долавяше нещо в тона на кукловода…

— Нищо не съм казвал. Не знам.

— Ами, не си! Имам запис. Намирала се е в засенчващите плоскости. Това било единственото правдоподобно обяснение, щом не пазела външната страна на пръстена.

Аха… В гласа на Най-задния липсваше дори намек за чувства.

— Да смятам ли, че съм сбъркал?

— Луис, моля те да внимаваш. Когато скоростта ни надвиши четири цяло и четири десети мили в секунда, слънцето изригна. Имам и визуални записи. Не сме го видели заради защитния слой. Светилото е изхвърлило струя от плазма, дълга няколко милиона мили. Право към нас. А тя не се е изкривила в магнитното поле на звездата, както е нормално при подобни явления.

— Не бяхме ударени от плазмена струя.

— Както вече казах, за двадесет минути плазмата се е проточила на няколко милиона километра. И се е преобразувала в лазерен лъч във виолетовата част на видимия спектър.

— Мили Боже…

— Газов лазер с невъобразима мощност. Там, където е попаднал лъчът, още има светещо петно. По мои изчисления диаметърът му е бил около десет километра. Не особено фокусиран лъч, но пък и не е нужно да е такъв. Дори при скромен коефициент на полезно преобразуване на енергията, изригването би стигнало за излъчване на газов лазер с три пъти по десет на двадесет и седма степен ерга в секунда, и то в продължение на цял час.

Мълчание.

— Луис?

— Дай ми малко време. Най-заден, това е едно извънредно внушително оръжие… — И внезапно му светна в главата: ето я тайната на създателите на този свят! — Затова са се чувствали в безопасност. Били са в състояние да отблъснат всякакво нашествие. Имали са лазерно оръдие, по-голямо от планетите, по-голямо дори от системата Земя-Луна, от… Най-заден, май ще припадна!

— Нямаме време.

— Какъв е причинителят? Нещо е накарало слънцето да изригне плазма. Дали не е едно от предназначенията на засенчващите плоскости?

— Не бих се спрял на тази хипотеза. Според записите от камерите една част от вътрешния пръстен се е отместила встрани, за да пропусне лъча, като се е сгъстила наоколо, вероятно с цел да предпази близките райони от прекомерно облъчване. Не можем да приемем, че в същото време системата от засенчващи плоскости е манипулирала с магнитно въздействие фотосферата на звездата. Дори посредствен конструктор би предвидил две напълно самостоятелни системи…

— Прав си. Абсолютно! И все пак ще провериш, нали? Записахме всевъзможните магнитни явления от три различни точки. Открий причинителя на слънчевото изригване. — „Аллах, Кдапт, Брама, Финагъл, нека са засенчващите плоскости!“ — Най-заден, имам още една молба. Каквото и да научиш, не ми се прави на топка.

Необичайна пауза.

— При тези обстоятелства подобно поведение би обрекло всички ни на гибел. Не бих постъпил така, докато не се уверя, че няма никаква надежда. Достатъчно ли е?

— Никога не можеш да си сигурен, че няма никаква надежда. Запомни това.

Най-сетне виждаха картата на Марс. От нея ги деляха стотина хиляди мили повече, отколкото от тази на Земята, само че тукашният Марс беше един гигантски масив. От такъв ъгъл обаче представляваше просто черна линия — издигаше се двадесет мили над морското равнище, както предвиди Най-задния.

На пулта в совалката вече мигаше червена лампичка. Температурата в кабината бе четиридесет и пет градуса по Целзий, съвсем нормална за басейн с гореща минерална вода. Но нищо не просветваше по големия ковчег, погълнал Кхмий. Автолечителят си имаше собствена система за контрол на температурата.

Кзинтите отвън май бяха привършили снарядите, затова пък имаха неизчерпаеми запаси от дърва за горене.

Още двадесет хиляди мили при скорост четири мили в секунда.

— Луис?

Измъкна се от безтегловността на спалните плоскости. Дори в сънените му очи кукловодът изглеждаше ужасно. Разрошена козина, украсата поизтрита от едната страна. Клатушкаше се, сякаш коленете му се бяха вдървили.

— Ще измислим нещо друго — опита се да го утеши Луис. Искаше му се да протегне някак ръка през стената, да погали спътника си по козината, да го насърчи. — Може и в онзи замък да се натъкнем на библиотека. Или пък Кхмий вече да е научил нещо, което на нас не ни е известно. Тандж! Нищо чудно и аварийният екип да е открил решението.

— Всички знаем крайното решение. Ще разгледаме слънчевите петна отдолу. — Леденият глас като че се разнасяше от компютър. — И ти си се досетил, нали? Решетката от свръхпроводящи шестоъгълници, вложена в основата. Скритът може да бъде намагнитен, за да манипулира плазмените струи във фотосферата на звездата.

— Ъхъ, досетих се.

— Вероятно точно такова събитие е изместило Пръстенов свят от орбитата му. Поредната плазмена струя е била създадена за стрелба по метеорит, случайно доближила комета, дори флот от картите на Земята или Кзин… После вече е нямало реактивни двигатели, за да върнат конструкцията на мястото й. А и без плазмената струя един по-голям метеорит би бил достатъчен. Аварийният екип се е намесил по-късно. Твърде късно.

— Да се надяваме, че не е така.

— Решетката не е самостоятелен аналог на двигателите за корекция на орбитата.

— Не е. Ти добре ли си?

— Не бих казал.

— И какви са намеренията ти?

— Да изпълнявам заповеди.

— Прекрасно.

— Ако все още бях Най-заден на експедицията, щях да се примиря.

— Вярвам ти.

— А досети ли се за най-лошото? Изчислих, че има възможност и за преместване на слънцето. Трябва да бъде принудено да изхвърли плазма, която пък ще действа като газов лазер, тоест като фотонен двигател на самото светило. Но максимално допустимата тяга е нищожна няма да ни помогне. Ако надхвърли ускорение от два пъти по десет на минус четвърта степен С, слънцето ще се освободи от Пръстенов свят. Пък и радиацията от плазмената струя би разрушила екологията. Луис, нима се смееш!

Естествено кукловодът позна и този път.

— Никога не би ми хрумнало да местя слънцето. Ти наистина ли извърши такива изчисления?

Механичен, навяващ зимни спомени глас.

— Да, направих го. Само че е безполезно. Какво ми остава?

— Да изпълняваш заповеди. Да поддържаш скорост четири мили в секунда и курс срещу посоката на въртене. И да ми съобщиш кога ще мога да се прехвърля в совалката.

— Слушам и изпълнявам.

Двуглавият понечи да се обърне.

— Най-заден… — Едната глава се озърна. — Понякога просто няма смисъл да се примиряваш.

Двадесет и осма главаКАРТАТА НА КЗИН

Всички индикатори светеха в зелено. Каквото и да беше състоянието на пациента, автолечителят се справяше с него. Кхмий беше още жив вътре… макар и вероятно не особено здрав.

Само че термометърът в пилотската кабина регистрираше температура от седемдесет градуса по Целзий.

— Готов ли си за прехвърляне, Луис? — попита Най-задния.

Картата на Марс оставаше дебела черна ивица под холограмните екрани, в посока надясно. Картата на Кзин обаче се виждаше доста по-трудно. Няколко дъгови минути след Марс, а и петдесет хиляди мили по-нататък.

Все пак различаваше синьосиви чертички на фона на синьосива вода.

— Още не сме на линия.

— Не сме. Съществува разлика между скоростта на „Иглата“ и совалката, но векторът е вертикален и можем да го компенсираме.

Минаха няколко секунди, докато Луис си представи какво означаваха думите на кукловода.

— Аха, ще се спуснеш право към океана от хиляда мили височина.

— Именно. В момента никакъв риск не е прекалено безумен, като си припомним в какво положение затънахме заради твоята налудничава постъпка.

Малко остана да избухне в смях. Един кукловод да го учи на храброст!… Изведнъж обаче се настрои много сериозно. Прав беше. Как иначе бившият Най-заден можеше да възвърне поне частица от авторитета си?

— Съгласен съм. Спускай се.

Набра команда за чифт дървени чехли. Смъкна анцуга и го върза около бронята и якето с много джобове. Този път държеше лазерното фенерче в ръката си. Океанската пустош наближаваше.

— Готов съм.

— Прехвърлям те.

Луис прекоси сто и двадесет хиляди мили с една гигантска крачка.

На Кзин преди двадесет години:

Луис Ву се изтягаше върху изтъркан от седене каменен фууч и се отдаваше на самодоволни мисли.

Тези каменни дивани с чудата форма, наричани фуучест, се срещаха из ловните паркове на планетата не по-рядко от пейките в земните градинки. Приличаха малко на бъбреци и бяха широки колкото един мъжкар да легне полуприсвит на тях. Ловните паркове се поддържаха в полудиво състояние, из тях се срещаха и хищници, и месодайни животни. Всъщност бяха си все същата оранжево-жълта джунгла и само фуучест им придаваха цивилизован вид. Според кзинтските стандарти население от няколкостотин милиона означаваше, че планетата е претъпкана. Парковете също.

Луис се бе разхождал из джунглата от сутринта.

Налегна го умора. Клатеше крака и зяпаше другите посетители.

В гъсталака оранжевите кзинти ставаха почти невидими. В един миг няма нищо, в следващия тежащ четвърт тон разумен хищник профучава край теб, втурнал се да гони уплашена и вкусна храна. Обикновено мъжкарите застиваха за миг и се вторачваха в Луис, който пък им се усмихваше със стиснати устни (кзинтът си оголва зъбите, за да отправи предизвикателство), после оглеждаха знака за покровителството на Патриарха (бе се постарал той да личи добре на рамото му). Накрая решаваха, че видяното не ги засяга и се втурваха нататък.

Странно беше дори само да долавя смътно присъствието сред листака на толкова едри хищници. Бдителни очи и игриви мисли за смърт. После се показаха огромен мъжкар и пухкав дребосък. Впиха погледи в натрапника.

Луис поназнайваше Речта на героите, затова разбра въпроса на малкия кзинт.

— Това добро ли е за ядене?

Погледите на човека и кзинта се срещнаха. И човекът позволи на усмивката си да се разшири, за да се покажат зъбите му.

— Не — отсече по-възрастният кзинт.

Изпълнен с увереността от Четирите войни и няколкото „инцидента“ — останали векове в миналото, но без изключение завършили с победи на хората — Луис се ухили и кимна. „Ха така, татенце! Обясни му, че е по-безопасно да хапва арсеник, отколкото човешко месо!“

Пръстенов свят, двадесет години по-късно:

Стените сякаш го окъпаха в жега. Тутакси се изпоти. Но не се притесняваше. Достатъчно бе свикнал с престоя в сауна, където седемдесет градуса изобщо не са горещина.

Записаният глас на Най-задния ръмжеше и плюеше на Речта на героите, обещавайки убежище във Флота на световете.

— Спри този запис! — отсече Луис. И настана тишина.

Подскачащи към небето пламъци обкръжаваха панорамния илюминатор. Бойната кола с оръдията бе изтеглена настрани. Двама от уродливите кзинти притичаха светкавично през двора, бутнаха варел под совалката и препуснаха обратно към най-близката ниша.

Тези не бяха цивилизовани като Кхмий. Ако докопаха Луис Ву в лапите си… е, тук поне беше на сигурно място.

Взря се през пламъците. Около совалката имаше шест варела. Несъмнено бомби. Щяха да ги задействат ей сега, преди огънят да ги взриви една по една.

Той се ухили. Ръцете му застинаха над пулта, докато се бореше с изкушението. После бързо набра командата. Клавишите пареха неприятно пръстите му. Разкрачи се и се хвана за облегалката на креслото, увил ръцете си с анцуга.

Совалката се надигна от пламъците. Под нея разцъфнаха огнени кълба, после замъкът се превърна в смалена от височината играчка. Усмивката не изчезваше от устните на Луис. Похвали се за стореното — ако бе включил синтезните двигатели вместо отблъскващите устройства, кзинтите долу щяха да се изумят от мощта на експлозивите си…

Изведнъж по корпуса и илюминаторите сякаш заудря градушка. Той се озърна стреснат. Десетина крилати машини пикираха към него. Скоро обаче останаха под совалката. Сви устни и настрои автопилота за височина пет мили. Още не знаеше дали иска да се отърве от самолетчетата или не.

Тръгна към стълбата.

Прихна, щом разчете показанията на уредите, и се обади на Най-задния.

— Кхмий си е жив и здрав, спи кротко. Автолечителят не го пуска навън, защото условията са вредни за него.

— Вредни ли?

— Прекалено се е сгорещило тук. Програмата на автолечителя не предвижда пациентът да се опече след лечението. Махнахме се от огъня, значи би трябвало скоро да се охладим. — Прокара длан по челото си и потта се стече по ръката му до лакътя. — Ако Кхмий се покаже, ще му обясниш ли положението? Аз лично имам нужда от леден душ.

Още се разхлаждаше, когато подът сякаш пропадна под него. Грабна хавлия и я уви около кръста си на бегом.

Пак чуваше шум като от трополенето на градушка по корпуса.

Кхмий се озърна бавно и непохватно, както бе седнал пред пулта. Примижаваше. Около пострадалото му око козината липсваше. Заместител на кожа покриваше оголената ивица по едното му бедро.

— Здравей, Луис. Както виждам, и ти си оцелял.

— Ъхъ. С какво се занимаваш в момента?

— Оставих бременни самки в онази крепост.

— Незабавно ли ще ги избият? Или можем да кръжим още няколко минути?

— Уверен ли си, че имаме какво да обсъждаме? Предполагах, че ще проявиш здрав разум да не се намесваш.

— Както са тръгнали нещата, твоите самки и без това ще загинат след две години.

— Мога да ги отведа у дома с „Гореща игла на дознанието“. Разчитам, че ще убедя Най-задния…

— Опитай се да убедиш мен. Аз поех командването на кораба.

Едната ръка на кзинта помръдна. Подът се наклони рязко. Луис успя да се хване за свободното кресло. Видя замъка само на половин миля под совалката.

— И как успя?

— Превърнах хипердвигателя в разтопен боклук.

Кхмий беше смайващо бърз. Още преди Луис да трепне, потъна в оранжевата козина. Кзинтът го притискаше с едната си ръка към гърдите, четирите нокътя на другата изскочиха пред очите му.

— Ловко — промърмори той. — И какви са плановете ти за по-нататък?

Кхмий не правеше дори леки движения, но Луис усещаше, че малко остава гръбнакът му да се прекърши. Каза на кзинта:

— Май ще се наложи пак да те спасявам.

Звярът го пусна и отстъпи сковано, сякаш се боеше да не се поддаде на инстинктите си.

— Значи си обрекъл всички ни на гибел? Или ти е хрумнала идея как да преместиш целия Пръстенов свят?

— Второто.

— И как ще стане?

— Само допреди два-три часа щях да ти обясня. Но вече сме принудени да търсим друго решение.

— Защо постъпи така?

— Исках да спася Пръстеновия свят. Измислих само един начин да си осигуря помощта на Най-задния. Сега и неговият живот е заложен на карта като нашите. Как обаче да си осигуря и твоята помощ?

— Ама че си глупак… Нали и аз имам най-сериозно намерение да преместя този пръстен, дори и само за да спася бъдещите си деца! Предстои ти обаче да се справиш с друг проблем — да ме убедиш, че си ми нужен.

— Паките, създали конструкцията, са мои прародители. Ще се наложи да наподобим мисленето им, нали така? Какво са предвидили за извънредни положения например… Освен това в кораба имаме двама библиотекари от расата на Строителите, които добре познават местната история. С теб трудно ще се спогодят. Дори без да си ме убил, те си представят, че си някакъв страховит звяр.

Кхмий помисли.

— Щом се боят от мен, ще ми се подчиняват. Техният свят е в опасност. Впрочем те също произхождат от паките.

Температурата в совалката бе спаднала неприятно за гол човек, но Луис почувства, че отново се препотява.

— Освен това аз открих Ремонтния център.

— Къде е?

— Върху картата на Марс.

Кзинтът се настани в креслото си.

— Е, успя да ми направиш впечатление. Тези лишени от родина кзинти са научили немалко за картата на Марс в епохата, когато са кръстосвали океана, но подобно нещо дори не са подозирали.

— Готов съм да се обзаложа, че доста кораби са изчезвали безследно около Марс.

— Да, плененият от мен пилот на въздушна машина каза същото, пък и никой не е успявал да вземе оттам нещо ценно. Пътешествениците се връщали с богатства от друга карта, разположена по-нататък в посоката на въртене, само че плячката не стигала, за да компенсира огромните разходи за корабите. Луис, имаш ли нужда от автолечителя?

Човекът изтри с анцуга кръвта от лицето си.

— Още не. Картата, която спомена, май е на Земята. Значи все пак е нямало кой да я защити от нашественици.

— Така изглежда. Но пък корабите, потеглили към някаква друга карта по-надясно, никога не се завръщали. Дали Ремонтният център не е там?

— Не. Говориш за картата на Даун. Моряците са се натъквали на гроги. — Луис пак се изтри с анцуга. Ноктите само го бяха одраскали, ала раните на лицето обикновено кървят обилно. — Трябва да направим нещо за твоите бременни самки. Колко са?

— Не знам. Шест от тях бяха в размножителен период.

— Ясно е, че нямаме толкова място. Ще се наложи да останат в замъка. Или си убеден, че местният господар ще ги убие?

— Едва ли, обаче се опасявам за децата. С тази опасност поне мога да се справя. — Кхмий завъртя креслото към пулта. — Най-могъщата цивилизация тук се е развила около един от старите кораби, наричат го „Чудовището“. Ако научат, че съм се появил, може би ще започнат война срещу крепостта.

Крилатите машини падаха като захвърлени факли. Кзинтът оглеждаше небето с радар, скенер и инфрачервени сензори.

— Луис, дали имаше още от тях? Някой успя ли да кацне?

— Не ми се вярва. Наоколо няма писти… Пътищата! Виж по пътищата. Не бива да се свържат по радиото с кораба.

Наблизо имаше само един път, почти без прави отсечки по него. Няколко по-равни полета… След минута-две Кхмий се успокои. Всички нападатели бяха унищожени.

— Да обмислим следващата си стъпка — предложи Луис. — Не можеш просто да изтребиш обитателите на крепостта. Доколкото съм чувал от теб, кзинтските самки не са способни да се грижат сами за себе си.

— Правилно си разбрал… Луис, искам да споделя едно странно откритие. Самките в крепостта са много по-умни от онези в Патриаршията.

— Да не би да са ти равни по ум?

— О, не! Но дори умеят да говорят, макар речникът им да не е особено богат.

— А защо да не допуснем, че твоята раса ги е подбирала за размножение по покорството им? Отказвали сте да се чифтосвате с умните в продължение на стотици хиляди години… И в края на краищата сте провеждали изкуствен подбор сред поробените от вас раси.

Кхмий се размърда неловко на креслото.

— Възможно е. Но и мъжкарите тук са различни. Исках да постигна споразумение с господарите на големия кораб. Показах могъществото си и зачаках да започнат преговори с мен. Дори не се опитаха. Ако се съди по поведението им, за тях изборът беше или да ме унищожат, или да умрат. Бях принуден да се присмивам на пленника си Чджарл и да се подигравам на праотците му, за да го предизвикам да ми разкаже нещо.

„Да, тук кукловодите не са се опитвали да развъждат кротки кзинти…“ — напомни си Луис.

— И тъй, щом не можеш да изведеш самките от крепостта, нито да избиеш всички мъжкари вътре, няма друг изход, освен да се спазариш с тях. На богове ли ще си играем?

— Вероятно. Ето какво ще направим…

Совалката се рееше малко над обсега на оръдията. Сянката й покриваше пепелищата в двора. Луис слушаше гласовете, предавани от преводача на Кхмий, и чакаше уговорения сигнал.

Кзинтът подканяше стрелците да опънат лъковете си срещу него. Заплашваше, обещаваше, пак заплашваше. Чу се грохот от падането на каменни парчета, срязани с лазер. Съскане, ръмжене, пръхтене.

И нито дума за ужасния му повелител.

Кхмий прекара там цели четири часа. Най-сетне се показа в една от бойниците и се понесе нагоре. Луис го изчака да влезе в совалката и я издигна.

След малко той се появи в пилотската кабина, вече свалил от себе си левитатора и бронята.

— Предпочете да не играем на богове, тъй ли?

— Да не се чувстваш обиден, че те изключих от играта?

— Разбира се, че не.

— Щях само да усложня преговорите. И… не можах да се насиля. Те все пак са от моята раса. Не беше редно да ги заплашвам с някакъв си човек.

— Ясно.

— Катакт ще отгледа децата ми от мъжки пол като герои. Ще ги научи да боравят с оръжие и ще ги въоръжи добре, а когато съзреят достатъчно, ще ги прати да завоюват свои земи. Нали разбираш — няма да са заплаха за собствените му владения, а ако не идвам повече тук, шансовете им да оцелеят ще нараснат. Освен това му оставих лазерното си фенерче…

— Добре си направил.

— Да се надяваме.

— Е, свършихме ли си работата в картата на Кзин?

Кхмий поумува малко.

— От пленения пилот научих, че той и подобните му до един са благородници със собствени имена и много образовани. Чджарл ми разказа доста за епохата на пътешествията, след като го вбесих с подигравките си към праотците му. Предполагам, че в „Чудовището“ имат летописи и архиви. Да им ги вземем ли?

— Я ми кажи набързо какво си чул от Чджарл. Докъде са стигали на Марс?

— Първо спрели пред стена от падаща вода. По-късните поколения изобретили скафандри и летящи машини. Проучили външните области по края на картата, а една група стигнала до центъра, където намерила ледници.

— Щом е така, да не се занимаваме с библиотеката в „Чудовището“. Изобщо не са проникнали под повърхността. Най-заден, слушаш ли ни?

— Да, Луис.

— Насочваме се към картата на Марс. И ти направи същото, но внимавай винаги да си вдясно от нас, за да се прехвърлим, ако стане нещо непредвидено.

— Слушам и изпълнявам. Имаш ли нова информация?

— Кхмий я е събрал. Кзинтските експедиции не са открили по картата на Марс нищо нетипично и за същинската планета. Още не знаем откъде да влезем.

— Може би отдолу.

— Нищо чудно да опрем и до това. Въпреки че ще бъде неприятно. Как я карат нашите гости?

— Желателно е по-скоро да дойдеш при тях.

— Когато мога. Провери какви данни имаш в компютъра за Марс. И за марсианците. Край. — Обърна се към кзинта. — Искаш ли ти да пилотираш? Само не ускорявай над четири мили в секунда.

Кхмий докосна пулта и совалката се устреми напред и нагоре. Изтръгнаха се от сивата облачна стена. С издигането синевата на небето потъмняваше. Скоро картата на Кзин остана зад тях.

— Кукловодът като че наистина те слуша — подхвърли кзинтът.

— Ъхъ.

— И както виждам, разчиташ на хипотезата си за картата на Марс.

— Позна. — Луис се ухили. — Превъзходно са измайсторили заблудата, но нищо не е съвършено. Твърде голям обем е трябвало да скрият. Минахме отдолу по пътя насам. Познай какво видяхме под картата.

— Не си играй на гатанки!

— Нямаше нищо. Само плоско дъно. Липсваха дори охлаждащи радиатори. Повечето други карти ги имат, за да се заледяват полюсите. Пасивна охладителна система. Какво я замества на Марс? Къде се разсейва топлината? Мислех си дали не се отделя във водата наоколо, но не е така! Вече смятам, че се пренася направо към свръхпроводящата решетка в основата на Пръстеновия свят.

— Решетка ли?

— Мрежа с грамадни клетки, която контролира магнитните свойства на основата. И служи за управление на процесите в слънцето. Ако картата на Марс е свързана с решетката, значи там е центърът на Пръстенов свят.

Кхмий помисли.

— Да, не могат да се освобождават от излишната топлина, като загряват водата. Щеше да има твърде много пара. Характерното движение на облаците би се забелязвало отдалеч. Дори и от космоса картата на Марс щеше да е мишена, набиваща се на очи. Паките-пазители не биха допуснали толкова елементарна грешка, нали?

— Така е.

— Не помня почти нищо за Марс. Ако не бъркам, планетата никога не е била особено важна за твоята раса. Само сте я споменавали в легендите си. Ясно ми е обаче, че тук са я издигнали на двадесет мили, за да имитират разредената атмосфера.

— И има площ петдесет и шест милиона квадратни мили. Тоест представлява скривалище с обем един милиард сто и двадесет милиона кубически мили.

— Ъррр… Сигурно си на прав път. Картата на Марс е прословутият Ремонтен център, а паките са сторили всичко по силите си да го замаскират. Чджарл ми разказа достатъчно за страшните зверове, ужасните бури и неимоверните разстояния из Големия океан. Още елементи от пасивната защита. И цял флот от нашественици трудно би разкрил тайната.

Луис потърка разсеяно четирите сърбящи ранички на челото си.

— Едно цяло и дванадесет стотни по десет на девета степен кубически мили. Признавам си, че настръхвам от подобно число. Какво са скрили там? Кръпки, с които могат да запушат дори Юмрука на бога? Машини, дето са в състояние да ги пренесат, нагласят и закрепят? Или онези устройства за монтиране на двигателите по стените? Резервни двигатели? Тандж, как ще се зарадвам, ако намерим резервни двигатели! А и още колко място би останало, дори всичко това да е вътре…

— Боен флот.

— А, да! Научихме от собствен опит кое е главното им оръжие, но… Разбира се, боен флот, също и кораби за бягство. Възможно ли е цялата карта на Марс да е такъв кораб? Би побрала спокойно населението на Пръстенов свят от времето преди мутиращите раси да запълнят всички ниши в екологията.

— Космически апарат, който да изтегли конструкцията на мястото й?… Луис, трудно ми е да мисля в такива мащаби.

— И на мен. Но не смятам, че дори кораб с подобни размери би свършил работа.

— Тогава що за глупости ти се въртяха в главата, когато унищожи нашия хипердвигател? — изведнъж изръмжа кзинтът.

Запитаният се постара да не подскочи в креслото си.

— Въртеше ми се мисълта, че Пръстенов свят може да бъде настроен така, че да оказва магнитно въздействие върху своето слънце. И почти налучках истината. Неприятният факт обаче е…

Гръмотевичният глас на Най-задния го заглуши.

— Луис, Кхмий! Оставете совалката на автопилот и незабавно се прехвърлете при мен!

Двадесет и девета главаКАРТАТА НА МАРС

С един великански скок Кхмий стигна пръв до диска. „Ха, кзинтът също можел да изпълнява заповеди“ — подсмихна се Луис, ала благоразумно предпочете да не споделя откритието си на глас.

Двамата гости по неволя гледаха през прозрачния корпус, но не към океанската шир (нямаше нищо друго освен синя вода и изпъстрено с облаци синьо небе, сливащи се в безкрая), а към голям холограмен екран. Щом Кхмий се появи върху диска в кораба, двамата се озърнаха, стреснаха се и веднага се постараха да прикрият реакцията си.

— Кхмий — намеси се без излишно забавяне Луис, — запознай се с Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, библиотекари от въздушния град. Те много ни помогнаха да съберем ценна информация.

— Хубаво — изсумтя кзинтът. — Най-заден, какъв ни е проблемът?

В същия миг Луис го подръпна внимателно за козината и посочи към екрана.

— Да, погледнете слънцето — потвърди кукловодът.

Светилото се виждаше затъмнено и увеличено в холограмата. Едно ослепително петно близо до центъра му се местеше и гърчеше, неспирно променяйки формата си.

— Не ставаше ли същото — сети се Кхмий — малко преди да кацнем на космодрума при издатината?

— Точно така. Наблюдаваш в действие антиметеоритната защита на Пръстенов свят. Най-заден, какво бихме могли да направим? Да намалим скоростта… но не знам как ще спасим совалката!

— Първата ми мисъл бе да спася скъпоценните ви особи — подхвърли кукловодът.

По водата под устремилия се в бягство кораб играеха ярки отблясъци. Ставаха все по-силни и в тях се забелязваше виолетов оттенък. За миг просветнаха непоносимо… и се превърнаха в черно петно на прозрачния под А въгленочерна нишка, очертана от виолетово-бяло сияние, се заби надолу в посоката на въртенето — същинска отвесна колона от земята към небето. Над пределите на атмосферата обаче тя беше невидима.

Кзинтът промълви няколко думи на Речта на героите.

— И така да е — отговори Най-задния на интерезик, — по какво стреля? Отначало предположих, че ние ще бъдем мишената.

— Картата на Земята не се ли намира в тази посока? — спомни си Луис.

— Да. Също и голямо количество вода, както и други острови.

Където лъчът докосваше повърхността, хоризонтът сякаш се разгаряше в бяло. Кзинтът пак зашепна на своя език, но този път човекът долови смисъла:

— С такова оръжие бих могъл направо да изпаря Земята.

— Я млъквай!

— Луис, съвсем естествено беше да си го помисля.

— Ъхъ…

Лъчът изчезна внезапно. И се появи отново няколко градуса надясно.

— Тандж и проклятия! Най-заден, да се издигнем. Искам да използвам телескопа.

На картата на Земята пламтеше жълтобяла точка. Мястото изглеждаше тъй, сякаш го е цапардосал възедричък астероид.

Нататък, на брега на Големия океан, имаше подобна гледка.

А слънчевото изригване бледнееше. Кхмий промърмори:

— Да не са се появявали космически кораби в тази посока? Или някакви други бързо движещи се тела?

— Уредите може и да са записали нещо — колебливо отвърна кукловодът.

— Добре, провери записите. И нека се спуснем до височина една миля. Мисля, че ще е най-добре да доближим картата на Марс ниско над повърхността.

— Луис?…

— Направи каквото ти каза Кхмий.

— А известно ли ни е вече как е бил предизвикан този лазерен лъч? — попита след малко кзинтът.

— Той ще ти обясни — сухо отвърна Най-задния. — Аз си имам други занимания.

„Иглата“ и совалката доближаваха картата на Марс раздалечени. Най-задния внимаваше между тях да няма ъглово отстояние, за да запази възможността за прехвърляне.

Луис и Кхмий се преместиха в совалката за обяд. Кзинтът беше прегладнял. Погълна няколко килограма сурово месо, една сьомга и поне четири литра вода. Апетитът на човека позатихна от това представление. Радваше се, че и гостите му не са принудени да го гледат.

— Не разбирам защо си помъкнал онези двамата — подхвърли Кхмий, — освен за да се чифтосаш с жената. Добре, ами момчето за какво ти е?

— Те са от расата на Строителите, която някога е властвала над почти целия Пръстенов свят. Измъкнах ги от една библиотека. Опознай ги! Задавай им въпроси!

— Боят се от мен.

— Нали си бил дипломат, умеещ да омайва? Ще поканя момчето да разгледа совалката. Разкажи му нещо. Да речем, за Кзин, ловните паркове и Дома на Патриаршеското минало. Обясни му как се чифтосват кзинтите.

Луис се прехвърли в „Иглата“, размени две-три думи с Кауаресксенджаджок и го отведе, преди Харкабийпаролин да проумее какво става.

Кхмий се зае да показва на момчето как се управлява совалката. Кръжаха, правеха лупинги, стрелкаха се ту към небето, ту към земята. Хлапакът беше очарован. После кзинтът го заплени с магическите свойства на бинокулярните очила, свръхпроводниците и противоударната броня.

Накрая Кауаресксенджаджок сам попита как се размножава неговата раса.

А Кхмий неотдавна бе срещнал самка, която владееше словото! Пред него се бяха открили нови хоризонти. Удовлетвори напълно любопитството на момчето — през това време Луис скучаеше, — после на свой ред започна да го разпитва за ришатра.

Кауаресксенджаджок нямаше практически опит, затова пък главата му преливаше от знания.

— Правим записи, ако хората от чуждите раси са съгласни. Имаме огромен архив. Някои раси предпочитат да се отплащат по друг начин, а не с ришатра, или пък повече им харесва да гледат и да обсъждат. Някои се сношават само в една поза или когато са разгонени. Всичко това влияе на търговските връзки. Използваме и различни помощни средства. Луийву спомена ли ти вече за уханието на вампирите?

И двамата май не забелязаха кога точно Луис се бе прехвърлил обратно в „Иглата“. Харкабийпаролин го посрещна много разстроена.

— Луийву, той може да стори нещо лошо на Кауа!

— Ами, чудесно се разбират! Кхмий ми е отдавнашен съратник и знам, че децата на която и да е раса са му симпатични. Момчето е в абсолютна безопасност. Ако и ти искаш да се сприятелиш с кзинта, почеши го зад ушите.

— Как си нарани челото?

— Проявих небрежност. Чуй, що не взема да те успокоя…

Любиха се; или поне правиха ришатра на водното легло, с включено устройство за масаж. Колкото и да бе намразила живота си в Сградата Пант, явно жената бе научила там немалко. Два часа по-късно Луис твърдо вярваше, че не е в състояние да шавне. Харкабийпаролин го погали по бузата.

— Утре свършва размножителният ми период. Ще си възстановиш силите.

— Не съм сигурен, че има на какво да се радвам — подсмихна се той.

— Луийву, ще ми олекне, ако отидеш при Кхмий и Кауа.

— Добре де. Гледай сега как ще плета крака! Ето, пълзя към прехвърлящия диск. Можеш да си представиш, че вече съм изчезнал.

— Моля те!

— Е, щом толкова настояваш…

Тъмната линия срещу тях полека се превръщаше в преграда, препречила пътя им. Кхмий намали скоростта и от външните микрофони се разнесе равномерен шепот, доста различен от свистенето на въздуха по корпуса на совалката.

Стигнаха до стена от падаща вода. От разстояние една миля изглеждаше съвсем отвесна и безкрайно широка. Горният край на водопада се намираше на не по-малко от двадесет мили над главите им. А основата се губеше в мъгла. Грохотът причиняваше болки в ушите и накрая Кхмий изключи външните микрофони. Пак чуваха тътена през стените, но вече приглушен.

— Колко прилича на водните колектори в града! — възкликна момчето. — Може би оттук нашите хора са се научили как да ги правят. Кхмий, разказах ли ти вече за водните колектори?

— Да. Ако Строителите са стигали до това място, чудя се дали са успели и да проникнат вътре. Имате ли някакви легенди за куха земя?

— Нямаме.

— И техните магьосници неизменно са с телосложението на паки-пазители — промълви Луис.

— Луийву, а този водопад… защо е толкова огромен?

— Сигурно обикаля по целия периметър на картата. Отнема влагата. Горе трябва да е съвсем сухо. Най-заден, чуваш ли ме?

— Да. Какви са заповедите ти?

— Ще пообиколим със совалката, като включим дълбокото сканиране и останалите сензори. Може и да открием вход зад водопада. А с „Иглата“ ще проучим какво има горе. Как сме с горивото?

— Ще стигне, щом няма да се прибираме у дома.

— Бива. Пускаме сондата да следва кораба на… нека да са десет мили. И да не се отделя от повърхността! Прехвърлящите дискове и връзката помежду ни да са включени през цялото време. Кхмий, искаш ли ти да летиш в совалката?

— Слушам и изпълнявам — изсумтя кзинтът.

— Добре. Да вървим, Кауа.

— Предпочитам да остана тук.

— Харкабийпаролин ще ме удуши! Прехвърляме се.

„Иглата“ се изкачи двадесет мили над океана и пред тях се ширна червеният Марс.

— Ужасно изглежда! — ахна Кауаресксенджаджок.

Луис не му обърна внимание.

— Е, поне знаем, че търсим нещо грамадно. Представи си кръпка, достатъчна да запуши Юмрука на бога. Значи трябва да има и люк с такива размери, че да я измъкнат през него заедно с машината, която ще я пренесе. Най-заден, кое място на картата би избрал?

— Кой ще забележи люка, ако е зад водопада? Океанът е пуст, а и водата скрива всичко.

— Хм, звучи разумно. Но там ще търси Кхмий. А другаде?

— Искаш от мен да прикрия очертанията на гигантски люк в марсианския пейзаж? Ще му придам неправилна форма, а пантите ще са по протежението на дълъг и прав каньон. Вероятно бих предпочел също да го скрива и лед. При отваряне ще разтопявам северния полюс, после пак ще го замразявам.

— А има ли такъв каньон?

— Има. Вече проверих. Луис, северният полюс на Марс е най-добрият ни шанс да намерим вход. Марсианците никога не са припарвали до полюсите на планетата си. Водата е била пагубна за тях.

Картата представляваше полярна проекция и южният полюс беше разстлан по ръбовете й. Оставаше северният.

— Чудесно. Отиваме да огледаме северния полюс. Ако не открием нищо, започваме да претърсваме по разширяваща се спирала. Поддържай височина, всички уреди да са включени. Няма значение дали ще стрелят по „Иглата“. Кхмий, слушаш ли ни?

— Чух ви.

— Съобщавай ни всичко интересно. Може пък ти да се натъкнеш на онова, което търсим. Не предприемай обаче нищо. — Дали кзинтът би се подчинил на такава заповед? — Не трябва да нахлуваме със совалката. Ние определено сме си взломаджии и ако охраната ще гърми по нас, предпочитам да сме в корпус на „Дженеръл продъктс“…

Дълбокото сканиране показваше всичко до основата от скрит. Над нея планините и долините изглеждаха прозрачни. Имаше морета от марсиански прах, който се стичаше в падините като олио. А под него — подобия на градове. Здания с плътни каменни стени, плавни извивки и множество проходи. Двамата жители… на въздушния град зяпаха, Луис също. В изследвания космос марсианците бяха измрели отдавна.

Въздухът, доколкото го имаше, пропускаше светлината не по-зле от вакуум. Вдясно, отвъд хоризонта, стърчеше планина, надминаваща всички върхове на Земята. Беше Монс Олимпус, разбира се. А над кратера се рееше бяло късче.

„Иглата“ се плъзна надолу и се изравни с повърхността малко над дюните. Странната конструкция още се виждаше, застинала може би на петдесетина метра над върха. Корабът също би трябвало да се забелязва добре оттам.

— Кхмий?

— Слушам те.

Луис се пребори с желанието да шепне.

— Открихме левитиращ небостъргач. На трийсетина етажа е, има площадка за кацане на въздушни машини. И е с формата на двоен конус. Носи се над най-високата марсианска планина като шантав пътепоказател.

— Както изглежда, сигналът е предназначен за нас. Да се прехвърля ли в кораба?

— Още не. Ти забеляза ли нещо?

— Според мен попаднах на огромен люк зад водопада. Би пропуснал лесно цял боен флот, както и кръпка за Юмрука на бога. Предполагам, че се отваря с някакъв код. Не съм опитвал.

— И не го прави! Изчакай. Най-заден?

— Имам резултатите от дълбокото сканиране и радиационния спектър. Сградата почти не излъчва. Магнитната левитация не изисква особен разход на енергия.

— А какво откри вътре?

— Ето, погледни.

На екрана се появи сивкаво-прозрачна триизмерна схема. Сградата явно беше предназначена за пътешествия — виждаха се горивни резервоари и двигател на петнадесетия етаж. Кукловодът обясни:

— Здрава конструкция. Построена е от бетон или друг материал с не по-малка плътност. В хангара липсват возила. На върха и в дъното има телескопи и различни сензори. Не мога да преценя дали сградата е обитавана в момента.

— Ей в това ни е проблемът! Сега ще нахвърлям стратегията, а ти ми кажи дали ти харесва. Първо: втурваме се с цялата си бързина и увисваме точно над върха.

— И се превръщаме в идеална мишена…

— Че какво ще ни стане, нали сме в корпус на „Дженеръл продъктс“? Ако никой не ни обстрелва, следва второто — оглеждаме кратера с дълбоко сканиране. Открием ли нещо освен скрит, идва ред на третата стъпка — изпаряваме сградата. Можем ли да го направим, и то бързо?

— Да, но не можем да го повторим. И каква ще бъде четвъртата ни стъпка?

— Пъхваме се вътре светкавично. Кхмий остава в готовност да ни отърве както намери за добре. Сега ми кажи дали ще се свиеш на кълбо насред цялата тази процедура!

— Не бих посмял.

— Я почакай… — Луис усети, че гостите им са уплашени до полуда и се обърна към Харкабийпаролин: — Ако изобщо има място, откъдето да спасим света, то е под нас. Смятаме, че намерихме входа. Но и някой друг го е открил. Не знаем нищо за него или за тях. Разбирате ли ме?

— Страхувам се — измънка жената.

— И аз. Ще успееш ли да успокоиш момчето?

— А ти как ще успокоиш мен? — засмя се тя пресекливо. — Добре, ще се постарая.

— Най-заден, започваме.

„Иглата“ подскочи в небето с ускорение двадесет G, претърколи се и почти опря въздушния небостъргач, увиснала с търбуха нагоре. На Луис леко му призля, а двамата от града писнаха. Кауаресксенджаджок бе впил пръсти в ръката му.

Кратерът наглед бе запушен от прастара лава. Ву обаче гледаше екрана на скенера.

Там беше! Дупка в скрита с форма на разширяваща се фуния, водеща нагоре (не, надолу!) в кратера на Монс Олимпус. Твърде тясна, за да минат през нея машини за поправка на Пръстеиовия свят. Може би най-обикновен авариен изход, но предостатъчен за „Иглата“.

— Стреляй! — заповяда той.

Предишния път Най-задния бе използвал този лъч като прожектор. Но при стрелба от упор пролича опустошителната му мощ. Реещата се сграда заприлича на пламтяща комета, в чието ядро се топеше бетон. След миг остана само прашен облак.

— Спускай се!

— Луис…

— Тук сме на прицел. И нямаме време. Спускай се с двадесет G. Сами ще си направим врата!

Охреният пейзаж приличаше на безкраен покрив над главите им. Образът от дълбокото сканиране показваше дупка в скрита, сякаш жадуваща да ги погълне. Другите сетива обаче врещяха, че затапеният с лава кратер на Монс Олимпус пада, за да ги размаже.

Ноктите на момчето се впиха до кръв в ръката на Луис. Харкабийпаролин стоеше като статуя. Самият Луис се сви в очакване на удара.

Мрак.

На екрана на скенера се появи безформено млечно сияние. Виждаха се и други светлинки — зелени, червени и оранжеви звездички по пулта в пилотската кабина.

— Най-заден!

Нито звук.

— Най-заден, искам осветление! Използвай прожектора! Трябва да видим дали нещо не ни застрашава!

— Какво стана? — жално попита Харкабийпаролин. Очите му свикваха с тъмнината — различи я седнала на пода, обвила с ръце коленете си.

Пилотската кабина се освети. Кукловодът обърна двете си глави, надвиснали над пулта. Изглеждаше някак смален, май всеки миг беше готов да се свие на топка.

— Луис, вече не издържам!

— Знаеш, че в момента не бива да пипаш нищо по пулта. Поне да огледаме с прожектора.

Едната глава докосна някакъв регулатор. Бяла еднообразна светлина окъпа всичко пред корпуса.

— Потънали сме в нещо. — Докато главата се взираше в индикаторите, другата съобщи: — Температура седемстотин градуса. Лава. Била е излята около нас, докато сме се намирали в стазис. Вече изстива.

— Хм, някой изглежда ни е подготвил посрещане. Все още ли сме с носа надолу?

— Да.

— Не можем да излетим обратно, а само да продължим в същата посока?

— Да.

— Искаш ли все пак да опитаме?

— Що за въпроси задаваш! Иска ми се да започна отначало, още отпреди да унищожиш нашия хипердвигател…

— Е, стига де!

— …или отпреди момента, когато реших да отвлека човек и кзинт. Смятам, че допуснах грешка.

— Губим си времето.

— Няма къде да отделяме излишната топлина от „Иглата“. Ако се опитаме да се оттласнем нанякъде, само ще доближим с час-два мига, когато по принуда ще изпаднем в стазис, докато настъпи промяна в обстоятелствата.

— Ще почакаме, щом е така. Има ли образ от дълбокото сканиране?

— Вулканична скала във всички посоки, вече напукана от охлаждането. Ще разширя обхвата… Луис, шест мили под нас забелязвам основа от скрит. Също и покрив от този материал, но много по-тънък, четиринадесет мили над нас.

Усещаше напиращата в гласа на кукловода паника.

— Кхмий, чу ли всичко?

Бе му отговорено по много изненадващ начин.

С вой на нечовешка болка и ярост кзинтът скочи от прехвърлящия диск, закрил очите си с длани. Харкабийпаролин се залепи за стената, за да не бъде прегазена. Огромното туловище налетя на водното легло, претърколи се и тупна на пода.

Луис вече се бе втурнал в банята. Пусна душа докрай, метна се над леглото и подпря с рамо подмишницата на Кхмий. Плътта под козината беше твърде гореща.

Кзинтът се надигна и последва Луис към мощната струя студена вода. Завъртя се под нея, за да го облее отвсякъде. После приседна на пода и вдигна лице към душа. Доста по-късно попита:

— Как се досети?

— И ти ще надушиш миризмата, щом ти се отпуши носът — увери го Луис. — Вони на опърлена козина. Какво стана?

— Изведнъж се подпалих. На пулта се появиха десетки алармени сигнали. Хвърлих се към диска. Совалката е на автопилот… ако не и унищожена!

— Може би ще се наложи да проверим. „Иглата“ пък е потопена в изстиваща лава. Най-заден?

Надникна към пилотската кабина. Кукловодът вече представляваше покрито с козина яйце.

Не бе понесъл последния шок. Имаше защо! От един екран към тях се взираше смътно познато лице.

Виждаше се — доста по-голямо — и в правоъгълника, показвал доскоро данните от дълбокото сканиране. Не лице, а маска, сякаш бе грубо човешко подобие, изработено от стара кожа без нито едно косъмче. По рязко очертаните челюсти липсваха зъби. А очите, потънали дълбоко под надвисналото чело, оглеждаха преценяващо Луис Ву.

Тридесета главаКЛОПКИ В КЛОПКИТЕ

— Както виждам, загубихте пилота си — отбеляза натрапникът с лице от щавена кожа.

Образът привидно плуваше в чернилката извън корпуса — уродлива глава и издути като пъпеши рамене на пазител.

Луис можа само да кимне. Психическите сътресения го връхлитаха твърде бързо едно след друго. Съзнаваше, че Кхмий стои до него и от козината му се стичат струйки. Кзинтът мълчаливо изучаваше вероятния противник. Жената и момчето сякаш бяха онемели. Ако Луис се бе научил поне малко да разчита израженията им, значи в момента те бяха обзети от възхита или екстаз, а не от ужас.

— Това окончателно ви напъхва в капана — продължи пазителят. — Скоро ще ви се наложи да изпаднете в стазис и не е нужно да обсъждаме каква ще е по-нататъшната ви участ. За мен е голямо облекчение. Не знам дали ще ми е по силите да ви убия.

— Смятахме, че всички сте измрели — измънка Луис.

— Да, паките са изчезнали преди четвърт милион години. — Превърналите се в човка устни и венци изкривяваха произношението на някои съгласни, но пазителят все пак говореше учудващо добре на интерезик. Защо пък точно на него? — Погубила ги е болест. Догадката ви е била съвсем правилна. Само че дървото на живота и досега благоденства под повърхността на Марс. Случва се от време на време да бъде намерено. Подозирам, че производството на лекарството за безсмъртие е започнало, когато някой от новите пазители е имал нужда от помощници за свой конкретен проект.

— А ти как научи интерезика?

— Знам го, откакто се помня. Луис, не ме ли позна?

Стори му се, че нож проряза червата му.

— Тила! Нима?…

Маската не трепваше. Не би могла да издаде никакви чувства.

— С малко придобити знания. Знаеш началото. Търсача искаше да проникне до основата на дъгата. Възползвах се от доброто си образование и му обясних, че светът всъщност е пръстен. Страшно се разстрои. Затова му казах, че ако жадува за мястото, откъдето може да управлява всичко, не е зле да потърси техническата работилница.

— Ремонтния център — неволно я поправи Луис. Стрелна с поглед пилотската кабина — Най-задния приличаше на удължена табуретка, украсена с червени и лилави скъпоценности.

— Естествено е по-късно да се превърне в Ремонтен център, а и в средоточие на властта. Търсача си припомни някои легенди за Големия океан. Решихме, че това е най-вероятното място — огромни разстояния, бури, дузина екосистеми, в които господстват хищници. От по-отдалечени по дъгата земи астрономи бяха изучавали океана и Търсача успя да направи приблизителни карти. Пътешествахме шестнадесет години. За това също би трябвало да съчинят легенди. Научихте ли вече, че картите са заселени? Кзинтите са колонизирали тази на Земята. Не бихме могли да продължим нататък, ако не бяхме завзели един от техните кораби. В Големия океан се срещат острови, които всъщност са форми на живот, а по гърбовете им расте какво ли не…

— Тила! Попитах те как се превърна в… това.

— Вече ти обясних — с малко знания. Твърде късно проумях коя раса е създала Пръстенов свят.

— Но нали уж имаше късмет!

Пазителката кимна.

— Кукловодите се набъркаха в законите за регулиране на раждаемостта, за да бъде създадена Лотарията. Ти си мислеше, че са успели. За мен обаче идеята винаги си е оставала тъпа. Луис, нима искаш да повярваш, че шест поколения хора, спечелили от Лотарията за деца, са достатъчни да се появи някой, надарен с късмет? — Той не отговори. — Поне един, а? — Тила като че му се присмиваше. — Я си представи тогава какъв късмет ще натрупат всички потомци на всички спечелили от Лотарията! След двадесет хиляди години трябва да са доста далеч от галактиката, за да се спасят от избухването на ядрото й. Защо да не избягат с Пръстеновия свят? Обитаемата му площ е три милиона пъти по-голяма от земната. И конструкцията може да бъде задвижена. Пръстенов свят е късметът на онези, които трябваше да се родят късметлии. Ако успея да го спася, значи наистина е било сполука за тях, че стъпих тук преди двадесет и три години, а също че аз и Търсача намерихме входа в Монс Олимпус. Късметът обаче ще си остане техен, не мой.

— И Търсача ли?…

— Умря, разбира се. И двамата пощуряхме от копнеж по корена на дървото на живота, но той беше на хиляда години. Дървото го уби.

— Не биваше да те изоставям.

— Не ти дадох възможност за избор. И аз нямах… Сега пък изобщо не избирам. Инстинктите у пазителите са прекалено силни.

— Ти вярваш ли в късмета?

— Не. Но бих искала.

Луис разпери безпомощно ръце и се извърна. Открай време си знаеше, че все някой ден ще срещне отново Тила Браун. Ала не предполагаше, че срещата ще бъде такава! Включи полето на спалните плоскости и се вмъкна между тях.

Най-задния се уреждаше чудесно в подобни положения — потъваше в собствения си пъп.

Уви, хората няма как да закрият ушите си с тялото. Луис висеше свит на кравай, притиснал ръце към слепоочията. Но чуваше.

— Говорещ с животни, да ти е честита възвърнатата младост!

— Името ми е Кхмий.

— Моля да ме извиниш. Ти как попадна тук?

— Чрез тройна клопка. Най-задния ме отвлече, Луис Ву ми отне възможността да избягам от Пръстенов свят а Тила Браун ме заклещи под земята. Мисля да прекъсна тази поредица от събития. Ще се сражаваш ли с мен?

— Само ако успееш да ме докопаш, Кхмий.

Кзинтът й обърна гръб.

— Какво искаш от нас? — почтително попита Кауаресксенджаджок на езика на Строителите, а от преводача думите прозвучаха на интерезик.

— Нищо — отвърна Тила също на езика на Строителите.

— Тогава защо сме тук?

— Погрижих се и вие да не сторите нищо.

— Не разбирам! — На момчето вече му се плачеше. — Защо искаш да ни погребеш под земята?

— Дете, правя необходимото. Трябва да предотвратя едно и половина по десет на дванадесета степен убийства.

Луис отвори очи, а Харкабийпаролин възрази разпалено:

— Но ние дойдохме да спасяваме! Нима не знаеш, че светът се е изместил и се доближава към слънцето?

— Знам. Аз събрах екипа, който върна по местата им двигателите за корекция на орбитата, за да поправя стореното от твоята раса.

— Луийву смята, че това не е достатъчно.

— Прав е.

Луис вече бе наострил уши. Библиотекарката поклати глава.

— Нищо не разбирам…

— Включените двигатели удължават живота на Пръстенов свят с около година. А една допълнителна година за три по десет на тринадесета степен разумни същества се равнява на хиляда години живот за всеки жител на Земята. Превъзходно постижение! Всички мои помощници са съгласни с мен, дори онези сред тях, които не се превърнаха в пазители…

Луис забелязваше остатъци от лика на Тила Браун в твърдата кожена маска. Да, връзките на долната става се издуваха, черепът също се бе уголемил, за да вмести допълнителната мозъчна тъкан… но пред него наистина беше Тила и това го натъжаваше ужасно. „Защо не се махне най-сетне?“

Трудно е да се отърве от навиците, вкоренени през твърде дългия му живот, а на всичко отгоре имаше и аналитичен ум. „Да, защо ли наистина не ни се махне от главите? Умираща пазителка в обречен свят! Не би трябвало да губи дори минута в празни приказки със сбирщина заклещени размножители. Какво ли е намислила?“

Завъртя се с лице към екрана.

— Значи ти си събрала аварийния екип? Що за същества участват в него?

— Новата външност ми беше от полза. Почти всички хуманоиди са склонни поне да ме изслушат. В работата се включиха стотици хиляди от всевъзможни раси. Доведох тук трима, за да се преобразят в пазители: по един от жителите на пръскащите планини, от нощните хора и от вампирите. Надявах се да измислят решението, което не можах да открия сама. Разчитах, че гледните им точки ще бъдат различни от моята. Вампирът например дори не беше разумен преди промяната. Подведоха ме!

„Да, тя се държи, сякаш има цяла вечност пред себе си. Дали смята да развлича с разговори уловените размножители и съществата от други раси, докато Пръстенов свят се отърка в засенчващите плоскости?“

— Не се сетиха за по-добро решение. Затова върнахме Бусардовите двигатели по страничните стени. Остана само един. Под ръководството на другия оцелял пазител моят екип възстановява единствения запазен кораб, с който ще отлети към някоя от близките звезди. Така поне част от жителите на Пръстеновия свят ще оцелеят.

— Пак се върнахме в началото — промърмори Луис. — Твоят екип работи упорито. А ти какво правиш тук?

„Познах! Опитва се да ни подскаже нещо!“

— Дойдох да предотвратя изтреблението на хиляда и петстотин хиляди милиона разумни хуманоиди. Засякох неутринните потоци от оттласкващи устройства, създадени в изследвания космос. Реших да чакам на единствено възможното местопрестъпление… И ето ви тук.

— Да, тук сме си — съгласи се Луис. — Но добре знаеш, че не сме дошли да извършим никакви проклети убийства!

— Щяхте да го сторите.

— Защо?

— Това не мога да кажа.

Все още не проявяваше желание да сложи край на разговора. Бе подхванала необичайна игра. Оставяше ги сами да се досетят за правилата й.

— Добре, да речем, че би могла да спасиш Пръстенов свят, но като погубиш един и половина трилиона обитатели от общо тридесет трилиона. Една пазителка би трябвало да предпочете този вариант. Или греша? Жертваш пет процента, за да спасиш останалите деветдесет и пет. Резултатът ми се струва… приемлив.

— А способен ли си да съчувстваш на такова огромно множество разумни същества, да съпреживееш участта им? Или ти е по силите да мислиш само за една смърт — онази, в която ти изпълняваш главната роля? — Той предпочете да замълчи. — Тридесет милиарда човеци обитават изследвания космос. Представи си всички тях мъртви. После пък си представи петдесет пъти по-голямо население, изтребено от… да речем, прекомерно облъчване. В състояние ли си да почувстваш тяхната болка, страданията им, мъката им един за друг? Тези числа са твърде огромни. Мозъкът ти няма да се справи с тях. Но моят е способен.

— Виж ти…

— Не мога да го направя, нито да го допусна. Знаех, че съм длъжна да ви спра.

— Тила, хайде сега пък ти си представи как една засенчваща плоскост остъргва повърхността на Пръстенов свят със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. И как при разпадането му умират хиляда пъти повече разумни същества, отколкото можеш да срещнеш в изследвания космос!

— Представям си го.

Луис кимна. Късчета от картинката. Щеше да им подхвърли колкото може повече. Не би успяла обаче да нарисува цялата картина. Тъй, какво още да измъкне от нея…

— Спомена друг оцелял пазител, нали? Били сте четирима, сега сте двойно по-малко. Какво сполетя останалите?

— Двама пазители напуснаха аварийния екип едновременно с мен. Вероятно също са получили сведения за пристигането ви. Сметнах за необходимо да ги издиря и да им попреча.

— Сериозно ли говориш?! Щом са били пазители, и те като теб нямаше да изтребят един и половина трилиона мислещи същества.

— Биха могли да го уредят някак.

— Някак, значи… — Тя вече внимаваше с думите. Луис се зарадва, че до този момент никой не се намесва в спора им, дори бившия ловък дипломат Кхмий. — Могли са някак да допуснат групичка размножители да стигнат до единственото място на Пръстенов свят, където да извършат престъплението. Тази стратегия ли щяха да изберат, ако не им бе попречила?

— Вероятно.

— Биха се погрижили… някак размножителите да не надушат дървото на живота. — „Скафандри! Затова Тила е очаквала космически кораб.“ — И дори ще им позволят да осмислят докрай положението. А пазителят ще бъде принуден да се надхитря сам със себе си, за да не ги убие; преди те да са открили решението и да са го използвали, унищожавайки немислимо количество размножители, за да спасят още повече… Според теб това ли не си допуснала?

— Да.

— Тук ли е мястото?

— Иначе защо стоя и ви чакам?

— Има още един пазител. Няма ли да те издебне?

— Не. Тя е от нощните хора и знае, че е единствената, останала да ръководи спасителната експедиция. Ако се унищожим взаимно, размножителите може да загинат по пътя.

— Вие май не се притеснявате много-много от мисълта за убийство — горчиво подхвърли Луис.

— Не е вярно. Не съм способна да погубя пет процента от населението на Пръстенов свят. Впрочем не съм сигурна дали бих могла да убия дори теб. Ти си размножител от моята раса и си уникален в тази част от галактиката.

— Размишлявах упорито как да спасим света. Ако знаеш дали съществува преобразувател на материята в големи мащаби, ние пък знаем как да го употребим!

— Убедена съм, че паките са нямали такова устройство. Луис, мисля, че това не е била най-прозорливата ти догадка…

— Добре, ето още една. Успеем ли да пробием дупка под някой от Големите океани и да контролираме изтичащата струя, можем да се възползваме от тягата, за да върнем конструкцията на мястото й.

— Хитро. Само че нито можете да пробиете дупката, нито после да я запушите. Има решения, които биха причинили по-малко вреди, но и те са неприемливи. Няма да го допусна!

— Ти как би спасила света?

— Не знам… Не мога.

— Къде сме? Какво са вършили в тази част от Ремонтния център?

Мълчанието се проточи.

— Не съм в състояние да ви кажа нищо повече. Въпреки че не виждам как бихте се измъкнали, длъжна съм да предвидя и тази възможност!

— Предавам се — изръмжа Луис. — Отказвам се! Да ти се не видят глупавите игрички!

— Така да бъде. Поне никога няма да умрете.

Той затвори очи и се сви в безтегловността. „Лицемерна кучка!“

— Ще ви правя компания, докато изпаднете в стазис. Няма с какво друго да ви утеша. Вие, двамата… Как се казвате и откъде сте? Принадлежите към расата, която някога е завладяла Пръстенов свят и се е устремила към звездите.

Дрънканици! Защо хората не се раждат с капаци на ушите? Дали пък нямаше хуманоиди с такава особеност?

— Как магьосниците се отнасят към ришатра? — попита Кауаресксенджаджок.

— Дете, това е важна информация за вас, когато се срещате с нова раса, нали? Аз смятам, че ришатра е само за размножителите. Но съм способна да обичам.

Момчето се забавляваше великолепно. Готовността му да възприема чудесата беше безпределна. Тила му разказа за дългото си пътешествие. Отначало групичката им била пленена от гроги в картата на Даун, по-късно обаче странните същества ги пуснали да си вървят. На Кзин имало човекоподобни животни, отдавна пренесени от картата на Земята. Отглеждали ги заради отделни техни качества и вече се различавали помежду си колкото породите кучета. Пътешествениците откраднали колони-заторски кораб от кзинтите. Убили една от тварите-острови, които се хранели само с дребни рачета, и замразили месото в празен резервоар за течен водород. Стигнало им за няколко месеца.

Накрая Луис я чу да казва:

— Сега трябва да се нахраня, но ще се върна скоро.

И настъпи тишина.

Свърши обаче след броени минути. Тъпи зъби лекичко стиснаха китката му.

— Събуди се! Нямаме време да си угаждаш на прищевките.

Той се извъртя и изключи полето. Отдели миг-два да се наслади на любопитната гледка — кукловод, застанал до кзинт в разцвета на силите му.

— Мислех, че напусна терена…

— Полезна заблуда, която едва не се превърна в действителност. Изкушавах се, наистина, да не се намесвам повече в събитията. Тила Браун каза истината — няма да умрем. Повечето парчета от Пръстенов свят ще се разхвърчат извън кометната ареола на системата. Току-виж, дори ни открият някой ден…

— И мен взе да ме наляга същото настроение! Готов съм да скръстя ръце.

— Пазителите трябваше да са измрели преди четвърт милион години. Нали в това ни убеждаваше?

— Ако изобщо имаше ум в главата, отдавна да си престанал да ме слушаш.

— Още не е настъпил този момент, стига да нямаш нищо против. Стори ми се, че пазителката се опитва да ни намекне нещо. Паките са твои прародители, а Тила е плод на вашата култура. Имаме нужда от съветите ти.

— Иска да й свършим мръсната работа! — отсече Луис. — Надлъгване и надхитряне през цялото време. Мътните те взели, нали и ти си слушал разговорите с Бренън, след като се е превърнал в пазител? Те имат извънредно силни инстинкти и свръхчовешки интелект. Естествено е да възникне противоречие между двете им свойства.

— Не схващам обаче в какво се състои мръсната работа.

— Тя знае как да спаси Пръстенов свят. Знаели са го и другите пазители. Премахваш пет процента, запазваш живота на деветдесет и пет… Само че не им е по силите да се решат. Не биха позволили и на друг да го стори, а все пак са длъжни да нагласят нещата така, че някой да успее. Тила Браун се опитва да изпързаля самата себе си.

— Няма ли да кажеш нещо по-конкретно?

Споменатите преди малко числа дразнеха подсъзнанието на Луис. Защо ли? Тандж…

— Избрала е онази сграда, защото много приличаше на летящия затвор, в който ни улови Харлоприлалар. Искала е да привлече вниманието ни. Оставила е примамката там, където е трябвало да се озовем. Още не знам за какво е предназначена тази част от Ремонтния център, но сме си точно на мястото в кутията с обем милиарди кубически мили. От нас се очаква да измислим останалото.

— А после? Наистина ли е уверена, че ни е хванала в капан?

— Каквото и да направим, ще се опита да ни попречи. Налага се да я убием. Това ни подсказваше. Имаме само едно преимущество — Тила ще се насилва да загуби играта.

— Не разбирам как го измисли — почти проплака кукловодът.

— Тя се стреми да съхрани Пръстенов свят. И иска от нас да я убием. Каза ни всичко, което можа. Но дори да стъкмим успешен план, дали и ние сме способни да изтребим толкова много разумни същества?

— Жал ми е за Тила — обади се Кхмий.

— Ъхъ…

— Но как да я убием? Ако си прав в предположенията си, подготвила се е достатъчно добре, за да ни възпре.

— Съмнявам се. Според мен се е опитвала много упорито да не предвижда действията ни. Иначе току-виж ни попречи. Сега вече ни остави да се оправяме сами както смогнем. Инстинктите ще я подтикнат да убива същества от други раси. За мен сигурно ще се поколебае в решителната половин секунда…

— Ясно — промърмори кзинтът. — Мощните ни оръжия са в совалката. Затънали сме в скала. Дали дисковете ще ни прехвърлят там?

Най-задния се върна в пилотската кабина да провери.

— Връзката е включена. Картата на Марс също се състои от скрит, но с дебелина само няколко сантиметра. Не е подложен на страшното натоварване, което понася основата. Уредите проникват през него, дисковете също. Единственият ни късмет досега!

— Добре. Луис, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. Каква е температурата в совалката?

— Някои от сензорите са изгорели, затова не мога да кажа — отвърна Най-задния. — Ако изобщо е годна за нещо — чудесно. Ако не, съберете каквото ви е необходимо и се връщайте веднага. Попаднете ли в непоносими за вас условия, незабавно се прехвърлете обратно. Трябва да знаем с какво ще започнем.

— Да, очевидната следваща стъпка — съгласи се Кхмий.

— А в случай, че совалката е безнадеждно повредена?

— Пак ще успеем да се измъкнем — напомни Луис, — макар и в скафандри. Най-заден, не ни чакай. Постарай се да установиш къде сме попаднали и къде е Тила. Трябва да е в някое по-просторно помещение, приспособено за отглеждане на растения.

— Слушам и изпълнявам. Предполагам обаче, че вече не сме точно под Монс Олимпус.

— Да, на онзи изход не можем да разчитаме. Нищо не е пречило на Тила да насочи мощен лазерен лъч към нас, за да ни задържи в стазис… а после ни е изтеглила дотам, където ни е приготвила малко лава. Тоест до местопрестъплението.

— Луис, все пак имаш ли представа какво се надява тя да постигнем?

— Само много мъглява идея. Но да оставим това засега. — Набра команда за две огромни хавлии и подаде едната на Кхмий. Добави и дървени чехли с дебели подметки. — Е, готови ли сме?

Вместо отговор кзинтът се озова с един скок върху прехвърлящия диск. Луис го последва.

Тридесет и първа главаРЕМОНТНИЯТ ЦЕНТЪР

Стори му се, че е попаднал в пещ. Вярно, той имаше дебелите си чехли, но ходилата на Кхмий бяха предпазени само донякъде. Кзинтът мигом изчезна надолу по стълбите, изръмжавайки при всяко случайно докосване на метален ръб.

Луис се стараеше да не диша и се надяваше, че и спътникът му прави същото. Въздухът като че беше достатъчно нагрят, за да му изгори дробовете. Забеляза лекия наклон на пода и надникна през илюминатора. Веднага разбра, че е допуснал грешка. Вцепени се от изумление. Дали това в мътилката отвън наистина беше пясъчна акула? Нима бяха в морето?

Така загуби две-три ценни секунди. Слезе по стъпалата по-внимателно от Кхмий. Бореше се с отчаяната нужда да поеме въздух, но само пухтеше с нос, за да прогони промъкващите се горещи струйки. Надушваше нещо овъглено, дим, жега.

Кхмий тромаво размахваше изгорените си ръце, а козината около врата му беше настръхнала. Луис започна да хваща металните дръжки през сгънатата хавлия, за да отвори шкафовете. Кзинтът пък награбваше съдържанието им с помощта на своята и го изсипваше на пода. Скафандри. Левитатори. Дезинтегратор. Свръхпроводяща тъкан. Измъкна от купчината шлема на своя скафандър, нахлупи го и включи животоподдържащите системи. Въздухът около лицето му стана само топъл. Поемаше го жадно на сладки глътки, а гърдите му се издуваха до пръсване…

Скафандърът на Кхмий нямаше отделен шлем, ето защо трябваше първо да бъде нахлузен и херметизиран. Когато най-сетне дишането на кзинта прозвуча в слушалките на човека, хриповете бяха ужасни.

— Под вода сме! — изграчи Луис. — От какво е тази скапана горещина?

— По-късно ще разпитваш. Помогни ми да отнеса това.

Кхмий събра накуп левитатора и бронята си, макара черна нишка и огромен топ тъкан, също и тежкия двуръчен дезинтегратор. Запрепъва се към стълбата. Луис го последва, понесъл левитатора и лазерното фенерче, предназначени за Прил, два скафандъра и комплекти противоударна броня. Месото по костите му май полека-лека започваше да се опича.

Кхмий поспря пред пулта в пилотската кабина. През илюминатора се виждаше бълбукаща тъмнозелена вода. Рибки се провираха между гъсти водорасли. Кзинтът започна да обяснява на пресекулки:

— Виж показанията на уредите… Ето ти го отговора. Тила ме прегря с микровълни… Животоподдържащите системи отказаха. Повредиха се оттласкващите устройства. Совалката потъна. Но водата… не пропуска микровълните. Още е горещо… защото топлообменникът издъхна пръв… а изолацията е прекалено добра. Поне засега не можем да използваме совалката.

— Майната й!

Луис стъпи върху прехвърлящия диск.

И пусна на пода каквото носеше. Пот се стичаше в очите и устата му. Смъкна сгорещения шлем и си напълни дробовете с хладен въздух. Харкабийпаролин го подпираше с рамо и го побутваше към водното легло, мърморейки му нещо успокояващо на езика на Строителите.

Кхмий още не се появяваше.

Луис се освободи от ръцете й, нахлупи шлема и се затътри обратно към диска.

Кзинтът упорито набираше команди на пулта. Посочи своята купчина на човека.

— Отнеси това. След малко идвам и аз.

— Слушам и изпълнявам.

Вече бе навлякъл наполовина скафандъра си, когато Кхмий най-сетне се върна в „Иглата“ и веднага се отърва от своя.

— Луис, не бързай толкова. Най-заден, совалката вече е безполезна. Пуснах я да излети със синтезните двигатели към Монс Олимпус, но само за отвличане на вниманието. Тила може и да похаби няколко секунди, докато я улучи.

— Добре. Постигнах напредък, обаче не искайте да ви показвам данните на екран. Тила се включва лесно в комуникационната ни система.

— Хайде, чакаме те.

Кукловодът се прехвърли от пилотската кабина, за да говорят без помощта на машините.

— Разбира се, от повечето си уреди нищо не мога да извлека. Знам обаче къде се намираме. На двеста мили вдясно по посоката на въртене има мощен източник на неутринни емисии, вероятно термоядрена силова инсталация. Дълбокото сканиране показва кухини навсякъде около нас. Някои са огромни и в тях е разположено тежко оборудване. Мисля, че открих празната пещера, където са съхранявали механизмите, с които аварийният екип монтираше двигателите. Познах го по формата и опорите на пода. Изходът е огромен извит люк в стената на картата, прикрит зад водопада. Видях и склад за кръпки при големи пробиви от метеорити; там също има люк. Намерих друга кухина, пълна със сравнително малки кораби, може би бойни. По стените зад водопада са направени общо шест изхода. Успях да…

— Най-заден, нали трябваше да откриеш къде е Тила Браун!

— Ти не посъветва ли току-що Луис да не прибързва?

— Луис Ву е човек и понякога му липсва търпение, но ти, тревопасна твар, го притежаваш в излишък!

— Напомням ти, че възнамеряваш да убиеш човешка разновидност на пак-пазител. Нима очакваш нещо като дуел? Крясъци и подскоци, Тила с голи ръце срещу теб? Длъжни сме да напрегнем умовете си, за да я победим. Затова, кзинте, имаш нужда от търпение. Спомни си какво зависи от тази схватка.

— Добре, продължавай.

— Успях да установя положението ни спрямо Монс Олимпус. Върхът е на осемстотин мили от нас, вляво и срещу посоката на въртене. Както изглежда, Тила ни е обстрелвала с мощен лазер, за да ни задържи в стазис, и ни е влякла цели осемстотин мили. Не се досещам за подбудите й.

— Тъкмо тук е била приготвила разтопена лава, за да ни топне в нея — напомни Луис. — Довела ни е на прословутото вероятно местопрестъпление. Остава да се досетим какво е нужно да направим. Тандж, може и да е надценила хитростта ни!

— Дано порицаваш само себе си. Според мен задачата не е особено трудна. — Едната глава на кукловода се изви към тавана. — Почти точно над нас, според ориентацията на кораба, има комплекс от помещения, където засичам множество електрически мрежи, също и неутринни емисии, издаващи наличието на устройства за дълбоко сканиране. Освен това видях полусфера с диаметър тридесет и девет мили, където доста нависоко се движи друг източник на неутрино. И в него се забелязват характеристиките на термоядрен синтез. Според данните за скоростта му, може да мине под дъгата на полусферата за около петнадесет часа. Ей, месоядният воин, това подсказва ли ти нещо?

— Изкуствено слънце. Явно там отглеждат растения. Къде е мястото?

— На две хиляди и петстотин мили към десния край на картата. Но понеже ще влезете през Монс Олимпус, ще го търсите на дванадесет дъгови градуса встрани и по посоката на въртене. Предполагам, че ще ви се наложи да пробивате стени. Донесе ли дезинтегратора?

— Да, тъй като не съм напълно лишен от разум. Най-заден, ако совалката все пак достигне Монс Олимпус, можем да се прехвърлим там с дисковете и веднага да изскочим през товарния й люк. Само че Тила ще ни пръсне на парчета преди това.

— Защо да го прави? Засега совалката е празна. Дълбокото сканиране ще я убеди в този факт.

— Ъррр… Значи ще изчака да се появим и тогава ще ни унищожи. С такива хитрости ли отглеждате тревата, която хрупате?

— Именно. Ще влезете през Монс Олимпус няколко часа преди совалката да долети там. Нали сондата ни следваше? И в нея има диск-приемник. Разбира се, прехвърлите ли се, ще се лишите от възможността да се върнете в „Иглата“.

— Ъррр! Този вариант не ми се вижда толкова безнадежден.

— Какво смятате да вземете?

— Скафандри, левитатори, лазерни фенерчета и дезинтегратора. Донесох и това. — Кхмий показа свръхпроводящата тъкан. — Тила не знае, че я имаме. Може да ни бъде от полза. Защо да не си ушием покривала за скафандрите? Харкабийпаролин, умееш ли да шиеш?

— Не.

— Аз умея — увери го Луис.

— И аз! — побърза да каже момчето. — Само ми обясни подробно каква дреха искаш.

— Ей сега. Няма да е с елегантна кройка. Да се надяваме, че Тила ще разчита на лазерите, а не на снаряди или бойни брадви. Няма как да наденем противоударната броня върху скафандрите.

— Не си съвсем прав — възрази Луис. — Части от твоята броня ще паснат чудесно върху моя скафандър.

— Ако се навлечеш така, ще бъдеш прекалено тромав.

— Ще видим. Харкабийпаролин, объркана ли се чувстваш?

— Да. С пазителката ли ще се сражавате?

— Тя ни насъсква да я нападнем и ще се стреми да загуби битката. Но не е способна да ни го каже. Правилата, по които играе, са заложени в самата структура на мозъка и жлезите й. Вярваш ли ми?

Жената поумува и промълви:

— Държеше се сякаш… сякаш някой, от когото се бои, наблюдава всяка нейна дума и постъпка. Така беше и с мен, когато ме обучаваха в Сградата Пант.

— Прозорлива си. Но надзирателят е самата Тила. Ще намериш ли сили да се сражаваш с пазителка, след като знаеш, че целият свят ще загине, ако се провалиш?

— Надявам се. Ако не друго, поне ще отвлека за малко вниманието й.

— Добре. Значи тръгваш с нас. Имаме подходяща екипировка, нищо че беше предназначена за друга жена от твоята раса. Ще те науча да я използваш, макар да не ни остава много време… Кхмий, тя ще си сложи твоята броня между скафандъра и покривалото от свръхпроводяща тъкан.

— Нека вземе и лазерното фенерче на Харлоприлалар. Аз се лиших от моето, но ще нося дезинтегратора. Освен това знам как да нагласям резервните батерии, за да освободят цялата си енергия за милисекунда.

— Изключително обезопасени са — недоверчиво подхвърли Най-задния.

— Нищо, все пак ще ги почовъркам. А ти трябва да прекъснеш всякакви комуникационни линии. Предполагам, че Тила ще се нахрани и ще се върне, преди да сме се подготвили. Ех, да имахме повече време! Луис, покажи на Кауаресксенджаджок как ще шиете покривалата. Не забравяйте да съединявате парчетата със свръхпроводник!

— Вече се сетих за това. Тандж, и на мен ми се иска да имахме време!

Пристъпиха натоварени към прехвърлящия диск.

Харкабийпаролин трудно можеше да бъде позната под всички защитни слоеве. Лицето й беше изопнато от напрежение зад прозрачната маска на шлема. Скафандър, левитатор, лазер… трябваше да е много паметлива, за да помни как да борави с всичко това. Отдалеч не личеше дали под безформеното покривало не е скрит самият Луис Ву. Току-виж, Тила се поколебае, преди да стреля. Имаха нужда от всяко нищожно преимущество.

Тя изчезна, а Луис я последва, включвайки левитатора едновременно с последната си крачка.

Той, жената и Кхмий скоро висяха като топки черна хартия над склона на Монс Олимпус. Сондата обаче не се рееше. Сигурно бе кръжала, докато свърши горивото, после се бе изтърколила по планината. Нямаше особено читав вид, но за щастие дискът-приемник още работеше.

Външните сензори съобщаваха, че въздухът наоколо е твърде рядък и сух, при това богат на въглероден двуокис. Чудесна имитация на Марс, ако не се брои прекалено силното притегляне, почти равно на земното. Как ли бяха оцелели тукашните марсианци? Сигурно са се приспособили в края на краищата, а и плътните морета от прах са им помагали да понасят тежестта. Станали са по-яки от братовчедите си на истинския Марс. „Не се разсейвай! Мисли за работата!“

До ръба на кратера трябваше да изминат четиридесет мили по склона. Стигнаха дотам за четвърт час. Харкабийпаролин изоставаше. Летеше с променлива скорост — сигурно непрекъснато пипаше регулаторите.

Люкът в гърлото на кратера се бе разлетял на парчета. Спуснаха се в тъмата.

Луис превключи оптическите сензори в инфрачервения спектър. (Надяваше се и Харкабийпаролин да направи същото, иначе щеше да бъде като сляпа.) Малък ярък кръг под тях излъчваше силна топлина. В огромната кухина наоколо трудно се различаваше нещо. Все пак забеляза, че до три стени се издигат колони от подредени дискове с отвесни стълби наблизо. По средата пък се виждаше наклонена кула от тороиди, покрай която тримата слизаха. Щом сочеше към отвора на върха, дали не беше линеен ускорител? А дисковете може би представляваха индивидуални бойни платформи на пазителите, очакващи от прастари времена да бъдат изстреляни към небето?…

В пода на залата имаше широка дупка. Продължиха през нея. Горещото петно долу видимо се уголемяваше.

Още дванадесет подредени нагъсто етажа, пробити от край до край. „Иглата“ бе направила големи поразии. През последната назъбена дупка проникваше яростна горещина. Явно цялата кухина доскоро е била нажежена. Кхмий се шмугна вътре и тутакси се върна. Кацна на пода.

Бяха се разбрали да не говорят по радиото. Затова Луис също слезе през дупката. Сякаш се озова в море от едва поносима жега. Неотдавна тук трябва да е било освободено огромно количество енергия. Продължаващият встрани тунел излъчваше още по-нетърпима топлина.

Върна се при кзинта. Махна на Харкабийпаролин и тя тупна непохватно при тях.

Значи „Иглата“ е изтеглена през онзи тунел и през цялото време е била нагрявана достатъчно, за да не се изключи стазисното поле. Наглед това беше най-лесният път… но някъде по средата му щяха да представляват добре задушени мръвки. Какво можеха да сторят сега?

Ами просто да последват Кхмий, който се понесе някъде встрани! Що за хитрина бе намислил? Нямаше как да го попита.

Минаваха през жилищни сектори — сериозна пречка за всеки, горящ от нетърпение да стигне до целта. Стаички без врати или пък с прегради, достойни за банков сейф. Никъде не се забелязваше обикновена завеска или параван. Как ли бяха живели паките-пазители? Кратките огледи разкриваха спартанска простота. Веднъж зърнаха скелет с издути стави и уродлив череп. Огромно помещение беше пълно с механизми, напомнящи за спортен салон, само че таванът май се намираше цяла миля нагоре.

Летяха така часове наред. Случваше се да навлязат в прави коридори, точещи се много километри. Тогава успяваха да наваксат отчасти провирането из лабиринтите.

Често им се изпречваха врати. Кзинтът не се церемонеше — лъчът на дезинтегратора ги превръщаше в облачета моноатомни частици.

От една внушителна плоча също се понесоха струйки прах, но когато след секунда се разпръснаха, голямата врата си беше на мястото. Явно бе направена от скрит.

Кхмий ги поведе вляво от онова, което остана неизследвано зад непреодолимата пречка. Луис вървеше последен, за да наблюдава ще се появи ли Тила Браун. Вратата не помръдваше. Ако Тила беше зад нея, значи не можеше да ги засече през преграда от скрит. Дори възможностите на пазителите си имаха граници!

Той и Харкабийпаролин продължиха след кзинта към огромната куха полусфера, под чиито стени се местеше източникът на неутрино.

Когато можеха, отклоняваха се надясно. Подминаха още една врата от скрит, но тя поне не им препречваше пътя. Каквото и да заобикаляха, то явно заемаше обширно пространство. Ами ако беше резервна зала за управление? Дали нямаше да се наложи пак да я търсят?

Изнизаха се четиринадесет часа и към хиляда мили, преди да спрат за почивка. Дремнаха в нещо като метална поничка, висока до кръста на Луис, насред просторен празен под. Нямаха представа за какво е била предназначена чудатата конструкция, но беше достатъчно, че тук никой не може да се промъкне изневиделица към тях. На Луис вече му се искаше да хапне и друго освен хранителните разтвори в скафандъра. Питаше се дали и Тила се е нахранила и се е захванала отново с делата си? А може би дори беше огладняла отново?

Включиха левитаторите й се понесоха нататък. Бяха излезли от жилищния сектор, макар все още тук-там да зърваха стаички с празни контейнери за храна и неудобни наглед плотове за кратък сън. Те обаче бяха пръснати из огромни зали, в които имаше какво ли не… или нищо.

Отдалечиха се бързо от онова, чийто оглушителен шум напомняше за великанска помпа. Кхмий избра да поемат наляво и пръсна на атоми още една стена. Попаднаха в толкова трудно обозрима поради размерите си картографска зала, че Луис се омърлуши. Когато кзинтът простреля и отсрещната стена, огромната холограма припламна за миг и угасна.

Вече доближаваха целта си. Втория път спаха върху термоядрен генератор, вероятно спрян в прастари времена. Четири часа по-късно отново потеглиха.

Коридор, а в края му светлина. Срещу тях повяваше ветрец.

Когато излязоха, озоваха се сред невероятно ярък ден.

Слънцето току-що бе преминало точката на зенита в почти безоблачното небе. Пред погледите им се ширна безкраен пейзаж — езерца, горички, засети с тъмнозелени зеленчуци ниви и лехи. Луис веднага се почувства на прицел. Бе преметнал през рамо намотка черна нишка и побърза да я хвърли встрани. Единият край остана свързан със скафандъра му и ако Тила стреляше по него, свръхпроводникът щеше да го спаси от прегряване.

Но къде беше Тила Браун?

Нямаше никакви признаци да е наоколо.

Кхмий ги поведе отвъд билото на нисък рид. Бързо мина край малко езеро със застояла вода. Вече отваряше скафандъра си. Когато Луис стъпи на земята до него, кзинтът с жестове показа на двамата си съратници да не пипат своите защитни облекла. Правеше го заради Харкабийпаролин. Бе предупредена за опасността, но Луис не откъсна поглед от нея, докато не се увери, че жената е разбрала и ще се подчини.

Ами сега?

Местността беше прекалено равнинна. Не се виждаха подходящи възможности за скривалища освен редки горички и няколко заоблени възвишения зад тях. Твърде очевидни места за засада. Дали да не се спотаят под водата? Луис започна да размотава своята свръхпроводяща нишка. Вероятно имаха часове да се. подготвят, но при всички случаи Тила щеше да ги връхлети светкавично.

Кхмий вече се бе съблякъл, ала отново се наметна с покривалото от черна тъкан. Отиде при Харкабийпаро-лин, помогна й да свали частите на бронята и ги намести върху тялото си. Така я оставяше още по-беззащитна. Луис не се намеси.

Ако се скрие зад слънцето?… Малкото светило, греещо с енергията от термоядрения синтез, не се набиваше на очи като скривалище. Стига да потопи края на нишката в някое езерце, температурата на скафандъра няма да надхвърли точката на кипене на водата. Тандж, много хитроумно! Идеята дори щеше да му свърши работа по-близо до повърхността, където водата кипи при приемлива температура. Но тук бяха до самата основа на Пръстенов свят и плътността на атмосферата доближаваше земната при морското равнище.

Нищо чудно да чакат много дни. Водата и разтворите щяха да им стигнат, вероятно и търпението на Луис Ву нямаше да се изчерпи. Предполагаше, че и за Кхмий ще се намери подходяща плячка наоколо.

Ами Харкабийпаролин? Отвореше ли костюма си, щеше да подуши дървото на живота.

Кзинтът напълни с въздух празния си скафандър и закрепи левитатора върху него. Притисна обувките с камъни и нагласи уреда така, че чучелото да стои право. Това се казва коварство! Изритваш камъните, включваш реактивното двигателче и… имаш превъзходно средство за отвличане на вниманието.

Луис не се бе сетил за нищо подобно.

Може би пък Тила се отбиваше тук веднъж на две-три седмици? Какво й пречеше да си отглежда корени от дървото на живота и другаде?

А и какво ли представляваше проклетото растение? Да не са ония купчинки тъмнозелени листа? Той хвана най-близката и дръпна. Отдолу се показаха дебели като батати корени. Не познаваше този сорт, както и всичко останало наоколо. Сигурно са били пренесени от световете в галактическото ядро.

Тъкмо тогава Тила се изсмя в ухото му.

Тридесет и втора главаПАЗИТЕЛКАТА

Луис не само подскочи, но и кресна.

Когато тя заговори, в гласа й все още звучеше кикот. Произнасяше завалено съгласните заради втвърдилите се в човка устни и венци.

— Никак не ми се иска отново да се разправям с кукловод от Пиърсън! Кхмий, нали се смяташ за опасен противник? Само че не ти, а кукловодът едва не ме довърши…

Тила някак си се намесваше в уж изключената им комуникационна система. Дали би могла да открие и точно къде са в момента? Ако беше тъй, трябваше да се смятат за мъртви. Значи поне засега ще приеме, че това не й е по силите.

— Вашият кораб не излъчваше сигнали. Исках обаче непременно да науча какво става вътре. Измислих нещо, чрез което да се възползвам от прехвърлящите дискове. Честно казано, не ми беше лесно. Първо допуснах, че един кукловод при всички случаи ще си донесе дискове от родната планета; после се наложи да открия наново принципа им на действие… А когато проникнах в кораба, тревопасният вече посягаше към превключвателя за стазисното поле! Успях да забележа навреме прехвърлящ диск и да се измъкна. Сега вашият кораб е в стазис. Никой няма да ви се притече на помощ. Идвам да ви видя сметката.

В гласа й този път прозвуча неприкрита печал.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Най-задния беше извън играта заедно с всички работещи уреди на „Иглата“. Имаха само онова, което си бяха донесли.

Доколкото обаче Луис схвана думите й, нямаше да се появи веднага… стига да не ги залъгваше. Без да губи нито секунда, той се издигна с левитатора си.

Миля, втора, а таванът си оставаше високо горе. Езерца, поточета, меки очертания на хълмове — хиляда квадратни мили от градина, превърнала се полека-лека в дива пустош. Дървета като камбани с дантела от листа образуваха гъста джунгла вдясно. По огромните полета, запълнени с жълтеникави храсти, още личаха някогашните редове.

Откри един широк вход в посоката на въртене и три по-малки — сред тях и коридорът, откъдето влязоха.

Спусна се почти до повърхността. Трябваше да наблюдават и четирите посоки едновременно. Ако можеше да си намери някоя падинка… А, ето една около поточето! Защо пък да не се топне във водата? Оглеждаше се нерешително, мъчеше го подозрението, че пропуска нещо особено важно.

Аха!

Профуча направо към скривалището на Кхмий, дръпна го за ръката и посочи.

Кзинтът кимна и се втурна презглава към коридора, влачейки скафандъра си като голям балон. Луис отново се зарея с левитатора и махна на Харкабийпаролин да тръгне веднага след него.

Неравен и нагънат рид с езеро в подножието му. Удобно местенце за засада. Разположи се на билото и се изпъна по корем. Обърна се само за миг, колкото да хвърли намотания свръхпроводник към водата.

Имаше един-единствен начин за измъкване от „Иглата“. Тила не би могла да се озове никъде другаде освен в сондата, паднала на склона под кратера на Монс Олимпус. Значи трябваше да мине по същия път.

Няколко глътки разтвор, после няколко глътки вода. Опита да се отпусне. Не виждаше Кхмий. Нямаше представа накъде бе хукнал кзинтът. Харкабийпаролин го гледаше напрегнато. Той посочи входа, после й махна да се дръпне по-надалеч. Жената веднага схвана заповедта. Луис остана сам.

Тези проклети хълмчета бяха твърде плоски. Туфите лъскави тъмни листа, стигащи до кръста му, скриваха добре неподвижно легнал човек, но щяха да пречат на движенията му.

Времето минаваше. Луис се облекчи в хигиенното устройство на скафандъра. Чувстваше се безпомощен. „Не се отпускай. Тя познава всичко в Ремонтния център и ще дойде възможно най-бързо. След броени часове или дори ей сега…“

Сега! Тила Браун летеше като управляема ракета точно под тавана. Успя да я зърне и се превъртя по гръб, за да стреля. Пазителката стоеше върху диск с диаметър шест стъпки и се държеше за прав прът, върху който имаше контролно табло с лостчета.

Той се прицели и включи лазера. Кхмий също стреля от новото си скривалище. Двете ярки нишки докоснаха мишената. Тила вече клечеше, защитена от основата на диска. Бе видяла всичко необходимо, за да ги довърши, знаеше позициите им с точност до сантиметър.

Но дискът се обви в рубинови пламъци и рухна. Луис видя пазителката да отваря малък управляем парашут; след миг изчезна зад странните дантелени дървета.

„Приемам, че е жива и невредима. Да се махам по-бързичко…“

Избра най-пестеливото решение. Преметна се от другата страна на билото. Краят на намотката още киснеше в езерцето.

Къде ли беше Тила?

Нещо подскочи над съседния хълм. Зелен лъч го прониза след секунда и се задържа, докато тялото се разгоря и падна. Край на кзинтския скафандър. Но малко ято гранати вече летеше към точката, откъдето светна зеленият лазер. Половин дузина ослепителни проблясъци и сух тътен като от гръмотевица. Кхмий все пак бе успял да превърне батериите в бомби.

Тила беше наблизо, въоръжена с лазер. Ако обикаляше езерото точно зад този рид… В мига, в който му хрумна тази мисъл, Луис смени позицията си.

Прогореният скафандър се спусна твърде бавно на земята. Една пазителка би се досетила веднага, че е празен. Чтулу и Аллах! Как да се сражават срещу произлязла от човечеството свръхжена, при това с вроден късмет?

Изскочи над билото не където той очакваше, улучи го със светлинното си копие и изчезна, преди Луис да помръдне. Примигна стъписан. Защитният слой на шлема бе спасил очите му. Явно, каквото и да й подсказваха инстинктите, тя се опитваше да го убие.

Този път се мярна другаде. Зеленият лъч потъна безсилно в черната тъкан. Луис също стреля. Противничката мигновено се скри от погледа му и не разбра дали я е улучил. Забеляза върху тялото й гъвкава наметка, както и огромните стави — коленете и лактите се издуваха като пъпеши. Сети се, че пазителите не носят никаква броня освен собствената си кожа.

Луис се претърколи косо надолу по склона. После се постара да пълзи бързо, макар да не му спореше. За пръв път участваше в подобна игра. За двеста години зрялост нито веднъж не бе пожелал да стане войник.

Две облачета пара се носеха над езерото.

По-наляво Харкабийпаролин се изправи внезапно и стреля с лазерното си фенерче. Къде ли се спотайваше Тила? Лъчът на нейното оръжие не блесна. Жената стоеше като черна мишена на стрелбище, сетне изведнъж се сниши и побягна. Просна се по корем и запълзя нагоре по хълма.

Камъкът долетя отляво; как ли се бе преместила толкова бързо? Удари жената с такава сила, че разкъса ръкава на скафандъра и счупи костта. Харкабийпаролин се надигна с вой и Луис замря в очакване лъчът да я пререже. „Мамка му! Поне гледай откъде ще стреля…“

И този път нямаше лъч. Трябваше да действа, вместо да зяпа. Нали видя откъде хвръкна камъкът? Тесен пролом между две възвишения. Запълзя припряно, за да се нагласи така, че да има естествена преграда между него и пазителката. После тръгна да заобикаля. Тандж, къде ли се бе заврял Кхмий? Рискува да надникне.

Харкабийпаролин вече не пищеше, а душеше усилено въздуха с разширени ноздри. Смъкна левитатора със здравата си ръка и захвърли настрана покривалото. Другата й ръка висеше край тялото. Явно се мъчеше да свали и скафандъра.

Тила беше ей там преди малко. В каква посока бе решила да се премести? Явно вече не обръщаше внимание на жената.

Шлемът заяде и не се отдели въпреки бесните усилия на Харкабийпаролин. Тя се запрепъва надолу по склона, падна и заудря свирепо по лицевата си маска със случайно напипан камък.

Мина твърде много време. Пазителката вече можеше да е навсякъде. Луис се шмугна в улея, издълбан от пресъхнал поток. Не смееше да се катери нависоко, за да не бъде забелязан.

Дали беше способна да предвиди всеки негов избор? Ами да, нали беше пазителка! И сега…

„Зад мен ли е?“ Усети сякаш паяци да плъзват по врата му. Извъртя се и стреля в мига, когато малък остър инструмент сряза скафандъра на височината на ребрата. Притисна лявата си ръка върху дупката, докато с дясната караше рубиновия лъч да шари там, където допреди секунда беше пазителката. Тя подскочи отново и изчезна, преди да завърти лазера си към нея, а от запратеното тежко метално топче шлемът му се пропука.

Затъркаля се надолу, без да отделя дланта си от прореза. И през нацепената маска виждаше как ужасната жена фучи към него подобно на огромен черен прилеп. Заби лъча в тялото й, преди тя да успее да се метне встрани.

Проклятие, преследвачката му нямаше никакво намерение да се отклонява! А и защо да го прави? Тила Браун вече носеше покривалото от свръхпроводяща тъкан, доскоро защитавало Харкабийпаролин от лазера й. Луис стисна здраво оръжието с двете си ръце, за да бъде по-точен. Пазителката щеше да се препече, преди да го докопа. Доближаваше го, а парчета от черното покривало падаха около нея като разкъсана мокра хартия.

Това пък какво е? Що за миризма проникваше в носа му? Тила рязко свърна и запрати лазера си като снаряд към Кхмий. Улученият дезинтегратор хвръкна нагоре.

Ароматът от дървото на живота вече завладяваше мозъка на Луис. Не беше като преживяването с включена жица. Слабичкият ток стигаше и сам по себе си, за да е съвършена насладата. Дървото на живота даваше неописуема радост, но пораждаше и неутолим глад. Вече знаеше какво представлява растението — лъскави тъмни листа и корени, подобни на батати, които бяха навсякъде около него. А уханието… напомняше за рая.

Плодовете наистина бяха навсякъде, но той не можеше да ги опита. Не можеше — заради шлема си. Насили ръцете си да се махнат от закопчалките на скафандъра, защото не бе способен да яде от дървото на живота, докато пазителката убиваше Кхмий.

Стискаше лазера с все сила, сякаш държеше пушка, която подскача при всеки изстрел. Кзинтът и някогашната Тила се бяха вкопчили на кълбо и се въргаляха по земята, оставяйки черни парцали край себе си. Луис се стараеше лъчът да не се отдалечава много от тях. „Не забравяй да се прицелиш внимателно. Всъщност изобщо не изпитваш този глад. Коренът ще те убие, прекалено стар си. Не можеш да се превърнеш в пазител. Просто ще умреш.“

Тандж, каква миризма!… Мозъкът му като че се носеше по вълните й. Напънът да устои беше ужасен. По-зле и от скърцането на зъбите, когато всяка вечер в продължение на осемнадесет години не си позволяваше да пренастрои драуда. Непоносимо! А сега трябваше грижливо да отмества лъча от двамата, които се боричкаха, и да чака своя шанс.

Тила не успя да изкорми кзинта с ритник в корема. За частица от секундата кракът й се отдели от сплетените тела. Червената нишка го докосна и глезенът й пламна в ослепително сияние.

Стори му се, че има още една възможност да стреля, но този път сбърка. Краят на голата розова опашка на Кхмий падна и се загърчи като настъпен червей. Кзинтът като че не усети болка, но пазителката вече знаеше откъде идва лъчът. Опита се да обърне някогашния Говорещ с животни, за да се скрие зад туловището му. Луис отмести гибелното си светлинно копие и зачака.

Съратникът му кървеше на няколко места, ала вече притискаше противничката с огромната си тежест. Луис забеляза съвсем наблизо до биещите се остър камък, който можеше да разцепи черепа на кзинта, ако пазителката успееше да го докопа. Прицели се. Ръката на Тила се стрелна към примитивното оръжие и изгоря.

„Изненада, скъпа!“

Тандж, тази миризма! Ще я убия дори само заради мъчението от дървото на живота!

Дяволската жена вече нямаше китка и стъпало, би трябвало да е сериозно затруднена. Но колко ли бе омаломощила Кхмий на свой ред? И двамата явно губеха сили. Луис видя как твърдата й човка се впива в дебелия врат на кзинта. Той се изви и за миг зад уродливия череп на пазителката остана само фалшивото синьо небе на кухината. Използва този миг, за да забие лъча в мозъка й.

Наложи се Луис и Кхмий да се понапрегнат заедно, за да разтворят челюстите на мъртвата Тила.

— Тя остави инстинктите да я водят в сражението — изхриптя кзинтът. — Стараеше се да изключи съзнанието си. Луис, ти позна — искаше да бъде победена. И Кдапт нямаше да ми помогне, ако пазителката решеше да ме надвие!

Всичко бе свършило благополучно, стига да не се броят кървящите рани по тялото на Кхмий и смъдящите, най-вероятно пукнати ребра на Луис. Както и миризмата, която го мъчеше неспирно. И Харкабийпаролин, застанала до колене във водата с изцъклени от безумието очи, с пяна на устата от безплодните усилия да смъкне шлема на скафандъра си…

Хванаха я за ръцете и я отведоха. Тя се съпротивяваше. Луис също се бореше за всяка крачка, отдалечаваща го от безкрайните редици дървета на живота.

Кхмий спря в коридора, откачи шлема му и го махна.

— Дишай! Тук течението е към кухината.

Подуши предпазливо въздуха. Миризмата я нямаше. Свалиха и шлема на Харкабийпаролин, за да я отърват от проникналия вътре аромат. Лудостта в очите й не изчезваше. Луис избърса пяната от нейните устни.

— Ще можеш ли да устоиш? — попита кзинтът. — И да я възпреш, за да не се върне там?

— Ъхъ. Никой не би се справил с изкушението освен излекуван жицоман.

— Ъррр?

— Няма да го разбереш.

— Да, никога! Дай ми левитатора си.

Ремъците сигурно причиняваха още по-остри болки на Кхмий. Той се върна само след няколко минути. Носеше левитатора на Харкабийпаролин, дезинтегратора и двете лазерни фенерчета.

Жената се поуспокои, но нищо чудно това да се дължеше на изтощението. Луис се мъчеше да потисне обземащата го страховита депресия. Едва-едва чуваше гласа на кзинта.

— …спечелихме битката и загубихме войната. Сега какво ще правим? И жената, и аз имаме нужда от лечение. Може би ще успеем да стигнем някак до совалката…

— Ще отидем в „Иглата“. Как тъй сме загубили войната?

— Не чу ли какво каза Тила? Корабът е в стазис, следователно останахме с празни ръце. Нима ще успеем да разгадаем устройството и функциите на всички тези машинарии наоколо без уредите на кукловодския звездолет?

— Ние победихме. — Луис се чувстваше твърде зле и без да споделя унинието на Кхмий. — Тила не беше непогрешима. Най-доброто доказателство е, че вече се отървахме от нея, нали така? Как би могла да знае, че Най-задния е посегнал точно към превключвателя на стазисното поле? И защо той реши да постъпи толкова глупаво?

— Ха, защото в кораба му, само през една стена, е имало пазителка!

— А нямаше ли там седмици наред и един кзинт? Прословутата стена е част от корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Според мен кукловодът е искал да изключи прехвърлящите дискове, но мъничко е закъснял.

Кхмий поумува.

— Имаме дезинтегратор…

— И само два левитатора. Я да си припомним на какво разстояние сме от „Иглата“. Трябва да са около две хиляди мили. Да му се не види…

— Вие, хората, какво правите, ако си счупите ръка?

— Прикрепяме я с шина.

Луис се надигна от пода. Не му беше лесно да събере воля, за да мръдне. Намери парче алуминий, но мина доста време докато си припомни защо го е взел. Нямаше с какво да го вържат освен с ивици свръхпроводяща тъкан. А ръката на Харкабийпаролин се подуваше застрашително. Стегна шината. После заши с черна нишка най-дълбоките рани на Кхмий.

И двамата му съратници можеха да умрат, ако не бъдат излекувани. Самият той си представяше как сяда отново на пода и издъхва — толкова отпаднал се чувстваше. „Не спирай! Мамка му… Няма да ти стане по-добре, ако се тръшнеш. Все някога ще трябва да се пребориш със съблазънта. Защо не веднага?“

— Май ще е най-практично да направим носилка между левитаторите. Но от какво? Свръхпроводящата тъкан не е достатъчно здрава!

— Налага се да намерим нещо друго. Луис, аз не мога да търся. Доста пострадах.

— Не е нужно да търсим. Нали имаме скафандъра на Харкабийпаролин?

Луис отдели предницата с лазера, след това я наряза на ивици. Проби дупки по краищата и промуши през тях усуканите ивици омекотена здрава тъкан. После ги върза за ремъците на своя левитатор.

Скафандърът се превърна в носилка с размерите на Харкабийпаролин. Накараха жената да легне в нея. Тя се държеше покорно, но още не продумваше нито дума.

— Хитро — похвали го Кхмий.

— Благодаря. Ти ще можеш ли да летиш?

— Не знам.

— Опитай се. Ако се наложи, ще спреш някъде, докато се опомниш.

Поеха обратно по коридора, отвел ги дотук. Раните на кзинта пак кървяха и Луис знаеше колко го болят. Само след няколко минути се натъкнаха на широк шест стъпки диск, увиснал над пода и натоварен с какво ли не. Спряха веднага.

— Трябваше да се сетим. Тила го е оставила. Поредната твърде интересна случайност…

— И това ли е част от играта й ? — промърмори Кхмий.

— Ами да. Оставила е диска тук, за да го намерим, ако оцелеем. — Всичко в купчината беше непознато освен тежката кутия с отрязани крепежни болтове. — Помниш ли това? Медицинския комплект от въздушния й велосипед.

— За кзинт е безполезен. А лекарствата вътре са отпреди двадесет и три земни години.

— Все пак ще е по-добре за Хара, отколкото да не й помогнем с нищо. А и ти имаш антиалергичните си хапчета, освен туй липсват бацили, от които могат да ти се възпалят раните… Достатъчно далеч сме от картата на Кзин.

Кхмий обаче не изглеждаше никак добре. Не биваше повече да стои прав.

— Ще успееш ли да се справиш с управлението на диска? — попита той. — Нямам сили да се занимавам с това.

Луис поклати глава.

— Защо да си губим времето? Двамата с Харкабийпаролин ще легнете върху него. Аз ще го тегля с левитатора, а вие ще спите.

— Добре.

— Но нека първо да я прикачим към медицинския комплект. Пък и трябва да сте здраво вързани за опорния прът на диска.

Тридесет и трета глава1,5 х 10^12

Двамата спаха през следващите тридесет часа, а Луис теглеше диска. Ребрата му отдясно се бяха превърнали в червено-лилав оток.

Спря веднага щом забеляза, че Харкабийпаролин е будна.

Тя бърбореше задъхано за обзелото я потресаващо влечение, за ужаса и удоволствието, скрити в дървото на живота. През цялото време се бе старал изобщо да не мисли за това. Сега жената се впусна в дяволски поетично откровение и не искаше да млъкне… Предпочете да не й се сопва. Харкабийпаролин имаше нужда да се наприказва.

Имаше нужда и от утехата на прегръдката му. Поне това можеше да й даде.

Свърза медицинския комплект на Тила с ръката си за около час. Щом ребрата престанаха да го терзаят прекалено и замайването му попремина, пак върна комплекта на жената. Искаше затихващите болки да го отвличат от натрапчивите мисли за миризмата. Левитаторът вероятно се бе отъркал в дърво на живота. Или… страхотното ухание се бе загнездило в мозъка му. Завинаги.

Кхмий бълнуваше. Луис накара Харкабийпаролин да навлече противоударната броня, макар и поразръфана от схватката. Все щеше да е по-добре, отколкото да лежи без никаква защита до мятащ се в треска кзинт.

Бронята й спаси живота поне веднъж, когато Кхмий внезапно я цапардоса, сигурно защото я бе взел за Тила. Харкабийпаролин правеше каквото можеше за кзинта, давайки му начесто вода и хранителен разтвор от шлема на скафандъра. На четвъртия ден той вече беше в съзнание, но примираше от глад. Предназначеният за хора разтвор явно не му беше достатъчен.

През тези денонощия се добраха до приблизително определеното място, където лавата сковаваше „Иглата“. Още цял един ден рязаха скали, докато стигнат до масив от базалт.

Дори седмица, след като се бе втвърдил, камъкът си оставаше топъл. Луис остави диска и двамата си спътници далеч назад в огромния тунел, по който Тила бе влачила кораба. Шлемът на главата му щеше да го снабдява с чист въздух. Стисна дезинтегратора с двете си ръце и натисна спусъка.

Блъсна го прашен ураган. Пред очите му се отваряше нов тунел и той напредваше крачка по крачка.

Нищо не виждаше, чуваше само воя на разпадащия се базалт, а някъде отзад трещяха светкавици от възстановяващите позициите си електрони. Колко ли лава бе изляла Тила? Струваше му се, че пробива скалата дълги часове.

Изведнъж се блъсна в нещо.

Аха! Надничаше през прозорец към някакво чудато място. Дневна със странни дивани и рееща се над пода масичка. Мебелите изглеждаха меки и заоблени, нямаше нито едно опасно за коленете ръбче. По-нататък виждаше черно небе и колосални сгради. Кукловоди гъмжаха по улиците. И всичко сякаш беше с главата надолу.

Онова, което отначало помисли за миндерче, не беше предмет. Луис нагласи лазерното фенерче на ниска мощност, включвайки и изключвайки лъча.

Около минута не постигаше нищо. После плоска глава на дълга шия се подаде, за да пийне вода от плоска паница, трепна от изумление и се стрелна обратно под туловището.

Луис чакаше.

Кукловодът се изправи и го поведе покрай корпуса. Ставаше бавно, защото трябваше да си пробива път с дезинтегратора. Стигна до прехвърлящ диск извън корпуса. Кимна и се върна да доведе кзинта и жената.

След десет минути бяха в кораба. А след единадесет той и Харкабийпаролин се тъпчеха като кзинти. За глада на Кхмий просто липсваха подходящи сравнения. Кауаресксенджаджок ги зяпаше със страхопочитание.

Утро в „Иглата“, доколкото понятието беше подходящо за космически кораб, погребан в лава десет мили под слънчевата светлина.

— Медицинските ни системи са повредени — отбеляза Най-задния. — Кхмий и Харкабийпаролин ще трябва да се възстановяват според силите на собствените си организми.

Стоеше си в пилотската кабина и общуваше с тях по разговорната уредба. Луис не знаеше какво значение да придава на постъпката му. Тила беше мъртва, а Пръстенов свят може би щеше да оцелее. Изведнъж кукловодът отново трябваше да пази своя дълъг, наистина много дълъг живот. В такива обстоятелства беше нежелателно да се отърква между същества от други раси.

— Загубих връзка и със совалката, и със сондата — продължи Най-задния. — Антиметеоритната защита се включи отново горе-долу по времето, когато прекъснаха сигналите от совалката. А тези от сондата спряха, когато Тила се опита да нахлуе в „Иглата“.

Кхмий се бе наспал (на водното легло, съвсем сам) и заситил. Новата му козина отново щеше да се отличава с внушителни белези, но поне раните зарастваха добре. Той каза:

— Тила трябва да е унищожила сондата, щом я е засякла. Не би могла да остави опасен враг зад гърба си.

— Враг зад гърба й ли? За кого говориш?

— Най-заден, тя заяви, че си по-опасен от кзинт. Допускам, че е тактически похват, за да обиди и разстрои и двама ни.

— Тъй ли било… — Двете плоски глави се спогледаха за миг. — Наличните ни ресурси намаляха до „Иглата“ и последната сонда. Бяхме я оставили на планински връх близо до въздушния град. Още има работещи сензори, пратих й команда да се върне. Току-виж измислим за какво да я използваме. Ще бъде на наше разположение след шест местни денонощия. Дотогава отново трябва да обмислим главния си проблем с допълнително появилите се сведения и усложнения. Как да върнем Пръстенов свят на устойчивата му орбита? Смятам, че сме на най-подходящото място за целта. Не е ли така? Поведението на Тила, необичайно за същество с несъмнено развит интелект…

Луис Ву не го прекъсваше. Нещо не се чувстваше разговорчив тази сутрин.

Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин седяха до стената толкова близо един до друг, че ръцете им се докосваха. Понякога момчето стрелкаше с поглед жената. Очевидно се тревожеше за нея. Разбира се, кръвта й бе наситена с болкоуспокояващи вещества, това обаче не стигаше да обясни нейното вцепенение. Луис знаеше, че е длъжен да успокои хлапака… и не можеше да измисли нищо.

Двамата от въздушния град спаха в товарния отсек. Харкабийпаролин и без това отбягваше плоскостите заради неудържимия си страх от падане. Бе предложила ришатра на Луис, когато се присъедини към тях за закуска.

— Само те моля да внимаваш заради ръката ми…

Той пък бе израснал в среда, където отказът от секс изискваше деликатност. Обясни, че все пак се бои ръката й да не пострада, което поне отчасти беше вярно. Освен това в момента не изпитваше никакво желание. Питаше се дали дървото на живота го е лишило от всякакви други стремежи. Не копнееше нито за жълтите корени, нито дори за слабия ток на жицата.

Тази сутрин не изпитваше нищо.

Хиляда и петстотин милиарда разумни същества…

— Да приемем засега — упорстваше Най-задния — хипотезата на Луис за поведението на Тила Браун. Тя ни доведе тук. Истинските й намерения съвпадаха с нашите. Доколкото можа, подсказа ни какво да направим. Но дали намеците й са достатъчни? Беше принудена да се бори с инстинктите си. Нима е искала да превърне още трима в пазители, а после да убие двама от тях? Луис, какво ще кажеш?

Унесен в мислите си, човекът усети четири остриета да докосват шията му.

— Моля?

Кукловодът повтори въпроса си. Той закима решително.

— Убила ги е с антиметеоритната защита. Два пъти стреля по други цели, а не по скъпоценните ни особи. И ни остави да гледаме представлението, без да сме изпаднали по принуда в стазис. Още едно скрито послание.

— Значи смяташ, че е могла да избере и други оръжия? — веднага попита Кхмий.

— Оръжията, момента, обстоятелствата, броя на пазителите… Имала е пребогат избор.

— Луис, сега и ти ли ще си играеш на намеци с нас? Ако вече знаеш нещо, защо просто не го кажеш?

Той погледна гузно към другите двама. Харкабийпаролин се опитваше да не заспи, Кауаресксенджаджок бе наострил слух. Двама самонарочили се герои, очакващи своя шанс да спасят света. Тандж!

— Един и половина трилиона… — измънка Луис.

— За да спасим останалите двадесет и осем и половина трилиона, без да броим себе си.

— Кхмий, ти не успя да ги опознаеш, както стана с мен. Толкова си блъсках главата, за да измъдря друго…

— За кого говориш?

— За Валавиргилин. Гинджерофър. Вожда на тревопасните великани. Мар Косил. Лалискериърляр и Фортаралиспляр. Пастири, земноводни, горски хора, нощни ловци, мършояди… Трябва да погубим пет процента, за да спасим деветдесет и пет. Това съотношение не ви ли напомня нещо?

Кукловодът отговори пръв.

— Системата от двигатели за корекция на орбитата в момента има само пет процента функционалност. Аварийният екип на Тила ги е монтирал по една малка част от дъгата на конструкцията. Точно тия хора ли трябва да умрат? Жителите на онази част от дъгата?

Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок сякаш се мъчеха да не повярват на чутото. Луис разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам…

Момчето кресна:

— Защо?!

— Обещах. Ако не бях обещал, може би тепърва щях да се колебая. Казах на Валавиргилин, че ще спася Пръстенов свят на всяка цена. Обещах да спася и нея, ако мога. Но не мога. Нямаме време да я търсим. С всеки ден протакане нарастват силите, изтласкващи настрани Пръстеновия свят. Тя също е в онази част от пръстена. Заедно с въздушния град, империята на Народа на машините, малките червени пастири и тревопасните великани. Което значи, че всички те ще умрат…

Жената плесна отчаяно с ръце.

— Това е целият познат ни свят, дори и расите, за които само сме чували!

— И за мен е същото.

— Но тогава не остава нищо, което си струва да спасим! Защо трябва да умират? И как?

— Смъртта си е смърт в края на краищата. — Луис вдигна рамене, но обясни: — Ще ги довършат прекомерните дози облъчване. Хиляда и петстотин милиарда от двайсет-трийсет различни раси. Но само ако направим необходимото съвсем точно. Първо трябва да установим къде сме всъщност.

— А къде трябва да попаднем? — зададе най-уместния въпрос кукловодът.

— На две места, откъдето се управлява антиметеоритната защита. Трябва да сме в състояние да насочваме слънчевите изригвания. И да изключим поне временно подсистемата за превръщането на плазмата в лазерен лъч.

— Вече открих и двете места — заяви Най-задния. — Точно когато антиметеоритната защита с много голяма степен на вероятност унищожи совалката. Силните магнитни полета смутиха половината сензори в кораба, но открих откъде бе излъчен сигналът. Мощните енергийни потоци в основата на Пръстенов свят, които манипулират слънчевите изригвания, се управляват от точка под северния полюс на картата.

— Може би защото машините трябва да се охлаждат… — подхвана разсъдливо Кхмий.

— Майната им! Ами лазерния ефект?

— Там активността започна няколко часа по-късно. По-слаби и по-сложни електрически вериги… Вече ви споменах за този източник. Намира се точно над главите ни, ако се ориентираме по положението на кораба.

— Значи именно тази система трябва да изключим — изсумтя кзинтът.

— Лесно е — промърмори Луис. — Мога да го направя с лазер, дезинтегратор, бомба… По-трудничко е да се научим как да предизвикваме слънчевите изригвания. Контролните системи вероятно не са предназначени за идиоти, а нямаме и време.

— После?

— После насочваме плазмена горелка към обитаема земя.

— Луис, искам подробности!

Предстоеше му да произнесе смъртната присъда над двайсетина разумни раси.

Кауаресксенджаджок бе заровил лице в коленете си. А лицето на Харкабийпаролин сякаш беше от камък.

— Направи каквото е необходимо — промълви тя.

Той я послуша и каза:

— Системата от двигатели работи само с пет процента от някогашната си мощност. — Кхмий го чакаше да продължи. — Горивото й са ускорени протони. Слънчевият вятър…

— Ясно! — сепна се кукловодът. — Предизвикваме слънчево изригване, за да захраним двигателите с двадесет пъти по-плътни потоци от протони. Формите на живот точно под плазмената струя ще измрат или ще мутират неузнаваемо. Тягата също ще нарасне двадесет пъти. Двигателите или ще понесат претоварването, или ще се взривят.

— Глупости! — сопна се Кхмий. — Ако Луис не е объркал всичко от край до край, Тила вече ги е проверила, преди да бъдат монтирани.

— Ъхъ. И да не са били достатъчно здрави, тя се е надхитрила сама, че трябва да добави системи за безопасност. Уж като предпазна мярка срещу случайно мощно изригване. Знаела е, че и това е възможно.

— Не е задължително да насочваме плазмената струя — намеси се Кхмий. — Ако изключим системата за генериране на лазерен лъч, после можем да нагласим „Иглата“ там, където искаме да попадне изригването. Ще я ускорим, за да се включи антиметеоритната защита. Корабът е неуязвим.

Луис кимна, но възрази:

— Желателно е да си свършим работата точно. Хем ще стане по-бързо, хем ще изтребим по-малко хора. Хм… да. Можем да се справим. Можем!

Най-задния дойде с тях, за да почовърка управлението на антиметеоритната защита. Никой не се опита да го разубеждава. Сензорите, които свалиха от „Иглата“, бяха предназначени за езика и устните на кукловод. Когато предложи на Луис да си служи с отвертка и клещи, човекът само се изсмя.

Най-задния прекара няколко часа в невидимата за останалите част на кораба. След това тръгна с тях по тунела. Козината му сияеше в стотици оттенъци и беше идеално сресана. „Всички искат да изглеждат добре на погребението си“ — засмя се Луис на очевидния му скептицизъм.

Не гръмнаха бомба, нито стреляха с лазер. Намирането на превключвателя отне на Най-задния цяло денонощие. Той като че бе решил да си помогне поред с всички донесени уреди, но в края на краищата успя.

Решетката от свръхпроводници се събираше в основата от скрит двадесет мили под северния полюс върху картата на Марс. Намериха централна колона, извисяваща се чак до повърхността — обвивка от скрит около охлаждащите помпи. Решиха, че комплексът в подножието й е центърът за управление. Първо обаче бяха принудени да се провират през лабиринт от огромни въздушни шлюзове и пред всеки търсеха ключа към поредната загадка за отварянето му. Най-задния не се провали нито веднъж.

Минаха през последния люк. Озоваха се под ярко осветен купол с настлана долу суха наглед пръст и подиум в средата. Миризмата нахлу в носа на Луис, той се завъртя и побягна. Стискаше здраво китката на озадачения Кауаресксенджаджок и го влачеше. Външният люк се затвори, преди момчето да окаже съпротива. Луис леко го перна по главата и го задърпа нататък. Профучаха през още три въздушни шлюза. Скоро и Кхмий се върна при тях.

— Пътеката минава през кръг от почва под подходящо осветление. Автоматите за отглеждането им са отдавна повредени, но някои растения са оцелели. Разпознах ги…

— И аз — изръмжа Луис.

— …по миризмата — продължи кзинтът. — Малко е неприятна, право да ти кажа!

— Аз пък нищо не надуших! — викна възмутено момчето. — Защо ме дърпаше така? И защо ме удари?

— Мътните ме взели! — тихо възкликна Луис.

Чак сега се сети, че Кауаресксенджаджок е прекалено млад. Уханието от дървото на живота не означаваше нищо за него.

Хлапакът остана с кукловода и кзинта. Луис Ву не видя какво свършиха те в залата за управление. Върна се сам в „Иглата“.

Сондата още беше на няколко светлинни минути от кораба. Правоъгълникът на холограмата, привидно блестящ в базалта извън корпуса, показваше изображение от камерите на сондата — затъмнен кръг на светило, не особено активно в сравнение със земното Слънце. Най-задния бе включил екрана, преди да тръгнат от „Иглата“.

Костта в ръката на Харкабийпаролин зарастваше малко накриво. Медицинският комплект, оставен от Тила, не би могъл да я намести по-правилно. Поне зарастваше бързо. Луис повече се безпокоеше за емоционалното състояние на жената.

Около нея нямаше нищо от познатия й свят, а пламъците щяха да погълнат онова, което си спомняше. Твърде извратена разновидност на културен шок. Завари я на водното легло — да се взира с изцъклен поглед в увеличеното слънце. Кимна му. И не помръдна през следващите часове.

Луис се помъчи да я заприказва. Отначало май сбърка в подхода. Харкабийпаролин се стараеше да забрави цялото си минало.

Разговорът потръгна, когато се опита да й обясни физическия смисъл на бедствието. Тя имаше представа за основите на физиката. Луис не можеше да се възползва от компютъра на „Иглата“, затова драскаше схеми по стените. И начесто си помагаше с ръце. Стори му се, че жената го разбира.

През втората нощ се стресна от нещо и я видя да седи със скръстени крака върху леглото. Взираше се замислено в него и държеше лазерно фенерче в скута си. Той погледна мъртвешки лъскавото око на оръжието, размаха ръце, за да се обърне на другата страна в безтегловността, и пак заспа. Сутринта се събуди като новородено. На кого ли му пукаше…

Следобед двамата с Харкабийпаролин наблюдаваха как от слънцето се изтръгна пламък и започна да се точи все по-надалеч. Почти не продумваха.