Пръстенът

I

Кавалерийският поручик Арсений Ламбрев отиваше в отпуск и по пътя беше се отбил в Кюстенджа, колкото да разгледа града и да купи някой подарък за вкъщи. В златарския магазин, където той влезе, имаше доста купувачи, ала опитното око на евреина тозчас схвана, че най-щедрият между всички ще бъде тъкмо тоя млад офицер, който влизаше сега сред оглушителния звън на шпорите си, стегнат, с обветрено и загоряло лице, но жизнерадостен и весел. Търговецът остави другата работа на слугите си, а сам се залови да услужи на поручика.

Един-два въпроса бяха му достатъчни не само да разбере какво той желаеше, но, като че беше в мислите му, предугади вече и вкуса му, отдалеч намекна за предназначението на подаръка, усмихваше се, сипеше комплименти — изучена до съвършенство любезност, която хитро мотаеше примки. Наедно с това той изнасяше и слагаше пред Ламбрева все по-хубави и по-хубави неща: пръстени, обици, гривни, брошки, медалиони, кръстчета. Цяла една купчина от злато и скъпоценни камъни, която пламна и загоря с пленителния чар на баснословните съкровища в приказките.

Ламбрев беше млад човек, почнал кариерата си в сражения и походи. Разбираше от коне, от езда, фехтовка — от всичко, което беше в кръга на службата му и свойствено на младостта. Но за първи път му се случваше да има работа с подобни скъпоценности, истинската стойност на които е тъй мъчно да се определи. Той бавно почна да разглежда всяка вещ и ту скептично поклащаше глава, ту пренебрежително свиваше устни, изобщо даваше си вид, че той е първият познавач по тия работи. Ала колкото и да избираше, неволно се повръщаше все на едно и също нещо: един златен пръстен с искрящ и светъл брилянт, който още на пръв поглед му се хвърли в очи. Тоя пръстен не само му харесваше, но и някак особено го вълнуваше. Ламбрев забрави преструвките си, стана сериозен и не можеше да откъса очи от него. Тоя чуден камък беше сякаш сътворен само от нежност и чистота, огнище на малки слънца, които ту потъмняваха, тя блясваха с ослепителни лъчи.

Търговецът беше се смълчал, чакаше със скръстени ръце на гърдите си, усмихнат и тържествуващ.

— Гаспадин офицер — заговори най-после той на силен руски акцент. — Рекомендувам тоже. Превъзходна вещ. Модел староегипетски, чисто злато. А брилянта. Имитация?! Ха-ха-ха! Как сте весел, гаспадин офицер, имитация… Не, брилянт настоящий! Настоящия! Вижте блясък, вижте ефекти!

Той взе пръстена и любувайки му се сам, вдъхновено и почти шепнешката прибави:

— Сълза, гаспадин офицер! Божествена сълза!

При тия думи, едничките на които бе дал ухо, Ламбрев трепна и онова непонятно вълнение, което го държеше, се усили повече. Да се колебае още той не можеше, купи пръстена и заплати за него твърде скъпо. После излезе от магазина пак тъй, както беше и влязъл: със същия звън на шпорите си и със същата твърда походка.

„Вяра ще се радва много — мислеше си той, когато се върна в хотела, прибра се в стаята си и се залови да гледа пак пръстена. — Да, ще се радва много.“ Н той ясно си представяше голямата радост на сестра си, първата й изненада, когато й съобщеше само, после — лудешките й викове и прегръщания, когато видеше пръстена. Най-сетне тя се умирява, сяда, простира малкия пръст на хубавата си ръка, туря пръстена, гледа го, усмихната, щастлива, а чудният камък пълни с лъчи и с блясък тъмнотата на очите й.

Но и бъдещата тая радост, която го очакваше вкъщи не можа да отгони тягостното настроение, което тъй неочаквано беше го обзело. За парите той ни най-малко не съжаляваше, не се разкайваше и за покупката си. Той стана, направи няколко крачки, върна се и отново се загледа в брилянта. Изведнъж във въображението му се появи лицето на бижутера, усмихнато и лукаво. Спомни си думите му: „Сълза, гаспадин офицер, божествена сълза!“ Някак особено се пречупиха лъчите на брилянта, нещо сякаш се усмихна в него. „Та ето какво било“ — помисли изведнъж Ламбрев, отмести погледа си и се загледа през прозореца.

Едвам сега той разбра отгде идеше това вълнение, което беше го обзело още когато пръв път видя пръстена, разбра и защо случайните инак думи на търговеца тъй силно бяха му подействували и окончателно решиха избора му. Тоя брилянт му припомняше тъкмо това: сълза. Сълзата, която в тежки часове беше проляла за него една съвсем непозната нему жена. Една действително божествена сълза, истинската сълза на милосърдието.

Ламбрев дълго остана в това си положение, неподвижен и унесен, всецяло завладян от спомените си.