Пръстенът

III

Пролетен ден. От двете страни на шосето, което иде откъм гарата, се редят ниски, разноцветни къщички, облени със слънце. Повечето от тях са изоставени, без стъкла на прозорците, с избелени стени. Но цъфнали овошки приветливо се белеят над всеки зид, врабци чуруликат и се борят в клоните и белият цвят се рони над улицата като сняг. По-далеч, оттатък зелените градини, се вижда дим, остро пищи свирката на локомотив. Току-що е пристигнал тренът.

Из отворените врати на една кръчма, в която се чува голяма врява, излиза един човек, полита надолу из стълбите, като че силно тласнат от някого, отива чак до средата на улицата, спира се изведнъж за минута като прикован, после захваща да сполита, ту на една, ту на друга страна. Вижда се, че добре си е попийнал. Той е възстар човек с подпухнало лице и мъгляви очи, с бомбе и редингот, който някога е бил черен, но сега изглежда зеленикав и лъснат като мушама. Той съглежда офицера, който иде откъм гарата и тъй твърдо пристъпя, че шпорите продължително звънят подире му. Човекът с бомбето иска да поздрави, издига ръката си, но тозчас губи равновесие.

— А! Кавалерия! Славна кавалерия! Той успява най-после да се закрепи, подига церемонно бомбето си и прибавя:

— Мое почтение!

Младият офицер се усмихва и го отминава.

Това беше Ламбрев, току-що слязъл от трена. Той беше оставил багажа си в комендантството и бързаше за към хотела, който се виждаше вече. Струваше му се, че ще намери всичко тъй, както беше го оставил, радваше се при мисълта за срещата, която го чакаше. Ала отблизо той видя новия надпис върху голямо бяло платно, наоколо се движеха войници. В хотела се помещаваше сега щабът на някаква част. Все пак Ламбрев влезе, не без вълнение премина из двора и коридорите, надникна и в паметната за него триъгълна стая. Приведен над една маса, отрупана с книжа, там работеше войник. Цялото здание беше съвсем променено. Когото и да попиташе, всеки казваше едно и също: съдържателят на хотела наедно със слугите си избягал преди превземането на града.

Разочарование и мъка обзеха Ламбрева. Почти се разкайваше, че се е отбил. Оттук можеше да замине чак на другия ден, нямаше що да прави, тръгна из града без всякакъв интерес към каквото и да било, колкото да убие времето.

Той не можа да се въздържи да не разпита още някои. Едни познаваха момичето, други не. Но всички отговаряха едно и също: всички са избягали и никой не знае где са. На едно място той отново срещна човека с бомбето, но сега той нито се спря, нито погледна към него: намръщено и съсредоточено човекът гледаше в земята, махаше с ръце и нещо разпалено говореше на самия себе си.

— Арсо! — извика някой от другата страна на улицата.

Ламбрев се обърна. Насреща му беше Теохаров, негов съученик. Двамата приятели отколе не бяха се виждали, прегърнаха се н се целунаха.

— Гледам гледам — говореше Теохаров, — това Арсо ли е, не е ли. Изменил си се. Какви плещи, каква снага! Юнак! И обръснал си се като артист. Е, как, по какъв случай?

Ламбрев не можеше да крие и накъсо му разказа всичко.

— Туйто! — разсмя се Теохаров. — И инак не може да бъде, все същият си ти. Да не вярва човек — цял Крали Марко, наредил ордени като Суворова, минал през сито и през решето, дето се казва. А пък си все същият. Все тъй сантиментален, мечтател такъв. Сигурно още пишеш стихове!

Те повече не се разделиха.

Късно през нощта, когато Теохаров замина за бивака си, някъде наблизо в околността на града, Ламбрев с ординареца си и с един агент от комендантството отиваше към квартирата, която бяха му определили. Това беше хубава и висока къща, обградена с висок каменен зид. Но колкото и да хлопаха на портите, никой не излизаше да отвори. Агентът взе да губи търпение и все по-силно блъскаше портите.

— Господа! Моля! Господа!

Тоя пресипнал басов глас се чу отсреща на улицата, но самият човек едва се виждаше в тъмнината. Мина се малко време и той отново се обади:

— Господа! Хей, братушки!

Непознатият искаше да каже нещо, но все пак предпочиташе да пази известно разстояние и твърде не наближаваше.

— Кой е тоя? — попита Ламбрев.

— Христаки, пияница един.

Агентът беше ядосан, задето още не отваряха, и сърдито викна:

— Да се обираш! Ще ти дам едни братушки, като дода там!

— Моля! — обади се гласът.

Ламбрев искаше да види кой е, наближи го, като се взираше. Човекът дигна бомбето си.

— Мое почтение!

— А ти ли си! — засмя се Ламбрев и тозчас го позна.

Христаки се окуражи и още по-настоятелно почна да кани Ламбрева. Имало място у тях, ето где е къщата му, има чиста, хубава стая, в която и други път са нощували господа. Чисто е.

— Имам и винце — добави той с едно умиление в гласа си, — натурално. Ще хапнем и ще пийнем, както дал господ. Остави ги тия милионери, няма да отворят те. Как се казваше ваша милост? Аз съм Христаки, Христо сиреч…

Тоя човек се хареса на Ламбрева. Цял ден той беше си гулял, не му се спеше още и, както се виждаше, страшно му се искаше компания. Освен туй, сам Ламбрев обичаше приключенията, малки и големи, и искаше да види какъв край ще вземе цялата тая работа. Пък и това искрено гостоприемство го трогна. Той повика ординареца си и тръгна след Христаки, сиреч Христо.

Къщата беше двуетажна, но стара и разкривена. Влязоха в малка, светла стая. Христаки се повърна с ординареца за багажа. Въпреки очакването на Ламбрева, стаята наистина беше хубава и чиста. Бедно и вехто беше всичко, но много чисто и грижливо наредено. Все повече и повече зачуден, Ламбрев взе лампата и почна наред да оглежда всичко.

Една жена се показа на прага на вратата. Беше облечена в черно, с бяла престилка с презрамки. Ламбрев дигна лампата над очите си, сянката избяга и светлината падна право върху лицето на жената. Ръката на Ламбрева затрепера, глобусът зазвънтя и той едва не изпусна лампата.

— Мария! — извика той.

— А! Пленникът! Боже!

Влезе Христаки с ординареца. „Дъщеря ми“ — каза той, като искаше да я препоръча. Бедният човек, той беше доста пил и твърде много време трябваше да мине, за да разбере това, което двамата млади хора развълнувано и радостно си говореха, но той съвсем отрезвя, когато Ламбрев отвори куфара, извади из малката плюшена кутия пръстена и, въпреки противенето на момичето, сам го постави на ръката й. Брилянтът ослепително заблещя. Тая мисъл му хрумна съвсем нечакано, но Ламбрев разбра, че тъй трябваше да бъде.

— За спомен — говореше той. — Един малък спомен от мене.

На вратата се показа агентът.

— Господин поручик, отвориха. Заповядайте! Христаки, без да каже нещо, направи горд жест с ръка, който значеше: „Не може!“ Ламбрев се усмихна.

— Няма нужда — каза той на агента, — ще останем тука.

Рано сутринта на другия ден, по улицата, която водеше към гарата, вървяха няколко души. Това беше Ламбрев, изпращан от Христаки и Мария. Слънцето току-що изгряваше, беше хладно и свежо, върху овлажнялата пепел на улицата се стелеха дълги сенки. Напред вървяха Ламбрев и Мария, облечена в черните си дрехи. Наред с високия и строен офицер, тя изглеждаше още по-слаба и по-бледна. След тях вървяха Христаки и ординарецът. Някава особена важност стоеше върху лицето на Христаки, като че той правеше немалко усилия, за да запази нужното достойнство. От време на време той попипваше отстрана на палтото си, на мястото, гдето е вътрешният джеб, види се, искаше да се увери да не изгуби нещо.

Тренът беше готов, на гарата нямаше почти никой. Но и малкото хора, които се случиха там, немалко се почудиха, когато видяха как младият офицер, като удари шпорите си, поклони се на бедно облеченото момиче и взе ръката му, на която блещеше бри-ляитеният пръстен. Все тъй сърдечно Ламбрев се прости и с Христаки. В очите на добрия старец се показаха сълзи, той час по час се кланяше и високо дигаше бомбето си.

Ламбрев се качи и тренът тръгна. Още веднъж той срещна погледа на Мария, насълзен и скърбен. Тя махаше с кърпа. Христаки издигна пак бомбето си и дори извика нещо като ура. Тренът се отдалечи. Ламбрев видя, че Христаки бръкна във вътрешния си джеб, изпади и набързо провери нещо и вече със съвсем друго изражение, като актьор, който е свършил ролята си, той тръгна към града. Но тя стоеше още на същото си място и размахваше кърпичката си. Тренът зави и всичко се изгуби.

Но Ламбрев ясно виждаше още лицето и погледа на момичето и неволно тоя образ се сля с оня, който беше се запазил в паметта му — плахите, широко разкрити очи, между клепките се събира и свети сълза, готова да капне. Мярна се лицето на евреина, усмихнато и хитро. „Сълза, гаспадин офицер, божествена сълза“ — шепнеше той.

Весел, доволен като никога от себе си, Ламбрев седна на канапето, усмихна се и се загледа навън, където в обратна посока на трена бягаха назад зелените полета.